Хорхе Луис Борхес НЕ СИ ОСТАНАЛИТЕ Не ще спаси те онова, което други написаха, които твоят уплах умолява; не си останалите и сега се разпознаваш – сърцевина на лабиринта, който е заслуга на твойте бавни стъпки. Нито те спасява агонията на Исус или Сократ, ни Сидхарта непорочният, приел смъртта си в една градина, докато денят изтлява. Прах е написаната дума вече от твоята ръка и словото, родило се от устата твоя. В Хадес няма милост и е нощта на Бога безконечна. Ти, изграден от времето си, безпределно Е времето. А ти си всеки миг отделен. РОЗАТА, Неувяхващата роза, дето не разбулвам, тази, дето е ухание и тежест само, тази, дето в черната градина сред дълбока нощ, тази, от която и да е градина или привечер, розата, която се възгражда от ефирната пепел чрез изкуството на алхимика, розата на персите и Ариосто, тази, дето винаги единствена е, тази, дето винаги е розата на розите, младият платонов цвят, огнената и незряща роза, дето не разбулвам, розата непостижима. МИГЪТ Къде остават вековете, времето къде е на мечове, които на татарите се присъниха, къде са крепките страни, които изравниха, къде дървото на Адам и другото, в Юдея? самотно настоящето е. Паметта отново съгражда времето. Вървежът на стрелките е навик и измама. Суета е скрита в годината, тъй както и в аналите световни. между зората и нощта е цяла бездна от светлини, агонии и безпокойства; лицето там не е ликът ти свойствен, в огледалата мътни на нощта което се оглежда. Неосезаемо и вечно мимолетното Сега е; Рай друг не чакай, нито Ад друг ще познаеш. УГРИЗЕНИЕТО Извършил съм най-лошия от греховете, които някой може да извърши. В своя живот не бях щастлив. И нека, недостоен, да ме погубят на безпаметството ледовете. Родителите ми са ме създали за играта рискована и тъй прекрасна на живота, за въздуха, земята, огъня, водата. Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота признавам, младата им воля не изпълних. Прилегна моят ум на удивителните битки с изкуството, нищожности то сплита. Предадоха ми храброст. В мене не покълна. Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно, стои видението, че съм бил нещастен. ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО В реката да се взреш, от време и вода. и да си спомниш, че е времето река, да знаеш,че и ние се изгубваме като река че отминават нашите лица като вода. Да сещаш, че будуването е друг сън, присънващ си, че не сън, и че смъртта, която тленното ни тяло плаши, е смъртта от всяка нощ, която се нарича сън. В деня или годината да виждаш символ на дните на човека, на годините. Горчивината да превръщаш на годините в звучаща музика, роптание и символ. В смъртта съня да виждаш, в залеза – печално злато, че такава е поезията, ведно и нища, и безсмъртна е Поезията като зората се възвръща или залеза. Понякога във вечерите нечие лице към нас се вглежда от глъбта на огледалото; изкуството ще трябва да е като огледало, което да открива собственото ни лице. Разказват, Одисей, преситен с чудеса, заплакал от любов, щом различил Итака, зелена, делнична. Изкуството Итака е от зелена вечност, не от чудеса. И също е като реката безконечна, протича и остава, огледало е на същия непостоянен Хераклит, единосъщия ивечно друг, като реката безконечна. СЪНЯТ АКО сънят ни (както се говори) бил е покой, почивка на разсъдъка бездейна, защо усещаш, ако те събудят ненадейно, че от безценно щастие са те лишили? Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано? Денят ограбва ни един дар непонятен, тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен посред безсъницата, позлатяван странно със сънища, които може да са уродливи отсенки от съкровищницата на мрака, от свят безвременен да са, безимен сякаш и който в своите огледала денят разкривя. Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато преминеш на съня неясен зад стената? EVERNESS ЕДНО не съществува на света. Забрава. Бог шлаката опазва заедно с метала и в паметта си на пророк държи изцяло луните прежни и които ще изгряват. Битува всичко. Хилядите силуети, които между здрача сутрешен и нощен в огледалата ти оставяше лицето и занапред които ще оставя още. И всичко част е от кристала неизменно на тази памет, многоликата вселена; край нямата коридорите й непрогледни, Затварят се вратите им над твойто рамо, и на отвъдната страна на залезите само сиянията, първообразите ще съгледаш. ЗА КОЕТО НИЩО НЕ СЕ ЗНАЕ ЛУНАТА няма как да знае, че е несмутима и светла, тя дори не знае, че луна е; а пясъкът, че пясък . не ще узнае вещ никоя, че форма странна има. Остават роговите фигурки тъй чужди на шахмата абстрактен, колкото ръката, която ги насочва. Може би съдбата ни с кратки слуки и тегла без нужда е инструмент на Другиго. Това не знаем; да го наричаме Бог, не помага много. Напразни са страхът и смътната тревога, молитвите начевани, с които се терзаем. Кой лък ще е отправил някога стрелата, която съм? Коя – целта сред висината? Превод от испански: Рада Панчовска

Основно чистене Почистих килера - изхвърлих всичко излишно. Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно. Изхвърлих всички нечестни приятелства, стари обиди, ограбващи ме познанства. Изведнъж се получи доста пространство. Изметох и амбиции разни. И рафтовете останаха празни. Тогава започнах да подреждам. Най-отгоре, като крехък и фин порцелан, подредих всички мой надежди. До тях - някой и друг бъдещ план. После, на по-долния ред, като луксозен пакет, сложих най-скъпите спомени. В килера оставих, безспорно, най-важното само: за точка опорна - вярно приятелско рамо. Последно - проветрих и стана прекрасно! А беше задушно и тясно ... Кристина Филипова

Попита ме

Днес ти ме попита

дали те обичам,

дали ще те искам,

дали ти се вричам.

Запитай звездите

и те ще потрепнат.

Запитай листата

и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,

във нощ те сънувам,

в реалност желая,

и в сън теб бълнувам.

Рай

Сред черната пустош

на изпепелената гора

щастлив съм, че те имам,

че съдбата ни събра.

От твоя смях щастлив съм,

от твоя слънчев подлед,

от сладките целувки,

ухаещи на пролет,

от думите ти нежни,

изречени с любов -

вечно да ги чувам,

на всичко съм готов.

Ако сме двама в ада

дали ще разберем

или че рай това е

със теб ще се кълнем.

Раят е където

се намираш ти.

Защо ми е небето?

Защо са ми мечти?

Ти си ми реалност.

Ти си ми една.

Ти си нежна ласка,

ти си топлина.

Обичам те такава,

каквато си сега.

Недей да се променяш,

ти слънчева жена.

Обичай ме, мисли ме,

изгаряй като мен

в любовен пламък двама

да бъдем всеки ден.

И никой да не може

интрига да посее

в добрия огън злото

зад нас да си изтлее.

С теб

Без теб денят ми мразовит бе,

със тебе пролет разцъфтя.

Без тебе плачеха върбите,

а с теб и гарванът запя

Какво ли щях да съм сега?

Откъснат и повяхнал цвят.

Живот си ти и светлина,

със теб е хубав тоя свят.

За мен

За мене ти си въздух

За мен си светлина

За мене ти си слънце,

огряло през дъжда

За мене ти си огън

на зимата в нощта

за мене ти сълза си

дошла от радостта.

Двама

Какво си ти за мене

и аз за теб какво съм...

Ний двама сме родени

любов в сърца да носим.

В един път да вървиме

съдбата е решила.

С любов да го преминем

Така е отредила.

Объркан

За мъката говорех.

Помниш ли?

За болката от самотата.

За изгаснали звезди,

за нощта и тишината.

А ти...

Обърка всичко...

Отгде се взе

тъй нежна и добричка

лястовице бяла,

в моето небе?

Сърцето ми превзе

о, сладкопойна птичка

нощта за тебе вика,

денят ми те зове.

Ще чакам

Обичам твоите стъпки

обичам твоя глас

Полазват ме страстни тръпки

И изпадам в захлас,

Когато край мен преминаваш,

когато ми казваш "Здравей!"

И диря ухайна оставяш

и обич в душа ми се лей.

Ще чакам и утрото тука

да видя пак твойто лице

Докато любовта ми пропука

леда в твоето сърце.

Един за друг

Очите ти гледат ме с радост

и в моята обич една,

единствена болка от сладост,

за нея отдавна копнях.

За нея си струва звездите

да палиш, да срещаш луна,

да бродиш във утро измито

от горестна чиста сълза.

Избрани ний бяхме със тебе

в животa нелек и суров,

за тебе да бъда потребен,

за мен ти да бъдеш Любов.

Автор...

Стига, мъко, при мен си дохождала, че душата ми стана ти дом. Влизаш, сядаш, разхождаш се - аз до днес те търпях мълчешком. Но край! - вече заключих вратата и прозорците здраво залостих! А ти намери пролука в душата и отново си в мене на гости. Тази игра я играем с години, аз те гоня - ти връщаш се пак. Остави ме за миг да почина, не прекрачвай и днес моя праг. Ей го щастието - седнало в ъгъла, чака ме, аз вече разбрах - ти върни се, преди да си тръгнала. Теб познавам, от друг ме е страх! Автор...

Как огънят

със залеза се слива

и в пламъка

изгарят облаци

Запалена гора

и искрящи очи

През жигосващи черти

подивели скокове

Да бягаш

и зад теб да остават

назад

огънят и залезът

и в пламъка

изгарящите облаци

Нищото гледа

***

Ние ще продължим

достигнали небето

във цветните картини

бели птици

и ще повтаряме

за огъня обречени

че слънцето

със нас ще свети

***

Ръцете

и на устните спомена

На високо

зад мене остават

Там ще съм

за първа крачка

после ще летя

дълго към земята

***

Косата ти

очите ти

ръцете и лицето

Болката във моя сън

и на денят умората

Тогава птиците

които плуват

ще се давят

една след друга

Зимата

са малки и големи снежинки

и ледени топчета

и петна по слънцето

Защото знаеш

какво съм имал

и как избяга

времето от мене

Великан

в очите й поглежда

Оставям й

викът последен

Александър

С. Захариев

Една лъжа

Обичах те повече от себе се дори,

но ти не го осъзна това.

Вярвах сляпо в тебе аз,

а ти ме излъга.

Любовта ни за теб е била просто игра.

Ти я изигра.

Любовта ти към мен е била само лъжа.

Лъжа,само лъжа.

Без милост предаде сърцето ми

в самота ти го обрече.

Една изневяра ми причини

сега в огън да горя.

Дадох ти всичко аз,

а ти само една лъжа.

Целият си живот дадох на теб,

но ти това не го видя.

Вече не искам да мисля за теб.

Няма и да плача за теб.

В сърцето няма нищо,

остана само омразата към теб.

Ще ме вижаш ти в лицето на другата

и спомена за мен ще те измъчва всеки ден.

Ще искаш ти при мен да се върнеш,

но път обратен няма да има.

Неизвестен!

Ти си Ти Никога не забравяй, това, че живееш, не е твоя собствена идея и това, че дишаш, не е твое решение. Никога не забравяй, това, че живееш, е Нечия идея и това, че дишаш, Неговия подарък за теб. Никога не забравяй, никой не мисли, и не чувства, и не действа така, както ти, и никой не се усмихва така, както само ти умееш. Никога не забравяй, никой не вижда небето по начина, по който ти го правиш, и никой никога не е знаел това, което ти знаеш. Никога не забравяй, никой на света няма твоето лице и единствено ти имаш тези очи. Никога не забравяй, ти си богат, независимо дали със или без пари, защото можеш да живееш, и никой не жевее като теб! Ти си желан, не си дете на случайността, нито прищявка на природата, Независимо дали свириш музиката на живота си в минор или в мажор, Ти си Божие творение, гениално при това. Юрген Верт

Любовен дъх

Снежинки нежно се сипят навън

В чашите ни пенливо вино ехти,

Сякаш приказен,празничен звън-

Музика на влюбени души.

И камината сгушена в ъгъла

С изумрудени пламъци гори.

А любовта нестихваща,

В очите ни ярко блести.

Завивка от рози ни прегръща,

Отлитаме в безкрая от мечти

Бледа, лунна светлина ни обгръща,

Гласът в нас тихичко шепти:

Там е името на тази нощ

В Прозорецът заскрежен

Името е искрена любов,

Любовен дъх непроменен!

Неизвестен!

Микеланджело-лирика ОТ ДНИ НАТЕГНАЛ, С ГРЕХОВЕ ПРЕСИТЕН, закоравял с природа саможива, към двойна смърт се пътят ми извива, но за отровата съм любопитен. Без своя сила съм, без нрав гранитен да променя любов и дни такива, без помощта ти ясна и правдива – при всяка грешна стъпка – глас защитен. О, Боже мой, не стига да ми вдъхнеш стремеж към теб единствено защото от нищо бе душата сътворена. Преди обвивката й ти да смъкнеш, от пътя върл посъкрати каквото ще стори връщането несъмнено. БЕЗКРАЙНИТЕ МИ МИСЛИ, ВСЕ ГРЕХОВНИ, в последните години на живота бих искал да сбера в една охота и тя да ми е вожд към дни върховни. Но, Господи, нима са те виновни, Без старата ти помощ силна?... ..................................................... ОТ ДЕН ВЪВ ДЕН, ОТ МЛАДОСТТА МИ ПЪРВА ти бе за мен и вожд, и помощ, Боже, но в двойните несгоди ще ли може да удвоиш и помощта тепърва? БОЛИ ОТ НЕЯ, АЛА ПАК Е МИЛА онази мисъл, що в ума възвръща изтекли дни и с укор, и с могъща тъга, че път към тях не се разстила. Тя мила е, че пред смъртта разкрила е на благата краткостта присъща, но скръбна е, че милост вездесъща се чака трудно в старост тъй грешила. Аз помня, Боже, думата ти свята, но все пак мисля си не е ли смело да чакаш Любовта без покаяние. Но сетне вниквам в твойта кръв пролята; щом зарад нас бе в тръни твойто чело, без мярка ще е твойто състрадание. АКО НА МОЯ НРАВ, И ДИВ, И ЖАЛЕН, да се пречисти му е нужно време, смъртта не чака, скоро ще ме вземе, а злият помисъл гори запален. ПОД БЪБРЕНЕТО СЛАДКО НА ПОТОКА, покрил със злачна сянка извор светъл, и ............................................................... ...................................................................

Небето

Всеки път щом погледна нагоре,

виждам хиляди бели звезди,

и протягам ръце да отворя,

входът който сърце ми опи.

Всеки път щом се срещна с небето,

и очите ми видят деня,

нежна радост изпълва сърцето,

и полита ранена душа.

Ден след ден то говори във мене,

и напомня отминали дни,

от плещите тревоги отнема,

то възражда и не петни.

Час след час аз общувам с небето,

и чрез него познавам света,

забравила за тревогата снета,

далеч от тягостната самота.

Ех, небе - чисто, ясно, просторно,

ти ми носиш спокойни мечти,

твойта сила е тъй чудотворна,

дъх на сладост безкрайна си ти.

Да те имам, да те притежавам,

всекидневно копнея без глас,

страховете ми ти побеждаваш,

и над мрачното имащ ти власт.

О, небе тъй прекрасно и синьо,

самотата лекуваш ми ти,

щом край тебе душата ми мине,

с поглед взрян в синевата блести.

Неизвестен!

Марина Цветаева ( 1892-1941) * * * Лекомислие - сладък грях, враго мой и спътнико мили! Ти в очите ми впръска смях и мазурка - в моите жили! Ти упорство ми вдъхна комай в чужди плен да не падам всецяло и каквото не свърша докрай да го свършвам в самото начало. Да съм кълн и метал. В тоя свят дето нищо почти не умея, да лекувам скръбта с шоколад и пред чужди очи да се смея. * * * Спътници мили, застигани в нощ или ден! Версти и версти, и версти, и хляб вкоравен... Цигани в друм свечерен и над реките - сгъстен грохот... Ах, под ранилата, циганска, райска зора утринен вятър над сребърни степи игра. Дим се кълби над гора и отзвучава - добра песен... В презнощ дълбока, под шепот на древни листа раждахме юноши, смугли - подобно нощта, бедни - подобно нощта. Славей ни пя и веща - слава. Вие отминахте, спътници наши добри, нежност и бедна трапеза не ви покори. само пожар от искри - огнен и звезден гори още... * * * Слънце в мойте жили е налято и навярно няма да сгреша, ако кажа, че обичам свято своята единствена душа. Сипят звън щурците до забрава, аз мълча и дъвча стрък зелен... Странно е да чувствам как минава мимолетният живот - през мен! * * * Навеки аз съм негова жена и негов пръстен пръста ми притяга. Лицето му излъчва светлина - подобно шпага. И двете вежди сключват полукръг, устата е причастно мълчалива. А в образа му - древна с древна кръв трагично се прелива. И крехък е подобно клонка той, с едни очи - прекрасно безполезни. Под веждите му - две крила в покой тъмнеят бездни. Душата ми в душата му узна душа на рицар - царствена и млада. Такива в съдбоносни времена изричат станси - и вървят на клада... * * * Минаваш - на мен приличен, свел към земята очи. И аз съм ги свеждала ничком! Пътниче, спри, помълчи! Прочети - през метличина синя и макови гъсти листа, - че се наричах Марина и колко живях лета. На гроба ми, който немее, не гледай смутен и плах... Обичах и аз да се смея, когато не ми е до смях! И косата ми да се мята, и в жилите кръв да ручи... Аз също живях на земята! Пътниче, спри, помълчи! И стрък отскубни си: изгрели са кичурче ягоди там - от ягоди, в гробища зрели, по-едри и сладки не знам. Излишно е всяко скърбене - спокойно глава изправи. спомни си леко за мене, леко за мен забрави. Как слънчев лъч те огрява! И прави те златен прахът... И нека не те смущава гласът ми, дошъл Отвъд. * * * В погледа ти - слънчев ручей. Дълъг е денят. искам да запомниш, в случай че ти изменя: знай - когото да обичам в полунощен час и комуто да се вричам в буйни клетви аз - че като дете и цвете ще живея тук и че няма да се сетя да погледна друг... Кръста кипарисов нося, виждам те насън... Само ми свирни - и боса ще дотичам вън!

ПЪЛНОЛУНИЕ

Тази вечер всички кучета са будни.

Общуват си със звездния керван.

Луната наедряла, като трудна,

е опнала корема си без свян.

Как искам да заспя! Ще се разплача.

Уж преброих овце непреброими.

Сънят ми, върху пеперудени клепачи,

един дъх близък, но неуловим е.

И ето, че съм нереална. Мътна.

Под месеца се сгушвам като коте.

"Хей, този миг във своята безплътност

не е ли същината на живота?"

Неизвестен! 03.06.1996

Фьодор Тютчев (1803-1873) Последна любов О, как на залез ние пак по-нежно любим, по-суеверно... Сияй, сияй, прощален зрак, на обич сетна заря вечерна. В небето мрак е възцарен, само на запад блести сияние – почакай, почакай, вечерен ден, поспри, поспри, очарование. Замира в жилите кръвта, но във сърцето блика нежност... О, сетна обич и мечта! ти си блаженство и безнадежност.

Редактирано 12 декември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Владимир Висоцки

КЪМ ВЪРХА

Ти върввиш по ледника без дъх,

с поглед, впит във върховете сини.

Горе сънно вдишва всеки връх

облаци, издишвайки лавини.

С теб внимават, като че покой

са ти обещали тия дни те -

пазят те от каменен порой,

пазят те и от пукнатините.

Идваше беда и димен пласт

бе покрил изцяло планината.

Ти не различаваше тогаз

срутването от пукнатината.

Ако бе за помощ позовал,

щяха в миг скалите да отвърнат.

Ехото им в радиосигнал

ветровете щяха да превърнат.

Ти почувства всеотдайността

в боя за превала - там самите

камъни ти пазеха гръдта,

рамо ти подаваха скалите.

Умният не скитал по гори. . .

Ти пое - не вярваше в мълвите.

Ставаше гранитът мек дори,

като пух се стелеха мъглите.

И ако след някой тежък бой

легнеш в тези планини далечни,

ще се наклонят като над свой

хребетите - обелиски вечни.

Душата ми е пленница смирена, плени я твоята душа! - пленена, Душата ми е в тихи две очи, Душата ми те моли и заклина: тя моли; - аз те гледам; - век измина... Душата ти вълшебница мълчи. Душата ми се мъчи в глад и жажда, но твоята душа се не обажда, душата ти, дете и божество... Мълчание в очите ти царува: душата ти се може би срамува за своето вълшебно тържество. Пейо Яворов

Два черни коня върху моите клепачи. Галоп, кошмарен ритъм, болка закипяла. Ти тръгваш... Аз няма да заплача. Отдавна съм забравил как се плаче след раздяла.

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Домът ни ще се срути:

реката гризе почвата

вятърът разгонва пясъка

на който вдигнахме дома си

Вятърът разгонва пясъка:

тъй разбойници разгонват стадото

песъчинките скърбят

че домът ни ще се срути

Реката гризе почвата:

тъй плъховете гризат в зимника

почвата скърби

че домът ни ще се срути

Домът ни няма да се срути:

свободни от почвата и пясъка

измити от реката

изсушени от разнопосочни ветрове

зидовете ще разперят каменни криле

1968

Ерих Фрид

КЪПАНЕ НА САМОДИВА Жена премина под дървото и на брега захвърли тежката си дреха. Засветиха гърдите остри от жълтата библейска жега. Като върба изви горещото си тяло и подир миг изчезнаха в реката косите й от троскот и омара, нозете й от злато. На пръсти в пясъка нагазих и разтреперан спрях в къпините. Почаках... Ала тя не се показа. Дали не се укри завинаги! "Несправедливо е, животе мой - извиках - да ми отнемаш хубавите мигове. Ще я погледам само - без да види никой. Върни ми я. Несправедливо е..." Поисках още да извикам и към реката, дето всичко меле. Но моят вик едва достигна до края на слънчасалото село. Изтичах към брега и на тревата намерих гребена й - кост от мрена. А там, където дрехите лежаха въздишаше едно листо червено. Борис Христов

ПЪТ

Излишно е да търсиш пътища,

където ветровете са обрулили земята.

Там има само бездни,

трапове, засипани със камъни.

И може би, ако потърсиш в тях

ще имаш щастието да откриеш вятъра,

но той ще е престанал да се лута.

Той вече ще е само повей -

дъх на стар любовник във врата ти.

Тогава няма вече да претърсваш времето

с ненужни исакния за постоянство,

а само дупките по пътя си ще повиш,

за да намериш вятъра,

изгубил младостта си в тях.

МЪЛЧАНИЕ

Мълчи сърцето ми,

изгубило последните си стъпки в локвите.

Нима дъждът е съдник?

Разтопил мечтите ми,

денят със непосилните си мигове

отдавна си е тръгнал.

Само нощните потайни кътчета

са склонни да ме вземат под крилото си.

Във този хаос сплитат пръсти моето сърце и мрака.

Сякаш от дъжда потече лава

И в мълчанието на бездушните порои

като спяща котка

се е скрило моето мълчание.

Само аз и този изблик на емоции останахме.

КЪСМЕТ

Днес изгубих късмета си в слънцето.

Примижала към него затворих очи

и когато погледнах земята,

видях, че съм счупила целия свят.

Лош късмет!

Пак ще трябва да търся парченца от болки.

Пак ще трябва да ровя в контейнери смет.

Само малко да бях си затворила в джоба

целия свят щях сега да създама.

Лош късмет!

Целият свят е в краката ми.

Цвета Чукарска

НА ТЕЗИ, С КОИТО СЛУЧАЙНО СЕ СРЕЩАМЕ Помня - кратка, внезапна вечер. Помня, в твоите бегли длани стихва, сякаш на смърт обречено, хладното ми добро държание. Помня - ти ми разкриваш нещо много важно и много просто – гениалното ти усещане, че сме с теб два далечни острова. Помня, няма излишно време да се правим на реалисти. И с готовност за бой приемаме – и в секундите има истина! Помня, казваме сбогом – в упор. Почва ден. Той е романтичен. Други казваха – много глупаво, можеше да не се увличате. Много важно, че се разделяме! Важното е, че утре влизаме в други вечери, пренаселени с невъзможна и ясна близост! Аз и днес ще те разпозная с гениалното си усещане – в други, считани за случайни, а напълно редовни срещи. Аз от малка съм си такава – най-щастливата. Чак до скомина. Само името ти забавих. А лицето ти не запомних. Миряна Башева

Обичал ли си?

Ти знаеш ли

какво е любовта?

Обичал ли си

както аз обичам теб?

И искал ли си

да убиваш;

да умреш от

най-обичната ръка?

Очаквал ли си

с трепет утрото-

да видиш нечие лице?

И молил ли си се

на всички живи и умрели-

на него да цъфти усмивка?

Обичал ли си

нечия душа?

Дори и тя

да е измамна?

И от сърце обичал

ли си истински сърце?

Живял ли си, защото

то е живо и тупти?

Посмял ли си да дишаш,

когато нечий дъх е спрял?

Обичал ли си някога

сърце, което е студено?

Докосвал ли си със

дъха си каменно лице?

И чувствал ли си

как душата ти умира?

Как сърцето ти

не може да забрави

другото сърце.

Биляна Карадалиева

ЕДИНСТВЕНА

Само теб единствена аз обичам,

само теб единствена аз боготворя.

Само ти единствена си в мойте мисли,

само ти любима ме разбираш.

Само за теб живея аз,

само ти ме правиш истински щастлив.

Само една усмивка е нужна за да стоплиш сърцето ми,

само една дума блага и ще съм вечно вечно твой.

Само една прегръдка топла и няма да има по щастлив от мен,

само един поглед мил и ще се разтопя.

Само една целувка страстна и знам, че щастлива си и ти,

само една милувка нежна, вечно ще е жива любовта.

Само теб единствена аз обичам,

само теб единствена аз боготворя.

Неизвестен!

САМОТНИЯТ ЧОВЕК Той има белег на челото си и сяда винаги на края. Дори когато е висок, самотният човек е малък. Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла, остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло. Глава на кон в полето свети и самотният човек отива да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива. Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска. Но ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви... Той има дом и топла супа, но е толкова затворен животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора. И тоя дом да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли. В какъв ли огън е горял и под каква ютия - за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш... Тъй както си върви с петно на ризата си чиста, самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто. В едната си ръка той носи книга за душата болна, а с другата самотният човек въженце стиска в джоба. Борис Христов

NN На Рангел Аз Ви помня, другарю NN, с възхищение и респект. Вие бяхте тъй млад! Тъй женен... Аз пък учех. С висок успех. (На различни неща се учех - под чина ми - мадам Саган...) Бях Ви малко, но вярно куче. А не свирнахте. Досега. Беше сякаш преди Девети! Или даже преди Христа. Онова, дето беше вето, ми е ясно като кристал. Добър вечер, другарю NN, аз Ви помня. Bon soir, joie!* Вече недотам млад? Разведен? Още все така Дон Жуан? Но защо ли, съвсем противно на очаквания процес, пак до детски размер се свивам в необятните Ви ръце? Както някога - без домашно пред училищните врати - неизказано ми е страшно и не мога да кажа - ТИ. Миряна Башева

Дамян Дамянов

Всеки делник има красота - Зимна повест

Виелица. Въртопи сняг.

И студ с език на пепелянка.

Една замръзнала ушанка.

Едно шосе от смърт и мрак.

И рейс над пропастния ръб.

И той - с ушанката, безгласен,

Тях всичките, комай пренася

Не с автобуса, а на гръб.

Виелица. И сняг. И път.

И рейс, надвиснал с вик на хора.

Еднички фарове в простора -

Очите в тъмното горят.

Обикновен. Съвсем безличен.

Съвсем на всички нас приличен

И все пак друг...

Със поглед мек,

Върви той тихо през света.

Светът дори не го познава.

Със кичур снежен оттогава,

Минава, тихо поздравява.

Но хората не го и помнят -

Отминала е пропастта...