Там...

anelie

Разперили крилете си мечтите

кражат край мен,

цветята гаснат

във очите

и раждат нова светлина...

Една бездънност,

безконечност ми рисуват,

където всичко е фантазно-ярко...

Та... там усещам че съм жива!

Точно там!

Жалейка

Робърт Смит

Струва ми се мрачно, сякаш вали, казваш

и вятърът свири, сякаш е краят на света, казваш

и е толкоз студено, сякаш студът, ако си мъртъв

и после се усмихваш

за миг

Изглежда остарявам и това ме боли, казваш

и всичко изчезва сякаш е краят на света, казваш

и е толкоз студено, сякаш студът, ако си мъртъв

и после се усмихваш

за миг

Понякога се чувствам с теб

сякаш живея на ръба на света

живея на ръба на света

Такава е усмивката ми, казваш ти.

Без заглавие

Робърт Смит

Безнадеждно пълзя в очите на духове отново

на колене и с ръце в небето отново

притискам лице към спомена за теб отново

но никога не знам дали е истински

никога не знам как да го изживея

никога не съм ти казвал ясно, каквото искам да ти

кажа

никога не съм намирал ясни думи да го изразя

никога не съм знаел как да станат достоверни

и сега времето изтече

други времена начеват

Безнадеждно се боря с демони - безсмислени

чувствам чудовище сдъвква гладно сърцето ми

Знам, никога не ще загубя тази болка

Никога няма да сънувам теб отново.

Стихчето е от един конкурс и затова не мога да посоча автора,но ми хареса. З А В Е Т Завият ли очите ми с дантела, посипят ли ковчега ми със пръст, загледай се в крилете на орела, разперени като надгробен кръст, и запомни, че мъж не се жалее с пресипнал глас и сълзи във очи. Мъжът обича вино да се лее. Мъжът обича песен да звучи. Мъжът обича с вятър да се бори. Мъжът обича мирис на тютюн. Той никога на колене не моли. Заклева се във хляб и във куршум. На колене мъжът е като знаме, пречупено сред бойното поле. Мъжът е мъж, когато се изправи и тръгне пред препускащи коне. И ако ти в орела ме познаеш, снагата си - топола - изправи, запей ми песента, която знаеш, единственно от нея не боли. Разлей ми вино, за да се опия. Цигара запали - да ми дими. Повикаш ли ме - няма да се скрия. Поискаш ли ме - хляба целуни.

Любовна песен

Робърт Смит

Винаги когато съм сам с теб

се чувствам сякаш съм у дома отново

Винаги когато съм сам с теб

се чувствам сякаш съм цял отново

Винаги когато съм сам с теб

се чувствам сякаш съм млад отново

Винаги когато съм сам с теб

се чувствам сякаш съм весел отново

Колкото и далеч да съм, аз винаги ще те обичам

Колкото и дълго да остана, аз винаги ще те обичам

Каквито и думи да изговоря,

аз винаги ще те обичам,

аз винаги ще те обичам

Винаги когато съм сам с теб

се чувствам сякаш съм свободен отново

Винаги когато съм сам с теб

се чувствам сякаш съм чист отново

Колкото и далеч да съм, аз винаги ще те обичам

Колкото и дълго да остана, аз винаги ще те обичам

Каквито и думи да изговоря,

аз винаги ще те обичам,

аз винаги ще те обичам.

За двама

Нандо

Недей, не казвай нищо… Замълчи…

Ни дума, шепот не отронвай,

не искам да пробудиш този миг,

сънят и нощните ни спомени.

Мълчи… Дочу ли тишината сива,

как с тихи длани те докосна,

как спящото море, звездите и луната,

дариха те с прегръдка топла?

Дочу ли моите мисли потопени,

в мълчание, в безплътна синева,

крещящата ми обич в теб е преродена

в безмълвен дъх по твоята страна.

Видя ли? Няма нужда да говорим,

на нас ни трябва само тишина,

едно небе, звезди красиви,

и обич в тихите сърца.

Мълчи… Погледай щастието и простора,

небесния безкрай в златисто осветен,

Една звезда достатъчно говори...!

За двама ни...за теб и мен!

Ей тази творба ме е разплаквала пък мен. Знам, че съм новичка във Форума и че подобно откровение е може би прибързано, но ми се ще да го прочетете и ако намирате поне частица от своето собствено съществуване в нея, то да ми простите дързостта. :> "Пътека" Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана. С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна. Умореният ден догорява, плаче вятърът - сбогом навеки! Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки. Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека... И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека! Още крачка - и ето го края! - Извървяна е тя, извървяна... Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана! Много мили неща аз разлюбих, дори погледа кротък на мама. Имах всичко... и всичко загубих - няма щастие, щастие няма! Сам да бъдеш - така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно. Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. - Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи. Всеки огън гори-догорява, никой извор во век не извира. Туй, което цъфти - прецъфтява, туй, което се ражда - умира. Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка. Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка. ...Догорелия ден над гората нека само кърви като рана... Нека тъжно звъни на житата светозарната сребърна пяна... Пеньо Пенев

Редактирано 7 август 200718 г. от MaLARIQ (преглед на промените)

"И когато

се разкъса мъглата

и започнеш

да ме виждаш

същата ли ще бъда?

...Няма те.

Май те изплаших..."

elinbox

...Тихо розы бегут по полям.

Сердцу снится страна другая.

Я спою тебя сам, дорогая,

То что сроду не пел Хаям...

С. Есенин

Приятелко Луна,

ако отвориш,

очите си всевиждащи

за мене,

безпътна ще се добера до там,

където чака

светлото ти стреме.

Запрегнато за нощния жребец,

развеял мека грива

сред звездите.

И аз – една от тях

те моля...(знам,

че вечно покровителстваш жените...)

Пусни юздите му.

Със него мога

да сляза до прозореца

безсънен.

За нощ поне да поживея в спомен.

За нощ поне,

да съм му пак

Любима...

Макар да знам, приятелко Луна,

след тази нощ

ще ме затвори

в рима...

Мариана Дончева

Сигурно се досещаш,

че мога да мисля за теб по 15 минути на ден.

Толкова мога.

Все едно съм поканил неочакван приятел да пием две сутрешни бири

в неуюта на някой изпаднал квартален капан

с телевизор, закачен на тавана с квадрат от ръждясали винкели,

голи курви по стенните календари с разтворени устни и тежки гърди,

увиснали като настискани и изтласкани от потни тежкоатлети гюллета

в мътния поглед на бармана през далечната 1998 година,

оплюти от дърти мухи прозорци, по които се стича дъждът,

бавният,

жълтият

зимен

дъжд,

който мирише на влажни войнишки шинели, на дим от издъхнал икарус,

на кисела сяра.

Сигурно се досещаш,

че стискам останалите си зъби и не си купувам билет,

за да стигна до теб,

на една олющена автогара

с гнусни семкаджии и чалга, кантарджии, шалвари, кебапчета,

скалъпено набързо каре за белот,

на последната автогара във своя живот,

на ръба на света, който ми писна без теб.

Ако не бяха тези 15 минути,

вече щях да съм изфирясал в разтегливите небеса –

да се хвърлям с ятата, бoксуващи в сприите, птици,

азиатския студ да разбивам пред тяхната гмеж със замръзнал юмрук,

да се втурвам – вятър от север, вятър от изток и вятър от юг –

в полудялата твоя коса,

да разпухвам душата си –

облак, който прилича на пустинята Гоби, на Франция,

Господи,

остави ми тези 15 минути – цял живот ще ти паля свещ.

Всички останали часове от накъсания ми календар

безпощадно орат циферблата –

скимтящ, стенещ, грухтящ, ужасяващ,

нахлуващ от Ада потоп диви глигани

през моите снежни гори,

които дори с бренекето не можеш да спреш,

като влакове без спирачки,

забили ръждясали плугове в хималайските преспи,

като свлякъл се от безкрая прериен облак мустанги,

блус на Клептън, джемсешън на Дизи Гилеспи

самолети, които се врязват

в разораната полоса.

Здравей.

Мисля за теб.

Все едно на прозореца в твоята стая

бие телце заблудена оса.

Валери СТАНКОВ

Сбогуване

Издухал от ръцете ти умората,

прегръщаш ме и силно ме притискаш.

Недей мисли какво ще кажат хората.

Най-важното сега е, че ме искаш.

След миг ще свърши пира на душата ти.

От мен ще ти остане само спомена.

Ще чакам да отмине аромата ти

и ще избърша пак сълза отронена.

Ще се прибираме бездомни по алеята

на своето моментно съществуване,

написали без думи епопеята

на любовта, минаваща в сбогуване.

Счупена вода

Водата скъса капки от плътта си

и ги захвърли в твоята коса,

самотни като влюбени монаси,

изплакали и днешната роса.

Търкулват се по своя път надолу

където ти не можеш различи

как в нежното си търсене на корен

изтичат те от моите очи.

Отпиваш ги на капки. Аз не питам.

Роса навярно капе и от теб.

Една от друга капките са скрити,

замръзнали по пътя си нелеп.

Сега сънувам празната ни чаша

с парчетата замръзнала вода -

напитката във нея беше наша,

но само аз останах сред леда.

Наля напитка ти във друга чаша,

кръстоса ни наздравица-беда,

a аз събирам още по паважа

парчетата от счупена вода.

Есенен лист

Листенце днес – а утре пак самотен,

изтупващ твоя спомен от прахта.

Навярно е присъда доживотна

да плащам тежка дан на любовта,

прескочила набързо да ме види,

оставила ми своя нежен дар,

забравила, че споменът завижда

и станал ми е вечен господар...

Рисунките на минали утехи

красят във мене всичките стени –

рисувам ли, за миг ми става леко

но кратки са рисуващите дни

а после ме натискат бели нощи

на мрак, решен до края да мълчи,

а всяка нощ във тъмното ми още

нощта със теб е в моите очи...

Обрулен вятър, нощ и ден живея

до твоята отрязана бреза

и само близо до земята вея

с надежда лист от теб да отнеса.

Като не мога да те имам

Една любов е моят вечен блян

и вечер не заспивам, за да видя

любов една, на ужким изживяна,

превърнала раздялата в обида

но върху мен разпуснала коси

и чакаща във дългите ми нощи

сърцето ми само да угаси

онази страст, която тлее още...

Не чакам нищо ново от деня

и без сълза посрещам всяка сутрин

Нощта си не успях да променя –

остава ми надеждата за утре.

А утре пак ще дойде сутринта

и в нея ще те няма теб, любима.

Защо ли да ме покори нощта,

във нея щом не мога да те имам...

Помня...

Медено тежък и сладко-тръпчив,

споменът бавно се стича.

Всеки миг с теб беше много красив –

лято със дъх на момиче.

Помня ливади с буйна трева,

помня целувката скришом –

целият свят стана друг след това,

беше ми лесно да дишам...

Само не помня къде си сега.

Знаех ли, или забравих...

Тихо над мене се сипе снега,

съска дъждец над жарава.

Помня съня ти с онези коне...

/с гриви от северен вятър/.

Ако съня ти в мене се спре,

зимната свежест през лятото,

чакана, искана, ден подир ден,

търсена даже, където

няма и спомен за теб или мен,

ще ти изпълни сърцето...

Тиха вода...

Аз съм тих като малка река

прикована от ледени сили.

Уморено край пътя тека

и дори за вълни съм безсилен.

Приседни до самотния бряг,

дай ми свойте нозе уморени –

на нозете ти дългият бяг

път създаде – той води до мене.

Ако тръгнеш оттук, отморена

от водите на мойта река,

ледовете, от теб разтопени

ще напълнят реката така,

че ще тръгнат водите студени –

придошла пълноводна река –

и по пътя, отвел те от мене

в твойте стъпки ще потека.

Томи Тодоров

На морска улица бургаска

и капитанска, и рибарска...

Там бога на морето, помня,

по име властно ме зовеше,

но ти бе много по-нескромна,

прекрасна, по-огромна беше.

Цъфтяха храстите зелени,

дори железните огради...

Ний бяхме царствено вглъбени,

съсредоточени и млади.

На морска улица бургаска,

и капитанска, и рибарска

вървяхме ний по тротоара

като по струни на китара.

Вървяхме ний със стъпки живи,

предизвикателно красиви,

не знаехме, че сме щастливи

и се целувахме в нощта...

А после Той със много чувство,

ти шъпна дълго край морето

за мъка, музика, изкуство -

благодаря му за което.

На морска улица бургаска,

и капитанска, и рибарска

умря луната над квартала...

Ах, тази твоя блузка бяла!

Христо Фотев

Слушам твоето мълчание. Съзвездия дочувам: съществуваш. Вярвам в тебе. Си. Достатъчно ми е /Анхел Гонсалес *ЗАВЕЩАНИЕ* Запомни ме – лек допир и дъх по ухото, тиха нежност, изтлеяла в чакане и превърната в болка, когато любовта ми разгаряше...вятъра. Запомни ме като илюзия, че щастието е да даваме, че любовта ни е нужна, независимо какво получаваме. Запомни ме като поглед син, като умора след кръводаряване. Запомни ме като Малкия Принц, обучаващ се в опитомяване. Запомни ме като енигма, която дълго си търсила в речника, а я откриваш във мигла в зеницата на отсрещния. Запомни ме като приятел, поискал повече от насъщното – когато му дали Луната, посегнал да вземе и Слънцето. Запомни ме като начало на пътеката за надолу, или като огледало в което се виждат спомени... *** Такава ще ме помниш и обичаш- щастлива, лекомислена и слаба. Изобщо на светица неприличаща, безбожно твойте сънища ограбила. Ще те прогаря моята усмивка, под пепелта на дните ти-жарава и дълго все за мен ще пишеш стихове, макар на други да ги посвещаваш. Целувка между две земетресения ще ти вгорчава ненадейно хляба и ще ме търсиш в мъжкото си време- щастлива , лекомислена и слаба. /Маргарита Петкова *** СПРИ ТОЗИ МИГ, ДОКАТО ИМА ОЩЕ МИГ. ЗА ДА НЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО БЕЗЛИКО, ДА ПРОПЪЛЗИ НА ЛАПИ КОТЕШКИ И ДА ТЕ ГРАБНЕ. ДОКАТО ТЕ ОБИЧАМ, ДОКАТО ЛЮБОВТА МИ ПАДА КАТО ЛЮБОВ ОТРОНЕНА ОТ ЛИСТ НА ЦВЯТ- ВЗЕМИ МЕ... /УИЛИЯМ ГОЛДМАН

Как ли ни се смеят...

Станка Пенчева

Как ли ни се смеят

Тия, късополите,

Тия, дългокраките!

Гледаме се дълго,

Тайно се докосваме,

Гузно се оглеждаме,

Ако се целунем,

Скитаме като замаяни

В нощ на пълнолуние...

И писма си пишем

Пълни с думи ласкави,

И сме се подписали

Във снега и в пясъка,

Крили сме за спомен

Листи жълто-алени...

Сигурно сме смешни

Като изкопаеми

В тоя век на разума

И на лунни полети —

Как ли ни се смеят

Тия, дълgокосите,

Тия, късополите!

И не знаят, бедните,

Колко ни е хубаво

Да сме несъвременно,

Старомодно влюбени...

Странно позната си...

Даниел Смиловски

Странно позната си, въпреки липсата на разговор —

издава те нежеланието да заспиш,

да се отдадеш на случайността на стаята,

да се уплашиш от мълчанието.

Не нам коя си, и това ми е достатъчно.

На мен ми стига тишината —

стига ми да не разказвам.

Животът е цинична барикада

от добре прикрити неуспехи —

и най-истинското в нас

откриваме в изневярата му —

като странници, аутсайдери, луди, пророци, себе си.

Като изоставени.

Като зимна нощ.

Като секс.

Като падане.

С косите ми обичам да играеш и с пръсти да ги рошиш като вятър под топлата им ласка да гадая на твоята усмивка светлината. Очите ми обичам да целуваш, чрез устните ти първа да усетя как пролетните ветрове бушуват и как попиват в мене дъждовете. Обичам те, обичам те, нежна и щедра тази вечер тъмнокоса. Обичам те, обичам те, ласка като песен в моето сърце ще нося. Обичам до гръдта ти да се сгуша и пулсът ми със твоя да се слива, сърцето ти как вика да послушам и уморена тихо да заспивам. Обичам те, обичам те, нежна и щедра тази вечер тъмнокоса. Обичам те, обичам те, ласка като песен в моето сърце ще нося. Оооооо Обичам те, обичам те, нежна и щедра тази вечер тъмнокоса. Оооооо Обичам те, ооо обичам те, ласка като песен в моето сърце ще нося. Оооооо Обичам те, ооо обичам те, нежна и щедра тази вечер тъмнокоса. Оооооо Обичам те, обичам те, ласка като песен в моето сърце ще нося. Оооооо Обичам те, оо обичам те, нежна и щедра тази вечер тъмнокоса. Оооооо Обичам те, ооо обичам те... Силвия Кацарова - Обичам те

ТИ ЛИ СИ?

Тази нощ защо не мога да те различа

от минувача,

който отминава с безразличие

по тротоара,

храчи шумно по асфалта

докато обсипва с ругатни

честта на нечия злочеста майка?

Тази нощ защо не мога

да ти сложа знак за равенство

с оня мъж, от чийто топъл глас

дъхът ми спираше?

Ти ли си?

Или улисан в суетни,

зает във битки делнични

за хляб, за слава и за още нещо

си изпратил пак оная сянка рехава,

проектирана от инженер-конструктура

на мислещи машини?

Светят ярко лампи две. Зелени са.

Гледат, а не виждат,

че сега им давам гръб.

Липсват ти гледци.

А на мен ми липсва смелост

да замахна с ярост към стъклата...

Боже мой, нима ръце докосват рамената ми?

Вместо славеева песен,

глухо пърхане на прилеп във нозете ни.

Двама души, изтощени от амбиции,

си играят на любов...

-

Фантастичното във случая са враните.

Онези скучни, настървени врани,

които лакомо кълват

отегченото от обичта ни време...

-

1982 г.

Варна

-

Теодора АСТРО

У В Е Р Е Н О С Т

-

Във вечната отвъдна неизвестност

единствен ти ме чакаш с трепет. Знам.

Не би могъл да ме забравиш лесно.

Незаменима съм за теб и там.

-

Ала каквато само ти ме помниш.

А аз, вървейки в пътя, остарях.

И рани като кратери огромни,

отворени са в мен. Гнети ме страх....

-

Зарита е душата ми със лава

и тежък, ситен вулканичен прах.

Макар да се крепя все още права

товар житейски на гърба събрах.

-

Където и да стъпя все на кухо

попада неизбежно моя крак.

Край мен руши се бързо всичко друго.

Оси с жила в ума ми стрелят пак.

-

Затуй едва ли ти ще ме познаеш

кога край теб премина в някой час.

Като граблива птица старостта е.

Кълве сега лицето ми със бяс...

-

Към неизвестната за мене вечност

запътила съм се като към храм.

Вървя към тебе все по-бързотечно -

очакваш ме с безсмъртна обич, знам.

-

Теодора Астро

ПРЕХОД

Мята се, диво извива се твоето слабо сърце.

Вика за помощ, проклина ме твоето малко сърце.

Аз не обичам порядъка, мразя превзетия срам,

Силен съм в своята слабост,

Сам съм сред вълците, сам.

Имам стотици приятели,

Имам любов, – но каква!

Всичко отминало вятър е:

Стар изтърбушен роял…

С него премного е свирено –

Много съзвучия там

Са покорявали стадото

От доверчиви деца…

Няма я детската възраст

Бягат проклетите дни.

Аз съм на трийсет години

А се усещам старик.

- Има ли мъничко смелост в твоето слабо сърце?

- Има ли луди желания в твоето малко сърце?

Моето твърде голямо е:

Като мухлясал тефтер.

В него си правя хербарий

От изсушени ръце.

С тях аз се вкопчвах във Слънцето,

За да погледна отвъд.

Хиляди пъти се връщах,

Хиляди – тръгвах на път.

Нови ръце ми израстваха,

Пътища много открих.

Музика слушах навсякъде

(звуци красиви, но зли)..

Там зад просторите слънчеви

Имаше нова Земя.

Идвайте, мои приятели –

Тя е за вас.

Любомир Кавалджиев

Редактирано 22 август 200718 г. от mucunka (преглед на промените)

Вечерен спомен

Александър Вутимски

Не бях те виждал дълго време. Ето,

ти мина днес в посърналата улица.

Над тебе в здрача светеше небето,

а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?

Очите ти са сини като някога:

очите ти в мене са се вглеждали

и криновете в здрача се навеждали,

и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали понякога си спомняш?

Не знам това, но аз не те забравих.

Безмълвно, скучно дните преминават

- аз неусетно заживях със спомени.

С кого ще се разхождам вече привечер?

Различен съм от повечето хора.

За стихове кому ли бих говорил?

Къде ще спра, когато ми е сиво?

Когато ми е скръбно и студено?

Ще се опитам да живея сам.

Но радостта, че слънцето над мене е,

ще стигне ли да стопли младостта ми?

Неизговорено

Надежда Захариева

Не, ти не си от моя земен свят.

Далече си от всичките му грижи.

Когато слезеш някога при тях,

те само те опарват с тиха жал...

Аз ненавиждам да ме съжаляват!

Не слизай в мойто сиво ежедневие,

в което няма време за поезия.

Сама ще си остана аз във него.

А ти бъди за мене светъл извор

със животворна приказна вода.

Отпия ли от нея, да се връщам

във твоя свят пречистена и мъдра.

***

Дамян Дамянов

Най-страшната жена, която може

да съществува още на света,

да люби, да не люби, да тревожи,

да бъде всякаква и всичко - туй е Тя!

Да бъде римата на всички рими

и ритъмът на всички времена.

Но ще спестя конкретното й име,

защото тя е всички. И една.

Навремето, когато я обикнах

и името й преблагослових,

огромна като свят тя в мен поникна

и стана името на всеки стих.

На любовта с любов не ми отвърна.

Та любовта ми стана нелюбов,

а името в омраза се превърна.

И го изрекох пак. Със сквернослов.

И я намразих! С толкова омраза,

че с името й кръстих всяко зло.

Но и във злото името опазих,

макар с проклятие, макар в тегло.

Накрая изличих я. И тогава

приживе я превърнах в мъртва тлен.

Осъдих я жестоко на забрава.

Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.

Малка балада за голямата река

Христо Фотев

Реката свети, после потъмнява.

Реката има ласкава ръка.

И отминава, и не отминава -

навсякъде и винаги река.

От пролетта навярно, много бистри

изгряха в нея древните звезди

и рибите - детинските й мисли -

блестяха златни в сините води...

И всичко беше ново, по-огромно.

Аз дълго гледах тъмната вода

и можех вече ясно да си спомня

какво съм бил, преди да се родя.

Сега сме двама

Роси Кирилова

Добре че има още нежност

сред вечността скована в нас,

да ни примамва с надежди,

доверие да ражда в нас.

На този свят обичан, мразен,

една възможност е това-

от делник груб да се опазим

в прегръдката на нежността.

Вземи ме в мига бездомен

сърцето ти, мой дом сега!

Щом утре ще сме спомен в спомен

да бъдем обич в обичта.

Сега сме тук, сега сме двама

в жаравата на този миг,

че всяко чувство в нас голямо

без обич е забравен стих!

...И вечната Любов роди възторг в сърцето ми, стаено в безначалното. Отпуснах се в пенливия поток на радостта си. С нея съм венчана. По пръстите разлива благодат целувка на вечерна орхидея, разлистила омайния си цвят в цвета на Любовта. А аз немея... пред силата на нежните слова извиращи в сърцата. До незнание потъпкват мрака с тиха светлина над онзи здрач, разпръскващ отчаяние. от infinity1305