Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


ЕМАНЦИПИРАНА ЖЕНА

Автор: Весела Димова

Свободна си да хвърлиш по суетата камък.

Да хванеш влака точно в обратната посока.

Да гледаш този свят в очи или през рамо.

Свободна си - да вярваш и да не вярваш в бога,

който сама създаде - без образ и без име...

Свободна да грешиш. Да почваш отначало.

И сред безброй приятели, и сред безброй "любими"

да не усетиш никога горчилка от раздяла.

Свободна си... Но питам те: какво е свободата?

Свободни ли са птиците без обич и без стряха?

Свободна си да чупиш зидове с главата си.

Или главата си да счупиш в тях.

Накрая ще остане в душата уморена

от цялата ти мъдрост единствена следа -

внезапното прозрение,

че цял живот си пленница

на своята горчива свобода...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Фрагменти Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук. И някак небрежно, по детски живея. Блян сътворявам от форма и звук. После въздишам и чезна по нея. Случва се често. Събарям стени. Има в жив

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

Публикувани изображения

Непатетична изповед

Преди да те целуна,

исках да ти кажа

кой съм.

Но не успях,

защото се целунахме внезапно.

Затова сега,

преди да ме залееш

със златните вълни на косите си –

изслушай ме.

Отдавна не бяха ме наричали

най-добрия човек на света –

и аз бях забравил

да бъда добър.

Моето минало

е миналото

на един романтичен юноша,

танцуващ върху маси и покриви –

защото няма нищо по-скучно

от безопасната повърхност

на дансинга.

Често падах,

губейки равновесие

от прекалена искреност.

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции

и в хотели сънувах

своите сънища.

Нямам постоянно местожителство

и не искам да имам,

защото се плаша от властта на вещите,

от неподвижния хоризонт на прозореца –

и от хората с неподвижни хоризонти ...

Пусти пътища ли извървях,

малко ли събрах,

или пък много разпилях –

но сега не притежавам нищо друго

освен себе си,

освен тихото желание

да се раздам до последния атом.

Ако това ти е достатъчно –

залей ме

със златните вълни на косите си ....

Стефан Цанев

А тези редове са невероятни...

БОГОМИЛСКОТО

"ДОБРИТЕ ХОРА ЛЕСНО СЕ ОБИЧАТ"

Магията е да обичаш лошите.

С един от тях- най-лошият от всички,

Да споделиш пробитите си

грошове.

Да ти почерни погледа и

празника,

да ти приседнат глътката и

залъкът.

А в нощите, в които му е

празно,

да те вини, че си му дала

ябълка.

Да те обича,

ала само тялото-

да го откъсва хищно от душата ти,

и да те иска прокълнато ялова-

да не родиш на някой друг

децата му.

А ти сама да се затвориш в

клетка,

да му подхвърлиш ключа за

победата

и нежно да го милваш през

решетката,

когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш.

Дори да се запали, дори да се

взриви

над тебе здрачът.

Додето не реши да те погали

най-лошият човек…

и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен

добър и свят пред теб да

коленичи.

Тогава можеш да си тръгнеш

вече.

ДОБРИТЕ ХОРА ЛЕСНО СЕ ОБИЧАТ.

Камелия Кондова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Статуя

Очите ми – тъй черни дупки –

Поглеждаш ги, пропадаш в тях за миг.

Нима не виждаш моята усмивка?

Изчезна тя, изчезна и сърцето ми, уви!

От лед съм статуя, от камък сътворена.

Не виждам, и не чувам вече твоя глас.

Тъй празна е душата, тъй студена.

Обречена съм вечно на тъга.

Ти празното ми същество не забелязваш –

За теб съм статуя, красива, но от лед.

Силуета ми, скрит в тъма тъй празна –

Просто фигура, застинала от век.

Тъй както камъкът потъва във забрава,

Така в забвение ще заспя и аз.

Сърцето ледено в агония остава –

Леда топи се, но не замръзва пак.

В топли сълзи нежно сме облени.

Усещам себе си, но не и твоите ръце.

Теб няма те, тук всичко е руини –

Разбий ти тъй каменното ми сърце!

Автор: Росица Делиева

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ще седнеш ли до мен. Не се плаши.

Свещена е в сърцето всяка дрипа.

Богатство е понякога да се греши

или илюзия, че всичко си опитал.

Не съм бездомница. Не съм и болна.

А дрипите са спомени. Не дрехи.

Личи, че съм платила всяка волност

и всяка крива стъпка към успеха.

И ето ме, на този праг, без къща,

поспряла съм небето да погледам.

Знам само от съня си се завръщам

или от гребена на срутена победа.

Очите ти са изненадано бездънни.

По тях разбирам колко съм се скитала.

Как искам в тиха нежност да осъмнем,

а даже искаш ли не съм те питала.

А аз говоря. С думи оправдавам

прокъсаните страници на времето.

Без да усетиш как ти се отдавам,

по пътя си след малко ще поемеш.

Не се плаши. Душата ми е същата,

както преди, когато бях момиче.

Събличам дрипите пред къщата

и гола ти шептя, че те обичам.

Автор Михаела Алексиева

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сънувам

Ти си станала съновна струна

и не смея аз да те целуна.

От докосване до срещи предни

пламват ненадейно думи нежни.

И изчезваш ти. При мен остава

само звук от празнична забрава,

само музика от твойте длани,

само песни, вече обещани.

Звук е твоята усмивка бяла,

звук е твоята душа изгряла.

Сякаш си мелодия. По нея

аз вървя и сякаш не живея.

Сякаш че не виждам. Само чувам,

че едно видение сънувам.

Евтим Евтимов


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тихичко някакси достигна душата ми, нежно, без думи, без влизане с взлом.

И със смълчана усмивка разказа ми, как във капчука се скрил вълнолом…

В картини и приказки после откривах те, окъпани в цвят, безсловестни, но с стил.

Тайно във тихите нощи завивах се с твойта способност да си нежен и мил…

Странно усещам те, като докосване до нещо, което е вътре във мен,

нещо, което и вятърът носи ми в пролетен, цветноизбликващ нов ден.

Срещнах те, кротко потънах в очите ти, смутено опитах да разпръсна звезди.

Но проумях, че съм скрила в косите си не звезден прах, а мълчаливи мечти…

***

Историята във живота се повтаря - намирам те и те изгубвам безвъзвратно.

А после пак в себе си дълбоко се затварям за да няма връщане обратно.

И съм сама зад светлото стъкло и търся в мрака образите скрити,

и ме връхлитат купища “Защо ?!”, и безгласни пръстите изтръпват.

Долавям тих камбанен звън и плясък от криле на птица - нощ след дълъг ден.

Дали така ще продължи или пък аз ще спра да дишам, щом ти не си до мен ?!

Самотно в мрака аз усмилена стоя и лутам се назад-напред.

И пъзел от въпросите редя, но не реди се пъзелът проклет.

В затвора на самата себе си заключена палач съм, надзирател и затворник.

Не дай си Боже нещо да се случи, ще бъда и свещенник, и покойник…

А знаеш ли, че после ще забравя дори, че нявга съм те срещала ?!

Историята пак ще се повтаря - на друго място, в друга вечност…

от emerald.kusmet.net

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

]Ще те чакам хиляда години. Ти нали затова ме избра? Ще намеря хиляда причини да живея и да не умра! Ще настъпват големи промени, ще се сменят слънца и луни, ще пресъхват морета,но в мене нищо няма да се промени. Ще си взема за четене книга, ще отглеждам в саксия звезда, ще живея сама-ще ми стига малко въздух и малко вода. Трубадури,поети,пройдохи ще се спират под моя балкон. И мъже от различни епохи ще ми правят любовен поклон. Но ще бъда сурова и хладна. Ти нали затова ме избра? Ще остана докрай безпощадна, само с тебе ще бъда добра. Всяка лоша мълва ще отмине, ще ни срещне добрата съдба. Ще те чакам хиляда години ако ти пожелаеш това..... На чисто Платих си думите, и ласките, оргазмите – и плътските, тъй както и душевните. Кому е нужно днес да се наказваме танцувайки един на друг по нервите?! Платила съм сипатията с чувство. Платих си и доброто отношение успявайки до днес да ги намирам - добрият тон, наравно с уважението. Невярвам на безплатните обяди. Платих затуй и всяка мила дума със даване на множество наряди, докато ти си опознавал нови друмове... Платих ”обичам те” със сърцебиене, (една година време го поддържах). Но днес ми идва трудно да го крия, това, че адски трудно те издържам. Не съм ти длъжна вече. Баста! Стига! Баланса налице е, само виж: Изпитото платено е, амиго! А стиховете... те са ти бакшиш! *** Павлина Йосева Танго. Уиски. Привкус на лула. А димът нарисува китара… Искам глътка от твоите устни, Луна. Ти – красавица. Аз ще съм звярът. Всеки звук за ухото ме хапе без свян. Всяка мисъл ме прави изгарящ. Само малко изглеждам на…много пиян. От безбожност приличам на вярващ. От очакване целият ставам на страх. Тази нощ си скандално красива. Красотата, най-често наричана…грях И без обич мълчи изнасилена. Хващам твойте светещи боси ръце. Във очите ти нагло поглеждам. Те…луните съм чувал, че нямат сърце. Имат само безкрайна надежда. От какво си направена, тънка луна? От любов? От сълзите на Господ. Тази нощ аз съм сам…а пък ти си жена. Ще се любим безкрайно и просто. *** Веселин Ханчев Къде си ти? Не свети в твойта стая, Но зная,че си тук, че си сама. Завърнах се. За първи път разкаян. За пъви път оставам у дома. Не е ли вече късно да остана? Измъчих те. До смърт те изтерзах. Какво ти връщам? Нежност разпиляна. Уста с горчиви бръчки покрай тях. Какво ти нося? Две ръце, с които Да те докосна ме е срам дори. Къде си ти? Вдигни лице сърдито. Възмездие поискай. Удари. Вратата черна покажи ми с тази Немилвана ръка като платно. В лицето ми извикай, че ме мразиш Или дори, че ти е все едно. Заслужил съм очите ти студени. Заслужил съм ги с хиляди вини. Ти оставаш. Приближаваш се до мене. Невидима, ти казваш: „Остани”.

Редактирано от stella_di_notte (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Искам в черно да бъда облечена, искам сълзите ми да бъдат от кръв, искам ръцете ми да бъдат ледени и да късам от устните плът Искам да разбия сърцето си, да нарежа с огледало зениците, да замразя лицето си и душата ми да лети като птиците Искам да плача , но не искам да гледам, искам да мразя ,но не теб, искам да обичам ала не смея, защото сърцето ти е от лед... Искам в черно да бъда облечена искам крака от стъкло и огън вместо коси.. Искам изгрев в тунела и слунце което не спи Искам дом във пръстта, искам свещ да гори в сърцето ми, искам обич и след смъртта.... ИСКАМ ЖИВОТ НО КАКВО ОТ ТОВА!!!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Спектакъл

("Убийството на Гонзаго")

Актьори с глупави очи и мокра кожа.

И гледа смръщеният Крал от свойта ложа.

А там, зад златния фронтон, и на тавана,

и под картонения трон клечи охрана.

И авторът, от ужас бял, в костюма черен

мълви: "Ту би ор нот ту би" и стиска череп.

И мишеловката... Внимавай... Щрак! капана...

Гонзаго е убит... И шепот: "Кралят стана!"

И Кралят стана. Не - лице, а бяла маска.

Стопкадър... Диша и мълчи... Не ръкопляска.

"Виж, Кралят стана!" - шепот глух като парола.

Обръща се и разгневен отмества стола.

Като опашка на змия как се измита

обърканата му и зла след него свита.

Е, Авторе, сега какво? - Уби Гонзаго.

Ти кой си - Хамлет? Молиер? или Живаги?

Отровна шхага? Дървен кръст? Или концлагер?

И име - днес забравено, а утре - шлагер.

И днес - падение, позор. А утре - слава.

Актьорската ти трупа днес те изоставя.

Отиват си, но утре пак ще станат твои.

Днес - подлеци, а утре пак чрез теб герои.

Стърчи, разкъсана на две от меч - кулиса.

А зад кулисата мълчи една актриса.

Целувай мокрото лице, очите храбри

ти, мини-молиерживагохамлет!

И три подаръка й дай във свойта стая:

един - добър, един -жесток, един - на заем.

Ти дай й три пъти любов. Любов до болка,

луната щом направи пълна обиколка.

В стъклото - нощни, уморени пеперуди.

Плачът й в твоето ухо ще те събуди.

Солени какпи ще се стичат по тавана.

И тя ще стане твоя свита и охрана.

Три думи тайно й кажи (какви, не зная)

една - добра, една - на кръст, една - до края.

Една-единствена - до свършека на дните...

А другото е суета на суетите.

***

16 + 16

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено

по темата, наречена съдба,

и мислеха, че всичко са узнали,

щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват

това, което крият всеки път,

но вярваха, че докато са живи,

те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -

животът има свое странно Не:

шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,

а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато

светът се гледа с четири очи

и радостта е двойно по-богата,

а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано

морето, този вечен великан -

голямо като обич неизказана

и синьо като път неизвървян.

Недялко Йорданов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не казвай сбогом. Пада нощ над мен и тя е непонятна и беззвездна. Аз може би във нея ще изчезна - непоправим и все пак просълзен. Сълзата ми, невероятно тежка, ще освети останалия твой живот и сигурно ще бъде той без трагика напразна и без грешка. Виновен съм пред твоята душа!...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Това е една песен на Ала Пугачова.

Няма да правя превод защото ще се загуби красотата на песента.

Миллион алых роз

Alla Pugacheva

Жил был художник один,

Домик имел и холсты.

Но он актрису любил,

Ту что любила цветы.

Он тогда продал свой дом,

Продал картины и кров,

И на все деньги купил

Целое море цветов.

Прип:

Миллион, миллион, миллион, алых роз,

Из окна, из окна, из окна видишь ты.

Тот, кто влюблён, кто влюблён, кто влюблён, и всерьёз,

Свою жизнь для тебя превратил в цветы.

Утром ты встань у окна

Может сошла ты с ума?

Как продолжение сна,

Площадь цветами полна.

Похолодеет душа

Что за богач здесь чудит?

А под окном чуть дыша,

Бедный художник стоит.

(Прип)

Встреча была коротка.

В ночь её поезд увёз.

Но в её жизни была

Песня безумная роз.

Прожил художник один,

Много он бед перенёс.

Но в его жизни была

Полная площадь цветов.

(Прип)

А ето и линк откъдето може да се чуе: Милиони алени рози

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

по принцип не си падам много по поезията, но откакто срещнах едно момче :yanim: нещо превартях.И написах едно стихотворение.То е единственото ,което някога съм писала ,но изразява изцяло възгледите ми за живота. Това е най-любимото ми стихотворение на света: LOVE Without LOVE there is no happiness or sorrow. Without LOVE there is no sun or moon. Without LOVE there is no day or night. Wihtuot LOVE every other sense is meaningless. Wihtout LOVE there is no life. Without LOVE there is nothing...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

*********** Евтим Евтимов .....А щом е наша майка любовта, защо понякога тъй лоша става? Запалва огън - да ни стопля тя, а после всичко с него овъглява. Проправи път през някой връх голям, а после го превръща на разпятие. .....Аз от една легенда стара знам, че бог Сатурн изяждал си децата. ************ Дияна Цветкова Очите ми - очи самоубийци навръх високите скали. Поглеждам те и свят ми се завива: от синьото боли. Едно кафе. И двойна доза поглед. И после се опитай да заспиш. Да не сънуваш се опитай после. С отворени очи.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ето още едно мое любимо стихотворение: Тръбач Дъждът вали ишляпа кална рота. Градът тъмней във синкавият здрач. Войниците се връщат,но в живота не се завръща техният тръбач. Не се завръща този който сутрин зовеше със тръбата все напред. Той беше прост човек ала по устрем приличаше тъй много на поет. И въпреки че смятаха го често за щабен плъх,за някакъв лентяй. Обичаха призивните му песни и слънцето в тръбата що сияй. И в онзи миг пред тежката атака когато всеки в себе си мълчи- мълчи и нервно сам сигнала чака над сивият простор да прозвучи,- единствен той-тръбача и поета- излизаше спокоен пред врага и гръмваше над мокрите полета на смелата атака песента... Дъжда вали и шляпа кална рота. Защо го няма техният тръбач? Да тръгне пак пред своята пехота и да тръби във синкавия здрач. И стъпката на тежките ботуши да бъде по-тържествена сега. И цял градът да млъкне и да слуша как ротата сразила е врага... Преминаха години...Боевете, разказани във книгите лежат. И зрее ръж по бойните полета. И води към безкрая ясен път. Но спомня ли си-шляпа кална рота и няма го тръбача с нея там- аз знам,че подарен ми е живота и сините очи и песента... Затуй,където фронтовете светят и ражда се и мре палач- пуснете да се бие и поета на мястото на мъртвия тръбач!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

У – смивката чезне разтопена в море от тъга. С – триумфа на Злото гордееш се ти, но М – игновено, защото една звезда в море от звезди е моя И – тя на плещите си носи сълзата ми горчива В – твоя чест погубена в море от горчилка. К – акво е чувството да обичаш и да мразиш по-горещо от слънцето, едновременно А – всъщност искаш да крещиш с все сила, но мълчиш в тишина разплакан от вечните окови на времето? ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Когато Когато искам да рисувам, искам да рисувам теб! Когато искам да вървя, искам ти да си Пътят! Когато искам да дишам, искам ти да си Въздухът! Когато искам да пия, искам ти да си Водата! Когато искам да се смея, искам ти да си Смехът! Когато искам да плача искам ти да си Сълзата! Когато искам да заспя, искам ти да си Залезът! Когато искам да сънувам, искам ти да си Сънят! Когато искам да се събудя, искам ти да си Изгревът! Когато искам да горя, искам ти да си Огънят! Когато искам да замръзвам, искам ти да си Студът! Когато искам да обичам, искам ти да си Любовта! Когато искам да мразя, искам ти да си Омразата! Когато искам да се отровя, искам ти да си Смъртта! Когато искам да живея, искам ти да си Живота! Когато искам точно теб, искам и ти да искаш мен така! ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Защо ми причини това Защо ми причини това, защо уби у мен смъртта? Защото аз желая да загина без да зная, че съм любовта изгубил и на тъжна смърт бог ме е осъдил. Защото ти така направи, никой да не те забрави. Да не забрави твоето лице, усмивката ти - слънце, очите - извор на желание, за смъртта да няма оправдание. И ти кажи сега: Защо ми причини това... ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Аз помня чудното видение: пред моя взор ти прелетя като внезапно озарение, като пречиста красота. В скръбта на порив безнадежден, в шума на светски суети зжучеше в мен гласът ти нежен, сънувах милите черти. И в мойто мрачно заточение течаха тихо час след час - без божество, без вдъхновение, без сълзи, без живот, без страст. Пробуди се в духа копнение: и пак при мен ти долетя като внезапно озарение, като пречиста красота. Сърцето бие в упоение - ипак щастлив усещам аз и божество, и вдъхновение, и сълзи, и живот, и страст. ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- [О]маина роза [Б]укет цветя [И]скам да ти подаря [Ч]уи ме ти [А]ко искаш приеми [М]оето сърце [Т]о за теб тупти [Е]то прочети ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Надявам се да ги харесате ... :angry22: секи ден чета тука и тези не ги видях и ги написах ако има грешки много СЪЖЕЛЯВАМ :love:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Това стихотворение ми го подари днес моята годеница (съвсем скоро - МОЯ ЖЕНА), която безумно много ОБИЧАМ и искам да и благодаря за любовта с която ме дарява непрекъснато и да и кажа "ОБИЧАМ ТЕ ЗАВИНАГИ СЪКРОВИЩЕ".

ПОДАРЪК ЗА МОЕТО МИЛО МОМЧЕ

И ЕТО ПАК СЪМ ВЯТЪРНА И НЕЖНА,

В ЗЕНИЦИТЕ МИ ПАК ТРЕПТЯТ ИСКРИ,

КОСИТЕ МИ ОТНОВО СА ПОТЕКЛИ,

КЪМ ТВОИТЕ ТЪЙ СЪНЕНИ КОСИ.

И ТЪЙ УСМИХНАТА И УСТРЕМЕНА,

ПО БОДРИ ПРОЛЕТНИ ЦВЕТЯ,

СЪМ ТРЪГНАЛА КЪМ ТВОЕТО СЪРЦЕ ГОРЕЩО,

СЪС МОЕТО ВЕДНО ДА ЗАТУПТЯТ.

ПО ПЪТЯ МИ УХАЯТ ПАК ЦЪФТЕЖИ,

ПО ПЪТЯ МИ РАЗЦЪФВАТ ХИЛЯДИ СЛЪНЦА,

А ПЪТЯТ МИ Е ТОЛКОВА ЖЕЛАН И ЧАКАН,

ОТ МОЯТА ДО ТВОЯТА ДУША

КЪМ ТВОИТЕ ЕЛМАЗЕНИ ОЧИ ЩЕ ТИЧАМ,

КЪМ ЗДРАВИТЕ ТИ СИГУРНИ РЪЦЕ,

КЪМ ТВОИТЕ МЕЧТИ, В КОИТО В МЕН СЕ ВРИЧАШ,

КЪМ МИЛОТО ТИ ЧАКАЩО СЪРЦЕ.

ДОСТИГНА ЛИ ТЕ ТИХО ЩЕ ПРИСТЪПЯ

И ДУМИТЕ МИ ЩЕ ЗАГЛЪХНАТ ВЪВ НОЩТА,

И В МЕКАТА СРЕБРИСТРА ТИШИНА ЩЕ ЧУЕМ

ЕДИНСТВЕНИ ГЛАСА НА ЛЮБОВТА.

Редактирано от Stoian_K (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Изгрев слънце

Нахално слънце, стар глупак,

защо обичаш

при влюбените сутрин да надничаш?

И те ли се въртят под твоя знак?

Досаднико, върви се карай

на закъснелите чираци,

на царя свитата на лов изкарай,

сбери в полето мравките селяци,

че любовта не знае ни сезони,

ни дни, ни часове и теб не гони.

Защо реши, че криеш сила

във тез лъчи?

Аз ги гася, затваряйки очи,

но как да снема взор от свойта мила?

Ако съзря и не намрази я

от завист, тичай и кажи,

видя ли ти богатството на Азия

дали е там, или до мен лежи . . .

John Donne

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Nevermore"

Пропасти вечни делят те от мене -

зная, че ти си безкрайно далеч,

но пак в самота и в нерадо копненье

чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?

- Никога веч.

Буден в нощта си, аз жадно се взирам

с поглед премрежен в тъмите далеч

и страстно ръце аз към изток простирам -

чакам да съмне... Ще съмне ли?

- Никога веч.

Мойте градини е кръб осланила,

глухо мълчанье се стели далеч,

а златни цветя в полунощ чернокрила

чакам да цъфнат... Ще цъфнат ли?

- Никога веч.

/ Превод на Димчо Дебелянов от 1908г./

Из мотивът "Nevermore" на Едгар По и българската символистична поезия

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Бъди такъв, какъвто си... Румяна Симова На....... Бъди такъв, какъвто си... Не си артист в посредствена пиеса, не съчинявай глупави лъжи в стремежа си да те харесам. Не се прави на мъж велик. Аз съм жена (не съм от вчера). Със интуиция улавям всеки миг, когато преиграваш – се изнервям... Не ми шепни лъжливи чудеса! Да, романтична съм, но не наивна... Не ми разказвай – откога не си се срещал с хубост дивна! Наясно съм какво изпитваш. Знам... Държи ли се жената хладно, мъжът се чувства слаб и сам, започва да я иска жадно... Бъди такъв, какъвто си. Не се прави на обожател! Харесваше ми повече преди, когато те приемах за приятел... Почти любовно Румяна Симова Не искам да си тръгвам още. Не! А знам, че мога да го сторя. Светът е пълен с чакащи мъже, все нечия врата ще се отвори... Не мога да си тръгна – ей, така. Какво, по дяволите, ме възпира?! Не е заради култа към дълга, не е заради сносната квартира... Не е, защото нямам вариант, със който мога да изплувам. Не е заради стария „Трабант“ или защото се срамувам. Не ми се ще да те оставя сам. С кого ще спориш заядливо? Не ми се тръгва, да... Защото знам, че няма да съм по-щастлива. Вятърна молба Румяна Симова Не ме задържай! Аз съм вятър... Не можеш в шепи да ме побереш. Близначка съм на Свободата. Опитай се да разбереш! Посоката си сменям често, променям си и скоростта, а срещна ли те – бягам, вместо да отговоря на страстта.... Не ме обичай! Забрави ме.. Аз съм в движение, без път. Бездомна съм и нямам име. Аз съм енергия без плът. Не ме задържай! Затвори очите си и някак си ме преживей! Не пропилявай подир мене дните си и не мисли за мен... Недей!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

След последната ти ретроспекция,криза,операция,корекция, под ризата на скъпите овации, под потника,стерилен като съвест, която сменяме преди да се изцапа; стомахът ти се гърчи и те хапе-хищник,подивял във клетка със хилядите зъби на безпаметна и гладна равносметка. Зад теб са първите и най-жестоки истини, пречупени през нечуплива призма. И прозата на грейналите рози във слънчевата памет на цинизма... И свидната,и първата поезия, научена от някой да убива. И падналият на земята кестен до стръкчето коприва. Зад теб е гениалното безплодие на хвърленото върху пясък семе и кладенецът сънен на надеждите в оазиса на миналото време. И атомните взривове-амбиция над мислите-измъчени,бездомни. И радиоактивното излъчване на спомена. Цветът на изрязаното вчера тежи като наследственост. Пред теб са блестяща кариера и... посредственост. §§§ Процесът на творчеството започва със смътната надежда на осъдения. Съмнението беше прокурор. Съдеха поета за злоупотреба с родната хартия. Точка втора-идеали-от тия, които прикачват към името,обикновеното човешко име, сричката"-ист"-като "истина",като"изтерзан",като"чист", произнесени от съда по погрешка като"изтъркан",като"изтрузен",като"психопат",като"садист". Надеждата го обвини в разврат- била присъствала на някаква оргия И-боже мой-тя не е от тия- каза-Страшно е да се помисли,така ужасно беше. Адвокатът спеше. Стар мухласъл блян. Пиян! Професор Блян-юрист със10 титли- Хитлер!Това е просто тъй,за рима. Поетът искапираше интимно. Професор Блян,попаднал не на място.Баста! На съда всичко е ясно-да влезе убитият! Убитият? Здравей,не ме ли помниш? Това съм аз-един убит човек. Не е ли все едно-робот,часовник, бутилка,мърша,замразен бифтек... Не се усмихвай-аз ще ти разкажа- не съм загинал в атомна война, не ми вредяха нуждите и саждите- прочутите комплекси за вина. Уби ме ежедневното сверяване- бях станал телерадиосинхрон, но спираш да се движиш и да вярваш, ако си винаги със всекиго във тон. За живите е свято,древно право да изостават или да избързват. Във крак със времето си-значи здраво за дребното стрелките ти са вързани. Професоре,професоре,къде сте? Изпитайте ме,моля ви,сега. Умирането усвоих чудесно наистина и на шега. Излишно е по навик да се стискате- та аз за тройка даже и не моля. Но моля ви тук мъртви да не викате- не взимайте на мъртвите покоя. Не взимайте на мъртвите покоя,сантиментални подлеци! Смъртта е частна собственост, а не ред,вакантен щат,изгоден за светци. Вината ми-не вие ще ме съдите, надежди,блянове и тонове баласт. Наивници!Над честните и мъдрите една присъда има власт! Осъден съм да бъда неспокоен, да ме разкъсва всеки искрен ред и всяка чужда болка да е моя- осъден съм поет. Не взимайте безсънните ми нощи- не съм магьосник нито таен луд. Поет съм- като истината проста и като нея взимат ме за друг. Но ако някога истинат редовете, ако намразя,ако стана лош- с най-тежкото в света ме накажете- с една единствена спокойна нощ. §§§ Аз съм седнал на цвете и си клатя крката, лекомислен и светъл,и бъбрив като вятър, разумен и питомен,див и първичен, аз обичам пчелите и земята обичам. Аз съм буен поток и лъчиста вода, аз съм педя-човек,имам лакът-брада, имам нежна китара и цигулка със лък- аз съм Зоя и Сара,аз съм Дейвид и Хък. Аз съм седнал на цвете и си клатя краката. Имам песни за всеки,имам ноти в торбата. Имам вина и дори биографии- имам даже една търт-епитафия. Аз обичам пчелите и земята обичам, и летя над тревите,и към слънцето тичам. Аз съм педя-човек,ужасно зает и запявам прощален търтей-куплет. Падна малкият търтей,падна в беда. Слушай,търтейо малък,сонет със брада. Ти бе решил-животът ни е битка, в която мъртвите най-хубаво живеят. И кацнал върху медената питка, безименно се захароса в нея. Стана малко бонбонче ,стана просто от тия, дето се хрускат в кутия. Аз обичам пчелите и земята обичам, и летя над тревите,и към слънцето тичам. Чуйте,чашки прозрачни и уши от листа, чуйте мравки невзрачни,бубулечки и клечки. Аз запявам за всички,аз запявам сега. Чуйте колко красиво,чуйте колко свободно, чуйте колко безспорно този търтей умира. Крилата ти,о,търтейо, са вносни- съдбата ти,о,търтей,е несносна- оплождаш,за да те убият! §§§ Раздавай,ако можеш да раздаваш. Прощавай,ако можеш да простиш. Посредствено е да се разпродаваш, когато можеш да се подариш! §§§ Безкрайна,ограничена,зачената по погрешка, без сетива и без мозък,безформена,тежка, на дози изпита,убита,изкормена, моята истина е извъннормена и влюбена в своето гниещо тяло. Моята истина не е умряла! Червена кайма от стотици дисекции, с ритници избродена,избодена с инфекции, за нищо негодна,в зеници от сенки, подвижна,свободна като парализа, разлагана в рентген на психоанализа. Изгаряйте в колба,филтрирайте в мензура, дестилирайте моята истина в цензура- няма нищо да видите-тя е прозрачна- като светло пророчество,като думите мрачни. Моето творчество-има ли срокове? Толкова вечни и толкова преходни- моите жизнени сокове. В неонови нощи хартиени мозъци в книжни критерии злоупотребяват с материята. Зелените площи заселват с концепции, с фалшива любов от сглобяеми секции, боядисани в розово. А нашата истина е идеална- ежедневна и кална,гениална и глупава. Нашата истина на живите трупове. Опитайте с взрив,с архимедови лостове- нашата истина е толкова проста, далечна и непоколебима- нашата истина е,за да я имате. И ако ви пречи да я помръднете нашата истина все пак ще сбъднете. §§§ Магия,само магия те среща на хладен пясък,в усои редки. Щастливите само света усещат с 12 милиарда вълшебни клетки. Магия,само магия те вика през континенти и през години. Вълшебни извори тихо бликват, където боса магията мине. И нека има езични хора, които тайно и се покланят с ръце нагоре и все нагоре против канони и против забрани. И нека вечно да ги убиват, да ги изгарят до болка млади- смъртта е тяхната родна стихия- има ли клади,ще има магия. А нека пияната нощ се съблича в слепи очи и неонова пот, в модерни вертепи,под мраморен свод... По пясъка още тича магия- добрата магия,гола и боса. И много е лесно да я обичаш- тя никога дрехи не е носила. Но трудно е гола магия да следваш с ведра усмивка и твърда глава, в гранитни стени и димящи клади, копия,бомби и барикади. И затова-магия,само магия те среща на хладен пясък,в усои редки. И СИЛНИТЕ само света усещат с 12 милиарда вълшебни клетки! И СИЛНИТЕ само узряват в пещи, и СИЛНИТЕ само не крещят, когато в последните въглени тежки 12 милиарда клетки димят! Ал.Бурмов Едит:Поемата се разпространяваше само устно в средата на 70-години сред членовете на тогавашните клубове за прогностика и фантастика.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

И пак тръгни Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен и злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез. Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани, нов път си направи и пак тръгни. Светът, когато мръкне пред очите ти и притъмнее в тези две очи, сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш! Дамян Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

МОЯТ ГРАД Моят град не е Рим и Виена нито ЛондонПариж и Москва. Той е мъничкасветла вселена със сърце на туптяща вълна. Моят град е градът на мечтите- всяка улица всеки площад носят слънце под стъпките скрито- бяло слънце от белия свят. Моят град има тръпнещо име благозвучно и кратко-Бургас. Нещо казва:"Ела призови ме!" И невярваща хуквам и аз. да догоня поредното чудо преродено в праха на града. После спирам...Забумкало лудо е сърцето ми...Виждам това дето вика ме толкова време и ме дърпа с незрими ръце нещо иска да дам да ми вземе- то е нашето мое море! Към града се обръщам и виждам- цял Бургас гледа него сега- как на синкави стъпки приижда да целуне отново брега. Моят град е градът под звездите с дъх на лято на пясък-искра. Той сгушен в очите ми скрит е като мъничка светла сълза. Моят град е солта на вълните моят град е деня и нощта моят град има мен и мечтите носи радост и малко тъга. Аз съм тук-малко зла малко свята някой казва ми с корабен глас: "Прочети на сърцето словата!" А там пишеше просто:"Бургас"... Дъщеря ми-Невена. /1-во място на Общинският лит.конкурс за Денят на будителите-01.11.2002г./

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Красавице, не обвинявай звяра, че ден за ден живее без надежда. Че с девет ключа портите затваря към миналото... И не го поглежда. Не го упреквай, че не хваща вяра на сладки думи от случайни хора. Че огън зъл душата му изгаря и мрази всяка евтина престореност. Не го вини за черната магия, която го е скрила в чужда кожа. Такъв го приеми - като стихия. И честно го обичай. Ако можеш...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не, не искам да кажа прокажено.

И така се обича.

Насляпо.

И да пиеш полудата, в всяка локва вода,

над която веднъж е прекрачил.

И така се обича!

Някой, истински жив.

И те моля, недей се отвръща,

щом изригне във здрача с поредния вик.

Не е грях,

че душата му плаче.

И така се обича. Без постеля и страст.

Без размяна на обредни клетви.

Без стени и тавани.

Без миражи за власт.

Оглуша ли?!

Нали Ти си го казал!

И така се обича.

И е само веднъж.

За повторно - сърце не остава.

Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.

А пък този е солта във кръвта ми.

acrista

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване