Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Градина. Пролетни цветя.

Скамейка. Шепот сладък.

А сред цветята той и тя.

Любов и тъй нататък.

Поле. Природа. Красота.

Река. Гора отатък.

Радост. Сбъдната мечта.

Възторг и тъй нататък.

Годеж. Венчило. Поп и брак.

Момент безумно кратък.

А после скука, проза, мрак.

Деца и тъй нататък.

Курорт. Море. Приятен смях.

Простор. Вълни отатък.

Възбуда. Трепет. Слабост. Грях.

Рога и тъй нататък.

Полуда. Нежност. Сълзи и плач.

Плесник и писък кратък.

Багаж. Дете. Билет. Носач.

Развод и тъй нататък.

Началник. Шеф. Кола. Пари.

И нощ без остатък.

Кафе. Квартира. Ключ. Жени.

Легло и тъй нататък.

Бастун. Приют. Креват. Юрган.

И разум във зачатък.

Цукало. Снимки. Нощен блян.

Камбана. Купчина пръст

и ямата отатък.

Лопата. Кирка. Поп и кръст.

Ковчег и без нататък.

/автор - незнаен; из спомени от лексикон...:ph34r: /

Това е пипнато мънинко,но иначе си е това:

Безглаголно

Градина, пролет, май, цветя,

скамейка, шепот сладък.

И сред цветята Той и Тя,

любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,

река, гора, нататък.

природа, сбъдната мечта,

възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,

момент безумно кратък,

после проза, скука, мрак,

деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,

простор, вълни оттатък,

възбуда, трепет, сладък грях,

рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,

плесник и писък кратък,

багаж, билет, дете, носач,

развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,

вертеп и той сред мрака,

кафе, билярд, квартира, ключ,

жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,

глава с перчем окапъл,

цокало, карти сноп, албум,

легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън

и яма сред цветята,

лопата, кирка, поп и кръст,

ковчег без тъй нататък.

РАДОЙ РАЛИН

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Фрагменти Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук. И някак небрежно, по детски живея. Блян сътворявам от форма и звук. После въздишам и чезна по нея. Случва се често. Събарям стени. Има в жив

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

Публикувани изображения

И всичко пак е вечно Евтим Евтимов Голямото е в малките ни дни, понякога съвсем обикновени. Една тревичка, спряла отстрани, улавя думите като антена. Една калинка с шарени крила, застанала на белия прозорец, донася от далечните поля забравения дъх на прясна оран. Едно покрито кладенче със лист, намерено сред камъните тежки, подсказва, че живота пак е чист, макар понякога да правим грешки. Една светулка, влязла у дома, от мислите за мрака ни спасява. Една пътека, слязла под земя, усещането за смъртта създава. И всичко пак е вечно. Под звезди, застанал прав, един човек се смее : едно дърво на хълма посади и векове в листата му живее. Примирение Примириш ли се, пристига старост. Примириш ли се, пристига мрак. Примирявах се. И не изгарях, както някога, при първи сняг. И си казвах тихо : есен иде. Забрави горещите слова. Но когато вчера чух обида, закипя отново в мен гнева. Запламтяха кротките зеници, блесна огън в тихия ми глас и ударих яростна плесница на един подлец, израснал с нас. Ей така. Пред всички. Без пощада. Стига подлеци на тоя свят. Тръгнах си направо през площада и усетих, че съм още млад. * * * Ти, моя обич, дълго забранена, ти, моя тайна, скрита вдън горите, открито трябва да вървиш до мене, а всъщност си оставаш скрита. Ти, моя непостигната победа, ти, моя радост и тревожна драма. Аз нямам право даже да те гледам. Аз мога скрито да те мисля само. * * * Ако знам, че обичта ще свърши; ако знам, че тя ще се смали; ако знам, че гръм ще я прекърши; ако знам, че няма да боли; ако в нея дълго съм се лъгал ако не оставя тя следа, ще я разруша до някой ъгъл и отново ще я изградя.

Редактирано от selia (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много са, безмерно много... Но тази вечер препрочитам стиховете на Петя Дубарова, и продължавам да се удивявам на слънчевата красота на нейната душа! Защо избра сама да си отидеш, Петя?! Бе само на 17 години! :down: Автор: Петя Дубарова Доброта Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!... И скрива ме във коша си чемшира на двора. Неизмислена игра ме търси и ръцете ми намира! Понякога съм светла като мед. Тогава светли устни ме обичат. Понякога съм златен слънчоглед, красив като главата на момиче. Понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла! Тогава искам сън да подаря на всекиго. И свойта обич цяла да счупя на парченца от стъкло, да пръсна и добри ръце да сгрея. И дала сок на нечие стъбло, да пазя свойта тайна, че живея! ***************************** Аз и морето Безбройните разплакани черупки докосват ме със свойта чернота и рачета от тъмните си дупки проблясват със солена мокрота. Студена сол нозете ми изгаря и пяна във дланта ми се топи, вибрират побелели морски пари със вятър, хладината им изпил. Как искам да съм с мидите зелени, но тръгвам умълчана към дома и мидите си тръгват сякаш с мене, със мен си тръгва топлата вълна. Сега разбирам: в топлите ми длани е сгушено соленото море. Във сънищата мои разлюляни то бърза да се побере. ******************************* Морето се боричка като коте със слънцето, попило във вълните. Как искам с този ритъм доживотен то все да ме посреща, с дъх наситен. Как искам все да бъде като мене - не кротко като пролет или есен, а лятото от свойте оксижени да дава пулс на синята му песен. Това море за мене е светиня - развихрено, възторжено и младо и всяка моя болка ще угасва пред него, щом докрай я изповядам. ********************************* Разсъмване Звездите като края на цигари червената си плът изпепеляват, горчиво и мъчително догарят, от болката си странно побеляват. А гларуси, разрошени и дръзки, ги грабват под крилата си солени. Над клони, омотани като връзки, за някого ги носят. А за мене? "Косите ти са целите горещи, заплели са звезди във свойта мрежа. Почувствай как на клепките ти нещо тежи и стопля зеницата свежа." Посягам към косите си - и чудо! - Звезди от мойта нощ, добра и синя, са вплели във косите ми дъха си и пазят ме да не изстина. ****************************** ...Вятърът вратата бутва и повиква ме навън... Снопче светлини се срутва пред лицето ми със звън. В улици хилядолетни впускам се като вълна; хора и усмивки летни грабват мойта тишина. Улици под мене тичат, тупка пулсът на нощта, а по клепките се стига радостта като сълза. ******************** ...А тя, луната, с блясък неподправен от никого, до днес не е гасена. Тя истинска е, може би защото е плът от благородната Вселена. ******************************* ...Ний хората щастливи сме, че нашите ръце обичат се със обич като птици. Ний плачем или смеем се лице срещу лице, горещи като електрични жици. И нека не превръщаме в антени своя ум; да мислим, да превземаме простори , да бъдем светли, истински през своя къс живот. И нека се гордеем, че сме хора.


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Приятел си. Ще поиграем карти.

Ще пием за мира и за жените.

(Завиждам на родените във Спарта-

как трудно било да сдържиш сълзите.)

Приятел си. Така ми е спокойно.

Е, разкажи за твоето момиче.

Отдавна сме погреб*ли виновните.

Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още ? Уморен си...

И аз съм уморена, но е празник.

Отдавна, както казваш " влязох в релси ".

Отдавна, както казваш " няма празно ".

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...

Автор: Камелия Кондова

Липсваш ми

Празнотата след теб е убийствена -

по-голяма от всичко предишно.

Много пъти поливах пред прага ти

семената, покълнали в нищото.

Слабоумни канони ни смачкаха,

илюзорни,фалшиви експлозии.

Всички други раздраха гърлата си,

че не можем да ги очароваме...

Ти ми липсваш! В това измерение!

Точно тук, дето свършват заблудите.

Колко пъти да мамя душата си,

обедняла без теб... до полуда?

Автор: Димитър Гачев

Редактирано от Fingli (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не искам да ви вмирисвам темата,но не мога да се сдържа да не споделя с вас втората част на "Ода за пръднята"(която се осмелих да постна по-напред в темата). Макар да не е от творческия калибър на произведенията тук - това "стихотворение" предизвиква смях поне у мене: Вървя по улицата тиха, мръсна, светът около мене е заспал и мисля си, че само ако фъсна, ще се събуди целия квартал… Надига се във мене нежен трепет, фъснята преминава във пръдня и всичко живо мога да изтрепя, ако я пусна аз на свобода! О, боб! Защо те ядох снощи?! Сега изпълнен съм със твоя газ и той надува тялото ми в пристъп мощен и не издържам вече аз… Салют! Експлозия разцепи мрака. Заря изригна в нощната тъма - сякаш цистерна имах между двата крака, избухнала със мощна миризма. Във този миг разтресе се земята; стени и сгради падаха със вой; прощална песен пееха стъклата и сипеха се долу във порой… О, ужас! Сякаш в Хирошима попаднал бях незнайно откъде… Безсилна ще е даже мойта рима да преразкаже що око виде… Трагедията беше нечовешка - децата плачат, майките пищят… В прегръдката си ледено-мъртвешка за вечен сън притиска ги нощта. Аз гледах вцепенен, недоумявах, реалност ли е, сън ли е това? Как цялата трагедия направих с една-едничка… бобена пръдня… Неизвестен непълнолетен талант.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Предателят на моя приятел е и мой предател

Тя беше грозна и противна

с голяма пъпка на носа

Бе много тъпа и наивна

И пълна с бръмбари глава.

Но аз мълчах и изтърпявах

присъствието и край нас.

Не схващах и недоумявах

Попитах те със шепнещ глас:

На масата що дири тази

полу-оформена жена?

А ти ме сръга и ми рече,

че тя приятелка била.

Какво да правя замълчах си,

с погнуса чувах как мучи

устни мазни под мустаци

обърсва със ръкав, смърди.

Ала обрат в живота и настъпи

Мъжът и беден работяга

компютър някакъв и купи,

че много щял да и приляга.

Тя в чатър мигом се превърна,

с клавиатура нощ и ден

компютъра в бардак обърна,

то беше Тигър, беше Зен...

А ти не схващаше що става,

децата гладни тя държи,

че от монитора не става

да чати нощем до зори.

Отиваш за да им наготвиш

и дрешките им да переш

Приятелка... какво да сториш,

не можеш да я предадеш.

На село някакво родена,

пристигнала във малък град

жената вече променена,

почувствала се на парад.

Че сексът нещо не и стигал,

оплаквала се до зори

и чатър тутакси доприпквал,

оправял я на две-на три.

Съпругът видимо изперкал

от подвизите и безброй,

разплакан, като стара лелка

и той не дава ти покой.

Пристига за да се оплаче,

на рамото ти да реве.

Приятел е и той обаче,

не можем да го предадем.

Накрай ти писва, точка слагаш,

поемаш си живота свой,

на жалби вето ти налагаш,

на простотиите - отбой.

И ето - твоите другари,

останали сега сами -

коя глава да натоварят

с проблемите си от преди.

Приятелство обръщат в злоба,

че няма кой сега да храни

и сключват взаимна спогодба

срещу приятели от лани.

А ти какво очакваш мила?

Да дойдат да благодарят?

Доброто във сърце си свила,

около тебе е светът.

Само приятел става предател - народна поговорка от Ейпиъристленд

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Автор: Облак

Посрещане

Прегръдка, като нежен полъх,

милувка, като кадифе,

целувка, вземаща ми воля

и поглед, който ме зове.

И се понасям на вълните

на щастието, че си с мен,

топла влага във очите,

миг прекрасен, споделен.

Нежни ласки, медни думи,

вихър от любов и страст,

няма друго помежду ни,

само чувства, само страст.

Две тела в едно се сливат,

музика от две сърца,

устни в устните се впиват,

плът притиска се в плътта.

Ти и аз сега сме всичко.

Ти си моя, аз съм твой.

Колко много те обичам!

Ти си буря, аз порой.

Пламъкът в пожар прераства,

в огнен танц се ний въртим,

като в приказка прекрасна,

като в сън незабравим.

И вълната се надига,

нощ, небе, звезди, заря...

думи никога не стигат

да опишем любовта.

Времето сега е спряло.

Няма минало в тоз час,

бъдещето закъсняло,

чака в притаен захлас.

Влажни чувства, влажна кожа,

бързо тупкащо сърце,

буза на гръдта положил,

галя твоето лице.

А сега недей заспива!

Аз те чаках много дни.

Много нощи се приспивах

с чакане и със мечти.

Ще налеем чаша вино,

и ще ми разкажеш ти

колко много съм ти липсвал,

колко много ти тежи.

А пък аз ще ти разправям

моите самотни дни,

и отново във забрава

ще се любим до зори.

Редактирано от aniiv (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обичам те!

Обичам те!

Харесваш да го чуваш.

"Обичам те!" докосва твоето сърце.

"Обичам те!" разнежва и вълнува,

когато срещне биещо сърце.

Обичам те!

Ти ме погледна,

в очи прочете любовта

и в мисъл някаква безредна

усети гъдел - суета.

Обичам те!

- Е, няма лошо...

И аз те любя както ти -

тъй рече ми и каза още:

- От днес сме сбъднати мечти.

Обичам те!

Аз бях понесен

от собствената си мечта

по път мечтан, но път нелесен -

да преоткривам любовта.

Обичам те!

Какво ли стана?

Къде загуби се, Любов?

По път ли нейде изостана

или стопи се в миг суров?

Край брега

Подгонва вятърът вълните,

уплашени те хукват към брега,

зад облаци показват се звездите

и слушат на морето песента.

От песента излизаш ти

и тръгваш по брега,

Бягаща вълна бърза да отмие

твоята следа

От раковината ли ти роди се

или от миналите дни?

Взех пръчка, в пясъка написах

"О спомен мил, къде си ти?"

Защо остави образа си в мене

след стъпките последни по брега?

Ти трябваше и него да си вземеш!

Не искам спомени, тъга...

Автор: Облак

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пускам си косите. Невъзможните.

Хвърлям всяка дреха полунощна.

Кончетата цвилят. Звънва кожата.

Огънна любов се ражда нощем.

Тайно ставам вещица. Прекрасна...

Кълбовидни мълнии. Гърдите ми.

Огнен дъх. Сама. А ми е тясно.

Два миража. Мокри са очите ми.

Глезени по тънки от мечтите ти.

Тялото ми. Гъдел. И събличане.

Гъсти водопади са косите ми.

Цялата съм само за... обичане.

Грабваш ме. Безбожно изкусителна.

В нощ такава никой не упреква.

Правя те на страст и въпросителни.

Глас висок през ехото оттеква.

Дълги. Тънки. Парещи. Бедрата ми.

Боси ходилца. Блестящи нокти.

Танцът, който би взривил луната,

кръгла. Сексапилна. Дива котка.

Сплитат се на змиите езиците.

Огънна червенокоска ставам.

Трънчета любов. Побягват птиците.

Точки смях. Разпръсва се жаравата.

Шепи грях. Звездулки. Тишината.

Пламъкът не иска да зарастне.

Толкова съм ярка в тъмнината.

Огнена. Любовна. И опасна съм.

Павлина ЙОСЕВА

16.05.2005

* * *

"Ледена душа"

Смразил животът твоята душа

В кристали лед сълзите ти превърнал

Научил те на хиляди неща,

но ти отнел и радости и скърби.

И мислиш, че не ще успееш ти

да ме дариш с любов и щастие и нежност.

Но ти отдавна с тях си ме дарил -

в стъклото на душата ми се взри

и виж цветята нарисувани от скрежа.

Вася Красимирова Атанасова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Крадец преобърнал наопаки къщата на Рьокан (дзен-поет и монах) и не намерил нищо ценно, Рьокан написал следното тристишие: ---- Оставил я е там крадецът - там на прозореца - сияйната луна.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ДУША

Душата ми, като изгубено дете

се лута на безвремието в дните

безмълвна, безтегловна, без лице

душата ми копнее за защита.

И ето я, като изплашено зверче

страхливо се е свила във гърдите ми

и там, в уюта на горещото сърце

душата ми се чувства на сигурно и скрито!

Бленува тя за полети в безбрежния простор

мечтае да се върне у дома си –

там, гдето пее ангелският хор

душата ми ще срещне любовта си…

* * *

МЪРТВА КЪРМА

(посветено на мъченицата-тракийка)

Всъщност ти не беше виновна за нищо

може би само за факта, че си жена –

хубава, млада като фиданка разлистена

с очи на кошута, със самодивска коса.

Ала започна позора!

Настръхнала, похотна турска войска,

а вий, беззащитни, изплашени хора –

цялото село: старци, жени и деца!

Водачът погански най-напред спря се пред тебе,

пред всички разкъса твоя везан сукман

като кутренце захвърли невръстното бебе

и сластно закърши красивия, стройния стан!

Ти жално изписка - като кошута ранена

спомняш си само, че в самозащита лика му издра

за другото дето последва бе почти умъртвена

от кой ли пореден сред цялата турска войска…

Подгизнала в кърви лежеше с разкъсана пазва

от гърдите ти капеше кръв и кърма,

очите ти вперени страшно – големи и празни

проклинаха Рая и Ада във твоята робска съдба!

Отмина пороят от кал и поквара –

край Арда лежаха посечени мъртви тела,

а твойто детенце сякаш по чудо бе оцеляло

и сучеше, сучеше… мъртва кърма!

Сред всички избити само то беше живо

и не съзнаваше, клетото, що е смъртта

нали бе до мама, а от нея кърма се излива

и солена и сладка, но все пак кърма!

Всъщност ти беше светица!

Тракийска Мадона с бакърено рус ореол

с очи на кошута, но вече със мъртви зеници,

а до теб Младенеца – разплакан и гол!

* * *

Елена Великова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Опитах автор: Wizard Опит за летене? :) Опитах се от теб да бягам с грубост, понеже не хареса любовта. Била ужасна, сприхава и луда... Добре, съгласен съм... Натрапването спря. Но сетне се оказа, че ме търсиш сред скуката на твоите мъже. Защото бях орел, не просто мърша. Защото бях огнище, не ръжен. Ала навярно си забравила за времето, което - мъж след мъж - ни раздели. Останаха самотни мойте трепети, от твоя извор кой ли не отпи... Така че днес ще пия сам. Отлично. Недей натрапва в моя сън сърце от лед и спри да се залъгваш, че обичаш. На теб ти трябва куче, не поет. * * * * * * * * * * * * * * * * * * * Къде си ти? Не свети в твойта стая, но зная, че си тук, че си сама. Завърнах се. За първи път разкаян. За първи път оставам у дома. Не е ли вече късно да остана? Измъчих те. До смърт те изтерзах. Какво ти връщам? Нежност разпиляна. Уста с горчиви бръчки покрай тях. Какво ти нося? Две ръце, с които, да те докосна ме е срам дори. Къде си ти? Вдигни лице сърдито. Възмездие поискай. Удари. Вратата черна покажи ми с тази немилвана ръка като платно. В лицето ми извикай, че ме мразиш или дори, че ти е все едно. Заслужил съм очите ти студени. Заслужил съм ги с хиляди вини. Ти ставаш. Приближаваш се до мене. Невидима, ти казваш: "Остани". Веселин Ханчев * * * * * * * * * * * * * * * * * * * Такава пролет Искам пролет. Искам я сега! Пролет със разрошени тополи, с привечерна тъничка тъга, със смола по боровите стволове. Пролет с кичури от люляк бял, с облаци от люляци лилави. Пролет за копринен дълъг шал и за къса рокля без ръкави. Пролет с остро боцкаща трева - кръв зелена върху мъжка риза. Пролет със това и онова - дето в сметки влиза и не влиза. Пролет в колорита на Дега и с дъха на разцъфтяла драка. Искам пролет. Искам я сега! Утре - може да не я дочакам... Камелия Кондова

Редактирано от selia (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Аз всяка вечер гледам небосвода

Аз всяка вечер гледам небосвода,

съзирайки безбройни светила

и мисля си за Тебе, мили Боже,

че Ти Светило си на моята душа.

Аз зная, че ще минем през Голгота

и всеки час ще носим кръста свой,

обаче Ти със нас си, мили Боже,

защото си избрал да бъдем Твои.

С прободени ръце изтриваш ни сълзите,

когато паднем, пак ни вдигаш на ръце,

и в изпитания ли сме, страдаме ли горко,

за нас скърби любящо, Бащинско сърце.

Не сме сами ни в скърби, ни в неволи,

с нас винаги си Ти, Христе любим,

изпълваш ни сърцата с нови сили,

в борбата със врага да победим.

Кога в плътта ми гняв се вдигне

Кога в плътта ми гняв се вдигне,

да търси правото си мойто "аз",

зли думи да не изговоря

пази ме, Господи, в тоз час!

Вдигни очите ми към Кръста,

към Твоите прободени ръце -

Кръвта, пролята зарад греховете,

разбитото от скръб сърце.

Не искам повече на себе си да служа,

на свойто лично "аз" да плащам дан!

Кат Теб да бъда моля, помогни ми,

живота си за другите да дам!

Ти мен възлюби, Господи Исусе

с великата Си Бащинска любов.

Аз Твоя да съм с дух, душа и тяло!

Поклон пред Теб, пред Твоята любов!

България

Българийо, родино мила,

какво царува днес във теб?

Корупция и беззаконие.

За българина няма хлеб.

Ограбиха те до основи,

страна, где розата цъфти,

народът цял от глад умира,

без поминък, без пари.

Той търси работа в чужбина,

далеч от роден дом, в света.

Българийо, родино мила,

ридай за своите чада!

Престъпност, дрога и убийства,

разврат и мерзости без край.

Българийо, към Бог извикай!

Отново ще си земен рай!

Земя на Ботев и на Левски,

кът най-прекрасен на света,

извикай във родилни болки

и Бог ще прати светлина!

Недей унива, Бог те люби!

Хвърли идоли, кумири!

По пътя верен тръгвай вече

и Бог ще те благослови.

Отруден български народе,

към Бог извикай с мощен глас!

Тръгни във вретище, с молитва

и Бог ще чуе те тогаз.

О, Господи, спаси България!

О, Господи, спаси България!

Проломите й изцели!

Дечицата и всички люде

в нея Ти благослови!

В душите разпали желание,

нек Словото Ти да четат,

та всички, Боже, да узнаят,

че Ти си Господ над света.

Че Твойто Слово светлина е,

прогонва всяка тъмнота,

чрез Словото Си ни говориш

и водиш ни към мъдростта.

В сърцата дай ни покаяние

и да намразиме греха,

а всички идоли, кумири

захвърлим долу във пръстта.

Така Те любя, Вездесъщий!

За нас Ти Свойта кръв проля,

любим Спасител, мощен, силен

и славен Цар на вечността!

Отиват си всички сезони

Отиват си всички сезони

и нижат се нашите дни,

така и животът ни земен

ще свърши, кат песен, уви...

Затуй бързай за Бог да работиш,

със цяла душа и сърце,

че горе в небесното царство

ще застанем пред Исуса в лице,

Бог нас ще попита тогава:

"Какво ми донесе, дете,

от своя живот на земята?

Очисти ли свойто сърце?

На болния ти помогна ли?

Нахрани ли гладния с хляб?

За Мене на всички каза ли?

Прости ли на върлия враг?"

Какво ще отвърнеш тогава

на Исуса, Спасителя благ?...

Работи в туй време последно

под Святата Божия благодат!

С пръсти когато към брата посочиш

С пръсти когато към брата посочиш,

ти първо в свойто сърце погледни

и никога, никога брат не осъждай!

В беда ли е той, се за него моли!

От нас искаш, Боже, да не бъдем съдии,

но нежно да любим се всички в Духа,

защото единствено Ти си Съдията,

а в Църквата всички сме братя в Христа.

Да, Господи, Ти нас си поставил във тяло,

да бъдеме сол, светлина на света

и да не бъдем кимвали, що дрънкат,

но любещи братя в Исуса Христа.

Да сеем на Божията нива със радост,

стократно да жънем спасени души,

да бъдеме всички НА ДЕЛО Христови -

мили, любящи се братя, сестри.

Бог тъй ни възлюби, че Себе пожертва,

за нас на Голгота Свойта кръв Той проля,

спасени да бъдем от грях ние всички,

о, Господи, Господи, благодаря!

На Божията нива

На Божията нива

усърдно работи!

Работниците малко,

а нивата гори.

О, църкво, не унивай!

От сън се събуди!

За Бога потруди се,

души Му приведи!

Туй време благодатно

напразно не губи,

души на покаяние

при Бога доведи!

Живущ номер:

Венета Димитрова

Благоевград

=========

=========

Източник:duh-i-istina.net

Редактирано от Fingli (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Среща

С тебе ни събра случайността,

А можеше нима да се разминем ?

От пътища кръстосан е света

и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непознат,

аз нямаше да знам, че съществуваш,

аз нямаше да чувствам топлината

на устните, които ме целуваха.

Аз нямаше да стискам твойте длани

да пия от очите ти успокоени.

О, това не можеше да стане

виновникът е нашето рождение.

С тебе ни събра случайността

един на друг сме били просто нужни

и сме се търсили, събра ни любовта,

защото не можеше да бъдем чужди.

* * *

Ела до мен с целувката безкрайна

Ела до мен с целувката безкрайна

на наште две обречени тела!

Ела! Като магия! Като тайна!

Ела, като безсмъртие ела!

Като звезда, умряла в изнемога

от сблъсъка на срещната звезда!

Ела! Изпепели ме в своя огън!

Сама стани на пепел! Но следа

подире ни в небето да остане!

И с нашта светлина тя да блести!

На нашто място да остане рана.

Но с друга светлина след нас огряна,

вселената ще ни обезсмърти.

* * *

Писмо

Бих ти изпратил писмо без адрес.

И аз знам, че ще получиш писмото.

То ще стигне при тебе нощес

или днес, но ще стигне, защото

този вятър, ту тих ту свиреп,

тези птици, с лъчи по крилата

са приятели с мен и с теб,

и по тях, и по тях ще го пратя.

Ако вятърът се умори,

ако птиците хвърлят писмото,

от ръцете на хора добри

то ще стигне до теб - не защото

сме единствени хора в света,

не защото света ни познава,

а защото приел любовта

от сърце на сърце я предава!

Дамян Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПИСМО ДО ТЕБ

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !

Защо? Не питай ! Просто погледни ме !

Помилвай ме и просто помълчи ...

И ако искаш двама да мълчим.

Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -

загледай се в погледа ми влажен

очите, ако можеш да четеш,

очите, вместо мене ще ти кажат.

В тях блести сега една сълза,

а твоят смях е птичка под небето.

Ръцете ти са клонки на бреза,

а аз живях без сини небеса,

без пролети, без цъфнали надежди.

Очите ти са капчици роса,

в които небесата се оглеждат.

Лицето ти е цялото в светлина,

косите ти горят като житата.

А в моите нощи нямаше луна,

затуй израснах блед сред тъмнината,

затуй протягам смръзнали ръце

и жадно през очите ти надничам.

През тях се вижда твоето сърце

и затуй тъй много те обичам !

Дамян Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ракия

Налей ракия, пък каквото стане...

За въздържател зная, че ме имащ,

а днес защо ли толкова от рано?

Ти слушаш, гледаш ме и само кимаш.

И чакаш интересно да научиш -

история или пък само клюка,

След втората ще пробваш да проучиш

каква ли ще е днешната поука.

Поука няма. Има тривиалност.

Любов голяма уж. Заблуда тежка.

А после сбъднат сън? О, не! Реалност.

Горчивина и мъка и болежка.

Да, виждам скучно е. Ще тръгвам вече.

Къде ли точно трябва да отида...

Да можех някъде, така далече,

где злоба и омраза да не стигат.

Да, имам дом. Но там жена не чака.

Жена си имам, имам и детенце.

Но има студ, та зъбите ми тракат.

Виновно ли е ммалкото момченце?

Ще взема и бутилката с ракия.

Със нея и във форма безтегловна,

там някъде дълбоко ще я скрия

душата си, душата ми греховна.

----

Морска вечер

Зад хоризонта слънцето се скрива,

изтича светлината във морето,

денят със неохота си отива,

за да отстъпи на нощта небето.

Запалват свещи боговете –

десетки хиляди на брой.

В отмора стихват ветровете,

дърветата изправят строй

От блатото изкваква нещо,

щурче засвирва песента,

забухва бухалът зловещо –

прекъснали са му съня.

Вълните своя танц играят,

задяват пясъчния бряг -

не искат, пък и как не знаят

да спират своя вечен бяг.

Русалка в тъмното изплува,

избягала от своя цар:

“Ела със мене да поплуваш!

За час бъди ми господар!”

Нептун не искам аз да сърдя,

че зная неговата мощ.

Обратно към света се върнах

от приказната лунна нощ.

---

Море

Пенливи вълни се разбиват на кея -

водата се сърди на камъка бял.

Искрящите пръски в дъга се пилеят,

рисуват красив разноцветен воал.

Морето отново брега не достига.

И скръбно и бясно е Черно море.

Човекът издигнал бетонната дига,

разделя брега и морето на две.

Гневът на морето утихва след време

и пак е гальовно, и носи покой

ала във недрата обидата дреме

готова да вдигне поредния вой.

Така от години се бори морето

с човека, белия камък градил.

Бушува и хвърля вода до небето,

а после кротко си болка таи.

---

Тъга

Тъгата ти е болка свята,

kато залязваща зора,

oт мъка или самота навята,

от спомен или от мечта.

Тя скрива слънцето в деня ти,

премазва те до изнемощ,

отнема даже и съня ти,

превръща го във бяла нощ.

Облак

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Предай света на хорските чувства.

Ножа в земята забий

пий от кръвта й и вечен бъди

Всичко чуждо що видиш убий

и бъди като вечните нежни звезди.

* * *

Ръката ми вечна

обляна с живот поеми

целуни я. Молитва кажи

Восъчен мрамор се стапя

Изкачи кулата и отгоре ме виж.

Гледай надолу. Ето ме

Но пак съм отгоре

Ела и ти, щом за ръка си ме хванал

* * *

Някой бяга навън

в гъст, лепкав мрак.

Бяга нагоре,

а в тиня затъва.

Поглежда небето,

а светлината се стапя.

Затваря очи

и едва тогава изгрява луната.

На друг дошло му до гуша.

Напил се.

Припаднал.

Срязъл си вените смъртта да намери

но намерил

живота

На някой си там

много сложно му било.

За по-лесно луд се нарекъл

и живота отрекъл.

Да открие покой,

но намерил

смъртта.

Живот не намирал,

защото нямал такъв.

Живеел в измама, лъжа и заблуда.

Хукнал да търси правилен път.

Тръгнал да дири светлина и смисъл,

но паднал в дупката

на своята сбъркана мисъл.

А безсмислието отгоре на глас се изсмяло

и го питало:

"Как е там долу? Видя ли светлина?

Намери ли смисъл?"

Стар индианец отвара приготвя.

Три дни.

Три нощи.

Кръв от глиган,

нокът от прилеп...

От Великите духове съвет ще приема.

Но явил се духът

и отнел му душата.

Годината 2223-та.

Остават последните 30 мъже и 40 жени.

Ще се преселват на друга планета.

Излитат с кораб,

но корабът има повреда.

Всички загиват.

В личните вещи на N22 остава плик

неотворен, без подател.

"Стой тук! Не тръгвай никъде

Ти си последен.

подпис: Съдбата

P.S. Ще ти разкрия тайната формула

на епруветката с етикет - Живот"

* * *

автора

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

АКО ЗАЖАЛИШ НЯКОЙ ДЕН

Ако зажалиш някой ден

За драмска ракия,

Прескочи вечер с коня шарколия.

Там моя татко ще ти налее

И хайдушки песни ще ти попее.

Ако зажалиш някой ден

За одринско вино,

Прескочи вечер с коня шарколия.

Моята стара майка ще ти налее

И момински песни ще ти попее.

Ако зажалиш някой ден

За момини устни,

Прескочи вечер портите пусти.

Кат руйно вино и драмска ракия

Момини устни ще те опият.

от неизвестен автор

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Говорехме си за морето

Надежда Ангелинова

Ах, боже морето!

Не късай сърцето ми!

Недей да се гавриш и ти!

Морето и плажа!

Какво да ти кажа?

Мънички тъжни мечти!

И ласка и слънце,

любови и страсти,

останали в онези лета...

И точно във него,

в морето де, била съм аз влюбена,

а не във момчето със морски очи!

Ти помниш ли нощите,

луната и пясъка,

гласът на морето зовящ,

безкрайно желание,

да потънеш във черното,

безплътен и смел и горящ?

Усещах дъха му

в косите си мокри,

целувка по голия гръб.

Обръщах се бавно,

и никого нямаше

на хоризонта до острия ръб.

От целувката мокра

оставаше само

солена бледа следа.

Изтръпваше в студ голото рамо

после избърсвах солта...

ПЕСНИЧКА ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Недялко Йорданов

И тъй веднъж в една гора

внезапно случай стар събра

под сянката на месец жълт

Червена Шапчица и Вълк.

Напук на всички правила,

той каза и': "Със мен ела!"

И тя повярва на вълкът

и двама тръгнаха на път.

Една звезда им беше знак.

Вървяха те под дъжд и сняг

без дъждобран и без чадър -

тя по-добра, той - по-добър.

Ала един ловец с перо

от приказка на Шарл Перо

изпълни свой служебен дълг,

убивайки добрия вълк.

О, смел ловец, поклон, поклон!

О, пушко, и на теб поклон!

Поклон на точния патрон!

Поклон на строгия закон!

Червена Шапчице, здравей -

недей да плачеш ти, недей!

Къде бе тръгнала, къде?

Той щеше да те изяде.

Но кой ще разбере защо

без шапчица и без палто

тя все тъй броди в оня лес

и търси своя вълк до днес.

Редактирано от aniiv (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

КЪМ ПРИЯТЕЛЯ СТИХОТВОРЕЦ

......................................... ............

......................................... ............

Със своите миряни някога на село

живял свещенник стар със къдри посивели.

И бил той сговорчив, и тачен и честит,

навред минавал той за пръв мъдрец мастит.

Веднъж на сватба чаши пресушил безбройни,

пиян към къщи кретал с крачки неспокойни;

мужици скоро с него изравнили крак.

Добряците му рекли : " Я чуй, отче благ,

ний знаем, че да пием ти ни запрещаваш,

да бъдем трезви тук на всички повеляваш,

и вярваме ти ние; но защо Ти сам..."-

"Изслушийте ме - старецът отвърнал там, -

каквото в черква уча, вий това правете,

живейте по реда, по мен се не водете."

И аз такъв ще трябва отговор да дам;

съвсем не искам с туй да бъда оправдан :

щастлив е тоя, който стихове не пише,

живее тих живот, без мъка и без грижи,

списанията с оди той не бремени

и над експромт чепат не висне цели дни !

Той не живее по висините на Парнаса,

не дири музи, не копнее за Пегаса ;

Рамаков го не плаши със перо в ръка,

спокоен, весел тук прекарва си века.

Но стига съм умувал - страх по мен пробегна

с перото сатирично да не ти дотегна.

Един съвет , мой друже, дадох ти поне :

да хвърлиш лирата - ще млъкнеш или не ?

Избирай с ум и нека да ти бъде ясно :

ПРЕКРАСНО Е-ПРОЧУТ, СПОКОЕН - ПО ПРЕКРАСНО.

А.С.ПУШКИН

Народна култура - София - 1969 година

Пушкин - Избрани произведения - том първи

нарочно подбрах това стихотворение.За който се отнася-той ще се сети Публикувано изображениеSapienti sat!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

* * *

"На моята същност в дълбините нахлува:

И копнеж, с предчувствие изпълнен пробужда се там,

В себесъзерцание аз себе си откривам,

Сякаш дар от лятно Слънце, който като кълн

От топлина обгърнат в есента живее -

Ето на моята душа поривът могъщ."

* * *

"Дълбоко в себе си отново пробуден

Усещам аз на душата си безкрая

И преизпълнени със мощ лъчи мисловни

От Слънчевата сила на душата моя

Загадките на Битието разрешават

И сбъдват не едно желание,

За чийто полет дори надежда няма."

* * *

"В себе си на мисленето светлината

Отвътре мощно да разпаля,

Всичко изживяно смислено да изтълкувам

Чрез изворните сили на Духа всемирен

Е за мен от лятото наследство,

То есенен покой е, но и надежда зимна."

* * *

Рудолф Щайнер

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Брегът на Дувър Море на верността, ти някога бе пълно, заливаше брега с надиплени вълни, искрещи кат' дъга Но чувам аз сега проточения рев на твоята тъга под напора на вятъра студен на отлива в страхотен, мрачен ден по голите отломки на света. Бъди ми вярна, о, любов! И аз на теб! Светът фалшив блести пред нас като изваян от мечти, тъй многолик, тъй светъл и тъй нов, а в него няма нито радост, нито страст, ни сигурност, ни мир, ни умиление. Объркани стоиме ти и аз сред мрак, сред подлостите на сражение между слепци, воюващи в нощта. Матю Арнолд

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ Христо Ботев О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване, и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш ? Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ето ме днес...

Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.

Живо месо от издъхващо птиче

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила - казах - наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!

Доброта

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване