Любими стихотворения

[tetelina]

Среща - Пейо Яворов Мене ми е странно - ето те пред мен, мене ми е жадно - гледам те пленен, мене ми е страшно - дишаш ти за мен, - мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден. Викнал бих от болка - времето лети, викнал бих от ужас - ще отминеш ти: сън в съня е сбъднат - миг след миг лети, няма да се върнат сбъднати мечти.

[ivo23]

Дамян Дамянов - Обади се, любов!

Позвъни, обади се, Любов!

Ти, която да си, намери ме!

Аз те чаках с години, готов

да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.

Ти не звънна, дори и погрешка.

Иззвъняха се сума жени -

ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист

все те чаках... Ни глас, нито ласка.

Що цигари изпепелих

и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам... Обади се, Любов!

Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок

сън заспал). А край него - кълбо

жици, жици... Контактът - изваден...

Дамян Дамянов - Отивам си...

Отивам си. Но моля те, не страдай!

Не се измъчвай и не се кори!

Не си виновна ти да стигна ада

и огънят му жив да ме гори.

Не си виновна ти, не си виновна!

Виновен е светът със хорски бяс,

със тази пяна мръсна и отровна,

изсипана зловещо между нас.

Виновно е навярно битието,

което изкопа между ни ров,

което в злоби, в сметки ни помете

и не остави място за любов.

Отивам си. Но ти не ме изпращай!

Бих всичко друго преживял, освен

разплаканите ти очи - две цеви страшни

със два куршума - две сълзи след мен.

[GABRIELA]

Едно любимо мое стихотворение...

Посвещение

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потеребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина,

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък, непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като загаснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено да дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

Още едно много силно стихотворение...

Сънувал - несънувал

Евтим Евтимов

Сънувал - несънувал първа среща,

разделял - нерзделял своя сън,

една любов на прага те посреща,

но истинската пак зове отвън.

Умирал - неумирал с тайно слово,

измамван - неизмамван от жена,

ти може да се влюбиш пак отново,

но истинската само е една.

Загубил - незагубил чувство нежно,

намерил - ненамерил свой обет,

ти може да сънуваш нещо прежно,

но истинското да е там напред.

Заричал - незаричал огън вечен,

издигал - неиздигал длан за мъст,

ти може на една да си обречен,

но друга да е истинския кръст.

откривал - неоткривал радост жива,

очаквал - неочаквал, пял - непял...

И тъй - животът бавно си отива

и взема туй, което ти е дал.

Едно велико...

* * *

Дамян Дамянов

Кошмарен век на атомни виелици,

на зли ракети и човешки лов!

И в него - ти - тъй смешна отживелица!

И в него - ти - нещастнице, Любов!

Ах, как жестоко, тъжно и обречено

звучиш във тези тъй железни дни,

когато нелюбовното човечество

говори не със ласки, а с войни!

Ти искаш с нежност да спасиш живота ни.

Назад! Металът ще те сгази с бяс!

И теб, и всички твои донкихотовци,

между които първият съм аз!

Какво от туй! На риск, велика армийо!

Родила всичко в своя порив висш,

света създала - нежния, коварния,

ти само можеш днес да го спасиш!

Със силата безкрайна на сърцето си,

със нежността, създала векове!

Без теб би празна литнала ракетата

към дваж по-празни, мъртви светове.

Редактирано 13 юли 2006 от GABRIELA (преглед на промените)

[infinity1305]

"Такъв сам аз, какъвто ме създаде Бог.

Закриляше ме сто лета законът строг.

За опит искам да греша пак сто години:

Дали от милостта грехът е по-висок?"

Омар Хайам

* * *

"Километри назад ще измина.

Километри в степта ще пребродя.

И под купола син ,с чаша вино,

сто души, сто души ще разголя.

Неизвестно защо мойта жажда

при мъдреца Хайам ме отвежда.

Тази мъжка душа не е раждала,

но е с белег- живот до надежда.

Тази мъжка душа в нощите влюбена

сто жени- не в харем- е погубила.

Но е плакала, как е плакала

след всяко дълго разлюбване.

Жадна мъжка душа!

Не сама, а единствена

в сто живота, сто верни халифа

и до днес е бродница...скита.

От отвъдното не повикана.

О Омар, мой тъжен Хайам!

Аз не съм прероден заклинател.

Аз не съм нито хляб, нито храм.

Аз съм виното, счупило чашите..."

-посветено на О. Хайам от Кристи...

[yuks]

Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и неискан гостенин. Не ме оставяй ти отвън на пътя - вратите не залоствай. Ще влезна тихо. Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя. Когато се наситя да те гледам - ще те целуна и ще си отида. Никола Вапцаров - прощално

Редактирано 14 юли 2006 от yuks (преглед на промените)

[vboychev]

Дамян П. Дамянов

ЛУННА СОНАТА

В тази бяла лунна тишина

кой ли свири лунната соната

и разплаква бледата луна,

и я сваля до сами стъклата?

Притвори прозореца!

Мълчи!

В долния етаж едно пиано

свири много тъжно. Не плачи!

Нищо, че навън се мръкна рано!

Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,

птиците със влюбени зеници

тихичко си дават таен знак...

Не плачи! Нали и ти си птица!...

Нищо, че тополите шумят

и раздават обич и прохлада,

а под тях прегърнати вървят

всички млади, а и ти си младо!...

Не скърби, затворено сърце!

И за теб ще дойде светлината!

Чувай - долу две добри ръце

тъжно свирят Лунната соната.

Константин Симонов

* * *

Жди меня, и я вернусь.

Только очень жди,

Жди, когда наводят грусть

Желтые дожди,

Жди, когда снега метут,

Жди, когда жара,

Жди, когда других не ждут,

Позабыв вчера.

Жди, когда из дальних мест

Писем не придет,

Жди, когда уж надоест

Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,

Не желай добра

Всем, кто знает наизусть,

Что забыть пора.

Пусть поверят сын и мать

В то, что нет меня,

Пусть друзья устанут ждать,

Сядут у огня,

Выпьют горькое вино

На помин души...

Жди. И с ними заодно

Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,

Всем смертям назло.

Кто не ждал меня, тот пусть

Скажет: - Повезло.

Не понять, не ждавшим им,

Как среди огня

Ожиданием своим

Ты спасла меня.

Как я выжил, будем знать

Только мы с тобой,-

Просто ты умела ждать,

Как никто другой.

[baby_muse]

Понякога

Понякога искам да тръгна от нула,

понякога пък, да изчезна със вик

и с тази си мисъл, в главата нахлула,

мечтая… мечтая за чудния миг,

когато далече от скръб и тревога,

далеч от безбройните хорски лъжи,

да бъда свободна отново ще мога

и пътят изминат не ще ми тежи.

Понякога моля да бъда разбрана,

но себе си аз не разбирам сама

и търся голяма и рязка промяна

за мойта душевност, облята в тъма.

Когато сълзите текат по лицето,

се питам: „Любов ли? Какво е това? —

С едничко крило аз летя към небето,

а другото сякаш от лед се скова.“

[WhiteHart]

Вън улицата пламна в истински мъртвешки валс между фантазия и плът. Дори и поетите там долу вече нищичко не пишат Просто сядат безучастни и в напрегнатия мрак готвят се за честен сблъсък. Ала падат само с рани - даже не умират в каменната мрачна джунгла

[vboychev]

Имислица ли е морето? Хр. Фотев Измислица ли е морето? И щастието ли? Не вярвайте! Не вярвайте на капитаните, които го продадоха! Не вярвайте и на проститутките които го забравиха! Не вярвайте и на поетите които го изгубиха! Не е измислица морето и щастието съществува! Достатъчно е да се вслушате във тишината на сърцето си. Достатъчно е да протегнете ръката си, да се усмихнете на някого и да му върнете отнетото от капитаните и проститутките - о, мъничко от вярата си във дърветата, във най-щастливите предчувствия, във поздравите на другарите, във делниците и светкавично вий ще намерите морето... Най-синьото и най-лъчистото ще се усмихне във очите ви. И портокаловото слънце ще ви замести капитанската фуражка, капитане мой! Здравейте, капитане мой! Не е измислица морето и щастието съществува! А това помните ли? Зимна ваканция Петя Дубарова Тя се стопи като сняг във косите ми, като отрязана плитка умря. Как да я върна? Задъхват се дните ми, търсят я, гонят я мойте утра. Във пещерата на своето щастие образ и тайна заравям със сняг. После учебници грабват очите ми. Бързат контролни, връхлитат ме пак. Мила ваканция, пазя те, имам те в спомени, бухнали като лоза. Пазя те в своя хербарий на зимата като замръзнала малка сълза!

Редактирано 14 юли 2006 от vboychev (преглед на промените)

[pocketrocket]

Браво , само на първата страница има две стихотворения на Вапцаров. Ето и моето любимо ВЯРА Ето - аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй както умея). С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога. С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота. Напротив, напротив! - Дори да умирам, живота със грубите лапи челични аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам! Да кажем, сега ми окачат въжето и питат: "Как, искаш ли час да живееш?" Веднага ще кресна: "Свалете! Свалете! По-скоро свалете въжето, злодеи!" За него - Живота - направил бих всичко. - Летял бих със пробна машина в небето, бих влезнал във взривна ракета, самичък, бих търсил в простора далечна планета. Но все пак ще чувствам приятния гъдел, да гледам как горе небето синее. Все пак ще чувствам приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда. Но ето, да кажем, вий вземете, колко? - пшеничено зърно от моята вера, бих ревнал тогава, бих ревнал от болка като ранена в сърцето пантера. Какво ще остане от мене тогава? - Миг след грабежа ще бъда разнищен. И още по-ясно, и още по-право - миг след грабежа ще бъда аз нищо. Може би искате да я сразите моята вяра във дните честити, моята вяра, че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър? А как ще щурмувате, моля? С куршуми? Не! Неуместно! Ресто! - Не струва! - Тя е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!

[vboychev]

От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял, под свечерената самотност на простора пренесъл своя земен дял през живожарищата на позора; през горестта на сто страдания, през люта бол и разстояния на времето завоите опасни извървял - при тебе се завръщам пак! - Не съм ли закъснял?

Редактирано 14 юли 2006 от vboychev (преглед на промените)

[Shanara]

Толкова много прекрасни стихове. Защо и аз да не сложа няколко? Признавам си, че не съм ги писала аз, а съм ги събирала от други сайтове, но са просто страхотни. Грешка Грешка беше, че се влюбих в теб. Грешка беше всичко, което направих. Грешка беше, че имах чувства. Грешка беше всичко, което казах. Сега вече не те искам. Никога вече няма да те искам. Сега може и да ме молиш. Никога няма аз да се върна. Вече има кой да разбере. Чувствата, които аз изпитвам Вече знам какво е любов Която е споделена *** Обичам те Всеки ден е един нов проблем Всеки ден е още по-ужасен Всеки път когато те видя се влюбвам все повече Всеки път като те видя все повече Всеки човек може да те обича Всеки ден е твоя празник Всеки час е по- хубав от предишния Всеки тъжен миг от живота ми се осмисля от твоята любов Кога ще дойде деня В който ще те прегърна И ще те целуна Кога ще дойде деня В който ще разбереш Аз съм повече от това което си мислиш Не искам да спирам Да спирам да те обичам Защото когато те обичам Знам че има за какво да живея И така ще е до деня В който ти промениш Моите чувства Към твоята същност *** Някой ден Някой ден ще видиш, Че мога и без теб. Някой ден ще видиш, Че съм бил добър. Някой ден ще видиш, Че сме имали възможности. Някой ден ще видиш, Че е имало и друг начин. Някой ден ще видиш, Че съм те обичал. Някой ден ще видиш, Че също и ти. Някой ден ще видиш, Но този ден няма да дойде. Ето още Кръвопиец Нощ над призрачния град се спуска. Кръв капе от моята уста. Моята жертва надежда изпусна, ах, колко е топла и сладка кръвта. Червена мъгла обгръща страха им, болка, пронизани от остри зъби вени, носещи смърт Нещастие, безсмъртност, блян неизпълним, проклятие и дарба е вечността. Проклет от светлината, вървя сам по безлюдна пътека на кръвта, и празна е душата, на докоснатите от сатаната същества. Кръстовете не ме плашат, нали на Него искам да приличам, но аз съм само дете на нощта, своето съществуване на мрак обричам. Кръвопролитие след кръвопролитие, жаждата ми за човешка кръв. Нощта е моето прикритие А мистерията, моята стръв. Искам като всички аз да умра, като смъртен простият си живот аз да живея, но аз съм проклет от смъртта, лишен от смисъл вечно да живея. *** Черната роза Черната роза поникна и разцъфна с малките си черни цветове. Бодлите и са черни и остри Кръвта ти - огнено червена. Не пипай черната ми роза за да не се убодеш за да не я изгориш с огнената си кръв както изгори мен. Само целуни я с устни и изпепели бодлите После нежно остави я на моя гроб. *** Една звезда, една душа Ясна нощ, но без луна, ефирна звездна светлина. Пресегна се една звезда, докосна с лъч една душа. Звън нежен на струна дълбока отвърна и там от тази посока, изви се танц неуловим като един вълшебен дим. И в него светлина и звук играеха един със друг, и там от тяхната игра се появи една мечта, красива, нежна като тях, рисуваща далечен бряг. Но изведнъж дойде зората и някъде се скри звездата. Остана там една душа да чака падането на нощта, а в нея струната една звънеше тихичко сама... *** Да беше Да беше сън - от сън бих се събудила Да беше мисъл - бих те забранила Да беше спомен - паметта си бих изтрила да беше чувство - бих те умъртвила но ти -това съм Аз и срещу тебе нямам сила.

[WhiteHart]

Докато съществува светът и съществата живеят, нека съм и аз, за да разпръсна страданията. Господи, направи ме инструмент на своя мир - където има омраза, нека сея любов, където има рана - милост, където има съмнение - вяра, където има отчаяние - надежда, където има тъма - светлина и където има тъга - радост. О, Боже Всемогъщи, дари ме: да не търся утеха, а да утешавам, да не търся разбиране, а да разбирам, да не търся обич, а да обичам, защото когато даваме, получаваме, и в прошката ни прощават, и в смъртта се раждаме за вечен живот.

[pocketrocket]

Искам да ти кажа

Спъват ме листата, по които вървя,

голи клони зъзнат над мен и чакат.

Пак ли тях луната ще прегърне в нощта,

пак ли птици някъде ще заплачат?

Нищо, че е тъмно и студено сега,

искам тази нощ нещо да ти кажа,

Нищо, че ме пари по лицето сълза,

искам тази нощ нещо да ти кажа.

Мойта съдба ми дава сили да те забравя,

без да ми тежи,

и в самотата имам песни на самодива

те осъмват в мен.

Тръгвам срещу вятъра, сред гора от ръце,

твоето лице тъй далеч остава.

Кой ли ще ме прегръща отсега и къде?

Никога няма да узнаеш!

Михаил Белчев

Браво Мишо Белчев има много добри стихотворения също страхотни текстове на песни

[Shanara]

Нещо

Аз те обичам.

И винаги ще те обичам.

Един ден ти ме промени.

Ти ми отне нещо.

Ти изпълни моите мечти.

Мечти, които не мислех, че ще се сбъднат.

Но сега това вече е факт.

И аз съм най - щастливия човек на земята.

И за всичко това си “виновна” ти.

Благодаря ти.

Ти си моят ангел.

***

Гняв

Какво си въобразявате, вие,

жалки създания с елементарен ум?!

Вашата злоба не ще ме надвие,

дори и да ме застигне куршум.

Моят дух е по-силен от всички вас,

макар понякога да падам духом.

Но бързо ставам и отправям глас

към вашите души, покрити с мухъл.

Нищо чудно, че светът е такъв.

Все се оплаквате, че ви е трудно. –

Вижте себе си в своя калъф,

обвити отвсякъде. Нима е чудно?

Нима не виждате какво става наоколо?

Лицемерие и гадост света са покрили.

И защо не искате да изкорените злобата?

Главите в пясъка дълбоко сте зарили.

Аз, обаче, съм по-силна от вас,

дребни човечета, целите в сиво!

И дори да ме мразите, аз пак съм с вас,

с мечти за бъдеще – по-красиво!

***

Надарен или Проклет

Надарен или проклет си,

когато наричат те поет?

Способен в свят различен да ни въвлечеш,

или все приетите закони Ти да отречеш.

Революцията с думи да описваш,

а тя теб със гилотина да отпраща.

Твоето писмо понякога е плащ,

по който тича клетника незрящ,

и благодарен само той към теб ще бъде,

но проклятието вечно ще пребъде

или дарбата ще покори и други люде.

***

Едно момиче

Едно момиче те обича,

но ти не си разбрал това,

погледнеш ли я в очите ще разбереш,

че това е тя!

Едно момиче щом си легне,

признава ти любов в нощта

и нещо тайнствено си шепнат звездите сребърни в нощта!

Едно момиче, което те обича,

насън ръцете ти държи и този сън ще бъде вечен

***

Защо?

Защо когато те обичам,

светът е вечно против мен?

Защо когато аз те мразя,

усмивката ти е с мен?

Защо очите ми са тъжни

във всеки слънчев ден?

Зали толкоз те обичам,

щом ти не си за мен?

[Shanara]

Влюбено момиче

Ти измъчваш моето сърце,

с всеки поглед

с всеки звук твой

Дори, когато ти ми казваш,

че обичаш друга

дори тогава е свито в болка моето сърце!

Аз зная, че тя те чака

с протегнати ръце към теб

и силен пламък

в знак на обич грее в

нейните очи!

Не бих и не искам

да премахна вашата обич.

Макар, че лудо те обичам!

Бих искала и искам да те помоля,

не измъчвай душата й

тъй както измъчваш моята и до днес!

Защото зная, че така те

обича, че за нея светът си ти

не искам и тя така да страда

тъй както страдах аз!

***

Любов

Любов, за която няма граници.

Любов, която гори в моето сърце.

Любов, която блести в очите ми.

Любов, която прави светът прекрасен.

Всичко това е любов.

Любов, която винаги ще е при теб.

Любов, която ти подарявам

Любов само за теб.

***

Създадена от лунна светлина

със звезден блясък в тъмните очи,

безкрайно нежна, светла по душа,

погали ме с ръка от свила ти.

Живяла беше там, отвъд звездите,

в прекрасната си, ангелска страна

и призован отидох в Рая на мечтите,

едничка бе за мен, единствена, една!

Неземна страст ме изкуши омайно.

Почувствах аз и жаркото присъствие;

в душата ми се впиха вече властно-

любов и страст, за другото - отсъствие.

Притегляш ме, мой ангел, с власт вълшебна,

с желание за радост аз пристигам.

Телесната обвивка непотребна

захвърлям, към безкрайността отивам.

Със тръпка сладостна се аз опивам

от пламенната, светлата любов.

Към твоята душа сега отивам

закрит от низки помисли с покров.

Душите ни под свода син, небесен,

със страст и сила сляха се сега.

Животът ни превърна се във песен;

около нас ефирно засия дъга....

***

Истина една

"Обичам те"! - Поне така твърдеше,

казваше ми, че единствена съм аз,

молеше ме да не те оставям

и вечно твоя да съм аз.

Казваше ми, че ако си замина,

не ще е нужно вече да си жив,

но всичко туй лъжа било е

и вместо аз, си тръгна ти.

Лъгал си ме безпощадно,

със мене подигра се ти,

но покрай лъжите и звездите

в мене влюбил си се ти.

И идваш за прошка да ме молиш,

но знай, че няма аз да ти простя,

че няма пак да те допусна

до моята изстрадала душа.

Сега, когато аз не съм до тебе,

разбрал си истина една:

Човек разбира, че обича,

когато е загубил любовта

***

Обичам...

Обичам да те гледам как сладко спиш.

Обичам да те докосвам нежно и

да заравям пръсти в твоите коси.

Обичам да отпивам сок от сочните ти устни

и да гледам как се радваш, като мъничко дете!

***

Изгубена Любов

Къде избяга любовта?

Къде затри я самотата?

Остана само моята тъга

да гори в тъмнината.

Сама съм в този късен час,

изгонена от твоето сърце.

И нямам думи, нито глас,

за да те върна пак при мен.

Какво направих толкова, кажи ми!

Кажи къде сгреших и с какво!

Аз просто казах ти, че те обичам,

че няма друг за мен в тоз живот.

Сега студено е, умирам,

не си до мен, не чувам твоя глас...

Утре вече няма да ме има,

ще остане само спомена за нас!

***

Тъжната истина

Болката, от която се страхувам

Страх, от който ме боли

Болката, която ме изгаря.

Огън, който в мен гори.

Когато те обичам, те мразя.

Когато те мразя те обожавам.

Без теб животът е непоносим,

затова те възхвалявам.

[vboychev]

специално за WhiteHart

* * *

Не се предавам без бой.

Колкото и безнадеждна

да ми се струва битката

всеки път се хвърлям

с цялата си страст

и като диво петле налитам

и защитавам моята истина .

Излизам от стълкновението

с разкървавен гребен,

с оскубани пера,

но съвестта ми е чиста,

че съм могла

моята истина да отстоя.

Станка Парушева

Редактирано 17 юли 2006 от vboychev (преглед на промените)

[WhiteHart]

В пустинята видях човек - гол,озверял, клечеше на земята, и стискаше сърцето си, и го ядеше. - Добро ли е, приятелю - му казах аз. - Горчиво е - отвърна той. - Но ми харесва, защото е горчиво и е мое Стивън Крейн

[vboychev]

тя

Александър Иванов

в началото всичко тръгна добре

по дяволите тя беше толкова готина

и само леко откачена все повтаряше

колко много ме обича (не че й вярвах)

все гледаше да ми го докаже особено нощем и

после се ровеше в писането ми

а когато мен ме прихващаше и изпивах

всичкото шибано пиене в стаята +

нейните успокоителни тя

не се сърдеше или плашеше

а се подкарваше с мен или

отиваше за още запаси от денонощния

и после беснеехме заедно

докато единият не припаднеше

това беше

просто си пасвахме двамата не ни пукаше

не преследвахме цели

с нея добре си я карахме

но веднъж тя откачи и каза къде са ми хапчетата

а аз току що бях ги изгълтал

колкото бяха останали и тя взе да крещи (очите й

се изцъклиха вените се подуха господи)

но аз бях зле аз казах

върви да се шибаш и тя го направи

в смисъл разкара се

после дойде за багажа си чаках я трезвен

помолих я да остане по дяволите какво толкова

а тя каза че ми дала цялата си обич

а аз не съм усетил не съм я взел не съм отвърнал

каза че съм мръсносмрадливо

алкохоличнолайнопропиляннекадърникшибанякбез

бъдеще и че творбите ми били като мен

просташки безсмислени

прости – поправих я аз а тя натърти ПРОСТАШКИ

що за поезия къде са ти римите къде ти е

смисъла – просто едни обречени редове

и никаква любов а къде е любовта –

питаше – те без нея са мъртви а аз й казах че

така си ми харесват и не ми пука

от такива като нея но тя пак:

защо това защо не пишеш за м е н?!?

и взехме да се псуваме

и да трошим малкото вещи

и побъркана до краен предел тя си отиде

а аз се запих

опитвайки се да я забравя

тогава разбрах че ми липсва повече отколкото

можех да понеса и

времето

пиенето

хапчетата и нощите тишина

не помагаха

и аз я търсих по улици лудници барове и квартири

и дори й написах поема

и все си мисля че утре

ще я открия

и всичко ще тръгне

добре

пак

[vboychev]

Тъмносиньо Замръзналият пpocяк - вкаменен бронтозавър, когото студът е хванал неподготвен. Еделвайс самотен нейде в царството на вечния мpaк... Aкo приемем чисто теоретично, че самотата се измерва в градуси, ледниковият период е дошъл отново. Когато човек си затвори много внимателно очите, може да чуе песента на ледените хора. Със ръка човешка ти ме докосни, искам да ме стоплиш с дъх. Не със чук, глупакo, не така, просто с дъх ме докосни. Той единствен може самотата да стопи. Когато се окажем ний студени, тогава чак ще разберем: Жестоко тъмносиньо време е вледенило всичко в мен. Тогава ще завия и крещя: Не със чук, глупако, не така, ела при мен и ме пипни с ръка! Л. Станев

[Shanara]

лорд Байрон - Гуяр

Надмогнал свойта земна смърт

от този гръб за първи път

излизаш ти - един Вампир -

и вдигаш своя кървав пир.

Дори роднини не щадиш -

вред сееш кървави следи.

Но мразиш горкия си дял,

сам друга орис би избрал,

че всяка жертва в своя час

те разпознава и без глас

проклинат те, Кълнеш ти тях.

Цветята ти угасват в страх...

Иди при своя гроб такъв -

дъхтящ на смърт, окъпан в кръв

и с демони зли до край

ти свойта участ изгуляй,

дордето призрак по - свиреп

не погне тях, а с тях и теб.

***

Нож в сърцето ми заби се

Нож в сърцето ми заби се

и разкъса го докрай.

Ала то не спира да тупти

щом погледне твоите очи.

Вяра, обич и закрила

искам само аз от теб.

Тъй ли трудно е да знаеш

как сърцето ми тупти и шепне тихо:

"Обичам те! Прости ми ти!"

***

Самотно сърце

Ножът продължи да се забива,

все по-дълбоко,

а кръвта не спира да тече,

но дали ще има място

за още рани в моето сърце?

Знам, че не ще изтрае вечно,

уви не е от камък, ах, дете...

Накрая ще се превърне

в поредното разкапано сърце...

И от него като птица

ще изхвръкне любовта

и ще се загуби нейде самотна

във нощта...

А дали няма просто да изсъхне и умре

това мъничко сърце?

Дали любовта не е просто приказка,

разказвана ти още от дете?

Това да е причина да продължиш

по своя път...

За да вярваш в тоз живот,

Да имаш сила за напред?...

***

Анатема

В царството на паяците черни

бялото е сатанински цвят.

Само някой в него да се мерне -

кожата му в миг ще съдерат.

Черни тоги носят чинно всички.

Черен мрак в душите им цари.

Там и неродената тревичка

знае с цвят какъв да не цъфти...

И защо е таз омраза бясна?!-

Някога, през древни времена

хванат бил прадядо им натясно

в плен на бяла, готина муха.

Вместо нея той да омотае,

тя излъгала го. Смяла му се с глас.

От тогава – ясно - то се знае,

бялото изгубва своята власт.

Анатема, бяло съвършенство!

Заклеймено, в ада да гориш!

Черното е истинско блаженство.

С него - факт -не можеш да сгрешиш.

***

...а аз ще съм за теб защитник,

магьосник, бард, или пък скитник

лъч слънчев или облак сив

лист розов или пламък див

ще бъда буря, вятър бесен,

и нежен звук, и птича песен...

***

- Защо има сълзи ?!

- Вече ги няма !

- Защо плачеш ?!

- Вече не плача !

- Къде е сърцето ?!

- На парчета е вече !

-Къде ти е душата ?!

- Съдбата я смачка и ми я хвърли в краката!

- Къде ти е усмивката ?!

- Дълбоко в прахта. От фарса и мъката е сменена тя!

- Ами къде е щастието ?!

- Забравих го вече - то е толкова далече!

- Тогава защо имаш още мисли в главата ?!

- Може би това е отплатата за изгубеното сърце и душата!

***

Това съм аз

Пак нощта ще ме обгърне

И погълната от тишина

В прегръдките ти ще потъна

Под бледа луна.

Плътта ти ще разкъсам,

Както късам тънка връв

И жадно ще отпивам

От твойта бледа, рядка кръв.

Моето сърце е камък

На нощта съм аз дете

Знай, когато ме прегърнеш,

Твоето завинаги ще спре...

***

Молба

Щом така ме омагьосваш

С твойта тъмна, властна нощ,

Строга, нежна, замечтана

И безмерно сладка нощ –

Тоя свят в тъма чаровна

Ти край мене угаси

И живота ми навеки

С твоя купол угаси.

[Shanara]

Мечтата

Мечтата няма свое име

Мечтите имат много имена

Мечтата е на толкова години,

На колкото е цялата Земя

Не ги наричаме измамни,

Неосъществими мечти

Дори когато нищо нямаш,

Отново ще мечтаеш ти.

***

Не искам да забравя

Тръгваме си вече, мълчаливи

От разговора страшен, разярени

Не знаеш ли, какво изпитвам?

Сърцето ми на камък беше.

Гласът ми вече, ще е мрачен

Очите ми ще бъдат мътни,

Душата – в мъка запленена,

А устните, безмълвни.

И ето – още разделени

При всяка среща, свеждаме глави

Но не – не искам да забравя

Спомена за сините очи!

***

Любовта отмина,

Остана самотата

От слънцето чудесно

Нищо спомен не остана

В празна стая сега седя

Сам самичка в тъмнината

***

Пламък

Вървя по улиците пусти

И мисля си за любовта

За краските с които украсява

Най – нежните сърца на таз земя

И сякаш аз на тротоара,

С притворени очи в нощта

Да чакам вълшебната фея

Да ме дари с любовта

Магия ли е това или наяве,

Но светъл лъч в мрака освети

Бъди сянка на светица

С жарко огнени коси

В миг света се преобърна

И хиляди вулкани бълват в мен

Душата ми в пламък се обръща

Дорде живот в мен гори.

***

Не желая

Искам да заплача, но не мога

Искам да извикам, но мълча

Нямам сили да започва отначало,

А не мога и да спра

Нямам цел, за да живея,

Нямам воля да умра.

Спрях да чувствам, спрях да мисля

Нямам смисъл да вървя.

Не ме интересува вече никой, край!

Реших, че съм дотук.

За вас съм пак онази – вечно непозната.

А изходът да го открие някой друг!

***

Отива си

Любовта си отиде.

Стискам я с всички сили,

Но по – силна е от мен.

Бърза, сякаш закъснява

Отива си и не мога да я спра!

***

Двама с теб

Двама с теб седим

На ръба на таз скала,

В романтика мълчим

Леко поклащайки крака

Усмихвам се, гледам те,

Омайваш ме с очи,

Побягваш, следвам те

Галиш ме с очи

С теб прегърнати стоим

Пред чудно приказна луна

Звездите цяла нощ броим

В обятията на вечността.

[peps]

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха. Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо... Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона: аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина... О, скрити вопли на печелен странник, напразно спомнил майка и родина! ---------------------------------------------- Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор; нека ни отрича исторйята, века, нека е трагично името ни; нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак; нека да ни сочат с присмехи обидни счупенте окови и дирите стидни по врата ни още от хомота стар; нека таз свобода да ни бъде дар! Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди и в нас чувства силни, големи плоди; защото там нейде навръх планината, що небето синьо крепи с рамената, издига се някой див, чутовен връх, покрит с бели кости и със кървав мъх на безсмъртен подвиг паметник огромен; защото в Балкана има един спомен, има едно име, що вечно живей и в нашта исторья кат легенда грей, едно име ново, голямо антично, като Термопили славно, безгранично, що отговор дава и смива срамът, и на клеветата строшава зъбът. О, Шипка! Три деня младите дружини как прохода бранят. Горските долини трепетно повтарят на боя ревът. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива и тела я стелят, и кръв я залива. Бури подир бури! Рояк след рояк! Сюлейман безумний сочи върха пак и вика: "Търчете! Тамо са раите!" И ордите тръгват с викове сърдити, и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура! И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье; дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи. Пушкалата екнат. Турците ревът, насипи налитат и падат, и мрът; - Идат като тигри, бягат като овци и пак се зарвъщат; българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут, не сещат ни жега, ни жажда, ни труд. Щурмът е отчаян, отпорът е лют. Три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види и братските орли не фърчат към тях. Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх - кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса. Талазите идат; всичките нащрек са! Последният напън вече е настал. Тогава Столетов, наший генерал, ревна гороломно: "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! на вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!" При тез думи силни дружините горди очакват геройски душманските орди бесни и шумещи! О, геройски час! Вълните намират канари тогаз, патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят и сладката радост до крак да измрът пред цяла вселена, на тоз славен рът, с една смърт юнашка и с една победа. "България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!" Няма веч оръжье! Има хекатомба! Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам. Камъне и дървье изчезнаха там. "Грабайте телата!" - някой си изкряска и трупове мъртви фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят като живи пак! И турците тръпнат, друг път не видели ведно да се бият живи и умрели, и въздуха цепят със демонский вик. Боят се обръща на смърт и на щик, героите наши като скали твърди желязото срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че умират веч... Но вълни по-нови от орди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки... Йоще миг - ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век! ----------------------------------------------- Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. * Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет. Децата пищят и се молят, а вънка, привела глава, сред своята скръб и неволя жена проридава едва. * Сякаш плачът и дочули са, сякаш са ехо в снега — звъннаха в сънната улица песни на скрита тъга. Трепка цигулка разплакана, сепна тя зимния сън, мигом след нея, нечакано, хукнаха звън подир звън. Пак ли са старите цигани? Пак ли по тъмно коват? Чукове, сръчно издигнати — сръчно въртят се, гърмят. Трепна в бараката сгушена пламък разкъсан и блед; а от стрехата опушена спускат се змийки от лед. Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи — с тежките чукове смазани, пръска тя златни сълзи. Синкави, жълти и алени снопчета пламък трептят, в огнен отблясък запалени, черни ковачи коват. * А навън мъглата гъста тегне, влачи своя плащ злокобно сив, и всуе се мъчи да пробегне остър писък на локомотив. Мяркат се незнайни силуети, идат странни — странни гинат пак: електричен наниз морно свети, през завесите от черен мрак. И в мъглата жълтопепелява, в нейното зловещо празненство, броди тежко, неспокойно плава някакво задгробно същество. Той е — слепия старик се връща, с него натоварено дете, потопени в хаоса намръщен, бавно, бавно се разтапят те. Братя мои, бедни мои братя — пленници на орис вечна, зла — ледно тегне и души мъглата, — на живота сивата мъгла. Тежък звън като в сън надалеч прозвъни. Полунощ ли е пак? В уморения мрак като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг. Струят се без ред бледожълти петна от прозореца в скреж, и — разкъсващ, зловещ — през стъклата процежда се плач на жена, и горят и трептят свещ до свещ. * Сред стаята ковчег положен, в ковчега — моминско лице, и жълти старчески ръце у дъсченото черно ложе. Проточено ридай старуха, нарежда горестни слова, в миг потреперва и едва сподавя кашлицата суха. Неясно по-стените голи — пробягват сенките завчас; пред мъничък иконостас детенце дрипаво се моли. В прозореца свещите бледни целуват ледени цветя, и, в свойта кратка красота, цветята се топят безследно... * И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. Като че злорадствени песни напяват незнайни беди, и трепнат, угаснат и блеснат над затвора двете звезди. А спрели за миг до фенеря, чувалчета снели от гръб, стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб. И сякаш потрошена слюда, снежинки край тях се въртят; и в някаква смътна почуда децата с очи ги ловят. А бликат снежинки сребристи, прелитат, блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал. Стана малко километричен пост, но мисля че това са 3 произведения които всеки знае и уважава както аз!

[darkterminal]

... Когато пукна, аз не ще умра, Ще възкръсна в новата си кожа, Защото алкохолът, който съм изпил, не ще ми позволи да се разложа. И.... не сипвайте на гроба ми вода, на онзи свят не искам да се мия, а ако възстана нявга из пръста, ще бъде само за да се напия. ... Откъс от красива и древна поема /често цитирана по разни книги/

Редактирано 19 юли 2006 от darkterminal (преглед на промените)

[GABRIELA]

Да, аз ще се завърна някой ден, когато си отива светлината и някак много тих и уморен ще се изправя пред вратата ти. Звънецът ще разкъса в миг на твоя дом великото мълчание и ти ще израстеж пред мен в миг като безмълвно очертание. Ако обичаш замълчи, но протегни ръцете в полумрака, обвий ме с тях и заплачи и аз ще знам, че си ме чакала. Хайне