13 фрази за живота на Габриел Гарсия Маркес:

12. Стани по-добър човек и се увери кой си преди да срещнеш нов човек и се надявай той да знае кой си.

<{POST_SNAPBACK}>

Мисля, че се познавам до голяма степен.

Знам какви са реакциите ми в различни ситуации, когато съм весела, когато съм под напрежение. Знам как изразявам чувствата си, знам какво ме кара да плача. Въпреки това, ми се е случвало понякога да се изненадам от себе си, да не разпозная рекцията си като типична за мен.

Смятам, че това донякъде зависи и от хората, с които общуваме. Просто има хора, които те предразполагат да си истински.

проблема е че понякога дори и ти самия да се познаваш добре незнаеш какво може да ти истресе другия.поне го знам от опит това повярваи ми ако някой който обичаш до полуда в един момент ти каже "вече не испитвам нищо към теб" а преди един ден да ти е казвал"незнам дали те заслужавам" просто седиш и мигаш в такъв момент надали има човек който би реагирал адекватно

Редактирано 8 февруари 200521 г. от assasin (преглед на промените)

проблема е че понякога дори и ти самия да се познаваш добре незнаеш какво може да ти истресе другия.поне го знам от опит това повярваи ми ако някой който обичаш до полуда в един момент ти каже "вече не испитвам нищо към теб" а преди един ден да ти е казвал"незнам дали те заслужавам" просто седиш и мигаш в такъв момент надали има човек който би реагирал адекватно

<{POST_SNAPBACK}>

Така е!

Има дори и много по-елементарни неща, които като чуеш, не можеш да реагираш нормално.

Абсолютно съм съгласен, че човек преди да започне да прави нещо или да търси нещо или някого, трябва първо да опознае себе си, да разбере себе си. Човек трябва да знае какво иска от себе си, от живота, от хората край него, дори от собствиения му Бог. Веднъж вече опознал себе си, човек има облик, той има аура, има съществуване, може да бъде Човек. Защото иначе просто е едно лутащо се същество, което търси своя вътрешен мир.

Опознавайки себе си, вие ставате уравновесена личност, като това ви чувство се прехвърля и в тези около вас. Такъв човек има излъчване, той омайва другите, постига целите си, осмисля живота си.

Всичко, което казах е мое лично мнение и стремеж и не визирам никого, освен себе си.

В тази връзка се сещам за едно страхотно изказване, което чух преди време "Човек трябва първо да опознае себе си, преди да тръгне да опознава света около него".

Според мен не може един човек да знае кой си преди да те е срещнал, за това се изисква време малко или много зависи и от човека. Но определено трябва да познаваш себе си и да се стремиш да си по-добър и си мисля че всеки един човек на тази планета го знае, но просто един много голям % не се представят за това което всъщност са, а се мъчат да имитират разни известни личности. Ако сме по-естествени всичко ще е много по-просто.

Никой не познава напълно себе си. В най-добрия случай човек може да прави сравнително достоверни прогнози за поведението си в дадена ситуация, ако вече е попадал в подобна. В този случай най-вероятно е отреагирането да стане по вече изпробван сценарий. Но въпреки това може влиянието на случайни или изменящи се във времето фактори да доведе до различно решение. Например, при нападение, където човек има възможност да се отбранява или да избяга, тригерен фактор за вземането на решение може да бъде... преди колко време е ходил до тоалета за последно

А в екстремни ситуации, в които човек не е попадал преди реакциите му са почти непредсказуеми. Виждал съм нормални, здрави, иначе рационално мислещи хора, дошли да тренират парашутизъм по собствено желание при първия си скок от 800 метра да сядат на прага на вратата на самолета, за да скочат от по-ниско

Да не говорим за защитните механизми на его-то, които се задействат при фрустрация и са способни да скрият изцяло действителния мотив за дадена постъпка или решение. Изследването им е една от основните задачи на психоанализата, но дори и един професионален аналитик не е в състояние да опознае 100 %-ово собствената си личност. Да вземем едно съвсем обикновено действие - запалване на цигара в компания. Кой може да прецени до каква степен то се дължи на:

 - токсикомания, т.е. вид наркотична зависимост;

 - латентна хомосексуалност (при мъжете - според Фройд цигарата е типичен фалически символ (а той е пушил пури ));

 - автоагресия, дължаща се на разочарование от живота и неосъзната танатофилия;

 - конформизъм, т.е. желание да не се отличаваш от околните в заведението;

 - стереотипна реакция, усвоена от родителите - когато са били неуверени, те са запалвали;

 - чисто механичен навик.

За това мисля, че опознаването на себе си може да включва натрупване на колкото е възможно по-голямо количество знания и опит, но никога не може да претендира за завършеност.

Често когато "спусна железните завеси", както обича да се изразява един познат за мен, т.е. когато се вглъбя в разни по-неежедневни мисли, си задавам въпроса дали познавам себе си достатъчно; необходимо ли е да се познаваме толкова добре; е ли това полезно за нас или е излишно затормозяване и разчопляне на собственото ни аз? Как мислите?

Редактирано 7 август 200817 г. от mucunka (преглед на промените)

Една приятелка редовно си взема извънредни работни дни през съботите и неделите. Не заради парите - за да не и остава време да се замисля за живота си. Използва работата като щит срещу собствените си мисли.

Интересното е, че си дава сметка за това.

Редактирано 7 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Една приятелка редовно си взема извънредни работни дни през съботите и неделите. Не заради парите - за да не и остава време да се замисля за живота си. Използва работата като щит срещу собствените си мисли.

Интересното е, че си дава сметка за това.

По ми харесваше поста преди редакцията.Повторението звучеше невероятно силно и многозначително...

Интересно,толкова ли е ужасен живота и или само така и се струва?

Мисля, че трябва да се познаваме. Аз поне смятам, че се познавам и се харесвам барабар с треските за дялане. Но по същия начин и аз отбивам мислите с работа или други занимания и се мъча да не си давам често сметка за нещата.

Редактирано 7 август 200817 г. от sosorry (преглед на промените)

По ми харесваше поста преди редакцията.Повторението звучеше невероятно силно и многозначително...

Без да искам го пуснах 2 пъти.

Интересно,толкова ли е ужасен живота и или само така и се струва?

Не мисля, че това е проблемът. Инстинктивната реакция на човек е да избяга от болката. Наследство от четирикраките ни прадеди... Докато човек не си даде сметка, че всъщност притежаваме възможности, които те не са притежавали.

Редактирано 8 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Без да искам го пуснах 2 пъти.

Не мисля, че това е проблемът. Инстинктивната реакция на човек е да избяга от болката. Наследство от четирикраките ни прадеди... Докато човек не си даде сметка, че всъщност притежаваме възможности, които те не са притежавали.

Да така е.И докато разбере ,че болката също е добро нещо,и няма защо да и се плашиш.Между другото,намерих една интересна книга в"Изворите" ,нали не е съвпадение на имената на автора,а е един?

Аз ще се намеся малко във темата ви.

Самата аз изпадам доста често във окото на урагана (това за мен е моят живот)

Какво ни кара да сме разочаровани? Според мен това, че не винаги получаваме това, което искаме ! Губим любими за нас хора (тежко е, че понякога ги губим духовно, не физически! Това боли повече) И най-важната грешка, която правим е, че се затваряме в себе си! След като не споделиш проблема си и не ти дадат съвет и няма не чие приятелско рамо да се облегнеш? Ще можеш ли да се справиш сам?!? Въпроса не опира до това познаваме ли себе си (аз лично ЧЕСТНО незнам) Но пък наистина това е често задав въпрос в живота ни!?! Но въпросът не е познаваме ли себе си ами познаваме ли грешките и лицемерни ли сме щом виждаме треска в окото на братята си, а не виждаме гредата в своето? Важното е какви сме и какво искаме да променим за да бъдем поне малко по-добри. Тъй като НИКОГА не ще бъдем безгрешни!

Редактирано 8 август 200817 г. от black_lady (преглед на промените)

Ако знам за себе си, че много често действам непредсказуемо, означава ли че се познавам ?

прочети поста след като го редактирах, защото без да исках го изпратих преди да го довърша незнам как го направих но се извинявам

Да да речем, че се познаваш! Щом знаеш, че в някои ситуации постъпваш непринудено (според мен) това е черта от характера ти за която ти ще сметнеш вреди ли ти или не и искаш ли да я промениш или не (ако греша моля да ме извиниш и да ме поправиш) И аз сям избухлива интересното е че когато съм такава усещам и искам да се контролирам но незнам как и немога да се овладея Това аз искам да променя ноо немога (и все пак оптимистите имаме решение за всичко когато и да ни хрумне може и да е след дълго време но ще намерим изход)

Аз написах цял роман апък май нищо не казах

Редактирано 8 август 200817 г. от black_lady (преглед на промените)

Аз ще се намеся малко във темата ви.

Самата аз изпадам доста често във окото на урагана (това за мен е моят живот)

Какво ни кара да сме разочаровани? Според мен това, че не винаги получаваме това, което искаме ! Губим любими за нас хора (тежко е, че понякога ги губим духовно, не физически! Това боли повече) И най-важната грешка, която правим е, че се затваряме в себе си! След като не споделиш проблема си и не ти дадат съвет и няма не чие приятелско рамо да се облегнеш? Ще можеш ли да се справиш сам?!? Въпроса не опира до това познаваме ли себе си (аз лично ЧЕСТНО незнам) Но пък наистина това е често задав въпрос в живота ни!?! Но въпросът не е познаваме ли себе си ами познаваме ли грешките и лицемерни ли сме щом виждаме треска в окото на братята си, а не виждаме гредата в своето? Важното е какви сме и какво искаме да променим за да бъдем поне малко по-добри. Тъй като НИКОГА не ще бъдем безгрешни!

Това което искаме не винаги е това, от което наистина имаме нужда.

Наистина е много болезнено да загубиш духовно един човек. Когато го загубиш физически боли, но този човек винаги ще живее в сърцето ти.

Относно способността "затваряне в себе си" мога да твърдя, че съм една от най-добрите . Затварянето в себе си има и своите положителни функции. Но наистина да се затвориш барабар с проблемите си, това си е самоубийствено. В това отношение също съм специалист, но осъзнах грешката си и се боря с нея. Не е въпросът да се отървем от недостатъците си /то си е абсолютно невъзможно де.../, а да свикнем да живеем в симбиоза с тях, т.е. да ги контролираме, юздите да са в наши ръце. Именно в този смисъл е хубаво да съберем собствените си "греди" на сноп и да не им позволяваме да се разпиляват и да ни бодат и нараняват или да си сътворим от тях нещо полезно /т.е. да извлечем полза от недостатъците си/. Може би това е смисълът на самопознаването...или един от смислите...!

Редактирано 8 август 200817 г. от mucunka (преглед на промените)

То това е и животът ни - роман. Ама се учим да творим и...често играем. Докато играем се учим и О-познаваме: Всичко, всички и нас си.

Блазе на онзи, който си мисли, че се познава. Суета! Или е стигнал до най-дълбокото, до същността на играта - Живот?

Да познаваме себе си? Ще рече- да знаем какво прадствляваме? Не, не познаваме себе си. И да знаем всичките си плюсове и минуси, всичките си силни и слаби страни, и да се контролираме- никак не е достатъчно. Дълбоко в нас още нещо знае още неща. И те са много по- съществени от пълния списък на плюсовете и минусите ни. И друго нещо от нас знае, че като го узнаем, може твърде много да се ужасим. Направо може да се вкаменим от ужас. Затова полагаме доста усилия да не чуем тази първа част. Ето, отиваме на планина. И там, в подножието на чудесен връх, на брега на кристално езеро, дъним музика, която няма нищо общо с всичко около нас и единственото, което може да направи за нас е просто да ни върне усещането за изградения от нас фалшив свят и образ за нашето място в него. И музиката е най- малката дивотия, която правим. Още колко има ... По същия начин се впускаме в неистова работа и активност, само и само да сме по- далеч от самите себе си. Тук пък се сещам за древногръцкия мит за клетата Йо, която нямала мира ни ден, ни нощ, изтерзана от ужасен стършел, пратена и от ревнивата Хера. Покой намерила клетницата едва когато стигнала до земята египетска ...

Интересно,толкова ли е ужасен живота и или само така и се струва?

Ужасен е. Не сам по себе си, а с начина, по който участваме в него.

много ясно

Мисля си ,че се познавам.Поне до момента в който разбера още нещо за себе си.Не е трудно да се опознаеш,по- трудно е да свикнеш с мисълта ,че това си ти.Да признаеш пред себе си,че нещо ,дори и да не ти харесва ,е част от тебе.

Да се опознаеш...- лесно е!

Всяка ситуация,всяка твоя реакция,говорят какъв човек си.

Остава само да се приемеш.Да не се отричаш от себе си.

когато кажеш, че се познаваш, всъщност ограничаваш способностите си за сметка на спокойствието. Не е ли по добре да запазим мнението си за себе си практично гъвкаво и да се самоизненадваме от време на време?

Не е ли по добре да запазим мнението си за себе си практично гъвкаво и да се самоизненадваме от време на време?

Не мисля, че това може да стане...

Не е трудно да се опознаеш,по- трудно е да свикнеш с мисълта ,че това си ти.Да признаеш пред себе си,че нещо ,дори и да не ти харесва ,е част от тебе.

Да се опознаеш...- лесно е!

Всяка ситуация,всяка твоя реакция,говорят какъв човек си.

Остава само да се приемеш.Да не се отричаш от себе си.

Мдаа, напълно съм съгласна!

Да познаваме себе си? Ще рече- да знаем какво прадствляваме? Не, не познаваме себе си. И да знаем всичките си плюсове и минуси, всичките си силни и слаби страни, и да се контролираме- никак не е достатъчно. Дълбоко в нас още нещо знае още неща. И те са много по- съществени от пълния списък на плюсовете и минусите ни. И друго нещо от нас знае, че като го узнаем, може твърде много да се ужасим. Направо може да се вкаменим от ужас. Затова полагаме доста усилия да не чуем тази първа част. Ето, отиваме на планина. И там, в подножието на чудесен връх, на брега на кристално езеро, дъним музика, която няма нищо общо с всичко около нас и единственото, което може да направи за нас е просто да ни върне усещането за изградения от нас фалшив свят и образ за нашето място в него. И музиката е най- малката дивотия, която правим. Още колко има ... По същия начин се впускаме в неистова работа и активност, само и само да сме по- далеч от самите себе си. Тук пък се сещам за древногръцкия мит за клетата Йо, която нямала мира ни ден, ни нощ, изтерзана от ужасен стършел, пратена и от ревнивата Хера. Покой намерила клетницата едва когато стигнала до земята египетска ...

Ужасен е. Не сам по себе си, а с начина, по който участваме в него.

И как можем да участваме правилно в него?

И аз се познваам що годе .. добре Сигурна съм, че имам още много неща да науча за себе си :>