GABRIELA

Аз се чудя що ми се уголемява главата, а то мозъкът ми растял.

Ами аз съм чувала някои от тях и се порових в нета, но нищо не открих. Пак ще опитам обаче. Давид Овадия (1929 - 1995 г.) - литератор, червен шаман, съчинител на "еврейска култура", член на БКП. В сайта на Съюза на българските писатели обаче чета следното: ДАВИД Хаим ОВАДИЯ роден 01.12.1923 г. в гр. Кърджали - починал 08.04.1995 г. Вероятно обаче става дума за различни хора, защото навсякъде, където се споменава, фигурира годината 1929 - за раждане. Стихотворения обаче да искаш. С тях е пълно и са много хубави наистина. Не го бях чела досега, освен "Аз вярвам в мълчаливата любов". Наистина има и други много хубави. Людмила Исаева(1 март 1926 – 17 септември 1991) Ваня Петкова Голямата популярност на творчеството на В. Петкова се дължи на бляскавите метафори в стиховете й, на опита й да изживее света с доброто и злото. Тя е първата поетеса в света, изнесла рецитал в самолет по време на полет. Досега има над 800 авторски музикални спектакли в цяла България, Русия, Германия и арабските страни. Близо 10 години от 1990 до 2000 г. Ваня Петкова живее принудително извън България - в Сирия и Украйна. Тя е автор на повече от 30 книги - поезия и проза. В момента отново е в родината си и сътрудничи в две печатни издания - "Дневен труд" и "Нощен труд". kardjali.bg Калин Донков - има два сценария за филми - Тест"88"(1989) и "Нощна тарифа"(1987). Тук има критика за Иван Цанев. Съжалявам, само това откривам.

Не си задочничка. 1. Висока съм. 2. Обичам да флиртувам. 3. Имам големи гърди. Хехе. Флиртувам си аз. Ама виж, големи гърди нямам.

Все още вечер, като няма какво да гледам, гледам Слави. Аз също харесвам актьорите, особено Калев и Радков. Мисля, че все още се държи и има зрители.

Хайде да е честит първия учебен ден на всички ученици и учители във форума. Аз за първи път от 16 години насам няма да ходя на училище нито като ученичка, нито като студентка и както разбрахме, не и като учителка. И ми е много тъжно от факта. Училището ми липсва.

Тъй вярно, lpa.

20 000 000 лв за президентските избори?!?!?!?!!!!! А за какви други каузи могат да се дадат тези пари. Децата в домовете гладуват, нямат пари за учебници. Други деца се нуждаят от скъпи операции. "Хора, помагайте, спасете един човешки живот. Дарете левче..." 20 милиона лева?! За избори! Не искам да избирам! Кого да избера? И защо да го избирам? Не ми коства много в деня на изборите да отида на 50 метра и да драсна едно хиксче. Може би ще го направя. Ама защо? Бих искала да чуя отговор - "Защото..." и той да ме удовлетвори. Стряскат ме такива суми, определени за такива неща. ОК, част от тзи пари ще отидат за членовете на избирателните комисии. И аз съм била сред тях на последните два вида избори. 20 млн..............

Всъщност никога не съм имала дневник и сега си правя този, за да си нахвърлям всички накъсани мисли, които нахлуват в главата ми. Ето нещо. Днес като се прибирах с маршрутката от работа, видях един мъж да тича много бързо. Държеше две пълни найлонови чанти и бягаше на някъде. Няколко човека в маршрутката около мен си споделиха един на друг, че може да е откраднал нещо и затова да бяга. Като ги чух си помислих колко мнителни са станали хората. Само фактът, че някой тича, кара някои да си мислят такива неща. Ама се сетих, че в първия момент и аз си помислих същото. Недоверчива работа, ей. Хехе, дневник.

Хехе. Благодаря за гласуваното доверие.

Въпросът е, че аз не искам по-добра работа. Искам да съм учителка. Но...засега ще се задоволя и с другото.

И това е така. Сега на моето място като личен състав няма да вземат жена на 45, дори и да е работила това, защото трябва да съвместява и това да е секретарка на шефа си. И как да стане, като е на 45? Ами просто няма да я вземат. Ще вземат такава като мен. Тук също искаха от мен да обещая, че поне година и половина-две няма да напусна, да почна друга работа или да излизам по майчинство, защото предишната девойка била забременяла. Ами чудесно. ОБЕЩАВАМ! Ама заклевам се. Ех, бе Боже.

Габи е омъжена, но докато роди 5-6 деца, ще стане на трийсетина години и вече няма да е толкова млада и пак НЯМА да има стаж. Как да го направя този стаж като не мога да започна никъде?! Съгласна съм, че и след 40 трудно се намира работа, но в случая, за учители, ги предпочитат. Хубаво. Може и да е правилно. Ако аз бях родител на ученик, сигурно също ще ми се иска учителите му да са хора с опит, а не току-що завършили младежи. И все пак...трябва да ни се дава шанс. По-лошото е, че си имат определен човек за мястото и въпреки това правят излишни конкурси и дават напразни надежди. Естествено, че искам дете в най-близко време. Не пречи да ме вземат поне за година. После като им трябва заместник, ще ми намерят лесно. Кандидати има бол.

Благодаря, че стискахте палци, ама....НЕ ме взеха. Защо? Обяснението беше, че съм твърде млада и без опит , а и можело да забремененя. Това не ми го казаха в прав текст, ама ме подпитаха. Чувствам се дискриминирана. Взеха жена с 3 деца за мястото. Нямам против, ама ме е яд. Какво работя? Ами продължавам си секретарските работи и личния състав.

Хора, стискайте палци. След малко отивам в едно училище да ми кажат дали ще ме вземат за учителка по история. За целта трябва да изляза от сегашната си работа, което е малко кофти. Но....както и да е.

Луна на студа....мдаа

И аз ти препоръчвам The Shawshenk Redemption /май така се пише/ - Изкуплението Шоушенк. Това е един от най-добрите филми, които съм гледала и който мога да гледам стотици пъти. В ролите са Тим Робинс и Морган Фрийман.

Е, има и такива учители, по-скоро преподаватели. Има такива хора навсякъде и на всяка служба. Защо е станала учителка обаче, след като не се радва на работата си? Странни хора. А тези, които искат да работят това? За тях няма места. Уаааааа, хлип...

Аз пък не зная как бих оценила някой от учителите си. Уважавам си ги всичките и не си спомням с лошо никого. Естествено някои от тях обичам много и много ми липсват. А субективизмът в оценяването е неизбежен. Мисля, че не бива да се поставя оценка само и единствено за знания от страна на ученика, а комплексна, в това число и труда и старанието му. Може пак да не е научил много, но го е пожелал и е хвърлил труд. Изобщо НЕ искам да кажа обаче, че Пешо ще получава 6-ци, защото ми е безкрайно симпатичен, а Елена ще има двойки, защото не ми е.

Момиче - Габриела (много ми харесва, затова и никът ми е такъв) Moмче - Димитър. Боян ми харесва, но брат ми се казва така. И Пламен ми харесва, но мъжът ми и баща ми носят това име.

Не намерих такава тема, а въпросът ме вълнува открай време. Мислех да сложа информация в темата "Саракт", но в крайна сметка реших да пусна отделна тема. БЪЛГАРИ ЛИ СМЕ .... За произхода на прабългарите Данни за прабългарски... Синтез между Хунорската и Тракийската теории.... Аз лично съм много объркана по въпроса за произхода на българите. Въобще за българи, славяни и траки.

Потърси още инфо за Съединението. П.С. Аз събирам всякакви данни и статии за исторически събития и анализи на такива. Разпечатвам ги и ... в папки. Така че давай още.

Честит празник на всички. На 27 май 1880 година в София се провежда 45-то заседание на ІІ Обикновено народно събрание. По това време, по силата на Берлинския договор /1878/, България е разделена на три части - самостоятелното Княжество България, автономната област Източна Румелия и поробената все още Македония. На заседанието се обсъжда “Закон за рязане на монети в Княжеството”. Именно в хода на провежданите разисквания Стефан Стамболов прави предложение на гърба на българските монети в лента да се изпише девизът “Съединението прави силата”. Макар в документите от заседанието да няма мотивировка на това предложение, съвсем очевидно е, че на първата българска монета се възлага историческата мисия да прокламира правото на българите да живеят в обща държава. За това, че думата “с ъ е д и н е н и е” не е използвана в някакъв отвлечен смисъл, а в прякото значение на Съединението, на обединяването в едно цяло на Северна и Южна България, има достатъчно потвърждения. Те се съдържат както в изказванията на депутатите, така и в изображението върху монетата. Там е гравиран венец, съставен от житни класове, цветове на роза и лаврови листа. Ето как обяснява тяхната символика депутатът Ковачев: “Само една забележка имам върху житните класове и ружевите цветове. С това, мисля, се представляват нашите местни произведения. Затова трябва да има и лаврови листа, защото това растение се среща в южната част на нашето общо отечество – в Македония; и така ще бъдат представени заедно трите му части.” А депутатът Грънчаров допълва: “Като приемаме трите цвята, които означават трите части на нашето отечество, думите, които предложи г. Самболов, ще бъдат твърде уместни.” Така този девиз става израз на една политическа задача, на непреодолимия патриотичен и революционен подем за Съединението на Северна и Южна България, осъществено на 6 септември 1885 година. РАЗКЪСВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ Едва изминали четири месеца от Освобождението на България /1878/, на 1 юли 1878 година, упълномощените представители на Великите сили /Австро-Унгария, Англия, Германия, Италия, Русия, Франция/ и Турция подписват т. нар. Берлински договор. С този акт се ревизират решенията на Сан-Стефанския мирен договор, с който приключва Руско-турската война /1877-1878/. Най-важните постановления засягат съдбоносно българския народ; като резултат България е разпокъсана на части. На територията между Дунав и Стара планина, включително Софийска област, се създава самостоятелно трибутарно Княжество България под суверенитета на турския султан. На юг от Стара планина се образува провинцията Източна Румелия под пряката политическа и военна власт на султана, но с административна автономия, начело с генерал-губернатор християнин. /Това дава изключително отражение върху цялостния живот на Пловдив, обявен за столица на автономната провинция./ Друга значителна част от Южна България остава в Турция. Берлинският договор е в сила до Балканската война /1912/ но част от неговите постановления реално са променени вследствие на редица събития; най-важното от тях е Съединението /1885/ на Източна Румелия с Княжество България. БТЦРК ПРИЗОВАВА На 10 февруари 1885 година в Пловдив е създадено тайно съзаклятие с цел да организира борбата за освобождение на Македония. Основатели са бивши дейци на националноосвободителното движение. В първото ръководство са избрани: Захари Стоянов – председател, Иван Андонов – секретар, Тодор Гатев – касиер, Петър Зографски, Тома Карайовов, Спас Турчев, поручик Ганьо Атанасов, Иван Стоянович /Аджелето/, Спиро Костов – членове. Първоначалната идея е окончателното освобождение на България да се постигне чрез народно въстание в Източна Румелия и Македония. През март е разпространено “Възвание към българите в Източна Румелия”, което ги призовава да приготвят оръжието са за извоюване на всенародната кауза. През април съзаклятието получава името Български таен централен революционен комитет /БТЦРК/ и дейността му е насочена главно към осъществяване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България; приети са устав и програма по подобие на програмата и устава на предосвобожденския Български революционен централен комитет /БРЦК/ в Букурещ. Идеолог на пловдивския БТЦРК е Захари Стоянов, който пренася в комитета организационните методи на БРЦК; той започва да издава и вестник “Борба” /28 май – 4 септември/ като неофициален орган на комитета. БТЦРК организира масови политически акции – честване на 1000-годишнината от смъртта на Методий /11 май/, Деня на Ботев /19 май/, Деня на геройската смърт на Хаджи Димитър и неговите другари /20 юли/ и др. През юни организацията се свързва с ръководителите на Либералната партия в Източна Румелия, с правителството на Княжество България и с княз Александър І Батенберг, които подкрепят движението. Ръководеща роля поемат доктор Георги Странски, капитан Коста Паница, Димитър Ризов, майор Данаил Николаев, майор Райчо Николов, майор Димитър Филов и др., които придават военно-заговорнически характер на движението. На 25 и 26 юли в с. Дермендере /дн. Първенец/ е избран нов БТЦРК в състав: Захари Стоянов – председател, Димитър Ризов, Коста Паница, Иван Андонов, Иван Стоянович – членове. Организацията възприема идеята Съединението да бъде извършено не чрез въстание, а чрез военен преврат. Окончателният план, приет на заседание на 23 август, предвижда акцията да се проведе главно от източнорумелийската милиция с помощта на въоръжени чети от близките градове и села между 15 и 20 септември. Внезапно избухналият бунт в Панагюрище ускорява събитията. Съединението на Източна Румелия с Княжество България се осъществява на 6 септември 1885 година под ръководството на БТЦРК. Същия ден комитетът оповестява с прокламация състава на Временното пправителство на Южна България. След Съединението БТЦРК фактически престава да съществува. ВЪЗВАНИЕ Народе! Часът удари и светото дело на Съединението е почнато. Няма колебания. Всякой българин е длъжен да даде ръка на общото дело. Напред и... на оръжие, Братя! Опълченци! В тая важна минута за светото дело – Освобождението, за което сте полагали гърдите си срещу неприятеля, призовавате ся да подадете ръката си. Бърже и спретнато, както сте били през 1877 и 1878 година, пригответе ся. Сега е минутата, в която с народните мишци и Божията воля ще ся осъществи идеята на опълчението. Напред, Братя! Опълченци! Да изпълним клетвата си! Пловдив, 6-й септемврий 1885 година, От Централното опълченско дружество ТРИУМФАЛНАТА “БОРБА” “Борба” е първият самостоятелен вестник на Захари Стоянов, неофициален орган на Българския таен централен революционен комитет /БТЦРК/, който подготвя идеологически Съединението /1885/ на Източна Румелия с Княжество България. Първоначално пише еднакво както за Съединението, така и за освобождението на Македония. Още в първата статия “Две думи вместо програма” вестникът обявява, че ще се бори “за истинската свобода и независимост на тая страна, която се нарича България, която е разделена на три части, като употребяваме подходящи оръжия, где каквито е нужно”. По-късно Захари Стоянов съсредоточава съдържанието на “Борба” само към въпроса за Съединението. В серия статии под заглавие “Трябва ли да съществува Румелия?” той доказва невъзможността, абсурда да съществува изкуствено създадената автономна област, която се управлява като “чиновнически чифлик”; призовава Съединението на Източна Румелия с Княжество България да се осъществи с всички възможни средства. Авторът се противопоставя на опортюнистическата формула “Не му е още времето”, появила се във вестник “Южна България”, когато е официоз, подета от “Марица”, “Народний глас” и “нещастното” “Съединение”. Въпреки твърде обикновения си графичен вид, съдържанието на “Борба” е разпределено в уводни статии и подлистници, в отдели “Дневни”, “Из вестниците”, “Книжнина”, “Дописки”, поместват се материали по въпроси на просветата, културата, литературата, икономиката; но се налага впечатлението, че се разглежда само един особен въпрос – Съединението. Въздействието на “Борба” върху читателите е изключително. Не е случайна оценката на големия журналист Симеон Радев: “Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като “Борба”. Вестникът излиза в Пловдив веднъж седмично от 28 май до 4 септември 1885 година – общо 15 броя; спира след обявяването на Съединението, считайки задачата си за изпълнена. “НЕ Е ЛИ ТОВА ПОДИГРАВКА?” Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите! Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателний варваризъм на различните Атиловци и Чингис-хановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братия, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора херои за общочовешката свобода, поети и литератори, която потърси своята свобода с черешови топове! Захари СТОЯНОВ Из “Трябва ли да съществува Румелия?”, вестник “Борба”, 20 август 1885 година ВРЕМЕННОТО ПРАВИТЕЛСТВО На 6 септември 1885 година, в деня на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, в Пловдив е сформирано Временно правителство на Южна България. В неговия състав са включени доктор Георги Странски – председател, доктор Стоян Чомаков – подпредседател, и членове майор Данаил Николаев, майор Димитър Филов, майор Райчо Николов, майор Сава Муткуров, Атанас Самоковец, Георги Бенев, Георги Данчов, доктор Георги Янкулов, Данаил Юруков, Захари Стоянов, Йоаким Груев и Костаки Пеев. Временното правителство, чийто мандат трае само три дни, обявява военно положение за защита на извършеното изторическо дело и изпраща телеграма до княз Александър І Батенберг: “Днес Съединението прогласено по цяло Румелия в името на Ваше височество.” На 9 септември 1885 година князът /след като предишния ден със специален манифест приема Съединението/ пристига в Пловдив, посрещнат с въодушевление от гражданите и войската. ХРОНИКА НА СЪБИТИЯТА 19 февруари 1878 година Заглъхват последните изстрели на руско-турската война. В Сан Стефано, току под престолния Цариград, мирният договор провъзгласява създаването на държава с граници, които възможно най-справедливо съвпадат с етническите предели на българската нация. 1 юни – 1 юли 1878 година Заседава Берлинският конгрес. Представителите на Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия и Англия, с мастилените перодръжки на дипломацията, разделят българския народ на три кървави къса. 16 август 1878 година В Пловдив се основава комитет “Единство” с председател Димитър Стамболов, завърнал се в родния си град, за да служи на обединението. Скоро комитетите “Единство” избуяват в цялата страна, а софийският, кюстендилският и горноджумайският се включват в Кресненско-Разложкото въстание. 10 октомври 1881 година Спреният от “режима на пълномощията” в Княжество България вестник “Независимост” започва да излиза в Пловдив. Редактира го Петко Каравелов, а след това и Петко Славейков. Тук публикува свои статии и Захари Стоянов. Вестникът издига програма за Съединението на България. 10 февруари 1885 година Захари Стоянов учредява в Пловдив “Български таен централен революционен комитет” за освобождение на българите от Македония и Одринско и обединение на цялото отечество. В БТЦРК влизат още Ив. Андонов, Т. Гатев, П. Зографски, Т. Карайовов, Сп. Турчев, поручик Г. Атанасов и Сп. Костов. 19 май 1885 година. “Верноподаниците” трябва да честват рождения ден на султан Абдул Хамид. В Пловдив обаче помнят, че на тази дата е загинал Христо Ботев. Властта заключва черквите за богослужение. Но в махала Мараша, под скелето на дюлгерите и зографите при черквата “Св. Георги” се отслужва Ботевска панихида – с песни и “ура”. Разбунтуваното множество тръгва към конака на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Има арестувани, уволнени от държавна служба и изключени от гимназията. 28 май 1885 година В Пловдив излиза първият брой на седмичника “Борба”, изцяло списван и редактиран от Захари Стоянов. От всяка своя буква “Борба” кънти с ботевска ярост. 25 и 26 юли 1885 година Край Пловдив, в днешното село Първенец, под ръководството на Захари Стоянов, БТЦРК се преустройва с участието на нови дейци за Съединението – Д. Ризов, капитан К. Паница, Ив. Андонов и Ив. Стоянович. 28 август 1885 година След извършените арести в цяла Източна Румелия, БТЦРК взема окончателно решение ударът да се нанесе в удобен час между 15 и 20 септември. 2 септември 1885 година В Панагюрище три четнически униформи и едно знаме вдигат преждевременно града на крак – Съединението е обявено. 4 септември 1885 година Не остават по-назад и голямоконарци - осемнадесетгодишната Недялка Шилева е тяхната Райна Княгиня. Легендарният Чардафон /Продан Тишков/ заклева пред знамето чета от възторжени доброволци. В румелийската столица Пловдив се провежда драматично заседание на Областното събрание. Константин Величков напразно апелира – още същия ден правителството да обяви Съединението, за да не се пролива братска кръв. В Пазарджик арестуват Захари Стоянов, но народът го освобождава. По тайни пътеки, за да не попадне отново на полицейска засада, ръководителят на Съединението се завръща в Пловдив. 5 септември 1885 година Във въстаналото село Царацово влиза голямоконарската чета, посрещната от бай Иван Арабаджията, сподвижника на Левски. От обсадения Чирпан излиза съединистка чета. В селата Конуш и Катуница звънят камбани. Стотици въоръжени, и още толкова без оръжие, поемат към Пловдив. В града марашката чета е залегнала в близките гролбища. В Лагера /днешния квартал “Изгрев”/ майор Данаил Николаев строява в боен ред първа и втора пехотна дружина на учебния батальон. 6 септември 1885 година През нощта от северния бряг на Марица, в махала Каршияка, пропукват пушките на голямоконарци. Артилеристите отсреща им отвръщат с “ура”... Докато, в ранната утрин, язвителният вестникар се провиква в спалнята на генерал-губернатора: “Така е, така е, бае Кръстевич! Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редакторът на “Борба”. Ама, хайде сега, излазяйте!” Вън, в градината, бучи едно гръмогласно “Долууу!”, което – както ще отбележи с професионална привичка гениалният репортер – “се чуе еднъжка на сто години!” ДЕЙЦИТЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО З а х а р и С т о я н о в /с. Медвен, Сливенско, 1850-1889/. Революционер, обществен и държавен деец, журналист, писател. Участва в организирането на Старозагорското въстание /1875/, в подготовката на Априлското въстание /1876/ - като апостол в ІV революционен окръг; заседава в Оборищенското народно събрание /1876/, обикаля въстаналите села с Хвърковатата чета на Георги Бенковски. След Освобождението /1878/, заради публичните му протести срещу “режима на пълномощията”, е принуден да напусне Княжество България. През 1882 година се установява в Пловдив; става чиновник в Дирекцията на правосъдието /1883-1885/. Изявява се като активен общественик и публицист – създава народнически кръжок, който доставя и разпространява задграничните издания на руските революционни емигранти, организира първите чествания на Христо Ботев и Хаджи Димитър; сътрудничи на вестниците “Народний глас”, “Независимост” /в който публикува сатиричната повест “Искендер бег”, насочена против княз Александър І/, “Южна България”, “Кукуригу”. През този период пише и издава биографиите на най-изтъкнатите български революционни дейци – “Васил Левски Дяконът. Черти из живота му” /1883/, “Четите в България на Филипа Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата” /1885/, “Черти от живота и списателската деятелност на Любен Каравелов” /1885/, “Любен Каравелов и неговите клеветници” /1885/. В Пловдив той създава и първия том на своето най-значително произведение – “Записки по българските въстания”, отпечатано през 1884 година /освен с лични средства на автора/ и с финансовата помощ от 60 лири, отпусната от Постоянния комитет на Областното събрание в Източна Румелия. Захари Стоянов е главният идеолог и организатор на Съединението на Източна Румелия с Княжество България; инициатор е за създаването и председател на Българския таен централен революционен комитет /БТЦРК/, под чието ръководство то се осъществява. В името на тази цел той издава в Пловдив и първия си самостоятелен вестник “Борба” /1885/ - най-яркия пропагандатор на Съединението. След обявяването на историческия акт е включен в състава на Временното правителство от 6 септември 1885 година. Само три седмици по-късно /заедно с Димитър Ризов/ издава вестник “Самозащита” /1885/ със задача “да доведе делото на Съединението докрай, да го обясни като дело не на Великите сили, а на народа”; неговият единствен брой е конфискуван заради крайно антируската му позиция. Отглас на забележителното събитие са и политическите и публицистичните му брошури “Заробването на Гаврил паша” /1885/ и по-късно написаната “Чардафон Великий” /1887/. * “С публикуването на “Записките” Захари пръсна в Източна Румелия своя комитетски ентусиазъм, съживи революционната традиция и даде на идеята на Съединението един тласък към съзаклятие.” /Симеон Радев/ Г е н е р а л Д а н а и л Н и к о л а е в /Араби паша/ /Болград, Бесарабия, 1852-1942/. Военен деец. Завършва Военното пехотно училище в Одеса. През Руско-турската война /1877-1878/ е командир на рота в Българското опълчение. Той е най-старшият български офицер /тогава с чин майор/ в Източна Румелия – командир на Втора пеша дружина в Пловдив, привлечен от Българския таен централен революционен комитет /БТЦРК/ за каузата на Съединението. На 6 септември 1885 година ръководи войската, която – заедно с присъединилите се към нея въстаници – обкръжава и превзема без бой резиденцията на главния управител Гаврил Кръстевич в стария пловдивски конак. Включен е в състава на Временното правителство на Южна България. По-късно става министър на войната /1886-1887, 1907-1911/ на обединена вече България. К а п и т а н Р а й ч о /майор Райчо Николов, Дядо Райчо/ /с. Райковци, Великотърновско, 1840-1885/. Завършва Военното занаятчийско училище в Санкт Петербург. Служи като офицер в руската армия; през Руско-турската война /1877-1878/ е командир на рота в Българското опълчение. След Освобождението /1878/ постъпва в източнорумелийската войска; през 1882 година става командир на пловдивската окръжна жандармерия. Макар и произведен в чин майор, по навик продължават да го наричат “капитан Райчо” или “дядо Райчо”. Взема активно участие в подготовката и извършването на Съединението /1885/ на Източна Румелия с Княжество България. Включен е в състава на Временното правителство от 6 септември 1885 година; назначен е за комендант на Пловдив, но още същия ден е убит изненадващо на площад “Джумаята” – прострелян с бял кител върху алестия си кон точно срещу слънчевия часовник на джамията. На погребението му присъстват над 20 000 души от цяла България, дошли по повод обявяването на историческия акт. bgns.net

Искам да ме вземат на работа в гимназията по облекло. Днес е последният ми шанс.

Легенда за нос Калиакра - разказва за 40 български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Днес в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен “Портата на 40 девици” в памет на това събитие. Друга легенда разказва за свети Никола, покровителят на моряците. Тъй като се стремял да избяга от турците, които го преследвали, земята под краката му се разтягала, но напразно. Той бил заловен и убит. На самия край на носа сега има малък параклис, реставриран през 1993, символизиращ неговия гроб. Царевец и Момина крепост се намират в град Велико Търново. Легенда разказва, че там в римско време имало калета, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входа бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там в страни започвала галерия. Когато римляните се оттегляли отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре... Легенда за Асеновата църква Занемели свещените песни и тържествени химни в преславната църква на могъщия Асен. Над гробовете на българските царе се издигнало минаре и мюзеин призовавал правоверните на молитва за прослава на аллаха и неговия пророк Мохамед. Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот: - Що е това? - Кой служи в храма на Великия Асеня? - Кой дръзна да направи това светотатство? Разгневили се първите български царе, раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът в потаен нощен час се смесил с пукота на земята - минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те, затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на мюзеина се чул да призовава правоверните. А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра. - Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен? Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало. Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им стъпки. Лицата им светели от гневните пламъци на очитe. Те обикаляли църквата,а над Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието влизало през зазиданата от турците врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели копия по метални щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията отново се срутвало и вещаело зло. Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело: Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той - воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя. Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от скала на скала отеквал глас: - Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава! Всяка година в полунощ срещу 9 март - денят на светите 40 мъченици, из затрупания с камъни олтар на царската църква излизала неземно хубава мома. Била облечена в бели одежди, а русите й разплетени коси се спуснали свободно по раменете. Дълго време тя стояла пред олтара със свити за молитва ръце. После запалвала златен свещник и с него обхождала джамията извътре. На трите места, там, където били погребани трима велики български царе, бялата сянка коленичела и дълго се молела. След това тръгвала към изхода, към стария зазидан от турците изход. Вратата сама се отваряла пред нея. Надгробните плочи почвали да се разместват и тракали глухо. Водите на Янтра с необикновена сила се разбивали о брега. Но щом сянката пристъпела, в миг настъпвала гробна тишина. С бавни стъпки тя отивала към царските гробници в двора. Намирала в буренака всеки забравен гроб, вдигала плочата му и запалвала кандило. И когато най-после бялата мома тръгвала към реката да се окъпе, в тревясалия двор на джамията блещукали неугасими блуждаещи пламъчета. Първи петли щом пропеели, бялата сянка литвала като ангел на невидими крила, спущала се към олтара и се стопявала в него. Ако турчин или българин - родоотстъпник видел там светлината или бялата сянка на девойката, незабавно го поразявал силен недъг. Родолюбивите българи пък намирали сполука и изцеление.

Да не говорим пък за селата, където вече рядко се среща функциониращо училище. В с. Щръклево, Русенско, което е сравнително голямо село, имаше 3 училища. Тази година вече са затворени двете, остава едно. А в с. Червена вода, пак Русенско, което е по-малко от Щръклево, имаше едно училище. Отивам аз да питам за работа като учителка там (все пак е много близо до Русе) и директорката ми каза, че мога да започна, ако си намеря 5-6 ученици, защото нямало деца. А децата са в Русе. Естествено. Че кой вече ще се забута да учи в едно село. Който е могъл е заминал за града. Хм. А преди не е било така.