Гости lili-zora

Ето защо съм горд, че съм БЪЛГАРИН! Ние, Българите - произход, религия, знания, теории, доказателства

    1054 мнения в тази тема


    Българи “Българин значи мъдър, знаещ човек” – така започва писмената история на волжките българи. Древните българи имали високоразвита държавност с повече от 40 държавни и военни звания. Основните от тях били: КАНАС ЮВИГИ, КАВХАН, БОИЛ, КОЛОБЪР, ТАРКАН, БАГАТУР, БАГАИН. Държавното устройство се основавало на една цялостно изградена трифункционална обществена йерархия: 1. Духовенство – колобри; 2. Войнство – боили, таркани, багатури, багаини; 3. Труженици. Върховната власт над трите съсловия осъществявал Царят-Жрец, носещ свещената титла КАНАС ЮВИГИ – “От Бога владетел”. Канът управлявал с помощта на Шестте Велики боили, произхождащи от най-знатните болярски родове. Те съставлявали висшия господарски елит, наречен УКЕЛ, но по правило принадлежали към колобърското съсловие. Заедно с кана съставлявали Съвета на Седемте – върховният орган на управлението на САРАКТА (Царството). Управлението на царете-жреци водело началото си от древната Арийска цивилизация, свързана с митологичната представа за "Златния век". Подобни държавни титли съществували в най-древните световни цивилизации – Шумер и Протоиндийската цивилизация, а също в Югоизточна Азия - Кушанската империя и някои келтски кралства. Във всички тези цивилизации била в сила една система от държавни звания, наследство от працивилизация, която много преди индоевропейците разпростряла своето културно влияние над Стария свят. Нашите прадеди успели да съхранят този древен държавен строй в неговия цялостен вид, чак до IX век. Самият Георги Раковски пише: “...Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ...” За кимерите още Омир разказва в своята Одисея, че са живяли някъде на края на света, където слънце не изгрява. Кимерите били неустрашими войни-конници, които, прокудени от скитите, завладяли Мала Азия и притеснявали могъщата Асирийска империя. А много по-късно същите тези кимери застрашавали съществуването на Рим, и то през II в. пр. Хр., когато империята бил все още в разцвета на силите си. В летописа на Раковски се разказва за разселването на кимерите по света, при което една част приели името БОЛГАРИ: “...и умножиха се, и дойдоха първи в тези страни, още преди Александър Македонски. Илирик беше първият крал, а след 3522 година от Сътворението на Света (1996 г. пр. Хр.) царуваше Крал Бладилий, който Филип Македонски царя победи и свой поданик го направи. След 3685 г. (1823 пр.Хр.) царе бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха, и много земи завоюваха, то народът се нарече на техните имена. Брем завоюва Западната страна, и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и нарекоха се Пеми, Словаци и Бранди-Бури. Болг завоюва Източната страна, и със своя народ се засели там, и нарекоха се Болгари...” И други исторически летописи свидетелствуват за кимерийския произход на българите. В историята на волжките българи “Джагфар тарихи” кимерите, наречени там камирци, се разглеждат като древен народ, който се е разселил в Средна Азия и от него са се образували няколко народа от индоевропейското семейство – саки, масагети, алани, и БЪЛГАРИ. В своята “История на войните” византийският летописец Прокопий Кесарийски разказва за българските племена утригури и кутригури. Той започва така: ”В старо време хуните, на които тогава викаха кимерийци, живееха (отвъд Азовско море) и всички се повинуваха на един цар...” По собствен път Георги Раковски изследва въпроса за българския народностен произход и самоличност. Той е първият български народоизследовател, който застъпва тезата за индоевропейския произход на българите. Според неговите изследвания нашият народ произхожда от два основни народа: келтокимери и индоарии. Раковски се досеща, че ние носим името на кимерийския цар БОЛГ, но също и на АРИИТЕ и затова сме БОЛГ-АРИИ. В началото на второто хилядолетие пр. Хр. кимерите се разселили в Европа и завладяли много земи. Цар Болг завладял земите на Изток, и неговите поданици започнали да се наричат БОЛГАРИ (БОЛГИ). Според публикуваните от Раковски и Моленвил източници, Цар Болг (Болгар) основал своето царство в земите на река Волга. През следващите векове древните българи се придвижили на изток и на юг. Така те се появявили в Месопотамия и в земите на днешен Афганистан. Най-ранните сведения за българите се срещат в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне се отнася към VIII-VII в.пр. Хр. Там българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава – БАЛХАРА. Столица на Балхара бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Според Махабхарата балхите били прочути с ценните си “небесни” коне, заради които индийските владетели воювали с тях. След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, българите били принудени да се изтеглят от старата си родина. Така през III-II в.пр. Хр. започнали първите български преселения от Балхара към Европа. Докато една част от българите се преселвали в Европа през III-II в. пр.Хр., то основната част от се задържали в земите около Имеон (Памир). За това свидетелствува византийският историк Агатия: “...Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, ултидзури..." Сред тези племена, отнесени към хуните, били и българските племена утригури и кутригури, за които разказва Прокопий Кесарийски. На свой ред обаче и тези българи били принудени да поемат по пътя на преселението. Сведения за това среащаме в “Хроника на Михаил Сирийски”, от II в.: “...В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис... Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи.” Причина за това преселение било нашествието на хуните, които нахлули в Средна Азия от североизток след разпадането на тяхната империя и последвалото китайско завоевание. Както уточнява Прокопий, хуните в старо време са се наричали кимерийци, също и масагети, следователно това са родствени с българите народи. В Европа с името хуни били наричани арийските конни народи, известни и под общото название скити. От тази общност сме и ние, българите: “...От земята на българите се разпростря яростта на хуните върху народите...” Прокудени от Имеон, българите се заселили в земите между р.Дон и Кавказ. Там те основали нова държава, която впоследствие се разширила на северозапад, към земите на север от Черно море, и станала известна като Старата Велика България. Първият и владетел бил легендарният Кан Авитохол. АВИТОХОЛ значи “Син на сърната” (АВИ – “сърна”, ТОХОЛ – “син”), тъй-като според преданието той бил захвърлен в гората и отгледан от една сърна. С неговото име започва Именникът на българските канове – свещеният летопис на българската държавност: “Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” - Авитохол се възцарил в годината ДИЛОМ ТВИРЕМ, което означава Година Змия, месец четвърти според българския календар. Според направените изчисления тази година е 165 сл. р. Хр. През V в. в съюз с хуните българите завладяли земите на Централна и Източна Европа, и изградили могъщата Хунобългарска империя на кан Атила. Поставил на колене Константинопол и Рим, той останал в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). Приема се, че Атила бил от династията Дуло, но понеже неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи като Петър Добрев твърдят, че е от друг род. Във всеки случай обаче името на неговия най-малък син Ирник е вписано в Именника като втори владетел след Авитохол. “Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” Подобно на кан Авитохол, Ирник също бил обожествена личност, и на него били приписани сто и петдесет години царуване – половината от годините на Авитохол. В 453 г. по време на един пир внезапно умрял Атила. Увлечени в раздори за подялба на бащината империя, по-големите братя на Ирник предизвикали гнева на поданиците си, които възстанали срещу тях и империята се разпаднала. В тези битки загинали някои от синовете на Атила, а Ирник се изтеглил в Малка Скития (Добруджа) и възродил Стара Велика България. През VII в. многобройни хазарски пълчища застрашили Старата Велика България. Около 660 г. на преклонна възраст умрял нейният последен владетел – кан Кубрат. Най-големият му син Бат Баян останал със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглили българските племена към нови земи. Котраг потеглил на изток и край бреговете на Волга основал Волжка България с главен град Болгар. Кубер преминал през Панония и се установил в Битолското поле (Македония), а Алцек достигнал земите на Италия. С основната част от българите (уногундури), Исперих (Аспарух) се насочил към делтата на Дунав, където завладял Мизия и в съюз със славяните основал новата българска държава със столица Плиска, призната от Византия през 681 г. Под управлението на кан Тервел (700-718) България се разширила териториално и се преврнала в голяма политическа сила. При кан Крум (803-814) България граничела на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигнали стените на столицата на Византия, Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил (852-889) българите приели християнството като официална религия. С това се премахнали етническите различия между българи и славяни и започнало изграждането на единна българска народност. В края на IX век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създали и разпространили славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум дошли в България, където били приети радушно и намерили добри условия за работа. Те развили богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространила и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав станали центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на цар Симеон (893-927) се установил “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигнали до Черно море, Бяло море и Егейско море. При наследниците на Симеон страната отслабнала от вътрешни борби, разпространило се еретичното учение на Богомил, което оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа. През 1018 г., след продължителни войни България била покорена от Византия. Още през първите години на византийското управление, българите започнали да воюват за свободата си. През 1186 г., въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърлило властта на Византия. Основало се Второто българско царство със столица Търново. След 1186 г., първоначално страната управлявал Асен, а след това - Петър. Предишната мощ на България била възстановена по времето на техния най-малък брат Калоян (1197-1207), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241) Второто българско царство достигнало своя най-голям разцвет. Била установена политическа хегемония в Югоизточна Европа, били разширени границите до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развила се икономиката и културата. След години културен застой, в България бил достигнат нов връх, който продължил до края на Втората българска държава (1186 – 1396). Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развили традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получил титла патриарх. Разногласията сред част от болярите обаче, довели до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабило страната, правейки я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя била покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България била под османско управление. Началните години се характеризирали със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. Едва по-късно появата на хайдутите позволило осъществяването на добре организирано национално-освободително движение. В началото на XVIII в. били направени първите стъпки за възстановяване на българската нация - започнала да се развива българската просвета. Подтик за това станал трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтикнало българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода довели до установяване на национална църква, образование и култура. Началото на организирано революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867) - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение били Васил Левски (1837-1873) - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов (1834-1879) - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев (1848-1876) - поет и публицист, революционер демократ, национален герой, както и много други българи. През 1876 избухнало Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието било удавено в кръв и смазано жестоко, но привлякло вниманието на европейските страни към България. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война (1877-1878), българската държава била възстановена, но не било постигнато национално обединение. Бившите български територии били разделени на три - Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония останали под управлението на Османската империя. Като протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес (1878), избухнало Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879), което довело до обединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.. Избухнало и Илинденско-Преображенското въстание (1903). Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламирал независимост от Турция и през 1908 г. станал цар на българския народ. България взела участие в Балканската война (1912) и заедно със Сърбия и Гърция се борила за свободата на Тракия и Македония. България спечелила тази война, но в последвалата Междусъюзническа война (1913), била победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъснали от нея територии, населени с българи. Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършила с национална катастрофа и през 1918 г., цар Фердинанд абдикирал в полза на сина си цар Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. обаче, наложил сурови клаузи на България - тя изгубила излаза си на Бяло море, Западна Тракия станала част от Гърция, Южна Добруджа била присъединена към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско били дадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство. В началото на 40-те години България провеждала политика в интерес на Германия и силите на Оста, но въпреки това, цар Борис Трети не позволил депортирането на около 50 000 български евреи. През август 1943 г. цар Борис Трети починал и регентството на младия цар Симеон Втори било провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. съветската армия навлязла в България и на 9 септември било установено правителство на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България била провъзгласена за република и БКП завзела властта. Всички политически партии извън Отечествения фронт били забранени, икономиката и банките били национализирани, обработваемата земя била организирана насилствено в ТКЗС-та. Едва на 10 ноември 1989 г. било поставено начало на демократичните промени в България. Била приета нова конституция (1991), били възстановени политическите партии и собствеността, отнета през 1947 г. Боговете на българите По своята същност българските богове съответствуват на боговете на другите индоевропейски народи. Също така като цяло, българският пантеон е много близък и до скандинавския пантеон. "...В далечни времена, когато на Земята още нямаше хора, Създаде Всевишният Тангра алпи-диви. Първо създаде старшите алпи: Слънцето, Луната и някои други. От старшите алпи се родиха средните алпи..." Както се вижда, в българския пантеон има две категории божества. Към първата се отнася Всевишният Бог Тангра, а към втората – всички останали божества, наречени с общото название "алпи". Алпи са Слънцето, Луната и другите планети, но алпи са и свръхчовешките божества, съответствуващи на известните богове от другите индоевропейски митологии – те са алпите-диви. Повечето от алпите диви са известни под имената на свещените животни, в чиито образ се превъплъщават. Това са алпите Барс, Баран (Овен), Барадж (Змей), Сокол. В мита за раждането на боговете още се разказва, че от старшите алпи са се родили средните алпи, които са всъщност хората от божествен произход. -------------------------------------------------------------------------------- БОГ ТАНГРА - върховен бог. Нашите прадеди са почитали Върховния Бог под две имена: ТАНГРА и ТАРА. Буквално ТАНГРА означава “гръм” – THUNDER на английски от келтски, DONNER на немски, и ТАНДРА на памирските езици. “Клетва пред Бога” е смисълът на близките понятия - TINGOR на уелски, и TOGARM на ирландски. А името ТАРА направо ни отвежда към пантеона на индоевропейските народи – с подобни имена те са наричали "Бога-гръмовержец": келтите THARAN или THARANOUK, германците THOR, също и DONNER, а хетите ТАРУ или ТАРХУНТ. Така и името на ведическия Бог на гръма и войната ИНДРА също е сродно с ТАНГРА, и повече с ТАНДРА. По всичко личи, че под името Тангра нашите прадеди са почитали Бога-гръмовержец в далечното минало, а по-късно с това име са започнали да назовават Върховния Небесен Бог, известен в пантеона на някои индоевропийски народи под името Дяус Питар (Небето-Баща). За разлика от небесните светила и алпите-диви, Тангра е представен като космически разум, без образ и подобие. “Тангра е духът на Вселената. Той няма образ и подобие, защото образът е нещо, а Духът е всичко, а всичкото е само дух.” В този смисъл Тангра съответствува на Брахма в хиндуисткия пантеон. От дълго време в България и по света се налага заблудата, че древните българи са тюрки, а Тангра е тюркски бог. Оказва се обаче, че тюрките и монголите са възприели култа към Тангра от нашите прадеди под името ТЕНГРИ ХАН, което са разбирали като “Бог на Синьото Небе”. Това значение е доказателство, че за нашите прадеди Тангра е бил преди всичко Небесният Отец. СЕДЕМТЕ НЕБЕСНИ СВЕТИЛА - Единствените алпи-небесни светила са Слънцето и Месецът. Знае се обаче, че освен тях нашите прадеди са почитали и петте планети – Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, които съставляват Седемте небесни светила. “...Подвижните светила са седем. Господар им е Юпитер (Йо). Той направлява времето...” Този надпис от Мурфатлар (Северна Добруджа) свидетелствува за особеното място на Юпитер в българските народни вярвания. В народните предания той се възпява под името Янкул, а тази дума има успоредици в келтските езици – JANGU, JANCAIL, означаващи “главен”, “голям”. Янкул се счита за Водач, Пастир на звездите (Янкул овчар), защото по неговата обиколка около Слънцето се отчита 12-годишното летоброене по Българския календар. В народните песни се възпява също и Венера, под името Деница или Янка, като сестра на Янкул. Или под името Янкулица, като жена на Янкул. За значението на Слънцето и Месеца във вярванията на нашите прадеди свидетелствува хрониката на Теофилакт. В нея е пресъздаден спорът на Кан Омуртаг с неговия пленник, християниа Кинамон. Кинамон заявява: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...” Омуртаг отговаря: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...” АЛПИТЕ-ДИВИ - Хурса (Хърса). Богът Ковач, Синът на Слънцето. Върховният алп-див, най-почитан от българите. Това е видно от имената на много селища по нашите земи: гр. ХЪРСОВО в Делтата на Дунав (на румънски Хършова), две села ХЪРСОВО в Лудогорието и едно до Мелник със същото име. Вероятно името на Хурса носи и град КУРСК в Русия. Култът към Хурса е съхранен и в Лудогорието. Преданието за него е съхранено сред населението, живеещо около мястото, където се е издигала столицата на траките-гети Даусдава. Алп Хурса е почитан и като Железният Баща (Демир Баба на турски). Вероятно култът към Железния Баща е възникнал на тракийска основа, но траките не са почитали такъв бог според сведенията на Херодот. Железният Баща е Великан на Великаните и Заповедник на водата и огъня. Той е представен като юнак-конник, въоръжен със сабя, но също така той е обут в железни обуща и носи желязна брадва, съответствуващи на името му. Железният Баща се смята за Всеобщ Баща на 72 народа с техните царе. Той е научил хората на много знания и умения – на първо място да добиват и обработват желязото. Като Всеобщ Баща Железният Баща съчетава образите и свещените животни на двамата легендарни царе-праотци на българите – далечният Болг и късният Авитохол. Той може да се превръща както във вълк, така и в сърна. С него са свързани поверията за дванадесет бели вълци и дванадесет бели сърни, явявали се в Лудогорието. Алп Хърса е изковал оръжието на средните алпи, но също така той е представен като покровител на хората, във връзка с мита за сътворението на първите хора: "...И Тангра повелил: да вложи Хърса в хората своя огнен дъх. Така у хората се е появила душата. А тя е безсмъртна и е главното в човека..." Разказва се още как Хурса е дал на хората умения по рударство и ковачество: "...Той бил неуморен ковач и пребродил цялата Зема в търсене на руда за своята ковачница. По неговите пътеки и сега хората вървят, и считат Хурса за свой покровител. Никой не може да пресече пътя на Хурса, иначе изчезва силата на оръжеито му..." Като Син на Слънцето, Хурса съответствува на индо-иранския бог Митра, също и на скандинавския Фрей. Като Бог-Ковач той съответствува на келтската богиня Бригид – покровителка на ковачите, поетите и лечителите. Също като Железния Баща, тя управлява двете стихии – огъня и водата, с помощта на които се изковава и закалява стоманата. Посред зима, Алп Хърса излиза на белия си жребец, за да разчисти пътя на Слънчевата колесница, и да пробуди заспалата земя с огнения си дъх – за нов живот през настъпващата пролет. БАРС (СИВА) - бог на справедливостта, съдник между алпите. "...Могъщият Алп Барс, който в гнева си може да убие само с поглед, иначе беше добродушен див. Имаше Алпът Барс, който приличаше на барс, две огромни очи - всяко с големина на тас. Можеха да лишават от сила, да местят планини и да изпепеляват всичко живо с огън..." По своята същност Алп Барс съответствува на хиндуисткия бог Шива – в гнева си той също изпепелява всичко живо с поглед. Шива съчетава в себе си противоположностите на живота – любов и омраза, живот и смърт, творение и разрушение. По волята на Брахма той сътворява Света, но също така го разрушава с космическия си танц, когато упадъкът в него придобие необратим ход. В това космическо жертвоприношение Шива унищожава всичко нездраво, за да засили здравото за новия жизнен кръговрат. Вероятно под името Барс е почитан един архетипен арийски бог, пазител на мъдростта и божествения порядък на Света. Самият Георги Раковски възкликва: “...О, ти Сива! Наш старобог! Кога си се изменил и си станал Василица, т.е. празникът на св.Василия? Ти, що се славеше по гори, при студни извори и при Бял Дунав, де се пиеше безсмъртна вода със златни чаши и съсъди!” Българските народни обичаи, свързани с Васильовден, напълно съответствуват на култа към Сива. Децата сурвакат възрастните със сурвачки за здраве и прогонване на злите сили. Ударът с дряново дърво е символичен акт на космическото жертвоприношение, с което Сива обновява Света и го подготвя за новия живот през Новата година. На Сива съответствува също и тракийският бог САБАЗИЙ. Той е преминал в гръко-римския пантеон като бог на виното и веселието – Дионисий (Бакхус). От някои антични източници знаем, че кукерските обичаи имат тракийски произход. Това е само един пример, че вярванията на нашите прадеди – древните българи и траки, имат общи арийски корени. БАРИН - бог на войната и победата. Името му означава “Победоносец”. Барин също така е предводител на войните, загинали в бой, които живеят в неговия рай на Небето. Алп Барин взема страна в битките на Земята, и дава на своите избранници всевъзможни знаци и поличби, за изхода от битките и ключа към победата. "...Когато неговите избранници не разбирали знаците му, търпели поражение, но Барин ги спасявал. В битките участвували загиналите алпи. Разделял ги на две войски - тъмни и светли алпи. Ако победят тъмните алпи, това предвещавало: Избранниците на Барин ги очаква поражение. Ако победят светлите алпи, това предвещавало: Избранниците на Барин ще постигнат доблестна победа..." Действително нашите прадеди винаги са търсили поличбите на Барин във военните си дела, и това е направило впечатление на папа Николай: “...Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви гадания и заклинания...” (35-ти отговор на папа Николай) С тези си качества Барин съответствува на върховния скандинавски бог Один (Вотан). "...Приемал той (Барин) вид на прекрасен сив вълк, в памет на Тун Бури - своя загинал брат..." Както е известно, именно вълкът е свещенното животно на Один, а Бури е неговият дядо. Один също е предводител на загиналите воини, живеещи на Небето в неговия дворец Валхала. През деня те също се сражават помежду си, а през нощта пируват. По своето име Алп Барин отговаря на славянския бог Перун, който също е бог на войната, съответно Перкунас при балтийските народи. КУБАР - бог-гръмовержец, син на Алп Барин. Той е наследил мълнията на баща си чрез жребий. Отношението Бог на войната-баща и Бог на гръма-син ни отвежда към скандинавския пантеон – същото положение там заемат Один и Тор. От друга страна ведическият бог Кбера носи същото име, но той е Бог на богатствата и мъртвите, и пазител на Севера. В народните вярвания на дунавските българи Алп Кубар съответствува на св. Илия. А неговият празник Илинден съответствува на келтския празник Лугназад. БАРАН (ОВЕН) - брат на Алп Кубар, който след неуспешния жребий за бащиния меч-мълния избягал надалеч. ДЖИЛ - бог на вятъра. Той съответствува на ведическия бог Ваю, чието име е близко до нашия глагол “вея” – богът, който вее. Джил другарува с Кубар, но понякога двамата богове се карат, и тогава се разразяват бури. СОКОЛ - отначало е бил страж на пътя към Севера, към остров Чулман (Туле) в Северния океан, където са живели много алпи. Измамен от коварството на река Дулосу, той разбил крилата си в нейното ждрело. "...Пожалил Тангра Алп Сокол: дал му нови крила и нова служба. Започнал Соколът да пренася душите на мъртвите на високото Небе, в съда на Всевишния..." БОГ-ЕЛЕН - неговото българско име не е стигнало до нас, но той съществува в българския пантеон, тъй-като еленът се възпява в много български народни песни. Богът с еленови рога ни е познат от келтската митология – това е Цернун, богът на горите и плодородието. Неговото име съответствува на думата “сърна”, затова на български би трябвало да звучи като СЪРНЕН. Сърнен изпратил вълшебната си сърна, за да отгледа младия Авитохол - царският син, захвърлен в гората. Когато порастнал, Авитохол станал велик Кан и Възродетел на Българското Царство, носейки името на сърната, която го е отгледала (АВИ – “сърна”; ТОХОЛ – “син”). Авитохол се възцарява през първия месец на пролетта, Твирем по Българския календар. По това време на годината в силата си е Бог Сърнен. БАРАДЖ - добър змей, покровител на Свещената Българска Династия Дуло. "...Решил Аудан, че Всевишнияте посочил Барадж като знак за своята милост към българите. Той помолил Барадж да се засели в планината Урми в Есегел. И заповядал да извезат на знаме образа на Барадж..." АРТИШ - богиня на домашното огнище и покровителка на семейството. Нейното име е близко до това на свещения храст арча, с което зороастрийците поддържат свещените си огньове. Такава богиня е заемала важно място в пантеона на скитите – под името Табити, спомената от Херодот. Той я отъждествява с Хестия – гръцката Богиня на домашното огнище. САМАР - дъщеря на Алп Барс. Войнствена богиня, обладаваща свръхестествена сила. БОГИНЯТА-МАЙКА - тя неизменно присъствува в пантеона на индоевропейските народи. Изглежда заедно с Тангра тюрките са я взаимствали от нашите прадеди, под името УМАЙ, или УМА ХАН. С подобно име е наречена Богинята-Майка в етруския пантеон – УНИ. Очевидно тук става дума за древно и свещено понятие за майка. По нашите земи траките са почитали Богинята-Майка под името Бендида – Богинята на земята и плодородието.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Донякъде е така, но първите сведения за протобългарите са още по-ранни ииии началото на рода ни е в днешен Китай - Таримската долина.

    И прословутата арийска раса сме точно ние българите. Свастиката не произхожда нито от скандинавия, нито пък са я измислили германците. Свастиката е български символ. Името Българи идва от БОЛГ и АРИИ.

    Българи и келти сме един род. Българи и потомците на източно ирански племена сме един род. По тази причина имаме схоство в езиците и определни названия.

    Но ето малко повече информация:

    ВЪРХУ СЕМАНТИКАТА НА ЕТНОНИМА БЪЛГАРИ И РЕЛИГИЯТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

    Списание "АВИТОХОЛ", бр. 27/2004, стр. 22-29

    Ключови думи: етноним, българи, български, народностно име, семантика, смисъл, прабългари, древни българи, семантичен.

    Ключови фрази: български етноним, семантика на етноним, смисъл на българския етноним, произход на етнонима българи.

    Изказани са множество хипотези за семантиката на нашия етноним, но в светлината на утвърдените от съвременната история факти нито една от тях не може да бъде приета (1, стр. 353-354). Например, много популярната в Русия хипотеза, че прабългарите идват от района на река Волга и носят нейното име. Всъщност, вярно е обратното, именно прабългарите на Котраг са дали своето име на тази река след тяхното заселване при Велики Болгар.

    Един безпорен успех в това направление е езиковия анализ на П. Добрев (2), според когото българския етноним има много древен произход и неговото семантично съдържание се описва с думите "висок, велик, могъщ". Този чисто езиков анализ е доста убедителен, но се нуждае от преки исторически доказателства. Освен това, намереният по този начин ориентир за възможната семантика на нашия етноним се вмества в една все още доста широка, спектрално пъстра рамка, която се нуждае от по-нататъшно конкретизиране, което е и целта на представения по-долу труд.

    Рис. 1 илюстрира добре доказаното и документирано историческо събитие за миграцията на прабългарите от средна Азия в посока към степта северно от Кавказ в първите векове преди и след н.е., но главно в 2 в. сл. н. е. Както е извесно, в Средна Азия и Таримската котловина от дълбока древност (II хилядолетие пр. н.е.) са живеели племена и народи от индо-европейски тип, главно тохари и източно-иранци (древното им самоназвание е арийа, ариани). Тохарите са живели в Таримската котловина, днес част от провинция Синдзян - Западен Китай. Източно-иранските племенни общности (сармати, саки, масагети и др.) са населявали района на Памир, включен в границите на следните държави Бактрия, Согдиана, Партия, Мерв и др. Сарматските племена (алани, роксолани, вероятно и болги) първоначално живеят в района на Бактрия.

    В този източноирански район най-голям, най-стар и прославен град е бил днешния град Балх, Северен Афганистан (3,4). В последните години бе установено, че племената арийа са създали мощна цивилизация върху обширна територия с център град Балх. Този град съществува в продължение на над 3500 години и е бил наричан през цялото това време със едно и също име Балх, макар че в устата на съседните народи е звучал като Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бактра при гърците на Александър Велики. На средноперсийски език този град се е наричал Бахли, като по-късната средноиранската форма на това име е било Бахди, което точно предава по-ранното произношение Бахли (3). Около средата на I хилядолетие пр. н.е. е било употребявано и името Зариаспа (Утринно сияние, светлина) за название на града и страната около него.

    ФИГ. 1. Миграция на индоевропейските племена, взели основно участие в етногенеза на прабългарите.

    През по-голямата част от своето съществуване, в периода от II хилядолетие пр. н.е. до неговото разрушаване от арабите (709 г. сл. н. е.), а в последствие от огузите (1155 г. сл. н. е.) и монголците (1221 г. сл. н. е.), Балх е бил най-големия град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока (4). В средновековието, град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него, на разтояние 4 фарсанга се е намирала най-близката планина Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх.

    Цивилизацията на арианите в района на Балх е възникнала едновременно с цивилизацията Харапа и Мохенджо Даро в близкия район на реката Инд. Ако цивилизацията на бялото население на арианите е имала подчертано военен, милитаристичен и фронтови характер, то тази на протоиндийското население от негроиден тип в долината на Инд е била предимно от стопански и търговско-занаятчийски тип (4). В края на II хилядолетие пр. н.е. в този район настъпват големи промени, изразяващи се с постепенно изчезване на градовете населени с протоиндийско население, включително и тези в Харапа и Мохенджо Даро и нахлуване на арианите в днешна Северна Индия. Този миграционен поток от централна Азия към индийския субконтинент се е подновявал многократно и по-късно. От тогава и до днес, езиците, културата и до голяма степен и физичния облик на населението от индийския свят (днешните Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон и др.) са променени основно и формирани главно от наследниците на арианите.

    По-късно, цивилизацията в Балх повлиява решително и населението на днешен Иран. През V в. пр. н. е. (според някои автори поне пет века по-рано) в Балх живее Заратустра, който реформира религията на иранския свят. Новата религия зороастризъм е синтез на културата на отседналото земеделско население, осъзнало защитната роля на държавата срещу нашествията на скитащите северни номади. Езикът на Балх по това време (условно наречен авестийски по заглавието на книгата "Авеста") става държавен и църковен език в Персия и другите ирански държави и по отношение на езиците в тези страни изиграва роля, подобна на ролята която е имал латинския във формирането на езиците от латинската група. Счита се че даже езикът урду, говорен днес в Пакистан също произхожда от авестийския.

    В индийската литература, писана през I хилядолетие пр. н.е. (Махабхарата и Рамаяма, даже в Кама сутра) градът Балх се назовава Бахлика, със същото име Бахлика се назовава страната с център този град и нейния народ. Древноиндийския автор Панини, живял през средата на I хилядолетие преди н.е. упоминава град Балх под формата «Бахлика».

    През периода VI -IV в. пр. н.е. района на Балх изпада във васална зависимост спрямо персийската династия на Ахаменидите, след което в Бахлика започва нахлуване на многочислени племена и народи, привлечени от богатствата и славата на тази страна. Първи там отсядат и основават семейства Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македонците идват партяните (248 г.пр.н.е.), което предизвиква силна миграция на сарматите на запад към северното причерноморие (виж картата). На север от Черно море се появяват аланите, както и първите български племена оставили прабългарски имена в историята на Грузия и Армения от времето около началото на н.е. След партяните, в Бактрия идват тохарите (юе-джи) (128 год. в. пр. н.е.), кушаните (1 век след н.е.) и хефталитите (втората половина на 4 век след н.е.). Всички тези племена и народи са от индоевропейски произход и идват от съседната Таримска котловина, прогонени първоначално от китайците, а в последствие от жълтите хуни.

    През периода на тази драматична промяна в управлението и етническия състав на Бахлика/Балхара, тази страна се нарича в съвременната историческа наука с имената на новопоявилите се племена, Тохаристан по време на управлението на тохарите (1 век пр.н.е. - 1 век сл.н.е.) и Кушанска империя по време на господството на кушаните (1 - 4 век сл.н.е.). Предполага се, че кушаните са също тохари, дошли от района на таримския град Куча. Останалите по местата си тохари са асиминилирани от жълтите хуни и се сформира нов етнос тюрки (на китайски то-ку означава "силни хора"). През 565 год. сл. н.е. в района на Балх идват и новосформираните тюрки и управляват района до нашествието на арабите през средата на 7 век.

    Независимо от тези промени обаче, до късни времена (5 в. сл.н.е.) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Например, на знаменитата неръждаема желязна колона до град Делхи (едно от седемте чудеса на света) е поместен надпис-възхвала от 4 век сл. н. е. в чест на индийския цар Чандрагупта II, в който се казва, че този цар покорил Пенджаб и преминавайки през седем притока на река Инд, победил вахликите (т.е. жителите на Бахлика). В китайски източници от 7 в. сл.н.е. района на Балх се упоминава като владението По-хо-ло, т.е. Балх, а столицата му се нарича «малък царски град». По данните на ал-Йа'куби, в епохата до арабското нашествие Балх е бил столица на целия Хорасан, а царят на тази държава носел източноиранската титла «таркан» (производна от иранския глагол tark - съдя). Управителят на град Балх също носел титлата «таркан», употребявана и в дунавска България до приемане на християнството под формата "управител на област или град".

    В продължение на десетина века до епохата на арабското нашествие (средата на 7 в. сл. н. е.), град Балх бил голям религиозен и културен център, който е привличал религиозни поклонници от цяла Бактрия и околните страни (3). Улиците на средновековния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста проточна вода, около които растели нагъсто дървета. Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още по времето на Александър Велики и преди него. Извън външната стена имало овошни градини и лозя. Отглеждали се кайсии, захарна тръстика. Отглеждали се голямо количество коне и камили (т.н. бактрийски или балхски камили), които се изнасяли в Индия и Китай и се считали най-добрата порода, поради чистата им кръв и великолепните пасбища около града. От града се изнасяли още сяра (наричана "кибрит"), калай, ориз, орехи, животинска мас, сапун, слънчогледово масло, спирт, захар. В съчинението «Худуд ал-'алам» градът Балх се нарича «прибежище на търговци» и «търговски център на Индия». В епохата на нашествието на арийа в Индия, те са пренесли и култивирали там ориза, камилата, а също и големия меч направен от бронз (4).

    Съществуват много и убедителни доказателства, че прабългарите, макар и като съвкупност от множество племена, идват от района на град Балх. Вахандур-блгар идват от района на изток от Памир, в самата Таримска котловина. Също кучи-българ идват от района на град Кучи, северен Тарим. Оногондур - българ, главното племе на кановете Кубрат и Испер идват от района северно от град Балх. Според арменски източници, през 2 в.сл.н.е. на север от Кавказ се заселва племето Баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. След тяхното заселване, тяхната нова земя започва да се нарича Балкар. Не случайно в историческия епос на волжските българи "Джагфар тарихи", главния герой Гази Бараж започва своя разказ с думите "началото на нашите начала е в племената ИМЕН (Имеон, Памир) и СИНД (Индо-ариите)".

    Поради голямата близост между основата на етнонима българи (българ-) и топонима Балх, като име на такъв голям, важен и исторически утвърден град, от района на който са дошли в Европа прабългарите, може да се счита обосновано да се подложи на сериозен анализ възможността етнонима 'българ-' да произлиза от топонима Балх. Други автори (1, стр. 398) също стигат до извода, че в названието "балхика/бахлика" в индийските източници е отразена една много древна форма на етнонима "българ". Основата на нашия етноним 'българ' може да се раздели на две части, 'бълг' и 'ар'. Някои автори приемат, че при прабългарите наставката 'ар' е частица за множествено число, но не дават примери на други народи, древни или съвременни, при които това действително да е така. Друга възможност е наставката 'ар' да се преведе с древноиранската дума 'ар' или 'ир' която значи 'човек, мъж' (5, стр.59). Тази наставка е употребена в етнонима на много други народи (авар, хазар, сувар, даже в късните маджар, хунгар, татар) най-вероятно с този и смисъл. При това положение, първата част 'бълг' вече може да се разглежда като отделна дума със свой етимологичен смисъл. Обаче тази етимологична единица е убедително близка по звучене до топонима Балх. Като цяло, етнонимната основа "бълг(ар)" може да се преведе като човек, съответно хора от района на Балх.

    Джемшид Сайяр (6) отбелязва, че в древността често етнонимите произхождат от топоними. Например, кушаните носят името си от град Куча в Таримската низина. Парсуа в значението си на "място" е топоним, но в значението си на "широкогръд юнак" е етноним на персиец. Етнонимът "мидиец" произлиза от "Мада"- място, но носи разбирането за "опиянен, яростен в боя". Посочения по-горе начин на образуване на българския етноним е разумен и от още една гледна точка. Етнонимът българи не е регистриран в Бактрия от завоевателите на Александър Велики, въпреки че по негово време и по-късно са регистрирани княжества с наименования от типа Булор, Балхар, Бургар, Палгар все в района или близо до град Балх. Вероятно имената на тези княжества са свързани с общото название на района "Балхика/Бахлика", което идва от името на централния град Балх, без да се свързват с името на определен етнос. От друга страна, етнонимът "българ" може да се е сформирал по-късно, когато част от изселниците от района на град Балх и страната Балхика/Бахлика са се утвърдили в северното причерноморие и биха могли да се обединят и идентифицират пред новите си съседи като "хора от извесния район Балх". Тази възможност за по-късна поява на наставката -ар в етническо име 'българи' се подкрепя от факта, че по същото време преките съседи на 'хората от Балх', арменците, са ги наричали с две напълно равностойни имена, булк и булкарк (7). Ако суфиксът -ар е частица за множествено число, суфиксът -к в булкарк (частица за множествено число в арменски) е излишен.

    Много тежък аргумент в полза на изказаната хипотеза би било еднаквото смислово значение на думите 'бълг' и Балх. Пред вид на древния произход и на индоевропейския характер на населението на района, най-логично е топонимът Балх да е праиндо-европейски. Съществуват две пра-индоевропейски думи, близки по знакова и звукова стойност до името на този град, това са bherэg (бхеръг) и bhergho (бхергхо) (.

    1) Думата bherэg (бхеръг) има две значения. Едното значение е 'бял', а другото значение е 'блестя, искря, светя с отразена светлина' с производни 'бляскав, искрящ'. Тези значения са близки до посоченото по-горе първо семантично гнездо (1). В древноирански източници се упоминава цар Спандийат, син на Виштаспа, който построил столица в град Балх, наречен «искрящия Бахл». Много градове са били наричани великолепни, блестящи, но в случая е напълно възможно самото име на града да означава точно това, т.е., град Балх да означава 'искрящ Бял град'. Смисълът на Зариаспа (утринна светлина) също се съгласува с такова обяснение.

    2) Думата bhergho означава 'планина'. От тази дума е произлязла думата 'berg' в езика на траките, означаваща "високо място, бряг, планина". При славяните тя е станала 'бряг', а при германските народи 'berg' - планина. При населението от района на Балх думата bhergho вероятно е преминала в 'балкан'- планина. Действително думи подобни на 'балкан' със значение на планина има и днес в района на Памир (2). Смисълът на думата bhergho също би могъл да бъде вложен в топонима Балх и да привнесе в етнонима българи етимологичен смисъл изразен с думи като "висок, голям, велик, планина" (второ семантично гнездо). Има исторически източници, в които етнонима българи е осмислен или преведен като планинци (9).

    На индо-иранска почва сричката 'еr' в древните думи bherэg - 'бял, блестящ' и bhergho -'планина' очевидно е преминала в 'l', както например думата 'arian' се е превърнала в "алан" в името на аланите, племена родствени и съседни на прабългарите. На второ място, началното съчетание 'bh' в думите bherэg и bhergho вероятно се е произнасяло като 'bah'. Така, на индо-иранска почва двете праиндоевропейски думи са преминали в 'bahlэg' и 'bahlgho'от които произлиза наименованията Бахл/Балх и Бахлика/Балхика. Освен от прехода 'arian - alan', тази езикова трансформация се подкрепя също от появата на думата 'balkan'- планина от началната форма bhergho. В санскрит наставката '-ика' се е прикачвала към името на държави и племена (Персика - Персия, Лазика -Грузия). Наличието на двете форми Бахл/Балх и Бахлика/Балхика в езиците на различни народи от този район може да се обясни с това, че в първия случай звука 'h' идва от началната сричка 'bh', а в другия случай при отпаднало начално 'h' идва от заглъхване на звука 'g' в следващата сричка. Тази езикова нееднаквост се обяснява с етническата нехомогенност на района.

    Възможно е в езика на част от населението на района звукът 'h' от началната сричка 'bh' изобщо да е отпаднал при което името на града и района става 'Blэg' (Блъг). Именно това древно население от района на Балх, което е произнасяло името на града като "Блъг" вероятно е дало ядрото на бъдещата прабългарска орда. Действително, в старобългарския език от епохата на първото българско царство, етнонима 'българи' е записван предимно като 'блъгари'. От друга страна, вижда се, че характерният за българския език звук 'ъ' в българския етноним се свързва с една изключително древна пра-индоевропейска дума "bаhlэg - бял, блестящ".

    Ако хипотезата, че българския етноним идва от топонима град Балх (Бял град), за околните народи и за самите българи етнонима българи би трябвало да е носел смисъла на "бели, блестящи, високи хора". По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.

    Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани (блестящи). Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Трябва да се подчертае, че сарматите преди да дойдат тук са били основно население на Бактрия и са родствени с прабългарите. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонима тохар е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си 'арши'. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието 'арши' означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА (1, стр. 383). Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава "сребърен, блестящ". Съгласно много стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на "Скитска история", в райна на Тарим се е намирала страната Скития, деляща се на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума 'арши' - бели. Също така през този период имената на много други градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на "сребрист, бял, благороден" (1, стр.384). Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците "БЕЛИТЕ ХУНИ". Освен това, древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било 'aria' (множествено число 'arian', от тук идва наименованието Иран), което в официалната наука днес се превежда като 'БЛАГОРОДНИ, ЧИСТИ', но също би могло да се свърже и с думата 'аржан' - 'блестящ, сребрист, бял'.

    Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите и тохарите, които всички са били наричани 'БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ' и които произхождат от район, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и самите българи да са влагали в своя етноним същия смисъл.

    Пряко доказателство за това предположение са куберовите българи във Волжка България, които са известни като 'сребърни' българи. В действителност, в много индоевропейски езици думите 'бял, блестящ' и 'сребърен' са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен 'сребърни', също и 'бели, блестящи'. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи (10). Забележително е това, че в този текст етнонима 'българи' директно е заместен с думата "аржан"-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел, което е древна индоевропейска дума и означава "благороден, аристократичен"(сравни с немската дума edel със значение 'благороден, бял' засилено в думата 'edelweiss').

    Широко известно е, че в първите години на първото българско царство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой (1, стр. 277-278), в чието име стои етнонима българи/блъгари. Това напълно естествено се обяснява с факта, че по тези земи отсядат нови заселници, които носят със себе си етноним с който те очевидно много се гордеят. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище. Това са Белград в днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

    През 501 г прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский, бившият Ак-керман - Бял град на татарски). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

    След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своята държава. Само 50 години след това, през 878 год се явява първото чисто славянско наименование на града - Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Нандор фехер-вар, което буквално значи 'български бял град' от унгарскато наименование 'нандор' на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. "Българска Бяла".

    Друг пример за свързване на етнонима 'българи' с 'бял' е древният и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В първите години на българската държава този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Велика, Велеград, Белград, Пулхериуполис. Последното име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Белград. От своя страна, славянското Белград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до "Български град", ако 'Български' се преведе като БЯЛ. От другите наименования на града може да се заключи, че "Български" може да означава и 'велик, голям' в пълно съответствие с второто семантично гнездо (1).

    Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград (2). Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като 'белия град на династията Дуло'(2). Забележете, че и в този случай първата дума 'бълг' директно се превежда като БЯЛ.

    ФИГ. 2. Граници на Българското канство в средата на IX век. Показани са гранични градове, чието име представлява славянски превод на българския етноним. Историческите данни говорят, че в тези градове е имало гарнизони и българско население.

    С извесна предпазливост, към списъка на посочените по-горе градове може да се добавят и градовете и крепостите Бялград в южните Родопи, Белоградчик в западна Стара планина, както и град Белгород близо до Харков, основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари. На огромната територия на бившия Съветски съюз има само два града с името Белгород, при това и двата града лежат на границата на земята обитавана от прабългарите. В същото време, на сравнително малката площ обитавана от прабългарите са образувани общо 7 града с такова име при това всичките са гранични. Това едва ли е случайно и най-вероятно е свързано с идването на прабългарите.

    ФИГ. 3. Граници на Стара велика България в средата на VII век. Показани са градове, чието име е свързано с българския етноним. В тези градове е документирано присъствието на население от древни българи и гранични гарнизони.

    Могат да се посочат и множество други косвени доказателства. Например, в широко известния и все още необяснен израз "тих бял Дунав" думата 'бял' би могло да означава 'български'. Това е напълно възможно, ако вземем пред вид, че от 6 до около 15 век век сл. н. е. река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името "българска" река. Разбира се, по света има много топоними и хидроними в които присъства прилагателното "бял". Ние можем да търсим доказателства и в такива случаи, само ако те се намират в район със значимо прабългарско присъствие в миналото. Например, част от наследниците на волжките българи (башкирите) наричат с името 'Аг идил' голямата река Белая, приток на Волга, а самата Волга наричат Идил. В превод от башкирски 'Аг идил'означава 'Бял Идил, бяла Волга'. Очевидно от тук идва и руското наименование "Белая", като вторичен превод. В светлината на нашата хипотеза, хидронима Аг идил би могло да означава и 'Български Идил' или "Българска Волга". Преди куберовите българи, река Волга се е наричала Аракс. Съгласно официалната руска ономастика, името на река Волга идва или от славянската дума "влага" (странно защо изопачена на "волога") или от фино-угорската дума 'valge', която значи "бял, блестящ". Угро-фините са били коренното население по горното и средно течение на реката до идването на българите. Хипотезата река Волга да носи за име угро-финската дума "valge- бяла" изглежда правдоподобна, но не обяснява защо това име се появява едва след идването на българите. Най-вероятно хидронима Волга се е появил и утвърдил в местната угро-финска среда след идването на куберовите българи поради съвпадението на смисъла и звученето на двете думи "българ - бял" и "valge - бял". Т.е., и тук е проработил същия механизъм който е произвел славянското 'бялград' при поява на прабългарите в славянската среда.

    Представената по този начин семантика на етнонима "бълг(ар)" може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В тези песни е характерна честата употреба на израза "бяла българка, бели българи". Едва ли българите са по-бели от околните народи, нито че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Също, да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието "бяла и червена" като неотменими черти на женската хубост. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен. Характерни за българския език са и такива идиоми като "отиде си от белия свят", "бял ден не видя", но липсват идиоми, които да се изразяват с други цветове. Думата 'благорoден' е оригинална старо-българска (църковнославянска) дума, но едва ли означава 'родeн по благ начин' или 'родeн в благо, т.е., имот, богатство'. Най-вероятно, първите български просветители, "изковали" тази дума през епохата на цар Борис са имали пред вид "родeн от българин". Така, в смисъла на думата "благороден" вероятно е вложена част от семантиката на етнонима "българин" - бял, блестящ, аристократичен. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.

    С известна предпазливост влагането на смисъла "бял, блестящ, благороден" в етнонима на множеството народи живяли дълго време в района на Памир (тохари, кушани, ефталити, по-късно и българи) може да се обоснове или свърже със следните пет обстоятелства. Първото, най-прозаично и най-малковероятно обстоятелство би могло да бъде расовият облик на тези народи. На север и изток от тях са живеели народи от жълтата раса (тибетци, хуни, китайци). На юг от тях в Индия са живеели негроидни народи от дравидски произход. Тохарите, българите и другите индоевропейски народи са били единствените бели хора в този район на света и никак не е чудно, че както те, така и околните народи са ги наричали 'бели хора'.

    Второ вече сериозно обстоятелство може да бъде кастовото делене, характерно за индоарийските и иранските племена през тази епоха. Тези народи са били организирани в трикласова система, като всяка класа се е характеризирала с определен цвят, варна. Варна, на португалски каста, означава цвят. Първата каста са били свещениците и племенните вождове, характеризиращи се с белия цвят и в много случаи носещи бели дрехи. Втората каста са били военните, отличавани с червения цвят. Третата каста са били земеделци и занаятчии, които общо са били отличавани с различен цвят при различните народи: зелен, син или жълт. Между другото, от тук идват и цветовете в националните трибагреници на много народи от този кръг. При индо-ариите, "бялата" каста се е наричала брахмани. Основата на думата "брахман" е 'брах', останалото е наставка за образуване на прилагателно име. Обаче в тази основа също се съдържа поредица от съгласни (брх), близка до корена 'блг'. Така че, двете думи могат да имат обща семантика, произлизаща от думата "бял, благороден".

    Като трето обстоятелство може се посочи етично-дуалистичната представа на древните иранци за устройството на света. Според тази представа светът е разделен на две части, добра (бяла) и лоша (черна). Тези представи са най-добре съхранени при източноиранците, които не са възприели реформата на Заратустра. Добрият бог Ахура Мазда (Ормазд), изобразяван като слънце разпръсква светлина заедно с другите богове, месеца и петте планети над "белия" свят, в който живеят хората. Във "долния или черния свят" е имало само мрак и там живеел злобният бог Ахриман, жадуващ да разрушава и убива. Най-вероятно, 'бял' е била философско-морална категория в която е вложен положителен смисъл, а в категорията 'чер'-отрицателен смисъл. При българите, с това може да се обясни традицията да се назовават началните притоци на реките с две имена, например Бели и Църни Дрин в Македония, Ак Идил и Кара Идил в Башкортостан. В България има Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места. Не би било чудно, ако тази древноиранска антитеза е вложена и в случая Бяло море - Черно море. Обяснението, че при прабългарите 'бял' е синоним на изток, а 'чер' на запад (10) не е никак убедителна даже от първо сравнение с посоките на света. При башкирите има много популярна легенда за характера на "двете сестри", реките Ак идил и Кара идил, родени от бог Урал, в която е вложен точно този смисъл на бял/добър и чер/лош. Ак идил е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил е злобна, агресивна и силно криволичеща през скалите на планината. В този смисъл при нас има Голяма (Бяла) и Луда (Черна) Камчия. Изглежда, прабългарите и другите сродни ирански народи са запазили за себе си име, близко по смисъл на този вложен в моралната категория 'бял, благороден'. Езиковият анализ на П. Голийски подкрепя твърдението, че буквалният превод на българския етноним съдържа семантиката "бял, висок". В много езици, производни на древния нострадически език се съдържат думи с основа "блг", "брг", "блк" и др. подобни на тази на българския етноним, които имат съдържание "бял, светъл, блестящ" (1).

    На четвърто място, съгласно митологията на древните иранци, богът Ахура Мазда (Слънцето) създал първият човек на земята, наречен Гая Маретан, (Гайомарс, Кайумарс, Гайомарт) буквално "слънчев живот". В митологията на древните иранци Гая Маретан играе централна и извънредно положителна роля. Счита се, че той е първия човек на земята, притежавал царска власт, като първи цар на Иран. Той е създал първия календар с начална точка денят Науруз, когато сутринта Слънцето влиза в съзвездието Овен. Счита се че Кайумарс основал град Балх и този град е бил негова столица. Подобно на своя създател, Кайумарс бил "бял, блестящ, лъчист и висок" (1, стр. 26). Както се вижда, физическият облик на Кайумарс съвпада напълно с представата, която прабългарите и другите арийски народи от източен Иран и Памир са имали за себе си. След като Ахриман убил Кайумарс, от тялото му се излели всички благородни метали, златото и среброто.

    На пето място, религиозните представи на прабългарите също може да са повлияли избора на техния етноним. От най-древни времена в иранския свят и в Месопотамия са почитани като богове следните небесни светила: Слънцето и Месеца като първи главни богове и петте видими с просто око планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Древните народи от Иран и Месопотамия са открили, че за разлика от всички други небесни светила, само тези се движат по небето и са ги възприели като богове. Пътят на светилата -богове се очертава от 12 съзвездия, чийто имена имат много общи корени в езиците на Египет, Месопотамия, Иран, предарийска Индия и езика на прабългарите. Според религиозните представи на тези народи, тези небесни тела-богове са имали достатъчна мощ за да влияят върху съдбата на хората и хода на историческите събития. Има вече достатъчно доказателства, че този пантеон на богове-небесни светила е играел главна роля и в религията на прабългарите. Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите почитали Слънцето, Месеца и другите звезди. Изводът, че небесните светила - звезди са били върховни богове и при прабългарите се съгласува с наскоро разшифрованата от Цветелин Степанов върховна титла на българските канове - "кана сюбиги". Това означава буквално "кан на звездите, звезден кан", като "сюбиги" има за основа шумерската дума "суб"- звезда и завършва с типичното за езика на прабългарите окончание "-ги" изразяващо притежание. Обикновено върховната титла на повечето владетели от древния свят подчертава божествения произход на тяхната власт. Титлата "кана сюбиги" изразява същото, т.е., че властта на кановете произтича от боговете, като в случая обаче се посочва, че боговете на прабългарите са звезди.

    Ако поискаме да характеризираме семантично основните богове - небесни светила на прабългарите, то за това ще ни са напълно достатъчни само два етимологични центъра: първия изразен с думите "бели, блестящи, искрящи" и втория с думите "високо разположени, велики, могъщи". Обаче, тези етимологични центрове съвпадат напълно с посочените преди това етимологични центрове, описващи смисъла на етнонима "българ" пък и на останалите народи от източен Иран. От това толкова плътно припокриване на семантиката на етнонима и религиозната представа за боговете на прабългарите следва, че между тях е възможно да има тясна връзка. Като израз на тази възможна връзка между смисъла на етнонима "българ" и религиозната представа за техните главни богове може да послужи формата на най-често използвания от прабългарите графичен знак IYI "ипсилон с две хасти". Този знак е открит върху над 100 предмета, свързани с оръжията, строителството и бита на прабългарите навсякъде, където те са имали трайни поселения: севереното причерноморие, на север и юг от Дунав и в Македония. Неговият смисъл досега не е разгадан, но се счита че той е по-скоро знак за демонстриране на етническа, отколкото на религиозна принадлежност, понеже се открива и върху предмети изработени няколко века след официалното приемане на християнството. Ние се присъединяваме към мнението, че знакът IYI не представлява поредица от букви и не изобразява дума, а е йероглиф в който е закодиран важен за прабългарите символ. Разкодирането може да се извърши, като хастите се пречупят на две и след това се присъединят към общия център на симетрия:

    Така се получава звезда, символ на "бяло, блестящо, високо издигнато и могъщо небесно светило" - бог. При това, получава се звезда със седем лъча, колкото са на брой планетите - главни богове. Така, в този упорито повтарян прабългарски знак IYI вероятно е закодиран смисълът на българския етноним, а също и основата на прабългарската религия. По същество, със помощта на една единствена дума, своя етноним и на един единствен знак, йероглифът-звезда IYI прабългарите са посочвали кои са техните богове и коя е тяхната религия. Може би като една далечна реликва от тази връзка, в юго-източната част на град Нандор фехер вар (Белград) има един голям квартал наречен "Звездара", вероятно начално поселение на прабългарите.

    Напълно разбираемо е защо с официалното приемане на християнството през 9 век, смисълът на етнонима българи и на прабългарския знак-звезда IYI постепенно са забравени. По същество, в българския етноним, както и в знака IYI е бил вложен не само етноопределящ, но и дълбоко религиозен смисъл. С налагане на християнството, този смисъл е станал не само излишен, но и донякъде вреден за новите религиозни представи и в рамките на няколко века е бил изкоренен. За съвременния българин обаче е крайно необходимо да знае смисъла на своето име и пътя на своите предци.

    За повече подробности, вижте http://protobulgarians.com

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Не намерих такава тема, а въпросът ме вълнува открай време. Мислех да сложа информация в темата "Саракт", но в крайна сметка реших да пусна отделна тема.

    БЪЛГАРИ ЛИ СМЕ ....

    За произхода на прабългарите

    Данни за прабългарски...

    Синтез между Хунорската и Тракийската теории....

    Аз лично съм много объркана по въпроса за произхода на българите. Въобще за българи, славяни и траки.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    http://protobulgarians.com/Statii%20ot%20d...ori/Bakalov.htm

    За мен, лаик по въпросите на историята, това е най компетентната статия -обзор за прабългарите и основаването на нова българска държава на Балканите.Тук има и други интересни публикации.

    Иначе, чел съм книжки които започват историята на прабългарите от края на ледниковия период.


    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ В ДАТИ

    ІІ - І хил. пр.н.е.

    Българите живеят около планината Алтай в Централна Азия.

    ІV век

    Част от българите са увлечени на запад от хуните.

    354 г.

    Най-ранното споменаване на името "българи".

    480 - 562 г.

    Българите воюват на Балканите с германски племена и византийски войски.

    Около 565 г.

    Аварите покоряват българските племена.

    532 г.

    Българите отхвърлят аварската власт. Начало на Велика България.

    Около 670 г.

    Разпадане на Велика България. Ново разселване на българските племена.

    700 - 753 г.

    Утвърждаване на новата българска държава (при Тервел, Кормисош и Севар).

    753 - 768 г.

    Вътрешни размирици и отслабване на държавата.

    768 - 803 г.

    Излизане от кризата и стабилизиране на държавата (Телериг, Кардам).

    803 - 852 г.

    Разширяване и укрепване на държавата (Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян).

    852-889 г.

    Управление на Борис I.

    853 г.

    Неуспешна война срещу Немското кралство.

    855 - 856 г.

    Византия отнема от България град Филипопол, областта Загоре и черноморските крепости Девелт, Анхиало и Месембрия.

    862 г.

    Военен съюз с Немското кралство. Неуспешна война срещу Сърбия.

    863 г.

    Неуспешна война срещу Византия. Подписан е мирен договор между двете страни.

    864 г.

    Покръстването на българите.

    865 г.

    Бунт на българските боили срещу покръстването.

    866 г.

    Пратеници на Борис I в Рим преговарят за самостоятелността на Българската църква. Делегация на папата донася отговорите на Николай I по допитванията на българите.

    870 г.

    На VIII Вселенски събор в Цариград Българската църква е обявена за автокефална (независима), начело с архиепископ.

    870 - 882 г.

    Опити на папата за църковно влияние в България.

    870 г.

    Неуспешна война срещу сърбите.

    880 г.

    Утвърждава се независимостта на Българската църква на поредния Вселенски събор в Цариград.

    889-893 г.

    Управление на Владимир-Расате. Княз Борис се оттегля в манастир.

    893 г.

    Народен събор в Преслав.

    893-927 г.

    Управление на Симеон.

    894 г.

    Първата война на Симеон срещу Византия завършва с успех. Маджарите разоряват Добруджа.

    895-896 г.

    Симеон в съюз с печенегите разгромява маджарите.

    896 г.

    Симеон разбива византийците край Булгарифигон.

    904 г.

    Разширяване на България на югозапад.

    913 г.

    Симеон е коронясан за цар от византийския патриарх.

    914 г.

    Симеон превзема Одрин.

    20.VІІІ. 917 г.

    Победа над византийците край р. Ахелой.

    917 г.

    Успешен поход срещу Сърбия.

    918 г.

    Поход на българската войска във Византия.

    920 г.

    Поход на българската войска до Дарданелите.

    921 г.

    Българските войски край Цариград.

    922 г.

    Симеон преговаря с арабите.

    9.ІХ.923 г.

    Симеон се среща с Роман Лакапин пред стените на Цариград.

    924 г.

    Успешен поход срещу Сърбия, която е включена в границите на България.

    926 г.

    Хърватите нанасят поражение на българската войска.

    27.V.927 г.

    Умира цар Симеон.

    927 - 970 г.

    Управление на цар Петър.

    927 г.

    Сключен е 30-годишен мирен договор между България и Византия.

    928 г.

    Заговор на Иван, третия Симеонов син, срещу цар Петър.

    930 г.

    Бунт на Михаил, първороден син на цар Симеон.

    934-965 г.

    Нападения на маджарите в българските земи.

    943 г.

    Печенегите нападат България.

    965 г.

    Българско пратеничество до германския крал Отон I и сключване на мир с унгарците.

    967 г.

    Поход на византийския император Никифор Фока в Тракия.

    968 г. Първи поход на руския княз Светослав в България.

    969 г.

    Втори поход на Светослав срещу България.

    970 г.

    През януари умира цар Петър.

    970-971 г.

    Управление на Борис II, първороден син на цар Петър.

    971 г.

    Византийският император Йоан Цимисхий завладява Преслав на 4-5 април.

    971 г.

    От 25 април до 24 юли византийците обсаждат Дръстър (Силистра). Покоряване на Североизточна България. Самуил и неговите братя застават начело на свободните български земи.

    971-976 г. Военни действия между България и Византия. Освобождаване на Североизточна България.

    977 г.

    Роман, вторият син на цар Петър, се завръща в България и е провъзгласен за цар.

    977-983 г.

    Успешни походи на Самуил срещу Византия.

    986 г.

    На 17 август Самуил разбива Василий II в Ихтиманския проход (при Траянови врата).

    987-989 г. Размирици Във Византия и успешни български нападения срещу империята.

    991 г.

    Цар Роман е пленен от ромеите.

    991-995 г. Непрекъснати военни сблъсъци между България и Византия.

    996 г.

    Поражението на Самуил при река Сперхей.

    997 г.

    Умира цар Роман. Самуил е провъзгласен за цар на България.

    998 г. Самуил пленява сръбския княз Иван Владимир.

    1001 г.

    Византийците отново превземат Североизточна България.

    1003 г. Василий II превзема Видин и разбива войските на Самуил край Скопие. Военни действия между българи и маджари.

    1004 г. Византийците обсаждат неуспешно Перник.

    1005 г.

    Византийците превземат Драч.

    1009 г. Поражение на българите край Солун.

    1014 г.

    На 29 юли Василий II разгромява българите при Ключ в долината на река Струмешница. Българите унищожават византийски отряд край Вардар. На 6 октомври умира цар Самуил. На 15 октомври на българския престол се възкачва Гаврил Радомир, първородният син на цар Самуил.

    1015 г.

    През август Гаврил Радомир е убит от Иван Владислав.

    1015-1018 г.

    Управление на Иван Владислав.

    1016 г.

    Български поход срещу Драч.

    1016 г.

    Втора неуспешна обсада на Перник от Василий II.

    1017 г.

    С руски съюзници Василий II отново атакува България.

    1018 г.

    Иван Владислав е убит. Окончателно падане на България под византийска власт.

    1019 г.

    Василий II изпраща оцелелите български войски в Армения.

    1026 г.

    Първо печенежко нападение.

    1032 г.

    Нападения на печенеги в Северна България.

    1034 г.

    Нови нападения на печенеги.

    1037 г.

    За български архиепископ е поставен грък.

    1040 г.

    Натуралните данъци са заменени с парични.

    1040-1041 г.

    Въстание начело с Петър Делян.

    1048 г.

    Голямо печенежко нашествие.

    1059 г.

    Унгарците нахлуват в Северозападна България.

    1064 г.

    Нашествие на узи. Ново унгарско нападение.

    1066 г.

    Бунт на българи и власи в Северна Гърция /Тесалия/.

    1072 г.

    Въстание начело с Георзи Воитех.

    1074 г.

    Бунт в Северна България начело с Нестор.

    1079 г.

    Бунтове в София и Несебър.

    1081 г.

    Нападение на нормани в Югозападна България.

    1084 г.

    Заселване на печенеги в Добруджа.

    1084 -1086 г.

    Бунт на павликяните в Пловдивско.

    1087 г.

    Съвместно нападение на унгарци, кумани и печенези.

    1096 г.

    През страната преминават участниците в Първия кръстоносен поход.

    1107 г.

    Нахлуване на нормани в Югозападна България.

    1122 г.

    Поредно нашествие на печенеги.

    1147 г.

    През страната преминават участниците във Втория кръстоносен поход.

    1186 г.

    Пролетта. Въстание на Петър и Асен. Възраждане на българската държава. Начало на царуването на Петър IV.

    1188-1241 г.

    Години на възход и надмощие на Балканския полуостров.

    1190 г.

    Цар Петър IV отстъпва престола на брат си Иван Асен I . Ромеите са разгромени в Тревненския проход.

    1190-1196 г.

    Победи над Византия.

    24 март 1201 г.

    Цар Калоян превзема Варна от гърци и латинци.

    1203 г.

    Победи над сърби и унгарци.

    Ноември 1204 г.

    Уния с католическата църква.

    14 април 1205 г.

    Победа над латинската армия край Одрин. Латинският император Балдуин I Фландърски е пленен.

    Септември 1207 г.

    Победа в Родопите над латинския херцог Бонифаций Монфератски.

    Февруари 1211 г.

    Църковен събор в Търново срещу еретиците.

    9 март 1230 г.

    Разгром на епирска войска в местността Клокотница край Хасково . Пленен е епирският император Теодор Комнин.

    1235 г.

    Скъсване на унията . Възстановяване на българската патриаршия.

    1241 г.

    Отбито е татарско нападение в отвъддунавска България.

    1241-1280 г.

    Години на упадък.

    Есента на 1242 г.

    Зависимост от татарите.

    1246-1253 г.

    Големи териториални загуби.

    1253 г.

    Съюз с Дубровник срещу Сърбия . Успешно нахлуване в Сърбия.

    1255 г.

    Неуспешно въстание в Мелнишко и Сярско срещу гърците.

    Юли 1256 г.

    Унизителен мир с Византия поради посредничеството на руския княз Ростислав Михайлович.

    Есента на 1256 г.

    Междуособици заради царския престол . Княз Ростислав обсажда Търново.

    1256-1257 г.

    Мицо Асен става цар.

    1257 г.

    Венецианци превземат Месемврия (Несебър).

    1259-1261 г.

    Неуспешна война с Унгария.

    1261 г.

    Мицо предава Месемврия и Анхиало (Поморие) на Византия.

    1264 г.

    Татарско - български поход срещу Константинопол.

    1266 г.

    Поражения от Унгария.

    1274 г.

    Опустошително татарско нашествие.

    Есента на 1277-1280 г.

    Гражданска война . Болярите надделяват над въстаналите селяни, водени от Ивайло.

    1277-1279 г.

    Войските на Ивайло громят татари и византийци.

    Пролетта на 1279-та есента на 1280 г.

    Царуване на Иван Асен III.

    1280 г.

    Боляринът от кумански произход Георги Тертер е избран за цар на България и управлява до 1292 г.

    1282 г.

    Сърбия откъсва от България Северна Македония.

    1285 г.

    Татарско нашествие. Георги Тертер изпраща сина си Теодор Светослав като заложник в Златната орда.

    1292-1299 г.

    Управление на татарския поставеник Смилец.

    1300 г.

    Управление на татарина Чака.

    1300-1321 г.

    Управление на Теодор Светослав.

    1303 г.

    Светослав освобождава много крепости от Византия на юг от Стара планина.

    1304 г.

    Поход на Светослав, освободени са крепости по Черноморието ( Месемв - рия , Анхиало , Созопол ).

    1305 г.

    Светослав присъединява към Търновското царство земите на чичо си Елтимир.

    1307 г.

    Българо - византийски мирен договор.

    1320 г.

    Татарска войска преминава през България на път за Одрин.

    1321-1322 г.

    Управление на Георги II Тертер.

    1322 г.

    Поход и възвръщане на Пловдив.

    1322 г.

    Много крепости на юг от Стара планина се откъсват от България и се предават в ръцете на византийския император (Диаипол - Ямбол, Лардея, Ктения).

    1322 г.

    Боляринът Войсил се признава за васал на Византия.

    1323 - 1330 г.

    Управление на Михаил Шишман.

    1323 г.

    Югоизточна Тракия е върната в българските предели (земите между Месембрия и Сливен).

    1323 г.

    Византийците превземат Пловдив.

    1324 г.

    Земите на Войсил са присъединени към България.

    1326 г.

    Таен договор между Михаил Шишман и Андроник III за взаимопомощ.

    1329 г.

    Мирен договор между България и Византия и споразумение за общи действия срещу сърбите.

    1330 г.

    Битката при Велбъжд.

    1330 - 1331 г.

    Управление на Иван Стефан.

    1330 г.

    Византия нахлува в Южна България.

    1331 г.

    Болярски заговор сваля Иван Стефан. За царе избран Иван Александър.

    1331-1371 г.

    Управление на Иван Александър.

    1331 г.

    Успешен поход в Източна Тракия.

    1331 г.

    Съюз между България и Сърбия , скрепен с брак.

    1332 г. - Боляринът Белаур оглавява бунт на недоволни боляри, потушен от Иван Александър.

    1332 г.

    След успешен поход Византия си възвръща градовете на юг от Стара планина.

    18.VІІ.1332 г.

    Разгром на византийците при Росокастро.

    1341- 1344 г.

    Иван Александър се намесва във вътрешните междуособици на Византия.

    1344 г.

    Възниква самостоятелното владение на Момчил в Родопската област.

    1345 г.

    Убит е войводата на Родопите Момчил в битка с византийски войски и техните турски наемници.

    Средата на XIV век

    Боляринът Балик откъсва владенията си в Североизточна България от централната власт.

    1352 г.

    Турците превземат първата балканска крепост Цимпе на Галиполския полуостров.

    1354 г .

    Султан Сюлейман превзема Галиполи. В сражение срещу турците загива Михаил Асен, един от синовете на Иван Александър.

    1355 г.

    Сключен е съюз между България и Византия за съвместна борба срещу турците, който не дава резултат.

    1356-1396 г.

    Иван Срацимир управлява Видинското царство.

    1364 г.

    Султан Мурад I превзема Пловдив и Стара Загора. Последна българо-византийска война.

    1365 г.

    Унгарците превземат Видин.

    1369 г.

    С помощта на влашкия воевода Иван Александър превзема Видин и го връща към Търновското царство.

    1371 г.

    Султан Мурад I разбива при крепостта Черномен (до Одрин) братята Вълкашин и Углеша. Умира Иван Александър.

    1371-1373 г.

    Турците завладяват Северна и Североизточна Тракия и Родопите.

    1373-1375 г.

    Завладяна е Беломорската област.

    Около 1373 г.

    Иван Шишман се признава за васал на султан Мурад I и му дава за жена сестра си Кера Тамара.

    1382 г.

    София пада под властта на турците.

    1387 г.

    Сръбско-босненска войска нанася удар на турците при гр. Плочник.

    1388 г.

    Турците превземат Провадия, Шумен, Мадара.

    1389 г.

    Поражение на сърби и босненци при Косово поле.

    1391 г.

    Нашествениците сломяват съпротивата на Влашкия войвода Мирчо.

    1392 г.

    Турците нахлуват в Унгария.

    17 юли 1393 г.

    Търново пада в ръцете на завоевателите.

    1395 г. Пада Никопол, Иван Шишман е убит.

    1396 г.

    Неуспешен кръстоносен поход на унгарския крал Сигизмунд срещу турците. Султан Баязид превзема Видин. България пада под турско робство.

    1404 г.

    Престолонаследникът Константин воюва с турците в Северозападна България.

    1408 г.

    Избухва въстание в Северозападна България начело с Константин и Фружин.

    1412 г.

    Въстание в Източна и Югозападна България.

    1413 г.

    Турците изселват въстаналите българи.

    1425 г.

    Българи , власи и сърби завземат Видин.

    1443 - 1444 г.

    Български доброволци се бият заедно с кръстоносната армия срещу турците.

    1453 г.

    Турците завземат отново Несебър, Анхиало и Созопол.

    1469 г.

    Мощите на Свети Иван Рилски са пренесени от Търново в Рилския манастир.

    1515 г.

    Българският златар Георги е изгорен на клада в София, защото отказал да стане мюсюлманин.

    1555 г.

    Насила помохамеданченият обущар Никола отхвърлил исляма и бил убит с камъни в София.

    1575 г.

    Бунт на войниците от Панагюрище.

    1595 г.

    Хайдути завземат София.

    1596 г.

    Хайдути разбиват управителя на Румелия и превземат Враца и Плевен.

    1598 г.

    Първо Търновско въстание.

    1666 г.

    Насила са помохамеданчени българите от Чепино ( Родопите ) и Разложко.

    1669 г.

    Насила са потурчени много български села в Пловдивско и Северните Родопи.

    1686 г.

    Второ Търновско въстание.

    1688 г.

    Избухва Чипровското въстание в Северозападна България.

    1689 г.

    Насила са ислямизирани много българи в Северна България. Въстание начело с Карпош в Североизточна Македония.

    1730 г.

    Бунт на българите в Силистренско.

    Средата на 18 век

    Български бежанци се заселват във Влашко.

    1762 г.

    Паисий Хилендарски написва История славянобългарска.

    70 - 80 год. на XVIII век

    Начало на кърджалийството. Хиляди български бежанци към Русия.

    1783 г.

    Осман Пазвантоглу завзема Видин.

    1807 г.

    Руският император оземлява български бежанци в южна Русия.

    20-те години на XVIII век

    Димитраки Хаджитосиев оглавява борбата на врачанското население срещу гръцките владици.

    1824 г.

    Петър Берон издава „Рибния буквар".

    1829 г.

    Превземане на Силистра от руската армия.

    1829 - 1830 г.

    Опит за въстание начело с Георги Мамарчев.

    1834 г.

    Добри Желязков открива модерна фабрика в Сливен.

    1835 г.

    Велчова завера в Търново. Открива се първото българско светско училище в Габрово.

    1836 г.

    Въстания на селяните в Северозападна България.

    1838 г.

    Откриване на българска печатница в Солун.

    1840 г.

    Открива се първото девическо училище в Плевен.

    1841 - 1843 г.

    Браилски бунтове.

    1844 г.

    Излиза първото българско списание „Любословие" в град Смирна, под редакцията на Константин Фотинов.

    1846 г.

    В Лайпциг излиза първият български вестник „Български орел".

    1849 г.

    Откриване на български храм в Цариград.

    1850 г.

    Въстание в Северозападна България.

    1853 г.

    Раковски създава в Цариград организацията Тайно общество.

    1857 г.

    В Лом е основано първото българско женско дружество.

    1860 -1861 г.

    Турското правителство заселва татари и черкези в българските земи.

    1862 г.

    Сформира се Добродетелната дружина.

    1868 г.

    Първи български хор в Свищов.

    1869 г.

    В Браила е основано Българското книжовно дружество с председател Марин Дринов.

    1870 г.

    В Шумен е сформиран първият български ученически оркестър.

    1871 г.

    В Русе е основано първото българско учителско дружество.

    1872 г.

    Българите от Скопска и Солунска епархия отправят искане до турското правителство да бъдат присъединени към Българската екзархия. Любен Каравелов отпечатва В Букурещ повестта „Българи от старо време".

    1873 г.

    В Свищов е открито първото българско търговско училище.

    VIII. 1874 г.

    Стефан Стамболов е определен от БРЦК за организатор на цялата комитетска дейност в България.

    1874 - 1875 г.

    Преброяване на населението в българските земи.

    IX. 1875 г. Опит за въстание в Старозагорско въстание.

    http://xoomer.alice.it/pavelnik/Biblio/Istoria/Istoria.htm

    Библиотека на Павел Б. Николов

    http://www.omda.bg/bulg/COMMON/prikazka.html

    ПРИКАЗКАТА БЪЛГАРИЯ

    1 човек харесва това

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Интересни нещица намерих и аз Тук и Тук.

    "Ако някой търси истината, Бог виждa,

    и ако някой лъжe, Бог също вижда.

    Те (българите) направиха много добрини на християните (ромеите),

    но християните забравиха. А Бог това вижда".

    Кан Персиян , IX в.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    хаха, българия не на 3, а на 103 морета. направо от китайско море до атлантика.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Знакът на Тангра, може да се види на българските икони.

    Публикувано изображение

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Древна България (Бактрия, Балхара)

    Гърците я произнасяли като Бактрия, но тяхното произношение винаги е доста изкривено, заради особения им език. Индийските източници я наричат Балхара, китайските - Бо ло, арабите - бургар.

    Българите са се разселвали много и при всички преселения са носили държавната си организация, стопанска култура, създавали са държави. Така че, не може да се твърди, че Бактрия е "първата" българска земя.

    Ето повече от нета:

    Иво Андровски

    Българите и световната цивилизация

    http://www.aura-astro.hit.bg/s_history1.htm

    Най-старата българска държава е съществувала още през II хилядолетие преди новата ера в района на Имеон - Такламакан и Тян Шан. Известна е от индийските източници като страна на болхиките. Арабите са я наричали Балхара и Бургар, согдийците Блгар, а таджиките Палгар/Фалгар. След идването на Александър Македонски по тези земи, тя е известна и с гръцкото име Бактрия. Главен град на държавата е бил Балх (районът на днешен Северен Афганистан), наричан царствения град, града на хилядата царе.

    -------------------------------------------------------

    Ние, Болг-Ариите

    Шегор Расате

    http://www.kanatangra.wallst.ru/bolg-arya.htm

    Най-ранните сведения за българите срещаме в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне е отнесено към VIII-VII в.пр. Хр. Там българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава - БАЛХАРА. Столица на БАЛХАРА е бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Също като Рим, който се слави като Вечният град. Според Махабхарата БАЛХИТЕ са били прочути с ценните си "небесни" коне, заради които индийските владетели са воювали с тях.

    След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, българите биват принудени да се изтеглят от старата си родина. Така през III-II в.пр. Хр. започват първите български преселения от Балхара към Европа. В историята на Уелс се отбелязва, че точно през този период народ на име БОЛГИ се заселва в Британия. Според записаните в тази история келтски извори БОЛГИТЕ са дошли от Партиянското царство, или от гръцките земи в Средна Азия, така нареченото "Гръко-Бактрийско" царство в Бактрия.

    основната част от българския народ се задържа в земите около Имеон (Памир), на север от Бактрия. За това свидетелствува византийският историк Агатия:

    "Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, други ултидзури, а други буругунди."

    Още в древността българите са били народ с висока стопанска култура. За разлика от съседните номадски племена, живяли в Средна Азия, нашите прадеди са развивали всички стопански поминъци - земеделие, животновъдство, строителство, търговия, занаятчийско производство, а в сферата на занаятите - кожухарство, тъкачество, ковачество, златарство... Освен с хубавите си коне, нашите прадеди са били известни и с ценните си сортове зърнени храни. В Древния Изток са били прочути весококачествените български стоки и произведения - 12 от тях носят името БОЛГАР.(7) За пълноценното развитие на своето стопанство българите са устройвали своите държави в онези области, където са съчетани плодородни земи, планини и търговски пътища. В земи с подобни природни природно-географски дадености са основани Балхара, Старата Велика България, Дунавска България и Бавария.

    -----------------

    Произход на БългАрите в светлината на археологическите данни

    Явор Тодоров

    http://narodopis.narod.ru/BULGARIA.htm

    Антропологичният облик на населението е европеидно с много слаби монголоидни черти напомнящи памиро-ферганския расов тип, характерен за района на Бактрия, Согдиана и съседните им земи.

    ----------------

    Заровените върхове

    Поглед към постиженията на древните българи

    Ст.н.с. д-р Петър ДОБРЕВ

    http://www.sbubg.info/udelo/?article=371

    Раните китайски хроники също споменават едно старо българско постижение. Според тях някога откъм древния град Балх, столица на източното царство Балхара, дошли в Поднебесната империя изкусни майстори-стъклари, които предали на китайците един от най-сложните древни занаяти - отливането на цветни стъкла. "Оттогава цветните стъкла поевтиняха в Поднебесната империя" - отбелязва по този повод историческата хроника на династия Тан. В същите летописи се възхваляват и необикновените коне, отглеждани в така наречения "Западен край", към който е принадлежала и някогашната Древна Бактрия /Балхара/. Китайците наричали тези коне с името Небесните коне, а изразът "кон от Балх" се среща и в старите санскритски ръкописи като нарицателно название на бързите и добре отгледани коне.

    Към старите български постижения принадлежи несъмнено и особеният начин на заквасване на кисело мляко чрез късче сушено чревце от новородено агне или козле. Днес този вид закваска се употребява най-вече в планините на някогашното царство Балхара, сред дардите от Хиндукуш, което показва, че той е бил изобретен в българската прародина и заедно с българите е изминал дългия път от планината Имеон до Балканския полуостров.

    Основни начала за българската най-стара повестност*

    http://slovo.bg/old/rakovski/povestnost.htm

    ...........................................................................

    http://www.astrohoroscope.info/bulgaria.htm

    Страната Балхара

    Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.

    През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.

    С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.

    В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.

    http://www.kroraina.com/casia/kamalid/

    1 човек харесва това

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    lili-zora, браво от мен!

    Трябва да има и такива постове отвреме на време, за да видим, че сме една

    от най-древните държави! Да има нещо, с което да се гордеем!

    :)

    1 човек харесва това

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Във връзка с тези материали искам да споделя, че перди години един мой приятел, запален любител-историк разпали в мен интереса към произхода и историята на прабългарите с книгите на Кръстьо Мутафчиев. Четох негова трилогия, която направо ме потресе. По-точно прочетох втората и третата част. Първата така и не можах да намеря. Много съм склонна да вярвам на това. И съм склонна да вярвам, че нашата нация е потъпквана умишлено отвън. Има нещо тайнствено в нас. И много ми се иска да науча истината за нашия произход. Истината за нас. Затова тази тема е страхотна и се надявам да намери още последователи :P:) .

    Редактирано от mucunka (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    БРАВО! БЪЛГАРИЯ е била, е, и ще пребъде!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    И какво излиза сега, че бълхите са се отделили от древните българи и са продължили еволюцията си в друга посока ли :wors: ?! (шегичка)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.

    ПРОЛОГ

    Из мъглата на вековете

    Древните Българи

    Българите - това е народът, който имаше всичко,

    което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за

    тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е

    народът, на който се учудваше светът.

    Магнус Феликс Енодий1, 486 г.

    Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.

    Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,

    а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;

    от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка;

    а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като на-род, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...

    Тъй или иначе, като изключим Древна Гърция, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.

    1 Магнус Феликс Енодий (473-521) - роден във Франция, близък приятел на остготския крал Теодорих, в негова чест написал „Похвално слово за крал Теодорих'1.

    21

    Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.

    Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

    Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

    - Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай

    и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си;

    победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден;

    аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв;

    не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена,

    но не успели още да я довършат и ето ги - българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената;

    като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената;

    те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят - така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите - на юг. Ха наздраве!

    Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра - така се казва върхът и досега - Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си - Болгар;

    продължили нататък, прекосили планините Памир и Хин-дукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България,

    но понеже другите народи не можели да произнесат Ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия

    (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните - балгейъриън, французите - бюльгар, немците - булгарен, арабите - бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците - балхар, индийците - балгхар, персийците - болгар...).

    Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете - вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа;

    после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава, наричали на-Рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име ~~ Балкис,

    това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

    По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве!

    Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

    Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!",

    но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато;

    древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия",

    тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра2 е написал свещената си „Зенд-Авеста".

    Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия,

    но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз-нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос

    2 Заратустра (Зороастър) - персийски пророк, създател на зороастризма - дуалистично учение за вечно враждуващите бог на доброто Ахурамазда и бог на злото Анхра-Майню (Ариман).

    и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ха-наан,

    така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

    През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?";

    пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех", паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!);

    на другия ден се качили двамата навръх планината Хин-дукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан,

    но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини -и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

    Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арта-шир I.

    Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.

    Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове.

    Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхар-ва~веда", написана на санскрит през X век преди Христа.

    Нещо повече - индийски царе до X век след Христа, продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Урбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред

    името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.

    Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

    Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа;

    други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дин-гезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България;

    трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;

    четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

    Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

    Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море

    и там митичният цар Авитохол, както свидетелства

    Именникът на българските ханове", основава през 165 годила след Христа деветата българска държава,

    призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор3: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

    Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.

    Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?

    Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Ати-ла, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година -

    през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

    Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет -Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

    Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях,

    защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.

    За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето,

    3 Патриарх Никифор I - бил патриарх в Константинопол от 806 до 815 г., а живял до 829 г.; написал „Кратка история" - за събитията от 602 до 769 г. и „Кратка хроника " - от сътворението на света до 829 г.

    Прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак),

    та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко

    и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието,

    което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.

    Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестое-не, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.

    Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

    - Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое

    име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Ду лоба - „Страната на Дуло", другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат - Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала;

    та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?", повикал петимата си синове - Баян, Кот-раг, Аспарух, Кубер и Алцек - и им рекъл:

    - Синове мои, свършват земните ми дни.

    - Олеле, тате, недей! - проплакал най-малкият, Алцек. -

    Какво ще правим без тебе?

    - Сега ще ви кажа - рекъл Кубрат.

    - Баяне, я вземи оня

    наръч пръчки.

    - Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

    - Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -

    казал му Кубрат.

    Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си - не се чупят. Ударил втори път - пак не се чупят. Трети път ударил с все сила - същото.

    - Не мога - рекъл, - тате.

    - Нека опитат и другите - казал Кубрат.

    Опитали един по един и другите четирима синове на Куб-Рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

    - Дайте ги сега на мен - рекъл Кубрат.

    Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките еДна по една и с лекота ги чупел - една по една.

    - Еее, така и баба знае! - извикали в един глас синовете му-

    - Една по една всеки може.

    -Точно така - казал Кубрат. - И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи, ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе-ди. Разбрахте ли?

    - Тъй верно, разбрахме! - отвърнали в един глас петима

    та му синове.

    - Какво разбрахте?

    - Съединението прави силата.

    Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.

    Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като кубратовите синове.

    Защото още не бил изстинал трупът на стария хан - и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

    - По старшинство на мен се пада - казал Батбаян.

    - Тая няма да я бъде, ти да ни командваш - рекли четири

    мата му горди братя.

    На другия ден погреб*ли баща си по християнски, както им бил заръчал, погреб*ли го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

    Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

    - Аз оставам тук, на бащината си земя - казал Батбаян.

    - Аз поемам на север - казал Котраг.

    - Аз на юг - казал Аспарух.

    - Тогава аз тръгвам на запад - казал Кубер.

    - Аз идвам с тебе, бате - казал Алцек.

    И поели в четирите посоки на света.

    Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.

    Котраг повел ордата си на север - все по Волга, все по Волга, препускали, препускали...

    и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал - на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели бездънни гори и поля.

    Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

    - Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България\

    Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребърна България.

    През X век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия,

    защото, както е известно, вика унгарецът като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам,

    и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...

    Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато, след половинвековни отчаяни битки, била завладяна от татарите на Чингиз хан,

    но българите съхранили своята свяст и, мине - не мине век, вдигали бунтове - и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир,

    но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България4.

    4 За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ" („Историята на Джагфар ") древни български хроники, записани през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжска България много векове

    преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките „Хон китабъ" („Книга за хуните") на Кул Гали се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплували океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които считахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. (Б.а.)

    Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария;

    понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.

    По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България - вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...

    Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани;

    Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно,

    но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро...

    Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държава, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

    Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган...

    Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...

    А кой основа вашата - дванадесетата българска държава през 681 година? - провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. - България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!

    Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

    Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.

    Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина

    Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българин наистина е имало, един автор разказва за една, друг - за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...

    И тъй ден след ден, век след век - „Било ли е, не е ли било?" - и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви - в мъглата на нашата памет.

    Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.

    Кое е по-добро?

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Много добра тема! Благодаря ти за нея! Поздрави

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.

    България се появява на картите през 18 век, измествайки по древното название Мизия. Гърция е още по-млада - края на 18 век.

    ...що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

    Траките са имали градове, достатъчно злато за фантастични богати погребения, а не са имали държава? Някои май не са чували за Одриското царство.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    България се появява на картите през 18 век, измествайки по древното название Мизия.

    Като говориш за карти от 18 век погледни малко и по-старите карти и виж там къде се намира Мизия. Ще ти спести малко от срама.

    А иначе тукашната България си я има на карти от 10 век (не твърдя че ни няма на по-ранни, просто по-ранни не съм виждал) и си седи до средата на 14 век.

    И преди някой да побърза да ме поправи - не бъркам. И турците, и европейците признават независимостта на Видинското царство до 1430 и на кралството на Дракула до 1459, като и двете се слагат на картите с името България и герба на втората дунавска държава - Двуглавия орел (при Дракула освен двуглав орел има и котва). Не ги признаваме само ние, защото да се говори за България след Сара и нейното отроче-узурпатор Иван Шишман е обявено за антисемитизъм.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ето един сайт ТУК,съдържащ 12 исторически карти на България от 7-ми век до 1965 година,включително увеличаването и намаляването на териториите през войните.

    Сайтът е на английски език.Картите са взети от наши и чужди източници,като Freeman's Historical Geography,Droysen's Historischer Handatlas 1886,Stieler и др..

    Интересен сайт.....

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Разгледах картите и ми направи впечатление,че се разминават с това, което сме учили и картите, които сме ползвали. Например картата за периода 893-1018 . Това е времето на Симеон (началото на периода на картата), а границите са съвсем различни - не са включени земите на юг от Стара планина. Не мога да си обясня защо. lili-zora, благодаря за чудесната тема. Крайно време е историята ни да се преразгледа и да се включат всички открития, направени през последните 30 години. Имам усещането, че никой от историците ни не желае да се заеме с такава преработка. А мисля, че трябва да се преработи не само древната ни история, а и най-новата.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ето нещо, което предполагам, че ще ви е интересно. Статията е от Списание "Наука и Техника". Както обикновените читатели, така и специалистите историци са недоумявали какъв е смисълът на големите числа в първата част на „Именника на българските ханове". В нея се говори, че петима князе са владели 515 години, от които първият, Авитохол - 300, а вторият, Ирник -150 години. Досегашните тълкувания най-често се задоволяват да приемат тези кръгли, „нелогични" числа като обозначаващи някакви епохи или цикли. Най-новите разкрития за богатите космологични познания на древните българи хвърлиха светлина върху скрития, закодиран смисъл на тази част от именника. Оказва се, че тя съдържа много важна, досега неподозирана информация, идваща от древността като тайно знание, което е било достъпно само за малцина „избрани". Тайната информация, предавана в зашифрован вид, днес е известна под названията „космическа година", „велика слънчева година" или „великото завръщане". Всъщност става дума за прецесионното движение на точката на пролетното равноденствие, което се дължи на пълния кръг, описван от северния полюс върху небесната сфера за период от 25 776 години (вж, рис. 2).Това число е резултат от най-прецизните съвременни изчисления на въпросния пре-цесионен цикъл. А според „Именника на българските ханове", както ще покажем по-долу, за същия прецесионен цикъл се получават 25 750 години. Всичко това е закодирано в едно-единствено изречение: „СИИ 5 КЬНЯЗЪ ДРЪЖАШЕ КНЯЖЕНИЕ ОБ ОНОУ СТРАНОУ ДУНАЯ 515 ЛЕТ ОСТРИЖЕНАМИ ГЛАВАМИ" Тази закодирана информация не е единствената от такъв вид, но затова пък е учудващо прецизна и в това отношение превъзхожда всички други, запазили се до днес, от най-развитите цивилизации на древността: Дравидската, Шумерската, Мидийско-персийската, Египетската. По-късно това считано за „върховно" познание преминава и у древните елини, които пък го предават на старите римляни. Известни автори от римската епоха като Цицерон и Овидий са записали предания, които говорят за „великата тайна" на ХермесТрисмегист. Според модерните тълкувания „великата тайна" представлява точно „великото завръщане", т. е. прецесионният цикъл на точката на равноденствие. Според достигналите до нас предания числената стойност на този цикъл бил открит от Хермес и предаден първо на старите египтяни, а след това и на други цивилизации на древността. Хермес бил от балканските бръги. След убийството на „стоокия" Аргос той избягал в Египет. Там получил прозвището Тот и понеже дал на египтяните писмото и ги научил на числа, астрономия и магия, те го възприели като божество и му дали прозвището „Три пъти великият" или „Много великият". Великата тайна наХермес-Тот е достигнала до нас чрез египетския мит за Озирис, в който се съдържат „прецесионните числа" 12,30 и 72. От тези числа за времето, през което точката на пролетното равноденствие преминава 30° от небесната сфера, т. е. остава в една зодия, се получават 2160 години (30+72). За всички 12 зодии, т. е. за „великата космическа година" имаме: 2160x12 = 25 920 години. Същите стойности на прецесията са закодирани и в древната индийска „Ригведа", в която се споменава за „12-спицово колело, в което са поставени 720 синове на Агни". В еврейската „Кабала" също се споменава за „прецесионното число" 72. И китайските тайни общества „Триади" са запознати със „прецесионните числа" 72 и 36. Това, което е интересно за нас, е, че съществува и български апокрифен текст (запазен в девет различни преписа), известен като „Слово о Сивиле", съдържащ въпросните „прецесионни числа". В него се срещат числата 6 („шесте херувима"), 12 („дванадесет мъже") и 72 („седемдесет и два народа"). „Слово о Сивиле не бива да се приема просто като превод от някакъв гръцки или латински първоизточник, Иначе как ще си обясним твърде важната историческа и есхато-логична роля на „българския род", отредена му в този апокриф? Резултатите, получени от вавилонски и други древни астрономи, и онези, които са получени с най-съвременни изчисления, се разминават съответно: с 12 години за минаване на точката на равноденствието през една зодия и съсс 144 години за пълен прецесионен цикъл. Гъркът Хипарх, който доскоро неоправдано се смяташе за първооткривател на „преце-сията на равноденствията", за „великата година" е намерил 28 800 години, а за една „преце-сионна зодия" 2400 години. При тези стойности разликите са още по-големи: 252 и 3024 години. Както вече казахме българския „Именник" дава съответно: 2146 и 25 750 години.Тук вече разликите със съвременно изчислените стойности са минимални: 2 и 26 години. Наистина удивителен резултат! Излиза, че по отношение на математическите и астрономическите знания българите са превъзхождали другите древни цивилизации. Най-малкото са ползвали достиженията на друга, неизвестна нам досега високоразвита култура. По-горе цитираното изречение от „Именника" ползва един специфичен код, където „прецесионни числа" са 5 и 515 (петима князе държат княжението си 515 години). Ако умножим двете числа, получаваме 2575. Липсва ни една десетка, която умножена с предишното число, ще даде числото на „прецесията на равноденствията", т. е. числото на „великото завръщане". Тази десетка не е пропусната от съставителя на древния „Именник", а е предадена чрез значението на едно прозвище. Според византийските летописци основателят на отсамдунавска България Аспарух е имал във войската си оногури (оногундурои). А в цитираното изречение от „Именника" се споменават някакви „остригани глави", над които владеят „петимата князе", т. е. предшествениците на Аспарух. „Остриганите глави" са всъщност другото име на оногурите. Буквално преведено, това име означава „десетте рода" или „десетте огнища". Значи в прозвището „остриганите глави" е закодирана точно „липсващата" ДЕСЕТКА! Сега вече имаме: 515x5x10= 25 750 години за пълния прецесионен цикъл и 25 750:12 = 2146 години за една зодия. Просто и респектиращо точно! Поставя се логичният въпрос: Как древните българи са стигнали до този толкова прецизен резултат, който с право днес ни удивлява? И защо са закодирали „Великата тайна" точно с тези числа, които се различават от всички досега известни древни кодове? Може би едно „археоастрономическо" откритие на българския археолог Стефан Чохаджиев и анализът, направен му от Веселина и Димитър Колеви, ни насочват към отговора на този въпрос. Имаме предвид археологическата находка от Слатино, Дупнишко (вж. рис. 1), датирана към 4800 г. пр. н. е., върху която е изобразена част от звездното небе. Но понеже се виждат циркумполярните съзвездия, тогавашното местоположение на северния полюс ни кара да я отнесем към 6500 пр. н. е. Излиза, че нашите предци траките са се интересували от състоянието на звездното небе много преди другите, досега смятани за най-стари цивилизации (Египет, Обейд, Шумер, Харапа...). Милош СИДОРОВ Доста интересно. :-) Ако теорията е вярна ще се окажем по-добри математици и познавачи на астрономията от всички останали цивилизации. Да вметна само, че така нареченият "Именник на българските ханове" е със доста странно име, защото в целия документ никъде не се споменава думата ХАН. Както виждате и от цитата използван в статията нашите владетели са наричани Князе а не Ханове. Но нали се опитват да ни изкарат татари :lol6: Ето още една статия от списание "Наука и техника". Специалисти и ентусиасти почти ежегодно се отправят от България към Дон и Волга, на Памир и в Тибет, в Минусинската долина в Монголия и в Таримската котловина в Китай, към Алтай и Тиен Шан, по течението на Орхон и Тола в Централна Монголия, към Белуджистан и към Ордос в Централен Китай... Не съм чувал да са се отправили само към Манджурия и Корея, но, вярвам, и това ще стане скоро. За такъв „изследователски туризъм" в търсене на „българските корени" въодушевено ни информират преса и телевизия. Поднасят ни снимки с подробни описания и видеозаписи на чужди места и още по-чужди екзотични племена, отдалечени на три или пет хиляди километра в Средна или Централна Азия. И ...ни убеждават, че тези пустини са земите на предците ни, а хората от снимките - потомци на същите тия предци, сиреч - наши еднокръвни братя!!!Всичко това, като че ли с единствената цел да се докаже хипотезата за някогашното нахлуване на българите на Балканите и така да се потвърдиСТАРАТА ВИЗАНТИЙСКА ФАЛШИФИКАЦИЯ,че българите са нашественици и нямат права на тези земи, на които въпреки всичко са останали и до днес. Като че ли, предвиждал докъде ще стигнат в главозамайването си следващите поколения български историци, Г. С. Раковски своевременно разобличава скрититемотивии на византийските придворни летописци, и на политиканстващите европейски „учени": „Както старите гърци са ни хвърляли в скитская яма, тии днешни европейски учени ни съпричисляват с фински и черменски и не знам йоще какви племена и качват ни по уралските диви и пусти гори!" Напълно разбираем е този негов гняв. Само не можем да си представим .неговата реакция, ако беше имал възможността да прочете днешните „на-учни достижения", в които съвсем сериозно се разглеждат пустинята Такламакан и безжизнените пространства на Алтай в Централна Монголия, като български праоте-чества. От друга страна, само на 280 км западно от София (едно разстояние колкото Со-фия-Шумен), се намира внушителен каменен квадар с издълбани големи, отчетливи български знаци, за които в България почти не се знае. Или се знае - погрешно. 1/1 нито един българин досега не е отишъл там. В противен случай - щеше да се знае. Покойният В. Бешевлиев, публикувал монографии за български епиграфски паметници, споменава бегло за въпросния камък от Шудиково, без да обърне внимание на знаците върху него. Той даже не знае истинското местонахождение на този толкова ценен паметник. Пише: „За някогашното разширение на българската власт чак до пла-нината(!?) Черна гора в Сърбия(!?) свидетелствува един каменен блок с първобългар-ски знаци, намерен в Шудиково." А в действителност не става дума нито за някаква планина „Черна гора", нито за етническата територия на Сърбия, в която уж се намирало Шудиково. Става дума за държавната територия на първата славянска държава на Балканите в по-новата история, която е съществувала тогава (XVIII век), когато не е имало нито Сърбия, нито Гърция, а още по-малко България. Тази държава съществува и днес и е федерална единица на СРЮ и се казва - Черна гора. В тази държава има река Лим (приток на река Дрина) и на нейния бряг, в подножието на планината Тифран, три километра северно от Иванград, се намира Шудиково. Ето в това място е открит, измерван, описван и заснет въпросният прабългарски паметник. За съжаление - не от българи. Надяваме се, че и до днес е там и може би точно той окончателно ще разгадае тайната, що за племе са били тези „прабългари", които са дялали камъни и върху тях, влизайки в диалог с вечността, са изписвали послания към бъдещето. Но, първо, трябва да изчакаме българските изследователи да слязат от високите и сурови Памир и Тиен-Шан, да се върнат обратно от далечните Орхон и Енисей и точно тук, под краката ни - в близките Балкани, - да откриват многобройните следи на предците ни и да разгадават посланията им.А дотогава по-млади автори ще повтарят грешката, направена от Бешевлиев. 1/1 даже ще се опитват да „уточняват". Например П. Добрев смята, че „прабългарите" (от времето на Крум ли, на Пресиян ли?) са могли да стигнат най-много до „Източна Сърбия" (тогавашна или сегашна?). Той пише: „Една оброчна плочка(!?) от Шудиково, Източна Сърбия''(!?)". За сведение на всички: „Плочката" е масивен камък от два тона, а Шудиково не е нито в Източна, нито в Западна Сърбия. Шудиково е оттатък и на тогавашна, и на сегашна Сърбия, в Черна гора, държавата наследница на средновековните области и държави Дукля и Зета!И така: домораслите изследователи или не са чули (т. е. не са прочели), или са прочели от трета ръка, и по този начин систематично повтарят чужда грешка. А в третия и най-лош вариант българските изследователи, приемайки заблудата на първосг-решилия, се опитват да я „разширят", допринасяйки по този начин за нейното задълбочаване.Каменният квадар, за който става дума тук, всъщност е открит в развалините на една църква (св. Богородица), която била към Шудиковския манастир. Както е известно, мно-гочислени са примерите, когато върху развалините на един сакрален обект се строи друг от същата или от новата господстваща религия. В случая е напълно ясно, че първо е имало прабългарско капище, а след покръстване(вероятно в края на девети или началото на десети век) на същото място е построена християнска църква. Но в такъв случай върху българските историци, с цялата си тежест, се стоварва въпросът: Кога „прабългарите" са владеели Черна гора, та са имали достатъчно време да издигат храмове според предписанията на нашата предхристиянска религия?Въпросът оставяме открит с уточнението, че в книгата „Блъгариянството" се опитахме да му дадем отговор. А сега ще приведем някои подробности във връзка с паметника. Освен каменния квадър със старателно издълбани старобългарски идеогра-ми, който има размери: 0,94 м, 0,87 м, и 0,54 м, в същите развалини има още един с подобни размери, но без знаци, както и трети с дължина: 1,22 м, ширина: 0,72 м и дебелина: 0,27 м, също без знаци. Това са единствените три издялани каменни блока от червен варовик и заедно с няколко по-малки начупени парчета се различават от всички други, които са необработени и са от друг вид камък. Произходът на червения варовик е от скалите на близката планина Тифран.Иван Пудич от Сараево, който през 1959 г. е посетил археологическото находище, направил снимки и измервания, и през 1965 публикува статия. В нея пише за въпросните останки, че са: „вероятно от някаква по-стара постройка, светилище, храм, защото е известен фактът, че светилища и храмове от различни религии се сменят на едно и също място. "За манастира „Шудиково", който бил построен върху основите на древ-нобългарски сакрален обект, се предполага, че през XVI век е бил седалище на будим-лянската епископия. До какви изводи е стигнал Пудич, изследвайки знаците върху каменния блок? Ето до какви: „Знаците от Шудиково не са самотни. Същите знаци, почти до детайли еднакви, са намерени и в България. И не само че отделни знаци са идентични с онези от България, а и техните съчетания (групи), които виждаме на отделните страни, са тъждествени със съчетанията (групите), открити в България. Най-често повтарящият се знак 1У1 в Шудиково, също и в находките в България, се явява като най-чест," 1/1ван Пудич отбелязва, че подобни „Прабългарски надписи" са намерени в Плиска, Преслав и Мадара и стига до извода, че: „Няма никакво съмнение в идентичността на знаците от Шудиково и онези от България." След това той напомня; „Областите около Шудиково през IXвек са били български]]]" От друга страна, и с право, Дж. Сп. Радойичич обръща внимание, че при наличие на две нови български писма (глаголица и кирилица), IX век е твърде късен период за употреба на предшестващите ги български езически символи. Какъв е .изводът от явилото се противоречие? Пудич не се наема да разреши възникналия парадокс и се задоволява с констатацията: „Каквото и обяснение да се намери за знаците, няма и съмнение, че тези от Шудиково и онези от България са - напълно идентични]]]" А изводът в тази ситуация може да е само един: Не е вярна хипотезата, че българите чак в края на VII век преминават Дунава, и то в долното му течение, и там (в днешна Добруджа) създават „малка държава", която уж постепенно се е разширявала към югозапад. Според тази погрешна, вредна и антибългарска хипотеза, наложена от авст-роунгарците Шафарик и Иречек, и безкритично възприета от всички български исторически „светила" с изключение на двама-трима независими духове в състава на България „постепенно са влизали" отделни нови области. Така например Средечката област е присъединена от „хан" Крум, областите около Струма и Вардар при „хан" Преси-ян, Западна Македония и Албания (княз Борис), а Косово, Рашка (Сърбия) и Зета (Черна гора) чак по времето на христолюбивия цар Симеон. 1/1 сега отново: Кога Черна гора е била хем езическа, хем българска??? Един въпрос, който по-скоро е за математици, отколко за историци. Навремето д-р Ганчо Ценов за своите колеги, българските историци тюркофили, беше казал, че, когато срещнат неудобен документ, който противоречи на антибългарската схема, наложена в Софийския университет и Българската академия на науките, от Шафарик, Иречек и Златарски, те се правят или че въпросният документ не съществува, или направо го прогласяват за фалшификат. Ето по какъв начин българските(?) историци^) са „печелели битките" с фактите - нанасяйки вреди на българската кауза на Балканите. Така например типичните български думи княз (кбнбт) и колобър (кплпвсб), запазили се в старобългарски паметници, тенденциозно биват замествани с чуждите „хан" и „шаман", които не присъстват в нито един оригинален документ - с цел доказване на тюркофилската теза. Тези тюркофили (български и чуждестранни) са решили на всяка цена да изкарат старите българи нашественици на Балканите - една систематично провеждана фалшификация, която е започнала още от времето на византийските летописци. Те поне са имали мотив: Опазване на Империята. Питаме: Какви мотиви имат българските историци, които уж, борейки се за „историческата истина", се борят за византийските и австро-унгарските исторически фалшификации? Напразно д-р Ганчо Ценов в първата половина на века, публикувайки книга след книга (на български и на немски), се опитваше да убеди антибългарския бастион в центъра на София - в лицето на Катедрата по история и Историческия отдел в БАН - че българите не са „късни пришелци на Балканите". Уви, нещата не са се много променили и до днес. Българските историци все още не са приели насериозно предупреждението на Ценов, че фалшифицираната теза за късното идване на ,,тюркоезичните"(!?) ,,прабългари"(!?) на Балканите'е: „Един възглед, който носеше и носи смърт за българската държава." Към това той добавя, че тезата за „тюркския" произход на българите: „Една теза, крайната цел на която е погуб-ването на българското племе!" Милош СИДОРОВ Не си мислече, че съм някакъв фен на господин Сидоров. Просто е поставил няколко доста интересни въпроса, на които чудно защо нито един наш историк не е отговорил.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Като говориш за карти от 18 век погледни малко и по-старите карти и виж там къде се намира Мизия.

    Давай картите, любопитен съм!

    И турците, и европейците признават независимостта на Видинското царство до 1430 и на кралството на Дракула до 1459, като и двете се слагат на картите с името България и герба на втората дунавска държава - Двуглавия орел (при Дракула освен двуглав орел има и котва).

    Пропуснал си друг известен видинлия - Осман Пазвантоглу, де факто независим владетел. Зависимостта и независимостта не са толкова еднозначни за определяне. Дори през 18 век отделните местни феодали са водели "войни" помежду си, въпреки че са се подчинявали на централната власт (от житието на Софроний Врачански).

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Давай картите, любопитен съм!

    Ок, само да намеря скенер.

    Дори през 18 век отделните местни феодали са водели "войни" помежду си, въпреки че са се подчинявали на централната власт (от житието на Софроний Врачански).

    Бъркаш васал и независим владетел. Независимият владетел не се "подчинява на централна власт", той е централната власт, на която се подчиняват васалите му.

    Васална клетва пред Османската империя е това, което полага узурпатора Иван Шишман. Срещу нея той изтъргува имение за семейството си и специални привилегии за част от евреите, с които майка му е избягала в България (Става дума за тези, които българите в последствие наричат "чифути". Заради множеството конфликти, произтичащи от привилегиите им обаче постепенно думата става обидна и смисълът и се размива.).

    Разбира се не бива да се забравя, че по това време България е разкъсана толкова сериозно, че дори не е в състояние да започне "пълноценна" гражданска война. По-силните местни владетели се отделят още когато Сара и групата около нея започват да избиват безнаказано синовете от първия брак на Иван-Александър. Когато след смъртта му (или убийството му) синът и узурпира властта във Търново, а съуправителя, Иван-Страцимир не може да му попречи, защото за да защити живота си е трябвало да напусне столицата и да се премести във Видин, това се приема като знак, че династията е отслабнала (всъщност Иван Страцимир току що се завръща от маджарски плен и все още няма достатъчно сили да им се противопостави). По-силните местните феодали се обявяват за независими (или по-рядко се присъединяват към някоя от страните), по-слабите започват да увъртат и да изчакват. За това въпреки клетвата на Иван Шишман, реално за много от териториите, които той претендира, че контролира е трябвало да се водят самостоятелни преговори или дори боеве (включително и за столицата). Всъщност заради даването на обещания, които не може да спази, защото няма реална власт над местните владетели той неколкократно е обвиняван, че се отрича от клетвата си и принуждаван да я принася наново.

    Видинското царство също става васално на Османската империя за кратко време. Когато то се обявява отново за независимо обаче турците не са в състояние да го подчинят, защото армията им вече е другаде. В последствие, след пленяването на Баязид I от Тимур те изобщо престават да воюват с него. Когато през 1403 Мехмед I се бие с брат си Иса Челеби за властта, Видинското царство става негов съюзник и след победата му сключва мирен договор - нещо, което никога не се прави със васали. Едва след смъртта на му през 1421, Мурад II възобновява военните действия. Той неколкократно превзема и губи различни части от земите на Видинското царство, но едва след пленяването на Дракула от Януш Хунияди през 1459 синът му Мехмед II успява да наистина да завладее тези земи.

    Трудно е да се проследи кога точно властта над земите на Видинското царство преминава към Дракула (Става дума за Влад II, известен като 'Дракула', не за Влад III, известен като 'Цепеш'), защото проучванията в тази посока нарушават прекалено много табута на съвременните историчество и "публична култура". По косвени данни обаче това е станало около 1429, без водене на военни действия.

    Редактирано от asa (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    По-силните местни владетели се отделят още когато Сара и групата около нея започват да избиват безнаказано синовете от първия брак на Иван-Александър

    Нормална практика за онова време, не само в България, но и в другите съседни страни. След смъртта на владетеля държавата на практика се е разпадала, докато и ако наследника успее да се наложи.

    Иван-Страцимир

    Вероятно по-правилно е Страшимир, име разпространено и до днес във Видинско.

    Видинското царство също става васално на Османската империя за кратко време.

    Макар че османците са най-голямата военна сила на територията на империята, за Османската империя може да се говори едва след падането на Цариград. Взаимоотношенията между османците и императора не са ми много ясни - кой на кого е бил васал, кой на кого е плащал. Все пак след падането на Търново българската църква е подчинена на цариградската патриаршия.

    Когато през 1403 Мехмед I се бие с брат си Иса Челеби за властта, Видинското царство става негов съюзник и след победата му сключва мирен договор - нещо, което никога не се прави със васали.

    Имало е договор между Мехмед I и Видинското царство, добре, но защо го наричаш "мирен"? Те са били съюзници и след победата са сключили споразумение за бъдещите си отношения, това не изключва да са отношения на началник и подчинен.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Все пак след падането на Търново българската църква е подчинена на цариградската патриаршия.

    Всъщност много повече са тези, които стават подчинени на Охридската. Едва след закриването и, през 1767 контрола върху църквите в България е прехвърлен на Цариградската. Закриването и между другото не е канонично, защото става със султански ферман (издаден по настояване на Русия). След известен период, необходим и за замени значителна част от "персонала" и да затвърди контрола си над новите територии, Цариградската патриаршия започва да внася промени в начина на водене на службите (включително смяна на езика) и увеличава многократно цените на църковните услуги (Не маловажна причина за последното са грандиозните и дългове към Русия, които се е предполагало да бъдат възстановени за сметка на новите приходи.). Всичко това обаче не се приема с особено възхищение от българите и води до това, което в училищата се изучава като пръкнала се изведнъж и по необясними причини църковна борба.

    Имало е договор между Мехмед I и Видинското царство, добре, но защо го наричаш "мирен"? Те са били съюзници и след победата са сключили споразумение за бъдещите си отношения, това не изключва да са отношения на началник и подчинен.

    Сключването на договор за ненападение категорично не е отношение между началник и подчинен.

    Между началник и подчинен се договарят задълженията и правата на подчинения. За ненападение могат да се договарят равнопоставени страни.

    Между другото "съюзник" също не е отношение между началник и подчинен. Да помага на суверена си е задължение на всеки васал. Съюза обаче предполага, че и двете страни са ако не самостоятелни, то поне независими една от друга.

    Редактирано от asa (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.


    Вход