shefkata

КУКЛА НА ВЕРИГА Толкова спомени съм насъбрала, че се чудя какво да ги правя. Спомен от някаква дълга раздяла, спомен от евтина слава, спомен от тъжно-горчива обида, спомен от дъжд неистов, спомен от истинско чудо невиждано и от перонен писък.. Тъй си стоят, във душата натрупани, двеста писма неполучени, пъстри хартийки, пръстени счупени, сто изпогубени ключа, сухо листо от дърво, приютило десет учудени пръсти, ръждива подкова, снимка с камила, думи пропуснати... Уж непотребни са ми, а не мога да ги изхвърля, подсвирквайки весело... Сигурно ще си стъкна от тях един ден огън, или огърлица ще си изплета – да се обеся ! Маргарита Петкова

В мене е бе, ама веднага ти го заемам хахахаха

Няма и да я чета, не ми хареса още самото и представяне. Ама за камшика вече знам това, онова....Или поне как изглежда на живо, ако не друго

Душата ми е барикада, но не непревземаема навеки. Попадне ли под нечия обсада, тя защитава себе си от всеки. Оръжия поставя и зарежда, изправя щитове високи. Вдига бойници и ги подрежда, отваря ровове дълбоки. Готова да се отбранява, срещу тежко хвърления камък, пред нищо да не се предава, от леден къс да пали пламък. Макар така подготвена и скрита, душата ми е лесна плячка зад барикадата си тихо свита... Важна ще е твойта крачка ! Тръгни, последвал свойта тръпка, но остави оръжията тук. Ако направиш правилната стъпка, ще я извадиш със парче памук !

Аз пък отмъкнах това от един статус Да ме прощава ALEXONE™ за кражбата ЖИВОТЪТ снощи зверски се напи. /Със всички извинителни причини./ така поне преминахме на "ти" - дистанцията се скъсява с вино. На първа фаза беше страшно мил: Недей, любов, не се хаби напразно... Не става Аполон от крокодил... повяхнали цветя не правят празник... На втора фаза, вече свил юмрук: ти докога така ще ме живееш! Споделяш ме с поредния боклук - без мисъл, без сърце. И без идея! На трета фаза и прегърнал стол, Животът със езика си преплетен изфъфли, че човек се ражда гол - росата по тревата да усети. И после падна под една дъга /от виненки - навместо пеперуди/. Усмихнат като детството заспа. Проклета да съм, ако го събудя! Камелия Кондова

Искам да съм в къщи и да се търкалям в леглото. Днес особено ми се полага

Искам тук, сега, така !

На камък да седна – ще оживее. С ръка да докосна – ще заблещука. С очи да погаля – ще се засмее. С целувка да сключа – носи сполука... На дърво да почукам – ще се разлисти. С дъха си да вдишам – ще е магия. Наужким да кажа – става наистина. На скришно да бъде – ще го открия... И враг да ме срещне – ще стане приятел. И нож да извади – ще се прекърши. Лъжа да ме стигне – ще стане на вятър. А злото – на възел ще се завърже. Животно да скочи – ще го прегърна. А птица да кацне – ще ми запее. От мен да си тръгнеш – ще се завърнеш. На слънце ще стана – да те огрея. Света ще превзема – с голо „Обичам те”. И нищо да нямам – ще се раздавам. Една душа нося – и влагам във всичко. Парченце любов – и оживява. Не знам кой е автора, но определено ме изпълни стихотворинието

Бродиш със затворени очи за спомени забравени, красиви... За снопче слънчеви лъчи във дните ежедневно сиви. Кажи и днес ли би мълчал и би стоял като във трас, пред рова бездънен би ли спрял, ако съдбата ти дадеше втори шанс ?! Усещам някаква тъга по черната ти перушина, надвиснала като дамга... Къде се спря, какво подмина ? В кое лирично отклонение се спъна някъде по път ? Кой пробуди раздразнение и повика пак при теб студът ?!

Благодаря !

До кокал стигна даже ножа, а болката все още е търпима. Изтръпна нежната ми кожа, побеля, изстина като зима. Нокти впих дълбоко във земята, вика подтиснах, спрях сълзите. Прогоних за пореден път жената, която вярваше в звездите... За да отстъпи мястото на урагана, на вихрушката вратата да отвори, на жената от желязо и стомана, с която никой, никога не спори. Слабата прогоних на далече, пуснах вятъра да полудее... За бурята настъпи време вече, да чупи, да събаря, да вилнее !

Искам да ми падне нещо върху главата. По възможност, достатъчно тежко

Искам си вчерашните гости....ПАК

Искам да свършва вече тази гадна и тегава седмица. Искам да е вече събота

Късо обяснение в любов То беше вихър, вик и стон, небе – изригнало от Ада, храм без потир и без амвон, артилерийска канонада, свистеж на птици низ поле, лек пукот на ледунка в глетчер, лъжичка леден крем брюле в пещта на жежка юлска вечер, то беше громол на вода от триста бесни Ниагари, тих вятър в моята брада, преди слана да я попари, то беше стих, то беше сън, то беше гукане на бебе, когато ти – елха до пън! – се спря до мен, а аз – до тебе, то беше шемет, светлина – прозорец, в който мъж занича, когато чух те, о, Жена! – да казваш: – Много те обичам! автор: Albatros

Благодаря ти, Мойричка (hug)

Прошепнах на вятъра, че тебе обичам, единствен свидетел ни беше гората. Клетва не казах, не си и заричам, но вятъра тихо наруши тишината. Днес аз твоята тайна научих - бавно и леко се вплете в косите ми. Каквото ми трябваше, вече получих - нежно погали, избърса сълзите ми. Тук ще остане твоята тайна макар, че над целия свят ще лети, като тиха въздишка, като песен омайна, скрита на показ, пред милиони очи. Него обичам - смело повторих, гората се люшна, а после утихна. Страха да призная най-после преборих. Обичам го....тишина... само вятъра се усмихна !

Едни колекционират салфетки, други гаджета, трети си колекционираме сълзи ! Всеки луд с номера си, нали знаеш !

Да, този куплет и на мене ми е любимичък... Благодаря !

Важното е спане да има !

В каква посока днес ще запрепуска, бедничкото ми сърце ?! Изпи горчива чаша за закуска и пак протегна молещи ръце !

Прошката - тя е за умните хора, за тези...дето истински обичат. Не е за тези, дето все ги гони умора и дето, че няма да грешат, все се заричат !

Сълзите мият страх, дори умора. Сълзите мият хиляди неща. Ала сълзите не отмиват хора, не отмиват ничии лица...