Гергьовденските дъждове-

изсипват върху нас 

сребристи капчици надежда.

И празнично е-въпреки 

безбройните въпроси.

И чистота навред ни  милва,

макар, че омърсиха 

тъмни сили-

годините стремеж да построим,

да си направим нашия си, 

българския Рай.

Лукави усмивки се смеят

от чужди земи-

как ни прецакват пак -

за кой ли път.

А бяхме СИЛНИТЕ.

 

,

 

Юнски жеги, юлски ад,

дъждът се прави, че вали.

С жажда чакам утренния хлад

и вечерите, пълни със звезди-очи.

Лятото е седнало на трон

от слънце, вятър, шарени  бои...

Под климатика и на този фон

работя... ама нещо не върви.

Далече, как далече е август

с морето, бриза, летните мечти...

светулка блесва в погледа ми пуст

и времето някак по-бързо лети.

Но стига съм мърморила сега,

нали е лято, топло е, понякога вали,

нима през късна есен, зимата с леда

минават приятно работните дни?

 

 

Вятърът брули голите клони,

самотни листа безцелно летят,

сълзици скреж от студ отронени

по прозорците свои картини лепят.

А тук толкова, толкова тихо,

от тишината чак ме боли,

няма го ведрото българско "ииии-ху",

но знам - ще дойдат и шумните дни.

В надпревара ще говорим във стихове,

ще разказваме при кого как в момента върви,

ще се смеем през думи, набързо написани

и ще топлим лиричните свои души.

 

 

През Новата 2025-та година,

тогава ще намина,

че музата...по-нататък,

затова съм толкова кратък.

ps: А дотогава , римописците...живи и здрави!

Зимата идва и си отива,

решила със сняг да прелива,

но този сняг, дали се сипе?

Пролетта подрани,

първото кокиче се появи,

януарско ранно.

Питам се аз,

”Пролетта не дойде ли рано?”

Не умираме сами.

Не сме птици.

Оставяме белези.

В нечии души.

Познавам те по песента на птиците,
по езика на вятъра,
по шепота на цветята,
по дъха на жасмин.

Познавам те по образите в локвите,
по шума на дъждобраните,
по клаксоните на кръстовищата,
по глъчката в кафенетата.

Познавам те по точките и запетаите,
по тиретата и раните,
по мълчанието между редовете
и многоточията в края.

на 8.08.2026 г. в 23:26, Пламен Стаменов написа:

Познавам те по песента на птиците,
по езика на вятъра,
по шепота на цветята,
по дъха на жасмин.

Познавам те по образите в локвите,
по шума на дъждобраните,
по клаксоните на кръстовищата,
по глъчката в кафенетата.

Познавам те по точките и запетаите,
по тиретата и раните,
по мълчанието между редовете
и многоточията в края.

-

Щрихи

Обичам те по начин,
който не търпи притежание,
а присъствие.
По начин, който боли,
защото е истински.
Не искам да те моделирам
по свой образ и подобие.
Искам само да бъда там,
където си себе си.
Там, където мълчиш
и душата ти е оголена…

Жалко, че Нел я няма. Пиша две книги, една с поезия, а другата е роман. Две глави са готови. Имах нужда от съвет, но ще пиша на Георги Константинов, защото се целя в нещо, което български писател не е постигал. Пет години пиша тоя скапан роман. Направи нещо велико поне веднъж или бъди безгласен цял живот.

Ноктюрно

Очите ти приютяват сълзите ми.

Устните ти попиват следите ми.

Гласът ти разплита косите ми.

Усмивката ти затваря гърдите ми.

Пръстите ти рисуват душата ми.

Нозете ти крачат с мечтите ми.

Дъхът ти залепва пукнатините ми.

Гневът ти оголва лъжите ми.