Ralna, коя е книга № 8 ?

Че не можах да разпозная цитата, а заглавие няма..

Мале, ама съм заплес, забравила съм да напиша. Дам това е "Кръв от рози". Един наистина затрогващ момент. Много съм плакала на него, особено, че Алуин и Дейдре бяха една наистина сладка двойка, освен, че бяха и верни спътници на главните герои. Много трагично завършва любовта им

Редактирано 20 септември 200916 г. от Ralna (преглед на промените)

Най – сетне и аз да се включа, след множество технически проблеми  но нямаше как да пропусна.... 1. Рейн и Джоселин от Сладко отмъщение - Може би си прав за случилото се. Това наистина няма значение. - Няма ли? Аз пък мисля, че има. Мисля, че имаш нужда от мен, също както преди. Защо просто не си го признаеш? Беше имала нужда от него. Някога. Отчаяно, безнадеждно. И той я беше отблъснал. - Това беше много отдавна....в миналото. Той я изгледа продължително, забелязвайки разликата в нея, причинена от несгодите, към които я беше тласнал. - Аз нося отговорност за теб. Не искам да ти се случи нищо лошо. “ А от това по – лошо има ли , Рейн? Всеки път когато те погледна, изпитвам болка. “ - Не издържам повече. Тази борба ме убива. Не мога повече да живея по този начин. Моля те, Рейн - не ме ли наказа достатъчно? Той я сграбчи за ръката и в погледа му отново проблесна предишния гняв. - Толкова ли не можеш да погледнеш и от другата страна ? Ти си тази, която ме наказва! Той се наведе да я целуне, но тя се извърна. - Не, Рейн, този път не. Джо се опита да се освободи, но той не я пускаше. Тя се изви и с едно рязко движение успя да се отскубне, но горните две копчета на роклята й се откъснаха и едно парче плат остана в ръката му. - Извинявай – каза той с искрено съжаление в гласа – Не исках да го направя. Ризата й също се бе смъкнала и разкриваше нежната извивка на гръдта й. Рейн прикова поглед в бледата закръглена плът и Джо чу как си поема въздух . След това вниманието му бе привлечено от нещо и той пристъпи към нея. В мига, преди да посегне да го докосне, Джоселин разбра какво е видял. - Какво е това? – попита той, като се отмести, за да го види по – добре. Когато разбра, че това е малкото колие, което й бе подарил, колието, което бе откъснал от шията й, Рейн потърси погледа й. - Това едва ли означава толкова много за теб – Джоселин трепереше под ръката му – Защо го носиш, тук до сърцето си? Как би могла да му обясни? Какво можеше да му каже? И въпреки това мълчанието й говореше по – ясно от всякакви думи. Рейн погледна малкото колие и пръстите му затрепериха, докато галеше лъскавата му повърхност, все още затоплена от кожата й. Отново я погледна в очите, подтиквайки я да каже нещо. - Наистина ли означава много за теб? Джо си беше изградила броня срещу гнева му, но за това не бе подготвена. Не знаеше как точно да отговори, но истината бе само една. - Беше ми подарено от мъжа, когото обичах. Думите й бяха по – тихи от шепот и очите на Рейн потъмняха от внезапно то стъписване. - Но това бях аз. - Да.... Гърлото й се сви, болката в гърдите я задушаваше, ставаше все по непоносима. - Ако си ме обичала, тогава защо трябваше....защо трябваше.....? Дишанета му стана неравномерно и кръвта се отдръпна от лицето му. Той едва успя да преглъне, когато неоспоримата истина влесна като светкавица, а неизказаните думи отекнаха в съзнанието му по – силно от гръмотевицата, която изтрещя навън. Ако го беше обичала, тя не би стреляла в него. А сигурно го беше обичала. Все още го обичаше. Това колие до сърцето й го доказваше. Беше стаено в погледа й. Лицето му се изкриви от болка. Очите му потъмняха и изгубиха блясъка си. Изглеждаше толкова опустошен и самотен, че невидим обръч стегна гърдите на Джоселин. - Не си го направила ти, нали?Не си стеляла в мен. Думите прозвучаха грубо и измъчено, сякаш някой ги късаше от гърлото му, заедно с парчето жива плът. Погледът й се замъгли и сълзите започнаха да се стичат по бузите й. - Аз те обичах. Как можа дори за миг да повярваш, че бих могла да ти причиня нещо лошо? Как можа да им позволиш.... - О, Господи! - извика той и я сграбчи в прегръдките си. Болката му нарастваше все повече, съзнанието му сякаш не искаше да приеме докрай единствения извод,, който се налагаше от думите й – О, Господи! Искаше й се да се обърне, да го остави да страда, както тя бе страдала. Но мъчението, което Рейн вече не се опитваше да прикрива, й подсказваше, че той също страда и бе страдал. - Рейн – прошепна тя, с толкова болка в сърцето, че едва изговаряше думите. Той я притисна още по – силно и зарови лице в косите й. Ръцете му трепереха от болка и отчаяние. Тя усети бузата му върху своята,топлината на тялото му, нежното докосване на устните му по кожата си. Беше мечтала за този миг, хиляди пъти си го беше представяла и все пак никоя от мечтите й не можеше да се сравни с това вълшебство. - Джо... Беше толкова мъжествен, толкова силен. Нищо не би могло да я развълнува по – силно от това, не би могло да я убеди с по – голяма сигурност, че гневът му е бил просто броня, зад която е скривал болката си. - Недей... – тя докосна лицето муи изтри сълзите. - Няма значение....вече няма значение. Нищо няма значение щом ми вярваш. Рейн я притискаше до себе си, галеше косата й, шепнеше непрекъснато имито й. - Вярвам ти – каза той – През цялото време знаех истината в сърцето си. Просто ме беше страх да я чуя. Джоселин отстъпи назад и го погледна със замъглен от сълзи поглед. - Аз бях тази, която се страхуваше, Рейн. Страхувам се и сега, че това е истината. Тя се наведе към него. Сърцето й заби лудо. - Не се страхувай, Джо. Никога вече няма да имашнужда да се страхуваш, - Рейн целуна очите, носа и устните й. Джоселин се разрида още по – горчиво. Единственото, което той можеше до направи, беше да я държи в обятията си. Мислеше си колко отчаяна и самотна трябва да се е чувствала. - Защо не ми каза? – попита той, като й подаде кърпичка. - Имаше ли момент, в който да ми повярваш? Той затвори очи, за да понесе новия пристъп на болката. - Не. - Толкова ли беше сигурен? - Видях те..... или поне мислех, че съм те видял. Какво държеше в ръката си? - Сестра ти беше изпратила бележка. Беше оставена на малък сребърен поднос. Рейн усети как му се завева свят. - Незнаех какво пише на нея. Исках веднага да ти я покажа. Той си пое въздух с усилие. Алекс го молеше да я заведе на вечеря в дома на Кемпдън. Листчето лежеше на лъскавия сребърен поднос, който бе видял в съня си и за който си спомни едва сега. Парченцата от мозайката започнаха да се събират. Някой думи на Джоселин му се струваха странни. “Този път наистина ще ти пусна парче олово в гърдите” Ядът, с който говореше за фаталния изтрел, разказът й, който не отговаряше на начина, по който бе станало всичко. - Моля те, Рейн. Искам само да ме държиш до себе си. - Ще те държа, Джо. Ще те прегърна и никога няма да те пусна. Той я вдигна и я занесе до леглото. Още усещаше потръпването на крехкото й тяло и решението му да сложи нещата на мястото им ставаше все по – твърдо. - Вече никога няма да се тревожиш за нищо – каза той и я пусна да стъпи на пода до леглото. Запачна да разкопчава с разтреперени ръце роклята, която бе разкъсал, но Джоселин вдигна ръце да го спре. - Няма нищо – говореше й нежно той – Няма да ти причиня нищо лошо. Думите му, изглежда я накараха да се отпусне. Рейн захвърли роклята на пода. Джо бе останала само по бельо. Той я вдигна и я положи нежно на леглото. Легна безмълвно до нея, без да го е грижа, че е облечен. Облегна се на голямата дървена табла и я притегли в скута си. Пръстите му започнаха да галят нежно косата й. Целуна челото й, усети черните кичури коса като коприна под устните си. - Косата ти е пораснала. Чудя се защо не си я постригала до сега. - Исках да я видиш дълга – отвърна тя – Веднъж ти казах, че ще я оставя заради теб. Нещо отново се надигнав гърдите му, макар че си беше спомнил за обещанието й, още докато я питаше. Защо не се беше вслушал в съмненията си, които го разкъсваха толкова отдавна? Сърцето му беше подсказало истината, докато здравия разум повтаряше, че това е невъзможно. Сърцето му го бе довело в Ямайка. Сърцето му го бе накарало да разбере истината. Слава Богу, че най – после всичко свърши. - Никой вече няма да ти направи нищо лошо – повтори той и отново я целуна по челото - Обещавам ти го, Джо. Нито аз, нито който и да било. Но т я вече вече беше заспала от изтощение. А може би, защото знаеше, че най – после може да се чувства спокойна в прегръдката му. 2. Елизабет и Джони от Любов извън закона — Повече няма да помагаш — отсече твърдо той. — Това е заповед. — Да, сър — отвърна слабо тя, все още не успяла да нормализира дишането си след падането. А като видя притеснения му поглед, Елизабет не посмя да му каже за спазмите, които бе започнала да усеща в областта на корема. Последица от рязкото и силно раздрусване на тялото, опитваше се да се успокои тя. Спазмите обаче продължаваха и след около час тя вече не можеше да ги скрие, защото постепенно към тя започнаха да се прибавят и все по-засилващи се болки. Елизабет потрепера, обхваната от поредната конвулсия. Малко по-късно, когато Джони се върна от потока, за да й донесе вода, тя прошепна нервно: — Мисля, че започвам да раждам. Той видимо пребледня под тъмния си загар. — Много е рано… „Никое бебе не може да оцелее, ако се роди на седем месеца — помисли си ужасено той. — Може би болките ще спрат. „Трябва да спрат, непременно трябва да спрат” — молеше се наум младата жена, защото знаеше, че в противен случай ще загуби детето си. Джони само кимна, неспособен да говори. Тук силата и волята му не можеха да помогнат, не можеше да я облекчи с нищо. Дори не можеше да отиде да потърси помощ; нямаше как да остави Елизабет сама в това положение. — Виж дали кървя… не съм сигурна. „Не” — искаше му се да отвърне, защото ако наистина кървеше… нямаше никаква надежда за детето. Но и не можеше да й откаже, макар и да му се искаше да е знае истината, така че Джони бавно повдигна зелената наметка, внимателно отметна фината вълнена материя на долната й риза и погледна. Сърцето му щеше се пръсне. Огънят осветяваше съвсем слабо помещението. — Струва ми се, че не — отговори той, напрягайки се различи нещо в полумрака, почувствал, че задачата е по силите му. — Вземи кърпичката ми — предложи Елизабет и издърпа бялата памучна материя от деколтето си. — Ако няма кръв… — В гласа и се прокрадна надежда. Джони взе кърпичката, постави я между бедрата й и я задържа няколко секунди там. След това я вдигна, затаил дъх и хвърли бърз поглед, желаещ колкото е възможно по-бързо да разбере и да приключи с неприятните новини. После я погледна отново. Тогава се усмихна и поднесе белия правоъгълник от фина холандска материя към лицето на жена си, за да може и тя да я види. — Нищо — рече той с триумф в гласа. — Поне засега — отвърна тя, но и на нея веднага й олекна, въпреки че спазмите изобщо не бяха намалели. — Сега ще лежиш, без да мърдаш, аз ще се грижа за теб и ще ти нося всичко, от което се нуждаеш – каза Джони. — Ти само ми нареждай — добави с усмивка той, — ако с това въобще може да се компенсира фактът, че аз съм те докарал до това състояние. Джони се мъчеше да я поразсее с шегите си, опитваше се да успокои и себе си, след като в един момент си даде сметка за невъзможността да се справи с това опасно за живота състояние. — Трябва да бъдеш обвинен за това, че… се качи в стаята ми през онази нощ в Голдихаус — отвърна с лека усмивка, предизвикана от спомените, Елизабет. — И за това, че не ти дадох възможност да кажеш „не”. — Никога не успявам да ти го кажа. Това на лицето му не бе познатата дяволска усмивка, а някакво слабо, унило разкривяване на устните. Никога не беше и помислял в екстаза на изпълнените им със страст нощи за мъките, които трябваше да преживее тя, за възможността да загубят детето си. Той коленичи до нея, прилепил ръце до бедрата си, отпуснал широките си рамене, почувствал се ужасно. Очите му бяха пълни със състрадание. — Обещавам да не те докосвам отсега нататък — каза тихичко той, — за да не трябва отново да преживееш всичко това… — Не ме карай да плача, Джони — отвърна тя и погали с пръсти бузата му. — Не съжалявам, че те обичам. Той взе ръката й и притисна устни до пръстите й. Докосването му й се стори толкова нежно, дъхът му — толкова топъл в студената колиба. Целуна подред всичките й пръсти — истинска милувка на пеперуда. — Това е само моя грешка. Всичко стана заради егоизма ми — промълви той, измъчван от болката, която й беше причинил, и от ужасните последствия на неочаквано силното привличане, срещнало ги преди няколко месеца. — Аз исках това бебе, Джони, много го исках, през цялото време. Ти ми даде това, което желаех. Ти ме направи щастлива, Джони. Силният мъж, който се разпореждаше с живота на другите, потръпна. След това мушна ръката й под топлата завивка, зави Елизабет до врата и каза, измъчван от противоречиви чувства: — Връщам се след минута. Трябва да донеса още дърва, за да не ти е студено. После се отдалечи на няколко крачки от вратата, която бе недостатъчно висока за хора с неговия ръст, и излезе от сянката, която хвърляше колибата. Винаги досега беше проявявал пълно безразличие към боговете, към нуждата от подкрепа и молитва в живота си. Свил юмруци към тялото си, той вдигна глава. — Ти не ме познаваш — прошепна Джони, — но моля те, чуй ме. Постоя неподвижен още миг, затруднен от пълната безбожност на досегашния си живот, от непривичния за него начин на общуване. След това бавно се отпусна на колене върху покритата със сняг земя, приведе тъмната си лава под слънчевото небе и събирайки сръчните си ръце, започна да се моли за живота на жена си и на още нероденото им дете. Молеше се припряно, скаран с всякакви правила и догми, притискан от липсата на време, защото Елизабет очакваше завръщането му. Молеше се с естествената си прямота, обещаваше компенсация, обещаваше примирение, предлагаше всичко, с което разполагаше, за да откупи спасението им. След това се изправи пъргаво и отупа снега от коленете си, а после избърса и влагата от очите си. След като се върна в колибата, той разпали силно огъня, за да изгони студа от стаята и седна до Елизабет. Започна да я забавлява с разкази за лудориите, които беше вършил с братовчедите си в Рейвънсби. А когато Елизабет се оплака, че е гладна, той измъкна сливовия кейк, приготвен от мисис Райд, и наля по малко бордо и на двамата. Според него фактът, че здравият й апетит не я бе изоставил, беше добър признак. Тя изяде едно парче, после още две, после още половин, а той откри, че броеше хапките й и се окуражаваше от все по-големия им брой. След като напълни отново чашата й с вино и избърса трохите от кейка по брадичката й, Джони продължи да разказва безобидните си истории. Гласът му беше дълбок и нисък в тишината на планинската колиба. Трябваше да я отвлича от мисли по надвисналата над главите им катастрофа, а може би на някакво първобитно ниво това бе средство, с което злото да се държи по-надалеч. Когато тя заспа, Джони продължи да говори. Гласът му изпълваше мрачното пространство. Той продължи още дълго време монолога си, без да помръдва, за да не смути спокойния сън на жена си. Струваше му се, че ако спре да говори, магията ще бъде развалена — суеверие от далечни езически времена. Когато Елизабет въздъхна облекчено, а бръчката между светлите й вежди изчезна и се замени от лека усмивка, той постави внимателно ръка върху корема й, изпъкваш изпод завивката, в очакване да усети контракциите, които тя му бе показала малко по-рано. И той зачака. Всяко мускулче на тялото му бе напрегнато. Беше не само езичник, но и човек на логиката. Преброи до петдесет, бавно, сега вече действаше като човек на разума, който търсеше конкретни доказателства. Преброи още веднъж до петдесет, все още не смеещ да се отдаде на радостта си. И после пак до сто, защото жена му и детето му бяха прекалено важни и скъпи, за да разчита на необосновани надежди. Но след като изрече наум и последната цифра, без все още да усети някакво раздвижване под лекия натиск на ръката си, някакво потръпване или най-слабо вълнение, той отдръпна дланта си, покри уста с нея и хвърляйки се на пръстения под, даде воля на щастието си. В този момент Джони изглеждаше твърде млад, въпреки мощното си тяло, въпреки репутацията си на воин и буйна глава, въпреки титлите, почестите и уважението, което си бе спечелил. Той беше само на двайсет и пет и жената, която обичаше, която бе донесла и при него любовта, макар че той не вярваше в съществуването й, неговата скъпа, безценна съпруга, беше спасена. Той я целуна, отдаден на ликуването си и се изправи, изпълнен с нова сила. — Благодаря ти — прошепна към небето Джони. Чувстваше се силно задължен. Сега тя изглеждаше толкова спокойна на грубото си легло, че той се питаше дали всичко това не е било само кошмарен сън. После погледът му попадна на смачканата носна кърпичка и стомахът му се сви на топка. Трябваше на всяка цена да я заведе жива и здрава на морския бряг. 3.Доминик и Мег от Най – силната магия Специално от тази книга моментите са няколко и ще ги включа всичките: Доминик объна гръб на тримата души в салона толкова рязко, че наметалото му изплющя. Не искаше да съзрат онова, което навярно се виждаше съвсем ясно в очите му – спомените и думите на Мег, които се забиваха като кинжали в сърцето му. “ Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница....това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.” Две ръце в железни ръкавици се свиха в юмруци. “ Зле ли се държи Доминик с теб? Да се държи зле със своята друидска съпруга? С единствената си надежда за законни наследници? Да не би съпругът ми да ти изглежда глупак? В края на краищата звънчетата, които нося, са почти като тези на най – добрия му сокол.” Стоеше напълно неподвижен, сякаш вкаменен. “ Ти си болен. Позволи ми да те излекувам. Има едно – единствено нещо, което може да ме излекува. Тогава аз ти го давам.” Тръпка разтърси тялото му. “ Доведете свещеник, защото ще умра.” Полагаше отчаяни усилия да запази способността да се владее – способност, придобита на толкова висока цена. Съвсем доскоро бе убеден, че няма болка, която да не е изпитал. Но бе сбъркал. Мег, никога не съм искал да те нараня така. Ти виждаше толково ясно душата ми и въпреки това ми се отдаде тъй щедро. Ако можеше да прозреш в душата ми сега.... Откъм двора се чу звук, наподобяващ гихо жужене – беше шепотът на стотици неестествено приглушени гласове, който се носеше като вятър над тълпата от хора. ........ Доминик се опита да каже нещо, но не можа. Както капките се събират във вадички и поточета, за да се роди буйна река, така даровете и словата на васалите от Блакторн се бяха събрали, за да разкажат какво означава Мег за тези хора. Тя бе мир и надежда в един свят на война и глад. Тя бе слънчева светлина, смях и изцеление там, където всичко останало беше болка. Тя бе всичко това и нещо повече за воина, който бе дошъл да дири земя и синове, а беше получил живот и любов. Най – накрая Доминик намери сили и заговори: - Откраднаха нашето сърце. Сред тълпата се надигна глух ропот. ......... Мег видя шокираното му изражение и се усмихна тъжно. Треперещата й ръка докосна друидската тока на наметалото му. - Ти си този, който има значение – простичко каза тя – Ти ще излекуваш земята, не аз. Друидския вълк те е освободил от капана на Джон. Всъщност, освободил е и мен, предполагам. Сега вече не ще се налага да понасям мъчителната болка да отдавам тялото, сърцето и душата си на един мъж, който гледа на мен само като утроба за своите синове. - Какво искаш да кажеш? – възкликна слисано Доминик. - Сега народът на Блекторн е в безопастност и аз вече не му трябвам. Ти можеш да се ожениш за която поискаш жена, а аз най – после ще бъда свободна като неопитомен сокол. Доминик затвори очи и си опито да овладее бушуващите в душата му чувства на облекчение, страх и ярост. Мег бе жива и в безопастност, но никога не бе изглеждала по далеч от него, при това се отдалечаваше все повече с всяка дума, с всяка тъжна усмивка, с всяко движение на треперещите й пръсти, които сякаш предпочитаха да докосват студеното сребро, а не неговото лице. Все още не го беше погледнала в очите. За да го види. - Никога няма да те пусна да си идеш – пресипнало промълви той. - Не се безпокой. Ти си Друидския вълк. Хората ще те приемат. Блакторн ще бъде твой до края на дните ти. Вече нищо и никой не може да ти го отнеме. - Без теб земята и хората са безполезни, както угощението е безполезно за мъртвеца. Погледни ме. Погледни в мен. - Не – прошепна съкрушено Мег – Няма да го понеса. Няма да понеса да видя, колко много обичам и колко малко съм обичана. За миг Доминик застина напълно неподвижно. Сетне се наведе и целуна нежно клепките й, изпи с устни сълзите й. Тялото й потрепери, сякаш не я бе дарил с най – гальовната ласка, а я бе шибнал с камшик. - Погледни ме и узнай, това което знам аз – прошепна той между целувките – Погледни ме. Виж ме. Мег бавно отвори очи и го погледна, видя го, узна онова, което той вече знаеше. От устните й се отрони удивено възклицание. Ръката й погали устните му. - Друидска вещице – каза Доминик, като целуна връхчетата на пръстите й – ти излекува моето тяло, моето сърце и моята душа...а после ги открадна от мен с целувките си.С или без наследници, аз никога няма да имам друга жена освен теб. Той я притисна в обятията си, зарови лице в нейната топлина и прошепна истината, която и двамата най – после бяха разбрали. - Обичам те, сладка вещице. Винаги ще те обичам. 4. Джон и Хлое от Тази нощ или никога Струваше му се че е омагьосан. Когато се наведе над нея, тънката верижка около врата му се залюля точно пред лицето й. Хлое погледна мъничкия талисман и ахна изненадано. Това бе едно морковче. Нейният морков. — Ти… ти си го запазил! Джон се поспря, явно изненадан от откритието й. Или си е мислил, че тя няма да го помни, или го е носил толкова дълго време, че привикнал към него, съвсем е забравил да го махне. Той не й отговори. Скулите му се възпламениха и той отмести поглед настрани, като мускулчето на челюстта му отново затрепка. Изглеждаше наистина смутен. Сякаш някой бе разкрил някаква негова съкровена тайна, която е искал да запази само за себе си. Талисманът! Тя много добре си спомняше деня, когато той й го подари. Бе на тринадесетия й рожден ден. И имаше много причини да не го забрави. Всяха година след шестата Джон й подаряваше по една мъничка златна висулка, която да прибави към гривната на ръката си. Всяка висулка бе талисман е особено значение, известно само на тях двамата. Те символизираха галените имена, които той й измисляше. Имаше едно малко коте, едно мече, мъничък дългоопашат папагал, маймунка, зайче и едно малко слонче. А през онази година той й подари морковчето. То пряко се отнасяше до цвета на косата й. Джон много обичаше да я дразни, като я нарича морковче. Знаеше, че това направо я вбесява, та съвсем естествено бе да използва това обръщение най-често. По-късно съшия ден тя се бе изкатерила на едно дърво, за да шпионира Джон и лейди Миро, които се бяха разположили на пейка в по-отдалечения край на градината. Хлое бе забелязала как двамата си разменят доста странни погледи по време на обяда и искаше да разбере за какво е било всичко това. И съвсем скоро разбра. Лорд Секстън и въпросната лейди се бяха вкопчили в страстна прегръдка, а ръцете на Джон пълзяха някъде из бюстието на дамата. Жестока болка бодна сърцето й и й се стори, че се задушава. До този момент бе смятала, че Джон е само неин. Дори и не бе подозирала за отношенията му с другите жени. И тогава за пръв път в краткия си живот тя се сблъска с изневярата и се почувства предадена. Прекалено малка за да разбере, тя бе слязла от дървото и бе застанала лице в лице с него, за да излее гнева си. А Хлое никога не се стесняваше да изразява открито мнението си. Когато Джон я зърна как увисва от един клон, приготвяйки се да скочи на земята, той, първо, страшно се ядоса, че нарушава усамотението им, а и бе загрижен за безопасността й. Той освободи жената от прегръдките си и яростно извика името на Хлое. Тя се пусна от клона и скочи на земята. Той моментално се втурна към нея, за да се увери, че не се е наранила, но тя бързо се отдръпна, отвратена от него. Действията й дълбоко го нараниха. Никога преди Хлое не се бе отдръпвала от него. И за да прикрие собствената си несигурност, той се нахвърли върху нея. — Аз съм мъж — какво си мислиш? — но въпреки тона си, не смееше да я погледне в очите. По страните й потекоха сълзи. — Мразя те! Джон бе видимо объркан. Той умолително протегна ръка към нея. — Това няма нищо общо с нас, морковче. Именно от това я заболя най-много. Тогава тя откъсна талисмана от гривната си и го хвърли на тревата в краката му. После се обърна и избяга. Той много пъти я вика, за да се върне, но Хлое не искаше и да чуе. Чак след няколко месеца му проговори отново. Тогава вече бе съвсем наясно със склонностите му и отношенията им вече никога не бяха същите. Все още бяха много близки, в някои отношения дори по-близки отпреди, но бе премината някаква граница и бе достигнато друго ниво. Той никога повече не я нарече морковче. Но въпреки това бе запазил висулката. Ръката на Хлое обхвана мъничкия талисман. Отново очите й се напълниха със сълзи, макар че този път причината бе съвсем различна. Джон е запазил морковчето. Явно винаги го носи около врата си. А това благородно поведение й подсказваше толкова много неща. Вместо да премести ръката й, както винаги правеше с другите жени, които докосваха висулката, Джон обви пръсти около нейните и ги стисна здраво заедно с медальона. Този простичък, но толкова нежен жест трогна Хлое до дъното на душата й. Тя обви врата му и зарови пръсти в копринено меката му коса. Затворила очи, повдигна глава и нежно го целуна. Джон въздъхна до устните й. 5. Лаура и Хен от Лаура - Къде ще отидеш? – попита тя. - Няма значение – отвърна той. - Вкъщи ли? - Не. Лаура го дръпна за ръката, за да се обърне и да я погледне. - Тогава има голямо значение – каза тя. - Защо? - Защото не може вечно да бягаш от себе си и от хората, които те обичат. - Как можеш да ме обичаш, когато знаеш какъв съм? - Никой незнае какъв си в действителност, дори и ти самият. Защо не го бе забелязал по – рано? - Не се ли страхуваш от това, какъв може да се окаже, че съм? – попита той. - А ти страхуваш ли се? - Да – промълви той.През целия си живот се бе страхувал, че ще стане също като баща си. Всички се опасяваха от това с изключение на Зак, който беше твърде малък, за да си спомня това копеле. Но той се страхуваше и да не бъде слаб като майка си. - С нищо добро е са ме закърмили. Какво може да излезе от мене тогава? Вглеждала ли си се някога в себе си със страх от това, което може да видиш? - През цялото време. Умирам от ужас да не открия собствения си баща. Той винаги е живял в свят на мечти и не обръщаше внимание на действителността, докато не стана прекалено късно. Една малка част от мен винаги ще прилича на него. – За това никога нямаше да престане да се надява, че ще се омъжи за Хен – Но когато се изкуша да направя нещо, което той би направил, другата половина ми помага да остана разумна. Не винаги чувствата са такива, каквито трябва да са, но Адам ми помага. За него бих направила всичко. Хен се почувсва по – самотен от всякога. Той се грижеше за братята си, но подозираше, че Лаура изпитватакава загриженост към сина си, която му беше непозната. Мислеше за начина, по който се гледаха Джордж и Роуз . Толкова често ги беше виждал, че това беше престанало да му прави впечатление. Понякога ставаше нетърпелив, критичен, дори скептичен. Но то се дължешена празнотата в него, на невъзможността да чувства, да не иска да чувства или винаги да изпитва желание да не се обвързва емоционално. С Лаура обаче не се чувстваше така. Нито тази вечер, нито когато и да било. Дори когато обърна гръб на града и жителите му, той отиде на нейна земя, там където усещаше присъствието й. За първи път в живота си не искаше да бъде сам. Погледна я и видя дъжда да се стича по лицето й, а гарвановочерните й коси да полепват по главата и раменете й. Никога не бе изглеждала по – красива. Бялата й кожа блестеше под дъждовните капки. Светлинки проблясваха в тъмнокафявите й очи. Тя изглеждаше като ангел, изпратен, за да го дръпне от ръба на пропастта. - Мислиш ли, че в мен има нещо добро, че мога да изгоня дявола от себе си? – попита той. - Сигурна съм, че можеш. Тази вечер го направи. Той протегна ръка. Лаура му даде своята. - Защо дойде? - Защото не исках тази нощ да си сам. Желанието на Хен да се докосне до нея и да сподели чувствата си го връхлетя като буен порой, помитащ всичко по пътя си. Живота му се стори опустошен. Още от самото начало знаеше, че Лаура е човека, който може да се докосне до онази част в него, която винаги е била недостижима. Той искаше да защитава нея и Адам, но в желанието му имаше известна доза егоизъм. Искаше тя да го спаси. Без да съзнава, че водата продължава да се стича по тях, Хен я прегърна и здраво я притисна към себе си. Допирът на гърдите й, чувството, че я държи в ръцете си, беше като балсам за измъчената му душа. Напрежението в него и усещането, че всеки момент може да изгуби контрол над себе си, постепенно намаля. Тя бе опората в живота му. Докато можеше да я докосва и вижда щеше да му бъде добре. Той се надвеси над нея, за да я предпази от яростната атака на дъжда. Чудеше се защо мина толкова време, докато осъзнае, че не може да прави всичко сам. И защо мина толково време, преди да осъзнае, чеиска тази жена и че нуждата от нея няма нищо общо с другите му желания. Тази нужда бе физическа и дълбока, той я беше погребал в съзнанието си и досега отказваше да я приеме. Защото я смяташе за слабост. Беше свободен тогава, когато не се нуждаеше от никой и нищо. Но Лаура беше сложила край на тази свобода. Не. Тя разруши клетката, която беше построил, за да защитава себе си и която щеше да го направи затворник завинаги. Тя ще го принуди да чувства, да иска, да се нуждае. Незнаеше дале трепери от студ или от страх. Никога преди тово не е бил толкова безпомощен и уязвим. Протегна ръка към Лаура и каза: - Имам нужда от теб. Думите сякаш избухнаха в съзнанието му. Никога не си бе позволявал да бъде зависим от някого, дори от своя брат – близнак. Живееше сам за себе си. Така искаше да бъде. Но ако тази нощ я напусне, ако се опита сам да се бори с мъката и болката от смъртта на Хоуп, никога вече няма да изпита каквото и да било. - И аз имам нужда от теб. – каза Лаура Той я притегли към себе си и прошепна дрезгаво: - Прегърни ме. Лаура обви ръце около кръста на Хен и склони глава на гърдите му. И тогава той заплака. Не бе предполагал, че може. Не знаеше защо. Знаеше само, че има нужда от това. Сълзите измиваха горчилката от годините, натрупаната злоба и нестихващия гняв. Те разбиваха последните остатъци от стената, която бе издигнал около себе си. Чрез тях оплакваше всичко, което беше изгубил. Тези сълзе бяха и за Хоуп. Лаура обви по – здраво ръце около Хен. Искаше да направи нещо да му помогне, но разбераше, че той плаче за миналото, което беше само негово, и за всичко изгубено, което никога нямаше да се върне. Тогава тя заплака за Хен, за всичките години, през които бе оцелял, пренебрегвайки чувствата си. Нейният живот бе труден, но неговият сигурно е бил по – лош. Той е бил притискан и смазван, докато не е останало нищо. И тогава душата му е била изпепелена, за да не може нищо да покълне в нея. Той някак бе успял да опази малка част от себе си, но тя не знаеше дали това щеше да е достатъчно. Тя се поуспокои. Вече я прегръщаше уверено, а не сковано. Тя се опета да се отдръпне и той отпусна ръце. - Искаш ли да се връщаш? – попита той. Тя си мислеше, че той може би иска да си тръгне и че се срамува, че е плакал пред нея. - Не. - Ще останеш ли с мен? В този въпрос за нея бе събрана вечността. Погледна го и видя лицето на човек, измъчван от демони, които никога няма да може да победи сам. Дори и братята му не бяха успели да му помогнат. Но тя можеше и той й даваше тази възможност. - Да – отговори тя. - Нямам много опит. - Нито пък аз. - Същност никога не съм бил с жена. - Никога не си.... – не довърши тя. Сигурно беше много трудно за един мъж да направи такова признание. - Никога не съм мислил много за жени, не можех просто да ги използвам. Монти би могъл да прекара нощта с една жена и да забрави и лицето и името й до сутринта . Това на мен не би ми позволило да спя спокойно. Лаура не знаеше какво да каже. Не познаваше мъж, който да не гледа на жените като на нещо, което трябва да се използва. За мъжете такова отношение беше съвсем естествено. А също и за жените. - Знаех си, че някой ден ще срещна подходящата жена и че това ще стане точно тогава, когато трябва. Лаура преглътна с мъка. Хен искаше тя да е първата! 6. Бо и Сирина от Неуловимия пламък Искаше да се обърне и да потърси в коридора зад себе си познатите очертания, но знаеше, че ще бъде глупаво. Там нямаше никой. Бо Бърмингам бе изчезнал от нейния живот, както угасва пламъкът от свещта. А ако отиде в друг град, може би няма да се срещнат и случайно. Сълзите замъглиха зрението й и въпреки усилията да ги възпре, те бързо се превърнаха в силни ридания и я разтърсиха цялата. С измъчен вой тя отмести чашата настрани, кръстоса ръце на масата, положи глава между тях и заплака горчиво. Едно меко тупване на масата до нея стресна Сарина и тя се изправи слисана, като в миг забрави сълзите. Не беше сигурна какво се е случило, но когато успя да прогледне през сълзи, видя малка купчинка разкъсани хартии, за които можеше да предположи, че са останки от документи. Вдигна единия любопитно и видя там собствения си подпис и този на Бо. После видя думата „анулиране”. Възможно ли бе? Но как? Сарина се хвана за облегалката на стола, обърна се и видя висока фигура с широки рамене да се приближава към нея. Премигна, като бършеше отчаяно сълзите си, и успя някак да се изправи на крака, въпреки че треперещите й крайници заплашваха да я изоставят всеки момент. Сетне видя усмихнатото лице на Бо и протегнатите му ръце и пред нея сякаш се разтвори цялото небе. В миг вече летеше към прегръдката му и той я вдигна във въздуха. Обви ръце здраво около врата му. Смееше се и плачеше обезумяла и покри лицето му с целувки на екстаз. Сетне устните му се впиха в нейните и всичко се превърна в диво, ненаситно сливане. Сарина едва не припадна от радост, докато той я държеше в обятията си и бавно се въртеше в кръг по средата на стаята. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх. — О, толкова ми липсваше! — прошепна тя, като прокара устни по челото му и тънкия нос и ги притисна отново към неговите. ...... Бо бе почукал на вратата, но бе останал без отговор и когато най – сетне се бе престрашил да влезе и да прекоси придверието, бе намерил съпругата си седнала на една маса в задната стая, да се взира обезсърчена в портрета му. Напомни му на малко дете, на което са се скарали жестоко. Приведените рамене на стройната й фигура, внушаваха поражение. Очакваше тя да се обърне, след като се бе изправила, защото със сигурност бе усетила присъствието му, но това, което последва, едва не разкъса сърцето му. Не можеше да си спомни някога да е чувал жена да ридае с толкова мъка и тъга. 7. Рийгън и Травис от Рийгън Травис не я искаше. Не беше ли го казвал непрекъснато? Дори на кораба се бе опитвал да събере сведения за нея, за да се отърве от присъствието й. Той беше досущ като Фаръл и вуйчо й Джонатан: двамата също не я искаха. Сълзите й потекоха по бузите както дъждовните капки по стъклата на прозорците. Защо тогава се беше оженил за нея? Дали не беше надушил нещо за наследството й? Затова ли я беше довел в Америка, за да се ожени на бърза ръка за нея и да вземе документ, с който да претендира за парите й? И сега, когато беше постигнал целта си, вече не желаеше да има нищо общо с нея? Ако беше така, щеше да я зареже в тази чужда страна без пари и без помощ, и тя щеше да се чуди и мае как по-късно да се грижи за детето му? Стенеща от гняв и разочарование, тя заудря с юмруци по възглавницата. Когато гневът й малко се уталожи, продължи да плаче безмълвно и да се пита отчаяно дали все пак не е достойна за обич. Дъждът навън премина в шумно, постоянно барабанене, часовете се занизаха безкрай и тя, зашеметена от своята горест и това монотонно шумолене, потъна в дълбок сън. Когато по стълбището отекнаха тежки стъпки, не ги чу, и едва силното чукане по вратата успя да я върне отново към действителността. - Отвори тази проклета врата! - изръмжа един глас, който можеше да бъде само гласът на Травис. Явно му беше безразлично колко хора щеше да вдигне от сън в странноприемницата. С глава, натежала като воденичен камък, Рийган седна в леглото и се вторачи с подути очи във вратата, която зап¬лашваше да се строполи под ударите на Травис. - Рийган! - извика силно гласът отвън и тя скочи като ужилена към вратата. Завъртя топката и каза учудена: - Заключено е! - Ключът лежи на леглото - долетя саркастично от външната страна. Вратата беше отворена едва наполовина, когато Травис връхлетя в стаята, но Рийган едва го забелязваше сред изобилието цветя, в които беше потънал. Никога през живота си не бе виждала такова разнообразие. Като любител градинар тя разпозна някои от тях: лалетата, нарцисите, гладиолите, теменужките, люляка в три цвята, дивия мак, лаврови листа и красивите, напълно разцъфнали рози. Само че в цветята нямаше никакъв порядък - Травис ги влачеше след себе си или притискаше към гърдите си, някои бяха завързани в бу¬кети, други свободни и прекършени, трети изцапани с кал, четвърти обрулени от вятъра и дъжда. Преди още Травис да спре в стаята, от него заваляха като пъстър дъжд цветчета. Направи една-две крачки и разсипа още повече цветя, стъпка ги с ботушите си, сетне хвърли всичко това върху леглото и Рийган го видя в цял ръст - със зачервено лице, изцапан с кал от главата до петите. - Проклети цветя! - изруга той, после свали китка теменужки от яката на ризата си и я хвърли при останалите цветя на леглото. - Никога не бих повярвал, че човек може да намрази цветята, но изглежда днес си извлякох поука! Той свали шапката, а от периферията й се изля вода на пода. Озлоблението му като че ли беше толкова голямо, че дори не беше погледнал Рийган и не забелязваше блестящата й копринена рокля и лъчите на изгряващото слънце, които нежно очертаваха тялото й под прозрачната тъкан. Той се строполи с пъшкане на един стол и започна да събува ботушите си, хвърляйки към тавана една трънлива роза от седалището си. - Всъщност бях решил да отида малко нагоре на север - обясни той, докато изливаше водата от левия си ботуш. - Там, на пет мили разстояние оттук, живее един мой приятел, който притежава парник. Естествено, моята невеста трябваше да получи цветя и затова си помислих, че мога да й ги доставя оттам. Той все още не я поглеждаше и започна да съблича мръсния си прогизнал жакет. От вътрешностите му на пода се изсипаха безчет смачкани цветя. Травис ги остави на земята с пренебрежение и продължи разказа си: - Вече бях преполовил пътя дотам, когато заръмя. Малко дъждец не можеше да ме спре и когато стигнах до къщата на моя приятел, той и жена му скочиха от леглото и решиха сами да накъсат цветята. Боя се, че не оставиха нито един цъфнал бодил в градината и в парника си. По-нататък Травис свали ризата си, която лепнеше към тялото му като втора кожа, още повече цветя заваляха върху внушителната вече купчина, която заобикаляше като планина голите му нозе. - Трудностите възникнаха по обратния път. Проклетият кон загуби една подкова и ми се наложи да вървя дълго време до животното в калта, която тук във Вирджиния наричат път. Нямаше как да заобиколя, за да сложа нова подкова на добичето, защото щях да пропусна собствената си сватбена нощ. Рийган го слушаше захласнато и всяка дума, казана от него, действаше като чудодеен мехлем върху раненото й сърце. - После връхлетя бурята и един гръм, при който звярът се подплаши и ме хвърли в канавката. Ако на тази кранта й е съдено да живее още два дни, то това положително няма да е защото аз й го желая. - Той се закашля заплашително. - Щях да пусна на драго сърце звяра да се пръждосва, ала тези проклети цветя бяха завързани за седлото. Затова цели два часа търсих коня в бурята. И когато най-сет¬не го намерих, седлото го нямаше. Разгневен, Травис свали панталона си. - Мина още един час, докато отново намеря седлото и всичко... всичко това тук. - Той измъкна от крачола си онова, което беше останало от една великденска роза, и смачка цветето с крива усмивка, преди да го хвърли при останалите цветя. - Джобовете на седлото се бяха продънили и вече нямаше в какво да пренеса цветята. Значи трябваше да ги сложа някъде другаде. - За пръв път той я погледна в лицето. -Така стоях аз там, един зрял мъж, насред най-ужасната буря през тази година, и си натъпках догоре всичките джобове с тези лепливи, вонящи, бодливи цветя. Знаеш ли всъщност колко глупав изглеждах в собствените си очи? И защо, по дяволите, въобще плачеш? - попита той на един дъх. Тя взе една много мокра, вече изпомачкана роза от леглото и я поднесе към носа си. - Една невеста трябва да получи и цветя, казваш ти. Нима си направил всичко това заради мен? Върху мокрото му от дъжда лице се изписа объркване. - Ами за кого другиго? Мислиш ли, че щях да тръгна на път в такова време, отгоре на всичко в сватбената си нощ, ако не заради невестата си? Рийган не знаеше какво да каже. Наведе глава, а сълзите закапаха върху скута й. След кратко мълчание Травис се приближи до нея, вдигна брадичката й и я погледна изпитателно в лицето. - Плакала си дълго и много - каза той предпазливо. -Решила си, че повече няма да се върна, нали? Тя потрепери, изправи се и отиде до леглото. - Не, не това, аз само... В този миг го чу да се смее тихо, обърна се и го видя гол, като античен бог, насред изобилието от ухаещи цветя. Беше се върнал при нея и беше положил големи усилия, за да й даде това, което пожела като невеста. Докато го разглеждаше усмихната, в очите му, приковани към роклята й, загоряха страстни пламъчета. - Ще получа ли възнаграждение за моите усилия? -прошепна той, докато протягаше ръце към нея. С един скок тя се озова при него, хвърли се на врата му и уви бедрата си около хълбоците му. За миг Травис я притисна силно към себе си и я погледна удивено в очите. - Как е могло да ти мине през ума изобщо, че ще те оставя, след като хвърлих толкова усилия да те завоювам? - каза той, клатейки глава, преди да притисне уста към устните й. 8. Рал и Кеърин от Смелия ангел - А ти, Кара? Ти също ли си добре? Защо продължаваше да я нарича по този начин? И произнасяше името й така нежно, почти гальовно? Сълзите започнаха да парят очите й, а в гърлото й заседна буца. Наложи си да се усмихне, като се молеше да не изглежда прекалено неестествена. - Да, милорд, сестрите се отнасят добре с мен. А и Гуенет също е тук. Приятно ми е да гледам колко е щастлива. Младият мъж насочи поглед към някаква неопределена точка в далечината, също като нея самата преди малко. Тя изпиваше с поглед силната му челюст, чувствените извивки на устните му - искаше да ги запомни завинаги. Раменете му бяха толкова широки, че закриваха слънцето. След това той се обърна и отново я погледна в очите. - Тук е приятно. Ще се поразходиш ли малко с мен? - Както желаеш, милорд. Всъщност почти не й се щеше. Мъката, която предизвикваше, бе прекалено силна, болката от загубата - непоносима. Но, честно казано, не трябваше да се изненадва от посещението му. Обичайно за него бе да се грижи за нея. В крайна сметка все още му беше съпруга. А може би именно това бе причината да дойде тук. Вътрешностите на Кеърин се завързаха в огромен възел. Трябваше да се досети по-рано, че той ще пожелае да сложи край на брака им. Дьо Жере имаше нужда от деца, от наследници за Бракстън кийп и своите земи. Прехапа силно вътрешната страна на бузата си, за да не позволи на сълзите да потекат от очите й. - Как е Марта? - попита младата жена, докато продължаваха да се отдалечават от сградата на манастира; меката трева лягаше под стъпките им. - Добре. Много се тревожи за теб. Както и Амбра. - Трябва да им кажеш, че съм добре. Че... че съм доволна да се върна в онова, което някога бе мой дом. Бе готова да се закълне, че тялото му се стегна. Рал спря да се движи и ветрецът развя лекичко вълнистите му черни коси. - Днес дойдох - започна той, - защото има въпроси, които трябва да ти задам, неща, които искам да узная. - Въпроси ли, милорд? - За нощта, когато си говорила с Джефри. Кеърин се олюля - мъката бе прекалено голяма - и съпругът й протегна ръка, за да я задържи. Докосването му бе достатъчно, за да накара тялото й да потръпне. - Добре ли си? - Да. Само дето... дето предпочитам да не си спомням. Темата е прекалено болезнена за мен. Аз... - Аз също предпочитам да не си спомням, но искам да разбера защо разказа на Джефри за Ферит. Гърлото й се стегна. Караше я да си припомня нещо, което тя се стараеше да забрави. - Не го направих нарочно. - Преглътна с усилие; искаше й се да не й е толкова мъчително да говори. - Предполагам, че стана заради виното. То ме накара да виждам разни неща, да казвам разни неща... Много пъти съм се питала защо го направи... какво щеше да спечели от това. - Искал е земята. Молвърн му обещал кралската награда в замяна на информацията. Младата жена кимна разсеяно. Причината вече не й се струваше толкова важна. - По време на болеста си той говореше за своята майка, за това, че щял да се грижи за нея така, както баща му никога не се бил грижил. Веднъж ти ми каза, че бил амбициозен. Твърде късно открих, че си имал право. - Значи не ти е бил любовник. Тя поклати глава и се усмихна безнадеждно. - Не, милорд. Винаги съм ти била вярна. Рал стисна зъби. - Искаш да кажеш, че не си го обичала? - Джефри? Та той беше почти момче. Към него изпитвах само приятелски чувства. Дьо Жере не каза нищо в продължение на доста дълго време. Когато проговори, гласът му прозвуча странно напрегнато. - Трябваше да те помоля да обясниш. Страшно съжалявам. - Да обясня ли, милорд? Няма нищо за обясняване. Твоите хора са мъртви заради мен. Ти ми довери тайната си, а аз я разкрих на друг. Предадох те за пореден път. Аз съм тази, която съжалява, милорд. Дьо Жере се извърна и я сграбчи за раменете; пръстите му се впиха в плъттта й, докато отчаяно се опитваше да привлече вниманието й към лицето си. - Ти не си ме предала! Мислиш ли, че ако Джефри беше получил информацията от Одо по подобен начин, щях да го прогоня от замъка? - "Да го прогоня от живота си? От сърцето си?" - Нима мислиш, че нямаше да видя чия е вината - на Джефри, единствено негова. - Н-не разбирам. - Всички правим грешки, Кара. Твоята грешка бе, че вярваше на Джефри. В твоята природа е да се доверяваш на другите и не аз съм този, който ще се опита да те промени. Никога не съм възнамерявал да те накажа, защото не си преценила правилно, тъй като аз самият съм правил доста грешки. - Ти ли, милорд? - Да. Направих страшна грешка в нощта, когато потърсих Линет. Нямаш представа колко съжалявам за тази си постъпка. - Хората ти са мъртви заради мен, милорд. Нищо не може да промени този факт. - Хората ми са мъртви заради Джефри! Кеърин не отвърнаа нищо повече, само се взираше в него, сякаш не можеше да проумее думите му. Той прокара длан през косите си и сведе очи към нея; не бе сигурен какво още да каже, бореше се с желаанието си да я докосне, тъй като знаеше, че ако го направи, няма да се удържи и ще я притисне с всичка сила към гърдите си. - Искам да те помоля за една услуга, Кара. - Да, милорд. Но първо искам аз да те помоля за една услуга. Младият мъж изви нагоре вежди. - Искаш нещо от мен, така ли? - Да. - Какво е то? - Моля те от днес нататък никога повече да не се връщаш на това място. Видя, че съм добре. А ако решиш да разтрогнеш брака ни, моля те друг да ме извести. Рал почувства убийствена тежест в гърдите си. - Защо? Любимата му се усмихна тъжно и в очите й забеляза сълзи. - Не искам да те виждам... защото от това сърцето ме заболява... много силно. Ръката й несъзнаателно политна към въпросното място и на съпругът й му се стори, че някакво острие се заби в собствената му гръд. - Моля те, cherie, умолявам те, все едно че ме убиваш с всяка твоя дума. Не казвай нищо повече, докато не чуеш за каква услуга ще те помоля. Младата жена кимна в отговор и избърса влагата от бузите си. Рал си пое дълбоко въздух, за да събере смелост. - Докато живяхме заедно, разбрах колко високо цениш свободата си. Знам колко мразиш да бъдеш обвързана със задължения и отговорности, но все пак ще те попитам дали би... се върнала вкъщи. Кеърин сбърчи чело. - Вкъщи ли, милорд? Нямате предвид да се върна в замъка, нали? - Там се нуждаем страшно много от теб. Марта е стара и слаба, а някой трябва да се занимава и с Лео. Някой трябва да помага на Амбра и Ричард... но най-много от всички от теб се нуждая... аз, Кара. Тя го съзерцава невярващо известно време, а след това по бузите й започнаха да се търкалят сълзи. - Ти си готов да ми простиш? - Казах ти, ma chere, ти просто си допуснала грешка. Аз съм този, който трябва да моли за прошка. Трябваше да ти вярвам. Тогава протегна ръце към нея, прегърна я, придърпа я безкрайно внимателно и я притисна толкова плътно към себе си, че тя усети ударите на сърцето му. Наведе глава и я целуна, първо нежно, с копнеж, който постепенно премина в такава пламенност и дива страст, че младата жена потрепера. - Обичам те! - промълви тя, когато устните им се разделиха. - Може би те обичам от мига, в който те видях за първи път. Рал щеше да я смачка в обятията си. Усмивката му бе ослепителна и на нея й се стори, че светът отново оживя и разцъфна. - Щом е така, кажи, че ще дойдеш с мен у дома. Усмивката, с която му отвърна, бликна от дълбините на душата й, подобно на слънце, което изгрява след безкраайно дълги дни на мрак и бури. - Нищо друго на тази земя не би ме направило щастлива. 9.Ейдриън и Каролайн от След полунощ — Ето как виждам аз нещата — продължи Кейн. — Имаш само две възможности. Първата е да станеш моя съпруга. — Дрезгавият глас предизвика тръпки по тялото й. — А втората е да ми бъдеш метреса… разбира се, с всички задължения, които се пораждат от тази позиция. Каролайн си заповяда да не се изчерви и вирна брадичка. — Съпругата има същите задължения, права ли съм? Само че не получава срещу тях цветя и скъпоценности. Или поне не редовно. Очите му се присвиха. — Това ли е, което искаш? Рози и диаманти? Каролайн захапа здраво долната си устна, за да не изкрещи какво искаше от него. Искаше отново да я докосва чака унищожително нежно. Искаше дълги, разтапящи целувки под лунната светлина. Искаше той да зарови пръсти в косата й и да я нарече „любима”. — Не искам нищо от теб — излъга тя. — Сестра ми се изрази съвсем ясно: ти се жениш за мен само от чувство за дълг. Само че тук не е Воксхол и аз няма да допусна отново да изиграеш ролята на мой спасител. Не е нужно да ме спасяваш, защото нямам намерение да съм една от многото похитени девици, на които си помогнал. Не искам съжалението ти. Може да си унищожил доброто ми име, но все още имам гордост. — Сестра ти е абсолютно права — кимна спокойно той. — Да се оженя за теб е последното, което искам. Каролайн простена задавено. Колкото и лоши неща да мислеше за него, в каквото и да го подозираше, никога не беше вярвала, че може да бъде умишлено жесток. — Не искам да се оженя за теб. Не искам да те желая — продължи той все по-гневно и направи крачка към нея, после още една. — И със сигурност не искам да те обичам. Но, небето да ми е на помощ, просто не мога да престана! — Преодоля оставащото между тях разстояние с една-единствена крачка и я сграбчи за раменете. Пламтящият му поглед се плъзна по лицето й, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка подробност. — Не искам да се оженя за теб, защото те обичам твърде силно, за да те помоля да прекараш остатъка от живота си в мрак, макар и с мен. Сърцето й се препълни с ново, великолепно чувство. Каролайн вдигна ръка и помилва бузата му. — Предпочитам да прекарам живота си в мрак с теб, отколкото да ходя сама под слънцето. — Забравила гордостта си, тя попита през сълзи: — Ще се ожениш ли за мен? Ейдриън сведе глава и целувката му й даде единствения отговор, който желаеше. Устата му помилва устните й, притисна ги, сякаш искаше да я убеди, езикът му нахлу навътре. Без да прекъсва целувката, той я притисна до себе си и я вдигна, сякаш беше лека като перце. Когато я понесе към вратата, тя попита тихо: — Къде отиваме? Прегръдката му стана по-силна, собственическа. — В леглото ми. Там ти е мястото. 10.Райдър и Софи от Непознатата от Ямайка Този Райдър....такова сладко обяснение в любов.... Тя погледна брадичката му, но почувства топлината му върху гърдите си, върху сърцето си. Ей сега ще й се подиграе, помисли си, ще разтръби победата си над нея, ще я потъпче и ще обяви господството си. Тя потръпна в очакване. Но той нежно отметна косите от челото й, коси, овлажнени от безумието на страстта й, и много бавно и пресипнало изрече: — Обичам те, Софи Шербрук. Никога не съм смятал, че такова нещо съществува, но очевидно го има. Обичам те и ще те обичам, додето ритна петалата и ида на оня свят, но дори и да се зарея във вечността, пак ще те обичам. И ще продължавам да те докарвам до страст, додето най-сетне приемеш любовта ми и ме допуснеш в сърцето си така, както в тялото си. Внезапно той я изгледа озадачено, тя усети как отново се възбужда вътре в нея и как за неин ужас тялото й се изопва. Но той не се разсмя, не й се подигра, само отметна глава, притвори очи и изстена: — Имаш ли представа как ме караш да се чувствам? Хайде пак, а, Софи? Просто се отпусни, забрави всичко, което е минало, забрави ония проклети привидения. Мисли само за мен, за това, как се чувствам аз вътре в теб, за това, което правят пръстите ми, езикът ми… Тя не искаше отново да губи контрол, но явно не й оставаше голям избор.

Редактирано 21 септември 200916 г. от Yoringel (преглед на промените)

Я да си цапна и аз моята класация, че колкото повече я мисля, по-зле става.

1. "Коприна и стомана" - Кат Мартин

Когато Катрин отново го погледна, очите й плуваха в сълзи.

… … …

— Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш?

Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се бе унесло.

— Има нужда от гледачка — продължи Катрин. — Доведох една жена от село, мисис Босуърт. Тя е с нас почти от самото начало. Чака отвън, в каретата. Ще я пратя веднага щом си тръгна.

Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблясна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно.

Катрин избърса сълзите от лицето си.

— Сутрин Люк обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеалцето под брадичката му. — Понякога има колики, но мисис Босуърт знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата.

Люсиен се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне.

— Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ.

Насълзените й очи срещнаха погледа му. Веждите й лекичко се извиха.

— Мисля, че си най-добрият човек на света. Никога нямаше да ти поверя Люк, ако не смятах така.

— И все пак вярваш, че ще ти позволя да се откажеш от детето, което очевидно обичаш с цялата си душа? Че ще ти позволя да си тръгнеш от този дом без сина си?

Тежки сълзи се търкулнаха по лицето й.

— Моля те… недей. Повече от всичко на света искам да го задържа за себе си, но той е също и твой син. А аз съм ти длъжница. След онова, което ти причиних, дължа ти поне твоя син.

Сърцето му болезнено се сви. Струваше му се, че не може да си поеме достатъчно въздух.

— Умолявам те да не ме обричаш на това, Катрин. Думите ти ме нараняват.

Тя сякаш не го чуваше.

— Все още ли… Люк наш законен син ли е?

Устните отказваха да му се подчиняват.

— Не съм анулирал брака. Все още си моя съпруга.

Още миг тя остана втренчена в него, сякаш завинаги искаше да запечата чертите на лицето му в съзнанието си. После извърна очи.

— Трябва да вървя.

Люсиен й препречи пътя, нежно притиснал детето на рамото си.

— Не можеш да си тръгнеш, Катрин. Няма да ти позволя. — Нещо замъгли погледа му. Чувстваше сърцето си като разбито на парченца, никому ненужно огледало.

… … …

— Липсваше ми всеки ден, всеки час — прошепна той в косите й. — Обичам те, Катрин. Обичам те повече от собствения си живот и не искам никога да те изгубя.

2. "Розата и херцогът" - Мери Джо Пътни

Наистина се опитах да отделя момент, но то всичко си е навързано, а книгата е... нямам думи.

3. "Сладко отмъщение" - Кат Мартин (жената има талант в тези сцени явно; Йори, мерси, че ми припомни този момент )

- Може би си прав за случилото се. Това наистина няма значение.

- Няма ли? Аз пък мисля, че има. Мисля, че имаш нужда от мен, също както преди. Защо просто не си го признаеш?

Беше имала нужда от него. Някога. Отчаяно, безнадеждно. И той я беше отблъснал.

- Това беше много отдавна....в миналото.

Той я изгледа продължително, забелязвайки разликата в нея, причинена от несгодите, към които я беше тласнал.

- Аз нося отговорност за теб. Не искам да ти се случи нищо лошо.

“ А от това по – лошо има ли , Рейн? Всеки път когато те погледна, изпитвам болка. “

- Не издържам повече. Тази борба ме убива. Не мога повече да живея по този начин. Моля те, Рейн - не ме ли наказа достатъчно?

Той я сграбчи за ръката и в погледа му отново проблесна предишния гняв.

- Толкова ли не можеш да погледнеш и от другата страна ? Ти си тази, която ме наказва!

Той се наведе да я целуне, но тя се извърна.

- Не, Рейн, този път не.

Джо се опита да се освободи, но той не я пускаше. Тя се изви и с едно рязко движение успя да се отскубне, но горните две копчета на роклята й се откъснаха и едно парче плат остана в ръката му.

- Извинявай – каза той с искрено съжаление в гласа – Не исках да го направя.

Ризата й също се бе смъкнала и разкриваше нежната извивка на гръдта й.

Рейн прикова поглед в бледата закръглена плът и Джо чу как си поема въздух . След това вниманието му бе привлечено от нещо и той пристъпи към нея. В мига, преди да посегне да го докосне, Джоселин разбра какво е видял.

- Какво е това? – попита той, като се отмести, за да го види по – добре.

Когато разбра, че това е малкото колие, което й бе подарил, колието, което бе откъснал от шията й, Рейн потърси погледа й.

- Това едва ли означава толкова много за теб – Джоселин трепереше под ръката му – Защо го носиш, тук до сърцето си?

Как би могла да му обясни? Какво можеше да му каже? И въпреки това мълчанието й говореше по – ясно от всякакви думи.

Рейн погледна малкото колие и пръстите му затрепериха, докато галеше лъскавата му повърхност, все още затоплена от кожата й. Отново я погледна в очите, подтиквайки я да каже нещо.

- Наистина ли означава много за теб?

Джо си беше изградила броня срещу гнева му, но за това не бе подготвена. Не знаеше как точно да отговори, но истината бе само една.

- Беше ми подарено от мъжа, когото обичах.

Думите й бяха по – тихи от шепот и очите на Рейн потъмняха от внезапно то стъписване.

- Но това бях аз.

- Да....

Гърлото й се сви, болката в гърдите я задушаваше, ставаше все по непоносима.

- Ако си ме обичала, тогава защо трябваше....защо трябваше.....?

Дишанета му стана неравномерно и кръвта се отдръпна от лицето му. Той едва успя да преглъне, когато неоспоримата истина влесна като светкавица, а неизказаните думи отекнаха в съзнанието му по – силно от гръмотевицата, която изтрещя навън. Ако го беше обичала, тя не би стреляла в него.

А сигурно го беше обичала. Все още го обичаше. Това колие до сърцето й го доказваше. Беше стаено в погледа й. Лицето му се изкриви от болка. Очите му потъмняха и изгубиха блясъка си. Изглеждаше толкова опустошен и самотен, че невидим обръч стегна гърдите на Джоселин.

- Не си го направила ти, нали?Не си стеляла в мен.

Думите прозвучаха грубо и измъчено, сякаш някой ги късаше от гърлото му, заедно с парчето жива плът.

Погледът й се замъгли и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

- Аз те обичах. Как можа дори за миг да повярваш, че бих могла да ти причиня нещо лошо? Как можа да им позволиш....

- О, Господи! - извика той и я сграбчи в прегръдките си. Болката му нарастваше все повече, съзнанието му сякаш не искаше да приеме докрай единствения извод,, който се налагаше от думите й – О, Господи!

Искаше й се да се обърне, да го остави да страда, както тя бе страдала. Но мъчението, което Рейн вече не се опитваше да прикрива, й подсказваше, че той също страда и бе страдал.

- Рейн – прошепна тя, с толкова болка в сърцето, че едва изговаряше думите.

Той я притисна още по – силно и зарови лице в косите й. Ръцете му трепереха от болка и отчаяние. Тя усети бузата му върху своята,топлината на тялото му, нежното докосване на устните му по кожата си. Беше мечтала за този миг, хиляди пъти си го беше представяла и все пак никоя от мечтите й не можеше да се сравни с това вълшебство.

- Джо...

Беше толкова мъжествен, толкова силен. Нищо не би могло да я развълнува по – силно от това, не би могло да я убеди с по – голяма сигурност, че гневът му е бил просто броня, зад която е скривал болката си.

- Недей... – тя докосна лицето муи изтри сълзите. - Няма значение....вече няма значение. Нищо няма значение щом ми вярваш.

Рейн я притискаше до себе си, галеше косата й, шепнеше непрекъснато имито й.

- Вярвам ти – каза той – През цялото време знаех истината в сърцето си. Просто ме беше страх да я чуя.

Джоселин отстъпи назад и го погледна със замъглен от сълзи поглед.

- Аз бях тази, която се страхуваше, Рейн. Страхувам се и сега, че това е истината.

Тя се наведе към него. Сърцето й заби лудо.

- Не се страхувай, Джо. Никога вече няма да имашнужда да се страхуваш, - Рейн целуна очите, носа и устните й. Джоселин се разрида още по – горчиво. Единственото, което той можеше до направи, беше да я държи в обятията си. Мислеше си колко отчаяна и самотна трябва да се е чувствала.

- Защо не ми каза? – попита той, като й подаде кърпичка.

- Имаше ли момент, в който да ми повярваш?

Той затвори очи, за да понесе новия пристъп на болката.

- Не.

- Толкова ли беше сигурен?

- Видях те..... или поне мислех, че съм те видял. Какво държеше в ръката си?

- Сестра ти беше изпратила бележка. Беше оставена на малък сребърен поднос.

Рейн усети как му се завева свят.

- Незнаех какво пише на нея. Исках веднага да ти я покажа.

Той си пое въздух с усилие. Алекс го молеше да я заведе на вечеря в дома на Кемпдън.

Листчето лежеше на лъскавия сребърен поднос, който бе видял в съня си и за който си спомни едва сега. Парченцата от мозайката започнаха да се събират. Някой думи на Джоселин му се струваха странни. “Този път наистина ще ти пусна парче олово в гърдите” Ядът, с който говореше за фаталния изтрел, разказът й, който не отговаряше на начина, по който бе станало всичко.

- Моля те, Рейн. Искам само да ме държиш до себе си.

- Ще те държа, Джо. Ще те прегърна и никога няма да те пусна.

Той я вдигна и я занесе до леглото. Още усещаше потръпването на крехкото й тяло и решението му да сложи нещата на мястото им ставаше все по – твърдо.

- Вече никога няма да се тревожиш за нищо – каза той и я пусна да стъпи на пода до леглото. Запачна да разкопчава с разтреперени ръце роклята, която бе разкъсал, но Джоселин вдигна ръце да го спре.

- Няма нищо – говореше й нежно той – Няма да ти причиня нищо лошо.

Думите му, изглежда я накараха да се отпусне. Рейн захвърли роклята на пода. Джо бе останала само по бельо. Той я вдигна и я положи нежно на леглото.

Легна безмълвно до нея, без да го е грижа, че е облечен. Облегна се на голямата дървена табла и я притегли в скута си. Пръстите му започнаха да галят нежно косата й.

Целуна челото й, усети черните кичури коса като коприна под устните си.

- Косата ти е пораснала. Чудя се защо не си я постригала до сега.

- Исках да я видиш дълга – отвърна тя – Веднъж ти казах, че ще я оставя заради теб.

Нещо отново се надигнав гърдите му, макар че си беше спомнил за обещанието й, още докато я питаше. Защо не се беше вслушал в съмненията си, които го разкъсваха толкова отдавна? Сърцето му беше подсказало истината, докато здравия разум повтаряше, че това е невъзможно. Сърцето му го бе довело в Ямайка. Сърцето му го бе накарало да разбере истината.

Слава Богу, че най – после всичко свърши.

- Никой вече няма да ти направи нищо лошо – повтори той и отново я целуна по челото - Обещавам ти го, Джо. Нито аз, нито който и да било.

Но т я вече вече беше заспала от изтощение.

А може би, защото знаеше, че най – после може да се чувства спокойна в прегръдката му.

4. "Принцеса Алесандра" - Джули Гарууд

— Има ли и още нещо, което би искала да споделиш с мен?

Оказа се, че този въпрос засягаше огромен спектър от различни теми. Колин установи, че ще трябва да й го задава всяка седмица в бъдеще, за да открие какви намерения има тя.

Алесандра не изглеждаше готова да прави признания преди да е разбрала към какво точно се стреми Колин.

— Можеш ли да се изясниш? — помоли го тя.

Въпросът й само му подсказа, че навярно имаше и други тайни.

— Не — отсече той, — Знаеш за какво те питам. Кажи ми!

Тя прокара пръсти през косите си и се приближи към бюрото.

— Дрейсън ти е казал, нали?

Колин поклати отрицателно глава.

— Тогава как си открил истината?

— Ще ти разкрия всичко, едва когато сама ми разкажеш за това.

— Ти вече знаеш и само искаш за ме накараш да се чувствам виновна, нали? Но това няма да помогне. Не съм отменила поръчката за плавателния съд и е вече твърде късно да се намесиш! Освен това, ти ми каза, че мога да правя каквото си искам със собственото си наследство. Поръчах кораба за себе си. Да, точно така постъпих! Винаги съм мечтала да имам кораб. Ако някога ти или Натан пожелаете да го използвате, с радост ще ви го предоставя!

— Наредих на Дрейсън да отмени поръчката — напомни й Колин.

— Аз обаче му казах, че Албърт е решил да задържи кораба за себе си.

— И какво още, по дяволите, си скрила от мен?

— Ти не си знаел?

— Алесандра…

— Колин, предизвикваш ме. Изобщо не си наясно колко много ме засягаш. Можеш ли да си представиш как съм се чувствала, когато Натан призна, че сте планирали да се възползвате от наследството на Сара с цел да построите компанията? По същия начин ти усложни нещата като обърна гръб на наследството ми.

Колин я придърпа в скута си. Тя тутакси го прегърна и се усмихна. Колин се смръщи.

— Парите са били завещани и на двамата от краля — обясни той.

— Моят баща е завещал парите за мен и бъдещия ми съпруг — отвърна му тя.

Този път беше победила. И двамата го усетиха. Алесандра продължи:

— Баща ти се чуди защо още носи отговорност за моите капитали. Колин, това е нелепо. Моля те да се заемеш ти с тази задача. Бих се радвала ако мога да помогна.

Колин се усмихна нежно.

— А какво ще кажеш, ако ти помагам да се разпореждаш със средствата си?

— Това би било прекрасно.

Алесандра се наведе към него и прошепна:

— Обичам те, Колин!

— Аз също. Скъпа, има ли още нещо, което имаш да ми кажеш?

Тя не отвърна. Колин пъхна ръка в джоба си и извади списъка с неговото име отгоре. Алесандра се притисна към него.

Той отвори листа и каза:

— Искам от този момент нататък да можеш да разговаряш за всяко нещо с мен.

Алесандра се опита да се отдръпне, но Колин я стисна още по-здраво.

— Аз разреших да се говори за крака ми и да обсъдим всичко, нали?

— Да.

— Съжалявам, скъпа. Сега, стой спокойна, докато аз отговарям на въпросите ти.

— Аз нямам никакви въпроси.

— Тихо, любов моя. — Колин я държеше с едната си ръка, а с другата повдигна листа и започна:

— Изслушах те относно Виктория, нали?

— Да, но защо…

Колин я прекъсна:

— Бъди по-търпелива!

След това той прочете втората точка от списъка и спомена:

— Ще се опитам да заема по-приемлива позиция относно твоето наследство. Думичката „прекалено опърничав”, която Алесандра бе добавила в скоби го накара да въздъхне. — И няма да се държа като магаре на мост, когато обсъждаме тези въпроси.

Третата точка от списъка го накара да се усмихне. Тук Алесандра бе отбелязала, че не са нужни пет години, за да си изясни Колин дали я обича или не. И тъй като той вече се бе „вслушал”, без да подозира в този съвет, премина към следващата точка. Трябваше да се опита да бъде щастлив от факта, че ще става баща и да престане да я обвинява, че му се меси в плановете. Може ли бременни жени да станат монахини? Колин реши първо да отговори на този последен въпрос.

— Алесандра?

— Да?

Той я целуна по главата.

— Не — прошепна Колин.

Смехът, който напираше в гласа му, я смути напълно.

— Какво имаш предвид?

— Бременните жени не могат да станат монахини.

Ако беше я държал по-слабо, Алесандра с положителност щеше да скочи от скута му, но тъй като Колин я задържа навреме, тя се отказа да се дърпа.

Алесандра започна една бясна тирада, от която трудно можеше да се схване нещо свързано:

— Ти си знаел… през цялото това време… О, Боже мой, ти си намерил бележката. Открил си я и затова реши да ми кажеш, че ме обичаш!

Колин я целуна бързо и отривисто.

— Знаех, че те обичам далеч преди да прочета тази бележка. Трябва да ми повярваш, Алесандра! А също и да се довериш на сърцето си!

— Но…

Поредната целувка заглуши протеста й. Когато Колин се отдръпна, съзря сълзи в очите й.

— Ще те питам още веднъж — за последен път! Имаш ли нещо да ми признаеш?

Тя кимна бавно. Колин изглеждаше извънредно доволен. Мили Боже, колко много го обичаше! А по начина, по който той я гледаше, също личеше, че я обича не по-малко.

Разбира се, че Колин бе щастлив да узнае за бебето. Това съвсем не я безпокоеше. В този момент той нежно я галеше по корема. Стори й се, че Колин прави това несъзнателно. Действията му издаваха нежните му чувства. Опитваше се да погали нероденото си още момче или момиче.

— Отговори ми — прошепна той с дрезгав глас.

Колин изглеждаше твърде съсредоточен и решителен в този момент. Алесандра не успя да се въздържи и се усмихна. Той, както винаги, се опитваше да бъде сериозен, да изглежда дисциплиниран. Това негово качество й допадаше, но тя усети, че не по-малко удоволствие й доставяше възможността да го накара да изгуби самоконтрол.

Тя наистина обожаваше да го дразни и закача, защото й допадаше извънредно много начина, по който той така искрено се изненадваше на всичко.

Колин вече не издържаше.

— Алесандра, ще ми отговориш ли?

— Да, Колин. Трябва да ти кажа нещо. Решила съм да стана монахиня.

Колин изглеждаше така, сякаш е готов да я удуши. Свирепото изражение на лицето му я накара да се разсмее. Алесандра обви с ръце врата му и сгуши главата си под брадичката му.

— Ще си имаме бебе — прошепна тя, — не съм ли ти споменала досега за това?

5. "Мечтая за теб" - Лайза Клейпас

…Той вървеше към нея с пребледняло лице, по-бяло и от разтрошените колони по земята.Устните му мълвяха името й беззвучно…Сара бе потресена от измъчения му вид, страданието така бе изменило любимите черти,че той изглеждаше неузнаваем…Той не помръдваше от място,не мигаше дори,сякаш се страхуваше,че тя е видение,което може да изчезне.

-Дерек? – Несигурно промълви Сара.

Гърлото му бясно гъргореше,не можеше да издаде ни звук.

-Не ме напускай – прошепна накрая той.

Сара се втурна към него,като се препъваше в полите си от припряност.

-Аз съм добре ,скъпи.О,моля те ,не ме гледай така! – Щом стигна до него,тя го обгърна с ръце и го притисна с всички сили. – Всичко е наред.

Бурна тръпка премина през тялото му.Изведнъж той я прегърна така силно,че тя простена под натиска на силните му ръце…

-Каза ми,че никога няма да ме напуснеш. – Държеше я здраво,сякаш се страхуваше,че всеки момент може да се откъсне от него.

…

-Обичам те- промълви той,избърсвайки нетърпеливо сълзите,който се стичаха по лицето му. – Не можех да ти го кажа преди.Не можех… - Той стисна треперещата си челюст,като се опитваше да овладее горещия порой сълзи,ала се развълнува още по-силно.Отказа се от всякакво съпротивление и зарови лице в косите й. – По дяволите! – изплака той.

Сара никога не го беше виждала така съкрушен,никога не си бе представяла,че това е възможно.Милваше косите му и шепнеше успкоителни думи.

-Обичам те – с дрезглав глас повтори той,като се сгуши още по-плътно до нея. – Бих дал живота си,за да прекарам ден в повече заедно с теб и да ти го казвам непрестанно.

6. "Любов извън закона" - Сюзън Джонсън

През седмицата след Коледа бебето започна да мърда. Издутият корем на Елизабет напомняше, че то е живо същество и те се заеха да правят розови планове за бъдещето на детето си. Джони който никога не се беше интересувал от бебета и деца, изпитваше някакво невероятно върховно щастие, което не се поддаваше на обяснение. Понякога той дори се питаше дали не е попаднал в приказна страна, толкова различен бе сегашният му начин на живот от недалечното му минало.

Елизабет сияеше от щастието, с което съдбата щедро я обсипваше. Вярваше, че го заслужава след всичките прахосани години от живота си, и не криеше възторга си.

— Чувствам се толкова здрава… като че ли съм създадена, за да имам деца — заяви бодро тя, протягайки се сладострастно една сутрин в леглото. — Благодарение на теб — прошепна тя, като се извъртя така, че да се настани върху топлото тяло на мъжа си.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна мързеливо Джони, намествайки я по-удобно в обятията си. — Всеки път, когато отново ти се прииска — добави със закачлива усмивка той — трябва да ми кажеш…

— Искам да имам много деца… нито един ден не съм се чувствала зле… и освен това обожавам това вечно желание, което изпитвам към теб… и помисли си само, скоро ще можем да държим бебето в ръце. О, Джони, — прошепна тя, а очите й се изпълниха със сълзи — толкова те обичам, че чак се плаша…

— Тихо — каза той и я прегърна още по-силно. — Аз съм тук. Винаги… — И той я целуна по бузата. — Винаги ще бъдем заедно. Няма защо да се плашиш.

— Кажи ми, че никога няма да ме изоставиш.

Страхът в очите й беше по детски невинен, тя все още не можеше да забрави напълно демоните от миналото си.

— Никога няма да те оставя — рече простичко той. В отговор тя се усмихна с колеблива, нерешителна усмивка и прошепна:

— Извини ме. Знам, че… мъжете не обичат… жените, които искат прекалено много.

— Не ми говори за други мъже — каза прегракнало младият граф. Ревността му към първия й съпруг беше жива, противно на всякаква логика. — Не мога да понеса мисълта, че те е докосвал друг мъж.

Елизабет погледна през прозореца, сякаш за да пропъди мрачните спомени, които я бяха налетели.

— Говори ми за други неща, Джони — прошепна тя. — Имам чувството, че пред вратата ни дебне зъл демон.

— Кажи ми, когато бебето те ритне, скъпа моя Бетси. И остави всички дяволски изчадия на мен. Покажи ми. Тук? Или тук?

И той започна да прави това, което вършеше най-добре; знаеше точно как да отвлече вниманието на една жена, за да си мисли тя само за приятни неща. Така през това януарско утро демоните на Елизабет потънаха в забрава.

7. "Най-силната магия" - Елизабет Лоуел

Мег видя шокираното му изражение и се усмихна тъжно. Треперещата й ръка докосна друидската тока на наметалото му.

- Ти си този, който има значение – простичко каза тя – Ти ще излекуваш земята, не аз. Друидския вълк те е освободил от капана на Джон. Всъщност, освободил е и мен, предполагам. Сега вече не ще се налага да понасям мъчителната болка да отдавам тялото, сърцето и душата си на един мъж, който гледа на мен само като утроба за своите синове.

- Какво искаш да кажеш? – възкликна слисано Доминик.

- Сега народът на Блекторн е в безопастност и аз вече не му трябвам. Ти можеш да се ожениш за която поискаш жена, а аз най – после ще бъда свободна като неопитомен сокол.

Доминик затвори очи и си опито да овладее бушуващите в душата му чувства на облекчение, страх и ярост. Мег бе жива и в безопастност, но никога не бе изглеждала по далеч от него, при това се отдалечаваше все повече с всяка дума, с всяка тъжна усмивка, с всяко движение на треперещите й пръсти, които сякаш предпочитаха да докосват студеното сребро, а не неговото лице.

Все още не го беше погледнала в очите. За да го види.

- Никога няма да те пусна да си идеш – пресипнало промълви той.

- Не се безпокой. Ти си Друидския вълк. Хората ще те приемат. Блакторн ще бъде твой до края на дните ти. Вече нищо и никой не може да ти го отнеме.

- Без теб земята и хората са безполезни, както угощението е безполезно за мъртвеца. Погледни ме. Погледни в мен.

- Не – прошепна съкрушено Мег – Няма да го понеса. Няма да понеса да видя, колко много обичам и колко малко съм обичана.

За миг Доминик застина напълно неподвижно. Сетне се наведе и целуна нежно клепките й, изпи с устни сълзите й. Тялото й потрепери, сякаш не я бе дарил с най – гальовната ласка, а я бе шибнал с камшик.

- Погледни ме и узнай, това което знам аз – прошепна той между целувките – Погледни ме. Виж ме.

Мег бавно отвори очи и го погледна, видя го, узна онова, което той вече знаеше. От устните й се отрони удивено възклицание. Ръката й погали устните му.

- Друидска вещице – каза Доминик, като целуна връхчетата на пръстите й – ти излекува моето тяло, моето сърце и моята душа...а после ги открадна от мен с целувките си.С или без наследници, аз никога няма да имам друга жена освен теб.

Той я притисна в обятията си, зарови лице в нейната топлина и прошепна истината, която и двамата най – после бяха разбрали.

- Обичам те, сладка вещице. Винаги ще те обичам.

8. "Табу" - Сюзън Джонсън

Тук има доста романтични моменти, тъй като действието се развива по време на война, което внася нотка фаталистичност във всяка от срещите на главните герои, та няма как да не се трогнеш от нежността помежду им.

9. "Контесата" - Катрин Каултър

Джон ме притискаше към тялото си и ме полюляваше лекичко, както имаше навик да прави. Обичах да ме прегръща. Бях обикнала и Венеция, и нейните романтични гондолиери, които идваха всеки ден да ми попеят и да ми помахат с ръка.

Беше април. Времето бе толкова хубаво, че и местните жители не бяха в състояние да говорят почти за нищо друго, освен за безкрайните веселби, балове, балове с маски, залагания и новите си любовници, разбира се.

Слава Богу беше все още рано за пищните летни миризми, които можели да накарат човек да падне на колене, както твърдеше Джон. Вдигнах поглед към невероятно синьото, осеяно с облаци, небе, и се зачудих дали тук някога валеше изобщо, дали беше студено, влажно и неприятно. Дали някога духаше толкова силен вятър, че да заплашва да откъсне косите ти от скалпа?

Не, поне през април тези неща ги нямаше. Това беше Венеция и аз усещах магията й до дълбините на душата си. Звукът на леко плискащата се вода на „Канале Гранде” в древните колони под нас, ми действаше успокояващо. На Джордж тези звуци също чу харесваха. Той хъркаше по-силно, когато спеше на балкона, унасян от шума водата.

До залез слънце оставаше може би около половин час; тогава слънцето светеше като злато във водата и с наближаването към хоризонта ставаше толкова голямо, че заплашваше да погълне Земята. Взирах се във водата, която като че ли беше посипана с диаманти от вълшебна ръка. В този момент някакъв гондолиер запя на залязващото слънце и на мен ми се приплака от щастие.

Протегнах се в обятията на съпруга си и той ме целуна по челото. Джордж спеше на една възглавница край нас, поставил грозната си главичка върху лапите.

— Тук сме от две седмици — рече Джон и ме целуна по лявото ухо.

— Да, и времето е толкова невъзможно съвършено, че започвам да копнея за малко хубав студен вятър над нашите блата.

— Когато дойдох за първи път във Венеция, реших, че искам да я посетя пак с младата си съпруга. И ето ни сега тук, удобно настанени в сърцето на града. Но какво означават тези думи? Да не би да си се отегчила вече от мен?

Ръката му обхвана леко гръдта ми. Притиснах се към него — исках да усетя дланта му, пръстите, топлината, която те изпращаха надолу към корема ми.

— Може би и това ще стане след около петдесет години — отвърнах аз и го целунах по врата.

— Днес получих писмо от баща ти. При него всичко върви добре. Вече се чувствал чудесно, а бизнесът му за обработка на диаманти продължава да процъфтява, въпреки неговото отсъствие. Ще ни посети през юни. Мис Крислок се намира в дома край Лийдс, ръководен от познатата на доктор Боулдър. Тя и персоналът й се грижели за душевно болни. Там никой не ги малтретира. Тя е добре, Анди.

Кимнах. Не ми се искаше даже да мисля за жената, която дълго време бях смятала за моя втора майка. Потърках леко с длан гърдите му; чувствах отмерените удари на сърцето му. Все още за мен бе истинско чудо всичко, което усещах в него; то бе толкова различно от мен.

— Никога не съм предполагала, че един мъж може да бъде толкова ценен — заявих аз и целунах сърцето му през сакото.

Той се засмя; усетих буботенето в гърдите му.

— Това означава ли, че ти идват и духовни мисли за мен?

— Вероятно не.

— А, значи ме желаеш за целите си?

— Онзи дебел килим пред камината ми привлече погледа.

Помислих, че щеше да си глътне езика. Бях се променила толкова много и все още от време на време го изумявах. Разбира се, за тези промени беше отговорен той самият и затова те му доставяха още по-голямо удоволствие.

— Всъщност, той привлече и моя поглед. Сами сме и засега Джордж не хърка.

— Истинско чудо.

Джон се засмя и ме притисна към себе си.

— Ще чувам смеха ти през всеки ден от живота си. Прекрасна перспектива. Така, тази вечер ни чака друго парти. Графиня ди Марко. Не си ли се уморила още от всички тези празненства, соарета и балове?

Поклатих глава, без да я вдигам от рамото му.

— Искам да облека красивата тюркоазенозелена копринена рокля, която ми избра. Освен това има още нещо, Джон. Не искам да напускам Венеция преди да сме видели малко дъжд, може би малко вятър и студ.

— Тогава ще трябва да стоим тук до ноември. — Джордж изскимтя и съпругът ми добави: — Онзи ден той едва не падна в канала, докато опитваше да открие безупречния храст. Не разполагаше с кой знае какъв избор.

Приведе се и ме целуна, този път не леко и приятелски, а дълбоко, с което възбуди нов глад, глад за него самия. Ръката му се плъзна под роклята ми, започна да ме докосва и ми се прииска да закрещя от удоволствието, което предизвикваше. Прошепнах в устните му:

— Мисля, че бих искала да ви съборя на килима, милорд, незабавно.

— Моля се винаги да бъдеш така взискателна, Анди. Винаги.

Засмя се, изправи се и ме отнесе на ръце обратно в спалнята ни. Джордж се помъкна по петите ни, като скимтеше и размахваше високо вирнатата си опашка.

10. "Тази нощ или никога" - Дара Джой

Струваше му се че е омагьосан.

Когато се наведе над нея, тънката верижка около врата му се залюля точно пред лицето й.

Хлое погледна мъничкия талисман и ахна изненадано. Това бе едно морковче. Нейният морков.

— Ти… ти си го запазил!

Джон се поспря, явно изненадан от откритието й. Или си е мислил, че тя няма да го помни, или го е носил толкова дълго време, че привикнал към него, съвсем е забравил да го махне.

Той не й отговори. Скулите му се възпламениха и той отмести поглед настрани, като мускулчето на челюстта му отново затрепка. Изглеждаше наистина смутен. Сякаш някой бе разкрил някаква негова съкровена тайна, която е искал да запази само за себе си.

Талисманът! Тя много добре си спомняше деня, когато той й го подари. Бе на тринадесетия й рожден ден. И имаше много причини да не го забрави.

Всяха година след шестата Джон й подаряваше по една мъничка златна висулка, която да прибави към гривната на ръката си. Всяка висулка бе талисман е особено значение, известно само на тях двамата. Те символизираха галените имена, които той й измисляше. Имаше едно малко коте, едно мече, мъничък дългоопашат папагал, маймунка, зайче и едно малко слонче.

А през онази година той й подари морковчето.

То пряко се отнасяше до цвета на косата й. Джон много обичаше да я дразни, като я нарича морковче. Знаеше, че това направо я вбесява, та съвсем естествено бе да използва това обръщение най-често.

По-късно съшия ден тя се бе изкатерила на едно дърво, за да шпионира Джон и лейди Миро, които се бяха разположили на пейка в по-отдалечения край на градината. Хлое бе забелязала как двамата си разменят доста странни погледи по време на обяда и искаше да разбере за какво е било всичко това.

И съвсем скоро разбра.

Лорд Секстън и въпросната лейди се бяха вкопчили в страстна прегръдка, а ръцете на Джон пълзяха някъде из бюстието на дамата.

Жестока болка бодна сърцето й и й се стори, че се задушава. До този момент бе смятала, че Джон е само неин. Дори и не бе подозирала за отношенията му с другите жени.

И тогава за пръв път в краткия си живот тя се сблъска с изневярата и се почувства предадена.

Прекалено малка за да разбере, тя бе слязла от дървото и бе застанала лице в лице с него, за да излее гнева си. А Хлое никога не се стесняваше да изразява открито мнението си.

Когато Джон я зърна как увисва от един клон, приготвяйки се да скочи на земята, той, първо, страшно се ядоса, че нарушава усамотението им, а и бе загрижен за безопасността й. Той освободи жената от прегръдките си и яростно извика името на Хлое.

Тя се пусна от клона и скочи на земята. Той моментално се втурна към нея, за да се увери, че не се е наранила, но тя бързо се отдръпна, отвратена от него. Действията й дълбоко го нараниха. Никога преди Хлое не се бе отдръпвала от него. И за да прикрие собствената си несигурност, той се нахвърли върху нея.

— Аз съм мъж — какво си мислиш? — но въпреки тона си, не смееше да я погледне в очите.

По страните й потекоха сълзи.

— Мразя те!

Джон бе видимо объркан. Той умолително протегна ръка към нея.

— Това няма нищо общо с нас, морковче.

Именно от това я заболя най-много. Тогава тя откъсна талисмана от гривната си и го хвърли на тревата в краката му. После се обърна и избяга. Той много пъти я вика, за да се върне, но Хлое не искаше и да чуе. Чак след няколко месеца му проговори отново. Тогава вече бе съвсем наясно със склонностите му и отношенията им вече никога не бяха същите. Все още бяха много близки, в някои отношения дори по-близки отпреди, но бе премината някаква граница и бе достигнато друго ниво.

Той никога повече не я нарече морковче.

Но въпреки това бе запазил висулката.

Ръката на Хлое обхвана мъничкия талисман. Отново очите й се напълниха със сълзи, макар че този път причината бе съвсем различна. Джон е запазил морковчето. Явно винаги го носи около врата си. А това благородно поведение й подсказваше толкова много неща.

Вместо да премести ръката й, както винаги правеше с другите жени, които докосваха висулката, Джон обви пръсти около нейните и ги стисна здраво заедно с медальона.

Този простичък, но толкова нежен жест трогна Хлое до дъното на душата й. Тя обви врата му и зарови пръсти в копринено меката му коса.

Затворила очи, повдигна глава и нежно го целуна.

Джон въздъхна до устните й.

Това е от мен. Сигурно ако се замисля мога да изкарам още поне 10, но да не предизвикваме съдбата.

Редактирано 21 септември 200916 г. от Lindsey (преглед на промените)

Топ 10 на най-романтичните моменти, съставена от Ayase, поради технически проблеми пускам нейният вариант вместо нея самата: 10. "Рийгън" - Джуд Деверо Разбира се, че не може без незабравимото, грандиозно ухажване, в което бе въвлечено цялото село. Пустият му Травис толкова се увлече в романтичните жестове, че бедната Рийгън взе да се пита кой я би по главата да споменава, че иска ухажване. 9. "Непознатата от Ямайка" - Катрин Каултър Този Райдър....такова сладко обяснение в любов.... Тя погледна брадичката му, но почувства топлината му върху гърдите си, върху сърцето си. Ей сега ще й се подиграе, помисли си, ще разтръби победата си над нея, ще я потъпче и ще обяви господството си. Тя потръпна в очакване. Но той нежно отметна косите от челото й, коси, овлажнени от безумието на страстта й, и много бавно и пресипнало изрече: — Обичам те, Софи Шербрук. Никога не съм смятал, че такова нещо съществува, но очевидно го има. Обичам те и ще те обичам, додето ритна петалата и ида на оня свят, но дори и да се зарея във вечността, пак ще те обичам. И ще продължавам да те докарвам до страст, додето най-сетне приемеш любовта ми и ме допуснеш в сърцето си така, както в тялото си. Внезапно той я изгледа озадачено, тя усети как отново се възбужда вътре в нея и как за неин ужас тялото й се изопва. Но той не се разсмя, не й се подигра, само отметна глава, притвори очи и изстена: — Имаш ли представа как ме караш да се чувствам? Хайде пак, а, Софи? Просто се отпусни, забрави всичко, което е минало, забрави ония проклети привидения. Мисли само за мен, за това, как се чувствам аз вътре в теб, за това, което правят пръстите ми, езикът ми… Тя не искаше отново да губи контрол, но явно не й оставаше голям избор. 8. "Принцеса Алесандра" - Джули Гарууд — Алесандра? — Да? Той я целуна по главата. — Не — прошепна Колин. Смехът, който напираше в гласа му, я смути напълно. — Какво имаш предвид? — Бременните жени не могат да станат монахини. Ако беше я държал по-слабо, Алесандра с положителност щеше да скочи от скута му, но тъй като Колин я задържа навреме, тя се отказа да се дърпа. Алесандра започна една бясна тирада, от която трудно можеше да се схване нещо свързано: — Ти си знаел… през цялото това време… О, Боже мой, ти си намерил бележката. Открил си я и затова реши да ми кажеш, че ме обичаш! Колин я целуна бързо и отривисто. — Знаех, че те обичам далеч преди да прочета тази бележка. Трябва да ми повярваш, Алесандра! А също и да се довериш на сърцето си! — Но… Поредната целувка заглуши протеста й. Когато Колин се отдръпна, съзря сълзи в очите й. — Ще те питам още веднъж — за последен път! Имаш ли нещо да ми признаеш? Тя кимна бавно. Колин изглеждаше извънредно доволен. Мили Боже, колко много го обичаше! А по начина, по който той я гледаше, също личеше, че я обича не по-малко. Разбира се, че Колин бе щастлив да узнае за бебето. Това съвсем не я безпокоеше. В този момент той нежно я галеше по корема. Стори й се, че Колин прави това несъзнателно. Действията му издаваха нежните му чувства. Опитваше се да погали нероденото си още момче или момиче. — Отговори ми — прошепна той с дрезгав глас. Колин изглеждаше твърде съсредоточен и решителен в този момент. Алесандра не успя да се въздържи и се усмихна. Той, както винаги, се опитваше да бъде сериозен, да изглежда дисциплиниран. Това негово качество й допадаше, но тя усети, че не по-малко удоволствие й доставяше възможността да го накара да изгуби самоконтрол. Тя наистина обожаваше да го дразни и закача, защото й допадаше извънредно много начина, по който той така искрено се изненадваше на всичко. Колин вече не издържаше. — Алесандра, ще ми отговориш ли? — Да, Колин. Трябва да ти кажа нещо. Решила съм да стана монахиня. Колин изглеждаше така, сякаш е готов да я удуши. Свирепото изражение на лицето му я накара да се разсмее. Алесандра обви с ръце врата му и сгуши главата си под брадичката му. — Ще си имаме бебе — прошепна тя, — не съм ли ти споменала досега за това? 7. "Венчило с дявола" - Джули Гарууд Щом свърши, Алек извади меча си от ножницата. — Нима ще го убиеш, съпруже мой? — прошепна Джейми. Алек се усмихна. — Дяволски добре знаеш, че няма да го убия. Това няма да ти хареса, а аз искам винаги да си щастлива, скъпа. Смятам да му дам меча. Той струва… — Няма да позволя да дадеш на такъв като него великолепния си меч, Кинкейд! — гневно заяви Джейми и вирна глава. — Ще забравя достойнството си и ще ти устроя такава сцена, че никога вече няма да посмееш да гледаш хората си в очите. Обещавам ти, че дълго ще има да говорят за това. Чу въздишката му и разбра, че е спечелила. — Да, сигурен съм, че ще го направиш, жено. Подай ми кинжала си. Джейми се подчини. Алек го използва, за да откъртя едни голям рубин, който украсяваше дръжката на меча. После й го върна. Хвърли камъка. Рубинът тупна в краката на Андрю. — Отплата, бароне, от лейди Кинкейд. Още едни камък се удари в рамото на Андрю. Джейми се обърна в посоката, откъдето долетя камъкът и види леърд Макферсън да прибира меча си. — Отплата, от лейди Кинкейд. — Възрастният мъж се поклони, преди да се обърне и да я погледне. Трети камък цапна лицето на Андрю. — Отплата — обяви Даниел Фъргюсън. — Отплата — разнесе се отново. Джейми не позна леърда, които хвърли скъпоценния камък. — Алек? Защо те… — Макферсън ти се отплаща, защото спаси живота на сина му. Даниел — защото застана пред съпругата му и я защити със собственото си тяло. Харолд хвърли изумруда. Ти понесе обидите на сина му, а след това се моли за живота му. Пети камък удари челото на Андрю. — Отплата — изрева друг мъж. — Кой е той? — Бащата на Линдзи — отвърна Алек. — Мислеше, че не знам за глигана, нали? Тя бе толкова смаяна, че не можа да му отговори. Още един камък падна в краката на Андрю. Хвърли го никакъв млад воин. — Отплата — извика той. Алек обясни, преди тя да го попита: — Лорд Дънкан. Съпругата му би искала да и помогнеш при раждането. Той плаща в аванс. — Нямам думи — прошепна Джейми. — Трябва ли да им благодаря, Алек? — Те ти благодарят, Джейми. Всеки един от тях би дал живота си за теб. Ти направи невъзможното, любима. Ти наистина съюзи нашите кланове! Тя затвори очи, за да сдържи напиращите сълзи. Когато заговори, гласът й трепереше от вълнение: — Ти направи Андрю много богат мъж. — Не, Джейми. Аз съм много по-богат. Аз имам теб. Гласът му бе мек, пълен с любов. Една сълза се търколи по бузата й. Алек я видя. Веднага се обърна към Андрю. — Върни се у дома си, бароне. Следващия път, когато стъпиш на шотландска земя, ще изпиташ силата на нашите мечове. Одобрителни възгласи се извисиха над кръга от воини. Андрю бе коленичил и събираше съкровището си. Алек взе Джейми в обятията си, а тя мигновено обви ръце около кръста му. Затвори очи и го прегърна. Все още не разбираше повечето от странните навици на шотландците. Сигурно ще са й необходими поне двадесет или тридесет години, докато напълно ги проумее. Ала в това имаше толкова радост… и любов. Може би, тайно се усмихна тя, когато двамата с Алек остареят, тогава най-сетне ще е свикнала и разбрала. 6. "Брачна авантюра" - Джули Гарууд — Маркизът на Сент Джеймс. Тези думи привлякоха вниманието на всички. Сара се обърна и погледна към входа. Сърцето й започна да бие лудо, когато видя мъжа си. Тя преди никога не го беше виждала в официални дрехи. Беше умопомрачителен. Косата му беше вързана отзад и той носеше черен костюм като някой могъщ крал. Високомерието в погледа и в походката му накараха коленете й да омекнат. Тя инстинктивно се отправи към него. Нейтън лесно намери жена си в тълпата. Когато съобщиха името му, гостите се отдръпнаха в ъглите. Сара стоеше сама на подиума. Тя беше прекрасна. Тя беше толкова нежна, толкова деликатна… толкова разсъблечена. Нейтън свали сакото си, но когато стигна при Сара, не можа да си спомни какво трябваше да прави с него. — Сара? — Да, Нейтън? Тя чакаше той да каже още нещо. Той изглеждаше доволен да стои пред нея и да я гледа. Любовта й просто извираше от очите й. Усмивката й беше нежна. Мили Боже, той беше недостоен за нея, но тя въпреки това го обичаше. Обля го студена пот. Той се протегна да вземе носната кърпичка, която Колин беше натикал в джоба му, но осъзна, че държи сакото си в ръка. Той не можеше да разбере защо и го облече отново. Не можеше да откъсне поглед от красивата си съпруга и ръката му се оплете в ръкава, но най-накрая той успя да се облече. Сара пристъпи напред и оправи вратовръзката му, след което се отдръпна. Той все още не можеше да проговори. Господи, всичко трябва да бъде наред, каза си той. Не, не, трябваше да бъде не просто наред, трябваше да бъде съвършено, реши той още веднъж. Той ще я отведе в библиотеката, ще подпишат документите и тогава ще… — Обичам те, Сара. Гласът му звучеше сякаш току-що е вкусил от супата й. Тя го накара да го каже още веднъж. Очите й бяха пълни със сълзи и той знаеше, че тя го е чула още първия път. — Не трябваше да го казвам, не сега — измърмори той. — Обичам те. Изражението й не се промени. Неговото се промени — той изглеждаше сякаш ще му прилошее. Стана й жал за него. — Знам, че ме обичаш, Нейтън. Отне ми много време да го осъзная — почти толкова, колкото ти отне на теб да дойдеш да ме вземеш — но сега знам. 5. "Коприна и стомана" - Кат Мартин — Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш? Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се бе унесло. — Има нужда от гледачка — продължи Катрин. — Доведох една жена от село, мисис Босуърт. Тя е с нас почти от самото начало. Чака отвън, в каретата. Ще я пратя веднага щом си тръгна. Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблясна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно. Катрин избърса сълзите от лицето си. — Сутрин Люк обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеалцето под брадичката му. — Понякога има колики, но мисис Босуърт знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата. Люсиен се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне. — Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ. Насълзените й очи срещнаха погледа му. Веждите й лекичко се извиха. — Мисля, че си най-добрият човек на света. Никога нямаше да ти поверя Люк, ако не смятах така. — И все пак вярваш, че ще ти позволя да се откажеш от детето, което очевидно обичаш с цялата си душа? Че ще ти позволя да си тръгнеш от този дом без сина си? Тежки сълзи се търкулнаха по лицето й. — Моля те… недей. Повече от всичко на света искам да го задържа за себе си, но той е също и твой син. А аз съм ти длъжница. След онова, което ти причиних, дължа ти поне твоя син. Сърцето му болезнено се сви. Струваше му се, че не може да си поеме достатъчно въздух. — Умолявам те да не ме обричаш на това, Катрин. Думите ти ме нараняват. Тя сякаш не го чуваше. — Все още ли… Люк наш законен син ли е? Устните отказваха да му се подчиняват. — Не съм анулирал брака. Все още си моя съпруга. Още миг тя остана втренчена в него, сякаш завинаги искаше да запечата чертите на лицето му в съзнанието си. После извърна очи. — Трябва да вървя. Люсиен й препречи пътя, нежно притиснал детето на рамото си. — Не можеш да си тръгнеш, Катрин. Няма да ти позволя. — Нещо замъгли погледа му. Чувстваше сърцето си като разбито на парченца, никому ненужно огледало. … … … — Липсваше ми всеки ден, всеки час — прошепна той в косите й. — Обичам те, Катрин. Обичам те повече от собствения си живот и не искам никога да те изгубя. 4. "Шепотът на розите" - Тереза Медейрос Когато се появи Сабрина, и Макдонълови, и Камерънови замлъкнаха благоговейно. Като ангел в бяло, с прекрасен букет от диви рози, събрани по околните хълмове. Ако някой изобщо забелязваше куцането й, той не се опитваше да го коментира. Особено когато погледнеше към огромния Морган Макдонъл, който чакаше с мрачно изражение пред олтара. Внимавайки да не се спъне, Сабрина правеше стъпка след стъпка. Съсредоточаваше се върху всяка, сякаш й беше последната. Всеки път, когато се олюлееше, вдигаше глава и търсеше погледа на мъжа, който я очакваше пред олтара. Гордият блясък в очите му й даваше сили. Сърцето й беше толкова изпълнено с любов, че можеше всеки миг да се пръсне. Когато най-сетне стигна до него, стиснала до болка букета с рози, за да си вдъхне смелост, тя се спъна в една неравност на килима. Един бодил се заби в палеца й и тя изохка болезнено. Върху бялата булчинска рокля капна капка ясночервена кръв. Морган я подкрепи, вдигна палеца й към устата си и нежно изсмука кръвта. — О, не — изплака Сабрина и се опита да почисти кръвта с кърпичката си. — Исках този път всичко да бъде съвършено. Той вдигна брадичката й с топли пръсти и й намигна весело. — Не говори глупости, момиче. Мисли за мотото на Макдонълови. Едва когато си пролял малко кръв, си струва да спечелиш битката. Сабрина се засмя и лицето й засия. Когато чертите й се изкривиха в дяволита гримаса, Морган отметна глава назад и избухна в гръмък смях, без да се притеснява от укорителните погледи на свещеника. Двамата паднаха в прегръдките си и смачкаха розите помежду си. Устните им се срещнаха в сладка целувка. А розите ги обгърнаха с аромата си като обещание, сладко и вечно като любовта им. 3. "Твой завинаги" - Тереза Медейрос “Моя любима лейди Шефилд, Ако позволите, ще насоча ценното ви внимание върху обстоятелството, че нашето малко ангелче е наследило повечето си качества от скъпата си майка. Тя обича от време на време да се прави, че е някой друг (или нещо друго) — веднъж е приказна принцеса, друг път градинска жаба. Освен това има навика да изчезва точно когато имаме спешна нужда от нея. Едва вчера, докато отчаяно чаках новоизпеченият камериер Филип да ми върже шалчето за неделното отиване на църква, я намерих дълбоко заспала в гардеробната ми под огромна купчина шапки. Значи сега искате да ми подарите син? Благодаря ви! Без съмнение той ще бъде същият възхитителен и неустоим досадник като майка си и сестра си. Веднъж ме попитахте, скъпа моя, дали ще ви обичам и когато устните ви се набръчкат и очите ви избледнеят. Смея да ви уверя, че ще ви обичам дори когато ще имам съвсем малко силици (и няколко зъба), за да целувам набръчканите ви устни. Ще те обичам, сърце мое, дори когато отслабна и костите ми щръкнат, заплашвайки да пробият изтънялата ми кожа. Ще те обичам и когато зрението ми отново изчезне, но знай, че твоето сладко лице ще е последното, което ще видя на този свят. Защото съм и винаги ще бъда Твоят любящ съпруг Гейбриъл” 2. "Софи" - Хедър Кулман — Мислиш ли, че ако нямах белег, щеше да се научиш да ме обичаш? В гласа му долови невероятна безнадеждност и копнеж, които я свариха неподготвена и я накараха да вдигне очи към него. Линдхърст не гледаше към нея, а към Минг-Минг, която лежеше на една страна и се лигавеше. Както винаги, бе извил глава така, че да не вижда белега му. Гърлото й се сви. — О, Никълъс — изрече задавено тя. — Аз… — Не. — Обърна рязко глава, като изложи цялата си обезобразена страна към нея. — Не отговаряй. Извинявай. Нямах право да ти задавам подобен въпрос. Младата жена се усмихна нежно, а сърцето й се сви заради мъката в очите му. — За мен ще бъде удоволствие да отговоря. — Софи… — Отговорът е „да, милорд“. Аз открих, че всъщност е много лесно човек да те обикне. — Софи… Името й прозвуча по-скоро като стенание. — Не. Не съм свършила. Открих също така, че харесвам белега ти… много. Усмихна се още по-широко и потърси погледа му. Той го срещна, без да мигне; тъмните му очи блестяха с надежда и същевременно горяха с несигурност. В отчаяното си желание да докаже колко верни са думите й, да го избави от съмненията, които не му даваха мира, тя протегна ръка и докосна нежно обезобразената му буза. Графът затвори очи и потрепери конвулсивно. Тя прокара бавно длан по белега, сякаш го изучаваше. Стори й се гладък и хладен, като пандела върху коприната на кожата. — Такъв прекрасен белег — промърмори младата жена. — Как се сдоби с него? — Куентин ме поряза с една сабя — прошепна дрезгаво той. — Какво! — Не го направи нарочно. Тогава беше само на пет годинки. — О, Никълъс! Какъв ужас! Можела е да те убие — извика тя, а сърцето й замря, като си представи колко близко е бил до най-лошото. — Надявам се, че Куентин се е разкаял. — Страшно много. Той плака повече от мен, но признавам, че трябваше да мине време, докато се науча да не плача, щом се погледна в огледалото. Беше ми нужна цяла година, за да приема, че имам белег, и две — докато привикна с вида му. От години вече почти не се бях сещал за него, докато… — В този момент отвори очи и я погледна изпитателно. После прошепна: — Вярно ли е, Софи? Наистина ли вече белегът ми не ти се струва отблъскващ? Подтиквана от силното си желание да го успокои, тя плъзна длан от бузата към брадичката му и изви лицето му към себе си. — Бих ли направила това с нещо, което ме отблъсква? — промълви девойката и целуна белега. Името й се отрони подобно на стенание от устните му, ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно, така че не й остана друг избор, освен да седне в скута му. Погледна я с обожанието, което бе толкова копняла да види, наведе се и сля устните си с нейните. Софи въздъхна от удоволствие и се притисна към него, като отвърна с не по-малка страст на неговата. 1. "По-силна от магия" - Хедър Кулман — Мразя твоите ухажори — продължи Лусиън с такава ярост в гласа, че не оставаше никакво съмнение за искреността на заявлението му. — Мразя ги за тяхната младост и очарование, понеже знам, че ми липсват и двете. Мразя ги за правото да те ухажват, защото като твой настойник на мен то ми е отнето. Мразя ги, защото един ден ще се влюбиш в някой от тях и ще се омъжиш за него. — Лусиън, не… — Ревността ме накара да се държа така днес следобед. Всеки път, когато излизаш на разходка или на езда с някой от проклетите поклонници, аз се ужасявам, че той може да поиска ръката ти и ти да се съгласиш. Ако можех, щях да те заключа далеч от света, за да те имам само за себе си. Преди да осъзнае думите му или да реагира по някакъв начин, Лусиън измъкна ръцете си от нейните и я притегли върху скута си. — Мили Боже, Алис! Какво да правя? — мъчително простена той. — Лусиън… — Аз те обичам. Обичам те толкова много, че понякога ми се иска да плача заради това чудо. Ти си моята радост, моето спокойствие… целият ми свят. За пръв път в живота си се чувствам жив, истински жив. Ти ме накара да се чувствам така. Как… — гласът му пресекна и едва успя да довърши — ще живея без теб? Остана мълчаливо да се взира в очите й. После гърдите му се разтърсиха от ридания, той я притисна към себе си и зарови глава в косите й. Неговите стенания се смесиха с тези на Алис. О, как копнееше да му признае собствените си чувства и да облекчи страданието му! Нужни бяха три думички… Само три. Аз те обичам. Три думи, които сигурно щяха да ги осъдят на вечно проклятие. Не че я бе грижа какво ще стане с нея. Ако залогът бе само нейната душа, тя с радост би рискувала, за да вкуси от насладата, която знаеше, че ще открие в прегръдките му. Би предпочела един великолепен миг, в който да обича и да бъде обичана, отколкото безкрайната празнота. Останаха дълго така: тя полулегнала в скута му и оплакваща невъзможната им любов, докато ръката й нежно галеше гърба му; той, заровил лице в косите й, вкопчил се в нея, сякаш тя щеше да изчезне, ако я пусне. Усещаше как гърдите му се тресат от безмълвни ридания. Накрая той бавно вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Макар че по бледите му страни нямаше следи от сълзи, очите му бяха зачервени. Сякаш самата му душа бе плакала. Гледката беше покъртителна и в същото време ужасяваща. С изкривено от мъка лице, сякаш току-що бе извършил нещо непростимо, той отпусна ръце и промърмори: — Съжалявам, Алис. Моля те, прости ми. Не биваше да давам воля на чувствата си. Алис знаеше, че трябва да стане от скута му, да кимне в знак, че му прощава, и да отиде направо в стаята си. Ала не можеше. Господ да й е на помощ! Не можеше. Просто нямаше сили да си тръгне и да го остави толкова потиснат и отчаян. При мисълта, че се налага да го напусне, нещо у нея се скъса — навярно и последният остатък от самообладанието й. И преди да успее да се спре и да осъзнае последствията, тя пламенно възкликна: — Не, Лусиън! О, не! Моля те, не ме отпращай. Не можеш! Не мога да понеса да съм далеч от теб! Той не би могъл да бъде по-смаян дори ако направо му бе признала любовта си. Или по-въодушевен. — Да не би да искаш да кажеш, че споделяш чувствата ми? — Не смееше да повярва. Никога досега Алис не се бе чувствала толкова раздвоена, както в този миг, когато видя как тъжното му лице светва в усмивка. Знаеше, че трябва да отрече, че е длъжна да се извини за прибързаните си думи, но не можеше. И как би могла, когато подобно нещо щеше да прогони радостта от лицето му? Никога досега не бе усещала толкова силно тежестта на проклятието, тегнещо над нея. Сведе поглед, отчаяно опитвайки се да открие изход от тази невъзможна ситуация. Със сигурност би трябвало да има начин да излезе от затруднението, без да разбие нито сърцето му, нито техните души. Но дори и да имаше, тя не можа да го открие. Бе стигнала до задънена улица и трябваше да признае поражението си. Значи щеше да разбие сърцето му. Може би, ако прояви достатъчно гъвкавост, би могла да го накара да потърси утеха в обятията на Даяна. Докато събираше сили да се отрече от любовта си, той нежно обхвана брадичката й в шепите си и повтори: — Споделяш ли чувствата ми? Навярно очите й бяха казали това, което устните й не посмяха, защото Лусиън простена и я притисна с все сила към гърдите си. Склони лице над нейното и тихо промълви: — Толкова много го желаех и се надявах, но никога не съм вярвал истински, че ще бъдеш моя. И в този миг се страхувам, че това е само един прекрасен сън. Устните му бяха близо до нейните, толкова близо, че топлият му дъх я погали. — Кажи ми, сладка Алис, истинска ли си? Или си само плод на въображението ми? — Гласът му галеше като кадифе. — Може би трябва да те целуна и сам да открия. — И без да дочака отговора й, устните му се впиха в нейните.

Редактирано 22 септември 200916 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Да се разпиша и аз в най-хубавата класация до сега, само преди това да поздравя и Йори и Тихи за хубавите класации. 10. "Перлата на любовта" - Кристина Скай - финала на бойната сцена, не само тя ми харесва от книгата, направо се разтапях всеки път когато Тони се обръщаше към Чеси с галеното "Щурче", направо ми прескачаше сърцето: "Поверявайки децата на приятеля си с каменното лице, Чеси се спусна към Тони. Лицето му бе сгърчено от силната болка, докато я прегръщаше. — По дяволите! Никога не съм мислел, не съм си представял… — Чеси го усети да потреперва. — И те доведох тук, направо в капана му. За Бога, Щурче, можеш ли някога да ми простиш? Чеси ласкаво прокара ръка по бледото му чело и отметна кичур непокорна, тъмноруса коса. — Никога. — Гласът й се снижи до шепот. — Но ще ти давам възможност час след час, нощ след нощ да изкупваш вината си. О, това ти обещавам. Пръстите на Тони се вкопчиха в нея. — Ще се погрижа да изпълниш това свое обещание, любов моя. Като се почне от… — Той я пусна и стисна с двете си ръце окървавеното си коляно. Примижа от болка. — … от утре. — Довърши той." 9. "Ти не си за мен" - Джейн Фийдър " — Трябва да ти призная нещо — прошепна Оливия с наведена глава, приковала поглед в огнените пламъци. Антъни сякаш замръзна. Оливия почувства как тялото му се скова, дишането му се учести. — Продължавай — подкани я той. — Зная, че е непростимо — каза тя. — Знам също, че ще те засегне и имаш пълното право да ми се гневиш. Надявам се само да разбереш защо се случи. — Започваш да ме безпокоиш. — Той положи длан върху приведената й шия, ръката му беше топла и окуражаваща. Тя й даде сили да говори. — Мислех, че си ти — прошепна Оливия. — Не те разбирам. — Разбитите кораби — каза простичко тя. — Помислих си… Реших, че мога да те убедя да спреш. Думите й увиснаха в усойния, заседнал въздух на пещерата. Сякаш цяла вечност нямаше друг звук, освен пращенето на съчките в огъня. А после, много бавно, ръката на Антъни се смъкна от врата й и остави хладина там, където допреди миг беше топло. Когато най-после заговори, в гласа му се съдържаше недоумение. — Помислила си, че аз съм един от онази паплач? Помислила си, че съм способен на такова нещо? Оливия се обърна да го погледне. Насили се да срещне погледа му, в който се смесваха изумление и яростен гняв. — Ти ми каза… Онази вечер в Портсмут, к-когато ми даде дрехите, ми к-каза, че са от разбит кораб. — Оливия се опитваше да преодолее заекването, но емоциите й излизаха извън контрол. — Но не съм казал, че аз съм го подмамил да се разбие. — Сега гласът му беше така хладен и далечен, че й се стори невъзможно да си представи как само преди минути са се любили. — Помислих си, че ти си го направил. Това разбрах от думите ти. Звучеше толкова безгрижен, сякаш това е естествено… Ти си пират и контрабандист. А всеки знае, че контрабандистите често подмамват кораби. Ти беше на острова онази нощ, когато стана последното корабокрушение, и стоките от кораба бяха в трюма на „Уинд Денсър”. Тя протегна ръка в умолителен жест. — Какво друго можех да си помисля? Не знаех нищо за теб. И все още не знам — добави Оливия. — Не знам защо си такъв, какъвто си, и защо вършиш това, което вършиш… Сега в гласа й се прокрадваше предизвикателство, но Антъни не му отговори. Стоеше с ръце на кръста, с крака, леко раздалечени на пясъчния под. Леденият му поглед нито за миг не се отдели от лицето й. След миг Оливия, продължи тирадата си срещу леденото му мълчание. — Това, което изживяхме на кораба и после в пещерата, беше сън. То не беше реално. А после видях всичко с други очи, сякаш сънят беше прогонен и отново виждах истинския свят. А в този свят пиратството, контрабандата и разбиването на заблудени кораби с всичките хора на борда им, вървят ръка за ръка. Видях те да превземаш „Доня Елена”. Видях как пренесохте товара й на борда на „Уинд Денсър”. Чух те да казваш, че дрехите, к-които нося, идват от к-корабокрушение! Най-после Антъни проговори. — Не разбирам как след като се любихме така горещо, след всичко, което преживяхме заедно, си могла да си помислиш, че съм способен на нещо толкова низко — изрече той кротко, с глас, пропит от болка и горчивина. — Затова ли ме нарече в лицето човек без чест? Оливия кимна унило. — Само заради това. — Не защото съм пират, не заради контрабандата, и не защото съм враг на твоя благороден и почтен баща? Не защото ще направя всичко възможно да го надхитря, без да ме е грижа за чест и достойнство? — запита я той с ирония и горчивина. Оливия потръпна. — Не, заради никое от тези неща. — Не ти ли се струва малко нелогично? — А нима всичко онова, което преживяхме заедно, не е малко нелогично? — извика в отчаянието си Оливия. — Но твоята увереност, че съм отнел невинни човешки живота, са убили чувствата ти към мен… вярата ти в онова, което сме изживели? — Не. — Тя поклати печално глава. — Но след това ми беше вече невъзможно да се отдам на този сън. Антъни се наведе и хвърли още съчки в огъня. Пламъците хвърляха издължени сенки по стените на пещерата. — А къде е тогава доверието? — каза той с глас, пропит със същата горчива ирония. — Там на брега, Оливия, ти ми каза, че ме обичаш. Но любовта не може да просъществува без доверие. Страст, привличане — да. Но не и любов. Струва ми се, Оливия, че ти бъркаш любовта със страстта. — Аз имам доверие в теб — отвърна тя с приглушен глас. Антъни се изправи сковано. — Ти нямаш доверие в мен още от деня, в който ме срещна. Колко време ти отне да ми разкажеш за Брайън Морз? И щеше ли изобщо да ми кажеш, ако продължаваше да го мислиш за мъртъв? — Не можех да разкажа на никого за това — извика болезнено тя и затърси правилните думи да го убеди, да прогони ледения гняв и болката от гласа и очите му. — Мислех, че вината е моя. Тогава бях още дете и си мислех, че може би… може би аз съм го подтикнала да се държи така с мен. Едва тогава Антъни сякаш я разбра. В тъмните бездни на очите й се отразяваше онова невръстно момиченце, насилвано, изплашено, преследвано от чувство за вина и приучено да крие болката си като своя грешка. — О, не — прошепна меко той и посегна към нея, притисна я към себе си, погали влажната й коса и горчивината бавно се отдръпна от лицето му. След всичко онова, което Оливия бе преживяла, неволната й грешка, макар обидна и болезнена, му изглеждаше съвсем незначителна. — Знам, че беше глупаво от моя страна да вярвам, че си способен на такова нещо. Но бях привикнала да вярвам, че мъжете не са това, което изглеждат, а си позволих да бъда заслепена от… от страст, от желание… И цялата си ненавист към човека, убил онези хора, пренесох върху себе си. Почувствах се презряна и окаяна. Само ако те бях попитала… Но просто не можех да говоря за това. Също както не можех да говоря и за Брайън. Тя вдигна очи към него с лице, опряно на гърдите му. — Толкова съжалявам, Антъни. Ще можеш ли някога да ми простиш? Той сведе очи към нея и погледът му натежа от тъга. — Вярно е, че не винаги съм такъв, какъвто изглеждам — каза Антъни. — Вярно е също и това, че знаеш твърде малко за мен. — Но трябваше да знам, че ти не си способен на това — настояваше Оливия, изведнъж изплашена, че като й прощава толкова лесно, Антъни няма да осъзнае каква недопустима грешка е допуснала. — Иска ми се да вярвам, че наистина е трябвало да знаеш — съгласи се той с лека усмивка. — Но сигурно не съм ти помогнал особено. — Не можеш да обвиняваш себе си заради мен! — възкликна Оливия. — Разбира се, че трябваше да знам. — Добре, да допуснем, че е трябвало да знаеш. Че си била несправедлива към мен, че си ми отправила смъртна обида, и че е имало известни… смекчаващи вината обстоятелства. А сега помисли, цял живот ли смяташ да се самообвиняваш или вече можем да оставим миналото зад гърба си? — Наистина ли ми прощаваш? — Очите й обходиха лицето му, сякаш търсеха скрито доказателство. — Да — прошепна Антъни спомни си сияещото й лице, докато тичаше към него на брега. Задъханото й обяснение в любов. — Наистина ли ме обичаш, Оливия? — Да — отвърна му простичко тя. — И мисля, че ти също ме обичаш. — Да — съгласи се той и отърка кокалчетата на ръката си в извивката на скулите й." 8. "Индия" - Кристина Скай - не мога да не спомена момента, в който Индия призна за бебето и неговата смърт, много трогателна сцена: — Индия, какво правиш тук? Баба ти каза… — Гласът на Торн секна, когато чу сподавено ридание. — Индия, плачеш ли? — Не. — Отдръпна се така, че високият капак да остане помежду им. — П-просто… имам нужда да остана сама. — Защо? Няма нищо, което да не можеш да ми кажеш. Освен това — додаде дрезгаво младият мъж, — дължа ти някои важни обяснения. — Може би е доста късно за обяснения, Дев. Може би онова, което преживяхме заедно снощи, всичкия онзи огън и страст, са най-многото, на което можем някога да се надяваме. — Върху бледото й лице бе изписана несигурност. — Може би това именно е урокът, който трябваше да научим в Брюксел. — По дяволите, Индия, не се отвръщай така от мен! — Обхвана я през кръста и я придърпа с лице към себе си. — Онова, което се случи снощи, бе прекрасно, но то е само част от чувствата ми към теб. Обичам твоя дух и твоята невинност. Обичам твоята решителност и твоята почтеност. Обичам дори непокорността ти, макар понякога да ме плаши почти до смърт. — Погали мократа й буза. — Онова, което се опитвам да кажа, е, че те обичам цялата, обичам всичко, което си, Индия Деламиър. И винаги ще те обичам. — Така ли? — Гласът й се бе превърнал в треперещ шепот. — Понякога миналото ми се струва толкова далеч, все едно че е било сън. Друг път сякаш всичко е станало вчера, болката все още кърви като току-що отворена рана. — Какво говориш, Индия? Дявол да го вземе, какво се опитваш да ми кажеш? Младата жена сведе очи, без да се замисли; те приличаха на кладенци от мъка. Торн проследи погледа й и забеляза блестящите като скъпоценни камъчета сълзи върху белия плат. На спретнато сгънатите нови бебешки дрешки. И внезапно стисна до болка пръсти. — Мили… мили Боже — откъсна се глух стон от гърлото му. — Ти не ми каза. Не знаех… дори не предполагах… По тялото му премина тръпка; всичките му мускули, стави и сухожилия за момент като че ли се схванаха, а някаква гигантска ръка проникна в гърдите му и изскубна и разкъса всичко в тях. — Вярно ли е? Имало ли е дете? — попита дрезгаво Торн. Индия не отговори. Само ръката й продължи да гали финия бял лен. Девлин я привлече трескаво към себе си. Гласът му прозвуча пресекливо. — Какво се случи, Индия? Мили Боже, трябва да знам истината. Лейди Деламиър усети, че нещо топло падна върху рамото й и разбра, че това трябва да бяха сълзите на нейния любим. Разбра също така, че бе дошло време съпругът й да вкуси мъката, която бе носила толкова време в мълчание. — Беше… красиво момченце, очите му бяха умни като тези на баща му. Беше радостта на моя живот за краткото време, за което го имах. И не съжалявам за нищо, дори за една секунда от времето, което бях с него, чуваш ли? Макар да го… да го изгубих така внезапно. — Умрял е толкова малък. Аз даже нямах шанса да го видя. — Младият мъж стисна устни. — И те оставих сама в един непознат град. С дете, с моето дете… — Отмести поглед. — Какво чудовище трябва да съм? — Поклати глава. — Защо не почаках? Защо не си наложих да издържа, докато се върна у дома след битката? Моята слепота и невъздържаност доведоха до смъртта на сина ни. Нашия син. Кокалчетата на пръстите му, които стискаше, побеляха. — Недей, Дев. Не съжалявам нищо от случилото се в Брюксел — възкликна буйно Индия. — Беше късмет, че се върна при мен. Не се опитвай да поемеш върху твоите рамене тежестта на направения избор. — Как можеш да ме гледаш, без да изпитваш омраза, когато съм пропуснал толкова много, толкова много? Всичко, което има значение. — Ръката му се плъзна по стройната й талия. — Пропуснах да те видя бременна с моето дете. Пропуснах да видя радостта и щастието, които си излъчвала, когато си наедрявала ден след ден. Пропуснах да видя и едно момченце с умен поглед, което се усмихва, докато ти го държиш в обятията си. И заради какво? — Изсмя се горчиво. — Заради някакви безсмислени понятия за чест и родина, която се интересува повече от златни гвинеи и шумни паради, отколкото от своите герои — изръмжа той. — Ти имаше своите задължения, а аз — моите. Не можеш да се върнеш и да промениш това. — Само ако можех! — Дев сведе поглед към подредените дрешки. Взе една малка ризка; очите му блеснаха. Когато се обърна, слънцето бе превърнало косите на Индия в лъскава червеникава маса, а лъчите му се пречупваха в сълзите на лицето й. При тази гледка дъхът на Карлайл секна. — Искам още един шанс, Индия. Искам теб. Искам това. — Допря уханния лен на бузата си. — Искам дом, изпълнен със смях и деца. Макар да се страхувам, че няма да бъда добър баща. — Усмихна се криво. — Не може да се каже, че съм имал нормално детство. Баща ми беше непоправим комарджия, а майка ми беше… — Изкашля се. — Може би е по-добре да не я назовавам с подходящото име. — Ти няма да си такъв. — Няма ли? — засмя се горчиво той. — Ужасно се страхувам, че никога няма съумея да пусна корени някъде. Ами ако открия, че не съм добър баща или съпруг? Ами ако побягна като най-големия страхливец? — Тогава и аз ще побягна с теб. Не забравяй, че познавам по-голямата част от Туркестан. А и онзи бедуински вожд, който би бил много щастлив да… — Разбрах какво искаш да кажеш — отвърна мрачно Торн. — Но аз не искам него. Искам теб. Младата жена се взираше в очите му, изпълнена с желание, с нужда. Внезапно двамата се озоваха в някакъв свят, в който имаше само желание. — Предупредих те, Дев — прозвуча нисък и дрезгав гласът й. — Никога не съм обещавала да направя това по-леко за теб. Вдигна длани към гърдите му и ги плъзна в отвора на ризата, върху издадените мускули. — Действай още малко в този дух, скъпа, и аз ще… Индия се потърка в тялото му. — И какво ще направиш? Едно мускулче на челюстта му потрепна, когато видя глада в погледа й. — Мисля, че ще ви дам всичко, което поискате, миледи." 7. "Омагьосаните" - Елизабет Лоуел Това е част от сцената, когато Ариана и Саймън, преспаха за пръв път, включвам я пръво заради нежността на Саймън, и обръщението "Славейче", просто ми къса сърцето, толкова е мило... — Помниш ли, че ти разказвах за една приятелка? — попита Ариана. Саймън не можеше да мисли за нищо друго, освен за възбудата си и за усещането, че роклята на Ариана се вдига нагоре по бедрата й. — Приятелка? ... — Да — промълви тя, — приятелката, която бе изнасилена. ... — Да — каза дрезгаво той. — Спомних си. Приятелката ти. Вкопчена за Саймън, Ариана чувстваше студения вятър само като остър контраст на пламъка на прегръдката им и на удоволствието от нежната ласка между бедрата й. Екстазът я заливаше като горещ вятър. — Това съм аз — каза Ариана. За момент Саймън се почуди какво значи това. После разбра. Погледна към лицето на Ариана. Тя беше огън и сянка, пламтящи полупритворени очи и набъбнали от неговите целувки устни. — Ти? — попита Саймън с пресипнал глас. — Да. От първата си среща с мъж останах разкъсана, окървавена, бита Предадена. — Славейче… Боже мой! Саймън трепереше, когато се наведе да целуне очите, бузите, устата на Ариана. Тази ласка я потопи в нежна топлина. — Тогава помислих, че това оръдие от коприна и стомана е създадено да наказва жените. Саймън скръцна със зъби при мисълта, че за него няма да има облекчение вътре в нея. Разкъсана, окървавена и бита. Предадена. — Разбирам — прошепна Саймън. — Ето защо замръзвах при всеки твой опит да ме погалиш там. Страхувах се от нова болка. — Да, сега разбирам. Саймън целуваше очите и дългите клепки на Ариана. — Но вече не се страхувам от теб — пошепна Ариана. Саймън не каза нито. Боеше се, че не е чул добре. Коленете й се подгънаха и тя се притисна още по-силно до него. — Помогни ми — пошепна Ариана. Вятърът отнесе думите й, но Саймън не се поколеба. Нейното тяло му казваше какво да прави — много повече от всичко, което бе очаквал от своето мрачно славейче. — Вдигни ме — пошепна Ариана. Саймън обърна гръб към вятъра; под неговия напор мантията обгърна двамата. Той вдиша Ариана, а нейните ръце го прегърнаха през шията: краката й се обвиха около кръста му. — Изпълни ме, Саймън! С името й на уста Саймън се прилепи до нея, както го бе правил в сънищата си, притискаше се нежно и силно, проникваше бавно и все по-дълбоко и я усещаше как го обхваща нежно и плътно, колко много го иска. Изведнъж той си спомни какво бе казала Ариана, когато пое за пръв път в ръце неговата разголена и възбудена плът. "Страх ме е от това. Създадено е да разкъсва жените." — Славейче — каза Саймън сипкаво, — причинявам ли ти болка? Ариана отвори уста за отговор, но от тях се откъсна само някакъв странен, кратък вик, който изплаши Саймън. Обля го пот, когато започна да се бори с най-дълбоките си пориви. Ариана го обгръщаше толкова плътно и нежно, тъй топло! Знаеше, че трябва да я пощади, но единственото му желание бе да влезе още по-дълбоко, до края. Започна бавно да се отдръпва. Неспособна да продума, Ариана се притисна до Саймън, разтреперана от желание да отвърне на това съвършено, макар и кратко изпълване. — Ариана? Прекалих ли? — Още! — каза тя най-после. Ноктите й се впиха във врата на Саймън, а краката й се сключиха още по-здраво около тялото му. Искаше да го накара да се върне в нея, на топло. Той бе по-силен от нея. Задържа я на разстояние от себе си, за да се убеди, че не я насилва. "Разкъсана, окървавена." Саймън стисна зъби. — Говори ми, славейче. Кажи ми какво искаш. — Аз… аз искам… теб." 6. "Златната невеста" - Хедър Греъм - любим мой момент Тя отдавна лежеше под меката пухена завивка и когато Олаф влезе в стаята, обърна гръб на вратата. Напрегнатият й слух улавяше всяко негово движение. Докато го чакаше да се съблече, непрестанно си повтаряше, че би е трябвало да се преструва на заспала. Толкова й се искаше да погледне силното му тяло, да задоволи копнежа на измъченото си сърце. След малко усети как Олаф легна до нея и зачака нежната милувка на ръцете му. Ала той й обърна гръб и прегърна възглавницата си. Когато повярва, че мъжът й е заспал, Иърин не можа да сдържи риданията си. Олаф веднага се обърна към нея и я улови за рамото. — Какво ти е? — прошепна загрижено той. Тъй като не можеше да му признае истината, тя излъга тихо: — Понякога бебето ме рита с все сила… Олаф веднага я прегърна, притисна гърба й към голите си гърди и нежно замилва корема й. — По-добре ли е така? Иърин се усмихна в мрака. — Много по-добре, благодаря ти, Олаф. — Само след миг вече спеше, усещайки се сигурна и защитена. 5. "Софи" - Хедър Кулман — Мислиш ли, че ако нямах белег, щеше да се научиш да ме обичаш? В гласа му долови невероятна безнадеждност и копнеж, които я свариха неподготвена и я накараха да вдигне очи към него. Линдхърст не гледаше към нея, а към Минг-Минг, която лежеше на една страна и се лигавеше. Както винаги, бе извил глава така, че да не вижда белега му. Гърлото й се сви. — О, Никълъс — изрече задавено тя. — Аз… — Не. — Обърна рязко глава, като изложи цялата си обезобразена страна към нея. — Не отговаряй. Извинявай. Нямах право да ти задавам подобен въпрос. Младата жена се усмихна нежно, а сърцето й се сви заради мъката в очите му. — За мен ще бъде удоволствие да отговоря. — Софи… — Отговорът е „да, милорд“. Аз открих, че всъщност е много лесно човек да те обикне. — Софи… Името й прозвуча по-скоро като стенание. — Не. Не съм свършила. Открих също така, че харесвам белега ти… много. Усмихна се още по-широко и потърси погледа му. Той го срещна, без да мигне; тъмните му очи блестяха с надежда и същевременно горяха с несигурност. В отчаяното си желание да докаже колко верни са думите й, да го избави от съмненията, които не му даваха мира, тя протегна ръка и докосна нежно обезобразената му буза. Графът затвори очи и потрепери конвулсивно. Тя прокара бавно длан по белега, сякаш го изучаваше. Стори й се гладък и хладен, като пандела върху коприната на кожата. — Такъв прекрасен белег — промърмори младата жена. — Как се сдоби с него? — Куентин ме поряза с една сабя — прошепна дрезгаво той. — Какво! — Не го направи нарочно. Тогава беше само на пет годинки. — О, Никълъс! Какъв ужас! Можела е да те убие — извика тя, а сърцето й замря, като си представи колко близко е бил до най-лошото. — Надявам се, че Куентин се е разкаял. — Страшно много. Той плака повече от мен, но признавам, че трябваше да мине време, докато се науча да не плача, щом се погледна в огледалото. Беше ми нужна цяла година, за да приема, че имам белег, и две — докато привикна с вида му. От години вече почти не се бях сещал за него, докато… — В този момент отвори очи и я погледна изпитателно. После прошепна: — Вярно ли е, Софи? Наистина ли вече белегът ми не ти се струва отблъскващ? Подтиквана от силното си желание да го успокои, тя плъзна длан от бузата към брадичката му и изви лицето му към себе си. — Бих ли направила това с нещо, което ме отблъсква? — промълви девойката и целуна белега. Името й се отрони подобно на стенание от устните му, ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно, така че не й остана друг избор, освен да седне в скута му. Погледна я с обожанието, което бе толкова копняла да види, наведе се и сля устните си с нейните. Софи въздъхна от удоволствие и се притисна към него, като отвърна с не по-малка страст на неговата. 4. "Обичай само веднъж" - Джоана Линдзи, бая мислих, докато успея да се сетя за някоя нейна романтична сцена, въпреки че ми е адски любими писателка, мисля че е много по-силна в споровете и забавните сцени между героите, но тази специално ми е направила страхотно впечатление: "— Боя се, че прекрасно знам какви са намеренията ви, сър. — Тя се наведе да си обуе пантофките и когато се изправи, се намери в обятията му. Всичко стана много бързо и Никълъс я целуна, преди да успее да ахне. Устните му носеха сладкия, опияняващ дъх на коняк. О, тя си знаеше, че това ще да е нещо подобно, просто божествено! Никой не я бе целувал с толкова чувство или така дръзко. Той притисна дребното й тяло до своето и й даде възможност да усети мъжката възбуда. Тя беше и шокирана, и възбудена. Гърдите й трепнаха от допира до неговата дреха. Какво беше това непознато, дълбоко усещане, което се надигаше в нея отдолу нагоре? Устните му погалиха бузата й и се спуснаха надолу по шията; той целуна пулсиращата жилка, обхвана кожата с устни и я засмука нежно. — Не бива, не го правете — успя да пошепне Реджи. Гласът изобщо не беше нейният. — Трябва, любов моя, наистина трябва. — Никълъс я сграбчи в ръце. Тя ахна. В това, което ставаше, нямаше нищо забавно. Устните му отново се докоснаха до шията й и тя изстена. — Оставете ме — каза тя, останала без дъх. — Дерек ще ви намрази. — Не ме интересува. — Вуйчо ще ви убие. — Ще си струва. Струваше си..." 3. "Неуловимия пламък" - Катлийн Удиуиз, този момент ми е еднакво романтичен и трогателен, много чувствен, кулминацията на цялата книга: Искаше да се обърне и да потърси в коридора зад себе си познатите очертания, но знаеше, че ще бъде глупаво. Там нямаше никой. Бо Бърмингам бе изчезнал от нейния живот, както угасва пламъкът от свещта. А ако отиде в друг град, може би няма да се срещнат и случайно. Сълзите замъглиха зрението й и въпреки усилията да ги възпре, те бързо се превърнаха в силни ридания и я разтърсиха цялата. С измъчен вой тя отмести чашата настрани, кръстоса ръце на масата, положи глава между тях и заплака горчиво. Едно меко тупване на масата до нея стресна Сарина и тя се изправи слисана, като в миг забрави сълзите. Не беше сигурна какво се е случило, но когато успя да прогледне през сълзи, видя малка купчинка разкъсани хартии, за които можеше да предположи, че са останки от документи. Вдигна единия любопитно и видя там собствения си подпис и този на Бо. После видя думата „анулиране”. Възможно ли бе? Но как? Сарина се хвана за облегалката на стола, обърна се и видя висока фигура с широки рамене да се приближава към нея. Премигна, като бършеше отчаяно сълзите си, и успя някак да се изправи на крака, въпреки че треперещите й крайници заплашваха да я изоставят всеки момент. Сетне видя усмихнатото лице на Бо и протегнатите му ръце и пред нея сякаш се разтвори цялото небе. В миг вече летеше към прегръдката му и той я вдигна във въздуха. Обви ръце здраво около врата му. Смееше се и плачеше обезумяла и покри лицето му с целувки на екстаз. Сетне устните му се впиха в нейните и всичко се превърна в диво, ненаситно сливане. Сарина едва не припадна от радост, докато той я държеше в обятията си и бавно се въртеше в кръг по средата на стаята. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх. — О, толкова ми липсваше! — прошепна тя, като прокара устни по челото му и тънкия нос и ги притисна отново към неговите. ...... Бо бе почукал на вратата, но бе останал без отговор и когато най – сетне се бе престрашил да влезе и да прекоси придверието, бе намерил съпругата си седнала на една маса в задната стая, да се взира обезсърчена в портрета му. Напомни му на малко дете, на което са се скарали жестоко. Приведените рамене на стройната й фигура, внушаваха поражение. Очакваше тя да се обърне, след като се бе изправила, защото със сигурност бе усетила присъствието му, но това, което последва, едва не разкъса сърцето му. Не можеше да си спомни някога да е чувал жена да ридае с толкова мъка и тъга. 2. "Пламъкът и цветето" - Катлийн Удиуиз, пак драматизъм, май не правя разлика между романтичните и сцените, които почти ме разплакват: След вечерята ханджията им показа стаята, която Джордж беше запазил. Слугата качи горе вързопите и пакетите и се оттегли заедно с господаря си. Хедър не се съмняваше нито за миг, че Брандон веднага ще ги последва и тя повече няма да го види. Но той се беше отпуснал на един стол и като че ли не бързаше. Тя събра кураж, приближи се към него и го помоли пак да й помогне — този път да разкопчае роклята си. Той го направи без дума да каже. Тя почна да се приготвя за сън, сякаш очакваше той да остане. Отпусна дългата си коса и прокара през нея пръсти, за да я приглади, понеже нямаше нито гребен, нито четка. Знаеше, че мъжът й я наблюдава, когато хвърли роклята и ризата, сложи ги на един стол и облече нощницата — подарък от лейди Хемптън. Нощницата беше от бяла батиста с дантела отпред и кръгло, много дълбоко деколте. През дантелата беше промушена тясна панделка, придържаща нощницата на гърдите. Ръкавите бяха широки и дълги, и те поръбени на китките с дантела. Макар да не беше прозрачна като нощницата й на младоженка и тази беше създадена да радва очите на мъж. Когато Хедър се накани да си ляга, Брандон изрече неочаквано гневно проклятие. Хедър го погледна ужасена. Но той беше вече на път към вратата. — Ще се върна след час или два — изръмжа той сърдито, преди да излезе. Хедър се отпусна разплакана на пода, ридания разтърсваха тялото й. — Той излъга — шепнеше тя отчаяно — той никога няма да се върне. Времето се влачеше бавно, всяка минута беше като вечност. Тя се разхождаше неспокойно из стаята и си мислеше какво ли ще трябва да прави утре и къде ще е най-добре да отиде. Невъзможно беше да се върне при роднините си и да изложи детето на безсърдечността на лелята, невъзможно беше и да се обърне към семейство Хемптън. Беше твърде горда, за да продължи да ги занимава с проблемите си. Дали не можеше да стане слугиня в тази страноприемница? Още утре ще попита, но тази нощ искаше да се опита да поспи. Духна свещта и си легна. Но колкото и да се мъчеше да не мисли за грижите си, сънят не идваше и нощта се точеше безкрайна. Струваше й се, че е минала цяла вечност, когато часовникът на църквата удари един. Тя скочи с вик на ужас, изтича към отворения прозорец и го затвори. Опря чело на стъклото и тесните й рамене се затресоха от отчаян плач. Страхът й се превърна в дива паника, когато чу пред вратата гласовете на двама мъже. А когато вратата се открехна, тя загуби ума и дума в очакване на най-лошото. Но в светлината на свещта, която гореше в коридора, тя видя в рамката на вратата Джордж и широкоплещестата фигура на мъжа си. — Ти се върна! — прошепна тя тихо и невярващо. Той се обърна с лице към нея, преди да затвори вратата и в стаята отново да се възцари мрак. — Защо не си легнала още? — попита той недоволно, докато палеше свещта, сложена на една масичка. — Да не си болна? Тя пристъпи от сянката в осветения от свещта кръг и той видя сълзите в очите й. — Помислих, че си ме изоставил — промълви тя. Той я гледа един миг учудено, после по лицето му премина мила усмивка и той я привлече към себе си. — И ти се уплаши? Тя кимна безпомощно и се опита да потисне риданията си. С почти нежен жест той отметна косата от лицето й и я целуна по челото, за да я успокои. — Ти изобщо не си оставала сама, ma petite. Джордж беше през цялото време пред вратата да те пази. Чак сега отиде да дремне. Нима ме мислиш за нехранимайко, способен да те остави без закрила? — Не знаех какво да мисля — прошепна тя — толкова ме беше страх, че повече няма да се върнеш. — За бога, та това наистина не е комплимент за мен, както впрочем и за теб. Никога не бих изоставил една дама без закрила на подобно място. И най-малко собствената си жена, бременна с моето дете. Но ако това ще те успокои няма да те оставям вече никога сама, през цялото време, което ще прекараме тук. Тя го погледна и съзря в очите му само сърдечност и топлота. — О не, не е необходимо — пошушна тя. — Ако го зная, вече няма да ме е страх. Той повдигна брадичката й към себе си. — Хайде да си лягаме — каза тихо. — Денят беше дълъг за мен, капнал съм от умора. Тя избърса сълзите и се пъхна в леглото, сложено точно до вратата. 1. "Не предавай любовта" - Хедър Греъм - много се чудих за тази сцена, дефакто раздялата на героите започва от тук,но този момент е адски силен, почти наизуст го знам: "Аманда гледаше безмълвно към Ерик и не можеше да повярва, че съпругът й и този мрачен, заплашителен непознат са един и същ човек. Тя искаше отново да започне да му се закълне в своята невинност, но страхът й беше толкова голям, че можеше само да гледа втренчено пред себе си. Ерик се отпусна с тихо стенание на един стол и вдигна крака си на отсрещния. Аманда бе притаила дъх и не смееше да мръдне. Само ръцете й придърпваха от време навреме ленения плат. Ерик си наля чаша вино и отпи. След това я погледна пронизващо. — Нож ли криеш между гърдите си, любов моя? — попита я нежно той. Тя поклати глава. — Никога не съм желала смъртта ти! — Така ли, аз пък си спомням нещо друго. — Тогава просто ме бе обхванала ярост. — Но точно днес беше насочила пушка към гърдите ми! — Ако исках да те убия, никога нямаше да взема нож, който ти би използвал с по-голяма лекота срещу мен. — Ах, така ли? — Как мразеше този му начин да й се подиграва! — Бедната Аманда! Знаеш как да използваш слабостта си, когато си натясно и да я превръщаш в сила. — Аз не съм натясно! Аз съм невинна за това, в което ме обвиняваш! — Невинна ли? — иронизира я той. Пръстите й се свиха конвулсивно и чак сега тя разбра, че наистина изглежда така, сякаш крие нещо. Ерик скочи и дръпна чаршафа. Аманда пое дълбоко дъх и застана пред него съвсем гола, такава, каквато неговите очи жадуваха да я видят. Искаше й се да избяга и да се скрие някъде, но от друга страна, нямаше намерение да покаже страха си. Гордо отметна глава назад и тихо каза: — Както виждаш, нямам нищо! — след което му метна презрителен поглед и посегна към кърпата. — Сега вече можеш да ме извиниш. — Да те извиня? Да не би да си мислиш, че тук ще си разменяме само учтиви фрази? Не, съкровище мое, повече не мога да те извинявам! — Той сграбчи раменете й я принуди да го погледне. — Още от първия миг ми бе ясно, че имаш други политически разбирания и че ще помагаш на Дънмор според силите си, но не ти попречих. След сватбата ни наредих да те пазят, но не заради информацията, а за собствената ти сигурност! — Гласът на Ерик засече, тъй като страстта, която се надигаше в него, му пречеше да говори. Освен това не можеше да приеме с разума си, че тя е успяла да го шпионира тъкмо защото той е очаквал от нея вярност. Болката ставаше все по-неудържима, но той само стисна още по-силно раменете й. — Господи, ако все още разчиташ на някаква милост, тогава казвай веднага цялата истина! — Нищо не съм сторила! — Лъжеш! — Не! — Очите й се напълниха със сълзи, защото не можеше да му обясни положението си. Беше го мразила, беше се борила с него, но сега в този случай беше действително невинна. И освен това го обичаше. — Нямам какво повече да кажа! — извика тя. — Изправи ме пред съд или ме обеси, но сега ме остави на мира! — Да те оставя на мира? — отново поде с подигравателен тон Ерик и посочи раздраната си и изцапана униформа. — Извикаха ме тук чак от Ню Йорк, защото жена ми запланувала поражението ми! А може би ти самата си подпалила къщата! — Не! Напротив! Аз ги помолих да пощадят Кемерън Хол. В замяна им предложих да тръгна с тях доброволно, иначе… — Затвори си устата! — извика той и посегна да я удари. — Какво си направила? — Предложих им да тръгна доброволно с тях, ако пощадят къщата. И те удържаха на думата си, Ерик… — Значи ти наистина си отишла сама в ръцете на Тейритън? Може би просто си забравила, че сме женени! Подарила си се на Тейритън! А през това време армията и аз напразно се мъчим нещо да променим. Всичко ставало много по-лесно, когато к***ата се предложи на един британец! — Как смееш! — изкрещя тя и сълзи от яд и безсилие изскочиха от очите й. Тя се опита да скочи отгоре му и да го удари, но той я хвана и с един замах я метна на леглото. Притисна я към възглавницата с тялото си и я погледна право в очите. В същото това време обаче освободи едната си ръка и я погали по слепоочията. — Нощем, когато стоях буден, си представях как лежиш сама в това легло. Упреквах се, че съм те оставил сама, но все се надявах, че ще спазиш обещанието си и няма да ме предадеш. Мислех си как вълшебно ухаеш след баня, желаех те и все отхвърлях представата за Тейритън, сложил ръце на гърдите ти така, както сега съм направил аз. — Никога не съм ти изневерявала! — извика тя трепереща. — Не мога да понасям Робърт Тейритън и ти добре го знаеш. — Знам само, че днес сутринта си тръгнала доброволно след него. — Слугите… — Слугите никога не ме лъжат. — Но аз… — Какво ти? — попита той с нарастващ гняв. Тя имаше намерение да изрече обяснение в любов, но то угасна още на устните й. Думите обаче продължаваха още дълго да звучат в главата й. Но беше твърде късно. И без това Ерик вече не би й повярвал. — Аз наистина нищо не съм направила — повтори Аманда, но той само се ухили ехидно. — Може би просто трябваше да убия Тейритън. И теб също. — Ерик… — Няма защо да се страхуваш, любов моя, няма да ида чак дотам. — Ерик, пусни ме! Аманда знаеше, че той я мрази в този момент, също както и тя не може да понася тази негова тънка усмивчица. И въпреки това усещаше тялото му като приятна тежест. Наистина любовта и омразата бяха толкова близо в човешкото сърце! Искаше да избяга от него, но в същото време жадуваше за допира и ласките му. Вече не можеше да живее, без да чувства ръцете и устните му върху тялото си. — Забравяш, че си ми жена — предупреди я той. — Жена, която ти презираш и на която не вярваш. Пусни ме! — Не, няма да те пусна, независимо какъв ще е изходът от войната. Освен това тази нощ е моя! Аманда се опитваше да подтисне огъня на страстта, който се разгаряше все по-силно в тялото й. Цели два месеца тя бе жадувала за Ерик. Утеха й беше Кемерън Хол, който тя беше управлявала с цялата си обич и старание. А сега Тейритън бе развалил всичко. Аманда усещаше, че омразата на Ерик расте с всяка изминала минута. Забелязваше го във всеки поглед, във всяко докосване. Понечи да каже нещо, но се спря, тъй като той я изгледа пронизващо, но тя не можа да схване какво се върти в главата му. Въпреки това Ерик продължаваше да я гали по страните и да заравя пръсти в къдрите й, спомняйки си за онези пусти нощи, когато я държеше мислено в ръцете си. Винаги се беше възхищавал на жизнелюбието й. И сега гледаше полуотворената й уста, толкова близо до него, че целият изтръпваше. Стана му ясно, че ако не бяха тия спомени, щеше да се срути емоционално и че точно заради тях той ще я притежава тази нощ. Устните му все повече наближаваха нейните. — Не! Недей! Не! — протестираше Аманда. — Не, щом не ме обичаш! — Откога моята любов е така важна за теб? Не е ставало дума за любов, когато се женихме, нито по-късно, когато взе бележката от библиотеката и я даде на баща си, нито пък сега, при последното ти предателство! — Но аз не съм те предала, Ерик! Не се прави на глупак и ме изслушай! Може би съм виновна за много други неща, но… ти нищо не можеш да разбереш! Те искаха Дамиен… — Сега пък за какво говориш? — попита я той остро. Аманда преглътна няколко пъти. — Баща ми винаги ме изнудваше с Дамиен. Отначало ме заплашваше, че ще го арестува и ще нареди да го обесят. След което наистина го хванаха. Конят! Спомняш ли за случая с отровения кон? Баща ми сигурно не би се поколебал да стори същото и с Дамиен! — Но Дамиен отдавна е на свобода! — Точно това се опитвам да ти обясня. Вероятно има друг шпионин. Във всеки случай този път не съм била аз. — Добре скроена история — усмихна се той. — Ерик, моля те … — Тя се опита да се измъкне изпод него, но с тези си движения само се притисна още повече към тялото му. Вече тръпнеше от страст и едновременно с това се мразеше, че е подвластна на плътските си желания и забравя гордостта си, щом се намери в прегръдките му. — Не можем да го сторим! — Но ти си моя жена! — Ти обаче твърдиш, че тази жена те е измамила. — Тази нощ не се брои. — Не, Ерик! — Тя бе готова да заплаче всеки момент, но почувства възбудения му член, който лудо напираше към нея под униформата. В ушите й забуча. И в същото време се дърпаше като побъркана. — Не, Ерик, не! — Но, милейди! Не искаш ли да ти бъде простено? — провокира я той усмихнат. — Моля? — Тя затаи дъх и облиза пресъхналите си устни. — Може би пък ще го сторя. — Ти наистина ли искаш точно по този начин да те помоля за прошка? — погледна го недоверчиво тя. — Да приемем, че това ще е само началото. — Искаш да заприличам на к***а, която се пазари?! Не, Ерик, никога! В този момент той притисна страстно устните си към нейните. Отначало тя се опита да се съпротивлява, но когато езикът му плъзна навътре и успя да се промъкне през зъбите й, гореща вълна сладострастие я заля цялата и прогони от главата й всякакви мисли за по-нататъшно противопоставяне. Тя го обичаше и не можеше да му устои, както не можеше да устои и на желанията на тялото си. Треперещите му ръце я обхождаха цялата. Малко по-късно същото сториха и устните му. Тя се опита да си поеме въздух, когато езикът му започна да дразни връхчетата на гърдите й. По едно време Аманда с почуда установи, че и нейните ръце неудържимо го галят. — Отдай ми се цялата, любов моя! — шепнеше той в ухото й, докато тялото му се притискаше тръпнещо към нейното. — Подлуди ме със сладостта си, с вълшебството на тази нощ! В този момент всички несъгласия помежду им бяха забравени. Сякаш целият свят бе изчезнал, за да възкръсне отново в тяхната любов. Единствено на соления вятър откъм реката беше позволено да гали тялото на Аманда там, където Ерик не го бе покрил със своето. Аманда се опитваше да си спомни кога за последен път е лежала в подобна сласт на това легло. Вече без никаква съпротива тя предоставяше тялото си на неговите ръце, устни, език, зъби, които безпрепятствено се движеха навсякъде... Преди да се изтърколи настрани, той нежно я целуна. Аманда понечи да каже нещо, но той сложи пръсти на устните й: „Не тази нощ!” — Ерик, моля те, чуй ме най-после! — извика отчаяно тя. — Ерик, обичам те! Мускулите по цялото му тяло така се свиха, че Аманда се изплаши. — Моля те, остави тия игрички! — измърмори несмело той. — Това не е игра, Ерик! — отвърна тя почти разплакана. — Ох, само да можех да ти повярвам! — простена той с тежка въздишка. — Защо? — Не искам повече да слушам за това! Най-трудно можеш да докажеш, че ме обичаш!..." Благодаря на всички, които се включиха, по-късно вечерта, ще публикувам окончателната десятка и темата на новата класация.

Пете наистина прекрасни моменти си подбрала....тези от Индия и Не предавай любовта наистина са едни от най - въздействащите...не се бях сетила за тях. Благодаря, че ми ги припомни!!!

Момичета, успяхме да сформираме окончателна десятка с най-романтичните моменти, ето ги и тях: На десета позиция с 14 точки - "Мечтая за теб" на Лайза Клейпас, и по точно момента, в който Дерек умолява Сара да не го напуска. Девето място си поделят "Софи" на Хедър Кулман (момента, в който Софи целува белега на Никълъс) и "Твой завинаги" на Тереза Медейрос (последното писмо), и двете сцени събраха по 15 точки. Осма позиция за ужажорът Травис и дамата на сърцето му "Рийгън" от Джуд Деверо. Това ухажване събра 17 точки. Седми са "Сладко отмъщение" и Кат Мартин с 18 точки Шеста позиция за Катлийн Удиуиз и "Неуловимия пламък", с 20 точки. В средата на класацията, "Брачна авантюра" на Джули Гарууд, с 21 точки - финала на книгата (бала). Четвърто място за "Венчило с дявола" отново на Гарууд с 22 точки, момента с отплатата. Бронзът е за Джоана Линдзи и "Обичай само веднъж", с 23 точки, няма конкретен момент, бяха посочени няколко различни. Второ място за "Коприна и стомана", отново на Кат Мартин с 24 точки, момента когато Катрин иска да се раздели с бебето. И учудващо за мен, на първо място - "Принцеса Алесандра" с 28 точки, и по-точно моментът когато Колин разбира за бременността, лично мнение - незаслужена позиция, но е факт, че сцената я имаше в почти всяка класация, затова дръпна толкова напред. Толкова по тази толкова дълго проточила се, и според мен много приятна класация. Благодаря на всички които си направиха труда да я разпишат. Тази седмица, нещо далеч по-лесно - десетте най-добри книги на Кони Мейсън (ако не сте чели 10, може и по-малка бройка, просто ги подрете по степен на харесване, аз лично ще се включа с цели 3 )

Момичета, успяхме да сформираме окончателна десятка с най-романтичните моменти, ето ги и тях:

На десета позиция с 14 точки - "Мечтая за теб" на Лайза Клейпас, и по точно момента, в който Дерек умолява Сара да не го напуска.

Девето място си поделят "Софи" на Хедър Кулман (момента, в който Софи целува белега на Никълъс) и "Твой завинаги" на Тереза Медейрос (последното писмо), и двете сцени събраха по 15 точки.

Осма позиция за ужажорът Травис и дамата на сърцето му "Рийгън" от Джуд Деверо. Това ухажване събра 17 точки.

Седми са "Сладко отмъщение" и Кат Мартин с 18 точки

Шеста позиция за Катлийн Удиуиз и "Неуловимия пламък", с 20 точки.

В средата на класацията, "Брачна авантюра" на Джули Гарууд, с 21 точки - финала на книгата (бала).

Четвърто място за "Венчило с дявола" отново на Гарууд с 22 точки, момента с отплатата.

Бронзът е за Джоана Линдзи и "Обичай само веднъж", с 23 точки, няма конкретен момент, бяха посочени няколко различни.

Второ място за "Коприна и стомана", отново на Кат Мартин с 24 точки, момента когато Катрин иска да се раздели с бебето.

И учудващо за мен, на първо място - "Принцеса Алесандра" с 28 точки, и по-точно моментът когато Колин разбира за бременността, лично мнение - незаслужена позиция, но е факт, че сцената я имаше в почти всяка класация, затова дръпна толкова напред.

Толкова по тази толкова дълго проточила се, и според мен много приятна класация. Благодаря на всички които си направиха труда да я разпишат. Тази седмица, нещо далеч по-лесно - десетте най-добри книги на Кони Мейсън (ако не сте чели 10, може и по-малка бройка, просто ги подрете по степен на харесване, аз лично ще се включа с цели 3 )

Хах, абе мила, що да е незаслужена, беше много сладка сцената в "Принцеса Алесандра", особено това, че бременните жени не могат да стават монахини

Иначе за новата класация. Аз лично много си обичам Конито затова, веднага пиша:

1. "Обещанието на Тъндър"

2. "Смела любов"

3. "Пламък"

4. "Отвъд хоризонта"

5. "Спазарената невеста"

6. "Дяволско изкушение"

7. "Пиратът"

8. "Съблазнена от един женкар"

9. "Шейх"

10. "Дива любов"

Аз готов

Редактирано 23 септември 200916 г. от Ralna (преглед на промените)

Тука вече ме хвана на тясно Пете ... Чела съм само една книга на Кони Мейсън - Ласки и Насилие.Бях млада и тогава не ми се струваше толкова лоша,даже съм я чела 2-3 пъти,но след като понатрупах малко повечко опит с любовните романи и като я сравнявам с други книги е . Жалко,че няма да мога да се включа в класацията,но поне ще разбера кои са най-силните творения на мисис Мейсън . Успех момичета.

Редактирано 23 септември 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

Тука вече ме хвана на тясно Пете ... Чела съм само една книга на Кони Мейсън - Ласки и Насилие.Бях млада и тогава не ми се струваше толкова лоша,даже съм я чела 2-3 пъти,но след като понатрупах малко повечко опит с любовните романи и като я сравнявам с други книги е . Жалко,че няма да мога да се включа в класацията,но поне ще разбера кои са най-силните творения на мисис Мейсън . Успех момичета.

Хах, улучила си най-бруталната й книга. Макар, че ако питате мен, не беше чааааак толкова зле. Все пак има къде къде по-кофти книги от тая.

Чела съм сам 5 книги на Кони Мейсън, но едната - "Ласки и насилие" я изключвам от моя Топ-4 в случая 1.Обещанието на Тъндър 2.Отвъд хоризонта 3.Спазарената невеста 4.Смела любов п.п. Извън контекса да попитам, някой може ли да ми предложи книга на Кони Мейсън подобна на "Обещанието на Тъндър", че много ми хареса.

Редактирано 23 септември 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

За The Duchess - пускам моя топ - 10, заедно с резюметата и малко коментари , защото Конито наистина си струва всяка страничка.

1. Тази книга е номер едно в тази клесеция и е в моя топ 10 за най-любимите книги за мен по много причини................

Танцуващият дявол (Дяволско изкушение)

"Не можеш да убиеш дявола", шепне суеверната тълпа, събрала се да види как ще обесят прочутия пират Диабло. И наистина, само след миг разбойникът се изплъзва от примката, повличайки като заложница красивата лейди Девън. Разгневена, девойката се заканва, че няма да допусне коварния похитител до себе си. Но Диабло умее да съблазнява, особено през дългите топли нощи в морето, под небе, обсипано с едри звезди. Девън знае, че в прегръдките му ще изпита непозната страст, но и съзнава, че изкушението, на което е подложена е дяволско.

2. Женкарят и разбойничката - Мнооооооооооого готина историйка , дано някой ден да преведат и третата книга

Всеки знае скандалната слава на елегантните лондонски хулигани. Но въпреки това, когато на един бал Оливия Феърфакс се озовава в прегръдките на един от тях, тя е неотразимо привлечена от него. Макар и да чувства, че интересът му към нея не е съвсем почтен. Настойчивостта на Гейбриъл кара изумрудените й очи да заблестят, а пулсът й да се ускори. Но дали той търси у нея само красивата жена, която да направи своя любовница, или е разпознал очите на разбойничката, която под дулото на пистолета му е отнела скъпоценен пръстен - спомен от покойния му брат. Може би е дошъл моментът да си получи откраднатото, заедно с тялото и сърцето на похитителката...

3.Съблазнена от един женкар

Рамзи Дънсмор, граф Бракстън, мисли, че кариерата му на шпионин на английското правителство е приключила. Но Министерството на външните работи потърсва помощта му за намирането на ценен амулет. Задачата на Бракстън е да прави това, в което е истински магьосник - да съблазни една млада красавица, от която да изкопчи тайната. Рамзи обаче има и друг мотив за мисията си. Въпросната дама е бившата му любима - жена, разбила сърцето му преди години. Страстните целувки на сочните й устни ще му донесат несравнимия вкус на отмъщението. Фийби Томпсън се поболява от тревога. Баща й - известен етнолог, е изчезнал след обвинението, че е загубил ценна антика, а домът й е разбит от онези, конто търсят тайнствения предмет. Единственият й спомен от покушението е една голяма цицина на главата. Последното, което й е нужно, е натрапчивото ухажване на лорд Бракстън - прочутия лондонски женкар, комуто някога по погрешка е отдала тялото и сърцето си. И двамата обаче са майстори на прелъстяването и въпреки увереността на Рамзи Фийби възнамерява да го победи в собствената му игра. Страстният лорд Бракстън ще трябва да докаже, че намеренията му са сериозни, преди тя да му даде каквото и да е...

4.Обещай ми вечността - в тази книга много ми харесва, че има доста драматизъм заради ревнастта на главните.

Лили е всичко, за което мечтае младият американски капитан Матю Хок - красива, жизнена и богата. Но тя като че ли не гори от желание да се обвърже с него, както и с който и да е от обожателите си, събрали се на първия й бал. Тогава очарователният пират се заканва, че ще накара упоритата госпожица да се ожени за него, ако ще и със сила. Но той не подозира, че ще бъде обезоръжен от невинната красота на Лили, от зашеметяващата й чувственост и от нежното обещание за вечен рай в топлите й прегръдки.

5.Черният рицар

Той влиза в замъка Чърк, яхнал чистокръвен черен жребец. Облечен е в черно - от блестящия шлем на главата до шпорите на нозете. Закалените в битките мускули издават затаена сила. Изглежда опасен и жесток в черната си стоманена броня. Идва, за да вземе наградата си след победната битка. Заклел се е да не вярва на жените, защото в миналото едно предателство го е превърнало от нежен и чувствителен юноша в безмилостен и суров рицар. Жените за него са само средство за мимолетно удоволствие. Но ето че среща Рейвън и тя успява да събуди заспалата дълбоко в душата му любов...

6.Господарят на мрака

След като баща му е обесен заради несправедливо обвинение на рода Грей и рожденото му право бива отнето, Хайме Мортимър е отхвърлен от обществото. Той става контрабандист, подвизаващ се под името Господаря на мрака и се заклева, че един ден ще отмъсти за смъртта на баща си и ще си върне всичко, което му принадлежи. Затова, щом вестта за предстоящата женитба на лорд Ивън Грей стига до него, той разбира, че часът му е ударил... Но лейди Алета Съмърсет не смята да се подчини на красивия непознат. Само че тялото я предава, когато Хайме й разкрива силата на удоволствието и екстаза. От този миг тя копнее единствено и само за него...

Тази история започва с много кръв и предателства ........................... имаме и типичен пример за това ,че с пари се постига много.

7.Викинг

От момента, в който я вижда облечена само в лунна светлина, Торн Безмилостния разбира, че е омагьосан от къпещата се в горския поток девойка. Иначе как да си обясни дивите сънища, които тормозят нощите му и свирепата страст, изгаряща тялото му? Торн знае само един начин да развали тази силна магия - да грабне магьосницата и да я направи своя. Но когато го извършва, изведнъж разбира, че е изпаднал още повече под властта на Фиона - своята красива робиня.

8.Чисто удоволствие

Призраците могат да бъдат толкова непредсказуеми, а духът на лейди Амелия е сред най-палавите. Точно когато един от нещастните й наследници решава, че може да заживее спокойно, призрачната дама се появява, за да обърка тъмните му планове. Бунтар по душа, Джаксън Грейстоук се опитва да направи хазарта своя професия. Разореният баронет е на път да си строши главата сред вино и жени, ако не е неумолимата лейди Амелия.Току-що слязла от един ирландски кораб, Мойра О'Тел е прекалено разумна, за да вярва в привидения. Но след като попада в имението Грейстоук, тя се сблъсква с безнадеждния чар на Черния Джак, а също и с невероятното му предложение за...

9.Обещанието на Тъндър

Сторм Кенеди може да повярва, че има такъв лош късмет. И единственият начин, по който може отново да се справи е чрез женитба с Грейди Страйкър, като поеме отговорност за оттглеждане на неговия син сирак. Сторм се съгласява на условията на Страйкър, а след това отхвърля неговия достъп до последната й скъпоценност – сочното тяло, което Грейди мисли, че притежава завинаги. Но колкото повече се бори Сторм с него, толкова по-усърдно работи Грейди, за да посее семената на желанието, което води към една щедра любов. - Резюмето е ужасно !!!! - а книгата е страхотна

10.Лъвът

Лорд Лайън Нормански е спасил Уйлям Завоевателя от сигурна смърт на бойното поле, но този път храбростта и уменията му са безсилни. Стои безпомощен пред дръзката красавица, която кралят му е избрал за жена. Лейди Ариана Крагмер вече се е примирила с участта си - да даде земите и ръката си на могъщия воин. Такава е съдбата на победените. Но гордата хубавица се заклева никога да не му дари сърцето си. Ариана е саксонска графиня, а Лайън - нормански рицар, те са обречени да бъдат врагове. Но в разкъсваната от предателства и кървави борби за власт земя те имат един-единствен шанс - да превърнат омразата в любов.

Конито е цар на сюжетите с много интриги и обрати и действия в романите.

Редактирано 23 септември 200916 г. от Gael (преглед на промените)

Gael,благодаря ти,че си отделила време да включиш и резюметата,наистина са страшно обещаващи,особено ме грабна това на "Лъвът"

Хах, абе мила, що да е незаслужена, беше много сладка сцената в "Принцеса Алесандра", особено това, че бременните жени не могат да стават монахини

Инче, тя сцената че е сладка, сладка е, ама пък излезе най-романтичния момент, за който сме чели, а според мен романтиката, от която може да ти думне сърцето, не е характерна за Джули Гарууд, както и при Джоана, обожавам книгите им, ама е факт, че съм се смяла до сълзи, със ситуациите и разговорите между героите, но не съм се просълзявала от по-дълбоко чувство - това е едната причина да разсъждавам че първото място е незаслужено, и второ - пет момичета гласуваха за въпросната сцена, но никоя не я беше поставила на челна позиция, но тъй като класациите бяха малко и много разнообразни, друга книга, не успя да се пребори за първото място, та това ми беше мисълта...не знам само дали го обясних като хората.

Сега да се включа и аз в сегашната класация, с една срамна тройка, много съм предпазлива с тази авторка и сега след класацията се надявам да подходя по-смело към нейните книги.

1. "Лъвското сърце" - много хубава книжка, още по-хубавото беше, че главните ги ожениха насила и доста в началото на книгата, големи характери бяха и двамата, имаше интересни сблъсъци, ама толкоз страст...нямам нищо против интимните сцени, ама при книга 250 страници, на всеки 5 да се мятат в кревата - направо ми дойде в повече, но като цяло много интересен сюжет, обичам да чета за рицари и живот и здраве ще я препрочитам.

2. "Смела любов" - отново много интересен сюжет, този път с мотива за преобличането, частта от действието, която се развиваше в Англия ми беше супер интересна, обаче като пристигнаха в Австралия и едвам я дочетох, поради тази причина не съм и прочела и останалите две книги от поредицата.

и сега изпускам останалите позциции и

10. "Спазарената невеста" - големи очаквания имах за тази книжка, но бях тотално разбита, хич не ми хареса, и не искам даже да си спомням за оназ кучка Елена - бррррр.

Толкоз от мен, малко ама от сърце

Инче, тя сцената че е сладка, сладка е, ама пък излезе най-романтичния момент, за който сме чели, а според мен романтиката, от която може да ти думне сърцето, не е характерна за Джули Гарууд, както и при Джоана, обожавам книгите им, ама е факт, че съм се смяла до сълзи, със ситуациите и разговорите между героите, но не съм се просълзявала от по-дълбоко чувство - това е едната причина да разсъждавам че първото място е незаслужено, и второ - пет момичета гласуваха за въпросната сцена, но никоя не я беше поставила на челна позиция, но тъй като класациите бяха малко и много разнообразни, друга книга, не успя да се пребори за първото място, та това ми беше мисълта...не знам само дали го обясних като хората.

Сега да се включа и аз в сегашната класация, с една срамна тройка, много съм предпазлива с тази авторка и сега след класацията се надявам да подходя по-смело към нейните книги.

1. "Лъвското сърце" - много хубава книжка, още по-хубавото беше, че главните ги ожениха насила и доста в началото на книгата, големи характери бяха и двамата, имаше интересни сблъсъци, ама толкоз страст...нямам нищо против интимните сцени, ама при книга 250 страници, на всеки 5 да се мятат в кревата - направо ми дойде в повече, но като цяло много интересен сюжет, обичам да чета за рицари и живот и здраве ще я препрочитам.

2. "Смела любов" - отново много интересен сюжет, този път с мотива за преобличането, частта от действието, която се развиваше в Англия ми беше супер интересна, обаче като пристигнаха в Австралия и едвам я дочетох, поради тази причина не съм и прочела и останалите две книги от поредицата.

и сега изпускам останалите позциции и

10. "Спазарената невеста" - големи очаквания имах за тази книжка, но бях тотално разбита, хич не ми хареса, и не искам даже да си спомням за оназ кучка Елена - бррррр.

Толкоз от мен, малко ама от сърце

Тц-тц-тц веднага да се поправиш - почвай с моя номер едно, 2 и 3 и веднага след това с този на Ralna !!!

При мен се получава топ 4, толкова съм чела от авторката и мога да кажа, че всичките ми харесаха, историйте й са интерсни и разнообразни и като отношения между героите и като исторически период през който се развиват, е малко попрекалява с еротичните сцени, но явно така си пише.По нататък ще взема да попрочета и още някоя. 1.Лед и екстаз 2.Господарят на мрака 3.Спазарената невеста - книжката на мен ми хареса, голямо разминаване се разминаваха, докато се съберат, а Елена найстина си беше голям гад. 4.Викинг

1. "Лъвът" - Наскоро я четох, много е интересна. Главните ги оженват още на първите няколко страници - тя е само на 14 години и "възхитеният и щастлив" младоженец я праща в манастир, че да порасне и да не му се пречка, а след като се връща за нея след 5 години и започва същинската част.

2. "Пламък" - и тази книжка много си я обичам. И тук на главните им се наложи да се оженят - по-скоро Танър беше принуден от Ашли и обстоятелствата, иначе щеше да лежи в затвора. Получи се доста интересно - той южняк, мрази всички янки и иска да си отмъсти, а тя пък е севернячка, тръгнала да помага на брат си. И цялата тази история се развива на индианска територия - красота!

3. "Отвъд хоризонта" - и тук имаше индианци, по-скоро главния беше полу-индианец. Общо взето малко ми беше подобна на "Пламък", но ми харесва.

4. "Обещанието на Тъндър" - това пък е продължението на "Отвъд хоризонта" и се разказва за сина на Блейд и Шанън. Мниги хубава история.

5. "Лъвското сърце" - на тези двамата сватбата им беше "силно вълнуваща".

6. "Черният рицар" - това беше първата книга на Кони Мейсън, след "Ласки и насилие", която прочетох и все още си я харесвам - доста оригинално се разви историята - особено как Дрейк открадна булката на Уолдо през 1-вата им брачна нощ и после действието доста динамично се развиваше.

7. "Лед и екстаз" - тук малко не ми допадна това, че докато се съберат накрая главните доста се мотаха, чудиха и умуваха.

8. "Смела любов" - хубава е, само съжалявам, че още не съм намерила време да прочета и 1-вите две книги от поредицата.

9. "Спазарената невеста" - до едно положение беше супер и историята беше оригинална, обаче после имам някой маааааалки забележчици и не ми харесаха някой неща.

Само 9, "Ласки и насилие" не я слагам в класацията.

Редактирано 23 септември 200916 г. от tanushi (преглед на промените)

1-Господарят на мрака 2-Женкарят и разбойничката 3-Жената на разбойника 4-черният рицар 5-Циганският любовник 6-Дръзка любов 7-Пламак 8-Дяволско изкушение 9-Екстаз в пустинята 10-страст и омраза това е от мен и се извинявам за грешката си

Редактирано 28 септември 200916 г. от deny_d (преглед на промените)

Благодаря на Петя, че вчера пусна класацията вместо мен, много ми помогна! Но сега да не я занимавам пак, ще пробвам да напиша новата, вярно че не мога дори нов ред да вкарам, но ще бъде както излезе. Оказа се, че съм прочела доста малко романи на Кони Мейсън, в бъдеще ще наваксвам (и то с удоволствие), преброих 11, но веднага махам Насила оженена, която за известно време тотално ме отказа от авторката (напълно незаслужено) и останаха 10 книги и ще ги подредя наслуки, защото си ги харесвам почти еднакво: 1. Чисто удоволствие 2. Пиратът 3. Обещай ми вечността 4. Дръзка любов 5. Спазарената невеста 6. Дива любов 7. Смела любов 8. Господарят на мрака 9. Циганският любовник 10. Екстаз в пустинята

Но сега да не я занимавам пак, ще пробвам да напиша новата, вярно че не мога дори нов ред да вкарам, но ще бъде както излезе. ...

Мила, извинявам се за off topic-а, но защо не пробваш да си пуснеш на компа CCleaner, за да ти оправи проблемите с новия дизайн на калдата. Поне при мен подейства скоропостижно. Ако ти трябва примерен линк за сваляне на CCleaner

Моята класация от Топ10 романа на Кони Мейсън:

1. "Женкарят и разбойничката"

2. "Съблазнена от един женкар". Темата в тези два романа за английската аристокрация от началото на 19 век ми е сред любимите. А като бонус и главните са от прословутите превъзпитани лондонски женкари - с една дума смъртоносно красиви романи

3. "Лъвското сърце"

4. "Господарят на мрака"

5. "Циганският любовник"

6. "Чисто удоволствие"

7. "Обещанието на Тъндър"

8. "Лъвът"

9. "Танцуващият дявол" ("Дяволско изкушение")

10. "Пламък"

Редактирано 23 септември 200916 г. от bobych (преглед на промените)

...

2-Правилата на капитулацията

...

Хм, струва ми се, че си се объркала, мила. "Правилата на капитулацията" е книга на Кристина Дод.

А ето я и моята скромна класацийка. Срам и позор, чела съм само 5 романа на Конито, а имам доста нейни книги.

1. "Черният рицар" - Ако не ме лъже паметта, това е първото книжле на Кони Мейсън, което прочетох и си ми остана любимо, поне за сега (че имам да наваксвам доста). Един от моментите, които с удоволствие си препрочитам (Ауу, можеше да влезе в предната класация, как не се сетих за него, тц), е когато Дрейк кара Рейвън да признае, че е бременна докато разговарят с краля.

2. "Пламък" - Главната беше голяма фурия, много сладурска книга.

3. "Жената на разбойника" - Тази е малко тежичка на моменти, но си заслужава четенето, определено.

4. "Пиратът" - Трябва да призная, че на пръв прочит не ме впечатли много, но после с учудване осъзнах, че има доста моменти от нея, които с удоволствие си припомням. На моменти е тъжна, но аз си я харесвам.

7. "Шейх" - Мда, правилно виждате, 7-ма позиция. Като цяло не е лошо романчето, но в началото ми дойдоха малко в повече някои сцени, когато главната беше слугиня принудително.

Редактирано 23 септември 200916 г. от Lindsey (преглед на промените)

Мила, извинявам се за off topic-а, но защо не пробваш да си пуснеш на компа CCleaner, за да ти оправи проблемите с новия дизайн на калдата. Поне при мен подейства скоропостижно. Ако ти трябва примерен линк за сваляне на CCleaner

Моята класация от Топ10 романа на Кони Мейсън:

1. "Женкарят и разбойничката"

2. "Съблазнена от един женкар". Темата в тези два романа за английската аристокрация от началото на 19 век ми е сред любимите. А като бонус и главните са от прословутите превъзпитани лондонски женкари - с една дума смъртоносно красиви романи

3. "Лъвското сърце"

4. "Господарят на мрака"

5. "Циганският любовник"

6. "Чисто удоволствие"

7. "Обещанието на Тъндър"

8. "Лъвът"

9. "Танцуващият дявол" ("Дяволско изкушение")

10. "Пламък"

Страшно благодаря на Боби, че ми показа как да оправя таговете, че вече ми идеше да но вече всичко е наред и мога да си пиша на воля. Най-после!

Мислех да не участвам,защото съм чела само 5 книги,но хайде ще дам 3-чки .Само тези стават .

1.Черният рицар

2.Пламък.

3.Жената на разбойника.

Може би това са трите книги,в които главните герои се държат сравнително нормално с героините.Иначе са тряс и прас.

Моята класация: 10. "Господарят на мрака" / "Екстаз в пустинята" 9. "Обещай ми вечността" 8. "Спазарената невеста" 7. "Танцуващия дявол "или известна още като "Дяволско изкушение" 6. "Страст и омраза" 5. "Обещанието на Тъндър" 4. "Отвъд хоризонта" 3. "Чисто удоволствие" 2. "Пламък" 1. "Дръзка любов"