Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Архивирана тема

Темата е твърде стара и е архивирана. Не можете да добавяте нови отговори в нея, но винаги можете да публикувате нова тема, в която да продължи дискусията. Регистрирайте се или влезте във вашия профил за да публикувате нова тема.

sisone22

Кризата на европейските науки... и битийната философия

Препоръчан отговор


Редуцира, означава ПИТА ЗА СМИСЪЛА, за това как е валиден и как се конституира за съзнанието :wors:

Приемам корекцията, но само донякъде... Идеята на редукцията като методологическа процедура е изграждането на една философия без предпоставки, но не и без аксиоматични постулати. Тя е насочена срещу догматиката на частните науки, които са изградени върху постулати, които не притежават аподиктична достоверност. Редукцията има две страни: тя може да е рестриктивна (въздържаща) и конструктивна (съзидателна). Аз визирах първата, а ти - втората. Защо се получи така? Редукцията най-често се схваща като радикално епохе, но признавам, че това е неправомерно що се отнася до феноменологическата редукция. Хусерл употребява термините einklammerung ("затваряне в скоби") и аusklammerung ("извеждане извън скоби"), за да подчертае, че въпросът за реалността на света се отлага или суспендира от гносеологична гледна точка. Важно е да се разбере, че ежедневната, естествена нагласа, която притежаваме не се поставя под съмнение. Хусерл не е Беркли. ;) Това, което търси Хусерл е очевидно-необходима, безусловна несъмненост, която естествената нагласа не ни дава. Това се извършва посредством (1.) радикално епохе и (2.) описание на преживяването като процес от актове на съзнанието (ноетика), както и преживяното като съдържание на познавателния образ (ноематика)... Всичко това се отнася до феноменологичната, а не до трансцендентално-ейдетическата редукция, която изследва света на идеалните същности.

Проблемът за другия е изявен при Хусерл като ИНТЕРСУБЕКТИВНОСТ и става актуален именно от него, преди това поддържам мнението, че никой не проблематизира другият Аз за моят Аз.

Да, така съм по-съгласен. Хусерл открива, че трансценденталното Аз е интерсубективно посредством актовете на вчувстване и езика... Темата е много обширна и може би си заслужава да я поразнищим. За изходна гледна точка предлагам да вземем следното: Хусерл цели да предотврати появата на субективен идеализъм от типа на този, който счита, че истински биващото е просто интенционален корелат на моето съзнание и така да затъне в солипсизма. Затова и пита наистина ли "моите "съседи" и техния вътрешен живот са само такива тъждествени единства, имащи своя източник в моя живот и притежаващи смисъла само на корелати на моите интенционални преживявания?" Няма съмнение, че Другият живее своя живот и може да ме схваща като Alter Ego, по същия начин, по който го схващам и аз. Така, както аз не съм просто интенционално събитие в потока на неговите преживявания, така, разбира се, е вярно и обратното. Но дали това заключение е самоочевидно? Изводът, до който стига Хусерл е, че именно затова, защото чуждата субективност не попада в кръга на първичната способност за възприятие, тя не може да се сведе до интенционален корелат на нашия собствен живот... Малко опростявам нещата, но така е по форумите. :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нека поясня интерсубективността или интертелесността, за която говори Сис, защото това е важен момент. Стъпка по стъпка Хусерл разкрива една мрежа от импликации, която не се отнася пряко до конституиращото съзнание, а до телесната сетивност. Тялото е полето, в което е локализирано моето възприятие. Каква е връзката между него и обективния свят? Съществува отношение на моето тяло към самото него. Когато едната ми ръка докосва другата, аз се докосвам докосващ, т.е. докоснатата ръка е и докосваща и тялото е едновременно субект и обект. И все пак, това все още не ни извежда от ограниченията на солипсизма. Валидността на моето възприятие зависи от конституирането на другия. Koгато докосвам другия или когато го гледам, той оживява за мен като разширение на усещането за моето собствено тяло. Докосвайки ръката на някого, аз придобивам очевидност за неговото битие тук и сега, защото моето тяло се допълва с неговото в един акт на съприсъствие или съсъществуване. Загадката на прочутото вчувстване е, че винаги иде реч за съ-възприятие... Толкова засега. :rolleyes:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Скоро ще си публикувам 'сериозния' пост, с който се надявам да дам насоки в проекция на темата към по-съвременни феноменологически изследвания и да бъда полезен на всички увлечени по Хусерл и битийната философия, редукциите и модерните автори ... :wors:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Очакваме го с нетърпение. :wors:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Какво ще се случи изобщо с метафизиката в Европа и дошъл ли е нейният край?! И, според Вас, какви са перспективите и удачни ли са решенията на Хайдегер в "Битие и време".

Въпросът с края на метафизиката е доста сложен и парадоксален. Ако метафизиката се разглежда като познание, което лежи на определени предпоставки, то науката и знанието винаги ще са метафизични. Опитът на Хусерл да търси първоосновите на знанието на основата на жизнения свят и ноетико-ноематичните актове на чистото съзнание не водят до завършен проект. А Хайдегер в своите опити стига до "Въведение в метафизиката" и национал-социализма, за голяма жалост.

PS: Интересно е да се спомене, че Хусерл и Хайдегер в днешно време са доста актуални в когнитивните науки. :rolleyes:


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Само за национал-социализма не съм съвсем съгласен. Ето какво твърди Хайдегер в интервюто, което дава пред "Дер Шпигел" през 1966 и което по негово настояване е публикувано след смъртта му (1976):

"В: Значи партията ви е държала под зоркото си око?

О: Знаех само, че моите съчинения не бива да се обсъждат, например "Платоновото учение за истината". Докладът за Хьолдерлин, който изнесох през пролетта на 1936 в Немския институт в Рим, беше много злонамерено атакуван в списанието на Хитлерюнгенд "Воля и власт". Започналата през 1934 полемика в списанието на Е. Крик "Народ в ставане" полемика срещу мен би следвало да се прочете от тези,които проявяват интерес. Аз не бях делегиран от немска страна на международния конгрес по философия в Прага през 1934. По същия начин е трябвало да ме изключат от участие в международния Декартов конгрес в Париж през 1937..."

И така нататък. Последната година от войната към 500 интелектуалци биват напълно освободени от военна повинност, но Хайдегер не е сред тях. Изпращат го да копае окопи отвъд Рейн... В началото наистина се е подвел, защото му е липсвала политическа култура, но по-късно се е разграничил... Все пак, Хайдегер не е Сократ, нали? :rolleyes:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Само за национал-социализма не съм съвсем съгласен.

И така нататък. Последната година от войната към 500 интелектуалци биват напълно освободени от военна повинност, но Хайдегер не е сред тях. Изпращат го да копае окопи отвъд Рейн... В началото наистина се е подвел, защото му е липсвала политическа култура, но по-късно се е разграничил... Все пак, Хайдегер не е Сократ, нали? :)

Значи, аз имам предвид това, което е писал във "Въведение в матефизиката" - там свежда битието до поезията и естетиката. По-късната критика на фашизма/нацизма засяга точно проблема за превръщането на естетиката в политика.

.............................................

Принципно Хайдегер е важнен с това, че води до пълното депсихологизиране на философията/мисленето, като разглежда познанието на битието не като рефлексия, а като откритост. Но това са ранните му съчинения - може би курсът му върху феноменологията в края на 20-те е последната книга от този период.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако се включи и Сис ще стане интересно... Признавам, че не съм фен на Хайдегер, но го защитих по принцип. Тази дискусия има потенциал да се развие.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако се включи и Сис ще стане интересно... Признавам, че не съм фен на Хайдегер, но го защитих по принцип. Тази дискусия има потенциал да се развие.

Хайдегер може би е един от най-интересните и противоречиви философи. Хусерл също е значим автор, макар че аз винаги съм го възприемал от гледна точка на теорията на познанието - той има идеи, които стават доста актуални в полето на когнитивните науки. Но точно книгата му за "Кризата ..." е по-ценна с въпросите, които поставя, а не толкова с опита да се намери основа на познанието посредством "жизнения свят". Но за това, че феноменологията има голям потенциял, говори използването й в социологията и когнитивистиката(макар в последната да не се цитира пряко :speak:)

Конкретно по темата, Хусерл винаги е развивал своята феноменология като антитеза на класическия позитивизъм - за него познанието винаги е свързано с рефлексията, макар да не разглежда съзнанието в емпиричен смисъл. На това е наблегнато и в "Кризата". Точно по това време обаче неопозитивизмът поставя началото на един радикален обрат в полето на проблемите на науката.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тук май може да започне класическият спор: опозитивисти vs метафизици. :( Може ли да доразвиеш последното? Защо считаш, че неопозитивизмът започва радикален обрат и как оценяваш това направление във философията и науката?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тук май може да започне класическият спор: опозитивисти vs метафизици. :) Може ли да доразвиеш последното? Защо считаш, че неопозитивизмът започва радикален обрат и как оценяваш това направление във философията и науката?

Аз оценявам високо неопозитивизма. Проблемът, който поставяш, е много обширен, затова ще бъда кратък и ще набележа само някои основни неща.

Неопозитивистите преместват проблема за това как съзнанието репрезентира света, с това как езикът го прави и поставят въпроса за проблемите на референцията. За тях е важно дадено твърдение какви критерии за истиност има. Много скоро обаче постпозитивистите казват, че в науката също има определена метафизична основа. Всъщност проблемът опира до това дали е възможна чиста наука без метафизика в нея.

В по-широк план може да се погледне и от гледна точка на така наречения лингвистичен обрат във философията и тук вече неопозитивизмът, феноменологията и Хайдегер имат някои общи черти. ;)

Аз лично оценявам много високо неопозитивизма, защото той поставя началото на формализирането на знанието, което е важна предпоставка за създаването на една теория на науката или теория на познанието.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Неопозитивистите преместват проблема за това как съзнанието репрезентира света, с това как езикът го прави и поставят въпроса за проблемите на референцията. За тях е важно дадено твърдение какви критерии за истиност има.

Според тях е така, наистина... Границата между това да считаме езиковите конвенции за върховна реалност и това да решим, че те са безсилни да я изразят е много тънка. Според мен, езикът добива смисъл, само когато води до резултат, т.е. истината е това, което дава резултат за разлика от грешката. Ще дам пример. Съждения, които имплицират перманентност или анихилация са безмислени и безсъдържателни, защото нямат референт в опита. В чий опит, обаче? :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Според мен, езикът добива смисъл, само когато води до резултат, т.е. истината е това, което дава резултат за разлика от грешката. Ще дам пример. Съждения, които имплицират перманентност или анихилация са безмислени и безсъдържателни, защото нямат референт в опита. В чий опит, обаче? :ph34r:

За един неопозитивист опитът не е от значение, защото той е свързан със съзнанието, а се разглежда връзката между твърдението и фактическото положение на нещата. Това в последствие се усложнява, например при неопрагматизма. Целта на неопозитивистите е да създадат неутрален научен език, който адекватно и достоверно да описва света, независимо от субективния опит. Тоест, търси се създаването на един десктриптивен език. Неслучайно изследванията на неопозитивистите се използват в кибернентиката, информационната теория и програмните езици.

Въпросът, който поставяш, опира до избора на определена парадигма за мислене на знанието. Така както е формулиран въпросът ти, той стои в границите на класическата философия и проблемите, които тя разглежда. За мен формализацията на знанието е по-добрият път.

PS: Може би нещата опират и до това, че аз не съм философ, а разглеждам нещата по-скоро от гледна точка на теория на науката и епистемологията, където се търсят критериите за валидност на дадена хипотеза или даден проблем, който търси своето разрешаване.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

PS: Може би нещата опират и до това, че аз не съм философ, а разглеждам нещата по-скоро от гледна точка на теория на науката и епистемологията, където се търсят критериите за валидност на дадена хипотеза или даден проблем, който търси своето разрешаване.

Ами, ако отречем метафизиката, философите ще останат без работа. :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ами, ако отречем метафизиката, философите ще останат без работа. :)

Проблемът според мен опира до това, че всяко знание лежи на определени предпоставки, които го правят валидни - без тях няма да имаме критерии за истиност. Например, ако някой се занимава с Фройдистка психоанализа, той е фройдист, защото използва определени принципни положения (предпоставски), характерни за фройдизма, които правят валидни неговите наблюдения и заключения. В науката положението е същото. Тук определението на Хайдегер за метафизиката като познание, което лежи на определени предпоставки, е доста актуално. Една от основните критики на Карл Попър срещу неопозитивизма е, че много от научните открития се дължат и на определени метафизични предпоставки и метафизиката също е част от науката.

Така че за философите все ще се намира работа. :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Разбира се, че всяко познание се основава на определени предпоставки, от които се извежда неговата валидност. По начало тези предпоставки са аксиоматични и затова не подлежат на верификация в границите на съответната епистемологична парадигма. Затова критерия за оценка на едно знание трябва да е на първо място телеологичен.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Разбира се, че всяко познание се основава на определени предпоставки, от които се извежда неговата валидност. По начало тези предпоставки са аксиоматични и затова не подлежат на верификация в границите на съответната епистемологична парадигма. Затова критерия за оценка на едно знание трябва да е на първо място телеологичен.

Защо критерият на първо място трябва да е телеологичен?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Имах предвид не формалната истинност на едно познание, а неговата полезност разбирана в духа на прагматизма.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Имах предвид не формалната истинност на едно познание, а неговата полезност разбирана в духа на прагматизма.

Тук съм съгласен, макар че доста често и формалният критерии може да е водещ.

Аз се сетих за нещо друго, което според мен стои в същността на темата. Дали това, за което Хусерл и Хайдегер пишат, не е по-скоро криза в западната (европейската) метафизика, а не толкова в европейската наука?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Това беше моята теза от самото начало, макар че не съм я изразявал пряко. Кризата се отнася най-вече до неспособността на западната метафизика да открие СМИСЪЛА, който е изгубила след епохата на Просвещението.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Кризата се отнася най-вече до неспособността на западната метафизика да открие СМИСЪЛА, който е изгубила след епохата на Просвещението.

Аз съм много скептично настроен към понятия като "смисъл". Не знам дали проблемът на западната метафизика не се изразява в това, че тя предпоставя някакъв изначален смисъл, който трябва да бъде изведен. Постметафизичната теория прекъсва именно тази традиция нещата да се мислят като субстанция - "битие", "разум" и т.н. Формализацията на знанието и мисленето чрез релации и диференциации (различия) мисля, че предлага изход от това положение: тези неща стават актуални и в теорията на информацията, където количеството информация, която се съдържа в дадена система, е равнозначно на нейната ентропия.

При това положение може да се каже и че кризата може да е породена от грешните предпостави, върху които е поставена западната метафизика.

PS: Отдавна не съм се сещал за тези проблеми. ;)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

.... Не знам дали проблемът на западната метафизика не се изразява в това, че тя предпоставя някакъв изначален смисъл, който трябва да бъде изведен. .....

явно и заради това попита днес :

Защо критерият на първо място трябва да е телеологичен?

нали ?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

явно и заради това попита днес [...] нали ?

Нещата имат връзка, но ако обясниш какво имаш предвид, ще ми е по-лесно да ти отговоря. ;)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Традиционно западно мислене изхожда от факта, че всяко нещо произхожда от друго нещо и е с някаква цел. Дали първоосновата е Бог и служи на някаква негова цел за мен е безинтересно в момента.Интересното обаче е, че и самият Дарвин описва "Произходът на видовете" от телеологична гледна точка. Да - смея да твърдя, че цялата Западна философия е пропита от телеологизма.Още от Аристотел насам се търси първопричината и целта на съществуването на всяко нещо по света. Но този процес не е проблемен, а точно обратното - довел е до сегашното състояние на цивилизацията.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

При това положение може да се каже и че кризата може да е породена от грешните предпостави, върху които е поставена западната метафизика.

Te са въведени от Платон и Аристотел. Както казва Ръсел: В течение на цялата модерна епоха практически всеки напредък в науката, логиката или философията е трябвало да бъде постиган в борба срещу съпротивата на Аристотеловите следовници. От друга страна, англичаните са слабо грамотни в областта на философията, след като не могат да различат "трансцендентно" от "трансцендентално". :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

×
×
  • Добави ново...