Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Архивирана тема

Темата е твърде стара и е архивирана. Не можете да добавяте нови отговори в нея, но винаги можете да публикувате нова тема, в която да продължи дискусията. Регистрирайте се или влезте във вашия профил за да публикувате нова тема.

sisone22

Кризата на европейските науки... и битийната философия

Препоръчан отговор


Традиционно западно мислене изхожда от факта, че всяко нещо произхожда от друго нещо и е с някаква цел. [...] Да - смея да твърдя, че цялата Западна философия е пропита от телеологизма.Още от Аристотел насам се търси първопричината и целта на съществуването на всяко нещо по света.

Принципно съм съгласен с теб.

Te са въведени от Платон и Аристотел. Както казва Ръсел: В течение на цялата модерна епоха практически всеки напредък в науката, логиката или философията е трябвало да бъде постиган в борба срещу съпротивата на Аристотеловите следовници. От друга страна, англичаните са слабо грамотни в областта на философията, след като не могат да различат "трансцендентно" от "трансцендентално". :)

Значи, специално за Хайдегер имам спомен, че той търси началото на кризата в западната метафизика в разделянето на "субект" и "обект" при Декарт.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Е, да. Всъщност това е тезата и на Хусерл, но Картезианската философия не израства от нищото... Да ви препоръчам, една интересна статия, която прочетох днес и която третира проблематиката за Аза и времето в творчеството на Пруст от феноменологична перспектива. Авторът е Sisone, който започна тази тема и в скоро време ще се включи отново: http://www.journal-informo.eu/006-002.htm

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Всъщност това е тезата и на Хусерл, но Картезианската философия не израства от нищото...

Ще ми е интересно да споделиш какво имаш предвид. :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

В смисъл от къде тръгва Декарт ли? :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

В смисъл от къде тръгва Декарт ли? :)

Имам предвид каква е тезата на Хусерл по въпроса. Изложи го както ти е най-удобно.


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Накратко, според Хусерл, трансценденталната проблематизиране или критиката на разума, води своя произход от Картезианските медитации. Хусерл счита, че преди тях тези въпроси не са били поставяни, защото Картезианската форма на епохе и неговото Его са били непознати. Така започва един нов тип философстване, което се обосновава субективно. И въпреки това, Декарт остава в сферата на обективизма, защото неговото cogito не може да изпълнява функцията на абсолютна познавателна основа на всички науки и едновременно с това да е предмет на същите и на първо място на психологията... И така нататък.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хм, аз съм почитател на Хусерл от "Логически изследвания" и "Идеи I". :) Интересно ми е докъде според теб Хусерл успява в своя опит в изграждането на феноменологията като основа на всички науки.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Интересно ми е докъде според теб Хусерл успява в своя опит в изграждането на феноменологията като основа на всички науки.

За съжаление не мисля, че успява в това начинание, но влиянието му е положително, защото за първи път поставя експлицитно някои теми (напр. тази за интерсубективността). Няколко пъти споменаваш, че влиянието на Хусерл в когнитивната психология е силно, но не се признава. Защо, според теб, се случва това. В социологията сякаш е по-различно (първото, което ми идва на ум са Бъргър и Лукман).

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Няколко пъти споменаваш, че влиянието на Хусерл в когнитивната психология е силно, но не се признава. Защо, според теб, се случва това. В социологията сякаш е по-различно (първото, което ми идва на ум са Бъргър и Лукман).

В социологията Хусерл става актуален чрез Шюц (Alfred Schutz), чийто последователи са Бъргър и Лукман, а Шюц директно използва Хусерл и Макс Вебер. За когнитивистите и AI-изследователите причината може би е на иституционално равнище, защото те се определят като занимаващи се с наука или теория/философия на науката, докато феноменологията за тях си остава част от метафизиката, което е равнозначно на ненаучно.

..........................................

Всъщност, като се замисля, наистина е интересно доколко е възможно съществуването на чиста наука без метафизика. :eek:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

В социологията Хусерл става актуален чрез Шюц (Alfred Schutz), чийто последователи са Бъргър и Лукман, а Шюц директно използва Хусерл и Макс Вебер. За когнитивистите и AI-изследователите причината може би е на иституционално равнище, защото те се определят като занимаващи се с наука или теория/философия на науката, докато феноменологията за тях си остава част от метафизиката, което е равнозначно на ненаучно.

..........................................

Всъщност, като се замисля, наистина е интересно доколко е възможно съществуването на чиста наука без метафизика. :rolleyes:

Щюц, разбира се. За чиста наука без метафизика, не знам, но метафизика без наука - със сигурност. :P

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

... но метафизика без наука - със сигурност. :(

Е -може ли :) цял раздел сме напълнили с разсъждения за това :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НаУчния комунизъм е чиста наУка и философия без метафизика! :rolleyes:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НаУчния комунизъм е чиста наУка и философия без метафизика! :rolleyes:

Някои казват, че е фикция. :sobbing:

...............................

Едно от обвиненията срещу философията/метафизиката е, че създава фикции.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Едно от обвиненията срещу философията/метафизиката е, че създава фикции.

А физиката не създава ли? http://en.wikipedia.org/wiki/Virtual_particle Пък после искаме да имаме чиста наука, в която да няма метафизика. Е, как да стане?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

А физиката не създава ли?

Към метафизиката обвиненията са по-сериозни. :cool:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Спестявам МНОГООО от обърканите ми разсъждения по темата ... понеже се люшкам между шизоанализа и късен Витгенщайн ... Ами, по темата, след като съм я започнал, не мога да се скрия от нея … Ще започна с видния парадокс. Навсякъде по света за феноменологията и нейният дескриптивен метод се говори, не само се говори, но и се пише и то сериозно. У нас сме се забили в една чалгица и не пускаме в действителността си нищо ново. Милички, чалгата също може да подлежи на феноменологически анализ и ще блеснат тогава умствените ви недостатъци, които ви карат да поемате в големи дози подобна музика. Край с омразната ми тема за фолка. В България феноменологически изследвания НЯМА, нека си го кажем откровено. Моя милост, с плоския си мозък има много да учи, но се опитва нещо да прави – феноменология на математиката. На всички им звучи ИДИОТСКО, защо!? Защото математиката се свежда до формули и формална методология … и после? Какво представлява една феноменология на математиката? Самият Хусерл има няколко трудно, разбира се че има, кой друг да има? „Философия на аритметиката” и „Начало на геометрията”, за успокоение на всички, книжките ги НЯМА на български език. Защо? Кой ще ги чете – това първо, и кой ще ги разбере? Старите професори, които са се заклещили в Аристотел или Кант и не виждат какво се случва днес? Феноменологията не е обичана нито в моя стар ВУЗ – ЮЗУ, нито в СУ, нито в БАН… има един-двама ентусиасти и толкова … das ist… Но, феноменология на математиката, с която пилешкият ми мозък напъва да се занимава всъщност разглежда много важен въпрос – по какъв начин се поражда математическият обект и с какво той се различава от останалите обекти; че вие виждали ли сте идеален кръг или паралелепипед в природата? Къде го има това? Въпросът е, как тези гещалти се произвеждат, фабрикуват, а пък и успяват да функционират толкова добре? На Нютон не му е трябвало да напуска Англия за да измери орбитите на планетите, а му е била необходима единствено МАТЕМАТИКА!?? Но, какво е това математиката? Извън формализма? Някой говори ли ви в училище за това – как се пораждат идеализираните обекти? Не? Ами, сетете се защо!? Alter Ego… не съм много навътре в проблема. В момента чета усилено Мерло-Понти и Левинас… но в България им се смеят, почти никой и с тях не се занимава … от къде да започна. Първо, що е това ‘Аз’? В немския идеализъм Кант си го извежда като „Аз мисля”, което придружава всички наши представи… Фихте оперира с него и т.нар. не-Аз в една интересна диалектика… и за Хегел ‘Аз’ съдържа двоен наглед (справка Феноменология на духа, която сега няма да преразказвам за незапознатите) – за външния свят и за моето мислене. Проблемът – този т.нар. ‘Аз’ всъщност моята личност ли е? Доколко тази абстракция обхваща мен и моя живот в цялата му богата конретика? Ясно е, че за Хусерл този ‘Аз’ е проблематичен, та ние все още нищо не знаем за него… за съжаление и Ф. Брентано не е превеждан на български… аз го издирвам на руски, адски ми е интересна идеята му за т.нар. ГЕЩАЛТ ПСИХОЛОГИЯ? Вкарва ли ни тя отново в детерминизма, след като в психическия ни живот и неговите действия, има едни т.нар. гещалти, според които ние извършваме всичките си действия. Не знам доколко тук е валидно сравнението с културното несъзнавано на Юнг? Може би един специалист по Юнг ще допълни?! За психолозите несъзнаваното е по-изначално от съзнанието и то се движи според него (виж Якоби, Йо, 2000, Психологията на К.Г.Юнг, изд. Леге артис, София.), но всичките тези графики за Аз, мислене, интуиция, несъзнавано … къде оставам аз самият и описват ли ме те достатъчно добре в моите действия и поведение? Именно това трябва да се изясни, преди да тръгнем към проблема за Alter Ego. След това вече е необходимо да се узнае, как се преживява Другият като обект. Пак ще препоръчам една много добра книга – Бахтин, М. Философия на словесността, изд. Лик. Заслужава си да се отбележи как Бахтин прави една феноменология на тялото и анализ на другия, има интересни и малко налудничави идеи, но кой днешно време е нормален? Стойностните неща на Хусерл за сега си седят на немски… идеята ми беше, полека-лека, самите ние да започнем да си задаваме глупашки въпроси по темата, с наш акъл и да видим до къде ще я докараме… май обаче няма да се получи? Не знам … аз също съм объркан, понеже темата не е никак лесна. Участва ли другият в моите познавателни актове? Доколко? Как аз мисля себе си като присъстващ (виж Хайдегер, Пролегомени към понятието време, има го поне на руски), конкретен субект в актовете, които изказвам за света? Вече не можем да говорим, че аз като субект съм едно откъснато АЗ, което няма нищо общо с действителния свят и си седи така незаинтересовано и си изказва обективни истини за света … мисля, че трябва да започнем оттук … малко по малко и след това, какво са обектите (нещата и хората) и по един и същ начин ли ги познавам. Ще говоря на елементарен език – по същия начин ли узнавам семейството си, както узнавам и за стола и масата, т.е. другите само предмети ли са за мен и аз само предмет ли съм за другите; тогава къде отива цялата ми (моя) индивидуалност, след като съм третиран единствено като обект сред нещата? Този път няма да давам с цитатите и умните разсъждения по Хусерл, надявам се най-накрая САМИ ще седем заинтересовано да обсъждаме проблеми, които не са никак лесни и предполагат сериозно внимание… И така… що е ‘Аз’ … и по какъв начин аз съм част от този ‘Аз’ и той е само моя абстрактна конструкция, която няма (или има) нещо общо с мен?! Да тръгнем от тук … може и с Мерло-Понти, може и без него … накратко, Понти ни казва, че това прословуто cogito обезценява възприятието на другия, то дава сила на моето мислене и предполага, че аз съм способен с мисленето си да опозная и обхвана напълно (сам) целият свят по един безпроблемен начин. Както казах, при Декарт, в cogito другото Ego не присъства като проблем. По какъв начин с него се достига до интерсубективността? В мисленето си аз мога да различа факта, че не съществувам по начина, по който съществуват другите вещи, единствено за себе си имам цялостен и уникален вътрешен опит (по същия начин ли съм възприеман отстрани – проблем, който поставя и Бахтин, и мога ли да се обхвана напълно като обект, след като целия не съм даден на себе си в нагледа, а имам най-пълен опит за себе си?!). ... и забивам пак до никъде ... Успех на хората със сиви клетки ...

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Чуднички въпроси! Тъкмо тия дни разсъждавах по тях като четох С. Франк и М. Шелер. Утре ще надраскам нещо по темата. Инак за ситуацията у нас си прав. Модерно е да си неопозитивист, деконструктивист, постмодернист и други такива. Наскоро четох едно есе на уважаемата Л. Г. за парадоксите на каузалността, които бил открил Ръсел. Ми че тия неща и то много по-добре формулирани и развити ги има още в Шанкара и Нагарджуна... Истината е, че феноменологичния метод изисква осбенна настройка на съзнанието, за да бъде поне усетен, ако не разбран. От тук и сходството с някои интроспективни методи в източната философия. В някое от предните си мнения, където писах за интерсубективността бях използвал някои разсъждения на Мерло-Понти. Интересен философ, наистина.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Винаги когато чуя Б.Ръсел го свързвам с ПАРАДОКС!!! Омръзнало ми е от този ... **@&!*&*@#& !!! Ами, нагласа е нужна за феноменологията, прав си... за всички, които искат да извършат ЕПОХЕ спрямо семейството си, нека прочетат 'Изличаване' на Томас Бернхард и с това спирам с офф топика ...

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Винаги когато чуя Б.Ръсел го свързвам с ПАРАДОКС!!! Омръзнало ми е от този ... **@&!*&*@#& !!! Ами, нагласа е нужна за феноменологията, прав си... за всички, които искат да извършат ЕПОХЕ спрямо семейството си, нека прочетат 'Изличаване' на Томас Бернхард и с това спирам с офф топика ...

Ей, ти ги подплаши хората. :cool: Да извършат епохе спрямо семейството си? Ми те хората не знаят, що е то епохе, пък ти искаш да го прилагат към близките си. И какво ли ще си помислят сега? Спокойно дами и господа, Сис не ви призова да ИЗЛИЧИТЕ себе си или семейството си в буквалния, материален смисъл на думата. Нито ви призовава да се оттеглите през остатъка от живота си на някой пуст остров.

Призовавам да се включат всички, които имат някакъв интерес към философското мислене, без да се притесняват, че не са чели Кант, Хегел или Хайдегер. Ще си позволя да обобщя въпросите, които поставя Сис:

1) Що е Аз? Азът като концепт съвпада ли с мен, с моята същност или е само абстрактна конструкция, която просто присъства а priori във всяка когитация?

2) Мога ли да позная този Аз извън Другия? И ако не, тогава какво представлява този Друг? Или както пита Сис: По същия начин ли узнавам семейството си, както узнавам и за стола и масата, т.е. другите само предмети ли са за мен и аз само предмет ли съм за другите; тогава къде отива цялата ми (моя) индивидуалност, след като съм третиран единствено като обект сред нещата?

Моля, не се стряскайте от термини и имена. Просто нека се вгледаме в себе си и потърсим някакви отговори, пък да видим какво ще се получи.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Модерно е да си неопозитивист, деконструктивист, постмодернист и други такива.

По-адекватно е. :)

.............................

sisone22, аз не съм сигурен дали по-скоро не се занимаваш с определени въпроси, които и феноменологията изследва, а не толкова, че самата феноменология е центърът на разсъжденията ти. По-скоро ти тематизираш определени въпроси. А иначе си прав, че у нас няма интерес към феноменологията. :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

По адекватно е за целите на позитивните науки, но не и от философска гледна точка. Не виждам какво печелим, когато отстраняваме метафизиката от философията.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

По адекватно е за целите на позитивните науки, но не и от философска гледна точка. Не виждам какво печелим, когато отстраняваме метафизиката от философията.

Постпозитивизмът коригира това нещо. :cool:

PS: А и какво е метафизиката, е въпрос на дефиниция - аз вече писах по този въпрос по-горе.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Припомни или ми посочи номера на поста, ако може.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

... другите само предмети ли са за мен и аз само предмет ли съм за другите; тогава къде отива цялата ми (моя) индивидуалност, след като съм третиран единствено като обект сред нещата?

Ще опитам да дам някакъв отговор само на този въпрос, защото той ми се вижда преекспониран в западната философия. Но първо, нека възстановим справедливостта като припомним, че Декарт само преоткрива въпроса, който поставя св. Августин в своите монолози. Августин пита: "Ти, който желаеш да познаваш, знаеш ли, че съществуваш? Зная. Откъде си? Не зная. Като единен ли се изпитваш или като съставен? Не зная. Чувстваш ли се движен? Не зная. Знаеш ли ти, че мислиш? Зная." В стремежа си да докаже божието битие Августин подминава въпроса за чуждата одушевеност. Класическата гносеология от 17-18 в. също не изследва тази тема, защото насочва колосални усилия към обосноваването на вярата ни, че съществува обективен свят извън съзнанието. Както посочи по-горе Сис, цитирайки Мерло-Понти, картезианското cogito обезценява другия. Скептицизмът на Хюм подминава този въпрос, а Кант признава множествеността на съзнанията за основа на своята теория на познанието (принципа на общозадължителността за всички съзнание като критерий за истината). Солипсизмът старателно се заобикаля или се опровергава като в някои случаи на помощ се вика дори бог (субективният идеализъм на епископ Бъркли).

Може би е полезно да се спрем за кратко върху въпросното Cogito ergo sum и да видим защо то ни се вижда дотолкова аподиктично необходимо, безпредпоставъчно, самопонятийно и очевидно. Нашата естествена, всекидневна нагласа вижда в това, което наричаме "Аз", сфера на чиста иманентност, актуална и непосредствено присъстваща реалност. От тук произтича и усещането за принципната разлика между Аз и не-Аз, т.е. между мен и всичко друго, което е вече нещо трансцендентно и само косвено познаваемо. Но този възглед е погрешен, защото това, което именуваме "Аз", самобитието на субекта, не е чиста иманентност, а се конституира именно в мига на трансцендентирането му. От тук и проблема с чуждата одушевеност. Как да я обосновем?

Първата предложена хипотеза е тази за заключението по аналогия. Идеята е, че когато възприемаме речта, поведението, мимиките на другите и ги съпоставяме с нашия вътрешен опит, ние стигаме до извода, че другите притежават аналогична на нашата одушевеност. Грешката в тази теория е, че заключението по аналогия ни позволява да пренесем само някакъв общ признак от един предмет или клас предмети върху друг, но не ни върши работа, когато явлението е единствено или уникално. Следователно, тук имаме circulus vitiosus (порочен кръг), защото пренасянето на нашата одушевеност към другите предполага, че одушевеността е общо качество, докато изходната предпоставка е, че тя е нещо, което е присъщо само на мен.

Липс предлага друго решение - т. нар. теория за вчувстването, която е сходна с приетата по негово време теория за естетическия опит. При срещата с друга "душа" ние се "заразяваме" с душевността, която сами преживяваме, но я усещаме като чужда, защото е инициирана отвън. Тази теория е била опровергана от М. Шелер и други. Усилията на феноменолозите като Хусерл и Шелер, от една страна и на някои представители на руската школа (Лоски, Франк), от друга показаха, че имаме не косвено, опосредствано, а по-скоро пряко възприятие за чуждия душевен живот. Няма да навлизам в детайли, а вместо това ще направя още една крачка по-нататък, за да стигна до въпросът, който ме интересува и без който всяко разсъждение за интерсубективността ще си остане в сферата на абстракцията. Става дума за общуването.

Общуването е нещо по-значимо от простото установяване на чуждата одушевеност. Това е така, защото, както посочва Сис, външният обект, съзнаван от нас като "одушевено същество", продължава да бъде сходен с другите обекти или вещи в света. Когато се разхождаме по улицата другите минувачи са просто движещи се обекти, макар и одушевени. По същия начин възприемаме и противника по време на война, както е показано да речем в "На Западния фронт, нищо ново" на Е. М. Ремарк. Такива одушевени същества граматически обозначаваме в трето лице (той, тя или те по аналогия с безличното "то"). Тази ситуация се променя радикално дори при най-повърхностното общуване. Когато докосваме някого, когато разговаряме, дори когато срещнем погледа му, се случва някакво ЧУДО: другият престава да бъде "той" и се превръща в "ти". Той вече не е част от емпиричната, външна реалност. Не е просто пасивен обект, към който са насочени нашите познавателни способности. Едностранното отношение се заменя с взаимоотношение или обмен. Ние сме обърнати един към друг, лице срещу лице и помежду ни се осъществява духовно взаимодействие.

От формално-логическо гледище имаме парадокс, защото нещо е едновременно и външно, и вътрешно. Чуждата душевност нахлува директно в нашия свят и не остава никакво съмнение за нейната реалност. Възниква една нова реалност, която не е нито външна, нито вътрешна и която обозначаваме с думата "ние". "Ние" е мн. ч. на "аз", но "ние" не е много "аз", а е "аз" и "ти". "Аз и ти" обаче не е прост сбор или множество, а единство или разширение на аза. По този начин осъзнаването на ние е осъзнаване, че аз съществувам извън моите собствени граници.

Може още много да се каже, но мисля, че засега това е достатъчно.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Позволявам си да препоръчам в този контекст Мартин Бубер, конкретно книгата "Аз и ти; Задушевният разговор; Божието затъмнение"

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване