Търси се съпруг-Линда Хауърд

Tърси се съпругА - да,това е книгата.

Чакаме следващия цитат.

Съжалявам нещо явно съм била гладна като съм писала и съм изяла А-то

Цитата едва ли ще ви затрудни но е един от любимите ми

 

 

 

Беше ужасно да умреш в такъв ден. Впрочем кой ли ден е добър за такова нещо. Гъста, мокра мъгла затулваше слънцето, той стоеше предизвикателно горд върху набързо скованата бесилка, усмихваше се насмешливо и хвърляше стоманени погледи към изпадналата във възторг многолюдна тълпа. Дълбоката трапчинка на лявата му буза бе прикрита от буйна черна брада. Без нея мрачните, демонични черти биха се променили мигом, но и така привлекателният му външен вид караше мнозина девици да се хвърлят в краката му.

Висок и внушителен, почти царствен, той стоеше с примка на шията, с ръце вързани на гърба — готов да плати дяволския си дълг. Никакви пазарлъци повече. Бе продал душата си много отдавна и все пак във вените му струеше свирепа жажда за живот. Та как така всичко ще свърши. Допускаше, че се налага, щом бе водил такъв живот. Съжаляваше за съвсем малко неща, макар че ако го питаха, лошата му слава далеч надминаваше делата му. И все пак беше ужасно да умреш в такъв ден…

Редактирано 3 април 201313 г. от Pepity_JT (преглед на промените)

"Танцуващият дявол" Кони Мейсън

Да тя е ! Давай ти си ...

цитат от роман на любима авторка  

 

"Слънцето нежно галеше кожата й. Пясъкът бе като мек килим. Прохладният карибски бриз довяваше аромат на цветя, море и нагрята от слънцето земя. До ушите й стигаше шумът от вятъра между палмите и водата, която тихо се разливаше по брега, и… В първия миг не можа точно да назове другия звук. Но й се стори, че малкият циклон, който приближава с глухи равни стъпки, всеки миг ще връхлети върху й. Преди да разбере какво става, той се изправи над нея. Просто се появи при главата на дракона, дишаше като локомотив и носеше разруха със себе си.

— По дяволите — извика той, когато я видя. Изпъна крака, за да не стъпи между ребрата й, изгуби равновесие, падна и отново изруга. Дългият, раздвоен език на дракона се оказа притиснат под раменете му, а едната огнедишаща ноздра беше непоправимо разрушена. Той се претърколи и застана с лице към нея. Спря се приклекнал на сгънатия си крак, другият беше изпънат зад него и сега й заприлича на олимпийски атлет преди старт. Опря се на ръце, на които би завидял и Тарзан, когато юмруците му изровиха кратери в пясъка. Стоеше напрегнат, съсредоточен, самоуверен. С изпънати сухожилия, свити мускули, учестено дишане. Очите му блестяха. Ако не беше така сигурна, че пред нея стои великолепен мъж, тя можеше да помисли, че върху й се готви да скочи голяма дива котка.

Господи, какви очи! Зелено, златисто и ахатово, съчетани в най-неочаквана хармония; опасни и привлекателни. Тя сякаш цялата потъна в черните му зеници.

А косата? Великолепно кестеняво, със златисти кичури като ивици върху тигрова кожа. Беше по-скоро дълга, но му отиваше. Подхождаше и на усещането за небрежност, което витаеше около него. Като оставим настрана късите спортни шорти и маратонките, той беше съвсем гол и изглеждаше странно първичен. Усмихна й се. Бавно, дяволито, страстно.

— Здравейте. — Гласът му беше мек като кожата му, покрита със ситни капки пот и точно толкова греховно съблазнителна.

"Принцът тигър" на Сандра Браун.

Редактирано 4 април 201313 г. от kakoytou (преглед на промените)

Да. Ти си.

...

 

     Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.

     Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.

     Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.

     В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.

     Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.

     На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.

 

...

Редактирано 4 април 201313 г. от kakoytou (преглед на промените)

Тери Пратчет - Малки богове?

Тери Пратчет - Малки богове?

Да! Ти си на ход.

Нека следващия пусне цитат.

Знам, че лесно ще го познаете, но не мога да се въздържа:

 

 

 

Внезапно тълпата се люшна назад и хората се заблъскаха един в друг. Правеха път на някого. Или на нещо.

— По дяволите! Ето го и него — промърмори @@@@. Надигна скоча си и го глътна наведнъж. — Не се сърди, но аз изчезвам. Не е редно да присъствам на такъв разговор.

$$$$ гледаше как хората се разделят, отстъпвайки пред една внушителна, тъмна сянка, която се извисяваше над тях. Бягството беше добър рефлекс за оцеляване.

Висок два метра, #### беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна, растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата. Вълната на заплаха, която винаги се носеше около него, беше като негова визитна картичка. Когато студената омраза стигна до него, $$$$ надигна бирата си и отпи голяма глътка.

Дано да постъпваше правилно.

Тъмна любов - Дж. Р. Уорд

Да. Ти си.

— Какво става, по дяволите! — каза той, като се оглеждаше диво из стаята.

ТЯ дочуваше смътно хихикането до вратата. Завивката се бе плъзнала встрани и бе открила горната част на тялото му и част от едното му бедро. ТЯ с ужас осъзна, че той беше съвсем гол. Знаеше, че трябва да отмести поглед встрани, но не можеше. Той беше най-красивото същество, което бе виждала през живота си. Объркан, ТОЙ изглеждаше толкова сладък.

— Дойдох да те събудя.

ТОЙ изглежда не можеше да фокусира погледа си. Той се бе втренчил в НЕЯ, но не можеше да я познае.

— Коя си ти, по дяволите, и какво търсиш в спалнята ми?

— Аз съм ТЯ, помниш ли ме? Пристигнах миналата вечер. Ти каза, че днес ще ми помогнеш да си намеря работа, и ето ме тук.

ТОЙ се обърна рязко и се втренчи в слънчевата светлина, които нахлуваше в стаята през трите прозореца, сякаш беше някакъв природен феномен, който никога досега не беше виждал.

— Колко е часът?

— Около десет без петнадесет. Знам, че е доста късно, но ако побързаме…

— Късно! По дяволите, момиче! Аз си легнах едва в шест сутринта!

"ЛИЛИ" - Л. Грийнууд?

Да! Ти си  

Цитатът е от исторически роман:

 

"Зли, коварни гадини, които бяха вдигнали глави срещу него, и той бе извадил меч, за да ги изтреби до крак. Размаха меча с цялата си сила, но не можа да се справи с тях. Бившата беше до него и той знаеше, че е лежала тук; усещаше нежното й докосване, милувката на косата й, крайниците й се преплитаха в неговите. Продължаваше да се бие със змиите, но те бяха безброй. Ала когато посегна към Бившата, от гърлото му се изтръгна отчаян вик и проби небето. Любимата му беше цялата в кръв. Взе я в обятията си и се опита да й вдъхне живот, но кръвта заля и двамата като потоп. Едва тогава осъзна, че това не е Бившата, че в обятията му лежи друга жена и косата й го е загърнала целия. Опита се да отмахне от лицето й напоените с кръв кичури, но тя започна да потъва в постоянно надигащото се море от кръв. Змиите я теглеха към дълбините му. Той посегна към нея и отново изкрещя…

Събуди се вледенен. Скочи на крака и стисна верния си ттттт.

Дишането му бавно се успокои. Укори се, че се е уплашил от един сън, докато наяве беше готов да се опълчи срещу цялата датска армия. Легна отново и се загледа в луната, измъчван от спомени. Очите му бавно се затвориха и този път заспа дълбоко.

Усети настъпването на утрото, целувката на развиделяването, първия слънчев лъч. Чу мекия ромон на потока и се озова в онова приятно, безтегловно състояние между съня и будуването. Някъде далече в гората се чу шум. Пращенето звучеше безобидно и той знаеше, че не го заплашва опасност. Затова не се изправи. Още в полусън установи, че крачките са на момиче. Малката се стараеше да стъпва безшумно и очевидно не желаеше компания. Главния нямаше намерение да пречи на усамотението й, затова не издаде присъствието си.

След време обаче към нея се присъедини мъж.

Главния чу откъслеци от шепота им. Беше склонен да предостави влюбените на щастието им, но не можеше да си тръгне, без да го видят.

Видя как започнаха да се събличат. Видя възхитителната белота на нейния гръб, защото косата й беше сплетена на плитка и увита на тила. Жената беше замайващо красива и Главния не можеше да откъсне очи от меката закръгленост на гърдите й, от добре оформеното задниче и възхитително тънката талия. Шията й беше дълга и прелестна, раменете красиво извити и гъвкави. Той я наблюдаваше със затаен дъх и в същото време му се искаше да бъде някъде далеч, за да не пречи на страстната им прегръдка.

Следващите думи обаче се чуха съвсем ясно и Главния внезапно съзна коя е жената насреща му.

Главната. Годеницата му."

Нещо змиите ми се губят в спомените, но ми прилича на Робинята на викинга - Хедър Греъм?

И със змии и без тях все е вярно.

Ти си със следващия цитат.

Ето цитатче от едно стаааро историческо романсче:

 

 

— Свърши ли?

— Да, мисля, че свърших.

— Много добре. Утре ще се оженим.

— Не..

— Не ли? — изкрещя той — Преди няколко дни искаше да се ожениш за мен и дори се ядоса, когато ти казах, че това е невъзможно.

— Точно така — сопна му се тя, а очите й заблестяха с издайническа влага. — Тогава не бях достатъчно добра за теб, а сега вече съм, така ли? Е, не, благодаря. Няма да се омъжа за теб при никакви обстоятелства.

Той се обърна встрани и се втренчи гневно през прозореца на каретата. Д. направи същото. Ако познаваше З. малко по-добре, сигурно щеше да осъзнае, че гневът му беше насочен не към нея, а към самия него. Но тя нямаше как да го знае. Как се осмеляваше да я обвинява? Как смееше да й предлага брак сега, след като не я обичаше? Тя нямаше да позволи това. Нямаше нужда от съжалението му. Не й трябваше съпруг, който щеше да се омъжи за нея само защото смяташе, че така трябва. Беше твърде горда, за да позволи подобно нещо.

Хайде бе, лесничко е - ето вижте:

Шокирана,  Д. пристъпи към З., после отскочи назад, осъзнавайки, че не смее да го доближава много. О, Боже, как й се искаше да не знае, да е в блажено неведение за онова, което щеше да се случи после. Но тя знаеше, знаеше и че с нищо не можеше да възпре този водовъртеж, който вече се развихряше в нея и който щеше да повлияе на волята й, докато накрая не се проснеше в краката му, умолявайки го за помощ.

Д.се отърси от мисълта и избухна в справедлив гняв.

— Проклет да си. З., ти си ми направил това, нали?

— Съжалявам, малката ми.

Той наистина съжаляваше. Това беше изписано недвусмислено на лицето му, но не беше достатъчно да успокои Д., а дори я вбеси още повече.

— Мътните да те вземат! — изкрещя тя. — Ти ми каза, че никога повече няма да ми бъде даден гадният наркотик. Каза ми да ти се доверя! Това ли имаш предвид, като говориш за доверие? Как можа да постъпиш така с мен?

Всяка дума се забиваше като кама в гузната му съвест. З.си бе задавал същия въпрос стотици пъти днес. Докато все още бе изпитвал гняв, той бе намерил достатъчно оправдания за постъпката си, след което се беше напил, когато се бе оказало, че тези оправдания са недостатъчни.

— Дадох заповедта в пристъп на гняв, Д., след което излязох. После отидох в дома на П. — там, където спряхме миналата нощ, и се напих като казак. Нямаше да съм тук, ако някакъв слуга не беше изтървал подноса си пред вратата ми и ме разбуди.

— Да не си въобразяваш, по дяволите, че ме е еня къде си прекарваш махмурлука?

Насмешката й го накара да се свие.

— Би ли предпочела да изтърпиш това сама? Няма да допусна никой до теб — предупреди я той.

— О, разбира се, че няма. Това би попречило на намеренията ти, нали?

— Опитах се да се върна навреме, за да спра изпълнението на заповедта си, но закъснях.

— Спести ми лъжите и извиненията си. Нищо не може да…

Д. млъкна, като усети как я облива вълна от топлина, от която всеки нерв в тялото й сякаш започна да вибрира. Тя притисна ръце към стомаха си в опит да възпре мъчението във вътрешностите си. Изстена високо, осъзнала, че няма да може.

"Прелъстена невинност" Джоана Линдзи?

Тя е бе! А редът е твой.