Исторически роман:

— Значи това е нашето сбогом, .................. Не онази луда похот през първата ни нощ. Този път всичко ще бъде добре — той отново обсипа лицето й с целувки.

С приглушен стон тя обви ръце около тялото му. Изгаряше я пламъкът на неутолимата му, дива страст. Инстинктивно му помогна, когато дръпна полите й нагоре, после обсипа с целувки гърдите му. Той издърпа колана си, взе едната й ръка и я насочи надолу, за да му помогне да се разкопчае.

Изохка, когато възбуденият му член се докосна до меката вътрешна страна на бедрата й. Тя се разтвори, влажна и жадна, за да го приеме. Тялото й, незадоволено при първата им среща, сега търсеше наслада със сляпото желание на инстинкта. ....... бавно влезе в него. Този път няма да бърза. Укроти трескавото й мятане и наложи равномерен ритъм. Тя се задъхваше от насладата, която никога не беше изпитвала.

.......... нежно прошепна името й, когато усети силния спазъм, който я разтърси. Слънцето изпращаше златистото си послание на есента, а вятърът сушеше потта от телата им, докато утоляваха страстта си, стара като земята.

И в най-необузданото си въображение ............... не беше си представяла такава наслада. Небето над нея препускаше бясно, ушите й звъняха, а сърцето й едва не изскачаше от гърдите. Тя впиваше нокти в гърба му, сякаш го подканяше да се движи по-бързо. Изведнъж простена и тялото й се разтресе в конвулсии.

......... беше споделял удоволствията си със стотици различни жени, но никога не бе изпитал подобно преживяване. Стегнатият й, трептящ венец се стегна още веднъж и тя лудо го притисна, докато той експлодира, пълнейки я с живот.

Когато разумът, чувството за време и място се върнаха, тя не искаше да повярва, че блаженият миг е отминал. ............. зарови глава в гърдите му и притихна. Сърцето му вече биеше равномерно. Той не беше излъгал. Този път всичко беше прекрасно. Но свърши. Той й откри тайните на плътта, накара я да пожелае ласките му, събуди у нея страст, която победи хладния й разум.

— Това ли е всичко, което ни свързва, ...............? — не разбра, че е изрекла думите на глас, докато не почувства, че той я отблъсква от себе си.

— Само допреди минута това беше достатъчно — рече той и наблегна на думата «достатъчно». Изражението му бе непроницаемо, когато стана и започна да се облича.

Завръщане към  рая  - Шърл Хенке

Да. Ти си.

— Нямам навик да седя със скръстени ръце и да не върша нищо.

— По дяволите! Поне не можеш ли да се придържаш само към едно занимание? Да не би да си решила да си пъхаш носа във всичко, което ти попадне?

— Само една несправедливост ли има на света? — отвърна му гневно тя.

— Знаеш ли какво ти трябва?

— Страх ме е да питам!

— Трябва ти един як бой — каза той, а лицето му се намираше само на сантиметри от нейното. — Един здрав пердах ще те научи на ум и разум.

— Пусни ме — процеди през зъби гневно тя и се нахвърли върху стоманените му гърди. Но той не помръдна.

— В такъв случай ти трябва защитник — изрече той по-спокойно. — Признай си, Грейс, че се нуждаеш от мен.

— Ти си най-безочливият и надут мъж, когото някога съм имала нещастието да срещна.

— А ти си най-безразсъдната и безумна жена… — провлечено започна той, после се наведе напред и я притисна с тяло. Устата му намери нейната.

Рейд и Грейс - големи сладури.

Виолетов огън - Бренда Джойс.

Дам! Ти си ! 

Исторически е.

 

ХХХ се вторачи в жената пред себе си и за миг краката му отказаха да му се подчиняват. През последните няколко месеца най-сетне бе започнал да се примирява с факта, че никога няма да я види отново. А сега тя беше тук — стоеше пред масивната камина, сякаш никога не си е отивала, стройна и хубава, каквато я помнеше. Само косата й изглеждаше по-тъмна, а очите й — по-наситено зелени.

Погледът му се плъзна от лицето й към малкото вързопче, което държеше в ръцете си. Видя, че това е увито в одеяло детенце, и изведнъж се почувства объркан.

— Радвам се да те видя, УУУ…

Тя навлажни устните си. Очевидно беше напрегната, тялото й едва видимо потрепваше. Дали детето беше негово или от друг мъж? Затова ли го беше напуснала? Беше ли се случило нещо, за което той да не знае? Това бебе негово ли беше — или на другиго? При последната мисъл ХХХ почувства горчив вкус в устата си.

— Сигурно ти е студено — промълви той. — Нека ти донеса чашка бренди…

— Не, моля те, добре съм. — УУУ посегна да го задържи, преди да е стигнал до бюфета. — Извинявай, че не те предупредих за пристигането си — изрече тя на един дъх. — Зная, че не ме очакваш… и как би могъл? Нямаше ме цяла година. Нямах намерение изобщо да се връщам, но… — Думите застинаха на устните й. Тя погледна надолу към бебето и ХХХ почувства ледена топка в стомаха си.

— Детето… твое ли е? — попита я меко той, сякаш търсеше правилните думи. Боеше се да не каже нещо погрешно, боеше се от онова, което УУУ щеше да му отговори.

— Наше е — отвърна едва чуто тя. Очите му се притвориха от болка. — ДЕТЕТО е причината да дойда тук.

— ДЕТЕТО? — повтори той, и тази единствена дума се откъсна с усилие от устните му.

— ИМЕНАТА НА ДЕТЕТО. Когато заминах, вече знаех, че нося дете, но предполагах, че това не би променило нещата. След смъртта на вуйчо ми…

ХХХ поклати глава.

— ЛОШИЯ не е мъртъв. Няма защо да се боиш от властите. Вече не те издирват.

От раменете й сякаш се смъкна някакъв товар. Изглеждаше толкова бледа, толкова нещастна. Едва се сдържаше да не я приближи, да не я притисне в обятията си. ХХХ си наложи да остане на мястото си. Боеше се, че тя отново ще избяга.

— Не съм се опитала да го отровя.

Маркизът преглътна мъчително.

— Зная, че не си. Все още не е известно кой точно го е направил, но съм сигурен, че ти не си способна на такова нещо.

Тя го изучаваше напрегнато известно време, сякаш се питаше дали да му повярва. После отново погледна детето, което се бе събудило. Беше негово, несъмнено — с черната коса и тъмни очи на рода Монтен. За миг нещо болезнено стегна гърлото му и не му позволи да проговори.

Когато УУУ отново го погледна, очите й плуваха в сълзи.

— Трябваше да дойда — каза тя. — Не можех повече да го държа далеч от теб. Исках да го отгледам сама. Бог ми е свидетел, че исках. Но ДЕТЕТО заслужава онова, което му се полага по рождение. Освен това знам, че ти ще го обичаш точно толкова, колкото го обичам и аз.

В думите й сякаш се съдържаше и още нещо, нещо, което му се изплъзваше. Гласът му се изтръгна с усилие от устните му.

— Много е хубав.

— Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш?

Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се бе унесло.

— Има нужда от гледачка — продължи УУУ. — Доведох една жена от село, мисис Босуърт. Тя е с нас почти от самото начало. Чака отвън, в каретата. Ще я пратя веднага щом си тръгна.

Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблесна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно.

УУУ избърса сълзите от лицето си.

— Сутрин ДЕТЕТО обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеялцето под брадичката му. — Понякога има колики, но мисис Босуърт знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата.

ХХХ се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне.

— Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ.

 

Коприна и стомана - Кет Мартин ?

Давай, ти си.

— И аз не бих могла да живея без теб — въздъхна тя щастливо, сгуши се в прегръдките му и получи най-сладката, най-прекрасна целувка.

— Може би тази година раздяла не е била съвсем изгубено време — замислено каза Ричард доста по-късно.

— Влюбването ни беше така внезапно, че не успяхме да се опознаем както трябва. Повечето хора го правят преди сватбата, ние трябваше да го направим след това. — Той потръпна. — Само като помисля колко малко оставаше да те загубя завинаги... И всичко това, защото не знаех как да давам...

— И двамата допуснахме грешки — тихо вметна Лиз.

— Но сега сме се поучили. Вече и двамата знаем как да даваме и как да получаваме. — Тя срещна погледа му и любовта, която прочете в очите му, й донесе неизмерима радост. — Бих могла да ти дам толкова много любов.

— Аз също — бързо отвърна той. — Има и нещо друго. — Докато говореше, бръкна в джоба си и протегна ръка към нея. — Не... не подарък... Искам да ти дам себе си... и това...

Той отвори длан. Очите на Лиз се премрежиха от бликналите сълзи — там блестеше венчалната й халка, която бе оставила на възглавницата опази сутрин.

— Откакто замина, винаги е с мен. Исках през цялото време да нося до себе си частица от теб. След като се съгласи да се срещнем отново, се молех да дойде моментът, когато ще мога да ти я върна. Ще я вземеш ли, Бет, ще я носиш ли отново, като знаеш, че с нея вземаш и сърцето ми?

— За какво друго бих могла да мечтая?

Лиз протегна ръка. Халката се плъзна леко на мястото си. Като в сън долови гласа на Ричард и разбра, че той повтаря думите на брачната клетва, произнесени преди четири години. С пресекващ глас тя се присъедини към него:

— В бедност и богатство, в здраве и болест, ще те обичам и ще се грижа за теб, докато смъртта ни раздели.

И когато слънцето най-после проби облаците и позлати реката, Лиз разбра, че този малък обред е истинското начало на техния брак.

Хайде де, познавайте по - бързо , че искам да я прочета през почивните дни.

Ето още малко:

 

 

Не приличаше на мъжа, чиито писма й доставяха такова удоволствие. Нямаше и следа от онова чувство за хумор, което понякога я караше да се смее на глас. Не би признала на никого, най-малко на сестра му Елинор, която ги свърза, че тези писма бяха станали един от постоянните й източници на радост. Но едно е да общуваш чрез безличната хартия, друго е да срещнеш автора лице в лице. И докато част от нея бе привлечена от обаянието на мъжа пред нея, друга искаше никога да не се бе съгласявала на тази среща. Вече съжаляваше за онези странни- неангажиращи отношения, когато връзката между двамата бяха само думите. Сега той изглеждаше прекалено реален, прекалено мъжествен, и то по начин, от който я побиваха тръпки.

— Слушайте, да започнем отначало. — Очевидно бе разбрал смущението й и Лиз му благодари мислено. — Аз съм Ричард Дикън... — Тонът му бе официален. Отново протегна ръка, този път по-решително и не я отдръпна, дори когато видя, че Лиз е смутена и не може да отвърне на жеста му.

Хубава ръка, забеляза тя някак разсеяно, с дълги пръсти, слаба, но излъчваща сила. Тази ръка бе писала писмата, които Лиз пазеше в спалнята си, вместо да ги унищожи, както бе по-разумно. Когато получи първото, се изкушаваше да го изгори, без да отговори, но не намери в него нищо заплашително, а лекият хумор, с който Ричард изброяваше дребните неща от всекидневието си, я очарова. След няколко дни промени твърдото си решение и надраска кратка бележка. Така започна всичко.

— А вие сте Елизабет Нийл.

— Лиз... — почти изстена, внезапно осъзнала колко глупаво се държи и протегна ръка. — Наричайте ме Лиз, моля. .

Името прозвуча някак чуждо и за самата нея, почти както преди близо година, когато реши да замени с него детинските умалителни — неподходящи за новото й положение в живота. Лиз Нийл повече подхождаше на една самостоятелна жена с професия, с хубав, макар и малък апартамент. Беше име на жена, преживяла трудности, самота и отчаяние. Жена, на която животът не се усмихва, но тя успешно се справя с него.

— Никой не ме нарича Елизабет — каза тя. Освен майка ми, добави за себе си. Опита се да забрави, че е имало човек, който я е наричал със съвсем друго име.

— Добре. Да бъде Лиз.

Кейт Уокър - Напълно непознати

Да. Ти си. 

Моля, някой друг да пусне цитат, в момента не мога, съжалявам.

Ето го следващия(исторически) цитата 

Главния затвори вратата след себе си и почна бавно да се съблича. Мислите му течеха все в една посока. Докато си събличаше ризата и я мяташе на един стол, той се оглеждаше в голямото огледало, окачено в стаята му. Виждаше дългокрако, мускулесто тяло, мъж с чудесен ръст и правилни черти на лицето. Можеше да е доволен от външността си, но вместо това се извърна, потиснат.

— По дяволите, — каза си — толкова ли съм грозен, та една жена да няма желание да споделя леглото с мен? Какво трябва да направя, за да промени отношението си към мен, да приема не само лицето ми, но и моето присъствие в леглото?

Замисли се мъчително:

„Познавам толкова много красиви жени тук и в чужбина. Защо само тази ме прави на идиот? Защо ме отблъсква? Молил съм най-изискани дами да си разтворят бедрата за мен и те са го правили драговолно и с най-голямо удоволствие. А като застана пред Главната, губя дар слово и сякаш се оплитам в собствените си думи.“

Отиде до прозореца и погледна в тъмното с пълното съзнание, че в не една къща с осветени прозорци за него е приготвено топло легло. Желанието му ставаше все по-силно. Но не беше желание да притежава други жени. Носеше в себе си един спомен, една мечта и копнееше тя да стане действителност. Мислите му се върнаха с нежност към познати картини: златна светлина на свещи, отразена от копринена кожа, още влажна след вечерната баня. Къдрава черна коса. Тъмносини очи. Представяше си с копнеж какво ще изпита, ако меките й ръце обвият врата му, ако пълните розови устни се притиснат към неговите, ако младото й тяло се прилепи, топло и потръпващо от желание, към неговото.

Отдалечи се от прозореца. „Боже милостиви — помисли си той, — тази нежна малка девственица ме отблъсква и тялото и душата ми търпят адски мъки. Копнежът по нея не ми дава мира.“ Той взе чаша, напълни я догоре, отпусна се в креслото и продължи да разсъждава върху нерешимите си проблеми.

„От онази първа нощ, когато ми я доведоха в кабината, не съм спал с друга жена. Това крехко момиче, това нежно цвете плени сърцето ми. То й принадлежи. А тя не го иска. Но и аз не искам друга жена. Господи, толкова я обичам! А си мислех, че това е чувство, което никога няма да изпитам. Толкова бях сигурен, че съм неуязвим за онова, от което страдат други мъже. Имах се за светски лъв, който не се поддава на толкова простички чувства и се радва само на плътските наслади от близостта с жена. Но невинността на това момиче така ме е омагьоса, че не мога да изпитам поне физическо облекчение в леглото на друга жена.

Още когато й отнех насила девствеността, това ми достави наслада, превъзхождаща всичко, което бях изпитвал дотогава, — продължи да си спомня. — Тя пое в себе си семето ми, тя не познава друг мъж освен мен. От първия миг, в който я привлякох към себе си, вече можех да мисля само за нея. Само нея виждам в мечтите си, в най-хубавите си сънища сънувам, че тя ме обича.“

 

 

 

 

Ех, това е лесно.

"Пламъкът и цветето" на К. Удиуиз.

100 %. Обожавам я тази поредица и я знам наизуст.

И аз много обичам тази поредица и особено в този момент в книгата, като описват един хубав мъж,а в същия  момент главния  се чуди  какво му има та нашта не го ще   Затова реших да го припомня, нищо че много лесно щеше да се познае 

Ти си на ход 

Цитатчето е от съвременен роман. Лесно е, но пък е хубаво.

 

 

 

"Премигна с усилие. Кожата й бе тъй бледа и крехка. Подутината преминаваше през гърдата и онзи неин мил корем, в който бе детето й. Тяхното дете. Детето, от което, както й бе казал, искаше да се избавят. Като че ли YYYYY можеше изобщо да направи нещо подобно.

  Като че ли той би допуснал тя да го направи.

  Грозните, пълни с омраза думи, които й наговори, още кънтяха в ушите му. Думи, които тя нямаше никога да забрави или да прости. Дори и YYYYY нямаше чак толкова голямо сърце, за да му прости за онова, което бе изрекъл.

  Стигна до клетката и &&&&&& го изгледа с немигащите си очи, които сякаш надникваха в най-дълбоките кътчета на душата му. Какво виждаше тигърът? Прекрачи въжения парапет и хвана пръчките на решетката. Студената празнота в душата му бе изчезнала — сега вече го знаеше — но какво я бе заместило?

  Погледът му срещна погледа на тигъра и косата на тила му настръхна. В един миг всичко бе само покой, а в следващия чу глас — собствения си глас — да му съобщава онова, което тигърът бе видял.

  _Любов._

  Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Любов. Ето какво бе чувството, което не бе разбрал — чувството, което начена с това, че усещаше как се топи вътрешно. Учеше се как да обича. YYYYY го бе забелязала. Знаеше какво става с него, но той го бе отрекъл.

 

  Обичаше я. Сляпо. Безусловно. Как можеше да не го знае? За него тя бе по-ценна от старинните икони и безценните предмети на изкуството, които толкова време бяха обсебвали живота му. Живеейки с нея, той се бе научил как да бъде щастлив. Позна радостта, страстта, предизвикващото благоговение чувство на смирение. И какво й бе дал в замяна?

  _Не те обичам, YYYYY! И никога няма да те обичам._

  Стисна очи като си го спомни отново и отново — как бе отхвърлил безценния й подарък. Ала с кураж, от който дъхът му секваше, тя продължи да се държи за него. Без значение колко пъти отхвърля любовта й, тя продължи да разширява обсега и силата й.

  И сега тази любов бе въплътена в детето, което растеше в утробата й. Детето, което той не желаеше. Детето, за което копнееше с всяка фибра на тялото си, с всеки удар на сърцето си.

  Какво бе сторил той? Как щеше да я спечели отново? Изви глава към фургона, надяваше се светлината да го призове, но прозорчето оставаше тъмно.

  Трябваше да я спечели отново, да я накара да прости грозните думи, които й бе изрекъл. Беше сляп и арогантен, толкова обсебен от миналото, че се бе отвърнал от бъдещето. Беше я предал по начин, който никой обикновен човек не би простил.

  Ала YYYYY не бе обикновена. Да обича за нея бе тъй естествено, както и да диша. Не бе в състояние да потисне любовта, тъй както не можеше да нарани нарочно някого. Ще трябва да се предаде на милостта на нейното благородство и великодушие. Ще й разкаже за всичко онова, което изпитва, и ако не се смили, ще й напомни за онзи свещен обет, който бяха поели. Ще заиграе на струната на съчувствието й, ще я притисне, ще я люби дотогава, докато не забрави, че я бе предал. Ще й напомня, че и тя вече е от семейство XXXXXX, а жените от това семейство не изоставят мъжете си, дори и онези, които не ги заслужават."

 

 Вие сте.

"Да целунеш ангел" Сюзън Елизабет Филипс - още една любима авторка, както и предишната.

Да, да, да, ти си.

Беше .............................. С голямо удоволствие девойката забеляза как черните му зеници се разшириха щом я видя, а след това се стесниха съвсем, докато той шумно си поемаше дъх.

Тя се наслаждаваше.

Ах ти, вещице и ангел! — си рече ................... и я пожела, както не бе пожелавал никоя жена през целия си живот.

Бе дръзнала значи да облече роклята… Дълбоко в себе си ........ бе убеден, че ще го стори, но не предполагаше, че той самият ще реагира така силно. За пръв път от много години сърцето му биеше като на ученик при първа среща с момиче. Неочакван трепет премина през цялото му тяло, ноздрите му се разшириха. Слабините му се изпълниха със страст и желание. Искаше му се да я повали там, където бе застанала, и да я обладае! Изруга наум, сви юмруци и се убоде на тръните на бялата роза, която държеше в ръка. Изненадващата болка дори го зарадва, защото отвлече вниманието му в друга посока. Отново въздъхна дълбоко и се приближи с една крачка към стълбата.

Да те вземат дяволите, ............... Сатана! Как можа да създадеш такава вещица! Дано вечно да се пържиш в Ада, загдето ни я прати!

Сега, вече прекалено късно, ................ разбра, че може би е било грешка да ѝ подарява роклята. Жената, застанала пред него, не беше вече наплашената монахиня, а отмъстителен ангел, готов на всякаква битка. Самият той ѝ бе дал оръжието в ръка — стана му ясно, че тя ще го използува. Но въпреки съмненията, интересът му към този ангел се засили още повече. С удоволствие приемаше всяко истинско предизвикателство и ако продължаваше да я желае така силно, тя сигурно ще се окаже опасен противник — в случай, че все още иска да се омъжи. Брачно или смъртно ложе… Той не смяташе да легне в нито едно от тях.

Отмъщението е нож с две остриета — установи ................. докато наблюдаваше мъжа. Не го бе виждала така добре изглеждащ, както сега. Току-що окъпан и избръснат, влажната му още коса блестеше, а в този прекрасно скроен черен копринен костюм, черно-бялото елече и скъпата бяла риза с жабо, бе просто пленителен. Външният му вид се допълваше от тясна черна вратовръзка и сребърни маншети, сребърна верижка за часовник и украсен кобур за револвер, който тя никога не бе виждала на него. Носеше и фини сребърни шпори. В едната си ръка държеше една бяла роза, която ѝ поднасяше.

Краят на дъгата- Ребека Брандуейн

Точно в десетката. Ти си.

— Обичам конете — каза тя лениво. — Движат се по такъв заблуждаващ начин.

— Като вас ли, графиньо?

Учудена от острата нотка в гласа на @@@, тя каза:

— Предполагам, че не. Шпионирането е изкуство да заблуждаваш в края на краищата.

— Бялата царица ще се пожертва ли за белия цар?

Сивите очи на @@@ се впиха в нейните и тя разбра, че той вече не говори за шаха. Правилните черти на лицето му бяха изопнати, а от тялото му се излъчваше напрежение.

Тя стисна устни. Подозираше, че отношенията с него може в един момент да станат трудни, и явно този момент беше дошъл.

— @@@, какво се опитваш да ми кажеш?

Вместо да отговори, той поведе черния цар по дъската, за да плени нейната бяла царица.

— Много добре знаеш, че това не е законен ход — каза тя възбудено. — Какво искаш да направиш?

@@@ взе бялата царица и черния цар и ги вдигна от дъската.

— Само това, @@ — няма да те оставя да се пожертваш за белия цар. Със или без съгласието ти, аз ще те извадя от играта.