Здравейте, тъй като играта малко е поспряла(а пък много ми харесва играта),  ще пусна един цитат да се пораздвижи   Цитат е от съвременен роман:

 

 

Сега имаше пари. Може би даже… твърде много. Преди да срещне Главната, относителното спокойствие в живота, който водеше, бе започнало да се пропуква, но той остана твърд като камък. Знаеше да работи, да закриля, да осигурява. Не знаеше как да се държи. Не знаеше как да ухажва една жена и нямаше какво да ѝ предложи, освен ако не я интересуваха парите.

А Главната не даваше пукната пара за неговото богатство. Тя го желаеше. Физически. Главния трябваше да е напълно сляп, за да не забележи тези дълбоки несъзнателни сигнали, които тя му изпращаше. Но тя не искаше да изживее живота си с отчаян работохолик. А за кратка връзка… Той добре знаеше какво представлява в леглото. Внимателен, сериозен и умеещ да се контролира. Някои жени харесваха тези качества, но Главния знаеше, че циганка като нея сигурно би искала див и страстен любовник. Трябваше да притежава страст и дух, за да я задържи…

Той не беше такъв.

Главната се размърда до него. Полъхът на вятъра покри бузата ѝ с един кичур от косата. Без да мисли, той се наведе и го отстрани. Пръстите му докоснаха меката кожа на лицето и той усети как всеки мускул в тялото му се напрегна. Тя бе толкова красива, така изпълнена със смях и жизненост. Главния почувства неудържимо желание да ѝ каже какво бе започнала да означава за него. Не че искаше нещо от Главната или очакваше нещо за в бъдеще. Но когато беше с нея се чувстваше по-свободен, по-жив. Когато беше с нея можеше да си припомни мечтите, които някога значеха много за него. Когато беше с нея, имаше странното чувство, че би могъл да усети мириса на слънцето.

Ръката му още беше върху лицето ѝ, когато тя отвори очи. Сини очи. Опасни и съблазнителни като любовта. Втренчени в лицето му. Той бързо се отдръпна назад.

— Имаше една пчела — каза равнодушно мъжът. — Помислих, че може да те ужили.

Тя се огледа. Във всички посоки имаше километри трева, но не се виждаше нито едно цвете.

— Представи си, моля ти се — промърмори тя. — Пчела в тази част на страната.

Искаше му се веднага да целуне тази иронична усмивка, изписана на лицето ѝ. Но не се осмели. Поне не сега. Когато дъщеря му се катереше към върха на скалата с шепи, пълни със злато…

Редактирано 13 юли 201412 г. от margc (преглед на промените)

Здравейте, тъй като играта малко е поспряла(а пък много ми харесва играта),  ще пусна един цитат да се пораздвижи   Цитат е от съвременен роман:

 

 

Сега имаше пари. Може би даже… твърде много. Преди да срещне Главната, относителното спокойствие в живота, който водеше, бе започнало да се пропуква, но той остана твърд като камък. Знаеше да работи, да закриля, да осигурява. Не знаеше как да се държи. Не знаеше как да ухажва една жена и нямаше какво да ѝ предложи, освен ако не я интересуваха парите.

А Главната не даваше пукната пара за неговото богатство. Тя го желаеше. Физически. Главния трябваше да е напълно сляп, за да не забележи тези дълбоки несъзнателни сигнали, които тя му изпращаше. Но тя не искаше да изживее живота си с отчаян работохолик. А за кратка връзка… Той добре знаеше какво представлява в леглото. Внимателен, сериозен и умеещ да се контролира. Някои жени харесваха тези качества, но Главния знаеше, че циганка като нея сигурно би искала див и страстен любовник. Трябваше да притежава страст и дух, за да я задържи…

Той не беше такъв.

Главната се размърда до него. Полъхът на вятъра покри бузата ѝ с един кичур от косата. Без да мисли, той се наведе и го отстрани. Пръстите му докоснаха меката кожа на лицето и той усети как всеки мускул в тялото му се напрегна. Тя бе толкова красива, така изпълнена със смях и жизненост. Главния почувства неудържимо желание да ѝ каже какво бе започнала да означава за него. Не че искаше нещо от Главната или очакваше нещо за в бъдеще. Но когато беше с нея се чувстваше по-свободен, по-жив. Когато беше с нея можеше да си припомни мечтите, които някога значеха много за него. Когато беше с нея, имаше странното чувство, че би могъл да усети мириса на слънцето.

Ръката му още беше върху лицето ѝ, когато тя отвори очи. Сини очи. Опасни и съблазнителни като любовта. Втренчени в лицето му. Той бързо се отдръпна назад.

— Имаше една пчела — каза равнодушно мъжът. — Помислих, че може да те ужили.

Тя се огледа. Във всички посоки имаше километри трева, но не се виждаше нито едно цвете.

— Представи си, моля ти се — промърмори тя. — Пчела в тази част на страната.

Искаше му се веднага да целуне тази иронична усмивка, изписана на лицето ѝ. Но не се осмели. Поне не сега. Когато дъщеря му се катереше към върха на скалата с шепи, пълни със злато…

 

 

Дженифър Грийн - Светлина в нощта?

Дженифър Грийн - Светлина в нощта?

 

Да. Точно тя е Ти си на ход

И малко класика в жанра...

 

 

— За всичко сьм виновна аз — промърмори госпожа Икономката. — Би трябвало веднага да го видя, но трябва да призная, че вече недовиждам добре, особено през нощта.

Главната разтърка очи, без да се вслушва внимателно в думите на икономката. Не отговори нищо, тъй като не разбираше за какво говори жената. Очевидно бе изпуснала началото. Госпожа Икономката бе извадила една от роклите й и оправяше гънките.

Стаята вече бе оправена, въпреки че едва ли би могло да се каже, че девойката бе имала време да я разхвърля. Видя, че на масичката до леглото я очакваха чаша с прясна вода, пухкави кърпи и каничка с димящ чай.

Тя се прозина, благодарна, че си спомняше всичко и не се бе учудила къде се намира и коя е тази жена, която се суети из стаята й. Кестенявата коса на икономката бе прибрана в стегнат кок, раменете й бяха широки, имаше пищен бюст, а дебелите й вежди бяха сключени и създаваха впечатлението, че е вечно намръщена.

Да, Главната много добре си спомняше тази жена, която я бе изгледала така, че се бе почувствала като последната презряна твар. Никога нямаше да забрави последната й забележка, преди да си излезе от стаята:

— И да не си посмяла да откраднеш нещо, защото веднага ще те заловим. 

Отвращението на икономката я бе накарало да потръпне, но после си каза, че трябва да привиква към подобно отношение. В бъдеще трябваше да се научи да прикрива чувствата си, за да не могат да я нараняват хапливите забележки на персонала.

Главната се надяваше, че жената скоро ще излезе и най-сетне ще я остави сама. Ала тя все още си мърмореше нещо под нос, очевидно без да подозира, че момичето се е събудило.

Заслуша се по-внимателно в думите й и мигом разбра, че жената говори за нея:

— Това е, защото повярвах на Лакеят. Но какво знае той? Каза ми, че си някаква проститутка, която негова светлост бил довел вкъщи, и аз му повярвах. Сама съм си виновна. Знам го и си го признавам. Трябваше да ви поогледам по-внимателно. Това си личи по костите, те никога не льжат.

— Извинете, не ви разбрах. 

— Виждате ли? А аз какво казвах? Миналата нощ аз трябваше да се извиня, милейди, защото трябваше да разбера, че не сте просто момиче. Заблуди ме роклята, а и вече не виждам толкова добре, както казах.

Главната се сепна и се надигна от леглото. Чак сега забеляза колко кораво и неудобно беше. Господи, жената й се извиняваше! Затова е било цялото й мърморене. Поради някаква незнайна причина тя бе решила, че е сгрешила, приемайки я за проститутка. И как трябваше да реагира тя, след като не искаше никой в този дом да я смята за порядъчно момиче?

Можеше да си премълчи и да не казва нищо. Да остави жената да си мисли каквото й харесва. И без това нямаше да остане ДЪЛГО в тази къща и вероятно повече нямаше да я види. Обаче съществуваше възможност госпожа Икономката да отиде с извиненията си при лорд Главния, а това не биваше да се допуска.

Девойката нерешително се усмихна. 

— Грешите, госпожо Икономке. Истина е, че тази ужасна рокля не е моя и бих се радвала, ако никога повече очите ми не я зърнат, обаче аз наистина не принадлежа към отбраното общество.

— Тогава как ще ми обясните?

— Майка ми бе гувернантка, нали разбирате — прекъсна я. - През по-голямата част от живота си работеше за едно уважавано, благородно семейство и ние живеехме  в разкошна къща, подобна на тази. Аз дори имах привилегията  да се обучавам заедно с младите дами, за които майка ми се грижеше, и... затова сега си мислите, че съм благородничка. Повярвайте ми, вие не сте единствената, която се заблуждава, и то най-вече заради начина ми на изразяване.

Този път лъжата й се удаде по-лесно, но жената продължи да я наблюдава намръщено. В погледа й се четеше подозрение, сякаш истината бе изписана върху челото на  Главната.

— Хм, все пак... това не обяснява защо имате такава фина структура, милейди. Вие притежавате изящните пръсти,рамене, скули, с каквито могат да се похвалят само дамите от висшето общество.

Мисълта на Главната лудо запрепуска и тя изтърси първото, което й хрумна:

— Ами, аз.., как да ви кажа... никога не съм познавала баща си. - Лицето й пламна от лъжата.

— А, сега вече всичко е ясно замислено кимна икономката, доволна от обяснението. Е, това се случва и в добрите семейства — съчувствено продължи жената. — Дори и лорд Главния е незаконнороден, но, разбира се, баща му..., старият маркиз, го призна и го направи свой наследник, така че сега той е добре приет във висшето общество, макар че в началото никак не му беше лесно.

Главната със сигурност не бе очаквала да чуе историята за потеклото на Главния, приятеля на Братовчеда, и не знаеше какво да отговори. Това не беше нейна работа, но след като бе заявила, че и тя е незаконнородена, трябваше да прояви поне малко интерес.

— Да, така е. Знам го по себе си.

— Сигурна съм, че е така, госпожице, сигурна съм.

Девойката си отдъхна, като чу, че икономката я нарича "госпожица", вместо "милейди , дори премина на "ти" в  разговора. Очевидно се бе успокоила, че не е направила  грешка по отношение на непознатата и няма да има неприятности с господаря си.

— Сигурно си изпаднала в беда, госпожице, щом лорд Главния те е довел у дома? —   предположи жената.

— Да —  отвърна Главната, като се надяваше разпитът да спре дотук.

Ала скучаещата икономка още не бе задоволила любопитството си. — Добре ли познаваш негова светост? 

— Е, не, поне не съвсем. Аз... преживях нещастие. Разбирате ли, не познавам добре този град, вчера пристигнах и си намерих жилище, но... за нещастие сградата се подпали. Затова бях облечена в онази ужасна рокля. Някаква  жена ми я даде на заем, преди да намеря куфара си и... и лорд Главния, който минавал оттам, видял дима,спря се и ми помогна.

Почувства се горда от себе си,  че можа да измисли правдоподобна история, която обясняваше роклята и присъствието й в къщата. Икономката одобрително кимна.

— Да, лорд Главния е с добро и милостиво сърце. Спомням си, че веднъж...

На вратата се почука и това прекъсна словоизлиянията й. Една млада прислужница подаде глава и обяви

— Каретата пристигна и негова светлост чака.

— Господи, толкова рано? — възкликна госпожа Икономката и махна с ръка към прислужницата. Сетне се обърна към Главната: 

— Е, няма време да се изглади роклята, но аз я пооправих, доколкото можах. Сега ще те остава да се облечеш. Няма време и за закуска, затова ще ти приготвя нещо в една кошница.

— Това не е необ... — започна тя, но жената вече бе излязла.

Младото момиче въздъхна, надявайки се, че повече  няма да му се налага да лъже, въпреки че това едва ли имаше значение, след като и без това нямаше да остане в къщата.

Ала тя не обичаше да лъже и не бе добра в това изкуство, тъй като нямаше никаква практика. Двете с Сестрата бяха възпитани да бъдат честни и винаги да казват истината и никога не се бяха отклонявали от това правило. Поне досега никога не го бе правила...

Чаят бе изстинал, но тя го изгълта припряно и побърза да се измие и да се облече. Замисли се дали да не остави роклята, ала в следващия миг си припомни съвета на >>>>>, че винаги трябва да изглежда съблазнителна за любовника си, а тя нямаше друга дреха, която да отговаря на това изискване. За нея роклята бе ужасна и крещяща, но очевидно мъжете я харесваха, защото иначе нямаше да дават толкова.

Ако някога отново я облече, то това ще бъде късно вечер и то при затворени врати. Облече роклята ОТ бежов вълнен плат, който подхождаше на жакета й и която госпожа Икономката бе извадила от куфара й. Почувства се много по-добре в тези благоприлични дрехи, въпреки че благоприличието нямаше да бъде част от нейното бъдеще. Когато слезе по стълбите, видя лорд Главния, който я чакаше във фоайето, нетърпеливо потупвайки ръкавиците по бедрото си. На дневна светлина изглеждаше по-различно но не по-малко красив.

Всъщност силната светлина подчертаваше съвършените черти на лицето му, високата и стройна фигура и.., очите му  наистина бяха лешникови. Навярно вечерта светлината я  бе заблудила и  й се бяха сторили зелени.

Те огледаха критично скромната й рокля и тя веднага разбра, че не е спечелила одобрението му. И това бе съвсем обяснимо — в тази рокля приличаше на истинска дама, а не това се очакваше от нея. Ала не той бе мъжът, когото трябваше да очарова и съблазнява, така че нямаше защо да се тревожи от неодобрението му.

Бе убедена, че Братовчеда е този, който я очаква, но младият лорд не бе в стаята. Сигурно я чакаше в каретата.

— Добре ли спа? — попита Главния, когато тя се приближи. Имаше нещо предизвикателно в тона му, сякаш смяташе, че това е невъзможно.

— Да, отлично.

Странно, но точно това бе истината. Не би предположила, че ще заспи, но се бе унесла в мига, в който главата й докосна възглавницата. Навярно страхът и напрежението я бяха изтощили.

— Това е за теб, предполагам.

Главната не бе забелязала кошницата в ръката му. Тя кимна, надявайки се, че госпожа Икономката не му я бе връчила лично, а ако го е направила, то не е казала нищо за нея. Ала надеждите й не се оправдаха...

— Значи съм извършил добро дело, за което дори не си спомням?

Девойката се изчерви, защото я бяха уличили в лъжа.

— Съжалявам, но тази сутрин икономката ви ме обсипа с въпроси и аз си помислих, че не бихте желали да разбере истината.

— Точно така, а и това не е нейна работа. Наистина ли спа добре?

Тя остана изненадана от настойчивостта му да разбере дали е спала добре, сякаш не му се вярваше, че това е възможно.

— Да. Бях много изтощена. Беше много... изморителен ден.

— Нима? — усмихна се той. — Е, да се надяваме, че днешният ще е по-добър. Ще тръгваме ли? — Посочи към вратата.

Тя въздъхна и кимна. Мъжът се държеше доста странно, но това не беше нейна работа. Може би си беше такъв по природа — да се отнася скептично и към най-незначителните неща. Това нямаше значение, защото се съмняваше, че ще го види отново някой ден.

Младият мъж я съпроводи до каретата и в мига, в който ръката докосна нейната, тя отново усети онова приятно вълнение. Ала това не бе причината да се намръщи, когато той се настини в каретата на седалката срещу нея. Причината бе каретата бе призна и тя не можа да се сдържи:

— По пътя ли ще вземем приятеля ви Братовчеда? 

— Братовчеда?

Моментното му объркване я подразни, но тя спокойно повтори!

— Да, Братовчеда. Ще отидем ли да го вземем? 

— Защо? Едва ли се нуждаем от компанията му на път за Бриджуотър. — Той внезапно се усмихна и Главната отново можеше да се закълне, че очите му са зелени. Освен това е една чудесна възможност  за нас да се опознаем по-добре. А и аз нямам търпение най-после да те вкуся.

И преди да разбере какво става, той я притегли в скута си. Реакцията й не закъсня и преди да приближи устни до нейните, го удостои със силна плесница. Той я погледна сякаш бе полудяла. Тя го гледаше по същия начин. Лордът я стовари отново на седалката срещу него. 

— Не знам дали ще ми се извините или не, госпожице Главна — изрече грубо. — Като се има предвид парите, които заплатих за привилегията да се възползвам от услугите ви, се надявам поне на обяснение. Да не би да сте останали с погрешното впечатление, че аз съм от онези, които често посещават дома на Продавача, защото обичам по-груб секс? Мога да ви уверя, че сте сгрешили.

Устата й остана отворена; а страните й пламнаха. Той я бе купил! Не Братовчеда. И тя току-що бе започнала връзката им, като му удари една звънка плесница!

— Аз... аз ще ви обясня, милорд — едва успя да промълви, усещайки, че й прилошава.

— Надявам се да го сториш, скъпа, защото в този миг се чудя дали да не си поискам парите обратно.

Ммммм, една прекрасна класика от една велика авторка в жанра - Джоана Линдзи и нейните "Отровни думи"

Редактирано 3 ноември 201411 г. от bobych (преглед на промените)

Ммммм, една прекрасна класика от една велика авторка в жанра - Джоана Линдзи и нейните "Отровни думи"

 

Мдааа Ти си Боби...

Един изключително любим роман

 

 

Главния си почиваше в клуба, когато Таткото на главната се приближи, буреносно намръщен. Братът бе с него.

                — Вижте какво, Главен, вашите игри отидоха прекалено далеч — изръмжа Таткото на главната и троснато седна срещу него. — Какви са тия приказки, че сте богат като Крез?

                Главния го погледна с неразгадаема усмивка.

                — Изненадвате ме, Таткото на главната. Да се говори за пари е толкова вулгарно, не мислите ли?

                Братът го гледаше свирепо.

                — По дяволите, човече, какво става? Вярно ли е, че сте донесъл цяло състояние от южните морета?

                Главния сви рамене.

                — Е, поне няма да умра от глад.

                — В такъв случай какво сте си наумили? — попита Таткото на главната. — Не искате да ви платя, за да стоите настрана от дъщеря ми, а и не сте й направили предложение. Сега разбираме, че нямате нужда от наследството й, значи нямате намерение да избягате с нея. Затова, какво сте намислили?

                Братът присви очи.

                — Измислили сте друг начин да ни отмъстите, нали? Не парите й желаете. Решили сте да прелъстите сестра ми. Точно така смятате да отмъстите на всички ни. По дяволите, човече, никакъв срам ли нямате?

                — Много малко — призна Главния. — Високият морал е лукс. Човек много бързо започва да мисли практично, когато се озове в положение, подобно на моето преди осем години.

                — Значи всъщност ни обвинявате, че се опитахме да я предпазим от един самонадеян зестрогонец, какъвто бяхте тогава? — Братът сякаш не можеше да повярва. — А как, по дяволите, щяхте да се чувствате вие, ако бе ваша сестра?

                Таткото на главната свъси вежди. Лицето му бе почервеняло от гняв.

                — Да, за бога, как щяхте да се чувствате, ако бе ваша дъщеря? Сигурно и вие някой ден ще имате дъщеря. Ще ми се да видя докъде бихте стигнали, за да я защитите от ловци на наследници.

                Едно дискретно покашляне прекъсна Главния, още преди да успее да отговори.

                — Хъ-ъм — каза портиерът на клуба. — Много се извинявам, господа. Нося съобщение за лорд Главен. Казаха ми, че е важно.

                Главния хвърли един поглед и забеляза бележката върху сребърния поднос, който портиерът бе протегнал към него. Взе я и попита:

                — Кой я донесе, портиер?

                — Един младеж. Каза, че бил изпратен от иконома ви.

                Главния разгъна бележката и прегледа съдържанието й.

 

                Сър, когато четете това, вече ще съм на път за книжарницата на А. Рилкинс на Уилърд Лейн, за да огледам един ръкопис, който явно ще заинтересува и двама ни. Ако имате желание да го видите, можете да се срещнете с мен там. Но ви предупреждавам, когато се стигне до купуване, запазвам си правото да съм първа.

                Ваша приятелка, Ф.

 

                — Мили боже! — Главния скочи на крака. — Някой да е чувал за Уилърд Лейн?

                — Струва ми се, че е близо до доковете край реката — отвърна Братът, все още намръщен.

                — Точно от това се опасявах — рече Главния. Той познаваше всеки по-значителен книжар в Лондон, но никога не бе чувал за А. Рилкинс. Какво друго да очакваш от Главната, освен да се втурне да търси някакъв ръкопис в най-лошата част на града?

                — Седнете, Главен. Сега ние говорим с вас — нареди му Таткото на главната.

                — Страхувам се, че се налага да продължим този безкрайно интересен разговор друг път — каза Главния. — Трябва да се погрижа за един дребен, доста досаден проблем, който неочаквано възникна.

                Той мина с големи крачки край Таткото на главната и Братът, без да се обърне да ги погледне. Крайно време бе да хване юздите на тази твърдоглава женичка, за която смяташе да се ожени.

Редактирано 4 ноември 201411 г. от bobych (преглед на промените)

"Рицарят" на Аманда Куик, класика!

"Рицарят" на Аманда Куик, класика!

 

Оооо,дааааа, Пете! Просто не можах да устоя пред изкушението Аманда

— Надявам се, че не съм те накарал да чакаш, любима. — Всичко в нея се сви от начина, по който й говореше — безсърдечно, без капка топлина. Главният се приближи към нея и я лъхна натрапчивият мирис на алкохол. Когато спря до леглото й, по гръбнака й пропълзя ледената тръпка на страха. Очите му пробягаха по тялото й, сякаш смъкваха синята й нощница, и Главната несъзнателно вдигна ръце да прикрие гърдите си.

Черните му вежди се извиха иронично.

— Свенливата младоженка? Не вярвам така внезапно да си станала срамежлива. Доколкото си спомням, последния път, когато бяхме насаме, не беше никак срамежлива. — Той заобиколи леглото и се спря до нея. Тя потръпна от мрачния поглед в очите му. — Значи си решила да се правиш на непорочна. А онази нощ доста сполучливо се преструваше на страстна.

Тя се намръщи, объркана от думите му. Той прокара пръсти по лицето й.

— Вероятно ще съумееш да се преструваш и тази нощ. Така нещата ще са по-лесни.

Тя прегъна крака под тялото си, сви се на кълбо, за да се защити и й се прииска да намери сили да избяга. Не й харесваше този Главен. Не го познаваше. Боеше се от него.

— Какво… за какво говориш?

Той й отправи фалшива усмивка, от която кръвта й се смрази. Зъбите му проблеснаха заплашително.

— Казвам само, че смятам да се наслаждавам на тялото, което купих с цената на бъдещето си. Свали си дрехите, Главна. Искам да видя дали сделката си заслужава.

Заля я смъртен ужас. Кой бе този човек, когото някога бе наричала свой приятел? Човекът, който някога я бе целувал с такава смущаваща нежност? Катрин заклати ожесточено глава и започна да се отдръпва назад, докато гърбът й опря в богато инкрустираната дървена рамка на леглото. На мъждивата светлина очите й срещнаха неговите. Изглеждаха хладни и безмилостни. Ноктите й се впиха в дланите.

— Съзнавам, че си ми ядосан — опита се да го умилостиви. — Имаш пълното право да ми се сърдиш. Постъпих глупаво. Толкова силно се боях, че вуйчо ми ще ме намери, че бях готова на всичко. Беше егоистично, знам. Мислех, че след време всичко ще се нареди. Сгреших. Прости ми. Ако имаше начин да се върна назад, никога не бих го сторила отново.

— Не би го сторила? — Очите му потъмняха още повече. — Но ти нищо не си направила, мила моя. Ти само се преструваше. И точно затова съм тук. Този път смятам да взема онова, което се преструваше, че ми предлагаш. — Той посегна към нея, нави нощницата й около китката си и грубо я разкъса на гърдите й.

Кет Мартин - Коприна и стомана

Кет Мартин - Коприна и стомана

Тя е, ти си наред.

— Ще предадеш ли на майка си нещо от мен?

Главния се намръщи.

— Какво?

— Кажи ѝ, че няма за какво да се безпокои. Не ме питай нищо — добави тя, когато той понечи да заговори. — Това е нещо лично. Просто ѝ го предай. Тя ще разбере. — Стана, изглеждаше някак крехка и слабичка. — Довиждане, Главен.

Той също стана и се надвеси над нея. Целият беше болка — нещо, което толкова добре си спомняше от миналото. Устните му се свиха.

— Изгубеният рай — рече дрезгаво. Очите му, натежали от желание, измъчено се плъзнаха по тялото ѝ. — Ще съжалявам за теб през целия си живот. Но би било лудост да започнем отново.

— Да. — Тя отиде с него до вратата и я отвори. Но не вдигна поглед. — Няма… да остана в града още дълго.

— Къде ще отидеш? — запита той мрачно.

— Не съм решила още.

— При мъжа, който те чака в Чикаго? — Гневът се надигна при мисълта, че някой друг би ѝ дал онова, което той не можеше — брак, деца.

Сарказмът в гласа му я засегна.

— И защо не? На този свят има достатъчно мъже, които предпочитат трайните връзки.

— Глупаци.

— Не. Просто обикновени мъже, които са се уморили да живеят сами.

— На мен не ми се налага да бъда сам, миличка — рече той със студена усмивка. — Достатъчно е само да щракна с пръсти.

— Знам. — Тя се вгледа изпитателно в суровото му лице. — И така ще е, докато имаш пари. Но кой би останал при теб, ако си беден и болен? Кой би ти чел, ако си сляп, кой би държал ръката ти, ако умираш?

Той за миг притвори очи, болката бе почти непоносима. Главната би правила всички тези неща, защото тя го обичаше. Но той не можеше, той просто не бе способен да отвърне на този вид чувство. Или не смееше…

— Трябва да тръгвам — каза рязко.

Не погледна назад. Отиде до колата си, качи се и злобно затръшна вратата. Главната проследи с поглед отдалечаването му, преди да затвори входната врата. 

"Истински цветове" Сюзън Кайл

Да, ти си

— О, Главната! — засмя се той. — Не си се променила. Повечето жени в твоето положение са спокойни и тихи, но ти си си останала същата малка кавгаджийка. Да ти кажа ли какво направи той, когато му разясних защо хлопна вратата под носа ни?

— И как можа да обясниш? — учуди се тя. — Не можеше да знаеш защо.

— О, знаех, и още как. Не искаше Главния да те вижда и сегашното ти състояние.

— Глупости! — отвърна тя с престорено спокойствие. — Аз просто не исках да го виждам, това е всичко. — Главната изчака Приятеля да продължи, но когато той не го направи, тя настоя. — Е, и какво направи той, когато му каза, че съм надебеляла като крава?

— Не се изразих по този начин.

— Приятелю!

— Главния се разсмя — заяви Приятеля.

Главната се вцепени.

— Разбира се, точно в негов стил!

— Ти не разбираш, Главна — побърза да я увери Приятеля. — Главния много се радва.

— Разбира се! — изсъска тя. — Главния бе дяволски уверен, че това ще се случи. Сега може спокойно да злорадства.

— Казвам ти, че е щастлив, че ще става баща — настоя Приятеля. — Познавам го добре, Главна, много по-добре от теб. Уверявам те, че не греша.

— Не ме интересува какво мислиш ти, Приятелю. Аз мисля по-различно. Не каза ли той ли очаквам подаръка му след шест или седем месеца? Ти сам ми предаде това съобщение. Е, минаха седем месеца. Защо си мислиш, че дойдох тук? За да не ме намери. Така нямаше да знае. Но той така или иначе дойде — и освен това не те ли предупредих да не ми говориш за него?

Веднага щом влязоха в трапезарията, Главната пусна ръката на Приятеля. Беше бясна. Значи Главния се бе смял! Да върви по дяволите!

"Пожелай ме скъпа" на Джоана Линдзи.

Да! Ти си.

Романът е исторически:

 

 Главната стоеша изумена, сърцето и се късаше, а главата и се въртеше. Как беше могъл да замине по този начин? Без поне едно "довиждане". Без дума за връщане. Тя продължаваше да гледа банкнотите с полуотворени устни и широко отворени, невярващи очи. Притесняваше се, че по този начин той сякаш и плащаше като на някаква..... Защо не е оставил една късичка бележка с някакво обяснение. Две думи щяха да бъдат напълно достатъчни. Заминал... Значи не я искаше. Изоставяше я, предаваше я. Беше споменал, че го чака друга задача, изпълнението на която би могло да му отнеме седмици, даже месеци. Кой знае къде се намираше в този момент. Дори не я бе помолил да го изчака. Помнеше думите му по време на пътуването насам: "Ако замина, аз няма да се върна. Не проваляй жиивота си в очакване да се случи нещо, което никога няма да стане". Дали това не бе всичко, което смяташе, че трябва да и каже? Беше казал също: "Съжалявам, че нещата трябваше да се развият по този начин". И тя съжаляваше, при това едва ли някой би могъл да отрече, че с много по - сериозни основания!

Редактирано 14 декември 201411 г. от sunsh1n3 (преглед на промените)

Джанел Тейлър - Среднощни тайни?

 

И само да попитам хубава ли е и какъв точно е стилът на авторката, защото не съм чела нищо от нея...