"Малкият принц" - Антоан дьо Сент-Екзюпери Ако трябва да цитирам нещо което ме е накарало да се замисля в книгата, то в такъв случай, трябва да - копи/пейст цялата. И все пак: "-Питам се - рече той - дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас. Но колко е далече!" "- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава... - Аз съм лисица - рече лисицата. - Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен... - Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена. - Ах, извинявай - каза малкият принц. Но като помисли, добави: - Какво значи "да опитомиш"? - Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш? - Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"? - Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш? - Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"? - Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш". - Да се обвържеш ли? - Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света... - Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило. - Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща... - О, не е на Земята - каза малкият принц. Лисицата бе много озадачена: - На друга планета? - Да. - Има ли ловци на тази планета? - Не. - Това е интересно. А кокошки? - Не. - Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата. Но пак се върна към мисълта си: - Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата... Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц: - Моля те... опитоми ме! - каза тя. - На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща. - Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме! - Какво трябва да направя? - попита малкият принц. - Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо... На другия ден малкият принц се върна. - По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди. - Какво е обред? - попита малкият принц. - И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой. Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването: - Ах! - каза лисицата. - Ще заплача. - Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя... - Разбира се - каза лисицата. - Но ще плачеш! - рече малкият принц. - Разбира се - каза лисицата. - Тогава не печелиш нищо! - Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото. И добави: - Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна. Малкият принц отиде да види пак розите. - Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света. И розите много се смутиха. - Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза. И се върна при лисицата. - Сбогом... - каза той. - Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите. - Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни. - Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна. - Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни. - Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза... - Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни."

" И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно!

Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб.

И ще обичам шума на вятъра в житата... "

Линори, хей Линори...

Автор: Dilovska

"Судрипе хи одяри. Мро прал, напсамоши камес те овен? Бис репескере камес бути те керен о цило курко? Адай е пас дий родес ати..."

( Идва студ навън. Братко, по душа ли ти е ангарията? Нима ти се работи за една двайсетачка цяла седмица? Тези пари можеш да ги изкараш и за половин ден.)

(от филма "Таборът отива към небето")

" Ашунес! (Чуй!) Аз не забавлявам с музика пияниците, аз сам съм музиката..."

(от филма "Циганско време"- Емир Костурица )

* * *

Веднъж Али бил повикан да свири на циганска сватба. Зимата била свирепа, студът скърцал. Циганинът усетил острия дъх на ледената утрин и натъпкал скъсаните си обувки със слама, за да не му измръзнат краката. Облякъл той широката си риза, наметнал лилава шуба , пъхнал цигулката под мишница, за да я скрие от снега и студа и тръгнал.

На сватбата пристигнал точно навреме, когато циганите се били вече изпонапили. "Изсвири ми песента за Линори", "Пей за гергьовден", "Изтегли лъка на оная...погали косите ми, Шукриеее"...

Заставили сватбарите бедния Али да изпие половин бутилка сливовица, от тази, дето ако залееш кон, веднага ще му се обели кожата. Останалата половинка му я излели на гърба, докато свирел на всеки по нещо...Всичко било наред , докато бащата на невестата не извадил из плета един колец и не разгонил цялата си рода. Никой не се сетил да плати на бедния цигулар. И така, тръгнал си той в нощта изморен и беден като бездомно куче. В мразовитата нощ. Студена луна висяла върху света, като изрязана от хартия. Край нея щедро невидимият сеяч на небесната нива бе разхвърлял многобройни звезди. Снежните вихрушки се спускали от небето с цвят на бял хром. И вятърът, единствената компания на Али, свирел дълги студени мелодии, които свивали сърцето му в тревожно очакване. Сиянието на звездите се разсейвало в призрачна сивееща белота...

Но Али имал късмет, че цигулката била оцеляла. Всичко може, но не дай боже да се случи нещо с цигулката на циганина музикант и - край: кръвта го удря в главата, той хваща селянина за палтото: "Ела тука, сега ще ти откъсна главата! Ела да видиш какво значи циганска кръв". Линори, хей Линори, луда глава е циганската...

Вървял, вървял чоро Али, загубил се в сляпата нощ. Вървял той, бедният, а студът настройвал струните си на ушите му и звънял тънко. Човек се унася в такъв студ. И на Али му се видял цар, не какъв да е цар, а оня, който господства над целия свят. Царят обявява да се съберат всички цигани, колкото ги има по цялата земя, защото усеща, че настъпва последния му час и иска да чуе още веднъж любимата си песен. Бедният цар. Събират се при него всички роми, стоят и чакат. Тогава им се казва: "Нека влезе оня, който знае песента "Линори, хей Линори..."." Циганите се побутват един друг, но никой не излиза. Само един циганин си пробива път през тълпата: Али. "Ти какво , да не би да искаш да сложиш всички в малкия си джоб? Ти ли селско циганче се намери да изсвириш това, което ние - знаменитите цигулари от богатите кафенета не знаем?" Но Али вървял през тълпата. Стигнал до царя, спрял се пред него, погледнал го в очите, а през това време натъпкал във врата си ъгъла на белоснежната си кърпа. После застъпал с брада цигулката и засвирил без да му трепне окото. В началото съвсем тихичко, после по силно и така: " Циганска сватба ще се вдигне и махалата ще пристигне, Линори хей, Линори..." Но как свършваше тази песен? Добре, че царят на света си тананика, а Али само трябвало да му приглася и толкова. "Синко, имаш златни ръце! Готов съм да дам цялата си хазна със съкровища за пръстите ти и да нанижа на твоя лък всичките си надежди...Тебе и звяр би те слушал просълзен..." И ето: царят помолил Али да седне от дясната му страна и го провъзгласил за придворен музикант...

"- Мро прал, напсамоши камес те овен?"

( Циганино, по душа ли ти е ангарията?)...

Вървял Али в студа и вече бил задминал градините. Снеговалежът бил спрял и светът наоколо сякаш се състоял само от три цвята: тъмносивото на небето, тъмнозеленото на елите и съвършенно неопетненото бяло на пресния сняг. И бе притихнал. Ех, размечтал се Али...Да беше минал по друг път, нямаше да изпращят съчки под краката ти, нямаше да паднеш в тази дълбока яма. Свърши се, циганино, с твоята празнична слава. Вълчият капан си е вълчи капан... "Ох, пресвета дево Марийо, какво направи с мен? Защо ме събори в тази бездънна яма?"- опитал се бедният Али да се измъкне, но не напипал в тъмното нито едно клонче, за което да се улови. Сякаш с кремък бил изкопал селянинът този вълчи капан. Бедният циганин решил да пренощува някак си в ямата, а сутринта все някой щял да мине по пътя и да му помогне...Но бедата никога не идвала сама.

Циганинът чул шум над главата си и изведнъж : туп- и нещо тежко и голямо паднало в ямата близо до него. Блеснали в тъмнината две огнени очи. Вълк... Тогава Али грабнал цигулката си и какво да прави, засвирил като обезумял. А вълкът опулил учудено очи, защото не му се било случвало подобно нещо. Да тупнеш до един човек, да му изцъклиш две големи огнени очи, а човекът да няма нито тояга, нито нищо, а само тази крехка дъсчица с телове и вместо да я запрати по тебе, той стърже, изважда от нея звуци...И то какви звуци. А Али само това чакал. Той разбрал, че ще живее докато вълкът е омагьосан от неговата музика и продължил да свири така, сякаш пред него стоял самият Цар на Света.

И пак се сторило на музиканта, че един от придворните на царя се обръща към него: "Хей, хитър циганино, скитнико. Какво си застъргал тази "Линори, хей, Линори", като не знаеш края на песента? Как се осмели да я свириш тук? Или ще я свириш до края, или ще ти отрежа главата". Царят на Света също поклатил глава в съгласие.

Бедният Али, трябвало да свири, да свири, да свири...защото му се искало да живее. А вълкът седи и гледа. Пръстите се притискали в грифа, за да не измръзнат. " Цигу- мигу, цигу- мигу"- сякаш чувал зад раменете си и гласа на втората цигулка. Трябва да се свири, трябва да се свири до припадък. По- бързо! По- весело! Влей циганската си кръв в цигулката Али и свири! "Добре , синко, добре. Хубаво свириш, но какъв е краят на песента? "Линори, хей Линори..." А по -нататък? Ще загубиш главата си циганино, още тази нощ ще ти я отсека!"

Али разпявал струните. А вълкът седял и гледал, блаженно примижал.

"Булката е тъй- красива, млада циганка игрива, Линори, хей Линори"...

Дзън. Скъсала се струната. А вълкът седял и гледал, примижал омагьосано и гледал. "Свири на три струни, циганино- в тях сега е животът ти. Хубава е песента ти, но какъв е краят и? Лошо ти се пише, бедни Али, ще те хвърля в ямата при вълците"...

Дзън. Скъсала се втората струна. А вълкът седял и гледал, пристъпвал напред към циганина, подушвал го, пак сядал и гледал. "Втора струна вече късаш. Имаш значи още две. Цар ли? Циганино мръсен, тебе вълк ще те яде".

А вълкът седял и гледал, бавно и протяжно се доближавал до Али.

Дзън. Скъсала се и третата струна. Сега ще свърши песента. Студът е вдървил пръстите. Пей! Я се напрегни малко, я покажи на царя какво можеш !

А вълкът седял и гледал, близо на един дъх до Али.

"У-у-у-у-у"- цигулката вече вие с най-високите тонове, трептяла и стенела като вятърът навън. Пази се, циганино. Царят на Света се е наострил да скочи.

Дзън. Скъсала се и последната струна. Дълга, непоносима пауза. Изпод левия клепач на Али се изплъзнала сълза и се търкулнала надолу по смръзналото му лице. След това и от десния. Толкова сълзи беше избърсал в този свой живот...Размазал се краят, света се обърнал. Стхинал в последната прегръдка на осакатената си цигулка Али затворил очи. Последната надежда на циганина се разпиляла по ледената пръст.

Бавно едва започнало да се разсъмва. Над зимните сенки плъзнал пурпурен лъч студена светлина. Селянинът, заложил капана, ставал рано, още преди слънцето. Кучето лаело като побесняло. Наметнал се той с дебелия кожух и тръгнал след кучето. Отнякъде долитала музика. Кой ли там се весели чак до сутринта? Селянинът вървял към звуците на цигулката. Изведнъж се спрял като попарен, а после побягнал с все сили към съседа си, към другия, към третия..."Излизайте, хора, бързайте. Вземете въжета". Бягат селяните, а тоя, който ги е събрал, тича пред всички. Селяните, застанали в кръг на вълчия капан, ахнали. Защото там, на дъното в тъмната му кална дупка един циганин с цигулка без струни, побелял като бор, спял вечния си сън, а в скута му, свит на кълбо и с муцуна отпусната на гърдите му спял същия сън един непознат и опитомен вълк.

***********

Съжалявам, ама не се сдържах да не го постна тук. Просто...трябва да го прочетете. Аз отроних няколко сълзички !

Авторът на тази прекрасност се нарича Тибор Бартош! Пълният разказ е публикуван в книгата му "Никога не те е имало, Циганска Земя". Книгата заслужава обстоен преглед...

Няма такова място — далеч

Ричард Бах

Рей! Благодаря Ти, че ме повика на своя Рожден ден. Твоят дом е на хиляди мили от мен, а аз отправям на пътешествие само в особени случаи… Рожденият ден на Рей — това е точно такъв случай, и аз с нетърпение очаквам срещата с Теб…

Аз се отправям на път, доверявайки се на сърцето на Колибрито, което ние с Теб срещнахме много отдавна. То, както винаги, беше много приветливо, но когато аз му казах, че малката Рей е пораснала, и че аз отивам при нея с подарък за Рождения й ден, то много се удиви. Дълго летяхме в тишина, и накрая то промълви: „Аз разбрах съвсем малко от това, което ти ми каза, но най-малко от всичко ми е ясно, как така отиваш на Рожден ден.“

— Разбира се, аз отивам на Рожден ден, — отговорих аз. — Какво неразбираемо има? — то помълча, а, когато стигнахме до гнездото на Бухала, каза: „Могат ли милите на практика да ни разделят с приателите ни? Ако ти искаш да си с нея, нима вече не си с нея?“

— Малката Рей порасна, и аз отивам с подарък при нея на Рождения й ден, — казах аз на Бухала. След разговора с Колибрито, ми беше странно да изговарям думата отивам, но я произнесох така, че Бухалът да ме разбере. Той също дълго летя мълчаливо. Това мълчание беше изпълнено с доброжелателност, но когато ме остави цял и читав в дома на Орела, промълви: „Аз разбрах съвсем малко от това, което ти ми каза, но най-малко от всичко разбрах, защо наричаш свой приятел малък!“

— Разбира се, тя е малка, — отговорих аз — защото още не е станала възрастна. Какво неразбираемо има в това? — Бухалът ме с дълбокия поглед на кехлибарените си очи, усмихна се и каза: „А ти помисли“.

— Малката Рей порасна, и аз отивам с подарък при нея на Рождения й ден, — казах на Орела. След разговора с Колибрито и Бухала беше странно да казвам отивам и малка, но ги произнесох така, че Орелът да ме разбере. Ние се издигнахме с него над върховете и се реехме с планинския вятър. Накрая той промълви: „Аз разбрах съвсем малко от това, което ти ми каза, но най-малко от всичко разбрах думата рожден ден.“

— Разбира се, Рожден ден, — отговорих аз — Ние се ще отпразнуваме този миг, когато Рей се е появила на този свят, и до който нея още я е нямало. Какво неразбираемо има в това? — Орелът, прибирайки криле се спусна надолу и меко се приземи в пустинните пясъци. „Времето, когато Рей я е нямало? Не ти ли се струва, че е точно обратното — живота на Рей е започнал, когато още е нямало време?“

— Малката Рей порасна, и аз отивам с подарък при нея на Рождения й ден, — казах на Сокола. След разговора с Колибрито, Бухала и Орела, беше странно да изговарям думите отивам, малка и рожден ден, но аз ги произнесох така, че соколът да ме разбере. Под нас, далече долу заплува пустинята. В края на пътя той промълви: „Знаеш ли, аз разбрах съвсем малко от това, което ми каза, но най-малко разбрах това — порасна.“

— Разбира се, порасна, — отговорих аз — Рей се приближава към това да стане възрастна, и още една година я дели от деството. Какво непонятно има в това?

— Това, което ти каза, въобще не означава „порасна“ — той се вдигна във въздуха и се скри от погледа.

Аз знаех, че Чайката е много мъдра птица. Докато летяхме, аз старателно обмислях и подбирах думи, за да може, като ги чуе, тя да разбере, че аз вече съм се научил на нещо.

— Чайко, — казах аз накрая, — Защо ме носиш на своите криле към Рей, след като знаеш, че в действителност аз вече съм с нея?

Чайката ме носеше над морета, над хълмове, над улиците на градовете и скоро кацна безшумно на Твоя покрив. „Защото е важно — отговори тя, — ти да знаеш тази истина. До този момент, докато ти сам не я разбереш, докато сам не постигнеш цялата дълбочина, ти ще можеш да я предадеш само по ограничени начини, само със странична помощ — на на машини, хора, птици… Но помни — добави тя, — от това, че ти не постигаш истината, тя не престава да бъде истина.“ И Чайката отлетя.

— Сега дойде време да ти покажа Твоя подарък. Даровете от стъкло и метал с времето се износват и предават на забвение, но аз приготвих за теб нещичко по-добро.

Аз Ти подарявам пръстен. Носи го. Той искри с особена светлина, и никой не може да Ти го отнеме, нито да го унищожи. Ти единствена в света ще виждаш този пръстен, така, както аз го виждах, докато беше мой.

Този пръстен ще те направи с нова дарба. Слагайки го, ти ще можеш да се възползваш от крилата на всяка от птиците, реещи се в небето. Ти ще можеш да виждаш техните златни очи, да доксваш вятъра, които пронизва бархетните им пера… За теб ще се открие радостта от полета, извисявайки се, радостта от полета, реейки се над света и всички негови грижи. Ти можеш да оставаш в небето, колкото пожелаеш, да да пропилееш нощта, да посрещнеш изгрева, и, когато почувстваш, че е настъпило времето — да се върнеш долу. Твоите въпроси ще получат отговори и всичките тревоги ще се разсеят.

Както и всичко, което не може да се докосва с ръце и да се вижда с очи, Твоят дар ще расте в зависимост от това как го използваш. Отначало ще можеш да правиш това само тогава, когато виждаш птици, с които да полетиш. Но после, когато дойде умението, Ти ще се научиш да летиш с птици, които не виждаш — и, в края на краищата ще забележиш, че не Ти е необходим нито пръстен, нито птица, за да летиш насаме със себе си по-високо от спокойствието на облаците. И, когато този ден настъпи, Ти си длъжна да предадеш този дар на този, който ще може да го използва, който може да осъзнае, че е важно само това, което е създано от истина и радост, а не от метал и стъкло.

Рей, в този Твой особен-ден-в-годината аз празнувам заедно с Тебе за последен път, узнавайки това, на което ме научиха нашите приятели — птиците. Аз не мога да идвам при теб, защото аз вече съм тук. Ти не си малка, защото Ти вече порасна, Ти, както и всички нас, прескачаш от живот към живот, радвайки се на това, че живееш.

Ти нямаш рожден ден, защото винаги си живяла; Ти никога не си се раждала и никога няма да умреш. Ти не си дете на тези хора, които наричаш баща и майка.

Ти си им спътница в това ярко пътешествие, пълно с приключения, целта на което е да опознаеш същността на вещите.

Всеки подарък от приятел — това е пожелание за щастие, в това число и този пръстен.

Лети свободно и радостно над вечността от тази страна на рождението, и ние ще можем да се срещнем с теб и сега, и винаги, когато пожелаем, сред един огромен празник, на който няма край.

СЪБУДИ МЕ, КОГАТО АВГУСТ СВЪРШИ

Деян Енев

Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина? Белокаменната черква ли? Или това, че стъпалата към мазата вкъщи бяха от същите каменни блокове, от каквито беше и черквата. Такива камъни не можеш да намериш сега. Бяха по два метра дълги и педя и половина високи. Дванайсет стъпала. Ставаха и за стъпала на дворец. Колко пъти сме търчали с Мима нагоре-надолу по тях.

Пътчето към къщи е същото, както едно време, преди четирсет години. Когато цялата година беше август. Свиваш вляво от шосето, спускаш се през поляната със стария геран в горния й край, на тази поляна, ние, децата, играехме на челик - и минаваш мостчето. И още докато минаваш по мостчето, то какво мостче, само една гърбица, ще видиш вече градината ни - царевицата, картофите, големите като колесници бели тикви, зад тях лозето на дядо, цял декар лозе, ореха, стопанските постройки; после по същия тесен път, който се измъква от поляната и завива наляво между телеграфния стълб от едната страна и дувара с черниците отпред - от другата - спираш право пред нас.

Уличката ни беше къса, само с двете къщи - на дядо ми, даскала, и на Христо. Майката на Христо, баба Труфка и дядо бяха далечни братовчеди. А аз и брат ми с дъщерята на Христо бяхме връстници. Мима - дъщерята на Христо.

С брат ми, близнака, до първи клас живяхме на село. Зеленооката Мима ни беше сестричката, другарят в игрите, най-близкото същество. Цикадата, поповата лъжичка, калинката. С обелените колене, с изгризаните нокти Мима. Приятелката на копривата, на котетата и на всички тайни места.

Много я жалехме, защото баща й и майка й Стефка вече не живееха добре. Христо беше шофьор и караше син Зил. Беше невисок мъж, но здрав, много широкоплещест, кажи-речи колкото каросерията на самосвала, с коса като букови стружки, с изрязани като на лик върху стара монета черти.

След много години от вуйчо ми научих как се хвалел Христо с успехите си пред жените. Аз, викал, като го надървя, и мога да счупя орех. Да прасна отгоре с тоягата си ореха и той да се счупи. Ей затова ме търсят женичките. И наистина го търсеха. Шофьор на Зил - през шейсет и четвърта-пета това беше голямата работа. Христо изчезваше понякога със седмици. Стефка ревеше. Лицето на Мима се издължи.

Спомням си за една от неговите, на Христо жените, една Божана. Беше с дълга пола, която лепнеше по краката й в дъжда, когато Христо я заведе у тях и изгони Стефка. Тогава няколко дена Стефка живя у нас. Дойдоха с Мима. Нас, трите деца, ни туриха да спим във вътрешната стая на спалнята. Угасиха лампата. Под вратата се подаваше процеп светлина. Оттатък, в другата стая големите говореха. Чуваше се как Стефка от време на време реве.

На тъмно Мима беше по-различна, отколкото на светло, през деня. Хем я имаше, хем я нямаше.

- Мимо, спиш ли? - попитах я. Тя не отговори, но по плиткото й дишане беше ясно, че не спи.

- Не я закачай - каза брат ми от другата й страна. - Не виждаш ли, че спи.

- Питай я, да видиш, че не спи.

- Мимо, спиш ли?

Мима мълчеше.

- Видя ли, че спи.

- Не спи.

- А защо не ти отговаря, като не спи.

- Защото плаче.

- Как ще плаче. Човек като плаче, се чува.

- Тя плаче наум - казах. - Мимо, нали не спиш?

Мима не отговаряше.

Оттатък, в голямата стая изтърваха нещо стъклено и то се счупи. Мима се претърколи към мен и ме прегърна. И ме нарече с името на брат ми. Брат ми стана и светна лампата. Мима криеше лицето си в рамото ми. После изведнъж седна в леглото. Очите й изглеждаха тъй, сякаш е плакала, но по тях нямаше никакви солени коралчета, никакви солени морски звезди.

- Чууумата да го тръшне - проточи тя бавно и дебело - като баба Керелезка. Баба Керелезка живееше до мелницата. Тя така кълнеше. Кълнеше поповите прасета, колорадския бръмбар, кучетата. За поповите прасета не знам дали умираха, защото те живееха под земята, но ако прокълнеше някое куче, кучето задължително умираше. Баба Керелезка имаше брада и когато трябваше да минем край мелницата, тичахме, сякаш ни гонеха биволи.

- Недей така... да кълнеш - каза брат ми. - Баща ти е. Може верно да се тръшне.

- Не ми е.

- Как не ти е? - попитах. - Нали ще си имаш братче.

- Не ща никой.

- Баща ти е - казах и аз.

- Добре, да не го тръшва. Само малко да се бутне с камиона. Само малко.

След няколко дена онази Божана изчезна, а Христо и Стефка пак се събраха. Ние с брат ми тайно искахме пак да се скарат и да се разделят, че Мима да дойде да спи у нас. Понеже бяхме близнаци, си четяхме мислите и понякога си хвърляхме дълги изпитателни погледи. Но никога не си казахме мислите на глас. После се роди Тихомир, братчето на Мима. А после, колкото и да искахме да тръгнем в първи клас на село, мама и татко ни взеха да учим в София.

Мима - дъщерята на Христо. Виждахме се през ваканциите, но виждането протичаше все по-сковано. Тихомир беше станал дебело клатушкащо се бебе. Христо и той беше натежал. Слушахме, когато баба и дядо си говореха как хванал Стефка с директора на сиропиталището, един със златни очила и кожена чанта, и я смазал от бой. Как започнал да пие. След година-две Стефка и Мима заминаха за Русе. А Тихомир остана при баба си и при баща си.

Не знам дали съм бил влюбен в Мима. Не съм се опитвал да чета и мислите на брат ми в тази посока. Беше рисковано, защото и той можеше да прочете моите. Знам, че тогава, когато живеехме на село и когато цялата година беше август, всеки ден се събуждах с мисълта, че днес ще видя Мима. И от това денят ставаше интересен като хвърчило, като пъдпъдъче яйце, като камичка със седефена дръжка. Бяхме тайфа от десетина хлапета. Аз, брат ми, Бенко, Мима, Петърчо - синът на яйчаря, който събираше картинки от кибрити, Кайчо, който обичаше да си показва пишката и имаше лице на старец, Илийката, който беше по-голям от нас и който измисляше интересни и опасни игри - да дразним биволите, да си лепим светулки по челата, да си направим колиба от сено, да пушим фасове, да скачаме в ямата с гасена вар, да запалим огън в най-страшното на дерето, там, където миришеше на леш. След много години, при едно завръщане научих, че Илийката бил слабоумен и затова не ходел на училище по онова време, а си играел с нас. Най обичахме да играем на челик. Челикът е нещо като федербал, само че с пръчки. Ако не внимаваш, късата пръчка, която лети като стрела и пада ненадейно от небето, може да ти извади окото.

След седми клас се завърнах през лятната ваканция на село сам. Брат ми остана в София. Баба и дядо вече бяха остарели. Дядо не гледаше пчели, нямахме овце, нямахме кози, само кокошки. Обикалях смаления двор, всички стари интересни места, но ми беше скучно. Прерових килера и чекмеджето на дядо. Вътре намерих някакви големи книжа с шарки, на които пишеше облигации и едно пистолетче с малки лъскави патрончета в мукавена кутия. И едно четвъртито ръбесто шише със стъклена запушалка, пълно с жълта течност. До шишето имаше поставени една в друга четири малки кехлибарени чашки. Помирисах течността, беше ракия, сипах си в една чашка и я изпих с рязко движение, като метнах главата си назад. Така бях виждал да правят каубоите по филмите. Изведнъж станах смел. Сложих пистолетчето с патрончетата в джоба си. Излязох на двора. Запътих се към горната част на градината. Там дворът ни граничеше с този на Илийката. Мястото беше глухо, растяха трънаци и повет и можех на спокойствие да изпробвам пистолетчето. Когато наближих сеновала на Илийката, отвътре чух странни звуци - сякаш някой се катереше по сипей и не му стигаше дъх. Клекнах и се заслушах. Звуците продължиха доста. По едно време от сеновала излезе Илийката, накичен със златни сламки. Долната му устна беше увиснала и лъщеше от слюнка. Лапна цигара като голям мъж, огледа се и рече:

- Илизай ма. Никой не гледа.

Отвътре изскочи едно момиче, което си закопчаваше в движение копчетата на роклята. Беше Мима. Беше пораснала. За миг видях голите й бедра чак догоре. Не ме видяха и всеки се прибра в къщата си. Прибрах се и аз.

- Мима е тука - каза баба на вечерята. - Обади й се утре, да се видите. Колко не сте се виждали? Май ще стане вече четири-пет години.

- Ще се обадя - казах.

Наканих се чак на третия ден, но Мима си беше заминала за Русе. На Илийката не се обадих. Патрончетата изстрелях отдалеч в покрива на техния сеновал. Август свърши и се прибрах в София.

После баба се раболя от рак. Оперираха я. После падна и си счупи тазобедрената става. Взехме я да живее при нас в София. Когато бях в казармата, получи удар. Живя още няколко години, като едва се придвижваше, влачейки крака си. Аз се ожених, влязох в университета и започнах работа. Понякога, когато се прибирах привечер вкъщи, я виждах на прозореца - да седи и да си пее; някаква песен, на която съм забравил и думите, и мелодията, само някакво чувство от песента е останало; и затова все се заслушвам сега в песните на уличните певци из подлезите на София, дано да открия коя беше песента на баба. През лятото тя умря.

След две години и дядо получи удар. Живя още две, без да може да приказва. Сякаш езикът му беше закован с пирон. Наложи се майка ми и вуйчо ми да продадат къщата в далечното село. Купиха я семейство помаци.

Преди няколко години бях командировка в онзи край. Свършихме по-рано с работата и казах на шофьора да минем през село. Спряхме пред хоремага да си купя цигари и бири. Чак на третата гърлото ми се отпусна. Вътре беше полупразно, само двама-трима мъже с дочени дрехи и бели чорапи дремеха над чашите с мента. От тавана висеше намазана с отрова лента, облепена от мухи. Лентата мърдаше като жива и бръмчеше. Жената зад тезгяха беше дебела и с големи кръгли обеци. Гримът й се беше разтекъл на вадички край очите.

Пътчето към къщи бе същото, както едно време, преди четирсет години. Свихме вляво от шосето, спуснахме се през поляната със стария геран в горния й край, където играехме на челик. Минахме по мостчето. После по същия тесен път след поляната завихме наляво между телеграфния стълб от едната страна и дувара от другата. И спряхме пред нас. От черниците стърчаха само чукани.

Семейството помаци ме посрещнаха сърдечно, когато им казах, че съм внук на даскала. Казах им, че даскалът е умрял. Баба - също. Бяха отсекли крушата, ябълката и вековния орех. Белокаменните стъпала ги нямаше, имаше други - нови, циментови. Попитах за Христо. Мъжът извика силно от двора "Ристу-у-у, ей, Ристу-у-у". Когато излязох вън на улицата и тръгнах към къщата на Христо, той вече ме чакаше пред вратата. Държеше шише ракия и две чашки. Аз го почерпих с цигара. Седнахме на високия праг на портата му - голяма порта, правена да може да мине и камион. Казах му, че вуйчо е в Канада. Блъска там, оправя се, но има паркинсон и целият се е сгърчил. Попитах за Тихомир. Станал шофьор. Побачкал малко. Катастрофирал. Сетне Христо посочи с рамо избелелия некролог на вратата зад гърба ни и пак си наля.

Погледнах часовника. Трябваше да тръгваме. Изправих се.

- Чакай ва, да занесеш нещо на Софията. Тъй, с празни ръце не бива...

Христо влезе в къщата и се върна с найлонова торбичка, пълна с орехи.

- Сичко изсякоха. Само моят стои. Дръж, да носиш на Софията.

А Мима, сетих се изведнъж. Тя какво?

Какво са спомените? Игра на челик? Песен, на която си забравил и мелодията, и думите? Или нещо, което с помощта на няколко кутии цигари и на няколко кафеварки можеш да превърнеш в белокаменни стъпала към един свят, който вече го няма. И по които, за да се изкачи читателят, авторът трябва да слезе.

Преди да продължим по шосето, пак се отбихме в хоремага да си взема бири за пътя. Докато вземах рестото, ръцете ни с жената зад тезгяха се допряха.

- Как си, Мима? - попитах.

- Че как? Жега. То не се стои. Веднъж да мине тоя август.

Взех във всяка ръка по три бири, излязох, седнах в колата. Шофьорът потегли. Табелката с името на селото остана зад гърба ни. До София имаше много път. Дано бирата да ми стигнеше.

Отдавна никой не е писал в тази прекрасна тема.

 

 

Галопиращият Фоксли

 

 

Вече трийсет и шест години пет пъти седмично пътувам до града с влака в осем и дванайсет. Никога не е препълнен и ме оставя точно на гара Кенън Стрийт, която е само на единайсет и половина минути път пеша до кантората ми на Остир Храйърс. Редовното пътуване винаги ми е харесвало; всеки етап от това малко пътешествие ми доставя удоволствие. В него има някаква сигурност, която действа приятно и успокояващо на човека с навици и освен това изпълнява функцията на нещо, като хелинг, по който внимателно, но твърдо ме изстрелват във водите на трудовото ежедневие.

Нашата гара е малка и за влака в осем и дванайсет се събираме не повече от деветнайсет-двайсет души. Съставът на групата ни рядко се променя и ако случайно на перона се появи ново лице, то предизвиква в душите ни бурна вълна от протест, както новата птичка в клетката на канарчетата.

Но обикновено, когато пристигна сутрин задължителните четири минути по-рано, те всички са там — тези добри, солидни, непоколебими мъже, застанали на традиционните места, с техните традиционни чадъри, шапки, вратовръзки и лица, с вестниците под мишница, точно толкова непроменени и непроменими през годините, колкото и мебелите във всекидневната им. Това ми харесва.

Харесва ми и моето ъглово място до прозореца, където под шума на движещия се влак чета вестник „Таймс“. Тази част от пътуването трае трийсет и две минути и ми се струва, че действа успокояващо както на мозъка, така и на капризното ми старо тяло — като хубав дълъг масаж. Повярвайте ми, нищо не запазва спокойствието на духа така, както рутината и системността. Досега съм правил това мое сутрешно пътешествие общо около десет хиляди пъти и с всеки изминал ден то ми доставя все по-голямо удоволствие. Също така (забележката може да е неуместна, но затова пък е интересна) съм се превърнал в нещо като часовник. Мога веднага да ви кажа дали се движим с две, три или четири минути закъснение и изобщо не е необходимо да поглеждам, за да позная на коя гара сме спрели.

Пътят от Кенън Стрийт до кантората ми нито е твърде дълъг, нито твърде къс — здравословна малка разходка из улици, гъмжащи от подобни редовни пътници, движещи се към работните си места по също така редовно разписание като мен. Изпитвам чувство на сигурност, когато вървя сред тези надеждни, изпълнени с достойнство хора, които си пазят службите, а не се развяват по света. Техният живот, както и моят собствен, е чудесно регулиран от минутната стрелка като точен часовник и много често пътищата ни се пресичат по едно и също време, на едни и същи места на улицата.

Така например, Щом завия зад ъгъла и навляза в Сейнт Суидънс Лейн, неизменно срещам благовъзпитаната жена на средна възраст със сребърно пенсне и черно дипломатическо куфарче в ръка — първокласен счетоводител, бих казал, или може би директор в текстилната промишленост. Когато на светофарите пресичам Треднидъл Стрийт, девет пъти от десет се разминавам с един господин, който всеки ден е с различно цвете в бутониерата си. Носи черни панталони и сиви гети и очевидно е човек точен и добросъвестен — вероятно банкер или може би адвокат като мен; и няколко пъти през последните двайсет и пет години, докато сме се разминавали бързешком, очите ни са се срещали и сме разменяли мимолетни погледи, изпълнени с одобрение и уважение.

Поне половината от лицата, които срещам по тази кратка отсечка, вече са ми познати. И това са хубави лица, моят тип лица — сериозни, усърдни, делови, без следа от онази непреклонност в блесналите погледи, характерна за така наречените „умници“, които искат да преобърнат света наопаки със своите лейбъристки правителства, демократизиране на медицината и какво ли не още.

Така че, както сами можете да се убедите, аз съм в пълния смисъл на думата един доволен пътник. Или може би ще бъде по-точно, ако кажа, че бях доволен пътник. По времето, когато написах кратко автобиографично есе, което току-що прочетохте — с намерение да го разпространя сред слушателите в моята кантора, за да им послужи като съвет и пример — аз казвах абсолютната истина за своите чувства. Но това беше преди цяла една седмица, а междувременно се случи нещо доста необикновено. Между другото то започна миналия вторник, същата тази сутрин, когато бях понесъл към града първоначалния вариант на своето есе в джоба си; и според мен времето бе толкова показателно и съвпадението толкова голямо, че не ми остава нищо друго, освен твърдо да вярвам в божията намеса. Господ е прочел малкото ми есе и си е казал: „Този Пъркинс е станал твърде самодоволен. Крайно време е да му дам урок.“ Искрено вярвам, че точно така е станало.

Та какво ви казах, беше миналият вторник, вторникът след Великден, и аз крачех в златиста жълта пролетна утрин по перона на нашата провинциална гаричка с „Таймс“ под мишница и копие от „Доволният пътник“ в джоба, когато изведнъж усетих, че нещо не е в ред. Направо усетих тази странна вълна на протест, обхванала редиците на редовните ми спътници. Спрях и се огледах наоколо.

Непознатият стоеше точно в средата на перона с леко разкрачени крака и скръстени ръце и имаше непоклатимия вид на човек, притежаващ всичко наоколо. Беше едър, набит мъжага и дори откъм гърба категорично успяваше да остави у наблюдателя впечатление за надменност и благополучие. Съвсем определено не беше от нашия тип. Вместо чадър носеше бастун, обувките му бяха кафяви, а не черни, сивата му шапка беше килната под нелеп ъгъл и откъдето и да го погледнете, ще останете с впечатление за прекомерно много блясък и излъсканост. Повече подробности не благоволих да отбележа. Минах точно пред него с вирната глава, като искрено се надявах, че с още няколко градуса съм смразил атмосферата, която вече бе доста охладняла.

Влакът пристигна. А сега, опитайте се, ако можете да си представите ужаса, който изпитах, когато новият буквално ме последва в моето собствено купе! Никой не си бе позволявал това цели петнайсет години. Колегите ми винаги са уважавали старшинството ми. Едно от моите специални удоволствия е да се разполагам в купето сам, поне за една, понякога две, дори три спирки. А сега, моля ви се, този човек, този непознат, се беше настанил на седалката отсреща, секнеше си носа, шумолеше с „Дейли Мейл“ и палеше отвратителната си лула!

Наведох малко своя „Таймс“ и крадешком погледнах лицето му. Предполагам, че беше горе-долу на моята възраст, шейсет и две, и три годишен, но притежаваше едно от онези неприятно красиви, загорели кадифени лица, които в наше време можете да видите по рекламите за мъжки ризи — ловецът на лъвове, състезателят по поло, покорителят на Еверест, пътешественикът из тропиците и участващият в регати яхтсмен, всички събрани накуп, тъмни вежди, стоманени очи, здрави бели зъби, захапали мундщука на лула. Лично аз изпитвам недоверие към всички красиви мъже.

Повърхностните удоволствия в този живот им се удават прекалено лесно и те крачат по света, сякаш със собствени усилия са постигнали хубавия си външен вид. Нямам нищо против женската красота. Това е друга работа. Но за мъж, съжалявам, но ми се струва направо противно. Както и да е, този се беше разположил точно срещу мен в купето и аз го разглеждах крадешком над страниците на своя „Таймс“. В този миг той неочаквано вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

— Пречи ли ви лулата ми? — попита, като я повдигна в ръка. Само това каза. Но гласът му имаше внезапно и изключително въздействие върху мен. Дори, струва ми се, че подскочих. После някак си замръзнах и останах втренчен в него поне минута, преди да се опомня и да успея да скалъпя отговора си.

— Това е вагон за пушачи — отговорих, — така че можете да постъпвате както ви е угодно.

— Просто реших, че е редно да ви попитам.

Ето го отново този странно отривист, познат глас, който изяждаше част от думите и ги изплюваше твърди и ситни, като малко скорострелно оръдие, бълващо семки от малини. Къде го бях чувал преди? И защо сякаш всяка дума събуждаше някакъв малък, но уязвим нерв далеч в паметта ми? Боже господи, помислих си, я се стегни. Какви са тези глупости?

Непознатият отново се зачете във вестника си. Аз се престорих, че правя същото. Но в душата ми вече цареше истински смут и изобщо не бях в състояние да се съсредоточа. Вместо това непрекъснато му хвърлях скришни погледи над страницата с уводната статия. Лицето му наистина бе непоносимо — вулгарно, чак похотливо красиво, с някакъв сластен блясък на кожата. Дали наистина го бях срещал някога през живота си? Започнах да си мисля, че е така, защото сега, когато го гледах изпитвах някакъв особен смут, който не мога съвсем ясно да опиша. Във всеки случай беше свързан със спомен за болка и насилие, може би дори страх.

Не разменихме нито дума повече по време на пътуването, но можете да си представите как добре подреденото ми ежедневие изцяло се разстрои. Денят ми бе провален; и не един служител в кантората почувства остротата на езика ми, особено следобед, когато към всичко останало се прибави и ефектът от храносмилането.

На следващата сутрин той отново стоеше в средата на перона с бастуна, лулата, коприненото шалче и отвратително красивото си лице. Минах покрай него и се приближих до мистър Гръмит, борсов посредник, с когото пътувахме заедно вече повече от двайсет и осем години. Не бих казал, че до този момент бях разговарял с него в истинския смисъл на думата — ние на нашата гара сме доста сдържана компания — но подобна криза обикновено разчупва ледовете.

— Гръмит — прошепнах. — Кой е този тип?

— Представа си нямам — отвърна той.

— Доста е неприятен.

— Много.

— Надявам се да не пътува редовно с нас.

— Боже опази — каза Гръмит. После влакът дойде.

Този път, за мое голямо облекчение, онзи влезе в друго купе.

Но на следващата сутрин отново беше при мен.

— Ех! — каза той, докато се отпускаше на седалката точно срещу мен. — Страхотен ден.

А аз отново усетих онова бавно, тревожно раздвижване на паметта, този път по-силно от миналия път, по-близо до повърхността, но все още не дотолкова, че да го уловя.

После дойде петък — последният ден от седмицата. Спомням си, че докато пътувах към гарата, валеше, но това бе топъл, искрящ априлски дъжд, който обикновено продължава само пет-шест минути. Когато излязох на перона, всички чадъри бяха свити, слънцето грееше и по небето се плъзгаха големи бели облаци. Въпреки това се чувствах потиснат. За мен пътуването вече не беше удоволствие. Знаех, че непознатият ще бъде там. И той, разбира се, стоеше там с леко разкрачени крака, сякаш бе собственик на всичко наоколо, и този път разсеяно люлееше бастуна си напред-назад. Бастунът! Ето кое постави всичко на мястото му! Заковах се като прострелян.

— Та това е Фоксли! — възкликнах сподавено. — Галопиращия Фоксли! И все така люлее бастуна си!

Пристъпих напред, за да го огледам по-добре. Казвам ви, никога не съм преживявал такъв удар в живота си. Наистина беше Фоксли. Брус Фоксли, или Галопиращия Фоксли, както му викахме тогава. А за последен път го бях видял… чакайте да помисля… беше в училище и аз нямах повече от дванайсет-тринайсет години.

В този миг влакът дойде и аз призовах бог на помощ, защото онзи отново влезе в моето купе. Постави шапката и бастуна си върху багажника, после се обърна, седна и взе да си пали лулата. Погледна ме през дима с малките си студени очи и каза:

— Чудно време, а? Същинско лято.

Сега вече не можех да объркам гласа, който въобще не се беше променил. Освен че думите, които произнасяше в момента, бяха различни от онези, които бях свикнал да чувам.

— Добре, Пъркинс — казваше той. — Добре, отвратително малко момченце. Смятам отново да те набия.

Колко ли време беше изминало оттогава? Трябва да имаше петдесет години. И въпреки всичко, удивително колко малко се бяха променили чертите му. Все същата арогантно вирната брадичка, разширените ноздри, презрително гледащите очи, които бяха малки и почти незабележимо приближени едно към друго и поради това имаха твърде обезпокоително въздействие, все същият навик да навира лицето си, да ти се налага, да те поставя на място; дори и косата му можех да си спомня — твърда, чуплива, леко намазана с брилянтин като добре разбъркана салата. Върху нощното си шкафче държеше шише със зелено мазило за коса — когато си длъжен да чистиш една стая, постепенно научаваш и намразваш всички предмети в нея — та върху етикета на това шише беше изрисуван кралският герб и името на някакъв салон на Бонд Стрийт, а под него с дребен шрифт пишеше: „Придворни фризьори на Негово величество крал Едуард VII“. Това си го спомням особено добре, защото ми се виждаше много смешно един салон да се гордее, че обслужва някой, който е почти плешив — пък бил той и монарх.

Сега наблюдавах как Фоксли се облегна назад и се зачете във вестника си. Странно се усещах, седнал само на метър от човека, който отпреди петдесет години ме беше карал да се чувствам тъй нещастен, че по едно време дори мислех да се самоубия. Той не ме позна. Такава опасност едва ли съществуваше поради мустаците ми. Чувствах се в пълна безопасност и затова мога да седя и да си го гледам колкото си искам.

Като се обърна назад към спомените си, не изпитвам никакво съмнение, че първата ми година в училище бе превърната в същински ад от Брус Фоксли, и колкото и да изглежда странно, несъзнателният виновник за всичко това беше баща ми. Бях на дванайсет години и половина, когато кракът ми стъпи за пръв път в това хубаво старо училище. Това беше, чакайте да помисля, през 1907 година. Баща ми, с копринен цилиндър и редингот, ме придружи до гарата. Помня как стояхме на перона сред купища куфари и кутии с храна и, както тогава ми се струваше, хиляди много големи момчета, които кръжаха наоколо, разговаряха и си подвикваха, когато изведнъж някой, който искаше да мине покрай нас, силно блъсна баща ми и за малко не го събори на земята.

Баща ми, който беше дребен, възпитан, изпълнен с достойнство човек, се извъртя с удивителна пъргавина и сграбчи виновника за ръката.

— Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище, младежо? — попита той.

Момчето, което беше поне с една глава по-високо от него, го изгледа отвисоко с високомерни присмехулни очи и нищо не отговори.

— Струва ми се — продължи баща ми, като му върна погледа, — че би било редно да получа извинение.

Момчето обаче само продължи да го гледа, без да свали арогантната усмивчица от ъгълчетата на устата си, и брадичката му се издаваше все по-напред и по-напред.

— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — каза татко — и единственото, което ми остава, е да се надявам, че си изключение в твоето училище. Не бих желал нито един от моите синове да придобие такива обноски.

В този миг голямото момче леко наклони глава към мен и впи в лицето ми две малки, студени, доста приближени очи. Тогава не се изплаших особено; не знаех нищо за властта, която имаха големите над по-малките в мъжките училища. Дори си спомням, че му отвърнах със същия прям поглед в защита на татко, когото обожавах и уважавах.

Когато баща ми понечи да каже още нещо, момчето просто се обърна, бавно се отдалечи и се смеси с тълпата на перона.

Брус Фоксли никога не забрави тази случка; а за мое нещастие, когато пристигнах в училище, установих, че съм в една сграда с него. Дори още по-лошо — бях в неговата читалня. Той беше в най-горния клас, при това отличник — наричахме ги „читанки“ — и като такъв имаше официално разрешение да бие всички „зайци“. А след като бях в неговата читалня, аз автоматично се превръщах в негов личен роб. Бях му и камериер, и готвач, и прислужник, и момче за всичко и основното ми задължение беше да следя той никога за нищо да не си мърда пръста, освен ако не бе абсолютно наложително. В нито едно общество на този свят над слугите не се издевателства така, както над нас, нещастните „зайци“. Когато беше студено или валеше сняг, аз дори трябваше да седя върху клозетната чиния (тоалетната беше навън в неотоплена сграда) всяка сутрин след закуска, за да я затопля, преди да е дошъл Фоксли.

Спомням си как се разхождаше из стаята с небрежна елегантност и ако случайно на пътя му се изпречеше някой стол, той го риташе встрани и аз трябваше да тичам, за да го изправя. Носеше копринени ризи и в ръкава му винаги имаше затъкната копринена кърпичка. Обувки си поръчваше при някой си Лоб (който също имаше кралски герб). Бяха остри и мое задължение беше да ги лъскам по петнайсет минути всеки ден, за да накарам кожата да заблести.

Но най-мрачните ми спомени бяха свързани със съблекалнята. Като сега се виждах, малък и блед дребосък, застанал до самата врата по пижама, чехли и кафяв халат от камилска вълна. Една-единствена силна електрическа крушка висеше на шнур от тавана, а по стените бяха окачени черно-жълти футболни фланелки, които изпълваха помещението с миризма на пот. А гласът, отривистият, плюещ семчици глас, казваше:

— Та как предпочиташ този път? Шест с халата или четири без него?

Никога не успях да събера сили, за да отговоря на този въпрос. Просто стоях, вперил очи в мръсния дъсчен под, замаян от страх и неспособен да мисля за нищо друго, освен че това голямо момче скоро щеше да започне да ме налага с дългото си тънко бяло бастунче — бавно, научно, майсторски, напълно законно и с видимо удоволствие, а от мен щеше да тече кръв. Пет часа преди това не бях успял да запаля камината в кабинета му. Бях похарчил джобните си пари за специален кибрит, бях държал парче вестник до отвора на комина, за да използвам тягата, бях стоял на колене и духал, докато почти си пръснах белите дробове, но въглищата отказаха да пламнат.

— Щом си такъв инат и не желаеш да отговориш — продължаваше гласът, — тогава аз ще трябва да реша вместо теб.

Отчаяно исках да отговоря, защото много добре знаех кое трябва да избера. Това е първото нещо, което всеки научава още с пристигането си. Никога не сваляй халата си и предпочети допълнителните удари. В противен случай кожата ти неминуемо ще се сцепи. Дори три удара с халат са за предпочитане през един на голо.

— Събличай се тогава, отиди в онзи ъгъл и допри с ръце пръстите на краката си. Ще бъдат четири.

Бавно събличах халата и го поставях върху шкафовете за обувки. Бавно отивах до ъгъла, мръзнещ и гол в памучната си пижама, като пристъпвах безшумно, и изведнъж всичко наоколо започваше да ми се вижда много ярко, плоско и далечно като в омагьосан свят и много голямо, и много неестествено, и някак плувнало сред сълзите в очите ми.

— Хайде, пипни пръстите си. По-ниско, много по-ниско!

После той се отправяше към отсрещния ъгъл на съблекалнята, а аз го гледах между краката си, застанал с главата надолу. Излизаше през една врата, която две стъпала по-надолу водеше към така наречения „Коридор на легените“. Коридорът имаше каменен под и корита за миене покрай едната стена. На другия му край беше банята. Когато Фоксли изчезваше, знаех, че се е отправил към най-отдалечения край на „Коридора на легените“. Винаги го правеше. После някак далечен, силно отекващ сред коритата и керамичните плочки, чувах тропота на обувките му върху каменния под, когато се впускаше в галоп. Между краката си виждах как прескача двете стъпала, връхлита в съблекалнята и се приближава с подскоци, проточил шия напред и вдигнал високо бастуна си. Това беше моментът, когато затварях очи в очакване на изплющяването и непрекъснато си повтарях, че каквото и да се случи, не бива да се изправям.

Всеки, който е бил истински бит, ще ви каже, че най-силната болка настъпва чак осем-десет секунди след удара. Самият удар е просто едно звучно изплющяване и мощен тласък по задните ти части, който те вцепенява (казвали са ми, че по същия начин се усещал и куршумът). Но по-късно, о, божичко, имаш чувството, че някой допира нажежен ръжен до голите ти бутове и е невъзможно да се сдържиш и да не посегнеш да ги докоснеш.

Фоксли знаеше отлично за това закъснение на болката и бавното му отдръпване назад на разстояние не повече от петнайсет метра предоставяше на всеки удар пълната възможност да достигне апогея на болката, преди да нанесе следващия.

На четвъртия удар неминуемо се изправях. Не можех да се въздържа. Това беше рефлекторна защитна реакция на тяло, което беше издържало до последната граница на възможностите си.

— Ти се дръпна — казваше Фоксли. — Този не се брои. Хайде, навеждай се.

Следващия път не забравях да стигна здраво глезените си.

След това ме наблюдаваше как отивам много вдървено, с ръце върху бутовете си — да облека халата си. Винаги се стараех да се извърна така, че да не вижда лицето ми. А щом излезех навън, зад гърба ми се разнасяше:

— Ей, ти! Върни се обратно!

По това време вече бях в коридора, спирах, обръщах се и заставах на вратата в очакване.

— Ела тук. Хайде, върни се. Така… случайно да си забравил нещо?

Единственото, за което бях способен да мисля в такъв момент, бе мъчителната болка, пареща задника ми.

— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — казваше той, имитирайки гласа на баща ми. — Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище…

— Благодаря… — пелтечех аз. — Благодаря… за… боя.

А после се прибирах по тъмното стълбище обратно в спалнята, където се чувствах по-добре, защото всичко беше свършило и болката затихваше, а останалите се скупчваха около мен и ми засвидетелстваха нещо като грубо съчувствие, родено от факта, че и те самите бяха преживели същото, и то многократно.

— Хей, Пъркинс, дай да погледнем.

— Колко пъти те удари?

— Май бяха пет, а? Оттук добре се чува.

— Хайде, човече, дай ни да видим следите.

Аз свалях пижамата и оставах така, докато група специалисти тържествено оглеждаха щетите.

— Доста са отдалечени, не ви ли се струва? Не са характерни за стандарта на Фоксли.

— Двете са съвсем наблизо. Почти се докосват. Гледайте, тези две са истинска прелест!

— Този удар в ниското е бил много мръсен.

— Чак до края на „Коридора на легените“ ли отиде, за да се засили?

— Допълнителният ти е за мръдване, нали?

— По дяволите, старият Фоксли здравата ти е взел мерника, Пъркинс.

— Малко кърви. Най-добре иди се измий.

После вратата се отваряше и на прага заставаше Фоксли. Всички се пръсваха и се преструваха, че си мият зъбите или си казват молитвата, а аз стоях насред стаята със свалени гащи.

— Какво става тук? — питаше Фоксли, като хвърляше бърз поглед на собственото си произведение. — Пъркинс! Облечи си пижамата като хората и бързо в леглото.

Така завършваше денят.

През седмицата нямах нито миг свободно време за себе си. Ако Фоксли ме видеше в читалнята с роман в ръка или случайно да отварям албума с марките си, той незабавно ми намираше някаква работа. Ето един от любимите му номера, особено когато вън валеше:

— Пъркинс, мисля, че букет диви перуники би изглеждал чудесно върху бюрото ми, какво ще кажеш?

Дивите перуники растяха само около Ориндж Пондс. А Ориндж Пондс беше на три километра надолу по шосето и още един километър път през полето. Аз ставах от стола, обличах шлифера си, слагах сламената си шапка, вземах чадъра и поемах по дългия самотен път. Бяхме длъжни да носим сламените си шапки във всички случаи, когато излизахме навън. Дъждът обаче лесно ги разваляше, затова чадърът ми беше необходим, за да си пазя шапката. От друга страна, не можеш да се катериш по гъсто обрасъл бряг, да търсиш диви перуники и същевременно да държиш чадър над главата си. Затова, за да си спася шапката, аз я поставях на земята, покривах я с чадъра и тръгвах да търся перуниките. По този начин много често настивах.

Но денят, от който изпитвах най-голям страх, беше неделята. Този ден беше определен за почистване на читалните. Ах, как добре си спомням ужаса на тези сутрини, отчаяното лъскане и търкане, а после очакването на оценката, която щеше да даде Фоксли.

— Свърши ли? — питаше той.

— Така… така мисля.

После се приближаваше до бюрото си и вадеше от чекмеджето една-единствена бяла ръкавица. Нахлузваше я бавно върху дясната си ръка, като пъхаше докрай всеки пръст, а аз стоях, гледах и треперех, докато той се движеше из стаята и прекарваше облечения си в бяло показалец по горните ръбове на картините, перваза на дюшемето, полиците, дървенията на прозорците, абажурите. Нито за миг не откъсвах очи от този пръст. За мен той беше пръстът на съдбата. Почти винаги успяваше да открие някоя незабележима цепнатинка, която бях пропуснал или за която изобщо не се бях сетил. Когато това се случеше, Фоксли бавно се обръщаше към мен, разтягаше устни в онази опасна усмивчица, която изобщо не можеше да се нарече усмивка, и вдигаше показалеца, за да мога сам да видя тънката ивица прах, отбелязала се върху ръкавицата.

— Така — казваше той. — Значи, ти си едно мързеливо малко момче. Вярно ли е?

Никакъв отговор.

— Вярно ли е?

— Мислех, че всичко съм избърсал.

— Вярно ли е, отвратително мързеливо момченце?

— Д-да.

— Но баща ти не би желал да пораснеш такъв, нали? Баща ти особено държи на възпитанието, така ли е?

Никакъв отговор.

— Попитах дали баща ти държи особено на възпитанието!

— Може би… да.

— Затова ще му направя услуга, като те накажа, нали така?

— Не знам.

— Нали?

— Д-да.

— Тогава след молитва ще се видим в съблекалнята.

Остатъка от деня прекарвах в адски мъки, очаквайки настъпването на вечерта.

О, господи, как ясно изплуваше всичко в паметта ми. Неделя беше и ден за писане на писма:

„Скъпи мамо и татко, много ви благодаря за писмото. Надявам се, че и двамата сте добре. Аз съм добре, като изключим, че малко съм настинал, защото ме настигна дъждът, но скоро ще ми мине. Вчера играхме с Шрусбъри и ги бихме с 4:2. Аз гледах, а Фоксли, който, както знаете, е отговорникът за нашата сграда, отбеляза един от головете. Много благодаря за кейка. С много обич, ваш Уилям.“

Обикновено, за да си напиша писмото, отивах в тоалетната, помещението за обувки или банята — където и да е, само да не се пречкам из краката на Фоксли. Но се налагаше да внимавам с времето. Чаят се пиеше в четири и трийсет и препечените му филийки трябваше да са готови за тогава. Всеки ден бях длъжен да препичам филийки за Фоксли и понеже през седмицата не разрешаваха да се пали огън в читалните, всички „зайци“, препичащи хляб за по-големите, се струпвахме около една малка камина в библиотеката и се мъчехме да си пробием път с помощта на щипките за печене. Независимо от тези условия обаче аз трябваше да внимавам филийките да бъдат: 1) много хрупкави, 2) добре изпечени, но не изгорени, 3) топли и готови точно навреме. Неизпълнението на едно от тези условия беше „нарушение, наказващо се с бой“.

— Ей, ти! Какво е това?

— Препечена филийка.

— Това ли е представата ти за препечена филийка?

— Ами…

— Прекалено си ленив, за да ги правиш както трябва, така ли?

— Старая се, доколкото е възможно…

— Знаеш ли как се постъпва с мързеливите коне, Пъркинс?

— Не.

— Ти кон ли си?

— Не.

— Не, разбира се, нали си магаре, ха-ха… Затова смятам, че влизаш в категорията, и ще бъдеш съответно санкциониран. Ще се видим по-късно.

О, каква мъка бяха тези дни. Да прегоря филийките на Фоксли, беше „нарушение, наказващо се с бой“. Такова беше нарушението и ако забравех да изчистя калта от футболните му обувки. Същото, ако забравех да прибера футболния му екип в гардероба. Ако навиех чадъра в обратна посока. Ако тръшнех вратата на читалнята, когато Фоксли работеше. Ако му приготвех твърде гореща вана. Ако не изчистех добре копчетата на военната му униформа. Ако, докато ги лъсках, оставех синьо петно от препарата върху самата униформа. Ако забравех да почистя до блясък подметките на обувките му. Ако оставех читалнята неподредена по което и да е време. Всъщност, ако питаха Фоксли, аз самият бях „нарушение, наказващо се с бой“.

Погледнах през прозореца. Божичко, почти бяхме стигнали Лондон. Унесен в спомени, не бях забелязал, че бе минало доста време. Дори и „Таймс“ не бях отворил. Фоксли, все така облегнат в ъгъла, четеше своя „Дейли Мейл“ и през облака синкав дим на лулата му виждах горната част на лицето му, която се подаваше над вестника, малките му блестящи очи, набръчканото чело, вълнистата, леко мазна коса.

Да го гледам сега, след толкова време, беше странно и твърде вълнуващо изживяване. Знаех, че вече не е опасен, но старите спомени бяха толкова силни, че в негово присъствие не се чувствах напълно спокоен. Все едно бях затворен в една клетка с опитомен тигър.

Що за дивотии, питах се. Не бъди толкова глупав. В края на краищата, ако пожелаеш можеш да му кажеш право в очите какво мислиш за него и той не може с пръст да те докосне! Хей! Та това е идея!

Освен че… хм… в края на краищата, дали си струваше? Сега бях твърде стар за такива работи, а и не бях сигурен дали наистина все още таях чак такъв гняв срещу него.

Какво трябваше да направя? Не можех повече да седя и да се блещя насреща му като идиот.

В този миг в съзнанието ми започна да се оформя една дяволийка. Всъщност най-много ми се искаше да се наведа напред, леко да го потупам по коляното и да му кажа кой съм. И тогава да наблюдавам лицето му. После щях да започна да разказвам за общата ни младост в училище, като говоря достатъчно високо, че и останалите пътници във вагона да чуят. Игриво ще му напомня как се държеше с мен и може би дори ще опиша и побоите в съблекалнята, за да го накарам да се почувства неловко. Малко раздразнение и неудобство нямаше да му навредят чак кой знае колко. А на мен щяха да ми се отразят ужасно добре.

Изведнъж той вдигна очи и ме хвана, че го гледам. Това се случваше за втори път и забелязах как в погледа му припламна искрица на раздразнение.

Добре, казах си. Започваме. Но се дръж приятно, дружелюбно и възпитано. Така ефектът ще бъде по-голям, повече ще се смути.

И така, аз му се усмихнах и любезно му кимнах с глава. После, повишавайки глас, казах:

— Искрено се надявам, че ще ме извините. Бих желал да ви се представя. — Бях се наклонил напред и внимателно го наблюдавах, за да не пропусна реакцията му. — Казвам се Пъркинс — Уилям Пъркинс — и завърших Рептън през 1907-ма.

Останалите пътници седяха съвсем неподвижни и просто ги усещах как слухтяха и очакваха да разберат какво ще се случи по-нататък.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна той, като свали вестника на коленете си. — Аз съм Фортескю — Джослин Фортескю. Завърших Итън през 1916-та.

 

Край

 

Роалд Дал

Еди Маринов   Стаята с петдесетте врати

  Събудих се. Както винаги в старата позната стая — стаята с петдесетте врати. Отдавна живеех тук — това беше проклятие, което ми бе наложено заради предишния ми живот. Да, май забравих да кажа, че всъщност бях умрял и сега просто изживявах онзи сън, за който са мислили хората през многовековното си съществуване като съзнателни същества. Е, не е точно това, което е описано по книгите — да, наистина има светлина, но тя не е бяла. Точно в това й странното — светлината бе абсолютно черна. И после пред мен застана един старец — не се вписваше точно в образа, който бях очаквал — много стар, много съсухрен и гладко избръснат — и брадата, и косата. Той ми каза: „Оттук нататък ти ще живееш в сън. Този сън ще е твоята къща. Ще спиш в стая с 50 огледала и 50 врати. Всяка една врата ще води към някакъв очакван от теб малък ад. Огледалото до всяка врата ще ти показва през точно кой ад си минал в дадения ден. Но на следващия ден ще показва отново само и единствено твоя образ. Всеки ден само една от вратите ще те отведе в твоя рай. Ти трябва да го намериш. Стигнеш ли там, ще останеш завинаги в него. О, щях да забравя — вратата, която води обратно към тази стая винаги ще е точно зад теб, за да можеш да се върнеш. Единственото условие е да не се самоубиваш — ако направиш това, ще бъдеш загубен — завинаги, поредната витаеща душа без подслон. Е, това е. Приятно прекарване!“

  Вече бях минал през класическият ад, който всъщност се оказа доста по-неприятен от човешките представи за нето — просто на всеки съгрешил му се даваше възможност до смърт да прави това, в което е съгрешил. Бях минал и през класическия рай — едно безлюдно място, пълно със зелени полянки и ручейчета като тук таме се намираше по някоя бъчва със седнал в нея философ, обмисляш проблемите на вселената. Бях минал през много войни, през клади и бесилки, през ужасни престъпления,, дори бях атом, подложен на разрушение при опит за получаване на ядрена енергия.

  И така — аз се събудих за пореден ден (ако тук въобще съществуваше такова понятие), погледнах вратите и… влязох. Този път май бях уцелил джакпота — бях сред познати приятни хора, говорехме за глупости, пиехме вино и се веселяхме. Малка камина огряваше помещението, в което бях попаднал с мека, топла светлина. Ех, това като че наистина е рай, мислех си аз. Но… малко по малко всички взехме да се понапиваме. Тогава всеки започна да казва какво мисли за останалите. Поредният малък, не неприятен, но пък доста затормозяващ съзнанието ад — всичките ти приятели, които изказват мнението си за всяка една малка грешка, която някога си допуснал. А имаше и такива, които се оказа, че винаги, въпреки привидното си добро отношение, са ме ненавиждали от дъното на душата си. Но най-тежко ми беше да слушам онези, които винаги са ми били верни — те говореха неща, които никога не бих си помислял, че ще чуя от когото и да било… А ги чух от тях… И осъзнавах колко са прави… Изкрещях и излязох…

  Събудих се с тежък спомен за снощното преживяване (знам, че думата не е точна, но го чувствах точно така), както и с отвратителен махмурлук. Старецът ме посещаваше всяка сутрин — днес ме носеше чаша кафе. „Тежка нощ, а?“ попита ме той и се усмихна „Май че това тук не е онова, което си представяше. Сега ще ти издам една малка тайна“ каза той и ми намигна съзаклятнически „няма ад и няма рай“. Старецът се засмя, сякаш това, което току що беше казал, бе най-голямата шега на света, и излезе — но не през някоя от вратите, а просто се просмука в пода. Благодарен за кафето, аз отпих глътка от него и се замислих над казаното от стария човек. Но то ми изглеждаше напълно безсмислено. Отвратен от собствената си глупост и от плоските шеги, на които бях подложен, аз реших, че днес е денят, в който трябва да открия рая. Без да мисля се огледах в едно от огледалата, пооправих си фасона (който въобще не беше лицеприятен, но какво да се прави — има и такива тежки вечери дори и тук — в чистилището, защото бях сигурен, че точно това е мястото, в което се намирах в момента) и отворих първата врата, която ми попадна.

  Бях на някакво бойно поле. Битката като че ли отшумяваше, защото едната страна отстъпваше панически. Вратата беше зад мен, така че реших да остана, за да видя какво ми е подготвил този път моят мъчител. Скоро полето опустя — единствените присъстващи бяха лешоядите, които явно щяха да пируват в този ден — имаше доста убити. Оглеждайки се, забелязах няколко дребни фигурки, които се движеха наоколо. С ужас осъзнах, че сред цялата кръв, купищата изтръгнати вътрешни органи, сякаш виделите ада лица на мъртъвците, на това вече бивше бойно поле бродят деца — и то не по-големи от десетина годишни. Те сякаш не обръщаха внимание на ужасните гледки — просто вървяха и събираха от труповете всичко, което може да се продаде за парче хляб. Видях дори няколко усмихнати лица на малчугани, които са намерили нещо наистина ценно, с което да нахранят семействата си след като бащите им лежаха тук, умрели и потънали в кръв.

  Стори ми се, че е едно от децата плаче и отидох при него. Попитах го какво му е. Той посочи трупа пред него и каза хлопайки „Това е брат ми“. „Спокойно, малък“, отвърнах му аз, „няма смисъл да се кахъриш за нещо, което не можеш да промениш. Той сам е решил да дойде тук.“. Детето ме погледна с учудена физиономия и ми рече „Някой е взел сребърния пръстен. С какво ще се нахраним довечера“, захлипа отново и побягна от полесражението. Дълго стоях и гледах втрещен след него. Просто не можех да повярвам на чутото — детето се притесняваше не от смъртта на брат си, а от това, че някой преди него е преровил трупа. „Това не може да е истина“, мислех си, „та това не е човешко“.

  Затворих очи и когато ги отворих, открих, че вече не съм на онова бойно поле, а съм в центъра на полуопожарено село — явно е било точно на фронтовата линия. Скоро забелязах малчугана, който доскоро се вайкаше за златния пръстен на брат си, да се пазари с някакъв човек. Най-накрая онзи му подаде един комат хляб и буца сирене. С усмивка на уста детето пое към дома си — и днес войната им беше донесла насъщния… нищо че бе отнела някого… Смутен, аз се обърнах, за да отворя вратата, но нея я нямаше. Значи това беше мечтаният рай?

  Да, явно това беше моят рай, защото скоро войната свърши. Тогава аз станах учител в училището на селото, което пък скоро стана голям търговски център заради изгодното си географско положение — точно на границата на две големи империи. А онова малко момче — Джакомо, както се оказа че се казва, стана най-добрият ми ученик, а сега, заедно със свои съмишленици, се бори за това, да открие университет в малкото градче Болоня, за да раздава знание на целия свят. Годината е 1184. Аз вече остарях и пиша това на своето смъртно ложе…

  Отново видях черната светлина. Отново попаднах в своята стая с петдесет врати. Отново пред мен като от въздуха се появи гладко избръснатият старец. Той ме погледна и каза: „Е, хареса ли ти твоят рай“ и излезе. Аз отново бях в своята стая с петдесет огледала, но вече знаех истината — зад всяка една врата стои по един ад и по един рай… и ти си този, който избира кое от двете да бъде… за себе си…