С цел повече прeгледност и синтезираност на многобройните чудесни материали,които се побликуват тук,решихме да обединим в една единствена тема разказите от наши и чужди автори. Моля,поствайте ги и занапред тук. Благодаря.

=====================================================================

Mалкото русо момиченце се беше сгушило в скута на стареца, обгърнато от едрите му, силни ръце с най-нежната дядова прегръдка. Къдричките му падаха около ангелското личице. Очичките му светеха като малки искрици и в тях се отразяваха първите Звезди на вечерното Небе.
- Дядо, как светят Звездите? Кой ги е закачил на Небето? Мога ли да се кача на някоя много висока кула и да си взема една?
- Хеей! - засмя се старецът. - Укроти се, Искрице! Едно по едно! Ще ти разкажа една приказка, която чух от моя дядо - за Звездичките. Искаш ли?
- Казвай! Ама веднага почвай!
Момиченцето се намести още по-плътно в дядовия скут. Погледът му подскачаше наляво-надясно, докато постепенно утихна, упоен от спокойния глас…


Много-много отдавна на света не е имало нищо. Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”

- Дядо, а какво е бил Животът в сърцето на дядо Боже?
- Всичко, което виждаш сега около теб, миличко! Слушай сега!

Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...

- Дядо, Бог страхувал ли се е от Мрака?
- Не, слънчице мое! Страхът се появил много-много по-късно във Вселената.
- А защо е искал да предпази Любовта от Мрака?
- Защото и Любовта, и Мракът имали неизмерима сила и дядо Боже не е знаел какво ще се случи, когато Мракът срещне Любовта, миличко. Слушай по-нататък...

Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
Дошло време Животът да излезе от сърцето му. Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…

- Вселената е много широко място, слънчице. И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето. Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
Някой ден и ти ще запалиш своята Звездичка там…
- Дядо, а ти запалил ли си вече своята Звездичка?
- Да, миличко! Преди много години…
- А аз мога ли да я видя?
- Не зная, моето момиче. Звездичките си приличат. Може би си я виждала дори. Но това не е толкова важно. Важно е Звездичките
да стават все повече на Небето, нали?
- Да, деденце…

Момиченцето притихна... След няколко минути старецът наведе глава към него и видя спокойното му личице, отпуснато в сладък сън...

© Красимир Дончев (Merilin)

Редактирано 2 април 200719 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Ето ви едно супер свободно и неподредено есе от една изгаряща киселина изпила бутилка вино, губеща се в пискелите на монитора и мислеща за смъртта, глобалното затопляне, поскъпването на алкохола, йогата, следващия брой на РИТЪМ, наближаващата есен и последните индивидуални модни тенденции...чудите се как човек може да мисли за толкова неща? Може...в 04:26 сутринта може

" В това, което се нарича философия на изкуството, обикновено липсва едно от двете: или философията или изкуството" - Фр. Шлегел

Разбира се, както всичко в този свят и изкуството се превърна в един продукт на съвременното общество, с което то си докарва тъй жизнено необходимите за него материални блага, казано по-направо - пари.

Аз искам да наблегна на изкуството от художествена гледна точка. Да наблегна на невероятната човешка способност да "отхапва" малко талант и да превръща нещо красиво и уникално в машина за пари. Няма нищо лошо в това един талантлив художник, който влага смисъл и истински чувства в една картина да продава свойте творения добре и да печели пари от това. Лошото идва, когато един човек наричащ себе си художник, започне да прави онези по-скоро фотографични копия на картини, места, пейзажи, животни и други тестени изделия и да ги предлага на пазара постигайки успех.

Защо един такъв "художник" минава за по-добър, докато останалите истински художници тънат в забрава и неразбиране от обществото и постепенно се превръщат в алкохолизирани даскали в някоя прогимназия? Аз ще ви кажа защо.

Защото масово общество обича да "разбира" изкуството. Всеки средно статистически човек се опитва да цени изкуството, да говори за него и дори да го критикува, но малцина успяват. Първо защото изкуството е нещо относително и индивидуално, особено когато се изявява под художествена форма. Една картина, нарисувана от един художник и видяна от хиляда души може да изглежда по хиляда различни начина, да има хиляда различни значения и въпреки всичко нито едно от тях да не съвпада с идеята на самия художник. Това е една хубава черта на изкуството - свободата. Но в един момент човешкото съзнание, разбира че от изкуство могат да се печелят пари...много пари. И изведнъж пазара се залива от стериотипни, повърхностни и на пръв поглед красиви картини, който лесно размиват съзнанието на човек и го кара да види тази проста, елементарна и очевидна красота, вместо да се вгледа в грозното, обърканото и неопределеното и да открие в него онази истинска красота, която да докосне сърцето му и да накара всяка фибра на тялото му да потръпне.

От години почти не се срещат истински художници - онези луди гении стил Салвадор Дали или Гигер. Онези трепкави картини в стила на Шагал и онази невероятна лудница в картините на Бош, както и невероятната сюрреалистика на Кало.

Има едни художници, който аз лично...харесвам. Едни специални рисунки, които са най-истински, макар и на пръв поглед грозни. Това са рисунките на психично-болните(най-вече шизофрениците и хора с други сериозни психически увреждания) и малките деца. Тези рисунки са искрени. Те са рисувани от хора необременени или напълно изолирани от социалните проблеми, системата и помията на обществото навън. Рисунки, правени само заради самите рисунки, а не заради успеха и облагата от тях.

Изкуство вече трудно се намира, а философия на изкуството няма. Има или философия или искуство, а това са две отделни науки.

lili-zora ,това е поредица на вестник Монитор.Излиза в неделя,в електронното издание май в понеделник.Ако не е проблем да ги събираме тия неща,случвало ми се е да рева от смях на тая поредица за живота в страната.

Еленът не беше толкова стар, колкото едър и силен. И все пак много беше видял и през много битки минал. Познаваше всяка скала и пътечка на десетки километри наоколо. Беше ги извървял и сам, и като водач на стадо, но и той, като всяка живинка, си имаше места, откъдето най-обичаше да се изправи и да гледа.

Пътеката, по която сега вървеше, беше също стара. По нея го бяха водили други мъжкари, паднали отподир - било в смъртни боеве, било от точни бренекета. Вече миришеше на есен, след него оставаха ямки, които се навиряваха и превръщаха в кладенчета. Такъв беше този елен - където минеше, отдире му вървяха кладенчета...

Оттук минаваха и другите кошути и елени, преди да се пръснат по ливадите - сити на остра трева, на билки и на места за любов...

Възлизаше еленът, без да се оглежда и ослушва, предпазливостта по това време на годината вече започваше да го напуска. От няколко дни усещаше онова неспокойно движение на кръвта, което го караше сутрин и вечер да се възкачва тук и да реве. Какъв глас имаше - отвори ли уста, надвикваше планината. Стомахът му се напрягаше и се превръщаше във вик - тъжен, мамещ и самотен. Само като го чуеха, където и да бяха, каквото и да правеха, кошутите замираха - кръвта им - чувствителна към всяка любовна миризма, пламваше, козината по тях настръхваше. И колкото той тях, не по-малко и те го търсеха и намираха по този рев и по миризмата. И той усещаше великата наслада да бъде избран, да бъде викан...

Вече няколко години беше господар на стадото. Младите елени - много от които бяха негова семка, чуеха ли властния вик, който излизаше из огромната тръба на гърлото му, се стъписваха. Колко от тях пък се бяха опитвали да се изпречат на пътя му и да заемат онова най-първо място, което беше от Бога дадено сякаш само на него, той ги прогонваше с два-три удара. Биеше, където му падне, налиташе остро, внезапно и решително...

Пътеката го изведе на високото, почти до самото било на планината, и оттук той можеше да гледа като властелин на целия свят. Имаше огромни, клонати рога, с остри шипове в основата, с които дереше по плешките по-младите или пришълците като с нож. Оттам нагоре тръгваше извивката - широка, разгърната, като че краищата на цялата гора се гонеха да се съберат над главата му.

Спря и не усети как дойде онази вътрешна сила, която заблъска звуците към гърлото му. Ехото пое този вик, пръсна го из гората, като че тръби заехтяха от всичките й кътчета. Усети наслада и дива мощ в себе си...

Тогава ги видя - вдигнали глави, взрени в него. Луда отмала пусна пердета пред очите му. Заглъхна всяка предпазливост, жадно умопомрачение и страст хвърлиха огромното му тяло нататък, където притихнали и покорни го чакаха няколко едри кошути.

Ала този път те не бяха сами... Встрани от тях, в него бе вперил големите си очи, черни и силни, друг елен. Нямаше време да го оглежда и изучава - много такива бяха минали покрай рогата му, на много такива беше раздирал плешките и смачквал вратовете, много пъти ги беше гледал как напъдени щръкват далеч и от стадото, и от рогата му.

Сбиването стана в средата на поляната. Първият удар беше толкова силен, че старият видя черно пред очите си, кръвта му за миг спря своето бясно движение и той разбра, че срещу себе си има корав противник. Удари челото му, а като че удари оная скала, край която понякога се спираше да разтърква зарастваща рана. Но не се отдръпна, не отскочи назад, за да набере нова сила. Беше срещал много и всякакви удари, за да се стъписа. Младият обаче отскочи... Тогава се засили и преди другият да се извърне, го удари отстрани. Не можа да забие най-ниския шип на рога си така, както умееше да прави. Ударът мина край бедрото и той усети колко здрави бяха краката на другия. Не се разгневи - видя как младокът отмести, като изхвърлена задницата си, ала и как светкавично се обърна и много по-рязко, отколкото можеше да се предполага, му налетя. Ох, как го удари! Цялото му тяло се повдигна, като че някой го беше вързал за рогата и го дръпна назад. Изправи се на крака и само неопитността на противника го спаси. Ако след този безумен удар беше последвал втори, нямаше да е готов да го посрещне.

Кошутите, свити в края на поляната, слушаха силните, дъднещи удари на челата и клющенето на рогата. Цялата гора замириса на похот, на омраза и мъст и те усетиха как тази миризма ги опияняваше, превръщаше ги в покорни, готови да се укротят пред порива на всеки от двата мъжкаря. Знаеха, че скоро това чаткане на кокал о кокал ще спре - единият ще усети властта на другия и ще се вдигне засрамен на високото, а самецът, победителят, ще тръгне след тях, ще подвре бърни под опашките им, после ще ги обладае с всичката сила на своите стотици килограми. И те ще почувстват онази велика отмала на заситената си утроба.

Те виждаха обаче пред себе си нещо съвсем друго. Двете мощни тела вече не се отделяха, никой от елените не подгонваше другия, нямаше ги даже тия вчестявания и подлудяващи кръвта удари на кокал о кокал. Като че бяха едно цяло, което се въртеше и превръщаше омекналата есенна поляна в голям, разровен кръг. И колкото времето на битката минаваше, толкова по-голям ставаше той. Такива хармани от разровена земя, търсейки коренчета и желъди, оставяха само големите стада от диви прасета...

Не, не се отделяше никоя глава вече от другата, никое от двете тела не отскачаше встрани да поеме мощ, да се обърне и да нанесе последния удар. Нито последва победен рев, от който и лисиците, скрили се в дупките си, долу край селата, да разберат, че планината има вече своя победител, а кошутите своя първенец... И никакъв знак, че борбата е на привършване. Продължаваше да се носи наоколо само онова тежко, запъхтяно дишане, онази мощна свирня на ноздрите и онзи потъващ в земята тътен от копита, които ровеха все по-дълбоко поляната.

Кошутите стояха забравени и ненужни, гладът на утробите им като че стихна. Най-младата и най-силна се наведе, дръпна стръкче острика, после унило тръгна към гората. След нея се разшаваха и другите... Сякаш се опразни планината. Старият елен усети жестока болка от безсилието си, за първи път почувствува колко страшно е да си изоставен.

Закърши рога с още по-голяма ярост, не мощ вече командваше движенията му, а гняв и дива омраза, които изсмукваха последните му сили. Случвало се бе неведнъж, в тия десетки битки, които беше водил, да заклещи рогата си в рогата на другия. Ала то траеше малко - напъне, извърне глава, захапката на костта отпусне - и се освободи за удар. Сега не разбираше какво бе станало. Главата му беше като окована. Поискаше ли да я мръдне встрани, усещаше, че повива с нея и тялото на своя противник. Същото усещаше и младият елен. Рогата се бяха вплели така здраво, че дебелите им клони бяха станали като решетка.

Колко време вече се бъхтеха! Наоколо миришеше на влажна гора, нямаше я миризмата на отъпканите треви и билки. Те дишаха само влагата на разораната земя, но не можеха да изправят глави, нито да се разкопчат.

Принудени бяха да търпят и челата си, опрени едно о друго, очите им - отделени на сантиметри, се гледаха не с омраза, а с жестокост. Бяха облегнали носове и дишаха собствения си въздух, което още повече разгаряше ненавистта им.

След часове борба те бяха вече изорали поляната открай докрай и целите бяха в кал. От гърбовете им излизаха облаци пара. Изведнъж силите на младия сякаш свършиха, той се подхлъзна и падна. Опита да стане, но главата на другия му пречеше, старият елен го натисна, почти усетил победата.

И в жилите му, вдървени от натягане, нахлу нова сила, онези тайни резерви, каквито всяко живо същество изважда в последната секунда преди смъртта, или преди победата... И старецът вече я усети. Тя идваше при него, както бе идвала винаги досега, и озверението, с което натисна противника си беше толкова голямо, че той чу как в него нещо изпращя и той, опитният боец, позна края. Понечи да вдигне глава, да изправи рогата си и да изреве така, както неговите дробове можеха да се издуват след всяка победа... Ала не можа дори да я пошавне - омекналото тяло на поваления елен го дърпаше към земята и колкото и да се напъна, колкото и вратните му жили да се обтягаха, не се получи нищо освен болка.

Сега отново се озвери, дръпна глава не нагоре, а назад - искаше да завлече противника си в гората, там да го заклещи между дърветата. И колкото изтощен да беше, като вървеше заднешком, старият повлече младия. Върху смачканата земя, влажна и мека, остана широка разлата следа.

В гората тялото наистина се заклещи о две сраснали се букачки. Сега старият отново задърпа. Ала колкото и да напъваше - другият елен не поддаваше - ни напред, ни назад. Пращяха съчки и неотъпкана още шума, не остана клон неизпотрошен, не остана и тук неомачкана земя. Ала напъните взеха да стават все по-редки, старостта си казваше вече думата, а битката траеше дълги часове. Колкото и да беше силен, колкото и корави да бяха краката му, старецът усети умора. Сега, видял вече поражението на противника си, той трябваше на всяка цена да намери начин да се освободи от него, трябваха му още малко сили и той щеше да ги събере, ако ще да откъсне дори главата от тялото, ако ще да я носи тази глава върху раменете си, докато е жив.

Трябваше да спре, да почине. И той спря. Дори му се стори, че се примири с омразата, която идеше от още живите очи на противника. Ноздрите му издухаха мощна струя, земята под тях се разрина. Врагът дишаше успокоен, примирен и вече безпомощен. Сега можеше да си даде малко почивка, но не така вклещен и с наведена глава, а като полегне. Жилите му се вледениха, когато видя, че лягането ще означава да извие цялото тяло на падналия елен.

Очите им още се гледаха с омраза, макар че тази омраза у младия вече потъваше в тялото, гаснеше онзи първи мъжкарски блясък, който имаха очите му преди няколко часа, превръщаше се в бавна и сигурна смърт. Не, старият нямаше намерение да се предава.

...На другия ден бяха още живи. И стояха все така - с една разлика, че и задните крака на стария бяха вече омекнали. Тялото се беше извило и паднало на страна. Той също не можеше вече да стане, от време на време риеше с крака, тогава гората като да се събуждаше от жалното му мучене. Оная дива жажда да се свършат един друг не беше вече същата. Младият се беше примирил със съдбата си, а старият като че ли я бе прочел. Освен това, жаждата и гладът ги моряха и само стоновете, които ту единият, ту другият издишваха с ноздрите си, издаваха, че тук има още живот.

Трети или четвърти ден лежаха един срещу друг. И тогава, в тишината на гората се чу ревът на самотна кошута. Той идваше на вълни - тъжен, самотен, търсещ... Каква мъка имаше в този рев, какви питанки към отиващия си живот. Последна сянка на озверение мина през очите на стария елен и в предсмъртен напън той опита да се отскубне, ала другият здраво и безнадеждно го държеше с рогата си - сякаш му казваше - нито ти, нито аз... Ревът на кошутата отново стигна до бучащите от умора уши, после бавно взе да глъхне. Може би тя не ревеше толкова често, нито толкова жално, както му се струваше, но в ушите му беше вече само този властен вик на живота. И колкото и да губеше последните искрици живот, той продължаваше да го чува...

...След няколко дни, по същата тази пътека мина човек. Носеше брадва, надяната на едната ръка. В другата димеше саморъчно направена цигара. Човекът спираше от време на време, оглеждаше дърветата, търсеше някое, което да избере за сеч. Тогава ги видя. Два скелета, оглозгани от лисици, врани и всякаква твар, която беше пирувала над тях. Видя огромните рога, заплетени един в друг, огледа разораната поляна наоколо. Окото му мярна движение. Вдигна глава. Горе, на високото вървяха кошутите. Най-напред красиво пристъпяше едър мъжкар, с големи, царствени рога.

Човекът свали абичката, наведе се над двата скелета и се опита да раздели рогата. Не можа да ги помръдне. Стояха впити един в друг. Големи, тежки, клонати като тая гора наоколо, те бяха протрити там, гдето бяха вклещени завинаги един о друг.

Точно като живота и смъртта, помисли човекът...

Автор: Марко Семов

Източник: в-к 'Стандарт'

Много красив разказ, благодаря

Източник? Защото аз го прочетох ТУК.

Не че е новина де, ама все пак.

Приказка за самотата

Тя не можеше да си спомни за кой път разказваше своята история.

Родила се е от Хаоса, без сама да знае, излязла от кутията на Пандора. След време получила своето тяло и се превърнала в човек. Ала не се родила като обикновен смъртен. Пртосто се появила, увита в пелени, на входа на един приют. Нямала майка, нито баща, не се нуждаела от тях. Имала собствена мисъл, но тя летяла и прелитала над хората. Виждала самотни странници, зъзнещи на пустите улични тротоари, без да знае, че сама е вдъхновила самотата им.

Детството й не протекло, както детството на много други. Децата странели от нея и не я включвали в общите игри. Всъщност те нито я забелязвали, нито се учудвали на самотата й. Това не правела и самата тя.

Минали години. Странно, но тя не се разстройвала от факта, че е сам-сама на света.Продължавала пътя си съвсем спокойно, защото била надарена с невероятна дарба - да съхранява своя огън, независимо от всичко. Растяла, а в очите й блестял син пламък, който нищо не можело да угаси. Хората не го разбирали и я гледали с отчуждение. Само тези погледи я следвали, когато се разхождала, а в сънищата си отново виждала самотните странници. Все още не била разбрала, че тя е причината за самотата им.

Станала зряла жена. Животът така и не я докоснал по начина, по който го правел с другите. Несгоди и лишения минавали през нея, но тя не ги усещала и бързо ги забравяла. Зрелостта не й носела мъдрост; в самотата си тя не научила нищо - просто нямала характер. Хората чували гласа й понякога, но само тогава, когато решавала да разкаже историята си. Не се омъжила и нямала деца, защото не разбирала нуждата на хората от обич - тя никога не е била обичана.

Отминала зрелостта й и тя остряла. Очите й и сега не угаснали, нито се обезцветили, а продължавали да горят. Продължавала да гледа на мъките с неразрушимо спокойствие. Самотата не я унищожавала и тя продължавал да вирее в безхарактерна безтегловност, където ничии думи не достигали. Старостта не я плашела - за нея белите коси и бръчките по кожата не значели нищо. Огънят в очите й не догорявал.

Животът й отлетял безвъзвратно; не срещнала нито един ден различен от другите. Не я погреб*ли, защото никой не помнел, че е съществувала. А тялото й просто се стопило и изчезнало...

Докато не се родила отново... Живяла живота си по същиоя начин и умряла...и после отново се раждала...

И после пак...и пак.. и пак - целият й житейски път се повтарял.

- Но... - рекъл един от слушателите.

- Чия е тази история ли? - прекъснала го разказвачката.

- Точно така.

- Моя! -казала тя с тънка усмивка.

- Но коя си ти?

- Коя съм аз ли? - въздъхнала тя - Огънят на самотата...

Това е една от моите истории, най - кратката. За тези, които обичат мистериозното, романтиката и скритите желание - им пожелавам приятно четене.

Надявам се да ви хареса и очаквам коментарите ви!

Смъртоносно желание

Тази нощ пак го сънувах.

Събудих се посред нощ, цялата обляна в пот. Беше ми студено, но не заради това треперех. Страхувах се. Какво само да се страхува – направо си умирах от страх. А дори не знаех от какво. Опитах се да си спомня какво сънувах и като всеки предишен път, успях.

За пореден път през последните няколко седмици ме мъчеше един сън. Едновременно еднакъв и различен. Нямаше значение къде се намирам или какво правя, защото той бе там. Едно лице, толкова бледо и красиво, че е направо нечовешко. Ако имаше нещо, с което можеш да го сравня, това бе ангел. Ангел, слязъл от небето, за да ме посети. Причината, обаче оставаше неизвестна за мен.

Не се страхувах от него. Кой би се страхувал от едни ангел? Напротив, желаех го толкова силно, че се учудвах от себе си. Не познавах този мъж. Сигурна съм, че никога през живота си не сме се срещали. Ако бях то нямаше толкова лесно да забравя след това. Не. Виждах го само в тези сънища, но имах чувството, че го познавам от цяла вечност. Аз знаех всичко за него, както и той всичко за мен. Затворих очи и си представих, че отново изживявах съня си. Успях!

Намирах се в някакъв коридор, част от пещера, или може би тунел. Нямаше как да бъда напълно сигурна. Наоколо цареше полумрак. Колкото и да се опитвах не можех да видя източникът на беглата светлинка.

Бях облечена в странна рокля. Никога не бях виждала подобна. Дълга, с голи рамене и голямо изрязано деколте. Цветът й бе кърваво червен, като че ли е боядисана с истинска кръв. Бегло ми напомняше на дрехите, които носеха дамите от висшето общество през XVII или май бе XVIII век.

Той седеше срещу мен. Чаровен, както винаги. Проговори ми, но устните му останаха плътно затворени. Гласът му проникваше право в съзнанието ми.

- Ела с мен! Последвай ме!

Подаде ми ръка и аз я поех. Тръгнахме по стъпалата. Все нагоре и нагоре. Струваше ми се, че този път никога няма да свърши. По някое време, може би са минали няколко минути или цели часове, напълно бях загубила представа за времето, той спря и се обърна към мен. Аз опрях гръб на стената и той се надвеси над мен. Устните ни се докоснаха. Бях завладяна от него, омагьосана. В следващия момент почувствах студената му целувка върху шията си.

Точно в този миг всичко свършваше и аз се събуждах.

Сетих се как веднъж, още първата седмица, когато започнах да сънувам тези сънища, споделих за това с Айприл, най–добрата ми приятелка, и тогава тя ми се изсмя.

- Какво толкова смешно намираш в ставащото? – попитах я, леко раздразнена. – Мен направо ми се поплаква. Не знам какво да правя.

- Отиди на психиатър.

- Престани да ми се подиграваш. – скарах й се.

- Добре, де добре. Ти просто преиграваш. Това е един най – обикновен сън.

- Ако бе обикновен, нямаше да го сънувам постоянно.

- Така ще става, когато не преставаш да мислиш за него. Сториш ли това той ще си отиде. Опитай и ще видиш как след седмица дори няма да си спомняш за него.

Честна дума, опитах. По цял ден си намирах някаква работа, въобще не сядах да си почина, така че да не му позволя да нахълта отново в мислите ми. До тук добре, но сънищата продължиха. Вървяхме по най – различни пътища, най – често отново в онзи тунел, ако може така да се каже. Една нощ бяхме в една гора. Можеш да чуя звуците на нощта – вълците в далечината, тръгнали на лов, бухалът, които ни наблюдаваше от едно дърво. Усещах студеният вятър през роклята си, да достига чак до костите ми. Потреперих и потърсих утеха в мъжа. Когато се сгуших в него той ме прегърна с ръка и без дори да ме погледне, продължихме пътя си към неизвестното. Всичко бе толкова реално, че започнах да се съмнявам, че някога въобще ще се събудя. Започнах да се съмнявам, че светът, в които съм живяла толкова дълго време изобщо съществува и, че единственото истинско нещо, това сме той и аз.

Друг път бяхме до море. Не познавах тези брегове, както и не познавах нищо от досега видяното. Изглеждаше ми толкова красиво, примамливо и опасно. Исках да отида при него, и щях да го сторя, ако не бяха две неща. Едното бе моят загадъчен водач, а другото – острия склон по който вървяхме и острите скали под нас. Напълно достатъчно бе едно погрешно движение, една крачка и щях да падна. А морето бе толкова красиво... Като че ли нейде в дълбините му се криеха сирени и ме примамваха със своите песни. Но волята и желанието ми бяха по – силни от тези на невидимите сирените и аз не се поддадох на магията им. Вече друг ме бе омагьосал.

Но както всеки друг път аз се събуждах и изведнъж се озовавах в моята стая, излегнала се на добре познатото легло. И като всеки друг път ми бяха нужни поне няколко мига, за да разбера къде съм и че всичко случило се е просто плод на въображението ми.

Когато след седмица споделих и това с нея вече не ми се изсмя. Май най – накрая разбра, че това не е някоя моя шега, че говоря напълно сериозно. Тези сънища бяха започнали да ме плашат. Не толкова заради това, което ставаше в тях, а се тревожех за самата себе си. Не бе нормално да сънувам едно нещо толкова дълго.

Тогава ми каза да му се противопоставя. Да не изпълнявам волята на този загадъчен човек. Слушах внимателно думите й, търсейки в тях спасението си. Въпреки че дори и тогава частица от мен се съмняваше, че това ще помогне.

Айприл имаше още едно предположение, че сънища са отражение на скритото му желание да си намеря приятел или дори съпруг. Това ми звучеше направо абсурдно. Засмях се на думите й. Направих се, че вече се чувствам по–добре и никога повече не й казах, че въпреки всичко продължавам да сънувам.

Все пак опитах да му се противопоставя, но всеки път щом погледнех очите му напълно му се отдавах. Опитвах отново и отново, но нито веднъж, нито за миг, не успях да му се изплъзна.

Разтърсих глава, за да прогоня тези тъмни мисли и спомени, и си обещах да престана да мисля затова. Знаех си, че няма да спазя обещанието си, но все пак го казах. Този мъж бе просто част от един сън – нищо повече, нищо по – малко. Не бе истински. Трябваше да го преодолея и това бе всичко.

Цялата бях пребледняла, а и ужасно много ме болеше вратът. От този сън и неудобната възглавница напоследък изобщо не можех да спя, както трябва. Бях така уморена, а и имах чувството, че наистина съм прекарала цялата нощ във вървене.

Станах и започнах да се приготвям да посрещна още един ден в големият град. Имаше много неща, които исках да свърша днес и нито едно от тях не включваше мисли за сънищата ми.

***

Седмица по – късно трябваше да отида на едно парти с баща си. Беше голяма скука. Събрали се на куп мъже и жени разговарят за политика, икономика и други глупости от същият род. Да не говорим, че с изключение на мен и келнерите нямаше никой под четиридесет и пет години.

Моята роля в този парад бе да се усмихна и да се преструвам, че ми е страшно интересно. Не обичам да се хваля, но след няколко години опит се научих да го правя съвършено.

Мислех си, че това събиране ще е като всяко друго, но тогава се случи нещо, за което никога дори не съм и помисляла.

Седях и слушах разговора на баща ми с няколко господа, на тема най-големите новости в политиката, когато зад гърба си чух млад мъжки глас. Потръпнах, защото ми бе смътно познат.

- Ще имам ли честа някой да ме запознае с тази очарователна прекрасна дама? - попита той

Рязко се обърнах и го погледнах. Нямах никакво съмнение кого виждах пред себе си. Тъмните кестеняви къдрици на вързаната му коса бяха в пълен контраст с бледността на кожата му. И то каква кожа. По нея нямаше и помен от капка цвят или бледък намек за топлина и нежност. Въпреки това лицето му изглеждаше озарено от вътрешен пламък.

Почувствах се като опияна от присъствието му, по абсолютно същият начин, както всеки път, когато застанеше пред мен. Можех да се закълна, че никога преди не сме се виждали, дори случайно на улицата или някъде другаде, но аз познавах го много добре.

Това бе мъжът от сънищата ми! Усмихваше ми се.

- Разбира се, лорде, разбира се. Досега не ви видях иначе веднага бих го сторил – беше баща ми.

- Току – що дойдох. Огледах се наоколо и веднага бях заслепен от красотата на създанието застанало до вас.

- Това е дъщеря ми, Микаела. Микаела, искам да ти представя лорд Пиер де Лортас.

Мъжът се поклони и целуна ръката ми. Потръпнах, ръката му бе толкова студена. Имах чувството, че този човек е бил докоснат от самата смърт. Престорих се, че нищо не усетих и се усмихнах в отговор на действията му.

Искаше ми се да разгадая тази тайнственост, с която той се бе наметнал, като че ли е най-обикновено наметало. Не можеше тази среща да бъде случайност. Нямаше никаква логика толкова дълго да го сънувам, а накрая да го видя пред себе си. Все едно още не съм се събудила и това не се случва наистина. Но аз знаех, че съм будна и следователно той е тук.

Просто не знаех какво да мисля. Обърках се.

Прочел мислите ми, мъжът се усмихна и ме заговори.

- Ще благоволите ли да танцувате с мен?

Не казах нищо, но кимнах и му подадох ръка. Той я пое и ме поведе към дансинга.

Мелодията бе бавна, романтична, но на мен изобщо не ми бе до нея. Постоянно гледах към лорда и се опитвах да се преборя с напиращите вътре в мен чувства.

Накрая, го попитах:

- Кой си ти?

Той ми се усмихна.

- Вече ни запознаха или не помниш.

- Не те питам това. Какво си ти?

Не знам защо ми бе да го казвам, но все пак го сторих. Имаше нещо нечовешко в него и точно това ме привличаше към него. Той бе моето желание и знаех, че е смъртоносно.

Вече не знам за кой ли път през тялото ми премина вълна от емоции. Не знаех дали искам да избягам от този човек или да стана още по – близка за него. Копнеех да усетя устните му върху своите, тялото му до моето.

Усетих как се доближава още повече до мен. Тихо прошепна в ухото ми:

- Аз съм мечта! Роден от човешкото въображение дойдох при теб, за да те направя част от себе си.

- Но защо?

Без да ми отговори силно ме завъртя. Преди да се съвзема от световъртежа, той изчезна сред другите танцуващи двойки. Опитах се да го настигна, но дори не успях да го видя накъде тръгва. Изпари се във въздуха. Обиколих цялата зала, но него го нямаше.

Отказах се повече да го търся, но знаех, че скоро няма да забравя думите му. Те донесоха само смут в душата ми.

Късно тази вечер си легнах и пак сънувах.

Този път сънят ми бе по – различен от преди. Вече не бях в коридор, а на открито място. Огледах се наоколо. Виждах само руини. Може би тук някога се е намирал величествен град, но сега от него не бе останало нищо, което да докаже това.

Пред мен бе застанал лорд Лортас. Вече не бе някой непознат, но все пак още загадка. Почувствах острите му нокти върху шията си, а езикът му да облизва потеклата кръв. Страхувах се, но нищо не можах да сторя, за да му се противопоставя.

В следващият момент го видях пред себе си – бледа фигура сред камъните и растенията. И аз го последвах! Сега ми се струваше по – стар от всякога. Още бе красив, дори повече от преди, но бе и някак си стар. Възрастен като самата мъдрост на вековете като тайните на гробниците.

Пред нас се извиси сянката на някаква огромна сграда. За първи път откакто започнах да сънуват това пътуване, защото той си бе такова, почувствах, че достигам края му.

- Следвай ме – чух го да ми прошепва.

Приближих се и пристъпих вътре.

Имаше стълби, виещи се по невъзможен начин. Лортас пое по една от тях, но когато се затичах да го настигна, стълбата се разпадна. Отново го чух да ми говори наум.

- Следвай ме.

Не можех. Исках, но нямаше как. Чак сега разбрах защо не можех да му се опълча. Желаех го! Исках да разбера тайните му. Да стана част от него, както той самият ми каза на тържеството.

Но не можех да го последвам. Безпомощна го наблюдавах. Усещах непреодолимо, по-силно от всичко друго на света, желание да видя какво има на края на стълбата. Знаех само, че там е отговорът на търсенето ми.

***

Следващите няколко дни за моя изненада не сънувах. Сутрин се събуждах свежа и отпочинала, но си оставах все така бледа и дори повече от преди. От седмици ми правеше впечатление, че кожата ми бе станала по – бяла. Но чак пък толкова.

Сутринта, когато станах и се погледнах в огледалото, се изплаших от себе си. Приличах на мъртвец, бях толкова бледа колкото... Колкото Лортас! Не ми се искаше да повярвам, че е така. Бързо се облякох и излязох навън. Не знаех къде да отида, просто исках да се разходя някъде, без определена посока или цел.

Веднага щом излязох на улицата нещо ме удари в главата и замъгли зрението. Наложи се да се облегна на стената, за да не падна. Няколко минути стоях със затворени очи, докато не се почувствах по – добре и отново ги отворих. Там нямаше нищо, което да ме удари. Дори някой човек, в които да се сблъскам.

Погледнах напред и разбрах какво бе станало. Слънцето! Беше изгряло преди три, може би четири часа и вече напичаше земята. Взех от чантата си очилата и бързо си ги сложих. Това отчасти помогна и тръгнах по улицата.

Прекарах остатъка от деня в непрекъсната разходка. Към обяд отидох в парка и си взех един геврек да хапна. По принцип ги обичах, но сега отхапах съвсем малка част и го изхвърлих. Нещо не бе наред с него, не ми се искаше да ям това. Изпитвах жажда, но колкото и да се опитвах не можех да разбера какво по – точно искам.

Късно следобед, нямах часовник, за да знам колко е часът, но минаваше шест, се върнах у дома. Първото нещо, което ми направи голямо впечатление, бе, че пред сградата бе паркираната лимузина с застаналият пред нея шофьор. Престорих се, че не ме интересува и си продължих пътя.

Тъкмо бях застанала пред входа и портиера ми отвори вратата, когато шофьорът се приближи към мен и заговори:

- Госпожице Грендфилд? Микаела Грендфилд?

- Да, какво желаете?

- Изпраща ме лорд де Лортас с покана да вечеряте тази вечер с него. Не приема отказ.

В първият момент наистина си помислих да откажа, но желанието ми да го видя отново ме завладя й му отвърнах:

- Ще отида да се преоблека и веднага ще дойда.

Преоблякох се и се върнах долу. Качих се в колата и тръгнахме към дома на лорда. Не знам защо го направих. Още можех да му откажа, но не го направих. Исках и щях отново да видя този необичаен човек.

Домът му се оказа огромно имение в покрайнините на града. Беше ми необходим само един поглед към това място, за да бъда сигурна, че то е пълно отражение на собственика си. Цялата местност около и в имението, бе като огромна тайна, която не биваше да бъда разкрита. Никога... От никого...

Не можех да сравня с нищо чувствата, които ме обзеха, когато видях това място. Гледката бе много красива и завладяваща духа. За миг си помислих, че мога до края на живота си да остана тук и да се наслаждавам на това място.

Колата спря пред вратата и шофьора ми отвори вратата. Каза ми да го последвам и аз го направих. Влязохме вътре и тръгнахме по голямото стълбище вляво от нас. Не спирах да се учудвам от това място. Къщата бе смесица от модерно и средновековно изкуство. Най-ярко това си личеше от новите мебели и старинни картини от XVII и XVIII век, окачени навсякъде по стените. В цялата къща бе страшно тъмно, мрачно. Навсякъде, където видях прозорци, завесите бяха спуснали, така че нито един лъч светлинка да не може да влезе вътре. Въпреки това в цялата обстановка имаше нещо романтично.

Шофьорът спря пред една врата. Стигнахме. Доближих се до нея и я отворих. Намерих се пред старинна стая, обзаведена в същия стил, както и останалата част от къщата. От лявата ми страна имаше голяма камина и буен огън в нея. До нея, на едно канапе седеше Пиер де Лортас. Очите ни се срещнаха!

Почувствах се някак странно, все едно отново съм в някой от сънищата си. Видях двамата ни. Бях облечена в червената рокля. Целувахме се. Един глас, вътре в мен, ми казваше, че най–накрая съм стигнала. Това бе края на пътуването отнело ми толкова нощи. Можех да усетя устните му върху себе си. Нежно ме накара да легна на леглото, появило се от нищото.

Всичко се случи само за един много кратък миг. Върнах се в действителността, когато чух гласа му:

- Радвам се, че успяхте да дойдете, госпожице Грендфилд.

- Моля ви, наричайте ме Микаела – усмихнах му се.

- Само ако вие ме наричате с малкото ми име Пиер. Но моля не стойте на вратата. Влезте и седнете.

Дори не разбрах кога бе дошъл до мен и ми посочи канапето срещу неговото. Вратата се затвори. За пореден път, наяве и насън, се почувствах странно в компанията на този мъж. Исках да разбера кой е, да го опозная по–добре, но не можех. Колкото и да се опитва лорд Лортас се оставаше тайна за мен.

Преди да седна усетих ръцете му на раменете си. Устните му върху шията ми. Не му попречих. Беше ми толкова приятно, че не исках да свърши.

- Какво сте вие? – попитах шепнешком

- Вече знаеш - мечта. Твоята! Знам, че разбираш, но не искаш да си го признаеш. Нямаше да дойдеш, ако не знаеше какво става с теб. Ти се променяш, вече почти си се променила.

- В какво? – попитах

Продължи да ме държи здраво в обятията си. Бе зад мен, но аз пак можех да си представя лицето му, всяка една част от лицето му и най – вече очите му. Бях като опиянена от този негов поглед. Не разбирах дали съм будна или сънувам.

- В друга мечта - моята. Принадлежиш ми, още преди да ме познаваш. Дълго време, чаках пак да се срещнем. Никой повече няма да ни раздели! Най–накрая сме заедно!

Ако до този момент бях успяла да съхраня и малка част от себе си, нея вече я нямаше. Почувствах как ръцете му да се отпускат. Обърнах се и страстно го целунах. Бегло си спомням как ме поведе към съседната стая. Как ме постави на леглото и как нежно, с огромно желание, се любихме.

За пореден път чувствах устните му да докосват голата ми шия. Леко ме ухапа. Потече кръв и той пи от мен. След това вече не можех да се контролирам. Едно от последните неща, които си спомням бе, че и аз пих от него. Кръвта му ми се услади по много странен начин. Все едно на света нямаше нищо по–хубаво, по–велико от кръвта.

***

На следващият ден, когато се събудих вече не бях аз. Бях се превърнала в нещо друго, различно от човек, различно от онова, което бях. Ние си принадлежахме! Така както сме били заедно някога, но са ни разделили. Сега, векове по – късно, отново се открихме и този път нямаше да позволим да ни разделят.

Същата нощ, както и всяка следваща, аз бях тази, която влизах в сънищата на другите. Примамвах ги с фалшиви обещания и копнежи. Давах им това, което те искаха – най – съкровените им мечти, докато в замяна получавах това, което исках – тяхната кръв. Взимах я цялата, докато накрая от тях не оставаше нищо. Това бе просто едно много опасно желание!

КРАЙ

Редактирано 28 август 200620 г. от Shanara (преглед на промените)

Звучи доооста познато - все едно чета 'Дракула' или по-скоро филмът е преразказан накратко, с някои нови елементи.Иначе историята е хубава, но вече съм я чела

Застанала пред вас, признавам си без страх. Чела съм и Дракула и съм гледала много подобни филми, включително и няколко за Дракула, но нима това има толкова голямо значение. Всяка книга, всеки филм, има нещо от някои друга литературна творба, филм или дори проста рисунка. Дори и да не се вижда между тях има тях има тънка нишка, която ги свързва. Смъртоностно желание е просто моята презентация на една позната до болка история - любовта на една жена с един вампир.

Не исках да те карам да се оправдаваш по някакъв начин за нещо, което така или иначе е твое! Това е по-важното, да, защото животът и въображението предлагат на литературата сравнително малък набор от сюжети, които всеки човек може да интерпретира по своя си начин..С поста си не целях да те обвинявам в нещо, а по-скоро да споделя до каква асоциация ме доведе историята ти..И друго - не всеки прочел или гледал Дракула или каквото и да е било друго, може след това да седне и да пише! За това - поздрав

Благодаря за милите думи... а за това по - горе. Наистина се оправдах, но дори и някой да седне тук и дам е съди за постъпките ми е все едно. Не ме притеснява това, че съм взема от някоя друга история. Ако трябва да си призная всичките ми истории, които съм писала за взети от някъде другаде. Например съм гледала няколко филма или книга и съм сътворила нещо ново, използвайки частици от тях. Мен просто ми харесва да изразя въображението си по някакъв начин. Така успешно успявам да си губя времето.

Божури

Редактирано 31 август 200620 г. от PoliceMan (преглед на промените)

Красиво е наистина...Кое е ли е по-хубаво....да сънуваш, че летиш докато си на дървото или да сънуваш че си на дървото докато летиш... да...животът е като сън, в който се вкопчваме...живеем и преосмисляме до неговия край, а може би и след това всичко се повтаря отново и отново...

Красиво! И много добре казано - когато паднеш, не губиш всичко, просто така виждаш част от Света, която не си виждал преди.. усещаш неща, нечувствани до преди.. Тъжно е да си сам сред свои, но заради тях човек се устремява (дори несъзнателно) към нови хора, които макар чужди на пръв поглед, ти стават по-близки от който и е да. Не е само за възрастни това...

Ден пълен с чудеса

Потропвах нервно по разкъртените плочи на автобусната спирка и проклинах на ум нередовния градски транспорт. До мен група тийнейджъри си припомняха епизоди от снощния им купон, а димът от цигарите им се стелеше като мъгла около тях. Обонянието ми долови специфичната миризма на марихуана и забелязах как те си подаваха за по няколко дръпвания набързо свити цигари с „трева“. Две млади войничета до тях ги гледаха втренчено и… аха да си поискат да дръпнат и те.

Тъкмо съчинявах на ум как ще се извиня на шефа за закъснението и автобусът най-после пристигна.

Учениците захвърлиха миниатюрните фасове и с неподражаема виртуозност окупираха само за миг празните седалки. Все пак аз успях да седна, но мнозина от възрастните пътници останаха прави. Хлапетата се правеха на разсеяни. Някои зяпаха с празен поглед и разширени зеници навън. Други уж вече бяха задрямали, а няколко двойки се гушкаха. На тях изобщо не им пукаше от ситуацията.

До мен се бяха изправили двете войничета. По-ниският веднага се заплесна по една от ученичките пред мен, като съсредоточено се зае да изучава съдържанието на небрежно разкопчаното деколте на блузката й.

Автобусът спря на поредната спирка и оттам се качи едно истинско малко чудо. „Чудото“ всъщност бе едно много красиво момиче, като тия които никога не използват градския транспорт и красят кориците на разни модни и други списания.

Всичко в него беше като изваяно. Лице на фотомодел. Джинси очертаващи перфектни форми и толкова плитки, че гледката беше умопомрачителна. Пъпчето бе дискретно прикрито от умело подбрано бижу, което изглеждаше като малък оазис сред голямото пространство гола плът. Но безспорно гърдите на красавицата задържаха най-много погледа заради прозрачната материя на бюстието й което уж прикриваше прелестните им форми. Затова всички близкостоящи мъже без оглед на възрастта си моментално забиха поглед точно там, а уханието на парфюма й действаше като афродизиак.

„Чудото“ застана в страни пред по-високия войник, а той без да откъсва поглед от гърдите му сбута колегата си за да го накара да погледне и като се приведе към него тихо му каза:

— Гледай бе, к'ва пичка!

Дребния се обърна и опули очи от гледката.

Изглежда думите не бяха достатъчно тихо казани и красавицата ги чу. Тя обърна прекрасното си лице и изгледа двамата армейци. Усмихна им се чаровно и съвсем тихо отвърна:

— За някой може и да съм такава, но за вас съм само „ръчичка“...

Няколко от насядалите наоколо ученици се закискаха явно дочули краткия диалог.

— Е, зат'ва аз няма да служа в армията, щот' щъ съ скина от чекии! — рече едно от момчетата с обица на носа.

— А, чи ний докато завършим може и да я премахнат службата... — отвърна му друг ученик с разноцветно боядисана щръкнала коса, когото мислех за момиче.

Лицата на „смелите“ ни войни станаха червени като баретите на главите им. Спогледаха се неловко и заотстъпваха към задната врата безславно напускайки „бойното поле“. А щом автобуса спря отново те слязоха бързо и даже не забелязаха, че и красивото момиче също слезе на тази спирка.

Дали пък днес не беше ден на чудесата? Тъкмо от автобуса слезе малкото красиво „чудо“ и се появи ново — много голямо и кошмарно. „Чудото“ се огледа и като не видя свободно място се изправи до мен хващайки се за дръжката на облегалката ми.

Новото „чудо“ беше едра и пълна жена на около 60-65 години с космати ръце и крака. Косата й беше бяла /или може би изрусена до платинено бяло/. Грозноватото й лице бе наплескано с много грим, пудра и червило в безуспешен опит да се прикрият дълбоките му бръчки. Раменете й бяха покрити с някакви пъстри шалчета или кърпи и като допълнение към това цялата беше окичена като индиански шаман с всевъзможни пера, пръстени, гривни, обици, колиета и брошки. От нея се разнасяше непоносимо тежка и силна миризма на старовремски парфюм.

Отчасти заради него пък и от позицията на по-малкото ми години след миг колебание се надигнах.

— Заповядайте госпожо, седнете!

Тя премрежи очи, изгледа ме свирепо и гракна:

— Аз не съм госпожа! Аз съм госпожица, хулиган такъв... Да не съм баба, че да ми отстъпваш място... Простак! Ще ми се подиграва... Аз да не съм стара...

Застинах от учудване. Преди да успея да се съвзема и да й обясня, че й отстъпих мястото си, не защото е баба, а защото преди всичко е жена и дама, тийнейджърите ме изпревариха:

— Абе пич, що й ставаш на тая кукундела? Остави я да клечи... — подхвърли дългокосо създание от неопределен пол, а две късо подстригани момичета с много метал по ушите, носа, устните и китките си го подкрепиха:

— Ма тая стара кошница за к'ва се мисли?...

— Госпо-о-жица! Ха-ха, ам'чи тя мирише на пръст бе... — добави друг.

— Сигурно скоро шъ гушни китката... Хе-хе-хе...

— Вижте! Вижте... некролога й се подава от чантата... Хи-хи-хи... — сипеха от всички страни бисерите на остроумието си учениците, доволни, че им е паднал сгоден момент за това.

Жената се зачерви. Взе да съска като змия и тъкмо да избухне, ново попадение я довърши.

— Я не съскай и не пръскай слюнки срещу мен ма, че може и да си спинозна... Кат' те гледам, май си от занаята...

Преди другите пътници да успеят да вземат нечия страна в спора, автобусът спря на поредната спирка и жената благоразумно се измъкна от него. Учениците я изпратиха с дюдюкане, смях и епитети от рода на „дърта брантия“ и „баба Чичолина“...

За миг се замислих — дали някога пак ще отстъпя мястото си на жена? „Ех, жени... добре е, че не всички сте такива.“- си казах и изпитах съжаление към нещастницата от обидното отношение на тийнейджърите.

Слязох и аз, защото това беше и моята спирка и закрачих бързо към офиса на фирмата. Мислите ми се насочиха към евентуалните неприятности които ме очакваха там, заради поредното ми закъснение дължащо се на скапания ни транспорт.

Щом влязох в офиса и изтръпнах. Всички служители бяха строени и ме чакаха. Не се виждаше само шефът. Поздравих сконфузено и измънках извинението за закъснението си.

От групата се отдели един колега и мой приятел с лист в ръка и краката ми се подкосиха. „Значи край! Уволнен съм!“ — помислих си аз.

— Получи се факс от министерството. Шефът е уволнен и Вие сте назначен на неговото място. Честито г-н Директор! — и докато ми подаваше ръката си тихо добави — Шефът се забъркал в афера с жената на министъра и... той го уволни.

Колегите припряно започнаха да ме поздравяват водейки ме към кабинета на бившия ни шеф който сега ставаше мой.

Останал най-после сам се отпуснах в удобното кресло зад бюрото. Бях шашнат. Ама че ден — пълен с чудеса! Какви ли чудеса още ме очакваха? Може би когато се прибера вкъщи ще заваря жена ми с любовник или пък петнадесетгодишната ми дъщеря ще ме информира, че е бременна...

Чу се тихо почукване и вратата се открехна.

— Да Ви направя ли едно кафенце г-н Директор? — изгука секретарката на екс шефа.

„О, тя не е никакво чудо, макар и да е хубавица!“ — казах си аз. Бяха се сменили трима директори, а тя все оставаше секретарка.

„Хм-м, дали не греша?... Е и това, ако не е чудо... Ще трябва да проверя....“

— Да... Моля те, но с малко захар...

След минутка тя постави на бюрото ми табличка с някакви сладки и чашка ароматно кафе.

— Безспорни са качествата ти за секретарка… — започнах предпазливо аз като отпих глътка от превъзходното кафе — Но ще ми кажеш ли как така успя да се задържиш на тази длъжност при трима директори?

Секретарката се усмихна подкупващо, заобиколи бюрото и се наведе към мен. Опря твърдите си гърди в рамото ми, а устните й почти долепени до ухото ми прошепнаха:

— Аз никога не забременявам... шефе!

© Светослав Пейчев

Също така към тази тема искам да добавя всички приказни стихотворения,разкази и.т.н. на този приказен поет -ЦъкИскам да добавя малка бележчица със къси биографични данни -Цък

Честито !!!!

Не ти разбрах мисълта...!

Преди година започнах да пиша нещо подобно на (доста дълго) есе на тема "има ли все още истинска музика или само музикални продукти". По една или друга причина не съм го завършил изцяло. Расъжденията ми са все в тази линия и скоро смятам да го завърша и публукувам. Това, което исках да кажа е моите искрени поздравления за това, което си написала, начинът, по който си го написала и най-вече за размислите.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Джордж ГАРЛИН

Eдва ли има сериозен участник във форума,който да не е чел това. Лично за мен то е едно от най-смислените неща,на които съм попадал в Интернет.

Да, много смислено. Той го е написал за жена си, която е починала от рак.

...големите приказки, и безсъдържателни действия... :лол:

Добре написано, но сигурно ще го имам в предвид до края на деня и ще го забравя... дано автора постигне желаната цел

Да,ама е възможно от спирането на дъха и да се умре...Така че трябва да се внимава как се диша,за да не е рисковано спирането,а само такова,че да ни е кеф,когато си поемем дъх отново...

Да,ама е възможно от спирането на дъха и да се умре...Така че трябва да се внимава как се диша,за да не е рисковано спирането,а само такова,че да ни е кеф,когато си поемем дъх отново...

Става дума за секване на дъха, по-скоро, а не за "спиране"... въпреки че понякога се усещам, че не дишам.. странно чувство