Браво за обяснението от къде го научи?

От големите книги или от малките.

От МЪДрите книги Ангелино, от МЪДрите!

От баба ми. Иначе тия приказки са интересни,но да ги чуеш,а не да ги четеш. Губи се ефекта отсекъде.

От МЪДрите книги Ангелино, от МЪДрите!

Ангелина е Ангелче

И тя чете от МъДрите, но нейните разумни са.

Благодаря за отговора.

От баба ми. Иначе тия приказки са интересни,но да ги чуеш,а не да ги четеш. Губи се ефекта отсекъде.

Благодаря за отговора.

Браво на баба ти поздрав от мен за нея.

Редактирано 28 септември 200619 г. от ^^ANGELSING^^ (преглед на промените)

Дарктерминал и траппед...и тук ли се намерихте вие двамата

Ами нали занеш, те краставите магарета от къде се надушват

Аз искам превод на тези приказки, ако може...

Не може!

.Иначе тия приказки са интересни,но да ги чуеш,а не да ги четеш. Губи се ефекта отсекъде.

Тук trapped е повече от прав Иде реч това е игра на думи, трудни за произнасяне и още повече за писане буквосъчетания свързани в единна "мисъл". Абе горе долу като порно филми със сюжет

Вие не спите ли понякога,бре?

Вие не спите ли понякога,бре?

От скоро не спим изобщо.

НО коментарите по темата са добри.

Някога, много отдавна, когато прапрапрабабата на прабаба ти била съвсем малка,

по нашите земи се родило момче, което нарекли Йоан. Йоан било царско име, то щяло да носи късмет на детето, а на малкия Йоан му трябвал много късмет, защото животът му бил много труден.

Ти знаеш, че никой не избира къде да се роди и кои да бъдат родителите му - семейството на момчето било много бедно, но всички в него - майката, бащата и децата много се обичали и си помагали. Бащата по цял ден се трудел на полето, майката шиела и предяла от сутрин до вечер за чужди хора, а по-големите братчета и сестричета помагали на родителите си и се грижели за по-малките.

Денят им не бил лек, но щом се съберели всички вечерта пред огнището, радостни, че са заедно започвали да си разказват различни истории, да се смеят и веселят. Йоан бил най-малкото дете в семейството и най-много обичал, когато майката започнела да разказва за чудните и добри неща, които сторил Господ Бог на хората и на света и слушал с широко отворени очи за необикновените царства, в които доброто винаги побеждавало, защото било справедливо и защото важно било не онова, което е видимо за очите, а онова другото, което остава в душата на човека.

Минали години, малкият Йоан пораснал и виждал колко много се нуждае светът от вяра и добро - хората често забравяли мъдрите думи на Господ Бог и предпочитали да бъдат несправедливи и неблагодарни. И ти си ги виждал, нали?

И Йоан се огорчавал от това, но не знаел какво да стори, за да им помогне.

Една от сестрите му се влюбила в момък от околността, но не могли да й дадат подходяща зестра и сватбата щяла да се разтури. Гледал Йоан сълзите на сестра си и си мислел:

"Мога да направя само едно: ще й дам всичко, което е мое, и така тя ще има достатъчно, за да бъде щастлива."

Отишъл при нея и й дал малкото вещи и спестени пари, които имал, а сестра му го прегърнала и му казала:

- Братко, а ти какво ще правиш сега, когато ще бъдеш съвсем беден и безимотен? Остани при мен, аз и децата ми ще те гледаме до старините ти, защото ти ми направи голямо добро.

А братът отговорил:

- Не искам отплата за това, което ти дадох, сестрице, искам само да бъдеш щастлива, защото много те обичам. Не искам да тежа на теб и на семейстовото ти, виждаш, времената са трудни за всички. Не искам да тежа и на близките си, затова ще тръгна по света да помагам на хората с единственото, което ми остана - вярата ми.

Като чули това, близките му се натъжили, защото много го обичали, но като видели, че Йоан е щастлив от решението си, се сбогували с него и го благословили за дългия път.

Решил Йоан да отиде далеч от градовете и селата на хората, за да може на спокойствие да се моли на Бог да опрости греховете и болките им.

Вървял, вървял дълго през поляни и долини и накрая се изкачил на една много висока планина, откъдето се виждала цялата земя като на длан. Ти изкачвал ли си се нависоко и дали си виждал земята като на длан? Човек се чувства мъничък, съвсем мъничък и намира мястото си в света.

Йоан останал там, хранел се с листа и коренчета, пиел вода от бистрите планински извори и нощувал в една пещера.

Хората узнали за него, много му се чудили, нарекли го отшелник и пустинник - уж заради това, че живеел сам в толкова пусто място. Само че те не знаели, че животните от планината и от равнината сами идвали при Йоан, говорели му на техния си език, а той ги разбирал и им помагал в техните им животински работи. Как така ги разбирал ли? Когато обичаш някого, го разбираш.

Да, дори и страшните вълци и мечки идвали с малките си при него, а той ги галел и чешел по ушите и те му се радвали, защото усещали, че сърцето му е добро и изпълнено с желание да помогне на всички.

Накрая започнали да идват при него и хора от различни места - молели го да поиска от Бог оздравяването на близките им или пък прошка за сторени лоши неща. Йоан изслушвал мъките на всички, утешавал разплаканите и отчаяните и изпълнявал онова, за което са го помолили - дори молещият да бил най-страшният престъпник. Ала никога не вземал пари и дарове за стореното, а казвал на учудените хора така:

- За какво са ми вашите пари и вашите скъпоценности тук, в планината? Идете и ги дайте на бедните и бъдете щастливи!

Скоро мълвата за този необикновен човек достигнала и до самия цар и той дошъл при отшелника, за да го изпита и да поиска мъдър съвет за управлението на царството си.

Какво си мислиш, че казал Йоан на царя?

Казал му само едно - че единството прави силата, че задружни народ и владетел могат да победят всяко зло и нещастие.

Замислил се царят над думите му, а през това време Йоан гребнал шепа вода, за да накваси устните си. Видял това царят и му казал:

- Как може мъдрец като теб да пие вода от шепите си, нима нямаш дори чаша, с която да гребнеш от извора? Тогава аз ще ти дам моята - моля те, приеми я като благодарност за мъдрия съвет, който ми даде.

Извадил царят чаша от злато, покрита с искрящи скъпоценни камъни и я подал на отшелника, но той се усмихнал и отказал да я приеме с думите:

- Царю, аз не искам дарове в замяна на стореното добро, та дори това да е дар от теб, в чиито ръце са съдбините на царството ни... Имам всичко, което ми е нужно - моята вяра и любовта ми към живинките и света, не ми трябва нищо повече. Вземи обратно чашата си, отнеси я в двореца и нека потомците ти я вдигат в наздравица, за да пребъде царството ти!

Царят си взел обратно подаръка, поклонил се на мъдреца и си тръгнал.

Дълги години отшелникът Йоан помагал на хората, докато накрая Бог не прибрал душата му при себе си. Потомците на онези, които намерили спасение в добрите му думи и в добрината му, го почитали като светец и го нарекли свети Йоан Рилски, по името на планината, където живял.

Мислиш ли, че той наблюдава от небето какво правим и накъде вървим - по лош или по добър път и, независимо от всичко, ни помага?...

Fingli: Автор - Slon-Madrigal

Някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че аз вече не мисля за теб. Ще го научиш от моите приятели, тръгнали на погребението ми. Някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че аз вече не мисля за теб. Ще го усетиш в лъчите на слънцето, което ще е натъжено от липсата на усмивката ми. Ще го почувстваш във вятъра, който вече няма да разнася стиховете и разказите ми. Ще видиш как дърветата са с окапали от студения ми поглед листа. Кожата ти ще настръхне, усетила, че вече никой не се е заклел да те пази. Ще усетиш как цветовете не са същите, а са помръкнали като в отдавна избелял вестник. Ще го научиш от моите приятели, тръгнали на погребението ми. Ще останеш много изненадана, защото всички тези промени, които може би ще горят в мозъка ти, преди са били невидими за теб. Невидими, защото е много трудно да обясниш на слепец колко е красив залезът, на глух - колко прекрасна е песента на птичките в пролетната гора, а на каменната статуя - какво е любов. Така старият дъб никога не би могъл да обясни на розата какво е пролет, понеже всичко, което тя е виждала, е късна пролет. Затова той никога нищо не обяснява. Просто стои и мълчаливо се любува на алената й красота. Той знае, че лятото ще дойде... че розата ще увехне... че той все още ще е тук, а нея вече няма да я има... знае, че е безполезно да си мисли или да говори каквото и да било... затова мълчи и единствено от време на време й прави завет, когато завали градушка или лъчите на слънцето станат прекалено непоносими. Някой ден може би ще разбереш за какво става дума. Може би ще е след година, сто или никога. Може би тогава ще дойдеш на гроба ми, ще оставиш до надгробния камък една почерняла като болка роза и ще вземеш едно листо от стария дъб, пораснал до купчината пръст, която някога съм бил аз. В това листо ще съм целият аз: усмивката ми, погледите ми, гласът ми... любовта ми. Може би то ще успее да те опази от всички грешки и последствия, които са се струпвали отгоре ми през годините... или поне от най-опасните, от които боли като локва разтопено желязо, излято на мястото, където доста отдавна се е намирало сърцето. Трудно ли е да повярваш, че на света няма такова нещо като чиста, искрена, неоцапана с плътски помисли любов? Понякога е лесно. Вярно, че когато всичко рухне, когато човекът отсреща те отблъсне, понеже мисли, че всички мъже са еднакви и се интересуват единствено от секс... или пък той е този, който търси именно краткотраен флирт и/или бурна нощ... вярно е - тогава има болка. Страшна болка, съизмерима единствено със средновековните инквизиторски трикове. Не че преди не е имало болка. О, не! Нека този, чието сърце не се е сгърчвало от болезнена наслада при вида на малко бяло облаче, слънчев лъч, полъх на вятъра или каквото и да е, в което той да е забелязвал нещо от чертите на онази в сънищата му, нека той се изправи и каже: "Аз не съм живял истински!"... Някой ден... някой ден... някой ден... Как един човек може да съчетае в себе си едновременно мазохизъм и оптимизъм? Как може едновременно да се наслаждаваш на сладката болка и в същото време да се надяваш, че тя все някой ден ще спре, за да отстъпи мястото си на другата, още по-неизмерима сладост? А ако прибавим към това и реализма, който неумолимо подсказва, че това няма да се случи никога, бъркотията става просто невероятна. Но докато не настъпи краят на този хаос, който неизменно приключва или с рай, или с ад... докато не дойде онзи прословут "някой ден", какъвто и да е той и каквото и да ми донесе... докато съм все още жив и химикалката все още пише... нищо не може да ме спре да ти изпращам тайните си целувки по вятъра, скритите си погледи по слънчево, докосванията и прегръдките си по лунните лъчи, както и стиховете си, вплетени в аромата на една роза. автор: Wizard

Р а з д я л а

Тя беше весела, игрива,

с очи зелени, също кат мъниста,

тя бе божествено красива

с грациозно тяло и глава златиста.

Беше есен, а нощта - студена,

намерих я на пътя гладна и пребита,

проклех тогава цялата вселена,

прибрах я вкъщи, яде до насита.

След моята постъпка благородна

помежду ни пламна обич всеотдайна

скоро тя сдоби се с рожба първородна,

на бащата самоличността обаче бе тайна.

Защото наше село е голямо

пустото му, всяка къща пълна е с мъжкари

та, ще ви кажа аз прямо:

"Излезе палавница тя, другари".

Видял я бях аз неведнъж

с дръгливи, силни, слаби, тлъсти

кръстосвайки нашир и длъж

край селото горите гъсти.

Не мигнах преди да взема аз решение

за майка и дете да грижа се не мога,

и с риска да извърша прегрешение

натирих ги от моята бърлога.

И досега аз плача нощ и ден,

тя беше моята кобилка,

с жребчето дадох я във дом студен

с парите купих си швейцарска крава Милка.

К о ш м а р

Сънувам, че съм в ада

и и правя серенада,

а тя се скрила зад пердето

и звъни на МВР-то.

Чу се шум иззад дувара

и пристигна някой с пълна пара.

Що да видя, съперникът ми със базука

"Леле, костите ми ще изгният тука."

Той докато зареди снаряда,

драснах в близката ливада,

ала ограден бях от професионалисти,

освен полиция, ме чакаха и журналисти.

Смъртното ми наказание за ужас мой

присъдили да го изпълни той,

на сапун да ме направи във голям казан

... събудих се във пот облян.

И н ц и д е н т

Таз салата мексиканска

се оказа ланска,

тя червата ми обърна

и лицето ми посърна.

В продължение на нощ и ден

останах нон-стоп в плен

къде ли - в сградата със двете нули

далече от човешки хули.

Добре, че беше есен,

макар престоят да не беше песен,

представяш ли си, ако беше люта зима

гледката ще бъде трижди по-незабравима.

Накрая писна ми и с твърда крачка

след обявена гладна стачка

излязох гордо от затвора

и се озовах във двора.

Но писано ли е, ще стане,

криза нова ме подхвана,

действието разви се точно тука ...

после спря от всичко да ми пука.

З А У Р О К

Един ден аз отправих взор

в имота на съседния ни двор,

градината пращеше от пъпеши и дини

и дървета пълни със смокини.

Денят бе дълъг и горещ,

догаряше като безкрайна свещ;

дойде нощта като жена прохладна

и момента във обятията и да се прокрадна.

Прескочих общата ограда лесно

и хвърлих се в бостана бесно;

погълнах много зеленчуци - хрус-хрус,

макар да имаха на тикви вкус.

След туй се движех доста трудно -

причината дърветата да атакувам мудно;

но нали бе всичко на аванта,

напълних с плод една голяма чанта.

Веднага щом привърших с тази стъпка,

по мен пробягна гладна тръпка;

първата смокиня бе горчива,

а втората пък твърда и тръпчива.

За трета не остана време,

под напора на тежко бреме

под мене клона се прекърши

и визитата ми на дървото свърши.

Тоз момент за мене бе превратен -

реда на падане оказа се обратен;

първо аз натъртих си ребрата,

после клона ми се свлече на главата.

Това бе най-малкото, което ми се случи,

след миг ръката ми капан улучи;

веднага изревах като ранена мечка,

за всеки случай и като котка във горяща печка.

Връщах се във тъмното по мойте дири,

когато край ушите ми куршум изсвири;

пристигна от ловждийска пушка,

собственикът на имота бе ме взел на мушка.

Вероятно от пробудената жажда за живот

обля ме мигновено тежка пот;

втурнах се, но се препънах в жица

и се пльоснах по корем във някаква варница.

На косъм бях да се удавя

но успях и с тази трудност да се справя;

ала в тъмното със новата премяна

превърнах се в мишена най-мечтана

Бях близо до оградата заветна

когато черно куче върху мен се метна,

бе битка безмилостна и люта,

победих, но пък куршум ме жегна в бута.

С последни сили, но с късмет

открих пролука в гъстия и остър плет,

сгреших обаче в своята преценка

и тук се разигра финална сценка.

Така заклещен в неудобна поза

получих бой във конска доза,

горката пушка, и тя пострада

във задните ми части счупи си приклада.

Оттогава всяка нощ сънувам пъпеши и дини

отвътре пълни с сладко от смокини

отвън пък с фигурки от вар

тъй дълго печени на жар.

А вечер с дядо щом поседнем

пред камината на топло,

щом той разкаже за войната,

аз от болка вия към луната.

Източник:phys.uni-sofia.bg

К ъ с м е т

Тъй както си вървях - и хоп,

насреща - поп!

Насреща поп и попадия -

от попа лъхаше на спирт,

по-точно на ракия.

А попадията - една ...

Започнах с нея флирт,

започнах, ама на!

Изфъфли попът - стоп!

И таз добра!

Ще хвърляш чоп -

ези-тура.

И бута ми монета,

а в монетата - късметът ...

Подхвърлям я - ега ти чопа -

падна ми се попа!

Н о в о г о д и ш н а с л у ч к а

Мама каза: "Синко, Дядо Мраз

тази вечер ще преспи у нас -

нещо му е изморен еленът,

а навън е нощ и е студено."

Но на мен не ми минават тия,

в Дядо Мраз познах един комшия.

Ех, дано си дойде татко с влака,

хубаво да ги насуровака.

Н а с е л о

Убаво е наше село -

чудна убавинья!

Зиме бело побелело,

пролет черна тиня,

лете голи камънаци,

есен дуа ветър -

и за нашите мераци

ни квадратен метър ...

Г е р а н

На сред село, на мегдано,

язе често ода,

оти тамо е герано,

дека вада вода

Ала герано ни, значи,

от едно си страда -

сичко порой дека влачи,

се у него пада.

Иначе геран един е

пълен с минерали,

оти сите наши свине

са у него срали ...

Който нашта вода смуче,

неще я забрави,

че и шугавото куче

тамо се удави.

Източник:phys.uni-sofia.bg

Хаха, чак да се записвам не знам... Иначе от доста отдавна я знам тази приказка наизуст и мога да я рецитирам Честно казано не знам как се прикачва тук файлче за да можете да чуете как наистина звучи

Един чувсетвен разказ, който те кара да победиш себе си...

Бих искала да го споделя с вас.

* 3 – ка *

- Хайде, не е толкова недостижимо, колкото изглежда в мечтите! – му бях казала преди време.

Тогава той се беше усмихнал на думите ми с доброта и търпение, прощавайки ми всичко и сегашните и последващите ми по детски дръзки намерения.

- Знам, нали ти казах, че през Декември щях да го направя, но тогава още не те познавах.

- Може би сега е момента... нищо, че не е Декември – настоях аз – Може би сега се е върнало желанието ти, вече осъзнато и непоколебимо. Съвсем леко се прокрадва и търси своето място сред сексуалните ти предпочитания. Не е нужно да го подтискаш или скриваш. Просто бъди честен.

- Виждам, че правиш опити да НАХЛУЕШ в главата ми – ми беше отвърнал той с широка усмивка. – Там, където аз самия, дори не мога да ВЛЯЗА...

Оттогава не мина много време...

- Аз съм в главата ти слънце мое, първо влизам АЗ и първо влизам ТАМ, мисля, че ти го бях казала?

- Ах, ти, манипулатор такъв. Ела тук! – нежно ме дръпна към себе си той, поставяйки ръцете ми около врата си.

- Манипулатор? – устните ми намръщено увиснаха. - Не, по-скоро, искам да гледаш на мен, като на ”Предоставяща ти изкушение”, забавляват ме нетърпящите възражение фрази, като ”Сексът е предназначен за двама”. Трябва ми доказателство.

Погледа му за момент помръкна, но той се владееше толкова изкусно, че беше съвсем възможно да си бях въобразила тази сянка на недоволство.

- Да, това го бях казал аз. Какво искаш ти, а? Искаш да видиш, колко държа на теб ли? Дали ми се прави секс с друга? С две? Да провериш доколко е истинско нашето ”Синхронно плуване”? Какво?

- Не, искам друго. Да те освободя от мисълта за редно и нередно. Да сложа съблазнителното предизвикателство в краката ти, да те погаля с подканващ жест да опиташ вкуса му... но ти да вземеш решението. Разбираш ли ме?

- Месиш се там, където не трябва... ще сгрешиш! – гласа му беше скован, напрежението му приятно ме изненада. - Сега съм с теб, не мога да направя това...

”Едва ли... помислих си, нали Те усетих, за това започна всичко. Не звучиш никак убедително, та аз почти докосвам колебанието ти... И понеже искам да те опозная, мисля, че трябва да ти дам точно това, което те тревожи или по-точно да се опитам да го преживея с теб... А ако ти решиш да ме опровергаеш, няма да се двоумиш, просто ще издържиш на провокациите ми. Лесно, нали? ”

- Ей, за какво се замисли? Може би... че трябва да се откажеш... - очарователните очи, любопитно се взираха в мен, а после някак си избягваха погледа ми.

- Аз просто искам да придам форма на това, което ти не смееш да изречеш на глас. Само това! И ако се окаже, че греша, повече никога няма да заговоря на тази тема. Но ако съм права, дори и два милиграма права, че би опитал да бъдеш едновременно с... тогава какво?

- Какво? – звучеше язвително

- Какво, ти ми кажи?!

- Искаш да развалиш нещата, мисля...

- Предизвиквам те, но ти не се справяш!

- С кое? Просто си обмислям подхода...

- Много се пазиш, Слънце... застани на едно мнение. Забравяш, че аз съм от твоята страна.... И двама сме в това и участваме... а целта е себе-опознаване или бягство от скуката, ако щеш!

- Мисля , че се опитваш да ми препишеш своите фантазии. Но те, ще донесат тъгата. Не искам да те наранявам...

И в момента, който го казваш, ”напипвам” фигурата на втората жена, която става все по-ясна в съзнанието ти. ”Ако това са моите фантазии, какво правят те в твоята глава?”

- Аз не мога нищо да ти откажа. – добавям гласно, сякаш на себе си.

Думите му ме бяха накарали да се усмихна. Но не с онази тържествуващата усмивка, която ми казваше, че съм права, а другата осъзнаваща абсурдността на вричането в постоянството. Мисля, че в именно в този момент съмнението у мен изчезна. И вече имах отговора, който исках да получа. Но аз не можех да спра, трябваше да стигна до края, беше вече въпрос на отстояване и самообладание. Нали трябваше за пореден път да се докаже теорията, че птиците умират сами...

Стоим в полумрака на еротично приглушените светлини. Ние... Бара е препълнен. Тихата отпускаща музика на саксофона лази около нас и сякаш напомня загадъчна фото-сесия на Playboy. Фотьойлите са меки и удобни, поели сластно тежестта на телата ни. Коктейлът е фин и опияняващ. Харесвам атмосферата на нощните заведения. Зареждат ме с онази дива, краткотрайна енергия, която ми нашепва, че трябва да бъде изразходена до последната капка. Защото няма време. Слънцето скоро ще изгрее и ще трябва отново да се превърнем в делничните роботизирани човечета безлично загледали ежедневието си, в което всичко е така подредено и в същото време е такъв хаос. Искам да избягам от това... с теб. Да ти предложа нещо различно, необичайно... нестандартно, но и близко до нашата природа. Нещо, което да ни отдели от границите на себичната ни принадлежност, да ни издигне нагоре, като разпилян бял пух на глухарчета и да ни направи част от независимият въздух. И после ще те отведа, за да видя как се превръщаш в чужд.. ще те споделя със света, ще раздам всяка част, която имам за да не отнемам нищо от теб, стремейки се да те запазя единствено за себе си.

Ще бъдем аз и ти. И... Тя... Коя е тя? Какво значение има? Тя е ЕДНА от онези, с които ще бъдем в това съчетание от трима.

Искам да ти доставя удоволствие. Безусловно! Повярвай ми, знам значението на това, което казвам. Искам да знаеш, че имаш избор и че аз ще го уважа докрай. Това ще бъде единствения безрезервен подарък, който някога ще направя на някого. Приеми го с наслада и без чувство за вина. Щом всичко във вселената има една и съща душа, значи и най-скъпия копнеж по някой, МОЖЕ да намери отражение в близкостоящия до теб в ТОЗИ момент, стига правилно да го подадеш. Ще те поискам, както никога преди - чрез някой друг. Нали ти казах, това не ти се е случвало досега... Ще бъдем далеч от всички предразсъдъци... Защото - само тези, които не познават граници са истински свободни. Отпусни се, ще бъде хубаво.. Знам, че си мислил за това. Много пъти. Безгласно. Представял си си я... - Тройка-та, било е хубаво... значи ще е и лесно... Дели те само една крачка от това, което ти наричаш фантазия, а аз - основа на преживяването... Остава само действието, което не е нищо друго освен повторение или импровизация на вече направеното. Само е д н а крачка от малката, плаха, желана и толкова близка, толкова реална фантазия. Ти попадаш в нея и тя така плътно те обгръща, че усещаш налягането на цветния й въздух върху себе си, напомнящ сцена от филма ”Контакт”.

И ето ни... в действителността. Посрещам те на ръба – между непоносимо бленуваното и непристойното, облечена в тънка прозрачна паяжина. Свалила гордостта и вървяща с разсеяни стъпки върху правилата за моралност... До мен сте ти и Тя. Поставям ръката Й в твоята. Младостта лъха от тялото Й, устните Й са чаровно извити нагоре в розовото си и застигащи... Приличаме си... много... особено по това, че те искаме... веднага, до последния ти стон... за да те потопим... в себе си.

Зелената нерешителност на очите ти се впива в мен. Не, не търси мислите ми, късно е. Те не принадлежат на мен. Заедно ще бъдем, но отделни. И никой от нас няма да спре това, защото рискува да бъде обвинен в слабост, прекомерна зависимост и липса на самоконтрол. Мога, ако поискам да се върна назад, но така, сама себе си ще пресека... НЕ, МИ ЛИПСВА увереност, ЛИПСВА МИ ПРИЧИНА, КОЯТО ДА СПРЕ смелостта.

Свалям дрехите ти, една по една... съпровождаш ме с очи... Тя посяга към теб...

Какво усещам сега? Ето, че пак се изразявам, чрез емоциите си. Реакциите ми са леко забавени, а трептящия въздух бучи в ушите ми, заглушавайки мислите ми. Къде подтиснах ревността и всички онези толкова човешки чувства? Има нещо комично в оцеляването, особено, когато за да се докаже започва да се отрича.... просто трябва да вляза и в Нея....

Гърдите Й са на нивото на очите ми, очертани дръзко под прилепналата червена блуза. Ръката ти бавно се плъзга под гъвкавата мека материя и аз сякаш виждам С ръката ти... и докосвам с очи нежната Й кожа. Дишам на пресекулки... знаеш, кога се случва това нали? Обичам да дишам така... Обичам да описвам усещането от правенето на sex, толкова е невероятно изпълващо ме... а теб плътно обгръщащо те... Всичко е, като на сън. И аз съм едновременно и зрител и актьор, и режисьор и статист... И усещам твоите и Нейните ръце върху тялото си. И оставям следи с дъха ти по кожата й. И вкусвам от моите и Нейните устни чрез теб. И я обладаваМЕ... Тя омекотява... а аз се превръщам в капчици прозрачна страст върху твоите пръсти, които устните ти изяждат безпаметно.

Не трябва да мисля за това, като за... изневяра или предателство или следствие на недостатъчна емоция... Това е само експериментален миг... но е и мигът в който трудно пораствам, осъзнавайки една голяма моя грешка... не можеш да бъдеш единствен – полигамността е генетически оправдана. Но можеш да бъдеш най-предпочитан и това не е никак малко в инстинктивното ни съществуване. И след тази нощ вече нищо няма да е същото, защото аз начертах Границата. Движението на мощното проникване... тласъка на премислената ти нежност и скършеното цвете в мен, отделиха завинаги душата от плътта ми. И аз успях да изпитам чистото физическо удоволствие, което романтизма в мен беше деформирал.

Отдавам се на замайващото ехо на възбудата, защото суетата и ”индуктивно” присвоява. Може да ме смачка, тъй както се отдалечавам от нея. Изпитвам невероятно удовлетворение от нарушаването на идеологията за истинското съединение, възможно само с двама души. Чувствам онзи мощен прилив на енергия, който ме издига над света и ме прави негова богиня. И вече мога всичко, щом успях да преодолея себе си, щом победих убийственото чувство за собственост и превърнах тъгата да деля любовта от унижение в личностна изява... Нужна ми беше самодисциплина, търпение и надежда за да Ни простя, да претворя собствените си нагласи. И да осъзная, че Това е чисто сексуално преживяване, поредното удоволствие, което си доставяме, едно от всичките по пътя към нашето взаимно откриване.

Нали така?

Нощта е с вкус на греховна страст... ювелирна. Три-измерна. Три-нюасна....

Лежим с преплетени тела аз, ти и тя, сега сме свързани завинаги в малката еротична тайна, която ни е обвила в нежната си хватка… А сега, какво... - слаба усмивка декорира лицето ми. За какво ли си мислите, ти и Тя? Аз си мисля за захарта. За нейната упояваща сладост, за способността й илюзорно да утолява глада и за малката трайност на тази заситеност, след която следва, какво... още по-голяма празнота...

* * *

cult.bg

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: "Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от kоето имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко". Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?

- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.

Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.

- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.

- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми – отговори той.

- Докато се сбогувахте, дочух че каза 'Желая ти достатъчно'. Мога ли да попитам, какво означава това?

Той се усмихна.

- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.

Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.

- Когато си казахме 'Желая ти достатъчно', ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо: Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките

радости в живота да изглеждат много по-големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното

'Довиждане!' Той се просълзи и се отдалечи.

Приятели мои и любими - Желая ви ДОСТАТЪЧНО!!! Казват, че "е нужна минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш, и цял живот да го забравиш"

Изпратете тази фраза на хората, които никога няма да забравите. Изпратете го и на човека, от когото сте го получили. Това е кратък начин да им кажете, че никога няма да ги

забравите. Ако не го изпратите, това може би означава, че много бързате и трябва да понамалите малко темпото, за да се насладите на това, което е около вас и хората, които ви заобикалят. Желая ви достатъчно!!!

Източник: www.izvorite.com

Редактирано 12 октомври 200619 г. от selia (преглед на промените)

Благодаря selia,

ако има как да изпратим това на всички хора.

Желая ти достатъчно и на теб.

Редактирано 14 юни 200719 г. от Вало (преглед на промените)

Благодаря selia

Ако не го изпратите, това може би означава, че много бързате и трябва да понамалите малко темпото, за да се насладите на това, което е около вас и хората, които ви заобикалят. Желая ви достатъчно!!!

И на теб ти желая достатъчно

Приятели мои и любими - Желая ви ДОСТАТЪЧНО!!! Казват, че "е нужна минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш, и цял живот да го забравиш"

Чудесна тема,браво!Заглавната фраза изумява със своята простота и изчерпателност.Все пак,геният е в простотата!Макар и малко да ще са хората,които ще разберат и осмислят подобно послание.

Винаги е хубаво да го прочетеш! Но мисля, че Лили го беше публикувала...все пак е прекрасно!

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО

Живяла някога отдавна вън от времето една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:

- Аз знам, коя съм аз!

- Чудесно,- отговорил Бог,- и коя си ти?

И Малката Душа му отговорила:

- Аз съм Светлина!

Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:

- Вярно е! Ти си светлина!

Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно, разбират всички Души в Царството на Бога.

- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!

Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова което са всъщност) и казала:

- Боже, здравей! Сега когато знам, Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?

И Бог отговорил:

- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?

- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа,- едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!

- Но ти и така вече си Светлина,- повторил Бог, отново с усмивка.

- Да, но искам да го усетя, да го почувствам!- викнала Малката Душа.

- Е, какво пък, - Бог казал засмяно,- Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията, - но после изражението на Бог се променило,- Само че тук има една такава работа…

- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.

- Не съществува нищо друго освен Светлината. Виждаш ли аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си

- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.

- Помисли за това ето така, - казал Бог,- Ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И слънцето не би било Слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално Слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината?Е как е задачката?

- Ама че си и ти Боже,- присвила очи Малката Душа,- измисли нещо друго!

Тогава Бог пак се усмихнал и казал:

- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.

- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.

- Това, което ти не си.- Бог отговорил.

- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина?- заплакала Малката Душа.

- Само ако избереш да се изплашиш,- отговорил Бог,- Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш.И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.

- О,- казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.

След това бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо- ти пораждаш неговата пълна противоположност.

- И това е велик дар, - Бог казал,- тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно.Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог,- когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!

- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.

- Ами, разбира се! - засмял се Бог,- това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.

- Еха,- казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост,- Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!

- Да, и го можеш още сега,- Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа,- Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?

- Как така, коя част от особеното и необикновеното?-повторила Малката душа,- аз не разбирам.

- Разбираш,- започнал Бог,- да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър- значи да си особен. Да си нежен- значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?

Малката Душа поседяла известно време в мълчание.

- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! -възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен- това също значи да си особен.

- Да, - съгласил се Бог, - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.

- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа.- Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина, да си прощаващ значи да си особен?

- О, да,- с увереност казал Бог,- това е много особено.

- Добре,- казала Малката Душа, - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.

- Добре,- казал Бог, - но има нещо, което ти трябва да знаеш.

Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.

- Какво е това?- попитала с въздишка тя.

- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.

- Никой?- не могла тя да повярва на току що чутото.

- Никой!- отговорил Бог,- всичко, което съм създал е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.

И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и от всякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.

Гледайки безкрайното множество събрали се души ,принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.

- И така кому ще прощаваш?- попитал Бог.

- Ммм-да,- казала Малката Душа,- изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.

И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.

- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа,- аз ще ти помогна.

- Наистина ли?- светнала Малката Душа,- какво е нужно да направя аз за това?

- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.

- Можеш ли това?

- Разбира се!- усмихнала се Дружелюбната Душа, в следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за които ти ще можеш да ми простиш.

- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това?- попитала Малката Душа.- На теб, най- съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Какво може да е причината, ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?

- Отговорът е много прост,- казала Дружелюбната Душа, - ще го направя затова, защото те обичам.

Малката Душа била удивена да чуе този отговор.

- Не бива да се учудваш толкова,- казала Дружелюбната Душа, - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние, ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.

И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Надолу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.

Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае, това, Което Сме Ние Всъщност.

- По такъв начин, - продължила да обяснява на Малката душа,- този път, в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.

- Но какво ще направиш?- попитала Малката Душа, малко нервно,- какво ще бъде това наистина толкова ужасно , което ще направиш?

- О, казала Дружелюбната Душа с усмивка, - непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:

- Знаеш ли, за едно ти си определено права.

- За какво?- поискала да знае малката Душа.

- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.

- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува.- Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща!- и тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.

- И така, какво ти искаш?- попитала я Малката Душа,- Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!

- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел!- прекъснал разговора техен Бог,- Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.

И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.

- Е, какво мога да направя аз за теб?- попитала отново.

- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка,- започнала

Дружелюбната Душа,- в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш…В онзи момент…

- Да?- прекъснала я малката Душа,- какво тогава…?

Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:

- Помни Коя Съм Аз Наистина.

- О, ама разбира се!- възкликнала Малката Душа,- Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.

- Добре,- казала Дружелюбната Душа,- защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.

- Не! Никой няма да ни потрябва!- отново обещала Малката Душа.- Аз ще помня коя си ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш- шанса на позная, да почувствам това Коя Съм Аз.

И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.

И Малката Душа с нетърпение чакала, кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.

Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа- радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:

- Помни завинаги, - усмихвал се Бог,- Аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

източник: www.izvorite.com

Много хубава и поучителна приказка.Благодаря..

...Уф принтирах я най-накрая. Навява ми спомени...откъде ли???

Когато обърнах внимание на въпроса, се оказа, че имам в себе си около шестотин песети. Шестотин и петнайсет. Беше към два часа сутринта и едно от двете - или купувах пакетче цигари в единствения отворен бар, или купувах кутията мляко за детето. Яд ме беше, че съм се докарал до това нелепо положение, но така или иначе карах колата по пътя към селото без да знам какво да предприема.

Не можех да се върна вкъщи за пари, защото през това време щяха да затворят бара. Не можех и да поискам, по ред причини, да платя допълнително на едното или на другото място. Трябваше в крайна сметка да избирам между цигарите и млякото на прах.

Разбира се, нищо страшно нямаше да се случи на детето, ако прескочи храненето в шест сутринта. Много бебета от бедни семейства се развиват нормално като поемат две трети, а даже и по-малко от това, което получава нашето дете. Нямаше причина за тревога. Ставаше въпрос да се лиши от един-единствен биберон по изключение. Смешно беше да се предполага, че му се нанася вреда. Достатъчно би било, например, детето да има леко смущение в храносмилането, и всеки разумен лекар да препоръча това хранене да се прескочи. Няма да купя кутията "Натива 1" и това ще остане без последствия. Ще купя цигари и детето ще прескочи едно ядене. Въпросът е разрешен.

Мислех си, че е разрешен. Но как да не се опасявам, че стане ли шест, детето няма да се разплаче и не ще ме връхлетят угризения? Как можех аз да оправдая това, че съм дал предимство на собствения си порок пред нуждата от храна на детето си? С какви сили щях да посрещна тази действителност, която, от друга страна, аз сам ще съм предизвикал? Щях ли да бъда в състояние да измисля някаква причина, за да поставя егоизма си над глада на едно дете? Колкото и мъчително да бе желанието ми да пуша, можеше ли да заличи нравственото падение, към което ме водеше неговото уталожване? Съвършено ясно го разбирах. Бях на път да извърша една низост и да се обременя завинаги с постъпка, за която скоро щях да се упреквам. При това без да смятам реакцията на Алисия, ако се върнех във вилата без "Натива 1", но с пакетче "Уинстън" в джоба. Дали тя можеше да разбере това? Дали можеше да го прости? Макар че и тя пуши, а може би именно защото пуши, Алисия можеше да насочи към тази моя слабост озлоблението, до което постепенно я бе докарала моята явна небрежност по време на летуването ни.

Ясно ми беше, че трябва да купя "Натива", а същевременно не успявах да постигна пълно спокойствие. Желанието да пуша се надигаше, щом помислех да го пренебрегна. А защо пък трябваше Алисия да узнае, че аз поставям пакетче "Уинстън" над кутия мляко? Можех просто да й кажа, че не съм намерил мляко. Можех да й обясня, че в аптеката е имало само от онзи вид, който кара детето да повръща. Каквото и да е. А и не беше страшно, ако детето ревне в определения час. Не е лошо децата да плачат от време на време, още по-малко когато причината не е сериозна и е известна. От друга страна, за причината отговарях аз и самото поемане на вината ще се изрази по-късно в по-голямо внимание и привързаност към човечето. Какво повече би могло да иска то за едно пропуснато леко хранене? В крайна сметка нещо, което може да изглежда сега недостойно, ще се превърне в значителна придобивка за него. Така си казах аз. С други думи, започнах да бръщолевя. Защото как да не си дадеш същевременно сметка, че този вид приказки са хитруване, с което прикривам желанието си да пуша? По-достойно би било да приема, казах си аз, че в подобни обстоятелства човекът е такъв. Силата на пристрастяването, колкото и да е вредно то, надделява над алтруистичните съображения. Дори когато са свързани с едно бебе. И на всичко отгоре това бебе е твое дете.

Закон на живота, отсъдих аз. Но веднага съзрях подлостта си. Жена ми сама вкъщи, измъчвана от лумбаго вече трети ден, приготвя тази вечер спагети, докато аз се обявявам за неспособен да се лиша от цигари за няколко часа, и то за да може синът ми да се нахрани. Алисия много рядко искаше да й се помага и сега, когато по изключение бе потърсила съдействието ми, аз се чудех какво да измисля, за да я измамя и да оставя сина си гладен. От друга страна, трудно ми беше да призная, че това проклето положение можеше да се избегне, ако просто бях съобразил да погледна колко пари нося в себе си. А можеше действително да се избегне и ако Алисия кърмеше детето. Много е удобно така. Пращат те в два часа сутринта за кутия мляко на няколко километра от къщи, принуждават те да не пушиш и за капак оставаш с чувството, че си някакъв злодей. А през това време всеки си гледа своето. Аз изпълнявам каквото трябва, но жените и децата много си приличат. Тя казва, че няма да кърми и не кърми. Точка по въпроса. Детето плаче, защото си иска биберона, плаче до посиняване. Все едно, нищо. Аз обаче съм подтикнат да се лутам без покой между безчестието и героизма. Ако Алисия беше на мое място, щеше да купи пакетчето "Уинстън" и, в случай на нужда, да даде подсладена вода на детето в шест сутринта. И готово. Ама детето продължавало да плаче? Хайде още малко подсладена вода и една яка глътка психосома. Толкоз по въпроса. Защо да не постъпя и аз по същия начин? Виждаха се вече светлините на селото и аз взех окончателното си решение. По дяволите царството на майчинството и тиранията на детето. По дяволите шантажа на слабостта и великодушието. Пристигнах и спрях колата. Насочих се към бара. Сложих решително ръка на дръжката и прочетох присъдата: "Затворено".

Fingli: Автора, автора!...

Автор - Висенте Верду

Висенте Верду е роден в Елче през 1944 година. Работи в престижното литературно списание "БАБЕЛИЯ". Автор е на книгата с рисунки "Ако не правите подаръци, ще бъдте убит" (1971), на многобройни есета и на сборника разкази "Герои и съседи" (1989).

Редактирано 14 октомври 200619 г. от Fingli (преглед на промените)

ЛУНИЧКА ОТ ТВОЕТО ЛИЦЕ

Знаеш, че ще се пробудя преди зората. Ще те търся като ослепял, докато се сетя, че си долу, в апартамента на вашите. Ще погадая тази таванска кутийка, но смазан от здрача, ще се тръшна обратно и пак ще си представям теб. До болка ще стискам зеници, за да видя луничките над чипото ти носле, белите ти ръце, усмивката ти. Да те целуна.

Безкрайно ще чакам първите лъчи да разцепят дървената рамка. Прозорчето е тясно, притиснато от комина, но побира целия Млечен път. В нашия апартамент стъклата са френски, на вилата притежаваме тераса, но тук, от твоето таванче открих изгрева. Червените лъчи ще залеят стената - ръбеста, варосана и облепена с плакати на "Бийтълс", които ти закачи, като ме настаняваше. Ще мине миг и ще видя статуйката - светлината ще докосне първо бисерното й чело, после ще погали всичките й сенки. Пък аз ще съзирам във фигурката теб, и ще си въобразявам, че аз те докосвам, с моите длани.

Ще се появиш и самата ти! Ще си се напъхала в дънките, пуловерът ще се спуща по бедрата ти. Ще потърся с устни луничките - тези милиарди слънца, греещи по лицето ти. Ще ме гушнеш в белите си ръце и свят ще ми се завие. Ще се сетиш, че ми носиш закуска. Ще измъкнеш под пуловера сандвичите, които си приготвила. Ще ги излапам като смахнат, понеже са от теб и са вкусни, а ти свито ще ликуваш.

За секунда ще се стегна и ще хукнем към тренировъчната зала. Тролеят ще е още празен, залата - залостена. Първи ще пристигнем, ще си припомним новите детайли, определени вчера. Ти ще ми съобщиш, че нашите пак са се обаждали на вашите, че вече не те заплашват, а те молят да ме вразумиш да се върна. Ще ми обясниш, че майка ми се отрекла от фикс-идеята да ме урежда да следвам в чужбина, и ти ще си съгласна, че трябва да се върна в гимназията, за да получа проклетата диплома. Ще се опиташ да ми втълпиш, че е тъпо да не завърша, след като съм изтърпял толкова години и до бала остава само месец. Тогава - знаеш - няма да ти отговоря, за да не разваля тренировката и целия ни ден. И ще млъкнеш, за да се целунем.

Момчетата и момичетата от състава вече ще са се събрали, ще сме навлекли триката и ще сме на подиума. Ти пак ще зарежеш ролята си, за да ми помагаш. Иво ще ти се скара да работиш твоите елементи. Премиерата наближи, а не си тренирала изобщо със себе си. Но Иво е страхотен, той разбира, че аз и ти се обичаме, ще ни остави и ще продължи репетицията с останалите.

Ще скачаме, обляни в пот, нали това ни е приятно. Знаеш, че се хванах с тоя балет заради теб. Казвал съм ти, че преди да те срещна, отбягвах това изкуство. Но се записах в твоя състав и почнах от нулата, за да сме заедно, защото ако не съм тук, ще гния на таванчето и ще гледам статуйката вместо теб. Репетирам най-упорито, за да се слеем. Радваш се, че лесно схващам съчетанията, че вече се отпускам на сцената, а не съм скован, както в началото. Нали навремето тренирах волейбол? От там съм отскоклив и бърз. Преди завиждах на момчетата, които са професионалисти, ревнувах те от тях и ненавиждах балета. Но сега напреднах и всичко ми е хубаво.

Разказвал ли съм ти как нашите ми отнеха волейбола? Точно станах републикански шампион, избраха ме в националния отбор, и баща ми забрани спорта. Нали искат да ме направят дипломат като тях, решиха, че достатъчно съм развил мускули и че трябва да се отдам на френския (от спорт се затъпявало). Не им го простих. Оттогава до днес всяка вечер се промъквам тайно при игрището и от храстите наблюдавам тренировките на моя отбор. Щом това представление мине, сигурно пак ще спортувам, макар, че ще ми е мъчно за балета. Да, в масовата сцена съм, но нали те виждам пред мен. Знаеш, че бих станал и дръвче от декора, но да съм близо до танца ти.

Свежи и леки, ще тръгнем към центъра, ще хапнем пица и пак ще се разделим, защото следобед си на училище. Докато дъвчем, ще зяпам луничките ти, а ти ще ми обясняваш, че, ето, даскалото не е толкова противно, че и аз мога да се върна там, и месец не ми остава до дипломата. Ти също си готова да напуснеш твоя техникум, но все пак си едва девети клас... Ще сложиш престилката, ще ти подам сака и ще поемем натам.

Естествено, ще спрем в нашата сладкарница. Помниш ли как преди месец те срещнах за първи път тук? Ти пиеше портокалов сок ей там, до витрината. Не бе сама. Бяхте цялата тайфа. Имахте голямо междучасие и пушехте. Шумна тайфа сте, обичам ви. Тогава обаче видях само теб. По-точно - луничките ти. Още като ги съзрях, нещо ме развълнува. И започнах всеки ден да минавам тук. Преструвах се, че пия кафе. Идвах да те видя. Мъчех се да си внуша, че е идиотско да се влюбя в хлапе като теб. Как така ще хлътнеш по това чипоносо, виках си. Но бе тъй. После се запознахме и ти знаеш какво стана нататък. Помниш ли кога ме целуна? На кънките. Надигна се на палци - както на сцената, когато ти признах...

Не ме питаш какво представлявах преди. Нямал съм компания като вашата, не умеех да карам кънки, никога не съм обичал Джон Ленън, нито пък момиче като теб. Не съм се чувствувал свободен. Цялата ми биография е програмирана още преди да се родя. По план влязох в тази езикова гимназия, по разписание станах пълен отличник и активист, знаеш как искат да ме вкарат в университета и да ме отърват от казармата. Всичко е изчислено с подробностите без дори да ме попитат дали го желая. И частните уроци, и злобата за оценки, за изтъкване, която са ми вкоренили, и приятелствата. Майка ми ме свърза с дъщерята на един шеф, но онази се хвана за сина на друг, по-издигнат от баща ми. Никога не съм обичал.

Писна ми. От дете мразя дрехите, мебелите, вилата. Ненавиждам амбициите и предимствата, с които ме тормозеха. Впрочем намразих и себе си в деня, в който видях хлапето на чистачката да рови кофите с боклук и да се радва на всяка счупена моя играчка, която мама бе изхвърлила, понеже татко ми донесе нови от Италия. После, в шести клас, един Гошо ми разкървави горната устна, щото съм мамино синче.

Да. Не съм живял истински, както заживяхме, щом те срещнах. Съучениците ми се събираха след училище, а аз не напусках луксозния апартамент и решавах тригонометрични уравнения. Те биха се хвърлили от Телевизионната кула, ако не вляза в университета. Не биха преживели да отида в производството. И все ме плашеха колко ужасно било по заводите и по строежите. Мразя и това пежо, с което баща ми пристигна да ме вземе от твоето таванче.

Няма да се върна! Ще работя и най-мръсната работа, коремът ми ще пищи от глад, ще зъзна... Но ще бъда с теб.

Всяка твоя луничка ме следи, а на мен ми се ще просто и аз да стана една такава, нищожна твоя точица. Така никой няма да ме изтръгне от теб и ще сме винаги заедно. Много от приятелите ни се чудят, че мръзна на таванчето, че ще ида войник, вместо да се върна в апартамента и в гимназията. Ти им обясняваш, че ще ме чакаш тия две години, че и за Еверест да ме вържат, там ще ми носиш сандвичи и ще ме обичаш, ала те ни взимат за звездобройци. Виж, може и да съм най-редкият глупак, но те обичам и това ме прави щастлив...

Пия портокалов сок, хипнотизирам часовника, тръпна да свършат часовете ти. А как ми се иска сега да се зададе отнякъде този Гошо, да му върна крошето в горната устна и да му изрева: "Аз съм човек!" Откакто живея на таванчето, откакто учим балет и се обичаме, непрекъснато сънувам. Всяка нощ. Сънувам ярко и продължително. Че летя. Не, това не съм аз. Постоянно чувам ударите на сърцето си. Друг съм. Навярно съм се превърнал в птица, но не като плешивеещите гълъби, дето цвъкат по керемидите над таванчето, а в Жар-птица. Все пак предпочитам да съм просто една от луничките ти.

И да са ти писали няколко двойки, ще се появиш усмихната. Ще се прегърнем след трудното чакане. Ще поемем. По пътя ще ми разкажеш как са преминали часовете. Разпалено ще говорим за Вселената, за философиите, за изкуствата. Ще хукнем към нашата градинка...

Въпреки късния час, небето ще е светло (от звезди), а градинката - пълна с такива като нас. Кики ще дрънка на китара и ще пеем най-вече "Бийтълс", като ти постоянно ще ме поправяш и ще ме мъмриш, че не съм научил текстовете на парчетата. На някои ще им е скучно, понеже още не са открили любовта. Сериозните минувачи ще ни се карат от завист и ще се оплакват от мрака, понеже не умеят да виждат звездите като нас...

Ако не съм взел билети за кино и няма да ме водиш на "Арабеск", ще отидем на стадиона да погледаме тренировката на някогашния ми отбор. Ще ме молиш да не зарязвам балета заради волейбола. Точно си овладял стъпките и позициите, ще ми кажеш, даже да усещаш, че преувеличаваш. Вече няма да споменаваш, че нашите са ме търсили. Защото зная, че ти за нищо на света няма да ме пуснеш... Ще помечтаем, нали? За нашето утро, с нашата къщичка и река, за всичко, което ще бъдем.

*

* *

...Нощ е. Пробудя ли се, ще установя, че прозорчето е пълно със звезди, които танцуват като теб и питат за теб. Ще разбера, че всичко дотук само съм го сънувал и че ти сега спиш долу, при вашите, че те са те заключили и че има страшно много време до зората, до идването ти.

Уплашен ще скоча и на свой ред ще попитам звездите дали това е истина, дали пак не съм онзи зубрач .. А ето как те ще ми докажат промяната:

Естествено, ти ще бъдеш до мен. Та нали и ти ще се скараш с вашите и вече ще си завинаги тук, на нашето таванче. Статуйката вече няма да те замества. Пружината не ще е тясна - ние ще бъдем едно. Ще те докосна, за да пропъдя сънищата. И пак ще искам да се превърна в една мъничка луничка от твоето лице.

Автор : Павел Станчев

НОВИ КЕНТЪРБЕРИЙСКИ РАЗКАЗИ

ПРОЛОГ

Страноприемница. Нощ, слама, протегнати крака и въздържание.

следва РАЗКАЗЪТ НА СВЕЩЕНИКА

"Рицарю, ще ме прощаваш, без да ща,

изглежда съм се облекчил

във шлема Ви. Уви"!

Душата в здрача свой познава Господаря,

но чужда е за нас кърмящата Му гръд,

в тази воденица, където

кучетата и дъските

(помниш, крадени)

ни вкарват в друга икономия.

(Пикал съм ти Екзарха!

Да живее българското либерте!!!).

Пътят ни изхвърли

в този край на злак и пясъци,

на хълмове, и копия,

и кръв.

"Ще въдиш попови лъжички във Граала"!

Спомни си този стих, който не разбираш,

Йосифе.

"Какво си се разбъбрил, отче? Да съм проклет,

ако пак не си забъркал някой висш предмет!

Хайде, стига вече,

лягай си, човече,

не виждаш ли, че туй,

е на стопанката онуй...

ведрото за млеко."

Странно...

Сега виждаме смътно, като през огледало, но...

Стопанката, нечистотата, кофата,

не, чашата,

Жената с Тайната, надраскана върху корема...

През скверното е пътят ни нагоре...

Колко ми е леко -

заспал ли съм,

или най-сетне гледам във небето?

Всички станаха на изгрев слънце

и бързо се приготвиха за път,

само Стюардът дълго търси обувката си,

но това е вече

РАЗКАЗЪТ НА ИКОНОМА

Автор : Бойко Пенчев

КОГАТО ДЕНЯТ СИ ОТИДЕ

Обичаше момента, когато повечето гости си отидат. Облягаше се на вратата и гледаше стаята, сякаш гледа стоп кадър на ключова сцена от филм, който държи да разбере на всяка цена.

Два стола, обърнати един към друг. Толкова близо, че коленете да се докосват. Отначало плахо, случайно, по-плътно, търсейки опора на двусмисления разговор. Няколко извадени книги от библиотеката, сложени небрежно напреки след кратко разлистване. Недопушена цигара в пепелника като внезапно прекъсната мисъл. Разхвърляни дискове в търсене на подходящото парче.

Докато раздигаше празните чаши - ето една със следи от червило по всички страни, сигурно момичето я е въртяло в ръка, а по ръба пръстът й е очертавал кръг след кръг - този недвусмислен жест на желанието. Докато хвърляше остатъците от храна и полепнали думи, си мислеше, че с времето самотата се превръща в неудобство, не по-голямо от родилен белег, който забелязват само малцина.

След като разчисти, излезе на балкона при останалите гости. Беше обещала на Иван и Милена да спят при нея. Познаваше и двамата още преди да се съберат, и понякога се чудеше какво ли ги свързва - нямаха общи интереси, а страст видимо отсъстваше между тях. Борислав я поздрави с леко вдигане на чашата и крива усмивка. Вече беше достатъчно пил, за да се надява, че ще си тръгне. След последния им разговор, в който изсипа куп несръчни комплименти, тя се страхуваше, че той все пак ще успее да я притисне в някой ъгъл и докато пука студените си пръсти с изпъкнали кокалчета, ще й натрапи нежеланата от нея любов. До него стоеше Силвия - сигурно изчакваше удобния момент да й разкаже поредната си история. Имаше и някакъв младеж, неизвестно откъде дошъл и незнайно защо останал.

Ирина усети неловкото мълчание, ярко изпъкващо на фона на цигарения дим и лекото шумолене на листата, и подобно на останалите се загледа в малката уличка и блока отсреща, сякаш нещо там щеше да й подскаже как да се измъкне от ситуацията.

Вижте тази жена - каза след малко - прибира се вкъщи, но не бърза. Спряла е таксито на две преки от блока си. Иска да се разходи, да помисли, но само вижда как във всеки кръг около уличните лампи удължената й сянка се стопява под краката, а после израства наново зад гърба. По някое време изважда огледалце и разглежда лицето се част по част сякаше се страхува, че нещо там се е разместило. Чуди се дали да си сложи наново червило - остави отпечатъци от размазани устни по цялото му тяло. Споменът за парфюма му ("Екстрийм" на Пако Рабан), сладкият вкус в гънката на бедрото, силните му ръце и бавното проникване; познатата стая на сина й, който отдавна спи, завит презглава; мъжът й, който ще се обърне на другата страна, сякаш тя го е разбудила, макар да знае, че я е чакал досега - това са сцени в съзнанието й като плуващи листи във локва вода, които не може да свърже.

Не, не - каза Силвия - никакъв мъж и дете не я чакат. Тя току-що се е разделила с поредния мъж. Направила го е без причина, дори без да може да го обясни. (Силвия си спомни как това абсурдно желание се промъкна днес между две целувки и нищо не бе в състояние да го пропъди. Нещо повече - то започна да придава изумителна яснота и наситеност на преживяването, които могат да дойдат само от чувството за фаталност. Разгледа и запомни всеки детайл на тялото и стаята му, сякаш бяха парчета цветна хартия за декодиране, от които ще прави играчки-спомени според настроението. Зададе му няколко въпроса, които я измъчваха и досега, и откри, че отговорите му нямат никакво значение за нея. Накрая видя недоумението и объркването в погледа му. Приличаше на дете, което се страхува за играчката си.) Сега върви без посока, бездомна. Защото знае, че може да се приюти единствено в нечия любов. И се чуди как стана така, защо, правилно ли постъпи. Започва да й се струва, че в болката, която ни причиняват другите, има някаква красота, благородство. И колкото й да е трудно, се съвземаш и опитваш пак. А сега? Какво я чака сега?

А там, зад жълтите завеси на шестия етаж - обади се младежът - едно момче нервно превключва каналите на телевизора, без да го гледа и отговаря рядко на въпросите, с които го заливат в чата. Чака да се появи името й. Със знак, че присъства само за него. Остават 15 минути до обичайната им среща. Хареса я преди 3 месеца, още от първия разговор - не толкова заради това, което казва, а защото имаше особена мелодия в начина, по който подрежда думите. Но още при първия намек за нещо по-интимно, тя му каза, че обича друг. Въпреки това продължиха да си говорят всяка вечер. И един ден без никакво предисловие получи съобщение - ако искаш да го направим, ще те потърся тази вечер, точно в един. Никога не беше предполагал, че електронният секс толкова ще му хареса. Въпреки че и тогава, и всеки следващ път тя изписваше името на мъжа, когото харесва. Но магията извираше от факта, че то съвпада с неговото истинско име...

Разбира се, той не подозира - усмихна се Милена - че това е момичето от съседния вход, на което не обръща никакво внимание само защото му се струва свита и безинтересна...

О-о - Иван изрази пренебрежението си с неопределен жест - виж, продавачът от денонощния магазин отдавна е загърбил всякакви сантиментални истории. Романтиката му се свежда до угоднически комплименти на клиентките в магазина. Затваря винаги по това време, защото след един никога не идват хора. Но разчита на късните часове, а и това му дава основание да поддържа по-високи цени. Днес е много щастлив, защото най-после е успял да пласира вече вмирисаните кренвирши. Един приятел му остави каса евтино вино и след кратък размисъл написа: "При покупка над 20 лева магазинът ви подарява бутилка качествено вино." Утре е първи юни и може би трябва да даде по една близалка на децата. Голяма част от печалбата идва точно от лакомствата и сладоледа.

А от отворения прозорец на последния етаж - обади се Борислав - се чува тракането на пишеща машина. Предимствата на компютъра не могат да накарат мъжа да се откаже от този звук. Той чака, докато тъмнината заличи очертанията от деня, а нощта стане толкова гъста, че може да я гребе с лъжичка, и тогава звуците на машината за него се основните музикални тонове, които установяват космическия порядък. Той помни от дете как на село баба му закла една кокошка, а обезглавеното й тяло продължи да се движи още минута. Виждал я е как бие сърцето на вече разфасовано животно. И знае много добре с колко малко време разполагаме след убийството на всекидневието. Затова всяка нощ се мъчи да улови историята на пулсиращото сърце, преди да замлъкне завинаги.

Жената стана от компютъра и разтърка очи. През щорите се виждаше как нощта избледнява на ивици. Хората на балкона отсреща се бяха прибрали отдавна. Утре вечер ще накара Борислав да се обясни на Ирина. Или на Силвия. Или ще ги остави да играят на сюжети. Започваше денят, където всички истории се сливат и потъват в дълбоките води на забравата.

Автор: Тодора Радева

ИЗ "30 СОНЕТИ"

Автор: Андро Стубел

ІІ

Дъждът - неуморим любовник -

покрива всичко с ласки слепи.

Плющи по сградите огромни,

а в парка пада като шепот.

Стоя като хипнотизиран,

за тебе мисля непрестанно.

Четвърти час вали безспирно...

За летен дъжд е странно.

И вече нищо не разбирам.

Единствено за теб живея.

Единствено за теб умирам.

Единствено за тебе пея.

Дъждът - безмилостен любовник -

за теб, любима, ми напомня.

ІІІ

Нощта като завивка пада.

Градът притихва уморено.

Бездомно куче на площада

единствено се взира в мене.

И аз във себе си поглеждам...

О, Господи, каква пустиня!

Във нея кости от надежди,

оглозгани до синьо.

И само любовта - оазис

душата ми сега спасява.

И само любовта ме пази,

от пясъка ме защитава.

И само ти, любима, знаеш,

как всичко в мен за теб мечтае.

ІV

Луната е отхапана бисквита.

Звездите са трошичките от нея,

оставени от някой ненаситен

лакомник, изяждащ ни Вселената.

Но само мисълта за теб ме кара

да яхна раздвоения си мозък

и да препусна право към олтара

на любовта, обсипан с рози

и да забравя цялата Вселена,

отиваща си толкова нелепо...

Душата ми не е разединена,

а улиците в нея не са слепи.

Не знам, любима, ти дали съзнаваш,

как светлото във мене възкресяваш.

V

В съня ми идваш и целуваш,

лицето ми целуваш бавно.

Години вече те сънувам,

сега си вече по - реална.

Сега си вече въплътена -

ранима, земна и възможна.

Стоиш пред мен, поглеждаш в мене

и казваш да не се тревожа.

И аз наистина преставам

в Апокалипсис да живея.

Със мисълта за тебе ставам,

а вечер лягям пак със нея

И вече само ти, любима,

единствена в света ме имаш.

VІ

Вятър съпровожда песен на щурчета.

Два след полунощ е. Не заспивам.

В синкавия мрак цигарата ми свети.

Тази нощ е толкова красива.

Твоето присъствие - така неоспоримо...

Как успя така да омагьосаш

мен, за който щастието беше все невидимо,

мен - Завоевателят, Самотникът?

И, без дъх останал, с тебе пак се сливам.

Тази нощ е толкова прекрасна!

Три след полунощ е. Още не заспивам.

Тази нощ е толкова опасна!

Чакам те, любима, да прекрачиш прага.

Няма как от мене да избягаш.

ІX

Слънцето най-после се показа.

Август е, а сякаш е октомври.

Колко е навъсено и празно

лятото и как са мрачни хората.

Колко се объркаха сезоните -

сняг през май, а август - есен сякаш.

Пролетта завинаги прогонена.

Зимата мълчи и хищно чака.

И добре все пак, че съществуваш,

иначе не знам, как ще живея.

Сигурно пак щях да се преструвам,

докато съвсем не полудея.

Можем да надвием тази зима

ти и аз единствено, любима.

XII

Във синкавия здрач на утрото

любовта е вече по - дълбока.

Ангели през тази нощ се спуснаха -

дълго ми показваха посоката

и в зори отново отлетяха

леко през прозореца на стаята...

... Юлска вечер, помниш ли я? Бяхме

болни, непознати и отчаяни.

И тогава чудото се случи -

между нас преградата се срути.

Аз се приближих, ти ме допусна,

милвах те с очи, а после с устни...

Обич моя, силна и желана,

Ярко светиш, не ме наранявай!

XIII

Очите ти гледам,очите ти гледам...

Не мога, не мога да спра!

Какво да направя? Защо те преследвам?

Ще мога ли да разбера?

Усмивката бавно сега се промъква

по твоето тъжно лице.

Не искам да вярвам, че някаква мъка

тежи върху твойто сърце.

И само очите ти - топли и тъмни,

очите ти виждам безспир.

И тиха,дълбока любов ме изпълва

и щастие, радост и мир.

И ето, че вече разбирам нещата -

без теб съм се чувствал нещастен.

XVII

Без тебе светът е разплакано

момиченце пред огледало.

Живея единствено чакайки.

Без тебе светът черно-бял е

Без тебе светът е изкуствено

езеро, пълно със тиня.

Живея без никакви чувства.

Без тебе светът е пустиня.

Без тебе светът е хартия,

забита в земята с карфица.

Живея, а сякаш умирам.

Без тебе светът е тъмница.

А колко различно е всичко,

когато си с мене. Обичам те!

XVIII

Какво да направиш когато

сърцето боли с болка зла,

когато след жаркото лято,

най-страшната смърт е дошла,

когато снегът те затиска

и Бялата смърт ти се сваля,

когато душата ти с писък

Вселената в миг обикаля?

Ела пак до моето рамо

и пепел снега да стопи!

Ела и обичай ме само

и лошото в миг забрави!

Защото това ни остава -

любов или вечна забрава.

XIX

Тихо е.Толкова тихо.

Чувам - сърцето ми стене.

Пълна тетрадка със стихове.

Празно леглото до мене.

Тъжно е. Толкова тъжно.

Гледам стените студени.

Вече почти не издържам.

Пак си далече от мене.

Тъмно е. Толкова тъмно.

Толкова съм уморен.

Вече години не съмва.

Няма ли ден и за мен?

Чакам те, чакам те, чакам,

за да ме вземеш от мрака.

XXII

Плачат бездомните кучета,

сякаш попаднали в плен.

Кажи ми, какво се е случило

с другите, с теб и със мен ?

Ти се усмихваш насилено,

все по-рядко поглеждаш към мен,

Идваш и тръгваш угрижена,

сякаш ти си във плен.

Майският дъжд ни помага -

сплита ръцете ни пак.

Лятото вече на прага е,

далече е първият сняг...

И все пак, какво се е случило

с нас и с бездомните кучета?

XXIII

Дъждът неочаквано спря.

И Витоша в здрач се облече.

И ето Луната изгря,

а ти си далече, далече...

Нощта е безмилостно хубава,

като куче с развързан намордник.

И ето Луната отплува

със влюбени двойки на борда.

А аз си оставам самотен,

не смея дори да помахам.

Синкавият здрач ме омагьосва.

Страх ме е...

Луната отдавна я няма.

Сърцето тежи като камък.

XXV

Пак се продъни небето,

сякаш Потопът дойде.

Яростни мълнии светят,

мирише на пръст и море.

Гледам през моя прозорец

мрачното, сиво небе.

Чакам да дойдеш, да ти отворя

и да целуна твойто мокро лице.

И да обсипя с целувки косите ти,

да тръпнеш под мойте ръце.

Да се притварят в сладка нега очите ти,

да бие до пръсване твойто сърце...

Накрая, надвити от сладка умора,

тихичко да си говорим.

XXVI

Исках да бъдем отново

слели в едно дух и плът

и да не могат околните да ни различат.

Исках да бъдем различни,

всеки поел своя път.

Исках да се обичаме,

чак до смърт.

Нищо не исках да крия -

нищо не крих.

исках да съм най-добрия...

Но се провалих.

Сам съм в празната стая.

нищо сега не желая.

XXVII

За какво мечтите да се сбъдват,

ако няма с кой да ги делиш?

Ако няма кой да те прегърне,

ти не можеш да им устоиш.

За какво е тъпата комедия,

във която никой не говори?

За какво е цялата трагедия,

във която всички сме актьори?

За какво животът ни намачква

като носни кърпички във яке?

И какво сме - пиленца без квачка,

или Гордите, Самотните, Нечакащи...

Всичко просто е една илюзия,

но и нея вече сме изгубили.

XXVIII

Колко страшна е една раздяла...

Как светът се пръска на парчета.

Как умира цялото ми тяло.

Как и слънцето дори не свети.

Есента е толкова жестока

и пробожда във сърцето точно.

Господи, ти гледаш от високо,

Ти кажи, отново ли да почна?

Ала как да почна от начало -

споменът за гушата ме стиска.

Колко страшна е една раздяла,

как душата ми превръща се във писък...

Животът ми е купчина хартия,

която не след дълго ще изгние.

XXIX

Вече нищо не ни свързва,

всеки мост е разрушен.

Аз не съм със теб обвързан,

ти не си - със мен.

И сърцето като камък,

като камък натежава

и в една бездънна яма

то завинаги остава.

Ти безкрайно надалече

ми отнесе любовта.

"Аз не те обичам вече!" -

шепне твоята уста.

Просто и категорично,

сякаш няма нищо лично.

XXX

Може би все пак съм предполагал

този тъжен, гаден, скапан край.

Мислите за него съм изрязвал,

вярвайки си, че живея в Рай.

Късно е сега да съжалявам,

времето не може да се спре.

Бродя по площадите замаян -

чакам нещо в мене да умре.

Този град е тъжен и самотен.

Може би - повече от мен.

Мразя го - затвор е доживотен,

все така ще бродя нощ и ден.

Знае той - все някога ще падна

право във прегръдката му хладна.