Много истина в малко текст, която ни показва в какво сме се превърнали. В материално отношение човечеството може да просперира, но в духовно запада.

Просто за някой отживелица,която дразни.Сега са извисени до материалното и до комерсиалното....

Автор : Mell Приятелството е солта на Земята Темата за приятелството е една от най-често срещаните и обичаните и в литературата, и в живота. Установено е, че е немислимо да живеем без любов, без разбиране и споделяне, без приятелство. Нуждата човек да бъде обичан и приет, е заложена в сърцевината на човешката душа... И, съзнателно, или не, се стремим да намерим безценното „разковниче” на щастието, наречено „приятелство”. Защото алтруистичното приятелство е много по-скъпо от всичко тленно, понеже се жертва за този, когото обича : „Никой няма по-голяма любов от тая, щото да положи душата си за своите приятели.” / Йоан 15:13 /. В този ред на мисли става ясно, че приятелството поставя нуждите на другия пред своите собствени. И е готово на всичко не само, за да оцелее, но и да се принесе в жертва, ако се наложи. Истинският приятел е верният стълб, на който можем да се опрем във време на нужда, нашето „прибежище” и „силата” /Пс. 46:1/, на която да разчитаме, и от която да черпим и надежда, и вдъхновение. Детският писател Валери Петров ни показва какво означава някой да е истински приятел : „ Казва се приятел пръв, но защо е той такъв? Затова, че пръв полита в огъня да те спаси... пръв, и без да се запита прав ли си, или не си... Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв, ето, затова се казва, че приятелят е „пръв” /. Приятелят не е само близък човек, с когото сме свикнали да прекарваме времето си.Това е някой, когото обичаш, и който те обича; някой, на когото можеш да имаш пълно доверие; някой, който ще бъде до теб и когато се смееш, и когато плачеш; и когато триумфираш, и когато преживяваш поредното си падение. Библейската притча за „добрия самарянин” илюстрира един истински пример за човечност, толерантност и...приятелство към едно човешко същество, изпаднало в беда. В добре познатата история всички, от които се очаква да помогнат, просто заобикалят ранения човек. И единствено самарянинът – този, когото всички презират, се оказва истински приятел, и той единствен подава ръка на човека, изпаднал в нужда, и прави всичко възможно, за да облекчи страданието му, при това без да очаква нещо в замяна.Това е приятелството – да подадеш ръка, когато някой е в нужда, и да го измъкнеш от блатото на отчаянието.Точно затова към всички, които познават и прилагат кодекса на приятелството, се отнасят заветните думи на Христос : „Вие сте солта на земята”...И предупреждението, че „ако солта обезсолее, с какво ще се подправи?”. Ако някой загуби доверието на приятелите си, значи неговата „сол”, /тоест, всичко ценно, което е притежавал като личност/ е „обезсоляла”, изгубила е своята сила... И обратно, тези , които умеят да бъдат добри приятели, привличат като магнит човешките сърца. Те са истински оазис, в който близките на сърцето им хора могат винаги да намерят почивка... Защото такива хора имат любов, която да дават; светлина, с която да стоплят; и ръце, които да прегръщат... Такива хора са оценили значението на приятелството и са се превърнали в истинска ценност, станали са „солта на земята”, без която не можем; „солта”, която прави нещата истински и ни кара да осъзнаем, че с приятелите препятствията изглеждат по-малки, и по-лесни за прескачане...И още нещо, с приятелите светът е по-хубав. Защото истински близките ни хора ще ни помогнат не само да сътворим мечтите си, но и да завладеем нашата „Обещана земя” на щастието.

Редактирано 20 септември 200619 г. от MELL (преглед на промените)

Страхотен цитат Спомням си преди време,когато ми попадна този текст...как онемях. В един лист хартия бе събрано всичко това,което исках да кажа на моите приятели. Дано повече хора го прочетат и ОСЪЗНАЯТ написаното

Имало едно време едно Ъпче. След като свирело на своя щерелифон, решило да се разходи по алеята на цилифоните. Но злият Каракадъмбър, предупреден от гадната Битафалка, решил да изяде Ъпчето. За щастие в същия момент по алеята минавало стадо зитови. Една от зитовите носела своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки. И както всяка приказка и тази си има своя щастлив край. Ъпчето се оженило за дълбокопомислящата принцеса Мамакадуза и си народили много бабалюги. Извод: Никога не се разхождайте без своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки. /предава се от уста на уста; източник - неизвестен/

Черните рози

Един разказ който много ми хареса:

Когато на монитора най-накрая се появи надписът "Копирането приключи", с рязък удар изкарах компактдиска отвътре, хвърлих го на леглото и се протегнах така, че костите ми изпукаха. Не помнех от колко денонощия стоях пред скапания компютър, но съдейки по схванатото ми тяло, явно бяха повече от две. Пък и на кого му пука бройката: важното е, че свърших. След не повече от час щях да се разходя до офиса, да хвърля диска, в който бях успял да вкарам усилията на цялата фирма, и да прибера парите. Останалото се знаеше: седмица лудо пиене, за да прогоня от мозъка си и последните капчици умора, сън, напрежение и така нататък, а след това месец почивка. През това време подчинените ми щяха да бачкат вместо мен. по дяволите, нали затова им плащах.

Хич не ми се искаше да правя това, което щях да сторя след миг, но се налагаше. Станах. Коленете и гърбът ми, свикнали да стоят превити, веднага запротестираха. По навик щях да повикам жена си, но навреме се усетих и затворих уста... може би прекалено рязко за човек, когото не го е грижа за развода му, понеже все пак от паметната дата бяха минали месеци. Пък и, в крайна сметка, нямаше смисъл да се ядосвам за нещо, което стана два дни преди самият аз да предприема решителната стъпка.

Притворих очи и отново си припомних подробностите от онази вече. Бях като изпаднал в транс и сякаш отново се върнах във времето. След като се разведох, много пъти се чудех коя ли беше причината да намразя жената до себе си- винаги си отговарях по един и същи начин и никога не успях да си наложа да приема отговора.

Отърсих се от мрачните мисли и станах. Трябваше да оставя диска във фирмата. Набързо се облякох и излязох.

След като свърших с работата, тръгнах на пръв поглед безцелно по улиците. Бях като дрогиран. Винаги се чувствах така, когато приключех с поредната задача. Банковата ми сметка вече бе набъбнала с петцифрено число, рекламодателите бяха останали доволни, в близкия месец и нещо нямаше и да докосна компютър... С две думи, чувствах се прекрасно.

Както винаги, се опомних едва когато стигнах до пощата, четири години подред всеки Божи ден правех едно и също - идвах дотук, отивах до гишето за колети, показвах личната си карта, получавах ръчно направена картонена кутия, която винаги изглеждаше по един и същи начин, излизах навън и без да поглеждам какво има вътре, я хвърлях в близкия контейнер за смет. Нямаше смисъл да я отварям, понеже знаех, чевътре ще открия току-що откъсната роза, чиито черни като лятна вечер листенца още са обсипани с капчици роса.

Не знам какво обаче ме подтикна този път да наруша ритуала си. Когато получих кутията, излязох навън, седнах в едно закътано кафене, поръчах си двойна водка без разредител (сервитьорката ме изгледа странно, но след като видя зачервените ми, възпалени от взирането в монитора очи, реши, че явно ми се полага миг пиянство и не започна да спори с мен), запалих цигара и дълго се взирах в прекрасната роза, която сякаш питаше: "Не се ли умори да бъдеш жесток?"...

Анджела. Не можех да си спомня кога за последен път бях мислил спокойно за нея. Винаги гледах да прогоня името й от съзнанието си подобно на спомен за някакъв смъртен грях, оскърбление или елементарна обида. И ето че днес я допусках до мислите си... Усещането бе, сякаш не бях пушил от дълго време и изведнъж запалвах цигара, и то доста силна и ароматна: главата ми се завъртя, тялото ми олекна, а гърлото ми пресъхна като от силна жажда.

Бяхме се запознали преди четири години. Тя беше продавачка в обикновен магазин за козметика, в който бях слязъл да си купувам афтър-шейв. По онова време още не бях толкова известен: току-що бях напуснал работа и бях основал собствена фирма - прословутата "S systems", която доста по-късно щеше да бъде определена от "Ню Йорк Таймс" като третата в света след "Майкрософт" и "Сън". По-нататък неведнъж щях да си мечтая за подобно тихо и незабележимо съществуване - без интервюта в пресата, без денонощно висене пред компютъра в изпълнение на поредната поръчка с шестцифрен хонорар и така нататък. Да, ама не.

Спомням си, че тогава се разприказвахме за някаква глупост, в резултат на което се разбрахме да я взема след работа. На втората седмица вече бях убеден, че искам да се оженя именно за нея. Мислех си, че и тя изпитва нещо подобно.

Една нейна приятелка обаче успя да ни скара. Не знам от злоба ли или от чисто женски стремеж за завоюване на чужд мъж за собствено удовлетворение и себедоказване, но го направи. Успя да ме убеди, че Анджела ми изневерява. Бях като гръмнат. Спомням си, че се бях затворил в офиса си с няколко бутилки водка, пиех като съдран, плачех и не вдигах мобилния си телефон, който в прекия смисъл загря от звънене. Сега разбирах, че е била тя - искала е да се видим, да разсеем заблужденията, да се разберем по човешки...

Не го направих. Вместо това излязох из града след седмица отшелничество, запознах се с първата жена, която ми попадна пред погледа, и се ожених за нея след десетина дни. Дори след като се разведох, след като разбрах, че всички приказки за изневери и т. н. са били лъжа, не й се обадих - от някакво криворазбрано чувство на гордост.

И тези рози... Четири години, всеки ден те пристигаха като по часовник. Четири години непрекъснати молби без думи: няма ли да спреш с тази безсмислена жестокост? Нямал ли поне да се обадиш?...

А аз не се обаждах. Бях богат, бях известен, бях на върха на славата, бях женен за красавица... но бях самотен. И въпреки това не се обаждах.

Глътнах водката почти на екс и докато търсех с поглед сервитьорката, за да й поръчам втора, ръката ми сама откачи от колана мобилния телефон и набра по памет номера й. За четири години нито една цифра не се бе изпарила от паметта ми. Нищо, че не й бях звънял от онази вечер, когато научих "истината" за нея. А и тогава не говорих, не посмях, просто затворих... Резултатът - над 1500 дни самота, над 1500 рози и Бог знае колко сълзи - както мои, така и нейни...

GSM-ът се включи с онзи гаден звук, който сякаш със садистична наслада е проектиран дълго време от поколения създатели на мобилни телефони. Чак се стреснах. Сигналите "свободно" продължиха доста време и вече дори мислех да затварям, когато от другата страна вдигнаха слушалката?

- Ало?

Останах потресен. Гласът, който ми отговори, несъмнено принадлежеше на майката на Анджела, с която някога бяхме в много добри отношения. Но, Господи, каква промяна! Сякаш слушах стогодишна жена, въпреки че едва ли беше на повече от 45-50! Замръзнах от някакъв първичен страх, който сякаш се просмука право в костите ми. За миг дори ми се прииска да затворя. Вместо това обаче проговорих:

- Мисис Донован? Обажда се Саймън Блекмор. Едва ли сте ме познали, не сме се чували с вас отдавна... с две думи, мога ли да говоря с Анджела?

За близо половин минута отсреща не се донесе и звук. Точно си мислех, че батерията на телефона ми се е изтощила, и слушалката изригна:

- Дано Господ да те убие, та да не се наложи да си цапам ръцете с теб! И мислиш, че е забавно? След всичко, което стана заради теб? Да се обаждаш най-нагло и да тревожиш една жена, която и без това едва ли ще намери покой?

- Но, мисис Донован... Аз точно за това... Исках да се извиня на Анджела... Да се видим...

- Когато пукнеш, и това може да стане, въпреки че се съмнявам дъщеря ми да е в ада, където ти непременно ще се озовеш! Анджи се самоуби седмица след като се разделихте! Заради теб, копеле такова!

И тя трясна слушалката.

Телефонът се изплъзна от пръстите ми, падна на пода и се разби на парчета. Сервитьорката, която забърсваше съседната маса, се стресна, погледна към мен, изпищя и побягна навън. Дълго време, преди в заведението да дойдат полицаите и да ме приберат (сигурно съм им приличал на надрусан до козирката застаряващ хипар), стоях неподвижно на мястото си и се взирах в картонената кутия, в която лежеше приказно красивата черна роза, с изписани само две думи върху нея - Анджела Донован, без обратен адрес, без нищо, дори без име на град или пощенски клон върху щемпела. Случайно погледът ми се плъзна върху полираните до блясък пластмасови плоскости, ограждащи сепарето, и изстинах за втори път. Косата ми бе побеляла за секунди. Отпуснах глава върху ръцете си и се разплаках за пръв път от четири години насам. В тази поза ме завариха и ченгетата.

Wizard (Сибин Майналовски)

Редактирано 15 октомври 200619 г. от selia (преглед на промените)

Пътят се стелеше пред него. Белите прекъснати линии на асфалта се сливаха в далечината. Там пътят се събираше в точка сред пожълтелите храсти на полето. Отдясно Балкана обагряше с малко зелено пустинния пейзаж. Всъщност пейзажа беше красив, обагрен от всички цветове на есента - жълто, червено, кафяво, златисто, зелено и ... сив асфалт, на бели прекъснати линии. При тях може да се изпреварва. В смисъл имаш право. А когато не искаш да бързаш, тогава не изпреварваш. Също като в живота - даваш мигач и тръгваш да задминеш събитията, после се уплашваш и се прибираш обратно в своето платно. Просто защото решаваш, че няма смисъл да се бърза... Защото решаваш, че животът е път, а не дестинация... Банално и вярно. Изведнъж започна да вали. Бавно и на тежки капки. Отби в страни досами канавката. Искаше му се да реве. Не да плаче – да реве с глас и да крещи. Преглътна. И този път нямаше да заплаче. Въпреки че нахлуваха спомените. Спомените за изречени думи... - Здравей. - Здравей. Как си? Студени гласове. Сякаш не бяха те. - Все така... - Трябва да се видим да ти върна картата – изречено рязко и набързо някак си. - Добре де – кажи! - Снощи ти изневерих Мълчание. Студено като смъртта. - И с кого? – не че имаше значение... - С едно бивше гадже. Отново мълчание. Секунда или две, проточили се като ужаса.. - Нищо няма да се получи... С него де. Но ... не мога да живея така. Мълчание. Просто мълчание. Като на птица улучена в сърцето преди посления писък в живота й. - Разбрах! – пауза – Чао! И край! После срещата. Бесния му поглед. Вече не син, а направо лилав. И сподавения гняв на изреченото: - Ти си мислиш, че знаеш какво е изневярата ли? Не! Само си мислиш, че знаеш какво е! Дефинираш я простичко нали? Просто за теб е едно ужасно предателство. Не. Не е толкова простичко! Аз ще ти кажа какво е изневярата! Това са устните, които казват “Обичам те” и “Целувам те” , а после същите тези устни потъват в устните на друг. Това се краката, в които си падал на колене и целувал обезумял от любов, и сега разтварящи се пред друг. Това е бельото, купувано с толкова любов, и сега сваляно от чужда ръка. Това е утробата, която си целувал в захлас, вярващ, че вътре е заченато твое дете, и сега поемаща друг. Това са очите, в които си потъвал. В които си се къпал... А сега примрежващи се от оргазъм... Това са гърдите, които си целувал с часове и си вярвал, че от тях ще се храни вашето дете. И сега мачкани от запотени, нетърпеливи и сластни ръце! Кажи! Кажи ми сега – още ли знаеш какво е изневяра?! И буцата в гърдите се засили главоломно по заснежения склон на отминалото време. А студените спомени полепваха по нея и я превръщата във все по-голяма и по голяма. Удари се като побесняла лавина в гръдния кош и се опита да го разбие. Напрегна всичко в себе си и накара да изригне целия пламък останал в него. До песледно. И се разля буцата като лава. Но, останала без огън, лавата изстина и се превърна в камък. Студен вулканичен камък на мястото на сърцето. Изправи се! Вече беше прав. Сам. Но горд. И ... студен! И тръгна по пътя. Онзи сивия, събиращ се като точка сред пустинния пейзаж. И не бързаше. Не изпреварваше. Нямаше дестинация. Просто път. Път, който трябва да се извърви. * * * А по друг път, спиращ сред синевата на морето, пътуваше тя. Пътуваше шумно. Крещяща и за най-малкото. Раздирана от противоречието на досадното ежедневие и изскубнатата романтика. Зазидала емоции и чувства. Или по-точно - зидаща непробиваем щит около сърцето. Смееща се външно и плачеща вътрешно. Шармантна на плажа и развалина в съня си. Очите й търсеха знаци за неговото присъствие. Чувстваше кожата си настръхнала всеки път, когато искаше да повярва, че е някъде наоколо. Когато чуваше любимата им музика или пиеше любимото им питие. А тя просто не искаше вече да го боли. Знаеше, че правят грешка след грешка и вече не можеше да предвиди поредната грешка до какво ще ги доведе. И реши да сложи край. Да отреже болното място, за да запази здравото. Да запази единственното нещо, заради което си струваше да се живее – любовта. Знаеше, че го боли. Вярваше, че ще я разбере. Беше гадно, беше егоистично, но знаеше, че така е по-добре. По-добре за него! И животът течеше. Или по-скоро изтичаше като пясък през разперената към слънцето длан. И слънцето изгряваше. Всяка сутрин. И изгаряше кожата. Така както болката изгаря сърцето. А тя беше сама. Вече беше наистина сама... А съдбата не спи. Тя никога не спи! И тогава я изгониха. Пропъдиха я. Да се оправя сама. Събра това, което имаше във вързоп, и се изнесе. В малък, мръсен апартамент... Мръсен като самия живот. И студен. А навън беше зима. Студът пробягваше по кожата й. Просмукваше се и срещаше студа вътре в нея. Срещаше го като дълго чакана любов. Но най-болеше, че не можеше да поиска прошка... Прошка се иска, когато се покаеш. А тя не можеше да се покае, че обича... И да беше грях, то тя не можеше да иска прошка за това. Трябваше само да поиска прошка за лъжата, че е изневерила, но вече беше късно... * * * Отне време на баща й да му каже. Просто минаха седмици. Седмици на мъка и студ. Разговора беше невинен. Беше простичък разговор: - Здравей. - Здрасти. - Абе чудя се как да ти го кажа, ама... – започна нервно баща й. - Айде де, толкова пък да няма как да го кажеш – усмихна се той. И слава Богу, че с баща й можеха да си говорят за всичко. Да си споделят нещата като мъже. Може би просто защото на него му липсваше син. Може би защото той имаше нужда от баща с когото да разговаря за всичко. Без значение – важното е ,че беше се заформило нещо като мъжко приятелство. - Ами..., ако имаш възможност, да потърсиш работа за един човек – продължи той. - За какъв човек? – попита той в типичния си делови стил. Стил прозаичен и ефективен, нямащ нищо общо с неговия характер. - Ами... – запъна се той, като се почеса по носа – за щерката... Той дръпна от цигарата. Силно. И изпусна дима. После я загаси бавно. И стана. - Знаеш, че няма за какво да се притесняваш, нали? – каза с равен глас. Баща й само кимна. Просто мъжки разговор. Без много думи. Без излишни благодарности. - Приятно дежурство. - И на теб приятна вечер. Стиснаха си ръцете, взе адреса й и се качи в колата. После писа цяла нощ... * * * Следващия ден беше мразовит. Той облече костюма. После намести вратовръзката. Излъска обувките. Наметна палтото. И излезе. Тя се събуди. Направи си кафе. И започна да го пие пушейки цигари... Искаше й се това да е последният й ден. На вратата се позвъни. И тя го видя на прага. Не успя да каже нищо. Тя се отдръпна и той влезе мълчаливо. Не се целунаха. Гледаха се мълчаливо. Той извади лист хартия от джоба си и зачете. За първи път директно пред нея, а не по телефона. Гласът му беше твърд и малко студен в началото: “Днес ще бъда орисник. Твоя орисник. И като твой орисник ще те нарека. Ти ще страдаш! Сърцето ти ще бъде празно. Ще се луташ. Ще бъдеш отричана. Ще бъдеш отхвърляна. Ще бъдеш подхвъляна като лодка със счупени мачти сред безкраен бурен океан.” Той замлъкна за момент. Беше жестоко. Точно това не заслужаваше. Да бъде ритана, когато е паднала. Сълзите капеха от очите й. Стоеше без думи. Той си пое дъх и продължи: “Но после ще срещнеш мен! Ще изпия страданието ти. Ще преглъщам бавно. Ще поглъщам отровата и няма да изплюя нито глътка. Ще погълна цялата горчивина до последната капка. После ще започна да пълня сърцето ти. Боже, така ще го препълня с любов, че да искрят очите ти. Ще накарам лицето ти да излъчва сияние. Да блести усмивата ти. И ще те хвана за ръка. И ще бъда търпелив. И да – ще се лутаме през тръни, пущинаци и пропасти. Но да – ще те изведа. Ще те изведа на пътя. На пътя към щастието. А, когато всички се отрекат от теб, дори и тези с твърдостта на Свети Петър, аз ще съм там. Ще съм там, когато и ти ме молиш да се отрека от теб. И ще остана! Ще остана и ще изчкрещя: “Мамка ви – не се отричам!” А когато започнат да омекват краката ми, ще ги зазидам. И ще остана прав. И когато те изхвърлят всички отвсякъде – аз ще бъда там. Ще сложа чадър от любов, за да не стига мръсотията на тези, дето те оплюват до теб. И ще те заведа в дом. Дом, който да изградиш. И ще възкръснеш като Феникс от пепелта. А после ще скова нова мачта. Ще лепя с горчива плюнка треска по треска. Ще изправям пирони със зъби и ще ги забивам с пръсти. Ще разкъсам ризата си и с рибена кост ще ушия платно. А после ще крещя. Ще крещя до припадък срещу вълните, докато засрамени не се застелят като килим в краката ти. Но няма да спра до тук. Ще заведа лодката до спокоен пристан. Ще покрия израненото ти тяло с булчинска рокла и ще те понеса на ръце до старата каменна църква. А там – там ще положа на ръката ти пръстен. Пръстен с диамант. Диамант – чист и искрящ. Чист и искрящ като вярата ми в тази орисия. Орисвам те! Наричам те! Орисвам те и те наричам за своя жена!” После не говореха... Стопиха се в снега навън. Стопи се той. Стопи се и тя. Остана само НИЕ... Павел Стефанов

Редактирано 22 септември 200619 г. от backata (преглед на промените)

Хубав разказ,хубав,прекрасен,тъжен и с неочакван край !

Браво, Aniiv!!! Човекът, написал тези истини, уцелва точно "в десятката" проблемите на нашето време! Ценното е това, че перфектно е описал онова, което трябва да променим, и истински важните неща, които трябва да съхраним!

Много истина има в тези думи. Наистина ако се опитаме да будем малко по добри и най вече да имаме повече търпимост към другите... Това ще ни направи по добри хора... А за материалното, то вече е една огромна част от нас, колкото и да не го съзнаваме... Само можем да се научим да живеем с него и да го обърнем в положително нещо

Още един разказ на Wizard (Сибин Майналовски)

Виолетовия залез

Последните лъчи на виолетовото слънце вече се скриваха зад планината, когато тя започна да звъни отново. Знаех, че е тя, дори без да поглеждам към телефона. Нямаше кой друг да ме търси по това време: нито бе сутрин, за да съм нужен на някого като кошче за душевни отпадъци, нито бе нощ, за д ме канят на запой. Беше тя. Знаех, че гледката на виолетовия залез я докарва до полуда. Да виждаш всяка вечер как най-любимото ти нещо на света - прекрасните залези, на които сякаш преди хиляди години се любувахме заедно - е обагрено във виолет, в цвета на порока и разврата, в кралската багра, която може да е толкова тъжна и едновременно с това толкова весела... това сигурно я побъркваше.

Дано.

Някога, много отдавна, я наричах Рижко. Тогава яркооранжевите лъчи на залеза ме радваха, понеже в тях виждах едно лисиче с хитри очи и мъдра усмивка, за което бях готов да умра... или по-лошото - да живея вечно. Именно заради нея станах магьосник - първо на думите, на мерената и немерена реч... можех да разплаквам хората с четвърт буква, да ги карам да се замислят или да престават да мислят за каквото и да било и просто да живеят... След това открих, че когато човек владее магията на словото, онова, което хората наричат "магьосничество", се намира невероятно близо до него. Просто трябва да протегнеш ръка... и то вече е твое. Навремето протегнах ръка и го взех. Сега съжалявам... но вече е късно.

Тя обаче не го оцени. Чудя се как преди време това ме е изненадвало - нима не знаех, че жените, особено красавиците като нея, са самовлюбени егоисти, които подобно на будистки монаси по цели векове могат да прекарват в съзерцание на пъпа, циците или краката си? Нима не бях ставал свидетел на милиони и милиарди интриги, разбити сърца, прояви на меркантилност, граничеща с малоумие...?

Сега ми е лесно да разсъждавам така, но тогава... Всъщност, какво ли ви обяснявам? Всички знаете колко красиво-глупави са влюбените. А, повярвайте ми, един влюбен магьосник може да достигне невероятни върхове - цели Еверести на глупостта. Ние си мислим, че магията ни закриля от всичко... Така е - от всичко, което се подчинява на нормалната логика... но кой е казал, че жената се подчинява на логиката? Какво логично има в това да избереш прозата при положение, че владееш поезията, да се наведеш, за да вдигнеш от земята простия камък и да подритнеш небрежно диаманта до него, да занесеш у дома изсъхналия и прояден от червеи пън, вместо да откъснеш розата, за да не би случайно да се убодеш на тръните й...?

Мислех се за неуязвим... и сбърках.

Мислех, че съм способен да накарам една жена да ме обикне, само като й покажа на какво е способно сърцето ми... и сбърках.

Мислех, че един свят, тотално отвикнал от магия, ще се зарадва на нещо, различно от сивотата и скуката... и сбърках.

Разделихме се. Намерих й безброй заместнички - някои реални, други сътворени от въображението ми и материализирани с едно щракване на пръстите. Навсякъде обаче виждах нея - в косите на една, в гърдите на друга, в усмивката на трета и целувките на четвърта...

Най-тежко бе обаче с рижото. С едно просто заклинание от света за една вечер изчезнаха всички лисици. Болката обаче продължаваше. Последваха ги минзухарите - отново същото...

Една вечер, докато стоях у дома и безпаметно се наливах с водка с празната надежда, че поне този път ще успея да заспя, видгнах очи към залеза. Всеки поглед към слънцето болеше... също както когато човек погледнеше към нея. Стиснах зъби, юмруците ми сякаш сами се разтвориха, дланите ми се насочиха към омразното яркооранжево кълбо пламък, от устата ми изригнаха незнайно откъде и кога научени заклинания...

Така свърши всичко. Споменът най-награя прегоря във виолетовия пламък, остана само омразата, която бликва отново всеки път, щом погледна виолетовия залез... или чуя телефона да звъни. Никога не й отговарям. Само отпивам глътка водка и прошепвам тихо към затворената слушалка: "Ти преспа с всички дяволи, мила... върви сега при тях".

Сега ще направя същото.

Лека нощ, малка блуднице. Дано някой ден чуя, че поредният ти любовник те е заразил със СПИН.

...

Всъщност, като се замисля с колко елементарно заклинание може да се уpеди това...

Редактирано 15 октомври 200619 г. от selia (преглед на промените)

Като стил ми хареса. Иначе не ми хареса това, че като нормална реакция към това, че някой ти е сторил зло - е да му сториш зло и на него. И да му желаеш злото. Това ни прави такива, като човека, които ни го е направил. По добре да се държим достойно и да не се принизяваме на тяхното нижо. Поне така аз мисля... Защо човешката реакция винаги когато е наранен човек, да отвърне със същото - със зло... Не знам за мен не е нормално...

Като стил ми хареса. Иначе не ми хареса това, че като нормална реакция към това, че някой ти е сторил зло - е да му сториш зло и на него. И да му желаеш злото. Това ни прави такива, като човека, които ни го е направил. По добре да се държим достойно и да не се принизяваме на тяхното нижо. Поне така аз мисля... Защо човешката реакция винаги когато е наранен човек, да отвърне със същото - със зло... Не знам за мен не е нормално...

Мисля че когато човек е наранен не изпитва желание да наранява толкова колкото желае другия да усети болката му. Може би затова са всички тези клетви ....

Много добре . Затрудних се в прочитането на всяка една от тези изкилиферчени думички.

Имало едно време едно Ъпче. След като свирело на своя щерелифон, решило да се разходи по алеята на цилифоните. Но злият Каракадъмбър, предупреден от гадната Битафалка, решил да изяде Ъпчето. За щастие в същия момент по алеята минавало стадо зитови. Една от зитовите носела своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки. И както всяка приказка и тази си има своя щастлив край. Ъпчето се оженило за дълбокопомислящата принцеса Мамакадуза и си народили много бабалюги.

Извод: Никога не се разхождайте без своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки.

/предава се от уста на уста; източник - неизвестен/

Немога да повярвам, че и ти знаеш тази приказка мислех, че в България я знаем само аз и човека който ме научи. Ти ме върна в детските години, благодаря!

Много заплетена бряяяяяяяяяяя

Брех, че интересна приказка, ще взема да я науча и аз наизуст.

Немога да повярвам, че и ти знаеш тази приказка мислех, че в България я знаем само аз и човека който ме научи. Ти ме върна в детските години, благодаря!

Хехе, ами да и аз не съм мислела, че някой освен моите приятели от детските години я знае Радвам се, че ви харесва!

Имало едно време едно Ъпче. След като свирело на своя щерелифон, решило да се разходи по алеята на цилифоните. Но злият Каракадъмбър, предупреден от гадната Битафалка, решил да изяде Ъпчето. За щастие в същия момент по алеята минавало стадо зитови. Една от зитовите носела своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки. И както всяка приказка и тази си има своя щастлив край. Ъпчето се оженило за дълбокопомислящата принцеса Мамакадуза и си народили много бабалюги.

Извод: Никога не се разхождайте без своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки.

/предава се от уста на уста; източник - неизвестен/

На източника да е все така даровит и да ни радва.

..само дето от алеята не го видели стадо "зитови", а стадо ябър-дабър-забър-кадабърчета.

Една от зитовите носела своя мухопарализиращ перефондиращ джинджикипляктор за перфорация на чамандалейки.

A чамандалейката знаете ли какво представлява и за какво служи?

Да ви кажа и аз как съм го чул в далечната 1990 година :

Един слонобикохърбест трантолептик, тръгнал на лов за магадаводни магадагуди. Не хванал магадаводни магадагуди, а хванал дълбоководна магадагуда с двоен и троен извод за супер планински флеш контактор и цветен телевизор. По пътя на връщане минал през нивата и видял един инджектопляктор с пулсираща чемандолейка, за перфондация на конщрамбирани баламурници, да пъпли по земята. Подминал го трантолептика и видял как от гората изскочило стадо ъпчета. Тях ги гонели два малки глигандуптера. Ъпчетата скочили и се стрили в гъстата космителност на макарорганите и гъзма. Замахнал трантолептика с магадагудата по глигандуптерите и понеже тя била със смърдопуда всички паднали на земята. От тогава трантолептиците имат ъпчета около гъзма, а глигандуптерите страх от смърдопуди.

..само дето от алеята не го видели стадо "зитови", а стадо ябър-дабър-забър-кадабърчета.

A чъндаранайката знаете ли какво е?

Хъх - а Въргозуняк ?

..само дето от алеята не го видели стадо "зитови", а стадо ябър-дабър-забър-кадабърчета.

A чъндаранайката знаете ли какво е?

Ами кажи ти като много знаеш какво е чъндаранайка?

Много любопитна думичка.

Чамандалейката е зъбато колелце вътре в чъндаранайката,която е неЩо като бърбофенартик(двигател) на чифтифляктора и заедно с теротеризиращия коненделизатор служи за перфонтация и счепалъчване на джапанка номер 37. Що е въргозуняк?

Чамандалейката е зъбато колелце вътре в чъндаранайката,която е неЩо като бърбофенартик(двигател) на чифтифляктора и заедно с теротеризиращия коненделизатор служи за перфонтация и счепалъчване на джапанка номер 37.

Що е въргозуняк?

И аз не знам какво е, ама гугъла твърди, че било караконджол (домашен дух - пакостен).

Чамандалейката е зъбато колелце вътре в чъндаранайката,която е неЩо като бърбофенартик(двигател) на чифтифляктора и заедно с теротеризиращия коненделизатор служи за перфонтация и счепалъчване на джапанка номер 37.

Браво за обяснението от къде го научи?

От големите книги или от малките.