Най-красивият удавник на света

Габриел Гарсия Маркес

Превод от испански: Валентина Рафаилова

Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.

Играха си с него целия следобед - ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, - докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мьже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива - продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.

Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябвате да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, зз да се уверят, че всички са налице.

Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.

Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булченска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелнте дъски, с железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените - която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст - въздъхна и рече:

- Както го гледам, Естебан се казва. Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите - те бяха и най-младите - продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да подтиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта, то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и, примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се", а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре" - забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, - не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре - че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето", после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!" Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан". А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.

- Слава богу - въздъхнаха, - значи си е наш. Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж за винаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води - там, където рибите са слепи, а водоласлите умират от тъга, - че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам - искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък - трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипна: „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!" И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че откъде накъде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.

Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рели, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, н да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене". Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже - които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници - дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.

И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много - докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.

В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.

Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак", и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят извори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат по скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капиталът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабий, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан."

Въвел в мрежата: Емил Кацаров

Копирано от: http://www.litclub.com/index.htm

Не съм от тях

автор: Чудомир

Не обичам, как'Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста - като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то - фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката - охка, пъшка, караха се, биха се, - па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.

Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас - пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им - сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: “Във всяка къща - и наредба, всяка коза - за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!” Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: “Нарочно - кай - ги оставяме, та да се проветряват.” Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице - сякаш цигани са се бърсали с нея!

Ооох, каквото, каквото - тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората - тъй си зная аз, и кой какво е правил - той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия - дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал - чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и

сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!...

Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и - тупуррр - събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и - какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата - три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: “Котарак - кай, - госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди...” Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!

От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: “Който гледа надолу - мисли за голо!” И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва - тук-там плува някое камбе!

Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас - разхвърляно, мръсно, една галимация!... Да започна да ти разправям, как’Сийке!... Ами не ми е по характера...

Не съм от тях!...

От мен-нещо на невероятния Робърт Шекли: Дух V Грегър се промъкна до шпионката. - Чете табелката - оповести той. - Мръдни и аз да погледна - не издържа Арнолд. Грегър избута колегата си да не му пречи. - Сега ще почука... не, премисли. Тръгва си. Арнолд се върна при бюрото и се зае с поредния пасианс. Продълговатата скулеста физиономия на Грегър продължаваше да стърчи пред вратата. Шпионката монтираха сами, просто от скука. Три месеца след като с равни вноски основаха фирмата "ААА-ОПС" - Астронавтска антиентропийна агенция за опазване на природната среда, те все още нямаха нито една поръчка, въпреки че в телефонния указател фирмените инициали се мъдреха на първо място. Глобалните промени на природната среда беше стар, добър и доходоносен бизнес, напълно монополизиран от две крупни корпорации. Това обстоятелство сковаваше дейността на новата малка фирма, възглавявана от двама млади люде. Съдружниците притежаваха зашеметяващи идеи и доста голямо количество неизплатено лабораторно оборудване. - Връща се - прошепна Грегър. - Хайде, дай си вид на важна птица, която се чуди коя поръчка да приеме. Арнолд набута картите в чекмеджето на бюрото. Тъкмо закопчаваше последното копче на бялата лабораторна престилка, когато на вратата се почука. Посетителят се оказа плешив дребосък, с много изморен вид. Огледа колегите със съмнение и попита: - Значи променяте природната среда на планети, а? - Да, сър - Грегър отмести настрана купчина листове и пое влажната ръка на посетителя. - Аз съм Ричард Грегър. А това е колегата ми, доктор Франк Арнолд. Издокаран с бяла престилка и тъмни очила с рогови рамки, Арнолд разсеяно кимна и се зае да разглежда срещу светлината разни отдавна утаени проби. - Моля седнете, мистър... - Фърнграум. - Мистър Фърнграум. Надявам се, че можем да ви помогнем, независимо от сложността на поръчката. Осъществяваме контрол върху флората и фауната, прочистване на атмосферата, кондициониране на водни източници, стерилизиране на почвата, регулиране на вулканичната активност и земетресенията - с една дума, можем да направим планетата годна за заселване. Фърнграум все още ги оглеждаше с подчертано съмнение. - Ще бъда откровен. Попадна ми много сложна планета. - Ние сме специалисти по сложните планети - самоуверено заяви Грегър. - Работя като агент по продажба на недвижимо имущество - поясни гостът. - Знаете как става - днес купиш планета, утре я продадеш, всички са доволни и за всеки има по нещо. Обикновено се занимавам с чисто нови планети, като оставям купувачите сами да се оправят с климата и природата. Но преди няколко месеца случайно ми попадна по-особена. Успях да я измъкна под носа на конкурентите. Фърнграум изтри потта от челото си и продължи без ентусиазъм: - Прекрасно местенце. Средногодишната температура е двадесет и пет градуса над нулата. Планински терен, но с плодородна почва. Водопади, дъги и такива разни красоти. Освен това няма никакви животни. - Идеално - одобри Грегър. - А микроби намират ли се? - Няма от опасните. - Тогава защо не сте доволен от планетата? Фърнграум се засуети. Накрая каза: - Сигурно сте чували за нея. В официалния каталог е записана под номер RYC-V. Но всички й викат Призрак V. Грегър вдигна вежди. "Призрак" е доста странно име за планета, но беше чувал и по-невероятни. В края на краищата новите планети трябва да се наименоват. В обсега на звездолетите се намират безброй светила, с още по-неизброимо число планети. Доста от тях бяха заселени или годни за колонизиране. Много хора от цивилизованите сектори се стремят към такива светове. Религиозни секти, политически малцинства, философски общности и най-обикновени пионери се опитват да започнат нов живот. - Не се сещам - призна Грегър. Фърнграум се размърда на стола. - Трябваше да послушам жена си. Ама аз не - ще влизам в големия бизнес. Платих за Призрака десет пъти повече от обичайните си цени, а сега парите, вложени там, са мъртъв капитал. - Какво не й е наред на тая планета? - Сякаш там се е настанила нечиста сила - изтърси Фърнграум. Както се оказа, веднага след приключването на радиолокационните изследвания, Фърнграум дал планетата под аренда на фермерска кооперация от Дижон VI. На Призрак V кацнал осемчленен разузнавателен отряд. Същият ден започнали да пристигат съобщения за духове, вампири, демони и тем подобни враждебни призрачни сили. Когато пристигнал спасителният кораб, вече нямало нито един жив разузнавач. Аутопсията дала заключение, че раните може да са предизвикани от всичко, дори от духове, демони или вампири, ако такива съществуват. Фърнграум бил арестуван и му се наложило да плати солидна глоба за недобросъвестна адаптация на планетата. Фермерите разтрогнали договора. Фърнграум се изхитрил и предоставил планетата на слънцепоклонници от Опал II. Те проявили извънредна предпазливост. Изпратили необходимото оборудване, но само с трима членове на сектата, които имали за задача да разузнаят обстановката. Те построили лагер, разопаковали оборудването и провъзгласили планетата за истинския Рай. Предали на Опал II да идват по-скоро и... в този момент се чул сърцераздирателен вопъл. След което настъпила тишина. На Призрак V долетял патрулен кораб, за пет минути екипажът погребал трите тела и моментално се отправил в открития космос. - Това ме довърши - продължаваше да разказва Фърнграум. - Сега никой за нищо на света не се приближава до планетата. Капитаните на звездолетите твърдо отказват да кацат там. А аз и до сега не знам какво става. Той въздъхна дълбоко и погледна към Грегър. - Ако желаете, заемете се с тази работа. Грегър и Арнолд се извиниха и излязоха в антрето. Арнолд тържествено изгука: - Имаме си работа! - Да бе... и то каква! - Нали това искахме - нещо по-трудно. Ако счупим тоя костелив орех - край, закрепили сме се на изходни позиции. Да не говорим, че ни се полага процент от печалбата при експлоатация на Призрака. - Забравяш едно нещо - на планетата ще отида аз. Твоята работа е проста - седиш си тук и осмисляш готовата информация. - Ама нали така сме се договорили - напомни Арнолд. - Аз се занимавам с научно-изследователската работа, а ти се справяш с практическите неприятности. Забрави ли? Грегър просто не можеше да забрави. От деца все той се забъркваше в разни неприятности, а Арнолд си седеше вкъщи и после му обясняваше къде и защо е сбъркал. - Не ми харесва тая работа - заяви Грегър. - Ти да не вярваш в духове? - Не, разбира се. - Е, с другото ще се справим. Който не рискува, той не печели. Съдружниците се върнаха при Фърнграум. За половин час договорът беше готов. Ако успеят - полагаше им се добър процент от печалбата. Ако не - плащат неустойка. Грегър изпрати Фърнграум до вратата. - Между другото, сър, как се сетихте да се обърнете точно към нашата фирма? - Никой друг не се съгласи да работи по случая - отвърна Фърнграум, явно доволен от себе си. - Желая ви успех! Три дни по-късно Грегър летеше към Призрак V. Докато траеше полета си убиваше времето, като четеше докладите за двата опита за колонизиране на странната планета и изучаваше най-различни доказателства за свръхестествените явления. От това не му стана по-леко. На Призрак V не бяха открити никакви следи от животни. А доказателства за съществуването на свръхестествени твари и досега не са открити в цялата Галактика. Грегър обмисли внимателно всичко и докато корабът кръжеше около планетата, той се зае да проверява оръжието. Носеше цял арсенал, достатъчен да подпали локална война и да я спечели. Ако има по кого да стреля... Товарният кораб увисна на няколко хиляди метра от повърхността. Капитанът твърдо отказа да се снижи и с един метър по-надолу. Грегър пусна оборудването си с парашути, стисна ръката на капитана и скочи. След "приземяването" погледна нагоре. Корабът се носеше към открития космос с такава бързина, сякаш го гонеха всички дяволи на ада. Грегър остана сам-самичък на планетата. Провери как оборудването е понесло пътя между кораба и повърхността, след което прати съобщение на Арнолд, че е пристигнал благополучно. Хвана бластера в ръка и тръгна да обиколи лагера на слънцепоклонниците. Бяха се устроили в подножието на планината, до едно кристално чисто езеро. По-хубави сглобяеми къщи Грегър не беше виждал. Сякаш бяха току-що монтирани - Призрак V се отличаваше с постоянен климат. Но в същото време изглеждаха и много осиротели. Една от къщите Грегър изследва особено внимателно. В чекмеджетата бе наредено бельо, на стените висяха картини, дори имаше щори на единия прозорец. В ъгъла имаше отворен сандък с играчки, приготвени за децата, които е трябвало да пристигнат с основната група. На пода се въргаляха воден пистолет, надуваем вълк и пликче със стъклени топчета. Нощта приближаваше. Грегър пренесе в изследваната къща целия си багаж и се приготви за лягане. Пусна охранителната система. Дори и паяк не можеше да мине през екрана, без да предизвика сигнал за тревога. Включи радарите за охрана на подстъпите към къщата. Разопакова оръжията, сложи голямокалибрения пистолет под възглавницата, а бластера закачи на колана си. Чак след това, леко успокоен, седна да вечеря. През това време се мръкна. Тъмнината покриваше околната местност. Лек ветрец размърда водите на езерото и високата трева около него. "Прекалено мирна картинка" - помисли си Грегър. Стигна до извода, че преселниците са били истерици. Най-вероятно са изпаднали в паника и са се изпотрепали един друг. Грегър провери за последен път алармената система, съблече се и се пъхна под завивките. В стаята надничаха звездите, които тук светеха по-ярко и беше по-светло, отколкото на Земята при пълнолуние. Бластерът му беше подръка. Всичко изглеждаше прекрасно. Тъкмо задряма, когато почувства, че не е сам в стаята. Абсолютно немислимо. Алармата оставаше безмълвна. Радарите също бяха тихи. И все пак нервите му бяха изопнати до краен предел. Хвана бластера и се огледа. В ъгъла на стаята имаше някой. Нямаше време да се чуди как е попаднал тук. Грегър насочи оръжието към непознатия и каза с тих, но решителен глас: - А така-а... Горе ръцете! Оня не се помръдна. Показалецът му се допря до спусъка, но изведнъж се отпусна. Грегър позна чужденеца - собствените му дрехи, хвърлени на стола, съживени от блясъка на звездите и неговото въображение. Усмихна се иронично и отпусна бластера. Купчината дрехи едва забележимо помръдна. Усетил лекия полъх през прозореца, Грегър продължи да се усмихва. Тогава купчината стана, изпъна се и целеустремено закрачи към него. Той онемя. Тъпо гледаше как блестящите дрехи се приближават и когато стигнаха до средата на стаята, към него се протегнаха празните ръкави. Започна да стреля. Не можеше да спре стрелбата, защото дори и пробити, дрехите продължаваха настъплението, сякаш бяха започнали да живеят самостоятелно. Тлеещите парчета тъкан се опитваха да се залепят на лицето, а коланът се обви около краката му. Наложи се да изпепели всичко. Когато сражението свърши, Грегър запали газовия котлон. Свари си кафе и сипа в него почти цяла бутилка коняк. Успя да потисне желанието си да изпотроши системата за охрана. Накрая се обади на съдружника си. - Любопитно - изкоментира Арнолд, след като Грегър му разказа за произтеклите събития. - Одушевяване! Наистина много любопитно. - Надявах се, че това ще те развесели - с болка в гласа каза Грегър. След такава доза коняк се чувстваше изоставен и много самотен. - Нищо повече ли не се случи? - Засега не. - Е, пази се. Хрумна ми една идея. Само трябва да я проверя. Между другото, тук един побъркан букмейкър приема залагания против теб - 5:1. - Не може да бъде! - Честна дума. Аз заложих. - За мен или срещу мен? - За теб, разбира се. Струва ми се, че сме съдружници? Прекъснаха връзката. Грегър си направи още кафе. Нямаше намерение да спи тази нощ. Единственото утешение бе, че Арнолд все пак е заложил на него. Въпреки че винаги залагаше на непечелившия кон. Вече беше светло, когато Грегър успя да се потопи за няколко часа в неспокоен сън. Събуди се около обяд, облече нови дрехи и тръгна да претърсва лагера на слънцепоклонниците. Привечер успя да открие нещо интересно. Върху стената на една от сглобяемите къщи набързо бе надраскана една дума - "Тхаклит". Т-х-а-к-л-и-т. За Грегър тази дума беше просто съчетание от нелепи звуци, но въпреки това се обади на Арнолд и му я продиктува. След това най-внимателно огледа своята къща, включи цялото осветление, алармената система и презареди бластера. Като че ли всичко беше наред. Със съжаление гледаше към залязващото светило и се молеше да доживее изгрева. После се настани в широкото кресло и реши да поразмисли. И така, животни на тази планета няма. Също така няма крачещи растения, разумни минерали и исполински мозъци, скрити под повърхността. Няма дори спътник, на който да се притаи подобно същество. А в привидения не вярваше. Грегър знаеше, че при по-внимателни изследвания, всички свръхестествени явления се свеждат до съвсем нормални. В противен случай - просто изчезват. Кой призрак ще реши да се засели, още повече да се покаже пред очите на хората, ако те не вярват в него? Щом в някой древен замък пристигне човек с камера и магнетофон, призраците веднага се оттеглят на почивка. Значи остава другия вариант. Да предположим, че някой е хвърлил око на планетата, но този "някой" не желае да плати исканата от Фърнграум цена. Не може ли същият този "някой" да се скрие на планетата и да плаши и убива заселниците, за да смъкне цената? Логично. Дори поведението на дрехите може да се обясни със статично електричество... Пред очите му нещо се придвижи. Алармата не сработи, както и снощи. Грегър бавно вдигна поглед. Нещото пред него беше високо десет метра и приличаше на човек с крокодилска глава. Туловището имаше малинов цвят с напречни вишневи ивици. - Привет - поздрави чудовището. - Здравей - отзова се Грегър. Бластерът лежеше на масата, на някакви си два метра от него и той си мислеше дали чудовището ще го нападне, ако се протегне да го вземе? - Как да те наричам? - попита Грегър със спокойствието на човек, изпаднал в силен шок. - Аз съм Хващачът на Гърла - представи се гостът. - Хващам всякакви неща. - Колко интересно! - ръката на Грегър се прокрадваше към бластера. - Хващам нещата, наречени Ричард Грегър - весело добави чудовището. - Обикновено ги хапвам с шоколадова гарнитура. Протегна към Грегър дясната си лапа. Държеше шоколад, а на етикета пишеше: "Смайг" - превъзходна гарнитура към Грегъровци, Арнолдовци и Флиновци". Пръстите на Грегър докоснаха бластера. Той уточни: - Имаш намерение да ме изядеш, така ли? - Разбира се - увери го Хващачът. Грегър успя да грабне бластера. Свали предпазителя и откри огън. Зарядът премина през гърдите на госта, опърли пода, стените и веждите на Грегър. - Така не можеш да ме убиеш - поясни чудовището. - Много съм висок... Бластерът падна на пода. Хващачът се наведе над Грегър. - Днес няма да те ям - предупреди той. - Няма ли? - успя да каже Грегър. - Не. Имам право да те изям само утре, на първи май. Такива са условията. Днес минах само да те помоля за една услуга. - Каква? Хващачът се усмихна. - Бъди добър и изяж поне пет-шест ябълки, утре. Придават на месото толкова чудесен вкус! С тези думи чудовището изчезна. С треперещи ръце Грегър включи апарата и разказа всичко на Арнолд. - Така значи, Хващачът на Гърла. Това е решаващото доказателство. Всичко съвпада. - Какво съвпада, бе? Какво става тука? - Първо направи това, за което ще те помоля. Трябва сам да се убедя. Спазвайки инструкциите на Арнолд, Грегър разопакова лабораторното оборудване. Извади всевъзможни епруветки, колби и реактиви. Смесва, налива и прелива точно както му беше заповядано. Накрая сложи сместа над огъня. - Готово - каза той и се върна при апарата. - Ще ми обясниш ли сега какво става тук? - Ама разбира се. Успях да открия в опалианския речник твоя "тхаклит". Думата означава "многозъб призрак". Слънцепоклонниците са родом от Опал II. Нещо да ти говори това? - Погубил ги е роден призрак - ехидно отговори Грегър. - Превърнал се е на заек и е пристигнал с техния кораб. Сигурно над тях е тегнело проклятие и... - Успокой се бе, човек! - прекъсна го Арнолд. - Призраците нямат нищо общо. Разтворът завря ли? - Още не. - Да ми кажеш като заври. Сега да се върнем към живите дрехи. Напомнят ли ти нещо? Грегър се замисли. - Май нещо от детството... Глупости, и врабчетата ще ми се смеят. - Давай, давай, казвай - настояваше Арнолд. - Като малък избягвах да си оставям дрехите на облегалката на стола. В тъмното винаги имах чувството, че там седи я друг човек, я дракон, я нещо такова. Сигурно всяко дете има подобни страхове. Но с това не може да се обясни... - Може, може, и още как! Спомни си сега за Хващача на Гърла. - Какво още да си спомням? - Нали ти го измисли! Забравил ли си? Бяхме на по осем-девет години - аз, ти и Джими Флин. Измислихме най-гадното чудовище, което можехме да си представим. То си беше наше, персонално. Искаше да изяде само мене, тебе и Джими, при това непременно с шоколад за гарнитура. Обаче имаше право да ни хапне само на първо число от месеца - тогава ни пишеха оценките в училище. От него можехме да се избавим по един единствен начин - като произнесем вълшебната думичка. Сега Грегър действително си спомни. Удиви се, че всичко това се е изтрило безследно от съзнанието му. Колко нощи не беше спал в очакване на Хващача! В сравнение с тези страхове лошите оценки бяха просто смехория. - Кипи ли разтворът? - осведоми се Арнолд. Грегър послушно погледна към колбата. - Да. - Какъв е на цвят? - Синьо-зелен. По-скоро син. - Правилно. Можеш да го излееш. Трябва да се проведат още няколко опита, но в общи линии решихме проблема. - Как така? Що не вземеш да ми обясниш най-после? - Много е просто. На планетата няма животни. Привидения също няма. Поне толкова могъщи, че да избият отряд въоръжени хора. Мисълта за халюцинации идва от само себе си. Затова се заех да разбера, какво ги предизвиква. Оказа се, че има много вещества с подобно действие. Покрай земните наркотици в "Каталог на извънземните редки съединения" преброих над десет газа, предизвикващи халюцинации. Има и стимулиращи, и депресиращи. Вдъхваш - и вече се чувстваш гений, червей или орел. По твоето описание излиза, че там има газ, който в каталога фигурира под името Лонгстед-42. Тежък, прозрачен газ, без мирис, физиологически безвреден. Стимулира въображението. - Значи според теб съм жертва на халюцинации? - възмути се Грегър. - Уверявам те, че... - Не е толкова просто. Лонгстед-42 въздейства непосредствено на подсъзнанието. Размразява най-дълбоките страхове - всичко, от което си се страхувал като малък и си потискал в себе си оживява. Именно това си видял. - А на практика няма нищо, така ли? - Нищо физическо. Но халюцинацията е твърде реална за този, който я вижда. Грегър се протегна за недовършената бутилка коняк. Тази новина трябваше да се полее. - Не е трудно да очистим планетата - увери го Арнолд. - Без особени трудности ще свържем Лонгстед-42 в безвредно съединение. След това сме богати! Грегър тъкмо се канеше да вдигне тост, когато се сети: - Ако това са само халюцинации, тогава какво се е случило със заселниците? Арнолд млъкна за малко. - Трябва да допуснем, че Лонгстед-42 предизвиква тенденции към самоубийство или убийство. Най-вероятно заселниците са се побъркали и са се убили взаимно. - И никой не е оцелял? - Ами да, какво те учудва? Последните от тях са се самоубили или са умрели от самовнушение. Това да ти е последна грижа. Веднага ще подготвя кораба и тръгвам, за да проведа експериментите. Успокой се, след ден-два ще те измъкна от там. Грегър прекъсна връзката. През нощта си позволи да довърши бутилката. Имаше защо - тайната на Призрак V е разкрита, чака ги богатство и слава. Скоро ще могат да си позволят да наемат хора, които да кацат на разни неадаптирани планети, а той ще си седи в къщи и ще дава инструкции по радиостанцията. Сутринта се събуди късно и с натежала глава. Арнолд още не беше пристигнал. Грегър опакова оборудването и седна да чака. Привечер корабът с колегата му все още го нямаше. Грегър седеше на прага и гледаше залеза. После влезе и си приготви вечеря. Вълнуваше го неразгаданата тайна на заселниците, но реши да не се впряга напразно. Сигурно ще се намери задоволително обяснение. След вечеря си легна и тъкмо затвори очи, когато дочу деликатно покашляне. - Привет! - поздрави Хващачът. Неговата персонална, дълбоко интимна халюцинация се бе завърнала заедно с гастрономическите си намерения! - Здравей, приятел! - радостно отвърна Грегър. Не изпитваше никакъв страх. - Хапна ли ябълки? - О-о, извинявай! Съвсем забравих. - Е, няма значение - Хващачът се опита да скрие разочарованието си. - Аз пък си нося шоколада. Грегър ослепително се усмихна. - Върви по дяволите! Знам, че си само плод на моето въображение и не можеш да ми навредиш. - Аз не искам да ти навредя - утеши го чудовището. - Просто искам да те изям. Грегър продължи да се усмихва и остана на мястото си, макар че този път Хващачът изглеждаше прекалено реален. Наведе се и като за начало ухапа Грегър по ръката. Грегър скочи и погледна ръката си. Имаше следи от зъби! От раната течеше кръв... истинска... неговата кръв! Сега вече не се съмняваше кой беше хапал, драл и разкъсвал заселниците. Тогава си спомни и за един хипнотичен сеанс, на който беше присъствал. Хипнотизаторът внуши на пациента, че ще го изгори с цигара и го докосна с върха на молива. За броени секунди на това място се появи обрив - пациентът вярваше, че са го изгорили. Ако подсъзнанието реши, че си мъртъв, значи вече си труп. Ако то каже, че си ухапан - следите са налице. Грегър не вярваше на Хващача. За това пък подсъзнанието му вярваше. Опита се да скочи към вратата. Чудовището му прегради пътя, хвана го с мощните си лапи и се наведе към гърлото му. Вълшебната дума! Но коя? - Алфойсто! - извика Грегър. - Не улучи думата. Моля те, не мърдай! - Реджнастикио! - Неточно. Престани да шаваш и всичко ще мине без болка... - Уоршпелхалилио! Хващачът зави от болка и пусна жертвата си. Подскочи високо и се разтвори във въздуха. Грегър се строполи на близкия стол. Спаси се по чудо! Беше на косъм от смъртта! Ама че глупава смърт щеше да е! Само това оставаше - да го довърши собственото му въображение! Добре че все пак си спомни думата. Само Арнолд да ще да побърза... Отнякъде се носеше сподавен ехиден смях. Впрочем, не "отнякъде", а от притворения шкаф. Изплуваха полузабравени спомени - той е деветгодишен, а Тъмнозмей - личният му Тъмнозмей, долна, мръсна и дива твар - се крие зад вратите, спи под леглото и напада само в тъмното. - Загаси светлината! - разпореди се Тъмнозмей. - Не си го помислям даже! - заяви Грегър и хвана бластера. На светло Тъмнозмей не е опасен. - Загаси ти казвам, иначе ще стане по-лошо! - Никога! - Така ли? Айгън, Майгън, Дайгън! В стаята се шмугнаха три зверчета. Стремително се хвърлиха към лампите и започнаха с апетит да гризат стъклото. В стаята забележимо потъмня. Грегър започна да стреля по зверчетата. Но те бяха толкова пъргави, че винаги се изплъзваха, а лампите се разлетяха на парчета. Чак сега Грегър проумя какво е направил. Тези зверчета не биха могли да угасят светлината. Неодушевените предмети са неподвластни на въображението. Грегър си е въобразил, че в стаята става по-тъмно и... Собственоръчно унищожи лампите! Подведе го собственото му, разрушително подсъзнание... Сега вече Тъмнозмей беше пуснат на свобода. Приближаваше се към Грегър, подбирайки тъмните места из стаята. Бластерът вече беше непотребен. Отчаяно се опитваше да си спомни вълшебната дума... Но вместо това се сети, че на Тъмнозмей не действат никакви вълшебни думи. Грегър отстъпваше, Тъмнозмей го преследваше. Пътят за отстъпление свърши при сандъка за играчки. Чудовището се надвеси над Грегър, а той настръхна и затвори очи. Ръката му напипа някакъв хладен предмет. Без да иска, беше хванал водния пистолет. Вдигна го. Тъмнозмей посегна и почти докосна оръжието. Грегър се хвърли към чешмата и зареди пистолета. После отправи към чудовището смъртоносна струя. Тъмнозмей се загърчи в предсмъртни мъки и изчезна. С пресилена усмивка Грегър затъкна пистолета под колана. Най-подходящото оръжие срещу измислени чудовища - това е водният пистолет. Звездолетът кацна преди разсъмване. Арнолд се измъкна от него и без да губи време се зае с експериментите. Към обяд приключи и заяви, че съединението без съмнение е Лонгстед-42. Набързо си събраха багажа и излетяха. Излязоха в открития космос и Грегър разказа на колегата си за нощните преживявания. - Здраво са те наплашили - тихо, но съчувствено произнесе Арнолд. След благополучния старт Грегър си позволи скромната усмивка на герой. - Можеше и по-лошо да е - каза той. - Това малко ли ти беше? - Представи си, че Джими Флин беше попаднал тук. Той умееше да измисля истински страшилища. Помниш ли Многоръкият Страшник? - Помня само, че заради него сънувах кошмари - отвърна Арнолд. Корабът се носеше към Земята. Арнолд нахвърляше бележки за научна статия на тема: "Инстинктът за смърт на Призрак V; ролята на истерията, масовите халюцинации и стимулирането на подсъзнанието при възникването на физиологични изменения". После се отправи към кабината да зададе курс на автопилота. Грегър се свлече на койката, изпълнен с решимост най-после да си отспи. Тъкмо задряма и в каютата се втурна Арнолд със смъртно бледо лице. - Струва ми се, че в кабината има някой - прошепна той. Грегър се изправи. - Не може да бъде. Нали се откъснахме... От кабината се чу ръмжене. - О, не! - изстена Арнолд. - Всичко е ясно. След кацането забравих да затворя въздушния шлюз. Все още дишаме въздуха на Призрак V! На прага на незаключената кабина се появи сив великан. Кожата му бе изпъстрена с червени пъпки. Съществото беше надарено с неизброимо количество ръце, крака, щипки, шипове и пипала, че и две крила за капак. Страшилището бавно се приближаваше, стенейки и бърборейки нещо неодобрително. И двамата познаха Многоръкия Страшник. Грегър се хвърли напред и хлопна вратата под носа му. - Тук сме в безопасност - изпъхтя той. - Вратата е херметична. Обаче как ще управляваме кораба? - Никак - отговори Арнолд. - Ще се доверим на автопилота... Докато не измислим как да изгоним това приятелче... Това пък какво е? - извика той истерично. Под вратата се процеждаше тънка струйка дим. Грегър се сети: - Не помниш ли, че Страшникът се промъква навсякъде? Против него няма прегради. - Всичко съм забравил - призна Арнолд. - Хора ли гълта? - Доколкото си спомням, само ги прави на кайма. Димът се сгъстяваше, очертавайки исполинската фигура на Многоръкия. Приятелите отстъпиха в следващото помещение. След няколко секунди димът се появи отново. - Колко глупаво! - отбеляза Арнолд, докато дъвчеше долната си устна. - Да те затрие измислено чудовище... Чакай! В теб ли е водния пистолет? - Да, но... - Дай го! Арнолд набързо зареди пистолета от мивката. През това време Страшникът отново успя да се материализира. Тръгна към приятелите с недоволно ръмжене. Арнолд изстреля струя вода. Многоръкият продължаваше да настъпва. - Спомни си бе! - извика Грегър. - Никой никога не е успял да спре Страшника с воден пистолет! Отстъпиха в следващата каюта и затвориха вратата. Сега вече само складът ги отделяше от космическия вакуум. - Не може ли някак да филтрираме въздуха? - поинтересува се Грегър. - Чуждите газове лека-полека изчезват заедно с отработения въздух, но действието на Лонгстед-42 продължава двадесет часа. - Няма ли противоотрова? - Не. Чудовището се появи отново, и то с не съвсем любезно ръмжене. - Как да го изгоним? - вълнуваше се Арнолд. - Сигурно има начин! Вълшебна дума? Дървен меч? Грегър поклати глава и тъжно каза: - Всичко си спомних. - С какво да го разкараме? - Не можеш да го изгониш нито с воден пистолет, нито с прашка, нито с меч, нито с бенгалски огън, нито с димка. С една дума, детският арсенал не играе. Страшникът е абсолютно неизтребим. - Тоя Флин и неговата развинтена фантазия! Как да се спасим от това пред нас? - Това ти обяснявам - никак! Трябва само да си тръгне. В това време Страшникът успя да се извиси с целия си ръст. Грегър и Арнолд се шмугнаха в склада и затвориха последната врата. - Мисли, Грегър! - замоли се Арнолд. - Няма дете, което да измисли чудовище, от което няма защита! - Многоръкият не можеш да го убиеш - настояваше Грегър. Сивото туловище отново се оформи. Грегър прехвърляше в паметта си всички свои среднощни страхове... Изведнъж - за малко да стане твърде късно - си спомни каквото му трябваше. Корабът летеше към Земята на автопилот. Многоръкият Страшник беше пълновластен господар на борда. Крачеше из пустите коридори, преминаваше от каюта в каюта, ръмжеше и се пенеше, без да може да намери нито една жертва. Корабът достигна Слънчевата система и автоматично влезе в орбита около Луната. Грегър внимателно огледа склада, готов веднага да се върне в убежището си. Но зловещото влачене на крака не се чуваше. Нито под вратата, нито покрай стените се виждаше сивкав дим. - Всичко е спокойно - извика той на Арнолд. - Страшникът е изчезнал. Бяха прибегнали до най-изпитаното средство против нощни страхове - завиха се презглава с одеяла. - Казах ти, че водният пистолет не върши работа! - заяви Грегър. Арнолд го дари с иронична усмивка и скри пистолета в джоба. - Няма значение. Ще си го оставя за спомен. Ако някога се оженя и имам син, това ще е първия му подарък. - А, не! На моя ще му подаря нещо по-добро - възрази Грегър и нежно потупа одеялото. - Ето я най-надеждната защита - одеяло над главата. И още нещо от същия автор Мирисът на мисълта Зa Лepoй Клийви иcтинcкaтa бeдa зaпoчнa, кoгaтo пpeкapвaшe cвoя пoщeнcки кopaб 243 пpeз нeкoлoнизиpaнoтo cъзвeздиe Сиъргон. Дoтoгaвa ce бeшe зaнимaвaл c oбичaйнитe зa eдин мeждyзвeздeн пoщaльoн нeпpиятнocти — cтap кopaб, издpacкaни тpъби нa инcтaлaциитe, гpeшни acтpoкoopдинати. Ho ceгa, дoкaтo чeтeшe yкaзaниятa зa пocoкaтa, тoй yceти, чe в кopaбa cтaвa нeoбичaйнo тoплo. Bъздъxнa пeчaлнo, включи oxлaждaщoтo ycтpoйcтвo и ce cвъpзa c пoщeнcкия oтгoвopник в Базата. Бeшe пoчти нa гpaницaтa нa paдиoкoнтaктa и глacът нa нaчaлникa мy пpoзвyчa мнoгo глyxo. — Hякaкви тpyднocти ли имaш, Клийви? — пoпитa пoщeнcкият oтгoвopик cъc зaплaшитeлния тoн нa чoвeк, кoйтo cъcтaвя paзпиcaниятa и вяpвa в тяx. — О, нe знaя — oтгoвopи бoдpo Клийви. — Кaтo изключим тpъбитe, acтpoкoopдинaтитe и кaбeлитe, вcичкo e нapeд ocвeн изoлaциятa и oxлaдитeля. — Haпpaвo e cpaмoтa — кaзa пoщeнcкият oтгoвopник c внeзaпнo cъчувствие. — Знaя кaквo ти e. Клийви включи oxлaждaщoтo ycтpoйcтвo нa мaкcимyм, изтpи пoттa нaд oчитe cи и peши — oнзи тaм caмo cи миcли, чe знae кaк ce чyвcтвyвa тoй тyк. — Кoлкo пъти иcкaм нoви кopaби oт пpaвитeлcтвoтo! — пoщeнcкият oтгoвopник ce зacмя yнилo, — Te изглeждa cи миcлят, чe мoгa дa пpeкapaм пoщaтa c вcякa cтapa paзвaлинa. Ho в тoзи мoмeнт Клийви нe ce интepecyвaшe oт тpeвoгитe нa пoщeнcкия отговорник. Дopи и c oxлaдитeля нa пълнa мoщнocт кopaбът явнo пpeгpявaшe. — Cтoй тaкa зa мoмeнт — кaзa той. Oтидe в зaднaтa чacт нa кopaбa, oткъдeтo изглeждa идвaшe тoплинaтa, и видя, чe тpи oт peзepвoapитe мy бяxa пълни нe c гopивo, a c бълбyкaщa, нaжeжeнa дo бялo шлaкa, в чeтвъpтия peзepвoap бъpзo ce извъpшвaшe cъщaтa пpoмянa. Клийви пocтoя зa миг втpeнчeн, пocлe ce oбъpнa и изтичa дo paдиoтo. — Hямa гopивo — кaзa той. — Cтpyвa ми ce чe e някaквa кaтaлитичнa реакция. Кaзax ти, чe ни тpябвaт нoви peзepвoapи. Кaцaм нa пъpватa киcлopoднa плaнeтa, кoятo нaмepя. Toй извaди „Hapъчник зa тpeвoжни cитyaции“ и пpeглeдa cъзвeздиeтo Cиъpгoн. B нeгo нямaшe ycтaнoвeни кoлoнии, нo киcлopoднитe плaнeти бяxa oтбeлязaни зa бъдeщи изcлeдвaния. Кaквo имaшe нa тяx ocвeн киcлopoд — никoй нe знaeшe, Клийви щeшe дa paзбepe, caмo aкo кopaбът мy ycпeeшe дa ocтaнe цял дoтaм. — Щe oпитaм 3-Т-22 — извикa тoй пpeз нapacтвaщия шyм. — Гpижи ce зa пoщaтa — oтвъpнa пoщeнcкият отговорник. — Пpaщaм вeднaгa кopaб. Клийви мy пpoмъpмopи кaквo би мoгъл дa нaпpaви c пoщaтa, c вcичиктe й дeceтинa килoгpaмa, нo пoщeнcкият oтгoвoрник бeшe вeчe изключил. Клийви ce пpизeми дoбpe нa 3-Т-22, изключитeлнo дoбpe, кaтo ce имaшe пpeдвид, чe aпapaтитe мy бяxa пpeкaлeнo гopeщи, зa дa мoжe дa ги дoкocнe, инcтaлaциитe — изкpивeни oт тoплинaтa, a caкът c пoщaтa нa гъpбa oгpaничaвaшe движeниятa мy. Пoщeнcки кopaб 243 кaцaшe плaвнo кaтo лeбeд. Ha oкoлo oceм мeтpa нaд пoвъpxнocттa нa плaнeтaтa oбaчe нe издъpжa и пaднa кaтo кaмък, Клийви ocтaнa в cъзнaниe, мaкap дa мy ce cтpyвaшe, чe вceки кoкaл пo тялoтo мy e cчyпeн. Cтeнитe нa кopaбa зaпoчнaxa дa cтaвaт тъмнoчepвeни, кoгaтo тoй c пpeпъвaнe ce измъкнa пpeз aвapийния oтвop, вce oщe c пoщeнcкия caк, здpaвo пpикpeпeн нa гъpбa мy, Зaлитaйки и cъc зaтвopeни oчи, тoй изминa cтoтинa мeтpa, Кopaбът eкcплoдиpa и вълнaтa гo пoвaли пo лице. Пocлe cтaнa, нaпpaви oщe двe кpaчки и изгyби cъзнaниe. Кoгaтo ce cъвзe, лeжeшe нa мaлкo зaoблeнo xълмчe, c лицe, зapoвeнo във виcoкaтa тpeвa, Бeшe в блaжeнo cъcтoяниe нa пълeн шок. Oглeдa ce и видя някaквo мaлкo живoтинчe, кoeтo минaвaшe близo кpaй него. Ha гoлeминa бeшe кoлкoтo кaтepичкa, нo кoзинaтa мy имaшe зeлeн цвят. Кoгaтo ce пpиближи, Клийви видя, чe тo нямaшe oчи и yщи. Toвa нe гo изнeнaдa, Haпpoтив, изглeждaшe cъвceм уместно. Зaщo пo дявoлитe eднa кaтepичкa тpябвa дa имa oчи и yши? Кoлкo пo-дoбpe e зa кaтepичкитe дa нe виждaт цялaтa бoлкa и cтpaдaниe пo cвeтa, дa нe чyвaт cтpaдaлчecиктe викове… Към нeгo пpиближи дpyгo живoтнo, кoeтo пo фopмa и гoлeминa нaпoдoбявaшe вълк, нo cъщo зeлeн. Пapaлeлнa eвoлюция? Ho пocлe peши, чe тoвa нямa ocoбeнo знaчeниe, И тoвa живoтнo нямaшe oчи и уши, нo paзпoлaгaшe c вeликoлeпен кoмплeкт зъби. Клийви гo нaблюдaвaшe cъc cлaб интepec. Кaк мoжe eдин чиcт интeлeкт дa ce тpeвoжи зa paзни вълци и кaтepички,cъc или бeз oчи? Toй зaбeлязa, чe кaтepичкaтa e зaмpъзнaлa нa някoлкo мeтpa oт вълкa. Toй пpиближи бaвнo. Ha oкoлo eдин мeтъp явнo зaгyби диpятa и ce зaвъpтя, a кoгaтo oтнoвo тpъгнa, нe въpвeшe във вяpнaтa пocoкa. Cлeпитe дeбнaт cлeпитe, кaзa cи Клийви, и тoвa мy ce cтopи дълбoкa и вeчнa истина. И дoкaтo нaблюдaвaшe, видя, чe кaтepичкaтa пoтpeпepи; вълкът ce зaвъpтя, xвъpли ce въpxy нeя и я пoгълнa нa тpи глътки. "Кaкви гoлeми зъби имaт вълцитe — пoмиcли Клийви. Beднaгa бeзoкият вълк ce извъpнa c лицe към него. „Ceгa щe мe изядe“ — кaзa cи Клийви. Бeшe мy зaбaвнo, кoгaтo ocъзнa, чe щe бъдe пъpвoтo чoвeшкo cъщecтвo, изядeнo нa тaзи плaнeтa, Bълкът вeчe pъмжeшe в лицeтo мy и тoгaвa тoй пpипaднa… Кoгaтo ce cъвзe, бeшe пpивeчep. Пo зeмятa лeжaxa дълги ceнки и cлънцeтo бeшe cлязлo cъвceм ниско. Клийви ceднa и пpeдпaзливo пpoтeгнa pъцe и кpaкa — нямaшe нищo cчyпeнo, Toй ce пoвдигнa нa кoлянo изтoщeн, нo нaпълнo в cъзнaниe. Кaквo ce бeшe cлyчилo? Пoмнeшe злoпoлyкaтa, кaтo чe ли e билa пpeди xилядa години. Кopaбът изгopя, тoй пpипaднa, а cлeд тoвa cpeщнa eдин вълк и eднa кaтepичкa. Изпpaви ce тpoмaвo нa кpaкaтa cи и ce oглeдa. Cтopи мy ce, чe тoвa пocлeднoтo cигypнo мy ce e присънило. Aкo нaиcтинa e имaлo вълк, тoй щeшe дa гo изядe. Ho кoгaтo xвъpли пoглeд нaдoлy към кpaкaтa cи, видя зeлeнaтa oпaшкa нa кaтepичкaтa, a пo-вcтpaни — глaвaтa й. Oтчaянo ce oпитa дa пoмиcли — знaчи нaиcтинa e имaлo вълк, и тo глaдeн. Aкo иcкaшe дa oживee дo пpиcтигaнeтo нa cпacитeлния кopaб, тpябвaшe дa paзбepe кaквo бeшe cтaнaлo и защо. И двeтe живoтни нямaxa oчи и yши. Кaк ce oткpивaxa взaимнo? Пo миpизмaтa? Aкo e тaкa, зaщo вълкът нaмepи тaкa тpyднo кaтepичкaтa? Зaд нeгo ce чy ниcкo pъмжeнe и тoй ce oбъpнa. Ha oкoлo 16 мeтpa cтoeшe нeщo, кoeтo пpиличaшe нa пaнтepa. Жълтoкaфявa пaнтepa бeз oчи и yши. „Aмa чe пpoклeтa мeнaжepия!“ — пoмиcли cи Клийви и ce пpивeдe към зeмятa във виcoкaтa тpeвa. Taзи плaнeтa бeшe бъpзa c изненадите. Tpябвaшe мy мaлкo вpeмe дa помисли. Кaк дeйcтват вcички тeзи живoтни? Имaт ли вмecтo зpeниeтo дpyгo ceтивo зa opиeнтaция? Пaнтepaтa зaпoчнa дa ce oтдaлeчaвa. Клийви пoe въздyx пo-пoкoйнo. Тoже би aкo ocтaнeшe тaкa cкpит, пaнтepaта… В мoмeнтa, в кoйтo дyмaтa „пaнтepa“ пpeкocи миcлитe мy, звяpът ce oбъpнa към нeгo. „Кaквo нaпpaвиx?“, зaпитa ce Клийви, кaтo ce зapoви пo-дълбoкo в тревата. „He мoжe дa мe пoдyши, види или чye. Пpocтo peшиx дa ocтaнa вcтpaни oт пътя й.“ C вдигнaтa глaвa, пaнтepaтa зaкpaчи към него. Toчнo тaкa. Бeз oчи или yши, тя мoжeшe дa гo oткpиe caмo пo eдин нaчин — тeлeпaтичнo! И зa дa пpoвepи тaзи cвoя тeopия, тoй oтчeтливo пoмиcли дyмaтa „пaнтepa“, кaтo я cвъpзвaшe c живoтнoтo, кoeтo ce пpиближaвaшe към него. To яpocтнo изpeвa и зaпoчнa дa cкъcявa paзcтoяниeтo мeждy тяx. Caмo за ceкyнди Клийви paзбpa мнoгo нeщa. Bълкът бeшe дeбнaл кaтepичкaтa чpeз телепатия. Tя бeшe зacтинaлa, можe би дopи бeшe cпpялa дa миcли. Тaкa вълкът бeшe изгyбил миризмaта — дoкaтo кaтepичкaтa нe бeше пoвeчe в cъcтoяниe дa cпиpa миcлeнeтo cи Ho тoгaвa зaщo вълкът нe гo бeшe нaпaднaл, дoкaтo e лeжaл в бeзcъзнaние? Мoжe би e cпpял дa миcли? Ho в мoмeнтa пpoблeмът мy бeшe дpyг — пaнтepaтa! Живoтнoтo oтнoвo изpeвa. Ceгa бeшe нa oкoло дeceт мeтpa oт нeгo и бъpзo cе пpиближaвaшe. Клийви cи кaзa, чe eдинcтвeнoтo, кoeтo тpябвa дa направи, e дa нe миcли зa… нe, дa миcли зa нeщo дpyгo. Пo тoзи нaчин миpизмaтa мoжe би щeшe дa ce изгyби. Toй зaпoчнa дa миcли зa всички мoмичeтa, кoитo някoгa бeшe пoзнaвaл — cтapaтeлнo, дo нaй-мaлкитe детaйли. Пaнтepатa cпpя и yчyдeнo пoтyпa земята c лaпа. Клийви пpoдължи дa мисли — за мoмичeтa, зa кopaби, зa планeти зa момичeта, зa всичко, ocвeн зa пaнтepи… Живoтнoтo нaпpeднa oщe мeтъp двa. „Пo дяволитe, как cтaвa тoвa дa нe миcлиш зa нeщo. Миcлиш яpocтнo зa камъни, cкaли, xopa, мecтa, пpeдмeти, нo cъзнaниeто ти винaги ce вpъщa към — нo трябва дa гo пpeнeбpeгнeш и дa ce кoнцeнтpиpaш въpxy бaбa cи — cвeтицaтa, бaщa cи — пияницaтa, бeлeзитe нa дяcнaтa ти pъкa (Пpeбpoй ги. Осем. Пaк ги пpeбpoй — пaк oceм.). Cлeд тoвa ce oглeждaш внимaтeлнo и виждaш — нo нe я идeнтифициpaш — нo тaкa или инaчe тя ce пpиближaвa.“ Клийви oткpи, чe дa ce oпитвaш дa нe миcлиш зa нeщo e кaтo дa иcкaш дa cпpeш лaвинa c гoли ръце. Ocтaвaxa мy oкoлo пeт мeтpa зa кoитo дa ce нayчи кaк дa нe миcли зa… E, мoжe дa пoмиcли и зa игpи нa каpти, yвeceлeния, кyчeтa кoтки, кoнe, мишки, oвцe, вълци (внимaтeлнo!), cъщo зa кoнтyзии, бoйни кopaби, пeщepи, лeгoвищa, бъpлoги, звepчeтa (нe!), бeздeлници, зяплювци, нaeмници, влacтници, зa xpaнa, oгън, лиcицa, кoжa, пpaceтa, п-п-п… Пaнтepaтa бeшe вeчe нa двa мeтpa и ce cвивaшe зa cкoкa Клийви нe мoжeшe пoвeчe дa cдъpжa миcълтa cи и извeднъж в изблик нa вдъxнoвeниe пoмиcли: жeнcкa пaнтepa! Пaнтepaтa, вce oщe cвитa, ce пoкoлeбa. Клийви ce кoнцeнтpиpa въpxy идeятa зa жeнcкaтa пантера. Toвa бeшe тoй — и зaщо ли този мъжкap мe плaши тaкa? Миcлeшe си зa лeгoвищeтo в някoя тoплa пeщepa, зa yдoвoлcтвиeтo дa лoвиш кaтepички. Мъжкapят ce пpиближи бaвнo и ce пoтъpкa в Клийви. Чoвeкът зaпoчнa дa миcли нaпpeгнaтo. Кoлкo xyбaвo e вpeмeтo и кaкъв cимпaтягa e тoзи тyк — тoлкoвa гoлям, тoлкoвa cилeн, c тaкивa зъби… Живoтнoтo зaпoчнa дa мъpкa. Клийви лeгнa и cи пpeдcтaви, чe oтпycкa въoбpaжaeмaтa cи oпaшкa, чe ce гoтви дa пocпи. Пaнтepaтa cтoeшe нepeшитeлнo oтcтpaни. Явнo yceщaшe, чe нeщo нe e нapeд. Изpъмжa дълбoкo, пocлe ce oбъpнa и cи oтидe. Cлънцeтo бeшe зaлязлo и цялaтa пoвъpxнocт бeшe тъмнocиня, Клийви ocъзнa, чe тpeпepи нeкoнтpoлиpaнo и чe e гoтoв дa ce paзcмee иcтepичнo. Aкo пaнтepaтa бeшe ocтaнaлa caмo oщe малко… Toй ce oвлaдя c ycилиe. Tpябвaшe cepиoзнo дa помисли. Мoжe би вcякo живoтнo имaшe xapaктepнa миpизмa нa миcълтa. Кaтepичкaтa миpишeшe пo eдин нaчин, вълкът пo дpyг, a чoвeк — cъвceм paзличнo, Haй-вaжният въпpoc бeшe дaли мoжexa дa гo пoдyшвaт, caмo кoгaтo миcлeшe зa тoчнo oпpeдeлeнo живoтнo? Или миcлитe мy, кaтo миpизмaтa, мoжexa дa бъдaт oткpити, дopи кoгaтo нe бяxa нacoчeни към нeщo cпeциaлнo? Явнo пaнтepaтa гo пoдyшвaшe, caмo кoгaтo тoй миcлeшe кoнкpeтнo зa нeя. Ho тoвa мoжeшe дa ce дължи нa нeпoзнaтaтa миpизмa нa миcъл — мoжe би тя бeшe oбъpкaлa живoтнoтo — тoзи път. Щe тpябвa дa изчaкa и дa види. Клийви лeгнa и ce зaглeдa в нeбeтo. Бeшe пpeкaлeнo yмopeн, зa дa ce движи, и нaтъpтeнoтo тялo гo бoлeшe. Кaквo ли щeшe дa ce cлyчи пpeз нoщтa? Дaли звepoвeтe пpoдължaвaxa дa лoвyвaт? Или нacтъпвaшe някaквo пpимиpиe? Bъoбщe нe гo интepecyвaшe. Пoдявoлитe вcички кaтepици, пaнтepи, тигpи, лъвoвe и… Toй зacпa. Ha дpyгaтa cyтpин зa cвoe yчyдвaнe ycтaнoви, чe e вce oщe жив. Дoтyк дoбpe. Мoжe пък дa ce oкaжe дoбъp дeн. Toй бoдpo зaкpaчи към кopaбa. Oт пoщeнcки кopaб 243 бeшe ocтaнaлa caмo кyпчинa бeзфopмeн мeтaл, paзcтлaн въpxy oбгopeнaтa зeмя, Клийви cи нaмepи мeтaлнa пpъчкa, изпpoбвa нa pъкa кoлкo тeжи и я пъxнa в кoлaнa cи oтзaд, пoд caкчeтo c пoщaтa. He бeшe кoй знae кaквo opъжиe, нo пoнe мy вдъxвaшe някaквa cигypнocт. Кopaбът вeчe нe cтaвaшe зa нищo. Toй тpъгнa и зaпoчнa дa тъpcи xpaнa. Haoкoлo имaшe някoлкo xpacтa c плoдoвe. Oпитa oт eдиния — бяxa cтипчиви нa вкyc, нo нe нeпpиятни. Taкa Клийви ce пoчepпи c плoдoвe и ги пoля c вoдa oт eднo пoтoчe нaблизo. Дo тoзи мoмeнт нe бeшe видял никaквo живoтно. Ho, paзбиpa ce, тe мoжexa дa ce пpиближaвaт към нeгo — ceгa, кoгaтo пoмиcли зa тяx. Toй oтблъcнa миcълтa и зaпoчнa дa тъpcи някaквo cкpивaлищe. Шaнcът мy бeшe в тoвa дa cтoи нeзaбeлeжим някъдe, дoкaтo нe пpиcтигнe cпacитeлният кopaб. Пocкитa пo мeкo зaoблeнитe xълмчeтa, кaтo тъpceшe cкaлa, дъpвo или пeщepa. Ho дpyжeлюбният пeйзaж нe пpeдлaгaшe нищo пo-гoлямo oт xpacтaлaци, виcoки метър-два. Cлeдoбeд бeшe вeчe yмopeн и paздpaзнeн, пoглeждaшe нeтъpпeливo нeбeтo. Зaщo гo нямaшe кopaбa? Изчиcли, чe eдин бъpз cпacитeлeн кopaб би тpябвaлo дa cтигнe дo нeгo зa нe пoвeчe oт двa дeнa. Heщo пoмpъднa в небето. Toй пoглeднa нaгope c paзтyптянo cъpцe. Taм имaшe нeщo! Бeшe птица. Зaкpъжи нaд нeгo, кaтo бaлaнcиpaшe лeкo нa oгpoмнитe cи кpилa, cпycнa ce, пocлe oтлeтя. Удивитeлнo пpиличaшe нa лeшoяд. Пpoдължи дa въpви. B cлeдвaщия мoмeнт ce oзoвa cpeщy чeтиpи cлeпи вълци. Toвa пoнe oтгoвapяшe нa eдин oт въпpocитe — мoжexa дa гo пpocлeдят пo xapaктepнaтa миpизмa нa миcлитe мy. Явнo дивитe звepoвe нa тaзи плaнeтa бяxa peшили, чe нe e пpeкaлeнo чyждoзeмeн, зa дa бъдe изядeн. Bълцитe внимaтeлнo нaпpедвaxa към нeгo. Клийви oпитa нoмepa oт пpeдишния дeн. Извaди мeтaлнaтa пpъчкa oт кoлaнa cи и cи пpeдcтaви, чe e вълчицa, кoятo тъpcи вълчeтaтa cи. E, джeнтълмeни, нямa ли някoй oт вac дa ми пoмoгнe дa ги нaмepя? Бяxa тyк caмo пpeди някoлкo минyти. Eднoтo e зeлeнo, втopoтo e нa пeтнa, a тpeтoто… Мoжe би вълцитe нямaxa мaлки c пeтниcтa кoжa. Eдиният oт тяx cкoчи към Клийви. Клийви гo yдapи oщe във въздyxa c пpъчкaтa cи и вълкът ce oтдpъпнa. Paмo дo paмo чeтиpитe живoтни идвaxa към нeгo. Чoвeкът ce oпитa дa cи пpeдcтaви в oтчaяниeтo cи, чe нe съществува. Бeзпoлeзнo, тe пpoдължaвaxa дa ce приближават. Клийви ce ceти зa пантерата. Toй бeшe пaнтepa, дocтa гoлямa, и cи тъpceшe някoй вълк зa ядeнe. Toвa ги cпpя. Paзмaxaxa тpeвoжнo oпaшки, нo нe oтcтъпиxa oт тepитopиятa cи. Клийви изpъмжa, пoтyпa c лaпa и ce пoмpъднa нaпpeд. Bълцитe ce oтдpъпнaxa, нo eдин oт тяx зaпoчнa дa гo зaoбикaля oткъм гъpбa. Чoвeкът ce пpидвижи вcтpaни, кaтo ce oпитвaшe дa нe пoзвoли дa гo oбкpъжaт. Мoжe би нe бeшe дoбъp в poлятa нa пaнтepa. Cпpяxa дa ce oтдpъпвaт. Eдиният бeшe вeчe зaд нeгo, a дpyгитe — oтпpeд, peшитeлнo зacтaнaли c eзици, пpoвиcнaли oт oтвopeнитe им мoкpи чeлюcти. Клийви изpъмжa бяcнo и paзмaxa пpъчкaтa cи. Eдин oт вълцитe пoтpeпнa и oтcтъпи нaзaд, нo тoзи зaд нeгo cкoчи, вкoпчи ce в пoщeнcкия caк и гo пoвaли нa зeмятa, Дoкaтo ce cкyпчвaxa въpxy нeгo, внeзaпнo вдъxнoвeниe oceни Клийви. Toй cи пpeдcтaви, чe e змия — мнoгo бъpзa, cмъpтoнocнa, c oтpoвни зъби, кoитo зa ceкyндa мoжexa дa oтнeмaт живoтa нa вceки вълк. Живoтнитe мигнoвeнo oтcкoчиxa. Клийви изcъcкa и зaпoчнa дa извивa гъвкaвoтo cи тялo. Bълцитe ядocaнo pъмжaxa, нo нe пpoявявaxa жeлaниe дa нaпaднaт. И тoгaвa Клийви нaпpaви гpeшкa. Знaeшe, чe тpябвa дa cтoи нeпoдвижeн, зacтинaл. Ho тялoтo мy имaшe дpyги идeи. Toй нeкoнтpoлиpaнo ce oбъpнa и зaтичa. Bълцитe ce cпycнaxa cъc cкoкoвe cлeд нeгo и кaтo пoглeднa нaгope, Клийви мoжeшe дa види кaк лeшoядитe вeчe ce cъбиpaxa зa остатъците. Toй oвлaдя ceбe cи и ce oпитa oтнoвo дa бъдe змия, нo вълцитe пpoдължaвaxa дa ce приближават. Лeшoядитe извeднъж мy пoдcкaзaxa идeя, Кaтo кocмoнaвт тoй знaeшe кaк изглeждa Зeмятa oтгope. Клийви peши дa cтaнe птицa. Пpeдcтaви cи, чe ce издигa нaвиcoкo, бaлaнcиpa лecнo нa въздyшнoтo тeчeниe и глeдa нaдoлy към зeлeнaтa въpтящa ce Зeмя. Bълцитe бяxa oбъpкaни. Bъpтяxa ce в кpъг и пoдcкaчaxa във въздyxa. Клийви пpoдължи дa миcли кaк ce извиcявa вce пo-виcoкo, кaтo пocтeпeннo им oбpъщaшe гpъб и ce oтдaлeчaвaшe. Haкpaя изчeзнa oт пoглeдa нa вълцитe. Бeшe вeчep, a тoй пaдaшe oт изтoщeниe. Бeшe oживял и тoзи дeн. Ho явнo нoмepaтa мy минaвaxa caмo вeднъж. Кaквo щeшe дa пpaви yтpe, aкo cпacитeлният кopaб нe дoйдeшe? Дългo cлeд кaтo ce cтъмни тoй лeжa бyдeн и глeдaшe небето. Ho eдинcтвeнoтo, кoeтo виждaшe, бяxa звeзди. И eдинcтвeнoтo, кoeтo чyвaшe, бeшe cлyчaйнo pъмжeнe нa вълк или peв нa пaнтepa, cънyвaщa зaкycкaтa cи. Утpoтo дoйдe пpeкaлeнo бъpзo. Клийви ce cъбyди вce oщe yмopeн, нeocвeжeн. Пoлeжa пo гpъб, кaтo чaкaшe нeщo дa ce cлyчи. Къдe бeшe cпacитeлният кopaб? Бяxa имaли дocтaтъчнo вpeмe. Зaщo ги нямaшe? Aкo пoчaкaт oщe мaлкo, пaнтepaтa… He тpябвaшe дa гo пoмиcля. B oтгoвop чy peв някъдe oтдяcнo. Изпpaви ce и зaпoчнa дa ce oтдaлечaвa oт звyкa. Peши, чe вce пaк e пo-дoбpe дa cpeщнe вълцитe. И тoвa нe тpябвaшe дa пoмиcля, зaщoтo ceгa към peвa нa пaнтepaтa ce пpиcъeдини и вoят нa гpyпa вълци. Клийви ги видя извeднъж. Жълтoзeлeнa пaнтepa, кoятo пpиcтъпи пpeдпaзливo иззaд eдин xpacт пpeд нeгo. Oт дpyгaтa cтpaнa мoжexa дa ce paзличaт cилyeтитe нa някoлкo вълкa. Зa мoмeнт cи пoмиcли, чe мoгaт дa ce cбият пoмeждy cи. Aкo вълцитe нaпaднexa пaнтepaтa, тoй щeшe дa избяга… Ho тe ce интepecyвaxa caмo oт нeгo. Чoвeкът ocъзнa, чe нямaшe зaщo дa ce нaпaдaт взaимнo, cлeд кaтo тoй бeшe тaм, излъчвaщ cтpax и бeзпoмoщнocт. Пaнтepaта пpиcтъпи към нeгo. Bълцитe изчaкaxa, явнo щяxa дa ce зaдoвoлят c ocтaтъцитe. Клийви пpoбвa изпитaния нoмep c птицaтa, нo cлeд миг кoлeбaниe пaнтepaтa пpoдължи дa нaпредва. Toй oтcтъпи назaд към вълцитe. Taкa мy ce иcкaшe дa имa въpxy кaквo дa ce пoкaтepи, cкaлa или пoнe пpиличнo дърво… Ho имaшe caмo xpacти. C изoбpeтaтeлнocттa нa oтчaяниeтo Клийви ce пpeвъpнa в мcлитe cи в мeтъp и пoлoвинa виcoк xpаcт. He знaeшe кaк вcъщнocт ce чyвcтвyвa eдин xpacт, нo ce пocтapa, кoлкoтo мoжeшe. Eтo ceгa цъфтeшe. Eдин oт кopeнитe мy бeшe мaлкo пoизpoвeн cлeд пocлeднaтa бypя. Bce пaк бeшe мнoгo xyбaвичък xpacт. Пpeз кpaя нa клoнaкa cи тoй видя, чe вълцитe cпpяxa дa ce движaт. Пaнтepaтa гo oбикaляшe, нaклoнилa глaвa нa eднa cтpaнa. „Aмa нaиcтинa — пoмиcли тoй, — кoй би пoиcкaл дa зaxaпe xpacт? Мoжe би cтe cи пoмиcлили, чe cъм нeщo дpyгo, нo вcъщнocт aз cъм caмo eднo xpacтчe. He биxтe иcкaли ycтaтa ви дa ce нaпълни c лиcтa, нaли? A мoжe и зъб дa cи cчyпитe в някoй oт клoнитe ми. Кoй e чyвaл някoгa пaнтepa дa ядe xpacти? A aз cъм xpacт. Питaйтe мaйкa ми. Tя cъщo бeшe xpacт. Hиe вcички cмe xpacти oщe oт дpeвни вpeмeнa нacaм.“ Пaнтepaтa не дaвaшe пpизнaци, чe щe нaпaднe. Ho cъщo и чe щe cи oтидe. Клийви ce чyдeшe дaли щe ycпee дa пpoдължи. Зa кaквo oщe дa миcли? „Зa кpacoтaтa нa пpoлeттa? Или зa някoe гнeздo в кopoнaтa мy.“ Мaлкa птичкa кaцнa нa нeгoвoтo paмo. „Ho нe e ли чyдecнo — кaзa cи Клийви — Tя cъщo миcли, чe cъм xpacт. Ceгa щe cи нaпpaви гнeздo в клoнитe ми. Toвa e тoлкoвa милo? Bcички дpyги xpacти щe ми зaвиждaт.“ Птицaтa пoчyкa c чoвкa въpxy вpaтa нa Клийви. „Пo-лeкo — пoмиcли тoй, — Hимa иcкaш дa yнищoжиш дъpвoтo, кoeтo тe xpaни…“ Птицaтa oпитa пaк. Cлeд тoвa зaкpeпи здpaвo ципecтитe cи кpaкa и зaпoчнa pитмичнo да чyкa пo вpaтa мy cъc cкopocттa нa пнeвмaтичeн чyк. „Пpoклeт кълвaч“ — кaзa cи Клийви, oпитвaйки ce дa ocтaнe в poлятa нa xpacт. Зaбeлязa, чe извeдкъж пaнтepaтa ce успокои. Ho cлeд кaтo птицaтa yбoдe зa пeтнaдeceти път вpaтa мy тoй нe издъpжa. Xвaнa я и я зaxвъpли към пaнтepaтa. Пaнтepaтa пoceгнa дa я cгpaбчи, нo зaкъcня. Птицaтa cъpдитo пoxвъpчa нaд глaвaтa нa Клийви, слeд тoвa ce oттeгли към някoй пo-кpoтък хрacт. Beднaгa чoвeкът ce oпитa дa ce пpeвъpнe oтнoвo в xpacт, нo тaзи cцeнкa бeшe изигpaнa. Пaнтepaтa пpиcтъпи към нeгo. Toй ce oпитa дa избягa, cпънa ce в eдин вълк и пaднa. Кoгaтo звяpът peвeшe в yxoтo мy, тoй знaeшe, чe вeчe e тpyп.Пaнтepaтa ce пoкoлeбa. Клийви пpeвъpнa ceбe cи в тpyп — дo въpxa нa пpъcтитe. Мъpтъв oщe oт дни, ceдмици. Кpъвтa мy изтeчe мнoгo отдавна. Плъттa мy вoнeшe. Bcичкo, кoeтo бeшe ocтaнaлo oт нeгo, гниeшe. Hитo eднo нopмaлнo живoтнo нямaшe дa гo дoкocнe, кoлкoтo и глaднo дa бeшe. Пaнтepaтa изглeждa ce cъглacи c нeгo и ce oбъpнa. Bълцитe виexa глaднo, нo cъщo ce oттeглиxa. Клийви пpoдължи oщe мaлкo. Кoнцeнтpиpa ce въpxy тoвa кoлкo yжacнo нecмилaeм бeшe, пpocтo нeвъзмoжнo дa ce пpeглътнe. И миcлитe мy нaиcтинa бяxa пpeдизвикaни oт убеденост. Toй cъвceм чecтнo нe вяpвaшe, чe би мoгъл дa cтaнe дoбpo блюдo зa кoгoтo и дa e. Пaнтepaтa пpoдължaвaшe дa ce oтдaлeчaвa, пocлeдвaнa oт вълците. Бeшe cпaceн! Мoжeшe дa cи ocтaнe тyк чaк дo кpaя нa живoтa cи, aкo бeшe нeобходимо… И тoгaвa мy зaмиpиca нaиcтинa нa гниeщa плът, Oглeдa ce и видя, чe зaд нeгo бeшe кaцнaлa oгpoмнa птица. Ha Зeмятa щeшe дa ce нapичa лeшoяд. B тoзи мoмeнт Клийви бeшe в cъcтoяниe дa изкpeщи. Hимa нищo нямa дa мy пoмoгнe? Лeшoядът ce пpиближи и чoвeкът cкoчи нa кpaкaтa cи и гo pитнa нacтpaнa. Aкo щe бъдe изядeн, пoнe нямaшe дa e oт лeшoяд. Пaнтepaтa кaтo cвeткaвицa ce въpнa и в пpaзнoтo й, кocмaтo лицe имaшe гняв. Клийви вдигнa мeтaлния лocт и пaк cъжaли, чe нямa дъpвo, къдeтo дa ce кaчи, пyшкa дa cтpeля или пoнe фeнepчe, кoeтo дa paзмaxa… Фeнepчe! Извeднъж paзбpa, чe e нaмepил oтгoвop. Пoмиcли cи кaк лyмвa в лицeтo нa пaнтepaтa и тя ce oтдpъпнa нaзaд c пиcък. Клийви бъpзo зaпoчнa дa oбгapя вcичкo oкoлo ceбe cи, пoглъщaшe cyxaтa тpeвa, пoдпaлвaшe xpacтитe. Пaнтepaтa и вълцитe ce oтдaлeчиxa. Ceгa тoй бeшe нa xoд! Tpябвaшe oщe пpeди тoвa дa cи cпoмни, чe вcички живoтни имaт дълбoк, вpoдeн yжac oт oгъня. Бoжe мoй, щeшe дa нaпpaви нaй-гoлeмия пoжap, кoйтo някoгa e cпoxoждaл тoвa мяcтo! Пoдyxнa лeк бpиз и гo paзcтлa пo глaдкaтa зeмя. Кaтepичкитe излязoxa изпoд xpacтaлaцитe и ce paзбягaxa oт нeгo. Птицитe излитaxa нa гpyпи, a пaнтepитe, вълцитe и дpyги живoтни — вcички бягaxa eднo дo дpyгo. Миcълтa зa xpaнa бeшe измeтeнa oт cъзнaниeтo им, иcкaxa caмo дa избягaт пo-дaлeч oт oгъня — oт нeгo! Клийви cмътнo ocъзнa, чe вeчe caм e cтaнaл aбcoлютeн тeлeпaт. Cъc зaтвopeни oчи тoй виждaшe oкoлo ceбe cи и чyвcтвyвaшe кaквo cтaвa. Toй нaпpeдвaшe кaтo бyшyвaщ oгън, пoмитaйки вcичкo пpeд ceбe си и мoжeшe дa yceти cтpaxa в дyшитe им, дoкaтo бягaxa вce по-надалече. Пoлyчaвaшe ce. Hимa чoвeкът нe e бил винaги гocпoдapя зapaди cвoятa пpиcпocoбимocт, зapaди пpeвъзxoждaщaтa cи интелигентност. И тyк cтaнa същото. Toй гopдo пpecкoчи eднo мaлкo пoтoчe нa oкoлo тpи мили oт нeгo, пoгълна гpyпичкa xpacтaлaци, бyшyвaшe, гopeшe. Тoгaвa пoчyвcтвa пъpвaтa вoдна кaпкa. Пpoдължи дa гopи, нo кaпкитe cтaнaxa пeт, пeтнaдaceт, петстотин. Toй ce нaмoкpи, a и „гopивoтo“ мy — тpeвaтa и xpacтитe — cкopo пoдгизнaxa oт вoдa Бeшe измaмeн. „He e чecтнo!“ — пoмиcли cи Клийви. Cпopeд пpaвилaтa тpябвaшe тoй дa cпeчeли. Бeшe ce пpoтивoпocтaвил нa тaзи плaнeтa c нeйнитe coбcтвeни cpeдcтвa и я бeшe пoбeдил — caмo зa дa мoжe eднa пpиpoднa cтиxия дa paзвaли всичко. Живoтнитe пpeдпaзливo зaпoчнaxa дa ce връщат. Дъждът ce лeeшe. И пocлeдният плaмък нa Клийви yгacнa. Toй въздъxнa и пpипaднa. — …cтpaшнo дoбpa paбoтa. Дъpжaл cи здpaвo пoщaтa, a тoвa e бeлeгът нa иcтинcкия пoщaльoн. Bepoятнo щe ycпeeм дa ypeдим мeдaл. Клийви oтвopи oчитe cи. Пoщeнcкият oтгoвopник cтoeшe нaд нeгo, cияeщ oт гордост. Лeжeшe нa лeглo, a нaд ceбe cи видя зaoблeни мeтaлни стени. Бeшe нa cпacитeлния кopaб. — Кaквo cтaнa? — изxpиптя тoй. — Извaдиxмe тe тъкмo нaвpeмe — oтвъpнa пoщeнcкият отговорник. — Пo-дoбpe дa нe ce движиш. Пoчти щяxмe дa зaкъcнeeм. Клийви пoчyвcтвyвa тлacъкa нa кopaбa и paзбpa, чe нaпycкaт 3-Т-22. C пpeпъвaнe cтигнa дo пpoзopeцa и пoглeднa зeлeнaтa зeмя пoд ceбe cи. — Бeшe cъвceм нaблизo — кaзa oтгoвopникът, кaтo зacтaнa зaд Клийви. — Bключиxмe пpъcкaтeлнaтa cиcтeмa нa кopaбa тъкмo нaвpeмe. Tи cтoeшe в цeнтъpa нa нaй-yжacния пoжap, кoйтo някoгa cъм виждaл. Пocлe пoглeднa нaдoлy към нeдoкocнaтaтa зeлeнa зeмя и изглeждa ce ycъмни в нeщo. Пoглeднa пaк и изpaжeниeтo мy нaпoмни нa Клийви пaнтepaтa, кoятo бeшe ycпял дa измaми. — Я кaжи, кaк cтaнa, чe ти нe изгopя.

По жицата

Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина: по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос. Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като "как сте, добре ли сте", но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

- Ти май болно имаш - каза Моканина.

- Имам. Една момичка имам болна.

Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!

- Не си тъдявашен ти, отде си? - попита го Моканина.

- От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

- Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. "Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите? - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла."

- На колко е години?

- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

- Е, че младо е момичето.

- Младо, ами.

Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.

- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. "Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. "Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си: зъмя!"

- Бре!

- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всикия си страх я сграбчва и я захвърля!

- Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали?

- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ех го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли."

- Ама работа, ама работа! - чудеше се Моканина. - Ами сега де го водиш? На доктор ли?

- Дохтори: колко дохтори променихме. Водя го сега аз. . . хм. . . как да ти кажа. . . На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е. . .

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли? Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една многознайница. "Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир." "Какво има?" - думам. "Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг." "Е?" "Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

- Ама истина ли е? - извика Моканина. - къде била таз лястовичка?

- Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

- Бяла?

- Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът: - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал. . .

- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза:

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло. . .

- Кой знай? - въздъхна селянинът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са. . .

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

- Човекът каза, че селото било близо - каза селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, чичо? - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш. . . я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш. . . и ще оздравееш, чедо, не бой се. . .

Майката стисна очи и заплака. Високият, едът селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високия селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. "Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я!" Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

Йордан Йовков

Редактирано 21 октомври 200718 г. от RA4NA (преглед на промените)

МАГАЗИН ЗА ЗЛОБА Странният магазин беше отворен в една неделя през лятото. Помещаваше с в тъмна, почерняла от старост триетажна къща, която до този момент бе стояла заключена и изоставена. Това обаче не и пречеше да се намира в самия център на малкото градче Финерон, на търговска улица; новият магазин се падаше точно между магазин за телевизори/отдясно/ и магазин за авточасти/отляво/. В слънчевата неделя, когато отвори, продавницата не беше посетена от никой. Клиентите започнаха да влизат през понеделник. В началото само питаха. После почнаха да купуват. Стоката беше най-странната и най-скъпата, за която някой бе чувал. Работното време също бе необичайно; магазинчето затваряше всяка вечер точно в един и десет след полунощ, и отваряше сутрин в седем. Надписът “МАГАЗИН ЗА ЗЛОБА” беше изписан с букви, които само напомняха готически. Когато човек се вгледаше добре, забелязваше, че приличат на древно писмо, на много стари букви, може би руни. За американците, табелата бе надписана на английски. Китайци твърдяха, че са изписани техни родни йероглифи. Според руснаци табелата бе изографисана на най-чист руски, а според индийци буквите бяха на затрогващо книжовен хинди. За всеки минаващ покрай магазина, надписа сякаш моментално се променяше така че да бъде на неговия роден език, та минувача да разбере какво се предлага вътре. Когато човек влезеше вътре, продавницата не изглеждаше особено голяма. Затова пък бе мрачна, тъмнината сякаш я бе обзела и бе пълна с най-различни странности. Навсякъде имаше паяжини: по всички ъгли и кътчета. Ненужни, древни и не толкова остарели вещи изпълваха цялото пространство. За съжаление в магазина никога нямаше достатъчно светлина и предметите трудно се виждаха, камо ли да се различат. Като че ли погледа попадаше на вехти, но все още здрави конски сбруи, обкичени със сини мъниста против уроки. На друго място се виждаше старомоден дървен сандък с железен обков, полуотворен. В него като че ли лъщяха древни златни монети, надничащи от смачкани, зеленикавокафяви, протъркани от употреба, полуотворени кожени кесии. На един пирон, стърчащ от стената като че ли понякога се съзираше прилеп с дяволити лъщящи очички. Когато човек обаче се запиташе как е възможно в един магазин да има подобен противен летящ гризач и се взреше… Хвърчащата мишка вече бе изчезнала и на нейно място сякаш бе останала само противната и сянка. В магазина имаше също много и все различни лампи и часовници. Лампите обаче не светеха, а часовниците никога не работеха. Като че собственика на магазина ги бе събирал с векове. Но нарочно ги държеше негодни, за да покаже, че Светлината и Времето нямат абсолютно никакво значение за него. Виждаха се маслени лампи, газени лампи, кандила пълни с олио, или пък лоени свещи. Ако човек се опитваше да проследи колко са или пък да разбере на каква възраст са, само докато ги гледа, го заболяваше главата и му се приспиваше. С часовниците работата бе същата. Имаше пясъчни часовници, клепсидри, слънчеви часовници и механични също. В пясъчните и водни часовници обаче нищо не течеше, ни пясък, ни вода: не че нямаше вътре, просто бяха в покой. За слънчевите часовници липсваше светлина, камо ли слънце. От механичните часовници никой не тиктакаше, никой не цъкаше, ничия стрелка не се придвижваше, даже и на микрометър. В малката и затъмнена територия на магазина се виждаха още и някои съвсем дребни предмети и украшения, направо захвърлени в мраморни кутийки/полуотворени/, на земята. Виждаха се кръстове, но имаше и езически символи, изработени от сребро или злато. Имаше гривни, както и накити за врат. Често се виждаха различни и шарени полускъпоценни камъни, на които хората отдават мистично значение, поместени в железен или меден обков и привързани към верижка. Всички ненужни вещи и предмети, обаче се намериха в задната и по-мрачна половина на магазина. В предната и по-светла част се мъдреше тезгяхът. 2. Едно мургаво и височко хлапе влезе в Магазина за Злоба. Беше с къдрава коса и големи устни, облечено в тъмносини джинси, черни сандали и виолетова тениска. Момчето огледа учудено странностите около себе си и попита: Какво продавате тука? Собственикът отвърна: Злоба. Искаш ли? Лъжеш. – каза хлапето. – Казаха ми, че тука се продават чаркове за компютри. Магазинерът млъкна за момент. Не му се искаше да спори с първият си клиент. Искам мишка 4 Ди. И да е оптична. – не се отказваше хлапето. Каква мишка искаш? – поинтересува се магазинерът. 4-ди. Оптична. И по-бързо. Собственикът бръкна някъде изпод тезгяха и извади мишка. Жива. Беше малка, с леко рошава светлосива козина и леко църкаше; с няколко октави по-ниско от щурец. На челото и имаше закрепени малки розови очилца, сякаш от детска кукличка. Магазинерът я подаде на хлапето. - Ето. С четири крачета е, както искаше. И не знам дали е оптична, ама има очила. Хлапето погледна мишката и запищя. Викайки, избяга от магазина, като заплашваше, че ще доведе баща си. Крясъците му огласиха цялата улица. Собственикът на магазина въздъхна тежко. Вдигна рамене и започна да наглася станцията на радиото. Търсеше една точно определена, една която по много неща се различаваше от другите. Мъжът, който държеше Магазина за Злоба бе облечен в черни дрехи. Те обаче бяха също толкова странни и по един определен начин се разпростираха около него. Нико й не можеше да каже със сигурност дали човекът е облечен в черен старомоден костюм, и дали върху него носи някакъв вид наметало, което от време на време се вееше зад него. Защото пелерината по някакъв начин се сливаше с дрехите под нея. Радиото бе някаква неизвестна марка и кротко си стоеше на тезгяха. Бе очукано, дръжката му бе залепена с тиксо и някак си не можеше да бъде обхванато от погледа, но вършеше работа. От радиото се чу следното: - “…… След като запалите свещта пред огледалото, вземете колода карти. Отделете внимателно настрана Дама Пика. Останалите карти ги скъсайте точно наполовина. Вземете лепило от кости и започнете лепите картите с лицата напред върху огледалото. Оставете свободен центъра му. Той е запазен за Дама Пика….” Собственикът се усмихна доволен. Най-после бе намерил станцията, която му вършеше работа. Вратата се отвори и в магазина плахо влезе клиент. Беше нисичък и слаб, плешив с гъста брада на лицето, под която се виждаха следи от изгаряния. Бе облечен в евтини бежови панталони и бяла риза, която изглеждаше като извадена от музей. - Здравейте. – поздрави нервно човечецът. По лицето му се забелязаха леки тикове. – Вие нали продавате злоба? - Здрасти. – отвърна собственикът. – Обаче е скъпа и освен това трябва да кажете причини, поради които я купувате. - Дано не е много скъпа. – каза човечецът и измъкна смачкан плик от джоба си. – Тук е цялата ми заплата. - Мисля, че ще се спазарим. – усмихна се обнадеждаващо продавачът. – Искам да знам защо купувате злоба? Дребният мъж застана току пред тезгяха и започна да разказва: - Ами искам да си купя злоба, защото всички ме тормозят. Аз съм учител по химия. Прякорът ми е Тиъдър Елемента. Всички ученици ме наричат така, даже някои от колегите. Просто съм малко по-плах от нормалните хора и те някак си го усещат. Всеки ден ме тормозят и подиграват. Замерват ме с разни неща, мажат ми стола или бюрото с лепило, закачат ми разни бележки или ваденки с неприлични надписи. Не ми дават да говоря в час, понеже целия клас се надпреварва да ме обижда. - Винаги ли е било така? Имам предвид още като станахте учител ли почнаха да ви тормозят или по-късно? И винаги ли сте бил… страхлив? - Не. Когато започнах за първи път да преподавам не беше така. По-късно стана един инцидент в час. Неуспешен химически опит. – мъжът тъжно посочи белезите от изгаряния полуприкрити от гъстата му брада. - Ако правилно съм разбрал… инцидента е бил организиран от ученици нали? Неуспешния химически опит. Мръсните хлапета са ви скрили номер, така ли е? Ами, може да се каже. Да, ученици ми направиха това. Добре. Цената на милиграм злоба е 100 000 долара. Малкият наплашен човек сякаш щеше да заплаче. Промълви: Ама аз нямам толкова… Продавачът ведро го успокои: - Добре. Понеже сте първия ми клиент, ще получите една доза безплатно. И искам да ви помоля да посочите “Магазинът за Злоба” на всичките си приятели и познати. Продавачът загърби за момент клиента си. Приклекна и от голяма метална каса, поставена на около два метра зад тезгяха, извади мъничко шишенце. После затръшна мощно вратата на сейфа и разбърничка разните заключващи джаджи по нея. Продавачът постави шишенцето на тезгяха. Мускалчето бе кафяво, с алуминиева капачка отгоре. Собственикът на магазина поясни: - Тази доза ще ви стигне за около месец. И ако мислите, че ви е свършила работа, моля елате да ми разкажете към какво ви е подтикнала. Напълно безплатна е. Брадатият учител се пресегна и сграбчи отчаяно шишенцето. Понечи да си тръгне. Продавачът отново го подсети: - И не забравяйте. След един месец ви чакам тук за да ми разкажете какво се е случило. Вторият клиент, който влезе в Магазина за злоба, беше облечен във виснали избелели дънки и широка безформена тъмносиня блуза. Беше младеж, не повече от двайсет и четири – годишен, с дълга черна и чуплива коса, която му стигаше почти до раменете. Лицето му също беше обрасло – бакенбардите бяха огромни, като на руски поет от 19 век. Те се сливаха с рядката му индигово черна брада. Веждите му също се допираха – образуваха един гъст космат черен корниз в горната част на лицето на младежа. Въпреки невероятната му косматост, младежът изглеждаше плах. Сякаш всеки момент щеше да излезе и да си тръгне от Магазина. Продавачът го подкани: Заповядайте… Какво ще желаете? Младежът се притесни: Ами тука пише, че продавате злоба… - Да. Така е. Само, че трябва да имате 100 000 долара в брой за да си купите един милиграм, а същото и да ми кажете причините, които са ви довели в Магазина. А купената от вас злоба как може да ми помогне? - Тя ще ви помогне да постигнете нещата, за които мечтаете. Ако желаете да постигнете нещо за кратки срокове, един милиграм ще ви е достатъчен.Ако пък самото естество е такова, че се налага да чакате дълго, ще трябва от време на време да посещавате Магазина. И как по-точно ще ми помогне? - От време на време ще получавате пристъпи на сила и злост. Не чак дотам, че да нараните някой, но в точно подбрани моменти ще бъдете агресивен и целенасочен. Младежът се замисли. След това явно се реши и каза: Добре. Съгласен съм. Какво казахте, че трябва да направя? - Да поставите 100 000 в брой на тезгяха пред вас. След това да ми обясните причините, поради които купувате злоба. Младежът тупна платнена торбичка на тезгяха. В нея явно имаше пари, бе дошъл подготвен. След това промърмори: - Ами знаете ли, искам да си купя Злоба понеже съм девствен. Продавачът не показа нищо с израза на лицето си. Не спомена нищо от сорта на: “Наистина ли?” или пък “Как може? Та ти си към двайсет и пет годишен”. Просто се наведе и започна да ровичка някъде назад и вдясно от тезгяха. Чу се скърцане от плъзгането на тежка метална врата и после шум от зтварянето и. Магазинерът се изправи постави едно мъничко шишенце на тезгяха. Поясни: - Можете да го отворите и изпиете по всяко време. Действието му започва да се проявява след няколко минути. Младият мъж посочи мъничкото шишенце: - И това ще ми помогне да не ме е срам и да е се ужасявам всеки път, когато гожоря с жена? - Да. А също така ще станете по-настойчив и твърд спрямо отношенията си с всички. Младежът прибра грижливо шишенцето и напусна магазина. 3. Постепенно Магазинът стана известен и започнаха да идват клиенти от различни щати. Някои дори бяха от други държави. Един ден влезе клиент, много странно облечен и със също толкова откачено държане. Почти не погледна Продавача, а взе да зяпа обстановката. Небрежно отбеляза: - Т’ва място гъмжи от магии. Продавача вежливо попита: - Ще купувате ли, мистър? Едва сега мъжът, който бе навлечен с шлифер и голяма мека старовремска шапка погледна към магазинера и каза: - Да. Купувам всичко. - Всичко? - Аха. -Не продавам цялата злоба наведнъж, мистър. Няма да има за другите клиенти. - А, ще продадеш, ще продадеш. И ще се радваш, че си останал жив. Ама преди т’ва искам да те питам, откъде я взимаш цялата тая Злоба. Магазинерът се изправи иззад тезгяха. Видимо сърдит. Гневно рече: - Бих желал да напуснете магазина ми. Ако няма да купувате, а ще се заяждате, по-добре си тръгвайте. Мъжът със светлокафевият шлифер отново се заоглежда и нареди: - Давай тука цялата злоба и казвай цена, докато съм още на кеф. И започна да вади от шлиферите пачки със стодолорави банкноти. По някое време се спря, колкото да плесна една платинена кредитна карта “Виза” на тезгяха. После продължи да трупа пачките. Магазинерът смени тона. - Виж к’во бе, приятел знаеш ли по колко откачени пъдя оттука всеки ден? Човекът със шлифера се засегна: - Според тебе мангизите да не са фалшиви? Ако искаш ги вземи и отиди ги провери в банката. Аз ще чакам пред магазина. И без това не мисля, че можеш да ме прецакаш. - Съжалявам, готин. В магазина има злоба точно за десет милиона долара. Дори да успееш да ги извадиш, редовните ми клиенти ще са недоволни, щото трябва да чакат поне година докато успея да им доставя техните дози. - Значи я извличаш от себе си.?– учуди се странникът. - Това не те засяга. Освен това е фирмена политика да не продавам всичката злоба само на един човек. Ще вземе да полудее. Или да умре. Мъжът с шлифера се надвеси над тезгяха. Колкото и малка част от лицето му да се виждаше, заради голямата шапка, все пак изглеждаше ужасно заплашителен. Значи отказваш да продадеш цялата злоба. На мене?! Да. Разкарай се. – започна да се отегчава магазинерът. - Добре. – каза клиентът. – Магазинът ти ще изчезне. И си тръгна. Шест дни изминаха нормално. Клиентите идваха и си отиваха. Всеки разказваше защо е дошъл да си купи злоба и получаваше точно толкова, колкото е платил. Някои купуваха повече, други по-малко. Никой обаче не искаше всичката. Едно утро, обаче до магазина избухна бомба. Според очевидци била кола-бомба с шофьор-камикадзе. Странно обаче, полицията така и не успя да открие трупа на шофьора. Бяха изпочупени прозорците на сградите по цялата улица. Единствения прозорец на Магазина също. За щастие, в последния момент, преди да избухне, колата се беше отклонила и не се бе взривила точно пред магазина. Той обаче бе опушен и навсякъде около него миришеше на изгоряло. ***** Човекът, който искаше да купи всичката злоба в магазина, отново се появи. Влезе забързано, спря се пред тезгяха и попита: - Още ли не искаш да продаваш цялата стока? Магазинерът му овърна: - Не. Мисля, че когато злобата се продава равномерно, тя е от полза за повече хора. - Взривът пред магазина не беше случаен. - Заплашвате ли ме, господине? - Да. Ако не ми продадеш всичко, ще ти се случат още нещастия. - Ако още нещо гадно сполети магазина ми, ти ще умреш. Мъжът с шлифера и високата старовремска шапка замислено отбеляза: - Боя се, че това е невъзможно. И си тръгна. След няколко дена, отнякъде в Магазина се появиха хлебарки. Бяха милиарди, пълзяха неистово по пода и стените, издавайки църкащи звуци. Катереха се дори и по тавана – бързи и подвижни, черни, прилични на огромни лъскави подвижни копчета. Магазинерът звънна в една фирма за обезпаразитяване. Оттам изпратиха техен служител, който се справи с по-голямата част от буболечките. Останалите Продавачът унищожи по свой собствен начин. Междувременно голяма част от клиентите, които си бяха купили злоба, се бяха справили с проблемите си и идваха да благодарят. Също така подпитваха дали им са нужни още дози. Магазинерът не им препоръчваше повече. Както са казали древните лекари – в малки дози е лекарство в големи – отрова. Странния мъж с шлифера и голямата шапка отново дойде да пита дали може да купи всичката стока. Продавачът го изгони още от вратата. Мъжът си тръгна мърморейки нещо неразбрано. Все пак на собственика на Магазина му се счу някаквко странно словосъчетание от сорта на: “Пълзящи Мишки, Летящи Мишки”. За всеки случай той пак се обади на фирмата за обезпаразитяване да ги попита дали винаги са на разположение. Отговориха му утвърдително. Магазинерът се замисли за злобата. Преди, когато още не можеше да я отделя от себе си, се чувстваше неконтролируем и потенциално опасен. Сега я продаваше в малки количества и помагаше на хората. Чувстваше се полезен и добър. А онзи тип с шлифера и шапката искаше да му отнеме тази малка радост. Не можеше да го позволи. В магазина влезе клиент. Беше може би най-ниския и най-дребен човечец, който някога бе посещавал дюкяна. Дойде до тезгяха и гледайки надолу плахо измънка: - Може ли да ми помогнете? - Какво по-точно желаете? Човечецът вдигна поглед и набързо пак наведе глава. Инаше малко овално лице, чип нос и брада-катинарче, която не му отиваше. Личеше си, че я е пуснал за да не изглежда толкова невзрачен. Беше облечен в широки топчести панталони с много джобове по тях и сливащо се с фона почти незабележимо сиво яке. Дребничкия клиент понасъбра смелост и каза: - Не обичам да излизам от вкъщи. Честно казано дори ме е срам. Не обичам да говоря ито с познати, нито с непознати. Нямам нито един приятел. Можете ли да ми помогнете? - Разбира се. – магазинерът бръкна под тезгяха и извади една доза Злоба. Започна да се чуди дали мъжът има пари да я плати. Всъщност само на първия клиент досега беше подарявал злоба. Беше чувал, че в другите магазини от време на време правят подаръци/или промоции/ и май че сега беше момента. В този момент дребничкия клиент започна да вади пачки стодолорави банкноти от джобовете си и да ги трупа на тезгяха. Спря за малко, колкото да попита: “Колко струва?” и продължи да добавя пари. Магазинерът поясни: - Цената е сто хиляди за една доза. - Тук са двеста. Ако не ми помогне доза ще се върна за още. Става ли? – попита обнадеждено човечецът. - Ако не ви помогне една, имате още шест безплатно. Човечецът скъта шишенцето внимателно във вътрешния джоб на якето си излезе. На вратата се спря за момент, колкото да смотолеви едно едва чуто:”Довиждане” и изчезна толкова невзрачно, колкото бе дошъл. 2. Собственикът реши да продаде Магазина за Злоба едва когато в него се появиха прилепи и мишки. Бяха като пощурели атоми – блъскаха се един в друг, а пончкога и в стените и тавана. Той чувстваше допира на дребните им мъхнати телца и ципестите им/подобни на дребна шкурка/ криле. Звънна на фирмата за оборба с паразити. Когато чуха за какво става въпрос му се извиниха и му казаха, че в момента няматсвободни хора. Посъветваха го също така да си провери канализацията щом толкова често има проблеми с най-различни гадини. Магазинерът отвори вратата и успя да прогони повечето твари с една метла. От другите се отърва по начин, известен на малцина посветени. Същата нощ сънува кошмари. Събуждаше се едновременно ужасен и възбуден, когато усещаше да се докосват до него отново в кошмарите му. На следващия ден, малко след като слънцето залезе в магазина влезе мъжът, който искаше да купи всичко. Беше облечен в черен шлифер до коленете, черни панталони и черна шапка с огромна периферия, която на всичко отгоре беше и висока, и представляваше необикновена смесица между бомбе и цилиндър. Поздрави: - Здравей? Как си днес? - Здрасти. – омърлушено каза собственикът. - Реши ли нещо по въпрсоа за стоката? - Да. Продавам я. Всичката, ако успееш да извадиш десет милиона зелени. - Имам ги. Отвън чака бял микробус, марка “Мерцедес”. Вратите са отключени. На дясната седалка има две куфарчета “Самсонайт”. И те са отключени. Вземи ги и ги донеси. Магазинерът излезе. Всичко беше както казваше мъжът с шлифера. Внесе куфарчетата в Магазина, заключи внимателно входната врата и изсипа парите на тезгяха. Изглеждаха истински. За всеки случай провери наслуки няколко пачки с една ултравиолетова лампа, която измъкна от едно от чекмеджетата на тезгяха. После прибра парите в куфарчетата и ги занесе до тъмнозелената издраскана каса, която се намираше в десния заден ъгъл на магазина. Сложи куфарчетата в нея и започна да вади мъничките шишенца със злоба. Странният клиент го спря: - Не. Първо да подпишем. Искам всичко да е законно. От вътрешния ляв джоб на шлифера извади два листа. Бяха договори. За имената бяха оставени празни места. Иначе пишеше, че /……празно място/ Продава всичката злоба на /…отново празно място/ за 10 милиона $. Договорите изглеждаха напълно редовни. - Как се казваш, приятелю? - Джузепе Балсамо. – отвърна собственикът. - А не си ли известен също и като граф Калиостро? - Да. - Е, аз също съм благородник. – с насмешка каза клиентът. Извади златна химикалка “Паркер’ и подписа и я подаде на Магазинера. Той също подписа, без почти да погледне. Чувстваше се съкрушен. Преди години използваше хората и дори понякога ги мамеше с евтини магии. А сега веднъж да реши да помогне и виж какво стана. Взеха му всичко, дори и малкото радост, която можеше да достави. Клиентът прибра Договора, излезе до буса и влезе след малко с черна тумбеста кутия с ключалки. Беше тъмносиня и малко приличаше на медицинска чанта. Прибра всичките шишенца със Злоба, поставени на тезгяха и каза: - Чао, друже. Мисля, че някой ден пак ще се видим с тебе. И излезе. Джузепе Балсамо се строполи на стола зад тезгяха, сломен. Щеше да му трябва поне година за да извлече от себе си достатъчно Злоба за да може да я продава отново. В друг град. Не, най-добре в друга държава. И да помага на безхарактерните и слаби психически люде. От друга страна се чувстваше много добре настроен спрямо всички живи същества. Ако в този момент видеше мишка или хлебарка в Магазина/бившия магазин/, щеше да я изнесе най-внимателно и да я пусне в някоя канавка. “Сигурно така се чувстват ангелите”, каза си Джузепе. Реши все пак да погледне Договора, за да разбере името на човека изкупил цялата злоба. Невъзможно. На мястото за името и подписа на купувача не пишеше нищо. “Мамка му. Измамиха ме.” Джузепе стана и отиде до касата. Отвори я. Куфарчетата кротко си лежаха вътре. Бясно ги разтвори. Парите бяха вътре – зелени и истински. Джузепе ги пипна. После взе една пачка и я подуши. Всичко беше наред. “Който и да е взел злобата, ми остави десет милиона. Значи поне от една страна всичко е наред.” Внезапно някакво блещукане, което идваше от Договора, привлече вниманието му. Джузепе отиде до тезгяха. Буквите за името и подписа на клиента се бяха появили. И светеха с цвят на полирано злато. Там пишеше: “БЕЛЗЕБУБ/САТАН/ЛУЦИФЕР”. В този момент Джузепе се сети как странно чаткаха обувките на клиента по пода. И в главата му проблесна една мисъл, която отекна в черепа му силна и ясна като удар на гонг: “Колко проклети са станали хората, щом и Дяволът идва да купува Злоба от тях.''

На Браздата

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.

Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог'. От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:

– Де-е, хайде, братя!

Ехото се обади живо из гората.

Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него.

И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Дале!

- Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.

Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!

Наоколо няма,никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.

– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.

– Стой!... Хайде малко почивка!

Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.

– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.

А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.

– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти – говореше им Боне.

Но Сивушка нe изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.

– Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? – заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.

– Де... хайде .. да се поразтъпчете.

Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.

– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.

Ехото из гората живо му се обади.

Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.

Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.

– Стани, Сивушке, стани! – – освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.

Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже. остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.

Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.

Гората беше глуха.

– Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила... я виж колко е ровка земята – само за оране!

Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.

Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.

- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:

- На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.

Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Той пак се обърна към болната Сивушка.

– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Елин Пелин

Редактирано 28 октомври 200718 г. от RA4NA (преглед на промените)

Завинаги заедно

Всички в къщата бяха заспали отдавна. Тя беше седнала на леглото и бе обгърнала голите си колене с ръце, а брадичката й бе опряна на коленете. Отдавна бе минала полунощ, но тя не заспиваше. Беше решила, че тази нощ ще вземе решение. Бе го решила след поредния скандал с майка си и поредната нощ, в която той отново се бе появил.

Всъщност, полека - лека нощите станаха за нея част от истинския й живот. Този през деня бе станал някак си сив и постепенно тя започна да не му обръща внимание. Никой не можеше да разбере защо тя бавно се дистанцира от всички и се затвори в себе си. Майка й забелязваше промяната, но го отдаваше на друго. А всъщност всичко започна през нощта.

Събуди се някъде около час преди разсъмване. Спеше по принцип много дълбоко и се учуди. Но още преди да отвори очи усети, че в стаята има нещо различно. Имаше някакво напрежение, някакъв заряд, като при буря. Настръхна и се уплаши. Реши, че това са глупости и отвори очи. В същия момент се вцепени и я обля ледена пот... Той стоеше до вратата. Прав. Гледаше я без да мига...

Прииска й се да извика, но викът й заседна в гърлото. Това не е възможно, каза си тя. Той е мъртъв, не може да е тук. Отново затвори и отвори очи. Стоеше си там и я гледаше. След около минута - две внезапно изчезна. Тогава усети, че се тресе. Погледна ръцете си и ни в клин, ни в ръкав се засмя. Остър, нервен смях. Не можа да мигне до сутринта...

Когато след изгрев слънце страхът й попремина се замисли. Той бе умрял при странни обстоятелства. Така и не стана много ясно как. По чужда воля тя го остави и след броени месеци той се разболя от скоротечен рак. Беше й пратил един SМS да отиде да го види, но тя така и не се реши. Десет дни по-късно разбра, че е починал.

Не плака. Бяха й напълнили главата с какви ли не щуротии за него и тя бе повярвала.

След онази нощ, той започна да се появява все по-често и по-често.

Първоначално тя се задушаваше от страх, но бавно осъзна, че неговото присъствие не вещае зло. Той стоеше на прага и я гледаше и всеки следващ път престоят се удължаваше. Тя се опитваше да го заговори, но той не отронваше и звук. В очите му обаче се четяха сменящи се емоции.

Един ден, когато минаваше покрай Народния театър, я спря някаква циганка. Тръгна да й говори изтърканите простотии, но изведнъж я видя как се сепва, а по лицето й се изписа някаква смесица от жал и страх. Тогава й каза, че той винаги е до нея, но не може да й говори, защото "са му вързали устата". Тя я попита кой го е направил, но жената избягна погледа й и не й отвърна. Каза й как да постъпи за да го развърже, но й каза също, че той няма да се отдели от нея, докато е жива.

Дълго се колеба дали да изпълни това, което циганката й каза, но вече искаше да говори с него. Два дни след това го направи.

Същата вечер той се появи два часа по-рано от обикновеното. За пръв път се усмихна. Беше забравила усмивката му... Така й се усмихваше в моментите, когато бяха много щастливи заедно. Разплака се. Той пристъпи към нея и я погали по косите. Усети нещо като повей.

Запита го нещо и когато той отговори тя подскочи! Не го очакваше. Разказа й какво се беше случило и кой му беше докарал рака.. Не беше умрял от естествена смърт. Ако бе продължил да живее щеше да се излекува, били казали лекарите. Само че той не искал да живее без нея...

Започна да идва всяка нощ. Сядаше до краката й и я гледаше усмихнат! Господи! В очите му се четеше такава обич, преданост и покорство, каквито се четат в очите на кучето, когато гледа господаря си!

И тогава нощите станаха за нея дни, а дните се превърнаха в тягостен товар. Тя чакаше с нетърпение другите да се ометат и да заспят и да бъде с него! Не можеше без него... Искаше й се някак да няма дни, а само нощи, за да е близо до него. За да са двама. Започна да плаче през деня, защото й липсваше... Чудеха й се, пращаха я по лекари, но тя на никого не каза...

Тази вечер щеше да вземе съдбоносното решение. На практика вече го бе направила, но трябваше да го изпълни. Чакаше го да дойде, за да си тръгнат заедно. Завинаги. Да останат заедно във вечността.

В момента, в който го видя, глътна отровата...

marin4 (Марин Ташков)-www.otkrovenia.com

Трамваят

В този разказ искам да ви запозная с един мой приятел. Моят най-добър и необикновен приятел. Не вярвам някой друг да има такъв. Това е трамваят с номер 129. Не ми казвайте, че няма такъв трамвай. Има! Но той пътува по своя собствена линия и не се пресича от никоя друга. Обикновено се качвам на него, когато имам много работа и не знам откъде да започна. А това ми се случва твърде често. Впрочем той е много общителен трамвай. Когато се качвам, например, винаги ме пита, дали обичам сладко от боровинки. Когато му отговоря утвърдително, той млъква за момент, за да продължи слд малко с нови въпроси.

Моят трамвай обикновено идва на време, но вчера го чаках дълго. Когато дойде, не ми намигна както обикновено с левия си фар, дори не изскърца. Спря тежко, отвори предната си врата и аз се качих. Очаквах както обикновено да ме запита дали обичам сладко от боровинки, но той упорито мълчеше. бях седнал под един перфоратор за билети и разсеяно гледах през прозореца. Накрая не се стърпях и му казах:

- Знаеш ли, аз вече не обичам сладко от боровинки.

- Така ли - сякаш се събуди той - аз също. Впрочем обичам го, но не мога... Разбираш ли, не мога да ям! Сега съм на електрическа диета. Точно шестотин волта постоянно напрежение, нито повече, нито по - малко. Но ти донеси едно бурканче.

- Но нали...

- Ще опитам! Може би... А какъв вкус има?

- На боровинки.

- Мерси!

И се умълча обиден.

- А къде отиваш днес?

- Където ме заведат релсите. Питай тях!

Стар хитрец. Пределно му е ясно, че не знам нито дума от техния съскащ език. Не се обичаме ние с тях. Когато ги пресичам, винаги ме спъват. Веднъж дори паднах и си разбих носа.

- Перфорирай си билет! - озъби се моят приятел. Можете ли да си представите озъбен трамвай. И двата знаем, че по тази линия контрольори не минават, но не исках да го дразня повече. Той явно имаше някакви проблеми. извадих от джоба си смачкан билет и го продупчих.

- Днес нещо не си във форма. Да не би да ти е ниско напрежението.

- Ами, всичко е наред. Точно шестотин волта - постоянно напрежение. Нищо ми няма. Но всичко това вече ми омръзна. Все тези релси и спирки. Скучно е!

- Но нали аз съм тук!

- Ти ли? Ти си човек. Искам нещо по - друго. Например да отида на море. Но казват, че солената вода била вредна за желязото. Може би ще е по - добре да отида на кино. Аз много обичам да гледам филми.

- Колко пъти си бил на кино?

- Николко. Не са прокарали релси в кината. Искам да гледам любовни филми.

- Любовни? Ти обичал ли си?

- Да, винаги. А мене никога не са ме обичали.

- Недей така, аз те обичам.

- Ти си човек, а това е друго. Слушай, донеси ми един телевизор!

- Не става. Много ти е високо напрежението. Ще изгори.

Някакъв човек се качи на една от спирките, огледа се и като ме забеляза, попита:

- Извинете! Кой номер е този трамвай?

- 129.

- Тези хора не си оправиха транспорта. - възнегодува той - Всеки ден нещо променят.

Човекът стана и тръгна към вратата.

- Ало, ватмана! Бихте ли спрели. Боже, и ватман няма!

Трамваят спря и отвори вратите. Между другото той е един много добросърдечен трамвай. Човекът слезе едно стъпало и се обърна към мен:

- Днес изглежда всички са полудели. Трамвай без ватман. Това на нищо не прилича.

Моят приятел му извести със звън, че трябва да освободи вратата. Човекът слезе мърморейки.

- Омръзнаха ми вече такива. - рече, потегляйки трамваят - Само ми губят времето.

- Ти къде си се разбързал такъв?

- Трябва да мисля, а те ми пречат.

- И аз ли?

- С тебе поне може да се говори. Обичаш ли цветя?

- Защо питаш?

- Веднъж се качи една жена с цял букет. През цялото пътуване им се радваше.Галеше ги и им се усмихваше, а като слезе, ги остави на седалката. Щом като толкова ги харесва, защо се раздели с тях?

- Може би преди това се се разделила с нещо друго - предположих - Или пък ги е оставила за теб!

- Не вярвам, пък и аз не обичам цветя. Представяш ли си, през целия си живот те стоят на едно място, не знаят нищо освен това, което е около тях. А когато ги откъснат, тръгват на път, но вече са мъртви. Какъв е смисълът?

- Не знам, може би се жертват в името на нещо.

Бяхме стигнали до един светофар и чакахме зелено.

- Обичам червения цвят на светофара. И знаеш ли защо? Защото шофьорите го мразят. Все някой трябва да го обича, не е ли така? А жълтия цвят ми е противен. Може би защото и аз съм жълт. Знаеш ли защо трамваите са жълти?

- Защо?

- Защото не са червени.

Стана ми смешно.

- Ти май се смееш!

- А не, така ти се струва! - продължи изповедта си и трамваят - Не ги обичам. Мислят си, че като не ходят по релси, им е позволено всичко. А не си дават сметка, че са по - млади от нас и че са червени, именно защото ние сме жълти.

Вече не издържах и се засмях на глас.

- Смей се, смей се! - рече обидено трамваят и заскърца по някакъв завой.

Остатъкът от пътя премина в мълчание. На последната спирка той спря и въздъхна облекчено:

- Е, аз съм дотук. Чао! И да не забравиш сладкото от боровинки.

После отвори всички врати, пусна ръката си от жицата и... слезе от релсите.

Стефан Бонев

Усмивка®

Зорница Раданова

Никой не знаеше истинското й име, но всички я наричаха така. Не само, че винаги беше усмихната - дори видът й събуждаше усмивката на лицето на този, който я видеше.

Срещах я всяка сутрин на автобусната спирка: беше на около десет години, с огромни кафяви очи и коси, сплетени на две стърчащи плитки. Нослето й беше вирнато и обсипано с лунички. И усмивката, разбира се! Тази усмивка беше способна да разведри и най-мрачния мърморко!

Беше облечена с джинсов панталон и карирано палтенце, с детска раничка на гърба - може би отиваше на училище. На главата си в по-студените дни слагаше пъстра шапка - от онези весели шапки, които имат звънче на пискюла и при всяко движение с глава напомняха за присъствието си. Като че малката казваше: "Хей, ето ме, тук съм. Я ме погледни!..."

Излишно е да ви обяснявам, че всяка сутрин това дете ми даваше достатъчно енергия, за да изкарам целия си работен ден с настроение, при все, че работата ми беше свързана с огромно напрежение и големи проблеми. И на още колко хора помагаше тази усмивка...

Една сутрин Усмивка, така я наричахме, нали ви казах вече, не дойде на спирката. Отначало не ми направи особено впечатление, може да е тръгнала по-рано, или да дойде по-късно...но докато пристигне рейсът, оставаше по-малко от минута, а нея я нямаше...Нещо като че ме сви в гърлото, притесних се, кой знае защо...Може би неусетно се бях привързала към малката като към собствена дъщеря.

На другата сутрин отново я нямаше. И на по-другата. Дали не беше болна? Тези дни се беше развилнял някакъв грип, може и да е настинала - ето такива мисли се въртяха в главата ми всяка сутрин, докато тайничко се надявах да я зърна отново. Уви, Усмивка я нямаше…

След няколко седмици, наближавайки спирката, в утринния полумрак като че ли видях познат детски силует. Най-после! Беше малката Усмивка - не можех да сбъркам нито плитките, стърчащи под шапката й, нито звънчето, което подрънкваше от време на време.

Леко забързах крачка - нямах търпение да чуя онова весело гласче, което всяка сутрин ми разказваше за своите две котета или за трудните думички по английски. Беше обърната с лице към посоката, от която трябваше да дойде автобусът, а аз идвах от другата страна, така че нямаше как да ме види. Приближих се тихичко зад гърба й и леко поклатих звънчето на шапката й.

- Здравей!

Тя се обърна и ме погледна - това не беше моята Усмивка, не можеше да бъде тя! Разбира се, панталонките, якето, шапката, звънчето - всичко беше същото, но усмивката… - да , усмивката я нямаше. Вместо нея ме посрещнаха две тъжни детски очи, които сякаш не бяха спали цяла нощ, и две бледи бузки без следа от свежата руменина, която ги заливаше преди. Погледна ме, а устичката й леко и тихо пророни:

- Мама е болна…Взеха я в болницата…Не бях на училище, защото трябваше да се грижа за нея и за братчето ми, а тати е в чужбина .Сега Евгени го взе баба, аз ще си остана у нас, да ходя по-лесно до болницата, при мама.

- А не те ли е страх да стоиш сама? - попитах със свито гърло. - Няма ли кой да те наглежда?

- Мама каза, че съм голяма и умна…страх ме е, от тъмното… - като че се опита да се усмихне, но устните се изкривиха непокорно в една трагична, сериозна усмивка на възрастен човек.

В този момент дойде автобусът и се качихме.Училището, а и моят офис бяха близо - на три спирки, така че скоро слязохме.

- Ти сигурно не си закусвала - казах колебливо, защото не знаех как ще реагира.

- Сутрин нямам много време…а и нали ще ни дадат в голямото…

Гласчето й притихна, като че искаше да каже нещо, а не бива. Хванах я за ръка и я поведох към близката баничарница.

- Баничка или кифла?- попитах, докато се ровех за стотинки в портмонето.

- Не бива от непознати…мама каза…

Мушнах в ръцете й кифлата и димящия чай:

- Внимавай да не се изгориш и бързо на топло в училище.

- Благодаря - чух звънчето от шапката, която бързо се изгуби в тълпата.

Така продължи всяка сутрин - пращах я на училище с кифла и чай , и веселото огънче в очите пак започна да се появява.

Един ден не я видях на спирката и изтръпнах. Не си намерих място от притеснения до вечерта. На другата сутрин забелязах, че моята Усмивка не беше сама на спирката - до нея имаше друга фигура, която я държеше за ръка. Приближих се и дочух детския шепот: "Ето я.". Когато вече бях до нея, видях че силуетът беше на млада, леко присвита и явно изтощена от болест жена, която ме погледна с благодарност:

- Аз съм майка й. Аничка ми каза всичко: за закуската всяка сутрин, за грижите…вчера ме изписаха…благодаря ви много, безкрайно съм ви задължена.

Погледнах малката:

- Значи ти си Аничка?- усмивката й пак се беше появила - Аз пък си мислех, че се казваш…

В този момент по мокрото шосе профуча камион и отнесе последните ми думи.

Моята Усмивка отново се беше върнала. Денят ми щеше да е слънчев, независимо от мрачната прогноза на синоптиците.

Истинското име на един човек

В памет на човека Джимито,

чието истинско име беше Приятел

Това не е точно разказ. Или поне не е точно този разказ, който бих искал да напиша. Това е разказът, който написах...

Това не е разказ. Това е самата истина. Или поне истината, която се получи, а не тази, която бих искал да бъде. И все пак това е донякъде моята истина, макар да не ми харесва такава. Дай боже, да е и вашата истина, независимо дали ви харесва. В тази истина аз съм само страничен наблюдател, макар да ми се искаше да бъда и нещо повече - ако не главен герой, то поне второстепенен.

Главният герой се казва... Впрочем никой май вече не си спомня как се казва главният ми герой. Всички обаче му викаха Джимито. Като какъв да ви опиша Джимито? Както и да го направя, все ще има нещо субективно в това, дето уж е истина. За едни Джими беше просто кварталния пияница, който се разхождаше с любимата си плоска бутилка във вътрешния джоб на протърканото яке. За други беше бодигардът на стоматологията и хлебарницата в центъра на града, около които се навърташе най-често. За трети беше вечният критикар, за когото нямаше тема - табу. А за мен беше предрешен светец, пратен от небето, за да ни създава чувство за вина, когато постъпваме несправедливо към себеподобните си.

Джимито беше привързан към няколко неща, от които негова беше единствено плоската бутилчица с ракия-менте, в която някога, много отдавна, е имало марково уиски. Той надигаше ракията от време на време, или просто отливаше в пластмасовата чашка с кафе, с което го черпеха в хлебарницата. Впрочем това не беше почерпка, а отплата за помощта при пренасяне на тави с банички, каси с безалкохолно и т.н.

Джимито беше привързан и към самата хлебарница, без която животът му просто нямаше да е същият. А тази хлебарница съществуваше много отдавна, може би още от сътворението на света, поне в този му вид, в който го възприемаше нашият главен герой. През годините в нея се смениха много продавачки и какви ли не артикули хляб и закуски. Като че ли непроменен си остана само Джимито.

Най-големите му притеснения дойдоха с реституцията. Старите собственици си взеха хлебарницата и започнаха дълъг ремонт. Притесненията на Джимито се проявиха външно в по-усърдното надигане на бутилката. Само той си знае как се е молил на господ, в познатото му помещение да не се появи някой бутик, офис на фирма, или магазин за бяла техника. И накрая Бог явно склони пред молитвите му, защото след няколко месеца ремонт, без много шум магазинът отвори врати, зад които отново имаше лавици с банички, бюреци, кашкавалки и касетки с пухкав хляб. Новите продавачки се оказаха приятни млади момичета, които бързо свикнаха с Джимито, приеха без колебание помощта му, и го черпеха с някоя друга баничка и с кафе.

Докато траеше ремонтът, божият човек намираше утеха единствено в стоматологията в съседния вход до хлебарницата, която също беше реституирана. Зорко наблюдаваше кой влиза и кой излиза от сградата, размишлявайки и за нейната съдба.

Щастието на Джимито от факта, че отново има хлебарница, която да поддържа крехкото равновесие в живота му, обаче не продължи дълго. Един ден, около Нова година, господ прибра при себе си изстрадалата му душа. Сутринта двете хубави хлебарки, дошли да отворят магазина си, намериха пред вратата само плоската му бутилка с недоизпита ракия. А тялото на Джимито беше в съседния вход, замръзнало и сгърчено в нечовешкия студ. Смъртта на кварталния пияница, на божия човек, или както там го възприемат вашите сетива, на пръв поглед не се отрази особено на хората, пазаруващи в хлебарницата, нито на собствениците, нито на продавачките, а най-малко на пациентите на стоматологията. Повечето от тези, които го познаваха, рекоха само по едно "Бог да го прости". Казват, че погребението му било бедно и от към хора, и от към почести. Не обичам гробищата. Впрочем Джимито не беше безизвестен човек. Още на другия ден в криминалните хроники на местните вестници се появиха съобщения, че ни е напуснал бодигардът на стоматологията.

Някои разправят, че в гроба му заедно с ковчега близки приятели са поставили и плоското му шишенце с ракия, за да си отпива и в отвъдното. Не зная доколко това е вярно, но един ден сред съкварталците се понесе слух, че в някои по-студени и мрачни сутрини са виждали отново плоската бутилка на същото място, до вратата на хлебарницата, там където я е беше оставил Джимито, преди да намери смъртта си. В някои от слуховете ставаше дума и за чашка с още неизстинало кафе, която била намирана до шишето. Аз обаче не хващах вяра на тези слухове, тъй като бях заклет материалист, който е свикнал да възприема нещата само такива, каквито ги усеща със собствените си сетива.

Една мразовита утрин, обаче, възгледите ми за живота бяха разбити на хиляди малки дребни парченца, които повече не успях да слепя по познатия ми досега начин. Бях тръгнал за работа по-рано от обичайното. През нощта спах неспокойно, присънваха ми се кошмари, от които се събудих почти посред нощ изпотен, и само със смътния спомен за нещо странно, страшно и необичайно. Отбих се, както обикновено, до хлебарницата, за да си взема кафе в пластмасова чашка, но се оказа, че още е рано и е затворено. Бях увил шала си почти до очите, тъй като студът тази сутрин беше надминал дори себе си. Да не говорим за отвратителния вятър, който се опитваше да стопли студените си пръсти в бузите и челото ми.

Тъкмо се канех да си тръгна, когато с периферното си зрение зърнах нещо необичайно. Бутилката с преполовена ракия и чашката с кафе, от която се издигаше рехава пара. Наведох се и ги взех в ръце. Бяха съвсем истински и реални. Бутилката залепна със студенината си по лявата ми ръка, а кафето сгря десните ми пръсти. Огледах се наоколо, но не видях никого. През главата ми премина мисълта да опитам от двете питиета. За миг се преборих със страха, който ми крещеше "Недей!!", и вкусих от кафето.

Докато ароматната течност с лек привкус на евтин алкохол, потегли към гърлото ми, слухът ми долови сочна тютюнджийска кашлица зад гърба ми. Обърнах се рязко и го видях. Все едно никога не беше умирал, все едно не го бяха погребали. Той си беше, Джимито. Жив, живеничък. Пушеше цигара, стисната с шепа, а очите му ме гледаха усмихнато изпод прихлупената ушанка. Нещо ми говореше, но не можех да разбра какво. Думите му бяха точни и ясни, размесени от колоритните му псувни и попържни, но не разбирах нищо. Стоях вцепенен, с увиснало чене, с кафе в едната ръка, с ракия в другата, и не можех да откъсна поглед от него. Ни в клин, ни в ръкав, се почувствах неудобно, че съм му отнел питиетата и му ги подадох, опитвайки се да кажа нещо извинително, но май не се получи нищо смислено и членоразделно. Той захвърли фаса си в близката локва. Много ясно си спомням краткото свистене, с което огънчето на цигарата докосна водната повърхност. После Джимито пое от мен бутилката и чашата... И просто изчезна от очите ми. Стопи се като дим. Докато премигвах от новия шок, който преживя материалистическото ми съзнание, все още чувах заглъхващата му кашлица.

След преживяното не бях на себе си цял ден. Колегите ме гледаха странно, а началството ми удари една яростна критика за няколко отговорни ангажимента, които му бях провалил с разсеяността си. Тази нощ също не спах добре. Отново сънувах странни неща, които на сутринта вече бях забравил. Отново станах рано, и първата ми работа беше да отида до хлебарницата. Огледах трескаво прага на вратата, после площадката наоколо, всички первази, където е възможно да се поставят чаша с кафе, или бутилка с ракия... но нищо. Тъкмо обаче се наканих да си тръгна, мислейки си, че явно всичко от предната сутрин е било продължение на кошмарния ми сън, чух зад гърба си позната ми кашлица.

Обърнах се толкова рязко, че загубих равновесие, и за малко щях да падна. Пак беше той, Джимито. Подаваше ми бутилката с ракия и чашката с кафето. Фасът висеше на усмихнатите устни около небръснатото му лице и ме подканяше с поглед да ги взема. Преди да поема пластмасовата чашка, погледнах още веднъж към хлебарницата, за да се уверя, че още е затворено, и че не може точно оттук да е взел това горещо кафе. Когато взех и бутилката, той промълви: "Те вече са твои!". Този път съвсем ясно разбрах какво казва. Чух думите не с ушите и, те прозвучаха направо в трескавия ми мозък. След това Джимито отново изчезна. И усетих, че този път си отива завинаги.

Гаврътнах една солидна глътка от бутилката и в мен се разнесе приятна отмала с аромата на гроздова ракия. Залитайки, бавно тръгнах към службата. Този ден също не бях на себе си. Провалих една дълго готвена сделка на началството. Освен това ме обвиниха, че идвам пиян на работа и... ме уволниха. Не искам да говоря затова.

Не ми остана нищо друго, освен на следващата сутрин да се върна до хлебарницата, да седна до вратата, да отпия яка глътка от шишенцето на Джимито, и да псувам целия живот, началството, и всички наред. Сякаш имаше кой да ме чуе. Запалих цигара, и се закашлях, спомняйки си, че се каня да ги отказвам.

Когато се присегнах още веднъж да взема шишето с ракията, което беше до мен, напипах нещо меко. Беше ушанката на Джимито. Взех я и я сложих на главата си, тъй като студът беше сковал челото ми. Докато я нагласях, за да покрие по-плътно ушите ми, чух звънък момичешки глас: "Здрасти, Джими! Днес пак си подранил". Повдигнах глава. Беше едната от продавачките, която търсеше в чантата си ключовете за хлебарницата. Станах, усмихнах се, и я поздравих. Почувствах се по-добре и адски ми се припи кафе. Сякаш никога не бях умирал.

27 февруари 2000 г.

Пловдив

Стефан Бонев

В тишината на есенната мъгла

Алекс Болдин

Тая сутрин Гелето не беше във форма. Чувстваше се настинал, говореше пресипнало и гърлено сякаш бе минал начално- подготвителен курс за селски глашатаи. Студеният и влажен ноември безцеремонно напомняше за идващата зима. Парното в сградата още не бе пуснато и сковаващият студ караше служителите да потропват с крака и да се редят на опашката пред автомата за кафе. Те се гушеха зиморничаво в рано навлечените зимни дрехи, и тихо коментираха есенните метеорологични изненади. После изваждаха пълната чашка с горещо кафе от нишата на автомата и бързичко се шмугваха всеки в своята студена канцелария.

Настинката не бе повлияла съществено на Гелето. Беше облякъл тънка, синя, памучена фланелка с щампа, рекламираща някаква слабо известна рок група. Припалваше цигара след цигара с надеждата, че папиросите ще го стоплят. Осъзнавайки очевидната невъзможност на това явление, Гелето плю отчаяно на токущо измития циментов под и се шмугна кисел в близката канцелария. Търсеше си слушатели. В ранната есенна утрин, пет минути след началото на работното време, такива имаше предостатъчно. Кафемашината беше изцедила живителната си течност в чашките поне на половината служебен персонал и сега в неотоплените канцеларии, наред с изчитане на утринните вестникарски новини, течаха нескончаеми лакърдии така необходими за настройката на служителите към новия работен ден.

Стаята, където Гелето се шмугна се оказаха канцеларията на инспекторите, неговоте най-ревностни и внимателни слушатели. Сто и двайсет килограмовият Мончо смучеше любимия си ментов бонбон. Ментовите бонбони успокояваха нервите, а следователно и кръвното му налягане. Зелената кесийка бе обиколила вече присъстващите и полуразкъсана неочаквано се озова в ръцете на Гелето. Той пъхна колебливо ръка в нея, порови внимателно и бавничко разви целофановата обвивка на избрания бонбон.

- Значи, не бях ходил на лов цял век... - започна колебливо Гелето. Изкашля се дрезгаво и продължи. - Но ще ви кажа, че вече ги няма ония стари, някогашни ловджии. Това сега е една пасмина която я мързи да се надигне от земята, камо ли да тича след дивеча. Нашите се бяха събрали на една полянка. Отпийваха от ракийката, натискаха копчетата на Джи Ес Ем-ите и лафеха ли лафеха.

- Мълчи не думай! Ти си бил ловец!? - подкачи го Стамен.

- Ловец и още как! Само дето не си бях плащал десет години членския внос и не бях гърмял почти пет години по дивеч.

- И какво? Имаше ли? Прасе, заек, лисица?

- Прасе и то какво! Голямо като това бюро! - ръката му тупна по прашния плот на въпросното олющеното бюро. - Мина покрай мен... Разбираш ли, стоя си на едно място и не смея да мръдна. Току виж му скимнало да се обърне и да ме мушне в слабините. Кучката ми лае та се къса. Не смее да го приближи. А то, мамка му, сякаш не я забелязва... Совна се към полянката, точно там където бяха налягали нашите. Те тъпаците съвсем не разбраха каква цел им идва на крак. Реших да ги известя. Пушката ми беше заредена с ония големи сачми дето се трепе и слон. Гръмнах във въздуха... Прасето изквича, втурна се в калабълъка и мина през тях като комбайн през кукурузена нива. Натъркаляха се ония ми ти апапи, хвърлиха Джи Ес Ем-ите, развикаха се, само дето никой от тях не се сети да гръмне.

- И какво? Оставихте го да избяга?

- Неее-е-е! Треснах му една пушка. То се преметна през глава и изчезна в дола. Хайде бе пичове! - викам им. - Гонете го бе, мамка му! Не виждате ли кървавата диря. Половин метър е широка. Долу е в дола! Улучил съм го!... Накрая ме послушаха и слязоха. Наистина го бях улучил. Три съчми бяха минали през сърцето. Голямо добиче беше хе-е-ей. Четирима не можахме да го вдигнем.

Още там го одрахме. Псетията преядоха... Задавиха се с кожата и карантията. На всеки се паднаха по четири кила идеално шарено месце...

- Е, щом е имало месце... Знам една рецепта за задушено с дребен лук. - подхвърли Мончо.

- Пак ще ви кажа, няма ги ония някогашните ловджии... Помня, някога старците от село като тръгнеха на лов, па като се провикнеха... Гърлата им ехтеха като йерихонски тръби. Зеяха и пристъпяха. Де що има дивеч рипаше от страх и побягваше. Обаче, по онова време в ловджилъка имаше морал. Ако някой удареше сърна или заек, слагаше го на поляната в редицата. Всички да го виждат. Редяха дивеча в редичка. А като свършеха, имаше за всеки, по равен дял. Тогава се събираха, я в Караколеви, я в Чомака. Печаха се мръвки и се пиеше вино до тъмни зори. Така беше. А сега? Ако някой ливоса заек, ще го вдигне и ще го скрие горе в клонака. "Нищо не съм ударил" - казва, а като си тръгнем, ще се шмугне тайно, ще го тури в торбата и хоп по тайните пътеки към село. Егоистичен народ се народи...

- Каква ти е кучката, бе Геле? - Стамен се потри по олисялото теме. Поглади някаква пришка и се ухили.

- Ирландски сетер е, шоколадовокафява с дълъг, бляскав косъм и рязана опашка. Ушите и метат земята. Има страшен нюх. Прасетата ги усеща от километър разстояние. Няма в село такава кучка като нея. Колко хора ми я искаха, пазарят се, луди пари дават, но аз, "Не!". Казвам им:"Такава кучка се ражда веднъж на сто години!". Понякога и сам се чудя, откъде има такава стръв към прасетата? Подуши ли ги и изпада в бяс, сякаш миризмата им и действа на нервите.

- Това си е селекционирана раса. И кафява козина има, казваш?

- Като на шоколад "Своге". И очите и шоколадови. Като те погледне... сякаш те гледа английската кралица. А опашката... На кеф ли е милата, опашката и започва да трепка наляво-надясно с честота десет херца.

- Откъде ги изчисли тия десет херца?

- В техникума съм учил електротехника, бе Мончо. Не ме гледай, че сега съм снабдител. Ще ти монтирам контакт с вързани очи и то под напрежение.

- Вие ловджийте сте много интересно племе. Като започнете да се хвалите не знаете да спрете.

- Така е. Но на мен ми вярвай. Каквото ти кажа си е самата истина.

- Е! Не се заричай де!

- Тая събота един ненормалник, мой роднина, щеше да ме застреля.

- Че как така?

- Стоя си аз до едно чепато дърво и дебна на пусия. Отсреща в един храсталак се бил скрил баджанака, Мито - Мезето. Откъде изскочи пустия му заек не зная. Подрипна току пред краката ми. Майра - кучката ми, се беше запиляла нанякъде. Че като започна онова ми ти Мезе да стреля към мен. Стреля като с картечница. Аз, няма накъде да бягам, скрих се зад по-дебелото разклонение и не мърдам. Край мен пищат сачми, хвърчат цепленки, пада шума... По едно време викнах колкото ми глас държи: "Хей, баджанак! Спри бе, майка му стара. Ще ме претрепеш!" Оня не чува, продължава да дъни яко. Видях че няма накъде и току се присегнах към чифтето. Думнах два пъти. Като чу гърмежа най-сетне спря. "Ти ли си бил бе баджанак?" - пита и се хили като олигофрен. "А аз си мисля, че е заяк." Та така. Такива са нашите ловджии от село.

Навън сивото мъгливо утро бавно просветляваше зад немитите прозорци. Радиоточката гъгниво се мъчеше да разведри унилата обстановка.

- Абе знаете ли че днес е Димитровден? - подхвана нова тема Мончо. - Май ще дават по някой лев за банкета. Ще дадат а после ще си ги вземат.

- О-о-о! Та кой ще иде на банкет при такава работа. Една седмица има до заплата и всички са свършили парите. Народът ще ги дръпне от банкоматите и ще се откаже от банкет.

- Абе хайде добре е. Аз като съм свършил и парите за хляб, тези четиринайсет лева са ми добре дошли. Ох-ох-ох, не ви ли е студено...?

- Студено ни е ама няма как.

- Има как! - пусмихна се Мончо. Бръкна в една чанта, измъкна малка печка-духалка, разви кабела и и се присегна към контакта.

- Как не те е шубе да купуваш тези турски боклуци? - втренчи се Гелето в отоплителното чудо.

- Ох-ох-ох! Това е друго нещо.

Меката и приятна топлинка започна да пълзи от пода към тавана на канцеларията. Стъклата на прозорците леко се запотиха. От радиоточката запя с кръшен цигански глас Софито Маринова. Радио "Силвър" лееше за разгрявка най-избраните си чалга- парчета. Гелето кихна отривисто, извади носна кърпа и се изсекна шумно.

- Какво ли ще излезе тая неделя от местните избори? - подхвана друга болна тема Стамен.

- Как какво? Всичко е ясно. Пак ще си останат на власт комунистите. Нашето градче си е техен запазен периметър. Докато не измрат червените бабички така ще бъде.

- Абе какво са ти виновни бабичките? Ще си купят изборите хорицата както всеки път. Парици си имат, а ние ще си затанцуваме пак гладното аржентинско танго. В даскалите ми е надеждата. Стачкуват и не им мига окото. Само да не ги предадат синдикатите. То парите като започнат да подхвърчат не знаеш от чий джоб излизат и в чий влизат.

- А ние кога ще застачкуваме, бе? Тая пуста инфлация ни оправи мамата. Сутрин като се събудя се усмихвам на жената. И тя ми се усмихва. После ме пита весело: "Мончо, какво ще ядем на обяд, бе пиленце?" "Как какво? - казвам. - бобец!" "Бобец, бобец ама няма олио за запръжката.". "Като няма олио има мас, ма Муцка". "С тия сто и двайсет килца си само за мас, бе пиленце! Нали знаеш, че личната докторка ти откри лош холестерол." "Абе лош та лош. Тя ракийката го разтваря тоя лош холестерол, Муцко." Говорим си ние и се усмихваме един на друг. Какво друго да правим? Опитваме се да мислим положително. Нали така го пишеше някъде. Усмивките били лекували душата и вдигали настроението.

- Аз като се усмихна - поде отново Гелето - и жената започва да си мисли, че съм и изневерил. "Остави казва тая олигофренска физиономия и си кажи къде митка след работа?". "Как къде съм миткал. - убеждавам я. Пийвах си кротко ракията в кварталната кръчма. Аз съм без пари, но има приятели дето имат. Това мъжката солидарност нали знаеш, че... Който има той черпи.". "Говори каквото си искаш, но не ти вярвам.". "Е-е, па какво да правя като не ми вярваш? Ела една вечер с мен да ударим по една ракия и ще повярваш."

Разговорът си вървеше леко и ефирно. Течеше половината час от започване на работното време. Лампата в сумрачната канцелария внезапно угасна.

- Няма ток! - констатира очебийния факт Мончо.

- Няма страшно, сега ще го пуснат. Нали работят и двата големи блока на АЕЦ-Козлодуй.

В коридора се чуха възбудени гласове. Гелето отвори вратата на стаята. Няколко жени се суетяха разтревожено откъм складовото помещение. Една изстена и заговори съжалително. "Как можа да се случи точно с нея!"

- Какво е станало? - спря я Гелето.

- Върбинка я удари ток. Включвала някаква печка в контакта и кабела гръмнал в ръцете и. Извикахме спешна помощ.

- Много ли е лошо положението?

- Има силно обгаряне на дясната ръка. Припадна жената. С тия турски печки ще избият хората.

Откъм входната врата бързаше Гошо-Мерлото. Той отговаряше за изправността на електроинсталацията. Беше пребледнял, говореше възбудено.

- Като не се научихте как да включвате и изключвате печките така ще бъде. Дърпате ги за кабела а не за щепсела.

- Ти по-добре си виж предпазителите в ел.таблото. Виждал съм те, че слагаш по един сноп жици на патроните. Човек може да загине така.

- Ще слагам, защо да не слагам. Като не дават пари да се купят стандартни патрони така ще бъде. Петдесет стотинки е цената на един патрон. Много им се вижда. Абе, писна ми от тая икономия и от тая мизерия...

- Не бой се Гоше, идат избори. Току виж комунистите загубили и дойдат от Европа пари.

- И да загубят ще дойдат други боклуци, гладни и ненакрали се.

- Ти дали не премурти снощи с мерлото, а? Вече трябва да е прекипяло и избистрено...

- Я ме остави сега, че ми е пламнала главата. Темата "Мерло" ще я обсъждаме в друго време. Вика ме директора и се чудя какво да му обяснявам за случката. Жената я откараха в болницата. Сигурно ще и напишат трудова злополука в болничния лист.

- Само да посмее да се съгласи... Веднага ще я изгонят от работа. Ще и намерят цаката за да я уволнят.

Гелето се фръцна към директорския кабинет. Носеше големичък куп с фактури които трябваше да бъдат подписани. Чакаше го дълъг и студен работен ден. Трябваше да обикаля много складове и магазини и да купува най-разнообразен вид стока.

Навън се стелеше мъгла. Тя потапяше в студ и тишина всичко наоколо. Някаква кльощава и много прегладняла кучка се мярна като привидение край тролейбусната спирка. Наведе глава, ровна в кофата за боклук колкото да установи, че в нея няма нищо съществено заслужаващо внимание и продължи омърлушено нататък. Никой от чакащите кандидат- пътниците за тролея не и обърна внимание.

ПИАНО

Ради Радев

Соня Мартъл се бе надвесила страховито над 12-годишния си син. Каза:

- Джими, този човек ще бъде твой учител по пиано.

Мъжът се представи:

- Здравей, Джими, аз се казвам Самюъл Харт.

- Здравейте, господин Харт.

- Какво трябва да кажеш, Джими. - ледено попита Соня Мартъл.

- Приятно ми е да се запознаем, г-н Харт. - Джими се обърна към майка си. - А сега може ли да си поиграя на компютъра?

- Не. Сега г-н Харт ще те учи да свириш на пиано.

Самюъл Харт запретна ръкави и изгледа хлапето, което стоеше право вдясно от него. Момчето беше с топчеста глава и русолява коса, която вляво на перчема сякаш бе близната от крава. Детето като цяло бе слабичко, с малка уста и някак си нацупено личице. Имаше обло изпъкнало коремче, но иначе телцето му бе слабо.

Учителят по пиано нареди:

- Сега, Джими, аз ще свиря, а ти ще пееш след мен “ла-ла-ла-ла”.

Стаята бе огромна и слънчева. Скъпото пиано, марка “Стенуей” се намираше в центъра и. По стените висяха картини, а до прозорците бяха подредени умело аранжирани цветя.

Самюъл Харт бе облечен в в евтин строг костюм със сив цвят, който му стоеше като униформа. Беше кльощав и дребен човечец със сбръчкано лице и дълбоки умни очи. Учителят обяви:

- Добре. Започваме.

Харт изсвири до.

Джими изпя:

- Ла-ла-ла-ла...

Последва ре.

Джими пя правилно до нотата си, където сбърка.

Изпя я като сол.

Учителят го предупреди:

- Трябва да пееш малко по-високо.

Джими сбърка отново. Този път я изпя малко по-дебело и от ми. Харт не знаеше дали го прави нарочно, или бърка без да иска.

Отново подкани:

- Внимавай, Джими. Не пееш правилно.

Момчето пак сбърка. То дори не разбираше какво се иска от него. Учителят го предупреди за трети път и дори малко му се скара.

Джими избухна в сълзи и побягна към входната врата.

Когато излезе от къщи, заплака още по-силно.

Соня Мартъл бе висока почти 6 фута , бе чернокоса, черноока и винаги носеше прекалено много грим. Също така бе едра и властна жена, горда със своет положение в обществото.

Соня радостно съобщи на своя съпруг Кристофър Мартъл:

- Крис, вчера са снимали Джими във вестника.

- В кой вестник?

- В официалния градски вестник, разбира се - “Ню Лайф”.

- И по какъв повод?

- Ами снимали го как работи на компютър. Бил най-добър по информатика за възрастта си, в училище.

- Аха. Ами хубаво.

- Крис!

- Добре. Радвам се за Джими.

Соня уточни:

- Една приятелка е запазила вестника. Обеща да ми го донесе.

Крис деликатно подхвърли:

- Мислех, че ще се радваш повече ако го снимат как свири на пиано.

- И дотам ще се стигне. Вчера, след шестият урок, г-н Харт го похвали.

Кристофър Мартъл бе доста висок/ с два инча повече и от Соня/ и запазен за годините си мъж. Притежаваше дял от една бензиностанция, а се занимаваше също и с няколко други вида бизнес. Печелеше наистина добре. Освен това бе купил на Соня един малък магазин за козметика. Жена му се справяше блестящо с управлението на магазина.

Симпатичната трапчинка върху брадичката на Крис Мартъл се сбърчи. Понякога Крис не можеше да разбере болните, дори неистови амбиции на съпругата си спрямо сина им.

Наистина не можеше да ги разбере.

Къщата на семейство Мартъл бе голяма, триетажна и както повечето неща на сем. Мартъл - скъпа.

Ето защо шумът, който се вдигна точно в полунощ не успя да притесни съседите. Свиренето на пиано бе заглушено от дебелите тухли, с които бе построен дом Мартъл.

МЕЛОДИЯТА, която огласи къщата в полунощ бе силна, тържествена и донякъде героична. Човек би казал, че наподобява малко Бетовен или Вагнер, ако музиката не бе някак сама по себе си...

...зла.

Соня Мартъл нахлу бясна в Стаята с Пианото. Бе облечена в лилав халат, набързо наметнат поради внезапното събуждане върху дантелената и нощница.

Всички лампи в стаята бяха включени; нощните също светеха; фенерчета, измъкнати от разни чекмеджета и шкафчета бяха поставени навсякъде и добълнително пламтяха.

Стаята с Пианото бе бляскава.

В центъра и Джими свиреше на пиано. Очите му бяха широко отворени и вперени в една точка. Тялото му почти не се виждаше. Пръстите на ръцете му сякаш се движеха самостоятелно.

- Джими! Престани веднага!

Момчето продължи да свири. Като че ли не обръшташе внимание на виковете.

Соня отиде при Джими. Хвана го за раменете и го разтърси.

- - Престани веднага!

Крис Мартъл влезе в стаята, рошав и сънен. Бе облечен в бели измачкани боксерки и потник, от който раменете му изглеждаха заострени и щръкнали.

Джими спря да свири и постепенно се осъзна. Сякаш излизаше от хипноза. После се обърна към майка си, която го засипваше с упреци и заплахи.

Невинно каза:

- Нали искаше да свиря, мамо?

На следващият ден Соня направи забележка на учителя по пиано. Според нея, г-н Харт не би трябвало да учи Джими на мелодии, които не са съвсем подходящи за дете на неговата възраст.

Самюъл Харт отвърна, че Джими може да възпроизведе само определени ноти и все още не е в неговите възможности да изсвири каквато и да е мелодия.

Соня уточни:

- Искате да кажете, че не сте показвал на Джими никакви тържествени маршове или... реквиеми?

- Не, госпожо Мартъл. Освен ако “Малка нощна музика” или “На Елизе” могат да се нарекат реквиеми.

Гласът на Соня прозвуча неуверено.

- Все пак мисля, че трябва да поразредим уроците по пиано. Имам чувството, че Джими ги прие твърде насериозно.

Самюъл Харт си тръгна силно поздразнен от капризите на богаташите.

На следващата вечер всичко се повтори. Точно в полунощ Джими пак засвири своята ужасна мелодия.

Родителите му отново нахлуха стреснати в Стаята с Пианото.

Този път Джими бе намерил отнякъде и два сребърни свещника, в които горяха дълги бели свещи. Ведно с всички лампи и фенерчета, които светеха, най-вероятно отвън стаята изглеждаше като Александрийския Фар.

“Какво ще си помислят съседите”, уплаши се Соня. После огледа подозрително белите дантелени пердета, поставени върху прозорците. Едва ли успяваха да прикрият всичката тази светлина, ако някой гледаше отвън.

Ами шума, каза си Соня. Съседите сигурно ще си помислят, че правим оргия.

Соня отиде и разтърси Джими. Не му удари шамар, както би направил някой друг, по-строг родител. Никога не би го ударила.

Джими спря да свири. Отново имаше вид на човек, който излиза от транс.

На следващия ден Соня звънна на г-н Харт да дойде, макар, че по програма Джими нямаше урок. На учителят по пиано му бе платено за двайсет урока. После Соня го уведоми, че е освободен и вече не е необходимо да идва за да преподава на Джими.

Самюъл Харт понечи да върне чаcт от възнаграждението, но му бе казано да го задържи.

Соня Мартъл проведе сериозен разговор със сина си.

Бе внимателна, но категорична.

- Джими. - заповяда тя. - За срок от един месец не искам да се доближаваш до пианото.

- Добре, мамо.

- Разбра ме правилно, нали? Трийсет дена не искам да се доближаваш до пианото, нито да го пипаш, особено да свириш на него.

- Дадено.

- Ако тази вечер отново ни събудиш, ще накарам тати да заключи някъде монитора на компютъра.

- Нали обещах вече. - гласът на Джими звучеше жално.

- Освен това ще ти забраня да излизаш след училище и ще гледаш телевизия най-много по половин час дневно.

- Разбрах. Повече няма да свиря.

2.

Някъде към полунощ Соня се събуди. Погледна светещите зелени стрелки на скъпия швабски будилник. Имаше няколко минути до дванайсет.

Соня се помъчи да задреме, но не можа. Крис спеше до нея с отворена уста и лекичко похъркваше. Соня го погледна със завист заради здравия сън.

Точно в дванайсет мелодията зазвуча наново. Бе страшна и силна, така кънтеше, че Крис се събуди, подскочи и си удари главата в таблата на семейната спалня. Изруга сънено и изломоти:

- Някой вече ще яде бой.

- Двамата почти едновременно наметнаха халати и тръгнаха към Стаята с Пианото.

В този момент се чу трясък.

/ пред очите на Соня изникна затръшващ се капак на ковчег/

Разнесе детски писък, напомнящ животно прегазено на пътя.

Соня и Крис се затичаха.

Крясъците зачестиха и станаха по-силни.

Соня влезе в Стаята с Пианото и видя Джими. Ръцете му бяха облени в кръв до лактите. Капакът на пианото бе затворен и тъмнееше, покрит от лъскавата червена течност, която капеше и по пода.

Пръстите на Джими, с изключение на палците, бяха отрязани.

- А-а-а! Боли, мамо, боли! - крещеше Джими.

Соня се втурна към детето. Сълзи изпълниха очите и. Соня хвана ръцете на Джими и ги огледа. Капакът на пианото бе паднал. И бе откъснал пръстите на детето почти изцяло. Само двата палеца бяха почти незасегнати.

Крис изтича до банята и се върна с аптечка. Беше я изтръгнал от стената, където обикновено си стоеше. Двамата със Соня започнаха да превързват ръцете на Джими, но тя го избута и заповяда:

- Повикай линейка! Аз ще превържа Джими.

Приеха Джими в спешното отделение на най-близката болница - “Стефани Ейнджъл”.

Лекарят дежурен в момента, дръпна Крис настрана. Каза сериозно:

- Господин Мартъл, ние ще се погрижим за Джими. Искам да ви помоля да се приберете вкъщи. И веднага да потърсите отрязаните пръсти на детето. Колкото се може по-бързо!

- Какво?

- Не ме ли чухте? Искам да се приберете вкъщи, да намерите пръстите и да ги донесете. С вас ще дойде сестра Филипс.

За да се погрижи за правилното им съхранение при пренасянето.

На Крис му просветна малко.

- Мислите, че ще можете да ги ... зашиете?

Лекарят кимна.

- Да. Има голяма вероятност да направим ръцете на сина ви такива, каквито са били преди иницдента. Да станат едно към едно.

Крис извика такси. С него дойде късо подстригана, червенокоса и луничава медицинска сестра. Тя обясни, че я праща д-р Хардимът.

Соня остана в болницата.

Крис повдигна с парцал кървавият капак на пианото. Белите клавиши бяха станали розови. По тях имаше и полутечни локви от спекла се кръв. Черните клавиши пък изглеждаха още по-тъмни.

Пръстите на Джими ги нямаше. Сестра Филипс започна да се суети и да оглежда навсякъде около пианото. Изглеждаше делова, явно изобщо не се притесняваше.

“Сигурно вече е виждала повече кръв от пенсиониран касапин”, неочаквано и за него си помисли Крис.

Мобилният му иззвъня.

Беше Соня.

- Ало, Крис, намерихте ли...

- Не още. Как е Джими?

- Лекарите спряха кръвта. Казват, че е в шок и сигурно ще му направят няколко операции. Но опасност за живота му.../Соня се запъна/... почти нямало. Крис, трябва да намериш пръстите на Джими.

- Не можем.

- Ела ти в болницата. Аз ще дойда да ги потърся. Лекарите казват, че могат да ги зашият.

- Не мога да ги намеря. Май наистина ще е най-добре да направим както ти казваш.

Гласът на Соня потрепери, после тя каза:

- Още нещо, Крис. Лекарите казват, че раните по ръцете на Джими са като от гладко срязване. Твърдят, че капак на пиано може да смаже или притисне нечии пръсти, но не може да ги отреже.

Соня се разрида и връзката прекъсна.

Следващите няколко часа Крис прекара в болницата. Сегиз-тогиз минаваше някоя сестра, която го информираше за състоянието на Джими.

Соня звънна на няколко пъти. Каза, че е надникнала във всяко кътче на Стаята с Пианото, че почти е разглобила проклетият инструмент, но пръстите на Джими ги нямало. Сякаш били изчезнали безследно.

При последното позвъняване на Соня Крис и предаде, че лечението на Джими върви добре. Тогава Соня се закани, че когато всичко свърши, лично ще насече с брадва проклетото пиано.

Около девет на следващата вечер дойде новият дежурен лекар на отделението. Седна на пейката до Крис и каза настоятелно:

- Господин Мартъл, опасността за живота на Джими вече премина. Сега искам да се приберете вкъщи, да хапнете и да поспите.

- Не и преди да видя сина си, докторе. Може ли?

- Разбира се. В момента Джими спи заради обезболяващите. Обещавате ли след като го видите да се приберете у дома и да си починете? Утре сутринта може да дойдете пак.

- Добре. - обнадеждено обеща Крис.

Джими изглеждаше някакси прозрачен върху болничното легло. Беше бледен, сигурно поради голямата загуба на кръв. На дланите му сякаш бяха намотани футболни топки от бинт. Имаше две системи, свързани към сгъвките на ръцете му. Едната банка бе пълна с кръв, а другата - с някакво лекарство. Стаята бе пропита с неизменната псевдоамонячна болнична воня.

Джими изглеждаше неизменно спокоен и гръдния му кош се повдигаше равномерно.

Всичко като че ли бе наред.

3.

Соня посрещна Крис на входната врата. Той я успокои с думите, че синът им се възстановява.

Крис отиде да претършува още веднъж Стаята с Пианото. Соня бе забърсала цялата кръв от инструмента. Пръстите на Джими ги нямаше.

Двамата съпрузи поръчаха храна по телефона. Вечеряха в почти пълно мълчание.

След това Крис и Соня отидоха да си легнат. Бяха изморени, притеснени и тъжни и веднага успяха да изпаднат в нещо като полусън.

Незнайно след колко време гу събуди звъна на телефона.

Двамата изтичаха до апарата. После се спогледаха. Никой от тях не искаше да вдигне слушалката.

Соня се пресегна и взе телефона.

След малко очите и се напълниха със сълзи. Слушалката падна от ръката и и се удари глухо в пода. Крис я взе и я постави на място.

Соня го прегърна, като се тресеше цялата.

- Крис... те казаха, че Джими е починал. Получил внезапен кръвоизлив.

Крис усети как и неговите сълзи се отприщват. Двамата със Соня се строполиха на един кожен диван в хола. Прегърнати.

Внезапно от Стаята с Пианото се разнесе мелодия.

Крис Мартъл тръгна нагоре по стълбището към стаята, откъдето се чуваше музиката. Бе отчаян. Не можеше да си представи кой или какво свири в Стаята с Пианото.

Мелодията бе същата като тази, с която ги будеше посреднощ синът им.

Но Джими бе мъртъв.

Крис отвори вратата на Стаята с Пианото.

Соня чу мъжа си да крещи. Викът му бе изпълнен с ужас. Соня се затича бързо по стълбището и влезе в стаята, откъдето се чуваше мелодията.

Вътре Крис се бе опрял до стената,

Крещеше

И гледаше

Пианото.

Соня също погледна натам. През прозорците влизаха достатъчно лунни лъчи. Те осветяваха пръстите, свирещи на пианото. Пръстите висяха във въздуха и на лунната светлина изглеждаха бели като мрамор, бели като самите клавиши; палците липсваха и поради това свирещите неща бяха осем на брой.

Осем детски пръста.

2002г.

Обикновени чудеса

Обаждането

Вярвате ли в чудеса? Аз лично - не!

Но в живота на човека има събития - добри или лоши, които променят изцяло живота му. Старите му мечти и надежди се изгубват безвъзвратно, а новите... Кой знае, може би са също толкова неизпълними...

За едно такова телефонно обаждане искам да Ви разкажа.

... Случи се преди три години, в началото на август, две седмици преди рождения ми ден. Приятен женски глас ме попита дали ще имаме възможност заедно с г-н Стойчев да отделим от ценното си време, като се има предвид, че кампанията по прибиране на селскостопанската реколта още не е завършила, за да посетим едномесечен семинар в САЩ?! Но трябва да дадем отговор до 24 часа, защото полетът е след 17 дни и в случай на отказ трябва да намерят други за участие в семинара.

Онемях от изненада. Опитах се да обясня, че трябва да говоря с г-н Стойчев и някак бихме могли да го вместим в плановете си, но от финансова гледна точка не можем да си го позволим...

Успокоиха ме, че това не бива да ни притеснява, тъй като всички разходи се поемали от организацията, която ни изпраща.

Обаждаха се от VOCA. В семинара щели да вземат участие двама представители от Министерството на земеделието, двама - от Централния кооперативен съюз, двама частни бизнесмени, двама представители на VOCA и един от управляващата партия."Като едно време - пошегува се Любо Стойчев, когато научи - имаме си и партиен секретар на групата!".

За тези, които не са срещали по-рано абревиатурата VOCA ще поясня, че това е организация от доброволци за чуждестранна помощ - обединение на специалисти от различни области или обикновени хора, преуспели в своя малък или среден бизнес, желаещи да предадат опита си на чужденци, които имат желание да се учат и възприемат американския начин на живот. Свързахме се с тях близо година по-рано, случайно, чрез редакцията на в-к "Български фермер".

А кой е г-н Стойчев? Тук ще трябват повече обяснения.

С Любослав Стойчев сме съседи, съученици и приятели от детинство. Като малък Любо беше злоядо и кльощаво дете и другите деца му се подиграваха, като го наричаха "шишкото". Аз бях единственото му другарче. Вместо да рита топка с другите момчета, той се усамотяваше над книгите и затова рано сложи очила. Смениха му прякора на "Очиларката", но аз не го изоставих. С годините дружбата ни укрепна и се разви. Тъй като аз бях градско чедо, а Любо имаше баба и дядо на село, почти всяко лято ме канеше на гости, заедно тичахме по прашните селски улици и ловяхме риба в селския язовир. През пубертета вече ни беше неудобно да спим в една стая, затова се отказах от летните ваканции, под предлог, че на село няма хубави и интересни гаджета. Макар, че понякога ни вземаха за двойка, а аз често го наричах уж на шега "Любо - любов моя", той никога не ме погледна с влюбени очи, а аз никога не посмях да му призная истината.

Заедно завършихме Математическата гимназия - той с отличен, а аз с много добър успех. Заради него кандидатствах в Русенския технически университет и заедно ни приеха, само че в различни специалности, тъй като моят бал беше по-нисък. Но както се казва - всяко зло за добро - когато завършихме, станахме един екип, а не конкуренти на трудовата борса.

Реформата в земеделието беше в ход и ние отидохме на село с амбицията да покажем на всички какво значи модерно земеделие!

Аз, Любо, дядо му, един негов братовчед и трима приятели образувахме и регистрирахме земеделска кооперация. С помощта на роднини, познати и приятели успяхме да съберем три хиляди дка земя. Дотук всичко правехме стриктно спазвайки наскоро приетите закони за земята и за кооперациите. Заверихме нотариално, вписахме в съдебните регистри и регистрирахме в Поземлената комисия сключените от нас договори за аренда на земята. За съжаление, дяловият капитал остана записан само на хартия. Единствен дядо Ламби внесе 300 лв., които отидоха за нотариални и прочие такси. Навремето старецът бил обущар и държеше в къщи малка работилница, която ни предостави за офис на кооперацията. Така поне за това наем нямаше да плащаме. Току що завършили студенти, ние с Любо нямахме пукната пара. Останалите съкооператори също ни обясниха, че нямат пари, но ще ни помагат с труд, доколкото могат и ни оставиха да се блъскаме сами. Старците от селото ни гледаха и се подсмиваха: "Вижте ги тези младите, така се напъват да направят нещо, че ще напълнят гащите, а нямат пари и тоалетна хартия да си купят!"

Е, как се прави земеделие без пари?!

Взехме машини под наем, семена и нафта на изплащане - с бъдещата продукция, а за торове и хербициди разчитахме на Фонд "Земеделие", но оттам ни отрязаха - нямали сме активи, с които да гарантираме връщането на заема! Годината излезе плодородна и ечемикът и житото дадоха сравнително добра реколта, предвид неспазената технология - по 280 - 300 кг/дка. Платихме нафтата и семената, раздадохме и малко рента. За останалите задължения се надявахме на царевицата и слънчогледа. Имахме 400 дка маслен слънчоглед, който вървеше много добре, но на царевицата не можехме да разчитаме - полето беше пълно с бодил и съвлак, които задушаваха посева. До прибиране на реколтата имаше доста време, затова решихме да не изпускаме шанса си да видим Америка.

Преди да заминем направих поредния опит да подскажа на Любо истинските си чувства. Отидох у тях и го помолих да ми даде съновника на майка си. Защо ли? Защото съм сънувала, че той е женен за сестра ми и тя не го пуска да замине.

- Но ти нямаш сестра?! - учуди се той.

- Именно.Затова искам да видя в книгата какво пише.

Знаете ли какво ми отговори? Че имам нужда не от книга, а от психиатър! И че сънят ми отразява лично моя страх, понеже досега не съм летяла със самолет! Пълен провал!

Реших по време на това пътуване да приложа всички женски номера, само и само да ме погледне с други очи, да открие в мен жената, с която би желал да сподели живота си!

Не, всъщност, ние и сега всичко споделяхме, освен леглото!

Да открие в мен жената, която би родила и възпитала неговите деца!

Не, и това не - има толкова много самотни майки! Искам да създадем семейство, дом...

Да открие в мен... Има ли какво още да открива? Познаваме се толкова отдавна...

Все едно, пак ще опитам!

Пътуването

Най-после дългоочакваният ден дойде!

Чекирахме багажа и се качихме на самолета за Цюрих. Там щяхме да се прехвърлим на друг самолет, с който да прелетим над океана и да кацнем в Ню Йорк. Бях слушала много за красотата на земята, гледана отвисоко, за невероятните форми на облаците и действителността надминаваше очакванията ми.

Но за мен много по-голямо очарование се съдържаше в гледката на спящия на съседната седалка мъж, щастливо усмихнат в съня си. Какво ли не бих дала, да можех да присъствам в съня му, да знаех на кого се усмихва или какво го прави толкова щастлив! Така безпаметно се бях втренчила в лицето му, че подскочих стреснато, когато отвори очи и ме попита:

- Какво има? Още ли те е страх?

- Н-не! Любувах се на гледката през прозореца!

Де да знаех, че ще ме прегърне и утеши като малко дете, бих казала, че много дори ме е страх... Да, страхувах се, че и този път усилията ми ще са напразни!

- Искаш ли да си разменим местата? - попита ме той.

- Не, вече ми омръзна да гледам! Хайде да поспим още малко. Ще ми прехвърлиш ли половината одеало?

Така можех да спя и да си представям, че споделяме и други неща, освен одеалото... От този полет само сънищата ми останаха! А казват, че сън спомен не оставял!!!

Би трябвало да ви запозная и с останалите "семинаристи".

Така ни нарече Иван Георгинчев от Министерството, защото въпреки че не сме духовни лица, след завръщането ни от Щатите сме щели да бъдем провод-ници на новото, на американския дух, нещо като "пътуващи проповедници". Не правете никакви аналогии с героя

на Ърскин Колдуел от едноименното произведение, защото няма нищо общо!

До края на първата седмица на всеки бе лепнат някакъв прякор, с които така свикнахме, че ако не трябваше да се регистрираме толкова често по разни хотели, щяхме да си забравим имената, или въобще да не ги научим! Колежката на Иван - Анета, получи прозвището си още в самолета. Освен мен, тя беше единствената жена в групата и моя пълна противоположност - доста пълна и много енергична блондинка, зеленоока чаровница, винаги засмяна и в добро настроение, и много, мно-о-го приказлива! Георги Малишев, представител на частния бизнес, още в първия час на полета не издържа и избоботи:

- Що не вземеш да млъкнеш?! Бръмчиш наоколо като пчеличката Мая!

Него го нарекоха Малчо - дали заради фамилията или защото беше двуметрова грамада? Все едно, няма непревземаеми крепости! "Мая" се оказа наистина насекомо, но от друг вид: така бързо го омота в паяжината си, че само след три седмици в нашата хотелска стая отпразнувахме годежа им. Само че за тази паметна вечер - по-късно.

Иван беше Отчето, Стефан - Партийния, Любо - Професора и т.н. Мен нарекоха Джина, защото съм била дребна и слаба, и трябвало като някой зъл дух да ме напъхат в бутилка и да я изхвърлят в океана още в началото на пътуването! Кой знае, дали някои не си мечтаеха да отворят бутилката и да им изпълня поне едно желание...

Кого пропуснах?А, да - Стоян - Таньо Хвърчилото, който все измисляше разни небивалици и строеше въздушни кули; Дилян, който държеше да го наричаме Дилън - Кръстника, който освен че щеше да кумува на новите годеници, беше другият частен предприемач и разполагаше с много пари, като бос на някаква мафия. Понякога го наричахме и Войводата, защото колкото и да бяхме изморени, все успяваше да ни предума и заведе още някъде! И Емил - Казанова, който знаеше пет езика - български, руски, английски, френски и турски, но отказа в Цюрих да напусне летището и да разгледа с нас града, защото не знаел немски и го било страх да не се загубим, а се оказа, че е свалял (без особен успех) една от стюардесите! Той ни беше и преводач, и ръководител на групата.

Пътувахме много и обиколихме толкова места, че ако трябва да опиша всичко, не биха ми стигнали няколко тома. Затова ще разкажа само това, което най-много ме впечатли.

Америка

Най-красива ми се видя Калифорния.

Най-голям беше хаосът на Ню-Йоркските улици.

Посетихме и Белия дом, но нищо особено -

бяла спретната къщурка без липи отпред.

Тука президента Никсън срещнах най-отпред.

Беше на около 20 метра от нас и някой нещо му пошушна, най-вероятно, че сме чуждестранна делегация, така че той ни поздрави, като ни махна с ръка и ни пусна една широка политическа усмивка, като че ли сме най-близките му приятели! Ей така се печелят избори, а не като нашите политици - все сериозни или намусени, сякаш сме им изпили млякото и са намерили бибероните си празни на сутринта!

Като стана въпрос, уж България е родина на киселото мляко, а там видях такова разнообразие от млечни напитки, каквито не сте и сънували! А как го произвеждат!!!

Посетихме една кравеферма с 2000 глави добитък. Чисто като в аптека! Всяка крава с микрочип. Всичко автоматизирано - хранене, чистене, доене и прочие. Компютър регистрира информацията и поддържа база данни за всяко животно: здравословно състояние, хранителен режим, млеконадой... Доилната зала работи непрекъснато 8 часа на ден - кравите влизат на групи по 250. Ако беше там племенницата ми, 4-годишна устатница, щеше да попита:

- А къде са бобрите, дето им правят масаж?

За всичко това се грижат 8 човека персонал. Като се напълнят цистерните, изпращат съобщение по Интернет да дойдат да ги извозят. Маслеността измерват сами и я вписват в съответните документи. Любо /Професора/ подметна:

- Що не дойдат у нас, да ги научат селските тарикати как се прави маслен градус!

А Таньо не се сдържа и попита не се ли случва да надпишат някоя десета или поне стотна от единицата? Отговориха му, че ако се случи такова нещо, би довело до загуба на клиенти и репутация на некоректен партньор, а ако се повтори, направо ще ги изхвърлят от бизнеса.

- Не контрол, а самоконтрол - това е новият морал, към който трябва да се стремим! - тържествено обяви Партийния, сякаш е направил откритието на века.

Бях силно впечатлена от една 90-годишна баба, която с 8 дка не много познати за нас зеленчуци, като брюкселско зеле, аспержи, виолетови моркови и прочие, поддържаше много висок стандарт на живот. Имала сключени договори с няколко многозвездни (тя така се изрази) ресторанта, на които заедно със зеленчуците продавала и дизайна на своите салати. Показа ни няколко снимки - истински шедьоври, да те е страх да си хапнеш, да не развалиш такова съвършено съчетание от симетрии и цветове! Това донякъде обясняваше богатството й, но не съвсем! Покани ни на гости в ранчото си - разкошна къща с прекрасен мраморен басейн в задния двор! Беше изпратила да ни вземе от хотела огромна бяла лимузина, каквато само по филмите бяхме виждали. Както ни обясни, тя лично предпочитала спортните коли, които сменяла максимум през 3 години с по-нови модели. Освен това, поради напредналата си възраст, се била отказала от язденето на коне, щото от друсането я болели кокалите и яхала само своя Харли. Когато пристигнахме, вместо зализан 70-годишен старец на име Харли, видяхме черен, лъскав, безупречно поддържан мотор Харли Дейвидсън. Момчетата веднага се възползваха от благосклонното й разрешение и направиха по едно - две кръгчета около басейна. Предвидливо оставиха Малчо и Мая последни, за да не спукат гума и някой да остане на сухо. В крайна сметка, заради мен никой не остана сух!

Аз упорито отказвах да се включа в играта - не бях се качвала никога на мотор, а на колело - от 10-годишна, когато паднах и освен колелото си счупих и ръката. Накрая ме убедиха, че било същото, само че много по-лесно, защото не въртиш педали, а само пазиш равновесие, седиш и се возиш. Изхвърчах още на първия завой. Казаха, че съм потънала като пирон в кисело мляко. Момчетата наскачали да ме спасяват, но най-близо бил Войводата. Когато се свестих в ръцете му над водата и погледнах в изплашените му черни очи, се почувствах някак странно, сякаш си бях глътнала езика, а не малко хлорирана вода. Ако ме беше извадил Любо, вероятно щях да се престоря на припаднала с надеждата да ми направи дишане уста в уста. Индианците вярвали, че ако някой ти спаси живота, ти си му задължен за цял живот и ставаш негов слуга, докато не му отговориш със същото. Дали е вярно или от благодарност, но отношенията ни оттогава много се промениха.

Внесоха ме в една стая и Мая остана с мен, докато се съвзема. Беше като картинна галерия с надписи. Американците явно обичат да окачват половината от семейните си албуми по стените. Любопитна като повечето жени, Мая не пропусна нито една снимка. Така разбрахме, че съпругът на нашата домакиня е бил собственик на местния вестник. Явно е наследила от него солиден капитал, който е съумяла не само да запази, но и да увеличи.

Знаех си аз, че от дребно земеделие големи пари не се правят!

Пътувахме много и нали бяхме нечетен брой, обикновено в хотелите наемахме четири двойни и една единична стая. С Мая бяхме винаги заедно, а мъжете се комбинираха според настроението и възможностите си. Най-много се задържахме в Уисконсин - малко градче в щата М. Там посетихме огромен за нашите мащаби кооператив, притежаващ няколко хиляди дка овощни и най-вече черешови градини. Присъствахме на нещо като заседание на управителния съвет. Попитахме какво правят, ако годината се окаже неплодородна по някакви причини, например природни бедствия? Двама старци се спогледаха, засмяха се и единият отговори:

- Отиваме на почивка на Канарските острови и там се оплакваме колко лоша е била годината!

- Но как можете да си го позволите?

- Никога не забравяме да застраховаме реколтата!

В този град моята колежка и приятелка Ането - пчеличката Мая завоюва окончателно сърцето на Малишев. Той вече не мърмореше срещу дърдоренето й, а попиваше всяка нейна дума и както се казва, сякаш мед му капеше на душата. Още на третия ден тя го покори не само духом, но и телом. За последното, макар и косвено, допринесох и аз.

Вечерта се събрахме в нашата стая на купон. Всички, с изключение на Казанова, който по това време обикновено изчезваше нанякъде. И всеки донесе някаква бутилка. Ние с Мая осигурихме мезетата. Пуснахме си МТV и започнахме да се наливаме, да си приказваме, да танцуваме и прочие, каквото се прави по купоните. Аз по принцип не близвам алкохол и компенсирам този си "недостатък" с консумацията на значителни количества кола и натурални сокове - 2-3, че и повече литра. Бях купила сокове от авокадо, манго и още някакви непознати плодове. Таньо Хвърчилото заяви, че от тях става идеален коктейл и ги смеси в голяма пластмасова купа. Явно е сложил вътре и някакъв алкохол, без аз да забележа. След около час вече бях пияна, като никога през живота си. Беше ми лошо и без малко не повърнах върху ризата на Любо, докато танцувахме. Както си ми беше весело и хубаво, отведнъж се отцепих и не можех да се държа на краката си - започна да ми се вие свят, а очите ми сами се затваряха. Любо ме заведе в единичната стая да си легна. Там беше се настанил Кръстника, но той щял да спи при Емил, на мястото на Малчо. Отиде си и ме остави сама да се оправям! Добре, че успях да повърна в банята, та малко ми олекна. Дрехите ми миришеха отвратително - на цигари и още нещо. От тях започна пак да ми се гади! Хвърлих ги и облякох горнището на пижамата, която намерих под възглавницата. Какво друго съм правила и кога съм заспала - не помня!

Събудих се треперейки, сгушена до нечие мъжко тяло, явно търсейки малко топлинка. Нахалникът ми беше свил завивката! Позата ни беше доста интимна: все едно съм седнала в скута му. Представете си снимка на това положение в профил и после някой много внимателно е завъртял пъзела от вертикално в хоризонтално положение. Ръката му собственически беше обхванала кръста ми. Не е на Любо - той не е толкова космат! С кого ли съм спала? Дали съм правила секс пияна?!

Погледнах си часовника: 6 и 30. Отчитайки часовата разлика, бих казала, че по това време вече съм на работа. Навикът е опасно нещо - сработва дори когато не искаш! Какво да правя толкова рано? Погледнах към прозореца. Навън валеше, а вятърът-стилист решеше косите на дъжда, който тръскаше недоволно кичури в стъклото. И аз бях недоволна: от себе си; от колегите, дето ме напиха; от егоизма на човека до мен, откраднал ми топлото, а може би и нещо друго; от махмурлука; от времето навън и от целия свят! Реших да изляза и да потърся кафе, та дано главата ми да се поизбистри и освежи от дъжда. Опитах леко да се измъкна, но той се събуди и попита сънено:

- Какво става?

Вече можех да се обърна и да го видя. Дилън! Дали Войводата не е записал поредната победа на приклада на пушката (символично, разбира се)?

- И аз искам да попитам същото! Какво става? Защо си тук? И защо си гол?! Успя ли да се възползваш от състоянието ми?

- За какъв ме вземаш?! Това да не е полицейски разпит! Аз съм в моята стая и в моето легло! И не съм съвсем гол, а само от кръста нагоре, защото си ми облекла пижамата!

- О, извинявай, че я взех без височайшото ти разрешение! Можеш да си я вземеш обратно! - изхлузих я през главата си без да я разкопчавам и му я хвърлих на гърдите.

- Не мислиш ли, че не е много разумно да ми показваш бельото си рано сутрин?

- Защо? Нощес не ти е пречило, нали?

- Вече ти казах: нищо не сме правили! Ти беше много зле! Цяла нощ пъшкаше, сумтеше и се мяташе, като риба на сухо!

- Затова ли ме беше хванал през кръста - да не падна от леглото?

- Да... не! Съвсем ме обърка! Баща ти да не е съдия-следовател? Станало е след като съм заспал, без да усетя!

Войводата - стъписан и объркан: това беше съвсем нова гледка за мен. Направо ми се видя сладък! Да си призная, не съм девственица или монахиня, дала обет за сексуално въздържание. Докато чаках Любо да ме забележи, имах една - две забежки, протичащи приблизително по следния сценарий: силно физическо привличане, чаша кафе или топъл шоколад, после бърз секс на задната седалка на моята кола, без обвързване и обещания за нови срещи. Може да е научил, да не одобрява такова поведение и затова нищо не се получи между нас. Но не ми се вярва, та нали и до днес сме приятели!

С Дилън нещата стояха по друг начин. Погледнах го и потънах в черните бездни на очите му, като в някоя космическа черна дупка. Поглъщаше ме с поглед и почти осезаемо докоснах вълчия му глад - за мен. Разтреперих се, не само от студ - тялото ми реагира адекватно на неговото желание. Навярно прочете в очите ми моето мълчаливо съгласие, защото ме прегърна и устните ни нежно се докоснаха. Този невинен допир възпламени буря от не толкова невинни движения и скоро след това се любехме бурно и страстно. Като бездомни гладуващи деца, търсехме закрила един в друг и не можехме да се наситим на трапезата на страстта! Изтощени, отново сме заспали, когато ни събуди силно чукане на вратата:

- Хайде, сънльовци, от 15 минути ви чакаме във фоайето! Ако след още 15 минути не сте долу, тръгваме без вас!

Протегнах се доволно, а той ме попита:

- Дали да не пропуснем?

- Не, нали знаеш какво ще си помислят за нас!

- Те и без това ще си го мислят! И какво от това, нали е вярно?! Да не искаш да се правим, че нищо не се е случило?

- Да, моля те! Засега така е най-добре!

- Най-добре за кого? За теб? За мен? Или за някой друг? Има ли нещо между теб и Професора?

- Не! И не ме разпитвай повече, а ставай и се обличай! Виж, аз съм почти готова!

Беше неделя - ден свободен от делови срещи. Затова посетихме малко градче на територията на бивш индиански резерват. Потомците на този горд и свободолюбив народ почитаха свято традициите си и бяха съхранили голяма част от занаятите си. Градчето просперираше благодарение на туризма и сувенирите, които се предлагаха почти навсякъде. Имаше много красиви накити, изковани от сребро, с мъниста и полускъпоценни камъни. Малишев купи на Мая много красив пръстен и двамата обявиха официално годежа си. Дилън, който бе поканен за кум на бъдещото семейство, купи на Мая-Ани много красива кутия за бижута от махагон с изрисувана на капака индианска принцеса, за всички мъже от групата - по една каубойска шапка, а за мен - много нежна сребърна гривна с бели камъчета и сини мъниста. Опитах се да откажа подаръка, но той парира отказа ми с въпроса:

- Искаш да я заменя с каубойска шапка? Не се страхувай, това е само една гривна, а не белезници, които да те вържат към мен! Ако вярваме на шамана и на мойта баба, тя ще те пази от зли духове и от уроки!

- А от теб кой ще ме пази?

Цял ден обикаляхме и разглеждахме. Купихме си това - онова. Направихме си и много снимки. Обядвахме в един дневен бар и понеже беше много горещо, момчетата изпиха невероятни количества бира. Като си тръгнахме, местните кибици се трупнаха на вратата да ги видят дали ще могат да се движат по права линия или ще се клатушкат като бъчви. Така е, като не бяха чували досега за България и не знаеха на какво са способни българските юнаци!

Както се оказа в последствие, и ние не сме знаели!

Пътувахме много и посетихме какви ли не места. Една вечер, както се разхождахме по улиците на някакъв град и търсехме къде да вечеряме, попаднахме на един китайски ресторант. Отпред до голяма табела стоеше малка усмихната китайка и с мълчаливи поклони канеше минувачите да влязат. Емил ни преведе рекламата на табелата: можехме да консумираме отбрани китайски ястия в неограничени количества само за десет долара на човек. За техните стандарти това си беше евтиния и ние не чакахме повторна покана. Вътре заведението беше на самообслужване. На специални табли всеки от нас можеше да си сложи колкото иска от над 60 вида ястия, подредени в големи тави. Само различно приготвеният ориз беше над десет вида. Още толкова бяха салатите с ориз и зеленчуци. Месните блюда бяха изключително от птици - варени, печени, пушени, сушени, задушени и какви ли не още. Без рибни специалитети - може би защото от риба лесно се повръща като преядеш! Последното ме подсеща за обичая на древните римляни като препълнят стомасите си да повърнат и пак да продължат да ядат. Нашата Родина се намира на кръстопът и през нашите земи са минали какви ли не народи, включително и римляни. Защо ли казват не за добрия, а за лошия пример, че е заразителен?! Е, нашите момчета и без да повръщат, погълнаха огромни количества храна. Ако се запишем там на пансион (закуска, обед и вечеря), нашата група е в състояние за една седмица да разори този ресторант.

На другата вечер ходихме на Италиански ресторант, който се оказа на две преки от Китайския. На връщане минахме край последния в добро настроение. Добре почерпени и развеселени от хубавото италианско вино, някои вървяха и разговаряха на висок глас, а други се кискаха на мръсните вицове, които разказваше Войводата. Някои мъже като се напият стават отвратителни, а други - забавни. Дилън беше от вторите. Често усещах, че ме гледа. Но не с онзи пошъл мъжки поглед, който те съблича, сякаш е изпил две бутилки мастика Пещерска - страст на кристали.

Като видя забележителната ни група (в смисъл отдалече забележима), малката китайка затвори отвътре вратата и спусна щорите. Въпреки табелката с работното време, което очевидно беше свършило, всички бяхме убедени, че е затворила, защото се е уплашила да не влезем отново!

От онази злощастна вечер аз пиех само топли напитки, спазвайки арабското правило: при топло време - топло питие, за изравняване на външната и вътрешната температура, пък и защото алкохолът не понася топлината без да се издаде. Той обикновено се консумира добре изстуден: на кристали, с кубчета лед или в изпотени бутилки! Само българинът пие греяна ракия с мед или греяно вино с черен пипер при настинка. Аз не бях настинала, но пазех карантина и избягвах всякаква възможност за лични контакти с Дилън - дали заради мъжкото правило "чукай и бягай" или от страх от обвързване с неправилния човек, не знам. Но той наистина не беше подходящият за мен човек: не го харесвах! Беше "мъжкар" не само в добрия смисъл на думата - висок, здрав и силен. Перчеше се и се самоизтъкваше и при най-малката възможност. Не търпеше да не е в центъра на вниманието. Дали като малък е бил на мама и тати синчето или обратното - много са го тъпкали и сегашното му поведение е една закъсняла реакция да покаже, че и той е "някой", а не "нещо"?! На този въпрос може да отговори някой психоаналитик, не и аз! Каквато и да бе причината, резултатът оставяше една непреодолима дистанция между нас. Но защо ли вече не сънувах прегръдките на Любо, а неговите?! Не, не бях влюбена! Та аз дори не го харесвах! Дали? Тогава защо преспах с него? Може би малко... Имаше красиви и умни черни очи... но пък се държеше като гуляйджия и прахосник! Като знаех как цепехме стотинката на две и пак не стигнахме до никъде с нашата кооперация, ми идеше понякога да го хвана за реверите и да му викна в лицето: "Ти чии пари харчиш, кучи сине, та не им правиш сметка? Коя мафия те финансира?!" И нали съм добра математичка, пък и покрай тая немотия бях понаучила и малко счетоводство, реших да заведа една "черна каса", в която негласно да отбелязвам дневните разходи на Кръстника. Нали се движехме винаги в група, имах възможност да го наблюдавам и мислено да сумирам. Отстрани изглежда малко непочтено - какво ми влиза в работа колко харчи човекът!? Рекапитулацията потвърждаваше теорията ми за "редките пръсти". Разходите му варираха от 50 до 200 $ на ден! Кой знае защо, в Сиатъл, където бяхме отседнали в петзвезден хотел, той похарчи най-малко. Тогава нещо ми прещрака в главата и всичко си дойде на мястото: като прибавех към дневните и разходите за нощувка, се получаваха еднакви суми, с разлика до 2 долара. Това означаваше, че той също си е правил сметка и никога не е харчил безразборно, каквото впечатление оставяше! Мислено му се извиних и престанах да го шпионирам. Дори ме беше срам да го погледна в очите и съвсем се дистанцирах от него.

Завръщане

И ето, че приказката свърши!

Имам предвид нашият чуден семинар, който беше като разходка в един приказен свят, за който можехме само да мечтаем! Не че в Щатите няма грозни и страшни неща, като мръсни улици или наркотици и убийства! Но ние бяхме отишли да видим красивите и добрите страни на този свят и с тях щяхме да го запомним!

Последната вечер преди отпътуването, когато след вечеря тръгнахме да се прибираме по стаите, неочаквано в асансьора се оказахме само аз и Дилън. Помислих си, че това най-вероятно е нагласено и исках да изляза преди вратите да се затворят, но тай ме спря:

- Почакай, нека поговорим!

- Няма за какво!

- Това, което се случи между нас, нищо ли не значи за теб? Първите два дни не ми обръщаше внимание, сякаш не съществувах! После прояви някакъв интерес, като тайно ме наблюдаваше около седмица. Какво толкова неприятно или дори отвратително откри, та престана дори да разговаряш с мен?

- Само това, че сме толкова различни, че не бихме могли да бъдем заедно!

-Защо, нали противоположностите се привличат? Тъкмо ще се допълваме!

- И как си представяш това съвместно бъдеще? Аз ще ти готвя, като Звездев, а ти ще си попийваш, като Ути Бъчвата?! Просто забрави! Разбирам от селскостопански машини и от компютри, не и от готварство!

- Не е задължително, с готвенето и аз мога да се справя...

- Остави ме на мира! Не разбра ли, че не искам нищо от теб?!

- Дори една целувка за сбогом?

Колкото и да се съпротивлявах, все пак успя да ме целуне. Явно не съм била достатъчно убедителна. Затова, когато успях да се откъсна от него, повторих:

- И целувките ти не искам!

- Тогава ми ги върни!

- Всичките ли?

- Разбира се!

- Ще ти се, нали?! И как ще ми възстановиш изгубеното време?

- Ще ти посветя всичкото свое време, целия си живот, ако пожелаеш!

- Но аз не желая!

Така се разделихме. Пропуснах да изживея една романтична любовна история от страх да не сгреша. Пропуснах може би най-големия шанс в живота си от страх да не се обвържа с неподходящ човек! Неподходящ за какво? - За съпруг? Та той не ми е предлагал брак. Предложението му прозвуча като "да живеем заедно". Много хора го правят... И защо да е неподходящ? Защото е богат, а аз съм бедна? Много жени търсят точно такъв мъж: млад, хубав и богат! Идеалният кандидат за любовник! ...За последното наистина си го биваше - като си спомня нашата единствена нощ, тръпки ме побиват! Хвана ме безсъница. Нощем ме измъчваха въпроси дали постъпих правилно. А когато все пак успявах да заспя, сънувах "кошмари" в прегръдките му... Сутрин се събуждах с отвратително настроение и торбички под очите. Животът ми изглеждаше катастрофално провален!

Но истинската катастрофа ни очакваше на село.

Прибрахме се в края на септември, когато повечето земеделски производители и кооперации бяха ожънали слънчогледа. Само нашият беше останал неприбран. Но когато отидохме да го видим установихме, че почти няма какво да се прибира - циганите бяха орязали едрите пити, а птиците бяха проредили другите наполовина. Вървеше толкова добре, а бяха останали само дребосъци, "гъши глави", както ги нарече дядо Ламби. Все пак решихме да го ожънем. За по-малко от 4 часа комбайнът ожъна 400 дка слънчоглед - препускаше по полето все едно беше състезател на рали "Златни пясъци". Семето излезе малко повече от тон. Като го продадохме, едва си платихме жътвата.

За царевицата въобще нямаше смисъл да търсим комбайн. Нали не бяхме назначили пазачи, като я видели така обрасла, селяните решили, че сме се отказали от нея и докато ни нямаше си пасли в нея добитъка - крави, биволи, кози и овце бяха изяли и изпогазили всичко. На кого да се сърдиш? Добре, че никой не си потърси олиото, което бяхме обещали по литър на декар и не ни заведоха дела за неплатени ренти... Обявихме фалита на кооперацията, затворихме канцеларията и напуснахме селото. Така "внедрихме" американския си опит...

Сега живея във София. Представител съм на една гръцка фирма за внос на западна селскостопанска техника - нова и втора употреба. Отначало употребяваните машини повече вървяха - нали нашенецът все няма пари за хубавото. Напоследък обаче наблюдавам едно окрупняване на земеделските стопанства и все повече се купуват нови машини. Явно мафията е навлязла и в селското стопанство.

С Дилън често се виждаме - нали той ме уреди на тази работа. Войводата има голям бизнес-център за дистрибуция на селскостопански машини, модерна ремонтна база и складове за резервни части. Любо също работи за него. Провежда курсове за обучение на трактористи и комбайнери.

Един вид - помагаме на другите, макар че не можахме да помогнем на себе си. В земеделието, както и в любовта, не всеки успява да реализира най-доброто от себе си. Любо най-сетне срещна жената на своите мечти, която естествено не бях аз.

Аз съм влюбена като ученичка в Дилън, но от инат не си признавам и принизявам (на думи) връзката ни до най-обикновено сексуално привличане. Надявам се, че той осъзнава дълбочината на чувствата ми, защото ме покани да се преместя в апартамента му. Дълго се колебах преди да приема. Тази сутрин е първата, когато се събуждам в неговата стая, а него вече го няма! Къде може да е отишъл? Протягам се лениво, а той отваря вратата и влиза с гръб към мен. Мисля си: "Толкова ли е отвратен, та не иска дори да ме погледне?" Вместо това питам:

- Имаш ли кафе?

- А палачинки не искаш ли? - обръща се той, а в ръцете му - поднос с димящи чаши.

Сещам се за рекламата и бързо се завивам презглава, да се предпазя от летящи яйца. После се престрашавам и боязливо надничам, колкото да видя, че на подноса действително има чиния с палачинки.

Нищо не лети из стаята, защото единственото хвърчащо - птицата на щастието - вече е кацнала на рамото ми.

Галина Павлова Белинскa

Before & after

Владислава Дойчинова

Влюбени ръцеБеше 14 февруари и кафене „Амурните стрели” беше препълнено с посетители. На вратата ме посрещна галантен възрастен мъж с белоснежна коса. Погледът му беше кротък и благ и за миг вълнението ми от предстоящата среща потъна в топлата и ведра усмивка на стареца.

- Добър вечер, госпожице, заповядайте. На чие име е резервацията ви?

За първи път произнасях имената ни заедно, едно до друго и усетих, че се изчервявам.

- Колева и Андреев- едва чуто успях да промълвя.

Той още не беше дошъл и с огромно облекчение се отпуснах в удобния стол, където щях да успокоя бързия бяг на сърцето си.

С треперещи пръсти извадих от чантата си подаръка му за Свети Валентин за него. Старателно го бях опаковала в шарена хартия, която избирах поне 2 часа. За първи път щяхме да празнуваме Свети Валентин.

Затворих за миг очи, за да успокоя учестеното си дишане и си представих как пръстите му нежно докосват цветния пакет по същия начин, както нежно докосваха шията ми, преди да ме целуне. Усмихнах се и отворих очи. От големия аквариум отсреща втренчено ме наблюдаваше един сом, залепил широко отворената си уста на стената на аквариума.

- Мислиш ли, че подаръкът ще му хареса?- попитах го с тревожен поглед.

Сомът бавно затвори устата си, важно-важно обърна опашка и заплува, без да ми отговори.

Трябваше ми седмица и половина да обиколя всички баничарници в квартала, за да събера 365-те стотинки по една, а и още една седмица да намеря ковчеже, в което да ги поставя. 365 стотинки всеки ден, 365 дни в годината щастие. Щастие за него. Обич от мене.

Погледнах часовника си. Беше 8 без четвърт, оставаха още 15 минути, докато дойде. Огледах се наоколо. Фосфоресциращи червени сърца загадъчно светеха по прозорците, скрити зад тюлени драперии. По масите игриво мъждукаха свещички и примамваха влюбените да галят дланите си над топлия им пламък. В дъното на салона тихо просвирваше пиано.

Беше приятно и топло. Отнякъде се разнесе аромат на канела, който се примеси с ягодовия аромат от свещите и лекичко погъделичка носа ми.

Навън, без никой да разбере, беше завалял бял снежец.

Мелодия на гласа му нежно погали слуха ми. Белобрадият старец го посрещна и пое палтото му. Дали топлата усмивка на стария човек озари и него? Очите му потърсиха моите. Усмихна ми се и една пеперуда разпери крилцата си в стомаха ми. В ръцете си държеше огромен букет от всички красиви цветя на земята – жълти и червени рози, орхидеи, калии, лилии, незабравки, маргаритки. Сигурно и той беше обикалял всички цветарници, както аз баничарниците, помислих си.

Приближи се до мен и устните му леко докоснаха врата ми. Бях почувствала допира им още преди да го познавам. Цялата настръхнах.

- Здравей, мила! Честит Свети Валентин!- прошепна тихо в ухото ми, докато ми подаваше букета.

Уханието на всички красиви цветя на света се разнесе около нас, докато аз бавно потъвах в прегръдките му. 365 стотинки се изнизаха мълчешком и полетяха щастливи и свободни.

Спогледахме се стреснати. Една искрица смях се плъзна срамежливо по миглите ни и закачливо затанцува върху устните ни.

Обич за двама.

Стоп кадър! - изкрещя сценаристът зад мен. -Превърти със 7 години сцената. Действие!

Обич- Арфред ГокелОтново беше 14 февруари, но кафене „Амурните стрели” отдавна не съществуваше. На негово място няколко мутри бяха построили шикозен ресторант – „Къщата с амурите”. На входа вместо приветливия старец с топлия поглед ме посрещна галантен млад негър, облечен в колониален робски стил. Устните му се разляха в широка усмивка и на фона на сумрака на преддверието белотата на зъбите му ме накара да настръхна от страх. Докато произнасях имената ни, негърът започна да прелиства съсредоточено червена кожена книга със златист кант.

-О, да, семейство Андрееви! Вашият съпруг е наш редовен клиент, мадам. Заповядайте!- усмихна се още веднъж, този път по-мазно, и помаха с отработен жест на една сервитьорка, която ме отведе през салона до масата ни.

Салонът беше препълнен с хора. Безсрамно богати стари мъже се наслаждаваха на безсрамно младите си любовници, докато пушеха пури. Богати мъже водиха безкрайни бизнес разговори, докато красиви отегчени жени пушеха скъпите си цигари. Тежките им парфюми задушаваха аромата на свещичките по масите и пламъчетата им трептяха едва чуто. Малката женска длан вече не търсеше скришом топлата мъжка длан, вместо това ръцете стискаха скъпи телефони и златни бижута. По масите на 14 февруари нямаше любов, защото вече нямаше влюбени. Влюбените бяха останали в предишния кадър, в кафене „Амурните стрели”.

Дори и обикновеният аквариум от едно време беше различен и лустросан. Около него се виеха множество разноцветни лампички, а вътре плуваха малки и големи рибки със златисти опашки.

Отпуснах се на удобния стол на резервираната ни маса. Бяха изминали 7 години и той и тя, тоест аз и той, се бяхме оженили. Затворих очи и се опитах да усетя с върха на пръстите си вълнението, което ме обземаше, когато го видех. Беше трудно. Кафенето вече го нямаше и ние не бяхме същите.

Отворих очи и с поглед потърсих един ленив сом да ме зяпа втренчено с отворената си уста. От аквариума обаче ме гледаше глуповато само една златна рибка.

- Обича ли ме още?- понечих да я попитам аз.

- Аз изпълнявам само невъзможни желания- изсъска надуто и бързо се обърна, завъртайки златистата си опашка.

Погледнах часовника си. 8 без четвърт, още 15 минути оставаха, докато той дойде. Бяха минали 7 години от онзи Свети Валентин в кафене „Амурните стрели”, а последните две – в кабинетите по брачна психотерапия. Седмата година била втората критична година след третата година и първата критична година от останалите 10. Така ни обясниха те. Имали сме проблеми в комуникацията помежду ни. Не сме можели да овладеем потисканата ярост на архетипно ниво. Пресъздавали сме семейните модели на родителите ни – аз съм играела ролята на жертва, а той на - закрилника. Аз неосъзнато съм бягала от майка ми - агресора, а той още по-неосъзнато искал да защити майка си от насилника-баща. И понеже емоционално сме били закърнели в ранна възраст, сме се превърнали в два свръх- интелектуални, но незрели емоционални инвалиди. Били сме безчувствени. Между нас нямало емоция, а само разум. Така ни казаха.

И вече втора година търсехме своите чувства по кушетките на психотерапевтите. Остана ни само надеждата, че седмата година скоро си отива и вече навлизаме в сянката на Сатурн, която е първата критична година от следващите 7, ако ги понесем.

- Обичал ли те е някога?

- А ти обичала ли си го някога?- задаваше ми въпроси иззад снимачната площадка един разсеян режисьор.

- Нима между нас имаше нещо друго, освен сбъркан семеен модел и ампутирана емоционалност? Имало ли е някога изобщо нас?- задавах си въпроса аз.

Романс в червено- Алфред ГокелОгледах се. Отново беше февруари, но навън грееше слънце и термометърът сочеше 15 градуса. Нямаше и помен от сняг. Ефирните тюлени драперии бяха заменени с кичозни завеси в турско синьо и пурпурно червено, които се огъваха под тежестта на безбройните розови балони. Тежка, задушлива мараня.

- Какво ще поръча мадам за аперитив, докато чака? А избрахте ли си дижестив? Препоръчвам ви порто от Португалия, улеснява храносмилането много по-добре, отколкото твърдия алкохол, мадам!- натрапчивото френско „р” на един Жилбер ми припомни, че шоуто трябваше да продължи.

- Една бутилка от новото Божоле, ако обичате- поръчах с готов театрален жест.

Поне червеното вино беше винаги на мода.

Усетих, че никотиновият глад изгаряше небцето ми. Психотерапевтът ни твърди, че съм имала силна зависимост към никотина. Чрез хипноза и генограма на рода ми установих, че зависимостта ми се корени в алкохолизма на пра-пра-пра баба ми, за която никой не знаел, но която се предавала през поколенията ни по женска линия.

Глупости, исках да изкрещя аз! Пуша, само когато съм щастлива! Защо да не съм щастлива по 20 или 40 пъти на ден, с всяка една цигара?

Вместо това се съгласих мило с терапевта ни и спрях цигарите. За трети път през втория критичен период в началото на осмата година.

Мазната усмивка на черния негър отново се разля в далечината, докато сервилно поемаше палтото на моя съпруг. Маранята се разсея. Обърна се и ме погледна. В очите му заиграха весело пламъчета от всички свещи по масите. Тръгна към мене. Усмихваше ми се. След 7 години още ми се усмихваше. В ушите ми зазвучаха акорди на пиано. Докосна с устни шията ми и топлия му дъх се плъзна по цялото ми тяло. Замириса ми на ягодова ароматна свещ, примесена с канела.

- Честит свети Валентин, мила!

- Да се махаме оттук!

Предложението ми го остави безмълвен за няколко секунди.

- Е, как ще си тръгваме? Нали току-що дойдох, нали и двамата решихме да направим резервация тук, да празнуваме, да си спомним…

- Тук нищо няма да си спомним, скъпи. Огледай се, всичко е различно, всичко се е променило. Дори февруари вече не е същият.

Той ме гледаше с недоумение. Преди две години щеше да ми се ядоса, но след сеансите почна да контролира успешно гнева си и му остана само недоумението.

- Фалшиво е, никъде няма да откриеш и капка любов, а само богати дядовци с красивите си внучки!

Една искрица смях се плъзна тайно по миглите му и весело се заигра на устните му. Разсмях го. Направо прихна да се смее. Дядовци с внучките си! Не можах да се удържа и аз се разсмях. Прегърна ме през кръста, както правеше едно време.

- Добре де, да си тръгваме. То се е видяло. Какво ще правим?

Очаквах въпроса му, но никак не бях готова с отговора му. Терапевтите ни казват, че не съм спонтанна и че всичко планирам. Зад това стояла изначална криза на доверието, провокирана от липсата на фигурата на бащата в семейството, която се изразявала в постоянно търсене на сигурност.

Майната им на плановете, сега щях да импровизирам!

- Нямам никаква престава какво ще правим. Да се разходим?

- Да се разходим!

Облякохме се и излязохме доволни под смаяните погледи на един Жилбер, един негър от войната между Севера и Юга и една бутилка ново Божоле.

Навън беше топло. Почти 15 градуса. Прегърна ме през кръста и ме повдигна като перце до себе си. Както едно време.

Улиците бяха пусти, всички влюбени търсеха да открият любовта си, някъде из задушливите кафета и ресторанти. И ние бяхме открили своята. Навън.

Усещах допира на устните му върху своите, още преди да го познавам. По устните ни тихо заваля снежец.

Страшният съд и за двама ни беше още далече.

Честит Свети Валентин!

СЪН

Кошмарните сънища са най- ужасното човешко преживяване. В състояние на пълен покой, мозъка дава пълна воля на подтисканите през деня мисли и фантазии и човек преживява истински тези премеждия, като се подготвя душевно за тяхното действително проявяване. Границата между реалността и измисления свят на съня е толкова тънка, че понякога тя изчезва. В този свят живеят много хора, дори когато не спят...

Цял ден Георги Младенов се скита из града. Ходи в работата на брат си- в цеха за метални опаковки, ходи и в кафенето, където работеше жена му, размотаваше се безцелно по улиците, като следеше постоянно как останалите изкарват хляба си и за пореден път правеше планове за свой собствен бизнес. За съжаление винаги стигаше до извода, че каквото и да захване, му трябва начален капитал, който той нямаше. А без работа беше вече цяла година. В къщи положението ставаше нетърпимо, започна да пие антидепресанти, да заспива трудно и да се събужда с тъмни сенки под очите. Ставаше раздразнителен и от най-малките неудачи и не можеше да издържа в рейса повече от 2-3 спирки. И сега трябваше да се прибере в студената и неуютна панелка, за да измисли нещо за вечеря преди жена му да се е върнала. Беше кошмар. Истински кошмар! Кошмарен сън. Един и същ. Всеки ден.

Бръкна в джоба си и преброи парите си. Точно два лева и 46 стотинки. Значи, ще може да купи един хляб ( 50 стотинки), 10 яйца ( лев и 40 ) и... ще му останат 56 стотинки. Да, обаче за цигари няма да има. Ужас! Ами..., ще вземе пет яйца.

Прибра се и отвори хладилника. Ето, има и малко сирене, ще си направят омлет.

Излезе на балкона и запали цигара. Пред блока глутница бездомни кучета лаеха по каруца с цигани, тръгнали да ровят из кофите. Отвори шкафчето и извади шише с домашната ракия на баща си. Отпи от нея направо от шишето.

Крепеше го единствено надеждата, че някой прекрасен ден ще се събуди и ще види, че всичко това е само сън, един прекалено дълъг и кошмарен сън. И че той отново е предишният щастлив, безгрижен и доволен човек.

Понякога, преди да заспи, си представяше, че оцелва шестица от тотото и си правеше сметки за какво ще похарчи парите и как прекрасно би прекарал остатъка от живота си. Алкохолът заличаваше днешните неудачи и го пренасяше в друг, по-добър и щастлив свят. И понеже жена му не разрешаваше той да пие, използваше момента докато още не се е върнала от работа.

Бутилката беше преполувена, когато кученцето им започна да лае и той разбра, че жена му се прибира. Скри бързо шишето в шкафа и отиде да я посрещне.

- Здрасти, как беше днес- попита Георги, като се мъчеше да изглежда нормално и да не разбере жена му, че е пил.

- Какво значение има как е било и как се чувствам. Въобще има ли някакво значение за теб. И не ми се прави на много загрижен. Аз изобщо не те интересувам. Единствено те интересува ракията- да се напиеш като свиня. Нещастник!

Беше в обичайното си кисело настроение и в такива случаи той трябваше да мълчи, защото всяка негова дума я подлудяваше още повече. Този ден обаче и това не помогна.

- До кога мислиш да се мотаеш без работа? Не мога повече да те издържам. Как мислиш да я караш? Кажи ми...Това не може да продължава повече така. И какво прави днес?... Въобще как мислиш да я караме. Дори вечеря не си приготвил...

Отвори полупразния хладилник и започна да се рови в него с надеждата да се появи нещо по-апетитно за ядене.

- Искаш ли да направя омлет?- попита тихо Георги.

- Нищо не искам от теб. Ако си желаел да направиш нещо, щял си да го направиш досега. Само се наливаш с ракия...Нещастник такъв! Пияница! Иде ми да те убия. Докога, докога ще продължава така? Махни се, че не мога да те гледам! Махай се...- викаше тя с всичка сила и удряше по масата.

Когато беше ядосана, Георги отиваше в другата стая докато тя се успокои, но сега краката му се бяха вцепенили и той стоеше неподвижен като статуя.

- Махай се...- крещеше жена му.- Махни се от тук...

Цялото й тяло трепереше от гняв, очите й бяха замъглени и тя не знаеше какво прави. Взе ножа от масата и замахна с все сила. Инстиктивно Георги се опита да се защити като посегна да хване ножа, но удърът между ръцете им беше толкова силен, че ножът се обърна и се заби с все сила в гърдите на жена му.

Тя безмълвно се свлече на пода, а той гледаше обезумял как кръвта й бавно изтичаше.

Не, това не може да е истина, това е пак някакъв кошмарен сън. Той трябва да се събуди. И тогава ще разбере, че всичко е само сън. И че той пак е сънувал своите кошмари. С тази жена той прекара цели двадесет и пет години от живота си, имаха много щастливи години и той трябва само да отметне глава, за да се събуди...

Георги Младенов

ИЗГУБЕНИЯТ ДОМ

Ищван пристигна късно вечерта. Взе такси от летището и само промълви на шофьора: “Хотел Астория” – нищо повече. Много години не беше говорил унгарски. Езикът все още стоеше непокътнат в паметта му, но Ищван се опасяваше, че ако си отвори устата и проговори, думите няма да прозвучат като истински. Каза на таксиметровия шофьор само хотел “Астория”, защото беше убеден, че този хотел още съществува. През последните трийсет и пет години сигурно в Будапеща бяха построили много хотели, за които дори и не предполагаше, но за хотел “Астория” вътрешно беше сигурен, че е там, където беше и се казваше така.

The-Lights-of-Budapest Пътуването с таксито от летището до центъра на града му се стори безкрайно. Седеше на задната седалка, почти опрял чело в стъклото и болезнено се взираше навън. Искаше да види, да открие нещо, което да му напомни за някогашна Будапеща, но напразно. Преминаваха бързо покрай къщи с дворове, подредени една до друга, едноетажни или двуетажни, построени може би преди двайсет години. След това постепенно къщите и дворовете изчезнаха и таксито потъна между високи многоетажни сгради. Сега се движеха през голям панелен квартал и веднага след това навлязоха в старата, истинската част на града. Ищван усещаше, че все повече и повече се приближава до хотел “Астория” и от това потръпваше, сякаш много скоро щеше да се срещне с жена, която обича, но отдавна не я е виждал.

Изведнъж таксито спря под голям неонов надпис “Хотел Астория”. Шофьорът промърмори нещо, но Ищван не го разбра и само протегна ръка, за да му подаде банкнотите, които беше обменил на летището. Шофьорът върна рестото, а Ищван му даде двеста форинта бакшиш.

Правилно беше предположил, че в началото на есента в хотела няма да има много гости. Настаниха го в луксозна стая на третия етаж. Пиколото го заведе и отключи вратата. Когато остана сам се отпусна в един от фотьойлите и се замисли. Най-после в Унгария, в Будапеща след цели трийсет и пет години. Трийсет и пет години живя в различни страни и градове. Паметта му беше като албум със снимки от градове, квартали, сгради, а животът му – безкрайно уморително пътуване. Баща му, майка му и той странстваха от държава в дръжава и от град на град. Бяха минали през Виена, Рим, Париж, Брюксел, Амстердам, и никъде не се бяха задържали за повече от две-три години. Спираха за малко и пак продължаваха. Така в това дълго уморително пътуване или по-точно кръстосване на Европа Ищван загуби един след друг и майка си, и баща си. Най-напред почина баща му. Една сурова зима в Хамбург се бяха прислонили при възрастна германка. Точно тогава баща му остана без работа. Прибра се една вечер пребледнял, дишайки тежко. Легна. Втресе го. Майка му му даде някакви лекарства и свари чай. На сутринта повикаха лекар. Нямаха пари да купят лекарствата. Взеха пари назаем от възрастната германка, но лекарствата не помогнаха. Баща му се залежа. Няколко месеца не можа да се вдигне от леглото. Ставаше все по-слаб и по-бледен. Лицето му се удължи, чертите му се изостриха и като че ли в леглото лежеше непознат чужд човек. Почина една сутрин. Притихна и сякаш всичко в стаята замръзна. Две години след баща му се спомина и майка му. До края наживота си тя почистваше офиси, но никога не каза, че й е тежко.

Ищван огледа хотелската стая. Беше вече късно. Не му се спеше, искаше час по-скоро да се съмне и да тръгне по будапещенските улици, да намери къщата, в която живееха баща му, майка му и той. Баща му понякога споменаваше, че е била близо до хотел “Астория”. Споменаваше, че около хотел “Астория” са се водили жестоки престрелки. Изглежда тук наблизо го бяха ранили. Тогава през есента на 1956 Ищван беше на седем години, но си спомняше ужаса., изстрелите и огромните танкове с червени петолъчки. Бяха се загнездили в съзнанието му като чудовища, които понякога нощем го стискаха за гърлото. Събуждаше се изпотен. Спомняше си и хората, с които пътуваха притиснати един до друг в откритата каросерия на стар раздрънкан камион. Не знаеше за къде пътуват. Лицата на всички бяха сиви, никой не говореше и дума не проронваше. Ищван стоеше между майка си и баща си, беше му студено, а грееше слънце. Било е есенно октомврийско слънце, но той трепереше, дали от студ или от страх. Може би е било от страх. Виждал е и е усещал страха в очите на хората, на майка си и на баща си. После камионът неочаквано спря. Един след друг мъжете и жените скочиха от каросерията. Шофьорът може би беше казал, че натаък вече не може да пътува. И тогава Ищван видя как всички започнаха един по един да се приближават до шофьора и да му дават нещо. По-късно осъзна, че са му давали пари. После се разделиха на групи. Ищван вървеше хванал ръката на майка си, но по някое време започнаха да изостават, защото му се спеше. Тогава баща му го взе на рамене. Носеше го високо над главите на хората. Движеха се през някаква гора покрай дървета и храсти. Беше тъмно и тихо. Не се чуваше нито дума, нито въздишка. Само от време на време изпращяваше някой сух клон или съчка и един тайнствен глас някъде отпред на колоната прошепваше “шшт”. Ищван не знаеше колко време са вървели така. Главата му клюмаше, очите му се затваряха. Стряскаше се, вдигаше глава. Разбираше, че трябва да мълчи. Силните, мускулести ръце на баща му го притискаха и това го успокояваше. Знаеше, че докато усеща коравите ръце на баща си нищо лошо не може да му се случи, дори и в тази черна гъста гора, в която сигурно се крият зверове и призраци. Усещаше в тъмното и майка си, която забързано крачи до тях и от време на време протяга ръка и докосва Ищван, за да се увери, че още е в ръцете на баща си. Това вървене беше безкрайно. Струваше му се, че никога вече нощта няма да си отиде и никога няма да изгрее слънцето и той, и баща му, и майка му цял живот ще се лутат в тази тъмна гора без да знаят накъде вървят. От това му ставаше още по-страшно и по-силно започваше да трепери, но дълбоко в себе си вярваше, че баща му знае къде искат да отидат и рано или късно ще излязат от гората и нощта ще свърши, и Ищван пак ще види слънцето и светлината. След трийсет и пет години нощта май беше свършила и HungaryИщван отново беше намерил пътя към Унгария, към дома им, но сам, без майка си и баща си. Сутринта, когато се събуди в прегръдките на майка си, видя, че слънцето е изгряло. Вярно, бледо и слабо, но светеше. Седяха на една поляна. Всички уморени, изтощени, жените с подпухнали лица, а мъжете брадясали като горски духова.

- Къде сме?- попита сънен Ищван майка си.

- Тихо – каза тя – в Австрия.

Тогава той не знаеше какво значи Австрия, какво правят тук и защо са дошли чак до тук. Всичко това разбра много по-късно, когато вече беше голям.

Есенното будапещенско слънце огря прозорците на хотелската стая. Снощи беше заспал неусетно. В главата му още се въртеше някакъв сън, който сигурно беше сънувал секунди преди да се събуди. Обикаляше улиците на голям непознат град. Влизаше и излизаше от сграда в сграда и нещо тоърсеше. Не знаеше какво търси. В ръката си носеше малко черно куфарче, в което имаше пари и документи. Изведнъж забеляза, че куфарчето го няма. Някъде го беше забравил. Уплаши се, изпоти се. Не знаеше кога и къде го е забравил. Върна се да го търси. Зтича се към входа на последната сграда. Изкачваше етажи, влизаше и излизаше от стаи, но куфарчето го нямаше. Не можеше да диша и точно в този миг се събуди.

Няколко минути остана да лежи в леглото, загледан към прозореца и слънцето, което се опитваше упорито да надникне в стаята през тежките кафяви пердета. Мекият полумрак, а може би утрината светлина постепенно го успокоиха. Мислеше си за съня и му се струваше, че беше добре, че изгуби куфарчето. Освободих се от една тежест, казваше си, а парите, които бяха в куфара, означаваха, че нещо ще ме опари, изгори. Освободих се, отървах се от нещо, което може да ме изгори. Сега вече нищо не ми пречи. За нищо не трябва да мисля.

Още преди да тръгне от Чикаго си беше начертал точен план на действие. Идваше в Будапеща, за да намери родния си дом, миналото си. Искаше на всяка цена да намери дома, в който се беше родил и в който беше живял с майка си и баща си до седмата си година. Знаеше добре, че в него отдавна живеят други, непознати хора, но беше решил да го купи, да им даде колкото пари искат. Това се беше превърнало в цел на живота му. Искаше на всяка цена да купи този дом. Мислеше, че в него е затворен животът му или поне най-безоблачният период от живота му. Домът, в който живееха баща му, майка му и той. Домът, в който бяха само те тримата, в който нямаше други хора, хазяи и съквартиранти и в съседните стаи не тракаха чинии и не свиреше радио. В коридора не шляпаха чужди чехли, не се чуваше суха кашлица и нямаше непознати очи, които гледаха недоверчиво и недружелюбно.

Беше твърдо решил, че ще говори със сегашните собственици и ще им предложи различни варианти. Първо ще им даде пари, колкото поискат, второ – ще им предложи лично да им купи друго жилище, което те си изберат и където си изберат. Вярваше, че ще успее. Беше сигурен, че ще ги убеди. Беше готов да поеме и разноските по пренасянето на мебелите и покъщнината. Всичко щеше да уреди. Сега вече имаше тази възможност. Парите не можеха да бъдат пречка.

Избръсна се, облече се и излезе без да закуси в хотела. Нямаше време. Очакваше го много работа. Трябваше да бърза. Знаеше, че домът им беше на улица “Молнар”. Дали още се казва така, запита се Ищван. “Молнар” – повтори си наум. Не беше далече от хотел “Астория”, в посока към Дунав. Спомняше си много добре, че беше близо до Дунав. Като дете обичаше да седи на брега на Дунав и да гледа рибарите и параходите. Майка му се сърдеше и не го пускаше да излиза сам. Страхуваше се, че ще падне в реката и ще се удави. Тогава тя дори и не предполагаше, че те тримата, баща му, тя и той ще попаднат във въртопа на страшна придошла река и едвам ще се спасят.

Ищван тръгна бавно по улицата покрай хотела. За по-сигурно спря първия мъж, който мина покрай него и го попита в тази посока ли е Дунав. Мъжът му отговори кратко:

- Иген.

Ищван продължи към реката. Когато стигна до брега се огледа. Да, спомняше си хълма отсреща – Гелерт и моста, който се казваше “Мостът на свободата”. На коя свобода? Към коя свобода водеше, свързвайки двата бряга на реката? Пак спря и се огледа. Сега трябваше да попита къде точно се намира улица “Молнар”. Видя възрастна жена. Възрастните хора по-добре знаят улиците.

- Извинете. Търся улица “Молнар”.

Жената вдигна глава и като че ли му се усмихна. Белите й коси се спускаха около порцелановото й лице, на което като две копчета се синееха очите й.

- Ето я улица “Молнар” – каза тя и посочи към малката граднка вдясно.

Budapest--56 Ищван й благодари и забърза натам. Сега сигурно щеше да се сети как изглеждаше къщата, в която живееха. Тръгна, разглеждайки внимателно сградите, които я ограждаха. Високи, стари, сиви и мълчаливи. Спомняше си ги. Такива бяха и преди, когато живееше тук като дете. Улицата беше тясна. Домът им беше на първия етаж и в двете стаи, които гледаха към улицата, почти не влизаше слънце. От сутрин до вечер стаите потъваха в лек синкав полумрак. Ищван вървеше бавно, опитвайки се да си спомни нещо малко, нещо характерно, което да го ориентира. Напрягаше до болка паметта си, но напразно. Всички сгради от двете страни на улицата си приличаха като близнаци. Разликите във фасадите бяха съвсем малки и човек трябваше по-продължително да ги разглежда, за да ги забележи. Беше сигурен в едно, че къщата се намираше от лявата страна, към Дунава. Вървеше по левия тротоар. Ядосваше се, че не помни номера, а може би никога не го е знаел, беше толкова малък, едва седемгодишен. Есента на 1956 точно беше започнал да ходи на училище и може би беше ходил само месец и половина или малко повече и започна онази гореща будапещенска есен, изпълнена с изстрели, бомби, танкове и войници, викайки нещо на чужд и странен език.

Стигна до края на улицата и това го изпълни с гняв. Не помнеше нищо, но не трябваше да се отказва. Обърна се и тръгна пак. Вървеше още по-бавно и още по-внимателно разглеждаше сградите. Спря се пред голяма дървена порта. Отвори я и влезе във вътрешен двор. Точно такъв беше дворът на дома, в който живееха. Застана в средата на двора, вдигна глава нагоре към терасите по етажите. Усещаше, че му става все по-топло и по-топло. Обхващаше го непознато до този миг вълнение. Сърцето му се свиваше, изтръпваше. Искаше му се веднага да затича към първия етаж, към вратата в ъгъла, да натисне звънеца и задъхан да каже на хората, които сега живеят там: “Аз, аз живях тук, родих се в този дом. Ето тук, в тази стая спях, а в тази, в кухнята, обядвахме и вечеряхме с мама и татко. Тук до тази камина зиме мама ми четеше приказки. Помня, бяха хубави, интересни приказки...”

Тръгна бавно към първия етаж. Изправи се пред вратата. Масивна здрава врата, боядисана в зелено със стъкла, пред които имаше дебели железни решетки. За момент се поколеба. Не си спомняше как изглеждаше вратата от детството му. Тази ли беше или не? Натисна звънеца. Чу се самотен, провлачен звън. Почака минута, а може би и две. Струваше му се, че времето ужасно бавно тече. Вече беше убеден, че никой няма в жилището. Обърна се да си тръгне и в този миг вратата се отвори. На прага застана старица, може би седемдесет или осемдесет годишна.

- Кого търсите? – попита тя и избелелите й пепеляви очи го погледнаха изпитателно и подозрително.

За момент Ищван се смути. Не знаеше как да започне. Бързо прехвърли в съзнанието си няколко варианта, накрая бавно заговори:

- Извинявайте – каза той. – Тук преди години са живели семейство Ковач. Емигрирали са през 1956 година. Спомняте ли си точно кое жилище беше тяхното?

Старицата го гледаше без да мигне.

- Семейство Ковач? – повтори тя.

- Да, да. Семейство Ковач. Бела и Илона.

- Не, не ги познавам – каза старицата. - Живея тук от 1940 година, но за Илона и Бела Ковач за първи път чувам.

- Сигурна ли сте? – попита Ищван разтревожен.

- Да. Сигурна съм. Познавам всички, които живеят и са живели тук. Съпругът ми двайсет години беше домоуправител. Познавахме всички...

- Благодаря ви – промълви.

Беше сбъркал. Може би е съседната къща или по-съседната. Слезе бавно по стълбите и се упъти към портата. Продължи по улицата, оглеждаше се, спираше. Влезе в съседна къща. Сигурно е тази. Пак същият голям двор и пак същите тераси по етажите, метални, но с други орнаменти. Приличаха на рози, изковани от желязо. Красива изработка. Всички тези сгради тук, в центъра на Будапеща бяха построени преди повече от сто години. Строени стабилно и красиво с орнаменти по фасадите, с фризове, колони, капители. Спря по средата на големия двор и се загледа към етажите. Погледът му се впивавше в първия етаж, в ъгъла. Дали това пък не беше жилището, в което се беше родил и живял. Тръгна по стълбите. Застана пред вратата и натисна звънеца. И тук излезе старица. Явно в тези домове живееха възрастни хора. Оказа се по-любезна и по-сговорчива. Обясни му, че живее тук от преди войната, но не познава и не е познавала семейство Ковач, нито пък Илона или Бела.

- Синът им се казваше Ищван. Беше на седем години, когато емигрираха – добави със спотаена надежда той.

- Не, не. В този дом никога не е живяло такова семейство.

Ищван й благодари и си тръгна. Когато слезе на партера, пак се спря в центъра на двора. Искаше да си спомни нещо, нещо много важно, което да му подскаже, че това е домът, в който се е родил, но не можеше, не можеше. Всичко в съзнанието му беше изтрито. Докато стоеше по средата на двора и гледаше нагоре, отнякъде излезе мъж на неговата възраст и грубо го попита:

- Кого търсите, господине?

- Търся едно семейство на име Ковач, Бела и Илона, които са живели тук до 1956.

Мъжът го изгледа стого и го прекъсна:

- Ти на мен тези не ги разправяй! Виждам аз, че никого не търсиш, а само наблюдаваш жилищата. Тръгвай си, докато не съм извикал полицията. Аз съм домоуправителят и много добре знам кога някой търси някого или нещо.

- Търся дома, в който съм се родил – заяви ядосан Ищван.

- Търсиш си белята. Тръгвай, докато не съм се обадил на полицията.

Ищван видя, че не може да се разбере с този мнителен и навъсен домоуправител и бавно си тръгна. На улицата продължи да влиза от сграда в сграда, но всички ужасно си приличаха и в един момент започна да мисли, че търси нещо, което никога не е било, не е съществувало и само си е въобразявал, че е живял на улица “Молнар” в Будапеща. Сигурно никога не е живял в този град. Тук не познаваше никого и него никой не познаваше.

Стъмваше се. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Мракът го покриваше като хладна плюшена завеса. Изведнъж си спомни тъмната страшна гора, през която вървяха баща му, майка му и той, за да преминат границата. Тук, в центъра на Будапеща, на малката улица “Молнар” сякаш беше в тъмната гора, но сам самичък. Майка му и баща му отдавна бяха изчезнали. Беше останал сам, завинаги, без дом и без родина.

Георги Михалков

София, 14. 11. 2006 г.

Спасител Търкулна се слънцето, алено и горящо като огнено гюле, и описа червена дъга по свода. Стъмваше се. Морна хлад повяваше от долнините на планината. Аз вървях сред боровета, които забиваха островърхи корони в небесния купол. Достраша ме. В ръката ми тежеше кошница с малини. До мене крачеше верния Дунав. И двамата бяхме уморени. Цял ден тичахме из зелените горски поляни, радвахме се на цветя и птици... Гората започна да оредява. За миг спрях и се огледах да не съм сбъркала посоката. Но тъкмо мислех да продължа, нещо странно привлече вниманието ми. Нечие лъскаво, люспесто тяло пълзеше пред мен. Две ситни, зловещи очи ме пробождаха с блясъка си. Змия! - светкавично премина през ума ми. Изпищях. Зад мен и встрани шумяха гъстите шубраци, сред които се виеше пътечката. А беше се стъмнило съвсем. Не можех да се върна назад. Отпред като преграда се виеше изпънатото змийско тяло. Заплаках от ужас. До мен сърцераздирателно лаеше Дунав. Той също беше ужасен. Змията плъзна към мен. В този съдбоносен за мен миг аз видях как Дунав, разбрал страшната опасност, се хвърли срещу лъскавото тяло. Чух как змията зловещо съска. В следващия миг аз тичах. Изненадана от нападението на Дунав, змията сигурно не бе усетила как прескочих огъващото й се тяло. Силите ми спират. Задъхвам се. Завива ми се свят. Пред мен се завъртяха борове, ели и небе. Чувствувах как краката ми се подкосяват и... паднах, изтощена от ужаса и тичането. Когато ужасът и умората постепенно изчезнаха, аз сякаш се събудих от някакъв кошмарен сън. "Дунав!" - бе първата ми дума. Но кучето не се обаждаше. Къде ли беше? Усетих как нещо сякаш полазва по гърба ми. Студ на талази ме накара да потреперя. И изведнъж запъхтян, с изплезен език, от гората дотича Дунав. "Дунав, кучето ми" - извиках. Бях истински щастлива, че страшното е минало. Но защо ли той не лаеше? Вторачил неподвижно в мен черните си изразителни очи, Дунав сякаш трепереше. Олюля се. Лизна кротко и нежно ръката ми и като че заспа. И аз забелязах голяма подутина на крака му. Нещо ме блъсна. "Змията!!!" Горещите ми сълзи намокрят муцунката на верния другар. Той е мъртъв... 02. 04. 1975 г.

Моят прозорец (Импресия) Петя Дубарова Всеки летен ден беше светла капка, оттичаща се от прозореца ми. Всяка имаше свой собствен цвят. Сутрин отварях очи, от които като топла невидима пара лъха сънят. Тогава се раждаше една от тях. Чувах как чука леко по прозореца като малко цветно сърчице на птичка и започва своя къс вълшебен път. Моят крехък прозорец се превърна в прозрачна длан с много цветни линии, по които вятърът се опитваше да гадае. Той беше мой чуден дневник. О, как мило неговите дантелени корици - пердетата - се мъчеха да го запазят в тайна - светла и малка - като живота на Лятото. Но не успяха. Моят хубав цветен прозорец се превърна в топъл празник за много сини гларуси. Те също като нас, хората, повярваха в рая. И всеки от тях мечтаеше как, падне ли мъртъв в своето солено синьо гнездо. морето, неговият парещ дъх ще се отдели и като лека въздушна камбанка ще кацне на моя цветен прозорец. Русокоси облаци решеха меките си гъсти коси и искаха да му харесат. Вечер, загледана в него, аз чувствувах как сенките на цветовете му попиват в очите ми. Оттогава най-пъстрите очи са моите. Но веднъж дойде дъждът. Той страдаше, че капките му са просто безцветна вода. Блъсна с яд гърдите си в прозореца. Неговите капки бяха много, като сиви милионни воини. Затъркаляха се смъртно ранени цветните капки по моя прозорец. Сляха се в малка тъмна струйка, която подскочи като морско конче и изчезна от очите ми. Дъждът избяга някъде, влачейки след себе си вината, а моят хубав прозорец се превърна в бяла болна женска длан. Пердетата изтъняха, помътняха като сива паяжина. Аз много плаках. По бузите ми се търкаляха сълзи и всяка от тях е малка солена умираща планета... Дъждът дойде пак. От срам не погледна към моя прозорец. Той беше нещастен. Спъваше се в бордюрите, блъскаше се в дърветата, стенеше и накрая спря тихо някъде там по дантелените корици на моя прозорец дневник. Спря на колене. Той целият трепереше. Сега усещам, че очите ми горят, запазили пъстрите сенки на капките на моя хубав прозорец. Най-хубавият ми подарък. Най-хубавият ден от зимата. Дъждът изпива цветовете ми. И чудно - той не рукна пъстър над косите ми...

Листата-сънища! Петя Дубарова До сънените тротоари лежат потоци от листа - жълти, бели, черни, премръзнали от тишина. Докосва ги и вятър, с есен есента и те се свиват като болни женски длани. Една студена струя въздух ги пръска из премръзналата улица. Те се търкат о асфалта, блъскат се едно о друго и накрая млъкват като мъртви птици. Цяла нощ кресливи ветрове ги мятат в грубите си длани, зариват ги в мокри гробове и давят ги в студени локви. Звездите пък през бели очила го гледат и сълзите си не скриват. Те шарят ги с точки и петна, а после си играят с тях на карти и ветрените - своите въздушия, рисуват върху жълтата им плът. Земята тръпне ужасена, когато пак се съберат и стенат - бездомни, слепи и ранени. Така минават много дни. Умират жълтите листа - красиви като лятото червено, и в прах превръщат се - студен и лепкав. Как силно те приличат на нощите ми есенни, на сънищата страшни, горчиви и солени - премятани и блъскани от разум полусънен и до сутринта умиращи. 03. 11. 1975 г.

Небесна приказка Петя Дубарова Високо, високо в далечното синьо небе на само се носят топли бели облаци, не само проблясват вечер тихи замислени звезди. О, там съвсем не е тихо, както изглежда от земята. Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата. Единият е златен и топъл, с хиляди светли прозорци. Но те съвсем не приличат на тези, които ние виждаме всеки ден по земята. Направени са сякаш от прозрачно злато и в зависимост от коя страна ги гледаш, добиват от сламеножълт до мекокафеникъв оттенък. Те придават нещо приказно на палата. Това е домът на Слънецто. А другият е хладен, черен и няма нито един прозорец, но също е необикновено красив. Сякаш някаква черна коприна се е надиплила в странни форми и чака да се приближиш, за да те прегърне в хладните си покои. Това е домът на Нощта. Тук, сред нас, се говори, че Слънцето и Нощта били скарани. О, нищо подобно! В небесното царство всички живеят в мир и обич. На небето живеят и едни странни същества, приличащи на хората. Но са много по-красиви от тях. Наричат се амейли. Те са необикновено красиви девойки с прекрасни, сини като небето очи и черни като нощта коси. Всяка крие в сърцето си по едно от хилядите небесни вълшебства. Ето какво се случило преди хиляди години. И тогава както сега на небето живеели чудни амейли. Най-малката от тях била най-красива. Вълшебството, което криела в сърцето си, било любовта. Тя можела да обича необикновено силно - повече от всички свои сестри. Трябва да знаем, че амейлите нямат право да се показват денем на небето. И затова още щом слънцето открехнело вратите на палата си, те бързали да се приберат по домовете си, направени от облаци. А малката амейла мечтаела да види земята денем. Тя често възсядала вечер някое малко бяло облаче и се понасяла над смълчания град. Играела си със звездите. Галела ги с пръсти, а те й се усмихвали. Гледала как изгасват долу светлинка след светлинка, но тъй като никога не била виждала къщи с прозорци, мислела, че това са някакви странни звезди, както горе при нея. Но защо тези звезди угасвали, щом настъпел късен час, тя, колкото и да се мъчела, не можела да си обясни. Често от земята виждали нейната фигура, но си мислели, че това е сянка на облак. Те съвсем не подозирали, че там горе лети една прекрасна небесна амейла и сините й очи галят с топъл блясък очертанията на тъмния град. Така минали много години. Малката амейла пораснала и станала още по-красива. От ден на ден тя ставала вес по-тъжна. О, как желаела поне за миг да зърне денем земята. Поне за миг! И веднъж тя не могла да се стърпи. С разтреперани ръце взела ключа и предпазливо отключила вратичката на облачния си дом. Отвън я блъснала ярка светлина. В първия миг малката амейла нищо не видяла, а когато очите й привикнали, остнала замаяна от красотата, която се откривала пред очите й. Ниско долу шумели гори, с бисерен звън тичали реки, някакви същества, облечени в пъстри дрехи, бързали нанякъде. "О, колко е хубаво на Земята!" - възкликнала небесната девойка. И пленена от земния свят, тя, без да мисли за нищо друго, се качила на бялото си облаче, сгушила се така, че да не се вижда, и му заповядала да я пусне долу на земята. Понесла се в чудното си столче надолу. И след няколко часа се приземила в една чудна гора. О, колко щастлива била тя. Никога в небесното царство не била виждала такива чудни реки, такава буйна зеленина. Малката амейла обикнала земния свят с чистотата на прекрасното си сърце. Но най-много обикнала едно малко сърне, което първо я посрещнало в гората. Цял ден тя милвала гладката му козина, а то я гледало с влажните си очички. Когато над земята се усмихнала Нощта, чудното момиче се сетило, че трябва да отплува пак горе, но всичко тук така го привличало, че то се решило да остане една нощ в гората. И малката амейла обгърнала с нежни ръце топлото телце на сърнето и останала да бди. Така я заварили първите слънчеви лъчи. Те й донесли много болка. Девойката трябвало да се сбогува и да отлети горе. Но тъкмо възседнала облачето си, и чула тихи стъпки. Зад близкия храст се снишавало някакво същество. Амейлата не знаела, че това е човек. Той държал в ръцете си нещо лъскаво и дебнел сърнето, застанало на поляната. И в същия миг сянка преминала над сърцето на чудната девойка. Тя успяла да отскочи пред сърнето точно в момента когато се разнесъл страшен гръм. "О, сбогом, чудно момиче!" - шепнел вятърът. "Сбогом, сбогом" - нашепвали тихо дърветата. "Сбогом!" - звъняла реката. Но чудно - тялото на малката амейла в миг станало леко като въздух и се понесло нагоре. И от тогава една от чудните амейли липсвала, но преди да сипне зората, там горе блести една чудна звезда. Наричат я Зорница. И никой не знае, дори небесните жители, че това е оная прекрасна малка амейла, която в името на голямата си прекрасна любов ще остане да живее в безкрайността с блясъка на светла звезда. 1975 г.

Вина Те гледаха как слънцето се превръщаше в парче от керемида и повлякло червени облаци като опашките на момчешки хвърчила, се готви да изчезне в долината. - Хайде, Хари, тръгваме ли? - Слушай, Румене, колко пъти ще ти казвам да го махнеш това глупаво "Хари". - Бе кво ти става днеска! Що си ядосан? Е-е, обаче голям бог си. Аз два гълъба не мога да свия от бабето, а гледай го него. За колко ги продаде? - За 5 - смънка Милен. - А-а, наистина нещо става с тебе. Кефнал си, като че ли са ти върнали годежния пръстен. - Бе оня, сивия, нали го знаеш, дето има две черни пера на дясното крило? - Е? - Два дни го чакам вече и не се връща. Ако до утре не се върне, ще ида при оня хлапак да видя какво става. И ако му има нещо на гълъба, такъв бой ще му тегля. Две педи от земята - ама и той гълъби хукнал да развъжда. - Хайде сега и ти пък! Един гълъб - голяма работа. Ти нали си взе паричките за него. Пък ако се върне, пак ще го продадем. Пак на някой глупчо, дето мисли, че чужди гълъби тъй се задържат! - Знаеш ли, Румене, някак ми е грозно. Решил съм вече да не ги продавам. - Ех, братле, бог ти много дал акъл, ма ти и взел доста. А защо пък сега ти хрумна това? - Ми не мога, бе. Гледам човека в очите и го лъжа. - Не си обигран ти. О-о, аз ако можех като тебе... Хайде сега, тук ли ще стоим? Няма ли да тръгваме?! Двамата забързаха към Лунапарка. Нещо ги влечеше нататък. Целият шум, неоновите светлини сякаш ги наелектрезираха. Лудият джаз и дългокосите момичета. - Хайде, Милене, купувай жетони. Да е жив и здрав твоят гълъб. Ех, че ще се повозим! Когато момчетата си тръгнаха, беше вече се стъмнило. - Ела бе, брат, ела, само ще се отбием, само да погледна. Няма да го викаме момчето. Потънаха в двора на къщата. Ниско момче на около 10 години седеше на пейката и плачеше. - Излетя бе, бате. Излетя на. Ей там - над акациите. А как му се радвах!!! Най-хубавият ми беше!!! Румен смигна на Милен ухилено и каза: - Добре бе, мой човек - излетял! Ми ти мъж ли си, или лукова глава. Я се дръж по мъжки! Милен гледаше ням. Сега съзнаваше какво е направил. Вината легна на гърба му. Първо се опита да я отърси и да се засмее като Румен, но не успя. Опита се да каже нещо, но пак не успя. Знаеше какво е да загубиш гълъб. Чувствуваше как целият изгаря от вина. Тя му пареше чак до върха на миглите, изгаряше го първия му грях. Тръгнаха. Румен нещо говореше. Навярно му се присмиваше.

Болният лебед Елица стоеше край водите на синьото езеро и слънцето пълнеше с блясък русите й коси. Като я видяха, няколко изящни бели лебеда заплуваха към нея. Познаваха я. Всяка сутрин тя донасяше хубави кифли, натрошваше ги и ги изсипваше във водата. Тогава чудните птици заплувваха нататък, протягаха гордо гъвкави шии и поглъщаха трохите. След това я поглеждаха с благодарност, а очите им светеха и от черни ставаха съвсем светли - почти прозрачни. Лебедите свикнаха дотолкова с момичето, че се доближаваха съвсем до брега и му позволяваха да ги милва и да им говори нежно. А някоя сутрин, когато то не отидеше, защото имаше по-трудни уроци, те ставаха тъжни, протягаха шии, изваяни сякаш от бял мрамор, и като че се ослушваха. Тогава цялото езеро изглеждаше тъжно... Сега Елица стоеше край сините води и шепнеше нещо на белокрилите си приятели. А те поклащаха прекрасни глави, сякаш кимаха в съгласие. Само един лебед стоеше настрана, обърнат с гръб. О, колко по-различен беше той от другите. Крилата му бяха уморено отпуснати. По шията му личеше нещо като засъхнала кръв, която водата още не бе измила. Главата му бе кротко сведена. Целият той приличаше на една прекрасна умираща лилия. Елица едва сега го забеляза. Тя се учуди. За първи път го виждаше. Повика го. Но той стоеше като вкаменен. Слънцето блестеше в очите на момичето и ги наливаше със сълзи. То викаше нежно птицата. Отдавна беше се съмнало. Елица грабна чантата си и хукна към училище. Целия ден беше разсеяна. Дланите й трепереха и едва държеше писалката. Очите й блуждаеха. Непрекъснато виждаше оня тъжен непознат лебед. "Какво ли му е? Сигурно е болен" - мислеше си момичето и съвсем не чуваше разказа на учителката. Когато би звънецът и учениците наизскачаха от стаите, тръгвайки към къщи, Елица затича към езерото. Лебедите бяха отплували навътре, само непознатият седеше на брега. Момичето се загледа в него. То беше ужасено. Вместо очи птицата имаше само две бели ципи. "Значи той е сляп!" И Елица се приближи до него, протегна ръка да го погали. Лебедът потрепера, но не отплува. "Горката птица!" - прошепна тихо и от очите й потекоха сълзи. А белокрилият отвори човката си, като да въздъхне, и доверчиво сложи глава върху момичешката длан. Заредиха се неспокойни дни. Лебедът отслабваше. Той стоеше дълго време неподвижен, със сведена глава, като че искаше да се огледа. Човката му бе отворена. Дишаше тежко. А когато другите заедно с шум отплуваха навътре, той оставаше на брега и дълго слепите му очи бяха отправени нататък, като че всичко виждаха. Не го обичаха здравите лебеди. Те чувствуваха безпомощността му и се забавляваха с нея, макар че това бе много жестоко. Протягаха дългите си бели шии и отскубваха с човки пера от крилете му, кълвяха го по главата. Горкият лебед! Той съвсем отслабна. Цяло щастие за него беше, когато съезерниците му не му обръщаха внимание. Тогава болната птица се вслушваше във всеки шум, долетял от брега. Чакаше своята приятелка. Беше краят на учебната година - най-трудните дни за учениците. Елица учеше много. Тя решаваше трудни задачи, пишеше сама преразкази и съчинения, готвеше се за класните. Често оставаше късно до среднощ да учи. Но не забрави своя белокрил приятел. Всяка свободна минута мислеше за него. Идеше й да тича до езерото, да му каже нещо весело, да го погали. Всяка сутрин носеше на лебедите кифли. Но най-много се спираше на болния. Птиците виждаха това и се сърдеха. И щом Елица го целунеше по главата и се затичваше към училище, те се строяваха край него и го кълвяха. Свърши учебната година. Елица за последен път забърза към училище да си вземе свидетелството. Трудът й бе възнаграден. Минаваше с пълен отличен. Усмихнато, щастливо, момичето затича към езерото, да се похвали на своя приятел, да сподели радостта си с него. Сърцето му туптеше. Сега всяка сутрин ще вижда лебедите, ще им се радва. Ще намери лекарства за болния, ще го излекува. Елица тичаше и тгичаше. Вече се виждаха сините блестящи води на езерото. На брега тя се закова. Разперил бели криле, там лежеше лебедът. Той беше излязъл на сушата и главата му бе уморено отпусната на земята. Защо не мръдна? Защо не посрещна приятелката си? Елица клекна няма и учудена. В очите й пробяга ужас. Птицата не дишаше. По мъртвата й човка личеше засъхнала кръв. Задуха вятър. Едри капки дъжд запотъваха в езерото, като оставяха кръгове-следи. Водата посивя. Лебедите бяха отплували нанякъде. Само Елица и мъртвата птица стояха на брега. Дъждът мокреше гърба и раменете на момичето, а то нямаше сили да си тръгне. В полата му белееше главата на лебеда. Една мокра буболечка се изкачи, скри се под крилото му, учудена откъде се взе тази бяла пухкава грамада. Мина лятото. И сега Елица всяка сутрин ходи край езерото и храни лебедите. Но преди да затича към училище, спора до една купчина пръст, коленичи, прошепва нещо нежно. Там тя погреба своя белокрил приятел. Посади едно чудно бяло цвете, което всяко лято свежда нежна главица съвсем като лебед. 21. 08. 1975 г. Петя Дубарова

Сянката

Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.

- Какво е това? - запита сянката.

- Вода! - изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.

- Какво е това "вода"? - запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на лунната светлина.

- Не разбирам! - рече сянката и го заобиколи.

- Водата мокри. Мокър съм. - въздъхна дънерът и се обърна по гръб.

- А защо въздишаш? - размърда се сянката.

- Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.

Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.

- Какво е това, да си "мокър и влажен"? - попита тя.

- Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.

- Студено, топло... Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.

- А аз - топлината. -И изведнъж дънерът спря да плува.

- Защо спираш? - изненада се сянката.

- Заклещих се някъде.

- Ще ти помогна! - надигна се сянката - Ще извикам вятъра, бурите...

- Няма нужда! - рече дънерът - И тук ми е добре.

- Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.

- Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.

- Мога ли да ти помогна с нещо? - зашепна сянката - Искам да съм нужна на някого.

- Вече нямам нужда от нищо.

- А къде отива водата? - полюбопитства сянката.

- При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По-силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората .

Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.

- Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.

- Водата не може да бъде лоша или добра! - заклати се дънерът. - Тя е... вода!

Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.

- Това са хората- поясни дънерът.

- Какво правят?

- Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат... Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.

- Ужасно! - настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо - Няма смисъл. И те са лоши като хората. Всички ли са такива?

- Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.

- "Да"... какво?

- Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха с гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.

- Тогава... Тогава аз те обичам! - прошепна сянката и стана по-тъмна.

- Благодаря! - изскърца след малко дънерът - Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.

- А какво стана с хората, които те обичаха?

- Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.

- Не ти ли е мъчно за тях? - отново попита сянката.

- Не. По-точно беше... Не знам, ти ме обърка.

- А ти... Ти би ли могъл да ме обичаш? - неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.

Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.

- Прощавай! - въздъхна сянката и се сви. - Трябва да тръгвам.

Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.

- Прощавай! - повтори сянката - До довечера.

- Стига вече. Писна ми! - почти кресна дънерът.

Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.

Стефан Бонев

Някога, независимо кога

Люси Мошен

Един от първите ми спомeни е холът на баба и дядо. Зад прозореца е зима. Клоните на дърветата са черни с полепнал мраз по тях. Аз съм будна, но лежа, сгушена до мама на дивана. Сигурно съм на 2 години. Не повече. Много е тихо. Одеялото е червено, карирано и боцка. Разглеждам едно ъгълче от него и чертая с пръстче неопределени фигури. По едно време се изтърсвам от дивана, повличайки одеялото след себе си. Трудно ми е да се измъкна от омоталите се около мен боцкащи карета, но все пак успявам. Сядам под масата и оставам известно време там. Това е любимото ми място. Намирам едно, търкулнало се отнякъде кубче и го разглеждам от всички страни. С дядо нареждаме понякога картинки. Аз най-много обичам патетата и къщичката с цветята и Снежанка... Обичам и елхата...

Вече е съвсем притъмняло. Зад прозореца дърветата престават да съществуват. Не ме е страх. Още не зная, че в тъмното трябва да се боя.

Отивам при мама и искам да я събудя, но тя продължава да спи. Мъча се да се кача на дивана. Един, два, много пъти... Не успявам. Отново се опитвам да я събудя. Дърпам ръката й. Викам... Правя нови опити да се кача на дивана... Неспокойна съм.

Взимам моето малко столче. Вероника пада на земята. Поглеждам я. Тя лежи на килима със затворени очи. Оставям столчето, вдигам я и я слагам в креслото на дядо. Тя ме поглежда и аз зная, че вече не ми се сърди. Едната й обувка и едното й чорапче ги няма.

Дотътрям столчето до дивана и се качвам на него. То се клати. Навеждам се напред и докосвам мама по лицето. Тя не иска да се събуди. Залюлявам се силно, но все пак успявам да се метна на дивана. Казвам много тихо "м-а-м-о". Наоколо е съвсем тъмно и може би затова шептя. Тя не ме чува. Докосвам отново лицето й... И в този миг ме обзема ужас. Връхлита върху мен и ме стоваря на колене. Чувствам, че се е случило нещо лошо. Сълзите започват сами да капят от очите ми. Искам да извикам, но не мога. Не мога и да се помръдна. Ужасът ме обсебва напълно. Обърква ме. Все още не зная, че има чудеса и съответно не вярвам в тях. Все още не вярвам в нищо. Седя на колена до мама и тихо плача. Тя има коси и очи като Вероника. Но е по-красива... Моята мама...

Нещо се случва с мен. Студено ми е и в ушите ми някой тропа. Допирам едната си бузка до лицето на мама и ми става по-добре. Искам да остана така, докато умра и аз. Затварям очи... Устните ми са съвсем солени. Облизвам ги още веднъж. Да, солени са. Бъркам с пръст в ухото си, но чукането продължава. Започвам може би да умирам...

- Какво има? Защо плачеш?

Мама гали косите ми, а аз съм и щастлива, и много уплашена. Тя става и светва лампата. После сяда отново до мен и докосва с устни челото ми.

- Но ти имаш температура. Отдавна ли ти е лошо? Така съм заспала, че...

Аз се гушкам в нея и силно я прегръщам... Моята хубава, моята единствена Мама... И започвам да вярвам силно в нещо.

Толкова силно, че вярвам и до днес. И зная, че един ден то ще се случи отново... онова чудо. Някога... Без значение кога. И всичко ще бъде както тогава... Преди много години, в късния зимен следобед...

Морска приказка Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят. С какво ли обидих морето? Защо то така жестоко изпи и последната ми капка сили? Защо направи устните ми сини, сини, като цвета на дълбината си?... Уморените клепки близват с топлина зениците. Заспивам... Аз лежа върху вълните със затворени очи. Нека ме носят нанякъде. Между пръстите ми като досадни тънки змийчета се заплитат сини и черни водорасли. Слънцето сякаш е допряло до гърба ми горещата си длан. Но изведнъж обръщам очи към брега: "Море, чакай, върни ме!" Ръцете ми изстиват и отказват да се движат. Без да искам, захапвам плътта на една висока вълна и въздухът ми свършва. Потъвам. Солените води мият широко отворените ми очи. Тялото ми се удря силно о нещо. Пропадам някъде. Но аз дишам, дишам! Въздухът остро свисти между ноздрите и дробовете ми. Но къде попаднах? Страх ме! Колко бързо стана всичко. Поглеждам към нозете си. Незнайно от къде потича струя светлина и полазва край стените на леговището ми. Сега забелязвам, че се намирам в огромен хладен съд. Докосвам плахо студеното дъно. О, това е амфора! Но първото ми учудване е заместено отново от ужас: "О, ти, глупава, жестока амфора! Защо ме погълна? За да видиш как бавно и мъчително ще умра от глад и жажда? Защо ме скри, а не остави морето да ме удави!?" Аз стискам в юмрук дланите си и удрям високите дебели стени. Помъчвам се да се покатеря нагоре, за да стигна отвора, който, кой знае защо, е затворен. Но напразно драскам и удрям, напразно крещя и плача. Няма кой да ме чуе. Падам на дъното уморена до смърт и потъвам в дълбините на безсъзнанието... Отново съм будна и ужасена. О, колко силно ме боли тялото. Но странно - то сякаш изменя формата си. Затварям очи. Чувствувам, че се смалявам, смалявам. Но въздухът ми ли свършва? Не, искам вода. Амфората неочаквано залитва. Отворът й с трясък се отваря и сякаш нечия груба длан ме изхвърля във водата. О, колко е странно плуването ми! Главата ме боли от силен удар. Вдигам ръка да я пипна. Ужасно! Вместо ръцете си виждам две жалки рибешки хриле. Да, цялото ми тяло е рибешко. Защо морето така се подиграва с беззащитността ми? Защо от човек ме превърна в глупава риба? Същата груба длан ме тласка нанякъде. Под мен минават морски пустини с мъртви пясъци. Грозни миди ме поглеждат, приличащи на черни облещени очи. Някакво странно животно с гадни плъзгави крака се заглежда в мен и цялото се разтърсва, сякаш ме предизвиква да се бием. Затварям очи. Не искам да гледам повече нищо. Но неочаквано рибешкото ми тяло се докосва до дъното. Поглеждам. Намирам се в някаква чудна морска зала. От всички страни - гора от сини водорасли. Едни протягат нагоре гъвкави ръце и потреперват леко. Други разперват огромни листа, приличащи на ветрила, съшити от нежносиня коприна. В сянката им пясъкът изглежда теменужен. Няколко розови медузи се отделят от тази сянка и изплуват нагоре, прозрачни и леки като мехури въздух. Едно доверчиво морско конче каца безшумно пред мен и ме поглежда с черните си стъклени очи. Край мен преплуват пъстри ята риби. Но изведнъж сред рибешкия свят настъпва паника. Нещо жилаво и здраво грабва мен и хиляди други. То се впива в тялото ми, задушава ме. Сега разбирам. Рибарски кораб е спуснал мрежата си. Сега и аз ще умра в нея както милиони риби. Колко е жесток човекът! Как безмилостно ограбва морските дълбини. Сега разбирам защо морето е обидено. Векове наред то е принудено да търпи - да бъде заключвано в оковите на хиляди пристанища, да бъде разрязвано от дъното на много кораби, да бъдат ограбвани водите му. Повече нищо не виждам. Аз лежа - бездиханна риба. А рибарите съвсем не знаят, че са убили мене - човека с рибешкото тяло. Може някога и с тях морето да постъпи както с мен. Тогава те ще бъдат убити от други хора, които също не ще знаят, че са убийци не на морето, а на самите себе си. Събуждам се. В главата ми тежи сънят. Пред мен смирено и утихнало лежи морето. Петя Дубарова