Два врага (Епизод из превземането на Пирот) I Наистина те страшно враждуваха. Когато се срещаха, те си фърляха стръвнишки погледи: да бяха зверове, щяха да се сдавчат. Но човешката ярост само ври в гърдите и блещи в очите. Затова е по-страшна. Но днеска при Цапарчевата кръчма двамата противници първи път избухнаха и дойдоха до ножове. - Ще ти изпия кръвчицата аз тебе! - закани се запенен Ламбо, горският стражар, лют човек, скитник и с неизвестно минало. - Ще ти смажа главата като на змия! - изфуча Първан Лазаров. Ламбо скръцна зъби, изгледа зверски противника си и си зема мъглите нагоре из планината. И не се завърна вече. Много се дрънка и приказва из селото за тая смъртна умраза. Едни рекоха: на тая умраза в темеля е севда - Ламбо лудеял за Найда Гочева, а Първан му подлял вода и я зел, а после Ламбо я уплашил нещо... Други лучкаха: не е това, друго ще е; трети само жалеха Първана: - Юнак е Първан над юнаците; но що му трябваше закачка с Ламба? Ламбо е македонец: който го помирише, носът му пада. Но никой не знаеше наздраво. Но скоро узнаха друго: Ламбо ходи из планините харамия с дружина и издебва Първана! Два пъти вече беше теглил куршум на него по бачковския път. Но и Първан не си поплюваше на ръцете. Събра потеря и в един тесен дол близо до Хвойна загащи харамиите: два избягаха, троица паднаха в плен, от които един ранен в рамото. Раненият беше Ламбо. Девет месеца лежа в Пловдивската тъмница, доде да го изкарат пред съда. Това се нарича предварителен затвор. Когато обвинителният акт на прокурора беше свършен вече и отидоха да изведат Ламбо, найдоха тъмницата пуста: Ламбо с още един другар затворник бяха изкопали проход под земята, излезли през нощта при Марица и пак уловили къра. От тоя ден положението на Първана стана тежко: той навсякъде мислеше, че ще пукне някоя пушка въз него. Отмъстителният вид на харамията му се изпречваше зад всяка шубръка, колчим излизаше из село. Година мина, друга мина и слава богу нищо не се случи, нито пък Ламбо се чу. На 1885 г. само дойде тъмен слух, че Ламбо се озовал в Сърбия, председателствувал някой сръбски митинг за Македония и после нищо... Скоро подир това обадиха, че македонецът паднал в Кресна планина, когато турците разсипаха четата на Токмачева. Дядо Таско се замисли, па рече: - Бог да го прости, той и това си диреше. Но аз нали право ви казах? Кръвта вода не става. Но Първан Лазаров се успокои. II Същата година крал Милан ни обяви братоубийствената война. Както знаем, настъплението на врага към София стана бързо: повръщането му се извърши още по-бързо. Светът от едни почуди падаше в други. Той се слиса, като чу при Сливница желязното "ура" на България, с което тя блъсна неприятеля в гърдите; той се смая, като видя нашата неопитна, зелена войска, че се биеше и побеждаваше без хляб, без патрони, без резерва отзад, без полководец отпред. ................................................................................ ......................... На 14 ноември българската армия, средната колона, с пряпорци развети и предвождана от "Шуми Марица", прекрачи сръбската граница при Сухов мост и се озова, раздиплена в боен ред, четири километра пред Пирот. III Надвечер, къде края на опасния бой, който последва там и в който най-напред сръбските батареи от "Кел таш" и "Черна чука" засипаха изневерешки с дъжд гранати нашата войска в равното поле, ескадронът на капитана И...рова се увлече някъде надясно от Пирот и две сръбски гранати тупнаха пред ескадрона. Те бяха от последните. Едната се пукна и облак дим забули конниците. Конете отскокнаха назад с настръхнали гриви и опашки и ескадронът бежишком се отдалечи до една рътлина, която го заслони. Ротмистърът заповяда да се прегледат. Преброиха се, липсваше един. - Кой е? - Първан Лазаров, ефрейторът. Красивото лице на ротмистра се намръщи скръбно. - Уби го гранатата, господин поручик, видях го, като се катурна от коня - разправи един. В тоя миг един буен алест кон без ездач припкаше уплашен насам с килнато седло. Той се спря пред ескадрона и пръхаше, и тупаше с окървавено ухо. - "Кралят!" - извикаха. "Кралят" беше Първановия кон. Нямаше вече съмнение, че клетият ефрейтор е загинал. Топовните гърмежи съвсем престанаха. - Идете да го намерите и донесете на превързочния пункт, ако е жив - поръча ротмистърът на двама конници повече за очищение на съвестта си, понеже бе уверен, че ефрейторът е станал на парчета. Ескадронът пак мръдна и изчезна във вечерната мрачина. След една минута никой вече от Първановите другари не мислеше за Първана. Първан беше забравен, защото Първан беше умрял. Така е на война... IV А Първан лежеше се там, дето падна. Никой не беше дошъл да го дири... Вероятно пратените конници бяха изгубили посоката... Гранатата го не закачила, но от силата на пръскането й беше паднал от коня си и ударил главата си в земята и там останал полумъртъв. А около нощта настъпваше тиха и звездна. Полумесецът се подаде над Руй планина зад едно було мъглива ведрина и заля с мътна, слаба светлина полето... Тук-там по черните хълбоци на пиротските бърда и в полите им заблещукаха огънчета - стоянките на двата неприятелски лагера. А там, около тия лагери, из лозята, по хълмовете и по равнината се валяха окървавените трупове на стотини човешки същества - до завчера еднокръвни братя и мирни човеци, а днес кръвожадни врагове... Сдавчили се, бедните, тука, убили се, утрепали се и сега лежат тихо на хладната земя; под студената завивка на нощта, без даже добре да знаят защо са дошли тука и кому е трябвала тяхната смърт. Забравени са те вече, не мисли никой за тях, непотребните, на това кърваво бойно поле, а най-малко ония, които са ги довели тука... Първан се лежеше неподвижен. Той се бе унесъл от слабото мозъчно сътресение, но унасянето му беше пълно с тревожни и страшни блянове, с грозни образи, които му притискаха като с куршум гърдите и го задушваха с ужас. Изведнаж силна светлина, придружена с гръмотевичен трясък, блесна над Пирот. Голям огнен стълп, приличен на струята на някой шадраван от пъкъла, озари всички планини, полето и небето. Хиляди пукоти и гръмоти излизаха с лавата, която се разсипваше над града и го осветяваше като дене. Сърбите фърляха във въздуха Пиротската крепост. Тоя заслепителен блясък извади Първана от несвяст. Той отвори очи, па пак замижа, заслепен от блескавината. След няколко секунди всичко се спотаи пак. Първан се окопити. Нощният студ го посъживи. Той се опита и стана. Никаква силна болежка не чувствуваше - разбра, че не е ранен. Той се озърна около. Позна, че е самичък в това пусто място. Околовръст се чернееха върховете, насеяни с червени точки - това бяха огньовете на сръбския лагер. Той съобрази, че българският трябваше да бъде долу, и тръгна на изток. Той доста дълго вървя по тая посока из някакви си лозя и дърволяк. По едно време Първан съпикаса, че се намира между някакви стобори и плетища. Той се спря очуден. Разбра, че ще е влязъл в самия Пирот! - Още по-добре - каза той. - Пирот е наш. И той тръгна храбро напред. Той се лъжеше: Пирот не беше още ни сръбски, ни български. В началото на боя един наш отряд проникна там по дирята на сръбски солдати, изтласка ги на запад и зафана източната част на града, който вече пустееше; но надвечер отрядът се тегли извън града от страх да не стане изненада от страна на врага през нощта. Пусти и тъмни бяха пиротските улици; само едни кучешки лаеве пресичаха грозното мълчание, което царуваше. Явно беше, че градът или е напуснат от жителите си, или всичко живо се е потъмясало в дупки и се таи. Първана фана да го издува. Да е превзет Пирот, щеше ли да има такава глухота? Той помисли дали не бива да се върне по стъпките си. Изведнаж далеко зад града загърмяха топове и кюпенците на дюкяните затрепериха от екота. - Какво ще е това? Нощна атака - помисли си ефрейторът. Току-що стигна до завоя на улицата, дето мъждееше един фенер, изтопуркаха зад него двама конника сърби. На слабата светлина те го познаха по облеклото, че е български войник. - Бугараш! - извика единият. - Оцу и свецу! - изфуча другият, па и двамата препуснаха към нещастния момък (защото в най-западната част на града се държаха още няколко сръбски войници). Първан видя, че няма друго средство, и си плю на краката. Конниците го спогнаха с голи саби... Той тичаше из някаква тясна, тъмна като рог улица. На едно място Първан се подхлъзна и падна в някаква локва с леплива течност, която му се стори, че е кръв, и по кожата му попълзяха мравки... Но то беше вино ново от разляна бъчва... Той тозчас скокна и фукна напред. Но падането му даде време на гонителите да го приближат и той чу конското тупуркане вече в петите си. Един от кавалеристите замахна със сабята си и закачи с върха рамото му. Първан охна и изпусна пушката. Но той успя да отбегне втория удар. Той се уклони под ниските широки стрехи на улицата и под тях продължаваше да бяга почти успоредно с конниците. Мракът под стрехите им препятствуваше да го следят хубаво. На едно място той залетя и се блъсна о вратата на един дукян и тя се отвори... Той се мръдна вътре и там се тръшна примрял. Гонителите нищо не забележиха и отминаха напред. V Първан не можеше да се помръдне; изтеклата от рамото му кръв, умората му и ужасните му сътресения пак го фърлиха в несвяст. Но младостта над всичко надвива. Подир кратък отдих съзнанието му се повърна. Къде е сега? Нищо не видеше в тъмнината; той побара с ръце наоколо: напипа някакви си качета и дреболии, по които позна, че прибежището му е една бакалница... Той си напипа мокрите ръкави и пак неволно изтръпна при мисълта, че това е кръв. Вратичката оставаше зинала наполовина; от нея влизаше струя от нощната дрезгавина и студ. Минаха, не минаха десетина минути, един човек се показа на прага. Той влезна дебелашки вътре, хлопна грубо и заключи вратата, като измърмори някаква псувня по сръбски и тръшна нещо тежко на пода. После драсна кибрит и запали една ламбичка, окачена на зида. При мъжделивата светлина Първан видя, че е в една сиромашка бакалница, а стоварените от непознатия неща бяха от друга някоя разбита бакалница. Влезлият вероятно беше стопанина тука. Той бе в силях. Първан разбра, че от него милост няма да чака. Когато обирникът се извърна, Първан с ужас позна Ламба македонеца. В същия момент и Ламбо позна нощния си гост: свирепа ярост изкриви лицето му. Значи слухът за смъртта на Ламба бил лъжлив? - Да - пошушна ефрейторът. - Падна ми, проклето куче, на ръцете - каза Ламбо. - Убий ме! - продума Първан. - Ба, ще те погладя... Две години и половина чаках: ти сам ми дойде на крака - изръмжа с глух глас македонецът, като измъкна камата си. Първан нищо не отговори, една смъртна слабост обфана цялото му същество. А гърмежите отвън се трещяха и цепеха въздуха... VI На сутрешния ден, по пладне, влезна в покорения Пирот и капитан И...ров с ескадрона си. Когато минаваха из една тясна улица, ротмистърът смаян видя изправен до една лавка Първана Лазаров, че му държеше под козирог. До Първана и Ламбо правеше същото. - Бре, Първане, жив ли си? Дето те не сеят, там никнеш! - извика офицеринът засмян и зарадван. - Извинете, господин поручик, дойдох таз нощ на гости на един стар приятел - и Първан посочи Ламба. - Точно така, ваше благородие - поклони се Ламбо, - превързахме му и раната, дребно нещо... Първан вкратце разправи на началника си своята случка. Ротмистърът се усмихна, като се чудеше, па каза: - Браво, браво! Земи си "Краля", че плаче за тебе, па върви. "Кралят" не плачеше, а цвилеше от радост. Когато го яхна, Първан попита Ламба: - Бай Ламбо, познаваш ли дяда Таска? - Ручал съм на трапезата му три пъти. - Хубаво. Дядо Таско казва, че "кръвта вода не става". Сбогом. И свали шапката си до коляно, та му се поклони и препусна с ескадрона... 1886 Иван Вазов

Коледен дар Оставаше един ден до Коледа. Зимата върлуваше. Витоша, вледеняла и настръхнала, гледаше строго изпод бялата си мантия, процепена тук-там от острите й скали. Един мразовит вятър, който пронизваше до костите, вееше по снежните върхове въз София. Ситен сняг и скреж префръкваше сегиз-тогиз из замръзналия въздух, виеше се на кълбуци и засипваше покривите, дворищата, улиците. Студено беше. Комините изфърляха черни стълпове дим към безгласното пепеляво небе и чудно, тоя дим беше сега така весел, така приветлив, така радваше душата! Той наумяваше топлината, благоденствието, задоволството, което окръжаваше щастливите на тоя свят, напук на мразовете, на витошките фъртуни, на леденото вмъртвяваще дихание на зимата... Именно на тая гледка се наслаждаваха от прозореца си, седнали на мекото канапе, г-н и г-жа Юрданови, женени пред година и половина. Цанко Юрданов, важен чиновник в едно министерство, човек образован, светски и страстно привързан в младата си жена, впиваше мълчалив поглед някъде към снежните хълбоци на Витоша. Очевидно той нито гледаше нещо там, нито бе пък занят от някаква определена мисъл, защото лицето му пазеше изражението на оная спокойна, безгрижна разсеяност, която обладава неволно човека, когато душата му е мирна, когато животът му тече плавно и гладко и когато той из една топла стая, оживена от присъствието на една прекрасна съпруга, при веселото бумтене на собата, гледа навън в бясно фучащите веяния на зимата. Всякой е изпитвал това щастливо-егоистично сънеподобно състояние. Погледът на жена му също бягаше извън стаята, но бе така далеко и безцелно. Тя го беше опряла долу към един съседски двор. В дъното на тоя двор имаше бедна полусрутена къщица с нисък комин, който гледаше печално към небето, без да изпуща към него топъл дим; изпод нависналата и изкривена стряха поглеждаше едно прозорче, трите разбити стъкла на което бяха запушени с дрипи, а пред прага на ниските врата се натрупала пряспа сняг. Тая бедна къщица, сгушена между големите богатски домове, приличаше на една дрипава просекиня, заблудена между куп щастливи и горди майорки. Приликата на къщичката с просекинята още повече се увеличаваше от вида, който имаше, като да подлага ръка към огромните нови къщи около си и да казва: "Милост, пратете ми едно от вашите дръвца и аз ще се напълня с топлина, пратете ми едно от вашите скъпи украшения и аз ще се напълня с радост, може би и с песен тая вечер... Видите ли?... Малко ми трябва, за да бъда благодарна от бога. Смилете се." Но големите къщи мълчат, те са бездушни, а щастливите човеци не чуват (уви! щастието има тоя порок - да затъпява слуховото тъпанче), благодатното бумтение на пещта не допуска до ухото им острата песен на фъртуната в пробитата къща на сиромаха. Види се г-жа Юрданова чу тая песен, защото лицето й полека-лека се покри с облаци и жалост ненадейна овлажни очите й. - Клетата Данчовица, какво ли чини сега?... Видиш ли, Цанко, само техният комин не се пуши... - продума тя замислено на мъжа си, без да дига очи от дрипавото прозорче на бедното жилище. Мъжът й свали тогава поглед от върховeте на Витоша и погледна живо към сиромашкия двор. - Нещастната - промълви той, - и с пет деца още!... И в тая стаичка без огън натъпкани. Да беше жив мъжът й, той щеше да ги прехрани с малката си платка. А сега как се поминуват - представям си, Веро! - Боже, боже, защо ли даваш сиромаси! - извика неволно Вера и по лицето й мина нов облак от искрена скръб. - И казват някои, че у нас нямало крайна сиромашия; навярно това се казва, за да се извиним, задето няма и милосърдие - забеляза Цанко. В тоя миг фъртуната бясно изфуча навън, та се разтрепераха прозорците. Вера извика нечаяно, като сочеше Данчовичината къщица. Фъртуната с неодолимата си сила беше изтикала дрипите, що запушваха счупените стъкла на прозореца, и нахлу свободно в тъмната стаичка. Това произведе страшен смут в стаята. Децата изпищяха от ухапването на лютия студ и тозчас изскокнаха навън, обвити почти в парцали, а малките само по ризки и силно разплакани, всичките хукнаха през двора, та се скриха под стрешината на една ковачница на другия му край, дето огнището смекчаваше колко-годе въздуха. Само майката остана в стаята да запушва там дупките. Нейното болнаво и сухо лице се мярна в тях като едно привидение... Но веявицата размъти със снежни облаци въздуха и препречи на двамата съпрузи зрелището. Тогава те се обърнаха насам и погледите им паднаха на тяхната затоплена стая, богато украсена с картини в богати кръжила, с великолепните ламби, положени на орехов стол, със свилените кресла, скъпи ковьори, бибелотите, статуйките. Тая гледка на личното им благополучие и охолност за миг смути душите им чрез контраста си с първото... Но скоро тежкото настроение отслабна и разговорът им се отнесе на друг предмет. Сякаш една дебела завеса падна между честитата двойка и света на нещастните. Поне у Вера това успокоение се видеше. Тя стана за нещо и като мина край огледалото, фърли бърз и щастлив поглед на беличкото, миловидно, усмихнато личенце, което видя в големия кристал. - А propos, забравих, ами ти какво направи с дрехата? - попита тя живо мъжа си, който оставаше се още позамислен. - Коя дреха? - Как, забрави ли? Сорти-де-балът. - Ах, сорти-де-балът? Наистина забравих... - Хубава работа... Да забравиш... Какъв си оригинал, Цанко! - каза Вера полусърдито, като си поправяше тоалета нещо. Цанко стана и замислен зе да ходи из стаята. - И чуеш ли? - обърна се пак Вера. - Иди у модния магазин на мадам У. Там видях аз чудесен един сортидебал... брокар, чудо, прелест!... Безподобно нещо. - Но той е соленичък, пиленце... - Соленичък? Сто и трийсет лева! Та такава мизерност наричаш соленичко! Или искаш да ме сконфузиш... Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у... третия ден на Коледа и мене ми е необходима наметката като въздуха, който дишам. - Прекрасно, прекрасно. - Не е достатъчно да кажеш прекрасно, Цанинце... Но трябва да побързаш да не би някоя друга хубостница да купи тая великолепна дреха... Представи си, то ще бъде просто ужасно. - Представям си. "По-голям ужас, отколкото сцената, която ни се лъсна преди малко" - щеше да довърши Цанко иронически, но предъвка думите си. Вера го гледаше нетърпеливо. - Е? - Слушай, драга Верке... - зафана Цанко със сериозен вид. Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения, и го пресече решително: - Няма "драга Верке", въпросът е решен. - Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо. Но... - Без "но", Цанинце! - извика Вера, като плесна галено мъжа си по бузата и го заля с блясъка на чудната си усмивка. - Ти трябваше сам да ми направиш един приятен сюрприз... Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин... Па ако не това, най-после друго... Аз се полагам на твоя изящен вкус. Суетната Вера очевидно искаше да блесне с някой извънреден накит на Коледа. Без такова нещо чинеше й се, че не ще да посрещне празника, както подобава. - Добре, съгласен! - каза изведнаж с осветлено лице Цанко; - ще ти направя сюрприз, достоен за тебе, за твоето природно добро сърце, за твоята несравнена и любяща душа. - Дай ръката, faisons la paix! - каза Вера, като фана десницата на Цанка и я стърси примирително. Мръкна се скоро. Вера беше в страшно вълнение целия ден за сюрприза, който й се готвеше. Въображението й още отсега работеше, за да открие тайната на изненадата, и тая изненада ще бъде твърде, твърде радостна за нея: тя знаеше, че когато Цанко обещае нещо, то умее да го изпълни по жентлменски. И наистина дали пак ще бъде безподобният, божественият сортидебал от прелестния брокар или друго труфило - златно, драгоценно, брилянтово? Как тя ще бъде възхитена! Какъв благороден е тоя Цанко! Цанко къснееше и не се завръщаше у дома си. Това увеличаваше сладостно-мъчителното копнение на Вера. Смрачи се съвсем. Цанко не идеше. Бурята фучеше яростно навън в гъстите тъмнини. Прозорците трещяха от беснотията й. Тоя неприятен шум докара на ума на Вера за бедната Данчовица и за голичките й деца. - Бъдни вечер е сега... Те лягат без огън, те срещат Рождество гладни... Боже, боже, защо си дал сиромаси? - пошушна си тя пак и сърцето й внезапно и болезнено се сви от мъка: сякаш че някакво угризение на съвестта я нападна... Толкова щастие при такова нещастие й се стори като едно престъпление. Ней й ставаше тежко при тия мисли, та чувствуваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си защо е неспокойна, и у нея неволно желание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго; душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да бъде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страдания, но нямаше кураж, нито привичка да се потопи смело в тоя друг, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание и даже да имаш възможност, за да правиш добро - трябва и да смееш да го правиш... Защото да струваш доброто, както всеки светъл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизъм... Само злото се върши лесно и даже несъзнателно, затова и областта на неговото царуване обзема цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които й притискаха мозъка, с неволна радост чу стъпки, че идат към вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развлече... Вероятно Цанко идеше с блестящия си дар. - Непременно сорти-де-балът е! - каза си тя и сърцето й затупа от ново детинско възхищение. Тя скокна права. Вратата се отвори. Вместо Цанко, влезе Данчовица и с нея петте й деца. Вера не можеше да ги познае! Те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати. - Цалувайте, мами, на господарката ръчичката - каза Данчовица на децата си, които едно по друго се заредиха да й цалуват ръката, без да може тя да се съвземе от изумление. - Какво е? Какво е? - попита Вера. - Бог да ти го върне сто пъти и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарко - каза Данчовица просълзена; - сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу божия ден... Господ и света Богородица да те благославят, дето ни облече и ни прати кола дръвца и ядене, та да посрещнем Коледа. Сега и нам се вярва, че господ се ражда... Цалувайте, цалувайте, мами, ръка на господарката! Вера зина от удивление. Тя сама се умили до сълзи, но не можеше да си обясни какво значат тия благословии и благодарения от Данчовица. - Навярно имате погрешка, булка Данчовице... - каза тя живо, но в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мъжа й, който се спря и фърли щастлив поглед на трогателната сцена, която сам беше деликатно подготвил. Вера се сети: това било сюрпризът! Тя се спусна към Цанка просълзена и го цалуна по челото с една звънлива, дълга и мълчалива цалувка. Тая цалувка беше най-чистата, най-благородната, най-блажената, с която някой съпруг е бил надаряван от съпругата си. София, 1890 Иван Вазов

Цончовата мъст Цончо умря преди Руско-турската война. Всеки от градеца го помни още. Гламав беше Цончо, малоумен от рождение, идиот, та още крив тялом и сакат в ръцете. Обиден от природата, отфърлен от човеците. Служеше за смях и за забавление на децата, които му правеха опашка, колчим минуваше през по-главни улици. Хранеше се с просия по чуждите врати, някога печелеше коравия си залък с дребни, нищожни работи, каквито би могли да вършат недъгавите му вкоченясали пръсти, например метене пред дюкяните и често чрез песни или игри на купището на някой мегдан. Дечурлигата му носеха тогава по някой сух комат и той ръфаше лакомо хляба, без да спира да играе. Но не само на тия изкуства беше майстор Цончо: той вършеше и други чудеса. Той обръщаше котка, закрепяваше се прав на главата си, кукуригаше като герест петел, и то с по-голямо усърдие, колкото повече публиката се увеличаваше около арената му. По неговото пожълтяло, изсъхнало и почерняло от глад лице никога не бягаше една глупава, безпричинна усмивка, която държеше устата му вечно полуотворени. Тая веселост светеше и в сивите му, свити, малки очи със сух, безжизнен поглед. Душата в това същество дремеше в плесента на прозябането и всичките му действия се дължаха не на волята или на разума, светило, зажумяло в главата му, а на безсъзнателна привичка и на животинския инстинкт, който само нуждата или чувството на болест пробуждаше у него. Но децата, които са надарени с жестоката охота да мъчат по-слабите или да дразнят по-глупавите създания от себе си, бяха узнали гъдела на идиота, бяха нашли слабата му струна, която от едно само засягане смущаваше, сиреч будеше душата му и снемаше изведнаж от лицето му маската на замръзналата вечна усмивка. И често в най-голямата му веселост, в разгара на пеенето му, те му кажеха лукаво: - Цончо, крива Ненка не ще да те земе! И тогава идиотът млъкваше веднага, очите му засълзяваха и лицето му осърнуваше и одлъгняваше странно и ставаше тъй тъжен, тъй убит, тъй смешен! Крива Ненка беше друга една сиромашка отверженица на природата с крив кръст, криви рамене и куца. Таз девойка, също полуумна, нямаше нийде никого, нощуваше в бордея на една баба сиромахкиня накрай градеца и изкарваше прехраната на себе си и на бабата чрез донасяне по къщите жълта глина за мазане и набиване на стените. Тая стока девойката отиваше да копае твърде далеко извън града, в един бряг до самата планина, напълняше с нея окърпеното бреме и така задяната и превита под тежината му, носеше го в къщата, която бе поръчала глината. За тая работа Ненка приемаше по десет пари от стопанката, а често и коматче хлебец в притурка. По една странна прищявка на естеството това безобразно, криво и калпаво тяло се увенчаваше от хубава глава, стройно сложена на един къс врат, потънал в раменете. Тая глава имаше лице зачернено и изгорено от слънцето, но приятно закръглено и отбележено с две големи, черни, дъгообразни вежди, под които смирено и срамливо гледаха изпод дългите клепачи вакли очи с безчувствено и безответно изражение. Това физическо раздвоение в тялото на девойката, това противоречие между двете главни части на нейното същество очевидно се чувствуваше и от самата нея и при слагането бремето тя веднага бързаше да седне не за почивка, а за покриване недостатъците си. Кокетка беше тая крива Ненка! Простираше ли се у нея по-нататък женственото чувство? Имаше ли някаква особена симпатия? Обичаше ли тя вече? Неизвестно. Известно беше само, че тя срещаше нелюбезно, почти враждебно, горещата привързаност към нея на гламавия Цонча. Истина, от най-напред бяха забележили, че пролет те често двама се припичаха на топлите и приятни слънчеви зари, седнали до някой зид на улицата. Даже и звънливия им смях слушаха надалеко, когато те с натъпкани със залъци уста приказваха си нещо много смешно. Като добър кавалер, за да плени още повече "дамата на сърцето си", Цончо изпяваше някоя жална песен, та сълзи се търкаляха по бузите му, и й даваше из пазвата си пестил, нарочно за нея изпросен от дюкяните, за да подслади тя залъка си. Именно от тия щастливи времена на тяхното приятелско живуване, което предвещаваше бъдащи Феникс и Филомена, се породи и трае мълвата за близкото оженване на Цонча и Ненка. Какво стана после, та се развалиха двамата добри приятели, кой им урочаса щастието, но сега Ненка не е вече предишната, тя не приема подарките, избягва срещите на Цонча. А той, клетият, се мъчи за нея, топи се и страда ужасно, колчим жестоките малки присмехулници, които забавлява, му наумят за нея и го пробудят от тихата и благодетелна апатия, в която умът му и сърцето му вкушават сладостна забрава. Но на нещастния идиот се готвеха нови мъки, по-нетърпими страдания. За да озлобят още повече жертвата си, децата се сетиха да му кажат един ден, тъкмо когато обръщаше три котки, а на четвъртото премятане се закрепяше на главата си с вирнати крака нагоре, че крива Ненка ще се земе с Дося просека, едно момче епилептик и парализирано в устата, което се хранеше от милостиня при черковните врата. Като чу тия думи, Цончо изведнаж скокна на крака, с лице изменено до грозотия, зе си торбата и тоягата и фукна нататък. Той тича до къщата, дето намираше прибежище девойката, и там остана като закован о земята. До зида пред вратнята седяха Ненка и Досю и се печеха на слънце. Щом Ненка го видя, тя бързо се отмъкна в двора, а Досю бега нататък. Цончо стоя още половин час на същото място. Той цял трепереше от глава до крака и бузите му се бяха залели със сълзи; безцветните му очи светяха неподвижно, устремени се към вратнята, дето изчезна любовта му, сърцето му, целият свят! Сега, при сърдечните терзания, разбуди се в гърдите му и друг наранен звяр, досега спящ мъртвешки сън - гордостта му. Тя, Ненка да сяда с Дося, да предпочете Дося просека със сакатите и лигави уста! При тая мисъл на бедния идиот се стори, че ще умре. Той си смисли, че когато ги видя, те се смееха нещо, и тая тяхна радост му причиняваше адски страдания. Всичките му нравствени факултети оживяха сега: паметта, разсъдъкът, самолюбието в един миг се изостриха и проясниха до най-висша степен, за да направят болките му стократно по-чувствителни и неодолими. Любовта, ту химн небесен в душата, ту разсвирепяла отрова, храчеща фурия, превърна тая немощна и недъгава душа в бясно развълнувано море... Най-после Цончо припна към полето, с цел да побегне от някого, от нещо страшно, може би от себе си, от мъките си, които горяха като въглени гърдите му, бръмчаха в главата му и го подлудяваха. Той тичаше в несвяст, като свините при Генисаретското езеро, в които бе минал духът на бесния... От тоя ден децата изгубиха един всегдашен увеселител. Цончо се не мяркаше на улиците, нито го чу някой да пее по купищата. Бяха го видели само, че ходи по къра, към планината, по посока на рудницата с жълтата глина; мислеха, че там крива Ненка му назначава любовна среща и, разбира се, лъжеха се жестоко. Но преди това знаеха, че работил с надница при постройката на арка на един чарк, който се прокарваше през една скала. Цончовата работа беше да разчиства парчетата камъни, които се отчупваха от скалата посредством мина. Мина се един месец нещо, приближи Петровден. За тоя ден, както пред всеки голям ден, както пред всеки голям празник, добрите къщовници подновяваха стените си, като ги набиваха с бяла глина, а долната им част теглеха с ивица жълта глина, способ на орнаментация, запазен и сега из Българско. За крива Ненка прочее настана епохата на усилена деятелност и на повече печалба. До обяд в деня, който предшествуваше празника, Ненка беше направила две пътешествия до рудницата си и по пладне тя се запъти да напълни трето бреме с благородната пръст, на която дължеше съществуванието си. Жегата беше силна, слънцето прежуряше и зарите му падаха като нажежени шипове въз огорелия врат на девойката. След доста дълго пътешествие през лозя и през диви храсталаци и долища, девойката стигна до един пуст суходол със стръмни жълти брегове. На горната част на единия бряг, два метра нещо по-ниско от повърхността му, зееше една околчеста дупка, като малка пещера, в която само къс или приведен човек можеше да влезе. Там, в тая дупка, се червенееше жила от чиста жълта глина, до която девойката се изкачваше по една мъчна и стръмна козя пътека. И тоя път тя леко-леко се покатери до нея и се изгуби в отвърстието й. В същия миг една човешка глава се показа отгоре на брега, право в дупката, между сухите бурени и саморасляци. Той беше Цончо. Той тозчас се махна оттам и след една минута, като някоя дива коза, озова се през дола на другия бряг. Като се настани на тоя пункт, Цончо устреми очи към дупката и вече ги не мръдна оттам. Той беше съсредоточил всичките си чувства, цялото си същество в това нямо съзерцание; не мърдаше, не дъхаше, устата му бяха съвсем отворени и долната бърна съвсем пресъхнала, восъчното му хлътнало лице се беше съвсем провалило и залепило за костите, а по кожата му префърчаха неуловими тръпки от страдания или ужас... В това неподвижно положение Цончо не приличаше на жив човек, а на седнал мъртвец. Внезапно стъклените му втренчени очи се опулиха по-страшно, изпъкнаха, изскокнаха навън из орбитите си. Вцепенението му се удвои, ако можеше да се удвои: той видя над дупката, дето беше преди малко, между бурена едно силно димче, че се извиваше из въздуха. Това димче пътуваше, местеше се и наближаваше насам, като изправен прозрачен смок. То беше запаленият фитил на мината, пробита от Цонча право над пещерата, дето работеше Ненка. Миговете минаваха с бавността на часове за идиота, димът пъплеше, но избухване не ставаше. Цончо се вкаменен. Какви мисли, какви чувства вълнуваха сега душата му, додето тялото му, нейната обвивка, пазеше тая мраморна неподвижност! Каква ли злоба свирепееше там, какво ли сатанинско удовлетворение и свирепо тържество щеше да избухне в очите му, заедно с избухването на мината, приготвена от неговата ръка! Обаче чудно нещо: по бузите му изведнаж се проточиха две сълзи, той ахна, изпъшка, сякаш клъцнат от езика на змия, скочи из шубраката и се фърли надолу из брега. В един миг Цончо мина като сянка по урвата на срещния бряг и се мръдна в дупката. Ненка спокойно си копаеше с мотичката по стените на дупката; бурното влазяне на чужди човек я стресна и тя извика уплашена, но като позна стария си приятел, тя се намуси и се изправи сърдита, като стисна късата дръжка на мотиката между коленете си, а края й улови с двете си ръце. Очевидно така заемаше отбранително положение. Макар че сакатите ръце на Цонча бяха слаби за борба с нейната здрава и мускулеста снага, но тя чувствуваше, че той подир толкоз дълго гневене и несрещане не за добро иде да я намери тук. Един миг Цончо остана зяпнал и смаян пред нея, па тозчас се сети и извика, като посочи нагоре: - Бягай, Ненке! Бягай, Ненке... мечката... Нещастният забрави думите и не усещаше, че употребява една вместо друга. Ненка опули в Цонча големите си черни очи и в техния апатичен поглед се отрази сега безкрайно уплашване. Но Цончо не чака, той храбро я сграбчи с немощните си ръце, галванизирани от любовта и величието на опасността, затегли я към изхода на дупката, като в същото време я цалуваше по главата, по челото, по шията с едно свирепо сладострастие; на бедния му се чинеше да утоли своята зверска любов и жажда в това парливо прикосновение на устните си до красивата глава на девойката. С едно силно блъскане в гърдите му Ненка отласна Цонча и докопа мотиката си. - Мечката! Мечката! Бягай! - викаше нещастният и пак се спусна стремително, успя да я сграбчи заедно с дигнатата мотика в ръцете й и тъй, както я държеше, гърбом фана да я тегли навън. В тоя миг един заглушителен трясък се раздаде над главите им: мината избухна, сводът на пещерата се разтресе, но не падна. При тоя гърмеж, на който девойката не знаеше причината, тя се облада от безумен ужас и инстинктивно се дръпна навътре пак и повлече със себе си Цонча. Той се остави на това движение, като залепи горещите си устни на шията й, като един кръволочен тигър, който си забива зъбите в тлъстия врат на едно говедо. Тогава целината от свода се провали и затисна двамата души с глухо тътнене. И после нищо вече! Това произшествие дълго време остана непознато, защото никой не се случи да мине из тоя отстранен суходол и да забележи засипването на Ненкината рудница. Липсването из градеца на двете нещастни създания се изтълкува от ония, които ги не мързеше да се занимават с такива дребни човечета, по съвсем весел начин: гламав Цончо и крива Ненка се оженили и отишли по просия на други места. Доста късно се опроверга тая мълва: когато случайно се откриха под пръстта телата им, скопчани едно с друго. Това даде рождение на друга мълва, пак от весел характер... Никой не узна трагедията на тоя гроб, дело на мината, изработена с неимоверни усилия от Цонча, чрез помощта на бургия, барут и фитиля, откраднат от каменоломците при чарка. И тъй, Цончо и Ненка умряха и се забравиха; само един камък, побит на мястото, дето ги закопаха в дола, остана да наумява за тях. Но скоро и него, и гроба пороят ги изрина и отвлече. И нищо няма вече, което да разбуди кога да е у хората подозрение за мрачния героизъм Цончов, на който е бил свидетел тоя дол. И по-добре. От всичките героизми само героизмът на любовта обича тъмнината и забвението. Иван Вазов

ПРОЛЕТНА ИЗМАMА Рано в света неделя отец Игнатий се метна на своето пъргаво врано конче, прекръсти се, излезе из широките манастирски порти и се спусна надолу към полето да обиде ниви и ливади. Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава, се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко и весело се къпеше в лъчите му и празнуваше. Навсякъде миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. Нейде се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци бръмчеха пчели. По синурите подвикваше пъдпъдък, по трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркот изчезваха над зелените нивя. Сърцето на пролетта биеше усилено, бързо и новият живот над земята трескаво се готвеше дя използува хубавия ден. От близкото село се носеше набожен ек на камбана и приятно трептеше в пресния сутрешен въздух. Всичко това радваше отец Игнатия. Той бодро седеше на кончето си, а то вървеше живо, пръхтеше самодоволно с ноздри и игриво се перчеше. От време на време ездачът гладеше гиздавата му грива и приятелски му говореше: –Лука! Лука! Ах ти, Лука!... Драго ли ти е, сине? Лука разбираше, пръхтеше по-силно и триеше светла грива о ръката на господаря си. Отец Игнатий не бе излизал скоро от манастира,та сега напредналата пролет го увличаше и някак го трогваше. Той се радваше на бухналото в зеленина поле и лицето му сияеше. Разговаряше с пчелите, които бръмчеха, и с пъстрите пеперудки, които леко се но сеха над зеленината. Неговото затворено калугерско сърце бе се разцъфнало от умиление като цвете. Той се озърташе наоколо като избягал от клетката врабец и гледаше на всички страни, по всички краища тая зелена картина, тия далечни планини, толкова чисти и тъй рязко откроени в дълбочините на ясното и лазурно пролетно небе, – гледаше, дишаше, мечтаеше, тананикаше си весели песнички и сякаш се подмладяваше. Да речеш – подетиняваше, защото той и така не бе стар. – Лука! Хей, Лука, драго ли ти е? – потупваше той кончето по гривата. То се наперчваше, тръгваше раван, и отец Игнатий подскачаше леко върху седлото и викаше: – Хоп-хоп, хайде хоп! Когато слънцето се извиси и над полето настана горещина, отец Игнатий съблече расото, турна го под себе си върху седлото и особено възхитен, той извади от дисагите шише с ракия и продължително си пийна. Тогава му дойде на ум да си попее и той тихичко подкара на получерковен глас някакъв шеговит мотив от една селска песен: Село е варе викнало от бяла Нона вдовица, вдовица напущеница, ей гиди, село глупаво! Отец Игнатий вървеше все между буйно вретенилите ниви, готови утре да развият клас. Гласът му беше дебел, но той пееше тихичко, сладичко, повечето на себе си и приличаше на голям черен бръмбар, изхвръкнал след дъжд изпод горските листа. Полето беше безлюдно. По пътищата, които се кръстосваха из него, не се мяркаше ни един човек. Тая самота беше приятна на отец Игнатий, защото свободно можеше да си мечтае и да си пее за всичко, каквото желае. Той си пийна още няколко пъти от шишето в дисагите и неговата калугерска душа бе се освободила от черното расо, което тъй дълго я покриваше. Силите на плодотворящата земя бликнаха в кръвта му. Той изпя някаква черковна песен, благослови две врабчета, които се съчетаваха на една клонче пред очите му, и прати благодарност на бога по една чучулига, която отиде в небесата. И като смъркаше честичко от шишенцето, усмихваше се на някаква хубава мисъл, която го обзе, и подкара нещо като песен: Да имах... ех! Да срещна... ех! Отец Игнатий дълго време мрънка това. Еднакво, едноо6разно и все на един и същи глас. Да имах... ех! Да срещна ... ех! Но след като вдигна пак шишето, мисълта му се откачи от тоя трън. Той смуши кончето с махмузите и прибави по-високо на същия глас: Една жена... Една жена... Да има, ех! И като въздъхна, викна въодушевено на кончето си: – Ех, Лука, Лука! Любил ли си ти? Лука, а, Лука! Лука пръхна с ноздрите си, сякаш не разбра, и забърза, Отец Игнатий заподскача на седлото и завика: – Хоп-хоп... хайде-хоп! И пак запя. Да има, ех!... Една жена! Да срещна... ех! Слънцето печеше и във въздуха се чувствуваше лека мараня.. Щурци усилно цвъркаха наоколо. Нивята сла6о се вълнуваха. Отведнъж отец Игнатий спря кончето. повдигна се на зенгиите и почна внимателно да се взира към една далечна точка в нивята. По самото мургаво лице, което сега бе зачервено, премина сянката на едно предугадено щастие. Той хвана къдравата си черна брада, повдигна се повече на седлото и още по внимателно се вгледа. Далече някъде, на един синур между зелените ниви, се белееше нещо и шаваше. "Жена е – реши в себе си отец Игнатий, – с бяла забрадка – трябва да е седнела." Той подкара кончето, спря се и пак гледа. – Да е жена-а – жена e! Да е сама-а – сама е! Отец Игнатий подкара пак напред кончето, без да снеме очи от оная бяла пребрадка, която хем шаваше в зелените вълни на това житно море, хем все на едно място седеше. Бедният калугер пак почна да си говори: – Да е жена-а – жена е! Да е сама – сама е! Младичка трябва да е! Той подкара кончето по-бързо, като не снемаше очи от бялата пребрадка, която спокойно се развяваше из нивята. Той гледа, гледа, докато му се замъгли погледът, изтри очите си с ръка и пак гледа. – Да е жена – жена е! Да е сама-а – сама е! Коя ли ще да е? Наоколо, по цялото полско ширине, се не мяркаше жива човешка душа. Това още повече учуди отца Игнатия. – Жена – самичка сред полето! За бурен ли е излязла толкова далеч? Не е! Заспала си е сред нивята като праведница. Трябва да не й е чиста работата. Отца Игнатий се усмихна. – Кой знае? Mоже и да не спи! – помисли си той. – Знам ги аз жените, Видяла ме е и е рекла, чакай уж да се скрия, та да го подмамя. Не крий се, не хитрувай, аз и без това ще дойда! – заговори с глас той. През ума му минаха всички познати жени от, селото, което се виждаше далеч в полето, и той се мъчеше да отгатне коя ще бъде тая. – Стой, Лука. Стой дядо ти да си помисли! Спря кончето си той и пак дълго гледа и му се стори, че тая бяла женска пребрадка по едно време взе да му кима и да го вика. – Чакай! Чакай, не бързай – ще дойда! – рече калугерът и пак дълго се вглежда. – Дяволите да я вземат, коя е тая, та си така играе с мене ? – усмихна се той, удари кончето и се упъти смело нататък. – Напред, Лука! Лука полетя бързо. Отец Игнатий заподскача на него, а в очите му се замярка жената, която ту се по даваше, ту се скриваше в зелените вълни на ръжта. Когато стигна до високия синор, зад който на няколко крачки беше жената, пребрадката се изгуби от очите му, защото синурът бе висок, а пътеката 6е хлътнала иско. Отец Игнатий спря кончето, повдигна се на зенгиите, гледа, занича, но напразно – нито жената се виждаше, нито пребрадката й. Тогава той се прокашля и извика високо: – Добрутро... добрутро! Класилата ръж слабо зашумя и леко се запреливаха вълнички над нея. От нивата не се показа и не се обади никой.Той се повдигна на зенгиите и извика по-високо: – Добрутро... добрутро! Но пак никой не се обади. На отец Игнатий се стори, че в полето настана черковна тишина. Той смуши кончето, качи се в нивата и погледна. На няколко крачки пред него, върху едно ниско колче спокойно се белееше на слънцето черепът на една конска глава, равнодушно гледаше отец Игнатия с празните си големи очни дупки и нахално му се смееше с едрите си Елин Пелин

Елин Пелин - Лудата

Поп Сава, изправен вдъхновено пред царските двери, стар и побелял, но едър и мощен, държеше проповед. Гръмливият му глас ясно кънтеше под широките сводове на черквата и отразен от стените, звучеше сладко като песен и с пророческа сила падаше в сърцата на набожните селяци, които с разкаяние навеждаха глави.

Тържествующа тишина цареше в божия дом. Из високо прозорче над олтаря проникваха сноп слънчеви лъчи, озаряваха бледния лик на разпятия изкупител и падаха игриво в призмите на прашния стъклен полюлей. Свещите със слабо пръщане догаряха на свещниците. Пред иконите трептяха бледи кандила и тайнствено осветяваха умилените и страдалчески лица на светците.

Набожните селяни слушаха проповедта на своя стар свещеник и засрамени от греховете си, що изобличаваше немилостиво, навеждаха със страх глави.

— Той... богочеловекът, прие доброволно мъченическа смърт за нас. Великата негова любов, в името на която живееше и името на която славеше, беше неговата всемогъща сила... И той всецяло я положи за изкуплението на нашите грехове...

Свещеникът говореше отчетливо и трогателно.

— Пред стъпите пречисти негови нека паднем на колене, братя, и с разкаяние да изповядаме нашите грехове, Защото душите ни са обременени.

Но в миг из дъното на черквата се обади задъхано и ужасено един странен нечовешки глас, задушен в отчаяни ридания, и прекъсна свещеника:

— Отче! Защо бог не ни пази от греховете?... А? Защо? Той бог ли е, или... що е? Бива ли? Бива ли? — крещеше гласът.

В черквата настъпи смущение. Всички се обърнаха към женското отделение, отдето се чу тоя страшен глас. Там клисарят, подпомогнат от две-три жени, теглеше към вратата една друга жена, бледа и слаба като сянка, дрипава и ужасна. Тя махаше ръце, дърпаше се с мъка да се отърве и викаше:

— Защо да ни лъжат?... Всеки ден, всеки празник... Искам да ми кажат, да ни се каже истината. Защо бог ни не пази от грехове? А? Защо? Нека ни кажат, обича ли ни той?

Тя крещеше бясно и не искаше да излезе... Личеше, че е полудяла.

— Изведете я вън! — рече свещеникът.

— Как? Кой смее да ме пъди? Тук е храм за всички! — закрещя жената... — Искам правдата, правдата, правдицата! Имаме съдии, имаме кметове, имаме владика, имаме цар — да не мълчат... Да ми кажат, къде е правдата?

Свещеникът дойде пред жената и вдигна с молитва честния кръст над главата й.

— Де, прекръсти се, Илчовице!... Те, кръст, честния кръст... Целуни го, то ще ти мине! — говореха й жените.

— Милостивият господ дано ти прати утешение, клетнице...

— Всички ме лъжете, бе хора! Защо говорите?... Мълчете... мълчете... мълчете! Правдата, правдата, изядохте я, ядете я! — викаше извън себе си Илчовица.

— Зарад момиченцето си тя се побърка... Пуста Цветана, що докара на майка си! — говореха жените помежду си.

— Отче, кажи ми право: да се моля ли? — обърна се тя, укротена отведнъж и някак просветлена. По страдалческото й, бледо като восък лице бе изписана ужасна мъка. От големите й тъмни очи, хлътнали дълбоко, извряха едри сълзи.

— Моли се, Илчовице, да се спасиш! Моли се! Бог изцеление да ти прати! — рече свещеникът.

— Отче... Знаеш ли къде е моя Цветана? А? Знаеш ли? Чу ли? Тя хванала лошия път. Тя се продала! Честта си продала. Отче, защо? Отче, кой стори това? Отче, защо я не зачува бог? Тя бе хубава, тя бе добра! Едничка ми е. Тя бе срамежлива... Кой я погуби? Кой... кой... кой?

Лудата падна на пода, легна и почна бързо да шепне с тънките си сухи устни, които трепереха нервно. Очите й, отворени широко неподвижно, гледаха във височините на мрачното кубе.

— Пратих я там, хе... Отче... Нали знаеш? Пратих я в големия град да слугува, да ме храни, да не мре тук... Отче, да не мре тук... Тя потъна там, удави се... Ти чу ли хората какво казват?... На, всички казват, че Цветана станала... У!... Потънала там при ония, дето се продават. Отче! Има ли бог? Има ли бог, или ни лъжете?

— Илчовице... стани, успокой се, не говори греховно, тук е храм, тук е божи дом... Стани, иди си! — почна да я увещава с блага реч свещеникът.

Хората се трупаха около кея, ужасени и умилени. Някои от жените плачеха. Под тия тъмни сводове на черквата тая грозна картина сякаш издигаше нов кръст на човешкото страдание и извикваше милост и странен уплах. Хората мълчаливо гледаха и сякаш не смееха да си проговорят. Вощениците немощно догаряха по свещниците. От иконите все тъй спокойно, умилително, благодушно и безучастно гледаха бледите образи на светците.

А лудата крещеше задушена от мъка:

— Няма правда... Няма бог!... Чувате ли?... Царят трябва да се разцари... Владиката да се развладичи... Попът да се разпопи... Отче... не лъжете ни... Помогнете ни... избавете ни... Кажете ни истината!

Искров и Райна На 188... през юни Дончо Искров, яхнал на мършав кираджийски кон, приближи до един от разсипаните през Руско-турската война градове на Тракия. Тоя момък, около двайсет и пет годишен, със среден ръст, но здраво сложен, с приятно и живо лице, с черни очи, дето блещеше младежкият огън на вдъхновена душа, нетърпелива да се фърли във вихъра на живота, се завръщаше от учение по Европа подир многогодишна раздяла от бащиното си огнище. Дончо спря коня, свали шапка и благоговейно гледа няколко време ниските плетища и зидове по края, наведените покриви с почернели керамиди, овошките, които се зеленееха над тях. Очите му се бяха налели. Той бутна коня и тръгна, като не сваляше очи от града. - Чудно - каза си той, - аз слушах, че съвсем изгоряло, а градът се види почти цял. Преувеличено е, види се... С разтупано от вълнение сърце той влезе в първата улица и мина между два реда ниски, стари, сиромашки къщи. Той се взираше във всеки зид, вратня, прозорче и ги намираше пак тия, каквито ги помнеше от малък. Никакво опустошение не се бе коснало до тях. Няколко души минувачи го поздравиха на име. Той им отговори, но ги не позна. Улицата се свършваше до Великовия кладенец, отдето друга улица завождаше към мегданя, при който е била тяхната къща и оттам - към другия край на града, дето сега живееше майка му в една бедна къщица... Той помнеше всичко това хубаво и мижишката, дето се вика, можеше да се оправи дотам. Кога дойде при кладенеца, той поиска да фане и другата улица, но не я намери: никаква улица нямаше там! Той се запря смаян. Пред него се отвори празно пространство, един безкраен и грозен мегданлък, насеян с разсипани зидове, разграднини, грамади обрасли с коприва, дупки и ями буренясали, понякъде опушени късове стени и осамотени комини, прилични на скелети. Това беше всичко, що остаяше от няколко махали, които образуваха среднята и добрата част на града. Пламък беше изял средуляка му и оставил непокътнати краищата, бедните къщурки на сиромашта. Червеите така изгризват корубата на някои дървета, дето е жизнения им сок, и оставят само кората - живи мъртъвци. Понеже нямаше вече махалите, нямаше и улиците им. Широкият простор даваше проход всекиму и навсякъде и безбройни пътеки се кръстосваха през него, както пътеки през запустялото гробище. Дончо стоеше в нерешителност и съвсем слисан. Той не знаеше коя пътека да фане, защото не знаеше къде се пада мегданът, край който трябваше да мине: мегдан беше сега всичко отпреде му и на тоя мегдан е била някога и тяхната къща! Той се озърташе. Един прост човечец в шапка и потури разбра недоумението му, приближи го и му каза: - Ти за вашата ли къща отиваш? Ти да си жив, Донко, тя изгоря... Нали видиш, пущинак е станало. - Отде се отива в Радиновата къща, бай Павле? - Дето живее старата ли? Отвсякъде се отива, Донко, затова и не можеш се справи... Хай ела да те заведе бай ти Павли и да земе мюджето... И Павли тръгна напряко през разграднините, като гълчеше и разправяше непрестанно. Той се обръщаше час по час към Донча, сочеше коя грамада коя къща е била, кой разсипан зид чий дюкян бил, кои почернели плочи чия фурна биле, кой на кое място бил съсечен от турците, де на кого били извлечени овъглените кости и се подобни черни истории... Разясненията му ставаха по-изобилни на всяка стъпка и уморяваха, както на чичероните в помпейските развалини. Но Дончо не чуваше своя. Нито сещаше какво вижда. Всичките му мисли бяха събрани в един предмет и освен него нищо друго не съществуваше: образът на майка му. Той я виждаше, страдалицата, с ума си; нейното бледо и измахнато лице, дълбоко набраздено от мъки и горести; той виждаше вече тия мрачни очи, които са лели толкова сълзи, изново че рукват като два чучура от прилива на майчините милости... Дори беше на чужбина, нему му се не вярваше нищо. Сега всичко ще види и всичко ще изстрада в един час. Какво престъпление, дето не е дошъл по-отрано да види в какви гробища бедната му майка живее и какви скърби тежат на старата й глава и я навождат към гроба! Наоколо й нещастници като нея, от никого не е имала да чуе утешително слово: всеки е носил собствените си мъки, всеки се е превивал под своя тежък кръст. - Ето и вашата къща, Донко! - каза Павли и посочи небрежно наляво. Дончо се стресна и погледна. За миг думите на водача му се сториха като подигравка; пред него нямаше нищо! Пущинак, празно място, на единия край продънено - диря от зимник, - покрито с бурени, разфърляни камъни и с парчета от керамиди. Такова зрелище и по-нататък и навред. Дончо напрягаше зрение да познае нещо от тоя двор, дето някога е кипял животът. Но никакви следи нямаше; ни леглото на барицата, що шуртеше из двора и го веселеше, ни коренче от големите чемшири край зида, ни сух дънер поне от крушата, на която висеше фенерът, когато вечеряха. Той едвам можа да открие в тревясалия трап опушен уломък от камината на огнището; там една костенурка, измъкнала главата си, гледаше любопитно към него, като че го питаше що дири тука. Тоя двор, завит под пепелта и бурена си, го не познаваше вече, както един мрътвец, покрит с плащаница, не познава домашните, които го обикалят! - О, свободо, скъпо струваш на народите! Затова си и много мила... Ти си като фениксът, който изскача из пепелта... Благословена бъди, свободо! - продума Искров с измокрени бузи и потегли нататък подир бай Павля. Първите минути и часове на срещата с майка му бяха трогателни. Един поток от мъки, радости, възпоминания и нежни чувства се изля в горещите сълзи на майката и сина. Той слуша с благоговейно страдание разказа за страшния бяг от башибозушките орди, за изтеглените страхове и ужаси, за погинването на баща му, за пламъците, които изпепелиха имот, къща, всичко и я изфърлиха на старини в цяло море от беди, нужди и лишения... Когато майка му изля душата си в неговата - еднакво страдаща и плачеща, - голямо облекчение усетиха и двамата. Задохождаха гости, съседи, роднини да ги поздравяват. Всички се считаха длъжни да заплачат и се оплачат. Прекарваха миналото добруване преувеличено, тъжаха за изгубеното, натякваха на съдбината и при случай тайно злобствуваха на ония градове, които наготово дочакаха добрините на Освобождението, без да го засегне бурята, която мина оттука. Дончо не намираше кривда на тия изгорели хора. От всичките човешки егоизми настоящият беше най-простителен. Несправедливо е да искаш от всяко страдание и куражът на героизма. Това е дял на по-избрани природи. Дончо чу даже такива думи: - Кешки да не бяха дохождали русите, та ние да си останехме на рахатя! - Не ни беше лошо и под турците - казваше друг, - но имало да изтегли нашата глава. Тия грешни думи ги произнасяха не български души, не здраво човешко съзнание, а околните купища пепел и съсипни, а вонещият бурен и прашна коприва край срутените огнища, а гробовете, които зееха на всяка стъпка и във всяко сърце! След като се поклони на бащиния си гроб, Дончо реши да направи това и на всичките любими места на околностите, с които го свързваха драги възпоминания. А те всичките бяха цели и невредими, сиреч тъй прекрасни, както и напред. Природата една се не менява и не носи дял от страданията и превратностите людски. Световните бури, които превръщат в прах градове, народи и империи, минуват често край нея, без да я зачубръснат със съкрушителното си крило. Няколко деня наред той навестява всички кътове, които са оставили в душата му образа си заедно с една радост. Разхожда се по хълмистата рътлина над града, дето бос играеше на роби с малките си съученици и се гонеше с тях по тревата, покачва се на големите натъркаляни камъни там, обрасли с кадифян мъх и които Дон Кихот би земал за избитите гиганти; възлазя навръх Стара планина и от острото й Бърдо гледа като на блюдо цялата долина, Средня гора и Родопите и снеговенчаните им върхове; посети пенливите гърмящи водопади в балкана и се ослушва, упоен от дивашката им мелодия; наднича над дълбоките тъмни вирове в скалите, дето падат скоковете, в ледената вода на които се е къпал с другарите си, без да изстине; слиза в най-дълбоките и мрачни долове на балканското гърло, вдетени се и скача от скала на скала като дива коза, спуска се пълзишком по гладките канари, за да откъсне чекур миризлива люлека в подножието им, вика като луд и събужда ековете на стените. Той навести също високия бряг над града, дето едвам личаха темелите на училището, разрушено до земята. Нямаше признак от високото клепало, дето често слободни вироглавчета, за да измамят бабичките и да смутят поповете, клепяха дъската за умряло, когато всеки в града беше жив и здрав, или биеха желязното зънкало - за голям празник сред делнични дни; нито намери мястото на тъмницата с големите плъхове в приготвителното училище, в която затваряха немирниците и ленивците. Той сам два пъти бе попаднал там: как беше тъмно и вонеше на мишина вътре!... В цялата ограда остаяше само каменната стара черква, ограбена и изпокъртена вътре, и гробищата зад нея, съвсем непокътнати. Разрушението почита разрушението. Червеите довършват делото на кръвопиеца: тъмните сили са в неразривен съюз. Две недели се изминаха в подобни поклонения. Дончо не можеше да се насити на тия уединени разходки, те го пренасяха в друг вълшебен мир, сладостен и неуловим, като минутно сфанат мотив по една забравена песен; те го туряха лице с лице с детинските и юношките му дни, с блаженото невежество на възрастта им и с небесните призми, през които е гледал на света и на живота. И как сладко копнееше душата му, как мило му беше да се освежава в благодатните вълни на тая атмосфера от възпоминания!... Дончо рисуваше и портофелчето му беше напълнено с видове от живописни места, които посещаваше. Той намираше своето родно място по-хубаво от всички други, които бе виждал. Особено тая Стара планина! С каква царска величественост се възвишаваше - с чело в облаци, с поли в розови градини! Той с горчивина си мислеше, че тая дивна природа остая неизвестна на света и забравена. А колко поклонение заслужаваше тя! Какви съкровища от вдъхновения пазеше тя за поета, за живописеца, за творческия гений. Той не беше доволен, че сам се възхищава от балканските хубости, той искаше да сподели наслаждението си с други и жадно описваше на гостите си красотата на посетените места и им показваше бледните копия от тях в книжката си. Те назоваваха изведнаж всяко място и се очудваха на верността на рисунъка. Един ден поп Станчо, като разглеждаше работата му, подсмихна се под мустак и му забележи: - Господин Искров, всичко хубаво, ама даскалицата най-хубаво излязла. Тя трябва най да ти се е втълпила в ума. - Коя даскалица има там? - попита зачуден Дончо. Попът се усмихна лукаво и му показа един женски бюст, изрисуван в тефтерчето. - Само гологърда е много - прибави той. Дончо се изсмя яката. - Ах, че това е копие от бюста на Пусеновата Диана! Бог да те благослови, дядо попе... - Диана не я викат нея, Райна! - забележи сериозно поп Станчо - надарил я господ с красота, само не я дръж с тия отворени гърди тука. Дончо се превиваше от смях. - Та казвам ти, че това е копие от една французка картина, снето още в Европа... Коя е вашата даскалица? Аз още нито съм я виждал. Попът го изгледа недоверчиво. - Вярвай ме, дядо попе, и много жаля сега. - Как? Ти си избродил всичките дупки на планината и си видял бърлогите на мечките, а под носа ти какво има, в комшийския двор, не знаеш? Браво, Дончо, не продавай на дяда си попа краставици... Дончо се опита пак да го извади от заблуждение, но дядо поп стоеше упорно на мнението си. Той го провери и с очилата си и си остаяше дълбоко убеден, че той е видял Райна в Дончовото тефтерче. Дончо действително не беше виждал учителката в града по простата причина, че той се не беше спрял в него. Природата му заменяше напълно и с възнаграждение обществото на хората, нови и чужди нему. Но той стана любопитен да види учителката. Поп Станчо стана да си иде. - За вълка приказваме и вълкът пред нас - каза той, като погледна из прозореца. - Идат ни гости - каза Дончовата майка и излезе по дяда попа да ги посрещне. На двора се задаваха една старичка жена, една калугерица и една мома. Тая мома, русокоса и с напета снага, беше облечена в черна жалейна рокля. Дончо само толкова успя да види: гостенките се изгубиха в коридора, чрез който се влазяше в стаята. Най-напред намерението на Донча бе да погостува един месец в родния си град, а после да иде в Пловдив. Месецът се измина отдавна, а той още не бързаше да тръгва. Животът тука, помежду това изгоряло и убито население, от пръв път му се показа крайно непривлекателен и еднообразен. Както видяхме, той намираше повече наслаждение в лоното на природата, отколкото в обществото на хората. Малко по малко той зе да привиква на тукашния въздух и да не намира толкова трагически живота на съгражданите си. Както на всичко в тоя свят, и на нещастията се привиква. Продължителността им и времето затъпяват острината им, а забравянето - това небесно дарование на человечеството - заживява прежните рани, за да бъдат търпими новите. Дончо откри даже, че съгражданите му земат на подбий-шега собствените си неволи, което е една философия, и се отнасят доста фаталистически към участта си... Връзките, от друга страна, с някои роднински и приятелски семейства доставяха приятни развлечения. Честите сбирки и честите разходки вън от града, по сенчести морави, даваха на живота освежително разнообразие и привлекателност. Та и самата природа беше тъй пленителна, тъй хубавица! Гаче напук на съдбата тя дразни человеците към веселост. Поне Дончу така се виждаше... Сега даже и развалините, които тъпчеше всеки ден, не будеха в него първите мрачни чувства. Мъчно му беше да напусне тъй скоро тая тиха идилия и да я замени с вихъра на безпокойния столичен живот. В някои от тия семейни увеселения явяваше се и съседката му Райна Матева. Райна изгуби в бедствията на войната почти всичкия си род. Само една стара леля й остаяше жива, при която живееше. Преди година нещо Райна свърши девическа гимназия и се фана учителка в родния си град. Гимназията, призвана повече да създава прилични куклици, натъпкани с фантазии и прищевки, не можеше да й даде онова здраво и целесъобразно възпитание, от което се нуждае българката. За щастие Райнината добра природа и даже ранни нещастия отрезвяваха сърцето й и я предпазиха от модната ветреност... Райна имаше обаче поетически темперамент; тя избягваше развлеченията на обществото и предпочиташе странното наслаждение на самотията. Тя я минуваше повече в прочит на руски писатели. Прочитането й беше най-любимото удоволствие, защото сърцето й беше свободно... Тя се чувствуваше тогава в своя мир и честита. Това правеше Райна да бъде боязлива и свенлива на света. Такива мечтателни натури по-често биват способни за големи страсти и героически страдания. Траурното облекло беше й обикновеното. Тя го носеше в знак на жалене за изгубените си родители, а кой знае, може би още и затова, че огледалото й го беше харесало. И наистина черният шар прилягаше чудесно на лицето й с профил на една Харита, той го отваряше още по-бяло и драголюбно, осветено от големи, вакли, страстни очи и увенчано от разкошна златиста коса, безизкуствено сплетена и пусната назад до под кръста, подвързана със синя корделка. Станът й, прав, лек и строен, приел изящно развитие, подсказваше пластическо съвършенство на една хубава жена в бъдаще. Както знаем, първото запознаване на Донча с тая мома стана у дома му. Тя беше дошла с леля си на гости у майка му, която почиташе и обичаше като своя покровителница. После се срещнаха още три-четири пъти в обществото. Но къде края на август случаят им достави една среща, която има съдбоносно значение за тях. Ставаше разходка пак - на Апрелкова ливада. Дружината се беше разположила в живописна група на моравата, под хладна сянка. Мъжете съблечени по жилетки, а жените в разноцветни летни рокли. Разговорите живи и смеховете звънливи. Беше надвечер. Слънцето трептеше над белия изронен яр на запад от ливадата. Лучите му позлатяваха бухлатия листак на дърветата, който шумеше високо. Някои трептящи зари проникваха през исполинския орех и играеха по лицата. Гладкият гърб на планината беше цял залян от лучезарни вълни, но дълбокият и широко зинал дол, из който гърмеше на водопади реката, беше вече в сянка; вечерникът повя оттам, той носеше ведно с прохладата и отдалечени блеяния на стада по планинските паши. Наближаваше часът на величествения заход на слънцето зад яра; но то зад него още няколко време невидимо щеше да свети на планинските върхове, на синьото небе и на румените облачета. Оттатък воденичната вада, която минуваше близо до ливадата, седнал на един огромен мъховит камък, Дончо рисуваше. Той бързаше да улови силуета на старовремската крепост, закрепена на остър скалист върх, далеко зад яра. Осветена само от отвъдната страна, крепостта се открояваше рязко на златния фон с двете си оцелели кули. Дончо беше дълбоко вдаден в работата си. Той се силеше да предаде на хартия тоя ефектен вид, преди да зайде слънце. Ненадейно весели смехове, които идеха от ливадата, го накараха да се сепне и да погледне. Няколко млади жени и момичета се зърнаха през върбите, засеяни надлъж по вадата. Те припкаха и се надваряха коя по-скоро да я стигне. Тогава Дончо забележи, че целта на това надваряне беше коя да грабне чудесната китка цветя, с която се зададе младата циганка Дуна, която слизаше от балкана. Първата, която стигна при вадата, дето бе фърлена една дъска за мост, беше Райна. Тя не съзре Донча на канарата. Тя беше сега твърде прелестна, зачервена като ален божур; по челото й падаха игриво кичури златисти косми; из розовите й устни изскачаше на прекъслеци от заморяването весел и безгрижен смях. Широката плетеница на косата й беше се преметнала красиво на гърдите й, които се дигаха като две високи вълни под тясно закопчаната й рокля. Тая прелестна безредица създаваше й ново обаяние. От нея вееше такава младост, нега и жизнерадостна топлина! Дончо изпусна перото в нямо възхищение. В същия миг и другарките й я стигнаха, но Райна стъпваше вече със звънлив смях на моста. Тънката дъска се превиваше под лекото й тяло, а тя с разтреперани ръце, като че ще фръкне, идеше смело навътре. Тихата подвижна вода отражаваше неопределено и бърчовито игривита фигура на девойката, която фана да се клати, като че губи равновесие. Райна наистина бедствуваше да падне във водата: дъската, или зле положена, или поради неопитното й стъпване, климаше ту на една, ту на друга страна да се катури. Тая игра на дъската се засилваше застрашително, въпреки всичката гимнастика на Райна. Изведнъж тя изгуби боята си и се спря два разкрача от брега; тя не смееше вече да пристъпи, нито можеше да се удържи. Тя се заклати уплашена, извика и полетя към водата. В тоя същия критически миг Дончо я улови за дясната ръка и с едно дръпване, което изисква кралимарковска сила, изтегли я на брега, с обувки измокрени само. Дъската се катурна и понесе по водата. Мостът изчезна. Когато видя, че избягна тъй благополучно нежеланата баня, Райна издъхна от дълбоко, па се изсмя. - Господин Искров, много благодаря... Без ваша помощ... Ах, каква бях луда... - казваше тя запъхтяна, като стискаше крепко и признателно ръката на Искрова. - Насмалко щях да се окъпя, и пред толкова свят. - И то за това хубаво нещо, ако се не лъжа - каза Дончо и й подаде с поклон китката, която зе от ръката на циганката. - Ах, благодаря, благодаря... Залових се с тия самодиви да се надварям - смееше се тя, като се обърна към другарките си, които с кикотене тичаха назад да обадят за смешната случка. В това време слънцето се скри зад яра. Долината остана в лазурева сянка. Дончо гледаше Райна смутен и очарован. И драго, и неловко му беше някак в това положение. Той машинално се озърна да види къде можеше се премина вадата и с неволно благодарение видя, че нямаше проход наблизо. - Отде ще минем сега при дружината... Мостът ни отиде! - каза смеешком Райна, като се озърташе също. - И аз това гледам. - Райно! Ние ще ви чакаме при Игнатови върби, вие заобиколете с бай си Донча под воденицата - извика леля й, която се подаде оттатък вадата. - Хубаво, лельо! Дончо и Райна останаха наедно. Пръв път и неволно Дончо и Райна останаха наедно. Те и по-напред биха имали случай да се срещнат сами, ако да биха го дирили. И двамата неловки и свенливи, те усещаха някакво смущение, стеснение, колчим се случеше на минута да останат без свидетели и предпочитаха да се споглеждат крадишком един от друг при обществото на други лица. Тогава бяха по-свободни и щастливи. И сега Райна, като видя, че и леля й се изгуби и се почувствува сама-саминичка на полето с Донча, изгуби одевешната си непринуденост и се посмути. Бузата й още гореше от случайното поглаждане, което й даде Дончовата брадица гри спасяването й. Сърцето й зе да тупа бързо и тя сама не знаеше защо. Те завървяха двамата мълчаливо под брястовете надлъж по вадата. Вечерният мрак падна. Дърветата, затъмнели, шумоляха тайнствено; водата клокочеше мелодично; разрасяха се последните гласове на някои птички, които търсеха гнездата си по клоновете. Природата благоухаеше и се разпущаше сладостно. - Каква приятна разходка направихме - продума ниско Дончо, за да прекрати неловкото мълчане. Той произнесе тия думи в същия миг, когато Райна зина да каже: - Колко е приятна тази вечер! - по същата причина. - Чудесна, господин Искров, и аз съм твърде възхитена... само като изключим одевешното приключение... И тя се изсмя - повече да си даде дух. - Напротив, аз го намирам най-приятна случка в разходката... Благодарение нему ние се нахождаме сега в такава, в такава... романтическа обстановка... - каза Дончо, па като се смути от значението на фразата си, прибърза да я заглади и прибави въодушевено: - Да, тия балкански вечери имат неописуема прелест... Нашата природа е цял елмаз... Госпожице, вие обичате ли природата? - Кой я не обича, господин Искров, най-вече когато е омаятелна като нашата?... - Има хора, които не могат да я обичат. - Не вярвам. Кои са? - Нещастните. Райна се изсмя. - Нема и аз съм щастлива?... Дончо помисли малко. - Как да ви кажа? Такъв въпрос ме затруднява. - Не, не, кажете ми откровено. - Едно само мога да ви отговоря, госпожице Райно: вие сте създадени да бъдете щастлива и да правите щастливи. Райна се посбърка, но отговори: - Изкусен отговор, само че не е отговор. - Опровергайте ме. - Че да бях и аз учила красноречие... - Лъжете се: няма по-високо красноречие от самата красота... Мракът, който ги забикаляше вече, даваше им повече бодрост. Тъмнината не е свидетел: тя не може да види лицата. Мина се една минута в мълчание. - Кое четете сега, госпожице? - попита Дончо. - "Демон". - Чудесна, великолепна поема, нали? Какъв избор блика от поезия, каква разкошна фантазия: всичките лъчи, шарове, аромати на Изток... А сцената на демона и Тамара? - Да, и какви описания, боже мой! Кавказ! - отговори Райна. Темата пак се изчерпа. Настана мълчане. Тъмнината се сгъстяваше под нависналите клонове. Листата шумоляха тайнствените си напеви. Между тях се виждаше тъмното звездно небе. Там мъжделиво блещеше сребърният сръп на новия месец. Пътят ставаше грапав, на места дълбоко изринат от пороите, на места задръстен от камъните на разсипани загради на бостани. Райна се спрепна и щеше да падне, ако се не беше уловила за лакътя на другаря си. - Госпожице, пазете се, дайте си ръката. И неговата срещна Райнината, простряна вече в тъмнината. Те се стиснаха здраво. Те не знаеха какво друго да си кажат. Мълчането ставаше мъчително и ръцете им горяха като огън, може би и лицата им. - Не сме ли веке при Игнатови върби? Аз ми се чини, че бяха наблизко... - подфана Райна. - Трябва скоро да ги стигнем - отговори Дончо по-вече по предположение, защото той досега не беше мислил за пътя, из който отиваха. Той не можеше да разпознае де се намират. Разговорът се пак прекрати. И двамата бяха обзети от чувства, които езикът не пущаше, мълчането предаваше добре. Минаха още няколко крачки, като си не пущаха ръцете. - Бай Дончо, как се улучихте одеве при вадата, та ми дойдохте на помощ?... Аз бях изгубила надежда... - каза Райна, за да поднови разговора. - Случайно седях на камъка, та рисувах. - Какво рисувахте? - Крепостта. Как беше ефектна на златния фон на небето с двете си черни кули! Тя приличаше на средновековен замък... Наумява ми Алтдорфския замък. Ще дойда друга една вечер да я доснема. - И аз, пуста, бях причина да не довършите, с моята глупост на дъската... - Напротив, аз спечелих: аз видях друга, по-чудна картина. Дончо сети, че направи още един пряк и деликатен комплимент на момата, без да знае как. Той се очуди на ловкостта си, но беше благодарен, че мрачина скри вълненията по лицето му. - Господин Искров! - Що, госпожице? Тая дума "госпожице" звучеше вече някак студено и неуместно: някоя по-нежна би я превъзходно заместила. - Още одеве исках да ви питам за нещо си, но пак се свенявах, за да ми се не смеете. - Не се безпокойте. - Истина ли сте ме изписали? Дончо се изсмя силно - Кой ви каза? - Извинете ме, че съм глупава, та питам за това нещо - избъбра Райна. - Ах, тоя дядо поп Станчо! - извика Дончо, като продължаваше смеха си. - Той е раздрънкал навсякъде, както се види... - Да, поп Станчо се божил, че ме видял в портофейля ви... и още как! Покажете ми да видя, аз... Вие видите, че съм глупава... И гласът на Райна отслабваше. - Дядо поп видя просто копие от бюста на "Диана при езерото", прекрасната картина на Пусена. Аз го снех още във Франция. - Вие не обяснихте ли му, та да ми не отдава такава чест... - Богинска?... Как, разправях му колко не, но той остана на своето убеждение... Какво да му правя? Сега плещи... Вие извинете ме, госпожице Райно... - Не, аз не се сърдя. - Но, право да си кажем, приликата е поразителна. - И вие ли ме земате на подбий-шега? - Не, вярвайте. - Ах, искам да я видя и аз да се почудя на таланта ви... - Боже мой, какъв талант? Просто играчки... пейсажи... Утре, ако обичате, мога да ви донеса рисунките... - Не, сега, сега! И тя с детинска галеност му дръпна ръката. Дончо се спря. - Мигар да запаля кибрит? - Да, запалете! Дончо драсна клечката, ярко пламъче светна в мрака и огря зарумененото лице на девойката, която надничаше над портофейла. Но кибритът изгасна тозчас. - Утре, утре ще ви донеса рисунките. - Добре, но и Диана... - Харно, но няма ли да се сърдите, ако прилича на вас? - Защо? - Тогава, госпожице, желаете ли утре да донеса и вашия портрет според одевешния образец? - Как, вие от ум ли ще ме изпишете? - попита очудено Райна, като се спря. - Просто ще направя второ копие от Пусеновата Диана, като туря малко изменение в тоалета й... Вместо на корона, ще отпусна разкошната й коса на плетеница през рамото й с едно възелче от корделка; няколко луди кичури косми да падат на челото й; вместо античната хламида, ще завия богинския й стан с черна, напета рокля; на нейния бял лебеден врат ще прикача пък черна корделка със златното кръстче, та ще я похристияня и направя още по-очарователна и по-достойна за обоготворение... - Мълчи, мълчи, ужасни ласкателю! - извика Райна и в едно безумно движение сложи ръката си на рамото му, а с другата затули устата му, като се смееше с глас в тъмнината. Прехласнатият момък почувствува до сърцето си топлите гърди на девойката. Това сладко прикосновение превърна всичката му кръв в жилите на пламък. Той обфана с двете ръце Райнината снага и посипа с огнени цалувки косата, тила, темето, челото на тая прелестна глава, която стоеше неподвижно прилепена на рамото му. - Обичам те, ангеле мой! - шепнеше й Дончо с примрял глас и страстно я притискаше до сърцето си. Звездите трептяха мълчаливо на небето. Тържествена тишина царуваше. Сребърният сръп на месеца гледаше спокойно на младата двойка, сляна в упоителното блаженство на любовта. - Обичам те, Райно, моя си навек... - повтаряше Дончо и душата му се топеше от огненото Райнино дихане, което жежеше гърдите му. Един славей запя над главите им. Тоя любовен глас ги събуди от сладостното копнение в прегръдките си. Те се сепнаха и озърнаха очудени, че са толкова щастливи; те забравяха де са и защо са тук. Райна бързо се оттегли. Няколко гласове наближаваха насам. - Кой иде? Вие ли сте, Дончо? - попита в тъмнината някой. Идеха да ги дирят. Дончо се обади. Скоро стигнаха всички при дружината, която ги чакаше при Игнатови върби. На очудените запитвания за забавянето им Искров отговори, че той е виноват, че побъркал пътя в тъмнината из бостаните. Гласът му звучеше отслабнал и треперящ, но това се отдаваше на заморяването му от бързане. Истински предатели бяха очите и лицето му, но тъмнината ги обезоръжи. Истина е, че тя скри и лукавите усмивки на някои Томовци... Та що от това? Искров и Райна не бяха ли най-щастливите в света? От тая незабравима вечер двамата влюбени не живееха на земята. Малкото още дни, които преминаха заедно, бяха едно неизтрезняемо душевно пиянство, един непрекъснат златен сън, изтъкан от розови мечти и ангелски блянове, ронени от небето. Всеки ден, през всичките празни часове на Райна, Искров беше при нея в градината им, на моравата, под клонестите ябълки. Там четяха, там мечтаеха... Четяха и за Мери в "Герой нашего времени", и за Тамара в "Демон" и в четенето си разменяха погледи влажни от щастие или си пращаха небесни усмивки, или пък Дончо й грабваше някоя цалувка, обсипана с ароматически нежни думи и с гълъбови въздишки. Те настилаха с всички трендафили на Розовата долина бъдащето си и населяваха света с поетически сънища, зацъфтели в душите им, росни и благовонни, като люлековите гори в Родопите... Първата взаимна любов на две вярващи, неначети сърца е такава. Много хули философският скептицизъм на всички векове е фърлял въз това чувство, което дава пулса на вселената, неимоверни страдания човешки, на които то е било извор непрекъснат, тежат въз него като един страшен обвинителен акт. Но любовта има за единствен отговор блаженството на първата цалувка, в която две млади души се стопяват. Един ден преди да тръгне, Дончо й донесе златен пръстен, на който бе изработен вензела им. - Вземи, Райно. - Пръстена дръж... ще го приема, когато се върнеш при мене. - Да, не трябва сега... тоя беден къс руда ще оскверни нашето небе. И той я цалуна страстно. Майка му чу с радост изповедта му. Тя обичаше Райна като дъщеря и ценеше сърцето й и характера й. - Бъдете честити, синко! И тя благослови. Биде решено Дончо да иде в Пловдив, дето го викаха настоятелно да се настани на работата си, и напролет, по май, да стане сватбата. Раздялата беше раздирателна. Но надеждите бяха упоителни. Когато напусна града и се озова сред широката долина, Дончо пя. Но когато от бърдото на Средня гора за последен път видя града си под Стара планина, цветоокичената люлка на мечтите си, на очарованията си, на щастието си, той плака с глас! Турчинът возач погледна възчуден на тоя момък, който преди пя, а сега ридае. - Луд ще е или севдалия - помисли си той и хладнокръвно шибна конете си. Файтонът залетя надолу към широкото Пловдивско поле. Първото писмо от Пловдив не се забави. Райна го чете и прочете пет, десет, двайсет пъти. Тя го скри в пазвата си, после отиде в градината, та му тури лист от бяла роза, сгъна го и го сви в ароматическото кътче на ковчега си. Вечерта, като си легна, обезпокои се да се не е изгубило, стана, отключи ковчега, извади писмото, помириса го и легна с него, да го прочете на месечина, която грееше в леглото й. Сутринта тя написа отговор, на който последва друг оттовор. После, на другия - трети и тъй нататък. Искров в страстни изражения й изливаше душевната си пълнота и въжделения за скоро свиждане. При другото той й се фа леше за добрия прием, който е намерил в южната столица на България, за успехите си и за почетта, които всеки ден печели името му. Той приписваше всичко това на Райниния добър гений, който го държеше под крилото си. Райнините писма бяха по-меланхолически. Тя му изобразяваше мъките от разлъката и от всяко закъсняване на писмата му, пустотата, която цари около нея, и безпокойствието си от някакви непредвидени удари на съдбата... Тя чете с гордо удоволствие отзивите на столичните вестници за любовника й и слуша, упита от щастие, фалбите за него, които носеха съгражданите й, дошли от Пловдив. Тя виждаше как всеки ден Искров излазя начело и завзема предно място във всичките важни случаи на обществения и политически живот. Неговият ум, красноречие и способности се ценяха високо. Той отиваше бързо към една бляскава кариера. Това именно фана да я безпокои. Защото ней се чинеше, че колкото Искров отива напред, толкова повече се отдалечава от нея. Заедно с успехите трябваше да расте и славолюбието му. Две силни страсти не могат в едно време да се поберат като господари в сърцето. А то е тъй тясно. Тя не постигаше тая истина по психологически път, а по вродената догадливост в будната женска душа. Прочее по твърде обясним възврат в настроението на един безпокоен дух ней й опротивя всяка фалба за Искрова, като една закана против собственото й щастие, и тя посрещаше с тайна умраза всеки доброжелател, който идеше да я зарадва с някаква ласкателна дума за Искрова. - Тия хора всичките са направили съзаклятие против мене! - казваше си тя яростно. Друг път бъбреше със зъбите си: - Тоя проклет Пловдив ще ме погуби. И тя въздишаше. Минаха пет месеца и писмата на Искрова фанаха да стават се по-редки и по-редки. Те бяха пълни пак с прежния огън, но имаха порока, че го не изказват често. Многото занятия, пишеше Искров, тиранически намаляват драгоценните минути, в които той може да се разговаря с нея. Райна само въздишаше. Тя не знаеше що да чини, кому да се изкаже, от кого да почерпи бодрост. Искровата майка беше й утешителница, но и тя се пресели в Пловдив и Райна без нея оставаше пълна сирота на света. Писмата съвсем престанаха. Няма съмнение, че тя е оттикната вече! Други по-силни и честолюбиви увлечения са я оставили в някой затънтен кът на Искровата душа или просто е съвсем забравена. Големите градища са пълни със съблазни за младите хора като Искрова, на които щастието и сполуките зашеметяват главата, щото да забравят горещи клетви, дадени на бедни момичета като нея. Тя е луда, та още храни слаба надежда, че няма да бъде разбит живота й. За него сега ще бъде срамно и неприятно да земе някоя си Райна Матева, никому неизвестна сиротица, учителка, фърлена на произвола на хорската милост и немилосърдие!... Тя сега би била пречка за неговото благополучие. Защо да се заблуждава вече и да бъде безумна егоистка. Тя благородно стори, че не зе пръстена... Не, сбогом, луди сънища, сбогом? Всичко е свършено вече! И тя престана да пише. И мъките настанаха... Но човешкото сърце не капитулира тъй лесно. То се отказва от една страстна привързаност, от една голяма надежда само подир жестоки и кървави изпитания, които му оставят вечно зеещи рани. Райна чувствуваше в сърцето си едно затаено кътче, дето още произхождаше борба между слабо призраче от надежда и демона на отчаянието. Тя поиска да се увери окончателно в съдбата си, да увре сама пръст в раната си и да изпита парливата люта болежка от това прикосновение. И седна, та написа писмо на една приятелка в Пловдив, нейна съгражданка и бивша учителка. Обясни й откровено положението си, страданията си и я молеше да й даде най-подробни и верни сведения за Искрова. Тогаз й малко поолекна. Вечерта й дойдоха нови размишления. Дали истина Искров е така жесток? Може ли мълчането му да бъде доказателство, че я е забравил? Тя забрави ли го, като му не пише вече? Ами ако той има друга причина?... Не е ли възможно да е чул клюки някакви?... Хората са толкова лоши!... Може би и той да не спи нощя... Може би и двамата да страдат, без да могат да се разяснят... Тя ще узнае... Тя добре стори, че писа на приятелката си. Тя чака отговора с нетърпение. Като всичките лоши хабери, той се не забави да пристигне. Ето какво прочете Райна в писмото от Пловдив: "Любезна ми сестро! Настоящето ми е отговор на твоето жалостно писмо и за моя велика скръб никакво утешително известие не ти нося. По твоето желание събрах сведения от колкото извори можах за г. И. и ето какво научих положително: И. сега не е оня, когото ти си познала лани. Той гледа нависоко и фърчи из облаците. Ще го срещнеш с ръкавици и цилиндра... Бал без него не става, венгера не бива и навсякъде е от първите. При княза ходи, с консули се води. С една дума И. е от високата клечка. Кажи ми, сестро, няма ли да ти се възгордее до безумие един такъв младеж? А право е, че му сече ума и е даровит оратор. Камо да беше и по човек! Ако слушаш хората, той ще се сгодява за една аристократска фамилия. Окото му бяга на голямо. Момичето (име не споменувам), половина българче, половина гъркинче, възпитано във византийщината... Обича ли го? Барим на милиона едно от твоята любов?... Кажи ми да ти кажа. Не вярвам. Защото да може да обича, трябва да има сърце една жена... А на тукашните жени сърцето се е скрило в турнюра! Ти виждаш сега, че И. е за оплакване момък! Макар и умен, той е глупав. Има такива хора, сестро. А сега да дойдем на тебе. Ти, Райно, бъди по-умна и се откажи от него. Той не е за тебе. Забрави го и не топи сърцето си напразно. Ако да можеше да го нажалиш бари, но той сега бълнува за една гънга, за една бездушна кукла (изгората е хубава), която ще му донесе прикя един трен нещастия... Забрави го, ти казвам, и си пази здравето и хубостта. Изтрий го из сърцето си като дрипа и бъди мъж. Гледай си кефчеца. Бог няма да остави сирачетата; той ще ти прати утешение. Милостив е той към злополучните, но по обича куражлиите... Това ти го казвам като по-стара. Ти ме питаш за домашните; те са добре. Наш Рачо (мъжът) те поздравява. Той е зафанал (на дявола му куршум в ушите) да поспада, а то, сестро, не можеше ни дреха да му се намери, ни платно постигаше за риза. Завчера го претегли докторът и намери, че в шест месеца е изгубил две литри и няколко драма. И то, слава богу. Държи го само на хляб и вода и го кара да спи седишком. Ти познаваш, че и аз от една страна съм за оплакване... Всекиго стиска нейде калеврата. Чичо поп Нистор си е се такъв слаб и се бърза. Расото му се надува и развява като гемиджийско платно. Но в политиката, горкият, се много меси, та му се топи сърцето. Аз казвах на наш Рача да се предаде на нея, за здраве. И стрина ти хаджийка живее до насите поздравява. Ние бяхме малко посбутани с нея. Защото трябва да знаеш, че нас ни дели не само стоборът, а и политиката. Не ни мисли, че сме говеда, като сме отсам Марица. Тя е червена в червата, а аз - каквото Рачо - бяла. Кожата не ми гледай. Барим тя що ли се мрази с комшии за магарешката сянка? Или депутатин иска да я изберат - котките й? Оня ден Геновева се окотила седем. Стрина ти оставила пъстрите, а всичките бели фърлила, че не били от партията й. И това човещина ли е? Пиши й и й сбери ума. Писах ти тия разправии наши не за друго, а само да се посмееш, за да не е цяло кахърно писмото ми. А ти недей мисли, че съм послободняла. Па слушай съвета на кака си Неда и забрави оногова и си пей "Тръндафилчето, каранфилчето", па хабер нямай... Такива кахъри са бели кахъри. Поздравление от всички ни. Твоя вярна приятелка: Неда Р. Капинова." Новините, които даваше това писмо, не оставаха място за никакво съмнение. Злите предчувствия на бедната девойка се оправдаха. Искров беше изгубен за нея и животът й строшен като крехък кристал, блъснат в камъните на улицата от едно дете. Страшното потвърждение на страховете и, което очакваше и от което се боеше, стоеше пред нея, като трите огнени думи пред Валтазара. Чудно нещо! Напротив, това писмо я разпусна! Лицето й се проясни и даже някаква полуусмивка заигра по устните й. Писмото, макар че имаше шеговит край, така просто и смислено осветяваше положението! То я утеши. Райна видя, че нещастието й не е така трагически черно и че Искров не беше оня идеален образ, който любовта й си беше създала. Един ветрен честолюбец, безсърдечен и слаб, достоен само за съжаление, ако не за презрение, и нищо повече. И наистина, какво губеше тя в Искрова? Какво можеше да й даде тоя студен егоист, натъпкан със суета и неспособен да оцени чувствата й, които потъпка и които не заслужаваше? Струва ли горест и сълзи неговата загуба? Колко е луда била, та се е косила и мъчила за такъв човек! Как са прави тия прости думици на Неда: "Той не е за тебе, забрави го! Ако да можеше да го нажалиш барим... А той сега бълнува за една гънга, за една бездушна кукла"... Как тя сама не се е догадила да си каже тия прости думи и да се успокои! Тия размишления ободряваха Райна. Тя даже се пресили да си представи по-чер образа на любовника си, за когото вътрешно бе уверена, че е честен човек. Но тя имаше нужда да го ненавижда, да го унизи в мнението си. Това й помагаше в борбата със себе си. И наистина общо облекчение почувствува сега. Голям товар се смъкна от сърцето й... Детинска щастлива ясност озари челото й... Как е хубав пак светът!... Тя наметна шалчето си и леко-леко се запъти към училището. Там се занимава с голяма охота и даже се шегува и смя с ученичките си... Тя чувствуваше потребност как да е да излее радостта за освобождението си. И как лесно стана то! Вечерта се върна дома си разслабена и весела. Леля й с радост забележи това променение. Помисли, че Райна е приела весел хабер, и зина да я попита; но Райна я превари: - Лельо, аз вече ще бъда весела... Мина всичкото. - Имаш ли писмо? - попита зарадваната жена. - Имам писмо, но не от "него"... "Него" го вече забравих - а от кака Неда. Пише ми такива смехурии! Шеговница Неда!... - Слава тебе, боже - пошушна леля й. - Ти, лельо, слушай какво ти поръчвам: за него никога да ми не говориш, името му да не чувам! Поврага да върви. Аз забравих всичко. И тя запя високо една песен, като подскачаше. Стаята я не побираше и тя излезе в градината, на простора, да подъхне свеж въздух. Рано се бе запролетило. Смръкваше. Не добре разлистените върхове на овошките се изписваха красиво на синьото небе. В дъното на градината, в гъстия дърволяк беше съвсем тъмно. Възцаряваше се вечерната глухота и тайнственост. Няколко ранни цветенца миришеха; листата шумоляха ниско; звездиците замигаха една подир друга на свода. През клоните блесна едно сребърно рогче от луната и заля в бледна светлина всичко. Но самотията и луната са лоши лекари за едно уязвено сърце от любовта. Денят залъгва или разсява черните мисли, нощта ги събира под крилото си, като квачка пилците си... Тоя таинствен мрак под дърволяка, тая тържественост на нощта, това дихание на вечерните цветя - всичката тая коварна обстановка разбуди, като рой пчели от кошер, цял облак възпоминания в душата на Райна, парливи като пламък и мъчително-сладостни до нетърпимост. Всичко оживя пак, доби образ, глас, движение, душа: разходките под сенките, цалувките, сладките приказки, въздишките, щастливите смехове, що огласяваха въздуха, златни планове за бъдащето - всичко това из един път възкръсна в ума й ясно, рязко и неотразимо пленително! Бедното й сърце се залюшка пак, застена, закъса се безумно и запуща кръв из раната си... Райна се разтрепера като безпомощно дете, затули с ръце очите си и се тръшна на тревата отчаяна. Глухи ридания и хълцания изпълниха тишината... Един източен поет е оставил стиха: "О, спомени, защо не мога да кажа и вам сбогом?" Днешната неожидана бодрост по прочитането писмото не беше състояние нормално. То биде минутен плод от усилията на разума, самоизмама, преходно и фалшиво тържество на волята въз правата на сърцето... Първият му протест разби в пух и прах цялата верига от резони, доводи и заключения и ухищрения на студения разсъдък... Уви, страданията и стоновете на сърцето са може би условия, необходими за правилното дишане на тая вселена. Наближаваше май, тържественият срок! Една небесна заря от надежда блесна пред Райна. - Кой знай, ако би... - пошушна си тя в най-дълбокото дъно на душата. И сърцето й се тръшкаше до болест при всяко изгърмяване на файтон. Май дойде и замина, а Искров не се яви. Между това и леля й се помина. Подир изпитите Райна напусна училището и реши да напусне и града, в който не можеше да живее. По-после може би и живота... В това време един търговец, еснаф човек, й поиска ръката. Тя прие без размишление и отиде под венчилото с една усмивка на лицето и с един гроб в сърцето. Мина се година и нещо оттогава. Беше още пролет: 22 юни. На сутрешния ден щяха да станат избори за депутат в X... ската избирателна околия. Рояци агитатори кръстосваха селата и вълнуваха умовете на избирателите. Двоицата кандидати, предни членове от двете враждуващи партии в страната, развиваха страшна деятелност в навечерието. Те лично заобикаляха селата, пръскаха в изобилие красноречиви слова, програми, обещания и подарки и се надваряха в ловкост и хитрина. Всичките избирателни пружини бяха турени в действие, гъделите на простия народ бяха внимателно издирени и галени, за да спечелят гласа му. От своя страна и селяните, разделени на два лагера според кандидатите, еднакво бяха застрастени в тая борба. Те напуснаха полските си работи, за да се приготвят за утрешното гласуване. Шумни и крамолни събрания ставаха пред кръчмите. Те правеха втор избор тая година: първият беше касиран в Пловдив. Привържениците на касирания кандидат приеха това като плесница, дадена на тяхната чест и с двойно рвение залягаха да възтържествуват пак. Същият въпрос на самолюбие разпаляше енергията и на противния лагер, решен да спечели избора за своя кандидат по всеки начин. Борбата на всяка минута земаше по-остър характер. В този ден вечерта пристигаше един файтон в село С..., едно от трите избирателни средоточия на околията. Файтонът спря пред вратнята на попа и един момък, цял покрит с прах, слезна и влезе свободно в двора. Две едри кучета, които лениво лежеха татък, се фърлиха на него, но като познаха приятел на къщата, върнаха се на местата си. Гостът се спря под стряхата на пруста, отърси с кърпа праха, който застилаше дрехите му, лицето му, косата му, така щото цветът им се не познаваше. Кога се избриса хубаво, яви се около трийсетгодишен човек с умни очи и лице уморено и повяхнало, с черна гъста коса, такава пак брадичка, изострена, и с изящни движения. Той беше Дончо Искров, един от кандидатите. При първо дохождане в Пловдив, както видяхме и в писмата до Райна, той намери добър прием и поприще за бръз напредък; в скоро време значението му порасна в обществото, а заедно с това и честолюбието му. Райниният образ забледня в мислите му. Много нищожно и тясно му се видя розовото мирче, създадено от любовта му, пред новите кръгозори, които разтвориха широко портите си на славолюбивата му душа; ролята на тъмен самодоволен любовник малко му се усмихваше вече. Той жаждаше да стане деятел, едно гръмко име в България, а такова нещо само политиката можеше да даде и той се фърли стремглаво в политиката, за която не беше ни призван, ни готвен. Райна съвсем биде забравена: тя не беше спица в колелото на неговата фортуна... Той даде кандидатурата си в най-крамолната и опасна колегия, противник му беше един изкусен и кален демагог. Искров не се стресна от това и се фърли мижишката в мътилката. Вихърът го понесе... Яростната борба траеше вече няколко месеци. Той беше ангажирал всичко в нея: честта си, бъдащето си, отмъщението си. Принципите останаха на заден план в мислите му... Тя застрасти целия лагер на противника, който имаше и властите за помощници, доби още по-жестока форма. Искров приимаше хиляди удари отневиделица, без да може да ги върне; клеветата го запръскваше с кал, мрежа от интриги спъваше всяка негова стъпка; той не падаше и не се спираше. Той беше отровен, уморен и потрошен и още по-решен да надвие. Енергията му растеше. Целта му го галванизираше. Депутат! Всичкият свят беше за него в тая дума... Подир нечеловечески усилия щастието му се пак усмихваше. В навечерието той доби надмощие. Отвред известията бяха превъзходни. Ежеминутно Бажаклиев, противникът, губеше почва. Тая вечер той довършваше в С... заобиколката си. Селяните го посрещнаха с любов. Всички щяха да гласуват за него. Като си лягаше, той си каза: - Утре тържество блестяще над враговете. Една нощ ме дели от победата ми и тя ми е нужна като въздуха, що дишам... Само да се осъмне утре. Но той не можеше да задреме. Приближаването на съдбоносния ден държеше будни всичките му мисли. Понякогаж смътни безпокойства, като проходни мъгли, минуваха през ума му... Тоя мрак, дето го заобикаляше, виждаше му се като една враждебна нему стихия. Нощта често разваля онова, което денят прави, и приготвя следуващия ден по мрачната фантазия на прищявката си. За кандидатите последната нощ пред избора прилича на една съмнителна любовница, която не видиш: всяка минута може да донесе една измяна. Затова, за да не бъде изненадан, когато вече е късно, той беше оставил в по-важните и ненадеждни села хора, които да бдят тая нощ и при най-малката опасност да летят тук, за да земе потребните мерки. Той цяла нощ слухтя дали не ще чуе някакво тупуркане на кон. И не спа. За щастие, нема лошо известие. Съмна се. Настана и великият ден за Искрова. Селото се пълнеше с избиратели, които на тумби-тумби идеха от околностите. Попът и кметът час по час влазяха и съобщаваха, че всички села искат бюлетинчетата с негово име. От прозореца си той видя, че се устроява бюрото в черковния двор. Името му, повтаряно често в мълвата, достигаше до слуха му. Сърцето му болезнено-радостно трепкаше. Тълпата ежеминутно растеше и се валяше на урната като пчели, които се роят на едно дърво. Тържествуваща усмивка озаряваше бледното му изпито лице. Подир пладне едии кон изтупурка на двора. Сърцето, на Искрова трепна от страх. Тозчас един селянин влезна, покрит с прах и облян с едър пот. Той едвам поимаше от умора и си отриваше челото с шапката. Искров позна селянин от Ж... - Бай Стойчо, как допадна тъй? - Ами ти пометна ли се? - бяха първите думи на запъхтения селянин. - От какво да се помятам? - Как, ти не си пратил книга на кмета, че се теглиш? Искровата коса настръхна на главата му. Той се страхуваше да разбере всичкия ужас, който криеха тия думи. - Аз не съм писал нищо на кмета и не съм се отказвал!... Той нали знае? Стойчо плесна ръцете си в знак на отчаяние. - Тогава кметът ни излъга, изневерил ни е, господин Искров! Рано днес той разпрати хабер по всичките къщи, че приел писмо от тебе, как че ти се отказваш и молиш да дадат глас на Никола Карадимов, който е пак от нашата партия... - Как! Това е ужасно! Кметът е измамен от Бажаклиева или е подкупен! Двесте гласа са там сигурни - изкрещя Искров. - Това и аз си премислих и зачудих... Но какво да правим? Селяните нали повярваха! Кметът сам ходи с помощника, та им четоха писмото ти... Какво да кажа, докачиха се, нажалиха се много... Всички казаха: "Ние за Искрова само гласуваме, за другиго крак не местим. Ще ядем да си гледаме работата". И се разпиляха по къра. Аз гледах, гледах, па като рекох, чакай я да ида да обадя на този божи човек... Искров се фана за челото като гръмнат. Изборът се следваше кротко, редовно. Едничкото име, което слушаше в мълвата да се произнася, беше неговото. Тия бедни избиратели бяха щастливи, че го избират, и поглеждаха дружески и гордо към прозореца му. Те не подозираха, че зданието, което те градяха от една страна, от другата се ронеше и подкопаваше. Само Искров знаеше ужасната истина и един за всички изпитваше удара, преди да настъпи. Сега му ставаше противно и името му, което вписваха в бюлетнните, и избирателите, и усърдния дядо поп, който сновеше като една сувалка из множеството: всичко му се струваше жалка, глупава комедия, подигравка с него, която не можеше и нямаше, право да спре. Това зрелище го туряше на мъки. Той яхна един кон и излезе из селото. Полето беше доста пусто. След два часа пътят му го докара пред село Г., избирателен пункт, предан на Бажаклиева. Краят на селото беше съвсем пуст, очевидно всичкият свят се беше събрал на противоположния край в школото, дето беше бюрото. Слънцето печеше силно и конят се умори, та Искров отседна на края при една затворена бакалница, за да си почине на сянка. Той върза коня и приседна на одърчето. Той се озърташе безцелно и разсеяно. Ненадейно погледът му падна на две хартии, залепени па вратата на бакалницата. Първата беше едно възвание на Бажаклиева към избирателите, на които обещаваше златни гори, ако му дадат гласа си. Дончо не дочете и се обърна към другата печатна хартия. Тя му правеше чест да се занимава с него. Това беше един лист от съществуващия тогава ругателен сатирически пасквил. Той обсипваше Искров с такива гнусотии и клевети, щото косата му настръхна. Тук разравяха неговото минало и неговия частен живот, всичко безобразно закаляно... Той видя даже и името на Райна замесено тука... Той с ужас си помисли, че тая мерзост, пръсната в хиляди екземпляра, се чете сега в цялата страна. Дончо скъса с ярост пасквила. "Каква подлост, каква гнусота! И още има хора, които да повярват, каза си той; в това вонещо блато, което наричат избирателна борба у нас, един почтен човек не може да влезе, освен с дълбоки чизми и с нишадър-руху под носа. И подир всичките тия храчки на честта ми - падане. И защо се уврях аз в тая политика?" Той отиде да отвърже коня си. В тоя миг видя една тълпа селяни, които се подаваха от улицата. Те гълчаха шумно. Лицата им бяха разчервели; тежък дъх от пот, размесен с дъх от вино и ракия, напълни околната атмосфера. Очевидно те идеха за Искрова и както личеше по лицата им и по глъчката им, с недобро намерение. Току-що Дончо се мяташе на коня си, селяните стигнаха. - Закъде така, господине? - За нататък - каза Дончо. Двама души се изпречиха пред коня. - Какво искате? Махнете се да мина - и той бутна коня, но път му не отвориха. - Господине, ти ли съдра оная книга? - и те му по-казаха късове от пасквила, разсени на улицата. Селяните наобиколиха отвсякъде конника. Те го стреляха с враждебни погледи, някои с псувни. Той пак бутна коня. - Кажи по-напред, ти ли скъса възванието? - Аз го скъсах - отговори той натъртено. - Е, че какво ти вади очите, господине? - Не четохте ли какви са бълвочи?- каза нетърпеливо Дончо. - Бълвочи, не бълвочи, то си е наша работа. Ти защо се мешаш на селото ни? Ти Искров ли си човек! - Агитатор, агитатор - избъбраха неколцина. - Дръжте го, бре! Дончо се не побираше в кожата си. Но той съзнаваше, че най-доброто нещо, което му оставаше да направи, е да се очисти оттука. Той бодна коня в търбуха и си проби път. Тълпата се разтвори. Но в същия миг един дълъг като одялана върлина селянин, който едвам се крепеше на крака, спусна се и улови коня за опашката. Дончо се извърна. - Пусни коня, байно, какво искаш? - Хай да те водим да гласуваш с нас, и тебе, и коня ти - отговори пияният, като не пущаше опашката, в която намери опора да не падне. В това време се задаваше и друга тълпа селяни; положението ставаше крайно неприятно. То стана опасно, когато един от селяните извика: - Тоз е бре, тоз е Искров, поганския син! - Долу Искров! - извикаха други. - Долу от коня! Свалете го,бре! Той няма право с кон да стъпа на нашия топрак! Сганта нарастваше и грухтеше около него и се възбуждаше от шума си; сопите се махаха застрашително. Но пияницата не пущаше коня. На Донча притъмня пред очите. - Пущай коня, бре! - изфуча той, издърпа една тояга, която някоя пияна ръка оставяше да клима над главата му, и перна дългия селянин през лакътя; тоя изпусна опашката с болезнен вик и се сгромоляса гърбом, като свали троица души зад себе си. Това беше сигналът. Сопите замахаха, няколко се стовариха на Дончовите плещи, повечето прие конят, който се разскача подплашен, разсипа живата стена и фукна нататък. Тълпата го погна с яростно реване. Дончо не видеше къде бяга; болките от приетите удари се усиляха, ръката му не можеше да се помръдне от болест; стора му се, че е строшена. "Само това ми липсва: да ме убият като куче с тояга!" - помисли си той. Няколко камъни префърчаха над главата му заедно с псувните на гонителите му... Вечерта Дончо пристигна при К... ските бани, дето беше решено да чака резултата на избора. Уви, той сега го знаеше хубаво какъв е! Тия бани чрез славата на лечебните води и по красотата на местоположението си бяха привлекли, както всяка година по това време, голямо множество гости от разни страни. Той се затвори в стаята си, легна на очи и стоя дълго време в това неподвижно състояние. Той не иска да се види с никого. Човечеството му беше опротивяло, и сам на себе си. По полунощ на вратата му се почука, той отвори. Влязоха агитаторите му от разни пунктове, пристигнали в едно време. Всеки носеше бележка за резултата на гласуването в пункта си. Дончо събра дадените нему гласове и излезе сбор 1161; събра гласовете на противника си и доби число 1162! Дончо прочее пропадна с един глас! От двестата верни избиратели в Ж. ни един не беше ходил в пункта П. да гласува за Карадимова! Интригата беше сполучила. - Изборът не важи... Касирайте! - Оставете ме! Тая нощ той има бели косми. Сутринта рано-рано той излезе на полето. Зората се пукаше. Розови огнени облаци с пожарна светлина блещяха на изток; останалото небе беше чисто в млечен син цвят. Околните зелени хълмове и долини спяха още под росицата си, тихият въздух мълчеше. Жива душа нямаше наоколо. Далеко на юг полето тънеше в тънка ефирна мъглица. Утринната хладина и свежест бяха упоителни. Природата доспиваше последния си златен сън под росната цалувка на зората. Когато минуваше из една пътека, от двете страни обраснала с кичести брястове, която извиваше край една усамотена гостилница, един прозорец се отвори и две женски глави се показаха там, вероятно да дъхнат утринния свеж въздух. Дончо неволно се затули зад шумака като един престъпник, който се крие от всеки поглед. Той не позна кои бяха дамите, но сърцето му се сви сладко-болезнено. Едната от тия глави, глава миловидна, му се стори като позната. Тя приличаше, на кого тъй сладко приличаше тя?... Дали не беше Райна? Той се цял потресе. Едно чувство на неизразима скръб, срам, съжаление го обзе ненадейно, образът на любимото някога същество, отдавна засипан в душата му под пепелта на политическите вихрушки, оживя и грейна очарователно хубав... Но той се не обърна и заскори повече, заслонен от дърветата. Но кога отиде нататък, някаква неодолима сила го накара да се повърне и да се удостовери коя беше тя. - От Пловдив са дошли - отговори ханският слуга. Той клюмна глава съкрушено. Той реши днес цял ден да се скита из планината, никой да не го види и той никого да не види. За щастие кърът беше още по-безлюден. Той влезе в едно селце, на което бялата черквица ярко се белееше, обляна от първите утринни лъчи, и в първата отворена кръчма поиска ракия. Кръчмарят му наля стъкълце, по селски обичай. Дончо го люхна на един дъх. - Налей пак! И той изпи другото стъкълце. - Господине, кой се избра? - попита кръчмарят, който си триеше гурсливите очи. Той не познаваше Искрова. - Бажаклиев. - С много ли гласове? - С един глас повече... - Тюх бре! Ух да го земе дявол! В тоя миг погледът му падна на стената. Там бе залепен Бажаклиевият пасквил, който бе видял и в село Г... Той изскърца със зъби и изскокна. Той се не побираше в себе си, той беснееше. Той ще трябва да чува от стотина доброжелателни уста удивления, съжаления и възклицания, колкото безполезни, толкова и досадителни. А присмивките, а ирониите? Навярно мълвата за случката с пияните селяни досега е облетяла целия Пловдив - "добра реч надалеч, лоша - още по-далеч" - тя е порасла до гигантски размери и името му е предмет на весели разговори, даже и между съпартизаните му. Той сам би се смял на това приключение, което наумяваше едно подобно на Дон Кихота, ако да не носеше на тялото си синилата на селските сопи. Той беше сега унизен, смешен. Как той би желал да се измъкне от тая смрадна арена, която не беше неговото поприще, в която случайно и безразсъдно бе попаднал!... Но при такива обстоятелства беше ли му възможно да се оттегли с достойнство, без да стане за смях? Един изход му оставаше само да излезе из това глупаво положение: да продължи борбата още по-яростно - да не остави неприятеля си с един дрипав глас повече да влезе в камарата, да не капитулира и да го накаже за фалшификация, да унищожи избора, да превземе третия избор с юруш и да победи! Трябва самолюбието му да се спаси... Самолюбието! Колко жертви той му принесе! Той отдавна не знаеше мирен сън... А сега пак борби и борби отвратителни! Как би си отдъхнал да имаше как!... Но не, фана се на хорото, трябва да го изиграе; жребият е фърлен... Потопен в тия тежки мисли, които го не оставяха да погледне трезво на положението, той се озова на планината, там седна на един връх. Ракията го не фащаше. Питието е способно само слабите, случайните ядове да удави, големите - него удавят. Дончо се простря на гърб, потопи погледа си в небесната синева и въздъхна дълбоко. Дълго той следи там белите разкъсани облачета, прилични на неговите разбити надежди; гони игривия полет на лястовичките из въздуха; гледа валсирането на едно облаче мушици над главата му; видя вече врабчета на клончето как цвъркаха весело и се цалуваха с човките си. Как беше тих и безбурен животът на природата! Каква хармония божествена царуваше в свободното пространство! И какво беше в душата му! И защо всичките тия тревоги! Дойде му на ум за Райна, за незабвените часове с нея, за любовта му, лампада, угасена от веявицата на честолюбивите страсти. В тоя вихър той разпиля безплодно цял капитал от нравствени сили, воля и енергия, разнесени нахалос, като семето, което един неопитен сеяч пръска във ветровито време. А тая любов може би предпазила би сърцето му с бронята си от похабяване, душата му - от преждевременно обезверяване в доброто и идеалите на младостта си. И представи си той едвам сега, как подло постъпи с тая любов, как безумно ритна щастието, което му се изпречваше на пътя. Но късно, късно се сеща... Късно прогледа и откри заблуждението си... То е сега непоправимо и съжалението безплодно. Тя е сега чужда. * Слънцето трептеше вече над зелените бърда на запад, когато Дончо се завърна. Кога минуваше пак край брястовете пред гостилницата, един от прозорците й се отвори и някой го извика по име. Дончо стреснато погледна. Прозорецът бе същият, който и таз сутрин се бе отворил... Но вместо главичката на хубавата пловдивчанка, която тъй странно приличаше на Райна, той видя там един червендалест, дебел, тлъст образ с късо стригани мустаци и две големи ръце, които му махаха. Дончо позна г. Рача Капинов, кършиакалият от Пловдив. Г. Капинов беше влиятелна личност и разпален привърженик на партията, на която принадлежеше и Дончо. Затова той не можа да откаже и влезе при него. При това тикна го и скритата мисъл да види младата дама, която възкреси тъй сладко в душата му образа на Райна и цял свят от чувства нови и необясними. Както знаем вече и по писмото на жена му до Райна, г. Рачо Капинов телесно не беше твърде тънък и деликатен човек. Той силно наумяваше двете лебеници и вулкана, които представляваше един герой на Любена. Трябва да кажем, че г-жа Капинова беше доволно честита сега, защото съпругът й по едно чудо беше се запалил от политически бяс и затова беше значително поспаднал. Прочее вчерашният избор с нещастните си за Искрова и партията последствия беше внесъл бурни и съкрушителни тревоги в душата на почтения г. Капинова. - Ела, ела, господин Искров, цял ден чакам да те видя, че ще се пукна... С един глас! Тюх бре! Тоя калпазанин, Бажаклиев, работил с лъжливи писма! Виж, брате мой, как се подиграват с простия народ, с бедното просто население, което с кървав пот работи и плаща данъци на това калпаво правителство и на пашата... Долу Румелия! Е, какво мислиш да правиш сега? Тоя избор е калпав, касирай го, чуваш ли? Умирам, ако не сториш това. Бре, проклети син, с лъжливи писма!... Касирай, касирай, омий честта на нашата партия... прослави я!... Плюй в лицето и на Берлинския конгрес, и на Бисмарка, и на Бажаклиева! Долу Румелия! Долу! Долу!... И г. Капинов се повече и повече се разпаляше и изригваше един ураган от мълнии против неприятеля на партията, Бисмарка и Бажаклиева... Диханието му ставаше по-силно и по-вулканично и пот заливаше лицето му. Даже и появяването на госпожа Капинова не уталожи доблестното негодувание на мъжа й. Госпожа Капинова, жена на трийсетгодишна възраст, с въздълго, тъмномургаво и приятно лице, с весел поглед, с добродушна ирония на устните, се здрависа приветливо с госта. - За избора ли приказвахте?... Ех, здраве да е, бял кахър - каза тя насмихната. - Какво здраве, какъв бял кахър! Тук живот има, тука е честта и славата на нашата партия в игра... Да касира, да касира, оня бербантин да го смаже... Да им кажа аз тям една автономия!... - викаше пак Рачо, пламнал изново от патриотически жар. - И аз съм с намерение да подам касационна жалба - каза Искров. - Кога? - Щом ида в Пловдив. - Кога ще тръгнеш за Пловдив? - Тая вечер още. - Тръгвай по-скоро, касирай, касирай, касирай! - Вижте го, вижте го, господин Искров, наш Рача, какъв е станал разпален политикаш, да му не са уроки, това му помага... - изсмя се госпожа Капинова; - и кога спи, и кога яде, се за партията... Днес се е препирал два часа с Райна да му каже "бяла" ли е или "червена"... Досрамя ме от гостенката. - Отрязвам си главата, че тя е "бяла"... - извика г. Капинов. При името на Райна Искров се потресе. Нима наистина Райна е видял днес? - Коя Райна? - попита той развълнуван. Неда Капинова отговори, като впиваше очи в Искровите: - Г-жа Бочева, вехти приятелки сме, приканили сме я на гости. Нямаше вече съмнение, Райна е тука сама! - Излезе одеве с Петричка и Танка, моите щерки, да се разхождат... Къде бързате? И тя скокна, като да задържи Искрова, който стана, цял почервенял. Отвън се чуха ясни гласове. - Ах, ето я, ела сега тука, госпожо, да се признаеш и пред г. Искрова, че си от нашите, не ме сърди вече... - извика весело г. Капинов към една дама, която влезе с две гиздави момиченца. Искров остана като прикован. Райна беше очарователна. Пак тая златиста разкошна коса, сега навита на корона на главата; пак това антично изящество в чертите и профила на миловидното й лице; пак тоя страстен, дълбок поглед, станал пленително-меланхоличен. Черното облекло, което и сега носеше, открояваше още по-художествено бялата й шия с попълнените и доразвити форми на стройната й снага. Пак тая хубост, но в разцвета си... Райна застана смаяна, цяла пламнала. Нещо безконечно скръбно и сладостно светна в погледа й... Те си подадоха ръка едновременно, но на Искрова гласът се сфана и той глухо избъбра нещо неразбрано... Райна показа малко повече самообладание. Тя проговори няколко думи с високо-вълнуващи се гърди; но и тя млъкна и само блясъкът на овлажнелите й очи продължаваше да говори. Тогава добрата госпожа Капинова, която от една минута насам се любуваше на смущението, в което се намираха двамата млади, дойде им на помощ... Дончо узнаваше, че Райна е вдовица от шест месеца вече! Райна е свободна! Една небесна радост огря бледното му лице. Тая среща подир толкова раздирателни и отровни вълнения фърляше душата му в ново - радостно и освежително като зората... Той не беше на земята... Един нов свят, който считаше вечно заключен за него, се отвори с всичката си обаятелна перспектива... Всичко досегашно изчезна като дим и вселената се изпълни само с образа на очарователната вдовица. След един час Искров дойде да каже сбогом на г. Капинова. - Хай на добър час и касирай по-скоро. - Аз няма да касирам, аз не отивам за Пловдив. - Ами за къде? - За родния си град. - Що ще правиш там? - Ще се венчея. - Как, няма да касираш? С кого ще се венчаваш? - извика в негодувание Рачо. - Гостенката ни грабна - обади се засмяна и със сълзи на очите от щастие госпожа Капинова. * Дончо и Райна пристигнаха благополучно в родния си град, дето се венчаха. Там се поклониха на всичките места, скъпи тям с някое възпоминание за любовта им. Дончо не стана знаменит политик, но стана полезен човек в своята област. Често после, когато станеше дума за тоя знаменит избор, Дончо засмян казваше на близките си: - Вие напразно го наричате мое поражение. Аз и досега не вярвам, че съм излязъл погубаш из тая борба. Моят противник спечели един глас, който му отвори камарата; аз спечелих един ангел и той ми даде небето... 1888 Иван Вазов

Eлин Пелин Иглика

Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бръз, който кипеше и обновяваше всичко на-около.

Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:

— Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си!

— Мъркушке, ще те ударя!

Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцуики и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.

Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:

— Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.

Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.

На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.

Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и си пееше.

Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и тревожно задрънка.

Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.

Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от умора.

— Добър ден, моме! — каза той със силен и бодър глас, като я видя на камъка.

Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар тя виждаше вече два пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад, едър, висок човек с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.

Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.

— Къде забърза? Виж, забрави си цветето — обърна се към нея той като към дете и й подаде китката.

— Хубави цветя си набрала!

Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от лицето си, като говореше:

— Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из храсталака... Тю, че горещина!

Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.

— Чие си момиче? — попита я изведнаж той.

— На Никола воденичаря.

— Значи, имате воденица?

— Не, ами... тате стои на чужда.

— Е, нищо. Се едно.

— Не е се едно — отговори Иглика и се усмихна.

— Как ти е името?

— Иглика.

— И момичето хубаво, и името му хубаво. Горският шеговито я тупна по страната. Иглика почервеня от срам. Искаше й се да побегне, но остана.

— Колко овци пасеш? — запита стражарят и седна на един камък.

— Единаесет.

— А кози?

— Деветнаесет.

— И ти една — плесна ръце стражарят и се засмя весело право срещу лицето й.

— И аз една, та двайсет — отговори бързо и шеговито Иглика и облите й млади гърди, кипнали под тесните дрешки като узрели плодове, се развълнуваха от тоя весел смях.

— Много си весела, госпожице — рече горският, като се удари по бедрото.

— Ти гражданин ли си? — запита го Иглика, на която думата госпожице прозвуча странно и смешно.

— От сред София съм.

— У — зачуди се Иглика с детска наивност. — Аз да съм като теб, никога не бих оставила града. Там е по-хубаво.

— Не, лъжете се, госпожице! Мене повече ми се харесва да живея в село, защото има хубави момичета. В града такива няма. И съм рекъл, като се женя, да си избера мома от село...

— У! Нима не си женен? — зачуди се още повече Иглика, която слушаше внимателно горския и непрестанно гледаше неговото червено хубаво лице. — Човек с такива големи мустаци и неженен!... Лъжеш!

Горският се изсмя високо, после попита ниско, като приглади мустаците си:

— Ти имаш ли си любовник?

— Бре, не те е срам! — отговори му Иглика. — Аз съм още малка.

И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.

— Малка си, ама на. Аз щом те видях, и те залюбих — каза стражарят и погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.

— Да имаш да взимаш! — отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като подгони стадото си.

— Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш, нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш вече — каза след нея горският.

Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като прикриваше голите си обли крака, прижурени и издраскани. И като наметна пушката си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил изкусно примката си.

Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не се среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя,като изкара стадото, сама не разбра защо се намери пак на същата полянка.

— Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види, как смее да приказва така! — оправдаваше се тя.

И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие венец.

Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята, както вчера.

Но днес тя им приказваше за горския стражар.

Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещеха срещу слънцето като златни. Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с оная малка песенчица, пълна с тайнственост за детското въображение и прилична на сън.

— Калинке-малинке! Кажи ми, накъде ще се оженя?

Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.

Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.

Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.

— Добър ден, момиче!

Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.

Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.

— Защо го не доплетеш?

— Дай ми го! — дръпна го из ръцете му тя.

— На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.

— То не се знае — отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й стана жално.

— Къде е дядо Мартин? — попита тя внезапно.

— Преместиха го.

— Колко беше добър той!... И какви шарени хурки знаеше да прави!

— Добър! Разбира се... Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!

Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:

— Да искам, мога да те изям. - Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.

Настана неприятно мълчание.

— Какво се замисли? — попита горският. — Седни си увий венеца.

Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.

— Като се сърдиш, по-хубава си — каза горският. Иглика пак не отговори.

Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута й.

Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.

— Какъв си! — каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.

Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.

— Хвърли ми го в устата.

Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.

— Видя ли!

— Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча — каза горският.

Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в играта. Тя си отвори устата.

Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.

Иглика го схруска със смях.

Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея, една по една, и да я загражда.

— Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.

— Остави врата, че не мога да изляза, ей! — каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.

— Ето, това е нашата къща — каза горският, като я обгради — и ти си, да речем, моята невеста.

Той загледа момичето в очите продължително като орел, който следи от висинето малката полска мишка.

Иглика отклони поглед настрана.

— Е, притрябвала ми е такава къща. Малко дъжд, и ще се стопи! — каза тя.

— За тебе аз друга ще направя. Стига да ме вземеш — рече стражарят и й хвана ръцете в своите могъщи лапи.

— Пусни ме! Ти ме лъжеш! — почна да се тегли Иглика.

Тогава горският я прегърна като дете в силните си обятия и захвана да й говори с тих и нежен глас:

— Иглико, ти си хубава! Ти не си вече малка. Цяла мома си! Аз те обичам и искам да те взема. Там, в града, ти ще бъдеш като царица. Най-хубава от всички. Ще ти направя дрехи, каквито поискаш, и ще ти дам всичко, всичко. Каквото кажеш.

Иглика, предадена, изгубена, се отпусна на гърдите му като младо заклано теленце, стопена от нежностите му, примряла от срам, магьосана от думите му.

— Кажи, искаш ли ме, Иглико? — шепнеше над нея горският и в чудната тишина на тоя пролетен ден неговите упоителни слова идеха до нея като от небето.

— Искам те, искам те — едвам проговори тя.

Горският тихо и неусетно я сложи върху тревата на топлата земя.

Привечер, когато тоя хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика вървеше с наведена глава след стадото си и го закарваше към село. До нея вървеше с пушка през рамо горският, едър два пъти колкото нея, и й говореше:

— Ти бъди спокойна. Утре пак изкарай стадото там. Тая неделя всеки ден ще се срещаме. После ще се годим и тогава вече лесно.

Иглика го слушаше доверчиво и детинските й мечти рисуваха едно чудно бъдеще, в което тя се губеше като мушица в златна паяжина.

На другия ден тя пак закара стадото си там, на същата поляна.

Денят бе хубав и топъл като вчерашния. Но Иглика не пееше вече и не подвикваше на овците, които кротко си пасяха из шубраките. Тя седеше на големия камък като на трон, босонога, гологлава, с хурка в ръка, прилична на осиротялото царско момиче от приказките. Очите й бяха втренчени в далечината надолу, дето се виеше пътят за към гората. Щом нататък се мернеше човек, тя скачаше пъргаво, като дива коза, изправяше се на канарата тревожна, примираща от вълнение и гледаше дълго надолу. Погледът й се замъгляваше от напрежение. Тя изтриваше очите си и като им правеше сянка с ръка, гледаше пак. Ноздрите й се разширяваха, душата й се вълнуваше от сладък и необясним трепет.

Цял ден прекара тя в трескаво очакване, но горският не дойде. Китката на страната й увяхна. Вечерта тя се върна със стадото си сломена и отчаяна. На другия ден тя отиде пак на същото място и пак чака. Но напразно. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете й. Кротките овци идеха смирено при нея, гледаха я спокойно, дълго, и в техните безстрастни погледи личеше тъжен, мълчалив приятелски въпрос. Но Иглика ги не милваше, не им подаваше трохи с ръката си и те я заминаваха с тежка въздишка.

Горският пак не дойде. Той не дойде и на четвъртия, й на петия ден. Вместо него дойде старият дядо Мартин.

— Пак ли ти, дядо Мартине? Ами другият? — попита зачудено и с трепет Иглика.

— Той си отиде във Варненско... Преместиха го там. Жена му била болна. А ти как си? — запита добродушният дядо Мартин.

Иглика не отговори. Главата й се замая. Тя седна зашеметена на камъка.

И бедното й малко сърце се сви от такава мъка, каквато никога досега не бе изпитвало.

Хаджи Ахил Портрет Кой не е слушал за знаменития бръснар от град Сопот? Всякой, който е минал оттам или просто се е разговарял в празните си часове при весело настроение с някой жител от Сопот, непременно трябва да е чул нещо за хаджи Ахила (аз тъй ще го наричам). Вред, отдето е минувал слепият песнопоец и артист Колчо, трябва да е оставил някаква приказка или анекдот за моя герой. А Колчо е пътувал навсякъде. Колко весели събрания е занимавала личността и странностите на хаджи Ахила! Колко духовити изречения на хаджи Ахила обикалят из обществото! Обикалят и се изгубват без следа. Защото хаджи Ахил е един беден бръснар, един вид полуграмотен Фигаро, който е чел само сънотълкувателя, Мартин Задека и библията, не записва това, което ражда главата му, и не чувствува силно желание за безсмъртност при всичкото си убеждение, че е голям човек. Не. Той е безпечен в живота. Всичкото му славолюбие се заключава в приобретението на повече бради за обръсване и в сваряването повече кафенца по пет пари. Да, обича още страстно достойната си жена "баба Ева". Булгарйята си обича повече от баба Ева. А виното обича повече от булгарйята. Както видите, малки слабости... Та кой няма някоя слабост? Наполеон обичаше без мярка емфието. Александър Велики - питието. Суворов имаше слабост да кукурика като петел. Ное, праотецът, и той споделяше страстта на Александра Велики и на хаджи Ахила. А хаджи Ахил, както казах и ще докажа, е забележителна, необикновена личност. Всичките, които го познават лично, имат впрочем разни мнения в това отношение. Едни го считат луд. Други го считат пияница. Трети - философ. Читателите могат да кажат и те своето мнение, когато изчетат това, което сега захващам. * Пристъпям към портрета на героя. Хаджи Ахил днес е на 66 години; ръст повече висок, отколкото среден; очи тъмносиви, проницателни, в постоянно движение и често с поглед иронически; лицето му е широко и почти четвъртито по причина, че двете бузи малко по-горе от линията на брадата увисват и придават някаква приятна симетрия на образа, който без подстриганите мустаци, що го украсяват, много би приличал по формата си на образа на Горчакова. Челото му е широко и е набраздено успоредно с черните големи вежди с дълбоки бръчки и дипли, каквито се виждат по челото на статуята, която представлява Сократа. Хаджи Ахил преди войната носеше черен фес, форма от епохата на покойния султан Махмуда, който фес вероятно най-напред е бил съвършено ален, а после, от безчислените превапсувания, на които се е подхвърлял, се е преобразил и изменил постепенно шара си: от ален е станал ясночервен, после тъмночервен, после ясноморав, после тъмноморав, после възчерен, после черникав и най-после чер. В делнични дни хаджи Ахил ходеше с безкрайните си гащи - карвани, с безчислени стереотипически и неунищожими дипли, - а в големи празници обуваше сукнените си кафяви шалвари, нашарени отпреде, отзади, под пояса, над крачолите с тънък чер свилен шийрит, изобразяващ разни своенравни пера, шарки и арабески от доволно съмнителен артистически вкус. Но тия шалвари, ако и да се гледат и днес съвършено нови, са твърде от отколешна дата и са играли важна рол в съществуванието на героя ни. С тях той се е ергенеял и е пленявал красния пол вред, отдето е минувал; с тях сполучи да очаровае първата си съпруга и да се венчее с достойната "баба Ева". С тях е ходил по света. Те са пътешествували по Мора, по Босна, в Цариград, в Букурещ, на Божигроб: възкачвали са се на гора Тавор, видели са нура, посетили са далечни земи, присъствували са на чудни събития. Те крият в себе си толкова старинни, мили възпоминания! Те се свързват с далечните епохи на младостта и пътешествията на хаджи Ахила. Затова и днес, когато ги обуе и се препаше с дамаскинския тараболуз, той приема извънредно тържествен вид; погледът му е важен и много знаменателен и вървежът му е тежък и процесионален. Чибукът му, и той има своето блестяще минало; той му е бил подарен преди 35 години от йерусалимския игумен Никита във време на поклонението. Булгарйята му, и тя има почтена възраст. Тя е купена преди много години на някой панаир в Македония за стойността на едно ножче, но той често уверяваше, че тя е рядкост. - Тя не свири, а хоратува - казваше той с гордост. За да довърша портрета му, ще прибавя, че хаджи Ахил се запецваше винаги, когато трябваше да произнесе гласната "а". Но тоя недостатък повдигаше още повече красноречието му. Но най-чудна беше къщата на хаджи Ахила. Казват, че той горния й кат го преправял двайсет пъти и се успокоил само когато го видял в такъв вид, какъвто беше създала фантазията му. И наистина, това беше една фантастическа постройка, неподчинена на никаква известна архитектура, на никакъв приет план. Гражданите й даваха име кулата. Стълбите, които водеха към тоя кат, се извиваха витлообразно и капризно и излизаха на едно тясно коридорче; то от лява страна даваше вход в полукръгъл балкон, обграден с дървени коническовръхи пречки и висящ открит въз двора; отдясно беше вратата, половината от стъкло, половината от дъска, изработена марангоз, която ввождаше в единствената стая на тоя горен етаж. Таз стая беше окичена, наредена по един причудлив и странен начин. До самата врата имаше ракла с дървена решетка. През нея се виждаше в естествена големина статуята от гипс на едно дете, което пишеше на книга, подпряно с лявото си коляно. В целия град това беше единствената и първата гипсова статуя. Отде беше я донесъл? Но това гипсово дете беше най-привлекателното зрелище. Мъже, жени, деца идеха да гледат и да се чудят! А хаджи Ахил ги побутваше и им казваше да не говорят, за да не смутят мислите на пишущото дете. Насред потона, изработен, напъстрен с разни резни, вапсан със сини и червени краски, блещеше прилепено голямо околчасто огледало, неизвестно за каква служба турено там. Надясно до разноцветния прозорец въз една масичка стоеше закована панорама, на която всеки посетител беше обязан да погледа, щом влезне. Хаджи Ахил важно и тържествено хващаше да върти ръчката и отвреме на време извикваше поучително: - Севастопол! - Боят на Московеца с Ингилизина... Виж харно московците: шапките им приличат на кубето на "Света София"... Бил съм и там... - Ето, Горчаков и Менчиков! Тия са генералите руски... Капитанът ги познава... Виждал съм ги на Божигроб... Кога? Преди години... Гледай хубаво!... Венеция! Тя е при морето... Видиш ли каиците? - Стамбул? Това е Стамбул... Деветдесет и девет вери има там... френци, ингилизи, московци, италианци, аджеми, турци, арапи, гърци, арменци, яхудии, сиреч евреи, българи и прочее, и прочее... Видял съм Дикилиташ, "СветаСофия", Сарайбурну, Атмегдан, дето султан Махмуд изби еничерите; ходил съм на Юскюдар и на Индия... Познавам Бяло и Черно море... Мама! Ходил съм много... Стар човек съм... много зная... Учете се, дяца! -Москва, като гори! Там московците изгориха жив Бонапарта.- Видиш ли сега черковата... то е Рома... Там е Рим папа... Знаеш ли кой е Рим папа? Не знаеш... не си чел писанието... а аз съм бил там... Познавам Влашко и Букурещ - Омер паша! Заплюй го, гледай друго. - Везувия!... Видиш, видиш ли пламъците? Видиш, ама не отбираш, нали? Везувия е планина близо до Мъртвото море при Витлеем като нашата планина... само представи си из Остро бърдо да изскача огън и пушек из сине небе... а? Тия работи ги зная на пръсти... питай ме... всичко зная. Учен човек! По стените и между прозорците бяха изобразени със светли багри различни местности и градове. На лявата стена беше изобразено с дебелашка живопис нещо по-добно на град с много натрупани къщи, тополи, сводове, минарета, кръстове, с мачти и платна от кораби, с мостове, прострени над една яркосиня поляна, която трябваше да е море. Отдолу се прочиташе надпис с полегати слова: Цариград или Константинопол (Маргарит Европейски). На противоположната стена беше изобразен почти в същия вкус друг един град и отдолу му се четяха тия слова: Граде! Граде! Великий Вавилоне! Между прозорците се чернееха изписани тополи на зелен фон. Прозорците, които гледаха към пътя, на горнята си част бяха извъртени в полукръг, по мавритански стил. Долнята им част я обличаше решетка, която можеше да се изважда. Извън, към пътя, под прозорците беше изобразено едно голямо клонесто дърво и от двете му страни стояха вързани с вериги два жълти лева с изплезени езици и с дигнати опашки. Това изображение, види се, да ласкаеше най-много славолюбието на хаджи Ахила и той с неизразимо приятно изражение на лицето гледаше на селяните, дошле на пазаря, като се запираха на пътя и изглеждаха зяпнали и с удивление тие жълти чудовища по стената. Тогава, като изважда чибука из устата си, изпущаше нагоре един стълп от дим и покровителствено издумваше: - Не се бойте! Гледайте ги, колкото щете. Те са вързани. И пак захапваше кехлибаря на чибука. Или пък продумваше им просто: - От Индия съм ги докарал. И лицето му приимаше сериозно изражение, което отнимаше всякаква възможност на простодушния селянин да се усети, че хаджи Ахил се вшутяваше или лъжеше. Ако видеше, че купът от любопитни се увеличава, той тогава намираше особено удоволствие да им дава урок от зоологията, да им описва качествата и нравите на докараните от Индия аслани, в който случай даваше пълна свобода иа богатата си фантазия; разправяше с интерес кога ги е купил и за колко; как викали продавача, в кой град на Индия това е станало например: в Джендемташ. А селяните зяпаха в устата му. А хаджи Ахил все сериозен. Но когато забележваше, че го слушаха отстрана някои граждани и хващаха да го безпокоят с нескромния си смях, той прекъсваше курса си по зоологията, оставяше слушателите си и отиваше към вратата на лавката си и като смигаше лукаво към присмехулниците, удряше с пръст върху на червеникавия си нос и избърборваше полека и протегнато, като че пее черковна песен: - То не е така, но на прости хора тъй се казва. Не смейте се, дяца... Простите хора обичат да ги лъжат, а пък аз съм учен човек! * Нещо от миналото на хаджи Ахила. Единствен представител, останал жив от многобройно домородство, той най-напред, по време на всемирните си пътувания и построяването на вавилонската си кула, е бил доволно богат търговец с ножове и сабли, които разнасял по всичките панаири на Турция. Но когато това изделие на родния му град хванало да губи покупателите си, той се отчаял и като събрал всичките си сечива и смъртоносни оръдия, струпал ги в един кът на избата си, заковал вратата и обрекъл любимите си железа на вечен плен и ръжда. От него ден той престанал да бъде вече търговец на сабли. Когато го питали някои защо е зарязал тая търговия, той отговарял философски: - Който продава смърт, може ли да прокопса? По-после нови несполуки връхлетяха хаджи Ахила. Той има злополучието да ожени едничката си осиновена дъщеря за един лукав человек, чер в лицето и в душата; той упражняваше званието на адвокатин в турските кадийници и съдилища. Не се знай що прави, що чини: но зетът успя след една година да продаде къщата на дяда си, който остана на улицата. Новият владетел на къщата има милост да построи до зида й едно тясно продълговато кафене с една врата и едно прозорче, със стени, измазани само с черна кал, снабди го с няколко кайвеничета, чашки, бричове и други дреболии и остави вътре да живее и да се препитава от работата си бедния хаджи Ахил със стопанката му; а самата къща заедно с вавилонската кула строполи, за да изгради ново здание. Хаджи Ахил плака като Еремия пред вавилонските развалини. Оттогава хвана да пие. Друго утешение нямаше. Но хаджи Ахил беше философ. Той каза: божия промисъл, и скоро се примири с новото си положение и с клетката си. Той се не отчая в нещастието и не си разби главата, както Тамерлана в железните пречки, нито свърши дните си чрез отрова, както Темистокъл. Той нема зверовитостта на първия, нито чувствителността на втория, за да даде край на едно мъчително съществувание. Ако Тамерлан да знаеше да свири с булгарйя и Темистокъл да бръсне глави, те навярно биха намерили, че има още един модус вивенди на тоя свят; че человек не умира от жалост - с булгарйята, нито от глад - с брича. Напротив. Ако биха извадили хаджи Ахила из тясното му кафене-клетка, той пак би намерил едно кътче на земята, за да се доизвършат съдбините му, или поне - една излупена бъчва да живее в нея като Диогена и да се радва на слънцето. Прочее той остана жив, но в душата му се породи и разви неумолима омраза към адвокатите. Адвокатите според него загрозяваха света. - Едно нещо господ сбърка: дето даде адвокатите - казваше той с въздишка. И си изпиваше добросъвестно чашата. * Хаджи Ахил си нареди кафенето. Както той сам, както покойната му кула, така и кафенето му биеше в очи със своята оригиналност и чудат вид. Понеже не беше измазано с вар, а черните от груба глина стени раздражаваха погледа му и събуждаха злъчката му, той реши да ги поукраси колко-годе и се захвана за тая работа с голяма решителност и с умение на познавача... Подир година посетителят, като влизаше в кафенето, остаяше поразен от необикновеното зрелище, което му се лъсваше. Всичките стени бяха облепени с шарени книги, изображения, картини, фигури, образи, библейски, исторически, комически, и всевъзможни чертежи и животни, които нямаха ни род, ни име. Да не бяха кайвениците, които висеха грациозно на стената до коминя, а до тях бричовете, забодени симетрически с тъпия си край в тясна дъсчица, чужденецът-турист, който пръв път влизаше тука, би помислил, че това е една обширна галерия на картини, едно всемирно изложение на изящните произведения на живописта по възточен вкус! И действително това беше една любопитна и удивителна сбирка от разновидни, странни, невъображаеми рисувания и картини, които само оригиналният артистически вкус на хаджи Ахила е умял да изнамери, сгрупира, разположи и хармонизира. Тук нямаше никакви категории, никакъв условен ред, никакъв рутинен план. Всичко беше налепено с едно философическо небрежение. Високото с ниското, изящното с де-белашкото, благочестивото с нечестивото, благородното с комическото; всичките противоположности и контрасти стояха тука едни до други, без претенции, без предразсъдки, равни... До историята седеше ботаниката, до богословието се смееше карикатурата; всичко се досягаше тука: до кадрото на Максимилиана, когото застрелят, стоеше фигурата на явския тигър; до главата на Александра Македонски, покрита с фригийска каска, добросъвестно висеше портрета на хаджи Ахила със заветния му султанмахмудов фес и с божигробския му чибук в ръката; до малката карта на двете полукълба, откъсната от някой Данов атлас, бе залепена коричка от цигареви книжки с името УОВ; в непосредствено съседство с щамбата на свети Панталеймона, изобазен как изменява закона на природата и залепя на магарето конска глава, беше залепена фигурата, одрана от някой илюстрован вестник, на някоя актриса, играюща канкан; до образа на Франца Йосифа и на царствената муу съпруга стоеше ръкописният образ на Крали Марка, като се биеше на боздуган с Муса Кеседжия; или пък до щамбата на новия свети Георги с моралийския фес и с арнаутска ризница виждаше се бомбардирането на Севастопол. Разнообразието на изкуството се надпреваряше с контрастите на съдържанието на това безкрайно разстилане от всякакви чертежи и от всякакви краски! Но дотука не се свършваше изумлението на зрителя. По полиците се трупаха нови съкровища от произведенията на человеческия ум! Нови чудеса смайваха погледа. Там бяха натуряни, прикрепени, изправени, сложени, пак в същия хармоничен безпорядък, хиляди изделия и вещи от метал, от дърво, от гипс, от камък, от Картон, от кост-цял един музей, представляющ във всевъзможни форми трите царства от природата в естествен или изкуствен вид. Тук се смешаха едно с друго дърводелието, ваятелството, литейството, железарството, грънчарството, техниката, изкуствата, похватността, вещината в разни видове и форми и възрасти блещяха тука: свещници цинкови, кутийки вети, табакерки изхабени, тръкалца разни, тенекиени чакръчета, брусове, статуйки гипсови, гърненца карловски, ножлета сопотски и габровски с червени ножници, губерки троянски, дървени уломки от женевски часовници, копчета черни и металически, пловдивски позлатени лулички, късове от роговете на средньогорски елен, части от слонова кост, зъби человечески, петала конски, кратунки за вода, една котка, габровски захлупци, една Венера без ръка, липовански икони, счупени огледала, цигарета, чибуци, чибучета, чибученца, наргиле с прекъснат маркуч, стъкленца главучести с балсама - фабрика сопотска - и празни флакончета с етикетите на парижки или лионски фабрики, чашки, зарфове, таблички, панички фарфорови, паласки, капъни, кафез, един маждрак, няколко саби, пищов с развален крак, карти за игра, гвоздейчета, драмове, вети календарчета, един сънотълкувател от Найдена Йовановича, една библия, пачи пера за писане, павунови пера из калоферския женски метох и безчислено множество дреболийки, нищожности и разни разности се мяркаха по тия прашни полици и свидетелствуваха за великото търпение и настойчивост на хаджи Ахила! Но при всичко това хаджи Ахил съзнаваше стойността на своите колекции и с неописуемо удоволствие поглеждаше на посетителите, които имаха добрината да се интересуват от съкровищата му и да ги изглеждат с внимание. Тогава една самодоволна усмивка озаряваше всичкото му лице и той, като изпущаше един облак дим из устата си, захващаше, както някога на селяните, да разказва на любопитните историите на всичките тия изделия: кое купил от Букурещ, кое донесъл от Божигроб, кое му счупила котката, като скокнала неблагоразумно подир някоя мишка, кое повредила с глупостта си баба Ева и тъй нататък, безкрай!... И всякога свършваше нескончаемите си разкази и обяснения със следующите думи: - Акъл - море, ум - бръснач, змия - човек! С тия думи той подразбираше себе си. Но когато съглеждаше, че някои му се присмиваха или се подиграваха с него, или не вереха, както трябва, съкровищата му, той се мръщеше застрашително и намираше тозчас някоя остра епиграма, някой приличен и поразителен отговор. Еднаж един млад руски възпитаник посред едно многобройно събрание, за да му се присмее, стори неловкостта да го попита: - Дядо хаджи, чудя ти се на ума: защо си наредил тия безделици тука? - За да се чудят гламавите - отговори спокойно хаджи Ахил. Момъкът остана като гръмнат. Общи смях. Отношенията на хаджи Ахила към съгражданите му имаха двоен характер. Той мразеше сопотненци за тяхната гордост, за тяхното лукавство и притворна набожност. Той не взимаше участие в техните междуособни разпри, в техните вечни гонения. Той не държеше партия ни на младежите, ни на чорбаджиите, които с ожесточение се бореха с всякакви оръжия: младежите с нападения и със сатири, които той намираше всяка заран залепени на вратата на кафенето си, чорбаджиите - с интриги пред турците и с жандарите. Борбата на идеята с насилието не му беше по вкуса, не му се виждаше своевременна и той стоеше чужд от партиите и по-горе от вълнението на разпалените страсти. Той печално каза веднаж на водителите на партиите, събрани в кафенето му: - С такива умове преди петстотин години изпуснахме пилето... ("Пилето" беше българското царство.) И той смукна бързо чибука, доволен, че каза една опасна истина. Той осъждаше открито пороците на съгражданите си. Той се възмущаваше страшно от набожността на някои личности, в душевната чистота на които той нямаше голямо доверие. Той със саркастическа усмивка ги гледаше из прозореца на кафенето си, като отиваха всяка заран полека и важно на черкова. - Богу се молят, на дявола слугуват - казваше той. Той им беше дал особени имена. На едного викаше Лукавий рабе, на другия Фарисей, на друг Анания, на други Кайфа, а на други Ирод и пр. Без да бъде чел Волтера или Ренана, или поне Бюхнера, той беше изгубил всяко благочестиво чувство и никога не посещаваше черковата, защото вярваше, че най-лукавите са най-набожните. Той не пропущаше никой случай, за да не изкаже протеста си против тая съблазън. Той протестуваше против материализма, който преобладава днес във всичките класове и звания. Когато минуваше поп покрай кафенето му, той казваше: - Когато умре сиромахът, онова, което се пее, поповете го четат; а когато умре богатият, онова, което се чете, те го пеят! И плюнваше. - Дядо хаджи, защо не ходиш на Великден на черква? - питаше го един богаташ. - Който има пари - "Христос воскресе"; който няма пари - "Смертию смерт!" - отговори философът. Хаджи Ахил желаеше горещо да доде някакво наказание въз сопотненци, за да се поправят от гибелните пороци, и когато един път падна силен град и уби всичко, той нагази сред пороя и дебелия пласт от градушка, която покриваше мегданя, запря се на средата и като вдигна ръцете към небето, със страшния тон на един древен пророк извика: - Господи! Сега видях, че си бил прав човек! Като Езекиила той предсказваше големи нещастия на град Сопот. - Ще дойде време - казваше, - когато на тоя мегдан ще порасте бучиниш, висок колкото Голиата, и ще пълзят жаби колкото Рачка Балът! Това лице беше един лакът високо и един лакът ши-роко. И когато подир пет години, т. е. в 1877 г., град Сопот стана на пепел и грамади, той посети родното си място и с една горчива ирония попита развалините мегдански: - Вавилоне! Де ти хората? Но неговите отношения към град Сопот, както казах по-горе, бяха двояки. Като роптаеше против съгражданите си и изобличаваше високо техните грехове, той не се срамеше, че е член от същото общество, и с гордост прогласяваше себе си, че е от капитанското село. Той имаше високо понятие за ума и за достойнствата на съгражданите си и във всякой случай се стараеше да докаже това в ущърб на близкия град Карлово, който по неизвестни исторически причини сматряше за нищожен, и никога не щадеше жителите му от отровните си сарказми. - Кажи се, че си карловец, да ти платя данъка! - рече с досада на един свой съгражданин, който беше казал някоя глупост. А обичаше да хвали славата на сопотненци, без да се грижи за истината - сопотненци са всичките големи хора!... Ако са хайдуци, стават воеводи; ако са калугери, стават игумени; ако са гемиджии, стават капитани; ако са даскали, стават... учители! И разбуденото му патриотическо тщеславие нямаше граници тогава. Понякогаж той от патриотизъм жертвуваше даже собственото си самолюбие, за да изкаже удивлението си към сопотненци. - Роден съм за скеля, а тука двама души ме смутяват! Когато на 1877 г. той избягна от Сопот, който нападнаха и разграбиха башибозуците - като разказваше на неколцина търговци в Букурещ уннщожението на родния си град, един от слушателите, букурещки българин, богаташ и дипломат, внезапно го пресече и му каза високомерно: - Как? Сопот да дадете на башибозуците? Аз знам Сопот. Той има такава стратегическа позиция, щото вие можахте да се браните цели месеци: да бяхте завардили кисилерския път, да захванете ахиевския друм... После... дръжте се, бийте се... аз позицията ви знам! - И като тебе имаше там - отговори самолюбивият сопотски хаджи Ахил. "Дипломатът" остана като попарен от тоя ответ! Той не познаваше на какъв човек дава съвети. * Винаги кафенето му беше пълно с посетители, дошли да му слушат приказките и смешките. Те му се не сърдеха за тънките и ядовити присмивки, които от време на време сипеше въз тях. Чорбаджиите, които най-много клъцнуваше и на които беше дал имена, заети от библията, непременно идеха да си пият утринното кафе у него. Те се смеяха гърлесто и весело за всеки нов епитет, за всяко остро наименование, което им прикачаше духовитият хаджи Ахил и които не биха простили никому другиму. Но той сам никога се не смееше и пазеше всичката си сериозност и равнодушие, като че на тия хора действително бяха такива имената; като че другояче не можеше да им се хоратува. - Лукавий рабе! - казваше той на стария И. Б., който, като вървеше по пътя, пееше все черковни песни, а най-паче Всякое дихание да хвалит господа и беше дал два пъти фалит. - На бога се молиш, на дявола слугуваш. - Ха, ето влиза и Гордий фарисей - извика хаджи Ахил към Г. Х., който влезна високомерно, облечен с дълъг сукнен кожух с червени самурови кожи. - Ако да бях цар, щях да те обеса с броеницата ти - прибави хаджи Ахил, като показваше на безкрайно дългата му кехлибарева броеница. - Добро утро, Пилате - каза на едно новопоявивше се лице, което и заран, и вечер ходеше на черкова и беше се заклело пред кадията за 22 гроша на лъжа. - Ти трябва да идеш или от черкова, или от мехкемето... - Оо, ето и Кайафа, ето и Анания!... "и сотвориша совет нечестивий"... Книжници и фарисеи! Горе вам! - Добре дошел, Поклонниче на Мамона! - извика пак хаджи Ахил, като влезна един други дълъг кожух, който още припознаваше гръцкия патриарх. - Ей го, подава се и старият Ирод. Истина ли е, че ти крадеш от пангаря парите? - попита той едни неизмерими шалвари, които напълниха кафенето. - Ето ви всичките... Сега остая да направите совет и да разпнете Христа!... Буна диминяца, домнуле докотор Йосю - извика хаджи Ахил по влашки и отвори почтително вратата на едно деликатно человеческо същество, което мязаше да има едвам шестнайсет години, - вратът ти е тънък като на моето коте, краката ти са като на ингилизин! Ти, байно, ядеш само скакалци като Харалампия чудотвореца. - Като Иван Кръстителя - поправи го деликатното човече... - Ах, я виж там Ходжоолу! Чака да си купи месо там. Зинал да лапне касапницата цяла! Горко тебе, чревоугодниче!... Корем имаш като голямата возилница на Неча Мангачът; мъчно ще да минеш през иглените уши, (а да влезеш в рая, не ми се вярва. Ами ти, Бедний Йове! - обърна се хаджи Ахил към един милионер, който седеше в един ъгъл с подгънати крака и си сърбаше с голям шум кафето. - Феса ти не могат го изпра всичките букурещки перачки... Ти храниш децата си само с черва; от теб не мога да се вредя да купя чревце... ще береш греха на котката ми. Подигравките бяха ядовити, но прави. Смеяха се всички посетители; смеяха се и подиграните и с необикновено самоотвержение гьлтаха ведно с кафето си и горчивия пелин на сарказмите, с които домакинът черпеше благосъвестно своите гости. Но освен богатите той приимаше и друг род гости, които се събираха в кафенето му, когато отсъствуваха първите. Тия други гости той особено обичаше и покрорителствуваше за техните симпатични качества и безвредност. Той и тям беше дал библейски имена... На едного казваше Сиромах Лазар. Той беше человек мирничък, гледаше все жално десния си ръкав и си вечно смучеше чибучето, макар че в циганската луличка нямаше ни огън, ни тютюнец. Той изпълняваше почтеното художество на кърпач и зимно време, когато пекнеше слънчице, изнасяше работния си стол под открито небе; в осталото време той се грееше на циганите по кръчмите. Алексий Божий человек наричаше едно старо человече с окърпени гащици, с прозобана от молците шапка, което никога не пиеше ни вино, ни тютюн и при всичката си почтена възраст спрепаше се, когато срещнеше млада жена. Многострадалний Йов беше кръстил друга една личност, на която хлътналите очи гледаха все към небето и с благодарение приемаше всяка заран и всяка вечер по няколко юмрука от съпругата си. Види се, затова хаджи Ахил беше нарекъл този Йов многострадалний за отличие от милионерина Бедний Йов. Прокажений викаше на друга една фигура, на която лявата страна на лицето беше покрита с лисича кожа, а дясната страна беше нацапана с безчислени черни големи петна от баба шарка и приличаше на една масбата, на която стотина селяни са ударили пръстите си...Матусале - викаше на едно человеческо кълбо, състояще се от едни гащи и от една шапка, в които се криеше всичко и което седеше безгласно все в кътчето до баджата и мъркаше като котка. - Голиате - обръщаше се към едно друго интересно лице, на което светското име беше Ганчу Заякът или "прескокнизелката". Това интересно лице имаше глава колкото един юмрук и стан висок един аршин и три рупа (хаджи Ахил беше го мерил), тъй щото, когато кафенето беше пълно и нямаше къде да седне, хаджи Ахил го намещаваше под тандъра, въз който простираше пешкирите да съхнат. Той обичаше, когато нямаше други гости в кафенето, да ги нарежда един до други и ги поглеждаше с отеческо благоволение, като бъбреше между две смуквания от божигробския чибук: - Блажени нищи духом... Тия хора не могат уби една муха, не знаят да рекат "копче"... За тях само господ крепи света... Мисля, мисля, па ще стана един ден да ги натоваря в кош на един кон, да ги закарам на Цариград пред султана... Па ще кажа: "Царю честити! На такива хора данък взима ли се?!" Тия ласкателни думи докарваха в умиление библейските личности. Сиромах Лазар се ухилваше от умиление, като че пекваше на него зимното слънце; Прокаженият почесваше с чибука врата си; Алексий Божи человек измърморваше: "Бог да прости"; Многострадалний Йов сваляше очите си от небето на хаджи Ахила, усмихваше се и си поклащаше главата, което означаваше: "Да, да!" Человеческото кълбо минутно преставаше да мърка при мисълта, че ще излезе пред султана; а Голиат - от благодарение засукваше си чекинястия мустак - другият му мустак не беше ощ израсъл. * Но в празничен ден, когато посръбваше, той беше просто чудесен. Гологлав, по ентерия, с възпретнати ръкави, с божигробския чибук в ръката, той застанваше на улицата пред врагата си и захващаше нескончаемите си филипики и проповеди към купа любопитни, който растеше на всяка минута. Целият мегдан се изпълняше от гласа му, гърлест, силен и неизтощим: всичките слушатели напрягаха уши, за да схванат смисъла на думите и предложенията му, които се следваха с възрастающа бързина, сливаха се, пръскаха се, губеха се! Той хулеше, съдеше, протестираше, сипеше въз разни лица сарказми, издумваше недоизказани подигравки, тънки загатвания, раздаваше наляво и надясно ловко стрелнати епиграми; ръсеше вред смях и отрова. За всекиго имаше дума, за да го охарактеризира; на всекиго познаваше миналото, слабостите, смешните страни; не оставяше никой да замине из пътя, поп било, жена било, старец било, турчин било, докато му не прикачеше някой верен епитет, докато го не надареше с някоя ехидна забележка. Той изговаряше духовити фрази bons-mots, имровизираше стихове, произнасяше философски афоризми, разбира се, по своите отживели понятия и с простия си стил, но които често по правотата ви поразяваха и които, турени в устата на Волтера или на друга някоя знаменитост, щяха да се учат наизуст от всичките. После грабваше заветната си булгарйя и дрънкаше с неподражаемо изкуство, пееше, оставяше я, говореше пак, взимаше я пак, дрънкаше, тъй щото, когато той почиваше, булгарйята говореше; после тя почиваше, за да говори той, и звукът, шумът беше нескончаем. - Дяца... слушайте! Стар човек съм, ще умра! Тия златни пръсти в земята ще гният... - Помнете ми думата: вие сте гемията и аз съм капитанът гемии чевирен капитандър. - Не ще правда, ами иска разправия! - Простаците, дето мълчат, приличат на сандъци заключени, в които няма нищо. - Яж, Райко! - До хляб, майко! - Къща без жена и мъж без пари - огън да ги гори. - Едни казват онова, което вярват; други вярват онова, което казват! - Вятърът изкъртюва един бор, но не може да премине през една паяжина. - Хубост гюрджийска, ум чифутски, език ерменлийски, гръцки фудуллук, турска поразия, българска мъка! - Всичките живи животни хранят други живи животни: торът храни земята, земята храни жълъда, жълъдът храни свинята, свинята храни нази, ние храним турците, турците хранят султана, той храни бълхите, бълхите и те може би хранят други бълхи. - Чудя се на ума на Х. Г., на парите на И. П., на лукавството на П. Р., на учението на Н. Л. и на ходенето на Н. И. - Когато стане пожар в Цариград, три тюрлии хора отиват там: едни отиват да гасят, други отиват да се пекат, трети отиват да крадат! - Войска пруска, сила руска. - Московската войска яде хляб корав - кокал, чер - катран, кисел - оцет, солен - зехир! - Цара турчяска, цара хайдутяска. - Имаш ли пари - Христос воскресе; нямаш ли пари - смертию смерт. - Която крава не пуща мляко, закалят я; което дърво не дава плод, отсичат го; който си не плаща кафето - пъдят го... - Умре ли сиромах - поповете: ъъъъ! Умре ли богат - ооо - о о о! - В Индия едно камъче струва пет хиляди гроша, в Сопот една кола камъне струва един грош. - Московците казват на дявола чорт. - Съгласни овце балкан минуват; несъгласни вълци един по един ходят. - Кога взимаш жена, гледай да не бъде коминът й от кош и веригата от дървена кука. - На Ганча Заякът казваше: - Хората търсят зайците в гората, а ти си слязъл в селото. - На троянците казваше: бръснати глави - ушите им навънка. - Поговорките му нямаха край, епиграмите му нямаха брой. Но най-после хаджи Ахил изведнаж спираше многоглаголанието си, влизаше си в кафенето, като казваше на зяпналата навалица: - Доста; ако на вас кажа всичко, за мене какво ще остане да зная? Един път се разговаряха в кафенето му майсторите Христоско и Митко с роднината на един покоен богаташ с твърде ограничен ум относително надписа, който трябваше да издълбаят на мраморната гробна плоча, що им беше поръчана. - Пишете на нея: добитък се роди, говедо умря - пробъбра хаджи Ахил. В надвечерието на въстанието общото разпаление беше обладало и хаджи Ахила и той беше приготвил и лъснал маждрака си; той често пред гостите си го подмяташе, хващаше, подхвърляше и се обучаваше по всякакъв начин да го движи, върти, хвърля. С това оръжие, остало от времето на Троянската война, той искаше да усили начинающата се борба. Той правеше разни тънки загатвания на турците, които заминуваха край вратата му или доходеха да ги бръсне, и с невъобразимо изкуство той ги подиграваше и заплашваше, без да се усетят, отиосително бъдащата беда, дето им се готвеше. Като бръснеше един ден главата на един турчин селянин, той каза полугласно и пеешком: - Писанието казва, че която кратуна не дава плод, отсича се и се хвърля на кучетата... Мога и сега... но чакам деня... защото съм учен човек... да, да! Друг един, онбашият, зъл турчпн, като го завари в нетрезвено състояние, че викаше малко по-яката към минувачите, посочи го на един пандурин и каза: - Алън шуну! (Закарай тогова в затвора.) - "Алън шуну" е лоша дума, онбаши! - каза хаджи Ахил, като се готвеше да тръгне към конака и пееше по черковно: - Покай се, грешний агарянецо! "Алън шуну" е лоша дума!... Скоро ще да ти кажа и аз две думи... То е все божия промисъл! Все по същото време бяха го запрели за данъка. Бунбаширинът се разхождаше из конака. Хаджи Ахил гледаше из дупката с голямо увлечение на някои нежни сцени от домашния бит на петеля и кокошките. Не се знае какъв психологически процес се извърши в главата му, но той извика изведнаж: - Ефенди! Пусни ме, лошо ще стане... Пара истерисен, пара чок... Вярвай бога, на, лошо ще стане... До три месеца всдчки ще си оберете крушите... Пара вар... Казал го е Мартин Задека! - Що бъбре тоя керата? - свирепо попита бунбаширинът. - Пияница, ефенди... Казва, че имал пари... - измърмораха уплашено пандурите българи. Когато по-после няколко казаци от отряда на генерала Гурка се появиха в Сопот, хаджи Ахил в ликуването си спусна се да дави един някогашен чорбаджия, вследствие на което председателят на привременния градски съвет каза на Михала пандурина: - Михале! Затвори хаджията вътре (в тъмницата). Хаджи Ахил погледна отчаяно към председателя и каза: - Петстотин години вътре и сега ли вътре? Хаджи Ахил беше видял някога на Пера европейските търговци как с една дума начеваха и свършваха тъкмежа в канторите си и не отстъпяха ни аспра от цената, която бяха обявили най-напред на купувача. Същото правеше и той. - Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш? - питаше някой селачанин. - Грош. - Не може ли за двайсет пари? - Не може нито за петдесет! Понякога поискаше да се пошегува с желающия, който се пазаруваше. - Може, може, седни! Желающият сядаше. Хаджи Ахил му завързваше платно около врата, обръсваше му половината глава, избрисваше го и му подаваше огледалото. - Честито ти! Селянинът се виждаше с изумление обръснат само наполовина. - Как! Че ти не си ми обръснал другата половина? - викаше той слисан. - Половина цена, половина траш - отговаряше спокойно хаджи Ахил и си тъпчеше лулата. Друг път сцената се видоизменяваше. - Дядо хаджи, колко пари взимаш да ми обръснеш брадата? - питаше го някой. - Грош. - Не може ли трийсет пари? - Може, но с условие да си сапунясаш самичък брадата там на барата; на ти сапун! Както по-първият, така и този плащаше тозчас гроша. Друг един път той направи съвсем друга проделка. - Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш и умиеш? - питаше го един богаташ. - На тебе взимам шейсет пари. - Шейсет пари! Луд ли си? Грош плащат навсякъде... Вземи гроша. Хаджията избъбра: - Глава като на кон. Добре, седни. Той му присла платното около врата, възпретна се, подаде му лиена, дръпна верижката над главата му, окачи менчето, завъртя чепа и захвана да сапунясва дълго главата "конска". Когато главата заприлича на едно голямо снежно кълбо, което децата изтъркалят зимъска по снега, хаджи Ахил остави сапуня, избърса си ръцете и излезе тихичко из вратата, за да посети две-три кръчми по мегданя. Доста чака пациентът връщането на бръснаря с глава, обвита от дебел пласт непроницаема и лютива пяна, която му не позволяваше нито уста да отвори, нито да погледне, нито пък да остави тежкия лиен, препълнен със сапунева вода, от тежестта на който ръцете му трепереха като листо. Подир доста време достойният Фигаро се върна във весело настроение, грабна булгарйята, седна срещу нещастния многотърпеливец и запя: Димитро ле, русокосо момиче, я кажи на майка си, Димитро, да не ражда друго чедо като теб! Когато снежното кълбо усети присъствието на хаджи Ахила, той направи отчаяно усилие и измърмора с полузадавен глух глас: - Хаджи, хаджи, скоро! А хаджията дрънкаше и пееше: Като имаш много пари, драгинко, познаваш ли кой съм ази, драгинко! - Хаджи! Хаджи! - викаше отчаяно сапунясаната глава. - Полей ме!... Хаджи Ахил спря свирнята. - Почакай да свърша песнята, не е дълга. - Поливай! Поливай! Умирам! - Колко пари? - Колкото щеш! Грош и пет, петдесет, вземи шейсет! Скоро! Това беше същият quart d'heure на Рабеле. Хаджи Ахил стана и преспокойно възпретна се пак и освободи главата и ръцете на многострадалеца, който има нужда от пет минути, за да си издиха и почива, като че беше се изкачил навръх Стара планина със сто оки камък на гърба. При всичко това тези проказничества на стария герой не сърдеха ония, които ставаха жертва на тях, а, напротив, приятелството се затвърдяваше. Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се удържи, за да им не засвидетелствува силното предубеждение, което имаше против тях. Дохождаше някой карловец да се обръсне и умие главата си. - Дядо хаджи, да ме обръснеш и умиеш - колко пари? Хаджи Ахил поглеждаше го внимателно в главата, замисляше се като пред една математическа задавка и отговаряше след едно значително покашлюване: - Не мога ти каза колко пари струва твоята глава... - Как не можеш? - Вярвай бога, не мога сега... - А защо? Колкото взимаш и на другите. - Не е все то... Ти не си ли от Карлово? - Как? Не знаеш ли ме? Тинко Куртето. - Мъчна работа, мъчна работа - отговаряше замислено хаджи Ахил. - Не се вшутявай... Обръсни ме и вземи си парите, че бързам... Колко пари? - Чакай, сега ей ще ти кажа - извикваше хаджи Ахил, като осветен от някое внезапно вдъхновенне, и се затичаше към одърчето и бъркаше под възглавницата. Карловецът гледаше с удивление. Скоро хаджи Ахил се завръщаше с едно кълбо на метро в ръката и приближаваше към смаяния посетител. - По-напред да ти премеря главата... И сваляше шапката му, развиваше около един лакът от метрото и увиваше набраздената ивица около главата му като екватора на земното кълбо. - Трийсет пари! - викаше високо хаджи Ахил. Карловецът го гледаше опулен. - Да беше сопотненец или калоферец, щях да му взема гроша. Твоята глава едва има 48 сантиметра широчина, по-малка е и трудът е по-малък, не искам никого да горя - обясняваше хаджи Ахил на недосетливия си посетител, като се удряше по върха на носа. Същите шеги обичаше да прави и с ония, които идеха да си вадят зъбите. Защото хаджи Ахил беше прочут зъбоизваждач. Това деликатно изкуство беше наследил от праотците си заедно с цял арсенал клещи и инструменти, изработени в средата на ХІІІ век от първия железар, който хванал да удря въз наковалнята в Сопот. Оттогава до днес тия първобитни клещи са се увирали в хиляди уста, вадели са хиляди зъбове: предни, кътници и кучешки... Новите усъвършенствувания, станали до тая част, никак не са дохождали до знанието на хаджи Ахила, което впрочем никак не му бърка и днес да минува за най-изкусен лечител на зъбите. Явяваше се при него един селянин с отекла буза. - Дядо хаджи, дойдох да ми извадиш кътника... Три нощи не съм спал. - Добре, дай един бешлик да ти го извадя - продумваше хаджи Ахил, като смучеше чибука си тържествено. - Един бешлик? Много искаш! - Е добре, дай един грош - да ти ги извадя всичките - допълняше той и гледаше селянина право в двете очи. Разказваха една друга странност на тоя неизчерпаем шутник. От Одрин дошла един път една була из харема на някой си паша, за да си извади зъба при хаджи Ахила, на когото растящата слава достигнала дори дотам. Тя изтеглила страшни болести от зъба си и никому не се решавала да се повери да й го извади. Сега тя дошла нарочно в Сопот при прочутия зъбоизваждач. Хаджи Ахил я разпитал подробно за болния й зъб, пипал й бузата, кой знае защо, без да гледа на присъствието на ревнивата баба Ева, и най-после й казва, че ще й извади болния зъб без никаква болежка. И после извадил изпод одърчето една копаня, пълна със стотина вадени зъби - еднокорнести, двоекорнести, тришипясти, някои цели, някои строшени, други с късове почерняло и изсъхнало месо, други скачени с кокалчета от челюсти; и всичко това сложил пред очите на слисаната була; после изважда и слага пред нея друга копаня, пълна с разновидни клещи, едни малки като онези, с които шивачите превиват копчета, други големи с тумчасти глави и със зъби, както онез, с които изтръгват дълги цигански гвоздеи; щипци, прилични на ония, с които ковачите държат нажеженото желязо върху наковалнята под ударите на чука; куки, шишове, стискала с витла, даже ножчета!... Цяла една колекция от инструменти за дърпане и мъчене, които само инквизицията смяла би да употреби на человеческото тяло! Това страшно зрелище привело в ужас нещастната пациентка. Хаджи Ахил спокойно хванал да избира между тия кръвожадни оръдия онова, което ще увре в розовите й уста. - Аман!!... Аман!!!... Не щъ, не щъ, не щъ!... Отворете ми вратата!... - И тя като вихрушка изскоква навън, качва се в талигата си и бяга право на Одрин при пашата. Подир един месец жандарин повика хаджи Ахила при агата на конака. Хаджи Ахил тръгна. Когато влезе в конашката порта, той видя в коритото на чешмата потопен един сноп дрянови пръчки. Изведнаж му хрумна на ума за пашовата булка: студен пот го обля. Когато се изправи пред агата, той се питаше: дали сто, дали петдесет? Нямаше съмнение, че тоя път щеше да заплати скъпо задницата му за всичките лудости на мозъка му... В тая минута като светкавица му минаваха през ума хиляди мисли и съображения, хиляди начини и хитрости, за да отбегне дряновите тоеги или поне да се отложи получаването им за един неопределен срок... Но нищо не помагаше... На всяка комбинация, на всякой план резултатът излизаше все същият: сноп дрянови тоеги, натопени във водата!... Никога той не си бе помислил, че това невинно цветуще дърво било толкоз опасно за някои части от человеческото тяло... Тоя случай беше единственият в пълния му с приключения живот. Всичко му беше минувало през главата. На неврокопския панаир например бяха му откраднали джубето ведно с плана на вавилонската кула; на Мора едно паликаре беше му ударило една плесница в една кръчма, на което хаджи Ахил от своя страна отговорил с думите: Божия промисъл; на гора Тавор беше намерил на мястото на вранястия си кон, купен от един арапин за 3000 гр., вързано едно сляпо бедуинско магаре; в Цариград бяха го строполили из стълбите на "Света София", дето любознанието му го беше увлякло, без да иска от някого воля, в който случай той не изгуби освен два предни зъба; в Букурещ даже хаджи Ахил бил герой на голямото театро, дето, като видял на сцената, че един пада, прободен от нож, който убийцата изважда цял кървав из тялото му според ролята, той надал вик и фукнал да бяга напреки през столовете, като смачкал два цилиндъра и няколко малакофа. Тоя случай впрочем не му костувал освен пет жълтици глоба и десет дена затвор, в което време били подложени на медицинско освидетелствуване умствените му качества... Та и в Сопот даже е бил затварян повече от един път, но сегашният случай беше съвсем неожидан и нетърпим. Да украдат на човека джубето с един план на една кула; да му променят коня на магаре; да му дадат плесница, от която бузата не губи нищо, а, напротив, става по-румена; да го бутнат малко грубо из стълбите на "Св. София"-всичко това беше за человека дадено, всичко това можеше да се случи и изтърпи и веднаж, и дваж... Но един сноп дрянови тоеги, и то натопени! Това беше по-горе от усилията на неговия ум! В Апокалипсиса нийде не се споменуваше за такова произшествие, нито Мартин Задека, при всичкото си учение, не беше го предвидял! Наистина, хаджи Ахил, както го беше казал еднаж, обичаше да страда, както са страдали всичките големи човеци, какъвто мислеше и себе си. Но той си предполагаше, и справедливо, че никой голям човек не би се съгласил да приеме сто, па било и петдесет само дрянови тоеги, натопени да киснат предварително във водата! Това беше просто невъзможно. Фантазията на хаджи Ахила, която си беше създала тъй внезапно тая ужасна перспектива, не можеше вече да се помири с мисълта за възможността на такова едно невероятно събитие. Виктор Хюго в своите "Châtiments" разказва, че Наполеон І пръв път потреперал, когато видял полковете си зарити или замръзнали прави сред руските снегове. Хаджи Ахил, капитанинът, ученият човек, изобличителят на пороците на века, философът, който беше досега извадил хилядо зъба и обръснал безчет бради; който не клатеше шапка никому; който се не боеше от никое человеческо същество освен от кучето на Фачка Гущерът, и то когато беше отвързано само, и от лудия Христакя, който хвърляше камъне въз него; хаджи Ахил, казвам, който не се уплаши от нищо в живота си, да, освен от убийството, което произлезе в букурещкото театро-сега, пред тоя прост ага, пред снопа дрянови тоеги- о ужас! - потрепера, уплаши се! И великите хора понякога са осъдени да изпитат сред някои големи катастрофи чувството на страха! Но нека додем до края на тая критическа минута. И тъй, хаджи Ахил трепереше. Агата го погледна усмихнато. Хаджи Ахил се опули. Агата му подаде емфието си. Хаджи Ахил взе с два пръста. Агата му скимна да седне и кихна. Хаджи Ахил кихна и седна. Агата му каза: - Кузум, хаджи! Хаджи Ахил отговори: - Буюр, беим! Агата отвори зеленото ковчежче, извади една лира и я подаде на хаджи Ахила. - Това ти праща одринският паша... бакшиш. - Бакшиш?!... Хаджи Ахил мислеше, че бълнува. - Бакшиш, задето си излекувал зъба на децата му - каза пак с усмивка достойният человек. - Аз? - Писал ми е още да ти поръчам да му проводиш от същия лек, да се намери, когато трябва... - Не мога, ефендим. - Как, свършил ли си го? - С кола имам от него, но... - А кажи защо? - Ефенди, моят лек е: страх! И той му разправи работата... Агата се много смя. Подир тоя благополучен изход из страшните душевни безпокойствия и неизразими мъчения, в които го беше хвърлил видът на злочестите дрянови вейки, хаджи Ахил амаше право да се поразвесели със спокойна съвест. До вечерта той успя да унищожи с една кръгла разходка го кръчмите половината лира - и като человек, който цени всичката високост на признателността, не забрави да пие няколко пъти и за здравето на великодушния зъб... Тая вечер между другите приключения се ознаменува още с един бой, който хаджи Ахил даде на достойната баба Ева. * Няколко думи за другарката на нашия герой. Нейното име не беше Ева и тя не беше още баба. Хаджи Ахил й беше дал тая титла вероятно по някои библейски възпоминания - нека и аз тъй да я наричам... При всичките удари, с които хаджи Ахил я надаряваше от време на време, това никак не им бъркаше да бъдат образцови съпрузи. Хаджи Ахил биеше баба Ева не че тя заслужаваше това или че той я мразеше, но само и само да й наумява, че той е мъж, а тя е жена. Но баба Ева не мислеше за благоразумно още да повдига женския въпрос у нас и да дигне знамето на емансипацията на жените. Прекрасна жена! Тя никога не му отвръщаше с лоша дума. Щом го видеше, че иде пиян, което впрочем, за честта на хаджи Ахила, ще призная, се случваше само в понеделник и в сряда и във всичките неделни празници, тя гледаше да вземе положение отбранително или недостъпно, като туряше между него и себе си дебелия зид, който делеше кафенето от съседния двор; там тя намираше прибежище, додето му минеше охотата да й заяви своите привилегии на мъж. Но ако не успееше да стори това, тя снасяше с покорство тежките псувни н още по-тежките юмруци на хаджи Ахила. Както той, и тя имаше своята философия за отношенията на мъжа и жената в социалния и домашен бит. Тя имаше вече доволно опитност в съпружеския въпрос, забравих да ви кажа твреме, че баба Ева сега води втори мъж. Покойният Митрофан, бог да го прости, беше я привикнал вече да пренася безропотно господството и юмруците на мъжа... Тя нямаше защо да жали Митрофанча; той към нея не беше разговорлив, освен когато й говореше псувни; не беше щедър, освен когато й даваше юмруци. Нямаше за какво да го сравнява с хаджи Ахила. Какъвто оня, такъв и тоя. Тоя поне я биеше не от неразбранщина или от подлост, а за принцип, за да докаже една евангелска истина. - Ех, да ги порази, такива са всичките мъже... - разсъждаваше философски достойната баба Ева. Но тя го обичаше. Тя му беше предана. Помагаше му в кафенето, подаваше огън за чибуците, вареше кафе, когато той бръснеше, и понякога се намесваше в разговора на гостите и даваше мнението си например върху някое съвременно политическо събитие. - Пулион, Пулион... па и той се оножда от царството... Цар било, какво било - всичко е тъй... Господюва работа - казваше дълбокомислено безценната другарка хаджи Ахилова. - Това беше през Френско-пруската война. Или пък запитваше: - Ами тоя дядо Милхем папищаш ли е, или българин? Тогава хаджи Ахил извръщаше се намусено към любознателната си половина и измърморваше полугласно: - Пази боже от калпав брич и от неучена жена. И баба Ева се оттегляше засрамена настрана след това внушително забележване, като остаяше нерешен за нея въпросът за народността на пруския крал. Едничката обида, едничкото оскърбление, което нанасяше хаджи Ахил на чувствителната си съпруга, беше думата повтория, с която той понякога заменяваше библейското й название. (Забравих да ви кажа твреме, че хаджи Ахил сега води втора жена.) Тя тогава пламваше от негодувание, самолюбието й, наранено ненадейно, изскачаше в жива червенина на лицето й и тя сопнато му гълчеше: - Невидяло ти се повторията! Чунки ти си първи младоженец... Пустата тая дума отде я изкова... Луда глава. Но хаджи Ахил със стоическо спокойствие гледаше на бурята и нямаше ни най-малко желание да изличи в речника си тая дума. Напротив, той й доказваше нейното филологическо значение и че само оня би измислил такава дума, който е чел Писанието. - Бабо Ево, ти си глупава жена, не си чела Писанието... Аз съм пътувал на Мора и на Букурещ; виждал съм деветдесет и девет народа... видял съм храма на Соломона... Соломон е бил и той учен човек; Соломон е имал седемстотин повтории... а аз имам една- и нея му давам. - Ти най-после и гащите ще си дадеш на тоя пусти Соломона... убил го бог. Когато доде тука, и кафето си не плаща - казваше ядосано баба Ева. - Неучена жена, яко древо неоделанное - богословски изгълчи й хаджи Ахил и оставяше сърдитата си съпруга в нейното дълбоко невежество в областта на Писанието. Хаджи Ахил имаше твърде лошо понятие за жената. Било че не беше дотам блаженствувал с първата си съпруга, било че като син на века си и той споделяше общия предразсъдък против жените, той не казваше никога добра думица за красния пол и най-ядовитите му укори се отнасяха към тоя пол. Понякогаж той наричаше жена си: Врази домашниего! Един път младеж някой го попита: - Дядо хаджи, ти си опитен и учен человек, кажи ми как да си избера жена? Хаджи Ахил погледна присмехулно към баба Ева, която се намери там, и като тегли по-множко чибука - пусна въз нея една вихрушка от дим и отговори на желающия да се жени: - Вземи един полвяк с вода, напълни го със змии, скорпии и всякакъв гад, дето има отрова на езика... Замижи, бръкни в повляка и извади, каквото допипаш... Ти все ще хванеш змия, но моли бога да не бъде само усойница. Баба Ева при тия думи се прекръсти разтреперана и каза: - Тоя човек ще полудее. Но хаджи Ахил не се разсърди от това загатване... То му причини още по-голямо удоволствие. Той видя, че бодна в сърцето баба Ева, и остана доволен от себе си, като пришушна на устата с чибука си: -Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек! Но хаджи Ахил искрено любеше жена си. При всичките присмивки, подигравки и юмруци той знаеше да цени благотворното влияние на жената върху человеческото щастие и като противопоставление на горното оскърбително сравнение той понякога казваше: - Къща без жена и мъж без пари - огън да ги гори! Тогава баба Ева се ухилваше тъй приятно, тъй ласкаво гледаше в очите на съпруга си, както прави котката, когато я галят по свилената опашка. Хаджи Ахил обичаше страстно другарката си и това той доказа в една критическа минута. Когато на 1877 г. пълчищата башибозуци, подигнати от близостта на Сюлеймановите войски, нападнаха Сопот, хаджи Ахил трябваше да бяга, както всичките, през Балкана. Тогава той презря всичко: и имот, и бръсначи, и кайвеничета, и живописната си галерия, и неоценимия си музей, дори и булгарйята, дори и божигробския чибук! Две неща само съхрани и изнесе през Балкана: маждрака си и баба Ева! * Последните велики събития: войната, опустошенията, освобождението не слисаха никак хаджи Ахила. Те бяха предвидени и не изкараха из устата му други глас на удивление освен двете философски думи: божия промисъл, с които безразлично посрещаше всяко велико приключение в живота си - например: строполяването му из стълбите на славната "Света София", получаването в Мора на знаменитата плесница, приимането в Сопот сто гроша златни вместо сто тоеги дрянови и Освобождението на България. Впрочем, да; появяването и стоенето на русите в България упражниха върху него неоспоримо влияние. Сближението му с русите потикна духа му напред в областта на язиковедението: научи се на руски език. Да! На последньо време като минувах през Карлово, аз счетох за истинска длъжност да посетя стария съсед и познайник хаджи Ахила, преместил се в тоя град. Намерих го в новото му кафене. Едничкото украшение се състоеше в прозорците. Те бяха облечени (съвпадение необикновено) с броевете на покойните вестници "Витоша" и "Басирет". На средата им обаче хартията заменяваха парченца джамове, троеъглени, окръгли, полукръгли и многоъглени - форми, дадени тям от каприза на случая, които се поддържаха прилепени о изкусно рязаните краища на хартиите. В къта стоеше изправен преживевшия кораблекрушението маждрак. Той (хаджи Ахил) беше и сега сиромах. Баба Ева делеше съдбата му. Достойната жена! Той беше сега във весело настроение и удивяваше един куп любопитни със своето знаяне на руския език: - Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек! Учен човек съм, дяца... Чета Писанието и зная руски... Русите казват на жената марушка, на хлябът - хлеб, на виното - винт, на ракията - водка, насядайте - наседайте, дай - давай, да ядем - да кушаем. - Дядо хаджи - пресече го един, - ами на отровата как викат? - Зехир! - отговори с непоколебима сериозност хаджи Ахил. Пловдив, 1881 г. Иван Вазов

Край река Пиедра седнах и заплаках (откъси) Рано или късно трябва да победим страховете си, защото духовното израстване се осъществява чрез всекидневното проявление на Любовта. Монахът Томас Мертън е казал: "Духовният живот се състои в това да обичаш. Но да обичаш не значи да сторим някому добро, да му помагаме или да го закриляме. Ако постъпваме така, то ние възприемаме ближния само като обект, а себе си — като великодушни и мъдри хора. Това няма нищо общо с любовта. Да обичаш означава да се приобщиш към другия и да откриеш в него Божията искра". Нека плачът на Пилар на брега на река Пиедра да ни води по пътя към това приобщаване. Паулу Коелю * * * — Искам да говоря за друг вид любов. Ръцете му докоснаха лицето ми. Благодарение на виното нещата му се струваха по-лесни. На мен също. — Защо спря изведнъж? Защо не искаш да говориш за Бог, за Светата Дева, за духовния свят? — Искам да говоря за друг вид любов — настоя той. — За любовта между мъжа и жената, в която също се случват чудеса. Хванах ръцете му. Ако и да познаваше великите тайнства на Богинята, той знаеше за любовта толкова, колкото и аз. Независимо от това, че бе пътувал толкова много. И затова трябваше да плати някаква цена: инициативата. Защото жената плаща най-високата цена: отдаването. Дълго държахме ръцете си. Четях в очите му старите страхове, които истинската любов поставя пред нас като препятствия, които трябва да преодоляваме. Прочетох спомена за това как го бях отблъснала предишната нощ, за дългата ни раздяла, за годините, прекарани в манастира в търсене на един свят, където подобни неща не се случват. Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, обстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми... Исках да му кажа "да", а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент. Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето "не", страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези. Очите му заблестяха. Знаех, че в този момент той се опитва да преодолее всички прегради. И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата. — Ще падне! — каза гой. — Точно така! Искам да я събориш! — Искаш да счупя чашата? Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно! — Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо? — Мога да дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така. — Заради теб? — Не, разбира се! Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне. "Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода. В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: "Няма нищо", а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта." Блъснах масата. чашата се разклати, но не падна. — Внимавай! — каза той инстинктивно. — Счупи чашата! — настоях аз. "Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша! Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива. Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват." — Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж. Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята. Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах. — Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите. Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше. * * * Когато се събудих отново, бях в манастира и при мен стоеше някаква жена. — Бяхте почти мъртва — каза тя. Ако не беше пазачът на манастира, нямаше да сте тук. Станах, залитайки, без да разбирам какво правя. Дпомних си част от предишния ден и поисках пазачът да не ме бе открил. Но моментът, в който смъртта почти бе настъпила, беше отминал. Щях да продължа да живея. Жената напълни чашата ми с кафе, наля малко и на себе си и седна, за да чуе моята история. — Влязохме в църквата — продължих аз. — Вътре нямаше никой, бе тъмно. Опитах се да открия някаква поличба, но единственото, кото видях, бяха все същите олтари и светци. Изведнъж чухме някакво раздвижване на горния етаж, където е органът. Бяха дошли няколко момчета с китари и веднага започнаха да настройват инструментите си. Решихме да седнем и да послушаме музика, преди да продължим пътуването си. Малко след това някакъв мъж влезе и седна до нас. Беше весел, извика на момчетата да изсвирят едно пасо добле. — Но това е музика за корида! — каза жената. — Надявам се, че не са свирили подобно нещо! — Не, не са. Засмяха се и засвириха фламенко. Аз и приятелят ми се чувствахме така, сякаш небесата бяха слезли при нас. Църквата, гостоприемният мрак, звукът на китарите и радостта на човека до нас — сякаш бе станало някакво чудо... Постепенно църквата започна да се изпълва с хора. Момчетата продължаваха да свирят фламенко и всеки, който влезеше, се усмихваше, сякаш музикантите го заразяваха с радостта си. Решихме да си тръгнем преди започването на литургията, защото ни чакаше дълъг път, като преди това благодарихме на Бога за този хубав миг в живота ни. Преди да влезем в колата, видяхме да се приближава някакво шествие. Носеха ковчег. Някой бе починал и щеше да бъде отслужена заупокойна литургия. Веднага щом шествието стигна до вратата на църквата, музикантите спряха фламенкото и засвириха реквием. — Дано Бог се смили над тази душа! — каза жената и се прекръсти. — Дано се смили! — повторих и аз и също се прекръстих. — Но в посещението ни в тази църква наистина имаше поличба: всички истории имат тъжен край. Жената ме погледна и нищо не каза. После излезе и след няколко минути се върна с листове хартия и писалка. — Хайде да отидем навън — предложи тя. — Не сте разбрали историята, която току-що ми разказахте, за поличбата в църквата — продължи тя. — Видели сте само тъжния край. Забравили сте моментите на радост вътре в църквата. Забравили сте, че небесата са слезли на Земята, а също и колко хубаво е да изживееш всичко това заедно със своя... Тя се спря и се усмихна. — ...приятел от детинство — добави, като ми намигна. Исус е казал: "Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци." Защото Той знае, че смъртта не съществува. А животът е съществувал още преди да се родим и ще продължи да съществува и след като напуснем този свят. Очите ми се наляха със сързи. — Същото е и с любовта — продължи тя. — Съществувала е преди нас и ще продължи да съществува вечно. — Вие сякаш знаете всичко за живота ми — казах аз. — Всички любовни истории си приличат. И аз съм имала подобно преживяване преди време, но вече не си спомням. Спомням си само, че любовта се върна под образа на друг мъж, на нови надежди и мечти. Подаде ми листовете и писалката. — Напишете всичко, което чувствате. Извадете го от душата си, положете го върху хартията и после го хвърлете. Според легендата река Пиедра е толкова студена, че всяко нещо, което падне в нея — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък. Защо пък да не оставите в нейните води вашата мъка? Взех листовете, а тя ме целуна и ми каза, че ако желая, мога да се върна при нея за обяд. — И не забравяйте едно нещо! — извика тя, докато се отдалечаваше. — Любовта остава. Само мъжете се сменят! Засмях се, а тя ми махна с ръка. Стоях дълго, загледана в реката. Плаках, докато почувствах, че нямам повече сълзи. И тогава започнах да пиша.

Улегнал мъж

Купих си цигари. Изведнъж. Внезапно. Чак се изненадах. От практичността си. Глупости! Това го правя всеки ден. Като навик ми е. Придобит. Жестоко! Неповторимо! Като закоравял пушач. Абсолютен! Маниак! Определено.

Значи. Абстрахирам се от шаблонността. Влизам в магазина. Казвам марката цигари, които пуша. И се чувствам някак си горд. От постъпката си. Все едно, сякаш съм улегнал човек. Придобил навици. В живота си. Нали всички това искат – да имат свой собствен стил. Единствен. Постоянен.

След това излизам от магазина. За цигари. Спирам пред вратата. На магазина. Със заучено движение махам бързо целофанчето. На пакета. На цигарите. С нокътя на малкия пръст повдигам станиола. От единия край. На пакета. И пак. Същото прецизно движение. Внимателно. С два пръста – палец и показалец. Откъсвам станиола на цигарите. Готови са! За употреба. После тръгвам. По улицата. В движение удрям пакета в палеца. На лявата ръка. Две три цигари излизат. Леко се подават от отвора. Специалният. На пакета. Неповторимо! Жестоко! Стилно, а!?!

Оглеждам улицата. Като мъж. Слагам цигарата между устните си. На мястото й. Специалното. На сантиметър от ъгълчето на устата. Вадя кибрит... Или запалка – зависи. Прислонявам с длан – по навик – огънчето. И с две всмуквания разпалвам цигарата. Първата. От пакета. За деня. Маниак!

Забързвам се по улицата. Все едно си имам някаква работа. Важна! Определено. Пуша. В движение. Като циганин.

Аз съм Един Улегнал Мъж!!!

http://www.stihovebg.com/work/id/40577/

Някъде дълбоко в сърцето Ето, моментът настъпи... Дойде време, в което трябваше да приключа с част от моя живот. Дойде време, в което трябваше да се разделя с всичко, което ме връщаше към миналото. Дойде време, в което трябваше да разчистя душата си от всичко, което тя така скътано пазеше в себе си. Дойде време, в което трябваше да се разделя със спомена за ТЕБ... И аз започнах да пречиствам и подреждам душата си... Взех една кутия, в която да подредя всичко и лека-полека открехнах притворената врата на душата си. А вътре беше толкова тъмно и страшно. Като че ли ураган е вилнял из нея и всичко е преобърнал на различни посоки, а после е застлал всичко с пепел. Някакъв хлад премина покрай мен и ме накара да потръпна... и... ми напомни за ТЕБ... Някъде там в единия ъгъл изпод пепелта леко блещукаше светлинка. Разпознах ги веднага. Това бяха моите - нашите Спомени, ония красивите, ония невероятните... Започнах да ги разглеждам. Всички те ми носеха толкова щастие. Едва сега разбрах, че тогава съм била наистина щастлива. Тук там излизаше и някой от лошите спомени, но те бяха толкова гузни, че се криеха страхливо под ония, истинските. Изтупах ги от пепелта и започнах да ги подреждам в кутията един след друг. Сгъвах ги старателно, приглаждах всяко тяхно ръбче и прибирах един след друг. А сълзите се стичаха по лицето ми, защото си спомних за ТЕБ... Дойде ред и на Чувствата. Те бяха толкова многобройни, че не можеха да се разберат кое от тях да излезе по напред. Любовта на бял кон препускаше като луда из всички краища на душата ми. Разумът се опитваше да я спре, но уви, сили не му оставаха. Тя беше толкова дива, страстна и огнена, че надали някой би й попречил да съществува. А най-важното за нея беше, че тя бе онази... Истинската Любов, а това и даваше все повече увереност. Тайно зад нея се беше долепила и Болката, жестока и изпепеляваща, болка сътворена от нечие предателство. Тя беше впила зъби като вампир и бавно, но сигурно изсмукваше силите на Любовта. Омразата пък преследваше Обичта, която все искаше съвсем по майчински да укроти побеснелите чувства. Само че те все още не усещаха, че някъде там лека полека Умората е започнала да застила всички тях с пелерината си. Много упорито аз ги събрах на едно място и ги прибрах в кутията. А от очите ми пак се отрони сълза... защото обичах ТЕБ... Продължих по-нататък и срещнах моите Сънища - повечето от които кошмарни. На тях отделих най-малко време. Не исках да си спомням нищо от тях. Те бяха толкова болезнени, че отдавна се бях отрекла от тях. Насъбрах ги набързо и ги нахвърлях небрежно в кутията. А от очите ми се стече пак сълза... защото сънувах ТЕБ... Дойде ред и на Мечтите. Те пърхаха като пеперуди над душата ми. Тях никой не можеше да убие. Те бяха такива едни розови и щастливи, неуморно летяха и се гонеха. Всяка от тях искаше да стане реалност... но уви, не им беше отредено да се сбъднат. Те бяха просто една Утопия. Погледах ги още минута, взирайки се в тях... Нямаше как, трябваше и тях да прибера. Размахах с мрежата за пеперуди и ги улових до една. А сърцето ми се късаше... За моите Мечти... защото бяха посветени на ТЕБ... Ето, последна остана Надеждата. Да, онази, която умирала последна. Тя стенеше от болка, захвърлена долу в пепелта, никому непотребна. Оставаха й не часове, само няколко минути докато издъхне. Гледаше ме право в очите. Проницателният й поглед сякаш ме питаше "Защо?". Защо не й повярвах, защо я погубих. Не можех, а и не исках да й отговоря. Дори самата аз не знаех отговора на този въпрос. В същият момент тя ме хвана здраво за ръката и издъхна... А аз плачех... защото надеждата ми беше в ТЕБ... И така, старателно прибрала всички Спомени, Чувства, Сънища, Мечти и Надежди в моята кутия на Забравата аз пречистих душата си. Изтупах я от пепелта, натежала с времето. Отворих широко прозорците и свеж пролетен въздух навлезе вътре. Усмихнах се. Свърших добра работа днес. От години не се бях чувствала така. Душата ми се рееше волно, свободна от всички терзания които си причинихме. Сега вече душата ми бе освободена от ТЕБ. А ТИ и всичко свързано с ТЕБ останахте там в онази кутия, заключена за винаги. Но не беше достатъчно... Трябваше да я изхвърля някъде далеч от мен, някъде където дори аз самата нямаше да я намеря. С неимоверни усилия я занесох на кея. Тя беше толкова натежала, че мигом щеше да потъне в морето. Да, в онова море, символ на нашата любов. Доближих се и се загледах в необятната морска шир. Вълните се плискаха приветливо и ме подканяха да се присъединя към тях. Не им обърнах внимание. Морският бриз нежно пилееше косите ми. Просто се наведох и спуснах кутията във водата. Но... гривната на ръката ми се бе закачила в нея, а тя бе толкова тежка, че ме повлече след нея... Усетих, че някой ме сграбчи за ръката... Видях светлина... чух морските вълни... чайките препускаха в синьото небе. Лежах на кея по гръб. Огледах се и видях Съдбата да ми се усмихва многозначително. Единствените й думи бяха: „Ти трябва да живееш". И изчезна. Явно тя ме беше спасила. В този момент усетих някаква силна болка в гърдите. Погледнах - там зееше огромна рана. Оказа се, че когато Съдбата ме е дръпнала обратно, кутията е отскочила и е полетяла право в сърцето ми... Раната зарасна бързо... Но тежестта остана... Някъде там дълбоко в сърцето. Някъде там дълбоко в сърцето ми си ТИ.

АМУР И ПСИХЕЯ по историята, разказана от Апулей в неговите "Метаморфози" Психея била най-малката и най-красивата от трите дъщери на един цар. Всички поданици на царството се тълпели около нея, за да й се възхищават, и дори създали култ към нея, забравяйки проявите на благоговение, които дължали на Венера. Тогава богинята на любовта изпитала отмъстителна завист и повикала на помощ сина си Купидон, като поискала от него да вдъхне на Психея любов към най-грозния и най-презрения от хората. Купидон нарамил лъка си и отлетял при младата девойка. Бил така поразен от нейната красота, че се влюбил в нея и не изпълнил заповедите на божествената си майка. Двете сестри на Психея се омъжили за богати мъже, а красивата девойка не се решавала да избере никой от кандидатите. Много загрижен, нейният баща — царят, се посъветвал с оракула на Аполон, който му заповядал да облече девойката в черно и да я придружи до височината на един хълм, където една грозна змия щяла да дойде да се съчетае с нея. Въпреки отчаянието си царят изпълнил заповедите на бога и изоставил там Психея. Тогава полъхнал нежен вятър и дъхът на Зефир понесъл девойката из въздуха, след което я спуснал здрава и читава сред уханна, мека ливада, където тя заспала. Когато на другия ден отворила очи, се намирала във вълшебната градина на прекрасен дворец, направен от злато и сребро, украсен със скъпоценни камъни. Неспокойна и любопитна, Психея се приближила към непознатия дом и чула глас, който я канел да влезе в богатото жилище. Девойката бутнала вратата и сред разкошните зали открила приготвена баня, богата вечеря и великолепно легло, в което се изтегнала с настъпването на нощта. Малко по-късно тя си дала сметка за нечие присъствие до нея и помислила, че това е мъжът, за който й говорел оракулът. Този нежен и влюбен съпруг помолил Психея да не се опитва да го види. Освен това девойката скоро получила разрешение да се върне за няколко дни у дома си и да се срещне с родителите си. Но нейните сестри, виждайки я толкова щастлива, се опитали да събудят съмнение в сърцето й и заявили, че в мрака на нощта тя сигурно се е свързала с някакво чудовище. Потресена, още първата нощ след своето завръщане в двореца, Психея се доближила до заспалия си съпруг и го осветила с лампа. Вместо чудовище, тя съзряла Купидон, най-красивия и най-милия от боговете. Възхитена, тя доближила още лампата и една капка горещо масло капнала върху рамото на нейния божествен съпруг. Събуждайки се стреснат, той упрекнал Психея за недоверието й и изчезнал. Заедно с него изчезнал и прекрасният дворец. Обезумяла от мъка, нещастницата се скитала да го търси и накрая се обърнала към Венера. Много щастлива, че ще си отмъсти, богинята задържала Психея да й служи като робиня. Товарела я с тежка и унизителна работа. Но любовта давала смелост и издръжливост на младата жена и никаква задача не й се струвала невъзможна. С помощта на мравки тя разделила смесените от Венера най-разнородни семена. Донесла златната вълна от свирепите овце, с помощта на един орел успяла да почерпи вода от извора на Стикс, който се славел като недостъпен. Когато Венера поискала от нея да й донесе в кутия малко от красотата на Царицата на сенките, съпругата на Плутон, Психея съумяла да залъже Цербер и стигнала чак до най-отдалечените дълбини на Ада, до трона на царицата Прозерпина. Но нейното любопитството щяло да я погуби за втори път. Тя отворила кутията, която получила от Прозерпина. Вместо обещаната красота обаче, там бил само мъртвият сън и тя заспала дълбоко. В това време, затворен в двореца на майка си, Купидон умирал от любов към красивата Психея до деня, в който успял да излети през един от прозорците на двореца. Когато открил своята съпруга, той я пробудил с леко убождане на стрелите си. Венера не останала безчувствена към такава силна любов. Меркурий отвлякъл Психея от земята и я отнесъл в двореца на боговете, където, пиейки нектар и амброзия, тя се сдобила с безсмъртие. Така тя вече завинаги могла да остане свързана с Любовта (Амур).

Пародия на мисли Не ме е страх от самотата. Не ме е страх да бъда забравена, като песен, тиха разливаща се над морета и океани, над планини и гори, която помнят само сирените, която нощем само вятърът нашепва и самодивите танцуват под приказните й акорди. Песните се възраждат и някой, някога докосва тъжна самотна китара, която свири по-нежно от арфа, по-чувствено от пиано и по-ритмично от кавал. Намира стари, захвърлени тетрадки и преражда музата на отживял времето си уличен трубадур. Не ме е страх тъгата в очите ми, пуснала корени, да остане завинаги там. В ъгълчетата, като откраднат залез, предвестник на гибелна нощ. Красотата е не винаги щастлива, даже рядко. Откриваме я, когато сме най-тъжни и най-самотни, в чашката на отворило се цвете, в тихо навалялия сняг, в песента на чучулигите под прозореца ни и в капещите есенни листа. И говорейки си сама в тъмното понякога, в моменти на безумна откровеност, разбирам, че страховете ми са изчезнали. Че не се страхувам от нищо... че съм загубила най-човешката си черта. Хвърлям се в авантюри и приключения, със замах приключвам и започвам етапи в живота си, водещи ме до покруса и щастие. Че може би потръпвам на ръба на пропастта и все пак се хвърлям с глава надолу, разперила ръце като за полет, а всъщност - прегръдка към всичко идващо и прощална за отиващото - изгубено. И лека полека остава само една горчилка, която вълните на времето бавно, но методично измиват от душата ми. Сякаш самото време пречиства всичко закърняло и гниещо в мен. И цялата печал на света се събира за миг в тъжната ми усмивка и си отива като аромат на пролетни цветя сред есен, като спомен за сняг през лятото. И аз си отивам, бавно, топя се по малко всеки ден. Вчера по-луда от днес, днес по-безумна от утре. В един свят на безмерие, където мярата е всъщност само илюзия. В един свят, където да лъжеш и да бъдеш лъган е нещо нормално. И отново този свят ми натежа. Отново ми се иска да избягам от него, но така и никога не намерих кът на спокойствие и щастие. Кът на малко усмивки, без заплащане, на топлота без да следва болезнената празнота, запълвана само от ледове и бурии. И се опасявам, че престанах да се страхувам. Че съществото ми е изпълнено с жажда за живот, за очакване на нови неща, посрещащо с фанфари всяка глътка свежест. И тъкмо свиквам и искам отново - като наркотик. Промени, хора, светове, градове и домове. Сменям всичко и отново бягам по пътя на загубеното щастие, придружавана единствено от един безумен копнеж. Копнеж по... нещо... или някого... Копнеж по истинската стойност. Дори престанах да мечтая. Не зная как точно стана, но един ден осъзнах, че всяка мечта е моя смърт. Реализирана или не, носи болка и тъга. И никога не е каквото съм очаквала и никога не е щастието, което съм виждала. Всички планове рухват, всички кули се срутват и остават отново само камъни, с които като идиотка отново градя мостове и градини, кули и замъци, отварям прозорци и зазиждам врати... И отвред се боря с предразсъдъци и болни хора. Драпаща с нокти за малко разбиране, вечно бягаща от клеймото на наивност и доверие, лепнато ми някога от някого, което сякаш нося като кръст, изписан на челото. И не вярвам в чудеса, а ги чакам... Пародия на мисли. И отново потъвам в забрава, до следващия век, когато някой, някога ще извади старата китара, на която като безмълвен вятър е заспала съдбата ми... За да бъда отново изсвирения подарък за някого...

Ах,дъждът

Навън вали. Искаш ли да ти разкажа приказката за дъжда?! Не си мисли, че това е само благодат, която напоява майката земя. Всяка капка от него е съблякла дъгата и всяка носи в себе си нечия съдба.

Ах, дъждът... Появява се, за да скрие нашите сълзи, да измие тъгата горчива, когато майката се сбогува с чедото си, когато две души се срещат, за да си кажат "Край!". Ах, дъждът... А след него остават само незаличимите спомени.

Боли, когато в нас вали. Когато се лутаме в пространство от лъжи и раздели и не знаем кога ще утихне дъждът. Тъгата е като страшна стихия, която ни разпръсква на хиляди парченца и разбива на прах нашето щастие.

Виждаш ли капките дъжд по стъклата на прозорците? Това не са просто капки, а нечии сълзи, които бавно се стичат и мокрят лицето.

С трепетно очакване искаме да видим дъгата - многоцветният символ, който предвещава края на мъката и поставя поредното начало на нашия живот.

Разбра ли вече, че дъждът е наш приятел?! Ах, дъждът... Помага ни да запазим в тайна тежкото си бреме. И вече знай, че когато вали, някой страда по изгубеното щастие.

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=103619

Разговор със звездите Веднъж заговорих звездите. Бях много любопитна и исках да разбера каква е тяхната роля в живота ни. Задавах толкова много въпроси, че те не смогваха да отговарят. Имаха различни мнения за някои неща, но винаги достигаха до едни и същи изводи. Цяла вечер разговаряхме. Не съм разбрала кога съм се унесла и съм заспала. На сутринта ми се стори, че съм сънувала... Но това е без значение. Насън или наяве, аз проведох този разговор. И така... Ето как протече той: - Здравей, мила! - Откъде идваш? - Какво искаш? - Ами аз живея долу, на земята. Всяка вечер, когато луната освети небето, аз ви гледам. Много пъти съм се опитвала да ви преброя, но сте страшно много. Възхищавам ви се. Толкова сте красиви! - Значи ти си тази, на която често изпълняваме желания? - каза най-голямата и ярка звезда. Учудих се много, защото не подозирах, че желанията ми са се сбъдвали, благодарение на звездите. - Ами... да. Аз често гледам към вас, когато мечтая. Но, честно да си призная, не вярвах, че вие сбъдвате мечти. - Ние решаваме кое желание да изпълним и кое не. Избираме между тези, които си струват и тези, от които нямаме полза. Ха - ха! Толкова е забавно! - продължи една доста суетна и горделива звезда. - Защото, ако ние изпълнявахме всички тъпи желания на хората, нямаше да ни има. - Шшшт! - Шшшт! Последваха няколко шъткания. Явно това беше тайната на звездите, която аз не трябваше да разбирам. Тогава не се замислих, но сега си давам сметка... Когато звездите изпълняват желание, те умират и затова падат... А може би греша? Не знам! - Хайде, говори ни! Защо мълчиш? - приказваше една мъничка звездичка. - Знаем, че имаш проблеми... Но интересно, че не си си пожелавала скоро те да отминат. Виждаш ли, когато ни забравиш, затъваш! А уж си ни се възхищавала! Боже! Кого залъгваш? Вие, хората сте такива егоисти и истината е, че не се възхищавате на никого, освен на себе си. Гъделичкате собственото си самочувствие с материални неща. Често се чудя защо няма сила, която да ни превърне за един ден в хора... И аз бих била егоист. Щях да обиколя всички онези сгради, от които излизате с големи картонени чанти, щях да си купя и кола, щях да се влюбя в някой футболист и... О, Боже! Толкова бих била щастлива с невъзможно екстравагантното си облекло и моите най-добри приятели - парите! Пари и власт, власт и пари, измислена любов - изгодна любов, приятели - предатели. Боже! Толкова е смешно! Забелязах, че звездичката има лошо мнение за мен. Или поне за хората като цяло. Но ми беше интересно - защо тогава изпълняват желания, щом не харесват начина ни на живот. Мислех си за това и ги попитах естествено. - Ама, че си глупава! Не, всъщност ние сме глупавите! Изпълняваме вашите желания, защото... - Шшшт! - Шшшт! Да... и на този въпрос не получих отговор. Но все пак... Оглеждах звездите, баха изящни. Имаше някои, които блестяха толкова силно, че ме заслепяваха. Когато погледнех към тях, те само ми намигаха и се усмихваха. Най-малко говореха и най-рано заспаха. - Не плачи де, момиче! Сподели ни какво ти е! - Ами... хората не ме разбират. Прави сте, егоисти са! И лицемери. Вярвах, че има и добри, но съм се лъгала. Затова дойдох при вас. Искам да ми кажете защо има такива хора? - О, ама чакай! Мислиш, че няма и сред нас такива ли? Лъжеш се! - Боже! - включи се мъничката звездичка. - Ние, които сме добрички сме единични случаи. Я се огледай, виж какви групи са сформирани - големи, малки мечки... ала-бала. Какво си мислиш? Имам наблюдения, че хората, които се имат за голяма работа, често им подлагат крак и се оказват в нищото. Ако не знаеш да ти кажа - най-ярките и големи звезди, най-рано падат. Най-често това са ужасно горделивите сред нас! Разбира се, падаме и в други случаи, ама това е тайна! Ха- ха! Пак щях да се изпусна. Боже! Мислех над тези думи... Най-горделивите падат! А така ли е всъщност? - Добре де! Съветът ще ти разкрие една тайна! Когато сбъдваме желания... Ох, това е много сложна процедура. Събираме се около луната, която ни напътства. - Много странно обесняваш! Дай на мен! - Ти ли бе, смешко? Как пък ще обясниш ти, дето винаги спиш, като сбъдваме желания? Смешник със смешника му! Пу! И така, звездите говореха една през друга, докато накрая, онази, най-голямата и красива им се скара и нейно беше предимството. - Така... първо трябва да проверим дали луната е готова да ни приеме. После представяме желанието, което съветът е одобрило. Ако луната го хареса, започваме работа. Отиваме най - смелите и най-големите, защото си е страшничко. Най-често сме около десет. Заставаме пред луната и почваме да излагаме доводите. След това тя дава одобрението си, а ние трябва да сформираме кръг. Завъртаме се, но две от нас изгарят, защото от другата страна на луната е слънцето и при въртене, те попадат там. Никога не се знае коя от нас ще оживее. Ето как, вашите желания стават реалност. Жалко, че са малко тези, които оценяват нашата работа. - Но, ако нещата стоят така, аз не бих могла да мечтая повече - казах аз. Чувствах се ужасно, защото осъзнах колко много пъти съм си пожелавала нещо, гледайки към звездите, а те са умирали, за да го изпълнят. Ужас! - Боже! Не се притеснявай! Много си сладка! Ние нали сме за това? Раждаме се, светим, все някога ще умрем, така или иначе! Въпрос на време е... - това беше отново малката звездичка. Тя често употребяваше „Боже!". Това беше нейното възклицание. Когато попитах защо го използва толкова често, тя ми разказа своята история. - Бях още едва на 197 години, когато родителите ме накараха да вляза в съвета. Те бяха остарели и нямаше как да гласуват. Не отидох с голямо желание, но нямах избор. Наредихме се около луната, одобри ни тя там нещата и се наредихме в кръг! Боже! Това беше първият ми съвет. Отидох със сестра ми. Тя беше с 34 години по-голяма. Бяхме една до друга... Изведнъж се оказахме от другата страна на луната! И беше адски гадно! Видях как сестра ми умира, аз изгубих съзнание. Усещах как падам надолу, но нямах сили за съпротивление. После нещо ме върна обратно, ама точно в момента, когато и последният ми край изгасваше. В ушите ми се чуваше само: „Боже! Боже! Спаси я! Върни я!" После като отворих очи... бях при звездите от малката мечка, които така бяха грейнали, че направо ми стана още по-лошо. Полежах си малко и отидох при луната. Бях бясна. Ама при луната не се ходи току така. Тя ни е като цар, абе - като вашите шефове... Въобще не изчаках покана! Влязох и я попитах какво се случи с мен. А тя се усмихна и отвърна: „Това не беше ли твоето желание? Не си ли пожела да доживееш 543 години. Подарък бе, малката! Подарък! Живей си живота, няма да умреш скоро! Бъди спокойна!" Боже, каква радост! Сега съм на 392. Не знам как ще издържа още там 250 години. Ама, както и да е! Туй „Боже" така ми се наби в главата, че чак и мен ме дразни понякога... После съм заспала... Като се събудих днес, осмилих всичко и го записах. Сигурна съм, че съм ги питала и още нещо, сто процента и те са ми разказвали още истории, но не ги помня. Явно са ми направили магия... Поне разбрах, че и животът на звездите не е толкова лесен, колкото си мислех. И ще знам да не си пожелавам да се превърна в звезда, че отиде, утре съм станала член на съвета им... Боже! Та те виждали всичко! Дано да не правя много грешки, че ще вземат да ме намразят! И ще го карам, наистина по-кротко с желанията. Сега разбирам защо през август падат най-много звезди... Нали е лято. През лятото хората най-много мечтаят и са най-щастливи. Ясно е! Ех, сега не ми остава друго, освен да дочакам нощта, да погледна през прозореца и да кажа някоя от съкровените си мечти, с надеждата луната да я одобри!...

ДАГОН Пиша това при голямо душевно напрежение, тъй като след тази нощ повече няма да ме има. Останал без пукната пара и почти изчерпал запаса от наркотик, който единствен ме крепи, аз не мога да издържам повече на страданието и смятам да се хвърля от прозореца върху мръсната уличка. Не си мислете, че щом съм зависим от морфина, съм безволев или деградирал тип. Когато прочетете тези набързо нахвърлени редове, вероятно ще се досетите, макар и никога да не разберете напълно, защо трябва да ме сполети забвение или смърт. Пощенският кораб, на чийто борд бях като завеждащ товара, стана жертва на немски рейдер в един от най-пустинните райони на Тихи океан. Световната война бе едва в началото си и океанските сили на Германия още не бяха достигнали своето сетнешно падение; корабът ни бе законен военен трофей, а към нас се отнасяха със съответната коректност и уважение, полагащи се на военни пленници. Режимът беше толкова либерален, че пет дни след нашето пленяване аз успях да избягам в малка лодка с достатъчно вода и провизии за дълго време. Когато най-накрая се почувствах свободен сред океанската шир, почти нямах представа за своето местоположение. Никога не съм бил компетентен навигатор, само смътно се досещах по слънцето и звездите, че се намирам на юг от екватора. За географската дължина не знаех нищо; не се виждаше никакъв остров или брегова линия. Времето се бе запазило ясно и безброй дни аз се носех безцелно под прежурящото слънце в очакване да срещна минаващ кораб или да бъда изхвърлен на брега на някоя обитаема земя. Но не се появяваха нито едното, нито другото, и аз започнах да изпадам в отчаяние от своята самота. Промяната настъпила, докато съм спял. Никога няма да узная подробности за случилото се, тъй като сънят ми, макар неспокоен и изобилстващ от съновидения, е бил продължителен. Когато накрая се събудих, открих, че съм затънал наполовина в слузеста черна тиня, стелеща се, доколкото можех да видя, сред вълнообразна монотонност, а лодката бе затънала в адската киша недалеч от мен. Вероятно ще си помислите, че първата ми реакция на тази радикална и неочаквана смяна на пейзажа е била изумлението, но аз бях по-скоро изплашен, отколкото удивен, тъй като във въздуха и в гниещата почва имаше нещо до такава степен зловещо, че пронизваше всяка фибра на тялото ми. Цялата местност бе осеяна с туловища на мъртви риби, както и с някои неописуеми останки, подаващи се тук-там от гнусната кал. Впрочем аз изобщо не се надявам да предам с прости думи неизразимата тайнственост, витаеща из абсолютната тишина и безпределна пустош. Не се долавяха никакви звуци, а в зрителното поле присъстваше само безграничната черна слуз, застиналост и еднообразие, които предизвикваха отвращение и страх. Слънцето припичаше безжалостно и ми се струваше почти черно в своята безоблачна суровост; в него сякаш се отразяваше мастиленото блато изпод краката ми. Докато пропълзявах към заседналата лодка, осъзнах единственото възможно обяснение на случилото се. Вследствие на небивало вулканично изригване част от океанското дъно е била изхвърлена на повърхността, разголвайки това, което милиони години се е таило под непроницаемите водни дълбини. Размерите на тази нова земя, надигнала се изпод мен, бяха толкова внушителни, че аз не можех да чуя дори и най-слабия шум от бушуващия океан, макар да напрягах слуха си. Не се виждаше и морска птица, която да рови сред въргалящата се наоколо мърша. Няколко часа седях замислен и угрижен в лодката, докато слънцето се движеше из небесните простори. Постепенно под въздействието на сухото и горещо време почвата стана не толкова лепкава и сигурно скоро щеше да бъде подходяща за малки разходки. Нея нощ спах малко, а на следващия ден си приготвих запас от храна и вода за пътешествие в търсене на изчезналия океан и на личното си спасение. На третата сутрин почвата бе достатъчно суха, за да се придвижвам по нея без усилия. Рибешката воня бе отвратителна, аз обаче бях зает с много по-важни проблеми, за да обръщам внимание на такива дреболии, затова смело тръгнах напред към неизвестната цел. През целия ден се движех все на запад, воден от далечен хълм, издигнал се високо над всичко останало. Нощта прекарах под открито небе, а на следващото утро продължих пътя си към хълма, който едва-едва бе помръднал. На четвъртата вечер стигнах до подножието на възвишението - доста по-високо, отколкото ми се бе сторило първоначално; долината подчертаваше още повече открояващата се релефност. Твърде изморен, за да се заизкачвам, заспах в неговата сянка. Не зная защо онази нощ сънищата ми бяха толкова бесни, но още преди нащърбената и странно подута луна да се извиси над равнината, аз се събудих облян в студена пот и реших да не заспивам повече. Кошмарните видения, явили ми се насън, бяха твърде ужасяващи, за да ги преживея отново. На лунната светлина видях колко неразумно е било решението ми да пътувам през деня. Лишено от блясъка на палещото слънце, моето пътешествие би ми струвало много по-малко енергия. Вече се чувствах напълно готов да започна катеренето, смутило ме по време на залеза. Взех провизии и се отправих към билото на хълма. Вече споменах, че ненарушената монотонност на равнината предизвикваше у мен ужас; смятам обаче, че този ужас стана много по-голям, когато се добрах до върха на възвишението и надзърнах в намиращата се на другата страна пропаст, чиито тъмни недра луната не бе осветила изцяло. Взирайки се в бездънния мрак на вечната нощ, аз се почувствах на края на света. Обхваналият ме ужас бе прорязан от интересни спомени за "Изгубения рай" и за страховитото изкачване на Сатаната през непристъпните му владения. Междувременно луната се издигаше все по-високо и аз започнах да различавам, че склоновете на долината не са съвсем перпендикулярни, както си ги представях. Издатините и оголените камъни образуваха удобни стъпала за спускане, а след неколкостотин метра наклонът ставаше сравнително по-лек. Тласкан от импулс, който не бих могъл да обясня, аз залазих с усилия надолу и застинах на полегатия склон, надникнал в дълбините, където не бе прониквал лъч светлина. Неочаквано вниманието ми бе привлечено от гигантски предмет на противоположния склон, издигащ се на стотина метра пред мен и искрящ в бяло на светлината на лунните лъчи. Въобразявах си, че е само огромен камък, но ясно виждах, че неговите очертания и разположението му не са изцяло работа на Природата. По-внимателният оглед ме изпълни с чувства, които не бих могъл да изразя; защото въпреки колосалните му размери и местоположението в бездната, зейнала още когато светът е бил млад, аз осъзнах, че пред мен е един монолит с правилна форма, чието масивно туловище познава не само изработката, но и поклонението на разумни същества. Изумен и изплашен, но обладан от вълнението на археолога, аз се огледах наоколо. Луната, вече в зенита си, светеше зловещо и ярко над каменните стръмнини, обрамчващи бездната, и разкриваше водна ивица на дъното, виеща се извън погледа в двете посоки и почти докосвайки краката ми. На другата страна на пропастта неголемите вълни миеха подножието на циклоповия монолит, на повърхността на който вече можеха да се различат стенописи и изсечени груби фигури. Надписите бяха на непознати за мен йероглифи и не приличаха на нищо, което съм срещал в книгите; в по-голямата си част бяха обикновени морски символи като риби, змиорки, октоподи, ракообразни, мекотели, китове и тям подобни. Някои образи очевидно представляваха водни същества, непознати на съвременния свят, но чиито разлагащи се останки бях забелязал на издигналата се от дъното на океана равнина. Резбата беше толкова изкусна, че почти ме омагьоса. Независимо от разделящата ивица вода, ясно се виждаха гигантски барелефи, чиито сюжети биха събудили завист и у един Доре. Стигнах до извода, че тези пиктограми изобразяват хора или поне човекоподобни същества, въпреки че бяха показани плуващи като риби във водите на някаква морска пещера, или покланящи се на каменно светилище, намиращо се също под водата. За техните лица и форми не съм в състояние да говоря с подробности, защото дори споменът за тях ме докарва до загуба на съзнание. Бяха дяволски човешки като силует, с изключение на ципестите ръце и крака, уродливо широките и увиснали устни, изцъклените, изпъкнали очи и други особености, самото споменаване на които е противно. Любопитно бе, че размерите им изобщо не съответстваха на околната обстановка; едно от съществата например бе изобразено да убива кит, по-голям от самото него. Като отбелязах тяхната гротескна същност и невероятни размери, аз реших, че пред мен са въображаемите богове на някое примитивно племе на моряци или рибари; някое племе, последният потомък на което е изчезнал епохи преди първият праотец на пилтдаунския или неандерталския човек да бъде роден. Обхванат от благоговеен страх пред открилата се за миг картина на древността, стояща отвъд предположенията и на най-смелия антрополог, аз гледах вцепенен и замислен как луната хвърля странни отблясъци върху тихия канал пред мен. Тогава внезапно го видях. Повърхността едва трепна и нещо се издигна над тъмните води. Огромно, приличащо на Полифем и отвратително, то се спусна като ужасяващо чудовище от нощните кошмари към монолита, протегнало гигантските си люспести ръце, докато накланяше страшната си глава и издаваше причудливи отмерени звуци. Мисля, че точно в този момент изгубих разсъдъка си. Помня малко от неистовото си изкачване по склона и скалата, както и от безумното пътуване обратно до заседналата лодка. Май през повечето време нещо пях, а когато не можех да пея, се смеех. Имам смътни спомени за голяма буря, разразила се скоро след като се добрах до лодката. Във всеки случай знам, че чух трясъци на гръмотевици и други звуци, които Природата издава в моменти на силен гняв. Когато излязох от сенките, се намирах в болница в Сан Франциско. Там ме докарал капитанът на американски кораб, натъкнал се на лодката ми в открито море. В бълнуването си бях казал много, но открих, че на думите ми не бе обърнато внимание. Моите спасители не знаеха нищо за възможно вулканично изригване в открития Пасифик, а и аз не сметнах за необходимо да настоявам за нещо, в което те не биха повярвали. Веднъж срещнах един известен етнолог и го удивих с причудливите си въпроси, засягащи древната филистимска легенда за Дагон, Бога-Риба, но скоро разбрах, че този учен е безнадеждно консервативен и спрях да разпитвам. Обикновено през нощта, особено когато луната е подута и нащърбена, аз виждам това същество. Опитах да се спася от него с морфин, но наркотикът ми даде само временно успокоение и после ме превърна в свой роб. Затова сега съм решил да сложа край на всичко, като опиша подробно случилото се - за сведение или за презрително забавление на хората. Често се питам дали всичко не е било само халюцинация, пристъп на треска, докато съм лежал и бълнувал в лодката под палещото слънце след бягството от немския крайцер. Много пъти съм си задавал подобни въпроси и винаги в отговор ми се явява страховито и ярко видение. Не мога да мисля за морските дълбини, без да потръпна за непознатите същества, които в този момент сигурно пълзят и газят из слузестите леговища и се покланят на древни каменни идоли, свои собствени противни изображения върху подводните обелиски от наквасен гранит. Сънувам деня, когато те ще се надигнат от водните талази, за да повлекат натам в кървавите си нокти жалките останки на хилавото и изтощено от войни човечество - деня, когато земята ще потъне в бездните и мрачното океанско дъно ще се възцари над вселенската преизподня. Краят ми е близо. Чувам шум зад вратата, сякаш нечие исполинско хлъзгаво тяло се блъска с грохот о нея. Но то не ще ме намери тук! Господи, ОНАЗИ РЪКА! Прозорецът! Прозорецът! Хауърд Лъвкрафт

Хауърд Лъвкрафт & Елизабет Бъркли ПЪЛЗЯЩИЯТ ХАОС Howard Lovecraft & Elizabeth Berkeley The Crawling Chaos Много се е писало за удоволствията и болките от опиума. Опияненията и ужасите на Де Куинси и изкуственият рай на Белведере са запазени и обвити с изкуство, което ги прави безсмъртни. А света знае много добре красотата, ужаса и мистерията на тези мрачни места, в които се пренася вдъхновения мечтател. Но колкото много е изказано, никой човек все още не се е осмелил да намекне за природата на призраците открити, по този начин на ума или да загатне за посоката на нечутите пътища по чиито богато украсен и екзотичен курс се отправя толкова неустоимо съучастника на дрогата. Де Куинси се извличаше в Азия, тази земя гъмжаща от тъмни сенки, чиято потайна античност е толкова внушителна, че безкрайната възраст на фамилията и името побеждава чувството за младост у индивида, но по-далеч от това той не би се осмелил да отиде. Тези които са се осмелявали рядко са се завръщали, а ако са успявали, се завръщали укротени или напълно луди. Веднъж взех опиум- по време на чумавата година, когато лекарите се опитваха да умъртвят агониите, неуспели да ги излекуват. Беше свръхдоза - моят лекар бе капнал от ужас и изтощение. И аз всъщност отпътувах доста надалеч. Накрая се върнах и оживях, но нощите ми се изпълниха със странни спомени и аз повече не разреших на никой доктор да ми дава отново опиум. Болката и пулсирането в главата ми беше напълно нетърпимо, когато ми предписаха лекарството, за бъдещето, за което не ме бе грижа. Да избягам, дали чрез лекарство, безсъзнание или смърт това бе всичко, което ме интересуваше. Бях отчасти в делириум, таке че е трудно да поставя точния момент на промяна, но мисля,че ефектът трябва да беше подействал малко преди прекратеното биене да бъде болезнено. Както казах беше свръх доза така че реакциите ми са били вероятно далеч от нормалното. Чувството за падане, любопитно отдалечаващо ме от идеята за гравитация и посока, беше величествено. Въпреки че там имаше допълнително впечатление за невиждани тълпи в неизброимо изобилие. Тълпи от безкрайно различна природа, но всички малко или много свързани с мен. Понякога ми се струваше, че падам, след това като че ли вселената или вековете падаха след мен. Внезапно болката ми отмина и аз започнах да асоциирам биенето по-скоро с външна отколкото с вътрешна сила. Пропадането също отмина, отстъпвайки място на тревожна, временна отпочиналост. И когато се заслушах внимателно, си въобразих, че биенето идва от обширното,загадъчно море, когато неговите зловещо огромни вълни откъсват част от обезлюденият бряг в буря с гигантска мощ. След това отворих очи. За момент обкръжението ми изглеждаше объркващо, като прожектиран образ безнадеждно извън фокус. Но постепенно осъзнах моето самотно присъствие в странна и красива стая осветена от много прозорци. Не можах да оформя идея за точната природа на стаята заради това, мислите ми бяха все още объркани, но забелязах пъстри мъхнати килимчета и завеси, сложно моделирани маси, столове, дивани и кресла, и деликатни вази и орнаменти, които носеха усещане за екзотичност без да бъдат непременно чужди. Забелязах тези неща, въпреки че не бяха за дълго приоритетни в ума ми. Бавно но безжалостно пълзящо в моето съзнание и надделяващо над всяко друго впечатление настъпи замайващият страх от непознатото. Страх по-голям от всичко, защото не можех да си го обясня, отнасящ се до потайно приближаваща се лудост, не смърт, но нещо безименно, нечуто, нещо неописуемо, по-призрачно и по-отблъскващо. Разбрах, че прекият символ и възбудител на моя страх е потайното пулсиране, чието постоянно ехтене туптеше подлудяващо право в моя изтощен мозък. Струваше ми се, че идва от точка извън и под зданието, в което се намирах, и го свързвах с най-ужасяващите образи на ума. Чувствах, че някаква отвратителна сцена или обект дебне отвъд окичените с коприна стени и се отдръпва с ужас от сиянието през сводестите покрити с решетки прозорци, които бяха отворени толкова смущаващо близо.Забелязвайки капаците прикрепени към тези прозорци, аз ги затворих всичките отвръщайки поглед от екстериора, докато го правех. След това, сдобивайки се с кремък и стомана, които намерих на една от малките маси, запалих множеството свещи почиващи до стените в старинни арабски свещници. Допълнителното чувство за сигурност идващо от затворените капаци и изкуствената светлина успокои нервите ми до някаква степен, но не можех да заглуша монотонното пулсиране. Сега след като бях по спокоен, звукът стана толкова забележителен, колкото бе изпълнен със страх, и аз почувствах противоречиво желание да потърся навън неговият източник въпреки моето все още мощно свиване. Отваряйки завесата на врата от страна на стаята най-близка до пулсирането, видях малък и богато драпиран коридор завършващ с врата и голям прозорец с балкон. Бях неустоимо привлечен към този прозорец, въпреки че моите неопределени представи ме дърпаха еднакво назад.Когато се доближих можах да видя хаотичен водовъртеж в далечината. След това, след като го достигнах и се огледах на всички страни, изумителната картина на моето обкръжение избухна срещу мен с пълна и опустошаваща сила. Видях гледка, каквато никога преди това не бях виждал, и която никой жив човек не може да види защитен в делириума на треската или пъкълът на опиума. Сградата стоеше върху тесен нос земя - или което беше сега тесен нос земя - почти на 100 метра над наскоро бушувал кипящ луд водовъртеж. От двете страни на къщата имаше наскоро отсечена избеляла пропаст от червена пръст, докато пред мен потайните вълни все още се биеха страховито, изяждайки земята с ужасяваща монотонност и умисъл. На миля или по-далеч се извисяваха и падаха заплашително вълни най-малко 15 метра високи, и на отдалечения хоризонт сатанинско черно облаци с фантастични очертания си почиваха и висяха като болнави лешояди. Вълните бяха тъмно лилави, почти черни, сграбчили отдръпващата се червена кал по брега, като страшни, алчни ръце. Не можех но чувствах, че някакъв опасен морски ум бе обявил война за унищожение срещу цялата солидна земя, може би подтикнат от ядосаното небе. Съвземайки се най-после от вцепенението, в което ме бе захвърлил този неестествен спектакъл, осъзнах, че моята реална физическа опасност бе остра. Дори докато гледах втренчено, брегът бе изгубил доста метри и не след дълго къщата щеше да падне погребана в отвратителната яма на бичуващите вълни.След което побързах към срещуположната страна на зданието и откривайки врата, преминах веднага, заключвайки я след мен с любопитен ключ, който бе окачен отвътре. Погледнах повечето от странният район около мен, и забелязах странна преграда, която ми се струваше, че съществува между враждебния океан и небосвода. От двете страни на подаващата се издатина преобладаваха различни състояния. На ляво от мен, както се бях обърнал към вътрешността, имаше спокойно море и величествени зелени вълни движещи се мирно под ясно светещото слънце. Нещо в природата и позицията на слънцето ме накара да потръпна от отвращение, но и тогава и сега не мога да кажа защо. Вдясно от мен също беше морето, но то бе синьо, спокойно и вълнуващо се тихо, докато небето над него бе по-тъмно и избелелият бряг по-скоро бял отколкото червеникав. Обърнах поглед към земята и открих с изненада растителност, която не приличаше на нищо, което бях виждал или чел. Очевидно беше тропична или най-малкото суб-тропична - заключение родено от постоянната горещина на въздуха. Понякога си мислех, че мога да открия странни прилики с флората по моята родна земя., представяйки си, че добре познатите ми растения и храсти могат да се сдобият с подобни форми поради радикална промяна на климата, но гигантските и вездесъщи палмови дървета бяха очевидно чуждоземни. Къщата, която току що бях напуснал бе много малка, малко по-голяма от колиба, но тя очевидно бе мраморна и архитектурата й бе странна и сложна, включваща странно но привлекателно сливане на западни и източни форми. В ъглите имаше Коринтски колони, но покривът от червени керемиди беше подобен на този на Китайска пагода. От вратата към вътрешността на земята се простираше пътека от необичайно бял пясък, около метър широка и очертана от всяка страна с величествени палми и непознати цъфтящи храсти и растения. Тя лежеше по посока на страната на издатината, където морето бе синьо и брегът бе по-скоро белезникъв. Първоначално беше малко на върха, след това достигнах наклонен връх. Зад мен видях сцената, която бях напуснал, цялата издатина с колибата и черната вода, със зеленото море от една страна и със синьото море от друга, и прокоба неназована и неназовима надвесила се над всичко. Никога повече не я видях и често се чудех… След този последен поглед закрачих напред и разгледах панорамата на вътрешността пред мен. Пътеката, както бях отбелязал, се извиваше отдясно на брега и продължаваше навътре. Отпреди наляво забелязах удивителна земя включваща хиляди акри земя, покрита с поклащаща се тропическа растителност по-висока от главата ми. Почти на границата на погледа ми имаше гигантско палмово дърво, което изглежда ме очарова и ми махаше. По това време учудването и бягството от заплашващият ме полуостров бяха главно разсеяли страха ми, но като се спрях и паднах изтощен на пътя, копаейки с ръце в топлия, избеляло-златен пясък, ново и остро чувство за опасност ме завладя. Някакъв ужас в свистящата висока трева сякаш прибавен към този на зловещото пулсиращо море, и аз започнах да викам високо и несвързано: - Тигър? Тигър? Тигър ли е? Звяр? Звяр? Дали е Звяр това от което ме е страх? - Умът ми се изгуби назад в древна и класическа история за тигри, която бях чел. Постарах се да си припомня автора, но бях затруднен. След това всред моя страх си спомних, че историята бе от Ръдиърд Киплинг; също така не го направи и гротекността от мисленето за него и древният автор ми идва наум. Пожелах си томът съдържащ тази история и почти бях започнал да се връщам към обречената колиба за да се сдобия с него, когато мое по-добро чувство и изкушението на палмата ме разубедиха. Не знам дали бих устоял на завръщането, ако не беше очарованието на грамадното палмово дърво. Това впечатление бе сега доминиращо и аз напуснах пътеката, и запълзях надолу по склона на долината въпреки страха ми от тревата и от влечугите, които може би се криеха в нея. Реших да се бия за живота си докрай, срещу всички лудости на морето и земята, въпреки че понякога се страхувах от пораженията, докато подлудяващото свистене на тайнствените треви се присъедини към все още ясното и буботещо пулсиране на отдалечените вълни. Често бих спирал и закривал ушите си с длани за облекчение, но никога не бих заглушил напълно омразният звук. Сякаш след векове се завлякох до махащото палмово дърво и легнах тихо под защитната сянка. Последваха серия от инциденти, които ме доведоха до противоположните крайности на екстаз и ужас, случаи които с трепет си спомням и не смея да опиша. Не след дълго изпълзях изпод надвесените листа на палмата, тогава от нейните клони падна дете с невиждана красота. Въпреки че бе окъсано и прашно, това същество носеше чертите на сатир или полубог, и изглежда почти разпръскваше сияние в плътната сянка на дървото. То се усмихна и протегна ръка, но преди да се надигна и проговоря чух изтънчена мелодия и пеене. Високи и ниски тонове се смесваха с възвишена и ефирна хармоничност. Слънцето по това време потъваше зад хоризонта и в здрача аз забелязах ореола блещукаща светлина около главата на детето. След това със сребърен глас то се обърна към мен: - Това е краят. Те дойдоха долу в здрача от звездите. Сега всичко свърши и отвъд Аринурийските реки ние ще живеем блажено в Телое. Докато детето говореше, забелязах меко сияние идващо през листата на палмовото дърво и изправяйки се поздравих двете фигури, за които узнах че са главните певци сред тези, които бях чул. Бог и богини сигурно бяха, защото такава красота не е смъртна. И те взеха ръцете ми казвайки: - Ела, дете, ти чу гласовете и всичко е наред. В Телое отвъд млечния път и Аринурийските реки има градове от кехлибар и бял ахат. И над техните куполи от многобройни фасети блещукат образите на странни и красиви звезди. Под мостовете от слонова кост на Телое текат реки от течно злато носещи красиви лодки за екскурзии, предназначени за цъфтящият Цитарион на Седемте Слънца. И в Телое и Цитарион обитават само младост, красота, и удоволствия нечути, смях, пеене, и лютня. Само боговете обитават Телое на златните реки, но сред тях живей и ти. Докато слушах, омаян, внезапно осъзнах промяна в обкръжението ми. Палмовото дърво, засенчващо напоследък изтощеното ми тяло, бе сега на разстояние и значително под мен. Аз очевидно плавах в атмосферата, придружен не само от странното дете и сияещата двойка, но и от постоянно увеличаваща се тълпа от полу-блестящи, с лозови корони младежи и девици с развята от вятъра коса и изпълнени от радост изражения. Ние бавно се издигахме заедно, сякаш носени от благоуханен бриз, който духаше не от земята, а от златния небосвод, и детето прошепна в ухото ми, че трябва да гледам винаги напред към пътеките от светлина и никога назад към сферата, която току що бях напуснал. Младежите и девойките сега пееха сладки хорови песнопения в съчетание с лютни и аз се почувствах обграден от мир и щастие по-дълбоки от всичко, което съм си представял в живота, когато натрапването на един единствен звук промени съдбата ми и разби душата ми. През възхитителните мелодии на певците и музикантите, сякаш в присмиващо се, демонично съзвучие пулсира от водовъртежите под отвратителното, омразното биене на този потаен океан. Докато тези черни вълни биеха своето съобщение в ушите ми аз забравих думите на детето и погледнах зад мен, надолу към обречената сцена, от която си мислех, че съм избягал. Долу през етера видях прокълната земя бавно да се върти, завинаги да се върти, с ядосани и вилнеещи морета разяждайки с диво опустошение бреговете и хвърляйки пяна срещу клатушкащите се кули на изоставените градове. И под призрачната луна там блещукаха гледки, които никога не ще мога да опиша, гледки които никога не ще мога да забравя. Пустини от пръст подобна на леш и джунгли от руини и упадък, където някога се простираха гъсто населените равнини и села на моята родна земя, и водовъртежи от кипящ океан, където някога се издигаха могъщите храмове на моите пра-отци. Като могила, северният полюс димеше - тресавище от зловонни растения и смърдящи мъгли, съскащи преди ожесточената атака на вечно издигащите се вълни накъдрени и възбудени от тръпнещата бездна. След това раздиращ гръм разтърси нощта и през пустинята на пустините се появи димяща пукнатина. Все още черният океан се пенеше и се разяждаше, поглъщайки пустинята от всяка страна, докато пустинята в центъра се разширяваше и разширяваше. Не остана никаква земя освен пустинята, а гневния океан все още ядеше и ядеше. Всичко изведнъж, дори и бурното море сякаш изпитваше страх от нещо, страх от тъмните богове на долната земя, които са по-величествени от злия бог на водата, но дори и да беше такъв той не можеше да се върне назад. И пустинята бе страдала твърде много от тези кошмарни вълни за да им помогне сега. Така че океанът изяде останалата земя и се изля в димящата пропаст, изоставяйки всичко, което някога бе завоювал. Той потече отново от току що-наводнените земи разкривайки смърт и разложение. И от своето древно и незапомнено легло той закапа отблъскващо, разкривайки затъмнени тайни от годините, когато времето бе младо и боговете неродени. Над вълните се издигнаха буренясали, запомнени здания. Луната покри с бледи лилии от светлина мъртвия Лондон и Париж се надигаше от своя влажен гроб, за да бъде осветен със звезден прах. След това се издигнаха сгради и монолити, които бяха буренясали но незапомнени. Отвратителни здания и монолити от земи, за които хората никога не са знаели, че са земи. Нямаше вече никакво пулсиране, само неземното бучене и съскане на водите падащи в пропастта. Димът от тази пропаст се превърна в пара и почти скри света, докато той израстваше все по-плътен и по-плътен. Той изсуши лицето и ръцете ми, и когато погледнах да видя как това е засегнало моите спътници открих, че те всички бяха изчезнали. Тогава внезапно то свърши и аз не узнах повече докато се събудих върху болнично легло. Докато облакът от пара от адската пропаст най-накрая скри изцяло гледката, целият небосвод изкрещя във внезапна агония на луди тътени, които разтърсиха вибриращият етер. Това се случи в един делириумен проблясък и взрив. Един ослепяващ, оглушаващ холокост от огън, дим и грохот, който разтвори бледата луна, докато то напредваше навън към празнотата. И когато димът се разпръсна, и аз потърсих с поглед земята, видях на фона на студени, комични звезди само умиращото слънце и бледите печални планети търсещи своята сестра. Превод: Даниел Георгиев

Паулу Коелю Облачeто и дюната Всеки знае, че животът на облачетата е много активен, но и много кратък" - е написал Бруно Фереро. Тези думи ни пренасят в съвсем друга история... Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка. Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд. С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света. — Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета. Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва. Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси. — Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу? — Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре? — Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки. — А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна. — А какво те кара да тъгуваш? — Оставам с чувството, че не нося полза никому. — И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми. Дюната се поколеба малко преди да заговори. — А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай? — А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето. — Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко. Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно. — Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги. — Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш? — Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая. И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата. На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета. И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.

Хауърд Лъвкрафт БЕЗИМЕННИЯТ ГРАД Когато наближих безименния град, разбрах, че над него тегне проклятие. Пътувах под лунните лъчи из страховитата пресъхнала долина и ето че го зърнах да се издига над пясъците, както части от труп могат да се подават над небрежно струпан гроб. Страх излъчваха протритите от старост камъни на този беловлас съвременник на потопа, този прародител на най-древните пирамиди; незрим ореол ме отблъскваше и повеляваше да бягам от зловещите антични тайни, които никой не би трябвало да зърне и никой освен мене не бе посмял да погледне. Далече в Арабската пустиня, порутен и ням, лежи безименният град, а пясъците на безброй епохи укриват ниските му стени. Навярно е бил такъв, преди още да се положат първите камъни на Мемфис или да се изпекат тухлите на Вавилон. Няма тъй стара легенда, че да му даде име или да напомни как е изглеждал приживе, ала пътници край лагерния огън и старици в шатрите на шейховете нашепват за него, тъй че всички племена го отбягват, без сами да знаят защо. Тъкмо това място е сънувал лудият поет Абдул Ал Хазред в нощта, преди да изпее необяснимия си куплет: Не е умряло туй, що вечно ще остане - дори смъртта умира в безброй епохи странни. Би трябвало да зная, че арабите имат основателни причини да отбягват безименния град, града, за който разказват загадъчни легенди, без да го е видяла жива душа, ала отхвърлих благоразумието и подкарах камилата си през неизбродимата пустош. Аз единствен съм го виждал и затова ничие друго лице не е белязано с тъй грозни белези на ужаса; никой друг не тръпне тъй обречено от нощния вятър, разтърсващ прозорците. Когато наближих в призрачния покой на непробуден сън, той ме погледна, вледенен от лъчите на хладната луна сред пустинната жега. И щом отвърнах на взора му, аз забравих възторга на находката и спрях камилата на място, за да изчакам зората. Чаках с часове, додето изтокът просветля, звездите избледняха и сивотата се превърна в розово сияние със златиста дантела околовръст. Чух стенание и зърнах пясъчна вихрушка да тръпне сред древните камъни, макар че небето бе ясно и в необятните пусти простори цареше покой. Сетне над далечния ръб на пустинята слънцето изведнъж подаде пламнало крайче и като го видях през отминаващата малка вихрушка, в трескавото си състояние се поддадох на причудливата мисъл, че от някакви бездънни дълбини долита мелодичен метален звън да поздрави огнения диск, както го поздравява Мемнон от бреговете на Нил. В ушите ми забуча и въображението ми кипеше, докато бавно водех камилата през пясъците към безмълвния каменен град; този град - тъй древен, че не го помнят нито Египет, нито Меро; този град, който единствен сред живите бях видял. Ту тук, ту там бродех сред безформени основи на сгради и останки от площади, ала не намирах ни фрески, ни надписи, та да разкажат за хората, ако хора наистина са били, защо са издигнали този град и заживели тъй отдавна в него. Някак нездрава бе древността на това място и аз копнеех да срещна признак или доказателство, че градът наистина е строен от човешки създания. В руините определено имаше пропорции и размери, които не ми се нравеха. В багажа си носех доста инструменти и дълго копах сред стените на заличени от времето сгради, но напредвах бавно и не разкрих нищо съществено. Със завръщането на нощта и луната усетих хладен повей, донасящ нови страхове, затуй не посмях да остана в града. И когато напусках античните стени, за да се приготвя за сън, зад мен се сгъсти с въздишка малък пясъчен вихър, налетял над сивите камъни, макар че пустинята беше спокойна под ясната луна. Призори се събудих от поредица ужасяващи сънища, а в ушите ми звънтеше някакъв метален екот. Видях слънцето да праща ален взор през сетния повей на малка пясъчна буря, увиснала над безименния град, и забелязах колко е спокойно всичко останало наоколо. Отново дръзнах да навляза из тези злокобни руини, които се издуваха под пясъка като дебнещи чудовища, и отново заработих с лопатата, за да диря напразно останки от забравената раса. По пладне си отпочинах, а след това дълги часове разчиствах стените, отколешните улици и очертанията на почти напълно изчезналите сгради. Виждах, че градът наистина е бил величав, и се питах откъде е идвало това могъщество. Представях си цялото великолепие на една тъй далечна епоха, че дори и Халдея не си я спомня, мислех за обречения Сарнат, издигал се в страната Мнар, когато човечеството било още младенческо, и за града Иб, изсечен от сив камък преди появата на хората. Ненадейно попаднах на място, където скалният пласт се издигаше над пясъка и образуваше невисока канара; и тук с радост зърнах нещо, което изглежда обещаваше по-ясни следи от допотопния народ. По каменната стена отчетливо личаха грубо издяланите фасади на няколко малки и схлупени скални къщици или храмове, чиято външност би могла да съхрани редица тайни на неизмерно далечни ери, въпреки че пясъчните бури отдавна бяха изличили външните барелефи, ако изобщо е имало такива. Тъмните отвори пред мен бяха много ниски и задръстени с пясък, но аз разчистих единия и пропълзях с факла навътре, за да разкрия незнайните му загадки. Видях, че пещерата е храм, съзрях и ясни следи от народа, който бе живял тук и отправял молитви към боговете, преди още пустинята да е станала пустиня. В изобилие се срещаха примитивни олтари, колони и ниши - всички те удивително ниски; и макар че не видях скулптури или фрески, имаше множество необичайни камъни, явно оформени като символи по изкуствен път. Тази схлупеност на изсечената зала беше твърде изненадваща - едва можех да се изправя на колене; същевременно тя имаше толкова обширна площ, че факлата ми разкриваше само част от нея. В някои по-далечни кътчета изтръпвах, без сам да зная защо; отделни олтари и камъни като че криеха намеци за забравени ритуали с ужасна, отблъскваща, необяснима същност и ме караха да се питам що за хора биха създали и посещавали подобен храм. След като разгледах цялата вътрешност на залата, аз пак изпълзях навън, обладан от жадното нетърпение да узная какво ли ще разкрият и другите светилища. Нощта бе наближила, ала осезаемите находки правеха любопитството ми по- силно от страха, затова не побягнах от дългите лунни сенки, които ме бяха възпрели при първия ми поглед към безименния град. В здрача разчистих още един отвор и с нова факла пропълзях навътре, откривайки пак безформени камъни и смътни символи, но не и нещо по-различно от видяното в другия храм. Залата беше също тъй ниска, само че не толкова широка, и свършваше с много тесен коридор, задръстен от сумрачни и загадъчни олтари. Тършувах из тия олтари, когато свистенето на вятъра и ревът на камилата отвън нарушиха безмълвието и ме привлякоха да проверя какво е подплашило животното. Луната ярко сияеше над първобитните руини и огряваше гъст облак от пясък, понесен изглежда от мощен, но вече затихващ повей някъде покрай канарата пред мен. Разбрах, че именно този мразовит пясъчен вихър е подплашил камилата, и се канех да я отведа на завет, когато случайно вдигнах очи и видях, че по върха на скалата няма никакъв вятър. Това ме озадачи и възбуди прежните страхове, ала веднага си спомних внезапните местни вихрушки, които вече бях усетил по изгрев и залез слънце, и реших, че явлението е нормално. Стигнах до извода, че течението идва от някоя скална пукнатина, свързана с дълбока пещера, и проследих с поглед политналия пясък, за да открия източника; скоро разбрах, че вятърът идва от далечния, едва забележим черен отвор на някакъв храм южно от мене. Борейки се с напора на задушливия прашен облак, закрачих към храма и колкото повече наближавах, толкова по-високо над другите се издигаше той, а и входът му не бе тъй задръстен от спечен пясък. Бих влязъл веднага, ако страхотната сила на ледения въздушен поток не заплашваше всеки миг да изгаси факлата. Вихърът изригваше бясно от мрачната врата, подмяташе пясъка със зловещи въздишки и се разсейваше сред безумните руини. Не след дълго вятърът отслабна и прахът взе постепенно да се успокоява, докато накрая отново настана тишина; но сред призрачните камъни на града сякаш още се спотайваше нечие присъствие и когато погледнах луната, стори ми се, че тя потръпва като отражение в неспокойни води. Необяснимо силен страх ме обземаше, ала и той не успя да потисне жаждата за изумителни открития; щом вятърът стихна окончателно, аз прекрачих прага на мрачната зала, която го бе породила. Както бях предполагал по външния вид, този храм се оказа по-просторен от предишните; навярно представляваше естествена пещера, след като докарваше ветрове от някоя отдалечена местност. Тук можех да се изправя в цял ръст, но виждах, че камъните и олтарите са също тъй ниски, както в останалите храмове. По стените и свода съзрях за пръв път неясни следи от изобразителното изкуство на древната раса - странни виещи се ивици от почти напълно изронена и избеляла боя; а върху два от олтарите забелязах с нарастващо вълнение плетеница от майсторска вита резба. Когато надигнах факлата, очертанията на тавана ми се сториха изумително правилни, за да бъдат естествени, и аз се запитах откъде ли са започнали работата си древните каменоделци. Инженерните им умения изглеждаха доста големи. После един по-ярък проблясък на причудливите пламъци разкри онова, що дирех - отвора към далечните бездни, откъдето бе долетял внезапният вихър; прималял от вълнение видях, че това е малка и несъмнено изкуствена врата, изсечена в плътната скала. Протегнах факлата навътре и съгледах мрачен тунел със заоблен свод, прихлупил стълбище с дребни, нагъсто подредени и грубо издялани стъпала, които се спускаха стръмно надолу. Никога не ще залича от сънищата си тия стъпала, защото за зла участ узнах смисъла им. Но в онзи момент не знаех дали да ги наричам стъпала, или просто несигурни опори за шеметното слизане. Безумни мисли бушуваха в мозъка ми и предупредителните слова на арабските пророци сякаш долетяха сами над пустинята, изминали пътя от земите на хората до безименния град, за който човек не смее да запита. И все пак аз се поколебах само за миг, преди да прекося портала и да започна предпазливото спускане с краката напред по стълбището на тесния коридор. Само в страшните видения на наркотика или в трескавия кошмар би могъл някой друг да преживее подобно слизане. Безконечният тесен проход водеше все надолу като злокобен кладенец на призраците, а факлата, която държах над главата си, не можеше да освети незнайните дълбини, към които пълзях. Изгубих нишката на часовете и забравих да поглеждам часовника, ала се ужасявах при мисълта какво разстояние трябва да съм преодолял. Срещах промени в наклона и посоката; веднъж попаднах на дълъг равен участък, където трябваше да се провирам с краката напред по каменния под, отмятайки зад главата си ръката с факлата. Мястото не ми стигаше дори за да коленича. После пак започнаха стръмните стъпала и когато примигващата факла изгасна окончателно, аз продължавах все тъй да се тътря надолу. Не вярвам да съм обърнал внимание кога точно е станало, защото когато забелязах, ръката ми несъзнателно издигаше безполезната дръжка, като че още се надявах на пламъка. Разсъдъкът ми бе отстъпил място на онзи инстинктивен копнеж за незнайното и загадъчното, който ме е превърнал в бродник по широкия свят и непредпазлив посетител на далечни, древни и забранени места. Сред мрака в съзнанието ми прелитаха откъси от любимата ми съкровищница на демонознанието, редове от безумния арабин Ал Хазред, абзаци от апокалиптичните кошмари на Дамаскиус и обвеяни с позор изречения от бълнуванията в "Образ на света" от Готие дьо Мец. Повтарях причудливи цитати, бръщолевех за Афрасиаб и демоните, що плавали подир него по течението на Окс, а сетне заповтарях отново и отново фраза от разказите на лорд Дънсани: "... неотразимата чернота на бездната". Веднъж, когато спускането стана изумително стръмно, изрецитирах напевно откъс от Томас Мур, докато страхът ме застави да млъкна: Хранилище на мрака чер, от зла безлунна нощ събран в отровен вещерски казан. Над бездната глава склоних да разбера човешки крак дали е стъпвал и видях безкрайни лъскави стени като покрити с черен лак. Оттам Смъртта изпраща страх по лепкав и злокобен бряг. Времето бе престанало да съществува, когато нозете ми пак докоснаха равен под, и аз се озовах в ново помещение, малко по-високо от двата предишни храма, които сега бяха останали нейде безкрайно далече над мен. Мястото не стигаше, за да се изправя, но можех да се надигна на колене и да тършувам пипнешком наоколо. Скоро разбрах, че съм попаднал в тесен коридор, покрай чиито стени се редяха дъсчени сандъци със стъкла откъм вътрешната страна. Потръпнах пред мисълта за онова, което би следвало от факта, че докосвам стъкло и полирано дърво в тая прастара бездна. Сандъците явно бяха подредени на равни интервали от двете страни на коридора и имаха издължена правоъгълна форма, болезнено близка до формата на ковчег. На два-три пъти опитах да изместя някой от тях за по-задълбочено изследване, но открих, че са здраво прикрепени. След като установих, че коридорът е дълъг, аз се затътрих напред в причудливия пълзящ бяг, който би изглеждал ужасен, ако нечие око можеше да ме зърне сред мрака; от време на време се отклонявах към едната или другата страна, за да опипам обкръжението и да се уверя, че стените и редиците от сандъци продължават в същата посока. Човек е толкова привикнал да мисли със зрителни образи, че аз почти забравих тъмата и си представях безкрайния монотонен коридор с нисък таван и стени от дърво и стъкло - представях си го тъй ясно, сякаш го виждах. И после, в един миг на неописуемо вълнение, наистина го видях. Не знам кога фантазията ми се е преляла в истинска гледка, ала отпред се появи постепенно просветляващо сияние и внезапно аз осъзнах, че виждам смътните очертания на коридора и сандъците, разкрити от някаква непозната подземна фосфоресценция. За малко всичко беше точно, както си го въобразявах, тъй като сиянието едва мъждукаше; но продължавайки да се влача механично към все по-ясната светлина, аз осъзнах, че фантазията ми е била само бледо отражение на реалността. Този проход не беше недодялана реликва като храмовете в града над мен, а паметник на най-великолепно и екзотично изкуство. Богати, ярки и дръзко фантастични образи и картини оформяха непрекъсната плетеница от стенописи с неподвластни на описание контури и багри. Сандъците бяха от странно златисто дърво с предни стени от изящно стъкло, а вътре лежаха мумифицираните тела на създания, надхвърлящи по уродливост и най-хаотичните човешки видения. Не е по силите ми да ви предам и най-слаба представа за тия чудовища. Те бяха от рода на влечугите и телесните им очертания напомняха ту крокодил, ту тюлен, но най-често в тях нямаше нищо познато за натуралиста или палеонтолога. Размерите им бяха близки до тези на дребен човек, а предните лапи завършваха с деликатни израстъци, поразително наподобяващи човешки длани и пръсти. Но най-странни от всичко бяха главите им, чиито контури нарушаваха всички известни биологични принципи. Те не можеха да бъдат сравнени с нищо - наведнъж ми хрумваха сравнения с котка, булдог, митичен сатир и човешко същество. Самият Юпитер не е имал тъй колосално и изпъкнало чело, ала рогата, липсата на нос и крокодилската челюст поставяха тези твари извън всички установени категории. Известно време се съмнявах в реалността на мумиите, почти готов да заподозра, че са изкуствени идоли, но скоро реших, че наистина са някакъв древен вид, живял едновременно с младостта на безименния град. Като връх на уродливостта им, повечето бяха пищно натруфени в най-скъпи тъкани и щедро украсени с накити от злато, скъпоценни камъни и неизвестни лъскави метали. Тия пълзящи твари трябва да бяха играли твърде важна роля, защото заемаха първо място сред безумната плетеница от фрески по стените и свода. Художникът ги бе изобразил с ненадминато майсторство в някакъв техен свят, където разполагаха с градове и градини, приспособени за размерите им; не можех да прогоня натрапчивата мисъл, че картинната им история е алегорична и навярно изобразява възхода на расата, която ги е обожавала. Тези същества, казвах си аз, са били за народа на безименния град това, което е била вълчицата за Рим или животните-тотеми за индианските племена. От тази гледна точка можех в най-общи черти да проследя удивителната епопея на безименния град, разказа за могъща крайбрежна метрополия, царувала над света, преди Африка да се издигне от вълните, за отчаяните борби, когато морето отстъпило и пустинята пропълзяла към плодородните долини. Видях войни и победи, смутове и поражения, а след това страшната борба срещу пустинята, когато хиляди хора - представени тук алегорично чрез уродливите влечуги - били принудени да си пробиват път надолу през скалите към някакъв друг свят, за който говорели пророците им. Всичко бе изрисувано ярко, странно и в същото време реалистично, а връзката на изображенията със страховитото ми спускане не подлежеше на съмнение. Аз дори разпознавах отделните проходи. Пълзейки по коридора към все по-ярката светлина, видях последните сцени на картинната епопея - как незнайната раса се сбогува с безименния град и долината, където е живяла десет милиона години, как душите се свиват при мисълта да напуснат места, тъй дълго обитавани от телата; по тия места се бяха заселили подир чергарски живот в младините на света и бяха изсекли в девствената скала онези първобитни светилища, в които не преставаха да възнасят молитви. С разсейването на мрака можех да разглеждам стенописите по-внимателно и като си напомнях, че влечугите трябва да представляват неизвестните хора, размишлявах за обичаите на безименния град. Много неща бяха своеобразни и необясними. Цивилизацията им бе създала азбучна писменост, явно стоеше на по-високо стъпало от неизмеримо по-късните цивилизации на Египет и Халдея, ала имаше и странни пропуски. Не можех да открия например изображения на мъртъвци или погребални ритуали, освен онези, свързани с войни, насилие или епидемии; питах се откъде ли идва нежеланието им да признаят естествената смърт. Те сякаш бяха подхранвали като утешителна илюзия идеала за безсмъртие. Още по-близо до края на коридора бяха изрисувани изключително живописни и екстравагантни сцени: от едната страна изгледи на изоставения и рухващ безименен град, и в контраст с тях - странното ново райско царство, към което расата си бе издълбала път през камъка. На тези изгледи градът и пустинната долина се представяха винаги под лунните лъчи, златист ореол се рееше над рухналите стени и разкриваше отчасти великолепното съвършенство на миналите времена, изобразено от художника с мъгляви призрачни щрихи. Райските сцени бяха едва ли не прекалено екстравагантни, за да им повярвам; предлагаха потаен свят на вечна светлина, изпълнен с величествени градове сред ефирни хълмове и долини. Най-накрая видях фрески, които сметнах за упадък на художественото творчество. Картините бяха нескопосани и далеч по- странни, отколкото и най-причудливите предишни сцени. Те сякаш проследяваха бавното западане на древния народ, съчетано с растяща ненавист към външния свят, откъдето ги бе прокудила пустинята. Човешките фигури - все така представяни чрез свещените влечуги - като че се изхабяваха постепенно, а духът им, изобразен във въздуха на лунната нощ над руините, продължаваше да расте. Съсухрени жреци, изрисувани като влечуги в пищни одежди, проклинаха въздуха на горния свят и всички, които го дишат; една ужасяваща финална сцена показваше първобитен човек, може би пътешественик от древния колонен град Ирем, разкъсван на парчета от членове на древната раса. Спомних си колко се боят арабите от безименния град и бях доволен, че по-нататък имаше само голи сиви стени и свод. Увлечен в плетеницата от исторически стенописи, бях наближил съвсем до края на ниския тунел и сега забелязах портата, през която долиташе фосфоресциращата светлина. Пропълзях към нея и нададох вик на върховно изумление пред онова, що лежеше отвъд - вместо нови и по-светли зали зърнах само безгранична пустота, изпълнена с равномерно сияние, каквото човек може да си представи, ако погледне надолу от Еверест към огрените от слънце мъгли. Зад мен коридорът беше тъй тесен, че не можех да се изправя в него, пред мен се простираше безпределно лъчезарно подземие. От тунела към бездната се спускаше стръмно стълбище - множество малки стъпала, напомнящи онези от мрачните тунели, по които бях минал - но само след няколко метра светещите изпарения закриваха всичко. Край лявата стена на коридора беше отметната масивна, невероятно дебела бронзова врата, украсена с фантастични барелефи, която можеше със затварянето си да раздели този лъчист вътрешен свят от скалните проходи и зали. Гледах каменните стъпала и не намирах смелост да продължа по тях. Докоснах отворената медна врата, но не успях да я помръдна. Тогава се проснах по очи на каменния под и през пламналия ми ум се занизаха невероятни размисли, които дори мъртвешкото изтощение не можеше да пропъди. Както лежах със затворени очи, отдаден на разсъждения, започнах да си припомням с нов и страховит смисъл много неща, зърнати мимолетно по стенописите - изображения на безименния град в разцвета на славата, растителността из долината край него и далечните земи, към които пътували неговите търговци. Озадачаваше ме всеобщата и очебийна употреба на алегоричните влечуги и почвах да се питам защо е трябвало да се спазва тъй строго дори в най-важните исторически фрески. На стенописите безименният град бе показан в умалени пропорции, подходящи за влечугите. Питах се какви ли са били истинските размери на величието му и известно време размишлявах над някои странности на руините, които бях забелязал преди. С любопитство си спомних ниските сводове на първобитните храмове и подземния коридор, несъмнено изсечени в този си вид поради преклонението пред обожествяваните влечуги, макар че това е принуждавало богомолците да се провират навътре с пълзене. Навярно даже религиозните ритуали бяха извършвани пълзешком, в подражание на грозните твари. Обаче никаква теология не можеше да обясни защо хоризонталните тунели в тия страховити подземия трябва да бъдат също тъй ниски, както храмовете - а понякога и по-ниски, след като не можех да се изправя на колене. Мислейки за пълзящите създания, чиито отвратителни мумифицирани останки лежаха толкова близо до мен, аз усетих тръпките на нов страх. Странно нещо са неволните хрумвания и сърцето ми се сви, когато осъзнах, че ако не броя злочестия първобитен човек, чиято гибел изобразяваше последната фреска, аз съм единственото човешко същество сред безбройните реликви и символи на прастария живот. Но както винаги се е случвало в моето странно скиталческо съществуване, любопитството скоро прогони страха, защото светещата бездна и онова, което можеше да крие, бяха загадка, достойна за най-големия изследовател. Не се съмнявах, че в края на удивително тесните стъпала ще открия свят на изумителни мистерии и се надявах там да срещна най-сетне човешките изображения, които липсваха в картините по стените на коридора. Досегашните фрески обещаваха невероятни градове и долини в това подземно царство и във фантазията си аз вече виждах какви богати, колосални руини очакват да стъпя сред тях. Всъщност страховете ми бяха свързани по-скоро с миналото, отколкото с бъдещето. Намирах се в безнадеждно положение сред тесния коридор, изпълнен с мъртви влечуги и допотопни фрески, бях на километри под белия свят и гледах към нов свят на призрачно сияние и мъгли, ала дори физическият ужас на ситуацията не можеше да се сравни с убийствения страх пред бездънната древност на гледката и стаените в нея духове. От първичните камъни и скалните храмове на безименния град сякаш лъхаше неподвластна на измерение античност, а дори и най-късните образци от удивителните карти по стенописите показваха забравени от човека океани и континенти, само тук-там се мяркаха смътно познати очертания. Никой не би могъл да каже какво е станало през геологическите епохи подир онзи миг, когато картините свършваха и расата, отричала смъртта, бе принудена неохотно да потъне в мрак и тлен. Из тия пещери и в светлото царство отвъд някога бе кипял живот; сега бях насаме с многозначителните реликви и тръпнех при мисълта за безбройните хилядолетия, през които тия останки са бдели на безмълвна и забравена стража. Внезапно усетих нов пристъп на онзи страх, който периодично ме обземаше, откакто зърнах за пръв път страховитата долина и безименния град под хладните лунни лъчи. Въпреки изтощението си трескаво се надигнах и сядайки, хвърлих поглед назад по мрачния коридор към тунелите, които се издигаха до външния свят. Чувствата ми напомняха тревогата, заради която отбягвах нощем безименния град, и бяха колкото остри, толкова и необясними. След миг обаче изпитах още по-силно потресение под формата на първия отчетлив звук, нарушил абсолютното безмълвие на тия гробовни дълбини. Това бе дълбоко и глухо стенание, издавано сякаш от далечна тълпа от прокълнати души, и долиташе от посоката, в която гледах. Силата му бързо нарастваше, скоро затътна зловещо из ниския тунел и в същото време усетих да ме обвява все по-силно течение от хладен въздух, идващ пак откъм тунелите и града над тях. Докосването на този въздух като че възстанови душевното ми равновесие, защото веднага си припомних внезапните пориви на вятъра край отвора на бездната по изгрев и залез слънце, нали тъкмо един от тях ми бе разкрил потайните тунели. Погледнах часовника си, разбрах, че изгревът наближава, и стегнах мускули, за да устоя на бурята, която се носеше надолу към подземния си дом, също както бе избликнала от него привечер. Страховете ми пак се разсеяха, защото естествените явления лесно прогонват мрачните размисли за незнайното. Все по-безумно се лееше пищящият, стенещ вятър към бездната в земната утроба. Отново се проснах по очи и безсилно се вкопчих в пода от страх да не бъда пометен през отворената порта във фосфоресциращата бездна. Не бях очаквал подобна стихия и когато осъзнах, че тялото ми наистина се плъзга към пропастта, хиляди нови ужаси и страхове изпълниха въображението ми. Злобата на вихъра пораждаше неописуеми фантазии; треперейки, отново се сравнявах с единствения човешки образ в този страхотен коридор - човекът, разкъсван на парчета от безименната раса - защото в пъклените удари на бурята сякаш дебнеше отмъстителна злоба, бясна и неистова в своето безсилие. Мисля, че към края крещях отчаяно - бях почти обезумял - но и да съм крещял, писъците ми чезнеха в адската гълчава на виещите ветрени призраци. Опитвах се да пълзя срещу невидимия убийствен поток, ала дори не успявах да устоя на място и бавно, неумолимо се плъзгах към незнайния свят. Най-сетне разсъдъкът ми навярно не е издържал, защото помня, че взех да бръщолевя отново и отново необяснимия куплет на лудия арабин Ал Хазред, който някога сънувал безименния град: Не е умряло туй, що вечно ще остане - дори смъртта умира в безброй епохи странни. Само мрачните и умислени божества на пустинята знаят какво се е случило в действителност - какви неописуеми мъки и изпитания са съпроводили катеренето ми из мрака и кой благосклонен дух ме е извел към живота, където съм обречен вечно да помня и да тръпна от нощния вятър, додето сетната забрава - или нещо по-лошо ме позове. Чудовищно, неестествено, поразително бе видяното - прекалено несъвместимо с нашите представи, за да го повярва човек, когато и да било, освен в прокълнатото безмълвие на среднощните часове, когато сънят бяга от клепките. Казах вече, че яростта на прииждащия вихър беше адска, неистова и че в гласовете му грозно тътнеше накипялата злоба на опустошени хилядолетия. Откъм тунела тия гласове продължаваха да звучат хаотично, ала след малко в пламналия ми мозък се зароди идеята, че зад мен те стават членоразделни; и ето че там, долу, в гробницата на мъртъвци отпреди неизброими епохи, дочух призрачни закани и клетви на странни езици. Извърнах глава и върху светлия етер на бездната видях очертано онова, което не можех да различа в здрача на коридора - кошмарна орда от литнали дяволи; изкривени от ненавист, уродливи, полупрозрачни демони от расата, която вече познавах безпогрешно - пълзящите влечуги на безименния град. И едновременно със затихването на вятъра бях обгърнат от злокобния мрак на земните недра, зад последната твар огромната бронзова врата се затръшна с оглушителен метален звън, музикалното ехо се надигна и полетя към далечния свят да поздрави изгряващото слънце, както го поздравява Мемнос от бреговете на Нил.

Хауърд Лъвкрафт

ЦВЕТЪТ ОТ КОСМОСА

Howard Lovecraft

The Colour Out of Space

На запад от Аркхам се извисяват стръмни хълмове, прорязани от долини с

непроходими дъбрави, в които брадвата никога не е отваряла просека.

Дърветата се скланят под странни ъгли из тесните усойни клисури, където се

стичат поточета, невидели слънчев лъч. На по-полегатите склонове стърчат

ферми, чиито обрасли с мъх постройки сякаш вечно размишляват за древните

тайни на Нова Англия, сгушени на завет под високите скални стени; днес

всичко е запустяло, широките комини се рушат малко по малко и стените от

нерендосани дъски се издуват застрашително под хлътналите покриви.

Някогашните им обитатели са ги напуснали, а пришълците не обичат да

живеят по тези места. Канадски французи, италианци и поляци са опитвали да

се заселят, ала не след дълго всички си отивали. Онова, което ги е

прогонило, не може да се види, чуе или докосне, то само се усеща.

Местността е пагубна за въображението и не навява спокойни сънища. Навярно

това е причината да я отбягват пришълците, тъй като старият Ами Пиърс

никога не им е разказвал спомените си от "странните дни". Ами, който от

години не е с всичкия си, единствен е останал там и единствен дръзва да

говори за странните дни; осмелява се, защото домът му е съвсем близо до

откритите нивя и оживените пътища около Аркхам.

Някога през хълмовете и долините е имало път, пресичащ по права линия

ожарените земи; по-късно хората престанали да го използват и изградили нов,

с широк завой на юг. Останките от този път се срещат и до днес сред

избуялите плевели; част от тях ще се съхрани и когато половината долини

бъдат залени от новото водохранилище. Тогава мрачните гори ще изчезват и

ожарените земи ще задремят под сините води, чиято повърхност ще отразява

небето и ще искри под слънчевите лъчи. Тайните на странните дни ще се слеят

с тайните на бездната, с недостъпната мъдрост на прастария океан и всички

загадки на първичния свят.

Когато тръгвах към хълмовете и долините, за да съставя карта на

бъдещото водохранилище, узнах, че ония места са прокълнати. Казаха ми го в

Аркхам; но тъй като градът е много стар и пълен с легенди за вещици,

приписах проклятието на бабешки приказки, предавани векове наред от

поколение на поколение. Изразът "ожарени земи" ми се стори твърде

мелодраматичен и се питах как ли е попаднал в преданията на местните

пуритани. Но когато видях на запад хаоса от клисури и склонове, забравих за

всичко освен древната им загадка. Бе утро, но сенките не напускаха тия

места. Дърветата растяха нагъсто и дънерите им бяха далеч по-дебели,

отколкото се полага за една нормална гора в Нова Англия. Над мрачните

пътеки тегнеше плътна тишина, а меката почва бе покрита с дебел слой влажен

мъх и прогнили от години листа.

По откритите места покрай стария път и из диплите на хълмовете се

гушеха малки ферми. Някои бяха съхранили всичките си постройки, други -

само една-две, от трети едва се забелязваше самотен комин или яма от

полузатрупано мазе. Полята обрастваха с бурени и трънаци, диви животни се

прокрадваха из храстите. Над всичко това витаеше дух на тревожно униние;

долавяха се нотки на уродлива нереалност, сякаш бе изменен някакъв основен

елемент от перспективата или светлосянката. Вече не се учудвах, че

пришълците отказвали да останат в тази местност, която не бе създадена за

спокоен сън. Тя прекалено приличаше на рисунка от Салватор Роза или на

илюстрация към фантастична приказка.

Ожарените земи обаче се оказаха още по-страшни. Разпознах ги от пръв

поглед в една просторна долина, защото никое друго название не пасваше по-

точно на тия места, както и никоя друга местност не би носила по-удачно

име. Сякаш поетът* го е изписал, след като е видял тукашната пустош.

Навярно е съсипана от пожар, казах си аз, гледайки нататък; ала тогава защо

вече нищо не бе поникнало върху тези два хектара сив пущинак, разпрострян

под небето като огромно петно от разяждаща киселина сред ливадите и горите?

Основната част беше северно от стария път, но тук-там засягаше терена на юг

от него. Изпитвах странно нежелание да се доближа до петното; накрая обаче

се принудих да го сторя, защото работата ми налагаше да мина оттам. По

цялата територия нямаше и следа от растителност; всичко беше покрито с фин

сивкав прах, който сякаш изобщо не се надигаше от поривите на вятъра.

Дърветата наоколо бяха болнави и изродени; няколко сухи дънера стърчаха или

се валяха до границата. Докато крачех забързано напред, забелязах отдясно

куп камъни и тухли до полусрутен комин и останки от мазе, както и зеещия

черен отвор на кладенец, чиито застояли изпарения придобиваха странни

оттенъци под слънчевата светлина. В сравнение с това място, гъстите гори по

отсрещния склон ми се сториха приятни и вече не се учудвах на боязливата

мълва сред жителите на Аркхам. Из околностите не видях нито къщи, нито

развалини; изглежда, мястото открай време беше уединено. Привечер не посмях

да пресека повторно зловещата пустош и за да се прибера в града, заобиколих

по новия южен път. Кой знае защо ми се искаше вятърът да докара облаци и

пустотата на небесната бездна изпълваше душата ми с неясно безпокойство.

[* Шекспир В "Макбет", акт I, действие III (бел.прев.)]

Вечерта поразпитах неколцина аркхамски старци за ожарените земи и за

смисъла на израза "странните дни", който мнозина процеждаха неохотно през

зъби. Не получих задоволителен отговор; изясних обаче, че загадката далеч

не е толкова древна, колкото предполагах. Не ставаше дума за някаква стара

легенда, а за събития, протекли пред очите на същите тези хора малко след

1880 година. Цяло семейство изчезнало или било избито. Събеседниците ми не

желаеха да уточняват подробностите и тъй като всички препоръчваха да не се

вслушвам в смахнатите приказки на стария Ами, още на следващата сутрин

отидох да го посетя, след като бях разбрал, че живее сам в една разнебитена

барака точно там, където гората се сгъстява. Старата къщурка бе взела да

излъчва нездравата миризма, характерна за прекалено отдавна построените

сгради. Наложи се дълго да чукам, додето събудя стария Ами Пиърс, и когато

той се дотътри на прага, усетих, че не се радва много на посещението. Не

беше толкова престарял, колкото очаквах, но постоянно свеждаше поглед

надолу; раздърпаните дрехи и бялата брада му придаваха морен и зловещ вид.

Като не знаех как да го заприказвам, престорих се, че идвам да

поговоря за топографските си задачи и зададох няколко въпроса за

местността. Старецът беше много по-интелигентен и начетен, отколкото

намекваха хората; още преди да се усетя, той бе схванал темата по-ясно от

другите ми местни събеседници. Не приличаше на селяните, които познавам от

местата, където съм строил язовири. Не възразяваше против плановете да

бъдат унищожени много квадратни километри гори и ливади, може би защото

къщурката му се намираше извън очертанията на бъдещото езеро. Напротив,

прояви огромно облекчение, узнавайки за съдбата на мрачните древни долини,

из които бе бродил цял живот. По-добре да са под водата, заяви той; да, по-

добре да са под водата след всичко станало през странните дни. След това

предисловие дрезгавият му глас спадна до глух шепот и той се приведе

напред, подчертавайки важността на думите си с разтреперан показалец.

Така чух цялата история и докато пресекливият старчески глас излагаше

несвързания си разказ, неведнъж потръпнах въпреки лятната жега. Често се

налагаше да прекъсвам отклоненията на разказвача, да доизяснявам разни

научни подробности, които западащата му памет бе съхранила механично, без

да ги разбира, и да допълвам празнините, когато чувството му за логика и

връзка сякаш се губеше. След като го изслушах, разбрах защо вече не е с

всичкия си и защо хората от Аркхам избягват да говорят за ожарените земи.

Побързах да се прибера в хотела преди смрачаване, защото се боях да

видя изгрева на звездите над голото поле. На другия ден се върнах в Бостън

и си подадох оставката. Не бих могъл да навляза повторно в лабиринта от

мрачни гори и клисури, да застана отново срещу сивото поле, където черният

кладенец зееше край купа тухли и камъни. Не след дълго ще се издигне

стената на баража и старинните тайни ще задремят завинаги под дълбоките

води. Но мисля, че дори и тогава не бих се осмелил да посетя местността

нощем, особено когато в небето блестят зловещите звезди; и за нищо на света

не бих пил вода от новото водохранилище на Аркхам.

Според Ами Пиърс всичко започнало от метеорита. Дотогава нямало

никакви легенди и даже по времето на съдебните процеси срещу вещици тия

западни гори вдъхвали по-малко страх, отколкото островчето Мискатоник,

където дяволът свиквал свитата си около странен каменен олтар, по-древен от

индианските племена. Из дъбравите не бродели призраци и фантастичният им

сумрак не вдъхвал никому тревога до идването на странните дни. После онзи

бял облак изникнал ненадейно посред пладне, в небето отекнала поредица от

взривове и над долината сред горите се издигнал димен стълб. Привечер цял

Аркхам вече знаел, че огромен камък паднал от небето и се забил в земята

точно до кладенеца във фермата на Наюм Гарднър - близо до спретнатата

белосана къщичка и плодородните градини на онова място, което по-късно щяло

да се превърне в ожарени земи.

Наюм лично отишъл в Аркхам да съобщи новината, а пътьом я споделил и с

Ами Пиърс. По онова време Ами бил четиридесетгодишен и всички тия странни

събития се запечатали дълбоко в паметта му. На следващия ден заедно с жена

си той съпроводил тримата професори от Мискатоникския университет, които

дошли да видят удивителния пришълец от междупланетните пространства, и

всички се зачудили защо Наюм го наричал "грамаден".

Фермерът твърдял, че камъкът се е смалил, и сочел за доказателство

кафявия куп изхвърлена пръст и обгорената трева близо до стария кладенец в

двора; учените обаче отвърнали, че камъните не се смаляват. Метеоритът все

още съхранявал високата си температура, а по думите на Наюм, през нощта

излъчвал слабо сияние. Професорите го ударили няколко пъти с геоложко чукче

и открили неговата необичайна мекота - толкова мек, че бил едва ли не

пластичен. Вместо да го трошат, наложило се да дълбаят, за да отделят

образец, който отнесли в университета за изпробване с различни химикали.

Тъй като и малкото късче отказвало да изстине, трябвало да го сложат в една

кофа, взета назаем от кухнята на Наюм. На връщане спрели да си починат в

къщата на Ами и доста се замислили, когато мисис Пиърс забелязала, че

образецът се смалява и прогаря дъното на кофата; дребничък изглеждал

наистина, но навярно били взели по-малко, отколкото трябвало.

На другия ден - това ставало през юни 1882 година - професорите се

върнали силно развълнувани. Минавайки пред къщата на Ами, те му разказали

колко странно било поведението на образеца и как се изпарил, когато го

сложили в стъклена колба. Стъклото също се изпарило и учените говорели за

необясним афинитет между силиция и загадъчния камък. В отлично екипираната

лаборатория той се държал по най-невероятен начин: не проявявал реакция и

не отделял никакъв газ при нагряване с пламък; оказал се безчувствен към

разтварящото действие на боракса; даже температурата на оксиженовата

горелка не можела да го изпари. Сложен върху наковалнята, той се проявил

като много ковък материал, а в тъмнината излъчвал добре забележимо сияние.

Упоритото му нежелание да изстине скоро развълнувало целия университет; при

нагряване пред спектроскопа излъчвал светли ивици, нямащи нищо общо с

цветовете на нормалния спектър, и учените възбудено говорели за нови

елементи, невероятни оптични свойства, накратко - обичайните приказки на

смаяните учени при среща с неизвестното.

Държан в тигел поради високата си температура, камъкът бил изпробван с

най-различни реактиви. Водата и солната киселина не му подействали.

Азотната киселина и дори царската вода само съскали и кипели около жарката

му неуязвимост. Ами трудно си спомняше тези подробности, но разпозна

имената на някои разтворители, когато взех да ги изброявам по ред.

Използвали амоняк, сода каустик, спирт, етер, въглероден бисулфит и още

десетина химикали; теглото на камъка намалявало равномерно и температурата

като че спадала с времето, но в разтворителите не се забелязвала никаква

промяна, която да покаже, че са засегнали образеца. Несъмнено било само

едно - че имат работа с метал. Доказвали го преди всичко магнитните му

свойства; след обработката с киселина някои наблюдатели твърдели, че

различават следи от линиите на Видменщетен, характерни за метеоритното

желязо. След като материалът поизстинал, опитите продължили в стъклени

колби и пак в колба събрали всички късчета, останали от първоначалния

образец след множеството експерименти. На другия ден и стъклото, и

фрагментите били изчезнали, оставяйки само обгоряла следа върху дървената

лавица.

Професорите разказали всичко това на Ами пред прага на дома му; той ги

придружил, за да огледа още веднъж каменния пратеник на звездите, но този

път жена му си останала вкъщи. Метеоритът очевидно се бил смалил - вече и

предпазливите учени не се съмнявали в очите си. Около свиващата се тъмна

маса край кладенеца имало празно пространство; само за един ден диаметърът

на камъка бил спаднал от два и половина на два метра. Още бил горещ и

учените любопитно оглеждали повърхността му, докато отделяли с чук и длето

ново, по-голямо парче. При изтръгването му те задълбали доста навътре и

установили, че центърът на метеорита не е еднороден.

Разкрила се повърхността на някакво цветно топче, вградено в околното

вещество. Цветът му, близък до някои ивици от удивителния спектър на

метеорита, не се поддавал на описание - нарекли го "цвят" само по аналогия.

Лъскавата обвивка на топчето изглеждала крехка и куха. Единият от

професорите я чукнал малко по-рязко и тя се строшила със сух пукот. Отвътре

не излетял никакъв газ и топчето изчезнало без друга следа освен сферична

празнина с диаметър около осем сантиметра; учените единодушно решили, че с

постепенното изчезване на камъка ще се разкрият и други топчета.

Хипотезата се оказала погрешна; след като дълго и безрезултатно

дълбали метеорита в търсене на нови сфери, учените се оттеглили с втория

образец, който в лабораторията се държал също тъй отчайващо, както и

предишният. Бил почти пластичен, излъчвал топлина, магнетизъм и леко

сияние, донякъде се охлаждал в концентрирани киселини, имал непознат

спектър, във въздуха се изпарявал, взаимно се унищожавал със силициевите

съединения, но освен изброените свойства не проявявал никаква друга

характеристика и в края на опитите учените се видели принудени да признаят,

че не могат да го класифицират. Нямал нищо общо с нашата планета - бил къс

от някакъв странен свят и като такъв се подчинявал на неразбираеми закони.

Същата нощ налетяла буря и когато професорите се върнали на другия

ден, във фермата ги очаквало горчиво разочарование. Метеоритът трябва да е

имал особени електрически свойства, защото по думите на Наюм "привличал

светкавиците" с необяснимо упорство. Само за един час фермерът видял шест

мълнии да се стоварват в двора му, а когато бурята престанала, край стария

кладенец вече нямало нищо, освен полузатрупана яма с неравни краища.

Напразно разравял пръстта и професорите лично се убедили в пълното

изчезване на метеорита. След този провал им оставало само да се върнат в

лабораторията и да продължат опитите с втория образец, грижливо съхраняван

в оловно ковчеже. Фрагментът изтраял още седмица, но така и не узнали нещо

съществено. Накрая изчезнал без остатък и след време професорите почнали да

се съмняват дали изобщо са го виждали, или само са сънували този загадъчен

отломък от незнайните космически бездни, този самотен и странен пратеник от

други вселени и други царства на материя, сила и гравитация.

Разбира се, аркхамските вестници вдигнали голям шум около

произшествието и университетското участие в него. Редакторите им идвали да

вземат интервюта от Наюм Гарднър, пристигнал дори репортер на един

всекидневник от Бостън и фермерът бързо се превърнал в местна

забележителност. Бил на около петдесет години, мършав и добродушен; заедно

с жена си и тримата си сина се изхранвал от нивите в долината. Често се

срещал с Ами, съпругите им си ходели на гости и Ами го бе запомнил само с

добро. Твърде горд от спечелената местна слава, през следващите седмици

Наюм често разказвал за небесния камък. Юли и август били много горещи и

той косял упорито четирите хектара ливада оттатък Чапмановия ручей.

Работата го изморявала повече от друг път и Наюм си казвал, че почват да му

натежават годините.

После дошло време за жътва и бране на плодовете. Ябълките зреели бавно

и Наюм се кълнял, че никога не е виждал такова изобилие в овощните си

градини. Плодове с феноменални размери и необикновен блясък отрупвали

клоните толкова нагъсто, че стопанинът поръчал още няколко бъчви за

бъдещата реколта. Но когато узрели, той преживял тежко разочарование -

въпреки цялото им великолепие и измамна сочност, нито един не ставал за

ядене. Към чудесния вкус на ябълките и крушите се примесвала отвратителна

горчивина, тъй че още първата хапка пораждала погнуса. Същата беда

сполетяла пъпешите и доматите и Наюм с болка на сърцето разбрал, че

реколтата му е загубена. Схващайки веднага връзката между двата случая, той

заявил, че метеоритът е отровил почвата, и се благодарял на Бога, че по-

голямата част от нивите са нагоре по склона, близо до пътя.

Зимата подранила и била много студена. Ами срещал Наюм все по-рядко и

забелязал, че съседът му изглежда угрижен. Цялото семейство се откъсвало от

света - почти не посещавали църковните служби и селските празници. Никой не

можел да си обясни причината за тази затвореност и меланхолия, ала всички

обитатели на фермата неколкократно признавали, че не са добре със здравето

и усещат неясен смут. Наюм бил по-точен, като споделял, че го тревожат

някои следи в снега. Ставало дума за обичайните дири на катерички, зайци и

лисици; угриженият фермер обаче се кълнял, че има нещо странно във формата

и разположението им. Не споменавал подробности, но изглежда смятал, че не

подхождат нито на анатомията, нито на навиците на тия животни.

Ами не обръщал внимание на подобни приказки, докато не му се случило

една нощ на връщане от Кларкс Корнър да мине пред къщата на Наюм с шейната

си. В лунната светлина видял как един заек пресича пътя и прекомерно

дългите скокове на зверчето не се понравили нито на Ами, нито на коня.

Всъщност само твърдата му ръка попречила на коня да се разбеснее. От тази

вечер Ами се вслушвал по-внимателно в разказите и се питал защо ли сутрин

кучетата му изглеждат толкова потиснати - вече почти не смеели да лаят.

През февруари синовете на МакГрегор от Медоу хил, по време на лов за

мармоти, убили недалеч от дома на Гарднър някакво твърде странно животно.

Телесните му пропорции изглеждали леки, но неописуемо изменени; колкото до

главата - никой никога не бил виждал муцуна на мармот с подобно изражение.

Сериозно изплашени, младежите захвърлили трупа на зверчето, така че

селяните узнали за него само от нелепия им брътвеж. Но вече нямало

съмнение, че конете се подплашвали около фермата на Наюм и това дало основа

за цяла поредица от легенди.

Хората твърдели, че в околностите на фермата снегът се топи по-бързо

от всяко друго място, а в началото на март магазинчето на Потър в Кларкс

Корнър станало арена на оживен спор. Сутринта Стивън Райе бил минал с

каручката си край къщата на Гарднър и близо до горичката отвъд пътя видял

изникнали от калта множество бурени, наричани "вонящо зеле". За пръв път ги

виждал толкова грамадни, а цветът им бил направо неописуем. Имали чудовищна

форма и даже конят се стреснал от миризмата, която според Стивън не

напомняла нищо познато. До вечерта мнозина се изредили да гледат изродената

растителност; всички били единодушни, че подобни бурени не могат да виреят

в нормална земя. Пак се заговорило за погубената миналогодишна реколта и

плъзнал слух, че нивите на Наюм са отровени. Естествено, виновен бил

метеоритът; като си спомнили, че професорите от университета смятали камъка

за странен, неколцина фермери отишли да им опишат положението.

Един ден учените посетили Наюм; не били обаче доверчиви към

фантастичните разкази и местния фолклор, а в изводите си проявили крайна

сдържаност. Вярно, растенията изглеждали много странни, но вонящото зеле

винаги си е повече или по-малко странно по форма и цвят. Възможно било

някоя минерална съставка от метеорита да е проникнала в почвата; дъждовете

скоро щели да я отмият. Що се отнася до ненормалните следи и подплашените

коне, то това си било чиста легенда, породена от падането на небесния

камък. Сериозни хора като тях не се занимавали с подобни бабини деветини,

тъй като суеверните селяни приказват и вярват каквото им хрумне. По тази

логика през цялото времетраене на странните дни учените надменно странели

от невежите селяци. Едва след година и половина, когато полицията предала

за анализ две стъкленици с прах, един от тях си спомнил, че чудноватият

цвят на вонящото зеле силно напомнял една от светлите ивици в спектъра на

метеорита, както и неописуемия оттенък на вграденото в него кълбо.

Образците от праха отначало излъчвали подобен спектър, но по-късно загубили

това свойство.

Около фермата на Гарднър дърветата напъпили преждевременно. Нощем се

люшкали страховито при всеки полъх на вятъра. Вторият син на Наюм,

петнайсетгодишният Тадеус, се кълнял, че клоните се клатят и в пълно

затишие, ала даже най-запалените любители на слуховете отказвали да му

вярват. И все пак из въздуха наистина витаело напрежение. Всички в

семейството придобили навика да се ослушват крадешком, макар че не можели

да уточнят какъв шум дебнат. Напрегнатото им изражение се появявало в

моменти, когато сякаш отчасти губели разсъдък. За беда, седмица подир

седмица тия мигове зачестявали, докато накрая хората взели да шушукат, че

цялото семейство се е побъркало. Когато разцъфнали първите потайничета,

окраската им също била необикновена - не точно като цвета на вонящото зеле,

но все пак по-близка до него, отколкото до всеки познат оттенък. Наюм

отнесъл няколко стръка в Аркхам и ги показал на главния редактор на

"Газет"; онзи достоен мъж обаче се задоволил само да напише хумористична

статия, в която осмивал беззлобно суеверните страхове на селяците. Наюм бил

допуснал грешката да разкаже на тесногръдия гражданин за неестествено

едрите червени пеперуди и тяхното поведение след разцъфването на

потайничетата.

През април селяните сякаш обезумели и престанали да пътуват по шосето

край фермата, което по-късно щяло да бъде напълно изоставено. Плашела ги

околната растителност. Всички овошки разцъфтели в странни багри; по

каменистата почва на двора и из съседната ливада поникнали невиждани

растения, които само опитен ботаник би могъл да свърже с обичайната местна

флора. Само тревата и листата все още съхранявали нормалния си зелен цвят;

навсякъде другаде царували варианти на един основен болнав оттенък,

различен от всички познати цветове. Тия краски сякаш били познати на Ами и

семейство Гарднър - напомняли им крехката сфера от метеорита. Наюм разорал

и засял четирите хектара ливади и нивите по хълма, но не пипнал терена

около къщата; знаел, че ще е безполезно, и се задоволил с надеждата лятната

растителност да извлече от почвата всичката отрова. Напоследък очаквал

всевъзможни беди; бил свикнал с чувството за близостта на нещо непознато,

което всеки момент може да се появи. Естествено, дълбоко го засегнал

фактът, че съседите отбягват неговия дом, но жена му страдала още повече.

Момчетата го понасяли по-леко, защото всеки ден ходели на училище; все пак

клюките неизбежно им вдъхвали страх. Най-много се тревожел чувствителният и

деликатен Тадеус.

През май налетели насекомите; фермата на Наюм се превърнала в същински

кошмар от пълзящи и бръмчащи твари. Видът и движението на повечето от тях

се отклонявали от нормата; нощните им нрави опровергавали всичко известно

дотогава. Всички в семейство Гарднър привикнали да будуват по Цели нощи и

да се озъртат непрестанно, дебнейки незнайно какво. Пак по това време се

съгласили, че Тадеус е прав за дърветата. Мисис Гарднър забелязала

явлението първа след сина си, докато гледала през прозореца в лунната нощ

към издутите клони на близкия клен. Те несъмнено се движели въпреки пълната

липса на вятър. Може би от сока. Във всяко растение имало нещо странно. Ала

следващото откритие не било направено от семейство Гарднър. Привикването

било притъпило сетивата им, тъй че онова, което не можели да видят,

забелязал един боязлив търговски пътник от Бостън, който без да подозира за

местните легенди, минал една нощ с кабриолета си през околностите.

Аркхамският Газет" посветил на разказа му няколко кратки реда и именно от

вестника всички фермери, включително и Наюм, узнали за станалото. Нощта

била тъмна, фенерите на кабриолета едва мъждукали, но около една ферма в

долината, която по описанието всички познали като фермата на Гарднър,

мракът не изглеждал толкова гъст. Сякаш бледо, но ясно доловимо сияние

пропивало цялата растителност - треви, листа и цветя, а от време на време

отделен фрагмент от тази фосфоресцираща светлина се прокрадвал край хамбара

в двора.

Дотогава ливадите изглеждали незасегнати; кравите пасели на воля около

къщата. Но към края на май млякото взело да се разваля. Наюм отвел добитъка

към по-високите пасища и всичко се оправило. Не след дълго в тревата и

листата се проявили отчетливи изменения - зеленината посивявала и ставала

учудващо крехка. Вече единствено Ами навестявал Наюм, а и неговите

посещения били все по-редки. Когато свършила учебната година, семейството

се оказало буквално откъснато от света; понякога се налагало да разчитат на

Ами за покупките от града. Всичките страдали от някаква странна физическа и

духовна дегенерация, затова хората не се изненадали от вестта, че мисис

Гарднър е полудяла.

Това станало през юни, почти година след падането на метеорита;

бедната жена започнала да крещи, че вижда из въздуха неописуеми неща. В

бълнуването си не изричала почти никакви определени названия, а само

глаголи и прилагателни. Разни неща мърдали, летели, преобразявали се; в

ушите й звънтели вибрации, които не били точно звуци. Нещо й изтръгвали...

нещо прониквало в нея... някой трябвало да я отърве от него... нищо не било

неподвижно нощем... стените и прозорците се местели... Наюм не я пратил в

лудница; докато била безвредна за себе си и околните, той я оставил да

броди из къщата, дори след като лицето й почнало да се променя. Но когато

децата взели да се плашат, когато Тадеус едва не припаднал от

заплашителните гримаси на майка си, фермерът решил да я затвори в

мансардата. През юли тя вече била престанала да говори и се влачела на

четири крака; преди края на месеца Наюм си втълпил нелепата идея, че жена

му слабо сияе в мрака, досущ като растенията.

Малко преди това били избягали четирите коня. Събудени от нещо

незнайно през нощта, те цвилели ужасно и се блъскали из обора. Изглежда,

нямало начин да ги успокоят и когато Наюм отворил вратата, животните

хукнали навън като подплашени елени. Наложило се цяла седмица да дирят

следите им, а когато ги открили, станало ясно, че конете са обезумели, и

нямало друг изход, освен да ги застрелят. За прибирането на сеното Наюм

взел назаем едно от добичетата на Ами, но скоро разбрал, че конят не иска

да приближава до плевнята. Скачал, цвилел, запъвал се, тъй че в крайна

сметка трябвало да го оставят на двора, докато мъжете дърпали на ръка

тежката каруца, за да могат да я разтоварят с вили. През цялото това време

растителността ставала все по-сива и крехка. Посивявали даже цветята със

странни багри и безвкусните спаружени плодове. Сиви и безформени израствали

богородичките и златничетата в предния двор; розите, циниите и ружите били

толкова ужасяващи, че Дзенас, най-големият син на Наюм, ги изкоренил

безмилостно. Пак по това време измрели чудовищните насекоми, включително и

пчелите, които напуснали кошерите и изчезнали в гората.

През септември растителността бързо се разпаднала на сивкав прах; Наюм

се изплашил, че дърветата може да загинат преди почвата да се изчисти от

отровата. В пристъпи на буйство жена му крещяла тъй страшно, че той и

синовете му живеели в постоянно нервно напрежение. Отбягвали да се срещат

със съседите, а когато отново започнала учебната година, децата предпочели

да си останат у дома. При едно от редките си посещения Ами открил, че

водата от кладенеца вече не е добра за пиене. Имала някакъв неопределен

противен вкус, нито блудкав, нито солен, и Ами посъветвал приятеля си да

издълбае нов кладенец, докато почвата се възстанови. Наюм обаче не се

вслушал в съвета, защото вече бил безразличен към странните и неприятни

събития. И той, и синовете му продължили да пият замърсената вода със

същата механична апатия, с която предъвквали оскъдните си, зле сготвени

обеди и вършели неблагодарната селска работа. Изпълвала ги тъпа покорност,

сякаш крачели в някакъв друг свят между две редици безименни стражи към

неминуема и добре позната гибел.

Тадеус полудял през септември, след едно ходене до кладенеца. Бил

отишъл натам с кофа, а се завърнал без нея, като крещял, жестикулирал, от

време на време се заливал в безумен смях и тихичко бъбрел за "цветовете,

които мърдат долу във водата". Двама луди в семейството вече били прекалено

много, ала Наюм не губел кураж. През първата седмица оставил момчето на

свобода, докато взело да се препъва и да се наранява; после го затворил в

мансардната стаичка срещу майка му. Крясъците, които двамата си разменяли

през вратите, ужасявали всички и най-вече малкия Мъруин; детето си

въобразявало, че те разговарят на някакъв страшен, неземен език. Горкото

било надарено с прекомерно въображение и тревогата му нараснала, когато

останало без досегашния си любим другар в игрите.

Почти по същото време започнал да измира добитъкът. Кокошките бързо

посивявали и издъхвали; съсухреното им месо воняло. Свинете затлъстели

неимоверно, после изведнъж взели да се променят по отвратителен и необясним

начин. Естествено, месото им било негодно за употреба и Наюм се чудел

откъде да дири помощ. Нито един селски ветеринар не искал да припари до

фермата, а докторът от Аркхам бил явно озадачен. Свинете също придобивали

сивкав цвят и преди да умрат, буквално се разпадали на парчета, а очите и

зурлите им се обезобразявали - нещо особено странно, тъй като никога не

били хранени със заразени растения. Необяснима болест сполетяла и кравите.

Части от телата им, а понякога и целите животни, се съсухряли уродливо; в

последната фаза - завършваща винаги със смърт - плътта им посивявала и се

разпадала както при свинете. Не можело да става дума за отравяне, всичкият

засегнат добитък се намирал в затворени обори. Не било и вирус, предаван

чрез ухапване на хищен звяр - кое нормално животно би могло да мине през

здрава врата или стена? Трябвало да е естествена болест, но никой не знаел

коя болест може да има тъй ужасни резултати. Когато настанало време за

жътва, във фермата не останала нито една живинка - добитъкът и домашните

птици измрели; една нощ трите кучета избягали и повече не се мярнали. Петте

котки изчезнали много по-рано, но никой не обръщал внимание на това -

мишките, изглежда, също били напуснали фермата, пък и само мисис Гарднър

държала на котките.

На 19 октомври Наюм се дотътрил до къщата на Ами с тъжната вест, че

Тадеус е умрял неизвестно от какво. Бащата бил изкопал гроб в малкото

семейно гробище зад имението и положил там онова, което намерил в

таванската стаичка. Нямало начин смъртта да е дошла отвън, защото дървените

решетки на тясното прозорче и ключалката на вратата били непокътнати. Макар

да тръпнели от страх, съпрузите Пиърс утешили, както можели, клетия

човечец. Безименен ужас витаел над хората от рода Гарднър и над всичко,

което докосвали, самото присъствие на един от тях сякаш носело полъх от

дъното на преизподнята. Ами твърде неохотно съпроводил Наюм до фермата и

сторил каквото му било по силите, за да успокои истеричните ридания на

малкия Мъруин. Дзенас не се нуждаел от утеха. От известно време той по цял

ден се взирал безизразно в пустотата или покорно изпълнявал заповедите на

баща си; Ами помислил, че съдбата е била милосърдна към него. Понякога

лудата от мансардата отвръщала с приглушени вопли на пронизителните писъци

на Мъруин; забелязвайки въпросителния поглед на гостенина, Наюм обяснил, че

жена му става все по-немощна. Привечер Ами настоял да си върви - даже и

дружбата не можела да го удържи на това място, където растенията започвали

да излъчват бледо сияние и дърветата се люшкали без никакъв ветрец. За

щастие той бил лишен от въображение. Но въпреки това преживяното

поразмътило разсъдъка му, а ако можел да обмисли и свърже всички тия

поличби, сигурно щял да полудее окончателно. По здрач той поел към къщи,

изпроводен от ужасните крясъци на лудата и детето.

Три дни по-късно Наюм нахълтал призори в кухнята на Ами и в

отсъствието на стопанина съобщил нова страшна вест на парализираната от

ужас мисис Пиърс. Този път бил изчезнал малкият Мъруин. Късно вечерта бил

тръгнал към кладенеца с кофа и фенер и повече не се върнал. От известно

време съвсем не владеел нервите и постъпките си. Пищял от всяка дреболия. В

тъмното от двора долетял отчаян вик, но още преди бащата да отвори вратата,

детето било изчезнало. Никаква следа от светлина и от Мъруин. Отначало Наюм

помислил, че кофата и фенерът също са изчезнали, но когато по изгрев слънце

се връщал от напразното търсене из ливадите и горите, открил край кладенеца

два странни предмета. Една безформена, полуразтопена желязна буца донякъде

напомняла фенера; до нея се търкаляли останките от кофата - дръжка и

изкривени железни обръчи. Наюм се губел в догадки; мисис Пиърс не знаела

какво да мисли, а когато Ами се прибрал и изслушал разказа, той също не

можал да предложи хипотеза. Мъруин бил изчезнал и нямало смисъл да

съобщават на останалите фермери, които и без това странели от семейство

Гарднър. Още по-безполезно било да уведомяват гражданите на Аркхам, които

се присмивали на цялата история. Тадеус бил мъртъв, а сега и горкичкият

Мъруин. Нещо дебнело около фермата, нещо, което не се вижда, нито чува...

нещо дебнело... дебнело... Скоро и Наюм щял да изчезне; искал Ами да

наглежда жена му и Дзенас, ако те го надживеели. Навярно всичко било

небесно наказание, само че не разбирал с какво го е заслужил, нали цял

живот се бил придържал към Божиите закони.

Повече от две седмици след това Ами нямал вест от Наюм; разтревожен от

мисълта, че може да се е случило нещо, той превъзмогнал колебанието и

тръгнал към фермата на Гарднър. Над големия комин не се издигал дим и в

първия момент посетителят предположил най-лошото. Цялата ферма изглеждала

ужасно - сивкави бурени и листа покривали почвата; от стряхата и стените се

свличали крехки стъбла съсухрен бръшлян; високите голи дървета забивали

клони в сивото ноемврийско небе със съзнателна злоба, която, според Ами, се

проявявала в едва доловимата промяна на наклона им. И все пак Наюм още бил

жив. Проснат на кушетката в схлупената кухничка, той изглеждал съвсем

изнемощял, но в пълно съзнание и имал сили, колкото да подхвърли на Дзенас

по някое кратко нареждане. В помещението царувал убийствен студ;

забелязвайки, че Ами трепери, стопанинът подвикнал на сина си да донесе още

дърва. Широката камина наистина се нуждаела от дърва, защото била напълно

празна и вятърът навявал през комина облаци сажди. След малко Наюм запитал

госта дали се е стоплил от новата цепеница и Ами разбрал какво е станало -

чашата била преляла и разсъдъкът на фермера вече нямало да знае що е скръб.

Ами задал няколко тактични въпроса за изчезването на Мъруин, но не

узнал нищо конкретно. Измъченият Наюм отговорил само с една фраза:

- В кладенеца... той живее в кладенеца...

Изведнъж Ами се сетил за лудата и попитал къде е.

- Наби ли? Ам'че тука си е! - изненадано възкликнал горкият Наюм.

Ами разбрал, че ще трябва да я потърси сам. Оставяйки Наюм да

бръщолеви несвързано, той взел ключовете от гвоздея до вратата и се изкачил

по скърцащата стълба към тавана. В коридорчето тегнела отвратителна воня и

не се чувал нито звук. Заключена била само една от четирите врати. Ами

изпробвал ключовете и от третия опит успял. След известно усилие вратата се

разтворила.

В стаята било сумрачно, защото имало само едно малко прозорче с груби

дървени решетки, тъй че Ами не можел да види нищо по пода. Вонята била

непоносима; преди да продължи издирването, той трябвало да отстъпи назад,

за да напълни дробовете си с що-годе свеж въздух. Най-сетне влязъл и

различил в ъгъла някаква тъмна купчина; когато я видял по-ясно, той

закрещял. Докато продължавал да крещи, за миг му се сторило, че гъст облак

засенчва прозореца; след секунда край него сякаш се плъзнала мътна гнусна

мъгла. Пред очите му затанцували непознати цветове; ако разумът му не бил

вцепенен от кошмарната гледка, навярно щял да си припомни топчето, което се

строшило под удара на геоложкия чук, както и болнавата пролетна

растителност. В момента обаче мислел само за чудовищната твар пред себе си.

Мисис Гарднър очевидно споделяла страшната съдба на Тадеус и добитъка, но

най-ужасното било, че продължавала да се движи и същевременно се разпадала

на парчета.

Ами не спомена повече подробности, а и аз не го разпитвах, само си

отбелязах мислено, че купчината от ъгъла вече не се появи в разказа му като

подвижен предмет. Някои неща трябва да останат забулени в мълчание, а

неведнъж се е случвало милосърдна постъпка да бъде осъдена жестоко от

закона. Доколкото разбрах, в мансардата скоро нямало нищо живо; да се

остави там каквото и да било мърдащо същество би било чудовищен грях, за

който всеки би заслужил вечно проклятие. На мястото на флегматичния селянин

всеки друг би полудял; Ами обаче съхранявал разсъдъка си, когато прекрачил

прага и заключил прокълнатата тайна. Сега трябвало да се погрижи за Наюм -

да го нахрани и да го отведе някъде на лечение.

В мига, когато започвал да слиза по мрачната стълба, чул от долния

етаж тъп удар; сторило му се, че дочува и приглушен вик, и той с тревога си

спомнил за лепкавата мъгла, която се била плъзнала край лицето му в

ужасната стаичка. Чие ли присъствие бил разбудил с влизането и крясъка си?

Обзет от смътна боязън, той спрял и чул отдолу нови шумове - да, несъмнено

по пода се влачел някакъв тежък предмет; освен това се раздавал гнусен

лепкав звук... като някакво отвратително сатанинско мляскане. Трескавото му

въображение неволно го свързало с видяното на тавана. Всемогъщи Боже! В

какъв неописуем кошмар попаднал? Безсилен да слезе или да отстъпи, той

стоял там разтреперан и гледал сенчестия завой на тясната стълба. Сцената

се запечатала в мозъка му до най-малката подробност: шумовете, страхотното

чувство на очакване, сумракът, стръмните стъпала, и най-вече - Господи

помилуй! - бледото, но отчетливо сияние по всичката дървения - стъпала,

дъски и греди.

В същия миг отекнало безумното цвилене на коня му, последвано от

чаткането на бесен галоп. След малко тропотът на животното и кабриолета

заглъхнал в далечината и ужасеният Ами сред мрака на стълбището се питал

тревожно какво ли е предизвикало това бягство. Но имало още нещо. Отвън

долетял нов звук, почти като плисък на... вода откъм кладенеца, до който

Ами бил оставил коня. Навярно колелата на кабриолета били съборили вътре

някой камък... А проклетата стара дървения продължавала да излъчва бледа

фосфоресцираща светлина. Боже! Колко древна била къщата! По-голямата част

датирала от 1650 година, а покривът - най-късно от 1730.

Сега ясно се чувало пълзенето в долния етаж и Ами здраво стиснал

тежката тояга, която бил взел от тавана. Като събрал цялата си смелост, той

слязъл, после решително се отправил към кухнята. Ала не се наложило да

влиза, защото онова, което търсел, не било вече там. То се задавало насреща

му, съхранявайки все още искрица живот. Ами така и не разбрал дали се тътри

само, или го влачи някаква външна сила; така или иначе, смъртта вече

настъпвала. Всичко било станало през последния половин час, но израждането,

посивяването и разпадането изглеждали крайно напреднали. Страшната

съсухрена плът се лющела на повехнали късове. Обезумелият Ами не го

докоснал, само се взирал с разширени очи в безформената пародия на

неотдавнашно човешко лице.

- К'во беше туй, Наюм? К'во беше? - прошепнал той.

И подпухналите напукани устни смогнали да изрекат отговора:

- Нищо не беше... нищо... само цвят... изгаря... студен и влажен, ама

изгаря... живее у кладенеца... аз го видях... гаче е пушилка... досущ кат

цветята напролет... той, кладенецът, свети нощем... Тад, Мъруин, Дзенас...

сичко живо... на сичко смуче живота... онзи камък... да знайш, с него е

дошъл... сичко изтрови... онуй, кръглото, дето професорите го измъкнаха от

камъка... строшиха го... имаше същия цвят... кат цветята и бурените...

сигур е имало и други... семена... семена, дето са поникнали... таз седмица

га видях за пръв път... сигур е събрал сила, кат грабна Дзенас... яко момче

беше, жизнено... напада ти мозъка и сетне те сграбчва целия... изгаря те...

в кладенчовата вода... ти право ми думаше... лоша е водата... Дзенас не се

върна от кладенеца... не моеш да се отдръпнеш... тегли те... знаеш, че лошо

те чака, а пък не моеш да мръднеш... доста пъти га видях, откак грабна

Дзенас... ами Наби де е, Ами?... аз май не съм добре с главата... хич не

помня кога й носих ядене... ако не внимаваме, и нея ще грабне... само

цвят... понявга нощем и нейното лице има същия цвят... цвета, дето изгаря и

смуче... иде отнейде, дето нещата не са кат при нас... тъй го рече един от

професорите... прав е бил... пази се, Ами... той не си е свършил

работата... смуче ти живота...

Това било всичко. Говорещото създание не успяло да каже повече, защото

се разпаднало окончателно. Ами метнал върху безформените останки една

покривка на червени карета и, Олюлявайки се, излязъл през задната врата.

Изкачил се по склона до четирите хектара ливади, после се прибрал у дома по

северния път и през гората. Не смеел да мине пред кладенеца, от който се

бил подплашил конят. През прозореца бил видял, че кръглото зидче е здраво.

Значи кабриолетът не бил изкъртил никакъв камък, а плясъкът идвал от нещо

друго... нещо, което било скочило вътре, след като довършило горкия Наюм.

Когато се добрал до дома, Ами заварил жена си много изнервена от

завръщането на коня с празния кабриолет. Успокоил я, без да дава обяснения,

и веднага потеглил към Аркхам да уведоми полицията, че семейство Гарднър

вече не съществува. Не се впуснал в подробности, само заявил, че Наюм и

Наби (за смъртта на Тадеус вече се знаело) изглежда са станали жертва на

същата загадъчна болест, която изтребила добитъка. Добавил, че Мъруин и

Дзенас са изчезнали безследно. След безкрайно дълъг полицейски разпит го

накарали да придружи до фермата на Наюм трима инспектори, следователя по

убийства, съдебния лекар и ветеринаря, който бил лекувал болните животни.

Приел крайно неохотно, защото следобедът напредвал, а никак не му се искало

да посещава по здрач онова проклето място; все пак компанията на толкова

много мъже го поуспокоила.

Шестимата служители последвали кабриолета на Ами с открита карета и

след около четири часа стигнали до чумавата къща. Макар да били свикнали с

всякакви злокобни гледки, всички били потресени от онова, което открили на

тавана и под карираната покривка. Видът на фермата сред сивата пустош

вдъхвал страх сам по себе си, ала двете купчинки разпадаща се плът

надхвърляли границите на ужаса. Никой не издържал да ги гледа за по- дълго,

дори съдебният лекар заявил, че не е останало нищо за изследване; можел

обаче да вземе проби и да ги анализира по-късно. Както вече казах, накрая

двете стъкленици с прах попаднали в университетската лаборатория, където

било направено удивително откритие. Под електроскоп а пробите излъчвали

неизвестен спектър, чиито ивици в много отношения съвпадали със спектъра на

странния метеорит. След месец прахът загубил способността да излъчва този

спектър; състоял се главно от алкални фосфати и карбонати.

Ако можел да допусне, че спътниците му ще пристъпят незабавно към

действие, Ами нямало да спомене и дума за кладенеца. Слънцето залязвало и

той искал час по-скоро да се прибере у дома. Но тревожният му поглед

неволно се стрелкал към кръглото зидче и когато един от детективите го

запитал за причината, той признал, че Наюм дотолкова се боял от нечие

гибелно присъствие долу, та даже не бил опитал да потърси там телата на

Мъруин и Дзенас. При тия думи полицаите незабавно се заели да доизпразнят

кладенеца. Разтреперан от главата до петите, Ами трябвало да чака, докато

вадели кофа подир кофа и изсипвали вонящата вода, бърчейки с отвращение

носове; накрая Зловонието ги принудило да си запушат ноздрите. Работата

траяла по-кратко, отколкото се боял, защото нивото на водата било спаднало

необичайно ниско. Излишно е да описвам с подробности какво намерили: Мъруин

и Дзенас, разложени почти до скелети; едно куче и един елен в същото

състояние; костите на няколко по-дребни животинки. Тинята на дъното

изглеждала необяснимо пореста и пълна с мехури; един полицай с прът се

спуснал по металните скоби и открил, че може да забие върлината докрай, без

да срещне твърдо препятствие.

Нощта вече се спускала и инспекторите донесли фенери от къщата. Като

станало ясно, че няма да изкопчат нищо повече от кладенеца, всички влезли в

стария хол да пообмислят нещата, докато отвън бледите лъчи на призрачния

месец огрявали сивата пустош. Откровено признавали недоумението си - не

виждали никакъв що-годе убедителен общ фактор между странното състояние на

растителността, неизвестната болест по животните и хората и загадъчната

гибел на Мъруин и Дзенас в замърсения кладенец. Вярно, всички били в

течение на местните слухове, обаче не можели да повярват в събития, които

противоречат на природните закони. Нямало съмнение, че метеоритът бил

отровил почвата, ала как да обяснят заболяването на хора и добитък, без да

са яли от растенията, поникнали върху тази почва? Дали пък не била виновна

водата от кладенеца? Може би. Струвало си да отнесат проба за анализ. Но

каква невероятна лудост била заставила двете момчета да скочат във водата?

Сивите съсухрени останки доказвали, че ги е сполетяла една и съща смърт.

Защо навсякъде се сблъсквали с разпадане и сивота?

Следователят седял край прозореца към двора, затова пръв забелязал

светлината над кладенеца. В нощта опустошените земи около фермата

изглеждали напоени с още някакво бледо сияние освен лунните лъчи, но тази

нова светлина била ясно очертана; тя сякаш излитала от мрачния отвор като

лъча на прожектор и се отразявала в локвичките на онова място, където били

изсипвани кофите. Имала много странен цвят и докато всички присъстващи се

струпвали около прозореца, Ами пак се разтресъл от страх, защото оттенъкът

на този стълб от зловонни изпарения му се струвал познат. Вече го бил

срещал и не смеел да си помисли какво може да означава. Бил го виждал в

строшеното топче от метеорита; бил го виждал в кошмарната пролетна

растителност; а като че го бил видял и тази сутрин пред прозорчето на

таванската стаичка, където се случило премълчаното. Да... цветът се бил

мярнал за миг пред прозореца; след това в сумрака край него се плъзнал

отвратителен облак от лепкава мъгла... а сетне горкият Наюм бил нападнат от

нещо със същия цвят... Нали сам го бил казал, преди да умре - като топчето

и бурените... После Ами бил чул бягството на коня, плясъка на нещо тежко в

кладенеца... а сега този кладенец бълвал към небето сноп бледи лъчи със

същия демоничен оттенък.

Заслужава да отбележим удивителното присъствие на духа на Ами, който

дори при тия потресаващи обстоятелства обърнал внимание на един чисто

научен въпрос. Учудвало го, че мъглата, видяна посред бял ден пред

прозореца към утринното небе, пораждала у него същото впечатление, както и

тия нощни изпарения, очертани като фосфоресцираща мараня на фона на мрачния

пейзаж сред пущинака. Това противоречало на природните закони и той си

припомнил страшните последни думи на умиращия: "Иде отнейде, дето нещата не

са кат при нас... тъй го рече един от професорите..."

В този момент трите коня, вързани за едно хилаво дръвче край пътя,

започнали да ритат и да цвилят отчаяно. Кочияшът на каретата се запътил към

вратата, за да ги успокои, но Ами го хванал за рамото с разтреперана ръка.

- Не излизай - прошепнал той. - Сичко туй не е за наште умове. Наюм ми

рече, че у кладенеца имало нещо, дето ти смуче живота. Разправяше, че то

сигур е дошло от топче, кат онуй в камъка, дето падна миналото лято. Смуче

и изгаря, тъй ми рече, а пък е само облак от цвят, досущ кат оназ светлина

отсреща, и никой не мое да го разбере що за гяволия е. Наюм мислеше, че то

се храни със сичко живо и малко по малко трупа сили. Той го видял миналата

седмица. Сигур е нещо, дето иде от много далеч, от небето, тъй го

разправяха и професорите за камъка. Кат го знам как изглеждал как убива,

Бога ми, не е от нашия свят. От другаде е.

Разколебаните мъже останали на място, а в това време светлината от

кладенеца се засилвала и конете цвилели все по-бясно. Последвалите минути

били наистина неописуеми. В прокълнатата стара къща царувал ужас; отзад,

под сайванта, лежали четири купчинки чудовищни останки - две от къщата и

две от кладенеца; отвън черната зееща яма забивала в небето сноп злокобна

светлина, породена от гнусната тиня. Ами бил спрял кочияша неволно, без

дори да си спомни, че самият той останал незасегнат след срещата си с

цветната мъгла в мансардата. Но навярно постъпил правилно. Никой не ще

узнае какво дебнело навън през онази нощ; макар че пъкленото проклятие

дотогава не било засягало хора със здрав разум, не се знае какво би сторило

в последния момент, особено ако се имат предвид непрестанно растящите му

сили и явните признаци на съзнателна воля, които скоро проявило под луната

и разпокъсаните облаци.

Внезапно един от детективите пред прозореца надал задавен вик. Другите

изненадано завъртели глави, после проследили погледа му, който след кратко

лутане се приковал към една точка. Всякакви коментари били излишни. Онова,

за което толкова често спорели селяните, вече било неоспоримо; ако днес

никой в Аркхам не желае да говори за странните дни, то е заради видяното от

полицаите през онази нощ и заради мълчаливото им споразумение да го

споменават само шепнешком. Най-напред трябва да се подчертае, че в този

момент не духал вятър. Все още оцелелите сиви и повехнали стръкове дива

горчица, както и ръбовете на отметнатия гюрук, били съвършено неподвижни. И

все пак сред този напрегнат свръхестествен покой голите клони на всички

дървета из двора се размахвали спазматично, сякаш в безумен епилептичен

пристъп се мъчели да одраскат сгрените от луната облаци; гърчели се в

конвулсии из отровния въздух, като че ли ги дърпали с невидими нишки

някакви подземни чудовища, гъмжащи под черните корени.

За няколко секунди очевидците затаили дъх. После плътен облак забулил

луната и ноктестите силуети на клоните изчезнали за момент. Тогава хората

надали сподавен вик на ужас, почти еднакво хрипкав във всички гърла, защото

кошмарът не бил изчезнал заедно с гледката на побеснелите клони - след

мимолетното сгъстяване на сенките те зърнали как над дървесните корони се

гърчат хиляди светещи точици, увенчаващи всяка вейка като огньовете на

свети Елм или като огнените езици, които се спуснали над главите на

апостолите в деня на Петдесетницата. Чудовищното съзвездие напомняло рояк

светулки, танцуващи сатанински хоровод над някакво прокълнато блато; имали

онзи неописуем цвят, който Ами познавал прекалено добре и от който се боял

най-много. Междувременно снопът фосфоресциращи лъчи над кладенеца ставал

все по-ярък, пораждайки у струпалите край прозореца зрители неподвластното

на разума чувство за уродливост и неминуема гибел на света. Лъчът вече не

светел, а течал, сякаш безформен поток с непознат цвят се изливал от

кладенеца право към небето.

Ветеринарят потреперал и пристъпил да залости вратата с по-тежка

летва. Потресеният Ами бил загубил дар слово и трябвало да дърпа спътниците

си за ръцете и да сочи с пръст, когато поискал да им покаже как се засилва

сиянието на дърветата. Конете цвилели страховито, ала нищо не можело да

застави някой от групата да излезе от къщата. Светещите точки по дървесните

корони се разгаряли с всяка минута, а разлюлените клони като че се

протягали все по-нагоре към небето. Дървените части на кладенеца вече също

светели и след малко един от полицаите безмълвно посочил към западната

страна на каменната ограда, където били подпрени старите сандъци и кошери -

сиянието полазвало и по тях, но кабриолетът и каретата засега изглеждали

незасегнати. Ненадейно се раздал трясък и по пътя затропали копита; Ами

изгасил лампата, за да не им пречи, и всички видели, че двойката коне са се

откъснали и бягат, влачейки каретата.

Произшествието развързало езиците и очевидците разменили шепнешком по

някоя смутена фраза.

- Това засяга всичко органично в околността - промърморил съдебният

лекар.

Никой не му отговорил, само човекът, който бил слизал в кладенеца,

подхвърлил, че прътът трябва да е разбудил някаква безплътна твар.

- Беше ужасно - добавил той. - Нямаше дъно, само тиня, мехури и

чувството, че нещо дебне долу.

На пътя конят на Ами продължавал да беснее и оглушителното му цвилене

почти заглушавало гласа на неговия собственик, който едва чуто бъбрел:

- От този камък е дошло... порасло е у кладенеца... трепало е сичко

живо... хранило се е с телата и душите... Тад и Мъруин, Дзенас и Наби, а

най-подир и горкият Наюм... Сички са пили вода от кладенеца... то пък е

пило сили от тях... иде от другаде, дето нещата не са кат при нас... а сега

си заминава, отдето е дошло...

В този момент стълбът от цвят блеснал още по-ярко и придобил някакви

смътни фантастични форми, които по-късно всеки очевидец описвал по различен

начин; нещастният кон надал пронизителен писък, какъвто никой никога не бил

чувал. Всички притиснали ушите си с длани, а ужасеният до призляване Ами

отскочил от прозореца. Нямаше думи да ми опише какво е видял... Когато

погледнал отново, животното лежало неподвижно под лунните лъчи между

строшените тегличи на кабриолета. Но стопанинът нямал време да оплаква

трагичната му гибел, защото почти в същия миг един от детективите тихичко

привлякъл вниманието им към нещо, което ставало в самия хол. След

изгасяването на лампата можело да се забележи как бледа фосфоресцираща

светлина обхваща цялата стая. Тя проблясвала по широките дъски на дюшемето,

по ръба на килима и по черчеветата на тесните прозорци, сновяла нагоре-

надолу по голите ъглови греди, искряла по лавицата над камината, пълзяла по

вратите и мебелите. От минута на минута силата й нараствала и скоро станало

ясно, че всяко живо същество трябва незабавно да напусне къщата.

Ами показал на спътниците си задната врата и пътечката, която водела

през нивите към четирите хектара ливади. Тръгнали по нея с несигурна

крачка, като насън, без дори да смеят да се озърнат, преди да се отдалечат

към възвишенията. Пътеката била същински дар на съдбата, защото никой не би

дръзнал да излезе в предния двор и да мине покрай кладенеца. Стигало им и

това, че заобиколили фосфоресциращия хамбар и сайванта, а после пресекли

овощната градина, където светещите дървета размахвали демонично възлестите

си клони; слава Богу, вейките се протягали нагоре. Докато минавали по

стария мост над Чапмановия ручей, луната се скрила зад гъсти черни облаци;

оттам нататък трябвало да се добират опипом до пасището.

Когато най-сетне се обърнали да погледнат към долината, пред очите им

се разкрило страшно зрелище. Цялата ферма била обляна в отвратителния

непознат цвят - дърветата, сградите, даже редките треви и бурени, които още

не се били поддали на убийствената сивота. Всички дървета протягали към

небето клони, увенчани с огнени езици; потоци от същия чудовищен пламък

обливали гредите по покривите на къщата, хамбара и навесите. Било като

гравюра на Фюсли, обляна от пороя аморфна светлина, от непознаваемото чуждо

пъстроцветие, от породената в кладенеца загадъчна отрова, която кипяла,

избухвала, опипвала, искряла и се разстилала със зловещо бълбукане като

неописуема космическа палитра.

Изневиделица чудовищното нещо изригнало нагоре към небето като ракета

или метеор, без да остави зад себе си никаква следа; още преди очевидците

да нададат смаяни викове, то изчезнало през една кръгла и удивително

правилна дупка в облаците. Зашеметеният Ами съзрял съзвездието Лебед -

Денеп примигвал над другите звезди - и там незнайният цвят се слял с

Млечния път. Внезапен пукот отново привлякъл вниманието му към долината.

Само това било, пукот като на строшено дърво, а не експлозия, както

твърдели по-късно някои от групата. Резултатът обаче наистина напомнял

експлозия, защото в един кратък и наситен миг от прокълнатата ферма блъвнал

бляскав вихър от чудовищни искри, който заслепил хората и обсипал зенита с

облак от фрагменти, чиито фантастични цветове нямали нищо общо с този свят.

Пронизвайки бързо сгъстяващите се мъгли, вихърът последвал изчезналата

субстанция и на свой ред се изгубил в небето. В долината оставал само мрак,

към който хората не смеели да се върнат; над тях налетял бурен вятър,

породен сякаш от черните ледени бездни на междузвездното пространство. С

рев и писък бурята блъскала полята и безформените гори като в изблик на

космическа ярост; накрая разтрепераните зрители разбрали, че напразно ще

чакат нова поява на луната да им разкрие какво е останало от фермата на

Гарднър.

Седмината мъже били прекалено изплашени, за да правят каквито и да

било догадки - те просто се затътрили към Аркхам по северния път. Най-

потресен от всички, Ами ги помолил да не се връщат право в града, а да го

придружат до дома му. Нямал сили да се прибере сам през разтърсваните от

вятъра гори. Мъчел го споменът за една гледка, която била спестена на

другите и която дълги години му вдъхвала толкова непоносим страх, че даже

не смеел да спомене за нея. В онзи момент на бурния хълм, когато спътниците

му решително се насочвали към северния път, Ами хвърлил последен взор към

мрачната долина, където тъй дълго бил живял нещастният Наюм. И сред

далечното опустошение видял как нещо се надига безсилно нагоре, само за да

рухне тутакси на мястото, откъдето бил изригнал към небето огромният

безформен ужас. Било само цвят, нищо повече, ала цвят не от нашата земя.

Ако оттогава Ами не е с всичкия си, то е защото разпознал онзи цвят и

знаел, че едно последно немощно късче все още дебне в дълбините на

кладенеца.

От страшните събития са изминали четиридесет и четири години, но Ами

вече не се връщал на прокълнатото място и ще се радва, когато го види да

изчезва под вълните на новото водохранилище. Аз също ще се радвам, защото

не ми се нрави споменът как се променяше над изоставения кладенец цветът на

слънчевите лъчи. Надявам се водата винаги да е дълбока; така или иначе,

никога не бих пил от нея. Пък и не вярвам някога да се завърна в

околностите на Аркхам...

На следващото утро трима от спътниците на Ами отишли да разгледат

развалините на фермата, но всъщност там нямало и развалини. Оставали само

тухли от камината, камъни от мазето, разни минерални и метални отломки и

кръглото зидче около злокобния кладенец. С изключение на мъртвия кон, който

погребали, и кабриолета, който откарали на собственика, наоколо се

простирала само прашна сива пустош, където вече нищо не поникнало. Тя и до

днес се шири под небето като огромно петно, проядено от киселина, сред

ливадите и горите. Малцината смелчаци, дръзнали да я посетят въпреки

страховитата селска мълва, са я нарекли "ожарените земи".

Странни са разказите на местните жители. Още по-странни биха били, ако

някой накара университетските специалисти да анализират водата на

изоставения кладенец и този сив прах, който сякаш не се разпръсква от

вятъра. Ботаниците също би трябвало да проучат рахитичната флора из

околностите; може би ще потвърдят мнението на селяните, че пущинакът

напредва с около три сантиметра годишно. Хората твърдят, че напролет има

нещо нередно в цвета на околните буренаци, че през зимата дивечът оставя

загадъчни дири. Снежният слой там винаги е по-тънък, отколкото другаде.

Малкото коне, останали след появата на автомобилите, лесно се подплашват

край безмълвната долина; ловците не могат да се доверят на кучетата си, щом

наближат прашното сиво петно.

Разказват още, че тия земи имат зловредно влияние върху мозъка. След

смъртта на Наюм мнозина взели постепенно да губят разсъдъка си и нито един

от тях не намерил сили да напусне. Тогава всички, които още съхранявали

здрав разум, изоставили местността и вече само пришълци опитвали да

заживеят в старите порутени ферми. Ала и те скоро напускали; човек понякога

се пита какви ли свръхестествени тайни са узнали освен мрачните легенди за

магии. Твърдят, че сънищата сред тази уродлива местност били наистина

кошмарни, а и самият вид на зловещия затънтен край стига, за да породи най-

гибелни фантазии. Никой пътник не е хвърлял поглед към сенчестите клисури,

без да изпита смут; с тръпки на страх художниците рисуват тия гъсти гори,

чиято тайна тревожи както окото, така и душата. Напускайки къщата на Ами,

аз самият изпитах странно чувство - докато здрачът гъстееше, исках да се

заоблачи, защото пустите небесни простори вселяваха в душата ми неясен

страх.

Не ме питайте за мнение - не знам и толкоз. Чух само разказа на Ами,

тъй като хората от Аркхам не желаят да говорят за странните дни, а тримата

професори, които изследвали метеорита и цветното топче, вече са мъртви.

Според мен, в небесния камък сигурно е имало и други топчета. Едно от тях

се е хранило с живите същества из ожарените земи, преди да се завърне към

междупланетните пространства, но трябва да има и друго, дебнещо долу,

защото твърдо знам, че нещо не беше наред в играта на слънчевите лъчи над

кладенеца. Селяните твърдят, че пущинакът се разширява с по няколко

сантиметра всяка година, значи навярно се храни с нещо и расте. Но каквато

и да е онази стаена твар в кладенеца, трябва да е пленена по някакъв начин,

иначе бързо би се разпространила наоколо. Дали не е свързана с корените на

дърветата, които размахват клони към небето? Една от местните легенди

разказва, че нощем някои стари дъбове светят и се гърчат.

Един Господ знае какво има там. Колкото до материята му, предполагам,

че описаното от Ами вещество трябва да е било газ, но такъв, който не

признава законите на нашата вселена. Не е рожба на слънцата и планетите,

които наблюдаваме с телескопи и фотографски плаки; не е дъх от онези

светове, чиито движения и размери нашите астрономи измерват или не успяват

да измерят. Просто цвят, който е паднал от космоса - страшен пратеник на

безкрайните и безформени пространства отвъд природата, каквато я познаваме;

пратеник на пространства, които със самото си съществуване замъгляват

разсъдъка и ни парализират с черните си бездни, зейнали от вселената пред

боязливия ни поглед.

Не вярвам Ами да ме е лъгал съзнателно, не мисля и че разказът му е

плод на безумие, както намекват местните жители. Нещо страшно е пристигнало

с метеорита сред ония хълмове и долини: нещо страшно - макар да не знам в

каква степен - все още се спотайва там. Ще се радвам, когато водите го

покрият, а дотогава се надявам нищо лошо да не сполети Ами. Толкова дълго е

виждал онзи цвят, чието действие е тъй коварно... Защо не е напуснал

местността? И колко ясно си спомня последните думи на Наюм: "Тегли те...

знаеш, че лошо те чака, а пък не моеш да мръднеш."

Ами е чудесен старец. Когато екипите започнат работа по

водохранилището, ще пиша на главния инженер да го наглежда. Не искам да

мисля за Ами като за онова уродливо, съсухрено и сиво чудовище, което

напоследък все по-често смущава съня ми.

Превод: Любомир Николов, 1991

Иван Вазов Поколение В горите тъй високо ечеше песента; че нямаше тука място, както ни се показа, ни за тъгата, ни за враждата, ни за суетата, ни за злобата. Тенисон Рътлината Курубаглар, въпреки варваризма на името си, е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне. В подобни марани еснафите хора и простата класа от софианците, щом дойде празник, бягат със семействата си на Курубаглар - за разходка, понеже не им дава ръка за Княжево, Версайлът на софийската чиновническа аристокрация. Тогава Курубаглар добива твърде засмян вид от пъстрите разноцветни облекла, що се мяркат по зеленината му, и живата глъчка и смехове на радостните му гости. Тая кичеста местност, най-хубавата разходка на столицата, дарена ней от природата или по-добре от прежните турски бейове и богаташи - защото те са я засадили и запазили като място за зефкове, - ще има навярно бъдаще. Сега обаче тя е още доста пренебрегната и София нищо не прави за нейното похубавяване. Напротив, столичната култура от най-суровата си страна е засегнала естествената й прелест: ред казарми и военни складове я запасват от запад, по течението на Перловската река. Обсаден така от начумерените каменни сгради, Курубаглар губи много от своята веселост и идилическа уединеност. Един делничен ден, когато Курубаглар е особено пуст и меланхоличен и само птичите гласове ечат из самотиите му, аз го посетих с една книга. Гъсти редове белокори стройни ясики със сладко фъфлене в трепливите кръгли листа, шубраки и диви шипки, засмели се белорумени трендафили забикаляха отвърст сенчестата ливада, дето седях. Тоя жив зид от зеленина тулеше ми вида към полето, но затова пазеше по-голяма тайност, очарование и свежест и настрояваше душата на сладостна мечтателност. А душата на такова място не може да прави друго, освен да мечтае. Тя мечтае и плува из някакви хоризонти, вълшебни и непознати, но в които изневиделица падат и се кръстосват мили образи от твоето минало и спомени ту мъчително сладки и неуловими, ту тежки като куршум, пълни с буря, но приспани и успокоени от времето, и мъгливи сенки от мъките и тревогите на настоящето, винаги варварски прозаично, грубо и жестоко в своята креслива реалност. Но даже и върху него тая кротка, покойна и засмяна природа фърля омиротворяюща пелена: человек вижда, че извън размътения вихър, в който се борят страстите, суетата и лъжата световни, съществува друг живот - мирен, свободен, неосквернен, - животът на естеството, пълен с мир и хармония непонятна; и той неволно става причастен към тоя живот, слива се с него и гълта из широко в гърдите си жизнерадостни струи от душевен мир и целебна свежест. Мътните ми мечтания се прекъснаха от гласовете на някои деца, които, както разбрах, беряха вишни някъде близко зад гъстака. Скоро, види се, това занятие им умръзна и те се покатериха на две големи ясики, които не виждах оттука. Това разбрах по премещането на гласовете: те се раздаваха вече отвисоко. Двете ясики приказваха сега твърде силно, викаха, смеяха се, пеяха... Тия звукове на минута повърнаха мислите ми в друга, много отдалечена област: детинството. Нахлуха в ума ми хиляди приятни спомени от оная невинна и блажена възраст, в която толкоз малко ни е било нужно, за да бъдем щастливи... Не, човек може да е разочарован от всичко, може да му е опротивяло всичко, що доставя насита или възбуждение на суетата, алчността, сладострастието, но пред вида на един бръмчащ рояк румени деца той се усеща слаб да противостои на едно сладко и парливо чувство, излязло из най-задрямалите дълбини на душата... Сега аз дадох цялото си внимание на тоя концерт, решен да не пропусна нито една нотка от него, която ми дохождаше през листата. Любопитно и драго ми беше да чуя в какви прости, искрени и наивни слова се изражаваше радостта на тия безгрижни человеченца, да прочета книгата на тяхната душа, незапетнена още от пръските на житейското блато. Боже мой! Това, което излазяше из устата на тия момченца, това, което съставяше съдържанието на техните души, беше страшно! Даже една маймуна би се зачервила от срамотиите, които се говореха и които опозоряваха въздуха, дето ечаха чистите песни на славея в близкия шумалак В разговорите между двете ясики имаше толкова цинизъм и свободна безстидност, каквито всякъде другаде, само у деца не можеш прозря! Присъствувах на една оргия от мръсни думи и фрази, събрани сякаш от най-гнусните кръчми и вертепи, населявани от пяната на космополитическия сброд на столицата! Мене особено ме наскърби нодозрението, че в тия момченца ще има ученици: аз чух и декламации, каквито се учат изуст за годишните актове на училищата, но и тия декламации се подвеждаха към общия тон и се преплитаха безобразно със срамотни каламбурии, които очевидно не сега се измисляха. - Ето душата на тия малки человеци, неизпитали още бурите и мръсотиите на света, а омърсени вече: ето чудовищния багаж, с който влизат от детинството в живота - думах си дълбоко потресен, като оставях бързо тая атмосфера, преситена от миазмите на сокашко-кръчмарските сквернословия. Отдека и кога бяха успели тия крехки създания да се напоят с тая нравствена отрова, която без съмнение проникваше в цялото им духовно същество? Тия подли мисли и чувства - защото мисли и чувства изражаваха тия думи - бяха се посели в душите им, преди да падне в тях семето на добрите понятия, на чувствата за благородство и човеческо достойнство. Ето една природа, отрано покварена, заразена от влиянието на низката среда, и накуп тъжни условия, окръжающи възпитанието у нас. Възмутителни да ги чуеш и от възрастни хора, тия срамотии в устата на децата са една чудовищност! Какви хора ще излязат от тия деца? Какви граждани и какви добродетели? Какви плодове ще дадат подобни принципи? Който знай да говори мръсно, той и мисли мръсно. Тия хлапетии - предполагам, че са чирачета, - които вече говорят толкова безсрамства без свеняване, ще могат да говорят и лъжа без колебание, ще смеят да правят и подлости с леснина, с каквато ги и произнасят. Непременно такива ще са децата, които вадят очите на малките животни, късат крилата на птичките, додето добият възможност да бъдат зли и вредоносни за хората! Чини ми се, че виждам в тях бъдащите елементи на уличната сган и на общественото купище... Или може би се лъжех в тия си зловещи заключения? Но те ми се навръзваха непобедимо сега, аз не можех други да направя! Горчивият факт не ми даваше право на илюзии... Аз вярвам, че школото ще успее да облагороди донейде тия души, но как ще се бори с живите примери извън оградата му, от които черпят порочната наука? Не ще ли остави то непокътната една утайка от смрад вдън душите на тия бъдащи членове на обществото, може би - и ръководители негови?... Стори ми се сега, че си обяснявам присъствието на ония вулгарни чърти в нашия народен характер, които и шовинизмът не би смял да отрече; чини ми се, че си обясних и една чърта на нашия език - чърта, която ме е много озадачавала досега: извънредно богатата терминология в речника ни на думи, изражающи понятие за грозно, низко, глупаво, мръсно; служащи за инструмент на клетви, хулби, просташки нападки - при крайната бедност от народни термини, изражающи противоположните им еквиваленти!... Аз продължих разходката си към шумака, дето се чуеше славеят. Една потребност се обади у мене, сега именно, да послушам песента му. Той чупеше гласеца си по разни начини, изтъняваше, извиваше го плавно и завършваше всяка строфа с една звънлива трел, издъхнала на висока нота. Пленен от тая деликатна музика, аз се оставих мълчаливо да поглъщам омайната й поезия. И в звучните преливи на гласа дали не слушах вълнение на сладките чувства на любовта, на радостта и чистия химн на незлобната душа? И говореше ми тая песен на славея за нещо чисто, кротко и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото й обаяние как изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на жизненото зло. София, 18...

Отдън душата ми - Отвъд самотата ми Отдън душата ми се откъсна птица и литна към небето. Устремяваше се все по-нагоре, ала колкото по-нависоко се издигаше, толкова повече се уголемяваше. Първо бе лястовица, после чучулига, сетне орел, а накрая стана огромна като пролетен облак и изпълни звездното небе. Отдън душата ми към небето излетя птица.Тя растеше, както летеше. И все пак не напусна душата ми. О, моя вяра, мое необуздано познание, как да полетя към твоите висини, и чрез теб да съзра по-висшата човешка същност, изписана върху небето? Как да превърна морето у мен в облак и да се пренеса заедно с теб в неизбродимото пространство? Как затвореният в храма би могъл да види златните му кубета? Как сърцевината на плода би могла да се разрасне дотам, че да обвие самия плод? О,вяра моя, аз съм окован във вериги, сред клетка от сребро и абанос - и не мога да полетя с теб. Ала откъм душата ми ти се устремяваш към небето и се сдържаш в душата ми – и аз ще бъда радостен. Отвъд самотата ми има друга самота и за онзи, който я обитава, моето уединение е многолюдно тържище, а тишината ми - смесица от звуци. Твърде млад съм аз и твърде неспокоен, та да потърся тази по-висша самота. Гласовете на тукашната долина все кънтят в ушите ми, сенките и ми преграждат пътя – и не мога да тръгна. Оттатък хълмовете има вълшебна дъбрава и за онзи, който я обитава, моят покой е вихър, а омаята ми – заблуда. Твърде млад съм и твърде необуздан, та да подиря тази дъбрава. Вкус на кръв пропива устните ми, а лъкът и стрелите на моите деди още са в ръката ми – и не мога да тръгна. Отвъд обременения ми Аз, живее друг, по-свободен Аз. И за него мечтите ми са битка в сумрак, а копнежите – тракащи кости. Твърде млад съм и твърде омерзен, за да бъда по-свободния си аз. И как да стана по-свободния си Аз, без да погубя обременения си Аз, или без всички хора да станат свободни? Как листата ми ще литнат по вятъра с песен, без корените ми да изсъхнат сред тъмата? Как орелът в мен, ще се устреми към слънцето, без птичетата да напуснат гнездото, което съм съградил за тях със собствената си човка? Халил Дж.Джубран

ЛИСТО ОТ НИГЪЛ

Имало някога един дребен човечец на име Нигъл*, който трябвало да

предприеме дълго пътуване. Той не искал да тръгва и дори самата мисъл му се

виждала отвратителна, обаче нямало как да се измъкне. Знаел, че все някой

ден ще трябва да потегли, но не бързал с приготовленията.

[* Името отговаря на характера на героя; на английски niggle означава

губя си времето с незначителни неща, суетя се. - Бел. пр.]

Нигъл бил художник. Той нямал особен успех - донякъде защото имал да

прави много други неща. За много от тях си мислел, че са истинска досада,

но когато не можел да изклинчи, което (по негово мнение) било прекалено

често, ги вършел сравнително добре. Законите в неговата страна били твърде

строги. Освен това се намирали и други пречки. От една страна, понякога той

просто нищо не правел. От друга, бил по своему мекосърдечен. Знаете какво е

да имаш добро сърце: неговото по-често го карало да се чувства неловко,

отколкото да свърши нещо; а даже и когато правел нещо, то не му пречело да

мърмори, да се ядосва и да ругае (най-вече под нос). Въпреки това мекото

сърце му докарвало да свърши доста и най-разнообразни работи вместо неговия

съсед, господин Енори**, който бил куц. От време на време, когато дойдели и

го помолели, помагал дори на хора, дето живеели по-далеч. Не стига това,

ами току се сещал за пътуването си и започвал несръчно да опакова някои

неща; в такива случаи не рисувал много-много.

[** В оригинала е Parish, което означава енория, а също така съдържа

идеята за подхвърлено дете, сираче, или, по-общо казано, за човек, за

когото трябва да се грижат. - Бел. пр.]

Нигъл имал да довършва много картини; за майсторлъка му повечето били

твърде големи и непосилни. Бил от ония художници, дето могат да рисуват по-

добре листа, отколкото дървета. Прахосвал много време, за да нарисува едно-

единствено листо, опитвайки се да улови формата и лъскавината му и блясъка

на капчиците роса по краищата му. Въпреки туй му се искало да нарисува едно

цяло дърво, при това хем всичките му листа да бъдат издържани в един и същ

стил, хем всичките да са различни.

Имало една картина, която особено го затруднявала. Започнал я с едно

духано от вятъра листо: полека-лека то се превърнало в дърво, а дървото

започнало да расте, като протягало безброй клонки и пускало най-фантастични

корени. Странни птички долитали и кацали на вейките му, така че трябвало и

на тях да им се обръща внимание. После около Дървото и зад него, през

пролуките между листата и големите клони, започнала да се разкрива някаква

местност; мярнала се гора, която плъпнала по земята, и покрити със сняг

планини. Нигъл загубил интерес към другите си картини; или пък ги вземал и

ги прикрепял към краищата на голямата си картина. Скоро платното станало

толкоз голямо, че трябвало да постави стълба; и той започнал да се катери и

да слиза по нея, като ту добавял някоя мазка тук, ту изтривал някое късче

там. Когато идвали да го търсят, изглеждал достатъчно вежлив, макар да

почвал да върти в пръстите си моливите, дето стоели на писалището. Слушал

какво му говорят, но през цялото време продължавал да мисли за голямото си

платно и за високия сайвант, който вдигнал за него в градината (на мястото

на една леха, където по-рано отглеждал домати).

Той все не можел да се избави от добросърдечието си. "Де да бях по-

здравомислещ!" казвал си от време на време, като имал предвид, че би искал

чуждите тревоги да не го карат да се чувства неудобно. Така се случило, че

дълго време не го обезпокоявали сериозно. "Все пак ще нарисувам картината,

истинската ми картина, преди да се наложи да потегля на туй пусто

пътешествие" започнал да говори. Въпреки това обаче взел да разбира, че

няма да може да го отлага безкрайно. Картината трябвало да престане да

расте и да бъде завършена.

Един ден Нигъл застанал малко по-далеч от картината си и започнал да я

преценява с необичайна съсредоточеност и безпристрастие. Все не можел да

реши какво всъщност мисли за нея и му се искало да има някой приятел, който

да му каже какво да мисли. Всъщност тя му се струвала съвсем

незадоволителна и едновременно с това абсолютно възхитителна, единствената

истински красива картина на света. В тоя момент най-много му се искало да

може да се види как той самият влиза, потупва двойника си по гърба и казва

(с очебийна искреност): "Абсолютно великолепна! Напълно ми е ясно какво си

се стремял да направиш. Продължавай да работиш и за нищо друго не се

безпокой! Ние ще ти уредим държавна пенсия, така че да нямаш нужда от

нищо."

Само че никаква държавна пенсия нямало. Затова пък разбрал нещо: за да

завърши картината, дори и при сегашните й размери, била нужна доста голяма

концентрация, доста работа, яка и без прекъсване. Навил си ръкавите и

започнал да се концентрира. Опитал се няколко дни да не се тревожи за други

неща. После обаче го връхлетяла ужасна поредица от спънки. Разни предмети у

дома започнали да се развалят; наложило се да иде в града и да участва в

съдебно жури; един не дотам близък приятел се разболял; господин Енори се

тръшнал от лумбаго; а посетителите идвали един след друг. Било пролет и те

искали да изпият даром чаша чай сред природата: Нигъл живеел в уютна малка

къща, на цели мили от града. Ругаел ги наум, ала не можел да отрече, че

самият той ги е поканил - по-рано, през зимата, когато и не помислял, че да

обиколиш магазините и да изпиеш някой чай с познатите си в града е

"спънка". Опитал се да стане коравосърдечен, но не успял. За много неща не

можел да събере нахалство да каже "не", независимо дали ги смятал за свои

задължения или не; а имало и много други, които пък бил принуден да прави,

независимо от това какво си мисли за тях. Някои от гостите му намеквали, че

градината е доста занемарена и че току-виж го посетял някой инспектор.

Разбира се, само малцина знаели за картината му, но даже и да знаели, едва

ли щели да се държат по-различно. Съмнявам се, че те биха си помислили, че

има особено значение. Предполагам, че картината всъщност не била много

добра, макар да може да е имало някои сполучливи места. Във всеки случай

Дървото било необикновено. Съвсем уникално по своему. Същото важало и за

Нигъл, макар той също да бил много обикновен и доста глуповат човечец.

Накрая за Нигъл времето наистина станало безценно. Познатите му от

далечния град започнали да се сещат, че на дребния човек му предстои

неприятно пътуване, и някои започнали да пресмятат колко най-дълго би могъл

да отложи заминаването си. Чудели се кой ще вземе къщата му и дали ще

поддържа по-добре градината.

Дошла есента - много влажна и ветровита. Дребничкият художник бил в

сайванта си. Бил се покачил на стълбата и се опитвал да улови блясъка на

захождащото слънце на върха на заснежената планина, която бил забелязал

точно вляво от разлистения връх на една от клонките на Дървото. Знаел, че

скоро ще трябва да потегли: може би рано следващата година. С мъка щял да

довърши картината и то едва-едва: имало някои ъгли, където сега вече нямал

да има време да стори нещо повече от това да загатне какво е искал да

нарисува.

На вратата се почукало. "Влез!" - остро рекъл той и слязъл от

стълбата. Стъпил на пода и завъртял в пръсти четката. Бил неговият съсед,

Енори: единственият му истински съсед, понеже всички останали живеели

далеко. Въпреки туй Нигъл не го харесвал особено: донякъде защото толкова

често изпадал в беда и се нуждаел от помощ, а също и защото онзи не се

интересувал от рисуване, но пък бил много критично настроен на тема

градинарство. Когато Енори погледнел градината на Нигъл (което често се

случвало), виждал най-вече плевели; а когато погледнел картините на Нигъл

(което се случвало рядко), виждал само зелени и сиви мазки и черни линии,

които му се стрували безсмислени. Нямал нищо против да спомене за плевелите

(съседски дълг), но се въздържал да каже каквото и да било за картините.

Мислел си, че това е много любезно, и не можел да осъзнае, че дори и да е

любезно, не е достатъчно любезно. Да помогне за плевелите (и може би да

похвали картините) щяло да бъде по-добре.

- Е, Енори, какво има? - попитал Нигъл.

- Зная, че не би трябвало да те прекъсвам - рекъл Енори (без изобщо да

погледне картината). - Сигурен съм, че си много зает.

Нигъл възнамерявал той самият да каже нещо от този род, но вече бил

изтървал възможността. Успял само да каже: "Да."

- Само че няма към кого другиго да се обърна - рекъл Енори.

- Така е - отвърнал Нигъл с въздишка: една от ония въздишки, които са

предназначени за собствено ползване, но не са такива, че да не можеш да ги

чуеш. - Какво мога да направя за теб?

- Жена ми боледува от няколко дни и започвам да се тревожа - казал

Енори. - А вятърът е отвял половината керемиди от покрива и водата се лее в

спалнята. Мисля, че би трябвало да извикам доктор. И зидари също, само че

те са много тежки гемии. Чудех се дали няма да ти се намерят малко излишни

дъски и платнище, просто за да ме оправиш криво-ляво и да ми помогнеш за

ден-два - и сега вече погледнал към картината.

- Боже, Боже! - рекъл Нигъл. - Наистина нямаш късмет. Надявам се жена

ти да не е пипнала нещо повече от настинка. Сега ще намина и ще ти помогна

да я смъкнем по стълбите.

- Много ти благодаря - доста студено казал Енори. - Само че не е

настинка, а треска. Не бих те обезпокоил заради една настинка. А и жена ми

вече лежи на долния етаж. С тоя мой крак не мога да припкам нагоре-надолу

по стълбите. Е, виждам, че си зает. Съжалявам, че те обезпокоих. Доста се

надявах, че ще можеш да отделиш време да идеш до доктора, като ме видиш на

какво съм дередже; а също и до зидаря, ако наистина нямаш свободно платно.

- Разбира се - рекъл Нигъл, макар сърцето му да било изпълнено с други

думи и в момента да било само меко, без изобщо да го усеща добро. - Бих

могъл да отида. Ако наистина се тревожиш, ще отида.

- Тревожа се и още как. Де да не бях куц - казал Енори.

И така Нигъл тръгнал. Разбирате ли, било ужасно неловко. Енори му бил

съсед, а всички други били много далеч. Нигъл имал велосипед, а Енори

нямал, а и не би могъл да го кара. Енори бил с куц крак, истински куц

крак, който здравата го болял: това трябвало да се помни редом с киселата

му физиономия и хленчещия глас. Разбира се, Нигъл пък имал картина и време

едва колкото да я довърши, но изглежда това било нещо, което Енори, а не

Нигъл, трябвало да има предвид. Енори обаче не обръщал внимание на

картините, а Нигъл не можел да промени това. "Проклятие!" рекъл си той,

докато отивал за велосипеда си.

Било влажно и ветровито и се смрачавало. "Днес повече няма да мога да

работя!" помислил си Нигъл и през цялото време, докато карал, или ругаел

под нос, или си представял мазките на четката по планината и по разпъпилите

листа до нея, които за пръв път си бил представил тази пролет. Пръстите му

потрепвали върху кормилото. След като излязъл от сайванта, съвсем точно

видял по какъв начин да постигне този блестящ листак, който рамкирал

гледката на далечната планина. На сърцето му обаче легнал камък, някакъв

страх, че сега вече никога няма да получи възможност да изпробва

новооткрития похват.

Нигъл намерил доктора и оставил бележка на зидаря. Приемната на зидаря

била затворена, а той самият си бил отишъл вкъщи да се топли на огнището.

Нигъл се измокрил до кости и се простудил. Докторът не потеглил така бързо

като Нигъл. Пристигнал на другия ден, защото тъй му било удобно, а дотогава

вече трябвало да се оправя с двама пациенти, живеещи в съседни къщи. Нигъл

бил на легло с висока температура, а в главата му и на тавана се образували

чудни мотиви от листа и преплетени вейки. Това, че госпожа Енори имала само

настинка, не го успокоило. Обърнал лице към стената и се заровил в листата.

Някое време бил на легло. Вятърът продължил да духа и отвял още много

от керемидите на Енори, а също и някои от Нигъловите: започнал да тече

собственият му покрив. Зидарят не идвал. Нигъл хич не го било еня, във

всеки случай поне за ден-два. После изпълзял от леглото да потърси нещо за

хапване (Нигъл нямал жена). Енори не наминал да го види: дъждът се бил заял

с крака му и той го болял; жена му трескаво попивала водата и се чудела

дали "тоя господин Нигъл" не е забравил да се обади на зидаря. Ако била

видяла каквато и да е възможност да вземе назаем нещо полезно, би изпратила

Енори да намине натам независимо от състоянието на крака му, обаче тя не

видяла, така че Нигъл бил оставен сам-самичък.

Някъде към края на седмицата Нигъл отново са заклатушкал към своя

сайвант. Опитал се да се изкачи по стълбата, но главата му се замаяла.

Седнал и се загледал в картината, но този ден в ума му нямало ни листни

мотиви, ни планински гледки. Можел да нарисува една пясъчна пустиня някъде

в далечината, но силите не му стигнали.

На следния ден се почувствал значително по-добре. Качил се на стълбата

и захванал да рисува. Тъкмо взел пак да влиза във форма и някой почукал на

вратата.

- По дяволите! - рекъл Нигъл. Със същия успех можел да каже и едно

учтиво "Влез!", защото вратата въпреки всичко се отворила. Този път влязъл

един много висок мъж, абсолютно непознат.

- Това е частно ателие - заявил Нигъл. - Зает съм. Махайте се!

- Аз съм Инспектор по къщите - казал човекът и вдигнал служебната си

карта така, че Нигъл да може да я види от стълбата.

- Ох! - рекъл той.

- Къщата на вашия съсед не е в задоволително състояние - заявил

Инспекторът.

- Знам - казал Нигъл. - Занесох една бележка на зидарите доста

отдавна, но те така и не дойдоха. След туй се разболях.

- Аха - рекъл Инспекторът. - Сега обаче не сте болен.

- Но аз не съм зидар. Енори би трябвало да се оплаче в градския съвет

и да получи помощ от аварийната служба.

- Те са заети с далеч по-лоши повреди от вашите тук - казал

Инспекторът. - В долината имаше наводнение и много семейства са останали

без дом. Вие би трябвало да помогнете на вашия съсед да направи временен

ремонт и да предотвратите възможността повредата да стане по-скъпа за

оправяне, отколкото е необходимо. Такъв е законът. Тук има много материал:

платно, дъски, водонепроницаема боя.

- Къде? - с негодувание попитал Нигъл.

- Тук! - казал Инспекторът, като посочил картината.

- Моята картина! - възкликнал Нигъл.

- Сигурно е ваша - казал Инспекторът. - Само че къщите имат

предимство. Такъв е законът.

- Но аз не мога... - Нигъл не казал нищо повече, понеже в същия момент

влязъл още един човек. Той много приличал на Инспектора, почти като

двойник: висок и целия облечен в черно.

- Хайде! - рекъл той. - Аз съм Шофьорът.

Нигъл се запрепъвал надолу по стълбата. Треската му като че ли пак се

връщала и главата му се въртяла; чувствал се целият студен.

- Шофьор? Шофьор? - затракал със зъби той. - Шофьор на какво?

- На теб и на колата ти - казал мъжът. - Колата е заявена отдавна. Най-

накрая пристигна. Чака те. Нали знаеш, днес тръгваш на своето пътешествие.

- Незабавно! - рекъл Инспекторът. - Ще трябва да тръгнете, но не е

добре да започнете пътуването си, като оставите работите си недовършени.

Все пак сега можем поне да използваме за нещо това платно.

- О, Боже! - казал бедният Нигъл и започнал да плаче. - И тя не е, тя

не е даже свършена!

- Не е свършена? - попитал Шофьорът. - Е, с нея е свършено, поне що се

отнася до теб, във всеки случай. Тръгвай!

Нигъл тихомълком тръгнал. Шофьорът не му дал време да опакова нещата

си, като казал, че той трябвало да го стори предварително и че ще изпуснат

влака; така че на Нигъл не му останало да направи нищо друго, освен да

грабне една малка чантичка от хола. После открил, че в нея имало само една

кутия с бои и едно малко блокче със собствените му скици: нито храна, нито

дрехи. Хванали влака без проблеми. Нигъл се чувствал много уморен и сънлив;

почти не съзнавал какво става, когато го натикали в купето му. Хич не го

било еня: бил забравил къде щял да ходи и за какво отивал там. Влакът почти

веднага влязъл в един тъмен тунел.

Нигъл се събудил на една много голяма, мрачна гара. По перона вървял

един Шафнер и викал, но викал не името на гарата, а викал Нигъл!

Нигъл набързо излязъл и видял, че е забравил малката си чанта. Обърнал

се, ала влакът вече бил заминал.

- А, ето те и теб! - рекъл Шафнерът. - Оттук! Какво! Никакъв багаж! Ще

трябва да идеш в Приюта.

Нигъл се почувствал много зле и припаднал на перона. Сложили го в една

линейка и го откарали в Амбулаторията на Приюта.

Лечението съвсем не му се понравило. Лекарството, дето му давали, било

горчиво. Длъжностните лица и обслужващият персонал били недружелюбни,

мълчаливи и стриктни; и никога не виждал някой друг, освен един много строг

лекар, който от време на време го посещавал. Приличало повече на затвор,

отколкото на болница. Трябвало да работи здравата и то в определени часове:

копане, дърводелство и боядисване на голи дъски с един-единствен цвят боя.

Никога не му позволявали да излезе навън, а всички прозорци гледали

навътре. Държали го часове наред на тъмно, както казвали "за да помисли

малко". Загубил представа за времето. Дори не започнал да се чувства по-

добре, поне ако може да се съди по това дали изпитва каквото и да е

удоволствие като прави нещо. Не изпитвал - дори и когато си лягал да спи.

Отначало, през първото столетие (просто предавам усещането му) бил

склонен безцелно да се тревожи за миналото. Както лежал в тъмното, все си

повтарял: "Де да се бях отбил у Енори още първата сутрин, след като задуха

силният вятър. Мислех си го. Щеше да е лесно да се закрепят първите

разклатени керемиди. Тогава госпожа Енори можеше изобщо да не простине.

Тогава аз също нямаше да се простудя. Тогава щях да имам още една седмица."

Обаче след някое време той забравил за какво искал да е разполагал с още

една седмица. След туй, ако изобщо се тревожел за нещо, то било за работата

си в болницата. Започнал да я планира, да мисли колко бързо ще успее да

оправи онази дъска да не скърца или да закачи отново вратата, или да

поправи крака на масата. Сигурно наистина бил станал доста полезен, макар и

никой да не му го казал ни веднъж. Естествено това не би могло да бъде

единствената причина да държат бедния човечец толкова дълго. Може би чакали

да се пооправи, като преценявали "оправянето" по някакви си техни странни

медицински стандарти.

Както и да е, бедният Нигъл не получавал никакво удоволствие от живота

или поне не онова, което бил свикнал да смята за удоволствие. Определено не

му било забавно. Иначе не може да се отрече, че започнал да изпитва чувство

на... е, на задоволство: като няма риба и ракът е риба. Можел да подхване

работа в мига, в който звъннел един звънец, и веднага да я остави, щом

звъннел следващият - акуратно и напълно готова да бъде продължена, когато

му дойде времето. Сега започвал да свършва доста неща през деня; приключвал

дребните нещица съвсем спретнато. Нямал никакво "време за себе си" (като се

изключи самотата в спалното му помещение), но въпреки туй започнал да става

господар на времето си; започнал да разбира какво точно би могъл да направи

с него. Не изпитвал никакво притеснение. Сега бил по-спокоен вътрешно и

през времето за почивка наистина можел да си почине.

Сетне изведнъж сменили работното му време; почти не го оставяли да се

добере до леглото; напълно му отнели дърводелството и го държали само на

копане - ден след ден. Той го понесъл доста добре. Минало доста време,

преди да почне да ровичка из ума си за проклятията, които на практика бил

забравил. Продължавал да копае, докато почувствал гръбнака си като строшен,

а ръцете му се възпалили и той добил усещането, че повече и една лопата

няма да може да изрови. Никой не му благодарил. Дошъл обаче лекарят и го

погледнал.

- Прекъсваме! - казал. - Пълна почивка - в тъмното!

* * *

Нигъл лежал в тъмното и се отдавал на пълна почивка - толкова пълна,

че понеже нито усещал нещо, нито мислел, не би могъл да каже дали е лежал

часове или години. Но ето че чул Гласове: не такива гласове, каквито бил

чувал по-рано. Изглежда имало Медицинска комисия или, може би,

Дисциплинарен съд, който заседавал нейде наблизо, в някоя съседна стая,

вероятно с отворена врата, макар той да не можел да съзре никаква светлина.

- Сега случаят Нигъл - произнесъл един Глас - суров, по-суров от гласа

на доктора.

- Какво е положението с него? - запитал Втори глас - глас, който бихте

могли да наречете благ, макар и да не бил мек - властен глас, който звучал

едновременно обнадежден и тъжен. - Какво е положението с Нигъл? Сърцето му

си е било където трябва.

- Да, но не е функционирало както трябва - отвърнал Първият глас. - И

не е имал много ум в главата: кажи-речи изобщо не е мислел. Само виж колко

време е пропилял и то дори без да се позабавлява! Така и не се подготвил за

своето пътешествие. Бил е средно състоятелен и въпреки това пристигнал тук

почти мизерстващ, така че се наложило да го настанят в отделението за

бедняци. Опасявам се, че случаят е тежък. Мисля, че ще трябва да поостане

още.

- Това едва ли би му навредило - казал Вторият глас, - само че той,

разбира се, е просто един малък човечец. Никога не е имал качества да стане

кой знае какво и никога не е бил много силен. Я да погледнем в Архивите.

Да. Знаеш ли, има някои благоприятни пунктове.

- Възможно е - казал Първият глас, - но ако се разгледат по-

внимателно, малко от тях ще останат.

- Е - рекъл Вторият глас, - чуй тези. Бил е художник по природа.

Разбира се, в малък мащаб, но въпреки това едно Листо от Нигъл си има

своето собствено очарование. Много се е стараел с листата - просто заради

тях самите. Никога обаче не си е помислял, че това с нещо му придава

тежест. В Архивите няма никакъв запис да е претендирал, дори и пред самия

себе си, че това го извинява, загдето не е обръщал внимание на изискваните

от закона неща.

- Тогава не би трябвало да пренебрегва толкова много от тях - казал

Първият глас.

- Все пак е отговорил на доста Повиквания.

- Процентът е малък, те са предимно от най-лесните и ги е наричал

Спънки. В Архивите е пълно с тази дума, заедно с още сума ти оплаквания и

глупави проклятия.

- Вярно е, но на него те, разбира се, му са се виждали като спънки.

Ето и още нещо: никога не е очаквал каквато и да било компенсация, както

толкова много от хората като него я наричат. После онзи случай с Енори,

същият, дето дойде по-късно. Той е бил съсед на Нигъл, но никога не си е

помръднал пръста за него и много рядко е показвал, че с нещо му е

благодарен. Да, но в Архивите няма отбелязано Нигъл да е очаквал

благодарност от Енори; изглежда той дори не си го е и помислял.

- Да, това е точка в негова полза - казал Първият глас, - но е доста

дребничка. Струва ми се, че ще откриеш, че Нигъл често пъти просто е

забравял. Изхвърлял е от ума си нещата, които е трябвало да свърши за Енори

като нещо досадно, с което се е оправил.

- Все пак ето го и последният запис - рекъл Вторият глас, - за това

мокро пътуване с велосипед. Аз му придавам голямо значение. Съвсем явно е,

че е било истинска жертва: Нигъл се е досетил, че зарязва последния си шанс

с картината си, и в добавка се е досетил, че Енори се тревожи ненужно.

- Мисля, че прекалено много наблягаш на това - казал Първият глас, -

но последната дума е твоя. Разбира се, твоята задача е да тълкуваш фактите

откъм най-добрата им страна. Понякога те могат да го понесат. Какво

предлагаш?

- Мисля, че сега случаят изисква малко щадящо лечение - казал Вторият

глас.

Нигъл си помислил, че никога не е чувал нещо тъй великодушно като този

Глас. Той карал Щадящо лечение да звучи като множество богати дарове и

покана за някой кралски пир. Сетне изведнъж Нигъл се засрамил. Това, че бил

определен за Щадящо лечение, го изумило и го накарало да се изчерви в

мрака. Било като да те похвалят публично, когато и ти, и цялата публика

знаете, че похвалата е незаслужена. Нигъл скрил изчервяването си в грубото

одеало.

Настъпила тишина. Сетне Първият глас проговорил на Нигъл съвсем

отблизо. "Ти слушаше" рекъл.

- Да - отвърнал Нигъл.

- Е, какво имаш да кажеш?

- Можете ли да ми кажете за Енори? - попитал Нигъл. - Бих искал пак да

го видя. Надявам се да не е много болен. Можете ли да излекувате крака му?

Той ужасно го болеше. И, моля ви, не се безпокойте за него и за мен. Той

беше много добър съсед и ми продаваше много евтино прекрасни домати, с

което ми спестяваше сума ти време.

- Така ли? - рекъл Първият глас. - Радвам се да го чуя.

Последвала нова тишина. Нигъл чул отдалечаващите се Гласове. "Добре,

съгласен съм" - чул той да казва в далечината Първият глас. "Да отива на

следващия етап. Щом искаш, утре.

* * *

Нигъл се събудил и открил, че щорите са вдигнати и малката му стаичка

е залята от слънчевата светлина. Станал и видял че вместо болничната му

униформа са му приготвени някакви удобни дрехи. След закуска докторът се

погрижил за разранените му ръце, като ги намазал с някакъв мехлем, който

мигом ги изцерил. Дал на Нигъл няколко добри съвета и бутилка тонизираща

напитка (в случай че му потрябва). Към средата на сутринта дали на Нигъл

една бисквита и чаша вино, а после му връчили и един билет.

- Сега можеш да идеш на гарата - рекъл лекарят. - Шафнерът ще се

погрижи за теб. Довиждане.

* * *

Нигъл се измъкнал през главната врата и малко примигнал. Слънцето било

много ярко. Освен това той очаквал да излезе в някой голям град, който да

съответства на големината на гарата, обаче не станало тъй. Бил на върха на

един хълм - голям, гол, брулен от остър свеж вятър. Наоколо нямало никой. В

подножието на хълма видял светещия покрив на гарата.

Тръгнал живо, но без да се разбързва, надолу към гарата. Шафнерът

веднага го забелязал.

- Оттук! - казал и повел Нигъл към една странична линия, на която

стоял много приятен малък крайградски влак: един пътнически вагон и малък

локомотив - и двата много бляскави, чисти и прясно боядисани. Изглеждало

като че ли това ще е първото им пътуване. Дори линията пред локомотива

изглеждала нова: релсите светели, релсовите подложки били боядисани в

зелено, а от топлото слънце траверсите издавали прелестна миризма на свеж

катран. Вагонът бил празен.

- Къде отива този влак, Шафнер? - попитал Нигъл.

- Мисля, че все още не са наименовали мястото - казал Шафнерът. - На

теб обаче ще ти хареса - и затворил вратата.

Влакът веднага потеглил. Нигъл се облегнал назад на седалката. Малкият

локомотив запуфкал по един дълбок изкоп с високи зелени насипи, прихлупен

от синьо небе. Не след дълго изсвирил, включил спирачките и влакът спрял.

Нямало ни гара, ни надпис, само няколко стъпала нагоре по зеления откос. В

края на стълбите в подрязания жив плет имало портичка. До нея стоял

неговият велосипед; най-малкото приличал на неговия и към рамката била

завързана жълта табелка с големи черни букви, изписващи НИГЪЛ.

Нигъл бутнал портичката, скочил на велосипеда и се понесъл бързо

надолу по хълма под пролетното слънце. Не след дълго открил, че пътечката,

по която бил тръгнал, е изчезнала и че велосипедът се търкаля по

невероятната трева. Тя била зелена и гъста; въпреки това той виждал всяко

отделно стръкче. Струвало му се, че си спомня да е виждал или сънувал нейде

тази тревиста площ. Гънките на местността му били някакси познати. Да:

наклонът постепенно намалявал, както би трябвало да бъде, и ето че сега,

разбира се, земята започвала пак да се издига. Между него и слънцето се

изпречила огромна зелена сянка. Нигъл погледнал нагоре и паднал от

велосипеда.

Пред него стояло Дървото, неговото Дърво, съвсем завършено.

Естествено, ако може да се каже така за едно Дърво, което било живо, с

разпукващи се листа и клони, дето растат и се извиват на вятъра - вятъра,

който Нигъл тъй често усещал или предугаждал и тъй често не успявал да

улови. Той се втрещил в Дървото, бавно вдигнал ръце и широко ги разперил.

- Това е дар! - рекъл. Имал предвид изкуството си, а също и резултата,

обаче употребил думата съвсем буквално.

Продължил да гледа Дървото. Всички листа, над които някога се бил

трудил, си били на мястото - по-скоро както си ги представял, отколкото

както ги бил нарисувал; а имало и други, дето били само напъпили в ума му,

и още много, които биха могли да напъпят, стига да бил имал време. На тях

не било написано нищо, те си били просто едни прелестни листа, и все пак

били датирани ясно като календар. Някои от най-красивите - и най-

характерните, най-добрите образци от стила на Нигъл - изглеждали сякаш са

били произведени в сътрудничество с господин Енори: просто нямало как да се

каже другояче.

Птици виели гнезда.в Дървото. Изумителни птици: само как пеели! Те се

чифтосвали, мътели, опервали се и отлитали, пеейки, в Гората, докато той ги

гледал. Тъй като сега той видял, че Гората също е там - разстилала се и от

двете страни и тръгвала на поход в далечината. Далеч-далеч проблясвали

Планините.

След някое време Нигъл се обърнал към Гората. Не защото се бил изморил

от Дървото, а защото изглежда сега вече го имал съвсем отчетливо в ума си и

го чувствал, чувствал и как расте, дори и когато не го гледал. Когато

тръгнал, открил нещо странно: Гората, разбира се, си била далечна Гора, и

въпреки това той можел да я наближи и дори да влезе в нея, без тя да изгуби

това особено очарование. Никога по-рано не бил способен да влезе в

далечината, без тя да се превърне просто в близка околност. Това наистина

прибавяло значителна привлекателност на разходката из местността, понеже,

докато човек вървял, се откривали нови далечини, така че сега вече се

появявали двойни, тройни и четворни хоризонти, които били двойно, тройно и

четворно по-очарователни. Можело да вървиш и да вървиш и да имаш цялата

местност в една градинка или в една картина (ако предпочитате да я наричате

така). Можело да вървиш и да вървиш, но вероятно не безкрайно. Нейде отзад

били Планините. Те се приближавали, макар и много бавно. Изглежда не

принадлежали към картината или били само връзка с още нещо, проблясък между

дърветата на нещо различно, на по-нататъшен етап: друга картина.

Нигъл се разхождал, но не се разтакавал току-така, а внимателно

оглеждал нещата наоколо. Дървото било завършено, макар и да не бил го

завършил - "Просто обратното на онова, дето беше" помислил си той - ала в

Гората имало много неизпипани райони, които все още изисквали работа и

мислене. Нищо не се нуждаело от по-нататъшни промени, нищо не било

направено не както трябва, но имало нужда да се продължи донякъде. Във

всеки отделен случай Нигъл ясно виждал докъде.

Седнал под едно много красиво далечно дърво - разновидност на Голямото

дърво, но съвсем индивидуално, или би могло с малко повече внимание да

стане индивидуално - и се замислил откъде да започна работата и къде да я

свърши, и колко време ще му потрябва. Не можел да разработи напълно плана

си.

- Разбира се! - казал. - Трябва ми Енори. Той знае сума ти неща за

почвата, растенията и дърветата, които аз не знам. Това място не може да

бъде оставено просто като мой частен парк. Имам нужда от помощ и съвети:

трябва да ги получа по-бързо.

Станал и отишъл до мястото, откъдето бил решил да започне работа.

Свалил връхната си дреха. Сетне в една закътана малка долчинка, скрита от

окото, забелязал един мъж, който твърде объркано се оглеждал. Той се бил

подпрял на една лопата, ала очевидно не знаел какво да прави. Нигъл го

поздравил. "Енори!" - викнал.

Енори нарамил лопатата и се качил при него. Все още по малко накуцвал.

Не проговорили, само си кимнали, както правели, когато минавали по алеята,

но сега тръгнали един до друг, хванати за ръка. Без много приказки Нигъл и

Енори се спогодили къде точно да направят малката къщичка и градината,

която като че ли щяла да им бъде нужна.

В съвместната работа станало ясно, че сега Нигъл го бивало повече от

Енори що се отнася до планирането на времето и вършенето на разни неща.

Колкото и да е странно, по-погълнат от строежа и градинарството бил Нигъл,

докато Енори често пъти бродел наоколо и гледал дърветата, особено Дървото.

Един ден Нигъл трескаво засаждал пръчки от жив плет, а Енори лежал

наблизо на тревата, като внимателно гледал едно красиво и добре оформено

жълто цветенце, израсло сред зелената трева. Преди много време Нигъл бил

разсадил много от тях около корените на своето Дърво. Изведнъж Енори

вдигнал очи: лицето му блестяло на слънцето и той се усмихвал.

- Това е страхотно! - рекъл. - Всъщност аз не би трябвало да съм тук.

Много ти благодаря, задето си се застъпил за мен.

- Глупости - отсякъл Нигъл. - Не си спомням какво съм казал, но във

всеки случай то едва ли е било достатъчно.

- О, не, достатъчно е било - казал Енори. - Така се измъкнах доста по-

бързо. Нали знаеш Втория глас: той ме прати тук; каза, че ти си помолил да

ме видиш. На теб го дължа.

- Не. Дължиш го на Втория глас - рекъл Нигъл. - И двамата му го

дължим.

Те продължили да живеят и работят заедно - не зная колко време. Няма

смисъл да се отрича, че отначало понякога не се погаждали, особено ако били

изморени. Понеже първоначално от време на време се уморявали. разбрали, че

и двамата са снабдени с подсилващи напитки. И на двете шишенца имало един и

същ надпис: Да се вземат по няколко капки във вода от Извора, преди

почивка.

Намерили Извора в сърцето на Гората; Нигъл си го бил представил само

веднъж преди много време, но така и не го нарисувал. Сега разбрал, че той

пълни езерото, което проблясва в далечината, и подхранва всичко, което

расте в околността. Капките правели водата стипчива или, по-точно, горчива,

но освежителна, и освен това тя прояснявала главата. След като пийнели от

нея, си почивали поотделно, а после ставали отново и нещата тръгвали

радостно. В такива случаи Нигъл измислял чудесни нови цветя и растения, а

Енори винаги знаел как точно да ги посади и къде ще се хванат най-добре.

Много преди тонизиращите напитки да привършат, те престанали да се нуждаят

от тях. Енори престанал да куца.

Колкото повече наближавал краят на тяхната работа, толкова повече

време отделяли за разходки и наблюдаване: на дърветата и цветята, на

светлините и очертанията, на особеностите на терена. Понякога запявали

заедно; обаче Нигъл открил, че започва все по-често да обръща поглед към

Планините.

Дошъл мигът, когато къщата в долчинката, градината, тревата, гората,

езерото и цялата местност били почти завършени както си му е редът.

Голямото дърво било напълно разцъфнало.

- Тази вечер ще привършим - казал един ден Енори. - Сетне ще идем на

една наистина дълга разходка.

На следващия ден потеглили и вървели, докато стигнали чак до Края.

Той, разбира се, не се виждал: нямало нито гранична бразда, нито ограда,

нито стена; ала те разбрали, че са стигнали до пределите на тази местност.

Видели един мъж, който приличал на овчар; той вървял към тях надолу по

тревистия скат в подножието на Планините.

- Искате ли водач? - попитал. - Искате ли да продължите?

За един миг между Нигъл и Енори паднала сянка, понеже Нигъл знаел, че

сега наистина иска да продължи и че (в известен смисъл) е длъжен да

продължи; ала Енори не искал да продължи и все още не бил готов да го

стори.

- Трябва да изчакам жена си - рекъл Енори на Нигъл. - Иначе ще е

самотна. Подразбрах, че ще я изпратят след мен по някое време, когато се

приготви и когато аз подготвя нещата за нея. Сега къщата е довършена

толкова добре, колкото бихме могли да я направим, но аз бих желал да й я

покажа. Предполагам, че тя ще успее да я направи по-хубава, по-уютна.

Надявам се, че ще хареса и местността - и се обърнал към овчаря. - Вие

водач ли сте? - попитал. - Бихте ли могли да ми кажете името на тази

местност?

- Не го ли знаете? - рекъл човекът. - Това е Страната на Нигъл. Това е

Картината на Нигъл или поне по-голямата част от нея: една малка частица

сега се нарича Градината на Енори.

- Картината на Нигъл! - изумил се Енори. - Мислил ли си ти за всичко

туй, Нигъл? Никога не съм знаел, че си толкова талантлив. Защо не ми каза?

- Той се опита да ти каже преди много време - рекъл човекът, - но ти

не искаше да видиш. В ония дни той имаше само платно и бои, а ти искаше да

си поправиш покрива с тях. Нали затова ти и жена ти говорехте за

Безсмислицата на Нигъл или за Онази цапаница.

- Но тогава тя не изглеждаше така, не беше истинска - казал Енори.

- Да, тогава оставяше само мимолетно впечатление - казал мъжът, - но

може би щяхте да успеете да го съзрете, ако въобще ви беше хрумнало, че си

струва да опитате.

- Аз не ти дадох особена възможност - казал Нигъл. - Никога не се

опитах да ти обясня. Наричах те Стария земеровец. Само че какво значение

има? Сега вече сме живели и работили заедно. Нещата биха могли да са по-

различни, но не биха могли да бъдат по-добри. Както и да е, опасявам се, че

ще трябва да продължа. Мисля, че пак ще се срещнем: положително има още

много неща, които бихме могли да свършим заедно. Сбогом! - и той горещо

стиснал ръката на Енори: една добра, твърда, честна ръка. Обърнал се и

погледнал назад за миг. Цветовете на Голямото дърво светели като пламък.

Всички птици летели и пеели. После се усмихнал, кимнал на Енори и потеглил

с овчаря.

Имал намерение да научи нещо за овцете и планинските пасбища и да

погледа едно по-широко небе, и да върви все по-нататък и по-нататък към

Планините, все нагоре. Какво е станало зад тях с него, не мога да гадая.

Даже малкият Нигъл в стария си дом е успял да съзре Планините в далечината

и те са влезли в рамките на неговата картина, ала как изглеждат в

действителност и какво лежи зад тях могат да кажат само онези, които са ги

изкачили.

* * *

- Аз мисля, че той беше един глупав мъник - казал съветникът Томпкинс.

- Всъщност негоден за нищо; никаква полза за Обществото.

- О, кой знае - рекъл Аткинс, човек без каквото и да е значение,

просто някакъв си там учител. - Аз не съм толкова сигурен: зависи от това

какво имаш предвид под полза.

- Никаква практическа или икономическа полза - настоял Томпкинс. -

Предполагам, че от него би могло да се получи някое незначително човече,

ако вие учителите си разбирахте от работата. Обаче тъй като не я разбирате,

ние получаваме безполезни хора като него. Ако аз управлявах тази страна,

бих го поставил заедно със себеподобните му да вършат нещо, за което ги

бива - да мият чинии в някоя обществена кухня или нещо такова, и бих се

погрижил да я вършат както трябва. Или просто бих ги очукал. Него бих го

очукал много отдавна.

- Да го очукаш? Искаш да кажеш, че би го накарал да започне

пътешествието си, преди да му е дошло времето?

- Да, щом държиш да използваш тоя безсмислен стар израз. Да го избутам

през тунела върху голямата Купчина боклук, това исках да кажа.

- Значи в такъв случай мислиш, че рисунките нямат някаква ценност, че

не си заслужава да бъдат пазени, подобрявани или дори използвани.

- Разбира се, че рисунките могат да бъдат полезни - казал Томпкинс. -

Само че човек не би могъл да използва неговите рисунки. Има толкова

възможности за смелите млади мъже, който не се боят от новите идеи и новите

методи. Не обаче и за тая старомодна цапаница. Градене на въздушни кули за

собствено удоволствие. Той и един приличен афиш не би могъл да направи,

дори ако от това му зависеше животът. Все си губеше времето с листа и

цветя. Веднъж го попитах защо. Той ми рече, че мислел, че са привлекателни!

Можеш ли да повярваш? Той рече привлекателни! "Кое, храносмилателните и

гениталните органи на растенията ли?" го попитах, а той нищо не можа да ми

отговори. Малоумен щурак.

- Щурак - въздъхна Аткинс. - Да, бедният дребен човечец, така и нищо

не довърши. Е да, след като си замина, платната му намериха "по-добро

приложение". Само че аз не съм толкова уверен, Томпкинс. Помниш ли голямото

платно, онова, с което след силния вятър и наводнението позакърпиха

повредената къща до неговата? Намерих един откъснат ъгъл в полето. Беше

повреден, но се разпознаваше: един планински връх и разпъпили листа. Не

може да излезе от ума ми.

- От какво да ти излезе? - попитал Томпкинс.

- За кого говорите? - рекъл Пъркинс, намесвайки се, за да запази мира:

Аткинс съвсем бил почервенял.

- Не си струва да му повтаряме името - казал Томпкинс. - Не знам защо

изобщо говорим за него. Той не живееше в града.

- Да - рекъл Аткинс, - но въпреки това ти беше хвърлил око на къщата

му. Заради това все ходеше да го навестяваш и да му се надсмиваш, докато

пиеше чая му. Е, сега имаш и неговата къща, и къщата в града, така че името

му няма защо да ти се зловиди. Говорехме за Нигъл, ако искаш да знаеш,

Пъркинс.

- О, бедният мъничък Нигъл! - казал Пъркинс. - Никога не съм знаел, че

рисува.

Вероятно това бил последният път, когато някой споменал името на Нигъл

в разговор. Аткинс обаче запазил късчето. По-голямата част от него се

разпаднала, ала едно прекрасно листо останало здраво. Аткинс го дал да го

сложат в рамка. По-късно го подарил на Градския музей и дълго време "Листо

от Нигъл" висяло в една ниша и било забелязано от няколко чифта очи. Накрая

обаче Музеят изгорял до основи и листото и Нигъл били напълно забравени в

старата му родина.

* * *

- Тя наистина излезе много полезна - казал Вторият глас. - Като

почивка и като освежаване. За възстановяване е прекрасна; а и не е само

туй, понеже за мнозина тя е най-доброто въведение към Планините. В някои

случаи направо чудеса върши. Изпращам там все повече и повече хора. Рядко

се връщат обратно.

- Да, вярно е - казал Първият глас. - Мисля, че трябва да дадем на

това място някакво име. Какво предлагаш?

- Шафнерът вече реши тоя въпрос - рекъл Вторият глас. - Той от доста

време съобщава: "Влакът за Енорията на Нигъл е на глухата линия". Енорията

на Нигъл. Изпратих съобщение и на двамата, за да им кажа.

- А те какво рекоха?

- И двамата се разсмяха. Разсмяха се, та чак Планините заехтяха!

Джон Р. Р. Толкин

За Радостта и Скръбта откъс от „Пророкът”- Халил Джубран ТОГАВА ЕДНА ЖЕНА помоли: - Кажи ни за Радостта и за Скръбта. А той в отговор и рече: - Вашата радост е вашата скръб, само че без маска. Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи. И как ли би могло да бъде инак? Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя. Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ ? И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож? Когато се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост. Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували. Чули сте да казват:"Радостта е по-велика от скръбта" , а от други сте чували:"Не, скръбта е по-велика." Но аз ви казвам, че двете са неделими. Те идат заедно, и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала на леглото ви. Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си. Само когато сте празни, сте в покой, в равновесие. Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго се надигат или спадат.

СЯНКА НАД ИНСМУТ I През зимата на 1927-28 година служителите на федералното правителство извършиха странни секретни проучвания из определени места в старото морско пристанище Инсмут, щат Масачузетс. Обществеността узна за това едва през месец февруари, когато бе проведена акция от хайки и арести, последвани от целенасоченото взривяване и изгаряне - разбира се, със съответните предпазни мерки - на огромен брой порутени, проядени от червеи и смятани за запустели къщи покрай изоставените кейове. По-доверчивите души сметнаха случая за пореден яростен сблъсък в периодично припламващата война срещу алкохола. По-прозорливите читатели на новините обаче бяха изненадани от поразително големия брой арести, необичайното количество полицейски сили, включени в акцията, и завесата от тайнственост около съдбата на задържаните. Не се съобщаваше за съдебни процеси или поне за определени обвинения; нито един от арестуваните не се появи след събитията в никой от нормалните държавни затвори. Дадени бяха мъгляви изявления за епидемии и концентрационни лагери, а по-късно се спомена за разсредоточаване из разни военни и флотски затвори, но слуховете така и не се превърнаха в нещо по- конкретно. Що се отнася до Инсмут, той бе едва ли не обезлюден и дори в днешно време признаците на живот в града се възстановяват мъчително бавно. Оплакванията на множеството либерални организации доведоха до дълги поверителни разговори и посещения на група техни представители в някои неуточнени лагери и затвори. Впоследствие въпросните организации проявиха учудваща пасивност и сдържаност. Вестникарите се оказаха по-несговорчиви, но в крайна сметка изглежда се съгласиха да окажат безрезервна подкрепа на правителството. Само едно издание - таблоидно вестниче, на което никой не обръщаше внимание поради нелепите му политически позиции - спомена за подводницата, която изстреляла целия си торпеден заряд надолу, към морската бездна отвъд Дяволския риф. Това сведение, дочуто случайно в някаква моряшка кръчма, изглеждаше изсмукано от пръстите, тъй като ниският черен риф се намира чак на миля и половина от Инсмутския залив. Из областта и съседните градчета се предаваха от ухо на ухо доста слухове, но навън не излизаше почти нищо. Около век хората говореха за умиращия, полузапустял Инсмут, тъй че нищо ново не можеше да е по- невероятно и грозно от онова, което се шепнеше и намекваше с години наред. Нямаше нужда да се оказва натиск върху местните жители - по силата на редица обстоятелства те отдавна бяха станали мълчаливи и потайни. При това наистина знаеха твърде малко, тъй като по суша просторите на диви и безлюдни солени блата откъсват Инсмут от съседните области. Но накрая възнамерявам да наруша негласното табу върху тази тема. Действията на властите, убеден съм, бяха толкова резултатни, че освен потресение и погнуса не би имало никаква друга вреда за обществото от намека ми за онова, което откриха ужасените участници в окупацията на Инсмут. Освен това направените разкрития могат да имат и някакво друго обяснение. Не знам каква част от цялата история стана мое достояние, а имам причини да избягвам по-задълбочените проучвания, но връзката ми с тази афера беше по-тясна от чиято и да било, а впечатленията, които пазя, могат тепърва да ме тласнат към драстични мерки. Аз съм онзи, който с безумен бяг се спаси от Инсмут в ранните утринни часове на 16 юли 1927 година и чиито тревожни призиви за правителствена анкета и незабавно действие доведоха до вече упоменатия епизод. Охотно мълчах, докато аферата беше още свежа и не напълно изяснена, но днес, когато всичко се е превърнало в стара история, лишена от привлекателност за обществения интерес и любопитство, изпитвам странното желание да разкажа шепнешком за няколкото страховити часа в онова злокобно и мрачно пристанище на смъртта и богохулната ненормалност. Самото споделяне ми помага да си възвърна вярата в собствения си разсъдък, да се успокоя, че не съм се оказал просто първата жертва на някаква заразна и кошмарна масова халюцинация. Помага ми също да взема решение относно една предстояща ужасна крачка. Никога не бях чувал за Инсмут преди навечерието на деня, в който го видях за пръв и - засега - последен път. По случай пълнолетието си бях потеглил на туристическа обиколка из Нова Англия - с познавателна, антикварна и генеалогическа цел - смятах да прекося напряко от стария Нюбърипорт до Аркхам, откъдето произхождам по майчина линия. Нямах кола и пътувах с влак, теснолинейка или автобус, избирайки винаги най-евтиния маршрут. В Нюбърипорт ми казаха, че ще е най-добре да взема влака за Аркхам; за съществуването на Инсмут узнах едва на билетната каса, когато почнах да мърморя за скъпите цени. Набитият, хитровато усмихнат касиер, у когото акцентът издаваше далечния пришълец, изглежда се трогна от стремежа ми към икономия и предложи съвет, който не бе споменал нито един от предишните ми събеседници. - Може да вземете стария автобус, предполагам - колебливо каза той, - обаче местните не го обичат много-много. Минава през Инсмут - сигурно сте чували - та затова не се качват хората. Шофира един тип от Инсмут, Джо Сарджънт, но оттук не помня да е имал клиент, а май и в Аркхам е същото. Чудя се как я свързва. Сигурно не е скъпчия, обаче не помня да съм виждал в автобуса повече от двама-трима пътници - все инсмутчани. Потегля от площадчето пред аптеката на Хамънд в десет сутринта и седем вечерта, ако не си е сменил разписанието напоследък. Не съм се качвал, но таратайката изглежда едва крета. Така чух за пръв път мрачното име на Инсмут. Всъщност би ме заинтригувало всяко споменаване на град, който не е отбелязан на картите и не е включен в новите издания на пътеводителите, а странните намеци на касиера разпалиха още повече любопитството ми. Ако един град може да породи подобна неприязън из околностите, помислих си аз, значи трябва наистина да е твърде необичаен и достоен за вниманието на туриста. Щом се намираше преди Аркхам, значи щях да спра в него - и затова помолих служителя да ми разкаже за този град. Той заговори сдържано и отмерено, явно с чувството, че стои над слуховете, които преповтаря. - Инсмут ли? Право да си кажа, странно е това градче край устието на река Манъксет. Едно време е било доста голям град и важно пристанище преди войната през 1812 година, но съвсем е западнало през последните стотина години. Вече няма железопътна връзка - основните линии никога не са минавали оттам, а теснолинейката от Раули беше спряна преди години. Празните къщи май са повече от хората, пък и няма никакъв сериозен поминък освен улова на риба и омари. Кажи-речи всичко купуват оттук или ходят до Аркхам и Ипсуич. Имали са навремето разни фабрички, обаче днес нищо не е останало освен една рафинерия за злато, а и тя едва крета. Е, някога е била голяма работа. Собственикът, старият Марш, внук е на Обид Марш, основател на бизнеса, сигурно е по-богат от Крез. Разправят, че на дърти години бил хванал кожна болест или нещо подобно, та затова не се мяркал пред хората. Майка му, казват, била чужденка - от южните морета, ако не се лъжа - тъй че се вдигнала голяма шумотевица, когато преди петдесет години се оженил за момиче от Ипсуич. Те, тукашните, все гледат с подозрение към ония места и се мъчат да скрият, ако имат инсмутска жилка. Но мене ако питате, децата и внуците на Марш са си хора като хора. Показвали са ми ги на улицата... макар че като стана дума, сещам се, че по-големите синове не са се мяркали напоследък. Стареца изобщо не съм го виждал. И да се чуди човек какво толкова им е направил Инсмут? Мене слушайте, младежо, не вярвайте много на тукашните хора. Трудно отварят уста, но отворят ли я, не можеш я запуши. Доколкото знам, през последните сто години все ги плещят разни за Инсмут - или по- точно шушукат - и щом споменат за него, треска ги тресе от страх. Има да се смеете, като чуете някои истории - че капитан Марш имал вземане-даване с дявола и водел адски изчадия да се заселват в Инсмут или пък че около 1845 година случайно се разчуло за някаква сграда край кейовете, където се прекланяли пред сатаната и организирали ужасни жертвоприношения. Аз обаче съм родом от Пантън, щата Върмонт, та не се хващам на тия въдици. Да чуете само какво говорят някои кореняци за крайбрежния риф - Дяволския риф му викат. Той се издига доста над водата и даже приливът едва-едва го закрива, но все пак не може да се нарече остров. Според мълвата понякога се виждали цели легиони дяволи да лежат по скалите или да сноват около някаква пещера, близо до върха на рифа. Те, тия нащърбени камънаци, са дълги около една миля и преди да западне корабоплаването, моряците ги заобикаляха отдалече. Моряците, дето не са от Инсмут, искам да кажа. Между клюките за стария капитан Марш има и такава, че понякога нощем при отлив плавал нататък. Може да е плавал, щото мене ако питате, скалната формация е интересна, а не е изключено да е търсел пиратски съкровища и даже да ги е намерил, но според слуховете там си правел сделки с демоните. Мисля си, че общо взето май тъкмо от капитана е тръгнала лошата слава на рифовете. Това е било преди голямата епидемия през 1846 година, която отнесла над половината жители на Инсмут. Така и не се изяснило докрай каква е бедата, но сигурно корабите са докарали някаква чуждестранна болест от Китай или другаде. Лоша работа трябва да е било - избухнали бунтове, имало и разни други страхотии, дето така и не се разчули в подробности извън града - и когато всичко свършило, Инсмут бил ужасно съсипан. До днес не се е оправил - сега едва ли наброява повече от 300 - 400 жители. Но всъщност зад цялата тая неприязън се крият най-обикновени расови предразсъдъци - и лично аз не бих осъждал никого за това. Сам ги мразя и кракът ми няма да стъпи в онзи град. Сигурно знаете - макар че по приказката ми се струва да сте западняк - че корабите от Нова Англия доста са се отбивали из разни странни пристанища в Африка, Азия, Южните морета и прочие и понякога са довеждали насам странни и уродливи люде. Вероятно сте чували за моряка от Салем, дето се прибрал с жена китайка, а може би знаете и това, че някъде по нос Код още живеят шепа туземци от островите Фиджи. Е, сигурно и в Инсмут е ставало нещо такова. Градчето винаги е било откъснато от областта с всичките тия блата и рекички, тъй че не знаем кое как е, но няма съмнение, старият капитан Марш трябва да е докарал някой и друг урод през двайсетте и трийсетте години на миналия век, когато притежавал три търговски кораба. В днешните инсмутчани отдалече си личи чуждата жилка - не знам как да го изразя, но още щом ги видиш, и те полазват тръпки. Ще го забележите и у Сарджънт, ако се качите на автобуса. Някои от тях имат странно сплескани глави и изпъкнали втренчени очи, които сякаш никога не мигат, а и с кожата им нещо не е наред. Груба е някак си, като келява, а отстрани на шията е суха и сбръчкана. Оплешивяват още от младини. Колкото повече остаряват, толкова по- зле изглеждат. Всъщност, не помня да съм виждал старец от онзи край. Сигурно умират, като се погледнат в огледалото! Животните ги мразят - преди да се появят автомобилите, имаха сума неприятности с конете. В Аркхам и Ипсуич никой не иска да си има работа с тях, пък и те се държат настрана, когато идват насам, или когато някой иде да лови риба в техни води. Все съм се чудил как гъмжи от риба в Инсмутския залив, а другаде нищичко не се хваща, ама опитай само да хвърлиш мрежата там и веднага ще те прогонят! Едно време пътуваха дотук с влака - ходеха пеш чак до Раули, за да го хванат, след като им прекъснаха линията - обаче сега пътуват с автобуса. Да, има хотел в Инсмут, "Гилман хаус" му викат, но не вярвам да е нещо свястно. Не ви съветвам да разчитате на него. По-добре се настанете тук и вземете сутрешния автобус утре в десет; оттам пък можете да хванете вечерния курс за Аркхам в осем. Преди една-две години някакъв фабричен инспектор преспа в "Гилман" и после все намекваше разни неприятни работи за заведението. Изглежда, странен народ се настанява там, защото в някои стаи - макар че повечето били празни - онзи тип чул гласове, от които го побивали тръпки. Според него говорели на чужд език, но казваше, че най-страшен бил един глас, дето се обаждал от време на време. Звучал толкова неестествено - като плискане на вода - та човекът даже не посмял да се съблече и да си легне. Едва дочакал утрото и си плюл на петите. А приказките продължили цяла нощ. Тоя тип - Кейси се казваше - твърдеше, че хората от Инсмут го гледали напрегнато, като да били нащрек. Рафинерията на Марш също му се сторила недобро място - тя е една стара фабричка край долното течение на Манъксет. Разказите му съвпадаха с онова, дето и аз съм чувал. Счетоводните книги били занемарени и нямало ясен отчет за каквито и да било сделки. Между нас казано, открай време си е било загадка откъде го намира Марш това злато за рафиниране. Никога не се е чувало да правят значителни покупки, но преди години извозваха от фабриката огромни количества кюлчета. Говореше се за някакви чудновати другоземски накити, продавани понякога тайничко от моряците и работниците в рафинерията, а един-два пъти са зърнали и жените от рода Марш да се кичат с подобни неща. Хората допускат, че капитан Обид може да ги е купувал в някое дивашко пристанище, още повече че той вечно поръчваше купища мъниста и разни дрънкулки, каквито мореплавателите използват за търговия с туземците. Други и досега смятат, че е намерил старо пиратско съкровище на Дяволския риф. Тук обаче работата се заплита. Старият капитан е умрял преди шейсет години и от времето на Гражданската война свестен кораб не е напускал пристанището, а тия от рода Марш все продължават да си поръчват от същите дивашки стоки - главно стъклени и гумени джунджурии, доколкото съм чувал. Може пък инсмутчани да се кичат с тях - Господ ми е свидетел, че тия хора са погрознели досущ като канибалите от Южните морета и гвинейските диваци. Епидемията през 46-та трябва да е покосила най-свестните фамилии. Така или иначе, днес не се знае каква кръв тече в жилите им - родът Марш и останалите богаташи не правят изключение. Според мен всичките до един са от ония, дето южняците ги наричат "бял боклук" - престъпни, лукави и потайни. Хващат богат улов от риба и омари и ги карат на пазара с камиони. Все се чудя как налита рибата натам, а другаде хич я няма. Никой не може да им хване дирята на тия хора, училищните инспектори и щатските преброители направо се побъркват. Хващам се на бас, че в Инсмут не гледат с добро око любопитните чужденци. Неведнъж с ушите си съм чувал за разни бизнесмени и държавни служители, дето изчезвали по ония места, а според слуховете някои били полудели и сега ги лекували в Данвърс. Кой знае какъв страх трябва да са брали. Затова ако бях на ваше място, нямаше да потегля привечер. Не съм стъпвал там и не възнамерявам да стъпя, но ми се струва, че едно дневно пътуване няма да ви навреди - макар че тукашният народ ще ви съветва да не тръгвате. Ако дирите любопитни гледки и разни вехтории, Инсмут сигурно ще е тъкмо онова, което ви трябва. И тъй, прекарах част от вечерта в градската библиотека на Нюбърипорт, търсейки сведения за Инсмут. Когато се опитах да поразпитам в магазините, ресторанта, гаражите и чакалнята на гарата, открих, че всички развързват езиците си много по-трудно, отколкото бях очаквал след разговора с касиера; разбрах, че не разполагам с необходимото време, за да преодолея инстинктивната им първоначална сдържаност. Държаха се с неопределена подозрителност, като че имаше нещо сбъркано у всеки, който проявява прекален интерес към Инсмут. В общежитието на Младежката християнска асоциация, където се бях настанил, служителят на рецепцията просто ме посъветва да не посещавам онова унило и западащо градче; в библиотеката изглежда бяха на същото мнение. Очевидно образованите хора смятаха Инсмут за изключителен случай на човешката деградация. Историческите книги за окръг Есъкс по библиотечните лавици не ми разкриха почти нищо, освен че градът бил основан през 1643 година, преди Революцията се славел с корабостроителниците си, корабоплаването му процъфтявало в началото на 19-ти век, а по-късно се превърнал в незначителен промишлен център, използващ енергията на река Манъксет. За епидемията и бунтовете през 1846 година се споменаваше само мимоходом, сякаш те опетняваха репутацията на окръга. Сведенията за упадъка се срещаха рядко, макар че смисълът на последните данни бе очевиден. След Гражданската война целият промишлен живот се свежда до рафинериите Марш и ако не се броеше неизменният риболов, продажбата на златни кюлчета оставаше единствената значителна търговска дейност. Риболовът ставаше все по-неизгоден поради спадането на цените и конкуренцията на големите корпорации, но за сметка на това рибните пасажи не преставаха да прииждат към Инсмутския залив. Чужденци рядко се заселваха там, а имаше и някои дискретно завоалирани доказателства, че значителен брой португалци и поляци, които са опитали да го сторят, били прогонени по особено драстичен начин. Най-интересни бяха срещаните тук-там откъслечни сведения за странните накити, които по някакъв неопределен начин се свързваха с Инсмут. Очевидно те доста силно бяха впечатлили цялата околност, защото се споменаваше за екземпляри в музея на Университета Мискатоник в Аркхам и в изложбената зала на Нюбърипортското историческо дружество. Откъслечните описания на тези предмети бяха зле съставени и прозаични, но подсказваха тайни и подмолни течения на някаква упорита странност. Нещо в тях изглеждаше тъй необичайно и провокиращо, че не можех да ги прогоня от мислите си, и въпреки сравнително късния час реших да видя местния екземпляр - описан като голям предмет със странни пропорции, по всяка вероятност тиара - ако имаше начин да си уредя посещение в музея. Библиотекарят ми даде препоръчителна бележка до уредничката на дружеството, някоя си мис Ана Тилтън, която живееше наблизо, и след кратко обяснение почтената стара дама бе така любезна да ме въведе в затворената сграда, тъй като беше все още приемливо вечерно време. Колекцията наистина се оказа забележителна, но в тогавашното си настроение не поглеждах нищо освен странния предмет, който блестеше под електрическата светлина в една ъглова витрина. Не беше необходима някаква особена чувствителност към красотата, за да спра буквално задъхан пред странното великолепие на пищната неземна фантазия, положена върху възглавничка от пурпурно кадифе. И до днес едва ли мога да опиша онова, което видях, макар да личеше, че авторите наистина са били прави да го нарекат тиара. Предната част беше висока, с много широка и учудващо неправилна периферия, сякаш предназначена за глава с ненормално елиптични очертания. Материалът изглеждаше предимно злато, но причудливият по-светъл блясък подсказваше за странна сплав с някакъв също тъй красив, ала трудно определим метал. Запазен бе в почти превъзходно състояние и човек би могъл да изучава с часове наред поразителните, загадъчно нетрадиционни шарки - някои от тях опростено геометрични, други явно с морска тематика, които бяха гравирани или релефно отпечатани по неговата повърхност с неописуема грациозност и майсторско умение. Колкото повече гледах, толкова по-силно ме омайваше загадъчният предмет, и към очарованието се примесваше удивително тревожна нотка, която не можех да си обясня, нито да схвана напълно. Отначало реших, че смущението ми идва от налудничавия характер на изображенията. Всички други произведения на изкуството, които бях виждал досега, спадаха към определени расови и национални школи или пък представляваха целенасочени модернистични предизвикателства срещу всички утвърдени течения. Тази тиара не беше нито едното, нито другото. Тя явно спадаше към някаква утвърдена школа с присъщо съвършенство и безкрайна зрялост, но същевременно стоеше безкрайно далече от всичко, което бях виждал и чувал - било то западно или източно, древно или съвременно. Изработката сякаш беше дело на майстори от далечна планета. Скоро обаче разбрах, че за смущението ми има още един, може би също тъй мощен източник, породен от картинните и математическите внушения на странните орнаменти. Всички изображения намекваха за далечни тайни и невъобразими бездни във времето и пространството, а неизменният им подводен характер постепенно ставаше едва ли не зловещ. Сред релефите имаше митични чудовища, надарени с отблъскваща уродливост и злоба - напомнящи отчасти риби, отчасти земноводни - и докато ги гледах, не можех да прогоня тревожното призрачно чувство на илюзорни спомени, сякаш те призоваваха някакъв образ от най-дълбоките мозъчни клетки и тъкани, чиито запаметяващи функции са изцяло първични и ужасяващо прастари. Понякога ми се струваше, че всяко очертание на тия богохулни рибо-жаби излъчва върховната същност на едно непознато и нечовешко зло. В странен контраст с вида на тиарата прозвуча краткият и прозаичен разказ на мис Тилтън. През 1873 година накитът бил предаден в заложната къща на Стейт стрийт срещу смешно малка сума от пиян инсмутчанин, който скоро след това загинал при сбиване. Дружеството го закупило направо от собственика на заложната къща и веднага осигурило на новия експонат достойно място в изложбата. На табличката се споменаваше вероятен произход - Индокитай или Източна Индия, но си личеше, че класификацията е правена произволно. Сравнявайки отделните хипотези за произхода на тиарата и нейното попадане в Нова Англия, мис Тилтън бе склонна да приеме, че тя представлява част от екзотично пиратско съкровище, което е намерил старият капитан Обид Марш. В подкрепа на този възглед идваха и упоритите предложения за откупка на висока цена, които завалели от представители на рода Марш, още щом се разчуло за накита, и продължавали до ден днешен въпреки непоколебимата решимост на дружеството да не продава експоната. Докато ме извеждаше от сградата, добродушната стара дама поясни, че пиратската теория за богатството на Марш е широко разпространена сред местната интелигенция. Личното й отношение към мрачния Инсмут - където никога не бе стъпвала - беше чувство на презрение към една община, която безнадеждно се плъзга към дъното на културната стълбица; увери ме, че слуховете за дяволопоклонство отчасти се потвърждават от наличието на странен и потаен култ, който набирал сила в града и измествал всички общоприети религии. Наричал се "Таен орден на Дагон" и несъмнено представлявал уродливо, почти езическо учение, донесено от Изтока преди около век, по времето, когато риболовът в Инсмут изглеждал пред последно издихание. Дълбоките му корени сред простолюдието били напълно естествени с оглед на внезапно подновения богат улов и скоро култът станал най-влиятелната сила в градчето, като напълно изместил масонството и се настанил в стария Масонски дом на площад Ню чърч грийн. За благочестивата мис Тилтън това бе предостатъчен претекст да отбягва запустелия и прогнил стар град, ала моят интерес само се разпали от чутото. Към очакването за архитектурни и исторически разкрития се прибавяше горещ антропологически ентусиазъм, тъй че до късно не смогн Хауърд Лъвкрафт Следва......