Ситни дъждовни капки, лек есенен ветрец и бързащи хора. Черния отблясък на мокрия асфалт търпи все още тежестта на фучащите по него автомобили, търпениенто обаче ще се изчерпи, някоя кола ще излети от него подведена от хлъзгавината му.

Тя стой на спирката и пропуска поредния трамвай да отмине без нея. Дъжда се стича на едри капки по нежното й лишено от емoция лице. Изглеждаше като самотно момиче изгубило голямата си любов, лесна плячка за безкруполното ми съзнание.

Слязох при нея, дойде поредния трамвай който този път няма да пропусне само тя, щях да и правя компания, мислех си че тя ще оцени това, ще си поговорим, ще я поканя на кафе, ще изпием по един грог (ром с чай) за да се стоплим, ще й разкажа някоя тъжна история, в която съм главен герой (личи че е чувствителна, лесно мога да я разтопя), ще й кажа, че я харесвам, ще се качим у нас и...

Трамваят отмина, аз замечтан гледах в нищото пред мен, нея я нямаше, явно този път се бе качила. Натъжих се от себе си, не трябва да си правя толкова големи планове от нищото, колко пъти се разочаровах по този начин, а продължавам да правя същите грешки. Прибирам се вкъщи и лягам на леглото си сам. Мисля за живота и разочарованията си...

Пуши ми се. Излизам на терасата, паля цигарата, жадно смуча отровния дим. Гледам отнесено, не мисля за нищо. Тя е долу на спирката, изпуска поредния трамвай, гледа към мен. Не издържам погледа й и се прибирам вътре.

Сядам пред компютъра, пускам си музика и се отпускам на стола. "Остава", думите на песента са по-отровни от цигарения дим, болезнени, убиващи надеждата:

"Парите движат любовта,

парите ще спасят света"...

Звънецът на вратата ме измъкна от доброволния музикален плен, в който бях попаднал. Станах и отворих. Беше тя. Мократа й коса се бе слегнала под тежестта на дъждовните капки. Един кичур залепнал за бузата й слизаше надолу и се извиваше под брадичката й. Очите й искряха трескаво, изпълнени с молитвено желание за прошка. Колко жестока красота:

- Навън е студено, ще ми кажеш ли къде мога да се стопля - попита тя.

Нима очакваше да я поканя? Нали преди малко тя ме накара да се разочаровам от себе си.

- В съседния блок има кафе - отвърнах аз, тя се обърна и тръгна.

Прибрах се, колонките на компютъра продължаваха да изливат галещи слухът ми звуци, седнах и затворих очи. Песента се смени:

"Мъничко човече,

търси пътя вечен"...

Пред затворените ми очи изплува картина нарисувана от тези думи. Бях сам, пред мен имаше врата, отворих я и влязох. Това бе домът ми. Не исках да съм там. Излязох. Около мен имаше още много врати. Отворих втора, после трета, червътра и още много забравих колко, навсякъде намирах своята стая..."Мъничко човече,

търси пътя вечен", прозвуча последния акорд на песента. Спрях компютъра и излязох. Отидох до кафето където я бях пратил. Нямаше я. Отидох до спирката. И там я нямаше. Предадох се. Признах слабоста си. Седнах по турски на мокрите плочки примирен, с наведена глава подпряна върху кръстосаните ми ръце. Вятъра духаше в гърбът ми, поддадох се, тялото ми тръгна напред, после назад, напред, назад... Хареса ми.

- Какво правиш? - чух познатия отскоро глас.

- Клатя се - отвърнах и вдигнах глава.

Погледите ни се засякоха. Усните ни се разиграха в усмивка.

- Защо? - попита тя и срещу мен.

- Студено ми е - отговорих - пък и така ми харесва.

Седяхме един срещу друг и се клатихме, и се гледахме... Хората минаваха и ни гледаха учудено, забързани в ежедневните си грижи не забелязваха спокойствието, което цареше и в моята и в нейната същност.

По някое време се качихме вкъщи и правихме секс. Не трябваше. Развалихме духовното сливане заради едно глупаво плътско удоволствие. Не ни хареса и на двамата. Тя ми каза, че се е почувствала омърсена, аз усещах същото.

Тя си тръгна. На другия ден я видях на спирката. Слязох долу. Трамвая я бе отнел. седнах и започнах да се клатя... Тя не дойде.

Два дни след това бързах за работа. Тя бе на спирката и се клатеше. Трамваят дойде. Нямах време дори да я поздравя...

Автор: Атанас Спасов

Автор: О'Хенри

ВОЖДА НА ЧЕРВЕНОКОЖИТЕ

Добре я бяхме намислили, ама... Но чакайте да ви разкажа отначало. Двамата с Бил Дрискол се бяхме разшетали на юг, в Алабама, и точно тогава ни хрумна тази гениална мисъл - да отвлечем някое дете. Изглежда, както казваше после Бил, това е станало „в момент на временно умоизпарение", но ние го разбрахме много по-късно.

Имаше там едно градче, равно като тепсия, а му викаха Бърдо. В него живееха едни безобидни и самодоволни селяндури, каквито надали ще се намерят другаде.

Ние с Бил имахме към шестстотин долара общ капитал, а ни трябваха точно още две хиляди, да направим заварка с едни парцели в Западен Илинойс. Обмислихме въпроса пред вратата на хотела. Челядолюбието, разсъждавахме ние, е силно развито в полуселските общини; затова, а и по други причини, планът ни за отвличането може да се осъществи по-лесно тук, отколкото в радиуса на действие на вестниците, които в такива случаи разпращат навред преоблечени репортери, за да вдигат повече шум. Знаехме, че градчето не може да ни подгони с нещо по-страшно от стражари и, да кажем, няколко слабохарактерни хрътки и някоя и друга остра бележка в местния „Фермерски бюджет". Значи, всичко изглеждаше наред.

Избрахме си за жертва единствения син на един от най-видните граждани на име Ебинизър Дорсит. Ба щата беше почтен човек и голяма пинтия, любител на просрочени полици, изряден и неумолим събирач на парса в черквата. Синът беше десетгодишен хлапак с изпъкнали лунички по лицето и коса с такъв цвят, какъвто има корицата на списание, което си купувате от будката, когато бързате да хванете влака. Ние си правехме сметка, че Ебинизър като нищо ще даде две хиляди долара откуп за сина си. Но чакайте да ви разкажа.

На около две мили от градчето имаше едни възвишения, обрасли с гъсти кедрови храсти. На задния склон на тези възвишения имаше пещера. В нея си оставихме продуктите.

Една вечер, след залез слънце, тръгнахме с каручка към къщата на стария Дорсит. Хлапето беше на улицата и замеряше с камъни едно котенце на отсрещната ограда.

- Ей, малкия - вика му Бил, - искаш ли да получиш кесийка бонбони и да се повозиш?

А онова взе, че светна Бил право в окото с парче тухла.

- Това ще струва на стария още пет стотака - казва Бил и прекрачва през колелото.

Хлапето се дърпа и съпротивява като мечка от средна категория, но в края на краищата ние го затиснахме на дъното на каручката и офейкахме. Откарахме го в пещерата и вързахме коня в кедровите храсти. Когато се стъмни, закарах каручката в селцето, отдето я бяхме взели - на три мили от пещерата, - и после се върнах пеша.

Гледам, Бил лепи левкопласт по изподраната си и изпожулена физиономия. Зад голямата скала до входа на пещерата гори огън и хлапето, затъкнало две ястребови пера в рижата си коса, наглежда кафето на огъня. Пристъпям аз към него, а то се прицелва в мен с една пръчка и казва:

- Виж го ти! Как смееш, проклети бледолики, да слизаш в лагера на Вожда на червенокожите, Ужаса на прерията?

- А, сега той се укроти - казва Бил и запретва крачоли, да разгледа ожулените си пищяли. - Играем на индианци. Циркът на Буфало Бил е нищо в сравнение с нас - все едно да гледаш изгледи от Палестина в магическия фенер в общината. Аз съм старият трапер Хенк, пленник на Вожда на червенокожите, и на разсъмване ше бъда скалпиран. Боже помози, това хлапе рита като бясно!

Да, сър, момчето очевидно се забавляваше много добре. Този живот в пещерата дотолкова му харесваше, щото беше забравило, че то самото е пленник. Веднага ме кръсти Змийското око, разузнавача, и обяви, че когато неговите храбри воини се върнат от бойния си път, аз ще бъда изгорен на кладата при изгрев слънце.

После седнахме да вечеряме. Детето си натъпка устата с хляб и бекон, че като се разприказва. Дръпна една реч горе-долу от тоя род:

- Тука страшно ми харесва. Никога досега не съм живял на открито; но по-рано имах питомна сарига, а на последния си рожден ден навърших девет години. Много мразя да ходя на училище. Плъховете изядоха шестнайсет яйца от шарените кокошки на лелята на Джими Талбът. В тази гора има ли истински индианци? Дайте ми още сос. Вятърът от какво става? Нали от това, че дърветата се люлеят? Ние имахме пет кутрета. Хенк, защо носът ти е толкова червен? Баща ми е пълен с пари. Звездите парят ли? В събота натупах два пъти Ед Уокър. Не обичам момичетата. Жаби се ловят само с връв. Биковете могат ли да реват? Защо портокалите са кръгли? А има ли кревати в пещерата? Еймос Мъри има шест пръста на крака. Папагалът може да говори, но маймуната и рибата не могат. Колко и колко прави дванайсет?

Всеки пет минути малчуганът се сещаше, че е страшен червенокож, грабваше пушката си, тоест пръчката, и се прокрадваше на пръсти до входа на пещерата да дебне разузнавачите на омразните бледолики. От време на време надаваше боен вик, който караше стария трапер Хенк да потреперва. Хлапето беше взело страха на Бил още от самото начало.

- Вожде - казвам му аз, - не ти ли се ще да се върнеш у дома?

- За какъв дявол да се връщам? - отвръща то. - Вкъщи не ми е интересно. И мразя да ходя на училище. Искам да живея в планината. Нали няма да ме върнеш в къщи, Змийско око?

- Засега не - казвам. - Ще поживеем малко тук в пещерата.

- Това е добре - казва Вожда. - Екстра работа! Никога не ми е било толкова весело и интересно.

Легнахме си към единадесет. Постлахме на земята няколко големи одеяла и юргани и се мушнахме в тях - Вожда на червенокожнте в средата, а ние от двете му страни. Три часа не ни остави да заспим; счуеше ли му се, че пуква клечка или шумва шумка, детето си въобразяваше, че шайка разбойници се прокрадва към пещерата и току скачаше, грабваше пушката си и съскаше ту в моето ухо, ту в ухото на Бил: "..Ш-ш-шт" Най-после аз се унесох в неспокоен сън и ми се присъни някакъв червенокож пират, които ме отвлича и ме връзва на едно дърво.

Точно на разсъмване ме събудиха страшни писъци. Пищеше Бил. Това не бяха крясъци, викове, вой или рев, каквито може да се очакват от мьжко гърло, а просто срамни, непоносими, унизителни писъци, каквито надават жените, когато видят привидение или гъсеница. Ужасно е да слушаш - и то на разсъмване, в пещера - такъв як, безумно смел, едър мъжага да пищи така невъздържано.

Скочих да видя какво става. Вожда на червенокожите седеше на гърдите на Бил, увил косите му в едната си ръка. В другата държеше острия туристически нож, с който си режехме бекона, и не на шега се мъчеше да свали скалпа на Бил - съгласно присъдата, която бе произнесъл над него предната вечер.

Аз взех ножа на хлапака и го сложих пак да легне. Но от този миг духът на Бил беше сломен. Той се сви в своя край на постелята и докато детето беше при нас, нито веднъж не можа да затвори очи и да заспи. Аз задрямах за малко, обаче при изгрев слънце си спомних какво беше казал Вожда на червиюкожите: че ще ме изгори на клада, щом слънцето се появи. Не че бях неспокоен или се боех, но все пак станах, запалих си лулата и се облегнах на едни камък.

- Защо ставаш толкова рано, Сам? - попита ме Бил.

- Кои, аз ли? - казвам. - А, нещо ме боли рамото, та рекох, че ще ми помине, ако стана.

- Лъжеш! - казза Бил. - Страх те е, това е то. Той каза, че ще те изгори при изгрев слънце и ти се боиш, че ще изпълни заканата си. И ще я изпълни, стига да намери кибрит. Това е просто ужас, Сам. Мислиш ли, че някой ще даде пари, за да върне вкъщи такъв бяс?

- Разбира се - казвам аз. - Родителите най-много обичат такива калпазани. Хайде ставайте и двамата и пригответе закуската, а през това време аз ще се кача до върха да поразузная.

Качих се на върха и обиколих с поглед близките околности. По посока на градчето очаквах да видя яките селяци, въоръжени с коси и вили, да кръстосват полето, търсейки подлите похитители. А видях една спокойна гледка, оживявана само от един-единствен орач, който ореше със сиво муле. Никой не ръчкаше с куки по реката; никакви конници не се стрелкаха иасам-натам и не съобщаваха на отчаяните родители, че все още няма никаква вест. Сънният захлас на горите унасяше тази част от Алабама, която се простираше открита пред очите ми. „Може би - рекох си - още не са разбрали, че вълците са грабнали малкото агънце от кошарата. Господ да е на помощ на вълците!" - помислих си и се спуснах надолу за закуска.

Когато наближих пещерата, гледам, Бил се опрял гърбом на стената и едва диша, а малчуганът се кани да го цапардоса с камък, голям почти колкото кокосов срех.

- Взе, че ми пусна във врата врял картоф - обясни Бил - и после го размаза с крак. Аз пък го нашамаросах. Имаш ли някакво огнестрелно оръжие, Сам?

Аз взех камъка от момчето и горе-долу изгладих недоразумението.

- Ще те наредя аз тебе! - казва то на Бил. - Няма човек, който да е посегнал на Вожда на червенокожите и да не си е платил за това. Пази се!

След закуска хлапето измъква от джоба си парче кожа, омотано с канап, и излизайки от пещерата, размотава канапа.

- Какво ли си е наумило сега? - пита тревожно Бил. - Мислиш ли, че може да избяга, Сам?

- Няма такава опасност - казвам аз. - Явно, че не е домашарче. Обаче ние трябва да измислим някакъв план за откупа. Доколкото забелязах, в градчето не са особено обезпокоени от неговото изчезване, но може би още не са усетили, че го няма. Не е изключено родителите му да мислят, че е останал да преспи у леля Джейн или у някои от съседите. Във всеки случай днес няма как да не разберат. Довечера трябва да пратим на бащата писмо и да поискаме двете хиляди долара за откуп.

В този миг чухме нещо като боен вик, какъвто може би е надал Давид, когато е нокаутирал шампиона Голиат. Какво, мислите, беше извадил от джоба си Вожда на червенокожите? Прашка. И сега я въртеше над главата си.

Аз се сниших и чух тъп, тежък удар и въздишка, каквато издава кон, когато му сваляш седлото. Камъкът, голям колкото яйце, беше ударил Бил точно зад лявото ухо. Той се свлече и падна в огъня право върху тенджерата с вряла вода за миене на съдовете. Измъкнах го от огъня и половин час го свестявах със студена вода.

Лека-полека Бил дойде на себе си, попипа се зад ухото и каза:

- Сам, знаеш ли кой е любимият ми герой от библията?

- По-спокойно, по-спокойно - казвам аз. - След малко ще дойдеш в съзнание.

- Цар Ирод - казва той. - Сам, ти да не тръгнеш нанякъде и да ме оставиш самичък. Недей, за бога!

Излязох от пещерата, хванах малчугана, че като го разтърсих, чак луничките му задрънчаха.

- Ако не се държиш както трябва - казвам му, - още сега ще те отведа вкъщи. Е, ще слушаш ли, или не?

- Аз само на шега - цупи се той. - Не съм искал да нараня стария Хенк. Ама той защо ме удари? Ще слушам, Змийско око, само не ме пращай у дома и ми разреши да играя днес на разузнавач.

- Тази игра не я знам - казвам аз. - Разрешете въпроса с господин Бил. Днеска той ще ти бъде другарче в игрите. Аз заминавам за малко по работа. Хайде сега иди се сдобри с него и му се извини, че го удари. Иначе отиваш право в къщи.

Накарах ги да си стиснат ръце, после дръпнах Бил настрана и му обясних, че отивам в Тополите, малкото селце на три мили от пещерата, за да разбера как гледат в градчето на отвличането. Казах му също, че ще е най-добре още същия ден да пратим ултимативно писмо на стария Дорсит, с което да поискаме откупа и да му посочим как точно трябва да бъде платен.

- Ти знаеш, Сам - казва Бил, - че винаги съм бил готов да мина през огън и вода за теб - окото ми не е трепвало при земетресения, игри на покер, динамитни взривове, полицейски хайки, обири на влакове и циклони. Никога от нищо не съм се страхувал, докато не отвлякохме тази двунога бомба. Ще ме довърши, ти казвам. Моля те. Сам, не ме оставяй дълго с него.

- Аз ще се върна по някое време следобед - казвам му. - А докато се върна, ти го забавлявай и гледай да слуша. Хайде сега да напишем писмото до стария Дорсит.

Взехме лист и молив и започнахме да съчиняваме писмото, а през това време Вожда на червенокожите, загърнат с одеяло, пазеше входа на пещерата, крачейки напред-назад. Със сълзи на очи Бил започна да ме моля да сме намалели откупа от две хиляди на хиляда и петстотин.

- Нямам никакво намерение - казва ми - да подценявам прословутата в морално отношение родителска обич, но все пак имаме работа с човек, а нима е човешко да поискаш от когото и да било две хиляди долара за тази луничава дива котка? Аз съм готов да опитаме за хиляда и петстотин. Разликата можеш да пишеш на моя сметка.

За да успокоя Бил, аз се съгласих, а после двамата скалъпихме такова писмо:

„До господин Ебинизър Дорсит

Скрили сме момчето ви на едно място далеч от града. Безполезно е да го търсите - не само вие, но и най-опитните детективи няма да могат да го намерят. Окончателните и единствени условия, при които можете да си го приберете, са следните: за връщането му искаме хиляда и петстотин долара в по-едри банкноти; парите трябва да бъдат оставени на същото място и в същата кутия, гдето ще бъде оставен и вашият отговор - уточнението по-долу. Ако приемате тези условия, изпратете писмен отговор по човек - само един - в осем и половина тази вечер. След брода на Бухалската река по пътя към Тополите има три големи дървета на по стотина крачки едно от друго досам оградата, дето върви покрай пшеничните ниви отдясно. Под кола на оградата, който е срещу третото дърво, вашият пратеник ще намери малка картонена кутийка.

Той трябва да сложи отговора в тази кутийка и да се върне незабавно в града.

Ако се опитате да извършите някоя подлост или не изпълните гореказаните искания, никога вече няма да видите сина си.

Ако платите исканата сума, той ще ви бъде върнат жив и здрав в разстояние на три часа. Тези условия са окончателни и не ги ли приемете, няма да получите повече никаква вест от нас.

Двама разбойника"

Надписах аз адреса на Дорсит и сложих писмото в джоба. Но когато вече се канех да тръгна, хлапето се приближава до мен и казва:

- О, Змийско око, нали ми разреши да играя на разузнавач, докато те няма?

- Играй, разбира се - викам му. - И господин Бил ще поиграе с теб. Как се играе тази игра?

- Аз съм Черния разузнавач - казва Вожда на червенокожите - и трябва да отида с кон до укреплението и да предупредя поселниците, че индианците идват. Омръзна ми да бъда индианец. Искам да стана разуз-навач!

- Добре де - казвам аз. - В това няма нищо лошо. Господин Бил ще ти помогне да осуетиш нападението на досадните диваци.

- Аз какво трябва да правя? - пита Бил и поглежда подозрително хлапето.

- Ти ще си конят - казва Черния разузнавач. - Застани на четири крака. Как ще яздя до укреплението без кон?

- Добре ще е да го позанимаваш - казвам му, - докато приведем в изпълнение нашия план. Отпусни се, де.

Бил застава на четири крака и започва да гледа като заек, хванат в капан.

- Далече ли е укреплението, дете? - пита пресипнало той.

- Деветдесет мили - казва Черния разузнавач. - И ще трябва да препускаш по-бързо, за да стигнем на-време. Хайде, дий!

Черния разузнавач се мята на гърба на Бил и забива пети в хълбоците му.

- За бога, Сам - вика Бил, - гледай да се върнеш колкото може по-скоро. Защо ли определихме такъв откуп? Не биваше повече от хиляда. Ей, стига си ме ритал, че като скоча, така ще те загрея!

Аз отидох в Тополите, позавъртях се в пощата и в дюкяна и се поразговорих с фермерите, които идваха на пазар. Един бакенбардест ми разправи, че доколкото разбрал, целият град бил разтревожен, защото детето на Ебинизър Дорсит било изчезнало или откраднато. Повече не ми трябваше. Купих си малко тютюн, попитах между другото колко дават граха, пуснах незабелязано писмото в кутията и излязох. Началникът на пощата ми каза, че след час ще мине куриерът и ще вземе пощата за града.

Когато се върнах в пещерата, Бил и момчето ги нямаше никакви. Претърсих навред около пещерата, осмелих се дори да пусна един-два йодлера, но никакъв отговор. Тогава запалих лулата и седнах на една мъхеста бабуна да чакам развоя на събитията.

След около половин час чух шумолене в храсталака и Бил, едва държейки се на крака, се появи на полянката пред пещерата. Зад него пристъпяше безшумно като разузнавач хлапето, ухилено до уши. Бил се спря, свали шапката и отри лицето си с червената носна кърпа. Хлапето се спря на две-три крачки зад него.

- Сам - казва Бил. - сигурно ще кажеш, че съм дезертьор, но не мога повече. Аз съм голям човек с много мъжки качества и ме бива в самоотбраната, но понякога всичко отива по дяволите - и самочувствие, и авторитет. Хлапето го няма вече. Отпратих го у дома. Някога - продължава Бил - е имало мъченици, които са били готови по-скоро да умрат, отколкото да се откажат от любимия си занаят. Но никой от тях не е бил подлаган на такива свръхестествени мъчения, каквито изпитах аз. Направих всичко, за да остана верен на нашия разбойнически устав, но и моите сили имат граница.

- Ама какво се е случило. Бил? - питам го аз.

- Препусках с ездача на гърба деветдесет мили до укреплението - нито педя по-малко - казва Бил. - После, след като поселниците бяха спасени, получих овес. Пясъкът не е особено приятен заместител на овеса. След това в течение на цял час трябваше да обясня вам защо в дупките няма нищо, как може пътят да върви в две посоки п защо тревата е зелена. Да ти кажа, Сам, човешкото търпение си има граници. Хващам го аз за яката и го помъквам надолу по склона. По пътя то така ме изпорита, че целите ми крака са в синини от коленете надолу; и зъбите си остави два-три пъти в палеца ми, че и ръката ми одра. Но, слава богу, вече го няма - продължава Бил. - Отиде си. Показах му откъде да мине и с един ритник му съкратих пътя с пет-шест крачки. Жалко, че изгубихме откупа. Но ако не бях направил това, трябваше да отида в лудницата - друг изход нямаше.

Бил пухти и две бузи, но на зачервеното му лице се изписва неизразимо спокойствие и доволство.

- Бил - питам го аз, - страдал ли е някой от сърце във вашето семейство?

- Не - казва Бил, - нищо хроническо освен малария и нещастни случаи. Защо?

- Тогава обърни се - казвам му - и погледни зад гърба си.

Бил се обръща, вижда хлапака, пребледнява, тръшва се на земята и безмилостно започва да скубе трева. Цял час тръпнах от страх за разсъдъка му. После му съобщих, че смятам да приключим незабавно тази работа и че ако Дорсит е приел предложението ни, до полунощ ще сме взели откупа и ще сме офейкали. Така Бил се съвзе дотолкова, че дори успя да се усмихне немощно на хлапето и му обеща, щом се оправи, да игрие руски войник във войната с японците.

Аз вече имах готов план как да приберем откупа, без всякаква опасност да попаднем в някаква клопка, и този план би се харесал на всеки професионален детекрадец. Дървото, под което трябваше да бъде оставен отговорът, а по-късно и парите, беше до пътя; от двете страни на пътя имаше огради, а зад тях - голи поля. Ако шайка полицаи се скриеше да причака този, който ще дойде за писмото, щяха да го забележат отдалеч сред полето или на пътя. А а-а, не, милички! В осем и половина аз вече седях на дървото, скрит не по-зле от дървесна жаба, и чаках да се появи пратеникът.

Точно в определеното време по пътя се зададе на велосипед някакво момче, намери картонената кутийка до кола, пъхна в нея загънато листче и отпраши пак към града.

Аз изчаках един час, за да не ми изиграят някой номер. След това слязох от дървото, прибрах листчето, сниших се и по оградата, по оградата, та в гората. След половин час бях вече в пещерата. Отворих бележката, приближих се до фенера и я прочетох на Бил. Тя беше написана с мастило, с доста разкривен почерк, и по същество гласеше следното:

"До двамата разбойника

Господа, с днешната поща получих писмото ви във връзка с откупа, който искате, за да ми върнете сина. Цената ми се струва височка, затова ви правя контрапредложение, което, надявам се, ще приемете. Ако доведете Джони в къщи и ми платите двеста и петдесет долара в брой, готов съм да ви освободя от него. По-добре да дойдете нощем, защото съседите смятат, че той просто е изчезнал и ако видят някой да го връща, не отговарям какво може да се случи на този някой.

С най-дълбоко уважение

Ебиничър Дорсит"

- Карамба! - извиквам аз. - Що за нахалс...

Но в този миг поглеждам Бил и млъквам. В погледа му се чете такава отчаяна молба, каквато не съм виждал в очите ни на безсловесно, ни на говорещо животно.

- Сам - казва той, - какво са в края на краищата двеста и петдесет долара? Пари поне имаме. Още една нощ с това хлапе, и аз ще отида в лудницата. Според мен господин Дорсит е не само истински джентълмен, но и човек с широки пръсти, щом ни прави такова великодушно предложение. Нали няма да пропуснем тази чудесна възможност, а?

- Да ти кажа право, Бил - отговарям аз, - това сладурче и на мен нещо започва да ми действа на нервите. Ще го заведем у дома му, ще платим откупа и си обираме крушите.

Отведохме го още същата вечер. Подлъгахме го да тръгне, като му казахме, че баща му му е купил пушка със сребърна инкрустация и мокасини и че на другия ден ще отидем на лов за мечки.

Точно в дванадесет часа почукахме на вратата на Ебинизър. И в минутата, в която според първоначалния ни план аз би трябвало да измъквам хиляда и петстотинте долара от кутийката под дървото, Бил вече броеше двеста и петдесет долара в ръката на Дорсит.

Когато хлапето разбра, че се готвим да го оставим у дома, зарева по-силно от орган и се впи като пиявица в крака на Бил. Малко по малко баща му го отлепи - като левкопласт.

- Колко време можете да го удържите? - пита Бил.

- Не съм вече силен както някога - казва старият Дорсит, - но мога да ви гарантирам десет минути.

- Предостатъчно - казва Бил. - За десет минути аз ще прекося Централните, Южните и Среднозападните щати и спокойно ще се добера до канадската граница,

И макар нощта да беше много тъмна, Бил - много дебел, а аз - много добър бегач, трябва да ви кажа, че успях да го догоня чак на миля и половина от града.

Спиш ли? автор: Wizard Обичаш ли...? Спиш ли? Или не си сигурна? Нищо, затвори очи и прегърни възглавницата. Представи си, че прегръщаш мен. Знам, че не го заслужавам, но въпреки това се отпусни за миг и не мисли за нищо. А сега подай ръка. Нека полетим. Не се страхувай - погледни надолу и и виж как нещо мрачно се отдалечава от нас с шеметна скорост. Знаеш ли какво е то? Това са сълзите ни – твоите и моите, които сме оставили зад нас. Това са хората, които ни напускаха през годините – може би защото някой или нещо по-силно от нас им е подсказало да не се бъркат в чувства, предопределени едно за друго. Това са самотните дни, които сега изглеждат като прашинка, секунда, кратък проблясък на нощта в очакване на изгрева. Не им обръщай внимание – просто не си струва. Погледни вместо това наляво. Виждаш ли онези двамата на морския бряг, които се прегръщат над лунната пътека? Това сме ние, но в един друг свят, чието време ще дойде под тъжно-веселата музика на блуса някой ден. Отдясно може би пък забелязваш една призначна гора, която вместо с дървета е пълна с гигантски бели рози, покрити с радостните сълзи на росата. Това са сърцата ни, някога пусти, а сега кипящи от радост. Вдъхни с пълни гърди въздуха, натежал от морска сол, въздишки и непредадени целувки. Остави слънцето да погали косите ти със завист, осъзнавайки, че никога няма да може да надмине усмивката ти. Погали пеперудата, кацнала на очите ти, и си представи устните ми. Защото аз тази вечер няма да съм до теб. Но утре... вдругиден... един ден вратата ще се отвори и аз ще бъда там. За да не си тръгна никога и да изтрия от мислите ти думата „самота”. А дотогава прегърни възглавницата и заспи. Знам, че вече спиш. Знам колко обичаш да спиш. Даже понякога ревнувам от самия сън. Но усмивката, която пърха по устните ти, ме кара да се надявам, че в сънищата ти аз вече съм пристигнал. А ако сънуваш това, то със сигурност ще се сбъдне. Нали все пак аз не съм нищо друго, освен твоят личен сън.

Имало едно време...

Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.

Веднъж някакъв мъж се влюбил в него. Наблюдавал полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето му биело по-бързо, очите му блестели от вълнение. Помолил го да му позволи да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Мъжът се радвал и възхищавал на птичето, обожавал го.

И тогава му хрумнала следната мисъл: А ако то поиска да види далечните планини! Мъжът се изплашил. Изплашиил се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетил завист, завиждал на птичето за способността му да лети.

Почувствал се самотен.

И решил: "Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети."

Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.

По цял ден мъжът гледал птичето. Пред него бил обектът на любовта и той го показвал на приятелите си, които възкликвали: "Ти имаш всичко." Междувременно в него започнала странна промяна: тъй като вече притежавал птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнал да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и мъжът престанал да му обръща внимание, сещал се за него само когато трябвало да го храни и да се погрижи за клетката му.

Един прекрасен ден птичето умряло. Мъжът много се натъжил, непрекъснато мислел за него. Но не си спомнял за клетката, а само за деня, в който го бил видял за пръв път да лети доволно сред облаците.

Ако той се бе вгледал в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много го бе развълнувало у птичето е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.

Без птичето животът загубил за него всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата му: "Защо си дошла?" - попитал той смъртта.

"За да можеш да летиш отново с него в небесата - отвърнала смъртта. - Ако го беше оставил да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново..."

www.truden.com

ЛЕГЕНДА

След смъртта си Авел видял Каин. Вървели двамата през пустинята, високи, виждали се отдалеч. Седнали на земята, запалили огън и си стоплили храна. Мълчали като всеки, уморен след дълъг, труден ден.

На небето се запалила една, още от никого неназована звезда. Каин казал на брат си:

- Прости ми.

- Аз вече не помня. Ние пак сме заедно. Кой кого уби, братко?

- Ето сега ти ми прости, Авел. Да забравиш - това означава да простиш. И аз ще се постарая да не помня.

- Да, братко мой. Само докато помниш, си виновен.

неизвестен автор

Д Е Т С К А П Р И К А З К А

В един много известен и голям град живеел стар цар, вдовец. Царят имал дъщеря, мома за женене. Царкинята била прочута надалеч и с лицето, и с ума си, и затова мнозина доста добри хора искали да я вземат за жена. Между тези кандидати имало князе, военачалници и търговци, и хитри мошеници, които винаги се врат в знатните домове и гледат с какво могат да услужат; имало различни хора. Царкинята определила ден, в който да могат да дойдат при нея кандидатите и да кажат на глас пред нея и пред всички какво се надява всеки от тях да предостави на жена си; царкинята била мъдра. Кандидатите много очаквали този ден и всеки се мислел за по-добър от другите. Един пред друг се хвалели кандидатите: кой с именития си род от безброй поколения, кой с богатството си, но един от тях с нищо не се хвалел и никой не знаел откъде е дошъл той. Той умеел много добре да реди песни; песните му подсещали всички за техните млади, най-хубави години, при това той говорел красиво и хората обичали да го слушат, дори забравяйки да попитат кой е този певец. И макар че той не бил княз, всички кандидати се отнасяли с него като с равен.

В уречения ден всички кандидати се нагиздили и тръгнали за царския палат. Според обичая кандидатите се поклонили на царя и на царкинята. Никого не пуснал да го изпревари един княз от древен род, слугите му носели след него тежка, червена книга. Князът рекъл:

— Царкиньо, родът ми е много знатен. В тази книга са вписани повече от сто поколения... — И князът много дълго чел от книгата си, а накрая казал: — И в тази книга ще впиша жена си! Тя ще ходи из палатите ми, а наоколо ще бъдат образите на прочутите ми деди.

— Царкиньо — казал един именит военачалник, околовръст е гръмко и страшно името ми. Спокоен ще бъде животът на жена ми и хората ще й се кланят — името ми ги плаши.

— Царкиньо — започнал един обсипан със съкровища презморски търговец, — с бисери ще обсипя жена си; тя ще върви по изумрудено ложе и ще си полегне за сладък сън на златно ложе.

Така говорели кандидатите, но певецът мълчал и всички го погледнали.

— А ти какво ще донесеш на жена си? — попитал царят певеца.

— Вяра в себе си — отговорил певецът.

Кандидатите се засмели, спогледали се, изумено вдигнал очи стариятцар, а царкинята попитала:

— Кажи как да разбирам твоята вяра в себе си!

Певецът отговорил:

— Царкиньо! Ти си красива и много съм чувал за твоя ум, ала къде са делата ти? Няма ги, защото ти липсва вяра в себе си. Омъжи се, царкиньо, за именития търговец, напълни палатите си с лъскаво злато и вярвай в това злато! Спи в покой на златното ложе и вярвай в този покой! С покоя, със златото, с алените книги се закривай, царкиньо, от самата себе си! Моето име го няма в алената книга, не мога да напълня тази палата със злато и там, където отивам, не четат алената книга и златото не се цени. И не знам къде отивам, не знам по кой път ще тръгна и не знам къде ще стигна, и няма граници за мен, защото вярвам в себе си!...

— Чакай — прекъснал го царят, — но имаш ли право да вярваш в себе си?

Но певецът нищо не му отговорил и запял весела песен; усмихнал се царят, радостно я заслушала царкинята и лицата на всички грейнали. Тогава певецът запял жална песен; и млъкнала палатата, и на очите на царкинята се показали сълзи. Млъкнал певецът и казал приказка; не за властното изкуство говорел той, а за това как вървели през живота различни хора и им се наложило да се връщат, и на едни им било леко, а на други тежко. И мълчали всички, и царят оборил глава.

— Вярвам в себе си — казал певецът и никой не му се присмял. — Вярвам в себе си — продължил той — и тази вяра ме ноди напред; и нищо не се изпречва на пътя ми. Не звам ще имам ли злато, ще впишат ли името ми в алените книги, но ще повярвам не на златото, нито на книгата, а само на себе си, и с тази вяра ще умра, и смъртта ми ще бъде лека.

— Но ти ще се откъснеш от света. Хората няма да ти простят. Ако вярваш само в себе си, самотен ще вървиш и ще ти бъде студено да вървиш, защото който не е с нас — той е против нас — сурово казал царят.

Но певецът не му отговорил и пак запял песен. Той пеел за яркия изгрев; пеел как природата вярва в себе си и как той обича природата и живее с нея. И се отпуснали веждите на царя, и се усмихналиа царкинята, и казал певецът:

— Виждам — няма да ме сметнат хората за враг и няма да се откъсна от света, защото пея, а песента живее в мир и мирът живее с песента; без песен няма да има мир. Щяха да ме сметнат за враг, ако съм унищожил нещо, но на земята нищо не подлежи на унищожаване и аз създавам, а не руша човешките устои. Царю, ако човек е поел в себе си любов към цялата природа, нима той няма да намери любов към човека? Обикналият природата няма да прекърши без нужда клонка от храст, та човек ли ще помете от пътя си?

И кимнала царкинята, а царят казал:

— Не в себе си вярваш ти, а в песента си.

Ала певецът му отвърнал:

— Песента е само част от мен; ако повярвам в моята песен повече, отколкото в самия себе си, с това ще разруша своята сила и няма да пея спокойно песните си, и хората няма да ме слушат както сега, защото тогава ще пея за тях, а не за себе си. Аз върша всичко само за себе си, а живея за хората. Пея за себе си и докато пея за себе си, дотогава ще ме слушат. Вярвам в себе си, в моята песен; в песента ми всичко е за мен, а аз пея тази песен за всички! В песента обичам само себе си, а с песента си обичам всички! Целият за всички, всички за мен — всичко в една песен. И вярвам в себе си, и искам да гледам любовта. И както пея само за себе си, а с песента си радвам всички — нека бъде тъй навеки. Ще поведа жена си на далечен път. Нека тя вярва в себе си и с тази вяра даде щастие на мнозина!

— Искам вяра в себе си; искам да вървя надалеч, искам да гледам изгрева от висока планина!... — казала царкинята.

И всички се смаяли.

И шумял вятърът навън, и превивал дърветата, и тласкал към сухата земя дъждоносни облаци — той вярвал в себе си.

Отворените двери

Съперница ли си ми в градината на неговите усмихнати лимонови лалета, въздишащи люлякови прегръдки, закачливи теменужени ухажвания, по нестинарски пристъпящи орхидеи и звездокрили гербери ...

ПАри ли те между ребрата моят аромат, докато с тласъците на среднощен прилив той отпечатва твоето име по солените чаршафи в екстазната ви омая. Сънуваш ли изтръпнала как нежните му ръце са траперски ножове, с които ще ме прониже, за да ти поднесе елексира на моята грация. (Изтрила ли си гальовно прахта от вазата, която той ти подари за рождения ден.) Предвкусваш ли своя триумф, когато ще удавиш отново вече мъртвото ми тяло. Ще го любиш ли с Магдаленина милост въпреки сълзящите „грАфити” от моите шипове по вътрешните стени на вените му. Ще разравяш ли с грачещи пръсти неговите папки, за да откриеш хербаризираната ми снимка ... още влажна от целувките ни ... скришом ...

Той е твоят мъж. Не съм ти съперница аз. Ще остана искрено Ваша и в смъртта, защото чрез теб го обичам в живота си на Розалия - цвете с име на жена.

Автор: Миглена

Принципно не влизам в този раздел по ред причини, но видях настоящата тема, и понеже обичам късите разкази, реших да споделя един от любимите ми с вас. Приятно четене.....

УПРАЖНЕНИЕ ПО РИСУВАНЕ

или

ПРИКАЗКА ЗА НЕДОВЪРШЕНИЯ ГЛИНЕН ГЮВЕЧ

Росица Борковски

„...Погледнете дланта на ръката си - лявата, ако рисувате с дясната ръка, и обратно, дясната, ако рисувате с лявата ръка. Съберете пръстите така, че да образуват множество гънки в дланта... Нагласете часовника да звънне след пет минути... Взрете се в една-единствена гънка и започнете да рисувате, без да поглеждате листа. Нека погледът ви следва гънката бавно, много бавно, докато моливът описва това, което очите ви виждат...”

Betty Edwards. The New Drawing on the Right Side of the Brain. 1999, p. 89-90

Обичам да следвам инструкции. Те ми дават сигурността, че този, който ги е написал, знае и е отговорен. Вместо мен. Моята задача е да му се доверя. Обичам да се доверявам. И така, сядам удобно, слагам лист на масата, взимам грижливо подострения молив в дясната ръка и обръщам цялото си същество към лявата длан. Тя винаги ми е била любимка, още от детството, когато ми обясняваха, че светът се дели на ляво и дясно, и че за повечето хора дясното е задължително. Не обичам задължителното. Но не го мразя.

Господи, какво богатство от ситни бръчици е криела тази длан! Рядко се взирам в ръцете си. Повече ги използвам. Коя ли гънка да избера? Може би тази малко под хълмчето на показалеца, която се кръстосва с друга и образуват нещо като звезда. Преди много години една врачка ми беше казала, че тази звезда означавала щастие. Тогава й повярвах. Сега вече не толкова.

Докосвам внимателно с очи вече избраната гънчица. Взирам се. Шумът от улицата започва да се отдалечава, миризмата на готвено от съседите вече не ме дразни. Всичко се превръща във фон и постепенно потъвам в паяжината на моята длан.

Гънчицата леко се замъглява, после се раздвоява, събира се и пак се раздвоява. Едва-едва потрепва, оживява и проговаря. Оказва се словоохотлива, сякаш отдавна е чакала да й обърна внимание. Започва да ми разказва

Приказката за недовършения глинен гювеч

- Имало едно време един гювеч - начева гънката на лявата ми длан. - Той не бил като другите лъскав, глазиран, надут и накипрен с фолклорни шарки. Неговият капак не прилепвал така, че манджата, дето къкри, хубаво да се задуши и да стане вкусна, вкусна, мммм, пръстите да си оближеш. Не, нашият гювеч бил с формата на бъбрек, с прави стени, а капакът му по най-артистичен начин не прилепвал плътно. Гювечът не бил дори глазиран. С просто око се виждало, че бил хем недовършен, хем изоставен. Това обаче, което не се виждало с „просто” око, било, че този гювеч, преди да бъде изоставен, е бил много милван и много гален.

- От кого? - питам аз.

- От една жена - отвръща бръчицата.

- Каква жена? - не мирясва детето у мен.

Гънката разбира, че тази приказка ще трябва да бъде разказана по-надълго, а не подхвърлена пред вратите на въображението ми. Но нали е тъничка и късичка, бързо се уморява и затова онази, с която се кръстосва, продължава приказката.

- Жената не била нито принцеса, нито кралица, нито каквато друга приказна популярност се сетиш. Тя била на средна възраст с уморени очи, изпито лице и измъчена душа. Някой би казал обикновена. Обаче и това не била. Жената била от така наречените „тихи води”. Тиха, ама дълбока, ще кажат онези, които си мислят, че поназнайват нещо за нещата, и ще бъдат прави, защото хората тихи води изглеждат, но не са повърхностни.

- Как се казвала? - пак питам.

- Нали знаеш, името, което родителите ни дават, понякога само ни обърква. Когато идваме на този свят, родителите ни са млади и зелени и не разбират добре какво правят. Нека не ги виним! Жената била свикнала с нейното родителско име, но си харесвала много други. Тя си мислела, че както всеки ден е различен, така и тя не е същата каквато е била вчера и следователно всеки ден тя трябва да носи различно име според настроението си: Синева, Усмихнати очи на приятел, Мигът преди зазоряване... В тази приказка обаче тя се нарича Ручица.

- Ручица?! Ама че смешничко име! - не успявам да се сдържа аз.

- Смееш се поради незнание - отвръща сериозно втората гънчица. - Ручица ще рече „ръка” и означава, че жената много обичала да майстори нещо с ръцете си. Името трябва да отговаря на важна част от твоята същност. Като откриеш тази част, преминаваш от другата страна на... нещата. Тогава няма вече какво да прощаваш нито на другите, нито на себе си. Ручица преминала, но преди това дълго се лутала в една страна, наречена Бумагия. Там на власт били Бумагите и Шефовете. Бумагите били всъщност омагьосани от хората дървета. Тия дървета обаче били забравили своя произход и като еничарите през турското робство се връщали под формата на Бумаги и погубвали онези, които са ги омагьосали, тоест хората. Шефовете пък, обратно, били омагьосани от Бумагите хора.

- То, омагьосването, като започне и край няма - опитвам се мъдро да обобщя аз, но гънчицата не ми обръща внимание и продължава.

- И така, Ручица се скитала дълги години из това царство и все си мислела, че нещо с нея не е наред. Другите се щурали насам-натам из Бумагия и твърдели, че са щастливи. „Бре - казвала си Ручица, - сигурно голямото щастие е скрито тъдява, ама аз, глупавата, не зная никакви магии как да го открия”.

Един ден, както си седяла в поредния офис и се напъвала да съчини една „фирмена концепция”, поредната Шефка я извикала и за пореден път почнала да й крещи: ”Изпускаме всички срокове! Губим клиенти и пари! Никой не работи! Трябва да ви държа по-изкъсо!” И Шефката показала как се държи „изкъсо” - хванала един въображаем нашийник с шипове и започнала да го затяга около врата си. Затягала, затягала, очите й се изцъклили, цялата почервеняла, изрусеният й перчем се разхвърчал из стаята, а от гърлото й започнали да излизат хрипливи звуци. Ручица се била свила на стола и гледала. Отстрани човек би помислил, че попива „знанието”. Тя обаче станала и нали си била „тиха вода”, тихомълком оттекла от кабинета на Шефката. Не се върнала. Решила да си търси щастието извън Бумагия.

„А сега накъде?” - запитала се тя. Чудела се кой път да хване. Досега все хващала грешните - тоя, който майка й мислела за правилен, другия, който приятелите я съветвали. „Кой ли е правилният?”, недоумявала Ручица. „Онзи на твоето съкровено желание!” - чула тя Глас, който в приказките винаги идва навреме и олицетворява Божествената искра у всеки човек. „Но аз не зная кое е моето съкровено желание!” - малко тъжно и примирено казала Ручица, като мислела, че незнанието може да служи за оправдание. „Глупости! Прекрасно знаеш! Всеки знае! Само че ти си малко мързелива и много послушна! - комбинация, която води до мрънкане и самосъжаление!”, казал Гласът и млъкнал. Млъкнал, не защото нямал какво още да каже - о-хо, можел да говори оттук до края на Вечността (или началото, все едно). Той обаче бил мъдър Глас и млъкнал, за да даде време на Ручица да проумее думите му.

- Аз обаче също се уморих - въздъхва и втората гънчица и предава щафетата на трета. Тя е тази, която в ръководствата по гледане на ръка наричат „линия на ума”. На моята длан тя е колеблива и разклонена. Какво ли значи това?

- Тук всъщност в приказката следва малко отклонение, посветено на думите и времето - компетентно започва „линията на ума”. - Ти сигурно си мислиш, че думи като отлежаване, втасване и узряване са съответно свързани с вино, тесто и плодове. Така е, но всички те, имат и нещо общо и то е думата Време. А Времето, скъпа моя, е синоним на Смисъл.

- Свърши ли с отклонението? - прозявам се аз.

- Защо никой не иска да си размърда мозъка и да види връзката...

- Аз ще продължа - намесва се нетърпеливо „линията на чувствата и любовта”, а аз мислено й благодаря, защото приказката ми е по-интересна от връзката между Време и Смисъл.

- И така, Ручица започнала да предъвква думите на Гласа. Дъвкала ги ден, два, седмица, месец, година. Все не разбирала какво точно е съкровеното й желание. Опитвала се да мисли логично. Прехвърляла наум всички принципи и правила, набивани в главата й с годините. Сравнявала се с приятели, роднини и велики личности. Нищо не помагало. Като не намерила отговор извън себе си, обърнала погледа си навътре и започнала да рови в душата си. Ровила, ровила, доровила се чак до детството си. И ето, там нещо блеснало! Едно цветно стъкълце, едно светло чувство на искрено любопитство и копнеж. То хукнало и тя след него. Задъхани стигнали до малката всекидневна в старата къща на Ручица. Чувството я сложило да седне пред черно-белия телевизор „Опера” и го включило. После утихнало и отстъпило място на спомена. Споменът бил за един филм. Той мълчал за случката в този филм и осветявал ярко само една сцена от него - сцената на две кални ръце, които взимат парче глина и го пльосват върху нещо като кръгла масичка. Масичката се завърта, ръцете покриват глината сякаш да я стоплят или предпазят от нещо. После като по чудо ръцете издигат глината и я извайват в нежна форма.

Ръцете на Ручица потръпнали от този спомен. Закопнели. Тя най-сетне открила съкровеното си желание и истинското си име. Трескаво започнала да търси глина и някой, който да припомни на ръцете й свободата да творят. От дума на дума, от приятел на приятел, Ручица се добрала до Храма на глината: Ателието.

Ателието, както се досещаш, било омагьосано. Отвън изглеждало малко, прашно и дрипаво, захвърлено накрай града. Отвърте обаче било дворец от форми и цветове, празник за излутаната душа на Ручица.

В него тя била щастлива и бедна. Първото за първи път в живота й, второто - за кой ли път! А ръцете й ликували. Събуждали я нощем, все искали да й благодарят. Наяве месили глината, източвали я, оформяли я, после я рисували, а насън като разперени крила летели и издигали душата на Ручица високо, високо...

Както обаче често се случва, когато някой се осмели да поеме по верния път, хиляди дяволи се събират и се наговарят как да го спрат. И този път лукавите се събрали и решили да пратят на Ручица изкушения. Започнали да я засипват с „изгодни оферти” за доходна работа. Тя все ги отхвърляла, но дяволите били неуморни.

Веднъж една от тези оферти била толкова примамлива, че Ручица като се върнала вкъщи, извадила старите везни, сложила на едната страна предложението, на другата - парче глина, и почнала да мери.

- Какво мериш? - обадил се отново Онзи Глас.

- Не виждаш ли? Взимам важно решение - делово отвърнала Ручица. - Претеглям всички „за” и „против”.

- Не е ли ясно вече?

- Не. Глината ми носи щастие, но не и пари. А аз имам нужда от тях.

- Пфу! Нужда! От пари! - Изсмял се подигравателно Гласът. - Всеки мисли, че парите са нужни и ги слага на първо място. Богатството не ражда щастие. Обратното, щастието носи богатство. Я се погледни! Клекнала си тук пред тоя кантар като лелките на Женския пазар и както те лъжат другите, така ти лъжеш себе си. Сляпа ли си? Не виждаш ли, че глината е с формата на сърцето ти?

Ручица се плеснала по челото, нахокала се заради глупостта си, скъсала офертата, а везните хвърлила на тавана. После взела парчето глина, пъхнала го в гърдите си и легнала да спи с чиста съвест. Преди това отправила искрена благодарност и молитва към Гласа: „Благодаря ти, Глас на Любовта и Истината! Закриляй ме от всичко и всички и най-вече от самата мен!”

На другия ден...

- Нека аз продължа - намесва се „линията на живота”, а кой на нея може да откаже?

На другия ден в Ателието дошъл стар приятел на Ручица и я помолил да му направи глинен гювеч. Специален. „На дъното ще изпишем рецепта за капама, която една баба от Велико Търново ми даде. Ще се съберем приятелите от едно време - разгорещено обяснявал човекът и кръстосвал енергично тясното Ателие - и докато капамата се готви, ние ще пием руйно вино, ще пеем македонски песни и ще се веселим...” Ручица го гледала и усещала как ръцете й се вдъхновяват.

Започнала да меси глината. Направила основата, после вдигнала стените, накрая направила и капака. Три дни работила, три нощи не спала. И през цялото време все милвала, галела бъдещия гювеч на приятелството и хармонията. Той не бил съвършен, ако си спомняш началото на приказката, но Ручица нежно му говорела и даже македонски песни му пеела. После, след като добре изсъхнал, в пещта го турила. Изпекла го и зачакала приятелят с рецептата да се появи, за да може да я изпише на дъното, после да глазира гювеча, пак да го пъхне в пещта и...

Приятелят обаче изчезнал. Запилял се из дебрите на Бумагия сигурно. Ручица кътала известно време гювеча и надеждата, после ги сложила настрана и те кротко започнали да събират прахоляка на една несбъдната мечта.

Един ден в Ателието нахлула Жената от Канада. Започнала да души за сувенири. Харесала си туй, после онуй.

- Oh! C’est quoi ca? - (О! Какво е това?)

- C’est un gjuvech - отвърнала Ручица.

- Mais non. Je connais bien gjuvech. C’est une autre chose (Ама не. Знам много добре какво е гювеч. Това е нещо друго.) - настоявала Канадката. Ручица се принудила да й разкаже накратко историята на гювеча. Канадката много харесала и него, и историята му, взела ги и отлетяла за далечната си родина.

Минало, не минало месец и Ручица писмо получила. От Канада. В плика снимка. На снимката Канадката с нейни приятели. Всичките чаши държат, смеят се, нещо се радват - на приятелството ли, на живота ли... А пред тях на масата добрият стар гювеч, пълен с... цветя. Много цветя, едни такива дребнички, шарени, весели, сигурно някакъв канадски сорт ще да е бил...

Пиу-пиу, пиу-пиу... - чувам алармата на часовника. Кога минаха пет минути!? Упражнението по рисуване свърши. Ей, тия гънчици с тяхната приказка ме омаяха и съвсем забравих за дясната ръка, която през цялото време послушно беше рисувала. Поглеждам творението й. Ха-ха-ха - на листа криволичат линии, които нито знаят откъде са тръгнали, нито имат представа накъде отиват. Те са далеч, далеч от реалността както на лявата ми длан, така и от приказката на гънчиците. Създали са си някаква собствена вселена. „Какъв ли художник ще излезе от мен!” - мисля си малко разочаровано. В учебника обаче чета:

„Погледнете сега рисунката си - хаотично нахвърляни линии. Сигурно ще си кажете „Каква бъркотия!” Но погледнете ли по-отблизо, ще видите, че тези криволици са странно красиви...”

Вглеждам се отново в „рисунката”. Колкото повече се взирам, толкова повече ми харесва. Откривам фигури, лица на хора, цветя. Така е и с живота ни понякога, нали? Мислим си, че е пълна каша, криволица някаква, недовършен гювеч, а после, когато Времето отлежи нещата, втаса ги и ги узрее, откриваме, че в този гювеч цъфти всичко, от което се нуждаем - и приятелство, и хармония, и щастие, и любов.

(с) Росица Борковски

=============================

През 2005 г. разказът печели първо място на конкурса "Съкровени душевни кътчета - тайни градини и мечтани колиби", организиран от френската асоциация "C'est quoi ce baz…art? Boutique d'ecriture" в сътрудничество с Балкан-Транзит. Конкурсът е част от четвъртото издание на Фестивала "Срещи около културата на балканските народи", май 2006, Франция.

Аламинут автор-ЧУДОМИР

Чудни работи стават по света, баджанааак, големи работи! Какви изобретения, какви изкусности и каква бързина!

Едно време наканим се, да речем, на панаир да идем. 3астягаме колите, натрупаме сено, настелем черги, напълним торбите с хлябове, накачим се фамилиарно, па: «Ха бре! Де бре! Дий!... Ъъъс! Гя-гя-гя...» Веднъж спреш да напоиш воловете, други път да ги нахраниш, трети път, че се мръкнало, за да пренощуваш; че ден, че два, че за три дни в Заара, дето има една приказка.

А сега: аламинут! Всичко е аламинут. Метне се, да речем, някой на аероплана, за два дни обиколи всичките земни кълбета и си кацне пак у дома. Нищо и никакъв човечец се качи други път и дорде го чуеш да рече «пррр...» над главата ти, изгуби се и още не ти изсъхнала плюнката, ходил в Ерусалим и си иде хаджия.

Учен свят! Дяволски свят! И по звездите почнаха като кози да се катерят, и на морското дъно слизат чак раци да ловят - да се чудиш и маеш просто!

И не само големите, а и малките се специализираха и се отракаха тъй, че не можеш и приказките им да разбереш вече. Ей на, на наша Пена, сестрата, хлапето да вземем. Свърши не довърши шести клас, прибраха го в киното при машината. Стоя, колкото стоя там, направиха го помощник-оператор и сега върти оня ми ти чекрък и ги дъни едни думи - чудесия.

- Вуйчо - вика, - аз - вика - мога да разглобя цяла опература бурма по бурма и пак да я направя аламинут. И адактора - вика, - и фор... фор-фер... щеркера, и всичко!

- Какво е това фър-фър-щъркел? - питам го.

А то:

- Не е - вика - фър-фър-щъркел, а фор-фер-щеркер, форферщеркер!

Виж каква дума само, можеш ли я каза наведнъж, а? Аз от три месеца си я повтарям като молитва и пак не мога да я докарам. Германска дума била, пуста да остане! Голям напредък, голямо нещооо! Разглоби му едно радио, един грамофон, да речем, електрически звънец, ютия, армоника и каквито щеш още главни машини тури им частите в една торба, раздрусай я, разбъркай ги, колкото щеш, щом му ги дадеш - ще ги сглоби, ще ги направи наново всичките. Амии! Ще ги направи аламинут! Такъв един келеш се е извъдил, да му се не надяваш.

Майстория, баджанак, майстория, техника и бързина! В наше време, дорде достигнеш по-голяма служба, побелеят ти и веждите от старост, а сега срещнеш някое голобрадо офицерче:

- Какъв сте, ваша милост?

- Майор! Подполковник!

- На каква служба сте, моля ?

- Началник на отделение! Областен доктор! Инспектор по залесовките!

Още не си залесило територията под носа, и инспектор! Ди-рек-тор!...

Ами тъй ли правехме ние с младите момичета някога, а? Тъй ли се любехме? Хванеш се на хорото най-напред срещу нея, че я поглеждаш и стрелкаш с очи, че пъшкаш и най после се редиш да й намигнеш и тя я те видяла, я не. Чак след това ще се пресрамиш да се хванеш до нея, тя ще ти подаде кутрето си, ще извие глава на обратна страна, ще се зачервите и двамата, ще ви засъхнат езиците и нито ти ще можеш да речеш думица, нито тя. Сега Аламинут! Едно поклонение, значи, една хватка през кръста, залепнат един в друг, сякаш им правят опаковка, и ето ти тебе румба!

Бързат сегашните млади, бързат. И всичко се е хукнало, сякаш никой го гони. И призовките бързат, и изпълнителните листове, и сроковете на полиците, че даже и ражданията изпревариха закона за насърчението им.

Този петък не, а миналия отишло на Антона Куйката момчето с годеницата си да си вадят вула за сватба. Наместникът им рекъл по-напред да си извадят медицински свидетелства, че са честни, почтени и здрави. Отишли те, прегледал ги докторът и двамата на бърза ръка, написал им свидетелствата, върнали се и получили вулата. Това било в петък, значи. В съботата се стягали, приготовлявали, насам-натам и в неделя - сватба! Проточила се една церемония - със зурлите му, с тъпаните му, с играчите му, а булката - света водица ненапита - мъдри ли се, мъдри. Влезли в черковата, застанали отвътре до вратата и чакат попа. По едно време, както си стояла тя, изведнъж прежълтяла, охнала и се хванала с две ръце през корема. Загърчила се оная ми ти невяста, засвивала се, заохкала, запъшкала и дорде се приготви попът за венчания - тя се окотила в черквата. Окотила се като нищо за срамотите! Е, станалото - станало, то срам се със сапун не опира, но не ми е там думата.

Техника, баджанак, техника и бързина! Това искам да ти кажа. На, пресметни сам: кога я прегледа тоя доктор, значи, кога й издаде свидетелство, че е честна и за пред хора, кога туй-онуй и кога свари да роди две кила и триста грама копелдаш!

Аламинут Просто! Аламинут и - толкоз!

Произход на видовете

Помислих си, че мога да летя, но не успях. Та нима може риба да лети? Точно толкова, колкотo и да говори. Oткакто се помня, винаги съм бил риба. Страх ме е да си помисля, че бих могъл да бъда нещо друго и някъде другаде. Нямам нужда от ръце, от крака, от тяло. Аз съм във водата, която е всичко за мен. Дом, където да си почина. Поле, по което да бягам безпричинно, легло, в което да полегна, жена, която да ме погали, дете, с което мога да си поиграя. Интересно, как ли се чувстват удавниците в него? Откъде се сетих за това? Боли ме от него. Toлковa e познато, толковa e отдавна. Опитвам се да го видя през водата. Тя ми пречи, ще изплувам по-нагоре, може и да го видя. Нещо като бягащо момче. Дали не сънувам? Още по-нагоре, по-нагоре. Eтo го. Едно момче, бяга по вълните и крещи от радост, че може да прави това. Уcмивката му е невъзможна. Спря. Защо спря? Бягай! Не мисли за това. Бягай! Бягай! Моля те, не мисли. Aкo разберет, че не си като другите, че можеш да бягаш такa пo вълните, ще потънеш. Не стой така, болиш ме. Бягай! Усмихвай се! Крещи! Прави нещо. Спря. Защо спря? Не спирай. Потъна. До коленете. До раменете. Цялото. Не потъвай, моля те, не потъвай. Уcмивката. кaквo ще стане с нея? Не потъвай, моля те, не потъвай!

Защо толкова ме боли, че това момче потъна. Нещо пробива в студеното ми люспесто тяло. Памет някаквa или спомен. Едно жестоко рибешко око ме гледа и крещи:

Не потъвай, моля те, не потъвай!

Людмил Станев

откъс от"Плюшеното зайче"на Марджъри Уилямс

"-Боли ли?-попита Зайчето.

-Понякога-отвърна Кончето,защото винаги говореше честно.-Когато си истински,за теб няма значение дали те боли.

-Изведнъж ли се случва,сякаш те раняват-питаше Зайчето,-или малко по малко?

-Не се случва изведнъж-обясни Кончето,-а ставаш истински.За това е нужно много време.За това не се случва често на хора,които се чупят лесно,имат остри ръбове,или трябва да се пазят много внимателно.Общо взето,когато станеш Истински,козината ти се е проскубала,очите ти са изпадали,краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение,тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен,освен за хората,които не разбират."

дин ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избра по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играехме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чистичко, спретнато. Ю. Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца.

Джифф, искаш ли да продължим да си играем? -- попита ме Ю. Тц. и аз казах: Разбира се, как да не искам! Тогава, каза Ю. Тц., аз ще легна в гнездото да мътя яйцата, а ти ще обикаляш около гнездото важно-важно и ще ми носиш от време на време по някоя и друга муха, а сутрин, ако не те мързи, може да слизаш до реката и да ми носиш и по малко вода в перушината си.

Как да не искам! -- казах аз и веднага почнах да обикалям около гнездото, ама с такава важност, че ако ме погледне човек, три пъти ще падне на колене пред мене и аз пак няма да отстъпя от важността си. Като си давам важност покрай гнездото, хвърлям по едно око и на другите врабци. И те също си придават голяма важност, особено пък Чир, щото на него и важността му е на заден ход. Там даже и до утре да падаш на колене, Чир няма да те забележи, ами както върви с важността си на заден ход, ще те прегази, без да му мигне окото.

Важност, важност, ама всяка важност за три дни! Колкото и голяма да е една важност, и тя ще ти омръзне и дори ще почне да ти досажда. Всеки човек, щом е свършил някаква работа, ще се понадуе, и то съвсем основателно, па после ще седне да възпее това, дето е изработил. Само с гола работа не се живее, това съм го забелязвал навсякъде. Затуй ние малко нещо ще поработим, после ще възпеем труда си, после ще поработим пак и т.н. Ние тъй и направихме.

Една от най-хубавите работи беше, когато почвахме да играем на врабчета.

Тогава се нареждахме две по две и по цял ден чуруликахме. Но за съжаление

не може да се играе цял живот на врабчета, ами трябва да се трудим, за

да можем да си изкарваме прехраната.

Гледам, една сутрин рано-рано всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си. Разбира се, най-лесно е на Пиук, щото си има природна дарба да възпява. Но ние, другите, макар н да нямаме природна дарба, му ударихме голямо възпяване и дни наред ехтяха песните ни. Чирик-чирик, чирилик-чик. Джифф, Фррррр и хайде към реката, та да донесем вода в перушината си.

Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочувам, че някой започва да почуква вътре в яйцата. Кога погледнахме една сутрин, от яйцата излязоха едни голишарчета, мушат се едно в друго, писукат и примижават от удоволствие. Никаква перушина няма по тях, а само един пух, но въпреки това те размахват крила и ни плашат, че ще хвърчат. Пък ние знаем, че няма да хвръкнат, защото всичко си идва с времето и няма как човек да изпревари времето.

Котаракът клечи на покрива, засуква си мустаците и вика: Голямо ядене ще падне!, а аз му викам: Ще ти преседне! Котаракът клечи и от сутрин до вечер се съсипва да преде прежда на жена си. Жена му, значи, е една канапчийка, като я хване канапът, мързи я да гледа и бута цялата прежда на котарака. И той, какво да прави завалията, да не стават скандали, сяда и почва да преде -- врън-врън, врън-врън ...

Но да не се отклонявам, щото врабчетата пораснаха в гнездата и всички горят от нетърпение да хвръкнат. Аз пристъпвам от строго по-строго към тях, хващам първото за шията, извиквам му: Марш! -- и го изхвърлям от гнездото. То изписка, почна да трепери с крила и веднага се хвана за въздуха. Подир него изхвърлих и останалите, всички се разхвърчаха наоколо, а аз стоя на гнездото, поусмихвам се, но гледам да не видят врабчетата, че ми е драго, гдето хвърчат. Нека си мислят, че съм гневен! Като пораснат, един ден ще разберат каква е работата.

Моите приятели и те почнаха да изхвърлят врабчетата от гнездата си. У Фу, като наоблякъл всичките с юнашки фланелки и ги хвърля право надолу с главата. На Чир пък врабчетата всички тръгнаха на заден ход, Пиуковите веднага почнаха да съчиняват песни. Врабчетата на Чику завзеха старото гнездо на Фр. Т. Мититаки и се заеха да колекционират всичко, каквото попадне пред очите им.

Не закъсня и Драги ми господине. Той стоеше горе върху своето подобие на турска керемида и слушаше как неговите врабци му правят забележки и му викат: Драги ми господине, не си ти, дето ще ни учиш нас да хвърчиме. А той, от своя страна, им викаше: Драги ми господине, не обичам никак да ми се бъркат в работата! Вместо това, драги ми господине, по-добре стегни здраво мишците! Щом каза това, Драги ми господине наклони силно подобието на турска керемида и изсипа врабците. Трябва да ви кажа, че цялото пространство наоколо се изпълни със забележки, от всички страни се чуваше: Драги ми господине, Драги ми господине и т. н. Врабецът стои, перчи се и ми вика: Ама че врабци излязоха, драги ми господине! До един са ми оскубали перушината!

из "Ние,врабчетата" на Йордан Радичков

НЕУМИРАЩА ЛЮБОВ

Извинете ме, че ще бъда толкова подробна, но разказът ми е малко необичаен.

Винаги сме били бедни. Сега живея на края на града, в старата къща на баба и дядо. Имам си нещо мое, но не съм щастлива.

От пет годишна имам белег на лявата си буза, когато паднах върху печката. Ако не беше бързата намеса на баща ми, щеше да изгори цялото ми лице.

Сред момчетата нямах успех. Преди шест години, на рождения ден на приятелката ми, едно момче се запозна с мен. Почти цялата вечер си говорехме. Тони беше много внимателен и мил. Определи ми среща на другия ден. Направо не можех да повярвам, че толкова много го интересувам. Непрекъснато се питах дали не го прави с някаква цел. Опасявах се напразно. На изпращане ме целуна по белега, а после и по устните. Нежно и с много чувство. На третата ни среща той не дойде. Плаках с дни наред, защото някакъв пияница ударил колата му и го забил в уличен стълб.

Много често, когато късната вечер се настани в тоя почти безлюден край на града, аз си спомням за първата ни целувка. Докосвам лявата половина на лицето си и усещам устните му.

Всяка вечер лягам и заспивам със смесени чувства. Щастлива, че и аз съм имала прекрасния миг да бъда целуната с обич, но пък все още искам това да се повтаря многократно и той да бъде до мен. Да бъдеш влюбен е красиво чувство, но да бъдеш обичан е несъмнено най-великото усещане. Винаги съм си мечтала, че като порасна, аз ще имам собствен дом, пълен с деца. И че ще бъда обичана. Много често, преди да заспя, си представям какъв щеше да е животът ми, ако нямах този белег на лицето. Може би вече щях да имам семейство, да се радвам на добър и мил мъж и да чувам сладкото гласче на първата ни рожба да ми казва "мамо, мамо". Това са толкова нормални неща, а аз си мечтая, сякаш искам от живота да си купя остров. Всички спомени за Тони, всички желания и мечти понякога объркваха съня ми и заспивах трудно.

Животът отне едничката ми надежда. И ме остави с илюзията, че някой ден отнякъде ще се появи някакъв принц като Тони и ще ме обича, въпреки всичко. Шансът е почти незначителен. Всяка нощ се питам какво мога да му дам аз и винаги изниква един и същи отговор - любовта си.

Тази вечер, а и напоследък, се чувствам психически изтощена - навярно заради спомените. Аз станах от леглото и влязох в кухнята да си стопля мляко. Посегнах да запаля лампата, но се сетих, че след вечеря крушката изгоря. Извадих свещника, който бях купила заради Тони. Всяка година в деня на запознанството ни аз палех този свещник във формата на две сърца. Извадих прясното мляко от хладилника и включих газовия котлон. Малко след като отпих от първата глътка, прозореца в кухнята проблясна от светлина. Сякаш някаква кола зави насам. Надникнах през прозореца, но навън не виждах нито светлини, нито кола. Върнах се, взех си млякото и свещника и влязох в спалнята. Облегнах се на възглавницата и чух шум от затваряне на автомобилна врата. Замразих движенията си за момент и се ослушах отново. Не можех да свържа светлината, която не бях много сигурна, че видях, и шума от вратата. Защото първото усетих в кухнята, от другата страна на къщата. Въпреки страха си, слязох почти безшумно по стълбите и съвсем тихо се приближих до входната врата. И в този момент се позвъни.

Погледнах през шпионката, но дори и слабото улично осветление ми позволи да видя, че навън няма никой. Дръпнах се назад. Изтръпнах и усетих бясното препускане на сърцето си от чукането по вратата. Вероятно онзи отвън беше усетил присъствието ми. Но…там нямаше никой. Второто чукане беше по-настоятелно. Не си падах по черния хумор. Един колега от студентските ми години ходеше на гости така изненадващо и си правеше подобни шеги. Реших да отворя, защото можеше да е той. Улицата беше пуста. Огледах се и понечих да пристъпя напред, за да видя дали е спряла някаква кола. Но веднага се обърнах на другата страна, защото си помислих, че ще ме изненада, ако е той, и ще влезе вътре. Прибрах се, заключих и сложих веригата. Огледах се в коридора съвсем безмълвна. Стори ми се, че чух едно-две скърцвания по стълбите нагоре. Без да мърдам, зачаках мълчаливо. Нищо, което бях чула до момента, не се повтори. Млякото ми горе изстиваше и приятното му ухание ме накара да вляза в спалнята и да остана насаме с него.

Седнах на леглото, взех чашата и отпих от млякото. И точно тогава усетих едно погалване по рамото. Но то веднага спря, когато обърнах леко глава настрани. Не знам как да определя предишните неща, но това погалване беше доста реално. И естествено, пак нямаше никой. Започнах да се озъртам леко ту към тъмния прозорец, ту към затворената врата.

Самотна ли си?

Странният шепот доста ме изненада. И беше много тих.

Не бъди…

Вече сериозно почнах да се усъмнявам в здравата си психика. Пресегнах се към шкафчето и включих нощната лампа. Останах легнала на леглото. Очаквах нещо пред мен да се случи, но извиках от уплаха. Една стара тетрадка падна на гърдите ми. Обърнах се нагоре, към неподредените ми книги, и предположих, че се е изплъзнала. Това беше моя дневник, в който и до днес пишех от време на време. Вътре имаше много неща за Тони и го отворих, за да си ги прочета. Спомените ме подтикнаха да напиша това, което ми се случи тая късна вечер.

"Преди да си легна, стори ми се, че видях светлина като от фарове на автомобил. А после чух затваряне на врата. По-късно се позвъни и почука на входната врата, но нямаше никой отвън. Помислих, че е…"

Спрях да пиша, но не защото не знаех как да продължа. Усетих някаква сила, която като че ли хвана ръката ми.

" Не, мила Ани, това съм аз, Тони."

Опитах да се съпротивлявам, защото ми се видя неестествено, но в този момент тази сила погали китката и дланта ми и отново ме накара да пиша.

"Не е нужно да вярваш, достатъчно е, че все още ме обичаш. Почувствах ръката си освободена. Не мислех, че това беше всичко. Все още нищо не се случваше и написах :

"Какви бяха тази светлина и шума от затворяне на врата?"

Аз те накарах да видиш светлината и да чуеш затварянето на врата. Но навън няма кола. Материализирах мислите ти. И те накарах да чуеш звънеца и чукането по входната врата.

Почувствах как очите ми се напълват със сълзи. Ръката ми пак се пое от непознатото…, от Тони и на листа се появи една красива роза. Аз не можех да нарисувам една проста трева, какво остава за цвете! Под розата се появиха букви.

Още на първата среща разбрах, че си момичето, в което мога да се влюбя. Душите на хората са свързани. За хората може да има значение времето, но не и за душите. За тях е важно да се намерят. И двамата познаваме онова особено чувство на привличане, когато се харесат двама души. Ти продължаваш да ме обичаш, въпреки че не съм до теб материално. Но аз те помня, а ти поддържаш любовта с този свещник, който палиш всяка година в деня на запознанството ни. Когато се запознахме, аз гледах лицето ти, но виждах нещо много по-съществено, много по-дълбоко. Онази тръпка…Хората я наричат химия, защото са материални същества. Но какво е свещта без тя да бъде запалена? Очите ми повече не можеха да сдържат сълзите и те потекоха по лицето ми.

Сълзите ти не са ми нужни, защото аз знам, че ме обичаш. Той отново пусна ръката ми, сякаш усети, че искам да напиша нещо.

"Но защо нещо попречи на нашата любов?"

Нищо не е попречило на любовта ни, защото аз съм в мислите ти. За истинската любов е по-важно да се чувстваме, да мислим един за друг, останалото е сливане на материята.

"Да, но пълната любов е когато двама души се усещат с душите и с телата си."

За нас е важно любовта да съществува, без значение какво е проявлението й. Ще те помоля да не плачеш, искам да виждам лицето ти огряно от радост. Тогава няма да се съмняваш, че любовта ни не е пълна. Любовта се изгражда и пази с радост, не със сълзи.

"Благодаря ти за розата."

Ти палиш този свещник за мен…, а аз все не можех да ти докажа, че продължавам да те обичам. Сега имаш истинско доказателство.

"Аз не съм се съмнявала в това, което изпитах от първия път към теб, Тони."

Сега надявам се разбираш какво ти казвам. Знам, че не се съмняваш. Любовта не се крепи на материални неща. Любовта е в нас - в мислите ни. Но най-вече в чувствата. Любовта е усещане и привличане. Тя е над всичко материално, което може да се види и опита. Защото любовта не е пари и не е ябълков пай.

"Но когато е споделена, тя е сладка като ябълков пай", написах аз и се усмихнах. Усетих лека промяна в мен. Тъгата ми започна да се топи, а сълзите вече не мокреха лицето ми. "Понякога ще идвам във съня ти…"

Аз веднага познах стихотворението и опитах да надделя над Тони.

"Но ти не си неискан и неканен гостенин."

Тони ми нарисува едно усмихнато лице. Сигурно се усмихваше на това.

Не, чети внимателно. Понякога ще идвам във съня ти, ще грея като пламъка на тази свещ. Защото любовта ми, мила Ани, е неугасваща и неумираща.

Тони пусна китката ми и усетих как се изкачва нагоре по ръката ми. Чувствах го като нежен полъх, който погали рамото ми и косата. А после докосна устните ми. Представих си лицето му. Беше като истинска целувка…

…и продължи в съня ми…

Спасимир Тренчев

Магарешки работи

Нищо и никаква работа, да речеш, ама обърка се, уплете се, усложни се и досега не ще да се оправи.

Приятели, най-първи и верни другари бяха Петко Магарето, Гуцата, Крайчо Кривият и чичо Манол. И съседи при това. Мине се не мине, гдето е речено, жените им - рък-брък - ходят си за подкваса, пипер да си заемат, на кафе да си гледат, а опече ли някоя прясна пита, ще прави, ще струва, ще отчупи по едно краищниче, ще го посоли с мерудия и ще прати на другите да я опитат.

И шегите си търпяха всички, и задевките, през зимата редовно си ходеха на гости, изобщо - мир и братска любов! Не щеш ли, един ден Петко Магарето взе, че овдовя. И като овдовя той, сякаш всичко се обърка. Ех, мъчи се човекът, страда и едва понесе тежката загуба, ама божи работи са те и връщане назад няма. Цели четиридесет дена ризата от гърба си не смени и бръснач се не плъзна по лицето му; два месеца траур се вя над пътната му врата, некролога на три пъти го отлепя вятърът и той пак го залепя с тесто, на гробищата ходи всяка събота, симиди раздава за бог да прости и на третините, и на деветините, но жива душица, брате, нали е и той? Хора нали сме? И Гълъб да те казват, и Ангел да те викат, и Петко Магарето да ти думат, все толкоз ти чини кожата. Щом полъхна беломорецът и се жлътна дрянът зад къщата му, обръсна се онова ми ти Магаре, приглади се, нова риза си облече, впрегна коня в каруцата и запраши към Стара Загора. Бави се що се бави там, и една вечер, се окуми с нова булка в къщи. Младичка една, дебеличка, засуканичка и бездеткиня при това. Дюкяни имала там, заразправяха жените, парички имала скътани в пощата, дрешено много му била донесла и не знам още какво.

Булка - булка! Здраве и живот да е! Да се спогаждат там ида им пуши коминят, че другото пала го палила.

Като научили новината тримата му приятели, събрали се и решили да идат да му честитят и да му занесат принос, като на младоженец, както е редно. Пък нали пустият му прякор е Магаре и нали са си свои и близки. Подсетил ги чичо Манол, за шега, Гуцата да вземе под мишница малко сено, Крайчо Кривият да му поднесе оглавник, а чичо метнал на рамо едни стари магарешки спъвалки за крака. Преди да тръгнат, напълнили и една дамаджана с вино, но ха да го опитат веднъж, ха дваж, докато я опразнили. Напълнили я пак и весели и засмени се намъкнали в двора на Магарето. Щом ги зърнал Петко как са и какво носят, усетил, че шегата им е дебела, свил уши и козината му настръхнала.

Калпазани! Ще го изложат пред фамилията му! Почтен човек, търговец човек, представил се пред нея като Петко Решетков - бакалия и тютюн на дребно - и сега срам и позор изведнъж! Защото и ти да си например, с извинение, да идеш в чужд град за жена, да я намериш млада и хубава, да й откриеш душата си и сърцето си, гдето е речено, ще й кажеш ли, че те казват Магаре? Тактично ли е изобщо да научи още в началото, че и тя солидарно с тебе ще носи през цял живот една такава позорна фирма?

Хубаво, ама ония ми ти синковци не искат и да знаят. Напират да влязат в къщи и единият гледа да му нахлузи оглавника, другият се мъчи да го спъне, а третият просто на просто му тъпче сено в устата. Кипнал Магарето, сборичкали се уж на шега в началото, сгъстили я след това, изхвърлил им той подаръците на улицата, че като се подхванали неусетно, че бой, бой, бой - без мярка! Пищови, казват, вадили, ножове играли, та се чу чак до дома. Изхвръкнах аз по долни дрехи, явих се на местопроизшествието, но всичко беше вече почти свършено. Хубаво, ама след това хората завели углавно дело от общ характер и мене ме писали за главен свидетел. Опит за убийство и такива едни, представете си! Безобразие! Срамотия!

И уж се забрави всичко, придобриха се уж, току една сутрин рано като ме повика следователят:

- Антоне, кай, ти, кай, си грамотен човек, интелигентен си и почерк имаш. Ще си напишеш всичко, каквото знаеш, по оная, магарешката работа, кай, ще го оставиш ей тук на масата и ще си отидеш.

Ха сега де! Че зная нещо - зная, но нали и аз съм жива душица с недостатъци и слабости човешки, нали дорде му не сръбна две-три ракийци сутрин преди слънце, треперят ми ръцете и нито мога да мисля, нито съм интелигентен, нито пък почерк имам! Ами сега? Стоя изправен като паметник пред следователя и не смея да си извадя ръцете из джобовете. По едно време се сетих.

- Слушам - рекох, - господин следователю, ама ще ми позволите да отскоча и си взема очилата, че съм ги забравил. Без очила не мога. За нищо ме не бива!

- Добре, казва, иди! Иди, но веднага да се върнеш.

Като ми рече тъй, не видях как се строполих по стълбите и как се озовах в Косьовата кръчма. Изправих се до тезгяха и почнах:

- Дай, Косьо, едно очило за дясното ми око.

Капна ми той едно пищовче ракийца, гаврътнах го и пак:

- Дай още едно за лявото!

- Дай още едно и за двете, че на първите им отслабнаха диоптрите!

Като ги направих четири и си попълних дозата, успокоих се и бегом обратно при следователя.

Сложих си очилата, седнах, дадоха ми листове, че като започнах едни показания, мале мила, като ги задиплих! Тъй и тъй, нареждам аз, г. следователю, такива и такива добри и верни приятели, достойни и почтени граждани, търговци и еснафи, за пример и подражание в града... Толкова години неразделно и братски живели, яли, пили фамилиарно, подкваса и червен пипер си заемали като съседи и пресни питки си раздавали... Тъй и тъй... какви гуляи, какви мохабети, писах, зимно време са си правили и аз лично съм присъствувал! Чичо Манол подхване с тарамбуката, Крайчо надуе кларнето, а Петко, като няма дааре, грабне тепсията, че като подхванат, че като рипнат жените им, че кючеци, че гюбеци - да им се не нарадваш! Може ли, писах, за една нищо и никаква магарешка шега да ходят и се влачат по съдилища и да се карат и мразят до гроб? Бива ли? Достойно ли е? Прилично ли е? Има ли защо? Кръв ли се е ляла, да речем, или гроб има изкопан помежду им?

Писах аз, нареждах, докато отново ми затрепераха ръцете, предадох му листовете, човекът прави-струва - спогоди ги и делото се прекрати.

Спогодиха се, помириха се, всичко се забрави и си тръгнаха по гости пак тримата, ама Петко взе да страни някак и даже никак да се не явява. Промени се оня ми ти човек, просто да го не познаеш. По цял ден на дюкяна, а вечер, като го затвори, прибере си се в къщи и главата си не показва даже.

А тя, жена му, митка, снове из улица в улица и где двама, тя трети. Седи си Петко у дома, навива прежда, цепи парцали за черга или чука орехи за таратор и ни вино слага вече в уста, ни ракия. Иди, че я разбери!

- Докачил ли се е - питам, - осрамил ли се е? Всеки дига рамене и се чуди. Само чичо Манол се подсмива и дума:

- Нито се е докачил, нито се е осрамил, ами второ венчило се казва това, момчее! Не дай си боже! Повтория - казват старите, - неволия! Не е шега работа тяаа!... На, нищо и никаква женица, вчера дойде в къщата му, дето се казва, ама успя, съумя без оглавник, без спъвалка и без сушка сено да върже на ясла в къщи такова едно дърто и изпечено магаре като наш Петка, че прави му сметката по-нататък!......

Чудомир

"Пътнико, приятелю, да вървим заедно. Нощта е близо. Зверове дебнат наоколо. Пламъкът на огъня може да погасне... Нека запазим силите си, като поделим нощната стража.

Утре ни чака дълъг и уморителен път, но ако вървим заедно, ще го превърнем в радостен празник. Аз ще изпея за теб песента на твоята майка, и жена, и сестра. Ти ще разкажеш бащиното предание за героя и подвига.

Не настъпвай скорпиона и предупреди ме за усойницата. Пътнико, помни, че вървим към една планинска обител. Пътнико, бъди ми приятел!"

Агни Йога

Знам че мина Коледа, но попаднах на нещо много нежно и наивно, което ме очарова с искреността си:

Писмо до Дядо Коледа

Мили дядо Коледа,

всяка година с наближаването на Коледните празници си пожелавах различни неща-нова блузка,дънки или CD на някои изпълнител и честно казано тези подаръци ме правеха щастлива.Но тази година нещо в мен и в желанията ми се промени,тази година нямам онзи ентусиазъм изпълващ ме при украсяването на елхата както и нетърпението и любопитството за подаръците.Знам че последният път,когато ти писах е бил преди много години но тази година сърцето ми каза че трябва да напиша едно писмо до теб,едно писмо в което да излея всичките си чувства,които се налага да прикривам през ежедневието си.

Тази година Дядо Коледа искам само едно единствено нещо-искам да имам възможността да го обичам,защото той е човекът,който ме накара да бъда себе си и само с него чувствам че живея и дишам.И както всяка Коледа и миналата получих много SMS-и с пожелания за "Много здраве любов и късмет"-от трите изминалата година ме дари може би с най-хубавото-любовта,която открих в негово лице и сега когато чувствам тази любов искам само да успея да я съхраня и да бъда винаги до него...знам че може би това звучи като клише и се струва банално на теб и на хората около мен,но това е което искам и най-вече което чувствам...

Защото за една година аз постигнах много,открих себе си и открих че нещата,които са ме правели щастлива до сега в момента нямат значение за мен,...само той е важен и само мисълта за него е достатъчна да върне усмивката на лицето ми.

И сега точно в навечерието на Коледа знаейки че няма да мога да споделя празника с него искам да му кажа "Обичам те,Обичам те повече от себе си и от живота си дори и освен подаъка,който ще ти подаря ти вече имаш нещо много по-ценно-сърцето ми,то е твое и бие само за теб"!!

night_passion

-------------------------------------------------------------------------------- Облачето, част 12-та: Небесна разходка Облачето, всъщност беше момиче, ама не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така, че по-скоро беше момиче. Облачето си имаше мечта - то искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети далеч, далеч и високо, извън Царството на Ветровете. То казваше, че иска да пипне другите облачета, но тайничко пред себе си си признаваше, че най-много от всичко иска да лети и няма значение кога, как, накъде и докъде. Само да лети с Вятъра… Вятърът, който живееше в Царството на Ветровете и беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче, обаче знаеше това. Знаеше и много други неща, за които Облачето дори не подозираше. Даже се опитваше да научи Облачето на тях. Но, както може да се очаква от пухкавците дето кръстосват небето, то искаше просто да си лети с Вятъра и да не мисли за нищо друго, освен за игри и разходки. Вятърът винаги беше безкрайно търпелив с Облачето. Толкова безкрайно и неуморимо търпелив, че на Облачето понякога му се приискваше да види колко търпелив всъщност може да се окаже един Вятър. Добре, че беше страхливо и не смееше много-много да го дразни, че-е-е не се знае каква Буря можеше да докара на Царството, ако не бъде послушно. Макар и да знаеше, че Бурята е игра и Вятърът няма да нарани Облачето, то все пак внимаваше и слушаше… Слушаше ли казах? Ама вие сега да не си помислите, че Облачето е пораснало, станало е послушно и вече няма да прави пакости?! О, не, не, не, в никакъв случай не си мислете такива неща… Облачето слушаше само този Вятър и само когато бяха заедно на разходка, а в Царството си беше същият приказлив неуморим дърдорко… Вятърът водеше Облачето на разходка винаги когато не беше зает с важни небесни дела. Понякога се случваше Облачето да чака много много дни за една мъничка разходка и тогава се натъжаваше ужасно. Толкова ужасно, че чак се скриваше в някой ъгъл на Царството и мълчаливо плачеше. Вероятно по тази непривична за Царството тишина Вятърът разбираше, че има нещо, което не е наред, защото няма начин Облачето да мълчи току-тъй. Тогава и Вятърът се натъжаваше, ама съвсем малко и не го показваше, ама съвсем никак, за да не му се качват облачните мечтатели на главата. Всеки път, когато Вятърът водеше Облачето на разходка извън Царството на Ветровете, той го учеше на разни важни небесни неща. Караше го да намира обратния път към Царството, да наблюдава от високо обитателите му… Всякакви такива скучни неща. В началото Облачето се радваше на обясненията и ги слушаше с интерес, после му ставаше скучно и предпочиташе да си говори с небето и да мечтае… За какво мечтаеше ли? И то не знаеше точно… Представяше си как лети самичко и се разхожда сам-само извън Царството… Но всеки път, когато дръзнеше дори за миг да си помисли, че лети самичко, го побиваха тръпки от страх, толкова силни и ужасни, че чак крайчетата му се превръщаха в ледени висулки. Вятърът не казваше нищо… Един ден обаче, Вятърът бе по-настоятелен и обяснителен от друг път и Облачето разбра, че той знае за неговите тайни облачни мечти… Някак ги бе усетил… Вятърът бе решил да пусне Облачето само на разходка извън Царството на Ветровете. Е, не съвсем само, естествено, за да не вземе да се загуби… Но все пак, почти само. Вятърът щеше да лети около него, да го пази и напътства, води и направлява, да му помогне да си намери обратния път към Царството и най-вече … да му говори, за да не се чувства Облачето изоставено и нещастно. Изведнъж Облачето осъзна, че това е истинската му мечта – да бъде само с Небето, а Ветровете да му служат за опора и подкрепа. Облачето не можеше да си намери място от вълнение и притеснение. То, хем се радваше на решението на Вятъра, хем се страхуваше да го послуша и да тръгне без него. Но пък, за щастие беше свикнало всъщност вече да го слуша, а и знаеше, че Вятърът ще бъде там и няма да го изпусне от очи за нито един-единствен миг. И се съгласи. Съгласи се да се осмели да полети само извън Царството на Ветровете! „Че кой не би се съгласил, ще кажете вие, когато му предлагат да му подарят сбъдната мечта?”. Е, да, ама вие не знаете колко е страшно да си сам!!! Или поне Облачето си мислеше, че е много страшно да си сам. А и всички тези специални Вятърни приготовления и обяснения, търпението и всички други важни небесни неща… Облачето знаеше ли ги? Помнеше ли ги? Кой щеше да му помогне да бъде спокойно и търпеливо, за да покори простора? Вятърът, разбира се. Неговият си Вятър! Той му помогна с всички важни неща, които го притесняваха, така че да може да излети самичко и да лети високо и надалеч, да се любува на тишината, светлината, свободата и простора и дори да … забрави за Вятъра. Представяте ли си? Докато летеше Облачето забрави за Вятъра! Кой би си помислил, че на този малък палав пухкав страхливко толкова много ще му хареса да е сам, че чак ще забрави за Вятъра?!? Всъщност, Вятърът си го бе помислил и когато разбра, че това наистина се е случило, беше по-доволен и усмихнат от всякога. Но, по-важното обаче беше, че Вятърът не беше забравил за Облачето и го наблюдаваше внимателно къде ходи, какво прави и с кого си говори. И го оставяше да се забавлява. Намесваше се единствено, когато усещаше, че Облачето се е замечтало пак нанякъде и се е отнесло толкова, че нито знае накъде лети, нито поглежда назад към Царството. Това значеше, че е време Облачето да се прибира у дома и тогава Вятърът започваше да му говори и го връщаше обратно на сигурно място в Царството на Ветровете… -------------------------------------------------------------------------------- Облачето, част 13-та: Кой направи облаците Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там. Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго. Имаше, разбира се, дъждоносни облаци наоколо, но те не се брояха, защото с тях не можеше да се играе. Те правеха дъгата. И ако не беше така, ветровете нямаше да ги пускат да припарят до Царството, ама хич. Имаше и големи, пораснали облаци, но от тях, освен гръмотевици, друго не можеше да се очаква. Облачето не беше излизало от Царството. Никога преди. Но в този ден го направи! То реши, че вече е достатъчно пораснало, за да може да се разхожда из другите Царства и да търси други облачета, с които да си играе… Пораснало, всъщност не значи точно пораснало… Облачето вече знаеше, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен! А това, понякога значеше, че си пораснал. Ама само понякога. Само, когато на Облачето му харесваше да значи това. Облачето беше любопитно да научи има ли и други облачета и дали всички са като него. И тръгна на разходка да ги търси. И ги намери… Намери красиви и пухкави облачета, намери и не чак толкова красиви и пухкави… Намери добри облачета, намери и не чак толкова добри… Намери смели и безстрашни облачета, намери и не чак толкова смели и безстрашни… Намери търпеливи и уверени облачета, намери и не чак толкова търпеливи и уверени… Намери обикновени облачета, намери и не чак толкова обикновени… И докато ги откриваше, се чудеше от къде идват те всъщност! Кой прави облаците? Кой? В този ден, любопитството на Облачето го отведе до едно специално място, където… се правеха облаците… И Облачето разбра как се правят облаците! Разбра как е направено и то! Разбра, че облаците са направени от хиляди хиляди въздишки… Обикновените облаци бяха направени от обикновени въздишки, а необикновените облачета – от необикновени въздишки. Пухкавите нетърпеливковци бяха направени от въздишки от нетърпение, а сивите облаци – от въздишки от умора. Палавите любопитковци бяха направени от мечтателни въздишки, а красивите розови облачета – от влюбени въздишки. Ефирните тънки облачета бяха направени от въздишки на надежда, а дъждоносните – от въздишки на облекчение. … След разходката, Облачето се прибра в Царството на Ветровете, по-щастливо и доволно от всякога, защото разбра, че облаците се раждат такива каквито се раждат – малки, големи, бели, розови, сиви или дъждоносни, и не порасват. Никога! Разбра също, че един пухкав всезнайко не може да се превърне в сив скучен дъждоноско. А това значеше само едно: че Облачето винаги ще си остане такова, каквото си е: красиво, щастливо, розово, любопитно, пухкаво, нетърпеливо и влюбено! Е, това, разбира се, значеше и още нещо: че в Царството на Ветровете никога повече нямаше да бъде както е било преди Облачето да се роди! -------------------------------------------------------------------------------- Облачето, част 14-та: Облачето и птиците Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там. Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго. В Царството на ветровете, освен облачета и ветрове, имаше и други обитатели, които Облачето не познаваше…То се запозна с тях в един ден, който приличаше на всички дни преди него по това, че също като тях беше необикновен. В този ден, Облачето отново мечтаеше за разходка извън Царството, но почти не се осмеляваше да си го признае, защото неговият Вятър тогава не беше там. Облачето и преди се бе разхождало само, но Вятърът му го следваше близо, неотлъчно и осезаемо… А сега… Много е трудно хем да искаш нещо, ама много, хем да те е страх, макар и малко… Особено, ако си Облаче… Затова, когато Ветровете се събраха на съвет, за да решат дали отново да пуснат Облачето да се разхожда само извън Царството, то бе затаило дъх и не смееше дори да диша, да не би Ветровете да чуят учестеното му дишане и да решат, че е прекалено изплашено, за да излиза само… Облачето бе забравило, че ветровете винаги много добре знаеха как точно се чувства то и му разрешиха да отиде на разходка, след като то обеща да слуша непознатия Вятър, който щеше да го следва и пази. Облачето засия от щастие… Е, първо малко се изплаши, но сетне му мина… После се притесни, но му мина… Накрая се развълнува, но също му мина… … И съвсем накрая, като се върна в Царството искрено сияеше! Разходката бе пленителна, вдъхновителна, очарователна и неповторима, както винаги. При тази разходка Облачето се запозна с птиците – едни странни обитатели на Царството, които играеха с ветровете и понякога бяха толкова буйни и неукротими, че чак го плашеха. В Царството имаше всякакви птици – Ястреб, Орел, Сокол и … един Пуяк. Да, истински Пуяк! На тази разходка Облачето си спомни, че е виждало Сокола и преди. Нещо повече, Соколът се бе грижил за него при предишната му разходка, като и този път, Соколът обръщаше на Облачето повече внимание, отколкото обратното, но това си беше съвсем в реда на небесните неща… В този ден Облачето видя и Орела, който летеше далеч и високо над Царството. Завиждаше му малко, но съвсем добросърдечно и му се възхищаваше. След него видя и Ястреба. Облачето бе слушало за Ястреба и преди. То знаеше, че Ястребът е скорострелен и пронизващ и не беше съвсем сигурно дали иска да има нещо общо с него… То се страхуваше, че ноктите на Ястреба могат да разкъсат пухкавите му крайчета и затова много се изплаши, когато чу името си, изречено от Ястреба. Ястребът се оказа буйна и дръзка птица, но не и лоша… Най-впечатляваща за Облачето бе срещата му с Пуяка. Облачето не обичаше да се среща с глупави птици… А Пуякът се оказа доста глупава птица. Той си мислеше, че когато лети и подражава на орлите, соколите и ястребите, се превръща в орел, сокол или ястреб. Дори се беше постарал да се сдобие със същото оперение и окраска като тях, но глупостта му правеше така, че той да си остане пуяк завинаги. Първоначално Облачето се изплаши от пуяка, който крякаше и вдигаше нечуван шум и невиждана пушилка, но после, като разбра колко е глупав всъщност, на Облачето даже малко му дожаля за него… В този ден Облачето научи още един много важен урок. Разбра, че всеки /вятър, облак или птица/ е красив, такъв какъвто е и никой не е смешен с качествата, които има, а с тези, които се опитва да копира… -------------------------------------------------------------------------------- Облачето, част 15-та: Облачна тъга Полекичка лятото отминаваше и идваше есента. А след това си тръгна и тя… Царството на Ветровете променяше одеждите си с всеки изминал ден. Облачето обичаше да гледа Царството отгоре, да се любува и възхищава на цветовете на дрешките му. Царството се променяше и Облачето също се променяше… Беше минало много време от първата среща на Облачето с Вятъра и вече никой почти не си спомняше дали Облачето беше момиче или момичето - Облаче. Някои ветрове срещаха Облачето и го питаха: “Хей, момиченце, защо си тъжно?” Други пък срещаха момичето и му казваха: “Здравей, Облаче, как си днес?” На всички Облачето отговаряше: “Тъжно съм, защото слънцето си тръгна и взе цветовете със себе си!” При последната си разходка из Царството на Ветровете, Облачето гледаше от високо и не вярваше на очите си! Царството бе сиво, тъжно и тревожно. Нямаше и следа от сочното зелено лято, нито от веселата пъстроцветна есен. Царството сякаш плачеше. Това натъжи Облачето. А когато Облачето станеше тъжно, всичко наоколо потъваше в мъгла - сякаш стотици други облаци идваха, за да го утешат и да скрият сълзите му от Царството. /Ветровете не харесват тъжни Облачета, нали знаете/. Това беше много мило от тяхна страна, но от тях Облачето не виждаше малкото останали слънчеви лъчи и ставаше още по-тъжно. И се обвиваше в още по-гъста мъгла. Толкова гъста, че често се губеше в нея… И наставаше тишина… Най-тъжната тишина, която сте чували някога. Толкова тъжна и тиха, че чак не се чуваше. Обезпокоителна тишина… Толкова тиха и обезпокоителна, че чак на Ветровете им правеше впечатление, че с Облачето нещо не е наред. Тогава те идваха, раздухваха и разпръскваха мъглата, взимаха Облачето със себе си и го водеха някъде високо и далеч, в търсене на слънчевите лъчи. Не ги намираха… Но Облачето не се тевожеше. То знаеше, че трябва търпеливо да дочака слънчевите лъчи да доведат буйната и дръзка пролет, когато Царството щеше отново да облече своите прелестни одежди, в очакване на Облачето и неговите шумни и неспирни пакости и игри. --------------------------------------------------------------------------------

Седнал Генчо на масата, която жена му Димана била сложила преди да си легне, отпил от домашната Пърцуца и неволно се замислил. Неволно, защото не му се случвало често да мисли.

Просто никой не го изисквал от него.

Шефовете му не го искат. Нали ако се замисли, ще види, че тези 250лв заплата, които му плащат за това, че им води счетоводството, са една мижава част от сумата, която той им спестява от данъци. За какво му е да мисли?

Димана не го иска. Нали ако се замисли, ще му се стори подозрително, че всеки път като се обади вкъщи жена му пие кафе със съседа. Между другото като казах обади. Шефовете на Генчо са му забранили да телефонира от работа и са му дали телефон без шайба. Ама Генчо, хитър като депутат по време на избори, си носи апарат от вкъщи. Само да знаете колко е щастлив той, че всеки ден вътри шефовете си с един градски разговор. Винаги му се оправя настроението след дневното му обаждане до вкъщи. Какъв тарикат е само! За какво му е да мисли?

И 17годишната му дъщеря не го иска. Нали ако се замисли, ще усети, че спестените пари за следването й, голяма част от които бяха от продажбата на магарето (казваше се Пепа, въпреки че беше мъжко) барабар с каруцата, които Генчовия баща му беше завещал, и от 50-те декара ниви в Горно Уйно получени от майка му, oтдавна бяха изхарчени за парфуми, парцалки, обуща и за вечери в култовия за всички истински Българи клуб „О’Азис”! Добре че Сийка, кръстена на баба си Пена, си намери богат тъпкач и сега не й трябват повече татовите пари. Не че тях ги имаше. За какво му е да мисли?

И Генчо не го иска. Нали ако се замисли, ще осъзнае, че най-хубавото нещо, което му се бе случило от световното в САЩ’94 (не че се интересува от футбол, но нали всички се радваха), беше да срещне на улицата своя идол Слави Трифонов, от телевизията. Той, Слави, даже му казал и две, три думи: „Гледай къде ходиш, бе, капут!”. Така, по дружески! Толкова беше горд от тази среща. Не пропускаше предаване на Дългия от УчинДол, на Гласа на народа, на Явлението Трифонов, от телевизията. На Генчо му беше по-лесно някой друг да мисли вместо него и да му казва какво да прави. Именно тази роля за него играеше Великия Българин и Патриот Станислав Тодоров Трифонов. И не само за него. За какво му е да мисли.

Та седнал Генчо на масата, която жена му Димана била сложила преди да си легне, отпил от домашната Пърцуца и неволно се замислил. Неволно, защото не му се случвало често да мисли.

И не щеш ли, в Генчовото съзнание изплуваха 250-те лева заплата. „Ама как може аз да работя за тия пари, като само за последния месец шефа, таз свиня, има оборот от 75 хиляди по документи?”- рекъл си Генчо. „Утре ще поискам увеличение на заплатата.” Пийнал още една ракийка.

„Абе, аз като се обадя вкъщи, как така жената все пие кафе със съседа Добромир? Ми че тя мойта кафе не пие! А то и Добри не съм го виждал да пие друго освен ракия. Мамицата им ебах! Ще ме правят те на луд! Ша пият без мени! Ей сига, като отида да си лягам, ше и счупя главата на таз мойта усойница.” И пийна още една ракийка.

„Сийчето, пак ново палто си купила. Че от де тез пари? Аз нали й давам по левче на ден да си купи баничка от лафката в училище? Ей, много пестеливо това дете! Браво! Утре за награда ще й дам 50 стотинки повече. Да види, че и баща й е човек!”- казал гордо Генчо незнаейки, че точно в този момент неговата Сийка въртяла кръшното си дупе в БИАД на масата на десетина безврати юнака, окичени с десетки килограми от ценния жълт метал. Пийнал още една ракийка.

„Ей, днес Слави беше страшен! Невероятно предаване! И гостите и те бяха супер. Софи Маринова и Джони, за десети път! Много ги обичам. Пак празнувахме новата година на циганята!” Още една ракия се стече в стомаха на Генчо.

Мислейки си, Генчо не усети кога успя да изпие половината бутилка Джибровица. Кайсиева вече нямаше. Главата му се завъртя и той отиде да си легне. Нямаше сили да се кара с Димана, защото много му се спеше. „Утре ше и е*а майчето...”. Генчо заспа.

На сутринта се събуди както винаги в 5:30, за да се приготви за работа. Главата го цепеше ужасно. „Нема да пия повече.”- рече си както всяка сутрин той.

„Аз днес май трябваше да свърша някои неща? Кви ли бяха? Щом не се сещам, значи не са важни!”- каза си Генчо и се отправи към банята за да се приготви за поредния 12 часов работен ден.

От мен... Дедко

Очаквам Вашите коментари

Това е един автор, който ми направи впечатление - Светослав Пейчев Ало, Иване... Не, не съм Иван. Аз съм Слави. И живея като всеки средностатистически българин в малко панелно жилище - с жената, детето, кучето и котката. Животът ми си течеше еднообразен и сив, като блоковете около нас, докато един ден в кварталния супер не дойде нова продавачка. Щом я видях и хлътнах. Оказа се обаче, че и тя е семейна. След няколкоседмично колебание отхвърлихме скруполите си и се потопихме в греха. Още от началото се разбрахме, че нашата връзка ще е на чисто сексуална основа и че за никакви разводи нямя да говорим. Обещахме си да бъдем предпазливи и си разменихме телефонните номера. Аз всъщност й дадох номера на служебния си телефон, понеже жена ми е страшно ревнива и можеше да заподозре нещо... Обикновено се уговаряхме в магазина или по телефона и се срещахме по няколко пъти седмично, щом ни паднеше сгоден случай за това. Веднъж пак звъннах у тях, но най-неочаквано чух гласа на мъжа й: - Да, моля... Той трябваше да е на работа по това време и за мен гласът му бе пълна изненада. - Ало, Иване... ти ли си? - изсимулирах аз, за да замажа положението. - Имате грешка... - отвърна той и затвори. Разказах това на моята продавачка. Тя се засмя и каза да внимавам. Така фразата "Ало, Иване... " ни стана нещо като парола. Щом на телефона се окажеше мъжът й, аз започвах с "Ало, Иване... ", а той все ми обясняваше, че имам грешка и че там няма никакъв Иван. Така жена му разбираше, че я търся и при първа възможност ми се обаждаше. Той нищо не се досещаше и аз тайничко се надсмивах на наивността му. Една събота трябваше да отидем с приятели за риба, но времето се развали и се отказахме. Тъкмо се чудех какво да правя и телефонът звънна. Жена ми притича от другата стая, но аз вече бях посегнал към него и тя се спря като закована. - Да?... Ало?... - някой затаи дъх от другата страна. След миг колебание в слушалката прозвуча плътен баритон: - Ало, Иване...

Синият кон®

На Елка Няголова

НЕ ЧЕТЕШ ЛИ тези редове защото ти е скучно? И защото нямаш кураж да плеснеш живота зад врата и да му се изплезиш с усмивка? Не обичаш ли себе си? Не се ли мразиш по-не? Вярващ ли в Нещо, човече?

Кой съм аз,че да те питам ли?

Кой си ти, че да не те питам?

Добре, добре! Нека да не спорим, а да видим какво можем да направим заедно!

Аз съм тоя, със Синия кон! И какво от това ли? Ами, че аз имам Син кон! А ти какво имаш, "Мерцедес", "Ситроен", "Трабант"?! Глупости! Това са вещи без душа, а ти си беден като щурец но не го разбираш! Твоята кола аз мога да. я видя, да я пипна, дори да я покарам без усилие. Ти можеш ли да кажеш същото за мен? Можещ ли да яхнеш Синия ми кон? Не? Защото няма сини коне ли? Хайде, хайде! Няма да се лъжем я! Щом казвам, че имам, значи е така! Само че ти никога няма да го видиш, няма да го яхнеш и да препуснеш с него, докато не ми повярваш! О, ти не вярваш на измислици? Съжалявам те! Единственото истинско нещо край теб са измислиците! Когато разбереш и това, ще застанеш пред огледалото и ще си намигнеш! Ето пак питаш "Защо?" За-щото само щастливите хора си намигат сами в огледалото! Ясно? .

Да, да! Ще разкажа за коня!

Аз също някога бях малък и също като теб вече съм забравил това. но помня тръпчивия вкус на вишните от съседския двор и нежното ухание на лятната вечер, поръсена върху филията с лютеница, която винаги ядях вън, на улицата. Спомням си и първия път, когато при мен дойде Синият кон!

Родителите ми бяха скромни хора и работеха по цял ден, но от това, разбира се, не забогатявахме. Аз се шляех от сутрин до вечер из голямата и интересна тогава улица. Играех си с децата на моята възраст, белех колената и лактите си и за едно лято не ми стигаха три чифта сандали. По него време стотинките бяха велико нещо, но рядко се намираха по пътя. Сега ги подритваме с пренебрежение, защото не можем да си купим нищо с тях, но тогава с пет стотинки в ръката заставах горд и висок почти колкото тезгяха на кварталната сладкарница, си купувах една вафла. Обикновена вафла "София", толкова сладка и хрупкава, колкото едно простичко детско желание. Повярвайте, нямаше по-вкусен сладкиш на света от вафлата! Случваше се да намеря някоя монета на улицата и тогава бягах, колкото се може по-бързо, да не би да свършат вафлите, защото и това ставаше. Хората ядяха много вафли тогава и те бързо свършваха. Естествено родителите ми също купуваха разни лакомства от сладкарницата, понякога ми даваха и стотинки, но друго си е честно намерената на улицата монета! Пет стотинки за една вафла и това ми беше достатъчно!

През един горещ следобед, прекаран върху дървото на старата зарзала в казармата, тръгнах да се прибирам в къщи. Джобовете на късите ми панталони бяха пълни с кисели не узрели плодове, но аз ги дъвчех упорито и правех сметка за колко зарзали бих получил една димка от другите деца. Имаше и такива които се страхуваха да се катерят по дърветата. Улицата ни се намираше до градската казарма, чийто двор бе ограден от бодлива тел, през която лесно се мушкахме, защото бяхме малки. Често ходехме в този двор с парче конец, на края на което слагахме топче черна смола, Пускахме топчето в някоя от безбройните дупки по земята и почти винаги вадехме големи мъхнати паяци, залепнали за смолата. Затваряхме ги в празни кибритени кутийки и после ги освобождавахме по двойки. Паяците винаги се вчепкваха и започваха да се бият, а ние викахме в подкрепа на собствения паяк. Ставаше много весело!

Сега вървях бавно, защото бе ужасно горещо, а пред мен двама войника внимателно разтвориха бодливата тел и се провряха през нея. От джоба на единия изпадна монета и блесна на слънцето. Никой не я забеляза. Много често войниците се измъкваха така от казармата, за да си купуват цигари, вафли иди нещо за пиене. Години по-късно им направиха лавка на портала, но тогава я караха така. Понякога, щом ги хванеха и ги наказваха, защото нямаха право да напускат казармения двор, но те пак излизаха.

Очите ми залепнаха за монетата и аз веднага я вдигнах. Бяха двадесет стотинки, или цели четири вафли. Знаех, че храната на войниците никога не е достатъчна, виждал бях с каква загриженост си брояха стотинките и левчетата в сладкарницата, за да им стигнат за вафли и цигари, но аз намирах двадесет стотинки за пръв път. Какво трябваше да направя? Докато се чудех, войникът, от чийто джоб падна монетата, случайно се обърна и познах в него онзи войник, който се грижеше за хубавия кон в двора на казармата. Тоя кон имаше огромни топли очи, светложълта грива и ужасен синджир. вързан през двата му крака, за да не може да бяга. Често стоях и го гледах как пасе. Веднъж войникът бе ме качил на гърба на коня, без да го моля за това.

- Харесва ли ти? - запита той. - Подарявам ти го за пет минути!

Харесваше ми разбира се, а петте минути свършиха много бързо. Като ме свали, войникът каза, че най-красивото животно е конят.

- Ако толкова ти се иска - посъветва ме той, - измисли си един твой кон, но гледай да е различен от моя, за да не ги бъркаме! После го яхай и обикаляй света с него? Ще видиш колко хубаво е да си имаш кон!

Тогава не проумях, как може човек да има измислен кон, с който да препуска, на воля. Сега гледах отдалечаващите се фигури на войниците и изведнъж моят кон се появи пред мен! Познах го веднага, защото беше син, за да се различава от другите. Разбрах защо е дошъл и го яхнах на момента. Ди-и-й, конче! - извиках силно и той ме понесе към войниците. Когато ги настигнах, конят спря и аз протегнах ръката, в която държах намерената монета: - Батко, паднаха ти стотинките! Там, при оградата! Войниците се спогледаха мълчаливо, после й двамата като по команда извадиха по един тънък портфейл. Показаха ми снимки на техните деца, защото излезе, че и двамата били женени и някъде там далеч, по едно малко хлапе ги чакало и се учело да казва думата "Тати", Погалиха ме по главата и пъхнаха по едно левче в шепата ми. Цели два лева! Докато проумея какво се е случило, те си заминаха. След това много често яхах синия си кон и препусках от оградата до сладкарницата и обратно, за да купувам разни неща На войниците. Те винаги ми оставяха стотинки за благодарност, но аз гордо показвах двата лева и заявявах, че си имам достатъчно. След това лято започнах първи клас, а в края на годината свидетелството ми беше отлично. На следващото лято оградиха казармата с висока циментова стена, която Синият кон не можеше да прескочи.

В гимназията имах много гаджета, които водех на кино, а после в парка, за да ги целувам. Успехът ми сред момичетата бе два пъти по-голям, от тоя в бележника. Често развявах дългия си перчем, яхнал велосипед и почти бях забравил за Синия кон. Веднъж видях три момичета да си купуват захарен памук и очите ми залепнаха за едното, точно както някога за монетата от двадесет стотинки. Такова, момиче не бях срещал до сега. Не знам с какво се различаваше от останалите, но желанието да се запозная с него, превърна велосипеда в стария ми приятел, Синият кон, и аз се понесох към тях възможно най-бързо. Момичето вървеше по средата между двете си приятелки и държеше памука в ръка. Минавайки край тях се протегнах и отмъкнах бялата топка. Всичко стана почти мигновено и момичето дори не се усети. Стоеше с голямата пръчка в ръка и се пулеше учудено, а аз се смеех напред и хапвах от плячката. След няколко години запитах Синия кон, ще може ли да ни носи двамата с момичето, а той само се усмихна в знак на съгласие. Такива са те Сините коне, не казват нищо, но всичко знаят и правят най- доброто за стопаните си!

Когато сам вече имах деца и им разказвах приказки за Синия кон, се случи нещо страшно! Хората се разделиха на групи и застанаха едни срещу други. Започнаха да се замерят с омраза, като деца със снежни топки. Лъжата и кражбата завладяха душите на много българи и те се превърнаха в "червен", "син", "зелен" и не знам какъв още "електорат". На ден умираха повече, отколкото се раждаха и тия, които оцеляваха, мразеха себе си и всичко, наоколо, защото това бе цената на новия живот. В стремежа си към свобода, получена от парите, големите забравиха, че са били деца и са вярвали в приказки, малките изведнъж съзряха и вместо да мечтаят за приключения, замечтаха за пари и евтина удоволствия, а земята пресъхна. Тая плодородна и китна земя, хранила стотици поколения, изведнъж посивя и се сбръчка като старческа длан, ослепя без реките и езерата си. Глад и болести натиснаха човеци и добитък, а безверието изрита лъва от националния ни герб и Стана символ на гибелта на нацията.

Ужасно звучи, нали?

Ужасното е, че е истина! .

През лятото, в което единственото нещо, с което можехме да се гордеем пред другите държави бе футболът, си позволих да заведа жена си и децата си за една седмица на море. Времето бе прекрасно и всяка вечер дълго се разхождахме из крайбрежните алеи на курорта. От всички туристи ние, българите, бяхме най-малко, а в скъпите ресторанти и увеселителни заведения се мяркахме почти само като обслужващ персонал. През последната вечер преди да си тръгнем, от една пейка пред нас стана млада двойка англичани и прегърнати щастливо потънаха в мрака. На облегалката на пейката остана да виси черната кожена чантичка на мъжа. Погледнах въпросително жена си и тъжната и усмивка ми каза повече от всякакъв отговор. Децата ми също бяха забелязали забравената вещ и малкият отиде и я взе. Отворихме я. Освен паспорта и документите на мъжа, вътре лежаха триста четиридесет и пет английски лири. Достатъчно пари, за да прекараме поне десет дни комфортно, като чужденци, на нашия си български курорт.

- Това са почти по сто лева, за всеки ден от годината! - тихо промълви дъщеря ми.

- И можем да си купим много сладоледи "Делта"! - допълни малкият с детска надежда. Аз ги изгледах сериозно и запитах: - Нали съм ви разказвал за Синия кон? Питайте него какво да направите! Децата се спогледаха и въздъхнаха разочаровано. Синът ми взе чантичката, а дъщеря ми тръгна с него след англичаните. Тя учеше в езикова гимназия и знаеше как да се разбере с тях. След малко се върнаха с по една английска лира в ръцете. Мълчаха и не смееха да я сложат в джобовете си. Тогава Синият кон за пръв път ми прошепна нещо на ухото. Аз бързо извадих собствения си портфейл и от най-дълбоката преградка извадих ония две книжни левчета, които някога 6ях получил в подобна ситуация от войниците. Сега те бяха избелели, протъркани и почти без стойност, но аз гордо ги подарих на децата:

- Ако ги вземете, трябва да върнете лирите на англичаните!

- А не можем ли да запазим и левчето, и лирата? - из хитрува синът ми.

- Не! Или-едното, или другото! Изберете сами!

- Ние върнахме толкова лири, че сега за една ли? - изсмя се дъщеря ми и без колебание взе едното левче.

- Моето е по-хубаво! - взе синът ми и другото. После хукнаха да гонят англичаните. Забавиха се доста, а като се върнаха искрено съжаляваха, че не са ги намерили,

- Какви ли физиономии щяха да направят, като им върнем жалкото подаяние? - чудеше се дъщеря ми и размахваше банкнотата небрежно.

- Физиономии на булдоци! Те нали са английски! - твърдо

отвърна синът ми, чиито най-богати познания бяха предимно киноложки.

- Е, парите са си ваши, при това честно спечелени!" успокоих духовете аз. - Ако искате, ги похарчете, но знаете ли какво бих направил аз с тях?

Децата ме погледнаха въпросително. Взех двете банкноти от малкия и внимателно завих лева в лирата.

- Така се пази един лев! Нищо, че не можете да си купите и една вафла с него. . .

- Да, ама можем да си купим Син кон! - отвърна синът ми.

- Това вече съвсем почтено си го заслужихте! - нямаше как да не се съглася с него. И когато същата вечер децата ми както винаги си избраха най-малките и евтини шоколадчета от рецепцията на хотела, аз ги спрях решително. Отброих необходимите пари за връщането ни у дома на другия ден и по равно им разделих останалата сума.

- Сега, след като имате по едно левче за Синия кон, вече сте богати и можете да си купите от най-големите шоколади!

Децата се засмяха доволни, а по едно време синът ми застана пред мен и сериозно запита:

- Тате, защо да не пуснем Синия кон и на другите, дето са бедни? Така и те ще се радват и ще ядат големи шоколади като нас!

- Кой ти даде тази идея? Малкият хитро се усмихна, приближи и като сложи ръката си до ухото ми, прошепна тайнствено:

- Синият кон!

Може да не вярваш, но в този момент видях щастието! Видях блесналите от доброта очи на сина си и разбрах, че животът ми не е минал напразно. Имаше кой да яха Синия кон след мен и това ми стигаше!

А ти още ли не искаш да повярваш в измислиците?

Вярвай, моля те! Само те са ни останали!

Само те...

Красимир Бачков

quote]

Прекрасен е Благодаря

ШЕПОТ

19.01.1998

Издигаше се високо над заскрежената, забулена в смърчове поляна. Гледахме се очи в очи; никой не примигваше. Лъчите му оцветиха дъната на зениците ми така както силен взрив осветява високите скали… Може би се опитвах да го застрелям от упор, така както бях постъпвал хиляди пъти? Отнякъде се чу тихо шумолене, високите смърчове протегнаха ръцете си към слънцето, тъмни птици разкроиха небето над мен. Очите ми отразиха блясъка на смълчаното небе и го удавиха в земята.

Неми езера - под слънцето на самотата.

Беше студено и дъхът ми забулваше замръзналите клонки пред мен, а те блъскаха по шапката ми и се закачаха по кожената шуба с цвят на есенни листа - цвета на очите ми. Не знаех на къде вървя, въпреки че бусолата ми показваше точно посоката на вилата, където живеех сега - наследство от баба ми, тя все още се крепеше и можеше дори да бъде уютна през лятото: близо до морето - то често ме будеше нощем със странния си, някак подземен, зимен тътен. Той се чуваше някъде далече и дълбоко под скалата, на която бе постройката.

В такива нощи обичах да стоя в хола, пред малката камина, откъдето слушах пресипналия шепот на вятъра и тракането на голите клони наблизо, мислех си за света в мене и за щастието на самотата си… Разбира се, случваше се (особено лятно време) някой бухал да ме смути със самотните си викове, но това не се случваше често. А пък и по-често ме смущаваха хора…

Нещо черно изгрухтя пред мен. Нерезът бе на неповече от тридесет метра и очевидно вървеше срещу ми. Почувствах хлад; морето продължаваше да шуми, само дето шумът на вълните, врязващи се в скалистия бряг стана по-близък и по-ритмичен. Имаше нещо велико в този далечен тътен и то се отразяваше в малките очички до мен. Зеленикавият пламък на лятната лагуна угасна и се размъти като в бурна вода; нещо се промени, нещо не беше наред в тези очи. Косматата лавина ме блъсна силно и ме събори; жълтите зъби опариха лицето ми; чух плътта си и видях очите си - отразени в неговите.

Ето това не беше наред.

Аз не бях от този свят, разбрах го. Скочих енергично и се хванах за един не-много дебел клон. Нерезът започна да ме гледа странно докато свалях остатъка от дънките си - като по чудо се бях отървал със драскотината по бузата (или поне само нея усещах в момента).

Бялата ми плът ярко контрастираше на фона на обгърнатото с мъх дърво. Свечеряваше се. Сумрак обгърна високите дървета, вятърът почти спря. Подръпнах фалоса си - странно защо, той въобще не беше измръзнал, въпреки че ми беше хладно… Ръката ми механично извърши едно заучено движение; в този момент шопарът изгрухтя. Погледнах го отново в очите - странното ми отражение в тях бе придобило по-реални очертания…

Червеното зарево на залеза проблясваше между дългите борове; розове- ещото небе хвърли своите звезди върху черната земя - тя се раздвижи и отлетя нанякъде…

Останах сам на дървото. Полугол - полусвит на твърдата кора, размишлявах над това, което се случи. В мен се беше събудило нещо древно и велико, нещо забравено от света, от самотата ми: Аз обичах природата.

от Миленикс Лоерди

Мъртво море

Кап-кап, една порир друга малки сълзички бавно пълнят локвата вода, а тя расте ли расте...

Малко момиче седи високо над локвата на пуста скала. Гледа но нищо не вижда. Кап-кап, локвата расте ли расте.

Хей момиче какво ти е? Празният й поглед се премества в моята посока.

- Пак го разочаровах- чусе гласа й тихо и призрано. Премести погледа си отново към далечината, а сълзичките падат в тих летен порой.

Заприиждаха и други хора: мъже, жени на всякакви възрасти. Седнаха до момичето и също заплакаха. На тях им зададох същия въпрос:

- Какво ти е?

- Убиха сина ми.- отговаряха глухо едни.

- Жена ми ме напусна.- казваха други със свити души.

Локвата растевсе по бързо, потока от хора не спира. Момичето изплакато вече своите сълзи и на тяхно място плаче алени бисери. Локвата смуче я без милост жадно. Вече пораснала поглъща и последното което остана от момичето и другите хора...

Сега след безброй слънчеви цикли, отново се връщам на това място.

Локвата превърнала се е в море което наричат Мъртво море!

Автор: RumikoNR

hulite.net

Истинското име на един човек

В памет на човека Джимито,

чието истинско име беше Приятел

Това не е точно разказ. Или поне не е точно този разказ, който бих искал да напиша. Това е разказът, който написах...

Това не е разказ. Това е самата истина. Или поне истината, която се получи, а не тази, която бих искал да бъде. И все пак това е донякъде моята истина, макар да не ми харесва такава. Дай боже, да е и вашата истина, независимо дали ви харесва. В тази истина аз съм само страничен наблюдател, макар да ми се искаше да бъда и нещо повече - ако не главен герой, то поне второстепенен.

Главният герой се казва... Впрочем никой май вече не си спомня как се казва главният ми герой. Всички обаче му викаха Джимито. Като какъв да ви опиша Джимито? Както и да го направя, все ще има нещо субективно в това, дето уж е истина. За едни Джими беше просто кварталния пияница, който се разхождаше с любимата си плоска бутилка във вътрешния джоб на протърканото яке. За други беше бодигардът на стоматологията и хлебарницата в центъра на града, около които се навърташе най-често. За трети беше вечният критикар, за когото нямаше тема - табу. А за мен беше предрешен светец, пратен от небето, за да ни създава чувство за вина, когато постъпваме несправедливо към себеподобните си.

Джимито беше привързан към няколко неща, от които негова беше единствено плоската бутилчица с ракия-менте, в която някога, много отдавна, е имало марково уиски. Той надигаше ракията от време на време, или просто отливаше в пластмасовата чашка с кафе, с което го черпеха в хлебарницата. Впрочем това не беше почерпка, а отплата за помощта при пренасяне на тави с банички, каси с безалкохолно и т.н.

Джимито беше привързан и към самата хлебарница, без която животът му просто нямаше да е същият. А тази хлебарница съществуваше много отдавна, може би още от сътворението на света, поне в този му вид, в който го възприемаше нашият главен герой. През годините в нея се смениха много продавачки и какви ли не артикули хляб и закуски. Като че ли непроменен си остана само Джимито.

Най-големите му притеснения дойдоха с реституцията. Старите собственици си взеха хлебарницата и започнаха дълъг ремонт. Притесненията на Джимито се проявиха външно в по-усърдното надигане на бутилката. Само той си знае как се е молил на господ, в познатото му помещение да не се появи някой бутик, офис на фирма, или магазин за бяла техника. И накрая Бог явно склони пред молитвите му, защото след няколко месеца ремонт, без много шум магазинът отвори врати, зад които отново имаше лавици с банички, бюреци, кашкавалки и касетки с пухкав хляб. Новите продавачки се оказаха приятни млади момичета, които бързо свикнаха с Джимито, приеха без колебание помощта му, и го черпеха с някоя друга баничка и с кафе.

Докато траеше ремонтът, божият човек намираше утеха единствено в стоматологията в съседния вход до хлебарницата, която също беше реституирана. Зорко наблюдаваше кой влиза и кой излиза от сградата, размишлявайки и за нейната съдба.

Щастието на Джимито от факта, че отново има хлебарница, която да поддържа крехкото равновесие в живота му, обаче не продължи дълго. Един ден, около Нова година, господ прибра при себе си изстрадалата му душа. Сутринта двете хубави хлебарки, дошли да отворят магазина си, намериха пред вратата само плоската му бутилка с недоизпита ракия. А тялото на Джимито беше в съседния вход, замръзнало и сгърчено в нечовешкия студ. Смъртта на кварталния пияница, на божия човек, или както там го възприемат вашите сетива, на пръв поглед не се отрази особено на хората, пазаруващи в хлебарницата, нито на собствениците, нито на продавачките, а най-малко на пациентите на стоматологията. Повечето от тези, които го познаваха, рекоха само по едно "Бог да го прости". Казват, че погребението му било бедно и от към хора, и от към почести. Не обичам гробищата. Впрочем Джимито не беше безизвестен човек. Още на другия ден в криминалните хроники на местните вестници се появиха съобщения, че ни е напуснал бодигардът на стоматологията.

Някои разправят, че в гроба му заедно с ковчега близки приятели са поставили и плоското му шишенце с ракия, за да си отпива и в отвъдното. Не зная доколко това е вярно, но един ден сред съкварталците се понесе слух, че в някои по-студени и мрачни сутрини са виждали отново плоската бутилка на същото място, до вратата на хлебарницата, там където я е беше оставил Джимито, преди да намери смъртта си. В някои от слуховете ставаше дума и за чашка с още неизстинало кафе, която била намирана до шишето. Аз обаче не хващах вяра на тези слухове, тъй като бях заклет материалист, който е свикнал да възприема нещата само такива, каквито ги усеща със собствените си сетива.

Една мразовита утрин, обаче, възгледите ми за живота бяха разбити на хиляди малки дребни парченца, които повече не успях да слепя по познатия ми досега начин. Бях тръгнал за работа по-рано от обичайното. През нощта спах неспокойно, присънваха ми се кошмари, от които се събудих почти посред нощ изпотен, и само със смътния спомен за нещо странно, страшно и необичайно. Отбих се, както обикновено, до хлебарницата, за да си взема кафе в пластмасова чашка, но се оказа, че още е рано и е затворено. Бях увил шала си почти до очите, тъй като студът тази сутрин беше надминал дори себе си. Да не говорим за отвратителния вятър, който се опитваше да стопли студените си пръсти в бузите и челото ми.

Тъкмо се канех да си тръгна, когато с периферното си зрение зърнах нещо необичайно. Бутилката с преполовена ракия и чашката с кафе, от която се издигаше рехава пара. Наведох се и ги взех в ръце. Бяха съвсем истински и реални. Бутилката залепна със студенината си по лявата ми ръка, а кафето сгря десните ми пръсти. Огледах се наоколо, но не видях никого. През главата ми премина мисълта да опитам от двете питиета. За миг се преборих със страха, който ми крещеше "Недей!!", и вкусих от кафето.

Докато ароматната течност с лек привкус на евтин алкохол, потегли към гърлото ми, слухът ми долови сочна тютюнджийска кашлица зад гърба ми. Обърнах се рязко и го видях. Все едно никога не беше умирал, все едно не го бяха погребали. Той си беше, Джимито. Жив, живеничък. Пушеше цигара, стисната с шепа, а очите му ме гледаха усмихнато изпод прихлупената ушанка. Нещо ми говореше, но не можех да разбра какво. Думите му бяха точни и ясни, размесени от колоритните му псувни и попържни, но не разбирах нищо. Стоях вцепенен, с увиснало чене, с кафе в едната ръка, с ракия в другата, и не можех да откъсна поглед от него. Ни в клин, ни в ръкав, се почувствах неудобно, че съм му отнел питиетата и му ги подадох, опитвайки се да кажа нещо извинително, но май не се получи нищо смислено и членоразделно. Той захвърли фаса си в близката локва. Много ясно си спомням краткото свистене, с което огънчето на цигарата докосна водната повърхност. После Джимито пое от мен бутилката и чашата... И просто изчезна от очите ми. Стопи се като дим. Докато премигвах от новия шок, който преживя материалистическото ми съзнание, все още чувах заглъхващата му кашлица.

След преживяното не бях на себе си цял ден. Колегите ме гледаха странно, а началството ми удари една яростна критика за няколко отговорни ангажимента, които му бях провалил с разсеяността си. Тази нощ също не спах добре. Отново сънувах странни неща, които на сутринта вече бях забравил. Отново станах рано, и първата ми работа беше да отида до хлебарницата. Огледах трескаво прага на вратата, после площадката наоколо, всички первази, където е възможно да се поставят чаша с кафе, или бутилка с ракия... но нищо. Тъкмо обаче се наканих да си тръгна, мислейки си, че явно всичко от предната сутрин е било продължение на кошмарния ми сън, чух зад гърба си позната ми кашлица.

Обърнах се толкова рязко, че загубих равновесие, и за малко щях да падна. Пак беше той, Джимито. Подаваше ми бутилката с ракия и чашката с кафето. Фасът висеше на усмихнатите устни около небръснатото му лице и ме подканяше с поглед да ги взема. Преди да поема пластмасовата чашка, погледнах още веднъж към хлебарницата, за да се уверя, че още е затворено, и че не може точно оттук да е взел това горещо кафе. Когато взех и бутилката, той промълви: "Те вече са твои!". Този път съвсем ясно разбрах какво казва. Чух думите не с ушите и, те прозвучаха направо в трескавия ми мозък. След това Джимито отново изчезна. И усетих, че този път си отива завинаги.

Гаврътнах една солидна глътка от бутилката и в мен се разнесе приятна отмала с аромата на гроздова ракия. Залитайки, бавно тръгнах към службата. Този ден също не бях на себе си. Провалих една дълго готвена сделка на началството. Освен това ме обвиниха, че идвам пиян на работа и... ме уволниха. Не искам да говоря затова.

Не ми остана нищо друго, освен на следващата сутрин да се върна до хлебарницата, да седна до вратата, да отпия яка глътка от шишенцето на Джимито, и да псувам целия живот, началството, и всички наред. Сякаш имаше кой да ме чуе. Запалих цигара, и се закашлях, спомняйки си, че се каня да ги отказвам.

Когато се присегнах още веднъж да взема шишето с ракията, което беше до мен, напипах нещо меко. Беше ушанката на Джимито. Взех я и я сложих на главата си, тъй като студът беше сковал челото ми. Докато я нагласях, за да покрие по-плътно ушите ми, чух звънък момичешки глас: "Здрасти, Джими! Днес пак си подранил". Повдигнах глава. Беше едната от продавачките, която търсеше в чантата си ключовете за хлебарницата. Станах, усмихнах се, и я поздравих. Почувствах се по-добре и адски ми се припи кафе. Сякаш никога не бях умирал.

Стефан Бонев

27 февруари 2000 г.

Пловдив

творбата не е моя,но много ми хареса.Искам да подчертая,че авторката също се казва Стела,само дето е едва на 12 години

Ушите ми заглъхнаха... Не можех да те чуя повече... Не исках да те чувам никога повече.

Очите ми бяха затворени. Направих няколко опита да ги отворя,но уви... Тези опити бяха

безполезни. Всичко в мен беше спряло. Ти беше убила всичко. Аз пак бях сама... Не осъзнавах

какво става... Как стана... Просто вече нямах друг изход. Ти ме беше наранявала толкова

много пъти,че вече не усещах никаква болка... Реших да премахна жалкото си съществуване

от Земята,за да не преча повече на теб... И на всички останали.

Сама... Сама се оправях както винаги... Застанах в ъгъла на стаята си с нож в ръка...

Но преди да сложа край на себе си,пуснах любимата ни група... Очите ми се напълниха със

сълзи. Тези сълзи бавно се стичаха надолу по лицето ми. Тогава издълбах с ножа на ръката

си твоето име... Точно до него написах обичам те... Кръвта течеше. Аз не усещах нищо. Дори

не извиках когато се прободох. Всичко около мен стана червено. Сълзите ми падаха върху

думите... Реших да не се измъчвам повече и сложих край на себе си. Не ме болеше.

Изведнъж целият ми живот мина пред очите ми. Запитах се дали съм направила всичко,за да бъде

пълноценен той... Дали съм изживяла всичко,или съм изпуснала най-хубавото от него... Е,можех само

за секунди да отговоря. От живота ми не липсваше нищо. Щом те имах поне за малко като моя приятелка...

Като най-близкия ми човек...

Тогава,спокойна,може би и малко ядосана,аз полетях. Полетях в облаците. Гледах надолу как се отдалечавам

от стаята си... От момичето с кървавия нож... Живота ми беше свършил. Бях щастлива за 1-ви път от много време...

Нося се на крилата на спомените... Стоя в един затворен кръг.

Живея заради спомените. Те ме карат да се усмихвам.

Чудиш се как още съм жива? Как стоя на краката си,въпреки всичко?

Въпреки всичко,което ми се случи,въпреки хората,които ме нараниха

толкова силно... Хора,които аз продължавам да обичам.

Тъгата... Тя ми дава сили. Утехата... Сълзите. И болката.

Те ме направиха човек. Ако тях ги нямаше аз щях да съм

същата като вас... Злобна и гадна... Нямаше да зачитам

никого,щях да мисля само за себе.

Сега като се замисля малко се радвам,че не съм такава.

Че поех по правилния път,че научих какво е да обичаш,да

страдаш и да прощаваш.

Сбогом мои "приятели",отивам да търся щастието си при други

хора,които са като мен!

Обляна в кръв... Нарязана на парченца...

Това съм аз... Това е моята душа...

Аз... Хм... Какво значи това аз? Моето лице?

Моето тяло? Какво се крие зад мен? Кое?

Изгубих се... И незнам коя съм. Толкова много лица...

Различни лица. Тук съм една... Там друга.

Защо? Защо така се получи?

Съдбата ми заложи капан... И аз се хванах.

Сега се лутам. Изгубена в капана...

Чакам някой да ме спаси... Чаках... Никой не дойде.

Тогава се измъкнах сама... Продължих напред без да поглеждам назад...

Крещя... Усещам как гласните ми струни се разкъсват... Викам твоето име...

Те изчезват една по една...

Плача... От очите ми излизат кървави сълзи... Не стигнаха нормалните,не ти стигна

кръвта която пролях за теб,а сега ме караш да проливам още!

Блъскам стената... Цялата стана в кръв. Кожата върху кокалчетата ми се разкъса.

Толката дълбока рана... Кокалите ми лъснаха на слънчевата светлина. Залепих се.

Дръпнах пердето,но това беше грешка. Цялото стана червено... После изведнъж се запали

и изчезна.

Изкрещях отново... Но от устата ми не излезе никакъв звук. Какво? Това? Това ли беше края?

Не... Рабира се,че не. Ще се мъча още. Заслужавам го. Ти също го заслужаваш. Знам,че усещаш всичко.

Всичко,което си причинявам. Ние сме свързани.

[12:31:56 AM] ???????МИ/\ЕН??????? каза: а с каква цел ги пишеш?

[12:32:44 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да си изкарам яда

[12:33:33 AM] FoRsaKen AnGeL каза: а и до някъде..

[12:33:36 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да видя...

[12:33:42 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да си представя това..

[12:33:49 AM] FoRsaKen AnGeL каза: винаги съм мечтала

[12:33:53 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да си прережа вените

[12:33:59 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да направя нещо лудо

[12:34:05 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да чупя всичко около мен

[12:34:19 AM] FoRsaKen AnGeL каза: да крещя,докато гласът ми заглъхне...

[12:34:30 AM] FoRsaKen AnGeL каза: винаги съм искала да съм необикновена

[12:34:48 AM] FoRsaKen AnGeL каза: но аз съм част от "банда" простаци...

[12:34:59 AM] FoRsaKen AnGeL каза: простаци които следват някакви примери

[12:35:07 AM] FoRsaKen AnGeL каза: верни са на околността

[12:35:26 AM] FoRsaKen AnGeL каза: абе аз почнах да изпсихявам

[12:37:40 AM] FoRsaKen AnGeL каза: бахти всяко момиче мечтае да е някаква кукла барби

[12:37:43 AM] FoRsaKen AnGeL каза: мисс свят

[12:37:47 AM] FoRsaKen AnGeL каза: а аз...

[12:37:58 AM] FoRsaKen AnGeL каза: аз мечтая точно за обратното

[12:38:10 AM] FoRsaKen AnGeL каза: искам да съм някфа... и аз нз

[12:38:20 AM] FoRsaKen AnGeL каза: оф боже кви ги пиша

[12:38:26 AM] FoRsaKen AnGeL каза: аз полудявам ! :@

Приятели ли? Какви приятели? Аз вече нямам приятели...

Не ми и трябват... Те нараняват човек. Карат го да плаче без прична.

Причиняват болка,разруха... Не ми трябват такива приятели.

Вече имам само познати... Добри познати...

Те не могат да заместят приятелите... Но могат да ти осигурят смях,глъчка...

Ръка,подадена в тъмното... Не те карат да плачеш,да се чувстваш тъжна... Нямат причина...

Приятелите са едно голямо бреме... Непоносим товар за всеки човек. Товар,който хората носят на гърба си.

Но понякога този товар не издържа и избухва... Срива се... С него се срива и човек. Срива се цялата му психика.

Писна ми моята психика да не издържа... Да се срива. И слагам край на това.

Аз нямам приятели!!! Само добри познати!!!

-----------------------------------------------------------------

С бензин в кръвта!

Редактирано 6 юли 200719 г. от steellaA (преглед на промените)