Случка на улицата На Таня Генова Вървя по улицата и си подсвирквам. В ръцете ми се поклаща буркан с вода. Весело ми е. В аквариума ми ще има още една рибка. Тя е, може би, най-хубавата. Заглеждам се усмихната в червените й блестящи хриле. Край мен минават хора. Някои от тях поглеждат в буракана и се усмихват. Но други дори не го забелязват. Те са забързани за някъде. Но нищо! Аз не им се сърдя... Отнови си представих големия аквариум с много и различни риби. Неволно ми се поиска да погаля червената хубавица, да целуна подвижните й като ветрила хриле. Но изведнъж пред мен изскочи кученце - малко, пухкаво, с червени като пламъчета очички. То побягна към русо момиче. Не можах да устоя на силното си желание да го погледам отблизо, да му се порадвам. Затичах към него. Звън от счупено стъкло.Водата плъзва към нозете ми и ги близва. Рибката се мята и подскача, блъска красивото си тяло в студения цимент. Навеждам се безмълвна и я поемам в ръцете си. След миг тя лежи неподвижна в дланта ми. Хрилете й са спрели лудия си танц. Безбройните люспици по тялото й са погълнали блясъка си. Вървях по улицата. Сълзи се търкаляха по бузите ми. Край мен минаваха хора. Те не ме забелязваха, забързани за някъде. Никой не виждаше сълзите ми. Никой не ми съчувстваше. Стана ми още по-тъжно. Точно когато завивах зад ъгъла, пред мен изникна едно съвсем малко момиченце, което държеше една също така малка кукла. То видя зачервените ми очи, доближи се до мен и прошепна: - Защо плачеш, какичко? Да не си се загубила от мама? Тъжно ти е, че нямаш кукла? - И след като помълча малко, момиченцето докосна детската си длан до моята, повдигна се на пръсти и ми каза съвсем тихо: - Ако искаш, аз ще ти дам моята! Вземи я, какичко!!! Едва тогава като че се събудих от сън и погледнах към момиченнцето. То бе вперило погледа си в моето лице и сякаш се готвеше да заплаче заедно с мен. В този миг светлите му очи ми заприличаха на две сини малки аквариумчета със зелени водорасли и златни рибки. И още незасъхнали сълзите ми, аз се усмихнах: - В очите ти плуват рибки! Детето не ме разбра, но като видя, че се усмихвам, също се засмя. Хвана ме за ръка и ме задърпа: - Ела, какичко, ща ти покажа моето балонче. На него има нарисувано мече. И кофичката ще ти покажа! Ще ти дам и мидички... Заподскачах до малкото момиченце. Далече в съзнанието ми остана голямата улица, хората и мъртвата рибка. Сега аз вървях, усмихвах се на хората и денят ми се струваше голям и топъл като очите на детето. 13. 05. 1975 г. Петя Дубарова

Двете царства Там далеч - зад хиляди живи и мъртви води, когато слънцето плете своята златна кошница - живееше гора. Млада беше тя - млада и хубава. И дърветата й бяха млади. Само един стар бор стърчеше настрани и многото му очи - шишарките - стрелкаха сърдито тези, които вечер допираха стеблата си, шушнеха си нещо и не му позволяваха да спи. Друг път, когато младите ставаха твърде дръзки, бедният старик се чудеше накъде да се обърне, за да не гледа, но те - дърветата - нямат гръб като нас хората и накъдето и да се обърнеше, той чуваше тихите им думи, чувстваше нежният досег на смолистия им ствол. В тази гора живееха Той и Тя. Ех, че щастливо живееха! Тя беше малко по-ниска от него и когато вечер паднеше мрак, а луната не бързаше да изплува, той се навеждаше над нея. Другите дървета нищо не виждаха - беше тъмно, - но чуваха как пука младата му снага и неведнъж от нея падаше откършено клонче. Денем те цели часове се съзерцаваха и нали бяха близо, той протягаше зелена вейка към нея, но тя се дръпваше засрамено, че и двамата бяха млади, млади... Слънцето им беше обещало да ги венчае, когато падне първия сняг, а зимата беше така далече. Обичаха ги другите дървета, е, и малко им завиждаха. "Искам да ме обичаш както той нея" - нерядко казваше някоя малка хубавица, чувайки вечер своя любим да въздиша, потопен в размисли. "Ах, виж тя как го гледа! Колко го обича! А ти обичаш ли ме така?" - прошепваше друг и вперваше изпитателен поглед в своята любима. Тя трепваше и двамата задърпваха корените си, разклоняваха ги, мъчеха се да ги докоснат, защото под земята никой нищо не вижда. Но друго беше в долното царство - царството на корените. Тук няма слънце и златни мостове, няма светлина. Няма любопитни погледи на съседи, защото пръстта не е прозрачна като въздуха. Тя е влажна и тъмна, пълна с животворен сок, вода, топлина и истина. И в това царство живееха Неговият и Нейният корен - в царството на истината. "Ах! Колко си груб и брадясъл! Пиеш сок от моята пръст! Чуваш ли? Махни се!" "Не ме докосвай! Грозна си като коса на вещица!" - отвърщаше на обидата Неговият корен. Те трепереха, а пръстта се ронеше. Тя ставаше рехава като пясък. Но какво се случи тогава в горното царство? От някъде пристигнаха Бурята и Нощта. "Е-е-е! Горице-е-е!" - ревнаха те, а ехото уплашено заповтаря неистовия им смях. Дърветата изтръпнаха и станаха още по-зелени. "Сега ще се преборим! Чу-у-вате ли-и?" - викаха двете и запретваха черни лъкави! Стана страшно. Студени ветрове блъскаха земята. Заогъваха се дърветата, запукаха смолистите им тела. Но млади, силни бяха корените им. Дълбоко почиваха те в топлата почва. Запрегръщаха се Той и Тя, защото сега никой не ги гледаше, всеки мислеше за страшното. Единствен самотен беше старият бор. О, как геройски се мъчеше той да устои на вятъра, макар че снагата му - костелива и суха, отдавна бе загубила младежката си сила. А в царството на истината Нейният и Неговият корени не знаеха нищо за Бурята и Нощта. Те отдавна бяха престанали да се интересуват от своите надземни части... "Грозна и глупава..." "Крадец! Ти дишаш моя въздух, пиеш моята влага!" Те съскаха и се задъхваха, а пръстта скриптеше между тях, ронеше се. "Дръж се здраво за мене! Не гледай!" - шепнеше Той. "Страх ме е! Сякаш това е последната ни нощ!" - отвръщаше Тя. "Но ние сме млади. Ние трябва да живеем!" "Не чувствам корена си! Защо пръстта под нас се рони? Аз падам! Помощ!" Той протегна зелени клони към нея. Ех, как напрягаше мъжките си сили да я задържи, но усети, че земята под него се рони, той се разлюля и двамата, млади и хубави, паднаха върху тревата. "А-а-а-а!" - извика Нощта. Тя бе победена! Повлече черна опашка на запад! Дълго се кикоти Бурята, пияна от своята победа, събра ветровете си и омаломощените си светкавици и се повлече към небето да отпирува победата. Слънцето отново изплете своята светла кошница. Страшното беше отминало. Дърветата отвориха очи шишарки, заоглеждаха се уплашени, треперещи. И чудо - върху цветната поляна лежаха мъртви Тя и Той, а до изтръгнатите им корени зееха като кладенци две черни дупки. А някъде към края на гората уморен, задъхан, с измачкани иглички, стоеше старият бор и шишарките му очи сякаш бяха пораснали за една нощ. А може би той ги бе разширил от ужас. Мълчаха дърветата, мигаха с ресници - борови иглички: "Той беше стар и самотен, а оцеля. А те - какво се случи с тях, - те бяха млади, обичаха се" - мислеха си те. "Ех, деца мои!" - прошепна старецът и по сбръчкания му ствол се затъркаляха една след друга мътни капки. "Млади бяха! Млади и хубави! Но в корените, в корените е истината, там долу, откъдето тръгваме ние нагоре - към свотлото!" Затрепераха дърветата - и как се мъчеха да докоснат под земята корените си! А земята - търпелива и благородна, - може би всичко би изтърпяла, отново би дала живот на двата корена, но там, долу, е царството на топлината, радостта и истината... Петя Дубарова

Детството-лято (Импресия) Преплетоха се дните ми в гора. Заплете ги щастието като пъстър конец, разлюля ги. Пак съм с моето лято. Аз помня как целувах раменете му, солено от море и вятър, и го изпращах тъжна и няма. Помня как го изпиха облаци и го отнесоха. Но сега е тук. Ръцете му ме парят като сол. Косата му пляска върху гърба ми като уплашен гларус и всеки неин косъм е сякаш златна струна от китара. То ме дръпна нанякъде. Къде? И изведнъж разтварям широко зеници. Та това е детството, моето детство. Моето мило момиче, което доскоро притежавах изцяло. Как чудно се е преляло в образа на лятото. И аз хуквам след него. Роклята плющи върху бедрата ми. Ветрове нахлуват в очите ми и ги близват със солена хлад. Накъде? Да играем. Този присмехулник вятърът още не е издухал тебеширените очертания на нашата куцанка. Ето - мацата като малка скоклива птичка подскача в нозете ми. Някой мушва в ръцете ми кукла и пръстите няма да се уморят да решат изкуствените коси. Но за миг затварям очи... Къде е лятото? Къде е моето детство? И каква е тази кукла в ръцете ми? Та преди малко аз играх с нея. Скачах боса по асфалта и ми пареше горещината му. Ха-ха-ха! Изведнъж ме грабва друго лято. То ме отнася към Лунапарка. Аз ще отида, за да отнеса светлината му в очите си и спомена за смях, колички, китари и момчета. Ще се върна късно вечерта и дълго топъл прах от усмивки и песни ще лепне в косите ми. Но внезапно пред мен изскача онази същата пъстропола палавница, с която играх. Тя се смее и шепне на ухото ми как е намерила морска мида. С кого да ида? С нея ли - да тичам по брега и вълните като мокри кученца да се гушат в нозете ми. Дали пък с това ново лято, което се появи за мен сега?! То шушне в ушите ми тайни и аз чувствувам как китарата заиграва в ръцете ми. То винаги ме докосва леко, когато щастливи влюбени двойки минават край нас и нещо си шепнат. И обеща ми този Лунапарк да бъде мой. С кого да ида? На кого да споделя своите малки тайни? На моята малка приятелка или на тази, която ме гледа в очите и има нещо странно и омайващо? С кого да ида?... Петя Дубарова

На Румен (Импресия) Слънцето залезе - голямо и червено като презряла смокиня. Тъжно ми е. Някой почуква на прозореца. Поглеждам. Един лунен лъч трепери, трепери и ми шепне нещо развълнуван. Протягам към него ръце и той ме близва с неонов език, кротко и доверчиво като коте. Едно мило листенце се отронва, допира челце до стъклото и изчезва надолу, бяло и светло като лунно петънце. "Ела, ела!" - шепнат ми високите улични лампи. Отнякъде долита вятър - смел и силен като морски ястреб, и бутва с гърди вратата на дома ми. Излизам. О, колко е светло! Затичвам по топъл асфалтен килим. Стотинките изскачат от джоба ми и се разпиляват със звън, като блестящи камъчета. Засмиват се лампите! Засмива се и младежкия дом, та чак очите му се наливат със светли сълзи от смях. Засмиват се блоковете и стъклата на прозорците им треперят, треперят, сякаш ей сега ще се отронят и ще се разпръснат долу като прозрачни бучки захар. От ъгъла изскача червена лека кола. Тя удря спирачки на метър от мене. Чичкото е готов да ми се скара, но аз го гледам и виновно се усмихвам. Усмихва се и той, смига ми и колата като червена лястовица продължава надолу. Сливам се с хората. Червената ми рокля се губи сред хилядоцветната тълпа. Шумно е. Мъже и жени със спокойни очи, изморени ръци и топли коси се разминават, усмихват се, говорят нещо. Щастливи са. Лятната вечер ги обгръща със светли ветрове. Открадва им мисълта за тревогите през работния ден, изпива синята сянка на умората им. Момчета и момичета се връщат от светлия Лунапарк, отнасят в очите си красотата му. Отнякъде изскача куче - голямо, гордо. Не поглежда никого. Как ми се иска в този миг да видя морето. Забързвам нататък... Морето тази нощ ми заприличва на огромна вълшебна чиния, в която се разлива синьо вино. Заставам на брега. Една топла вълна като мокро кученце се мушва между нозете ми. Пясъкът ме дърпа във водата. О, как желая да се изкъпя. Сякаш разбрала моето желание, роклята ми затреперва, заплясква по бедрата ми, сякаш ме моли да не я намокря. Но това ми е невъзможно. Аз затварям очи и се хвърлям във водата. О, колко е топло! Вълните възсядат раменете ми, гушат се в косите ми. Аз пляскам с ръце и крака, в отворената ми уста нагорчава приятно солта... Когато излизам на брега, от косите, лицето, ръцете и роклята ми се стича водата. Ами сега? Как ще се върна в къщи? Как не си помислих за това по-рано? Става ми студено. А пясъците се смеят, смеят се вълните, смее се цялото море. Не усещам как и аз се засмивам през сълзи. "Ще спиш тук при нас" - казват пясъците и ми правят чудесно пясъчно легло. "Не мога, пясъци!" - прошепвам тихо. Загребвам с шепи, допирам влажни от солта устни. Вятърът го грабва и го пръсва. "Довиждане, море!" - извиквам и гласът ми потъва в развълнуваните води, а мократа ми рокля отново затреперва, но този път за поздрав. "Довиждане, довиждане" - пробълбуква морето Петя Дубарова

Изпит

Николай Хайтов

ЗА ЕДНО кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година - само да дялам, две години - да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор - даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш - пълнят я с вода. Капне ли капка - оставаш си чирак, не капне ли - опасват ти майсторски пояс и си готов майстор.

Тоя изпит беше тежък, на какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!

Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бях завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това се беше алъш-веришът, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари - нямаше какво да се яде. Баща ми - стар и болен - работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.

Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: "Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти. Можеш ли?"

- Мога! Защо да не мога?

- Триста оки и да се огребва?

- Триста оки и да се огребва!

- Започвай - заръча ми Сулю. - На Костадиновден я искам вкъщи!

За пари не отвори и дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки до събира, хем като се наведеш - да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки - трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.

Отивам при баща си и го питам:

- Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?

- Ако си майстор - вика баща ми, - ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!

Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат - точно! Колкото широка, толкоз и висока - чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка - може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни - право в Хамбердере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите - ето ти стопанина. Като видя кацата - зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефа и се намръщи.

- Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите й не струват!… Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?

- Като слезеш в града - викам на Сулю, - купи си обръчи и ме викай да ги сложа, а сега - карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!

- Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.

Докато се разправяме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира - събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!

- Бре-ей, каква каца! Ама, че кацище! Ако беха обръчите железни - еша си нямаше да има!

Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.

- Тия лескови обърчета - вика му ходжата, - ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника - пак добре!

Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.

- Като ни гледаш помаци - вика ми ходжата, - да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите й останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей сегичка!

Хванаха ме дяволите:

- Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите - халал да ви джумбуша, ако ли останат здрави - хубаво да знаеш: ще те обръсна!

- Обръсни ме! - каза ходжата.

Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:

- Оттук надолу камък ако се претърколи, става на парчета - камо ли каца. От кацата му няма да остане - вика - и треска!

- Добре - казвам. - Дайте ми вода!

Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: "Бог да прости хубавата каца!" Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно "бу-ум!" и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.

Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от отсрещните махали: "Кацата отиде, каца-та-а-а-а!" "Цяла, значи, е кацата" - мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца, и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: "ба-а-ам!" Подрипне към отсрещния: "бу-ум!" Засуче я водата към скалата: "дум-дум" - топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю - пара започна да излиза от главата - шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.

- Лягай да те бръсна! - викам на ходжата.

- Не барай ходжовата брада! - замоли се Кара Сулю. - Двойно ще ти платя! Няма ли брада - няма ходжа!

- Да е мислил ходжата одеве! Дайте бръснач!

Нямало бръснач.

- Донесете ми ножица!

Обадиха се агаларите:

- Тройно ще ти платим кацата! Недей!

- И петорно да ми я платите - от брадата на ходжата се не отказвам.

Хванаха се двама-трима за ножовете:

- Назад!

Писнаха жените и децата - ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.

- На трески ще ви нацепя!

Сега като приказвам - става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава - пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!

- Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!

Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли, гърмеше: "ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!" Хората - накачили се на дуварите и покривите - гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.

- Майсторе, стига бе!

А като видя, че дялнах и последните косми - хвана си лицето в ръцете и - заплака:

- Немате си вече ходжа! Немаме си ходжа!

Качих се на мулето и тръгнах:

- Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!

Никой не рече нито "сбогом", нито "със здраве".

Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде ума чак като наближих село. Баща ми - стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? - не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.

Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма "добре дошъл", "добре заварил".

- Продаде ли кацата?

- Не!

- Защо?

Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.

- Лягай на земята! - вика баща ми. - Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!

Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми зхавана да ме чука с палицата по дебелото отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.

- Ставай - казва, - главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата - аферим! - И ме целуна. - Мъж си! Тая есен - казва - ще те годим!

- А пари? - вика мама.

- Има ли майсторлък - вика баща ми, - парите сами ще дойдат.

Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.

- Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще я платят, само да си я изтеглиш от вира!

Преди още да наближа Хамбардере - чувам: "ба-ам, бу-ум!" - бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.

- Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем мигнем.

Хвани я, но как? Хамбардере - девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!

- Давайте - казвам - въже!

Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.

За спускането - спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи, хем ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно, няма ли! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша - няма дъно! Викнах да ме изтеглят - не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: "Лию, връщай се, тия зян ще те направят!" Другият ми шушне: "По-добре смърт, отколкото срам!" Рекох: "Втория ще слушам", и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водата, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.

Кацата кръжи с водата и аха-а - вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата - замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените - имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.

Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата - напила се с вода - станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.

- Теглете бре!

- Не можем! - чува се отгоре. - Тежко!

Потеглиха още педя и половина и спряха. Събраха сили и потеглиха отново, но на две-три педи от водата пак спряха. Погледнах нагоре да видя какво става и тогава забелязах, че въжето, както се е трило на козирката на скалата, до половината се протрило. Пукат вървите, вися, дето се вика, на косъм. "Айде, Лию, да те видиме сега какво ще правиш? Ако пуснеш кацата, ония могат да те вдигнат и тогава ще е добре, но ако въжето се скъса и паднеш във водата сам, без каца?… Ако пък висиш с каца, тогава пък е сигурно, че въжето ще се скъса и ти ще се намериш във водата."

"С кацата или без нея? Решавай! Решавай, че вървите се късат!" Реших: "Ще се държа за кацата." И се развиках:

- Донесете друго въже, че това се е протрило! Бързайте, че отидох!

Разшаваха се горе и един тръгна към село за въже. Ала да знаеш само как вървеше? Ба-ав-но, като буболечка, а пред очите ми на метър и нещо вървите пукаха една след друга. Докато да извикам, че падам - намерих се във водата. Натопи ми се главата, плясна пяна в очите ми, ала кацата не пуснах. Горе взеха да викат:

- Удави се, удави се!

Но видяла, че изплавах заедно с кацата, и завикаха отново:

- Жив е, жив е! Тичайте за въже!

Докато да дойдат с въжето, каквото се е преживяло във водовърта, да се не случва нито на приятел, нито на враг! Кацата мазна, държа я едвам, на това отгоре, разиграла я водата, та се мята като бесна! Хакне се в единия бряг, а че литне към обратния и не гледа дали няма ръцете ми да се пречукат. А удари ли ме в ръцете - водовърта ще ме лапне на една глътка: усещам я водната бургия как в джендема й се ще да ме забие. По едно време дойде ми на ум да възседна кацата, за да мога да я управлявам. Сетни сили дето имах, криво-ляво ги събрах, възседнах я и се понесох върху тая бесна каца, на това отгоре и без гащи.

Гракнаха сто гърла: "Аферим!" и "Ашколсун!", и тогава чак видях, че по двата бряга на реката сума свят се е събрал. Едно ме тровеше, докато стисках с краката разигралата се каца: дали обръчите ще остискат? Дали няма да се скъсат баш когато е най-страшното? "Чумберчета мили, баюви - замолих се, - дръжте се и ма спасявайте!"

Хем се молех, хем и стисках, и работех с краката. Фукне ли кацата към брега, аз протягам краката и вместо да се блъснат кацата с камъка, блъснат се камъка и мойте крака се връщат във водата. Най-сетне донесоха въжете и ги спуснаха. Вързах с едното кацата, а с другото и себе си - как ги вързах, аз си зная - и тогава се провикнах:

- Тегли-и!

Изтеглих кацата. След нея - и мене. Ходилата ми - в кръв. Кожата по коленете ми - обелена. Дадоха ми гащи, качих се на един катър и - хайде в Хамбардере. Един ми води мулето за оглавника, като на хаджия, а зад мене текнала върволица от стари и млади - краят й не може да си види. Влачат и кацата. Настаниха я агаларите в двора на джамията и обявиха:

- Селска ще бъде, тука ще седи!

Питат ме дали съм съгласен.

- Съгласен съм при едно условие: да се покачи на кацата Кара Сулю и три пъти пред събралите се хора да извика, че дървените обръчи са по-добри.

Качи се Кара Сулю и не само извика, ами и от него си притури:

- Селяни, млади и стари, ако майстор ги направи, дървените обръчи са най-добри! Дървените обръчи са най-добри!

Платиха ми кацата, на това отгоре дадоха ми вълна, мед и восък, та се събраха три товара за една нищо и никаква дънеста каца. Като ме видя баща ми с товара и му разправих защо съм в чужди гащи, очите ми ей такива се опулиха.

След това тръгнаха мераклиите един след друг каци да им правя, разви се алъш-веришът, аман казах от мющерии и от пари. Стари майстори хората прекрачваха и при мене идваха, ако че имаше тогава майстори в тоя край повече над сто и двайсет!

Сто и двайсет, ала никой не беше яздил бесна каца в Хамбардере и беше стригал ходжа.

В Пирин Хубава е нашата Пирин планина! Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг; какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости! Лете по ония ти широки пасбища пъплят вакли стада, мучат гойни крави, цвилят лъскаво-влакнести коне, пуснати на свобода; а овчарският кавал пищи някъде, та огла-щава долини и усои и весели цяла планина... А бистри хладни поточета весело скачат от стръмните урви, лъкатушат из миризливите долини и сладко, сладко шумят, сякаш че пеят нещо... Качиш ли се, хе, там на снежния връх, дето се въвира в небето, то ще видиш надалеко и нашироко други долини и планини; и Струма, и Вардар, и красните картини на Македония; а на юг върховете светогорски, зад тях - Бяло море; а погледнеш ли нагоре - ще видиш бога!... Хубава е, хубава е пустата Ирин-Пирин! Но ние ще й идем на гости зимъска, когато са страшни нейните зимни веявици, нейните снежни бури и фъртуни. Те бучат като ад и засипват пътища и долове с дебели преспи. Тя тогава прилича на едно гробно царство. А гладни глутници вълци сноват по белия сняг и очите им светят в нощната тъмнота. Тежко на пътника, който се е изгубил ноще из тая планина при такава буря! То го кажи през една такава нощ (беше тъкмо срещу Коледа), в планинското село Р... дядовата Лазкова челяд очакваше нетърпеливо Климе. Защото Климе, Лазков син, беше отишъл през деня в Мелник да търгува и да накупи премени за майка, за млада булка и за двегодишното си дете, та трябваше да се завърне най-късно привечер, а ето вече мръкна хубаво, пада нощ, а него го няма. А как грозно и страшно фучи навън фъртуната. Тя удря в прозореца, хлопа на вратата, раздигва ръжаницата от покрива... сякаш разбойници нападнали на хижата и искат да влязат вътре. А на домашните се свиват сърцата от страх и безпокойство. Булката слухти при всяко удряне на прозорчето не ще ли бъде това Климе. Но не, Климе не иде и все фъртуната пее навън. Но как е тъмно, боже! Детето, положено при огъня, дето ври котлето с коледната гостба, се плаши от шума и заплаква от час на час. - Мълчи, мама, мълчи. Тате ще дойде да ти донесе червени буйки - котка го майка му. То млъква при тия думи, обръща към майка си очички пълни с щастие и сълзи, и пита: - Тате? Буйки?... - Буйки, буйки, Гачко, на, тате иде... И тя му посочва към вратата, която пращи от вятъра. И въздиша. Въздиша и дядо Лазко в къта, сгърбен под товара на годините и на тежки мисли. Мисли той за Климе и пъшка глухо, защото не на добро е това бавене. Планината е пълна с гад, нощта е страховита, халата не престая... Оная зима вълци нали изядоха Горановия ратай край самото село, а преспи засипаха трима души... Та и кръвопийци не липсват тъдява... пусто турско!... И Лазко преглъща страховете си и не смее да охне извисоко да не уплаши снахата и детето, които плачат. - Какво хленчите вий там? - съди ги той намусено, а в гърдите му се задънил камък, и хъ-хъ... да заплаче и той с глас... Вратата се бутна и се отвори. Всички трепнаха. Влезе баба Лазковица; тя се връщаше от църква; ходила бе да запали свещица пред свети Мина да покрие Климе. - Няма ли го още? - попита тя плахо, като изгледа стаята. Вместо отговор булката заплака. - Боже мили, къде остана това момче? -пъшка бабата и отива пред щампицата, дето гори кандилце. И се кръсти пак. А котлето с коледната гостба ври на огъня весело. Но го забравили. Полунощ приближи. Никой не мигнува. Огънят хвана да гасне; котлето млъкна. Вратникът стои все отворен към полето, защото къщата е на края. Фъртуната навън вие и сякаш и вълците вият там. И студени тръпки пълзят по кожата на всички. Боже, боже, какъв бъдни вечер! Климе е изгубил пътя, веявиците засипали всичко: и долове, и рътлини, и пътища, и поля. Вчера остави селото по хубаво време, а сега?... Цели часове той се скита из Пирин планина и не знае къде се намира, накъде отива, какво ще срещне. Разбрал е той само едно: че далеко, далеко е сега от селото си, в непознати планински пущинаци, в царството на лютите зверове и на гибелта. Нощта е видела от снега, но окото му нищо питомно, нищо, което да наумява за човека, за живота, не види: ни колиба, ни село, ни егрек да се светне, дето да се подслони. Селото му е в падина: и да бъде близко, той няма да го види. Планината навред пуста, бяла, страшна. Сякаш мъртвец, покрит с бяла плащаница. Но къде отива? Той върви напосока, само да не замръзне... Фъртуната го бие в гърба и плаче зад него, и пищи, и фучи, като юди на самодивско хорище. И Климе върви напред, напред, напред, и пущинакът става все по-безкраен и по-гибелен. Той знае, че домашните му сега го чакат и се кахърят... Боже, дали ще бъда пак жив да ги видя? Но кой излазя жив из такава пропаст? Той чувствува, че вкочанясва, че скоро ще затъне и остане в ня коя пряспа и никой не ще да знае де е неговият гроб. А булката и Гачко!... Фъртуната изпищя страшно и прекъсна размишленията му. Внезапно той зърна в полумрака много черни сенки, които вървяха безшумно по снега. Какво е това? Вълци! Те са цяла сган и идат към дясната му страна, вият... Той хукна, гладната глутница бързишката го подири с диви вияния... Колко време търча, той не помни... Пред него беше все голо, все пусто, все снежна поляна. Веднага Климе видя, че отпреде му се замярка нещо, светли точки лъскаха и го присрещаха: дружината беше пратила един отряд да му затвори пътя... Климе видя страшна, неминуема смърт... Тогава хукна пак, като обезумял, наляво, по нова посока, из някакво стръмнище надолу, и вълците след него... Той се дваж сплита в пояса си, който се влечеше, и пада. Кога се озова в дола, Климе видя с радост, че влазя в някакво село... Кое е, помашко ли е, християнско ли е - той не мисли, защото глутницата го погна и там. Тя иде по петите му... Той се мръдна в една вратня, която, види се, фъртуната бе отворила, и се затече към прозорчето, що още светеше. И вълците след него. Климе бутна грубо вратата и влезе в непозната къща. Той въздъхна: видя българска, християнска къща и куностаса, и пред него кандилце... Огънят едвам блещукаше и тлееше още. Из сянката скокнаха някакви хора... Той се озърна учуден. Къде се намира той? Изведнаж Климе позна, че е у дома си. Привидението бе напътило лутанията му към тяхното село, към тяхната къща, когато той мислеше, че съвсем на друга посока ударил. - Тате! Булка! Ставайте! - викаше той, като сваляше торбата с коледните премени. Те изкрещяха всички като луди и го прегърнаха. - Синко, къде се губи в тая голяма буря? - шъпне старецът несъзнателно и плаче като дете. - Бурята голяма, но господ е още по-голям, тате... Хай стегнете се, да вървим на черква. Не чувате ли? Клепалото бие. В същий миг, при едно утихване на вятъра, чу се клепалото. Христос се беше родил. Скоро щастливата челяд излезе и се запъти към божия храм. А котлето с кървавицата пак весело закъкра на oгъня!... 1889 г. Иван Вазов

българска класика | Иван Вазов

ПЕЙЗАЖ

Тая зима, през няколкото й по-малко лоши дни, аз подир пладне избирах си място за разходка ломското шосе. Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица от двата пола, които се срещат и разменят учтиви усмивки, светски поклони и безчислени шапкоснимания, че много ще се измами, ако си помисли, че това шосе притежава подобна привлекателност. От всичките друмища, които като жълти кордели се изтакат от София по всички посоки на зеленото й поле, ломското шосе е сравнително най-глухо и пренебрегнато от столичните жители. За разходка те предпочитат шосетата, що тръгват към изток и юг от столицата. Само селяните го оживяват: техните шумни дружини всеки четвъртък се точат в живописни върволици за пазара в столицата.

Но тоя недостатък богато се възнаграждава с едно ценно преимущество: прелестта на уединението или по-добре - на свободата. Това поне за мене. Защото често човек добива нужда да се отстрани за минута от мълвата и суетата на града; да може да дъхне божия въздух в пълнейша свобода и нестеснение; да крачи охолно, да остави всичкия простор на мисълта си и на въображението си, без да бъде принуден на всеки миг да се подчинява рабски на тиранията на обществения етикет, да се озърта, за да приема и повръща безброй поклони, които ни нему, ни някому трябват, и да присъствува на пазара на човешката суетност, лъжа и лицемерие, дето и той е неволен участник. Ломското шосе в това отношение представя най-замамливо място, най-безбедно пристанище.

От друга страна, каква чудесна и неописуема панорама се разкрива пред тебе оттука! Какво обаяние за очите, каква услада за душата! Как сладко се диша тука! Безподобният планински венец на широката софийска равнина оттука се вижда във всичката си цялост, живописност и красота. Стара планина тука е близко и погледът ти с услада бяга по безчислените й талазовидни могили, безконечната верига на които заприщя целия северен кръгозор! При първия небрежен поглед и по-отдалеко тая планина се показва еднообразна и безинтересна със своята нискост и безлесна повърхност, но взри се в нея с любящото око на художника, и ще откриеш там такива неподозирани неща, такова разнообразие и изящни подробности в направата, формите, краските, разрезите, особено когато е осветена косвено от слънцето, щото ти оставаш захласнат пред това артистическо дело на природата. Тя е съвършена противоположност на грамадната и тежка маса на Витоша, от юг издялана грубо, почти в цял блок, сякаш с няколко удара от топор, както Гогол предполага, че е създаден от твореца руският човек.

Природата! Аз никога не съм заставал пред нея без най-дълбоко умиление, без да се препълни съществото ми с най-благите и тихите усещания. Само в нейното присъствие заглъхват в мене пазарските тревоги и интереси на живота. Тамо, при нея, уединен и свободен като птица, човек често се превръща на дете, усеща тайнствената радост на битието, възторгваш се, че можеш безпрепятствено и до воля да се опиваш от омаята на всичко, което бог е турил хубаво, светло, величаво в природата - да й се наслаждаваш, да я обичаш, да я обоготворяваш!... Ако човек изглежда като да е излязъл недовършен из ръцете на създателя, ако толкова пороци, страсти, грозоти, душевни и телесни нищожества го поставят много далеко от висшата точка на съвършенството, то природата е напълно съвършено създание, тя носи гордо печата на всевечния си гений-творец, тя е неговият истински образ и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него.

* * *

Пред февруари една разходка по ломското шосе ми остави дълбоко и неизгладимо впечатление в душата. Гъсти, пепелявоцветни облаци настилаха небето, но оставаха доста високо, та белите върхове на планините бяха свободни от тях. Студецът отстричък, но здрав и приятен; времето тихо; леко се ходеше по засъхналата добре пътека, утъпкана между отвърделите дируги на шосето, простряло се край слабо зазеленялата зимнина ръж по нивите. Широкият простор мълчаливо и унило дремеше в своята зимна безжизненост; само орляци гарвани кресливо пролитаха и кацаха по телеграфните жици или падаха по земята. Снежнолобата Витоша и Стара планина, с върхове, коронясани от снежни преспи, с някаква тъжна и непроницаема сериозност, гледаха от своите мразовити висоти умрялото поле, не навсякъде покрито от парцалите на своя бял саван. На запад, там, дето се вълнуват полегатите бърда на Вискер планина, облаците падаха до самата земя във вид на широк сноп и по влажния и студен ветрец, който идеше оттам, познаваше се, че те сипят сняг. Шосето беше пусто. Някаква тайна хубост лежеше въз тая картина, някаква поезия се рееше под това зимно небе. Хубост, поезия. Тия две думи май странно звучат, когато се вмешат в описанието на тъжния и безцветен пейзаж на зимата. Хубостта и поезията се свързват с понятието на живота, те напомнят ярките краски, празника на светлината, шума на кристалната рекичка, покойната сянка на шептящата гора, омайната тишина на лунната нощ. Но мрътвилото, отсъствието на всяко движение и звук, и топлина? Поражда ли се чувство за хубост при вида на плащаницата на мъртвеца? Чувствува ли се диханието на поезия там, дето няма ни един от елементите й? А между това в тая повяхнала зимна картина имаше толкова красота, толкова поезия! Перото на поета, четката на живописеца напразно би правили усилия да ги предадат в изкусните форми на художеството, както лесно би сторили с описанието на една радостна пролетна картина с всичкото богатство и разнообразие на шаровете и тоновете. Красотата и поезията на тоя зимен пейзаж само се чувствуваха, разбираха, вкушаваха, както красотата на една мисъл, силата на една идея ...

Тая меланхолическа гледка напълно хармонираше с поетическата фикция, която от няколко деня занимаваше мислите ми. Оглъбен в своята дълбока замисленост, аз вече бях наближил кантонерката, която отстои на един километър от гарата.

Влажният ветрец, който духаше откъм Вискер, донесе ситни трошици снежец; те се последваха от по-едри парцали, които безредно се закръстосваха из въздуха. Гъстите облаци се напластиха и над мене. Заедно със свечеряването и студът ставаше по-щиплив. Срещу мене се подаде една бабичка селянка. Тя беше задяната и идеше бързешката, като се подпираше на тояжка. Като се посрещнахме, аз се спрях и я поздравих.

- Дал ти Бог добро - отговори тя и се спря също. Тая бабичка беше доста стара и дребна. Бремето на гърба й, което състоеше от един вид торба от халище и дрипи, се придържаше от върви, които се кръстосваха и през приведените й гърди, та по тоя начин ръцете й, костеливи и цели от жили, оставаха свободни.

- Отдека идеш, бабо? - попитах я.

Тя ми наименува едно неизвестно мене село.

- Далеко ли е?

- Ех, че отзарана, когато съмваше, съм излязла, виж. . . Далеко е, в планината е.

Значи, тя беше вървяла десетина часа ход и когато я срещнах, тя пак вървеше тичешката!

- Па кажи, седемдесет години имам, господине - отговори тя на питането за възрастта й, което неволно ми се натрапи.

Тя и да не обадеше това, лицето й го показваше. Боже мой, какъв дълбок, съкрушителен печат бяха оставили на тая обезжизнена физиономия годините, тежките трудове, лишенията, болестите, пренесени и изтърпени безшумно! Бръчките по това костеливо, мършаво, изгоряло, със земновидна кожа лице просичаха го с дълбоки безобразни бразди по всичките посоки; животът беше си играл по него с безпощадна жестокост; нищо човешко, добро, женствено не беше останало там; то беше една грозна маска с оттласкателното изражение на някакво животинство, изнуреност, освирепяване ... "Трай, душо, черней, кожо!" Тия страшни думи, изтръгнати иа душата на българина от вековното робство и страдания, и тегла безименни, искаше ти се да ги прочетеш по това жалко лице ... Само в сивите й, с мътен и загаснал поглед очи появи се сега нещо топло, кротко, тъжно и то разся странна светлина по скотската маска на лицето.

Едно прасенце изписка някъде наблизо. Аз се озърнах.

- Какво гледаш, господине? Детето вречи - каза ми тя, като посочи бремето си.

Писъкът се повтори слаб, немощен, задушен.

- Бабо, това дете къде си понесла! Чие е? - попитах, като справедливо предполагах, че не може да бъде нейно.

- На снахата, на снахата! - каза тя с полуплачевен глас, като въздъхна; после прибави: - Видиш ли го, господине? Мало е, вчера се доби.

- Вчера? А къде го носиш?

- Носим го в София, оти умря майка му, и тя вчера ... На, от тази заран съм тръгнала и варкам ... Все вречи, все пищи, не е задоено още. Сираче остана.

И бабата ми разправи с разтреперан глас тъжната история в къщата си. Снаха й умряла вчера при раждането, два месеца подир смъртта на мъжа си, умрял напразно, от неизвестна болест. В цялото село, което състои от десетина челяди, не се намерила ни една "млечна" жена да задои сирачето, което примира от глад. В къщи студено, дърва няма, вятърът помръзва месата и под съдраното халище ... Сиромашия. Сега тя носи детето чак в София, за да го хариже някому. Там не познава никого освен ханджията, при когото слазя.

- Няма то ни баща, ни майка ... Прибра ги, нали ти казвам, господ ... Пък аз, стар челяк, как и с какво да го гледам? Утре ще се поваля да умра и аз ...

И тя въздишаше.

- Сега го носим в град да го харижем - повтори тя ... - Ако ще, някой да го вземе. Ще умре клетото от глад, не е задоено още.

Като да потвърди думите й, младенецът издаде из дрипите си, дето се задушаваше, един пронизителен и по-силен писък, па пак се потаи. Аз видях върха на голата му присинясала главичка, която дрипите не можеха да потулят добре и я излагаха на действието на острия вечерен студ.

- Ти не познаваш ли в София някои добри хора да ми вземат малкото, за душата си? Аз попитах за пола на детето.

- Момиче е.

И по погледа ми като позна моето безсилие да й дам положителен отговор, поздрави ме и продължи пътя си пак тичешката.

Детето плачеше в дрипите си, гласецът му се разсяваше и умираше из едрите късове сняг, които премрежаваха измръзналия въздух и вероятно засипваха мекото теменце на малкото мъчениче.

И аз останах вдървен на мястото си с поглед, прикован в бабата, чиято къса фигура се замрежваше от снега заедно с люлката на гърба й.

Няма да забравя никога тежките мисли, безпомощното страдание на душата си в тая минута. Аз приличах на човек, който е заглушен от гърма на една мълния, паднала близо при него. Тая страшна жизнена трагедия, тъй немилостиво истинна, тъй безпощадно жестока и сурова, една от хилядите, които се вършат всеки ден около нас, размиря дълбочините на душата ми. Тя повдигна там нещо подобно - не вече на жалост, на милост, свойствени на човешката природа при вида на големи нещастия, - друго някакво чувство, по-силно, по-страшно и болезнено, прилично на вътрешна, смъртна тревога на виноват човек, почти - угризение на съвестта ... Това безизходно човешко нещастие, с което се допряхме ненадейно лакът до лакът преди малко, в минутата, когато душата ми сибаритски се потапяше в безпечните вълни на сладка мечтателност, стори ми се като един укор, като огнен протест против моя човешки егоизъм и престъпно самодоволство пред мировото Зло, през великата световна Скръб, която като разярено море реве, залива и поглъща около нас битиетата ... И как противна ми се видя тая наша сигурност и слободия, които ни пречат да мислим, че нещастия ги заместят другаде! Нашите вкусове и деликатни потребности на духа, които тъй нежно възпитаваме и галим в себе си, ми се видяха една кървава ирония въз тежката съдба на тегловния народ.

Тоя баща, издъхнал така злочесто, и тая майка, умряла вчера при мъките на раждането, лишени от всякаква лекарска помощ, това злочесто сираче, момиченце, което се е родило вчера гладно, живяло е днес гладно и тая нощ може би от глад и от студ ще умре, тая труженическа челяд, която изгнива тъй леко и нечуто, са прости и най-обикновени епизоди от ежедневния живот на народната маса. И тая маса влачи търпеливо и безответно своето тежко съществувание, без да се интересува да знае нашите прогреси, културни напредъци, тънки духовни наслаждения, гръмки намерения и още по-гръмки фрази за подобрението на това съществувание; тя даже не подозира нашето и няма нужда от него, за да работи, за да тегли и да умира спокойно ....

Тия негодуващи чувства в мене имаха ли своята основателност? Не преувеличавах ли под гнета на внезапно потресение тежината на нашата отговорност пред по-малките братя, които се наричат страждуще човечество? Крива ли е съвсем нашата култура, че като е дала възможност нам - малцината, фаворизираните - да разстиламе своята суета, лукс и благородно бездействие из градовете, напълно безсилна е да тури балсам в болките на голямото болшинство на обезнаследените от съдбата? Не знам; но в нея минута такива чувства и мисли ме нагънаха, аз не можех да се отърва от наплива им, моята възнегодувала душа търсеше обяснението на злото, непременно обяснението, и го намираше именно в тоя строй на света, който й се показваше една велика неправда ... И аз несъзнателно поглеждах с благоговение към сонма на великодушните съновидци, на толстоевците утописти, на бълнувачите за всемирна правда и доволство, щастие и други славни безумия ...

Задавах си въпрос, къде ще се озове сега тая нещастна селянка и кого ще моли с детето? Къде тя ще се щура в тоя голям и непознат за нея град? Кой ще приеме, кой ще се реши да осигури бедното създание, ако то не умре тая нощ, и какво ще го чини бабата, ако тя не срещне сърцето на една милостива майка, ако не намери за пропадналото сираче една топла люлчица и една млечка цица, за да влеят във вкочанясалото му тяло благата топлина на живота? И понеже-в това не може почти да съществува съмнение, когато е думата за нашето общество - тя няма да намери ни заслон, ни любов за пеленачето, какво ще го прави и как ще го отгледва тая старица, надвесена над прага на гроба? Има въпроси неразрешими, както има страдания безизходни. Пред такива въпроси куражът се губи в съзнанието на пълното безсилие, човек отпуща безпомощно ръцете си пред фаталността и волята на съдбата... Той замижава, като да избегне и не види страховития призрак на действителността...

Бабичката беше отминала вече около половина километър напред, нейната дребна фигура и оттука личеше как бързо се движи сред прозирната мрежа на снежните парцали. Ненадейно аз се повърнах назад и реших да я стигна. Какво исках да направя! Не зная, но чувствувах, че трябваше да направя нещо... Из пътя аз мислех как да сторя, та да помогна, да се погрижа за съдбата на детето поне през тази студена нощ. Моите лични обстоятелства туряха ме в невъзможност да изпълня изцяло дълга на самоотречението, на самопожертвуванието за ближния по-малък брат. Може би и то беше. Човек е наклонен да прикрива твърдосърдечието си под първата благовидна маска, която му падне под ръка... Успява ли да излъже и вътрешния си съдник - съвестта? Никак. Той само сполучва да я поукроти, да направи по-малко сърдити и болезнени въртенията й ... Тоя безпристрастен съдия е вдадлив на компромиси също ... Онова, което намислих, беше: с няколко лева, които можех да дам на бабата тая вечер, за да намери подслон и кърма за пеленачето, и чрез справките, които щях да сторя утре, може би да сполучех да обезпеча това еднодневно съществувание и да го спася от неминуема гибел. Аз усилвах, колкото можех, вървежа си с подобни едни кроежи в главата. Снегът се засилваше, аз едвам виждах силуета на бабата. При бариерната барака тя се спря; разбрах, че тя приказваше със стражарина там. Това ми помогна да презполовя разстоянието, което ни делеше. Вятърът подхващаше снега и го въртеше на кълбуци. Стигнал при платното на железницата, оттатък бараката, аз видях селянката, че оставила шосето и ударила надясно по една пътека през поляната. Тая седемдесетгодишна бабичка бързаше с лекостта на едно пъргаво момиче! Опитах се да й извикам, но силният вятър не остави гласа ми да стигне до нея. Най-после тя стигна до Коньовица, наляво от старото турско укрепление, и се спусна в дола на Княжевската река. Подир две-три минути аз се озовах при моста на реката, но напразно търсих бабата с поглед. Тя беше се изгубила из някоя от тесните улици на тоя стар квартал. Моите озъртания и лутания бяха напразни: аз окончателно изгубих следите й и утешението да сторя едно добро дело. Вятърът, превърнал се вече на фъртуна, фучеше и разнасяше с бясна бързина снежни облаци из вечерната дрезгавина, блъскаше врати и прозорци и в сложния вой на стихийното свирепствуване мене се чинеше, че слушаме все оня жаловит, болезнен писък на детенцето, което на тоя миг умираше от глад и замръзваше от студ ...

Когато минах край "Свети Крал", аз, съкрушен, засрамен, неволно се отбих в черквата и дълго се молих ...

1893.

Бурната нощ На 188... год. гостувах около един месец на един от тракийските монастири. Тоя монастир е заложен на полянката на един от горските хълбоци на планината и се радва на широк кръгозор. Макар и не твърде отстранен от ближния важен град, той беше като забравен и почти никак гости не приемаше оттам - те по навик и по мода бягаха лете на другия, съседен нему по-богат монастир. И той цяло лято оставаше съвършено глух и спокоен. Едно по тая причина, друго - за неговото великолепно местоположение, аз бях избрал тоя монастир за място на почивка и прохлада през нетърпимите летни горещини. На дохождане в монастира, както се и надявах, не намерих много свят. Освен ратаите монастирски, двамина братя и игумена, осемдесетгодишен старец, забогатял в някой си гръцки монастир, дребен, със сбърчено и сухо лице, което обладаваше някакво си тънко и лукаво изражение, но приказлив и любезен, и един охтичав човек откъде Старозагорско, дошъл за здравето си, други нямаше. Да, и един двайсетгодишен момък, бедно облечен във френски дрехи от шаяк, който ми се препоръча за учител в монастирското школо - защото за голямо мое очудване тоя сиромашки и заглъхнал монастир поддържаше училище с петнайсетина селянчета и с един учител. Изпитът беше свършен и децата бяха разпуснати и отишли по селата си. Тоя момък (когото аз ще наричам Иванов), с черникаво и бледно лице, с развитичък ум и с жив поглед, ми стана почти всегдашен другар в разходките ми из планината. От свенлив, какъвто беше най-напред, той скоро стана доверчив и излиятелен и ме посвети в своите най-скъпи въжделения и интереси. Узнах, че той е свършил гимназия, че не желае вече да учителствува тука, че той се приготвя, за да може да постъпи във висше руско училище. Той очакваше нетърпеливо последствието от прошението си за стипендия, което бе подал в Дирекцията на просвещението. За тая цел той бил слазял често в Пловдив, но никакъв ход не бил даван още на просбата му и нетърпението му нарастваше заедно със страха, че може да му откажат. За жалост лошите предчувствия на учителчето се сбъднаха: един ден той се върна попарен от Пловдив и ми обади, че му било отказано окончателно. Тая несполука го порази. Той се промени, стана мрачен, лицето му се прибули с дълбока, строга тъга... Огнените му погледи съсредоточено падаха и оставаха дълго време на някой предмет, като че някаква смътна още и крайна мисъл занимаваше и поглъщаше всичкия му ум. Той вече рядко идеше с мене. Аз едвам сега разбрах колко силно, колко нежно е коткал в душата си тая надежда да иде да се учи, надежда тъй жалко пръсната с всичките светли сънища, които я заобикаляха. Но Иванов ми се показа да е силна натура, която мъчно може да се помири с фактите и да се откаже покорно завсегда от целта. - Не, аз ще ида, аз ще сполуча! - избъбра ми той със зъбите си, когато двайсетия път ми изливаше горчевината от несполуката си. Аз го посъветвах да се обърне към щедростта на дяда игумена: обещах му в такъв случай и аз да ходатайствувам пред стареца. Иванов поклати глава с презрителна полуусмивка. - Исках му, но не даде да издумам... Гъбав е с пари, но те са закопани и счупена пара не дава... Сякаш змия му е в кесията. Не толкова, че му се свиди, ами го е страх да се разчуе, че има пари, че е богат... От това го е най-много страх. - Не разбирам това; кажи по-добре, че си е стипца, че е скъперник като всеки калугер... - Уверявам ви, че не е съвсем стипца... На, монастирските доходи, каквито са нищожни, не могат да покрият половината разноски за училището... Той доплаща от своите пари, но таи това, за да го не помиришат, че разполага... Вярвайте! Той фана вече по-често да липсва от монастира. Аз вече правех разходките си сам, изкръстосах всичките самотии на околните гори и винаги намирах в тая дива природа нова услада за очите, нови впечатления за душата си. Но уединението даже и за любителя си става отегчително, когато се проточи дълго, без да бъде освежено от какви-годе нови жизнени усещания. Това едно, а друго, появяването в планината на някаква хайдушка чета, за гоненето на която дваж вече минуваха стражари през монастира, ме заставиха да мисля, че е дошъл краят на гостуването ми там, и да се готвя да го напусна. Но мене ми не беше съдено да се разделя от тихата и гостолюбива обител, без да изнеса из нея едно силно и потресно впечатление. Два деня преди да тръгна, именно в края на юли, небето надвечер се замрачи и страшна буря избухна със силен дъжд, със светкавици. Скоро съвсем мръкна и потъмня. Аз загасих свещта в килията и с трепетно удоволствие слушах стихийния рев на бурята отвън, а мълниите на всеки миг зловещо осветляваха стените на стаята ми със светлозеленикава виделина, която се сменяваше от непроницаема тъмнота. Ненадейно между трещенията на гръмотевицата чух силен блъсък на вратата си. Тоя необикновен блъсък показваше, че има нещо неоферно в монастира. Скимна ми, че има гости разбойници. И машинално се затекох към ъгъла, към изправената там пушка, която игуменът преди няколко дни ми даде да се намира за всеки случай. Блъсъкът на вратата се повтаряше и аз чух и уплашения глас на игумена. Нямаше съмнение - той просеше прибежище. Отворих. Старецът се втурна в тъмнината. Аз заключих вратата пак. - Какво стана? - питам. Той ще се задуши от запъхтяване и страх. Но успя да ми проговори на откъслеци: - Хайдути!... Обират монастира... Ох... господи, владико свети, помилуй нас!... После ми разправи, че като се връщал от магерницата, видял, че някой троши вратата на килията му, а той, като извикал, бил спогнат от един въоръжен човек. Тъмнината го спасила. Бурята едвам към среднощ престана. В монастира се възцари пак обикновената тишина. Игуменът спа у мене или по-добре - пъшка до заранта. Когато се съмна хубаво, ратаите почукаха на вратата, но успокоително. Излязохме. Тозчас разбрахме характера и размера на нощесното нещастие. Черквата не беше закачена, но вратата на игуменовата килия беше сломена с топор, както и един ковчег, също и един миндер, подир като му разхвърлили килимите и възглавниците. Когато видя всичко това, игуменът побеля като стена, изтика ни и заключи вратата зад себе си. Престоях още един ден тука и бях свидетел на късното и безполезно щуране и шетня на повиканите стражари из монастира и околностите. Доказа се само това, че разбойниците (колко души неизвестно) се били префърлили през ниския зид на задния двор, оттам влезли и излезли, както свидетелствуваха изпочупените керамиди. А нашли ли са предполагаемото богатство на игумена, това оставаше тайна за мене. Но един от братята ми пошушна, че по самото лице на игумена се познава, че дребно нещо трябва да му е грабнато и че същото си съкровище той държи другаде някъде скрито. На следния ден, като водях коня си из стръмната пътека, която слазя към полето, срещнах Иванова. Той отиваше за монастира. Известието за нападението не беше ново за него: той се беше научил още в града, дето беше спал тая нощ. Особено съжаление не забележих по лицето му. Той даже злорадо каза: - По-добре, че пак ще се нахранят няколко гладни хора с тия пари... Па може и по-добре да излезе... А то, като умре, ще останат да гният в земята... - А как отиват твоите старания? - Още не губя надежда - каза той. След няколко думи още ние се ръкувахме сърдечно и се разделихме. На другата година, през октомври, имах честта да приема посещението на дяда игумена. Той беше дошъл до Пловдив и бе пожелал да се види с мене. Той беше доста весел, бъбрив и лицето му някак странно светеше от щастие и удовлетворение. Питах го за училището - добре е, нов учител е фанат, гимназист от Стара Загора. - А Иванов къде се дяна? - попитах. - Той желаеше да иде да се учи. - И учи се - отговори игуменът натъртено и сякаш гордо. - Да? Той намери средства? Вие му помогнахте, дядо игумене? - попитах стареца, като видях изразителността на лицето му. - Да, господине, Иванов е наше чадо... На, четете, затова дойдох най-много да ви видя - и старецът измъкна из пазвата на расото си едно писмо, което ми подаде с разтреперена ръка. Аз разтворих писмото. Вътре бяха приложени четири тримесечни свидетелства от университета с най-добри бележки. То се зафащаше тъй: "Любезний и глъбокоуважаемий мой благодетелю! Късно макар аз спеша да изпълна един свят дълг, за който съвестта и сърцето ми напомнят постоянно. От друга страна вашето добро сърце, в което безшумно и неугасимо тлее пламикът на горещо българско чувство, ми дава смелостта да направя такава отважна постъпка пред вас. Прочее ида днес, благодетелю мой, дълбоко да ви изкажа благодарност за едногодишната поддръжка от 58 лири, които длъжа вам, от 28 юлий 188... г. Без тая сума аз не бих бил в състояние да осъщества любимия си идеал, а то би било равносилно с моята нравствена смърт... Не се удивлявайте, като четете тия редове, глъбокоуважаемий отче! Когато бъда честит да ви повида, и това надявам се да бъде през ваканциите на идущата година, аз с припадане на колене пред вас и с обливане със сълзи нозете ви ще ви разправа всичко каквото има неясно за вас в настоящето ми и каквото още се таи в дъното на моята душа, и вие ще ми простите великодушно, както сам спасителят прощава". Остатъкът от писмото съдържаше сведения за живота му и за успехите му в университета и убедителна молба да му продължи великодушно поддръжката и за идущата година, всичко това написано в същия тържествен и прочувствен тон. Той каза: - Ами не сещате ли се, господине, какво иска да каже той с тия пари, дето съм му ги дал?... Не помните ли, когато бурята... И като си приближи старческите сухи бърни до лицето ми, пошушна ми няколко думи, които най-напред ме вкамениха и после покъртиха. Тия думи ми бяха пошушнати като тайна и аз нямам право да я разгласям на всеслушание. По очите на стареца се показаха сълзи. Като ми премина първото стряскане, аз го попитах: - Ще изпълните ли, дядо, молбата му да го поддържате и занапред? - Ами какво да го правя, пиленце, когато иде с такива сладки думи, та ми муши сърцето?... Много ли има на тоя свят такова смирение, човеческо и искрено разкаяние?... По неволя зафанахме доброто - нека го довършим с радостно сърце... И богу е угодно тъй... Когато старецът си излезе, аз дълго време останах замислен. Образът на Иванова ми се пак мяркаше из въздушното пространство, строго замислен и мрачен, но подир това писмо още по-чуден и загадъчен... 1890 Иван Вазов

Пейзаж Тая зима, през няколкото й по-малко лоши дни, аз подир пладне избирах си място за разходка ломското шосе. Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица от двата пола, които се срещат и разменят учтиви усмивки, светски поклони и безчислени шапкоснимания, че много ще се измами, ако си помисли, че това шосе притежава подобна привлекателност. От всичките друмища, които като жълти кордели се изтакат от София по всички посоки на зеленото й поле, ломското шосе е сравнително най-глухо и пренебрегнато от столичните жители. За разходка те предпочитат шосетата, що тръгват към изток и юг от столицата. Само селяните го оживяват: техните шумни дружини всеки четвъртък се точат в живописни върволици за пазара в столицата. Но тоя недостатък богато се възнаграждава с едно ценно преимущество: прелестта на уединението или по-добре - на свободата. Това поне за мене. Защото често човек добива нужда да се отстрани за минута от мълвата и суетата на града; да може да дъхне божия въздух в пълнейша свобода и нестеснение; да крачи охолно, да остави всичкия простор на мисълта си и на въображението си, без да бъде принуден на всеки миг да се подчинява рабски на тиранията на обществения етикет, да се озърта, за да приема и повръща безброй поклони, които ни нему, ни някому трябват, и да присъствува на пазара на човешката суетност, лъжа и лицемерие, дето и той е неволен участник. Ломското шосе в това отношение представя най-замамливо място, най-безбедно пристанище. От друга страна, каква чудесна и неописуема панорама се разкрива пред тебе оттука! Какво обаяние за очите, каква услада за душата! Как сладко се диша тука! Безподобният планински венец на широката софийска равнина оттука се вижда във всичката си цялост, живописност и красота. Стара планина тука е близко и погледът ти с услада бяга по безчислените й талазовидни могили, безконечната верига на които заприщя целия северен кръгозор! При първия небрежен поглед и по-отдалеко тая планина се показва еднообразна и безинтересна със своята нискост и безлесна повърхност, но взри се в нея с любящото око на художника, и ще откриеш там такива неподозирани неща, такова разнообразие и изящни подробности в направата, формите, краските, разрезите, особено когато е осветена косвено от слънцето, щото ти оставаш захласнат пред това артистическо дело на природата. Тя е съвършена противоположност на грамадната и тежка маса на Витоша, от юг издялана грубо, почти в цял блок, сякаш с няколко удара от топор, както Гогол предполага, че е създаден от твореца руският човек. Природата! Аз никога не съм заставал пред нея без най-дълбоко умиление, без да се препълни съществото ми с най-благите и тихите усещания. Само в нейното присъствие заглъхват в мене пазарските тревоги и интереси на живота. Тамо, при нея, уединен и свободен като птица, човек често се превръща на дете, усеща тайнствената радост на битието, възторгваш се, че можеш безпрепятствено и до воля да се опиваш от омаята на всичко, което бог е турил хубаво, светло, величаво в природата - да й се наслаждаваш, да я обичаш, да я обоготворяваш!... Ако човек изглежда като да е излязъл недовършен из ръцете на създателя, ако толкова пороци, страсти, грозоти, душевни и телесни нищожества го поставят много далеко от висшата точка на съвършенството, то природата е напълно съвършено създание, тя носи гордо печата на всевечния си гений-творец, тя е неговият истински образ и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него. Пред февруари една разходка по ломското шосе ми остави дълбоко и неизгладимо впечатление в душата. Гъсти, пепелявоцветни облаци настилаха небето, но оставаха доста високо, та белите върхове на планините бяха свободни от тях. Студецът отстричък, но здрав и приятен; времето тихо; леко се ходеше по засъхналата добре пътека, утъпкана между отвърделите дируги на шосето, простряло се край слабо зазеленялата зимнина ръж по нивите. Широкият простор мълчаливо и унило дремеше в своята зимна безжизненост; само орляци гарвани кресливо пролитаха и кацаха по телеграфните жици или падаха по земята. Снежнолобата Витоша и Стара планина, с върхове, коронясани от снежни преспи, с някаква тъжна и непроницаема сериозност, гледаха от своите мразовити висоти умрялото поле, не навсякъде покрито от парцалите на своя бял саван. На запад, там, дето се вълнуват полегатите бърда на Вискер планина, облаците падаха до самата земя във вид на широк сноп и по влажния и студен ветрец, който идеше оттам, познаваше се, че те сипят сняг. Шосето беше пусто. Някаква тайна хубост лежеше въз тая картина, някаква поезия се рееше под това зимно небе. Хубост, поезия. Тия две думи май странно звучат, когато се вмешат в описанието на тъжния и безцветен пейзаж на зимата. Хубостта и поезията се свързват с понятието на живота, те напомнят ярките краски, празника на светлината, шума на кристалната рекичка, покойната сянка на шептящата гора, омайната тишина на лунната нощ. Но мрътвилото, отсъствието на всяко движение и звук, и топлина? Поражда ли се чувство за хубост при вида на плащаницата на мъртвеца? Чувствува ли се диханието на поезия там, дето няма ни един от елементите й? А между това в тая повяхнала зимна картина имаше толкова красота, толкова поезия! Перото на поета, четката на живописеца напразно би правили усилия да ги предадат в изкусните форми на художеството, както лесно би сторили с описанието на една радостна пролетна картина с всичкото богатство и разнообразие на шаровете и тоновете. Красотата и поезията на тоя зимен пейзаж само се чувствуваха, разбираха, вкушаваха, както красотата на една мисъл, силата на една идея... Тая меланхолическа гледка напълно хармонираше с поетическата фикция, която от няколко деня занимаваше мислите ми. Углъбен в своята дълбока замисленост, аз вече бях наближил кантонерката, която отстои на един километър от гарата. Влажният ветрец, който духаше откъм Вискер, донесе ситни трошици снежец; те се последваха от по-едри парцали, които безредно се закръстосваха из въздуха. Гъстите облаци се напластиха и над мене. Заедно със свечеряването и студът ставаше по-щиплив. Срещу мене се подаде една бабичка селянка. Тя беше задяната и идеше бързешката, като се подпираше на тояжка. Като се посрещнахме, аз се спрях и я поздравих. - Дал ти бог добро - отговори тя и се спря също. Тая бабичка беше доста стара и дребна. Бремето на гърба й, което състоеше от един вид торба от халище и дрипи, се придържаше от върви, които се кръстосваха и през приведените й гърди, та по тоя начин ръцете й, костеливи и цели от жили, оставаха свободни. - Отдека идеш, бабо? - попитах я. Тя ми наименува едно неизвестно мене село. - Далеко ли е? - Ех, че отзарана, когато съмваше, съм излязла, виж... Далеко е, в планината е. Значи, тя беше вървяла десетина часа ход и когато я срещнах, тя пак вървеше тичешката! - Па кажи, седемдесет години имам, господине - отговори тя на питането за възрастта й, което неволно ми се натрапи. Тя и да не обадеше това, лицето й го показваше. Боже мой, какъв дълбок, съкрушителен печат бяха оставили на тая обезжизнена физиономия годините, тежките трудове, лишенията, болестите, пренесени и изтърпени безшумно! Бръчките по това костеливо, мършаво, изгоряло, със земновидна кожа лице просичаха го с дълбоки безобразни бразди по всичките посоки; животът беше си играл по него с безпощадна жестокост; нищо човешко, добро, женствено не беше останало там; то беше една грозна маска с оттласкателното изражение на някакво животинство, изнуреност, освирепяване... "Трай, душо, черней, кожо!" Тия страшни думи, изтръгнати иа душата на българина от вековното робство и страдания, и тегла безименни, искаше ти се да ги прочетеш по това жалко лице... Само в сивите й, с мътен и загаснал поглед очи появи се сега нещо топло, кротко, тъжно и то разся странна светлина по скотската маска на лицето. Едно прасенце изписка някъде наблизо. Аз се озърнах. - Какво гледаш, господине? Детето вречи - каза ми тя, като посочи бремето си. Писъкът се повтори слаб, немощен, задушен. - Бабо, това дете къде си понесла! Чие е? - попитах, като справедливо предполагах, че не може да бъде нейно. - На снахата, на снахата! - каза тя с полуплачевен глас, като въздъхна; после прибави: - Видиш ли го, господине? Мало е, вчера се доби. - Вчера? А къде го носиш? - Носим го в София, оти умря майка му, и тя вчера... На, от тази заран съм тръгнала и варкам... Все вречи, все пищи, не е задоено още. Сираче остана. И бабата ми разправи с разтреперан глас тъжната история в къщата си. Снаха й умряла вчера при раждането, два месеца подир смъртта на мъжа си, умрял напразно, от неизвестна болест. В цялото село, което състои от десетина челяди, не се намерила ни една "млечна" жена да задои сирачето, което примира от глад. В къщи студено, дърва няма, вятърът помръзва месата и под съдраното халище... Сиромашия. Сега тя носи детето чак в София, за да го хариже някому. Там не познава никого освен ханджията, при когото слазя. - Няма то ни баща, ни майка... Прибра ги, нали ти казвам, господ... Пък аз, стар челяк, как и с какво да го гледам? Утре ще се поваля да умра и аз... И тя въздишаше. - Сега го носим в град да го харижем - повтори тя... - Ако ще, някой да го вземе. Ще умре клетото от глад, не е задоено още. Като да потвърди думите й, младенецът издаде из дрипите си, дето се задушаваше, един пронизителен и по-силен писък, па пак се потаи. Аз видях върха на голата му присинясала главичка, която дрипите не можеха да потулят добре и я излагаха на действието на острия вечерен студ. - Ти не познаваш ли в София някои добри хора да ми вземат малкото, за душата си? Аз попитах за пола на детето. - Момиче е. И по погледа ми като позна моето безсилие да й дам положителен отговор, поздрави ме и продължи пътя си пак тичешката. Детето плачеше в дрипите си, гласецът му се разсяваше и умираше из едрите късове сняг, които премрежаваха измръзналия въздух и вероятно засипваха мекото теменце на малкото мъчениче. И аз останах вдървен на мястото си с поглед, прикован в бабата, чиято къса фигура се замрежваше от снега заедно с люлката на гърба й. Няма да забравя никога тежките мисли, безпомощното страдание на душата си в тая минута. Аз приличах на човек, който е заглушен от гърма на една мълния, паднала близо при него. Тая страшна жизнена трагедия, тъй немилостиво истинна, тъй безпощадно жестока и сурова, една от хилядите, които се вършат всеки ден около нас, размиря дълбочините на душата ми. Тя повдигна там нещо подобно - не вече на жалост, на милост, свойствени на човешката природа при вида на големи нещастия, - друго някакво чувство, по-силно, по-страшно и болезнено, прилично на вътрешна, смъртна тревога на виноват човек, почти - угризение на съвестта... Това безизходно човешко нещастие, с което се допряхме ненадейно лакът до лакът преди малко, в минутата, когато душата ми сибаритски се потапяше в безпечните вълни на сладка мечтателност, стори ми се като един укор, като огнен протест против моя човешки егоизъм и престъпно самодоволство пред мировото Зло, през великата световна Скръб, която като разярено море реве, залива и поглъща около нас битиетата... И как противна ми се видя тая наша сигурност и слободия, които ни пречат да мислим, че нещастия ги заместят другаде! Нашите вкусове и деликатни потребности на духа, които тъй нежно възпитаваме и галим в себе си, ми се видяха една кървава ирония въз тежката съдба на тегловния народ. Тоя баща, издъхнал така злочесто, и тая майка, умряла вчера при мъките на раждането, лишени от всякаква лекарска помощ, това злочесто сираче, момиченце, което се е родило вчера гладно, живяло е днес гладно и тая нощ може би от глад и от студ ще умре, тая труженическа челяд, която изгнива тъй леко и нечуто, са прости и най-обикновени епизоди от ежедневния живот на народната маса. И тая маса влачи търпеливо и безответно своето тежко съществувание, без да се интересува да знае нашите прогреси, културни напредъци, тънки духовни наслаждения, гръмки намерения и още по-гръмки фрази за подобрението на това съществувание; тя даже не подозира нашето и няма нужда от него, за да работи, за да тегли и да умира спокойно.... Тия негодуващи чувства в мене имаха ли своята основателност? Не преувеличавах ли под гнета на внезапно потресение тежината на нашата отговорност пред по-малките братя, които се наричат страждуще човечество? Крива ли е съвсем нашата култура, че като е дала възможност нам - малцината, фаворизираните - да разстиламе своята суета, лукс и благородно бездействие из градовете, напълно безсилна е да тури балсам в болките на голямото болшинство на обезнаследените от съдбата? Не знам; но в нея минута такива чувства и мисли ме нагънаха, аз не можех да се отърва от наплива им, моята възнегодувала душа търсеше обяснението на злото, непременно обяснението, и го намираше именно в тоя строй на света, който й се показваше една велика неправда... И аз несъзнателно поглеждах с благоговение към сонма на великодушните съновидци, на толстоевците утописти, на бълнувачите за всемирна правда и доволство, щастие и други славни безумия... Задавах си въпрос, къде ще се озове сега тая нещастна селянка и кого ще моли с детето? Къде тя ще се щура в тоя голям и непознат за нея град? Кой ще приеме, кой ще се реши да осигури бедното създание, ако то не умре тая нощ, и какво ще го чини бабата, ако тя не срещне сърцето на една милостива майка, ако не намери за пропадналото сираче една топла люлчица и една млечка цица, за да влеят във вкочанясалото му тяло благата топлина на живота? И понеже-в това не може почти да съществува съмнение, когато е думата за нашето общество - тя няма да намери ни заслон, ни любов за пеленачето, какво ще го прави и как ще го отгледва тая старица, надвесена над прага на гроба? Има въпроси неразрешими, както има страдания безизходни. Пред такива въпроси куражът се губи в съзнанието на пълното безсилие, човек отпуща безпомощно ръцете си пред фаталността и волята на съдбата... Той замижава, като да избегне и не види страховития призрак на действителността... Бабичката беше отминала вече около половина километър напред, нейната дребна фигура и оттука личеше как бързо се движи сред прозирната мрежа на снежните парцали. Ненадейно аз се повърнах назад и реших да я стигна. Какво исках да направя! Не зная, но чувствувах, че трябваше да направя нещо... Из пътя аз мислех как да сторя, та да помогна, да се погрижа за съдбата на детето поне през тази студена нощ. Моите лични обстоятелства туряха ме в невъзможност да изпълня изцяло дълга на самоотречението, на самопожертвуванието за ближния по-малък брат. Може би и то беше. Човек е наклонен да прикрива твърдосърдечието си под първата благовидна маска, която му падне под ръка... Успява ли да излъже и вътрешния си съдник - съвестта? Никак. Той само сполучва да я поукроти, да направи по-малко сърдити и болезнени въртенията й... Тоя безпристрастен съдия е вдадлив на компромиси също... Онова, което намислих, беше: с няколко лева, които можех да дам на бабата тая вечер, за да намери подслон и кърма за пеленачето, и чрез справките, които щях да сторя утре, може би да сполучех да обезпеча това еднодневно съществувание и да го спася от неминуема гибел. Аз усилвах, колкото можех, вървежа си с подобни едни кроежи в главата. Снегът се засилваше, аз едвам виждах силуета на бабата. При бариерната барака тя се спря; разбрах, че тя приказваше със стражарина там. Това ми помогна да презполовя разстоянието, което ни делеше. Вятърът подхващаше снега и го въртеше на кълбуци. Стигнал при платното на железницата, оттатък бараката, аз видях селянката, че оставила шосето и ударила надясно по една пътека през поляната. Тая седемдесетгодишна бабичка бързаше с лекостта на едно пъргаво момиче! Опитах се да й извикам, но силният вятър не остави гласа ми да стигне до нея. Най-после тя стигна до Коньовица, наляво от старото турско укрепление, и се спусна в дола на Княжевската река. Подир две-три минути аз се озовах при моста на реката, но напразно търсих бабата с поглед. Тя беше се изгубила из някоя от тесните улици на тоя стар квартал. Моите озъртания и лутания бяха напразни: аз окончателно изгубих следите й и утешението да сторя едно добро дело. Вятърът, превърнал се вече на фъртуна, фучеше и разнасяше с бясна бързина снежни облаци из вечерната дрезгавина, блъскаше врати и прозорци и в сложния вой на стихийното свирепствуване мене се чинеше, че слушаме все оня жаловит, болезнен писък на детенцето, което на тоя миг умираше от глад и замръзваше от студ... Когато минах край "Свети Крал", аз, съкрушен, засрамен, неволно се отбих в черквата и дълго се молих... 1893 Иван Вазов

Хела Хела беше дете за което обокновено се казва "Не я знам как ще се оправя в живота.". У дома нямаше проблеми, защото не пречеше на никого. Седеше си в стаята и си четеше първо уроците, а след това вземаше някоя книга и не усещаше кога е дошло време за вечеря. Тогава майка и отваряше вратата на детската стая и щраквайки ключа на лампата я укоряваше: - Стига си си бола очите! Защо не се разходиш малко на въздух? Хела си знаеше защо. Беше скромно момиче и почти нямаше приятелки. Всички я подиграваха за луничките и и за оная досадна бемка от дясната страна на челото, която тя се опитваше да прикрие с косата си. В училище също всичко беше наред. Така я хвалеха на родителските срещи, че родителите и си тръгваха от там с погледи малко над хоризонталната линия и с усмивка казваща "Вижте ни колко сме велики! Какво дете сме отгледали!". Но за Хела далеч не всичко беше наред. Чувстваше се самотна. Нямаше брат с който да се скара, нито сестра с която да споделя от време на време, когато много и примъчнее. Баща и се интересуваше само от съдържанието на ученическия бележник, а майка и ако случайно решеше да отдели време за нея, то беше само за да я напътства и да и обясни колко разумна е била тя на нейната възраст. Хела я изслушваше търпеливо и уважително, така както се полага на една майка, но когато тирадите приключваха и самата тя искаше да каже нещо, майка и ставаше от любимия си фотьойли предупреждавайки я да си ляга на време се отправяше към спалнята. На седемнадесетия и рожден ден и подариха компютър. Нов-новеничък. И не каква да е марка, а АйБиЕм. Всеки на нейното място би се пръснал от гордост и нямаше да пропусне възможността да го покаже поне на всичките си съученици. Но не и Хела. В него тя видя не предмет, а приятел. Вече имаше с кого да си общува - сърдеше му се, когато увисне някоя програма или му говореше нежно, когато беше послушен. Домашните се видяха в чудо - току отваряха вратата за да видят с кого разговаря, а след това се поглеждаха многозначително. И всичко щеше да стигне до тук, ако не беше “тоя пусти Интернет”, както по-късно го нарече майка и. С голямото си притеснение Хела странеше и от него. Докато един ден се престраши и реши да види какво толкова имаше там. А това, което намери не беше никак малко, нито безинтересно. С присъщата си схватливост тя се ориентира много бързо. Отначало си намираше разни теми, които и помагаха и допълваха уроците – учителите съвсем ахнаха и дори малко започнаха да се дразнят, когато по време на изпит тя им изсипваше информация която и те самите нямаха. После взе да намира и други интересни неща, но все заобикаляше това за което беше слушала толкова много от връстниците си – Чата. И как да не заобикаля? Нали и там беше пълно с хора, които не познава, а многото хора винаги я плашеха. И все пак един ден гледайки мигащия банер на един от чатовете, тя реши: “Какво пък? Нали и мен никой не ме познава! Пък и няма как да ми види бемката...” Хела махаше след отпътуващия влак. Сълзи се стичаха по бузите и. Нейният приятел заминаваше за София, откъдето на следващата сутрин излиташе самолет за Мадрид. С Калин се запознаха в Мрежата. Беше много забавен младеж. Видяха се, когато Хела му поиска драйвер за сидито си, защото някакъв вирус се беше разшетал в любимия и домашен приятел. Тогава дори пиха кафе, защото тя сечувстваше малко длъжна за услугата. След това обаче това се повтори и потрети... Беше и приятно да се среща с момчето. Един ден го намери в тях треперещ и много нервен. Помисли си, че е болен, тогава той и призна. Беше наркоман и се опитваше да се освободи от зависимостта. Това за нея беше удар. Бяха се привързали вече един към друг и преминали границата на приятелството, стигнали до интимност. След като плака цяла нощ в леглото си, на другия ден тя отиде да му постави условието си – или тя или дрогата. Не знаеше, че това вече не зависи от него. Това беше следващият удар. Въпреки това тя беше решена на всичко за да се пребори за своя приятел. С присъщата си амбициозност, надмогнала всичките си притеснения тя се срещна и разговаря с кого ли не, изчете какво ли не и накрая отиде при Калин с решение на което не даваше да бъде възразявано. И ето сега първият и единствен за нея мъж пътуваше за Испания, където трябваше да прекара следващата година в комуна, а тя вървеше под вечерното небе сама. Отново сама. След година и половина приятелство, сега тя осъзна, че е съвсем сама. Почти на деветнадесет, абитуриентка, но без приятели. Той беше целия и свят. Той беше единствения, който я разбираше. Той единствено изпълваше живота и с радост и я караше да си мечтае за онзи ден... Сутринта се събуди отново с онова физическо неразположение и кашлица, които се бяха появили от доста време и на които тя не обръщаше никакво внимание. Тоя път обаче за да си ангажира мислите и хрумна да си организира нещо като медицински полуден. Тъпо, но поне нямаше да стои разревана и заключена в стаята си. Домашният и лекар след като я прослушва задълбочено и нищо не откри, реши да и пусне за всеки случай изследвания. Резултатите бяха готови след няколко часа. Когато ги видя, нещо не му хареса. Поиска пълни изследвания и процедурата трябваше да се повтори. Хела малко се притесни. Какво толкова имаше, та чак такива изследвания! След три дни на боледуване по голямата си любов тя получи смразяващата новина – СПИН. Помисли, че сънува. Огледа се, видя сестрата, която стоеше до вратата почти готова да избяга, хваната за дръжката на бравата и вторачена в нея с грозноококорени очи, лекарят, хванал бюрото с две ръце, сякаш го пазеше от земетресение и разбра – не е сън. А и се искаше да е. Тръгна бавно към дома стаила някакво неясно озлобление, което постепенно приемаше образа на Калин. У дома отново се заключи и пак плака. Плака до сутринта. В един момент осъзна, че и е тежко от самотата. Калин четеше писмото и не можеше да повярва. В съзнанието му изплуваха онези моменти в които беше вземал спринцовката от другия до него за да вкара бялата отрова във вените си и да я предаде на следващия. Проклинаше себе си, проклинаше лъжеприятелите си, които го бяха вкарали в тая мръсна игра със смъртта. Хела лежеше върху белия чаршаф между белите рамки на леглото в бялата болнична стая. Беше съвсем сама.

СЪН

Кошмарните сънища са най- ужасното човешко преживяване. В състояние на пълен покой, мозъка дава пълна воля на подтисканите през деня мисли и фантазии и човек преживява истински тези премеждия, като се подготвя душевно за тяхното действително проявяване. Границата между реалността и измисления свят на съня е толкова тънка, че понякога тя изчезва. В този свят живеят много хора, дори когато не спят...

Цял ден Георги Младенов се скита из града. Ходи в работата на брат си- в цеха за метални опаковки, ходи и в кафенето, където работеше жена му, размотаваше се безцелно по улиците, като следеше постоянно как останалите изкарват хляба си и за пореден път правеше планове за свой собствен бизнес. За съжаление винаги стигаше до извода, че каквото и да захване, му трябва начален капитал, който той нямаше. А без работа беше вече цяла година. В къщи положението ставаше нетърпимо, започна да пие антидепресанти, да заспива трудно и да се събужда с тъмни сенки под очите. Ставаше раздразнителен и от най-малките неудачи и не можеше да издържа в рейса повече от 2-3 спирки. И сега трябваше да се прибере в студената и неуютна панелка, за да измисли нещо за вечеря преди жена му да се е върнала. Беше кошмар. Истински кошмар! Кошмарен сън. Един и същ. Всеки ден.

Бръкна в джоба си и преброи парите си. Точно два лева и 46 стотинки. Значи, ще може да купи един хляб ( 50 стотинки), 10 яйца ( лев и 40 ) и... ще му останат 56 стотинки. Да, обаче за цигари няма да има. Ужас! Ами..., ще вземе пет яйца.

Прибра се и отвори хладилника. Ето, има и малко сирене, ще си направят омлет.

Излезе на балкона и запали цигара. Пред блока глутница бездомни кучета лаеха по каруца с цигани, тръгнали да ровят из кофите. Отвори шкафчето и извади шише с домашната ракия на баща си. Отпи от нея направо от шишето.

Крепеше го единствено надеждата, че някой прекрасен ден ще се събуди и ще види, че всичко това е само сън, един прекалено дълъг и кошмарен сън. И че той отново е предишният щастлив, безгрижен и доволен човек.

Понякога, преди да заспи, си представяше, че оцелва шестица от тотото и си правеше сметки за какво ще похарчи парите и как прекрасно би прекарал остатъка от живота си. Алкохолът заличаваше днешните неудачи и го пренасяше в друг, по-добър и щастлив свят. И понеже жена му не разрешаваше той да пие, използваше момента докато още не се е върнала от работа.

Бутилката беше преполувена, когато кученцето им започна да лае и той разбра, че жена му се прибира. Скри бързо шишето в шкафа и отиде да я посрещне.

- Здрасти, как беше днес- попита Георги, като се мъчеше да изглежда нормално и да не разбере жена му, че е пил.

- Какво значение има как е било и как се чувствам. Въобще има ли някакво значение за теб. И не ми се прави на много загрижен. Аз изобщо не те интересувам. Единствено те интересува ракията- да се напиеш като свиня. Нещастник!

Беше в обичайното си кисело настроение и в такива случаи той трябваше да мълчи, защото всяка негова дума я подлудяваше още повече. Този ден обаче и това не помогна.

- До кога мислиш да се мотаеш без работа? Не мога повече да те издържам. Как мислиш да я караш? Кажи ми...Това не може да продължава повече така. И какво прави днес?... Въобще как мислиш да я караме. Дори вечеря не си приготвил...

Отвори полупразния хладилник и започна да се рови в него с надеждата да се появи нещо по-апетитно за ядене.

- Искаш ли да направя омлет?- попита тихо Георги.

- Нищо не искам от теб. Ако си желаел да направиш нещо, щял си да го направиш досега. Само се наливаш с ракия...Нещастник такъв! Пияница! Иде ми да те убия. Докога, докога ще продължава така? Махни се, че не мога да те гледам! Махай се...- викаше тя с всичка сила и удряше по масата.

Когато беше ядосана, Георги отиваше в другата стая докато тя се успокои, но сега краката му се бяха вцепенили и той стоеше неподвижен като статуя.

- Махай се...- крещеше жена му.- Махни се от тук...

Цялото й тяло трепереше от гняв, очите й бяха замъглени и тя не знаеше какво прави. Взе ножа от масата и замахна с все сила. Инстиктивно Георги се опита да се защити като посегна да хване ножа, но удърът между ръцете им беше толкова силен, че ножът се обърна и се заби с все сила в гърдите на жена му.

Тя безмълвно се свлече на пода, а той гледаше обезумял как кръвта й бавно изтичаше.

Не, това не може да е истина, това е пак някакъв кошмарен сън. Той трябва да се събуди. И тогава ще разбере, че всичко е само сън. И че той пак е сънувал своите кошмари. С тази жена той прекара цели двадесет и пет години от живота си, имаха много щастливи години и той трябва само да отметне глава, за да се събуди...

Георги Младенов

Къщата Студът се процеждаше през през неуплътнените черчевета на старата къща. Болният се беше увил в протритото одеяло, но студът проникваше без да усети, че му е поставена преграда. Със сетни сили, тресящ се до болка, той се надигна и притегли от пода също толкова протритата стара черга, която на всичко отгоре беше и прокъсана на места, та се наложи да търси кой край е по-здрав, за да го метне върху гърба си. Не му пукаше за мръсотията. Само да може да се стопли малко, защото вече имаше чувство, че леглото започва да подскача от треперенето му. Къде и кога по дяволите беше настинал... Не трябваше да се случва сега. Само не и сега. Часовникът показваше почти два на мъждивата светлина на четирсетватовата крушка. По-силна не слагаше. По-силните хем харчеха повече, хем изгаряха по-бързо. След пет часа трябваше да е на спирката, а след шест на работното си място. Трябва да завърши седмицата! Трябва! Не може да си позволи да боледува. Трябва му всеки лев. В понеделник изтича и последният срок за плащане на дълга към заложната къща. Ако не успее, няма да има вече къде да се прибере. Той извади носа си изпод одеалото за да огледа интериора на полусрутената къща, която сега му беше по свидна от всякога, но тутакси завря вече цялата си глава под завивката. "Какво пък..." - мислеше си - "След като едва изпросих петстотин лева за нея, значи няма да загубя кой знае какво". В следващата минута осъзна, че се опитва да оправдае безсилието си и бързо издърпа горната част на завивката за да си поеме въздух. Блъсна го в челото замръзналият въздух. След още малко лутания между надеждата и отчаянието, започна да го унася. Събуди се в седем и двайсет и пет. През първите няколко мига все още не беше наясно от какво се чувства толкова зле - от кошмарите или от температурата. Даде си сметка, че всъщност през цялото време докато е спял, не го е напуснало онова безпокойство за почти загубения дом. Измъкна се от мръсната, но топла постеля и олюлявайки се тръгна към стария гардероб за да потърси чисто бельо. Вратата изскърца така, че ако имаше още някой в къщата, сигурно щеше да подскочи. Само че нямаше никой. Отдавна нямаше никой. В един момент той спря да чувства студа и усети, че сякаш се пренася в друг свят. Или досега беше сънувал или сега започваше да сънува. Само че това, което сънуваше му хареса. Или по-скоро му допадна. Всъщност беше го осенила една мисъл. Мисъл, лишена от емоция, поникнала върху реалността. - Моите съболезнования за брат Ви, господин Генев - секретарят на Генев почтително сведе поглед. - Да... много ми е тежко... единствения ми брат... защо го е направил... Секретарят излезе. Генев се приближи до прозореца и се загледа в тълпата долу на площада. "За къде ли се бяха разбързали толкова?" - зададе си въпроса мислейки за последния път, който бе поел брат му. Иззвъня телефона - Скъпи, децата отидоха на разходка с кабриото. Нямаше как да не ги пусна. Извиках фирма да почисти басейна докато ги няма. Аз отивам до новата ни съседка. Покани ме за да ми покаже последната серия на "Версаче". Скъпи, нали няма да закъсняваш? Не забравяй, че Найден ще идва с новата си... Била някаква фльорца. Трябва да сме на ниво, мили! Целувам те! Чао! - жена му издекламира всичко това на един дъх и затвори, а на него му беше ясно, че щеше да го изпее по същия начин дори и да беше вдигнал някой друг слушалката, защото едва ли очакваше някакъв отговор. Генев постави слушалката, но почти веднага я вдигна и набра номер - Здравей, котенце! Имам изненада за теб.... Не, мила.... Не мога тая вечер. У дома ще имаме гости. Ще ти се обадя утре. Не ми се сърди, моля те! Целувам те! - затвори телефона и набра следващия номер - Бараков? Добре! Чуй ме сега! Брат ми си е ипотекирал къщата в някаква заложна къща за петстотин лева. Иди моля те им занеси каквото им е дължал и да върнат документите. Не допускай да се пазарят. Ако не слушат, обади се на момчетата. Всъщност да стане нещо като покупка - аз я купувам от тях... нали разбираш? Айде! - затвори и пак набра - Киро, намери моля те Митев и го заведи на къщата на брат ми. Да огледа, каквото ще гледа с архитектите си и да ми се обади, когато е готов с новия проект. И да е нещо по-така... разчупено, фонтанчета, розички.... айде, той знае. - отново остави слушалката. Приближи се пак до прозореца. Изплуваха спомени от детството - бяха се надвесили с братчето си през капака на покрива и стреляха по минувачите с костилки от череши през хартиени тръбички. Генев тръсна глава за да прогони спомените, погледна си часовника и напусна офиса. Качи се на новия си "Гранд Чероки" и без да бърза потегли към дома, където го чакаше досадна компания.

В топлите вълни (Бански наблюдения) Историческите анали мълчат по въпроса, при кой римски император е направена минералната баня в нашата столица. Вярното е, че тая благодатна вода е била позната, прибрана в окропа и покрита с кивгирен свод още в първите времена на римското владичество в Балканския полуостров. Защото тия сластолюбиви римски завоеватели, молепсани от разкоша на победена Азия, са били страстни любители на баните - място за техните политически свиждания, веселби, оргии, както ни разказва Сенкевич в своят роман "Quo vadis?" Вярното е още, че самата София дължи съществуването си на тия топли извори в полите на Витоша; по едно време те насмалко са щели да съблазнят самия Константина Велики да я направи столица на Източната Римска империя. И дали не тия скъпоценни извори именно са привлекли през 805 година Крума с дивите му пълчища, та София една от първите е паднала под ударите му? И когато ние седим до чучура й и си плискаме рамената с горещите струи, нито ни иде на ума, че може би преди единайсет века на същото място е стоял нашият див, велик и сладострастен цар и е правил същото; че може би и харема му да се е плискал в тия вълни и да е делил нашето удоволствие и чувство на блаженство! Аз го изпитвам всеки вторник това блаженство, като си мисля с гордост, че ни една столица в Европа не владее подобно съкровище, нито пък има подобно другаде тъй занемарено. И понеже не живея в ония стари времена - и слава богу - и не мога да видя нито Крума тук, нито шумния хор на тлъстите му съпруги, аз се задоволявам да гледам новите хора, които в дядовото Адамово облекло се мяркат в облак на парата. И всеки вторник аз ще видя някои от се същите лица като мене гости тука през него ден. Ето величественият мой приятел П. с величествения корем, с гойните плещи, с дебелите гърди, които се тресят над водата. Той тежи колкото негово величество английския крал Едуард VII - 104 кила! От най-напред той се безпокоял от тая си пълнота, но се успокоил, когато се научил, че и великобританският повелител я има. Тая прилика го прави да се гордее... И подир първите поздравителни думи П. веднага докарва разговора върху католишката пропаганда в България. Той е решил да се опълчи против тая опасност, която заплашва православието на българския народ и за тая цел... Но омивачът му обади, че е негов реда, и той ме напусна и остави в неведение как мисли да спаси православието... Виждам там между две мършави тела едно твърде дебело, късо, набито, което подава валчеста глава над водата. Щастливият обладател на тая глава и това тяло е моят приятел Z. Приближавам го и го поздравлявам. Аз повтарям още два пъти поздравлението си, додето го изкарам от унесеното състояние, потопен цял в блаженство, вперил очи в прозорчетата на свода. Той се стряска и ми подава ръка, която прилича на крило на акула. С него винаги разговорът ни пада още от първия път на политиката. Сега той ме попита какво е моето мнение върху бъдащите допълнителни избори. Понеже аз съм се зарекъл поне в банята да не мисля за политика, оставям нему думата. Е добре, Z. съвсем не вярва в сполуката на правителството. Той е против монопола. А заем със залагане монопол и с контрол още - е нещо отвратително и той по никой начин не дава одобрението си... Улучи се, че едно от мършавите тела било пък за монопола! То възрази. Но Z. издигна и другото крило на акулата и с много разпалени движения фана да убеждава антитезът си... Аз бях принуден да оставя на най-интересното място политическото прение, защото една грамадна ръка се стовари на рамото ми, и аз се извърнах. Видях една голяма рунтава глава, с дълги коси по рамената като на самодива, с рошава сплъстена брада, от която шуртяха топли струи подир гуркането й във водата. Това беше един поп, когото не познавах. Рунтавата глава също ме погледна сепнато, па продума: - Извинявай, господине, ние те зехме за един нашенец! И без да чака да цалуна ръката му, власатият человек пак се изгуби под водата, като остави над себе си мехурчета и краища от коси, после се появи на повърхността и заплува между две води с ловкостта на делфин. Когато се обърнах към прежния си приятел - видях, че прението с мършавото тяло беше се обърнало на силно каране; но не се намесих да ги разтърва, защото си помислих, че Z. може би нарочно се трови с политика по съвета на лекаря си, за да изпусталее... Понеже моя ред за омиване при курната още не е дошъл, аз пак се подлагам под чучура, но скоро се отместям от жежчината на четирийсетте и два му градуса температура. Тогава виждам отдясно, че е седнал на зида един мой софийски познайник, г. П. - не първия П. - Видът на тоя приятел, който ми подава суха, дълга, жиляста ръка на един скелет от анатомическия кабинет, ме смущава. Аз му стискам десницата, изпитвам студени тръпки по гърба от това прикосновение. И докато той ми разправи, че обиколил безполезно всичките европейски бани, и Херкулесбад, и Францесбад, и Мариенбад, и Абация, и най-после намерил файда в софийската, аз му гледам и броя всичките ребра, виждам до най-голяма подробност състава на костника му; лишен от кръв, месо и мускули, и си припомням неволно гладующите индийци, изобразени в илюстрациите... Ненадейно тия говорещи кокали ми обаждат, че си дали кандидатурата за предстоящите избори в град X., но се бояли за успеха си от шайките на противния кандидат. Аз си мисля: "Добри человече, защо ти трябва политика! Храни се по-добре с пражоли: сега е и евтино говеждото месо в София". Ето защо с истинско удоволствие видях, че се топна в банята един друг приятел, г. П. - моля, този е друг П.! - комуто сърдечно стискам дебелата космата ръка. Тоя достоен человек е настоящ человек: никога не ми говори в банята за отровни и скучни работи, а за онова, що е най-интересно за един човек, който съзнава задачата на живота. И сега - той ми съобщава, между две потапянета огромната си глава, че най-прясната и вкусна шунка той намервал в месарницата на Клоучека, но бил принуден снощи да чака половина час там поради многото купувачи. Той ми обади още, че е дошла и лакерда риба - тука ли си! - и ме посъветва да бързам, че може да не остане. (Той ми пошушна на ухото името на дюкяна, за да не чуе скелетът!) Между това банята се пълни с нови лица - по-добре с нови тела,- защото лицата не личат добре в парната мъгла. Познавам само г. X., бивши министър, който влиза с цигаро в устата, провесва си влакнастите крака в окропата, пухти намръщен и сърдит като човек, когото го е била жена му... Внезапно някой се фърли във водата и пръските й умокриха цигарото му. Той се разсърди, гледа зачуден към безчинника и търси с поглед около себе си някой стражарин, за да му поръча нещо, но веднага се сеща, че не е вече министър, и казва на бай Ганя: - Господине, това е безобразие! - Платили сме си, господине - казва ухилено шопът, като си привързва пищимала... - Конституция ли за вас? Сопа! - гневи се бившето величие. Омивачът вече ми е наплескал лицето със сапун и аз не мога да виждам повече сцената. Този омивач е македонец и понеже сме близки приятели, пита ме пак почтително, като ми залива главата, знаейки, че аз съм в тайните на високата политика: - Дали ще скоро да се освободи нашата Македония, господине? Мене ми дохождат на ума думите на един герой на Алека Константинов и му отговарям: - Вярвам да я освободи султана някой път... - Дай боже, ама да ще!... И енергически пак фаща да ме сапунясва. През шума, който произвожда тая операция, аз пак чувам гърлестия глас на бившия министър, седнал от другата страна на курната, който гълчи сърдито и споменува конституция, камшик, сопа и други сладости... Една слънчева луча, паднала из едно око на свода, играеше по още развълнуваната вода. Иван Вазов

Златната планина I Доктор Карло рано бе минал в кабинета си. Той бе дълбоко занят. Утринното слънце грееше през прозорците и правеше да лъскат по масата купчета разновидни и разноцветни камъчета, донесени от всичките планини на Южна България. Това бяха драгоценните колекции на почтения професор по геологията и минералогията в местната гимназия. Доктор Карло, както и много други чужденци, беше дошъл в областта наскоро след войната. Като мъж на науката той се занимаваше само с нея и от друго не щеше да знае. Неговият мир се заключаваше в училищния клас и в кабинета му. Кабинетът особено поглъщаше времето му, дето класифицираше геолого-минералогическия си материал: камъчета, кремъци, руди, кристализации, раковини, сталактити, соли и други произведения от изкопаемото царство. Освен по масата подобни купчета пълнеха полиците и долапите на стаята, а също и много преградки на областния музей, в зародиш още. Всичко това беше плод на много трудни учени разходки из страната, на които докторът посвещаваше всичките си празнични дни и ваканции. Очевидно тия занятия не влизаха в кръга на строго професорската му длъжност. Но докторът се беше страстно предал към тях и безкористно - единствено из любов към науката, която също има своите маниаци... Той доработваше един свой учен труд за Източна Румелия, който трябваше да му отвори вратата на едно сциентифическо дружество в Европа, на което ламтеше да бъде член. Но неговото честолюбие се спираше дотам; от няколко време обаче у него беше оживял тщеславен червек и той със завист следеше растящото значение на някои учени чужденци в България. - Тоя неблагодарен предмет, над който старея, няма да ме изведе наникъде - каза си той горчиво днес. - Други дигнаха шум с такива безделци, като описанието на Траяновия друм, изравяне класически статуи из разсипани градове, нищожни археологически открития и съмнителни исторически документи. Гледаш ги - едва ли не Колумби на България! А аз гния гърди над моята бездушна специалност, от която никой не се интересува, даже и мишките, и глупея между тоя див народец, дето ме е фърлила съдбата. Да найдех поне една руда на сол, на желязо, на сребро, та най-после на каменни въглища! А то, чопли земята, обикаляй дивите кърове, само да обогатиш долапчетата на музея с тия глупави камъни, в които никога няма да намеря моя философски камък... И доктор Карло блъсна сърдито камъните. Вратата скръцна, влезе жена му. Тя беше в домашно неглиже, не твърде млада личност, но твърде окръглена и гойна, и с лице завито с дебел пласт тлъстини, благодушие и покой. Както повече пъти бива, тя беше съвършена противоположност на мъжката си половина. Защото Карло, както навярно си го въобразяват и читателите, беше сух, костелив, постал, с голяма прошарена, некултивирана, сиреч учена брада, нервен и разсеян, а главно - постал. Постал като камъните, с които се окръжаваше и живееше. Той наумяваше в това отношение някои животни, които заприличват на почвата, дето се навъртат. Под тоя закон още по можеше да се подведе Карловица, която притежаваше пълнотата и флегмата на почтените птици, що бяха спасили някога Рим от галите, от които тя всеки пазарен ден влачеше дома на гърба на хамалина до десетина, и цялата неделя се занимаваше с унищожението им. - Карло, един селянин иска да влезе при тебе - каза съпругата му. - Защо му трябвам? - попита нетърпеливо докторът. - Щял да ти показва нещо. - Пак някои шарени камъчета? Тия селяни ще ме уморят с усърдието си. Антонио, кажи му да дойде друг път, сега отивам на екзамена - каза професорът, като стана и се заоблича набързо. В тоя миг селачът се вмъкна гологлав в кабинета, без да Дочака отговора, сгъна ръце смирено и се поклони. - Добро утро ви! Лицето на професора се намръщи, но той се пресили да бъде ласкав. - Добро утро, чичо, какво желаете? - Донесох ви една работа тука - каза селачът, като разгърна пазвата си, из която се видяха голи рунтави гърди, опалени от слънцето. Той извади оттам един едър възел. - Камъчета ли? - попита професорът с кисела усмивка. - Камъчета го речи, сгурия го речи, каквото щеш - отговори селачът и се мъчеше да развърже кърпата. - Ти си от тъдява? - От Дремиградско ида: нарочно за ваша милост - отговори селачът със зъбите, с които сега дърпаше възела. Професорът се приближи с любопитство. В същия миг кърпата се отвърза и селачът предпазливо сложи някакви буци на стола. - Виж какво е, дали си струва труда. Още из първо поглеждане професорът остана захласнат: пред него стоеше златна руда! Той не можеше да проговори от вълнение. Очите му светнаха необикновено и изпитите му бузи нервно заиграха Най-добър вид златна руда! Слънчовите лучи играеха по лъскавите златисти люспици, обилно налепени по червеникавия минерал. Някои части от буците бяха съвсем злато, с твърде слаба примес песъчинки. Те твърде тегнеха сравнително с обема си поради количеството на благородния метал в тях. Кристализираните златни трошици искряха се разноцветно и земаха очите на опуления доктор. Селачът забележи вълнението му. - Какви са тия светливи буци, позна ли ги? - Дека ги найде? - вместо да му отговори, попита възхитеният професор. - Нали ти казах: татък в Дремиградско, в балкана... То се вика там цялата планина отсам Камчията е такава... А какви са тия камъни, господине? - На дълбоко ли бяха? - Че кажи на плитко: на две и три педи нещо в земята. - Ти с какво се занимаваш? - Овчар съм. Викат ме Иван Динков. - Показва ли другиму тия камъни? - Та кой ти отбира у нас. Имам чичов син Христо - даскалът в Доброли, та той ме научи да се допитам до ваша милост; - иди, каже, при доктор Карлева, беки излезе нещо... Това какво е, господине, на злато мяза? Професорът се любуваше на искрящите се на слънцето златни люспи и трошици по рудата. - Знай ли друг мястото? - попита пак докторът, комуто в главата се рояха велики мисли. - Кой ходи там? Само аз зная. Докторовото лице огря самодоволна усмивка. - Благодаря, бай Иване, аз ще ти платя разноските и възнаграждение хубаво ще ти дам... Ти ще останеш у мене малко. Почакай да обядваме заедно... Това е любопитна руда, но трябва да я изследвам в гимназията - схитрува професорът; - ти си почини тук, попуши една-две цигари, не се стеснявай, бъди като у дома си. И докторът мина с рудата в стаята на жена си. - Антонио, Антонио драга! - извика той радостно и я цалуна по двете бузи. - Знайш ли какво донесе тоя прост селяк? Той донесе, мила Антонио, моята фортуна, моята слава, да, славата на доктор Карла! Гледай това нещо: тия буци са злато, каквото може да се намери в рудниците на Бразилия и Калифорния само. И една-две педи на плитко; с пръст да разчовъркаш, ще го набараш! И това цяла планина, мила Антонио! Цяла планина - чуваш ли? - такава руда злато, чисто, красно злато! Та това е тайната златна Гвинея на учените... Това е Голконда! Цяла Голконда! Дай да те цалуна пак, златна Антонио! Аз подозирах, моят гений ми нашепваше нещо. Тая девствена земя е пазила съкровищата си цели десетки векове, тя чака търпеливо да дойде един доктор Карло да разтвори недрата й и да зачуди света с едно велико откритие... Жена му слушаше зяпнала. Ако да не виждаше блестящите златоносни буци, тя би помислила, че професорът се е побъркал. Тя и сега се плашеше от такова нещо. - Антонио драга, тоя човечец ще ме чака тука, бъди любезна с него: той е нашето провидение... Но дръж се спокойна... Аз ще обядвам с него. Сгответе най-хубаво. - Имаме супа, и тлъстата гъска, пълнена с ориз и раказии стафиди, ама каква чудесна работа, Карло! И половината от вчерашния пуяк, пържен в прясно краве масло, със соус-паприкаш и гарнитура от хрян и розов чукундур, а за десерт... - Добре, добре - прекъсна я Карло, като не щя да изслуша тоя сложен каталог на домашната кухня; - ние ще обядваме и ще тръгнем... - Къде? - попита учудена Антония. - Ще тръгнем за нашата Голконда, Антонио. Аз отивам да зема отпуск тозчас от директора на гимназията. Не забравяй, бъди ласкава с тоя златен селянин, с тая света овчица и заключи зад мене вратнята с ключ. И доктор Карло в две минути се озова при директора. - Господине директоре, ида да ви моля за тридневен отпуск, от днес, от тоя час! - Отпуск! Невъзможно, сега имаме екзамени. - Отпуск ми е необходим! - повтори енергически професорът. - Що ви принуждава? - Жизнен интерес. Директорът го изгледа зачудено. - Да, жизнен интерес - прибави доктор Карло; - повече даже: висшият интерес на страната, господин директоре! - Пред такива високи интереси и аз свалям шапка - отговори усмихнато директорът. - Давате ли отпуск, господин директоре? - Имате го. Желая ви едно велико откритие. Професорът изскокна на улицата. - Тоя простак сега се подиграва, а след двайсет и четири часа ще се счита щастлив да стисне ръката на доктор Карла - бъбреше той, като вървеше разсеяно из една тясна улица, цял обзет от щастливите си вълнения и надежди. На едно място топ се спъна в едно голямо бунище от пера и перушиняк - тоалетът на цяла куда щавени гъски... Това го направя да се сети, че той се намира пред тяхната порта. Той изтропа яката. Жена му отвори. - Тук ли е селянинът? - попита безпокойно. - Тук е. Професорът бързишката отиде при арестувания си гост. II След три часа доктор Карло и Иван Динков се качваха заедно в железницата във втория клас. Докторът има грижа да влезе в съвсем празен вагон. Той тури другаря си между себе си и стената на вагона, за да му пресече пряко съобщение с останалия свят. Затворът на бай Ивана се продължи. Влакът тръгна. Пожълтелите равнини на обширното поле се замяркаха от прозорите. Жегата се усилваше. Еднообразното тропотене на колелата докарваше дрямка. Селачът действително задряма подир сития обед у професора. Той имаше вида на човек, който никак се не досеща за важната рол, която играеше в съдбата на професора и на цялата област. Карло час по час поглеждаше спокойното му попотено лице, по което никаква мисъл не се отражаваше, и проговаряше състрадателно: Sancta simplicitas! На станциите обаче той го дебнеше неотстъпно като един строг полицейски агент и не оставяше никого да се доближи до другаря му. Един ревнив мъж не пази тъй жена си. За щастие, никой пътник не се случи да влезе във вагона им; само от Каяджик един гоен униатски патер, който пътуваше за Одрин, им стана другар. Духовният сан на пътника успокояваше боязливостта на доктора. Но понеже патерът често поглеждаше в недоумение към заспалия селянин, пооблегнат на рамото на доктора, то Карло, за да му не даде време за догадки и подозрения, отвори на попа горещо прение по латински върху папската непогрешимост, което трая до другата станция - Търново-Сеймен, дето се разделиха. Там докторът и бай Иван преседнаха на ямболския влак, който потегли през Марица, на север. Те бяха пак сами. Докторът едвам сега можа да се поотпусне и да си помечтае. Той държеше щастието си за юздата, която се представляваше от бай Ивана. Нечут успех увенчаваше двайсетгодишни трудове. Геологията, каква велика наука! С това откритие той правеше цяла революция в икономическото състояние на Балканския полуостров. Той даваше на българската корона един брилянт, по-многоценен от брилянта на Великия Могол. И как малко трябва сега да остане всичко това закрито в неизвестността за години, може би и за векове! Едно излазяне на колелата из релсите, едно продънване на мост, което би умъртвило тия двама хора... При тая мисъл докторът потръпваше. Влакът стигна благополучно в Ямбол надвечер. Професорът и селякът слязоха в едничката добра гостилничка в града. - Приготви една стая с две легла - заръча докторът на момчето. - Този баю другар ли ви е? - То не е твоя работа - избъбра строго докторът, - изпълни каквото ти заповядвам. - Аз питах, защото стая с два кревата нямаме сега, та негова милост може да преспи на одъра, извън сега е топло - обясни слугата, като гледаше дрипавите дрехи и издънени цървули на селянина. Професорът се навъси. - Ти не разсъждавай, хлапетио, за топло и за студено, ами приготви стаята. - Ба, аз спавам тука на това одърче, нашите кокали меко не търпят - обади се бай Иван. Очевидно това грижливо внимание на професора му дотегваше. Той беше като в плен. Но професорът не беше человек да излага на глупави случайности едно сигурно щастие. Той настоя и неговата дума стана. Момчето сложи още едно легло в тясната стаичка. Двамата пътника влязоха вътре, докторът заключи добре вратата, не от страх да не влезе някой тая нощ, а да не би да излезе, и зе да се съблича. Той покани и Ивана да стори същото. Но бай Иван вместо да съблече себе си, съблече кревата. Той му свали пуховата възглавница, чистия чаршаф и завивка и легна на сламения матрац. - Ти мене не гледай, аз съм овчар. Професорът с удоволствие чу, че бай Иван захърка. Никога хъркането не му се бе сторило тъй мелодично. Железницата се прекъсва до Ямбол. Заранта доктор Карло се качи на файтон с бай Ивана, който щеше да му покаже заветното място. След няколко часа път достигнаха до едно ханче на полето. Там оставиха файтона да ги чака и на два селски коня се запътиха на север, към Стара планина. Карло поглъщаше с поглед тия ниски синикави върхове, дето се криеше златородният. - Лигнит, кварц, алувиум, гнейс, гранит, варовит камък, чернозем, въглища пъстрят кората на Източна Румелия. Сега на едно крайче на геологическата й карта ще туря думата: злато! Как импозантно ще стои там! - помисли си той. - Господин Иване, как се нарича тоя връх? - Как го наричат? Планината; турците го викат балкана и то си е по-право, чунким това е Коджа балкан. При тоя урок по география професорът се ухили. - Значи, няма име: толкоз по-добре. Повървяха малко. Професорът мечтаеше. - Господин Иване, ти чувал ли си за Кристофа Коломба? - Не го познавам. - Удивително. Той едно време изнамери цял свят и излезе хаплю, та не му тури името си. - Хаплю не, ами хаплю - потвърди Иван важно. - Нашият връх ще се нарича занапред: Монте Карло. - Добре, господине, както заръчате. Наближиха върха. Той по-ясно и по-ясно се очертаваше на плещите на главната планина, от която го делеше Луда Камчия. Слязоха в един сух и каменлив дол: от него нагоре зафащаше златорудното бърдо. Докторът беше на прага на своята Голконда! Ненадейно зловеща мисъл му хрумна: той се озърна безпокойно в тоя дол, глух и отстранен. - Господин Иване - обърна се ниско към другаря си, - тука разбойници не ходят ли? - Не грижи се, господине, излазят понякога, ама те са турци. Тъдява ги има, поразниците... - Та ние сме in partibus infidelium? И докторът извади из една черна длъгнеста кутия два револвера. - Що, боиш ли се? - попита бай Иван усмихнат. - Карай - забележи докторът. - Добре, господине. Докторът бодна коня си. Зафащаха златорудното бърдо. Карло изглеждаше внимателно всяка скала, камък, местност. Той забележи очуден, че блестящите песъчинки, които са размесени в праха, имаха особен, жълт цвят. Наистина той бе забележвал и другаде подобен светлив прах по почвата, но тоя светеше някак си по-другояче... Това блещукане на златистия прах се увеличаваше, колкото отиваха нагоре... Няма съмнение, че бяха шушки от злато, извадени на повърхността на земята от физически влияния. Сърцето му туптеше силно, но той се въздържаше. Изкачиха се на самия връх на бърдото. Припасвано от изток, север и запад от Луда Камчия, то приличаше на един неправилен полуостров; то повечето бе покрито с рядък храсталак и с див тревуляк, дето се озъбваха плоски канари. Професорът пресметна, че ще зафаща около петнайсет квадратни километра. Слязоха и двамата от конете, поведоха ги и навалиха надолу мълчешком. Когато дойдоха до един изронен бряг, Иван Динков каза: - Тука изкопах двете буци. Изровеното място стоеше още прясно. - Копай - каза професорът с разтреперан глас. Бай Иван се опретна и копа наблизко. Сухата земя кънтеше звънливо под ударите на мотиката. Тоя шум наумяваше дори звънтенето на златото. Професорът с опулени очи, със спряно дихане пробиваше земята, дето падаше сечивото. Най-после то клъцна в нещо твърдо. - Спри! - каза професорът. Из ровката пръст се показа един жълтеникав камък. Селянинът бързо го дигна и го показа на професора. Той го грабна, отколкото зема от ръката му и го прегледа. - Aurum brutum1! - извика той. - Копай още. Селачът копна няколко пъти на същото място и извади една кривача по-дребни парчета от същата руда. Карло се не помнеше. - А голямата буца, господине, изкъртих там, при оная канара - каза бай Иван, като обрисваше пота на лицето си. - Да идем там - заповяда професорът. Спряха се пред едно скоро копано място. - Тук вече са копали! - извика Карло уплашен. - Аз го копах... тук още никой не е помирисал. И бай Иван копна на няколко места, па най-после само на едно продължи да работи. Мотиката пак удари в нещо кораво. - Спри! - изкрещя професорът. В пръстта се валяха други буци, които лъщяха на слънцето. - Та тук е Калифорния! - извика той. Селянинът се озърна. - Кой кажеш, някой да не ни гледа! Професорът извади една карта на Румелия и портфела си. Той забележи названията на тая и околните местности според указанията на водача си. После намери широтата и дълготата от парижкия меридиан на това бърдо, което забележи на картата си: Монте Карло. Той тръгна нататък. Бай Иван - по него. - Да копаем ли още? - попита той, като се спряна едно съвсем неначенато място, обрасло с пожълтяла трева; - аз ти казах, че тая планина е цялата такава. Карло заръча да копае. Бай Иван зафана пак. Дупката отиваше длъгнеста и по-дълбока тука. Селянинът спря да си отдъхне. Той беше уморен. Руен пот течеше по зачервенялото му небръснато лице. Той се озърташе добродушно. - Дай сам - каза професорът нетърпеливо и грабна мотиката - пръв път в живота си - и закопа. Дупката се разтваряше. Пак клъцна нещо. Това беше по-голяма буца руда, която се разцепи на две от удара. Професорът се обърна безпокойно. Всичко това беше тъй невероятно и тъй действително, щото умът му не можеше да го пренесе. Той извади бяла кърпа и обърса ръцете си. Златният прах се олепи по кърпата, която заблестя, като че имаше златен вътък. В земята се показваше още руда. - Тук е цяла жила - пошушна си професорът. - Та какви са тия буци, господине? - полюбопитствува пак селянинът. - Тая овца още се не сеща - продума си докторът, па отговори: - Aurum brutum, господин Иване! - Какво ще рече това: урум бурум! - Metalum nobile2- поясни докторът. - Ха, разбрах... Но ти като че не гълчиш по български? Докторът бръкна в пазвата си, извади и даде три лири на водача си. - На, ти си честен человек. Селячът прие парите с поклон и благодарения. Докторът се ухили. - Аз бях чувал, че българските селяни са хитри: тоя е цял идиот... - Бай Иване, едно ново условие да направим! - обърна се той към водача си. - Както заповядаш, господине. - Слушай, за тия буци никому няма да обаждаш, нито да показваш това място - до три дни. - Няма да кажа гък! - Тия три деня ще стоиш при мене. Тук на бай Иван не стана добре. Призракът на ново пленение не му се усмихваше. Той заправи окръшки. - За всеки ден ще ти плащам по лира! Тия думи из един мах обезоръжиха водача. Върнаха се на хана, дето ги чакаше файтонът им. Обяд беше минал вече. Докторът извади из пътната си чанта една уварена от Антония кокошка, увита в немски вестник, и покани бай Ивана да обядват. За всичко той се разпореждаше, той говореше с ханджията и с водача си и отговаряше на въпросите на някои селяни, отправени към другаря му. Бай Иван влезна добросъвестно в ролята си на олимпийско божество. Той приемаше с пълно достойнство внимателните услуги на разшетания учен човек. Селяните там и същият ханджия се дивяха. III Слънцето преваляше на запад. Файтонът се търкаляше по широкото голо и безлюдно поле. Доктор Карло отиваше в Дремиград, най-близкия град, отдето щеше да прати няколко депеши по откритието си в Пловдив и за Европа. Там щяха и да преспят, а заранта да тръгнат назад. Слънцето прежуряше. Пожълтялата безлесна равнина изглеждаше на изгоряла степ. Тя на север опираше в синкавите балкански бърда, по-разлати и по-ниски, колкото наближаваха Черно море. Пладнешката жега беше нестърпима: огнените лучи горяха гърбовете на пътниците, засипани от прах, който на облаци се дигаше след колата. Пред тях вървеше един друг файтон с един пътник само. Когато спряха на едно друго ханче - последната станция до Дремиград, те завариха и него, че пиеше кафе под сянката на стряхата. Той беше момък на трийсет години и по облекло, и по вид личеше да е столичен жител. Но доктор Карло го не познаваше. Докторът не познаваше почти никого освен Антония и колегите си, и то не всичките. Той нехаеше за нищо, което стоеше вън от областта на геологията и минералогията. Политическият строй и законите на страната, борбите на партиите, изборите, които вълнуваха и децата, за него бяха нещо не от мира сего. Никой по-добре от него не знаеше И. Румелия и никой по-малко. Тя беше за него пълен месец, на който познаваше и именуваше всичките грапавини, долини и върхове, от едната страна, а оттатъшната - остаяше в "мрак кромешний". Той можеше изведнъж да ти обади кое камъче от колекциите му от кой тракийски връх е дигнато, а още не знаеше името на главния администратор в града, дето беше гимназията. Това простително невежество на учен човек често му донасяше неприятни изненади... При всичко че особено сега той избягваше всякакви срещи с познати и непознати лица, но силна потребност да излее част от вълненията си накара професорът да завърже разговор с непознатия момък. Той го поздрави, седна и каза небрежно: - Африкански горещини, господине! - Пече страшно, трябва да вали - отговори пътникът, като си правеше хлад с кърпата. - Право, тия облаци на дъжд сочат; ние като овчари, познаваме... - обади се бай Иван, който, по наставленията на професора, всякога седеше между лакътя му и стена. Професорът го побутна неволно с лакътя си. Непознатият момък забележи странните отношения между тия двама другари. - Господин професоре, негова милост водил ви е някъде по вашите научни изследвания? Докторът погледна внушително бай Ивана и отговори с равнодушен уж вид: - Да... да... Ах, каква прекрасна земя имате, господине мой. Това е един извор неизчерпаем за науката, за изкуствата, за всемирния прогрес. Вашата земя, господине мой, притежава безценни дарове от природата, които за жалост остаят зарити без полза. Но настая часът, мисля, когато лучезарният поглед на науката ще я зондира... Вам ви трябват само хора образовани, специалисти по естествознанието, и главно, господине мой, честно предани на благото ви... Моят живот е всецяло посветен за щастието на тоя трудолюбив и прекрасен народ български. Каква благословена земя! Просто рай! Докторът се разпаляше от собствените си думи. Макар общи и пълни с риторическа мъгливост, нему му поолекна. Те бяха излишък от душевния му прилив. Момъкът го гледаше зачудено и отдаваше тия прекалени фалби на България повече на възторжения ум на един учен, залибен в предмета си, а донейде си и на подобострастния характер на някои чужденци. - Направихте ли някое по-важно откритие? - Невъобразимо важно! Невероятно! - Какво именно? - Това не мога ви каза, господине мой - отговори професорът с тайнствен вид и погледна бай Ивана. Любопитството на момъка порасте. - Вероятно някакви драгоценни метали? Докторът клюмна утвърдително. - Не ми иде за вярване. Доказано е, че Балканският полуостров няма ни злато, ни сребро... - Напротив, и той има една Калифорния! - Ах! Къде! - То е мой секрет, господине мой. Но след тия думи той видя, че се увлече, скокна веднага и поведе бай Ивана към файтона. IV Продължиха пак пътя си. Небето се замрачи. Гъсти черни облаци се напластиха над широкото поле, което потъмня; една светкавица змиевидно избразди хоризонта, последвана от глух тътен на гръмотевицата. Завчас бурята настана. Плисна силен дъжд под ужасни трескавици... Тук пак хрумна професору страшната мисъл какво нещастие ще бъде, ако мълния падне на файтона им. А той, сред това съвсем голо поле, беше привлекателна точка за електрическия ток. Но и тоя път всичко мина благополучно. Стихията се утиши, небето се разведри пак и на запад блеснаха последните златни лучи на слънцето, което потъваше в кръгозора. Смръкна се. Двата файтона вървяха тежко по размекналия път. Скоро файтонът с момъка превари и изчезна в мрачината заедно с другите предмети. Дремиград остаяше зад една гънка на равнината, но нищо не наумяваше за близостта му. Професорът съчиняваше в ума си важните депеши, които отиваше да удари: една до главния управител, друга до един приятел в Европа, член на ученото дружество, на което докторът ламтеше да стане тоже такъв. Утре печатът във всичките провинции на страната щеше да направи да прогърми името му. Fama volat3... Облак сърадвателни депеши щяха да разтупат хиляди сърца. Какво сладко нещо е славата! От утре доктор Карло се събуждаше велик човек... Името му затъмняваше всички други имена, на които ориентът беше дал блясъка си. И сърцето му бъхтеше като лудо в гърдите. Едни мъгляви и скудни блещукания в мрака показваха, че градът е недалеко. Но той забележи отсам него уединено други по-ясни и подвижни светлини като от фенери, между които се мяркаха сенки. Вероятно там имаше един куп хора. Той хубаво забележи, че тия светлини и тия хора стояха на къра и очевидно на самото шосе. Какво диреха по това време извън града? Неволно безпокойство обзе професора. Другарят му спеше. файтонът отиваше напред, към фенерите, които чакаха на пътя му. Зеха да се чуват гласове. Червената светлина огряваше по-видно формите на човешки фигури, които безпокойно се движеха и кръстосваха. Той чу даже дрънченето на оръжия! Смутни страхове свиха сърцето му. Той неволно смушка заспалия бай Ивана. Той никога не бе изпитвал подобни вълнения. Хрумна му, че това е засада от разбойници или нещо още по-страшно. Голямото откритие, което направи, не ще да бъде чуждо на това нощно нападение... Тоя непознат пътник, комуто така глупешки издаде тайната си, не напразно отмина напред!... Кой знай, користолюбието, а още повече славолюбието са способни да вдъхнат най-страшни престъпления!... Малко ли примери има? Златото е такъв съблазнителен демон... В това време тълпата пресрещна файтона мълчешком и го спря. Мнозина се навалиха с фенери да видят кой е вътре. Професорът стоеше ни жив, ни умрял. - Кой е тука, господине? - попита един запъхтян глас. Докторът не отговори. - Доктор Карлев - каза бай Иван, който се разбуди. - Той е! Той е! - извикаха няколко гласа. - Ура! - Добре дошле, добре дошле!... Народът ви посреща... Закъсняхте много! - каза му един облечен в бели шаячеви френски дрехи человек и се ръкува с него. - Ура! Да живей! - повтаряха се възклицания от тълпата, която тясно заобиколи колата. - Отдават ти чест - прошепна досетливият селянин, - отговори им нещо. Тия думи свестиха доктора. Той изведнъж се догади, че тоя затънтен градец иска да му изрази благодарност за научните му заслуги и му устройва тая овация. Трогателен пример, който трябва да потопи в срам другите български градове. Тая мисъл покърти дълбоко душата му. Той слезе от файтона, до крайност развълнуван. Възцари се мълчание. - Благодаря, благодаря, братя, за тая чест ненадейна. Тя ме трогва дълбоко... Моите досегашни заслуги не заслужават лаврите ви. Зная добре, че вие в моето скромно лице възвеличавате великата наука. Но тя скоро ще ви докаже колко е всемогъща... Не се фаля, господа, но доктор Карло никога няма да го забравите, както и той вас - за благородните ви чувства и примерен патриотизъм! Да живеят ученолюбивите граждани на Дремиград. - Ура! Ура! На ръце! И в един миг трепетното тяло на професора се издигна и люшкаше като едно знаме над главите. Той махаше с двете си ръце, за да се удържи в равновесие. В отговор на тия знакове на възторг замахаха шапките. Когато докторът беше сложен долу, той се ръкува с всичките, пиян от щастие и със сълзи на очите. Файтонът потегли пак между два реда посрещачи. Бай Иван седна при возача, а при доктора влязоха трима по-предни членове от депутацията. Той не разбираше какво го запитват, нито сещаше какво отговаря: цялото му същество се топеше от блажено ощущение. При входа на града - друга депутация. Пак поздравления, възклицания! Това беше едно триумфално шествие! В няколко минути Карло падаше от един полюс на друг. И имаше защо: почетните граждане дремиградски посрещаха скороизбрания си депутат, за когото имаха известие, че пристига тая вечер. Вместо на представителя депутациите налетяха на доктор Карла, когото не знаяха лично, както и първия. Приликата на имената и тя спомогна за заблуждението. Спряха се пред къщата на кмета. V Разговорите имаха повече церемониален и общ характер, както въобще между люде, които пръв път се запознават. Повече ставаше дума за днешната буря, която свари професора на полето. Той дойде съвършено на себе си и езикът му се развърза; доктор Карло беше словоохотлив. Той разправяше с въодушевление за своето пътуване и за учената си разходка до Балкана, като замълча за златната руда. Между това и той, и те дохождаха сегиз-тогиз в недоумение, което при много добра воля, тозчас си обясняваха в ума. Той се малко зачудваше, че го наричат Калев. Но отдаде това на твърде простителна слабост у младите народи - петимни за велики имена - да осиновяват чужди знаменитости. Тук му дойде на ума за поета Петрович, славянин, когото маджарите прекръстиха Петефи. От Карло до Калев по-малка е разликата. Колкото за триумфалното посрещане, което ни насъне не бе мислил да найде в тоя затънтен градец, той си го обясни, както видяхме, още извън него. Гражданите пък посмущаваше неговият небългарски говор и чуждо произношение. Но си обясниха това от дългото му живеене извън България; също ги зачуди разказът му за геологическата му разходка до бърдото, но приеха това за почтено желание на депутата да упознае по-добре колегията си. Повече ги докара в недоумение отказването му да е депеширал кмету из Ямбол за идването си. На това особено настояваше професорът, защото скромността му никога не би му допуснала да си заръча, по един вид, посрещането. Дойдоха прочее до заключение всичките, че някой друг от излишно усърдие и по свой почин е ударил депешата и за по-добре подписал името на депутата. Кметът също с неудоволствие забележи, че досега депутатът приказва доста за успехите на геологията в Румелия, но не зина ни един път да поблагодари за избирането му. Но и кметът се задоволи с някакво обяснение, много или малко правдоподобно. Като махнем тия мънички запъвания в разговорите ученият професор и ученолюбивите граждани си произведоха взаимно най-прекрасно впечатление. - Както е така, аз да ви помоля за наш Петърча - каза един от гостите, - знайте, искат да го земат във войската... Но той, господин наш депутате, не е за войска и за солдатин, защото е възпитан... та ако видите там майора Менгелсона, кажете му две думици за наш Петърча... Знайте, от вас всичко зависи. Кметът мушна с лакътя си госта да прекъсне и за да не даде възможност и на останалите да заявяват частни просби, което беше неприлично, за пръв път обърна разговора за политиката. - Какво стана с родопските села, предадоха ли се? - попита той. - Реши се въпросът - отговори Карло напосока. - Как, предадоха ли се вече? - Сложиха оръжията... - Чудно, в последната "Марица" друго се казваше - забележи един. - "Марица" е от завчера, а господин Калев вчера е оставил Пловдив... Какво не става в един ден - поясни друг. - Да, да, да! - потвърди Карло. - А за преврата в княжеството кои са последните известия?... Свищовското народно събрание се е произнесло за или против Батемберга?... Нам само веднъж иде вестник в неделята. - Против, против... Ах, каква прекрасна земя имате, господа, просто чудо! - И ние направихме митинг да протестираме против преврата... Четохте ли нашата резолюция? - Четох, господа, прекрасна, господа, чудесна, господа!... - А за Афганистан какво знайте? - За Афганистан? - попита опулен Карло. - Да, за Кандахарския проход. Заеха ли го англичаните? - Да, господа! Доктор Карло прие за правило тая вечер да отговаря със самоувереност на всичките питания по политиката, които щяха още да валят на него. Той не беше приготвен за такъв екзамен. Това беше голяма изненада за него. Излизаше, че тоя заглъхнал, спокоен, забравен градец, който Карло си представяше вечно спящ, нещо като Квинквандона в "Доктор Окса"4, се интересуваше и вълнуваше от световната политика, правеше овации, даже митинги. Но едно ново недоразумение дойде да фърли мъгла в отношенията на дремиградците и на Карла. Причиниха го следующите думи на кмета: - Господин Калев, сега вие, като наш депутат, ще се погрижите икономически някак си за подигането на Дремиград и на околията... Знаете, бедност голяма... - О, на драго сърце, господин кмете, аз отсега ви гарантирам обогатяването на тоя благороден град и на околията ви. То е в моите ръце, макар и да не съм ваш депутат, както вие ласкателно ме нарекохте. Общо очудване. - Как? Вие сте наш представител вече! - каза кметът. - Ние знаехме, че и вие сте съгласни... - Вас едногласно избра народът! Професорът опули очи. Значи той беше депутат! Сега изведнъж той си обясни истинската причина на овациите и на бляскавия прием, що срещна у дремиградците... Какви неожиданости! Той прибърза и отговори развълнувано: - Аз съм дълбоко покъртен от вашата чест, господа. Виноват съм, че преди всичко не ви изразих горещата си, да, най-горещата си благодарност... Вашият избор прави особена чест на геологията. И не доктор Карло или Калев, както вие приятелски ме наричате, а обаянието на науката съедини гласовете ви и сърцата ви... Но аз, за жалост, не ще мога да приема вашия избор. - Защо не приемате сега? - попитаха смаяни всичките. - Първо, господа, моята специалност и призвание е друго... Никаква наклонност към политиката не чувствувам... Creacum est, non legutur! - казва латинската поговорка, сиреч, гръцко е, не разбирам. Второ, едно велико откритие, което направих, ще погълне всичките ми грижи занапред. Засега мога да ви кажа само, че аз съм решил да се посветя цял на благото на тая просветена страна, която прегръщам като свое отечество, ако и още, за мой велик срам, се считам чужди поданик. Кметът си прехапа устните. - Поданик? Та нам не ни бяха казали това! Чужд поданик е неизбираем! - Да, чужд поданик, но чистокръвен българин по душа. - Само вашето име можа да събере всичките гласове. Инак турците щяха да изберат Мурад бея! Жално! При всичките тия сюрпризи никому от дремиградците не хрумваше на ума, че се заблуждават и те, и гостът. Разбраха само, че им е препоръчан бил за депутат един доста оригинален человек, твърде учен и при това твърде скромен. Но сега самолюбието на Карла силно се нарани, когато той узна, че някакъв си закон се изпречва на пътя му. Това го тури в амбиция! Не, той ще влезе в камарата! И като извади из задния джеб на сетрето си няколко буци от рудата, тръшна ги яката на масата, щото дребни късове и златен пясък се разфърчаха. Всички се навалиха да гледат златната руда, която игриво и разноцветно лъщеше на свещта. - Златна руда! - казаха всички възхитени. - Да, златна руда в най-чистия си вид, господа избиратели, руда, с която е пълна цяла планина, три часа от Дремиград, във вашата околия. Вашата околия, господа, е българско Колорадо... И това съкровище е спало безбройни векове в земята и трябваше доктор Карло да го изнамери в днешната си разходка!... Ето кой е доктор Карло, комуто сте сторили чест да го изберете за ваш депутат. И аз я приемам сега, господа, против всичко и няма да я отстъпя никому!... Колкото за поданството, то е глупост и ще ви докажа тозчас. И седна, и написа тая телеграма до главния управител на областта: "Печеля на короната ви една Калифорния. За цена на тая заслуга прося неотложно румелийско поданство, което било нужно, за да мога свободно да вляза в камарата, дето ме праща изборът на дремиградските избиратели. Утре тръгвам за столицата с доказателствата на великото си откритие. Дремиградски представител: Доктор Карло". Той прочете депешата си развълнуван. Всичките я намериха превъзходна и пламтяха от възхищение. Блясъкът на златната планина заслепяваше умовете им. Доктор Карло беше тяхната звезда и добър гений. Те нямаше да дозволят никому да побутне с пръст избора им... Написа се телеграма и от градска страна, подписа се кметът и се изпрати с Карловата. Докторът беше като пиян. Пред него се разкриха съвсем нови хоризонти. В неговата спокойна кабинетна душа изведнъж оживя бесът на най-широкото честолюбие... Прочуване, чест, слава, богатство огромно, власт - всичко из един път се струпаляше на плещите му. Щастието го съкрушаваше с тежестта си... Едвам се бе затворила вратата подир телеграмите, тя пак се отвори. Влезе един млад человек с очила и с червена брада. Той беше пътникът, с когото се срещна днес професорът. Той се озърташе свенливо. - Позволете... Господин кметът! Домовладиката скокна. - Заповядайте, господине, аз съм. - Доктор Калев! - представи се гостът и подаде ръка на кмета. - А, господин докторе, пак се виждаме! - каза той ласкаво на професора. - Позволете ми сега да се запознаем: Калев, доктор на правото, дремиградски представител. Всичките стояха безгласни и попарени. Те видяха страшната грешка, на която бяха жертви, защото именно новият гост беше техният избранник. Пристигнал не преди много време от Европа, той не бе познат на избирателите от тая отдалечена от центъра колегия. Но те го знаеха по име, което скоро печелеше известност. Столичният избирателен комитет телеграфически бе дал кандидатурата му на дремиградци, които само върху неговото име можеха да се съгласят. Сега той идеше, по приетия в областта обичай, да ги благодари и да се запознае с нуждите и желанията на колегията. Както видяхме, ласкав прием му се приготви. Но возачът му, поради разкаляността й, влезе в града не из главната улица, а мина през друга една, постлана с камъни, и посрещачите посрещнаха професора. Доктор Калев слезна на гостилницата, без да види някого да му каже добре дошъл. Това го слиса и огорчи, но си го обясни, едно: чрез късното време, а друго - чрез простодушния нрав на избирателите си. Той помоли ханджият да го заведе до кмета. ................................................................................ ........................................................ - Чорт им зел депутатството! - бъбреше си Карло, когато остана сам в стаята си - моята фортуна и слава лежат на много по-широка основа... Добре, че дойде навреме тоя доктор Калев, дявол да го вземе с името му! После седна и написа писмо до приятелите си в Европа. Затам изпрати и следующата телеграма: "Открих днес на южния склон на Балкана богата златорудна планина - Монте Карло. Това е Перу на Балканския полуостров. Възхищен и поразен. Подробности с писмо. Дайте широка гласност на това известие. Доктор Карло". После сложи буците на масата, порадва им се, па заспа унесен в златните (фактически златни) сънища. Той бе забравил да прибере при себе си и пленника. VI Карло се събуди по изгрев слънце. Той фана да се готви за път. Когато да положи златните буци в пътната си чанта, вратата се отвори и влезе хотелджият. - Околийският началник! - обади той. - Да заповяда - каза Карло и се изправи поочуден от това утрешно посещение. Околийският началник влезе с доста сериозно лице; очите му изведнъж се втренчиха в златната руда на масата. Той се отрекомендува, па каза: - Господин професоре, тази ли е всичката руда! - и показа към буците. - Тия буци са само мостра, господине администраторе, а такава руда цяла планина остая там... - каза доктор Карло усмихнато и гордо някак. - Дека се намира тая планина? - Тая планина се намира във вашата околия, господине мой, но само толкова мога да ви кажа... за повече извинете... - каза Карло, като зе да туря буците в чантата. Началникът го спря. - Моля ви, господин професоре, не можете ли отговори по-точно? - То е секрет, господине. - Как е името на планината? - настоя началникът. - Това мога да ви кажа: Монте Карло. - Как? Монте Карло ли я кръстихте! Гнездото на комарджиите от целия свят. - Италианското Монте Карло, господине, поглъща златото, а българското Монте Карло го блюва - каза развълнуван професорът, който никому нямаше да допусне да тури пръст на славата му. Началникът неволно се усмихна, па извади една телеграма и погледна в нея. - Курт баир не е ли, между Доброли и Камчик махала, при Луда Камчия? Доктор Карло прибледня. Той се озърна уплашен; той диреше бай Ивана, когото от снощи съвсем бе забравил. Той се развика вън от себе си: - Това е низко, господине, да подкупвате човека ми, да ми отнемате правото на великото откритие, за което аз лично и пръв път отивам днес да доложа на главния управител. Това е непростително, това е убийство и по-лошо!... Началникът се навъси, па каза строго: - Дайте тия буци на мене! - Протестирам, господине! Това е грабеж сред пладне! - Тия буци са крадени, господин професоре! - Тия буци аз сам ги копах с ръката си из земната утроба... Вие сте страшен клеветник! - викаше Карло настръхнал. Той виждаше, че всичките му златни сънища и надежди тоя груб началник идеше сега да ги осуети. - Тая златна руда, господин професоре, е открадната от областния музей и аз имам телеграфическа заповед да я прибера от вас и да я проводя в Пловдив като веществено доказателство за едно престъпление. Карло се опули прехласнат. - Четете сами! И началникът му подаде телеграмата. - Това е безобразна лъжа! - извика Карло презрително. Началникът беше издигнал една буца и се взираше в нея. - А буцата лъже ли? - каза началникът, като му показа на нея осталия крайчец от парченце хартийка, която е била залепена там - очевидно бележка с упоменание отечеството на златната руда. На професора лицето съвсем побеля!... ................................................................................ .............................................................. След малко Карло тръгваше на път с чанта, изпразнена от златните буци, и с душа, изпразнена от златни надежди. Действително професорът беше жертва на една жестока подигравка. Някой си турчин чиновник крадеше антики, монети и златна руда от цариградския музей, които му се купуваха за нищожна цена в Пловдив и обогатяваха начинающия се областен музей. Един разсилен при това учреждение направи като турчина: открадна буците. Па заедно с един хитър селянин ги заровили изкусно на няколко места на планината при Луда Камчия, с цел да оскубят доверчивия професор, комуто слабостта към колекции знаеха. Както видяхме, селянинът, който си даде лъжливо име, изигра превъзходно ролята си. Но вчера случайно биде забележено липсването на буците из областния музей, разсилният се улови и изповяда всичко. Телеграмата пък на Карла не оставаше никакво съмнение в истинността на това признание, както и в пълния успех на интригата. Доктор Карло пролежа два месеца болен. В това време Антония изфърли из прозореца всичките му геологически съкровища. Но доктор Карло беше вече член на едно първостепенно учено общество в Европа. 1888 Иван Вазов Златната планина I Доктор Карло рано бе минал в кабинета си. Той бе дълбоко занят. Утринното слънце грееше през прозорците и правеше да лъскат по масата купчета разновидни и разноцветни камъчета, донесени от всичките планини на Южна България. Това бяха драгоценните колекции на почтения професор по геологията и минералогията в местната гимназия. Доктор Карло, както и много други чужденци, беше дошъл в областта наскоро след войната. Като мъж на науката той се занимаваше само с нея и от друго не щеше да знае. Неговият мир се заключаваше в училищния клас и в кабинета му. Кабинетът особено поглъщаше времето му, дето класифицираше геолого-минералогическия си материал: камъчета, кремъци, руди, кристализации, раковини, сталактити, соли и други произведения от изкопаемото царство. Освен по масата подобни купчета пълнеха полиците и долапите на стаята, а също и много преградки на областния музей, в зародиш още. Всичко това беше плод на много трудни учени разходки из страната, на които докторът посвещаваше всичките си празнични дни и ваканции. Очевидно тия занятия не влизаха в кръга на строго професорската му длъжност. Но докторът се беше страстно предал към тях и безкористно - единствено из любов към науката, която също има своите маниаци... Той доработваше един свой учен труд за Източна Румелия, който трябваше да му отвори вратата на едно сциентифическо дружество в Европа, на което ламтеше да бъде член. Но неговото честолюбие се спираше дотам; от няколко време обаче у него беше оживял тщеславен червек и той със завист следеше растящото значение на някои учени чужденци в България. - Тоя неблагодарен предмет, над който старея, няма да ме изведе наникъде - каза си той горчиво днес. - Други дигнаха шум с такива безделци, като описанието на Траяновия друм, изравяне класически статуи из разсипани градове, нищожни археологически открития и съмнителни исторически документи. Гледаш ги - едва ли не Колумби на България! А аз гния гърди над моята бездушна специалност, от която никой не се интересува, даже и мишките, и глупея между тоя див народец, дето ме е фърлила съдбата. Да найдех поне една руда на сол, на желязо, на сребро, та най-после на каменни въглища! А то, чопли земята, обикаляй дивите кърове, само да обогатиш долапчетата на музея с тия глупави камъни, в които никога няма да намеря моя философски камък... И доктор Карло блъсна сърдито камъните. Вратата скръцна, влезе жена му. Тя беше в домашно неглиже, не твърде млада личност, но твърде окръглена и гойна, и с лице завито с дебел пласт тлъстини, благодушие и покой. Както повече пъти бива, тя беше съвършена противоположност на мъжката си половина. Защото Карло, както навярно си го въобразяват и читателите, беше сух, костелив, постал, с голяма прошарена, некултивирана, сиреч учена брада, нервен и разсеян, а главно - постал. Постал като камъните, с които се окръжаваше и живееше. Той наумяваше в това отношение някои животни, които заприличват на почвата, дето се навъртат. Под тоя закон още по можеше да се подведе Карловица, която притежаваше пълнотата и флегмата на почтените птици, що бяха спасили някога Рим от галите, от които тя всеки пазарен ден влачеше дома на гърба на хамалина до десетина, и цялата неделя се занимаваше с унищожението им. - Карло, един селянин иска да влезе при тебе - каза съпругата му. - Защо му трябвам? - попита нетърпеливо докторът. - Щял да ти показва нещо. - Пак някои шарени камъчета? Тия селяни ще ме уморят с усърдието си. Антонио, кажи му да дойде друг път, сега отивам на екзамена - каза професорът, като стана и се заоблича набързо. В тоя миг селачът се вмъкна гологлав в кабинета, без да Дочака отговора, сгъна ръце смирено и се поклони. - Добро утро ви! Лицето на професора се намръщи, но той се пресили да бъде ласкав. - Добро утро, чичо, какво желаете? - Донесох ви една работа тука - каза селачът, като разгърна пазвата си, из която се видяха голи рунтави гърди, опалени от слънцето. Той извади оттам един едър възел. - Камъчета ли? - попита професорът с кисела усмивка. - Камъчета го речи, сгурия го речи, каквото щеш - отговори селачът и се мъчеше да развърже кърпата. - Ти си от тъдява? - От Дремиградско ида: нарочно за ваша милост - отговори селачът със зъбите, с които сега дърпаше възела. Професорът се приближи с любопитство. В същия миг кърпата се отвърза и селачът предпазливо сложи някакви буци на стола. - Виж какво е, дали си струва труда. Още из първо поглеждане професорът остана захласнат: пред него стоеше златна руда! Той не можеше да проговори от вълнение. Очите му светнаха необикновено и изпитите му бузи нервно заиграха Най-добър вид златна руда! Слънчовите лучи играеха по лъскавите златисти люспици, обилно налепени по червеникавия минерал. Някои части от буците бяха съвсем злато, с твърде слаба примес песъчинки. Те твърде тегнеха сравнително с обема си поради количеството на благородния метал в тях. Кристализираните златни трошици искряха се разноцветно и земаха очите на опуления доктор. Селачът забележи вълнението му. - Какви са тия светливи буци, позна ли ги? - Дека ги найде? - вместо да му отговори, попита възхитеният професор. - Нали ти казах: татък в Дремиградско, в балкана... То се вика там цялата планина отсам Камчията е такава... А какви са тия камъни, господине? - На дълбоко ли бяха? - Че кажи на плитко: на две и три педи нещо в земята. - Ти с какво се занимаваш? - Овчар съм. Викат ме Иван Динков. - Показва ли другиму тия камъни? - Та кой ти отбира у нас. Имам чичов син Христо - даскалът в Доброли, та той ме научи да се допитам до ваша милост; - иди, каже, при доктор Карлева, беки излезе нещо... Това какво е, господине, на злато мяза? Професорът се любуваше на искрящите се на слънцето златни люспи и трошици по рудата. - Знай ли друг мястото? - попита пак докторът, комуто в главата се рояха велики мисли. - Кой ходи там? Само аз зная. Докторовото лице огря самодоволна усмивка. - Благодаря, бай Иване, аз ще ти платя разноските и възнаграждение хубаво ще ти дам... Ти ще останеш у мене малко. Почакай да обядваме заедно... Това е любопитна руда, но трябва да я изследвам в гимназията - схитрува професорът; - ти си почини тук, попуши една-две цигари, не се стеснявай, бъди като у дома си. И докторът мина с рудата в стаята на жена си. - Антонио, Антонио драга! - извика той радостно и я цалуна по двете бузи. - Знайш ли какво донесе тоя прост селяк? Той донесе, мила Антонио, моята фортуна, моята слава, да, славата на доктор Карла! Гледай това нещо: тия буци са злато, каквото може да се намери в рудниците на Бразилия и Калифорния само. И една-две педи на плитко; с пръст да разчовъркаш, ще го набараш! И това цяла планина, мила Антонио! Цяла планина - чуваш ли? - такава руда злато, чисто, красно злато! Та това е тайната златна Гвинея на учените... Това е Голконда! Цяла Голконда! Дай да те цалуна пак, златна Антонио! Аз подозирах, моят гений ми нашепваше нещо. Тая девствена земя е пазила съкровищата си цели десетки векове, тя чака търпеливо да дойде един доктор Карло да разтвори недрата й и да зачуди света с едно велико откритие... Жена му слушаше зяпнала. Ако да не виждаше блестящите златоносни буци, тя би помислила, че професорът се е побъркал. Тя и сега се плашеше от такова нещо. - Антонио драга, тоя човечец ще ме чака тука, бъди любезна с него: той е нашето провидение... Но дръж се спокойна... Аз ще обядвам с него. Сгответе най-хубаво. - Имаме супа, и тлъстата гъска, пълнена с ориз и раказии стафиди, ама каква чудесна работа, Карло! И половината от вчерашния пуяк, пържен в прясно краве масло, със соус-паприкаш и гарнитура от хрян и розов чукундур, а за десерт... - Добре, добре - прекъсна я Карло, като не щя да изслуша тоя сложен каталог на домашната кухня; - ние ще обядваме и ще тръгнем... - Къде? - попита учудена Антония. - Ще тръгнем за нашата Голконда, Антонио. Аз отивам да зема отпуск тозчас от директора на гимназията. Не забравяй, бъди ласкава с тоя златен селянин, с тая света овчица и заключи зад мене вратнята с ключ. И доктор Карло в две минути се озова при директора. - Господине директоре, ида да ви моля за тридневен отпуск, от днес, от тоя час! - Отпуск! Невъзможно, сега имаме екзамени. - Отпуск ми е необходим! - повтори енергически професорът. - Що ви принуждава? - Жизнен интерес. Директорът го изгледа зачудено. - Да, жизнен интерес - прибави доктор Карло; - повече даже: висшият интерес на страната, господин директоре! - Пред такива високи интереси и аз свалям шапка - отговори усмихнато директорът. - Давате ли отпуск, господин директоре? - Имате го. Желая ви едно велико откритие. Професорът изскокна на улицата. - Тоя простак сега се подиграва, а след двайсет и четири часа ще се счита щастлив да стисне ръката на доктор Карла - бъбреше той, като вървеше разсеяно из една тясна улица, цял обзет от щастливите си вълнения и надежди. На едно място топ се спъна в едно голямо бунище от пера и перушиняк - тоалетът на цяла куда щавени гъски... Това го направя да се сети, че той се намира пред тяхната порта. Той изтропа яката. Жена му отвори. - Тук ли е селянинът? - попита безпокойно. - Тук е. Професорът бързишката отиде при арестувания си гост. II След три часа доктор Карло и Иван Динков се качваха заедно в железницата във втория клас. Докторът има грижа да влезе в съвсем празен вагон. Той тури другаря си между себе си и стената на вагона, за да му пресече пряко съобщение с останалия свят. Затворът на бай Ивана се продължи. Влакът тръгна. Пожълтелите равнини на обширното поле се замяркаха от прозорите. Жегата се усилваше. Еднообразното тропотене на колелата докарваше дрямка. Селачът действително задряма подир сития обед у професора. Той имаше вида на човек, който никак се не досеща за важната рол, която играеше в съдбата на професора и на цялата област. Карло час по час поглеждаше спокойното му попотено лице, по което никаква мисъл не се отражаваше, и проговаряше състрадателно: Sancta simplicitas! На станциите обаче той го дебнеше неотстъпно като един строг полицейски агент и не оставяше никого да се доближи до другаря му. Един ревнив мъж не пази тъй жена си. За щастие, никой пътник не се случи да влезе във вагона им; само от Каяджик един гоен униатски патер, който пътуваше за Одрин, им стана другар. Духовният сан на пътника успокояваше боязливостта на доктора. Но понеже патерът често поглеждаше в недоумение към заспалия селянин, пооблегнат на рамото на доктора, то Карло, за да му не даде време за догадки и подозрения, отвори на попа горещо прение по латински върху папската непогрешимост, което трая до другата станция - Търново-Сеймен, дето се разделиха. Там докторът и бай Иван преседнаха на ямболския влак, който потегли през Марица, на север. Те бяха пак сами. Докторът едвам сега можа да се поотпусне и да си помечтае. Той държеше щастието си за юздата, която се представляваше от бай Ивана. Нечут успех увенчаваше двайсетгодишни трудове. Геологията, каква велика наука! С това откритие той правеше цяла революция в икономическото състояние на Балканския полуостров. Той даваше на българската корона един брилянт, по-многоценен от брилянта на Великия Могол. И как малко трябва сега да остане всичко това закрито в неизвестността за години, може би и за векове! Едно излазяне на колелата из релсите, едно продънване на мост, което би умъртвило тия двама хора... При тая мисъл докторът потръпваше. Влакът стигна благополучно в Ямбол надвечер. Професорът и селякът слязоха в едничката добра гостилничка в града. - Приготви една стая с две легла - заръча докторът на момчето. - Този баю другар ли ви е? - То не е твоя работа - избъбра строго докторът, - изпълни каквото ти заповядвам. - Аз питах, защото стая с два кревата нямаме сега, та негова милост може да преспи на одъра, извън сега е топло - обясни слугата, като гледаше дрипавите дрехи и издънени цървули на селянина. Професорът се навъси. - Ти не разсъждавай, хлапетио, за топло и за студено, ами приготви стаята. - Ба, аз спавам тука на това одърче, нашите кокали меко не търпят - обади се бай Иван. Очевидно това грижливо внимание на професора му дотегваше. Той беше като в плен. Но професорът не беше человек да излага на глупави случайности едно сигурно щастие. Той настоя и неговата дума стана. Момчето сложи още едно легло в тясната стаичка. Двамата пътника влязоха вътре, докторът заключи добре вратата, не от страх да не влезе някой тая нощ, а да не би да излезе, и зе да се съблича. Той покани и Ивана да стори същото. Но бай Иван вместо да съблече себе си, съблече кревата. Той му свали пуховата възглавница, чистия чаршаф и завивка и легна на сламения матрац. - Ти мене не гледай, аз съм овчар. Професорът с удоволствие чу, че бай Иван захърка. Никога хъркането не му се бе сторило тъй мелодично. Железницата се прекъсва до Ямбол. Заранта доктор Карло се качи на файтон с бай Ивана, който щеше да му покаже заветното място. След няколко часа път достигнаха до едно ханче на полето. Там оставиха файтона да ги чака и на два селски коня се запътиха на север, към Стара планина. Карло поглъщаше с поглед тия ниски синикави върхове, дето се криеше златородният. - Лигнит, кварц, алувиум, гнейс, гранит, варовит камък, чернозем, въглища пъстрят кората на Източна Румелия. Сега на едно крайче на геологическата й карта ще туря думата: злато! Как импозантно ще стои там! - помисли си той. - Господин Иване, как се нарича тоя връх? - Как го наричат? Планината; турците го викат балкана и то си е по-право, чунким това е Коджа балкан. При тоя урок по география професорът се ухили. - Значи, няма име: толкоз по-добре. Повървяха малко. Професорът мечтаеше. - Господин Иване, ти чувал ли си за Кристофа Коломба? - Не го познавам. - Удивително. Той едно време изнамери цял свят и излезе хаплю, та не му тури името си. - Хаплю не, ами хаплю - потвърди Иван важно. - Нашият връх ще се нарича занапред: Монте Карло. - Добре, господине, както заръчате. Наближиха върха. Той по-ясно и по-ясно се очертаваше на плещите на главната планина, от която го делеше Луда Камчия. Слязоха в един сух и каменлив дол: от него нагоре зафащаше златорудното бърдо. Докторът беше на прага на своята Голконда! Ненадейно зловеща мисъл му хрумна: той се озърна безпокойно в тоя дол, глух и отстранен. - Господин Иване - обърна се ниско към другаря си, - тука разбойници не ходят ли? - Не грижи се, господине, излазят понякога, ама те са турци. Тъдява ги има, поразниците... - Та ние сме in partibus infidelium? И докторът извади из една черна длъгнеста кутия два револвера. - Що, боиш ли се? - попита бай Иван усмихнат. - Карай - забележи докторът. - Добре, господине. Докторът бодна коня си. Зафащаха златорудното бърдо. Карло изглеждаше внимателно всяка скала, камък, местност. Той забележи очуден, че блестящите песъчинки, които са размесени в праха, имаха особен, жълт цвят. Наистина той бе забележвал и другаде подобен светлив прах по почвата, но тоя светеше някак си по-другояче... Това блещукане на златистия прах се увеличаваше, колкото отиваха нагоре... Няма съмнение, че бяха шушки от злато, извадени на повърхността на земята от физически влияния. Сърцето му туптеше силно, но той се въздържаше. Изкачиха се на самия връх на бърдото. Припасвано от изток, север и запад от Луда Камчия, то приличаше на един неправилен полуостров; то повечето бе покрито с рядък храсталак и с див тревуляк, дето се озъбваха плоски канари. Професорът пресметна, че ще зафаща около петнайсет квадратни километра. Слязоха и двамата от конете, поведоха ги и навалиха надолу мълчешком. Когато дойдоха до един изронен бряг, Иван Динков каза: - Тука изкопах двете буци. Изровеното място стоеше още прясно. - Копай - каза професорът с разтреперан глас. Бай Иван се опретна и копа наблизко. Сухата земя кънтеше звънливо под ударите на мотиката. Тоя шум наумяваше дори звънтенето на златото. Професорът с опулени очи, със спряно дихане пробиваше земята, дето падаше сечивото. Най-после то клъцна в нещо твърдо. - Спри! - каза професорът. Из ровката пръст се показа един жълтеникав камък. Селянинът бързо го дигна и го показа на професора. Той го грабна, отколкото зема от ръката му и го прегледа. - Aurum brutum1! - извика той. - Копай още. Селачът копна няколко пъти на същото място и извади една кривача по-дребни парчета от същата руда. Карло се не помнеше. - А голямата буца, господине, изкъртих там, при оная канара - каза бай Иван, като обрисваше пота на лицето си. - Да идем там - заповяда професорът. Спряха се пред едно скоро копано място. - Тук вече са копали! - извика Карло уплашен. - Аз го копах... тук още никой не е помирисал. И бай Иван копна на няколко места, па най-после само на едно продължи да работи. Мотиката пак удари в нещо кораво. - Спри! - изкрещя професорът. В пръстта се валяха други буци, които лъщяха на слънцето. - Та тук е Калифорния! - извика той. Селянинът се озърна. - Кой кажеш, някой да не ни гледа! Професорът извади една карта на Румелия и портфела си. Той забележи названията на тая и околните местности според указанията на водача си. После намери широтата и дълготата от парижкия меридиан на това бърдо, което забележи на картата си: Монте Карло. Той тръгна нататък. Бай Иван - по него. - Да копаем ли още? - попита той, като се спряна едно съвсем неначенато място, обрасло с пожълтяла трева; - аз ти казах, че тая планина е цялата такава. Карло заръча да копае. Бай Иван зафана пак. Дупката отиваше длъгнеста и по-дълбока тука. Селянинът спря да си отдъхне. Той беше уморен. Руен пот течеше по зачервенялото му небръснато лице. Той се озърташе добродушно. - Дай сам - каза професорът нетърпеливо и грабна мотиката - пръв път в живота си - и закопа. Дупката се разтваряше. Пак клъцна нещо. Това беше по-голяма буца руда, която се разцепи на две от удара. Професорът се обърна безпокойно. Всичко това беше тъй невероятно и тъй действително, щото умът му не можеше да го пренесе. Той извади бяла кърпа и обърса ръцете си. Златният прах се олепи по кърпата, която заблестя, като че имаше златен вътък. В земята се показваше още руда. - Тук е цяла жила - пошушна си професорът. - Та какви са тия буци, господине? - полюбопитствува пак селянинът. - Тая овца още се не сеща - продума си докторът, па отговори: - Aurum brutum, господин Иване! - Какво ще рече това: урум бурум! - Metalum nobile2- поясни докторът. - Ха, разбрах... Но ти като че не гълчиш по български? Докторът бръкна в пазвата си, извади и даде три лири на водача си. - На, ти си честен человек. Селячът прие парите с поклон и благодарения. Докторът се ухили. - Аз бях чувал, че българските селяни са хитри: тоя е цял идиот... - Бай Иване, едно ново условие да направим! - обърна се той към водача си. - Както заповядаш, господине. - Слушай, за тия буци никому няма да обаждаш, нито да показваш това място - до три дни. - Няма да кажа гък! - Тия три деня ще стоиш при мене. Тук на бай Иван не стана добре. Призракът на ново пленение не му се усмихваше. Той заправи окръшки. - За всеки ден ще ти плащам по лира! Тия думи из един мах обезоръжиха водача. Върнаха се на хана, дето ги чакаше файтонът им. Обяд беше минал вече. Докторът извади из пътната си чанта една уварена от Антония кокошка, увита в немски вестник, и покани бай Ивана да обядват. За всичко той се разпореждаше, той говореше с ханджията и с водача си и отговаряше на въпросите на някои селяни, отправени към другаря му. Бай Иван влезна добросъвестно в ролята си на олимпийско божество. Той приемаше с пълно достойнство внимателните услуги на разшетания учен човек. Селяните там и същият ханджия се дивяха. III Слънцето преваляше на запад. Файтонът се търкаляше по широкото голо и безлюдно поле. Доктор Карло отиваше в Дремиград, най-близкия град, отдето щеше да прати няколко депеши по откритието си в Пловдив и за Европа. Там щяха и да преспят, а заранта да тръгнат назад. Слънцето прежуряше. Пожълтялата безлесна равнина изглеждаше на изгоряла степ. Тя на север опираше в синкавите балкански бърда, по-разлати и по-ниски, колкото наближаваха Черно море. Пладнешката жега беше нестърпима: огнените лучи горяха гърбовете на пътниците, засипани от прах, който на облаци се дигаше след колата. Пред тях вървеше един друг файтон с един пътник само. Когато спряха на едно друго ханче - последната станция до Дремиград, те завариха и него, че пиеше кафе под сянката на стряхата. Той беше момък на трийсет години и по облекло, и по вид личеше да е столичен жител. Но доктор Карло го не познаваше. Докторът не познаваше почти никого освен Антония и колегите си, и то не всичките. Той нехаеше за нищо, което стоеше вън от областта на геологията и минералогията. Политическият строй и законите на страната, борбите на партиите, изборите, които вълнуваха и децата, за него бяха нещо не от мира сего. Никой по-добре от него не знаеше И. Румелия и никой по-малко. Тя беше за него пълен месец, на който познаваше и именуваше всичките грапавини, долини и върхове, от едната страна, а оттатъшната - остаяше в "мрак кромешний". Той можеше изведнъж да ти обади кое камъче от колекциите му от кой тракийски връх е дигнато, а още не знаеше името на главния администратор в града, дето беше гимназията. Това простително невежество на учен човек често му донасяше неприятни изненади... При всичко че особено сега той избягваше всякакви срещи с познати и непознати лица, но силна потребност да излее част от вълненията си накара професорът да завърже разговор с непознатия момък. Той го поздрави, седна и каза небрежно: - Африкански горещини, господине! - Пече страшно, трябва да вали - отговори пътникът, като си правеше хлад с кърпата. - Право, тия облаци на дъжд сочат; ние като овчари, познаваме... - обади се бай Иван, който, по наставленията на професора, всякога седеше между лакътя му и стена. Професорът го побутна неволно с лакътя си. Непознатият момък забележи странните отношения между тия двама другари. - Господин професоре, негова милост водил ви е някъде по вашите научни изследвания? Докторът погледна внушително бай Ивана и отговори с равнодушен уж вид: - Да... да... Ах, каква прекрасна земя имате, господине мой. Това е един извор неизчерпаем за науката, за изкуствата, за всемирния прогрес. Вашата земя, господине мой, притежава безценни дарове от природата, които за жалост остаят зарити без полза. Но настая часът, мисля, когато лучезарният поглед на науката ще я зондира... Вам ви трябват само хора образовани, специалисти по естествознанието, и главно, господине мой, честно предани на благото ви... Моят живот е всецяло посветен за щастието на тоя трудолюбив и прекрасен народ български. Каква благословена земя! Просто рай! Докторът се разпаляше от собствените си думи. Макар общи и пълни с риторическа мъгливост, нему му поолекна. Те бяха излишък от душевния му прилив. Момъкът го гледаше зачудено и отдаваше тия прекалени фалби на България повече на възторжения ум на един учен, залибен в предмета си, а донейде си и на подобострастния характер на някои чужденци. - Направихте ли някое по-важно откритие? - Невъобразимо важно! Невероятно! - Какво именно? - Това не мога ви каза, господине мой - отговори професорът с тайнствен вид и погледна бай Ивана. Любопитството на момъка порасте. - Вероятно някакви драгоценни метали? Докторът клюмна утвърдително. - Не ми иде за вярване. Доказано е, че Балканският полуостров няма ни злато, ни сребро... - Напротив, и той има една Калифорния! - Ах! Къде! - То е мой секрет, господине мой. Но след тия думи той видя, че се увлече, скокна веднага и поведе бай Ивана към файтона. IV Продължиха пак пътя си. Небето се замрачи. Гъсти черни облаци се напластиха над широкото поле, което потъмня; една светкавица змиевидно избразди хоризонта, последвана от глух тътен на гръмотевицата. Завчас бурята настана. Плисна силен дъжд под ужасни трескавици... Тук пак хрумна професору страшната мисъл какво нещастие ще бъде, ако мълния падне на файтона им. А той, сред това съвсем голо поле, беше привлекателна точка за електрическия ток. Но и тоя път всичко мина благополучно. Стихията се утиши, небето се разведри пак и на запад блеснаха последните златни лучи на слънцето, което потъваше в кръгозора. Смръкна се. Двата файтона вървяха тежко по размекналия път. Скоро файтонът с момъка превари и изчезна в мрачината заедно с другите предмети. Дремиград остаяше зад една гънка на равнината, но нищо не наумяваше за близостта му. Професорът съчиняваше в ума си важните депеши, които отиваше да удари: една до главния управител, друга до един приятел в Европа, член на ученото дружество, на което докторът ламтеше да стане тоже такъв. Утре печатът във всичките провинции на страната щеше да направи да прогърми името му. Fama volat3... Облак сърадвателни депеши щяха да разтупат хиляди сърца. Какво сладко нещо е славата! От утре доктор Карло се събуждаше велик човек... Името му затъмняваше всички други имена, на които ориентът беше дал блясъка си. И сърцето му бъхтеше като лудо в гърдите. Едни мъгляви и скудни блещукания в мрака показваха, че градът е недалеко. Но той забележи отсам него уединено други по-ясни и подвижни светлини като от фенери, между които се мяркаха сенки. Вероятно там имаше един куп хора. Той хубаво забележи, че тия светлини и тия хора стояха на къра и очевидно на самото шосе. Какво диреха по това време извън града? Неволно безпокойство обзе професора. Другарят му спеше. файтонът отиваше напред, към фенерите, които чакаха на пътя му. Зеха да се чуват гласове. Червената светлина огряваше по-видно формите на човешки фигури, които безпокойно се движеха и кръстосваха. Той чу даже дрънченето на оръжия! Смутни страхове свиха сърцето му. Той неволно смушка заспалия бай Ивана. Той никога не бе изпитвал подобни вълнения. Хрумна му, че това е засада от разбойници или нещо още по-страшно. Голямото откритие, което направи, не ще да бъде чуждо на това нощно нападение... Тоя непознат пътник, комуто така глупешки издаде тайната си, не напразно отмина напред!... Кой знай, користолюбието, а още повече славолюбието са способни да вдъхнат най-страшни престъпления!... Малко ли примери има? Златото е такъв съблазнителен демон... В това време тълпата пресрещна файтона мълчешком и го спря. Мнозина се навалиха с фенери да видят кой е вътре. Професорът стоеше ни жив, ни умрял. - Кой е тука, господине? - попита един запъхтян глас. Докторът не отговори. - Доктор Карлев - каза бай Иван, който се разбуди. - Той е! Той е! - извикаха няколко гласа. - Ура! - Добре дошле, добре дошле!... Народът ви посреща... Закъсняхте много! - каза му един облечен в бели шаячеви френски дрехи человек и се ръкува с него. - Ура! Да живей! - повтаряха се възклицания от тълпата, която тясно заобиколи колата. - Отдават ти чест - прошепна досетливият селянин, - отговори им нещо. Тия думи свестиха доктора. Той изведнъж се догади, че тоя затънтен градец иска да му изрази благодарност за научните му заслуги и му устройва тая овация. Трогателен пример, който трябва да потопи в срам другите български градове. Тая мисъл покърти дълбоко душата му. Той слезе от файтона, до крайност развълнуван. Възцари се мълчание. - Благодаря, благодаря, братя, за тая чест ненадейна. Тя ме трогва дълбоко... Моите досегашни заслуги не заслужават лаврите ви. Зная добре, че вие в моето скромно лице възвеличавате великата наука. Но тя скоро ще ви докаже колко е всемогъща... Не се фаля, господа, но доктор Карло никога няма да го забравите, както и той вас - за благородните ви чувства и примерен патриотизъм! Да живеят ученолюбивите граждани на Дремиград. - Ура! Ура! На ръце! И в един миг трепетното тяло на професора се издигна и люшкаше като едно знаме над главите. Той махаше с двете си ръце, за да се удържи в равновесие. В отговор на тия знакове на възторг замахаха шапките. Когато докторът беше сложен долу, той се ръкува с всичките, пиян от щастие и със сълзи на очите. Файтонът потегли пак между два реда посрещачи. Бай Иван седна при возача, а при доктора влязоха трима по-предни членове от депутацията. Той не разбираше какво го запитват, нито сещаше какво отговаря: цялото му същество се топеше от блажено ощущение. При входа на града - друга депутация. Пак поздравления, възклицания! Това беше едно триумфално шествие! В няколко минути Карло падаше от един полюс на друг. И имаше защо: почетните граждане дремиградски посрещаха скороизбрания си депутат, за когото имаха известие, че пристига тая вечер. Вместо на представителя депутациите налетяха на доктор Карла, когото не знаяха лично, както и първия. Приликата на имената и тя спомогна за заблуждението. Спряха се пред къщата на кмета. V Разговорите имаха повече церемониален и общ характер, както въобще между люде, които пръв път се запознават. Повече ставаше дума за днешната буря, която свари професора на полето. Той дойде съвършено на себе си и езикът му се развърза; доктор Карло беше словоохотлив. Той разправяше с въодушевление за своето пътуване и за учената си разходка до Балкана, като замълча за златната руда. Между това и той, и те дохождаха сегиз-тогиз в недоумение, което при много добра воля, тозчас си обясняваха в ума. Той се малко зачудваше, че го наричат Калев. Но отдаде това на твърде простителна слабост у младите народи - петимни за велики имена - да осиновяват чужди знаменитости. Тук му дойде на ума за поета Петрович, славянин, когото маджарите прекръстиха Петефи. От Карло до Калев по-малка е разликата. Колкото за триумфалното посрещане, което ни насъне не бе мислил да найде в тоя затънтен градец, той си го обясни, както видяхме, още извън него. Гражданите пък посмущаваше неговият небългарски говор и чуждо произношение. Но си обясниха това от дългото му живеене извън България; също ги зачуди разказът му за геологическата му разходка до бърдото, но приеха това за почтено желание на депутата да упознае по-добре колегията си. Повече ги докара в недоумение отказването му да е депеширал кмету из Ямбол за идването си. На това особено настояваше професорът, защото скромността му никога не би му допуснала да си заръча, по един вид, посрещането. Дойдоха прочее до заключение всичките, че някой друг от излишно усърдие и по свой почин е ударил депешата и за по-добре подписал името на депутата. Кметът също с неудоволствие забележи, че досега депутатът приказва доста за успехите на геологията в Румелия, но не зина ни един път да поблагодари за избирането му. Но и кметът се задоволи с някакво обяснение, много или малко правдоподобно. Като махнем тия мънички запъвания в разговорите ученият професор и ученолюбивите граждани си произведоха взаимно най-прекрасно впечатление. - Както е така, аз да ви помоля за наш Петърча - каза един от гостите, - знайте, искат да го земат във войската... Но той, господин наш депутате, не е за войска и за солдатин, защото е възпитан... та ако видите там майора Менгелсона, кажете му две думици за наш Петърча... Знайте, от вас всичко зависи. Кметът мушна с лакътя си госта да прекъсне и за да не даде възможност и на останалите да заявяват частни просби, което беше неприлично, за пръв път обърна разговора за политиката. - Какво стана с родопските села, предадоха ли се? - попита той. - Реши се въпросът - отговори Карло напосока. - Как, предадоха ли се вече? - Сложиха оръжията... - Чудно, в последната "Марица" друго се казваше - забележи един. - "Марица" е от завчера, а господин Калев вчера е оставил Пловдив... Какво не става в един ден - поясни друг. - Да, да, да! - потвърди Карло. - А за преврата в княжеството кои са последните известия?... Свищовското народно събрание се е произнесло за или против Батемберга?... Нам само веднъж иде вестник в неделята. - Против, против... Ах, каква прекрасна земя имате, господа, просто чудо! - И ние направихме митинг да протестираме против преврата... Четохте ли нашата резолюция? - Четох, господа, прекрасна, господа, чудесна, господа!... - А за Афганистан какво знайте? - За Афганистан? - попита опулен Карло. - Да, за Кандахарския проход. Заеха ли го англичаните? - Да, господа! Доктор Карло прие за правило тая вечер да отговаря със самоувереност на всичките питания по политиката, които щяха още да валят на него. Той не беше приготвен за такъв екзамен. Това беше голяма изненада за него. Излизаше, че тоя заглъхнал, спокоен, забравен градец, който Карло си представяше вечно спящ, нещо като Квинквандона в "Доктор Окса"4, се интересуваше и вълнуваше от световната политика, правеше овации, даже митинги. Но едно ново недоразумение дойде да фърли мъгла в отношенията на дремиградците и на Карла. Причиниха го следующите думи на кмета: - Господин Калев, сега вие, като наш депутат, ще се погрижите икономически някак си за подигането на Дремиград и на околията... Знаете, бедност голяма... - О, на драго сърце, господин кмете, аз отсега ви гарантирам обогатяването на тоя благороден град и на околията ви. То е в моите ръце, макар и да не съм ваш депутат, както вие ласкателно ме нарекохте. Общо очудване. - Как? Вие сте наш представител вече! - каза кметът. - Ние знаехме, че и вие сте съгласни... - Вас едногласно избра народът! Професорът опули очи. Значи той беше депутат! Сега изведнъж той си обясни истинската причина на овациите и на бляскавия прием, що срещна у дремиградците... Какви неожиданости! Той прибърза и отговори развълнувано: - Аз съм дълбоко покъртен от вашата чест, господа. Виноват съм, че преди всичко не ви изразих горещата си, да, най-горещата си благодарност... Вашият избор прави особена чест на геологията. И не доктор Карло или Калев, както вие приятелски ме наричате, а обаянието на науката съедини гласовете ви и сърцата ви... Но аз, за жалост, не ще мога да приема вашия избор. - Защо не приемате сега? - попитаха смаяни всичките. - Първо, господа, моята специалност и призвание е друго... Никаква наклонност към политиката не чувствувам... Creacum est, non legutur! - казва латинската поговорка, сиреч, гръцко е, не разбирам. Второ, едно велико откритие, което направих, ще погълне всичките ми грижи занапред. Засега мога да ви кажа само, че аз съм решил да се посветя цял на благото на тая просветена страна, която прегръщам като свое отечество, ако и още, за мой велик срам, се считам чужди поданик. Кметът си прехапа устните. - Поданик? Та нам не ни бяха казали това! Чужд поданик е неизбираем! - Да, чужд поданик, но чистокръвен българин по душа. - Само вашето име можа да събере всичките гласове. Инак турците щяха да изберат Мурад бея! Жално! При всичките тия сюрпризи никому от дремиградците не хрумваше на ума, че се заблуждават и те, и гостът. Разбраха само, че им е препоръчан бил за депутат един доста оригинален человек, твърде учен и при това твърде скромен. Но сега самолюбието на Карла силно се нарани, когато той узна, че някакъв си закон се изпречва на пътя му. Това го тури в амбиция! Не, той ще влезе в камарата! И като извади из задния джеб на сетрето си няколко буци от рудата, тръшна ги яката на масата, щото дребни късове и златен пясък се разфърчаха. Всички се навалиха да гледат златната руда, която игриво и разноцветно лъщеше на свещта. - Златна руда! - казаха всички възхитени. - Да, златна руда в най-чистия си вид, господа избиратели, руда, с която е пълна цяла планина, три часа от Дремиград, във вашата околия. Вашата околия, господа, е българско Колорадо... И това съкровище е спало безбройни векове в земята и трябваше доктор Карло да го изнамери в днешната си разходка!... Ето кой е доктор Карло, комуто сте сторили чест да го изберете за ваш депутат. И аз я приемам сега, господа, против всичко и няма да я отстъпя никому!... Колкото за поданството, то е глупост и ще ви докажа тозчас. И седна, и написа тая телеграма до главния управител на областта: "Печеля на короната ви една Калифорния. За цена на тая заслуга прося неотложно румелийско поданство, което било нужно, за да мога свободно да вляза в камарата, дето ме праща изборът на дремиградските избиратели. Утре тръгвам за столицата с доказателствата на великото си откритие. Дремиградски представител: Доктор Карло". Той прочете депешата си развълнуван. Всичките я намериха превъзходна и пламтяха от възхищение. Блясъкът на златната планина заслепяваше умовете им. Доктор Карло беше тяхната звезда и добър гений. Те нямаше да дозволят никому да побутне с пръст избора им... Написа се телеграма и от градска страна, подписа се кметът и се изпрати с Карловата. Докторът беше като пиян. Пред него се разкриха съвсем нови хоризонти. В неговата спокойна кабинетна душа изведнъж оживя бесът на най-широкото честолюбие... Прочуване, чест, слава, богатство огромно, власт - всичко из един път се струпаляше на плещите му. Щастието го съкрушаваше с тежестта си... Едвам се бе затворила вратата подир телеграмите, тя пак се отвори. Влезе един млад человек с очила и с червена брада. Той беше пътникът, с когото се срещна днес професорът. Той се озърташе свенливо. - Позволете... Господин кметът! Домовладиката скокна. - Заповядайте, господине, аз съм. - Доктор Калев! - представи се гостът и подаде ръка на кмета. - А, господин докторе, пак се виждаме! - каза той ласкаво на професора. - Позволете ми сега да се запознаем: Калев, доктор на правото, дремиградски представител. Всичките стояха безгласни и попарени. Те видяха страшната грешка, на която бяха жертви, защото именно новият гост беше техният избранник. Пристигнал не преди много време от Европа, той не бе познат на избирателите от тая отдалечена от центъра колегия. Но те го знаеха по име, което скоро печелеше известност. Столичният избирателен комитет телеграфически бе дал кандидатурата му на дремиградци, които само върху неговото име можеха да се съгласят. Сега той идеше, по приетия в областта обичай, да ги благодари и да се запознае с нуждите и желанията на колегията. Както видяхме, ласкав прием му се приготви. Но возачът му, поради разкаляността й, влезе в града не из главната улица, а мина през друга една, постлана с камъни, и посрещачите посрещнаха професора. Доктор Калев слезна на гостилницата, без да види някого да му каже добре дошъл. Това го слиса и огорчи, но си го обясни, едно: чрез късното време, а друго - чрез простодушния нрав на избирателите си. Той помоли ханджият да го заведе до кмета. ................................................................................ ........................................................ - Чорт им зел депутатството! - бъбреше си Карло, когато остана сам в стаята си - моята фортуна и слава лежат на много по-широка основа... Добре, че дойде навреме тоя доктор Калев, дявол да го вземе с името му! После седна и написа писмо до приятелите си в Европа. Затам изпрати и следующата телеграма: "Открих днес на южния склон на Балкана богата златорудна планина - Монте Карло. Това е Перу на Балканския полуостров. Възхищен и поразен. Подробности с писмо. Дайте широка гласност на това известие. Доктор Карло". После сложи буците на масата, порадва им се, па заспа унесен в златните (фактически златни) сънища. Той бе забравил да прибере при себе си и пленника. VI Карло се събуди по изгрев слънце. Той фана да се готви за път. Когато да положи златните буци в пътната си чанта, вратата се отвори и влезе хотелджият. - Околийският началник! - обади той. - Да заповяда - каза Карло и се изправи поочуден от това утрешно посещение. Околийският началник влезе с доста сериозно лице; очите му изведнъж се втренчиха в златната руда на масата. Той се отрекомендува, па каза: - Господин професоре, тази ли е всичката руда! - и показа към буците. - Тия буци са само мостра, господине администраторе, а такава руда цяла планина остая там... - каза доктор Карло усмихнато и гордо някак. - Дека се намира тая планина? - Тая планина се намира във вашата околия, господине мой, но само толкова мога да ви кажа... за повече извинете... - каза Карло, като зе да туря буците в чантата. Началникът го спря. - Моля ви, господин професоре, не можете ли отговори по-точно? - То е секрет, господине. - Как е името на планината? - настоя началникът. - Това мога да ви кажа: Монте Карло. - Как? Монте Карло ли я кръстихте! Гнездото на комарджиите от целия свят. - Италианското Монте Карло, господине, поглъща златото, а българското Монте Карло го блюва - каза развълнуван професорът, който никому нямаше да допусне да тури пръст на славата му. Началникът неволно се усмихна, па извади една телеграма и погледна в нея. - Курт баир не е ли, между Доброли и Камчик махала, при Луда Камчия? Доктор Карло прибледня. Той се озърна уплашен; той диреше бай Ивана, когото от снощи съвсем бе забравил. Той се развика вън от себе си: - Това е низко, господине, да подкупвате човека ми, да ми отнемате правото на великото откритие, за което аз лично и пръв път отивам днес да доложа на главния управител. Това е непростително, това е убийство и по-лошо!... Началникът се навъси, па каза строго: - Дайте тия буци на мене! - Протестирам, господине! Това е грабеж сред пладне! - Тия буци са крадени, господин професоре! - Тия буци аз сам ги копах с ръката си из земната утроба... Вие сте страшен клеветник! - викаше Карло настръхнал. Той виждаше, че всичките му златни сънища и надежди тоя груб началник идеше сега да ги осуети. - Тая златна руда, господин професоре, е открадната от областния музей и аз имам телеграфическа заповед да я прибера от вас и да я проводя в Пловдив като веществено доказателство за едно престъпление. Карло се опули прехласнат. - Четете сами! И началникът му подаде телеграмата. - Това е безобразна лъжа! - извика Карло презрително. Началникът беше издигнал една буца и се взираше в нея. - А буцата лъже ли? - каза началникът, като му показа на нея осталия крайчец от парченце хартийка, която е била залепена там - очевидно бележка с упоменание отечеството на златната руда. На професора лицето съвсем побеля!... ................................................................................ .............................................................. След малко Карло тръгваше на път с чанта, изпразнена от златните буци, и с душа, изпразнена от златни надежди. Действително професорът беше жертва на една жестока подигравка. Някой си турчин чиновник крадеше антики, монети и златна руда от цариградския музей, които му се купуваха за нищожна цена в Пловдив и обогатяваха начинающия се областен музей. Един разсилен при това учреждение направи като турчина: открадна буците. Па заедно с един хитър селянин ги заровили изкусно на няколко места на планината при Луда Камчия, с цел да оскубят доверчивия професор, комуто слабостта към колекции знаеха. Както видяхме, селянинът, който си даде лъжливо име, изигра превъзходно ролята си. Но вчера случайно биде забележено липсването на буците из областния музей, разсилният се улови и изповяда всичко. Телеграмата пък на Карла не оставаше никакво съмнение в истинността на това признание, както и в пълния успех на интригата. Доктор Карло пролежа два месеца болен. В това време Антония изфърли из прозореца всичките му геологически съкровища. Но доктор Карло беше вече член на едно първостепенно учено общество в Европа. 1888 Иван Вазов

Антон Баев Беше масленозелено бомбе с изкуствено паче перо, което стърчеше от дясната му страна. Първото нещо, което виждах у него, всеки път щом се разминавахме по стълбите във входа на кооперацията. Живеех на последния четвърти етаж, а той и жена му обитаваха съседния апартамент вляво. Погледнато отгоре, бомбето приличаше на войнишка каска - така гладко заоблено и точно в оня любим на военните цвят. Ако пък се качвах, а той слизаше, набиваше се периферията му: идеално очертан масленозелен кравай. Лицето почти не забелязвах; поздравявахме се учтиво с дежурното: "Здравей, как е?" "Добре, мерси, приятен ден!" Жена му беше с права руса коса, винаги падаше свободно по раменете й. Беше висока жена с бледо лице и тънки устни. Никога не съм ги засичал по стълбите заедно. Минаха четири години, откак станахме съседи с мъжа със зеленото бомбе. Нито веднъж не го чух да говори с жена си, макар съседските разпри да се улавяха ясно два етажа под нас. Имах чувството, че мъжът дори си ляга с бомбето или най-малкото - вечеря с него. Жената винаги ходеше с пусната коса и никога с шапка. В летните жеги използваше малко бяло чадърче за сянка, което пристягаше с лента около главата. Чудех се дали зеленото бомбе е нейна идея. Колко са зелените бомбета всъщност? Трябва да са поне три, за да се дават често на химическо чистене при тази редовна - какво ти? - направо постоянна употреба. А може би имат цял гардероб зелени бомбета? Един ден чух странно топуркане по стълбите. Помислих, че някой буквално се тълкаля надолу, суркайки крака. Отворих вратата и се надвесих през перилата, но видях само тънката бяла ръка на жената с чадъра да се плъзга по парапета. ""Здравей, как е?" - чух го да казва зад гърба ми, и преди да му отвърна, се заспуска по стълбите. Бомбето сега ми заприлича на гумена топка - от тези, които се ползват във ватерпола. Лъщеше в светлината на стълбищния прозорец като току-що извадена от басейна. Чух входната врата да се затръшва, а след малко пак се отвори. Дали мъжът с бомбето гонеше жената с чадъра? Защо никога не излизаха заедно? "Добре, мерси, приятен ден!" - казах на празното стълбище и влязох обратно в мансардния си апартамент. Но не ме свърташе мисълта за мъжа с бомбето и жената с чадъра. Сигурен бях, че крият някаква тайна. Но пък кой ли няма тайни в личния си живот? Излязох на южната тераса, която беше свързана с тяхната; делеше ги само една плексигласова стена. Изпружих врат и погледнах през френския им прозорец в хола. Но бяха пуснали щорите. Сетих се, че всъщност мъжът с бомбето и жената с чадъра никога не ги вдигаха. Поне аз не съм ги улавял. "Я, стига си любопитствал!" - казах си и в този миг се сетих, че не чух мъжът с бомбето да заключва на излизане. "Може би е забравил в бързината" - рекох и реших да проверя. Апартаментът им беше огледален на моя: скосени тавани, френски прозорци, вита стълба за мансардния етаж. Щях да излизам, когато се сетих, че им нямам номерата на джиесемите да ги предупредя, че са оставили отключено. Реших, че може би ги има в паметта на стационарния телефон. Поне ще позвъня на последния набран номер или пък ще видя последния избран. Все ще е на някой техен познат и чрез него ще ги предупредя, казах си. Вдигнах слушалката и погледнах дисплея: нямаше никакви запаметени номера, никакви обаждания - нито входящи, нито изходящи. "Нима си трият контактите?" - чух се да изричам на глас. "Не ползваме телефон!" - каза мъжът с бомбето. Обърнах се и го видях, свит в кожения фотьойл. "Съжалявам - отвърнах, - бяхте забравили да заключите и затова..." "Никога не заключваме" - натърти мъжът с бомбето. Не можех да видя лицето му, защото гледаше надолу в обувките си. Бяха масленозелени обувки с бомбета, сякаш взети от реквизита на някой магически театър. "Не чух да се връщате, съжалявам" - повторих и се запътих към вратата. "Не съм се връщал, защото не съм излизал" - каза мъжът с бомбето. "Но как? Преди малко..." "С кого говориш?" - попита жената с чадъра. Профилът й за миг мина през огледалото в антрето и прелитна през тавана. Огледалото заемаше цялата стена. Сега осъзнах, че таваните в апартамента им бяха покрити с огледала. "Ето защо съм виждал бомбето отгоре" - казах си и в този миг осъзнах, че лежа на пода, вперил очи в тавана на хола. След още миг мъжът свали бомбето и голото му теме лъсна като мокра топка за ватерпол. "Скъпа - каза, - изтрий ми главата, слънцето е кошмарно." Жената с чадъра се приближи с хавлия в ръка. Нямаше нищо по себе си освен бялото чадърче с лента около главата й. "Но... но..." - опитах се да кажа. "Не го слушай - продължи мъжът с бомбето. - Повече няма да ни безпокои." "Да, мили!" - каза жената с чадъра и го прегърна на пода. Отраженията ни в огледалото на тавана се завъртяха и омесиха. Нямах представа кой е мъжът с бомбето и кой е мъжът с голото теме. Стори ми се, че съм виждал жената с чадъра някъде, много отдавна. А сега лежеше между нас с пусната руса коса и бял чадър, с който ни пазеше от слънчевите зайчета в огледалото.

Хелиана Стоичкова Уличката беше пуста, но пълна с живот. Листата падаха и реейки се във въздуха създаваха живи, шаващи и дишащи сенки по стените на къщите. Магията на вечерта бе в надигналия се на шумен протест вятър - на мигове сякаш свиреп и неукротим, а от време на време дори примирено гневен. Това е нощ, която мъчно се вписва в очертанията на късия нощен разказ, още по-трудно на листа. Гнева на небето и природата въплътени в града и душата на човека. Една мисъл, едно видение, един човек - господин Милин. Господин Милин се прибираше от Някъде с тефтера си в ръка. Той се спря между две улични лампи, на десетина метра от входа си и погледна към потъмняващото небе. Беше навлязло в наситените тъмни тонове на синия цвят и облаците, отразяващи светлините на града образуваха лека бяла пелена на този прекрасен фон. Г-н Милин се връщаше от летището. Той беше истински фен със истинско хоби. Внезапно г-н Милин чу отчаяните викове на жена. "Помощ" крещеше тя макар и приглушено. Милин веднага се отправи към мястото, от където му се струваше, че идва звука. Повървя малко натам и чу трополене и шум като от боричкане в двора в ляво. За миг се замисли дали да влезе, но колебанието му бе сякаш разрязано от решителната мисъл да постъпи правилно. Той се втурна по пътеката с решителност и можем да кажем дори смелост. Когато влезе в двора веднага видя двойката - изнасилвач и жертва. Закова ги с орловия си поглед на място и се отправи дирекно натам. Като го видя жената направи опит да извика радостно, но не успя заради ръката на похитителя, който точно в този момент й удари шамар, за да я сплаши. Милин де приближи, спря на около метър разстояние наведе се леко и съвсем спокойно попита: - Извинете ме, може ли един автограф? Изнасилвачът се вдигна от жената, извади нож и му изсъска: - Махай се или ще те накълцам на парчета! - Милин отскочи леко в страни и отново помоли: - Аз само автограф искам, никога не съм срещал изнасилвач... така де, в действие, простете... Жената се надигна за да се опита да избяга, но ножът беше размахан и в нейна посока. Тя се спря и отново послушно легна на земята. - Ще те накълцам, бе кретен! Махай се от тука! - Не, аз... Аз съм колекционер, имам автографи от политици, от важни личности.. От всякакви хора! - Да бе да! - заядливо подхвърли похитителя - Да се махаш от тука, че започваш да ми кипваш парата! - Вие не разбирате... Искам да сложа вашият автограф до този на Сегал... - похитителя се замисли и след секунда-две попита: - На кого още имаш? - Ами имам на всички известни хора, които са идвали в България, така де... Не искам да бъда нескромен, но Жан Клод Ван-Дам даже ми написа нещо от типа на "Със опитомена сила" не помня точно... - Я? - похитителя се приближи и поиска да види. - Тука е тъмно... чакай имам запалка... - и той я извади и щракна, Милин започна да прелиства страниците: - Ето я Мадона... - Жената се надигна и се приближи да види: - взех го, когато ходих в Италия. - Я? - тя надвеси глава до техните и започна да разглежда с жив интерес автографите. - Джон Бон Джови... - погледна я Милин - Скъпа, дръпни се ако обичаш... - изнасилвачът побутна леко жената и се надвеси на свой ред над тетрадката. - Какъв изнасилвач си ти, бе!? - Милин заклати разочаровано глава. - Няма да се подписваш в мойта книга! - и той я затвори и я дръпна настрана като малко дете. - Я дай тука книгата, че ще те накълцам! - А... не! Ти дори тая жена още не си изнасилил! - Дай да се подпиша до Сегал! - Не си си свършил още работата! - Милин се опъваше. - Дай, дай - подхвана и жената - ще ме изнасили... - Да! Давай тука книгата! - Ма какво изнасилване ще е ако тя е съгласна!? Нещо много се оплескахте вие! - Не е съгласна! Ей! - изсъска похитителя на Милин и вдигна ножа на нивото на очите. - Добре, но после искам да си продължите! - и той даде книгата като я отвори на страницата на Сегал. - Ето тука се подпиши. - похитителя завъртя един измислен подпис като женска финтифлюшка: - Готово! - каза сияйно и Милин му дръпна книгата: - Не ми рисувай усмивчици по книгата, бе! - Я да видя! - обади се жената и пак се навря над тетрадката. - Айде сега... да ви видя... - Ела тука! - подкани изнасилвача жената и тя отиде при него. - Лягай тука - тя легна, той й вдигна полата и започна да я опипва. Оттук, пък оттам, пък наляво, пък на дясно... Жената се притесни, че няма да стане и започна да му помага като си свали блузата, но и така не стана. - Не мога, пречеш ми, махни се... - промърмори изнасилвача. - Е как ще видя като се махна?! - Ми няма да видиш! - сопна се жената - Айде махай се! Да пробваме пак, а? - обърна се тя към похитителя си. - Айде чупката! - мъжът погледна Милин свирепо. - Ама... - Махни се от тука бе чешит! Не виждаш ли, че ми провървя с мадамата! - Ама това не е изнасилване! - Я дим да те няма! - скочи отново с ножа в ръка изнасилвача и Милин си плю на петите. Като излезе на улицата извади тетрадката, отвори на страницата, поцъка малко, потърка брадичка с ръка пък взе, че дописа "Импотентна работа!", после дописа "с нищо не е специален", после "Каръшка история" пък после се ядоса и се отправи към къщи. Светлините продължиха да шарят по фасадите на сградите, а от двора се чу кикот и двойката се отправи към някое по-топло и уютно местенце.

Ще те питам, да ми кажеш -

имате ли в село деца,

в село деца за вземане,

за премлади еничари?

Зачуло се яничарство, Димо ле,

де ще мама да те скрие, Димо ле,

дали в гора, или в вода, Димо ле?...

И още същата нощ, на деня, в който Манол срещна Караибрахим и видя Елица, тръгнахме пеша от воденицата към село Подвис. Ала се забавихме, защото Манол искаше да дочака сина си Мирчо. А когато момчето дойде, каза на баща си:

- Татко, срещнаха ме турци и един ме замеряше с пищова си, ала пищовът му не хвана.

И колкото и да се боеше от баща си, та стоеше мирен пред него, показа му как се е присмял на турците. Манол нищо не му рече.

Дошло бе най-дълбокото време, когато виделото, което си е отишло, и виделото, което ще дойде, са равно далеч от човека. Ала ние си тръгнахме, макар овчарите да са много суеверни, защото навярно Манол не се боеше, щом вървеше със свещеник. Побоявах се и аз и добре, че беше изгряла пълна месечина, та се сe пребихме по пътя. А Мирчо ту тичаше пред нас, ту оставаше зад нас, като козле или куче, и дори в тъмнината намираше гъби смръчки и ги слагаше в торбата си. И говореше, и се смееше, като не можеше да сдържи радостта си, че вижда баща си. Манол нищо не му казваше.

Стигнахме село Подвис, което е третото, най-горно село в долината Елинденя. Селото спеше, само реката шумеше между къщите. Това село цялото е в дере, защото хората не посмели да откраднат от орната земя за къщите си, та ги построили на гол камък. И окото се радва, като гледа къщите и плевните, надвесени над реката, ала дворовете са малки и каменисти. Реката до днес нито веднъж не беше прииждала, защото еловият лес над селото пие водата на пганината и спира снега. Лесът е бранище, заповедна гора и в него не бива да се чува глас на брадва. Само овчарите, когато слизат през буря, могат да дълбаят по елите кръстове, та да не ги бие небесен гръм. Разправят, че когато веднъж някой си подвисчанин започнал да сече една ела, тя заплакала с човешки глас, а от раната потекла кръв. И ръцете на оня изсъхнали. Не зная вярно ли е, разправяли са ми го, ала е вярно, че без тая гора Подвис ще слезе надолу по реката. През тая гора минахме ние по тайна пътека и изведнъж и злязохме тъкмо пред Маноловата къща.

А къщите и плевните са построени една до друга, опрели гръб до гръб, та гледани отвънка, приличат на дълъг зид. Това е да не могат да влизат в селото лоши хора и зверове. Маноловата къща беше на края и Мирчо, като прескочи зида, дръпна дървото отвътре, та влязохме в двора. Макар да беше нощ, виждаше се на месечина- та, че бурени растат между камъните, а здравецът от зидовете беше тръгнал по стъпалата.

Тогава Манол се оплака за пръв път тая нощ:

- Къщата се рони, а няма кой да я гледа. Къща без жена не е къща.

И в това време отново се чу отдалеч камбаната на манастира "Свети Илия". Игуменът биеше камбаната, защото тук много се боят от най-дълбокото време, та черковният звън да освети нощта. Иначе горяните чакат да пропеят първи петли.

А Манол се спря на двора и се загледа в месечината. И видях, че се усмихва.

- Като глас на човек е тая камбана - рече той. - И дори да лежиш на постелята си, щом го чуеш, знаеш какво време е навън. Зиме засипаният чан удря кратко и глухо и не звъни на изпроводяк - сякаш е пукнат. Пролетес, духне ли белият вятър, иде разпилян и тревожен звън. Щом духа северният вятър, звънът идва отдалеч и пак е пълен с тревога, ала пролетната тревога е друга. Подзиме звънът е чист и бистър като изворна вода. И денем, и нощем гласът на чана се носи над планината. Най-хубаво се чува среднощ - денем гласа му го глушат хиляди други гласове. А когато удари за последен път - чуваш ли го, - иде едно слабичко, треперливо, нетърпеливо почуква- не- като че ли чанът иска още да звъни.

И когато млъкна, а на месечината още трепереше екотът на камбаната, дочу се едно злокобно и страховито виене на псе, та покри и удави сребърния глас. И второ виене му отговори, и тъй виеха псетата, такава смъртна мъка идеше от воя им, че на човек му се изправяха косите и хлад протичаше по гърба му. И трето псе се обади, още по-проточено и ужасено, та месечината взе да свети студена като мъртвец.

Манол скръцна със зъби и прегърна през рамо Мирчо, който се сгуши под червената му наметка.

- Темната дупка - рече Манол.

Тъй се наричаше една черна и дълбока яма - кладенец ли, пещера ли - горе над селото, без зрак и без дъно. Там хвърляха бесните псета или зли псета, или псетата на съседа, а клетите гадини, като разбираха, че трябва живи да се изпоядат, виеха, та подлудяваха и трите села.

- Чуваш ли - тихо думаше Манол, - чуваш ли воя на Белчо, на Вълчан, на Мечо? Ето пак се обади Вълчан!

А така се казваха три от кучетата на Севдиния мъж, които днес още търчаха около нас. Затова не повярвах и му казах на Манол, а той ми отвърна:

- Кога е сварила ли? Кой е помогнал ли? И сам игумена може да е накарала да ги бутне. И самичка може да ги е бутнала. Не е жена тя, а дяволица.

И се прекръсти. Изакчихме стъпалата и влязохме бързо в къщата, сякаш безнадеждният вой ни гонеше. А вътре ни лъхна гробовен хлад, защото цяла зима не беше пален огън в горницата.

Тогава Манол запали огън и като лумнаха пламъците, сърцата ни се отпуснаха, защото огънят не само осветява, ами и освещава всичко, и с огън се пъдят нечистите сили, щом се заселят в изоставен дом.

- Татко - попита Мирчо, - защо не слезеш в Темната дупка да извадиш псетата?

- Сине отвърна му Манол, - има пещери, дето не може да слезе и баща ти. А казват, че Темната дупка слизала към долната земя и псетата вият, защото виждат страшни неща.

- Знам, че като поискаш, и ще слезеш - рече момчето.

- Иди в плевнята и донеси сено да приготвим одърите - рече му Манол.

А Маноловата къща беше голяма, с горен и долен кат, имаше прозорец и огнище с комин. Повечето къщи имаха само един кат и една одая за добитъка и хората, а огънят се кладеше по средата на одаята и излизаше през дупката по средата на покрива.

Манол пъхна в огъня една борина и я запали. А вятърът идеше от много страни, та той въртеше борината като ръжен, за да се пази от пламъка, който все се хвърляше към него. И от борината капеше запалена смола, та гореше като тамян на дребни зърна в пепелта. Когато борината се поуспокои, Манол я даде на Мирчо и му рече:

- Полека притваряй вратите, да не прищипеш някой от тия, които ходят посред нощ.

Защото твърде не вярваше, че звънът на камбаната е изгонил всичко нечисто от планината.

Тогава Мирчо излезе, а Манол се оплака за втори път тая нощ:

- Прости ми, отче, че не мога да те приема, както подобава, защото без жена е моят дом. А овчарова къща без жена е като чан без език.

И обърна глава настрани. А там, в тъмнината, проблеснаха на пламъците на огнището сребърните Манолови чанове.

Говореше се, че Манол намерил в дълбока пещера сребърно съкровище. И на всяка пара бил изсечен Орфей, оня певец, дето приспивал с кавала си лъвове и тирани и слязъл в долната земя през Темната дупка. Други казваха, че на парите имало хора, които се любели. Говореше се, че Маноловият побащим, хайдутинът Караманол, оставил на храненика си две дисаги бели акчета, макар да се знаеше, че Караманол пиел кръв, ала кесии не вземал. Както и да е, Манол дал сребро, за да му излеят в Неврокоп руси чанове. И среброто било повече от медта. Да тежали петдесетте чана двеста оки, пак сто оки сребро имало вътре.

Никога Маноловите чанове не бяха окачвани на врата на кози и овни. Говореха, че Манол чака да събере стадо с петдесет еркича и тогава да извади чановете си. А такива стада имаха само юруците, чиито овце са общи, и Сюлейман ага. Излизаше, че нивга горите нямаше да чуят Маноловите чанове.

И стана Манол, та отиде до чановете си. Стояха те до стената, окачени на четири реда, всеки по една пълна дизия от 13 чана, подредени на всеки ред от първия глас до последния. Две обелени елови стъбла бяха сложени на магарешки нозе, четири пръта лежаха от стъбло до стъбло, а на прътовете висяха чановете. И огънят играеше по тях, ала те оставаха неми.

Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни.

И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента "Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал..."

После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресешс той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.

Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. И в тая нощ разбрах приказката за камбаната, която правила стопанина си с всеки удар на езика си по-млад с една година. Такива чанове можеха да направят човека като нероден.

И не помня кога Манол е српял да звъни. Той стоеше с гръб към мене, с отпусна- ти ръце, а пък аз бях вече изправен с лице към него. И в горницата се носеха духовете на отзвънелите гласове.

Манол каза:

- Чанове трябва да сложите в черквите си.

А Мирчо влезе с наръч сено и не притвори зад себе си вратата, ала навярно не помнеше за нечистите сили. И видях по лицето му да светят сълзи, та избърсах и своите очи. Обърна се и Манол и аз видях, че ликът му приличаше на лика, когато гледаше Елица.

И Манол каза още:

- Един чан да се пропука, един да не е настроен на гласа си, и цялата песен ще изтече в земята.

А разбрах, че не говорше само за чановете.

Тогава седнахме край кръгла софра, покрита с каквото Манол извади от торбата си. И Манол се оплака за трети път тая нощ:

- Кръгла и къса е софрата ми, малко хора събира. И малко мои хора сядат край нея. А душата си бих дал за дълга и широка трапеза, за много синове и дъщери.

Когато на края прекръстих софрата, Манол събра трохите от кърпата, та ги хвърли в огъня. И рече на сина си:

- Сине, върви и ми донеси от дисагите онова сандъче, що мирише на пресен бор.

И Мирчо донесе сандъчето. Манол го сложи на софрата и каза:

- Сине, коленичи срещу мене. В това ковчеже са костите на майка ти.

Момчето нито се смути, нито се смири повече, защото, откак чу воя на псетата и звъна на чановете, стоеше мирно и свито, като птиче пред буря.

И Манол му рече:

- Знаеш ли защо казваме на турците поганци?

- Не зная - отвърна му Мирчо.

- Има едни страшни космати хора, с едно око по средата на челото. Те се казват поганци. Добре, че господ ги пуска по земята само две недели - едната преди Коледа и едната след Коледа. Те ядат човешко месо. Когото срещнат, изядат го. Ала има и по-страшно. Понякога хванат ли някого, те го карат да вкуси с тях човешко месо. И той става като поганците. Може да го гледаш, откъдето си искаш, той си е като другите хора. Има си жена и деца, къщи и ниви, оре и жъне. Овце не може да гледа, който пипа овце, трябва да е чист човек - свети цар Давид бил овчар, той ни закриля от поганците. И най-напред на овчарите ангелите казали, че се е родил Христос. Пък и ние се пазим с билки и с ножове. Та такъв човек, щом дойде уречената неделя, нощем се превръща в поганец и яде хора. И баща си, и децата си може да изяде.

А Мирчо му рече:

- Татко, ами турците, щом са поганци, защо ядат хора през цялата година? И защо тяхната неделя не свършва?

- Ще свърши. Може и да е близо краят й. Който име дал власт, той може и да си я вземе. Слушай по-нататък. Турците, като поганците, понякога, щом хванат човека, карат го да стане като тях - и той да яде християните. И най-много обичат да превръщат в поганци ония, които сами не могат да изядат.

Тогава Мирчо поиска да му рече нещо, ала Манол вдигна ръка и заговори нататък:

- Преди тридесет години, когато бях момче като тебе, в нашите села дойдоха турци-поганци. Събираха деца, да ги научат да ядат хора. Да ги заведат в своята земя, да ги направят еничари - тъй се казват тия поганци. Проплака мало и голямо. И една майка хвърли сина си в кладенеца. Аз бях сираче, нямах нийде никого - нито да ме бутне в кладенец, нито да ми разправи за поганците, както аз сега разправям на тебе. Навсякъде, щом тръгнат поганците да събират деца за еничари, най-напред дават сираците. И право е - ако се върнат някога, да не могат да заколят баща си. Мене ме гледаше дядо Галушко. Имаше той тогава двоица други синове - Добрил и Страхин. И аз му бях за син, ала ония двамата му бяха синове рождени. И майка им беше жива, ти не я помниш. Дядо Галушко даде на поганците своя втори син, Страхин. А мене запази, защото нямаше кой друг да ме закриля. Ако ме беше дал, сега аз можеше да се върна в долината, за да търся нови деца за поганци. Как го правят, не зная, ала който вкуси с тях човешко месо, вече не се отучв а - навярно всеки човек си е звяр.

- А може да не идват за деца - рече Мирчо.

- Дай боже - тежко издума Манол. - Ала навярно за това идат, защото водят голяма война и поганците им се свършват. Взеха ни всичко. Остава да ни вземат децата. Слушай сега и вече не се обаждай. Аз имам двамина синове - тебе и батя ти Момчил. По закона, ако вземат еничари, трябва да дам единия от вас. Момчил е надхвърлил години, остава да дам тебе. Ала аз не те давам.

- И аз няма да се дам - обади се момчето. - И да ме хванат, няма да стана поганец.

- Мълчи! - строго му рече Манол. - Ти си още много малък и не знаеш нрава на поганците. И никой от нас не знае вкуса на човешкото месо. Може да е много сладко. Важното е да не го вкусваш. Три работи искам от тебе, не са четири, и са тежки за детинските ти плещи. Ала гледал ли си в гората как до огромния смърч, що и двамина не могат да обгърнат, понякога се извива младо буково дръвце, дебело колкото твоята ръчица? А вдигнеш ли глава нагоре, виждаш, че върховете им са един до друг в небето. Такова дръвце трябва да бъдеш ти и да се вдигнеш нависоко, макар да са малко годините ти.

- Поганец няма да стана - тихо и упорито повтори момчето.

- Три бащини заръки имам до тебе и искам да се закълнеш, че ще ги изпълниш. Не те ли хванат турците, ще ги забравиш. Ала никой не знае божите пътища. И тъй, слушай! Ако те хванат турците, когато те поведат, на излизане от долината ще минете по Сюлейманаговия каменен мост. Първата ми заръка е, като минавате по моста, вързан-невързан, да се хвърлиш в бързея. Водата ще те отвлече. Може да те удави, може да те изхвърли жив, ала никой не ще те намери, ни жив, ни трупа ти, защото по брега на реката няма път. Запомни ли?

- Запомних, татко - рече Мирчо.

А Манол помълча, преди да каже втората си заръка:

- Втората ми заръка е, ако не можеш да се хвърлиш от моста, щом стигнете Милото господи, спри се и се обърни назад. Все едно че искаш да видиш за последен път Елинденя. Обърни се така, че гърдите ти да бъдат към каменните кръстове. Аз ще съм скрит в гробищата и ще те устреля право в сърцето. Да стоиш и да не мърдаш.

- Ами ще можеш ли да избягаш? - попита Мирчо.

- Гората е до мене. И да ме настигнат, то ще са двама-трима. Ще ги заколя курбан за тебе.

- А каква е третата ти заръка? - запита го момчето.

- Третата ми заръка е, ако не се хвърлиш от моста и ако не те убия горе на Милото господи, щом се стесни пътят при Девицата, да скочиш в пропастта. Там хората могат да вървят само един след друг. Ако смогнеш, дръпни някой след себе си. Водата може да те влече и да те извлече жив. Ръката ми може да трепне и да не те улуча в сърцето. Ала от пропастта жив няма да излезеш. Там се хвърлила някога една девойка, затова на скалата й викат Девицата. Щом е можала да се хвърли жена, какво остава за тебе? Това са те, трите ми бащини заръки. Чу ли ги, татьовото?

- Чух, тате - отвърна момчето.

- А сега закълни се - рече Манол. - Закълни се върху костите на майка си и върху този нож.

И Манол изтегли широкия нож, с който разкопа гроба, избърса го в наметалото си и го сложи върху сандъчето. А когато момчето отвори уста, спря го и рече:

- Чакай!

И се обърна към мене:

- Отче, ти нали носеше свещени книги в торбата си? Дай една, да хване по-здраво клетвата.

Отговорих му:

- Нося, ала са само от стария завет. И Соломоновия еклесиаст нося.

- Нищо - рече Манол, - той нали е бил християнин.

- Цар Соломон е живял преди Христа.

- Все едно. Важното е, че не е бил турчин.

И аз сложих книгата на мъдрия и отчаян цар върху сандъчето с костите, до ножа, и Мирчо се закле върху кости, нож и еклесиаста, като повтаряше дума по дума това, каквото речеше преди него баща му. Аз стоях безпомощен край тях и все още ми се струваше, че съм пеленаче, както след песента на чановете. И Мирчо ми се стори по-стар от мене.

А на края баща му вдигна ръка, та го погали по сведената глава за пръв път, откак се срещнаха.

Дълго мълчахме, щом детето свърши клетвата си, и чухме отново воя на псетата. И Манол се обърна нататък и ниско издума:

- Мълчете, прокълнати души. Като дойдат стадата, ще ви хвърля една ялова овца.

А като разбрахме, че не ще можем да заспим, Манол ми рече:

- Отче, прочети нещо.

И аз затърсих в торбата.

- Не, от тая книга прочети - рече Манол, като посочи еклесиаста. - Да знае Мирчо върху какво се е клел.

И на светлината на огъня почнах да чета Соломоновия еклесиаст:

"Суета на суетите, всичко е суета ... Каква полза за човека от всичкия му труд, в който се труди под слънцето? Едно поколение преминава и друго дохожда. А земята вечно стои ...

Окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане. Каквото е станало, това е, което ще стане. И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши. И няма нищо ново под слънцето ..."

Тъй четох аз еклесиаста, стих подир стих, и с тръпнене чувах като през сън виенето на кучетата, докато най-после чух камбаната на манастира да бие утринна молитва. И млъкнах. Нищо не рече и Манол.

А когато погледнах към прозореца, нощта навън ми се видя черна, ала като станах и надникнах, видях - ето, раждаше се виделината и идеше новият ден.

откъс от "Време разделно" на Антон Дончев...

И никакви рози за Ивана Антон Баев Тази есен Ивана усети за пръв път страха от смъртта. Беше на 33, без дете и съпруг, а в момента и без сериозен приятел. Бе сменила двайсетина и повече мъже, но само двама се бяха задържали по-дълго около нея. Ивана трудно търпеше слабостите на силния пол, не че бе толкова придирчива, колкото самостоятелна. От ученичка в гимназията в Стара Загора бе свикнала да се грижи сама за себе си, а в университета в София стереотипът й на хищна млада жена се бе затвърдил съвсем. Мъжете се страхуваха от нея, защото я считаха за по-силна от тях самите, а тези, които все пак се престрашаваха да направят първата крачка, при втората вече бяха извън живота й. Ивана сама избираше любовниците си без да влага особена страст. Тя считаше, че мъжете са за употреба, а повечето от тях - за еднократна. Не се обиждаше и когато някои от тях гледаха на нея по същия начин. Отдавна се бе разделила с илюзиите на нещастна провинциалистка. "Жената има нужда от секс не по-малко от мъжа - казваше тя в мигове на скука, - и не е необходимо да си играе на чувства, когато ги няма." Вместо да улеснява контакта с нея, тази философия я правеше непревземаема крепост в очите на колегите й от архитектурното бюро. Нито един от тях не се престраши да се изкатери по крепостта, защото не искаше да се чувства като употребен и захвърлен от кулите й кондом. Ивана се сдобиваше с гаджета по най-различни места и начини: в дневни барчета, летни кина, на екскурзии в чужбина, басейни, фитнессалони и дори автомивки. Гледаше първо да са чисти, второ - симпатични, и трето - не твърде досадни. Рядко грешеше в преценката си, защото и не очакваше кой знае какво отсреща. А най-малко да й се свалят звезди. Самата тя не се интересуваше как изглежда в очите на мъжете. С изключение може би на върховния миг в секса. Тогава разтваряше широко очи и ако мъжът под нея мижеше - това беше последната му употреба. Двете й по-дълги връзки бяха с мъже, които често пътуваха. Те самите не искаха обвързване, а секс и партньор, с когото да си говорят спокойно, без страх от издънки. Ивана искаше същото и това правеше връзките пълноценни. До време. С единия скъса след година и нещо, когато го хвана в крачка. Уж трябваше да е зад граница, а се оказа в един от нощните клубове, прегърнал блондинка. Ивана не бе против разнообразието, но беше против да я лъжат. Изхвърли го от живота си въпреки "миличко" и "повече няма никога". Дори не си призна, че й стана криво, защото беше свестен мъж. Свестен повече от година! С втория нещата стояха малко по-различно. Отначало всичко бе по график: здрав секс, навреме отворени очи, никакво фалшиво пъшкане, мятане и потене, смислен разговор без дежурните безсмислени обяснения, чао, не ме търси до четвъртък, зает съм, чао, и да не вземеш да ми дойдеш с рози! Но вместо рози след няколкомесечна връзка той взе, че се появи с червенокоса. Предложи й тройка без увъртания. Ивана прие хем от любопитство, хем да не му счупи хатъра пред другата. Беше точен пич - не се опита да я лъже. Щом свършиха и изпратиха червенокосата /така и никой от тях не й запомни името/, вече под душа Ивана му каза, че другия четвъртък тя ще уреди тройката. Чао. Чао. И никакви рози! В четвъртък, щом позвъни на вратата й, му отвори дългокос гладкоизбръснат младеж, поне десетина години по-млад от него. "Харесва ли ти избора ми?" - провикна се Ивана от спалнята. Чу входната врата да се затваря и разбра, че и на тази връзка й изтече времето. Известно време остана без мъж. Не й беше до секс. За първи път се чувстваше особено. И тя не знаеше как точно, но усещаше някаква липса. След няколко седмици празнотата взе да става по-дълбока. Опита с един-двама, но не излезе нищо. За първи път не се получи в леглото. Просто не й хареса. Не успя да се възбуди. Обзе я досада. Запита се дали не става фригидна. Махна с ръка, загърна се в пеньоара и си наля солидна доза бърбън. След още няколко седмици разбра, че не може да се концентрира. Беше започнала да се изнервя от дребни неща. От изпуснат от колега молив. От тъпите лафове на поредния таксиджия. От опашките в супермаркета. Взе да забравя датите, на които трябваше да си плаща сметките: за ток, за вода, телефон, джи ес ем, кабелна, Интернет. Беше на 33, далеч от топлите и студени вълни, далеч от хладните течения на живота. Но за първи път излизаше от контрол и не можеше да си отговори защо. Ивана, която имаше готов отговор за всичко, разбра, че има и въпроси без отговор. Това ли бе средната възраст? Точно тогава се появи Иван. Прехвърляше 40-те, но само по ЕГН. ДНК-то му беше на 30-35. Ивана за пръв път се излъга в преценката за годините на мъжете. Но напоследък твърде много неща й се случваха за пръв път. Запита се дали отново не се превръща в онази провинциална хлапачка, която изнасилиха още при първото й отиване на дискотека. Беше го изтрила от съзнанието си, а ето, че сега изведнъж се появи. Видя го на улицата: къса леко прошарена тъмна коса, топли очи с едва забележими жилчици около тях, правилен нос, плътни устни и стегнати издължени бедра. Ивана изтърва папката с проекти, която носеше под мишница и когато той се наведе да я вдигне, я поразиха ръцете му. Бе мечтала за такива ръце: здрави, с дълги прави пръсти и правилно оформени нокти. Ивана си пожела тези ръце. Но когато Иван й подаде папката, за първи път усети, че не знае какво да му каже, че устата й е заключена с девет ключа и всичките са хвърлени на дъното на проклетата й крепост. Бе готова да разбие с главата си кулите на тази крепост, да изплете въже от косите си и се спусне при него по тях, да го прегърне пред всички на малката уличка и му каже колко дълго е чакала, колко много е сънувала този Иван, как иска, ама наистина иска да стане баща на децата й... Но когато вдигна очи, него го нямаше, а септемврийският вятър гонеше проектите й по тротоара и ги смесваше с уморените жълти листа от дърветата, с праха, фасовете и късовете станиол от шоколадите на хлапетата, които играеха в отсрещния парк.

Изповед

Георги Михалков

Баща ми беше заможен човек и по онова време най-големият матричар. Правеше матрици, а това е труден занаят. Работеше в приземния етаж на къщата ни сред стругове, фрези и какви ли не металорежещи машини. Обичах да го гледам как работи. Лятото гол до кръста, защото долу беше топло. Широкият му гладък гръб, изпотен, лъщеше като полиран метал. На носа му висяха старите очила с дебели стъкла, а в ръката му проблясваше шублера и татко час по час се взираше в него, измервайки внимателно някакъв детайл. Работеше с увлечение и отдаденост. Не съм виждал друг да работи с такава любов, както татко. Той не само си обичаше работата, за него тя беше всичко. Често доволен от свършеното, казваше: "От желязо мога да направя и човек." Опитваше се и мен да направи матричар, да ме въведе в занаята, който не ме влечеше. Залягах повече над книгите и завърших журналистика, професия далечна от неговата. Татко не се стремеше към парите, изглежда не го интересуваха, но те като че ли сами идваха при него. Имаше много пари и всеки момент, когато му исках, той бъркаше в джоба на панталона и вадеше от там куп смачкани банкноти. Вземах, колкото ми трябват, а той дори и не поглеждаше колко вземам и продължаваше да си работи наведен над струга или фрезата, или загледан унесено в шублера, най-важният за него инструмент.

Когато аз и брат ми поотраснахме, татко реши да вложи в нещо парите и построи голяма вила в Буково. Построи я, обзаведоха я с майка ми, но той почти не ходеше там. Нямаше навик да излиза сред природата. Най-добре се чувстваше в приземния етаж, сред машините, чийто монотонен шум го унасяше като тиха мелодия.

Годините минаха, татко остаря, спомина се, продадохме къщата и машините, а аз със семейството ми заживяхме в един от най-хубавите квартали на София. От време на време се сещах за вилата, построена от татко в Буково, но рядко ходихме там. Изглежда и мен не ме влечеше природата и предпочитах да си прекарвам времето в големия град, в редакциите, кафенетата и улиците.

Това лято реших обаче да отида, да видя какво става с вилата. Жена ми не пожела да дойде и аз запалих колата и потеглих. Беше топъл юнски ден. Зеленината на Балкана ме опиваше и бавно пълзях нагоре, потънал в планинската тишина.

Спрях пред вилата, бутнах вратата и влязох в двора. Останах смаян и поразен. Вилата беше ограбена. Нищо не беше останало, нито врати, нито прозорци. Направих няколко крачки. На мястото на някогашната масивна дъбова врата, сега зееше голяма черна дупка, като извадено око. Прекрачих прага и влязох вътре. Всичко, което е могло да се изнесе, беше изнесено: столове, маси, легла... Стаите немееха тъжни и празни. Това е да имаш, казах си. Нищо не може да се опази. Нищо не може да те спаси, нито ключове, нито аларми, нито пазачи. Излязох. Нямаше какво повече да правя тук. Постоях малко на двора. Сякаш и през него беше минал циклонът на грабежа и разрушението. Много от дръвчетата, които татко беше посадил, бяха изсечени и отмъкнати, навярно някой се е топлил с тях през зимата. Стана ми мъчно за една елхичка, която се издигаше до пътеката. Нямаше я. От черната земя стърчеше само част от зверски отсечения й ствол. Всяка Коледа, докато татко беше жив, украсявахме елхичката и светлините й огряваха целия двор, а чистият бял сняг отразяваше сините, зелени и розови отблясъци.

Излязох на улицата. Исках да съм по-далече от двора, от вилата, която някого татко с желание и обич построи. Направих няколко крачки нагоре, по пътя към гората и забелязах, че от един съседен двор ме гледа жена. Когато минах покрай нея я поздравих. Тя ми отговори. Гласът й ми се стори познат. Спрях се и я погледнах. Познах я. Актрисата Магдалена Никодимова. Колко отдавна не бях я виждал. Някога, преди години, направих интервю с нея. Тогава тя беше млада, известна, играеше в театрални постановки, във филми, често се появяваше по телевизията, но изведнъж изчезна. Постепенно я забравиха и ето аз неочаквано я срещнах тук, в това далечно балканско селце с няколко къщи и може би не повече от двайсетина жители.

- Здравейте - казах й аз. - Помните ли ме, аз съм журналистът Каменов. Преди десетина години ви бях помолил за интервю. Направихме го в сладкарница "Виена", отпечатаха го в списание "Театрални хоризонти".

- Много добре ви помня - отговори бавно Магдалена. - Зададохте ми умни въпроси. Не на всички ви отговорих искрено. Тогава все още ме преследваше суетата. Какво правите тук?

- Преди години тук, малко по-надолу, баща ми построи вила. Далече е и рядко идвам, но днес реших да дойда, намерих я разбита и напълно ограбена.

- Така е. Непрекъснато разбиват вилите.

- Явно нищо не може да се опази.

- Да - каза тя - разбиват ги, ограбват ги, но за съжаление ограбените не са вилите, а самите ние. Ограбени от живота.

Стори ми се странно това, което каза и я погледнах. Бяхме на една възраст. Беше отслабнала. Чертите на красивото й лице, като че ли се бяха изострили. Изглеждаше замислена и затворена в себе си. Очите й обаче не бяха се променили, големи, дълбоки, блестяха като кехлибар.

Покани ме във вилата си.

- Заповядайте - каза, сякаш бяхме стари, добри познати, които отдавна не са се срещали.

Въведе ме в подреден двор със стара асма, плодни дръвчета, цветя и малка беседка. Седнахме в беседката.

- Ще направя кафе - каза Магдалена - бързо ще стане.

Останах сам под сянката на беседката, заслушан в планинската тишина. От време на време някъде зад къщата закачливо и пискливо се обаждаше птиче, не знаех какво е, не познавах птиците. Бях градско чедо, далеч от птиците, горите, цветята... Седях в беседката, загледан в зелените листа на асмата. "Защо Магдалена Никодимова остави столицата и напусна театъра? Какво се беше случило в живота й?" - питах се аз.

Не след дълго тя дойде с кафето и кекс.

- Тази сутрин направих кекса - каза. - Свикнах сама да си меся и пека хляба, от време на време правя кекс или някакъв сладкиш. Сега е лесно, с колата можеш да отидеш навсякъде и да купиш всичко.

- И все пак как човек може да се откаже от толкова много неща и да дойде да живее тук?

- Отказваш се от едно, но намираш друго. Аз се отказах от живота ми в столицата, но тук намерих новия си живот. Отказах се от репетициите, представленията, интервютата, срещите... Често ми се случваше представлението в театъра да свършва в десет, а аз в десет и половина да потеглям с колата за Велико Търново, където ме чакат на снимачната площадка, а там снимаме до сутринта, и рано, преди изгрев слънце се връщам в София, защото в девет часа ме чакат за репетиция в театъра. На обяд, между два и три, отивам в Радиото или в Телевизията, за да направя някой запис, а вечерта в седем се качвам на сцената... И това продължаваше месеци и години. Няма събота, няма неделя. Появи се едно непрестанно главоболие, не можех да спя. Осъмвах пред прозореца, загледана в спящия град. Цигари, кафета, набързо изяден сандвич и от време на време официални вечери в някой луксозен ресторант, където обаче правиш всичко друго, но не вечеряш, защото отдясно те питат за едно, а отляво - за друго. Фотожурналистите те дебнат, за да те снимат.

В един прекрасен ден, когато бях на ръба на изтощението се запитах: Точно за това ли мечтаех? Получих всичко, пари, слава, известност. Победих, а сега - накъде? Нищо не можех да направя с парите, които ги имах, не ми оставаше време дори да се наобядвам спокойно или сама да си поръчам това, което ми се яде. Непрекъснато някой друг поръчваше за мене. Друг се разпореждаше с живота ми. Съветваха ме какво да ям, къде да ям, кога да ям. Какво да обличам, какво да купувам. Как да гледам, как да се усмихвам, с кого да разговарям... Това ли исках? Трябваше да си отговоря честно, да не се залъгвам и да не лъжа, както може би излъгах теб, когато направихме интервюто в сладкарница "Виена". Трябваше да реша как да продължа да живея. Да реша искам ли да живея или не. Искам ли да бъда луксозна играчка, марионетка за някои, които веднага ще ме хвърлят на боклука, щом ми се изтощят батериите и ще си намерят друга кукла, или да живея така, както аз искам и сама да подреждам живота си. Човек трябва да изпробва и да провери себе си. Бях в окото на бурята, в самия център, сега искам да видя какво е да си извън бурята, да си в периферията.

Една сутрин скъсах страницата в бележника си, на която бях записала по часове и минути програмата си за деня: театър, козметик, среща, концерт... Скъсах страницата на дребни парчета и ги изхвърлих. Качих се в колата и тръгнах. Не знаех за къде пътувам. Исках да бъда сама. Сама с мислите си. Не исках да виждам хора. От човешките лица, усмивки, лицемерни и сервилни погледи ми се повдигаше. Не исках да чувам думи. Думите скърцаха в ушите ми и сякаш всички думи се сливаха в една: пари, пари, която пробиваше дълбоко мозъка ми като нажежен шиш. Години наред тази дума ме преследваше, пришпорваше ме да бързам, да тичам, да спазвам минутите и секундите, превръщаше ме в автомат и робот, принуждаваше ме да се усмихвам на този, на когото не исках да се усмихвам, да се възхищавам, на този, когото ненавиждах и да се правя, че не забелязвам това, което щеше да избоде очите ми.

Пътувах, пътувах и не спирах. Пред погледа ми минаваха полета, ливади, гори, прекосявах села и се чудех как до сега не бях виждала всичко това, къде съм живяла, как съм живяла или може би съм спала дълбок, непробуден сън, който ме опивал като опиум и не съм искала да се събуждам. Сега, седейки зад волана, започнах малко по малко да се пробуждам. Спомних си коя съм и коя съм била. Спомних си градчето, в което се бях родила, бащината къща, малка с двор, с асма в двора и с цветя, които мама засаждаше, разсаждаше и поливаше, а на петнайсети септември, когато отивах на училище, набираше голям букет и ми го даваше, за да го занеса на учителката. Спомних си дългите коси на мама, усмивката й, ръцете с навити ръкави, когато месеше хляб или правеше мекици. И татко. Беше офицер, носеше дълга сабя, а тя се удряше в ботушите му и звънеше. Като малка обичах да се катеря по гърба му и той да ме носи. След войната арестуваха татко, защото беше царски офицер и го изпратиха в Белене, а мама и мен интернираха. Тогава не знаех какво значи тази дума. Качиха ни на един камион с няколко вързопа и ни закараха в едно село в Добруджа. Вече и не помня как се казваше, може би отдавна има друго име, а и не искам да си го спомням, но никога няма да забравя схлупените селски къщи и безкрайното поле с напуканата и изсъхнала земя. Нямаше вода и носихме с кофите вода от една чешма на края на селото. Тежките метални кофи, чиито дръжки прерязват пръстите ти, посинели от студ в зимните дни. Тогава си казах, че ще направя всичко, но ще избягам от това село, ще избягам далече, за да не го виждам и никога да не си спомням за него. Избягах, оставих мизерията, безводието, хората, които не знаеха да четат и пишат, потънали в тора на животните и в миризмата на обор и на ракия.

Заминах за София тайно. Мислех, че в големия град мога да се скрия, че там никой не те познава и никой не знае миналото ти. Не знае коя си, кой е баща ти, от къде идваш... Но съм се лъгала. Не било така. Всичко се знае и навсякъде, където отидеш си носиш историята, кой си, какъв си, къде си се родил и къде си живял. Исках да стана актриса. Страшно много исках! Мислех, че ако съм актриса, ще бъда друга и няма да имам нищо общо нито с баща ми, нито с миналото ми. Исках, но и това беше невъзможно. Няколко пъти кандидатствах в Театралната академия и все не ме приемаха. Бях дъщеря на царски офицер, осъден в Белене. Изпадах в ярост. Мразех себе си, баща си, ненавиждах го, че беше минирал живота ми. Разбрах, че отсега нататък няма да мога да направя нито крачка напред. Навсякъде, където и да отидех, неговата сянка щеше да ме дебне. Не можех да следвам, не можех да работя нещо, което бих желала. Баща ми беше починал в Белене, но животът ми продължаваше да бъде обречен. Пред мен имаше само два пътя - единият обратно към добруджанското село, а другият - към някоя фабрика, в която да работя осем часа, да оглушея от тракането на становете и да се разболея от праха, който непрекъснато щях да дишам. А аз исках да изплувам, да отмъстя за татко, за мама, за униженията, за подигравките, за мизерията, за кофите, пълни с ледена вода и за посинелите, вкочанясали детски пръсти. В озлоблението си и в безсилието си бях готова на всичко.

Постепенно разбрах, че имам само една единствена възможност - да се омъжа за някой, който да ме изтегли на буксир или да бъде за мен ракета-носител. Знаех, че притежавам едно от най-силните оръжия, бях млада и красива. Две важни неща, пред които никой мъж не може да устои. Набелязах бъдещия си съпруг, беше привлекателен, дипломат, завършил в Москва, син на партизанин. За него всички врати бяха отворени. Имаше само една пречка - вече женен, но бях готова и на най-голямата мерзост. Чувствах се толкова унижена, озлобена и наранена, че вече пред нищо не можех да се спра и нищо не можеше да ме спре. Трябваше да стигна до края, да направя всичко, за да постигна целта си, да докажа на себе си, че имам воля и желание за борба. Не беше трудно да завладея сърцето му. Той се разведе и се ожени за мен. И тогава, о чудо, вратите се отвориха и пред мен. Веднага ме приеха в Театралната академия и още докато следвах започнаха филмите. Режисьорите се биеха кой по-напред да ме покани във филма си. Случваше се да снимам и два филма наведнъж. Работех с огромно желание и увлечение. Исках да докажа, че съм талантлива. Не чувствах умора и напрежение. Изпълнявах всичко, което се искаше от мен. Говореха, че съм най-старателната актриса. Не проявявах примадонщини и капризи. Бях в състояние да работя при всякакви условия. Трудностите в далечното добруджанско село ме бяха калили и подготвили за живота. Снимах филми, играех в театъра, в телевизионни спектакли и вътрешно се надсмивах на режисьорите, казвах си: преди години не ме забелязвахте, не знаехте, че съществувам, а сега, заради съпруга ми се надпреварвате да ме каните във филмите си и постановките си. Колко сте смешни. Искате чрез мен да направите кариера, да ви забележат. Готови сте да се влачите по корем, да ми се молите, да ми предлагате примамливи хонорари, само и само да се съглася да играя във вашия филм, чийто сценарий често е некадърно написан, но трябва да заснемете филм по него, защото е написан от син или дъщеря на някое партийно величие. Ненавиждах ги, но продължавах да играя, изпълнявах точно всяко тяхно указание и добре разбирах, че сме хванати в една мрежа, от която не можем да се измъкнем, нито те, нито аз. Те имаха нужда от мен, а аз от тях. За да живеем, трябваше да се преструваме, да лицемерничим. Аз твърдях, че те са гениални, а те, че аз съм най-талантливата актриса. Имаше и други актриси, по-млади и по-талантливи от мен, но тях никой не забелязваше, никой не ги канеше да играят във филми, в театрални постановки и те постепенно увяхваха в провинциалните театри, неизвестни, непознати и безименни. В целия този панаир на суетата имахме нужда и от вас журналистите. Вие непрекъснато трябваше да пишете за мен. Да набивате в главите на хората колко съм талантлива, колко съм велика, какво голямо откритие съм за киното. Всичко това беше една скрита индустрия, в която участваха сценаристи, режисьори, актьори, журналисти. Всички ние живеехме луксозно и затова имахме нужда от тези, които гледат нашите филми, от потребителите. А и държавата имаше нужда от нас. Ние провеждахме нейната политика, служихме на нейната идеология. Ние трябваше да дадем живот на бездарните и скучни филми, да накараме хората да повярват, че филмите, в които играем са интересни и актуални, съвременни. Пълна заблуда, пълна лъжа. И все пак, когато един артист се снима в много филми или играе в много пиеси, той успява да направи и няколко запомнящи се роли. Така е може би и с писателите. Когато един писател пише много, успява да напише и няколко хубави книги. Знам, че не всичко, което изиграх беше добро, но ще останат и няколко хубави филма, с които хората ще ме запомнят и ще казват: "И все пак беше талантлива."

Някои режисьори се опитваха да флиртуват с мен, но аз не си позволявах такива волности. Бях благодарна на мъжа ми, че ме извади от бездната и знаех добре какво искам и към какво се стремя, поне така си мислех тогава. Спомням си един режисьор, който упорито ме преследваше, канеше ме да играя във всичките му филми, но сега си мисля, че може би не е преследвал мен, а някаква своя цел, която е искал да постигне чрез мен. Такъв е животът.

И този мой живот продължи години до мига, в който мъжът ми почина. Почина внезапно. Казах си: отиде си ракетата носител, изгоря. Почувствах се безкрайно самотна. Съжалявах само за едно, че в името на кариерата, в името на успеха бях останала без дете. Толкова много исках да успея, че бях загърбила всичко друго. Бях се вживяла изцяло в ролята си и летях като стрела към целта. Не исках да си спомням коя съм и как съм постигнала всичко. Лъжех, измислях си друга биография с други родители. Понякога ме срещаха съученици от селото в Добруджа, но аз се правех, че не ги познавам, че никога не съм ги виждала в живота си и им казвах, че грешат, че се лъжат, че не съм живяла в това село. Лъжех, излъгах и тебе, когато ме помоли за интервюто. Така беше тогава, трябваше да лъжа и го правех без да ми мигне окото.

И всичко това до онази сутрин, когато се събудих и скъсах страницата в бележника с дневната си програма. Пътувах с колата и все по-ясно си давах сметка, че бях попаднала в капан. И най-страшното, че този капан си го бях поставила сама. В стремежа си да изплувам, да бъда друга, бях се превърнала в марионетка, в кукла, която умело разиграваха, която великолепно служеше на други интереси и цели, а аз се заблуждавах, че нещо съм направила и нещо съм постигнала. Бях само един говорител. От екрана и от сцената изговарях и повтарях лъжи, заблуждавах хората, служих им за опиум. Бяха направили от живота ми фалшив модел. Хората се опитваха да ми подражават, да се обличат като мен, да говорят като мен. Отдавна нямах собствен живот. Осъзнах всичко това. Изтрезнях. Не знам как с колата стигнах до тук, до Буково. Хареса ми и реших да заживея тук. Купих тази къща и макар и късно, посветих живота на себе си. Затова съм тук.

Тя замълча, след малко ме погледна.

- Разказах ти всичко това, за да го напишеш. Искам да узнаят истината за мен. Съжалявам, че толкова години съм лъгала. Тук намерих себе си. Разбрах, че не сме нещо повече от Божи чада, дошли за много кратко на земята. Преди малко спомена, че са ограбили вилата на баща ти, а аз ти казах, че ние самите сме ограбени. Тук осъзнах, че ние ограбваме себе си. Ограбваме чувствата си, мечтите си, идеалите си. Ние сами се унищожаваме и никой не ни е виновен. Цял живот тичаме към собствената си гибел, без да се осъзнаем, без да се замислим. Тук, в този двор, в планината осъзнах това и съм благодарна, че го разбрах.

Магдалена се загледа към планинския връх, който се изправяше пред нас. Дълбоките й кехлибарени очи бяха все така замислени. Неволно си спомних пак за баща ми. И той обичаше работата си, не се интересуваше от парите. Живееше само с работата си. Знаеше нещо, което тогава аз все още не знаех и което едва сега започвах да разбирам.

Съветите на дядо Красимир Бачков "Можем да живеем много по-добре ... ...ако достатъчно го искаме!" Дядо ми много обичаше булките. Всяка неделя ходеше да ги гледа пред гражданското отделение на Общината. След церемонията в ритуалната зала, те поднасяха цветя в нозете на един грубо издялан мъж от цимент в близката градинка. По традиция след това младоженецът вземаше на ръце булката и я носеше до сватбарската кола. На неделя се случваха по няколко сватби и естествено се обсъждаха всички достойнства на булките. Никога не чух лоша дума за тях. - "Сватбите радват Бога и хората!" - простичко казваше старецът. Младоженците пък изобщо не бяха обект, на наблюдение и коментар. Една неделя през пролетта, случайно минавах оттам точно в момента, когато младоженецът бе понесъл булката. Дали тя бе много тежка, или той много слаб не знам, но гледката бе достойна за нямото кино. Горкият човечец плетеше крака, а харпията в бяло така се бе вкопчила във врата му, сякаш искаше да го удуши. Как да е, той я замъкна до колата, а там, докато я слагаше на седалката, силите го напуснаха и той се катурна заедно с нея вътре. Ритна като заклано пиле с крака във въздуха и аз си помислих, че врата му е прекършен безвъзвратно. Тъкмо се чудех кой ще консумира първата брачна нощ, когато младоженецът се измъкна от колата, отръска се като куче от вода и смело седна на задната седалка. Явно бе мъжко момче. Като се върнах у дома, споделих с дядо впечатленията си, а той ме смъмри задето се присмивам на случилото се. Светът е несъвършен, моето момче и точно това му е хубавото! - заключи той, а аз тогава дори не го разбрах. Не ми беше ясна и често повтаряната от него сентенция, че всички можем да живеем много по-добре, стига да го искаме достатъчно. - "Избръмчал е старецът!" - помислих си и за да се убедя в това, го запитах с кое от двете гаджета дето се свалях, да танцувам довечера в дискотеката. Той ме изгледа недоумяващо, почеса се по врата и накрая се тросна: - Глей какъв пергишин си се източил, а мене питаш за такива неща! - Ами нали ти си специалист! - не му останах длъжен - Щом разбираш от булки, значи и за момичетата можеш да ме посъветваш. Дядо се усмихна замечтано: - Булките са като цветята, калпазанино! На тях само може да се радваш! А си мисля, че ще е редно да танцуваш с тая, която по ти харесва. Иначе цялата вечер ще те е яд на себе си. - Но те и двете не ми харесват! - ухилих се нахално, а учудването в дядовия поглед видимо нарасна: - Че защо ще танцуваш тогава с тях? - Защото те ме харесват! - И таз добра! Та нали ако те харесваха повече момичета, съвсем щеше да объркаш конците? Пък и не си длъжен, да хукваш подир всяка, която ти свирне! - Е, трябва да трупам опит все пак! - оправдах се възможно най-глупаво аз. Дядо се засмя и махна с ръка: - В тая работа опита нищо не струва! Ще дойде време и някоя така ще ти завърти главата, че ще забравиш и опит и всичко. - Тя вече ми я завъртя! - признах смутено. - Но нали каза, че не ти харесвали? - Тая е друга! Супер гадже е! Не само аз, а и всички момчета си падат по нея. - А тя? - Тя нищо! Прави се на принцеса и се кефи, дето всички и се свалят. - Приятел има ли си? - Доколкото знам, не. Пък и за какъв чеп и е? Сега всички пичове са нейни, а иначе трябва да скучае само с един. - Ех, синко! Какво магаре си само! - поклати тъжно глава дядо. - Защо? - възмутих се аз. - Да има момиче, което ти харесва, а да се занимаваш с други! Срамота ! - А какво да правя? Ако седна да и се обяснявам, тя ще ме отреже и толкова! - А ти не се обяснявай! Просто си я вземи! Щом е ничия, значи е твоя! Няма нищо невъзможно на тоя свят, щом го искаш достатъчно! - заключи дядо и ми обърна гръб. - Да, да! Лесно ти е на тебе да даваш акъл! Тя да не е чанта, че да я взема! - възразих и вечерта отидох на дискотека раздвоен и омърлушен. Диджеят наду музиката, ударихме по една бира и купонът се завихри страхотно. Звезда на вечерта естествено бе Ани. Така се казваше момичето, по което всички мъжкари от единадесети клас въздишаха. Въздъхнах и аз .От къде да взема кураж, че да я поканя на танц? Поръчах си още една бира, но се отказах да я пия. Сетих се как мирише на бъчва баща ми, като се върне вечер порядъчно пийнал от тая конска пикня. В тоя момент Ани се оказа сама на бара и реших да нападна по дядовия съвет. Бързо се инсталирах до нея и изръмжах с пресекнал от вълнение глас: - Казват, че си готина пичка! Верно ли е? Момичето го прие като най-нормалното нещо на света. Явно бе свикнала да слуша подобни глупости. Усмихна се и ме изгледа тъй, сякаш бях току що появило се петно върху новата и рокля. - Много си умен, бе сладур! - Такъв съм си по рождение! Кво ше кажеш, да се чупим от тук? - опитах почвата аз. - И къде ще ме заведеш? - в гласа и прозвуча толкова досада, та чак ме досрамя. Като не можах да измисля друго, изтърсих: - В парка ,разбира се! Писна ми от тия заведения! - И на мен ми е скучно, но не мога да си представя какво ще правим посред нощ сред дървета, кучета, наркомани и всякакви дивотии! - Говориш тъй, сякаш морската градина е някаква джунгла! - А не е ли? - Ами щом така приемаш всичко, представи си тогава, че съм Тарзан и ще бъдеш по-спокойна! - Знаеш ли, толкова ми е тъпо, че може и да се съглася. А и ти наистина приличаш на Тарзан. Особено както ме гледаш! - Как те гледам? - Сякаш ще ме ядеш! - Не би било лошо да опитам малко от теб, но не искаш ли - сетих се - да те заведа на едно капанче, долу при рибарите, да си оближеш пръстите от рибата, дето я приготвят там! А и е къде по-готино от тук! - Аз риба не обичам, но може да дойда, стига твоите рибари да не са някакви пияндета. Заболя ме главата от този дим! - Абе, пият момчетата, но не се напиват, щото са много печени! Ще видиш, че ще ти хареса! - раздувах яко аз, макар да бях ходил само веднъж в това капанче и гледах точно как се млатят по пияните тикви. Важно бе да я измъкна от дискотеката и да останем само двамата. После все нещо щях да измисля. Ей тъй, на шега, гепих Ани и двамата забихме към "Делфина".Като стигнахме там, вече минаваше полунощ и кръчмата бе затворена. Само двама бараби се караха, седнали на една лодка. Аз се ядосах, защото идеята ми се провали, а Ани ме изненада с въпроса: - Тарзане, можеш ли да откраднеш една лодка и да си спретнем романтична разходка в морето? Беше детска работа да разбия катинара на някоя лодка, но ми трябваха и гребла все пак. Огледах се наоколо и видях две кръстосани гребла, на висящата рибарска мрежа, встрани на кръчмата. Бог Нептун бе с мен. Отмъкнах ги и след малко вече гребях по спокойната вода на залива. Пред нас блестяха светлините на десетина кораба на рейд, а зад гърба ни примигваше с милионите си лампи градът. Нощта бе тиха и доста студена за месец май. Ани се бе свила на носа на лодката и сякаш трепереше. Свалих си дънкеното яке и и го подадох. Тя го наметна и се ухили: - Ако бяхме в средните векове, сега щеше да ми направиш серенада, вместо любовно обяснение! - Че кой ти се обяснява в любов? - възмутих се престорено аз. Тя трепна като ударена и неуверено запита: - А защо ме сваляш тогава? - Ми щото си готина! И щото няма да е зле, ако се навиеш! - За какво да се навия? - Е, малко секс никога не е излишен, нали? - ударих го съвсем през просото. Тя помълча, а после тихо призна: - Знаеш ли Тарзане, аз досега не съм го правила! И хем го искам, хем ме е страх! Направо не знам какво искам! - Не е голяма философия! - давах го тежко. Факта, че и аз не го бях правил, не се броеше, защото тя просто не го знаеше. - Знам, но не мога да се отпусна. На вас момчетата ви е лесно. Спите с по-грозните, защото те са винаги навити, а после търсите по-хубави момичета. Вече си мисля, да отида на Джулай морнинг и да затворя очите. Там поне няма да ме помнят на другия ден. - Ако го направим сега и аз няма да те помня утре! - Да, бе! Повярвах ти! А в други ден половината град ще знае, че си ме чукал! - С тая логика има опасност да си умреш девствена! - присмях и се грубо, а откъм сушата изведнъж ни налетя вятър. Духаше силно и поривисто и ни буташе неусетно навътре. Потръпнах от студ и някакъв неясен страх. Натиснах здраво греблата, но лодката бе с висок борд и просто силите не ми стигаха, за да се боря с вятъра. - Искаш ли да ти помогна? - предложи Ани, очевидно по-уплашена и от мен. - Хайде, ела ! - отместих се настрани аз и двамата загребахме като роби в галера. Резултатът не се промени особено. - Дай поне да караме към корабите! - посочих акостиралите наблизо тъмни силуети, с проблясващи по тях светлини. Точно в този момент вятъра стихна. Започнахме бавно да приближаваме брега. Бяхме се отдалечили встрани от града и когато най-после минахме прибоя и лодката меко заора в пясъка, видяхме, че сме някъде под ресторант "Трифон Зарезан".Брега бе пуст, ние бяхме уморени и доста мокри, а от изток утрото вече сивееше. - Знаеш ли, че нашата вила е наблизо? - посочи нагоре Ани - Над пътя е. Има бойлер и одеяла. Можем да се изкъпем и изсушим. - Супер! - зарадвах се истински. Тя ме поведе по стълбите нагоре и не след дълго скочихме през оградата на малко лозе с дървена барака по средата. Ани бръкна под стряхата и извади ключ за вратата. След малко, излегнати на едно легло, посръбвахме от една чаена чаша водка, докато чакахме да се стопли водата в бойлера. И двамата бяхме загърнати с родопски одеяла, и двамата бяхме уморени и доволни. - Ама как ни се размина, а ? - вече със светнали очи тържествуваше Ани. - За малко да идем до средата на морето! Леле, каква патка съм само! - Тя се заливаше от смях, а на мен изобщо не ми се вярваше, че всичко това се случва в действителност. По-скоро ми приличаше на ония щури американски филми, дето все ги дават по телевизията. Сетих се за дядо и неговият съвет и приближих до Ани. Прегърнах я. Тя не се отдръпна. После се целунахме. Правеше го много хубаво. От водката или от нещо друго и на двамата ни стана топло и хвърлихме одеялата. Видях как между горните копчета ризата и се разтвори и там седефено се издуха гърдите и. Погалих ги. Откопчах копчетата и зарових лице в меката омая на плътта и. Тя изохка от удоволствие, отблъсна ме и трескаво започна да се съблича. След секунда вече бяхме едно цяло. Всичко край нас се въртеше, пищеше и стенеше, а огъня на желанието изгаряше телата и душите ни. Малко по-късно, слънцето се провря през полуспуснатите щори на прозореца и денят усмихнато ни намигна. Късно привечер стоях при дядо и гордо разказвах: - Взех си я, дядо! Точно както ми каза! Най-готината мацка вече е моя! Ти си най-бойният старец, с най-добрите съвети на света! Направо си железен, ти казвам! Дядо тъжно се усмихна: - Абе малко съм ръждясал, ама нейсе! Като не мога да ти дам лош пример, поне добър съвет да ти дам! И щом казваш, че е твое момичето, браво! Докато вярваш в това, ще си струва да си с него. Дядо се умълча, а аз се запътих към телефона. Звънеше като на пожар. - Ало! - обади се отсреща Ани. Наскоро след това дядо почина. Като хайдутин си облече най-новата риза и усмихнат си отиде от живота. Беше спокоен старецът, защото след себе си ми оставяше оня кураж, който ми бе нужен да вземам и да давам всичко, което си струва в дните пред мен.

Щом става дума за разкази, Елин Пелин ми е любимият писател. Ето и един от любимите ми негови разкази:

Ветрената мелница

На хубавият изглед, що има и от четирите страни селото ни, не пречи даже и

големият недовършен и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница. От десет

години насам тя стърчи на голото баирче над селото като някое зъбато чудовище,

станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят

дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст. Тоя пущинак с обраснали в

бурен до пояса основи, свърталище на боязливи лалугери, зелени гущери и отровни

пепелянки, тоя избелял от дъждове и пек скелет, с незалепени и озъбени стени,

през които пищят ветрища и хали, макар запустял и изоставен, е единствената

ветрена мелница от равно шопско дори до безкрайно филибешко поле. Това е и

единствен сломен за сухата година, оставен от сръчната и майсторска ръка на

Лазар Дъбака, известен с шегите си и с разните си планове и замисли, започвани

с присърце и напущани с добродушна, себео6идна усмивка.

Над селото и навред по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори

всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода. Животворящата и

бъблива селска речица, която извира изпод големите каменни чуки над сами

селото, от ден на ден почна чувствително да намалява и да съхне. Като че някоя

триглава хала смучеше хладните и бистрите и струи, които почнаха немощно да се

цедят от извора и жадно да се поглъщат от запалената земя. По коритото надолу

шаварът и тревата пожълтяха и се сплазиха, като очукани от град. Всякога

влажните й брегове сега се напукаха.

И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което пълнеше дола

с шумно и радостно ехо - замлъкна.

Разтъжи се угрижено селяшкото сърце.Уплаши го това онемяване на водениците,

чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото

житно зърно.

Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака, която приветливо показваше керемидения

си покрив между зеленината на четири шумнати ореха в дола. Дивота и мълчание

зацарува наоколо и изпълни с нерадостни мисли сърцето на всякога веселия Дъбак.

- Дядо Корчане - говореше той на съседа си воденичар, - нашите момичета зле са

се умълчали, не пеят вече. Какво ще правим, а?

И единият ъгъл на устата му се свиваше в слаба, повече закачлива, отколкото

дяволита усмивка.

- А? Какво каеш, Дъбак? - запитваше високо глухият дядо Корчан, който по риза и

разгърден до пояса, дялкаше нещо под ореха

- Думам, че моето момиче и твоята бабичка се не надпяват гече, бяла главо!

Какво ще правим? - викаше силно Дъбакът.

- Търпеж, търпеж му е майката, Дъбак! Ти се не ядосвай, че ще остарееш -

отговаряше дядо Корчан.

Той беше седемдесетгодишен, як и здрав старчуга, с прошарена коса, с

изразително, широко, червендалесто лице на горянин, което предразполагаше с

добротата си. Шеговит и малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си и с

хрипкаво пищене в разкопчаните ги гърди, той не беше като всички.Живееше на

воденицата, пред която цял ден дялкаше нещо, тананикаше и пушеше със загорялата

си лула. Бабичката му отдавна беше умряла. Умряла бе и единствената му дъщеря,

женена в друго село и нейният мъж бе умрял. При стареца бе останала само

Христина, хубавата му внучка. С Дъбака, който се отличаваше от него по това, че

бе млад, и по това, че бе ерген, дядо Корчан бе свързал едно странно

приятелство, спокойно, неразделно и безкрайно весело.

Дъбакът беше русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост

големите му сини очи.

Той бе ерген и като че не мислеше да се жени. В село човек прехвърли ли

тридесет лазарника, мъчно може да се ожени. На времето си, впрочем, той

хубавичко беше се налудувал и бе спечелил завидна слава на немирен халосник и

на неподражаем хороигрец. Но след десетгодишно скитане с дюлгери по Влашко,

дето бе спечелил и парици, той се върна вече хрисим и кротък, поправи

воденицата, едничко наследство, останало от баща му, и заживя повече около нея.

Тук се сприятели и с глухия си съсед дядо Корчан. Те и двамата имаха похватни

майсторски ръце и по цял ден наплатисваха колелетата на припек между двете

воденици и се шегуваха.

Изобретателният ум на Дъбака понякога скрояваше някакви странни планове, които

воденичарската глава на дядо Корчан всякога одобряваше, а неуморните ръце идеха

на помощ. Почваше се усилна работа. Трионът, теслата, длетото, брадвата не си

почиваха по цели дни. Но когато работата свършваше до половина - те я

зарязваха.

Така веднъж те почнаха да правят тепавица. Дъбакът накупи материал, а Корчан

възпретна ръце да работи. Цяла седмица неуморно чукаха. И когато вече четири

дирека оформиха скелета на зданието, глухият воденичар отстъпи няколко крачки,

поусмихна се н рече:

- Защо ли си губим времето бе, Дъбак? Тепавици има триста и петдесет!-

- Мълчи бе, дядо Корчане, ла не чуе дяволът!

- Това - дарак да го направим, знам, че ще има полза, а тепавица....

- Имаш право, дядо Корчане!

И незавършеният скелет на тепавицата цял месец стоя непокрит на дъждовете,

докато Дъбакът и Корчан кроеха план за дарак, ала и от него нищо не излезе.

Сега, когато рекичката пресъхна и водениците им занемяха, двамата съседи доста

се угрижиха.

- Лошо стана, дядо Корчане, лошо!

- Лошо, Дъбак, лошо! И както крякат жабите, тая суша няма да има край. Па и

народът, по какъвто път е тръгнал, тя няма да бъде последна. Ни бога зачитат,

ни от дявола се боят. Ще запустеят воденичките ни, Дъбак!

- Ще направим ветрени бе, дядо Корчане - засмя се Дъбакът.

Старият воденичар се замисли.

Тая шега породи в главата на Дъбака мисълта за ветрена мелница и планът и

зарасте в ума му.

- Това не е невъзможно - смяташе си той. - Ветровитият баир над селото е само

за тая работа. Една ветрена мелница би работила там не само когато има суша.

И Дъбакът откри това на Корчан. Той се засмя,

- Бре, момче - каже, - тепавицата и даракът не са те научили на ум и разум!

- Защо? Не може ли? На баира винаги има вятър, па е и край селото. Материалът,

готвен за тепавицата и дарака, ще влезе в работа всичкият. Още пет-шест греди

ще трябват. А на ветрените мелници майсторията им знам. Само труд иска..

- Трудът от мене, вятърът от тебе - пошегува се дядо Корчан.

А когато Дъбакът дълго и широко му изложи плана и сметките си, старецът одобри

и се увлече.

И наскоро няколко коли изкараха материала за сградата на високия ветровит баир

над селото. На другия ден там се изправи висок дирек с кръст и венец на върха,

а около него двамата воденичари зазидаха яката каменна основа на славното

здание.

- Не им стигна тепавица и дарак, ами сега и ветрена мелница - говореха на

присмех селяните, като гледаха ветреното начинание на Дъбака, и любопитно

почнаха ла се трупат на баирчето.

- Не за една, за две мелници има вятър в главите им - шегуваха се други.

Но работниците нехаеха от това. Зданието от ден на ден растеше и след две

седмици високо се оформи дървеният му скелет.

Дъбакът и Корчан, въпреки общото мнение, че скоро ще подмахнат тая ветрена

работа, се работеха и работеха. В село по цял ден се чуваха ударите на острите

им брадви и ясният чукот на теслите им. Всецяло предадени на мисълта за това

велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не правеха почивка. От

сутрин до вечер през дългите летни дни под палещите лъчи на слънцето, което

сушеше потта на лицата им, те, съблечени по риза, не хвърляха сечивата из

ръцете си, а се работеха. Увлечени, те даже не си проговаряха. Само Корчан

понякога речеше:

- Дъбак, струва ми се, че и тоя труд ще отиде напразно - щом я направим, ще

завали! Тогава нашите момичета ще запеят и ние ще оставим тая кукумявкарница.

- Чукай, чукай, Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става - отговаряше

Дъбакът и мяташе към стареца поглед, пълен със сила и надежда.

- Ех, аз, дъртото магаре, защо по твоя ум вървя отговаряше усмихнато глухият и

като дялкаше, затананикваше тихо по такта на теслата.

И аз дър-то-то ма-га-ре,

за-що по тво-я ум де-тин-ски хо-дя!

А понякога, като се вгледваше скришом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му

благо:

- Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!

Дъбакът го поглеждаше с големите си сини очи и почваше от все сърце да се смее.

Ветрената мелница от ден на ден се по-лично оформяваше тънката си висока снага.

И от село се виждаше как двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по

непокрития й покрив.

Веднъж Дъбакът съобщи, че от високите й криле дядо Корчан съгледал далече зад

Витоша бяло облаче. Тая радостна вест бързо-бързо се разнесе от кръчмите по

къщите, а оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата

си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие. Краят на

страшната суша, която изпогори всичко, вече настъпваше. Черковната камбана

удари като в празник. Напети момичета заиграха "вай дудул" и по улиците на

селото се разнесе скокливата им песен:

Пеперуда летела, летела,

от орачи, на копачи дай, боже, дъжд!

Емнаха се смехове и викот, вдигна се весела олелия. За наказаните селяни

настана празник. С тъпани и гайди момичетата изведоха "вай дудула" чак до

баирчето при ветрената мелница, от върха на която се съобщи радостната вест, и

завиха лудо хоро по изсъхналата трева. Мъжете излязоха с бъклици, като на

сватба. Всички погледи бяха устремени към запад. Там едно бяло облаче бе се

избързало над Витоша, а след него изскачаха, едно след друго, други по-малки и

разпокъсани. Към тях откъде Стара планина бе се устремило друго и като първото

водеше след себе си още - малки, дрипави, разпокъсани, които ту се пилееха и

чезнеха, ту се събираха и образуваха по-големи, черни като орли облаци. А

далече в синевината се подемаха като малки пушеци други, растяха, умножаваха се

и бързо се носеха насам.

- Ще вали, ще вали! - чуваха се радостни възклицания и лицата на селяните

светеха от радост, загрижените им сърца се поотпуснаха.

Дъбакът и Корчан невъзмутимо си работеха на покрива.

Христина, пъргавата осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан, полази по

високата стълба и се качи на върха под самите криле на мелницата, па глезено

запя:

- Дядо, гледай де съм! -

- Слизай мари, лудетино, ще се утрепеш - викна дядо и.

- Аз се държа, държа - извика весело Христина и се изправи на самия връх. После

протегна като гургуличка бялата си шийка, надникна от стряхата надолу и плесна

с ръце.

- Колко е високооо!

- Момиченце, не си играй, да те не видим долу - рече Лазар на веселата девойка,

чийто движения той следеше изпод вежди.

Тя се обърна и закачливо му се оплези. После дръпна теслата из ръцете му и

зачопка по гредите.

- Момиче, мирувай! - рече Дъбакът.

- Как! - отговори му тя. - И аз мога да правя ветрени мелници като вас.

После се обърна към глухия си дяда и му извика;

- Ей, дядо, и аз съм майстор като тебе!

- Ба, Дъбакът е по майстор - обади се шеговито някой отдолу.

- Ей детенце, дай ми теслата, не бави ме - рече уж сърдито Лазар. Тая игра му

се хареса.

Христина му се оплези. Ясните й небесни очи се спряха по-дълго върху него.

Русото й пълно, продълговато, хубаво лице хвърляше радостна заря, която падаше

чак в сърцето на стария ерген.

- Ще кажа на дяда ти - рече й шеговито гой.

- Кажи му - оплези се пак тя, като продължаваше да чопка и да чука по гредите.

Дъбакът викна засмяно към глухия старец, който бе унесен в работа.

- Старче, я попитай твоята унука, какво търси тука?

- Каквото търси, ще намери.

Момите и момците, които ги гледаха отдолу, се изсмяха. Някой от тях извика

шеговито:

- Дъбак, не закачай момичето!

Христина му помери с теслата отгоре, уж да я хвърли, и глезено се засмя. Онзи

отдолу пак извика:

- Ба, ти се шегуваш, ама Дъбакът се не шегува.

Всички се изсмяха. Дъбакът се позасрами, ала очите му с друг вид любопитство

забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце,

широки, равни рамене и по леко вълнуващите се бели кенарени нагръдки.

"Каква е дива кокошчица!" - помисли си той.

Разпокъсаните облачета полека-лека растяха и обгръщаха хоризонта. Около

мелницата се завъртя весело хоро. Христина бързо като котка се спусна по

стълбите надолу, без ла остави теслата на Дъбака.

- Ей, момиченце, не си играй! Остави ми теслата!

- Ела си я вземи! - извика му тя отдолу и се улови на хорото.

Дъбакът слезе и се спря да погледа. Христина играеше лудо, като че ли на шега,

и насмешливо поглеждаше младия воденичар. После тя отведнъж се пусна от хорото,

затича се с подпряна на хълбок лява ръка, с размахана кърпа в дясната и като

спря пред гайдаря, изкомандува му:

- Ръченица!

Гайдарят мигом я засече. Христина понаведе гиздаво, глава, трепна с цялата си

снага, размаха високо кърпата, пристъпи кротко веднъж напред, веднъж назад,

подскокна леко и заигра, сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове.

Хората се натрупаха да гледат.

Свирнята бе изкусна. Под пръстите на гайдаря изскачаха весели и игриви звукове

и така трептяха, така лудешки се слагаха и вдигаха, щото човеку се разиграваха

дрехите на гърба и сърцето биеше, готово да се понесе като откъснат лист във

вихъра на тая шеметна свирня.

И славният някогашен игралец Дъбакът не можа да се стърпи. Дъхът му се спря,

сърцето заби и той, забравен, изскочи срещу Христина и мълчешком, блед като

платно, заигра.

Вик от възхищение се изтръгна ог стотици гърди, стотици очи заследиха двамата

играчи. Дядо Корчан слезе от покрива на мелницата да гледа от по-близо и очите

му светнаха от удоволствие.

Дъбакът сякаш не стъпеше на земята. С наведена глава, без да погледне наоколо,

той се носеше като вихрушка и правеше неподражаеми движения с краката.

Ала след малко той се спря, като че ли от някоя внезапна мисъл.

Христина застана пред него и му рече:

- Ще те надиграя!

- 0, о, да има да вземаш! - обади се някой от гледачите.

- Ще го надиграя!

- Може! - рече Дъбакът, уверен, че тя не може.

- Ще те надиграя - тупна с крак Христина. Тя бе прочута игралица и се надяваше

на себе си, ала не знаеше какво може Дъбакът.

- Ще те надиграя - повтори гордо и предизвикателно тя.

- Не можеш - рече Дъбакът с поглед, който говореше за наивността й.

- 0, о, не мога!

-Разбира се, че не можеш.

- Не мога ли? Добре! Ха да се обзалагаме! Искаш ли?

Дъбакът се засмя.

- Искаш ли да се обзалагаме? - рече пак Христина.

- Добре, да се обзалагаме - каза решително Дъбакът и като извади из кесията си

алена копринена връв с няколко жълтици по нея, настави:

- Ако ме надиграеш, просто да ти са!

- Ще ли да си стоиш на думата? - извика разпалено и сериозно Христина.

- Това е облог - ще стоя! Ти що даваш?

- Ха сега де! - обади се някой от навалицата. Избухна смях.

Дядо Корчан цял сияеше от радост.

- Де да видим какво ще стане! - рече той и се обърна към Лазар:

- Дъбак, ще те надсмете моята унука!

- А? Ти що залагаш? - повтори настоятелно Дъбакът.

Всички чакаха, че дяволитата Христина се шегува и ще се откаже, но тя стоеше

горда и права.В очите й се четеше решителност. Лицето й изпървом побледня,

после пламна в огън. Тя засрамено наведе глава и прехапа устни й като погледна

в очите Дъбака, който упорито я гледаше, рече твърдо:

- Ако ме надиграеш, ще ти пристана!

Погледът на Дъбака се запали срещу нейния.

- Добре - рече с усмивка той, - ще стоиш ли на думата си?

- Убий ме, ако те излъжа! - отговори Христина.

Очите на двамата светнаха. Навалицата загърмя от радост и висок смях. Лицето на

дядо Корчан сияеше. Искаше му се да погали немирната си внучка.

Гайдата писна. Навалицата притаи дъх.

Играчите застанаха един срещу други и едновременно почнаха.

Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се затича леко на пръсти и го

замина. Двамата се изгледаха от глава до крака, като че искаха да покажат

надмощието си един пред друг, и заиграха един срещу други. Христина размаха с

кърпата, изви като лебед бялата си шийка и леко се понесе във вихъра на

веселата свирня. Лицето й пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки,

завълнуваха се облите й гърди.

Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце, нехайно кръстосани отдире, той

подскачаше като елен, заставаше с чудни движения срещу противницата си и

заситняше, та сякаш се поколваше на едно място. После, като отърсваше глава да

окапе едрата пот, която обливаше лицето му, той правеше движение, като че ще

скочи назад. Христина, която дебнеше всяка негова стъпка, излеко и на пръсти

политаше към него, но той подскачаше напред и тя неволно се намереше толкова

близко до него, че усещаше дъха му и топлината от пламналото му мъжко лице. Той

полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си, като че се

шегуваше. Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение и

Христина неволно падаше под силата му. Унесена, тя се мъчеше да победи, но след

едночасова борба спря отмаляла и запъхтяла. И като отри потта от лицето си,

едвам продума от умора:

- Не мога вече... Надигра ме!

И един страшен срам щеше да я разплаче.

- Надигра ме, признавам - повтори като на себе си тя.

Гайдарят престана да свири.

Дъбакът направи последен скок и също запъхтян и уморен, спря. В навалицата

избухна весел смях. Стотина гърди си отдъхнаха, стотина премрежени от гледане

очи се изясниха. Другарките на Христина почнаха да я подкачат.

Дядо Корчан стоеше усмихнат.

Дъбакът изтриваше потта от лицето си.

- Е, надигра ме - признавам! - рече засрамено противницата му и скри лицето си

в ръце.

Навалицата отново весело зашумя.

- Облога, облога да се изпълни! - завикаха някои и почнаха да подкачат

Христина.

Тя дигна глава и почти през сълзи отговори:

- Що? Аз стоя на думата си!

Шумът утихна. Тия думи бяха толкова смели!

- Да, аз стоя на думата си! - повтори твърдо тя, като се обърна към Лазар

Дъбака.

- Истина ли? - поиска повторно да чуе той.

- Истина! - рече твърдо тя.

Дъбакът пристъпи при нея и пред всички завърза златния наниз на шията и.

- Тогава да те заведа у дома.

- Заведи ме! - рече тя, като го улови за ръката.

Лазар се усмихна и я поведе надолу към селото.

Навалицата зашумя весело по тях и ги последва.

Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? - викна дядо Корчан след тях.

- Аз си намерих друга! - отговори весело Дъбакът.

Глухият старец се засмя така сърдечно, че лулата падна от устата му.

ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО ВСИЧКИ СЕ ГРИЖАТ Елин Пелин Назначи се голяма комисия от важни лица — специалисти, учени, академици, икономисти, финансисти, инженери, архитекти, химици, ботаници, зоолози, лекари, хигиенисти, филолози, да се срещнат, да видят, да разучат, да разсъдят, да решат... Какво да решат? В първото заседание и те не можаха да решат какво трябва да решат. Задачата беше мъчна: как да се излезе от затрудненото стопанско положение и как да се подобри всестранно животът и поминъкът на бедствующия български гражданин, главно на трезвия и трудящия се земеделец и работник. Такава трудна задача, естествено, не може да реши едно правителство, от каквито общопризнати или самопризнати личности и да се състои, без помощта на една или няколко комисии. И ето че се състави тая съдбоносна комисия и указът за нея заля с надежди райската градина България от единия до другия край. Във второто заседание на комисията въпросът беше донякъде изяснен. Говориха избрали оратори, специалисти, казаха се дълбокомислия, големи думи и се реши кога да стане третото заседание.На третото заседание се реши, щото в следующето заседание да се избера подкомисия за отделните въпроси. В следующето заседание се реши, щото в следующето заседание да се избере комисия, която да конкретизира възникналите въпроси. Възникналите въпроси се оказаха много упорити в своята неясност и затова се избра комисия, която да внесе известна ясност, т. е. да отдели главните от второстепенните. И тръгна работата като по вода. Дейност голяма. Всеки ден по вестниците дълги комюникета съобщават на народа, че всичко ще се нареди, че се вземат сериозни мерки и че в скоро време комисията ще има ново заседание. Обнадежди се народът, зарадва се, не иска да се труди, не иска да работи, яде, пие, весели се, чака резултати и предявява телеграфически искания. Всичко се взима пред вид, събират се книжа, трупа се архива, отпущат се на комисията суми за наем за помещения, за чиновници и за други подобни цели. Кипи трескава и усилена работа. Година, две, три, пет, десет, двадесет... Не е лесна работа такова нещо. Трябва да се съберат статистики, да се изучат отделни въпроси, свързани с отделни въпросчета, та тъй, полека-лека, да се дойде до главното. Ала от дълги заседания и тежка преумора случи се,че комисията забрави главното. Съберат се уважаемите комисари, наредят се мъдрите глави една до друга като зелки на бостан, и мислят, говорят и се питат: — Собствено, какво беше то? Забрави комисията главното, а пък народът забрави комисията. И почнаха да си съществуват тия два елемента на народното творчество, да го речем. съвсем самостоятелно. Комисията заседава, а трезвият български народ пие и чака, забравил какво чака... Веднъж в аналите на тая върховна комисия се случи нещо съвсем необикновено. Както си заседаваха господата, вратата на залата се отвори полека и вътре безшумно и някак си интимно се вмъкна, както се вмъква прасето в селската къща, едно странно лице. По плахата му физиономия веднага се разбра, че то е попаднало тук по погрешка, защото се дръпна малко назад, свали страхливо шапка и каза: — Пардон. Тая неблагоприятна личност имаше загоряло и небръснато от няколко дни лице, потна, невчесана коса, полепена на дебели пластове по темето му, безцветен, плах поглед, месести уши, чорлави мустаци, отсебено долно чене, което държеше устата, му полуотворена, като у всеки наивен простак. Беше облечен в износени селски дрехи, тук-там позакърпени, и целият миришеше на нещо като на чесън, смесен с ракия и пот. Такъв някакъв аромат напълни целия тоя чист изящен салон на заседанието. Това странно лице разбра, че е сбъркало, усмихна се виновно и тръгна заднишком да си излезе. Ала един ведър мъж от комисията, с обла и корава глава, здрава съдържателка на велики мисли, скокна от мястото си и повелително извика: — Стой! Човекът се втрещи от тоя вик и застана като вцепенен зад вратата. Тогава господинът от комисията, който го възпря, се усмихна някак си неземно и се обърна вдъхновено към заседаващите: — Най-после, спомних си! Господа, ето го главното. Ето за какво заседаваме. Ето лицето, за което всички се грижим. Чудесен екземпляр! В залата гръмна ръкопляскане, настана оживление. Долната челюст на чудесния екземпляр се отсеби и увисна още повече. Той даже се усмихна, макар че някак си виновно. — Да, един представител на народа — продължи вдъхновеният, — един представител на народа, за когото всички тук, които сме духовният елит на нацията, полагаме толкова грижи. Да, и ние го не знаехме, ние не бяхме го видели, той досега беше ни непознат. И ето, провидението ни го изпраща. Да не го пущаме, господа, Нека го вземем и всестранно да го изучим, всестранно и нагледно с всички способи, които ни дава съвременната наука. Нека зоолозите квалифицират, нека химиците анализират, нека лекарите го аутопсират, нека всички специалисти приложат своите методи, за да го разберем, да открием болката му и тогава, въз основа на науката, да му помогнем ефикасно. — Прието, прието! — викнаха всички единодушно. Председателят дърна звънеца. Влезе разсилният — Отведете го за изследване — посочи той великолепния екземпляр. Заседанието се отложи по случай ваканцията.След два месеца комисията, обновена от лятната почивка, се събра пак. — Да се пристъпи към анализа на лицето, за което всички се грижим — бяха първите думи на председателя и заповяда на разсилния да го доведе. — Ами че той умря — каза разсилният. — Как така умря? — попита председателят. — Така, бяхме забравили да го храним. Заседанието се вдигна за следующия път.

МИЧЕТО — Та ще ти кажа, госпожа, дойдох само с доброжелателна цел. Съседи сме и се радвам, че така бързо станахте възможни хора. Откак мъж ви зае голяма служба, гледам, всичко ви тръгна на добро. Пък и партията му се задържа на власт, та може още по-добро да бъде. Истина, и хората говорят, и вестниците писаха за някакви си там гешефти, но обществото е невероятно към тая работа, пък и министърът ви приятел - всичко си е по ред и няма що да му берете грижата. Кой ли у нас, без извинение, се е издигнал и закрепил, да му не завидят и да го не очернят! Как е Мичето? Къде е? На курорт била. Обажда ли се? Па гледам го Мичето ваше, станало една такава богиня. Израснала. оформила се, стъпя като царица. Не мога да й се нарадвам. Пък и дрехи от хубави по-хубави сте й направили, Всеки ден с нова рокля, с нова шапка, пък обуща, обуща, де ги намери толкоз хубави и толкова елегантни! С вкус голям е Мичето, няма що да му се каже. Само че, госпожа, рядко я виждам. Тя в къщи като че не си стои. Чувам, се по сладкарници, се по Царя, се с младежи кавалери, по кина, по театри. Кога спи, кога яде, думам си, това хубаво момиче? Ама нали е младо, кипи от сили... Та много лошо почнаха да говорят, госпожа. Завиждат й. Срещат я се с богати кавалери. С автомобили я разхождат по околността и затова й завиждат. Попаднала в среда интелигентна, дано щастието ви помогне, да ви влезе подобен зет в къщи. Обичам Мичето, госпожа, и дойдох с доброжелателна цел, да ви обърна внимание. Пазете я таз хубавица, защото всякакви хора има и младежта се разюзди много. Видях я, отдавна беше, в една сладкарница. Гледам я и не можах отведнаж да я позная. Какво направило пустото Миче с това хубаво свое лице! Обърнете й внимание, госпожа. Защо така се е нацапала с мазила, с помади, просто физиономия не останала по нея! И защо си е така проскубала хубавите вежди? Вдигнала ги, изтеглила ги, японски фасон. Че по що им харесва тоя японски фасон на хубавите момичета, та се правят на карикатури. Пък и как си беше начервила устата, госпожа, тия хубави уста като чашки, заприличали на червива рана. Обърнете внимание, госпожа! То наистина това е модерно. Модерно, но за любов по улицата и по сладкарниците, ама за домашно употребление такива уста са просто за погнуса. Хубавото Миче! Щях да стана да й кажа, ама хайде, рекох си, пред кавалери не бива. По-добре да обърна внимание на майка й. Ние, по-възрастните, по се разбираме. Пък и друго, госпожа, ще ви обърна внимание от доброжелателство. Гледам, че хубавото Миче — пуши. Че кога се научи да пуши? Баща н не пуши, тя да пуши. Гледам я, кръстосала крак връз крак, та чак кюлотите й се виждат, да прощаваш, и като почнала цигара след цигара, цигара след цигара -как му се главата не замая, как му не прилошее. Пък кавалерите й едни млади, хубави момчета - весела компания, че смях, че закачки, че шепнене, чепобутване... просто прекалено. Един до нея притисна, се беше и я стопил с очите си. А Мичето, нали е хитра, яде го с погледа, та го погубва. Питам, кой е тоз. Поет, думат ми. Боже, опази я, рекох, на поет в ръцете да не влезе. Ще й засуче някое стихотворение, та ще замае главата на момичето. Пък тя, чувствителна душа, ще възпламенее от вълшебните лъжливи думи и стихчета, и ето ти последствия... Пък кой ще отговаря? Майката на Мичето слушаше дотука с видимо търпение, ала душата й кипеше от негодувание и там като в голяма тенджера се варяха живи змии. Но тук вече варивото преля. Тя пребледня, скокна и се обърна със свиреп поглед към своята доброжелателна съседка. — Вие, госпожо, не сте дошли тук от доброжелание вие сте дошли да ми тровите душата и да ми черните момичето. Как смеете да говорите вие такива безобразия по адрес на нашето Миче? Мичето е свободен човек, всестранно развита и може да прави каквото си иска! А това, което говорите, е клевета. Моето Миче не е кукувица, а човек. И тя има нужда от общество, от хора и, слава богу, обществото, в което тя се движи, прави чест не само на нея, ами и на нас. Видяла си защото не прави нищо скритно. Животът й е налице. Гледай и критикувай. Не се крие по кьошетата, защото не върши нищо срамно. Набелена, начервосана! Че кой не е набелен и начервосан в днешния век? На, и вие самата, не си виждате възрастта и набръчкания сурат, ами сте се напудрила като котка в пепелище. Ходила по Царя! Че моето Миче от дете е тръгнала по Царя. Всеки ден с количка съм я разхождала, да привикне на хора. По Царя ще ходи, няма да ходи по Кюлюците и по Булина ливада, да се люби с комунисти като твоя непрокопсан син. Да ме извините, госпожа, знам де ви боли, но няма да ви го кажа. Завист ви яде, черна завист... И аз ви моля да напуснете още сега къщата ми, да ви не гледат очите ми! Доброжелателката скокна. — Така ли! Така ли оценявате моето добро дело! Да знаех, нямаше да ви пристъпя прага... Но сега, понеже ме предизвиквате, аз ще ви кажа всичко. Къде ви е Мичето от двадесет дена, а? На курорт ли е, а? На курорт ли е? Вие разправяте, че е на курорт у нейна приятелка в провинцията. Сама не знаете къде е. Пък аз знам и ще ви кажа! Знаят го всички: Мичето е в Майчин дом. На хубав курорт е Мичето! Отведнаж майката на Мичето падна на колене. — Сестро, мълчи, мълчи, мълчи, моля ти се. Ни дума. Не ни погубвай! Лошо е модерното време... Да мълчим, да таим, да покриваме. Това ни е задачата на нас, по-възрастните. И тя почна през сълзи да я дърпа за дрехата, да моли, да плаче и да повтаря: — Сестро, мълчете, мълчете, запазете ни честта... Честта ни запазете! Елин Пелин

Редактирано 20 февруари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Гениалното куче Елин Пелин Като си помисля, плаче ми се, господа. Удивително куче беше моя Мечо. Бог да го прости. Такива кучета рядко се раждат. Особено в днешните времена. Макар и човечеството да се е издигало в техническо отношение, все пак днешният век може да се класира като век на посредствеността. Да вземем нашия обществен и политически живот, да речем… А преди години не беше така. И хората, и животните стояха на една недостигаема висота. Интелигентен - интелигентен. Прост - прост, и туй то. Сега всичко се обърка и не можеш да различиш кой какъв е. Всеки говори, всеки разсъждава, всеки ум дава, а никакъв полезен резултат няма. Едно време и хора имаше, н кучета имаше, сега тълпа, народ, демокрация, маса, колективитет. А где е човекът? Скрита картина, намери го, ако можеш! За младежта и да не говорим - филмова интелигенция. Извинявайте, че се увлякох, господа, аслъ ние ловците сме увлекателни натури. Без тая наличност в характера нашият благороден спорт не би съществувал и количеството ни не би се увеличавало така баснословно, както е днес. Жалко само, че това става в ущърб на нашата флора и фауна, която, може да се каже, поголовно унищожихме. Та за моето покойно куче Мечо ми беше думата. Гениално животно. Феномен. Ако не бяха го отровили безразборно градските агенти, аз ви казвам, че то ще-ще да изиграе своята историческа роля… Или някое изобретение щеше да направи, или щеше да организира в съюз всички ловни кучета. Дисциплина, ум, съобразителност, нюх, страст това бяха негови неотделими качества. Веднъж, господа, ми се случи следующето. Една сутрин, още лежа на кревата си, чувам моя Мечо скимти н драще на вратата. Понеже му знаех добре характера, ставам бързо, отварям и питам: - Какво, Мечо, какво има? Той завъртя опашка, залая, заскимтя и пред мен, пред - мен - право в кухнята, вдигна предните си крака въз стената и залая срещу календара. Поглеждам - 1-и август (по онова време на тая дата се откриваше лова). Аз, залисан нещо в работа, бях съвсем изумил. А то, животното, видяло календаря и рекло да ме подсети. Макар че нямах разположение да ходя тоя ден на лов, рекох да направя удоволствие на моя Мечо, облякох се набърже, взех чифтето и хайде на гарата, Мечо тържествува. Взимам аз първия трен за Сливница (там обикновено аз откривах лова си) и подир един час пристигам на мястото. Пък се улучи и един хубав ден, само за лов. Тръгнах аз из стърнищата около гората с моя Мечо, пата-кюта, пата-кюта, направпх връзката. Мечо ликува. И едни стойки прави, едни грациозни маниери, едни дипломатически фокуси - остави се. Пък лов имаше тогава! Яребици, пъдпъдъци, колкото искаш. Работихме ние с моя Мечо докъде обед. Аз се поуморих, а той не иска да знае. Мислех малко да си почина, но по едно време, гледам, онова ми ти куче по лази из стърнището и направи една такава поза - просто паметник. Тръгнах аз към него. Отведнъж дойде ми на ума, че има да уреждам полица при покойния Ганчо Богданов. Бре, ами сега! Честта преди всичко. Гледам на гарата пристига трен. Затичвам се аз, вадя билет обратно за София и едвам се покачих на стъпалото, тренът тръгна. Чак тогава ми дойде на ум, че кучето остана. Е, рекох, ще си дойде. Разчитах на неговата интелигентност. Пристигам аз, господа, в София, уреждам си работата и отивам в къщи да си почина Както съм полегнал, така съм и заспал. Кога се събудих, часа пет. Първата ми мисъл е, разбира се, за кучето. Ставам и питам слугинята дойде ли си. Няма го. Грабвам аз пушката и пак на гарата. В шест часа заминава трен за Сливница и аз се бухам в него. И знаете ли какво, господа? Заварвам моя Мечо на същото място, още държи стойка! Но това нищо. Случи се нещо по-важно и по-интересно с моя Мечо. А това се отрази, така да се каже, и върху моята съдба. Един ден кучето липса. Няма го никакво. Бре, какво стана? Пращам слугинята да го търси - няма го. Пък аз нямах време тоя ден. Бях много залисан. Решаваше се съдбата ми. Тая вечер щях да се годявам Всичко уговорено. У милата ме чакат. Аз влюбен. Тя добра и благородна и при това нямаше нищо против моята ловджийска страст. А тоя ден, обречен за радост, се огорчи, моя Мечо беше се изгубил. Както и да е, аз, макар и много наскърбен, едвам дочаках вечерта и се упътих към дома на моята бъдеща жена. И както вървя из една затънтена уличка, как да ви кажа, бях малко възрастен ерген, някак си беше ме срам да вървя из по-шумните улици, срам ме беше да не разберат намеренията ми. Както и да е. Вървя аз из една затънтена уличка и на едно място на тротоара, гледам, моя Мечо застанал на стойка и вдигнал глава нагоре, стои, не мърда. Поглеждам и аз - какво да видя. На стената закачена фирма: Кръчмарница "Пъдпъдък". Моля ви се, на тая фирма моя Мечо направил стойка. И то от сутринта още. Зарадвах се аз безкрайно много. Извиках Мечо и влязох в кръчмата. Там се събрали хора и го наблюдават. Влязох в разговор, седнах да пийна нещо. Запознах се с публиката. Не щеш ли, те всичките колеги-ловци. Развързахме езиците, увлякохме се и аз забравих, че съм тръгнал на годеж. Гледам, часът станал един през нощта. И аз, значи, пропуснах случая. Че после от срам и от мъка почнах всеки ден да ходя в тая кръчмарница "Пъдпъдък", опиянчих се и си останах до ден днешен стар ерген. Е, бог да прости моя Мечо. Благодаря му. Може би той нарочно направи това, да ме спаси от беля. Интелигентно животно беше.

Елин Пелин Край воденицата

Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.

– Ох, ще осакатея, брее... на стари години!

Слънцето 6е заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче.

Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи.

– Милено... Милено... къде се дяна? – завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.

– Тук съм де – обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, – Тук съм, тук.

– Хайде, прибери се, стана късно!- викна малко наставно старецът.

– Е, нека полея , Жегата е прегорила всичко! – обади се Милена.

Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.

До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.

– Добра вечер, Милено! - – обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.

Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.

– Дал бо' Добро, Свилене! – отвърна тя смутено и рече да избяга.

– Много късно поливаш – обади се пак Свилен.

Милена се спря.

"Божичко, божичко!" – помисли си тя и не отговори.

– Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали – заговори смело Свилен.

– Е, сега нали знаеш – работно време – отговори Милена срамежливо.

– Откак се ожени не излизаш често по свят?

– Че защо да излизам?

– Е, защо... Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре... при Стоян! – подигравателно рече Свилен.

Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.

– Човек привикнува!... Човешкото сърце се менява! – заговори Свилен.

Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.

Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.

– Няма що – такъв е светът! Такъв е светът – без сърце... Mоже тъй да е по-хубаво – продължи бавнo Свилен – Люби тогава, вземи оногова, па си живей... Продай се, па си живей... Стига да ти е добре.

– Свилене, не думай така, като знаеш кой... – проговори глухо Милена.

– Не чувам.

– Като знаеш кой бе причината, та... така да стане, не кори мен – повтори пак глухо тя.

– Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!

– Трябва да се прибера, че тато е болен... Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него – рече Милена и страхливо приближи.

– Е, няма ли да те мъмрят?

– Се ми е едно... зарад тях няма да оставя баща си така...

Свилен замълча,

– А ти, Свилене, как си, как живееш? – попита Милена.

– Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия... Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти – умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг – намръщен, лош и пиян! – отговори Свилен и потегли от цигарата.

Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.

– Какъв си ти, какъв! – укори го с пръст тя. – Май не си се променил... Чувам, с Кунка Попова...

– Че аз още тебе не съм прежалил! – настави след малко мълчание той, – И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене... Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.

– Свилене, не говори така... ти .знаеш ли колко аз те... мисля... и колко още те обичам...

Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.

Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.

– Пшьт! Сълзи не искам! – рече нежно той, – Сълзи не искам! 0бичала си ме още, викаш. Само мъки... Такава глупава любов.. скрита, потайна Ех!.. Вятър!.. Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!

– Свилене, Свилене!... Знаеш ли как ми е мъчно?... Ти не знаеш – разхлипа се Mилена, – ти нищо, нищо не знаеш!

– Е, млъкни, млъкни!

Свилен опна по-близо Mилена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.

Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.

От воденицата се чу немощният глас на стареца:

– Милено... Милено! Къде се дяна бре, дете?

Милена трепна.

– Ида, ида! – обади е тя високо. – Их, Свилене, колко съм мислила – божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!

– Нима само да си поприказваме?

– Ами?...

– Е, приказвай де... да слушам...

– Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля... Щях да привикна и с ония хора... Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.

– Марко, Марко! – заговори му тя. – Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай... ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!... Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!

Свилен се засмя.

Милена се беше забравила.

Немощният глас на стареца пак завика:

– Милено!... Чедо!

– Е, ида де! – обади се високо Милена и настави: – Защо ме вика сега? Нека почака... Ех, Свилене!...Не знам дали ти още ме обичаш, но аз... Стоян е добър, добър като муха... Вярвай, да го 6ия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже... ама пак го мразя... може и затова да го мразя... Ти какъв си луд, лош, ама...

– Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! – въздъхна Свилен.

– Ти си крив за това, ти, Свилене!

– Сиромашията е крива! Нали ги говорих... В чужда къща живея... Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен... Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти .. Mислих, мислих... много мислих и не се реших

– Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.

– Ти пак тая си знаеш!... И по-напред така ме кореше.

Старецът пак завика:

– Милено!

И забуха суха кашлица зад върбите.

– Ида, ида!

– Постой – рече Свилен.

– Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е...

– Не, постой!

И Свилен прескочи плета,

На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.

– Mилено – извика пак старецът. – Милено, къде се дяна? – зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.

Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта.

Де гиди млади години,

колко се лесно минахте!

Гласът изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря.

Редактирано 21 февруари 200818 г. от potrebitel (преглед на промените)