Във възхвалите си на машините, според мен Вапцаров се нарежда до Жур Верн и Хърбът Уелс. Като малко дете им се радва и надява....

Между другото - разказ на Вапцаров не ви ли прилича на статия в днешен блог ?

Ето това ми хрумна в момента.

Едно време не е имало блогове.Когато някой е искал да запише какво мисли в момента -взмал е лист хартия и писалка и е пишел.След това някой е вземал написаното и го е издавал.

Хм.........

Между другото - Вапцаров е служел на "Дръзки", когато този малък торпедононосец е разказал играта на крайцера "Хамидие" - най-голямата ни морска победа през новата ни история.

цялата история - тук

Накара ме да се замисля за блога. Май има нещо такова.

За мен лично обаче ето това е най-силният абзац:

Вие познавате ли шума на машината? Не, това не е само шум, някак грубо е да се каже, че е шум. Тогава и аз така го наричах, но сега не си позволявам такива грубости. Защото това е душата на машината, това е нейният пулс, а ако тези сравнения ви се виждат много сантиментални, кажете тогава, че това е нейната диаграма.

п.п.мерси за инфото

Албена - Йордан Йовков

На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града. Из улиците и през дворищата тичаха жени да гледат и тъй като бяха наскачали, както работеха, бежешката се попребраждаха, или пък свличаха ръкавите въз ръцете си. Към каруцата рукнаха и всички ония, които бяха в мелницата, а пък никога там не беше се струпвало толкова много свят, както сега срещу Великден. Горе на баира се виждаше къщата на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното убийство, което беше станало в нея, като че с нещо беше я белязало и отвън и, докато другите къщи бяха измазани и светеха от чистота, с бели стени и сини первази, къщата на Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм. Двамата стражари бяха там, единият до вратата, другият до прозореца, а вътре беше Албена.

Много неща, много дребни случки, които инак биха останали незабелязани или щяха да се забравят, сега се припомваха и се разказваха не за първи и не за втори път. Всеки искаше да покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни, които чакаха ред на мелницата още отпреди три-четири дни и затова се смятаха близки свидетели на случката. Някои от тях с най-големи подробности разказваха де и как бяха седели един ден; как най-напред приказвали за щъркелите, че били дошли рано; как после погледнали нивите и заприказвали коя друга година са били също тъй зелени, тъй гъсти и братясали, та е ставало нужда да пущат добитъка, за да ги поутъпче. Чак след това - разказваха те, - като гледали насреща как жените се трепят да мажат и да чистят за Великден, видели и Албена да ходи из двора. И отдалеч, по вървежа и по правата и снага, се познавало колко Албена е хубава. Но нито тоя ден, нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или пък на мелницата, дето работеше мъж й Куцар.

Ако убитият не беше тоя Куцар, надали някой щеше да го помене. Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше. Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и, макар всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена. "Хубавата ябълка свинята я изяда" - казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с него. Куцара бяха го забравили и в село. Сега някои си спомняха, че през последните дни тоя мълчалив и търпелив човек неочаквано беше станал нещо налютен и ядосан. За него един господар само имаше - Нягул, майстора на камъните на мелницата. Него той слушаше, нему се подчиняваше като роб. Но ето два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо отгоре, Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво, като бик. Изглеждаше, че самият вид и самият глас на Нягула го ядосват.

В сряда през страстната седмица се чу, че Куцар умрял, и докато се питаха как и от що, разнесе се слух, че бил убит. Детето му, мъничко дете, едва на две години - и тъкмо в това виждаха пръст божи, - беше казало, че през нощта майка му хвърлила престилката си връз лицето на баща му, а един човек влязъл и зел да се бори с него. Той бил с палто, а на палтото имал кожи. Това беше казало детето и повече не трябваше. Албена се призна и изповяда истината. Но кой беше мъжът - това тя, въпреки всички увещания и заплашвания, не обади.

Оттук нататък пръв свидетел по тая работа беше дядо Власю. Човек без работа, веселяк и бъбрица, той всеки ден обикаляше около кръчмата при мелницата, както псетата обикалят касапите. Запият се някои, дядо Власю се попримъкне до тях, смее се с тях, пее с тях и - на масата дойде чашка и за него. Тук, на кръчмата до мелницата, той завари един човек с късо шаечно палто и с кожи на яката. Беше рус, хубавеляк, калпакът му блъснат назад и перчанът му разбъркан. Познаваше се каква магия е паднала на главата му: другите викат, пеят наоколо му, а той като че е глух - все Албена гледа как ходи из двора и все за нея подпитва. Стоя два дни и се изгуби. А на сутринта се чу, че Куцар е убит.

Добро момче беше, с него дядо Власю беше ял и пил, но пък и истината не можеше да крие. По неговите думи разбраха кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха. Сега следователят го разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае. Може. Но скоро и той щеше да си отземе и също като Албена щеше да си каже правата.

- Идат! - извика някой. - Карат я Албена!

Навалицата около каруцата трепна; отгоре,откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари. Всички знаеха, че като последна милост Албена беше поискала да и позволят да се облече, както си иска. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.

- И защо се е нагиздила - рече някоя, - на сватба ли отива, или на бесило!

- И на въжето иска да е хубава.

- Пустата и хубост! Тя я изяде...

А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и пак замахне.

- Е, дядо Власе - засмя се една булка, - с дяволите ли се биеш? Какво току махаш?

- Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия...

А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице - от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.

И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.

- Мари, Албено, мари, дъще - проплака женски глас, - какво направи, Албено!

- Ах, Албено, Албено!

Албена се спира.

- Лельо Димке - вика тя, - прощавай! - После, като се обърна на другата страна: - Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.

- Прощавайте! - извика тя на всички. - Млада съм, сгреших. Прощавайте!

Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася:

- Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!

Албена стигна до каруцата, качи се и, както беше права, извика още веднъж:

- Сгреших. Прощавайте!

После седна и замълча. Тогава доведоха детето и - същото, което я беше издало. И като видяха как тя го прегърна и целуна, не остана вече човек, който да не усети сълзи на очите си.

Изведнъж мелницата спря. Моторът, който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин като сърце, изведнъж спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е повредило. Но ето из широките врати на мелницата се показа Нягул, майсторът на камъните, промъкваше се измежду колята и конете и идеше насам. "Може да е спрял мелницата, за да погледа и той" - казаха си някои.

Но Нягул си отвори път, дойде до каруцата и като си облече палтото - късо шаечно палто с кожена яка, - скочи на каруцата и седна до Албена. Ахнаха отвсякъде: ако Нягул се шегуваше, щеше да се смее, а той беше побелял като платно.

- Долу! - викна му стражарят и го хвана за рамото. - Слизай!

- Няма да сляза - продума Нягул. - Аз убих Куцара.

- Какво, какво каза... - завика Марин Чокоя, който беше кметски наместник. - И таз хубава, може ли?

Старшият махна с ръка.

- Право ли казва? - попита той Албена.

Албена кимна с глава и заплака. Около каруцата се натискаше плътна маса от хора. И сякаш сега се отвориха очите на всички и видяха, че и Нягул беше рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат назад, а перчанът му разбъркан. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка. Всичко стана ясно като ден.

Завикаха, загълчаха всички. Когато учудването попремина, жалостта към Албена изчезна в един миг. Жените пак я застреляха сочи, пълни с омраза, нейде назад се издигна патерицата на дяда Влася. "Кучката- викаше той, - развали още една къща!" Връз лицата на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко дойде тъй бързо и тъй неочаквано, че никой не знаеше още какво да мисли и какво да приказва.

Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.

- Не може да бъде - викаше той и гледаше като треснат. - Как тъй Нягул... всички го знаем, честен чиляк е, не може. Слезни, слезни, Нягуле!

- Карай! - извика старшият, който се беше качил на каруцата.

Но Чокоя хвана конете за юздите.

- Господин старши, моля, почакайте. Как може, човека има жена, деца. Демире - викна той на кехаята, - я отърчи да повикаш Нягулица. По-скоро!

- Карай! - повтори старшият.

- Накъде, в града ли?

- Не, в общината, при следователя.

И каруцата бързо потегли. Една жена дотича откъм мелницата, слаба, преди време остаряла, повехнала. Беше Нягулица. Отначало тя слушаше, без да разбира туй, което й разправяха, след това се втурна след каруцата, но се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с ръце, заплака.

Да се запознаем

НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ ПАСПОРТНАТА СЛУЖБА с подновения си задграничен паспорт, се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.

Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.

Дочух че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се — дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.

Загледах се. Нещо познато... и тази клатушкаща походка... Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:

— Диме, Диме — извиках, тя ме чу и спря.

Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:

— Госпожо, не ви познавам... а знаете името ми?

Подадох й ръка:

— Бяхме си определили среща след десет години от завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.

Тя си спомни, поусмихна се:

— Соня, това ти ли си? Не можах да те...колко си се променила и... ама наистина, о Боже, да, имахме среща... забравила съм.

— Защо плачеш?

Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:

— Уволниха ме. Изхвърлиха ме, като мръсна котка!

Хванах я под ръка:

— Хайде, да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.

Влязохме. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.

— Да... за срещата... радвам се, въпреки... какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.

Дима беше от малкото хора способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка — Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: „Димитрица, трица, трица." И двете отраснахме без майки, и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:

— Разкажи ми, какво стана после?

— Ами ти вече беше избягала в Гърция... Работих на доста места — чистачка, миячка, изкарах курс по машинопис, обявиха конкурс към паспортна, спечелих го... — замалко й просветна. — И така... до днес — тя посърна отново — и така до днес, като ми връчиха заповедта за уволнение... заради една пропусната дата.

— А иначе, как я караш?

— Иначе... срещнах Румко, той е военен, тъкмо се беше преместил тук, след развода с жена си... нямали са деца.

„И аз нямам, и едва ли ще..."

Тя продължаваше историята си:

— Но аз му родих две! — каза го с гордост. — А ти намери ли там човека?

Трябваше да отговоря и то с обмислената и шлифована версия:

— Може да се каже, че той ме намери. Казва се Агис, на гръцки означава „светец".

„А как ме намери? Трябваше ли да й кажа, че прилична работа се намираше за жени над четиридесет. Взимаха ги за слугини, галено наричани "купели" — девойки. Бях твърде млада и мих чинии, от таверна в таверна, докато се преселих трайно в къща с плътно спуснати щори и обикновена крушка на входа... Чувала бях, че по света са червени..."

На Дима й беше любопитно:

— И как те намери?

Тя се облакъти на масата, без да се съмнява, че ще чуе романтична история, реших да не я разочаровам:

— На четвъртата година говорех езика много добре и станах барманка.

„Да... четири години стоях в оная къща заключена. Забраних си да броя колко съм обслужила... Понякога ни пускаха навън, някои опитаха да бягат... Връщаха ги и тогава... беше нечовешко."

Дима ме гледаше очакващо:

— Той посещаваше заведението редовно и след няколко месеца ми предложи да живеем заедно... и така стана.

„Само дето една нощ полицията нахлу в бардака и ни арестува — мен, няколко албанки и две рускини. Всичките без паспорти, визи, нелегално пребиваващи в страната. В ареста ни съблякоха голи. Погавриха се..."

— О, как се радвам, че си го срещнала! Какво работи?

Опитах да се усмихна:

— Да... и аз се радвам. Държавен служител, висш.

„Тогава, при поредния „разпит" се появи Агис Константинос. Избра ме, измъкна ме, уреди ми временно пребиваване, срещу съответните... услуги.

Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?"

Отклоних разговора:

— А ти? Кажи за децата?

— Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоя си е отишъл... съжалявам.

— Да... но тогава не можех да си дойда. Не съжалявай, преди да ме прокуди от дома, ме изгони от сърцето си, затова избягах в чужбина.

— Липсва ли ти родината?

— Не... уреденият живот я замества. — И се замислих:

„Дори и по този начин! Каква беше разликата дали ще продам тялото си законно, чрез омъжване тук, изживявайки се като слугиня и сексуална подлога, за краткост наричана съпруга, или там? Така и така си е сделка..."

— Ех, щастливка си ти! Сигурно много те обича!

— Да... мисля, че ме обича, нали знаеш, ние жените особено държим на тая констатация.

„Всъщност, жените непременно искат да бъдат щастливи, а мъжете просто задоволени. Това е разликата. Останалото е определяне на цената." Не й го казах.

— В този момент мобилният ми телефон иззвъня и заговори на гръцки:"Зоня, ден ксехасес, препи на гиризис, та се перимено сто „Елинику", опос синеноитикаме!" „Зоня, не си забравила, че трябва да се върнеш, ще те чакам на „Елинику", както се разбрахме!" Казах „да, да" и прекъснах, заради заповедния му тон, който щеше да ме издаде.

Дима ме гледаше въпросително. Обясних й:

— Обади се моят светец, каза че му липсвам, че ме чака.

— О,о колко мило — възхити се тя, — а като се ожените ще имате деца... — тя чертаеше идилична картина.

„Деца? Агис Константинос беше „пандременос", женен, и съпругата му го беше ощастливила с две момиченца — близначки."

Може и злорадо да съм се усмихнала, но тя не забеляза, отвърнах й:

— Да... сигурно, все някога. Дай сега да помислим за теб!

— О-ох, за мен кой да мисли? Сега като кажа на Румко, че са ме уволнили... както е заобичал чашката, повече от мен...Ще ме... Ох, трябва да бягам за децата, само като ги прегърна и ми кажат „мамо" ми става хубаво, те са ми всичко...Какво ли ме чака сега? — тя беше готова отново да заплаче.

— Защо те уволниха?

— Защото... защото... на шефа близка останала без работа... намериха й място... моето! Отдавна са ме дебнали да сбъркам, усещах нещо че се мъти... ама...

Докато тя с мъка редеше думите, го реших.

— Ох, да не те занимавам повече... Добре, че се видяхме...тя моята...

— Слушай — прекъснах я — Ще ги съдиш!

Тя бе същисана:

— Ама как, аз? Те са силните.

— Те на това разчитат, ти им покажи обратното! Пък да видим!

Дима съвсем се стъписа от решителното съскане в гласа ми.

— Ама... ама аз... аз то пари ще трябват, много... аз нямам.

Бръкнах в чантата си и извадих:

— Ето ти, ще стигнат. Ангажирай най-добрият адвокат.

Тя така разшири очи, че синьото от тях щеше да се разлее.

— Ама... как...

— Вземаш ги, завеждаш дело и ги осъждаш!

— Ама как, как ще ти ги върна?

— Нищо няма да ми връщаш!

— Как така няма?

— Така! Не позволявай да те сгазят! Бъди човек, защити се!

Тя се замисли и каза:

— Добре... ще опитам... Ох, трябва да бягам за децата... градината...

— Тръгвай. Когато приключи всичко ми се обади на тоя номер. —Записах й номера на мобилния си телефон. — Но само тогава!

— О, боже, радвам се, че те познавам, Соня, колко си ми помагала, а сега... Как ще ти се отблаго...

Прекъснах я:

— Тръгвай, стискам палци!

Дима заотстъпва към изхода, помаха ми преди да излезе.

Погледнах часовника си, беше време и за мен. Само дето за едночасовия полет до Атина не си отговорих на въпроса:

Коя от нас двете е пожертваната?

И по-късно също.

*** След около десет месеца мобилният ми иззвъня. Преди да отговоря видях, че обаждането е от неизвестен номер, вероятно беше грешка.

Разпознах възторжения глас отсреща:

— Ало, Соня, аз съм, Дима! Не можаха да ме смачкат! Спечелих! Спечелих делото! Връщам се на работа!

Даниела Костова

Редактирано 14 август 200917 г. от beli99 (преглед на промените)

Елин Пелин

Косачи

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в

мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на

жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори

страстните си гърди и замря в наслада.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво

спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага

и хладина лъхаше из тайнствените й недра.

От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:

- Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!

- Ида, и-даа! - отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви

пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се

мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на

рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.

Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките.

Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на

пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава

на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше

замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да

скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха

половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.

- Какво замълча, Благолаж? Карай де - каза му Лазо, който трупна съчки на огъня

и легна.

Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още

веднаж и почна:

- Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава,

хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река

и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото

поглеждала, умирал от любов по нея.

- Ей! - въздъхна Лазо.

- Мълчи! - обадиха се другите.

- Много лъже - рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.

- Това е приказка, бе хлапе!

- Бабини деветини... измислици! - рече Лазо и някак нерешително и плахо се

озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака

черният силует на магарето.

- Това е приказка, разбираш ли - рече твърдо Благолажът и настави: - Защо ти е

истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор

или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас,

голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием

път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама

защо ти е тая пуста истина?

- Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? - отговори Лазо.

-- Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш... И току виж, че

чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има

приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат

от истината, за да разбереш, че си човек.

И Благолажът продължи:

- Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски

синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на

косата й... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из

устата им кърви, алени кърви, и ги пила...

Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби

нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно

продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук

земята и изпъшка:

- Бре, вещицата!

Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.

- После? - пламенно настоя Лазо.

- Какво повече от това? - рече Благолажът спокойно.

- Вещица! - въздъхна пак Лазо. - Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам

ти, приел бих.

- Ти - това? Да видя, па да не повярвам - рече един от другарите му и като

потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее:

- И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.

- Друго е моята Пенка... тя...

- Затова я остави, та се допиля чак тука!... И тебе ти е мъртво сърцето,

приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави - отговори

Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.

Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше

като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.

- То си е моя работа - отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.

- И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега - рече

пак Стамо.

- Да не вярваш - отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.

Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни

трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна

тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо

и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица,

удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът

вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:

- Кукумявка е.

В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре.

Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак

зловеща.

Лазо въздъхна дълбоко.

- Въздишай, момче - има защо!... Млада булка си оставил! - обади се закачливо и

хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:

- Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади

невести, оставени от юнаците си!... Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил,

кога бе хвърлил брадата и калимявката? - "Това, дето ми е на главата, мога да

сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя." Проклето сърце, такава

му е пустата направа.

- За Пенка това е лесно, тя има стари любовници - обади се Стамо и се изтегна.

- Пък и бива си я - каза лукаво друг.

Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в

сърцето.

Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза

небето с огнена черта.

- Някой сиромах предаде дух - проговори Лазо.

- Я някоя млада булка се предаде другиму - рече неподвижно Благолажът и попита:

- Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата

като приказката. Искаш ли да я изпея?

- Все едно. Като сте такива магарета! - рече Лазо.

Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна

прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на

венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от

звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.

Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако

го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и

Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се,

втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.

Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали...

Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:

- Харесва ли ти се тая песен, Лазо?

Лазо не отговори.

- Спи - рече Благолажът и се подпря на лакът.

- Я спи, я плаче - обади се Стамо.

- Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога - рече подигравателно

Благолажът.

Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли

в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се

сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят...

Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето... Тъжната история,

която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче.

То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер

ходи...

Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.

Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на

магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край

догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.

Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше

невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да

загасва.

Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му

зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка

в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и

дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни.

По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба... Усилни годините

станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде

на кладенчето за вода...

Там тя, може би, ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото.

Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена - мож ли да й вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее

Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка...

Лазо се стресна и стана.

"Какво правя аз тук?" - помисли той и отметна ямурлука.

Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...

*

Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха,

че Лазо не беше при тях.

КОШУТА - Йордан Йовков

Ето там, гдето се спущат белите сипеи откъм Крайница, в дола - беше воденицата на дяда Цона. Стоят върбите, стои вадата, но воденицата я няма. Останали са само едни срутени дувари, обрасли с къпина, и две-три греди, посивели и сплескани като гъба. Защото всичко това беше отколе и днес нито хората, нито местата са такива, каквито бяха едно време.

Двама души дохаждаха в тая воденица: сам дядо Цоно и син му Стефан. Дядо Цоно беше стар човек. Всички стари хора са приведени и докато младите гледат нагоре, старите отправят погледите си надолу и гледат земята, която скоро ще ги прибере. Но дядо Цоно не беше само приведен, а от някаква болест беше просто прегънат надве и не можеше да ходи инак, освен като препречи тоягата си отзад на кръста и се залови с ръце за двата й края. Тъй той запазваше равновесие и вървеше бавно, загледан в земята, като че търсеше нещо. Когато отиваше на воденицата, той не се отбиваше нито наляво, нито надясно, обикаляше и криволеше тъй, както криволи и самата пътека.

Друг беше Стефан. За него нямаше път. Доде го видиш, че излиза из село, току виж, озовал се над воденицата, щръкнал на баира, висок и едър, какъвто си беше, и децата, които често влизаха в градината да берат сливи, щом го видеха, не слизаха, а просто нападваха и бягаха, колкото им крака държат. Ще речеш, сокол се спуснал на врабчета.

Но Стефан не винаги избираше прекия път за воденицата. Понякога той слизаше надолу от могилата, там, дето накрай селото беше къщата на Муца Стоеничина. Тая Муца беше врачка, разбираше от билки, знаеше всичко за юди и за самодиви. За самодивите тя казваше, че си отишли отколе,защото хората станали лоши, но все пак като че една от тях, най-хубавата, беше останала в къщата й. Муца имаше хубава мома. За нея Стефан минаваше оттука, когато отиваше на воденицата. Те приказваха в някой затулен кът на градината, между сливите и слънчогледите. Той - застанал отвън плета, тя отвътре. Тя - руса, синеока, срамежливо навела очи, той - мургав, с широки плещи, с малка черна брада, която обкръжва лицето, но не го закрива. Тънките му устни се усмихват, но очите му си остават остри, тъмни, с по едно пламъче вътре в зениците, в което гори сякаш лоша мисъл.

Оттука Стефан вземеше ли, или не цвете от Дойна, на раменете му сякаш израстваха крила, прескачаше долове, мяташе се от баир на баир и за една минута беше при воденицата. Той отпушваше водата и кречеталото затракваше. А каква беше дядо Цоновата воденица? Нищо и никаква къщурка, ниска, схлупена, сякаш ластовиче гнездо, залепено на баира като под някоя стряха. Но голям беше корубестият олук, зеленясал, измокрен, надут, водата го пълнеше, устремяваше се надолу из него и биеше в перките на пепележката. От другата страна, като из тъмния зев на пещера, водата излизаше разпенена, плискаше се в дуварите, плискаше се в една мокра и лъскава каменна плоча, поставена насреща, шумеше, пръскаше се на хиляди капчици, които като ситна роса пълнеха въздуха. На това място винаги, когато имаше слънце, се явяваше една малка дъга. И сякаш всичката светлина на слънцето се събираше в тая дъга и всичко, що бе весело, пееше песента на кречеталото. Защото наоколо нямаше нищо друго, освен мълчаливи долове и тъмни гори.

Един ден Стефан, дядо Цоновият син, излезе от воденицата с мотика на рамо и тръгна да поправя вадата. Той стигна там, гдето водата излизаше от гората, разширява се на едно място и правеше тоя хладен и бистър вир, в който жените от Жеруна перяха губери и белеха платна. Сега нямаше никой, през водата се виждаха всички камъчета на дъното на вира, а наоколо пясъкът беше чист и изгладен като на панакида. Тук-таме по тоя пясък имаше стъпки. Стефан се спря, приклекна и започна да ги разглежда. Не бяха на коза, макар че козите на Калистрата пасяха и пладнуваха наблизо; не бяха и на крава, макар че селската черда минаваше оттука. Стефан гледаше стъпките, навеждаше се повече. Най-после той се изправи, лицето му светна, очите му заблещяха: тия стъпки бяха стъпки на кошута. Същата тая, която беше се появила в планината и за която приказваха вечер жените, когато гледаха пожарите в гората или слушаха да шумят кориите над село. Друг път всичко това им навяваше страх, но сега те гледаха планината с доверие и се радваха, защото там ходеше кошутата. Овчарите разказваха как бягала като вятър, циганите дървари, които слизаха от планината, накичени над ухо с китки здравец, и иглика, разказваха, че я видели отблизо и очите й били също като очите на човек.

Стефан, дядо Цоновият син, беше слушал всичко това. Но женският ум и женските приказки за него бяха глупости. Той беше як, беше ловец и мисълта за кошутата запалваше същинска вълча стръв в гърдите му. Той се върна във воденицата, взе пушката си, нарами вулията и закачи на пояса си кратунката с барута. После отби водата, кречеталото замлъкна и дъгата пред воденицата изгасна. Стана тихо и тъмно и Стефан забърза по козите пътеки нагоре из планината.

Той ходи цял ден. Слизаше в дълбоки долове, вървеше под клоните на стари буки и стари дъбове, като под покрива на черква, и в нападалата шума виждаше или черните зърна на отровното биле, или червените шапки на чудновати гъби. На едно място видя вълк, на друго — ясно отпечатаната стъпка на мечка, а на трето — ситни съчки се порониха над него и когато погледна нагоре, видя кръглите и свирепи очи на дива котка. Стефан нито веднъж не сне пушката от рамото си. Той се изкачваше по високото било на планината, където вятърът къдреше тревата на поляните, а наоколо беше синьо небе и бели облаци. Оттук Стефан виждаше надалеч и търсеше кошутата. Но кошутата я нямаше.

Той не се отчайваше и тръгваше отново. Намери овчарчетата и ги попита за кошутата, а те, като гледаха пушката на рамото му и сключените му вежди, мълчаха и вдигаха рамене. Кучетата се спущаха върху него, но никой не отиваше да го отбрани. Стефан срещна и циганите дървари, весели, лъснати от слънцето, накичени с цвете. "Къде е кошутата?" Те го гледат, като че ли гледат мечка, измерват с очи високата му снага, измерват дългата му пушка. И мълчат. А като отминат, той ги чува да вдигат страшна врява на своя език.

За ловеца винаги остава някоя надежда и някое непрегледано място. Стефан ходи до мръкване и когато вече не виждаше нищо друго пред себе си, освен черен мрак, върна се във воденицата. На другия ден той пак преброди планината и пак се върна, без да беше видял нещо. На третия ден — същото. И когато уморен, и ядосан, слизаше измежду камънаците, чу, че някой го вика. Отсреща на една скала стоеше Калистрат козарят и сучеше върви от Козина.

— Стефанеее! — викаше той дебело. — Да не гониш кошутата брей! Грехота е! Остави гадината и си гледай момите, мо-ми-те...

И той се засмя тъй, че долът заехтя.

Което знаеше Калистрат козарят, знаеше го и цяло село. Вечер жените се събираха на приказка. В планината гореше пожар. Нямаше дим, нямаше пламъци — само една начупена огнена линия, сякаш безценна огърлица върху гърдите на царска дъщеря. Кориите шумяха, прилепи прелитаха безшумно под стрехите. Сред кръг от жени и момичета, Муца Стоеничина приказваше:

— Мари! Онзи непрокопсаник, Цоновия син, тръгнал да гони кошутата. Ще я убива. Господ да го убие! Не се посяга на такваз гадина, нито боде, нито хапе, нито зло струва... И къде ходи, къде се явява, я ми кажете? — Все около Мънастирището. Едно време там имало мънастир на света Богородица, задали се турци и калугерите рекли да скрият честния кръст. Скрият го на едно място, на другия ден им се струва, че ще го намерят, и вземат, че го преместят другаде. А вред, дето е стоял честния кръст, изниквало здравец... Затуй има толкоз много здравец там!...

Настъпи мълчание. Муца си почиваше, или пък искаше да изпита силата на думите си. После пак продължи:

— Туй място е свято. Леля Гана, бог да я прости, е казала — колко пъти! — че като отишли веднъж за здравец, видели там една жена с дете в ръце...

Муца сниши гласа си и пришепна нещо, жените ахнаха от учудване.

— Ами, ами! — завърши Тя. — Света Богородица е. И някому се привижда като жена, а някому като кошута. . .

Повея вятър. Шумът на корните се приближи и разля като гръм на водопади. Жените станаха и се разгълчаха на отиване. В мрака под стрехите се плъзна сянка на човек, който бе подслушвал и бързаше да го не видят. Той беше Стефан.

На другия ден той беше пак в планината. Смя се, като си спомни думите на Муца Стоеничина. Той пак търсеше кошутата, но беше станал по-търпелив и за да не му дотяга времето, мислеше си и за друго. Мислеше за Дойна, с която не искаше да се среща, докато не улови кошутата. Но мислеше и за Димана, мургавата и черноока като циганка Димана. Тя не приличаше на Дойна, мълчеше, гледаше изпод вежди, но каква силна и гъвкава снага имаше! "Не бива, дума съм дал" — казваше си Стефан, като си спомняше пак за Дойна. Но мисълта му отново се раздвояваше и той мислеше ту за едната, ту за другата. Това го развеселяваше, вместо да го загрижва, и той като на подбив се питаше:

"Дойна или Димана? Русата или чернооката?"

Веднъж той беше седнал да си почине при едни скали до Мънастирището. Изведнъж като че нещо му каза да се обърне: наблизо до една поляна, отпред тъмната стена на гората, стоеше кошутата! Стефан трепна, разтрепери се, сърцето му заби. Но той се съвладя и насочи пушката. И се замери в левия хълбок, в сърцето... Изведнъж, като че бяла мъгла се спусна пред очите му, после се изгуби и в здрача й и сиянието на залеза той пак видя кошутата, но под нея стоеше жена и я доеше! Какво да прави? Да стреля, ще убие жената. Той отпусна пушката — жената се изгуби. Насочи пак пушката — тя пак се яви. Потрети — същото. Изплашен, смаян, той скочи: кошутата беше се изгубила. Тогава, без да се бави, без да се обърне повече, той бързо заслиза надолу.

На другия ден той не излезе от воденицата. "Уморен бях — мислеше си, — никаква жена не е имало, трябваше да стрелям." И той се развеселяваше, замисляше се за Димана, усещаше се силен да събори планина. И като знаеше, че в село ще му се смеят, обземаше го омраза против хората и макар че беше вече взел хак от торбите с жито, оставено за мелене, вземаше още по толкоз. Воденицата се повреждаше нещо и той с часове работеше, за да я поправи.

Друг път той мислеше за Дойна, разкайваше се. Не мислеше вече да ходи в планината и да гони кошутата. Сърцето му се изпълваше с доброта и той връщаше обратно в торбите житото, което беше откраднал. Работата му спореше, поправяше повреденото и воденицата тръгваше. Дъгата над вадата светваше,

Един ден той чу гласа на Калистрат козаря и излезе.

— Стефане — викаше той, — къде ти са очите, сляп ли си... Кошутата мина пред воденицата... току пред воденицата... Ей я е де е!

Стефан проследи протегнатата ръка на козаря и видя кошутата, която в последните Скокове на бързия си бяг се изгуби в гората. Долът ехтеше от смеха на Калистрата.

Тогава той изнесе пушката и я подпря вън, за да бъде готова. После я внесе и пак я изнесе. Мислеше ту за Дойна, ту за Димана, ту крадеше от житото, ту го връщаше назад. Воденицата ту спираше, ту тръгваше и пред нея дъгата или се изгубваше, или се явяваше отново.

Дойдоха Петрови заговезни. Мръкна се и над черната тъмнина над селото, като дъжд от падащи звезди, светеха запалените стрели, които децата хвърляха. Изгря месецът и кориите зашумяха тържествено, тежко, като стара песен, която се лее на трапеза. Дойна излезе на двора, погледна месеца, послуша кориите, после мина в градината и спря на онова място, гдето се срещаха със Стефана. Не се чуват стъпки, не иде никой. Тогава тя излезе навън. Целият Боцур се белее, като че е постлан с бели платна. Планината се отпуснала, почива. Само долу горите са тъмни, тъмно е и в дола, където е воденицата на Стефана. Едно прозорче свети там, едно око гледа, окото на Стефана. Очите й се премрежват от сълзи и това око започва да мига, започва да я вика. И тя върви, без да знае какво прави, без да може да се възпре. Какво има, ако отиде да посрещне Стефана? Сега е Заговезни. Сега хората се прощават, прегръщат се и се целуват... Прегръщат се и се целуват.

И тя върви напред, не върви, а лети. Спуща се в дола и възлиза нагоре. Прозорчето свети, но воденицата е спряла. "Стефан гони кошутата — мисли си тя, — чакай да го излъжа." И като се сниши зад шубраките, поблея като кошута.

Сянката на голям човек се мярна пред воденицата. Това е Стефан. Той гледа разклатените клони и ясно вижда кошутата. Тя е голяма и черна. Стефан насочва пушката. Нови вълни от бяла светлина падат от месеца и заливат гората. И ето, под кошутата се явява жена, месецът огрява лицето и, косата и...

Стефан трепва, тегли се назад, търси нещо да се опре. Цяла огряна от месеца, жената е пред него. Дойна.

— Дойне! — вика той. — Дойне, ти ли си? Тя се смее.

— Ти ли си? — повтаря той. — Защо дойде?

— Ех, защо дойдох. Дойдох...

Тя се радваше, защото го виждаше, и без да го беше мислила, каза:

— Дойдох да ти пристана. Ей на, приставам ти! Искаш ли ме?

Стефан не каза нищо, улови я за ръката и я поведе към воденицата. Щом прекрачиха прага, и двамата се сепнаха: чу се шум, нещо запука, разплиска се вода, кречеталото затрака. Воденицата тръгна сама.

За силно впечатлителните Вход Забранен!

В тропика нощта припада изведнъж. Почти без здрач припада тук нощта. След дневните горещини, след работата Александрия едва сега започва да живее. Едва сега започва да шуми извън пристанището, извън грохота на доковете, извън глухия животински вой на хамалите. Не говоря за шума на лимузинните клаксони или за смеха на онзи сър, който за минута спря колата си пред трамвая и погъделичка под брадичката една прекрасна метреса. А за онези, чието тежко дишане аз чувам през стените. За хората, които спят като заклани в твърдите легла и ръмжат в съня си. И за другите. Те имат няколко пиастра в джоба си и не искат да изпуснат малкото зрънце на радост, което им дава животът, пък макар и било то гнило зрънце.

Искате ли да ви заведа при тях? Искате ли да ви заведа в Тартюша?

Впрочем аз и без ваше позволение там ще ви заведа.

Какво ще правим в музеите? Има ли смисъл да изпуснем живия живот заради тях? Някога и без това ще има музей за този живот. И на вратите му ще виси табелка: За силно впечатлителните - вход забранен!

Кварталът Тартюш започва вдясно от главната улица, която съединява центъра на града с пристанището. Добър стратегически пункт. Той поглъща тълпата от центъра и хората, които са пътували седмици и идат от далечни земи. От началото - непосредствено до главната улица - всъщност няма нищо необикновено. Тук-таме на вторите етажи до прозорците стоят жени с бели рокли. Деколтетата им са открити с чувство на мярка. Това са момичетата, които може би са мечтали да станат кинозвезди или най-малкото прочути балерини. Те са минали през баровете и кабаретата, но още при първата микроскопична бръчка около устните са били благоразумни да се отдръпнат. Там животът е труден. От десет вечерта до пет сутринта ще трябва да висиш по масите, да се прозяваш зад напарфюмираната кърпичка и да се усмихваш. После ще те прехвърлят към пристанищните барове и на края ще стигнеш до най-задънените улици на Тартюша. А тук животът все пак не е толкова лош. Клиентелата е определена: корабни капитани и механици, някои не особено процъфтял търговец, някой екскурзиант, зажаднял за евтина авантюра, някой нов чиновник в параходна компания, преместен от Сингапур или Марсилия... Въобще хора, които плащат честно и не правят скандали.

Някои от тези момичета не са скъсали с мечтата «някога да заживеят по-друг живот». Ако вдигнете възглавниците им, не се учудвайте, ако намерите някое томче от Алфред де Мюсе или Шатобриан. Веднъж дори заради Мюсе се случва една история. Аз, ако искате да знаете, много не й вярвам, но все пак мога да ви я разкажа.

Момичето се казвало Лиза. Било хубаво момиче. Особена при синя светлина, с каквато често тези момичета осветяват стаите си, за да изглеждат хубави. Една вечер при него влязъл човек с малко тромава походка и с ръце, които не знаят къде да се дянат.

- Заповядайте - казало момичето на английски и му предложило цигара. Да предразположиш човека е цяло изкуство и Лиза го владеела.

Човекът поклатил отрицателно глава.

- Тогава може би ликьор?

Човекът пак отказал.

- Мисля, че господинът бърза повече, отколкото в такива случаи се бърза.

Човекът се усмихнал виновно и съвсем се объркал.

- Вие сте французойка, нали?

- Да.

- Тогава, по-добре да говорим на френски.

- Както обичате. Вие американец ли сте?

- Да, американец.

На момичето станало интересно. То искало да види този новак на обикновена светлина.

- Искате ли да запаля другата лампа?

- Не, не искам. Така е чудесно.

- О, сигурно господинът е много уморен и иска да си легне. Заповядайте.

- Собствено аз сега и не мисля да лягам. Но кажете ми: вие как стигнахте дотук?

Момичето се разсърдило. То не обичало да бъркат в раната му.

- За това ли сте дошли? - казало злобничко. Човекът се усмихнал горчиво и смотолевил:

- Но, моля ви се, аз ще си платя за визитата... Тогава Лиза побесняла:

- Вървете си веднага! Не ми трябват вашите долари, чувате ли! Веднага се махайте! Но чакайте да видя поне мутрата ви. Свиня! - И светнала другата лампа.

Американецът съвсем се объркал.

Момичето легнало в леглото, опънало предизвикателно бедрата си и продължавало да ругае. После наместило възглавницата по-удобно и заплакало. Това е началото на тази сантиментална история. Показало се едно томче на Мюсе. Американецът го видял и запелтечил:

- Ама вие какво?... Мюсе? Та вие... Извинете, аз…

Но момичето го прогонило.

На другия ден той пак дошъл. Но съвсем друг — един такъв — светнал. Оказало се, че бил професор по литература в някакъв университет в Америка. И не бил стар. Не бил в никой случай повече от четиридесет години. А американците на тази възраст се държат.

После е ясно - оженили се.

Това е то, историята, която исках да ви разкажа. Собствено, ако искате да знаете, и аз много не й вярвам.

И после този шанс за другите лизи е по-малък сто пъти, отколкото да си вземат един билет и да спечелят от държавната лотария.

Никола Вапцаров

Песента на колелетата - Йордан Йовков

Славата на Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе, стигаше вече твърде далеч. Такъв майстор като него никога по-рано не беше имало в Али Анифе, кой знае дали щеше да има и отпосле. За околните села и дума не можеше да става, там такъв майстор нямаше, но нямаше дори и в града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда, и където, открай време още, най-първите майстори са били майсторите на каруци. Но това понякога се случва. Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.

Сали Яшар наистина имаше нещо, което го оприличаваше на тия хора. Като всеки ковач, той беше здрав и силен човек, но инак беше благ, тих, вдълбочен в себе си. Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито. Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше и друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар. Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му.

Той имаше и друг един навик, който също тъй беше добре познат на хората от неговото село: всяка вечер, малко преди да залезе слънце, в един час, който за всички други би бил твърде ранен, Сали Яшар прекратяваше отведнъж всяка работа и затваряше работилницата си. Чираци и калфи набързо измиваха изцапаните си от кюмюра лица и се разотиваха. Никакви увещания, никакви молби не можеха да накарат Сали Яшар да остане до по-късно и да довърши някоя работа, колкото и бърза да беше тя. "Ще я направим - говореше той, - и утре има време, и утре е божи ден." И той казваше това кротко, но твърдо - и сякаш беше вече далеч някъде, откъснат от всичко, забравил за всичко, потънал в тая странна замисленост, която пълнеше очите му, скрити под гъстите му вежди. И наметнал някоя дреха на изпотените си плещи, той тръгваше за дома си, прегърбен малко, спокоен и загледан в земята, а хората, които го срещаха, след като почтително го поздравяваха, гледаха го учудено и си мислеха, че някаква болка трябва да гложди сърцето на Сали Яшар и че ако той бърза да си отиде, не е, за да си почине, а за да остане сам със себе си и с мислите си.

А всъщност никой не усещаше сладостта на почивката тъй, както Сали Яшар. Като си отидеше вкъщи, той сядаше отвън на пейката, седеше си сам и гледаше към полето. Донасяха му кафе, пушеше цигара подир цигара, почиваше си. Умората на приятни тръпки се свличаше от снагата му и без да мисли за каквото и да е, Сали Яшар се радваше само на това, което виждаха очите му. По зелените поляни, наполовина в сянка, наполовина залени със слънце, пасяха овце, бели върволици от гъски идеха към село, между едно стадо коне и друго млади жребци се отделяха, препускаха с развени гриви един срещу друг и цвилеха. И светлините, които залезът хвърляше в небето, опияняваха сякаш ластовичките и докато хвърчаха ниско до земята, те изведнъж като стрели се въземаха нагоре. Спокойни и важни, щъркелите се прибираха по салплъците, Сали Яшар ги гледаше как нахранваха малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш нещо и, като отхвърляха главите си назад, като че за да погледнат към небето и към бога, гръмко и тържествено започваха да тракат с дългите си клюнове. В същия миг, отвъд потъмнелите овошки, над които се чупеха лучите на вечерницата, проечаваше викът на ходжата и Сали Яшар ставаше да направи и той молитвата си.

Малко по-късно Сали Яшар седеше пак на пейката, изненадан от промяната, която беше се извършила: полето беше почерняло, там нищо вече не се виждаше, а зад хоризонта, сред раздиплените мъгли от прах, беше се показал месецът, голям и червен, като нагорещено желязо. Идеха часовете, когато Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия себе си. И прави бяха хората от Али Анифе: имаше нещо, което мъчеше Сали Яшар, и всяка вечер по това време той си мислеше за него.

Работите му отиваха добре. Беден и прост ковач някога, сега той беше прочут майстор, при когото идеха поръчки от най-далечни краища. Работа имаше повече, отколкото му трябваше. Сали Яшар не обичаше да връща никого, пък и колкото повече работа имаше, колкото повече трябваше да бърза, толкоз по-добре работеше. Идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът - точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми, каквито той не би могъл да направи и при най-бавната и внимателна работа. А тъкмо такава работа беше по сърце на Сали Яшар и от неговите ръце излизаха каруци, които бяха същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете, които те издаваха, когато вървяха. Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата.

Каруците пееха по пътищата и сякаш разказваха как един човек може да бъде много богат, но и много злочест. Защото за какво му беше това богатство на Сали Яшар? То дойде много късно. На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола. Високи грубо одялани камъни се издигат над тях, земята е обрасла с трева, като че никога не е била разравяна, и люляката, която цъфти там всяка пролет, сякаш сам бог беше я посадил отвеки. "Няма да им занеса нищо от моите жълтици - мислеше си Сали Яшар, - нито ще взема нещо за себе си, когато и аз отида при тях." Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше в земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака, които и сега му се усмихваха със сините си очи, румени, широкоплещести.

Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Това, което мъдрите побелели старци, които той някога беше слушал да приказват, наричаха себап. И идеше му на ум тогава за Мурад бея от Сърнено, който беше направил прочутата Каралезка чешма. Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.

Ето какво благодеяние искаше да направи и Сали Яшар. Но чешма не навсякъде можеше да се направи, нямаше къде. Идеше му на ум да направи някъде кладенец, мост на някое лошо място, хан, където замръкват пътници. Но всичко това му се виждаше или недостатъчно, или не твърде почтено. И той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъчна задача, която не може да реши. Най-после той се досещаше, че трябва да се прибере вкъщи, и ставаше да си ходи. Месецът беше се издигнал и побледнял. Наблизо минава човек и наедно с него напреки по земята върви сянката му. Светло е, Сали Яшар вижда, че човекът носи пушка, и познава, че е Джапар, нощният пазач.

- Добър вечер, Сали уста - казва Джапар, като се спира и цигарата светва в устата му.

- Добър вечер, Джапар.

- Какво хубаво време!

- Хубаво. Затуй и аз се застоях.

- Каква месечина - шегува се Джапар, - таман бели коне да крадеш...

Джапар отминава нататък. Сали Яшар тръгва към къщи, гледа светлите петна, които трептят като жълтици в сянката на салкъмите, и мисли за това, което всяка вечер му иде наум, защото всяка вечер Джапар минава оттук и му се обажда. Джапар е беден, но добър момък; преди години той поиска дъщеря му, но тя не го рачи. Оттогава се мина много време, Джапар обичаше да говори със Сали Яшар, но старецът чувствуваше, че под това приятелство се крие друга болка и други мисли се таят под думите, които говореше Джапар. И тая вечер, като го виждаше как отминава в тъмнината и как свети цигарата му, той си мислеше, че у него все е останало нещо от миналото, че в душата му още гори рана, както гори цигарата му в мрака.

*

По обичая си, Сали Яшар продължаваше да седи всяка вечер вън на пейката. Но измамлив беше хладният вятър, който духаше откъм морето. Сали Яшар се простуди веднъж и легна болен. Отначало той мислеше, че е дребна работа, вярваше, че ще се поправи скоро, калфите му продължиха да работят и чуковете все се чуваха да звънят, както по-рано. Но ето че болестта на Сали Яшар се влоши, калфите не можеха да работят вече сами и чуковете изведнъж замлъкнаха. Това мълчание уплаши Сали Яшар и едвам сега той разбра, че е болен тежко и че може да умре. Той не се боеше от смъртта, защото беше мислил за всичко през живота си и беше се приготвил за нея. Но както всеки човек, той беше слаб и мислите му с неотразима сила се връщаха сега към всичко онова, което му беше най-скъпо и най-мило. И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря. Той я обичаше, както беше обичал всичките си деца, но тя беше хубава и нейният образ се сливаше с образа на първата му жена, на която тя приличаше. А това му спомняше времето, когато той беше беден, когато залъкът му беше корав, но беше млад и беше щастлив.

Нарочен човек беше отишел да стори хабер на дъщеря му и да я доведе. Сали Яшар пресмяташе точно времето, което й трябваше, за да дойде, но тя не идеше. Трябваше да дойде още вчера, а не дойде и днес, нямаше я и досега, макар че беше вече късна нощ. Сали Яшар беше благ човек и мъчно можеше да направи укор на когото и да било, но сега не можа да се удържи, сърдеше се, викаше, обвиняваше дъщеря си в неблагодарност и непризнателност. От вълнение и безпокойство на два пъти през деня му става зле и трябваше да го пръскат със студена вода, за да го свестяват. Отпаднал, изгубил сили вече да чака и да се надява, той лежеше възнак на леглото си, превързан на главата с бяла кърпа, изпод която се издуваха двете половини на разрязан лимон, турен на слепите му очи. Долу на земята, също тъй капнала от умора, беше задрямала жена му.

Повърнаха се отново топлите нощи. Прозорците бяха отворени, вън се чернееха салкъмите и между листата им течеше бялата светлина на месеца. В селото беше тихо, не лаяха дори кучетата. От време на време само преминаваше геджекуш и плачливият писък на тая птица зловещо пронизваше нощта, сякаш беше зовът на самата смърт. После пак утихваше всичко, чернееха се само клоните на салкъмите, увиснали в сребърната мрежа на месечината, и Сали Яшар, колкото и да напрягаше слуха си, не чуваше нищо друго освен някакъв смътен шум и скоро разбираше, че е от кръвта, която биеше в ушите му.

Изведнъж той трепна: вървеше някъде каруца. Подрънкваше тежко, глухо, навярно възлизаше някоя баирчинка. Но ето, тя прогърмява надолу по нанадолнището, млъква пак за малко и най-после, излязла на равното, тръгва бързо и запява! Сърцето на Сали Яшар забива, той се изправя на леглото си и се вслушва. "Това е Шакире - мисли си той, - тя е!" И той не се съмнява, защото същото нещо говорят и тия челичени звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелата, летят като бели птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат наедно с лучите на месеца, спират се на прозореца, носят блясъка на познати очи, носят позната усмивка и казват: "Иде!"

Нещо топло и сладко се повдига в гърдите на Сали Яшар, той прави усилие да стане и одърът изпращява. Старата се събужда.

- Какво има? - пита тя и гледа плахо.

- Стани. Иде Шакире.

- Шакире? Тя ли иде? Де е?

- Чуй! Каруца...

- Ех, каруца... Колко каруци додоха...

Но очите на Сали Яшар горят и повелителният знак, който той направи с ръка, я накара да замлъкне.

- Чуй! - повтаря той и сочи към прозореца.

Затрептяват листата на салкъмите, разнищят се между тях като паяжина лучите на месеца и през прозорците, като роса на топъл дъжд, нахлуват звънливите звуци на колелетата. Каруцата е вече съвсем близо, ясно личи как се насочва към техния двор и спира. Пръхтят уморени коне, прогълчават мъжки гласове, между които и гласът на Джапара, и ето стъпки вън, стъпки под самите салкъми, и гласа на Шакире. Старата тича навън. Две сълзи се отронват от очите на Сали Яшар, чертаят топли вадички по лицето му и капват на земята...

*

Мина се месец и повече. Отдавна Сали Яшар беше здрав и работеше в ковачницата си. Той не умря, защото, както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко и се надяваме. Но за всичко това той повече не мислеше. Страданията и болките се забравят лесно, щом здравето се повърне.

Преди няколко дни дъщеря му беше си отишла и сега Сали Яшар, седнал, както по-рано, на пейката, мислеше най-вече за нея. Колко радост донесе тя в къщата му! Дотогаз пространната и голяма къща, която Сали Яшар беше правил със сметка, че в нея ще живеят много хора, и за да спре овреме любопитните погледи, беше я оградил с висок затрънен плет, приличаше на гробница. Навред беше тихо, напуснато, мъртво. Една само немощна и болнава стара жена се мяркаше насам-нататък като привидение и сам той - гостенин от време на време вкъщи. Но ето млада и хубава жена ходеше сега из стаите, слизаше по стълбите тичешката, минаваше под салкъмите и огряна от слънцето и затова още по-хубава, влизаше в градината и се спираше между гюловете. Чу се песен, чу се смях, къщата оживя. Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро. Той сам, можеше да се каже, оздравя, защото Шакире искаше. А поискаше ли нещо тя, то се виждаше възможно и ставаше.

Като дете беше Шакире, на нея й трябваха игри, развлечения. Когато цялата къща беше пречистена и наредена, тя започна да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци, гдето бяха скрити дрехите на майка й, на първата му жена, тежки и скъпи едновремешни премени. И всеки ден тя започна да се облича и труфи, ту с едни, ту с други дрехи, палава, луда, и докато всичко това за нея беше само шега, Сали Яшар я гледаше със свито сърце, защото пред очите му се събуждаха спомени и видения от друго време и от други дни.

Веднъж, натруфена тъй, с пъстри прежди и сноп златен тел в ръце, тя влезе при него и седна до прозореца да шие чевре. На корави, широки гънки лъщеше аленият атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек, който стягаше гърдите й, горяха и се разсипваха ситни искри. И никога сякаш тя не е бивала тъй хубава, веждите й тънко изписани като пиявици, лицето, кръгло и бяло, очите й обкръжени с тънки ресници, като осил на чернокласо жито. Тя работеше своето чевре, мълчеше, но ясно беше, че си мисли нещо, защото се усмихваше сама. И ето, тя се заглежда за минута през прозореца, откъсва една жица с уста, след това се навежда пак над работата си, усмихва се повече и без да погледне Сали Яшар, казва:

- А какво стана с Джапар, какво прави?...

Сали Яшар трепна. Стори му се да вижда цигарата на Джапара да свети вечер около къщата му.

- Какво ще прави Джапар - каза той след малко. - Добре е, тук е...

Нямаше усмивка вече на хубавото лице на Шакире, къносаните й пръсти по-чевръсто работеха, тя нисичко запя нещо и такава ли беше песента, или тъй се стори на Сали Яшар, но той сякаш виждаше зелено поле, нови каруци, които вървят и пеят, отиват далеч, далеч някъде...

Много случки още си спомняше Сали Яшар, все свързани с Шакире. Той се разчувствуваше, изпадаше в умиление и неволно си спомняше за оня тежък час, когато беше болен, когато мислеше, че ще умре, и когато чу, че дрънка каруца и че иде Шакире. Оная каруца, която пееше сред месечината и която той никога не можеше да забрави! И Сали Яшар тъй силно преживява и мъката, и радостта на тоя час, че също като тогава усеща, че очите му овлажняват и се премрежват от сълзи.

Един есенен ден, един от ония дни, когато слънцето пече меко, когато небето е много синьо и във въздуха, като сребърни жици, се носят паяжини, Сали Яшар стоеше на пейката си и забеляза, че към него се приближаваше Джапар с преметната на рамо пушка. Някаква промяна имаше в него и Сали Яшар веднага я забеляза. Джапар беше избръснат, тънките му руси мустаци бяха засукани и изтънени на края, фесът му беше делийски накривен. И снажен и широкоплещест, какъвто си беше, той крачеше гордо, с нависоко разкопчани пачи. Сали Яшар не обичаше фудулите, сви вежди и когато Джапар стигна до него и поздрави, той отвърна на поздрава му, но не го погледна. "Струва ми се - мислеше си през това време Сали Яшар, - че една вечер видях цигарата на тоя хаирсъзин да свети под салкъмите при плета; видях и Шакире да се връща през двора оттам. Дали не е приказвал той скрито с дъщеря ми?"

- Какво има, Джапар? - попита след малко Сали Яшар, престорено спокоен. - Какво ново?

- Новото е туй - каза Джапар, като подпираше пушката си до стената и се канеше да седне, - новото е туй, че снощи си доде Чауш Ибриям.

- Хайде холан! - учуди се Сали Яшар - че нали казаха, че го били бастисали по пътя, че го убили?

- Тъй казваха, ама доде си човека. Аз сам го видях.

Явно беше, че Джапар се готви да разкаже цялата случка, но най-напред той си направи цигара, запали я и след туй почна да разказва бавно и с тия подробности, с които хората от селата обичат да пъстрят речта си.

- Бях отишел снощи - започна той - към Касап Османовия харман. Лаеха кучетата там, рекох да видя какво има. Нямаше нищо, седнах на камъка под бъза да си почина. Трябва да е било късно - керванджийката беше изгряла. По едно време чувам: джан, джан... върви каруца. Давам ухо, слушам - далече е, отвъд гробищата е, ама тъй хубаво се чува, пее, пее...

Джапар позамълча и замислено се загледа пред себе си.

- Да ти кажа ли, Сали уста, такъв ми е занаятът, трябва да се седи цяла нощ, а пък нощ дълга, не се минава лесно. Гледам, залисвам се, колкото време да мине. Понякога седя и слушам каруците, като се връщат. И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам. И седя аз, слушам ги и си казвам: ей тази е на Мурада, таз на Халиолу Ешреф, таз на Карани... Та да си дода на думата, снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: "Туй е каруцата на Чауша, не може да бъде да е друга!" И наистина, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я - жената на Чауша. "Татко ви си иде, мама." - дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде... Право да ти кажа, Сали уста - каза Джапар и въздъхна, - дожаля ми и си поплаках. Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!

Цял изтръпнал, Сали Яшар гледаше в земята, мълчеше и мислеше. Той вече не се обади и Джапар, като постоя още малко, взе си пушката и тръгна да си ходи.

- Сали уста - каза той, - каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!

Чу ли, или не тия думи, не се знаеше, но Сали Яшар не продума и си остана все тъй замислен, обгърнат с гъстия дим на цигарата си.

На другия ден Сали Яшар беше в ковачницата си и - което рядко се случваше с него, когато работеше - той три пъти подред слага чука си на наковалнята и, като скръстеше ръце и се подпреше на него, оставаше тъй дълго време замислен, докато духалото работеше. Първия път той си спомни онова, което Джапар беше му разказвал за връщането на Чауша. Втория път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире, и, както винаги в тия случаи, се просълзи. Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат...

Никога Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и такава радост. "Аллах! - пошепна той и се улови за челото. - Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!"

- Момчета - извика той, - хайде, по-живо!

И чуковете зазвънтяха по вьорса, искри заизхвърчаха от червеното желязо и макар калфите и чираците на Сали Яшар да бяха навикнали да виждат такава трескава разпаленост у него, все пак го поглеждаха учудени и усмихнати.

Същия ден следобед Сали Яшар излезе от къщи и с широки крачки и с устремен в земята поглед, както му беше обичай, тръгна към къщурката на края на селото, гдето живееше Джапар. Той го свари със запретнати ръкави и изцапани с масло ръце да разглобява и чисти пушката си. Джапар немалко се зачуди, като видя Сали Яшара да иде у дома му, но още повече се обърка и слиса майка му, стара грохнала жена.

Пиха кафе, говориха за туй, за онуй. Най-после, когато останаха сами, Сали Яшар нерешително и с мъка, като избираше и търсеше думите си, каза:

- Джапар, много пъти съм мислил за тебе, чоджум. Трудиш се ти, имаш, не си останал на пътя... право е. Но от занаят до занаят има разлика, все по-хубаво е да си имаш и ти парче земя и да си я работиш, както всички хора. Ето, аз имам...искам да ти помогна...за мене не е мъчно. Вземи! - каза той решително, за да се отърве от затруднението си, и подаде на Джапара една кесия.

Но Джапар не посегна и не я взе. Още като заговори Сали Яшар, той само гледаше, мълчеше, но нещо се смееше в сините му очи.

- Вземи - повтори Сали Яшар. - Ще ми ги върнеш, когато можеш. Ще си купиш някое парче нива, ще работиш.

Джапар взе кесията, но не изглеждаше да е убеден, а направи това, колкото да не скърши хатъра на Сали Яшар. Преброиха парите, за да се знае, че са взети в заем.

- Хайде, че като се ожениш - каза с облекчение Сали Яшар, - ще ти направя една каруца. Само да се задомиш.

- Аз няма да се женя - мрачно каза Джапар. - А парите ще взема, щом искаш. Хм... чудно нещо... че нали щеше да правиш, Сали уста, чешма...

- Остави! - прекъсна го Сали Яшар, като стана да си ходи. - Никаква чешма няма да правя. Каруци ще правя аз, туй стига.

Сали Яшар се върна в работилницата си доволен. Защо направи това, той не искаше и не можеше да си даде ясна сметка. Но както беше навикнал през времето, когато лежа болен, да се подчинява на дъщеря си, тъй и сега му се струваше, че изпълнява нейно желание, виждаше одобрителния й поглед, усмивката й.

Сали Яшар продължи да работи своите каруци. Те пееха сега много по-хубаво, отколкото по-рано и Сали Яшар ги правеше тъй не само да задоволи мющериите си, но защото беше вече убеден, че наедно с това той върши онова голямо благодеяние, за което толкоз много беше мислил.

И когато месец-два по-късно го сполетя ново едно нещастие, то не го засегна много дълбоко. Помина се зет му и Шакире остана вдовица. Тя се върна при Сали Яшар и никой не се учуди, и никой не осъди прибързаността й, когато още наскоро след смъртта на мъжа си, тя се ожени за Джапара.

Сали Яшар работеше сега каруцата, която беше обещал на новия си зет. Всичко беше готово, дойде ред да се опитат звуковете, които щеше да издава тая каруца, песента, която щяха да пеят колелетата й. Тайната на пеещите каруци, които правеше Сали Яшар, беше в това, че отвътре, между колелото и основанието на оста, той туряше по един челичен диск и тъй като колелото оставаше малко хлабаво, тоя диск се удряше ту в него, ту в оста и издаваше звукове, които, преплетени със звуковете на другите колелета, даваха цяла мелодия. Всичко това беше много просто и ако имаше някаква тайна, тя беше в сплава, в размерите и формата на дисковете, а това знаеше вече само Сали Яшар.

Тия дискове се канеше да изпита сега Сали Яшар на каруцата, която правеше за Джапара. С чук в ръка той се спря пред тях и се замисли. Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората. С тая каруца щеше да се връща Джапар и Шакире щеше да го чака. Тя трябва да пее! И Сали Яшар започна да почуква по дисковете с чука, даваше ухо, внимаваше, ловеше всеки звук, проверяваше всяко съзвучие.

Много харесвам Ърнест Хемингуей и затова искам да Ви постна един негов разказ.

Котка в дъжда

В хотела имаше само двама американци. Те не познаваха хората, които срещаха по стълбите към своята стая. Стаята им бе на втория етаж с изглед към морето. Тя гледаше също към обществената градина и военния паметник. В градината имаше високи палми и зелени скамейки. При хубаво време там винаги се появяваше художник с молберт. Художниците обичаха разположението на палмите и ярките фасади на хотелите с лице към градините и морето. Отдалече идваха италианци да погледат военния паметник. Той беше направен от бронз и лъщеше на дъжда. Валеше дъжд. Капки дъжд падаха от палмовите листа. На посипаните с дребен чакъл пътеки се образуваха локви. В дъжда вълните се разбиваха на дълги ивици, връщаха се назад и пак в дъжда на дълги ивици се устремяваха към брега. На площада до паметника не бе останал нито един автомобил. На отсрещната страна, на вратата на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад.

Американката стоеше на прозореца и гледаше. Точно под прозореца, под една от зелените маси, от които капеше вода, се бе скрила котка. За да не се намокри, тя се беше свила на кълбо.

— Ще сляза да взема котето — каза американката.

— Ще сляза аз — предложи мъжът от леглото.

— Не, ще го взема аз. Бедното котенце се мъчи да остане сухо под масата.

Мъжът продължи да чете, излегнат в долния край на леглото и подпрял глава с двете възглавници.

— Гледай да не се намокриш — каза той. Американката слезе по стълбите и когато минаваше през вестибюла, собственикът на хотела стана и се поклони. Бюрото му беше в другия край на вестибюла. Беше стар и много висок човек.

— И piove[1] — каза американката. Собственикът й харесваше.

— Si, si, signora. Brutto tempo. Времето е много лошо. Той стоеше до бюрото в края на полутъмния вестибюл.

Американката го харесваше. Харесваше необикновената сериозност, с която изслушваше оплакванията. Харесваше достойнството му. Начина му на обслужване. Харесваше й как се отнася към положението си на собственик. Харесваше старото му масивно лице и големи ръце.

Когато отвори вратата и погледна навън, тя все още мислеше колко й харесва. Валеше по-силно. През празния площад минаваше човек, загърнат с гумено наметало, и бързаше към кафенето. Котката трябва да е някъде надясно. Може би ще успее да мине под корниза. Докато се колебаеше на входа, над главата й се отвори чадър. Зад гърба й стоеше прислужницата, която чистеше стаята им.

— Да не се намокрите — каза тя на италиански и се усмихна. Разбира се, изпратил я бе собственикът.

Заедно с прислужницата, която държеше чадъра над главата й, тя мина по пътеката и застана под прозореца. Масата беше там, яркозелена, измита от дъжда, но котката я нямаше. Изведнъж американката изпита разочарование. Прислужницата я погледна.

— На perduto qualque cosa, signora?[2]

— Тук имаше котка — каза младата американка.

— Котка?

— Si, il gatto[3].

— Котка? — прислужницата се засмя. — Котка в дъжда?

— Да — каза тя. — Под масата. — И после: — О, как исках, как исках това котенце.

Когато говореше английски, прислужницата напрягаше лицето си.

— Хайде, синьора — каза тя. — Да влезем вътре. Ще се измокрите.

— Добре, да вървим — каза американката.

Те се върнаха по посипаната с чакъл пътека и влязоха в хотела. Прислужницата остана в преддверието да затвори чадъра. Когато американката мина през вестибюла, padrone[4] й се поклони от бюрото си. Нещо в нея се изопна и се превърна в мъничка буца. Собственикът я правеше да се чувствува съвсем нищожна и в същото време наистина значителна. В този миг се почувствува необикновено значима. Изкачи стълбите. Отвори вратата на стаята. Джордж лежеше на кревата и четеше.

— Донесе ли котката? — попита той и остави книгата.

— Беше си отишла.

— Чудно къде е отишла — каза той, откъснал очи от книгата.

Тя седна на леглото.

— Така много я исках. Сама не знам защо я исках толкова много. Исках бедното коте. Лошо е да си бедно коте в дъжда.

Джордж отново зачете книгата.

Тя отиде до тоалетната масичка, седна пред огледалото и взе ръчното огледалце. Внимателно разгледа профила си от едната и сетне от другата страна. После изучи задната част на главата си и врата.

— Как мислиш, дали да оставя косата си да порасне? — попита тя и пак огледа профила си.

Джордж надигна глава и видя врата й с ниско остриганата като на момче коса.

— Харесва ми и така.

— Омръзна ми — каза тя. — Омръзна ми да приличам на момче.

Джордж промени позата си. Откакто заговори, той не бе свалил поглед от нея.

— Днес си много красива — каза той.

Тя остави огледалото на масичката, отиде до прозореца и погледна навън. Вече се стъмваше.

— Искам да опъна косата си назад, да бъде гладка, да си направя кок и да го усещам. Искам да имам котенце в скута си и да ми мърка, когато го милвам.

— Да? — каза Джордж от леглото.

— Искам да ям на маса, на която да има запалени свещи и сребърните прибори да са мои. Искам да бъде пролет, искам да реша косата си пред огледалото, искам котенце, искам и няколко нови рокли.

— Млъкни и вземи нещо да четеш — каза Джордж. Той отново се зачете.

Жена му гледаше през прозореца. Беше съвсем тъмно. Дъждът все още шумеше в палмите.

— Все пак искам котка — каза тя. — Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.

Джордж не чуваше. Той четеше своята книга. Жена му гледаше площада, където вече бяха запалили светлините.

Някой почука на вратата.

— Avanti[5] — каза Джордж и свали очи от книгата. На прага стоеше прислужницата. Тя здраво притискаше към себе си голяма пъстра котка, която тежеше в ръцете й.

— Извинете — каза тя, — padrone изпраща това на синьората.

Бележки

[1] Вали дъжд (итал.)

[2] Да не сте загубили нещо, синьора? (итал.)

[3] Да, котка (итал.)

[4] Собственик (итал.)

[5] Влезте (итал.)

Божура / Йордан Йовков

Калуда, циганката, продаваше дребни неща, които повече и служеха да прикрива с тях просията си бяла и червена пръст, хума, сухи дренки, врътена. Всичко това се продаваше мъчно, жените се пазаряха, даваха малко, а някои и съвсем не купуваха. Но старата циганка беше забелязала, че работите и отиват по-добре, ако с нея биваше и дъщеря й Божура.

Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист.

А от всичко това печелеше Калуда. Най-после тя беше намерила разковничето на търговията си и искаше Божура да я придружава винаги. Но не на Божура можеше да се заповядва. Да й кажеш нещо значеше да я накараш да си обърне гърба и да прави каквото си ще. Особено пролет. Марта вътре, ние вън - казваха по това време старите цигани, припечени на припек. А Божура като че пощуряваше очите й светеха, снагата й не чувствуваше тежестта на дрехите - жизнерадостна като овошките, пияна от слънцето, като пчелите, които бръмчаха около цвета на ябълките. Тя тичаше по съседните къщи, разсмиваше старците, играеше с децата, влачеше след себе си въздишките и запалените погледи на младите цигани.

Не помагаха нито молбите, нито заплашванията на Калуда. Вдигаше се кавга, каквато можеше да се чуе само в една циганска къща. И ако най-после майка й можеше да я придума, това най-често ставаше, като й обещаеше, че ще идат и у хаджи Вълкови.

Божура обичаше да отива в тая къща. Когато беше малка и заловена за роклята на майка си, влизаше в широкия двор, обграден с високи дувари, очите й се уголемяваха, чудеше се на старите чимшири, на асмата, на босилека, поникнал между каменните плочи. А когато срещу някой празник се случеше да е изнесена цялата покъщнина навън, тогава ярките бои на килимите и губерите, сърмата и атлазът на скъпите премени, всичкото това богатство я замайваше. И все пак тя най-много се чудеше на пембените вейки на божигробската върба, това чудно дърво, което само хаджи Вълко имаше в двора си.

Сега Божура влизаше в двора на хаджи Вълка весела и спокойна и не поглеждаше нито чимширите, нито божигробската върба. Тя идваше тук зарад Ганаила, дъщерята на хаджи Вълка. И ако съзнанието за хубостта си, което имаше, я караше да гледа на всички други жени с пренебрежение и отвисоко, при Ганаила й се струваше, че иде като при равна. Божура я смяташе за най-хубавата мома. Чудно й беше само защо Ганаила не се гордееше с хубостта си и като че не я забелязваше. Тя работеше, а изглеждаше отпусната и ленива. И без да се грижи за себе си, без да иска, разхубавяваше от ден на ден, понапълняваше, снагата й зрееше и се наливаше като плод.

Не можеше да се каже, че Божура я обича. Божура не обичаше никого и към нищо не можеше трайно да се привърже. Но у Ганаила тя виждаше всичко, което сама тя нямаше, а искаше да има харесваше бялата й като мляко кожа, русите й коси, чудеше се на тая чиста благоуханна плът, спотаена в меките гънки на коприната. И ако всичко това беше нещо, което можеше да се открадне, тя би го откраднала на драго сърце.

Понякога тя се заглеждаше в Ганаила. Гледаше я вторачено и лукаво, но в същото време възторжено и занесено, както дивакът гледа истукана си. Очите й горяха, мълчеше. После, предпазливо, като че се боеше да не й причини болка, гладеше с коравите си пръсти бялата й заголена до лакът ръка й шепнеше

- Каква си ма... бяла, бяла... каква си хубава...

Ганаила се смееше.

А Божура си беше циганка и тоя изблик на искрена нежност не искаше да отиде току-тъй изпросваше си някоя стъклена гривна, някоя износена дреха. И тъй като смелостта й растеше, откъсваше си сама най-хубавия карамфил и накичена с него, оглеждаше се наедно с Ганаила в стъклото на прозореца.

В това време хаджи Вълковица се потъкмяваше с Калуда. И още с гребача в ръка, с който си беше изнесла брашно, старата жена поглеждаше двете момичета със своя кротък, извиращ отдълбоко поглед и се усмихваше. Вън беше и хаджи Вълко, висок, побелял, важен като цар. Той наглеждаше дюлгерите, които копаеха в двора и слагаха червени кюнци - хаджи Вълко правеше чешма в двора си, едничкото нещо, което още липсваше на славата му. И той виждаше какво става пред прозореца. Но освен Ганаила, той нямаше нито син, нито дъщеря, затова я оставяше да прави каквото си иска, но в същото време внимателно следеше къде пипат ръцете на двете циганки.

Едно нещо не можеше да разбере Божура. Хубава беше Ганаила, но защо от толкова време насам тя връщаше всички, които бяха дохождали да я искат ? Кого чакаше Ганаила, за кого се надяваше ?

Божура ходеше из цяло село, знаеше всички клюки, всички сплетни, знаеше какво говорят за Ганаила, за кого я тъкмят. Тя събираше тия тайни, радваше им се, като че се отнасяха за нея. И когато някой ден дохождаше и изприкажеше всичко на Ганаила, струваше й се, че са я ограбили. Замълчаваше и чакаше да види какво поне ще каже Ганаила. Но дъщерята на хаджи Вълка оставаше все тъй отпусната и равнодушна, каквато си беше винаги. Тогава очите на циганката пламваха от страшна омраза. Една хилядна частица само от това, което беше й казала, можеше да направи самата нея честита. А тая бяла кукла като че ли имаше в гърдите си не сърце, а камък!

Веднъж, надвечер, Божура и майка и се връщаха от гората. Откъм противоположния край на селото, отвъд къщите, по пътя, който излизаше иззад баира и сечеше зелената поляна под кориите, се показаха двама конника. Бяло облаче дим се появи над тях, чу се гърмеж. Конниците като че се плъзгаха към селото, още две бели облачета се появиха над тях и урвите при Старча повториха други два гърмежа. По стар обичай, пътниците обаждаха с гърмежи, че си идат.

Само това си помислиха майката и дъщерята и го забравиха, уморени от пътя и от тежката пръст, с която бяха задянати. Когато влязоха в село, беше вече тъмно и първото нещо, което забелязаха, беше, че по всички порти бяха наизлезли жени. Калуда вървеше напред, не обръщаше внимание на жените и ако поглеждаше наляво и надясно, гледаше да види дали не е забравено някъде нещо, за да го пъхне под престилката си. По-назад след нея идеше Божура. Товарът й ни най-малко не я превиваше, снагата й си оставаше права и гъвкава, като стълбеца на вихрушка. Беше вече тъмно, но очите й от време на време проблясваха. Цялата сюрия дечурлига тичаха подир нея и викаха

- Божуро! Божуро! Дай ни божур, Божуро!

- Хайде бре! - викаше тя весело и без да се сърди. - Отде ще ви взема божур...

И като оставяше децата да си викат, колкото си щат, тя се спираше в тъмнината и слушаше какво приказват жените. На едно място тя чу, че споменават все едно и също име - Василчо. На друго приказваха пак за тоя Василча, изреждаха роднините му, богатствата му. На трето, освен Василча, споменаваха и името на Ганаила. Божура даде ухо.

- Няма да го бъде, не! - говореше една и Божура позна Жечевица, тая, която винаги носеше голям здравей на ръченика си и много знаеше. - Няма да го бъде, помнете ми думата. Не други, а хаджи Вълко ще даде дъщеря си на тогоз пиения Василча!

Любопитството на Божура растеше. Като преминаваше от една купчина жени на друга, все скрита в тъмнината на стрехите, тя неочаквано се озова при Бончовия хан. Ярка, жълта светлина излизаше от прозорците и от вратата и цепеше тъмнината надве. Двама конника стояха там и ту се губеха в мрака, ту излизаха на светло. Божура се притаи до дувара. Кой е Василчо Не ще да е тоя възстар човек, когото виждаше сега. Но ето в мрака се разигра кон, зазвъниха подкови по калдъръма и сред светлината се показа други конник. Черен, разлютен и лъснат от пот беше конят му, разпуснал тежка грива, сам той беше млад, левент, с рус перчем под накривения калпак, и развени чепкени отзад. Ето, тоя беше Василчо. Той вдигна голяма чаша, пи и колкото остана, изля го върху гривата на коня. Божура чу как сърцето й, долепено до камъните на дувара, чукаше. Разиграха се пак конете ту в тъмното, ту на светлото, завиха и препуснаха нагоре из улицата. Под копитата им заизхвърчаха искри.

Божура гледаше след тях, залепена за дувара. Ето кого чакала Ганаила, помисли си тя и омразата и към хаджи Вълковата дъщеря избухна с всичката си сила. Но тозчас тя си спомни думите на Жечевица - хаджи Вълко нямаше да даде дъщеря си на тоя пиения Василча. Това я зарадва, отлепи се от дувара и си тръгна към къщи. Искаше й се да пее, искаше и се да тича. Едри звезди трептяха над черните покриви и сякаш й се усмихваха. Зад нея шумяха кориите. Чувала ги беше и други път. Сега като че бяха бодри мъжки гласове, които пееха...

Това се случи в събота. Следният ден, неделята, като всеки празник, мина с гайдите по хората, с блясъка на атлазените премени, със смеховете по чешмите. Дойде понеделник и селото утихна. Гърмяха само станове, бръмчаха чекръци. Но ето рано-рано, на Бръдо, на механата, засвириха цигулки. Пиеше Василчо. И не беше мъчно да се разбере защо е уж весел, а очите му са гузни и натъжени и защо, като вдигне чашата си, поглежда към къщата на хаджи Вълка и остава тъй замислен. Ганаила беше върнала още едни сватовници.

Понякога цигулките се отместяха от Бръдо, заглъхваха някъде из тесните сокаци, проечаваха ясно по мегданите. С разпуснати чепкени и с цигуларите пред себе си, Василчо минаваше покрай хаджи Вълкови. Но портата си оставаше затворена, дуварите бяха високи като на крепост и по тъмните стъкла на прозорците не се повдигаше крайчецът нито на едно перде. Василчо се връщаше пак на механата.

Току под чердака, на който стоеше, беше къщата на Божура. Цял ден циганката се тули в сянката на овошките и гледа през плета. Надвечер тя взе метлата и се залови да мете двора.

На масата пред Василча, между чашите с черно вино, бяха сложени куп ябълки. Василчо взе една и я хвърли към Божура. Не можа да я удари, Божура се престори на невидяла. Василчо хвърли втора ябълка и удари Божура по ръката, гривните й иззвъняха и се посипаха по земята. Божура се изправи. И напразно тя искаше да се покаже сърдита - с мъка свиваше веждите си, с мъка прогонваше веселия смях из очите си.

- Василчо! - извика тя - челеби, чиляк си. Защо си биеш шега с мене Аз съм циганка. Баща ми прави вретена, майка ми ги продава...

И тя се обърна, метна косите си назад и забърза към къщи. Василчо гледаше как снагата й се превива и гъне в плавния й вървеж. И когато тя се изгуби, той вдигна чашата си. Цигуларите засвириха, задумка гръмко тъпанът.

Оттогава насетне Василчо всеки ден беше на Бръдо, на механата. Някога му свиреха цигулки, някога - не. Но никога той не минаваше вече покрай къщата на хаджи Вълка. Стоеше на чардака и гледаше все към двора на Божура.

Дойде есен, малко хубави дни за работа останаха и Божура, баща й и майка й отидоха в гората. Баща й сечеше осенови дървета за врътена, липови - за копанки. Калуда, разчорлена и грозна като юда, ходеше по скалите, губеше се в усоите и събираше лековити корени. Имаше работа и за Божура. Тя правеше питки от бяла пръст и ги сушеше на слънце, събираше вършина. Всичко това и омръзна и по едно време, щом забеляза, че не я виждат, изплъзна се и избяга.

Излезе от гората, мина от единия бряг на реката на другия и тръгна нагоре. Изпречиха се скали пред нея и тя се покатери по тях. Горе, на върха, тя се спря и се изправи. Пред нея, голям като езеро, лъсна Куков вир. Слънцето го огряваше и го разделяше надве на една страна беше сянка, там водата беше зелена, подмолите се тъмнееха, а от бреговете надолу, като черни змии, се спущаха дълги корени. Но скалата, гдето стоеше Божура, беше цяла огряна от слънце, водата под нея беше бяла, тиха и гладка като стъкло. Като че нямаше дъно; в нея се виждаше и небето, и белите облаци.

Божура слезе надолу, стигна до самия край на скалата, приседна на колене и се наведе. Във водата, като огледало, изплува образът й, погледна я и й се усмихна.

Ето тайната й от няколко дни. Никога тя не беше се виждала тъй добре. Беше се оглеждала понякога в прозорците на хаджи Вълковата къща, но и се струваше, че е черна, като опушена с дим. По-черна може би, защото при нея стоеше Ганаила. А тука тя е сама. И е хубава. Ето каква била косата й, черна като зърната на бъз. А тия очи, а тая луничка под едното от тях. И по-хубава е, когато се смее. Не е бяла, но не е и черна. Лицето й е като пръст на стомна, поляна с глеч.

Тя изпъна ръце със скопчени едни в други пръсти, островърхите й гърди, които бодяха отвътре ризата й, се заповдигаха, премрежи очи и въздъхна. После трепна, съвзе се и се огледа. Нямаше никой. Синееха се надалеч планините, полето долу беше жълто, в гората се чуваше брадвата на баща й. И слънце, слънце падаше навсякъде като дъжд от лъчи. Стана й мъчно, прихвана коленете си с ръце и остана тъй на скалата, неподвижна, с наведена глава.

Нещо трепна във водата. Божура се наведе и погледна изплава пак образът й, тя се усмихна, усмихна се и другата Божура във водата. Изведнъж малко остана да извика. Друг образ се яви във водата, образът на Василча. Гледаше я и се усмихваше. Една минута Божура се обърка, стори й се, че той иде отдолу, от глъбините, там, гдето се синееше небето и се виждаха белите облаци. После се обърна - Василчо стоеше зад нея. Тя видя очите му и разбра, че трябва да бяга. Но някаква сладка топлина се разля по цялата й снага, нозете й омаляха. Василчо я хвана за ръката. И тя се противеше, но пак вървеше след него, където той я водеше. Скриха се в гората. Тук-таме някои вейки с почервенели листи се разклащаха и показваха още пътя им.

Не оставаха неоткрити тайни за селото, не оставаха тайни най-вече за Жечевица. Накичена с голям здравец, който подскачаше, когато приказваше, тя шепнеше на жените

- Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе. Ами, ще се върне той, когато се върне и баща ми от оня свят. Рекъл й Чакай ме, ще се върна; само ако доведат коня ми и донесат калпака ми, да знаеш, че са ме убили и няма да се върна.

И това се говореше вечер по всички порти. Година беше се минало, откак Василчо, яхнал черния си кон, беше се изгубил от очите на Божура. Година се мина и много неща се случиха. Ганаила беше се оженила, но нещастието потропа и на вратата на хаджи Вълковата къща. Хаджи Вълко умря тъкмо тогаз, когато беше привършил чешмата, която беше направил в двора си. Божура ходеше, както по-рано, из село, но сега сама и задяната с дете. Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си. И вярваше, че Василчо ще се върне.

- Просто, просто! - викаха жените. - И ти вярваш, че онзи пияница ще се върне. Ще се върне той на Куковден!

- Ще се върне, как щяло да се не върне! - отговаряше търпеливо Божура.

Но понякога тия приказки, тая гавра, с която хората я преследваха, я озверяваше.

- Лош бил - говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, - пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо...

Спомняше си понякога за Ганаила и когато минаваше покрай тях, надникваше през отворените порти. Тъмнееха се като големи кълба чимширите, асмата хвърляше сянка върху половината двор. И сред двора се белееше чешмата, новата чешма на хаджи Вълка. Веднъж тя свари там поп Миндо, който, като крепеше с две ръце очилата си, сричаше надписа на чешмата Овая чешма на хаджи Влъка, синъ Пеновъ...

Той пи с бакъреното тасче и като си бършеше устата и гледаше Божура с не дотам добри очи, каза й

- Пий и ти, Божуро, пий, дъще. Пий и кажи бог да прости хаджи Влъка!

Добро или лошо, когато тръгне някому, върви му. Не бяха сторили и три месеца на хаджи Вълка, когато се помина и Ганаилина мъж, Радул. Ганаила остана вдовица и ходеше като сянка из двора, още по-бяла в черната си забрадка.

Божура не я съжали. Голяма беше нейната собствена мъка и нямаше място в сърцето и за чужди жалби. Тя повече слушаше какво се говори из село. А ходеха приказки, които я измъчваха, объркваха я, люшкаха я насам-нататък, както в буря вятърът люшка някоя овошка. Веднъж чу, че Василчо си иде; но още същия ден чу, че Василчо си иде, това е истина, но щял да се ожени за Ганаила. И тя, която беше чувала толкова приказки, тоя път в дъното на душата си усети, че това може да стане.

Искаше да отиде у Ганаила, да се хвърли отгоре й, да издраще лицето й, да изскубе косата й, да я убие. Но веднага след това изпадаше в отчаяние, силите й я напущаха. И без да вика, без да скубе косата си, тъй, както си стоеше, подпряла глава на ръката си, тя плачеше и сълзите й течаха по отслабналото й лице. Какво е крива Ганаила, мислеше си тя. Ганаила е господарка. Ганаила е богата, а тя е циганка. И нека се ожени Василчо за нея, те са си лика-прилика. А тя ще отива у тях, ще милва бялата й ръка, русите й коси. Ще се простре на плочите и ще целува нозете й. Само да я пуща в къщата си, само да не затваря вратите си за нея!

Цяла нощ тя не спа. И все и се струваше, че по калдъръма на улицата тича кон и звънтят подкови. На сутринта тя излезе, задянала детето си, пристъпваше като сянка и самата не знаеше къде отива. Изведнъж висок плач, плач на жена, процепи селото. Божура изтръпна. Плачът идеше от къщата на Василчо, плачеше майка му. Свят се зави на Божура, нозете й се подкосиха. Едва можа да се довлече до къщи и седна до плета. Отвън минаваха хора, приказваха, но тя не разбираше нищо. Късно, като през сън, тя чу дебелия глас на поп Минда.

- Божи работи, Пено, божи работи! - говореше попът на клисаря. - Не знаеш какво те чака. Какво е челяка Машина. Каже нещо цък, и се счупи. Ей на, хаджи Вълко, зет му Радул - отидоха си. Сега и Василчо бре коне, бре мухабети, и... конец! На, довели коня му, донесли и калпака му. Убили го в Дъбравата. Божи работи, Пено, божи работи!...

Божура чу това, което вече знаеше. Колко време стоя така, тя не помнеше. После стана и по най-краткия път излезе вън от село. Беше ранна пролет, полето се зеленееше, насреща планините се зачервяваха от залеза на слънцето. Божура мина покрай гробищата и между гробовете, по които блещукаха свещи, видя Ганаила. Тя не плачеше, не се помръдваше дори, сама сякаш черен кръст между черните кръстове. Божура не усети ни злорадство, ни съжаление. Болката й падна дълбоко и се притъпи.

И тя продължи да слиза надолу към полето. Като че някой я водеше и тя покорно вървеше след него. Видяха я - това отпосле си спомняха - сред полето при голямата саморасла канара, все тъй задяната с детето си, все по пътеката, която криволи и слиза към реката. А по-късно, когато горите потъмняваха и долищата се пълнеха с мрак, други бяха я видели седнала на самия край на скалата над Куков вир. Тя стоеше там, превита, неподвижна, обхванала коленете си с ръце, загледана в тъмните и хладни води на Куков вир. Мръкна се, други вече не минаха, за да я видят.

А Божура стоеше на скалата. В ума й нямаше мисъл, пред очите й беше тъмно, не виждаше водата, не чуваше плясъка й. По едно време детето зад нея проплака. Тя трепна и жалостта, която беше се спряла като буца в гърдите й, изби навън, сълзите и рукнаха. Заплака за първи път през тоя страшен ден. И сълзите й течаха, ставаше й леко. И мракът пред нея се разведряваше, водата ставаше светла, тиха, прозрачна като стъкло. Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше

Синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли глъбини изплава образът й, а до него друг - образът на Василча. Той е млад, той е хубав, гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата...

Никой повече не я видя.

Много харесвам Съмърсет Моъм,чета го с голяма удоволствие.Един типичен за него разказ "Луис".

Дано изборът ми на разказ е добър и Ви спечели за каузата на Моъм и прочетете някои от прекрасните му романи. Ако пък всичките още по-добре.

Уверявам Ви ще получите истинско естетическо удоволствие.

Луис

Така и не разбрах защо Луис се занимаваше с мен. Тя определено не ме харесваше и аз си знаех, че зад гърба ми рядко пропускаше случай да каже нещо против мен. Беше твърде деликатна, за да го изрече, но намираше начин да се изрази чрез знаците и жестовете на прекрасните си ръце. Беше богиня в подигравките. Истина е, че за двадесет и пет години бяхме научили почти всичко един за друг, но ми бе невъзможно да повярвам, че е била повлияна от старата ни дружба. Смяташе ме за груб, жесток, циничен и вулгарен тип. Чудех и се, защо така и не ме остави на мира. Не правеше нищо мило, но така и не ме остави сам, постоянно ме канеше на обеди и вечери, а един-два пъти годишно изкарвах уикендите у тях, на село. Най-сетне си помислих, че съм разкрил мотивите и. Тя таеше съмнение, че не и вярвам и то беше не само защото не ме харесваше, но и защото бе схванала истинското ми мнение за нея и злобееше, че гледам на нея като на комична героиня и не искаше да се откаже, докато аз самият не разбера, колко се лъжа. Може би бе прозряла, че съм видял истинското и лице, зад маската, и рано или късно ще успея да го извадя на бял свят. Никога не съм бил напълно сигурен, дали е завършена шарлатанка. Чудех се дали не лъжеше себе си, както мамеше света и дали нямаше поне искрица хумор в празната и глава. Може би бяхме привлечени от това, като двойка мошеници, които знаят определена тайна, скрита от останалия свят.

Познавах Луис, преди да се омъжи. Беше нежно, деликатно момиче, с големи меланхолични очи. Майка и и баща и благоговееха пред нея с нескрито обожание, но някаква болест, ужасна треска, отслаби сърцето и, но бе принудена да поеме грижата за себе си. Когато Том Майлънд и предложи брак, те му отказаха, тъй като смятаха, че тя е прекалено млада и крехка за съпружески живот. Но пък бяха бедни, а Том Майлънд-богат. Той обеща да стори всичко на света за доброто на Луис и накрая те му повериха своята безценна дъщеря. Том беше голям як мъж, добре изглеждащ и прекрасен атлет. Беше влюбен във Луис. Но с нейното слабо сърце, не можеше и да се надява, че тя ще живее дълго, така че си обеща да направи всичко възможно, за да я направи щастлива за малкото и останало време на земята. Той изостави любимите си спортове и то не защото тя го пожела, беше горда, че той може да играе голф и да ловува, а поради фактът, че тя получаваше неизменно сърдечни кризи, в мига, в който той я оставяше и за един ден сама. Ако успееха да се скарат за нещо, тя непременно се съгласяваше с него и въобще беше най-покорната съпруга, която може да има човек, но сърцето и я предаваше и тя трябваше да лежи в тишина и покой поне за седмица в стаята си. А той не можеше да бъде толкова лош, че да я притеснява. Така си спретваха една малка тиха свада кой да победи и в крайна сметка ставаше по нейната воля. Един ден, гледайки я как извървя 8 мили сама пеша, казах на Том Мейлънд, че тя е сто пъти по-силна, отколкото някой би си помислил. Той се хвана за главата и въздъхна.

— Не, не! Тя е крехка до смърт! Била е при най-добрите лекари на света и те всичките са се съгласили, че животът и виси на косъм. Но има непобедим дух.

Казал и, че съм забелязал нейната издръжливост.

— Ще ти платя за това утре! — ми прошепна после, по нейния си неясен начин. — Ще ти платя! Ще почукам на вратата на смъртта.

— Понякога си мисля, че си достатъчно силна да вършиш всичко, което искаш! — измърморих.

Отбелязах само, че ако партито и хареса, тя може да танцува то 5 сутринта, а ако и доскучее, веднага се разболява и Том трябва да я кара вкъщи рано-рано. Страхувам се, че не хареса забележката ми, тъй като ми се усмихна доста патетично, но не усетих и грам смях в сините и очи.

— Може би, очаквате да падна мъртва, за да ви угодя?

Луис надживя съпруга си. Умря от треска, след като при едно пътешествие с лодки, тя пожела всички дърва за огрев само за себе си. Той и завеща една дъщеря и удобно бъдеще. И тя прекрасно преживя шока. Приятелите и очакваха бързо да последва съпруга си в гроба. Наистина, съжаляваха Ирис, дъщеря и, че ще остане сираче. Визираха и Луис. Те не и позволиха да си мръдне и пръста, настоявайки че ще направят всичко на света, за да я спасят от бедите. Те и трябваше, тъй като, ако се случеше да направи нещо уморително или необичайно, получаваше сърдечна криза и изглежда чукаше на вратата на смъртта. Казваше, че би се затрила без мъж до себе си и че не знаела как, с това деликатно здраве, би оставила Ирис сама на този свят. Приятелите и предлагаха да се омъжи отново. Ох, с това сърце не трябвало да и се задава този въпрос и въпреки че знаела, че скъпият Том го иска и вероятно това би било най-доброто за Ирис, но кой би се занимавал с болен инвалид, като нея? Странно, но точно един млад мъж пое риска и година след смъртта на Том, тя се остави на Джордж Хобхаус да я заведе пред олтара. Той беше красив, почтен мъж и въобще не беше злобен. И не съм виждал човек по благодарен на съдбата, че е бил оставен да се грижи за толкова чупливо нещо.

— Няма дълго да живея, за да те ядосвам! — каза тя.

Беше войник и много амбициозен млад мъж, но си подаде оставката. Здравето на Луис я накара да прекара зимата в Монте Карло, а лятото в Дювил. Той се поколеба малко да си остави кариерата и Луис изпърво не искаше и да чуе за това, но накрая отстъпи, както винаги е отстъпвала и той реши да направи жена си толкова щастлива, колкото може да бъде.

— Няма да трае дълго! Ще се помъча да не съм ти в тежест. — каза тя.

И следващите две три години Луис се помъчи, без да обръща внимание на сърдечните си атаки, да посещава всичките балове, облечена по последна мода, да рискува на комар, да танцува и дори да флиртува с високите и стройни младежи. Но въпреки че Джордж Хобхаус нямаше издръжливостта на първият съпруг на Луис, той трябваше да се вземе в ръце, и с чаша твърд алкохол да се заеме с ежедневната работа на втори съпруг. Този навик растеше, което не се харесваше на Луис, но за нейно щастие скандалите намаляваха. Той се върна в полка си и след три месеца бе убит. Тя почувства, обаче, че в тези кризисни времена не бива да се дава воля на частната скръб и че ако получи сърдечна криза, никой няма да я чуе. И за да забрави, тя превърна вилата в Монте Карло в болница за възстановяване на офицери. Приятелите и казваха, че никога няма да може да преживее напрежението.

— Разбира се, че ще ме убие! Но на кого му пука? Трябва да изпълня дълга си.

Не я уби! Имаше още да живее. И нямаше по популярна болница от нейната в цяла Франция. Случайно я срещнах в Париж. Обядваше в Риц с висок и много приятен наглед млад французин. Обясни ми, че е бизнес-среща, свързана с болницата. Сподели, че офицерите били много мили с нея. Знаели, колко слаба е тя и не я оставяли да върши почти нищо сама. Всички се грижели за нея, почти като съпрузи. Въздъхна.

— Горкият Джордж, кой можеше да си представи, че аз, с моето слабо сърце, ще го надживея?

— И горкият Том! — казах аз.

Така и не разбрах, защо ми се ядоса толкова. Подари ми една от нейните страдалчески усмивки и прекрасните и очи се напълниха със сълзи.

— Говорите така, като че ли ми завиждате за малкото години живот, които ме очакват.

— Между другото, сърцето ви е по-добре, нали?

— Не може да е добре. Днес кардиологът ми каза, че трябва да се подготвя за най-лошото.

— Но вие се подготвяте за него от двадесет години, нали така?

Когато войната свърши, Луис се установи в Лондон. Сега бе жена на 40, с тънка и нежна осанка, с огромни очи и бледи страни и не изглеждаше на повече от 25. Ирис, която доскоро ходеше на училище, порасна и заживя с майка си.

— Сега тя ще поеме грижата за мен! — разказваше Луис. — разбира се, ще и е тежко да се грижи за такъв инвалид като мен, но ще е за толкова кратко, че тя не би имала нищо против.

Ирис бе прекрасно момиче. Израснала бе със знанието, че здравето на майка и зависи от други. Като дете не и е било позволявано да вдига шум. На нея винаги и е било забранявано да тревожи майка си. И сега Луис и каза, че не иска и да чуе за саможертви в името на такава уморена стара жена, каквато е. Не ставало въпрос за саможертва, казваше Ирис, би било щастие за нея да се грижи за горката си стара майка.

— На детето се харесва да бъде полезно! — каза тя.

— Не мислите ли, че то трябва да поеме по пътя си и да успее в живота? — питах аз.

— Това е и онова, което винаги съм и казвала. Не мога да я спра да се забавлява. Небесата знаят, от никого не съм искала нищо за себе си.

Ирис, когато я попитах каза:

— Бедната ми стара майка, тя иска да се забавлявам с приятели и да ходя на балове, но получава сърдечна криза в мига, в който тръгна, така че предпочитам да си седя вкъщи.

Но скоро се влюби. Един млад мой приятел, прекрасно момче и предложи да се ожени за нея и тя прие. Харесвах това дете и се радвах на предоставеният му шанс да поеме по своя път. Тя май и не е предполагала, че това е възможно. Но после този същият млад мъж дойде при мен в голямо отчаяние и ми каза, че женитбата им се отлага за неопределено време. Ирис почувствала, че не може да изостави майка си. Разбира се, това не ми влизаше в работата, но приех да отида и да поговоря с Луис. Тя винаги посрещаше с радост стари приятели на по чай и сега остарявайки бе създала цяло общество от писатели и художници, които я посещаваха.

— Чух, че Ирис не искала да се омъжва. — започнах.

— Не знам за това. Тя не иска да се жени скоро, колкото и да го желая. Молих я на колене да не мисли за мен, но тя категорично отказа да ме изостави.

— Не мислите ли, че и е тежко?

— Ужасно! Разбира се, че е само за няколко месеца, но не желая някой да се жертва за мен.

— Скъпа Луис, вие надживяхте двама съпрузи, не мога да си обясня причината да не погребете и още двама?

— Мислите това за забавно? — използва такъв тон, като че ли говори на престъпник.

— Предполагам, никога не ви е идвало на ум, че сте достатъчно силна, за да правите каквото си искате и че бедното ви сърце е само извинение да вършите онова, което ви е скучно?

— О знам, знам какво мислите за мен! Никога не сте вярвали, че съм болна, нали?

Изгледах я отгоре до долу.

— Никога! Мисля, че 25 години просто блъфирате. Мисля че сте най-себичната и чудовищна жена, която познавам! Съсипахте живота на двама бедни прекрасни мъже и сега сте готова да съсипете живота на собствената си дъщеря!

Нямаше да се учудя много, ако Луис се бе оплакала от сърце след това. Очаквах да изпадне в истерия. Но тя само се усмихна приветливо.

— Мой скъпи приятелю, някой ден наистина ще съжалявате, че сте ми казал всичко това!

— Вие ли сте причината, Ирис да не иска да се омъжи за този млад човек?

— Молих я да се омъжи за него. Знам, че ще ме убие, но не ми пука. Никой не се грижи за мен. Аз съм тегло за всички.

— Казахте ли и, че това ще ви убие?

— Тя ме принуди!

— Да, колкото някой друг на този свят ви е принуждавал да направите нещо, което да не искате.

— Може да се омъжи за него още утре, стига да иска! Ако това ме убие, просто ще ме убие!

— Ами, нека поемем риска, а?

— Нямате ли поне малко милост към мен?

— Не мога да съжаля, някой, който така да ме развеселява, както вие в момента!

Червени петна заляха бледите бузи на Луис и тя пак се усмихна, но сега очите и издаваха гняв и ярост.

— Ирис ще се омъжи до месец и се надявам ако нещо се случи с мен, ти и тя да можете да си простите.

Луис бе дала дума и я изпълни. Бе определена датата. Зестрата бе дадена, поканите бяха написани. Ирис и моето момче сияеха. В дена на сватбата, в десет часа, сутринта, точно преди да излязат пред олтара, Луис, тази дяволска жена получи сърдечна криза и…почина. И умирайки, милостиво прости на Ирис, че е причинила смъртта и.

Край

Редактирано 1 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Грехота е тук да отсъства симпатичния хумор на Джером К. Джером.Обожавам английският хумор,а кой друг ,ако не Джером К. Джером,може да ни го демострира в целият му блякък.

Тъй като тази вечер съм леко философски настроена избрах разказа "Философията и демонът" от сборника му "Празни мисли на един празен човек"

Насладете му се!Посмейте се!

Философията и демонът

Отдавна е известно, че философията — това е изкуството да се понасят чуждите нещастия. Най-големият философ, за когото някога съм чувал, е една жена. Докарали я в лондонската болница с гангрена на крака. Лекарят я прегледал веднага. Той бил прям човек.

— Трябва да се отреже кракът — казал й той.

— Но не целият, нали?

— За съжаление — целият — отговорил лекарят.

— Няма ли друг изход?

— Това е единственият шанс за спасение.

— Е, какво да се прави, добре поне, че не е главата — казала жената.

Бедняците имат огромно предимство пред нас, обезпечените хора. Съдбата им предоставя безкрайни възможности да се упражняват във философия. Миналата зима присъствувах на благотворителна вечер за чистачките. След угощението ние се опитахме да ги поразвлечем, една млада дама, която се мисли за хиромантка, предложи да гледа на ръка. Но щом погледна първата протегната, похабена от труд длан, миловидното й лице се помрачи.

— Очаква ви голяма неприятност — каза тя на възрастната жена.

Жената я погледна спокойно и се усмихна:

— Само една ли, мила?

— Да, само една — с готовност потвърди добрата предсказателка, — а после всичко ще тръгне гладко.

— Е да, в нашето семейство всички умират рано — промърмори старицата без сянка от огорчение.

Ние ставаме нечувствителни към ударите на съдбата. В сряда например бях на обед във вилата на един приятел. Влезе дванадесетгодишният му син и наследник и зае мястото си на масата.

— Е, какви са днес успехите ни в училище? — попита бащата.

— Всичко е наред — отговори момчето и със завиден апетит се зае с яденето.

— Никого ли не набиха? — продължаваше да го разпитва бащата и аз забелязах лукави пламъчета в очите му.

— Не, май че никого — след като помисли, каза надеждната издънка, лапайки печеното с картофи и после, припомняйки си, добави: — С изключение на мен естествено.

Когато демонът не иска да работи

Философията никак не е сложна наука. Основното й правило е: каквото и да ви сполети — е все празна работа, стига сам да не й придавате значение. Лошото е само, че в девет от десет случая това не ни се удава.

— Нищо не може да ми навреди — твърди Марк Аврелий — без съгласието на седящия мен демон.

Нещастието е в това, че на този наш демон не винаги може да се разчита. Много често той не се справя със своите задължения.

— Ти пак не слушаш и аз ще ти дам да разбереш — заплашва бавачката четиригодишния престъпник.

— Няма да ми дадеш — възразява малкият немирник, стиснал здраво с двете си ръце стола, — ето аз съм седнал.

Без съмнение неговият демон твърдо е решил, че нещастието в лицето на бавачката няма да му причини зло. Но нещастието — уви! — се оказва по-силно от демона и палавникът се убеждава сам в това.

Зъбът няма да ни боли, ако нашият демон (или, казано другояче, силната воля) се държи здраво за стола и твърди: това няма да го бъде! Но рано или късно демонът се предава и тогава ние вием от болка. Идеята е ясна и на теория тя е превъзходна. Вие с радост сте готови да я следвате. Внезапно вашата банка спира плащанията. Вие си казвате:

— Всъщност това няма значение.

Месарят и хлебарят обаче са на друго мнение и устройват в антрето ви скандал след скандал.

Пиете третостепенно вино, като си внушавате, че е отлежало шампанско. На другата сутрин черният дроб ви доказва обратното.

Нашият демон има добри намерения, но забравя, че това съвсем не е достатъчно. Познавах един убеден вегетарианец. Той доказваше, че животът на бедните щял да стане много по-лек, ако те преминат на вегетарианска диета. Възможло е и да е прав. Веднъж той събрал двайсетина гладни деца и им предложил вегетарианска закуска. Внушавал им, че пюрето от леща е бифтек, а цветното зеле — котлети. Като трето им дал моркови с подправки и поискал да си представят, че ядат колбас.

— Всички обичате колбаси — ораторствувал той, — но вкусът не е нищо друго освен продукт на въображението. Казвайте си: „Аз ям колбас“ и това ядене ще замени колбаса.

Някои потвърдили това, но едно момче разочаровано си признало, че не е успяло.

— Но защо си така уверен, че това не е колбас? — упорствувал домакинът.

— Защото не ме заболя стомахът — обяснило момчето.

Оказало се, че от колбасите, макар и да ги обожавал, винаги, и то веднага след яденето, започвали колики. Ако у нас нямаше нищо друго осван демона, щеше да бъде много по-лесно да се философствува. За съжаление у нас има и някои други неща.

Как боговете би трябвало да се отнасят към подоходния данък

— Страхувам се, че се налага да се увеличат данъците — често трябва да е казвал с въздишка Марк Аврелий, — но в края на краищата какво представляват данъците? Дреболия, която е одобрена от Зевс и е в пълно съгласие с човешката природа. Моят демон ми казва, че данъците нямат всъщност каквото и да било значение.

Главата на семейството обаче, който е трябвало да плаща тия данъци, сигурно не е намирал утеха във философията, когато не са му оставали пари за сандали на децата, а съпругата е искала нова дреха, с която няма да я е срам да се покаже в амфитеатъра (та това е единственото й развлечение в живота — да гледа как лъвът разкъсва някой християнин, — а ето че сега децата трябва да отидат без нея).

— Колко са досадни тия варвари — е бил готов да възкликне Марк Аврелий, забравил за миг философията, — защо палят домовете и лишават от покрив бедняците, защо вдигат копия срещу младенци и отвличат в робство деца? Защо не се държат прилично?

В края на краищата обаче философията взема връх над минутната му слабост.

— Глупаво е да се възмущавам от тях — сам се убеждава той. — Човек не бива да се сърди на смокиновото дърво, че ражда смокини, или на краставицата — че е горчива. Как да се държат варварите, ако не варварски?

И на Марк Аврелий не му е оставало нищо друго, освен да избие варварите и след това да им прости. Всички сме готови да простим прегрешенията на ближния си, след като сме му видели сметкита. В малко швейцарско селце, до училищната ограда, видях веднъж едно момиче, което плачеше горчиво, отпуснало глава в ръцете си. Попитах го какво се е случило. Като хлипаше, то ми обясни, че неин съученик, момче на същата възраст, й грабнал от главата шапката и сега играел с нея на футбол от другата страна на оградата. Опитах се да го утеша с философски доводи. Обясних му, че момчетата са си момчета и че е напразно да се очаква от тях в тая възраст почтително отношение към дамските шапки, защото това не е присъщо на тяхната природа. Но философията беше чужда за момичето. То ми отговори, че той бил отвраително момче и затова го ненавиждала. Оказа се, че това била най-любимата й шапка. В този момент момчето надникна зад ъгъла. Протегна ръка, за да й подаде шапката, но момичето дори не го погледна. Реших, че инцидентът е приключен и продължих пътя си. След няколко крачки се обърнах, за да видя как е свършила работата. Леко смутено, момчето пристъпваше все по-близо, но момичето продължаваше да плаче, отпуснало глава в ръцете си.

Неприятна изнанада очакваше момчето: момичето изглеждаше живо въплъщение на неутешима скръб и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Момчето направи непредпазливо още една крачка и в същия миг момичето го удари по главата с дълга дървена кутия — навярно за моливи. Изглежда, момчето имаше здрава глава — звукът от удара се разнесе като ехо по долината. На връщане отново срещнах момичето.

— Пострадала ли е много шапката?

— А, не — отговори момичето и се усмихна. — Освен това тя е съвсем стара. Аз си имам по-хубава за празник.

Ратаят и всеобщото благо

Обичам често да философствувам особено с хубава пура в ръка, след сит обед. В такива минути аз разлиствам Марк Аврелий, томчето на Епикур, превода на Платоновата „Република“ и напълно се съгласявам с тях. Хората прекалено много се вълнуват за празни работи. Би трябвало да се учим на невъзмутимост. Ние имаме сили да понесем всичко, което би ни сполетяло, защото такива ни е създала природата. Глупак е този ратай с неговата несигурна дванадесетшилингова седмична заплата: би трябвало да е доволен от това, което има. Нима не са му спестени вълненията за това дали капиталът му е вложен сигурно при четирипроцентна лихва? Нима слънцето не изгрява и залязва и за него? Мнозина от нас никога не виждат изгрева, а нашите така наречени нищи братя се радват на преимуществото почти всеки ден да наблюдават това утриино празненство. Нека ликува техният демон. Защо ще страдат, ако децата им плачат от глад? Нима не е в реда на нещата децата на бедняка да плачат от глад? Така са устроили този свят боговете. И нека демонът на бедняка размишлява за ползата, която допринася за обществото с евтиния си труд. Нека ратаят помисли за общото благо.

Край

Редактирано 3 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Искам да Ви постна един разказ на Ерих Мария Ремарк.Повечето му произведения са за войната(за Първата световна война),този също е такъв,но не за самата война ,не за събитията на фронта,а за една неизживяна любов заради нея.

Мен ме развълнува много този толкова носталгичен разказ.

Дано Ви докосне.

Историята за любовта на Анете

Анете Щол растеше в един малък университетски град в централна Германия. Тя беше бодро младо момиче със светъл тен, безгрижна и често се усмихваше. Ходеше на училище с умерено желание и сладкишите и филмите й бяха слабост. Като дете приятел в игрите и беше младият Герхард Йегер, почти три години по-голям от нея, слаб и длъгнест, със слабост към книгите и сериозните разговори.

Те бяха съседи и родителите им бяха приятели. Стана така, че двамата израстнаха заедно като брат и сестра. Приключенията на единия бяха и приключения на другия — запуснатите градини, кривите улички, неделите със звън на камбани, ливадите през лятото, здрачът, звездите, уханието и смътната магия на младостта, оставящи те без дъх — всичко това те бяха преживели заедно.

А после всичко се промени. Момичето, хубаво и съзряло по-рано, придоби хладното самообладание на дръзка шестнайсетгодишна госпожица. От откритите и добре познати градини на детската дружба, тя внезапно поподна в сумрака на омайващи тайнства. Младият Герхард Йегер, който доскоро беше по-големият приятел и защитник на нейното детство, сега и се струваше непохватен, много по-малък от нея самата, и дори смешен с нерешителната си умисленост. Тя обичаше хубавите и предвидими неща и не беше трудно да се предскаже какъв би бил животът и — сигурен, спокоен и съвсем обикновен, с достоен за уважение съпруг и здрави деца.

Когато Герхард завърши първия си семестър в университета, двамата вече се бяха отчуждили.

После дойде войната. Треската и опиянението заразиха целия град. Ден след ден все повече гимназисти и начинаещи студенти заменяха пъстрите си студентски шапки за сивите войнишки кепета на доброволците. А младите им лица изглеждаха вече далечни, сериозни, по-възрастни, и все пак младежката им готовност да се жертват, но и все още близки до училищните чинове и клубовете по гребане и вечерните забави — все още прекалено близки до мира, за да имат ясната представа, какво означаваше всичко това и накъде отиваха.

Герхард Йегер беше от първите доброволци. Спокойното, колебливо и склонно към размишления момче се беше преобразило. Изглеждаше озарен от някакъв вътрешен огън, който беше още далече от безмерно опиянените от войната професори. Той и другарите му виждаха във войната нещо повече от бой и отбрана, за тях тя беше великият пробив, който щеше да изчисти остарелите идеали от самодоволно подреденото съществувание и трябваше да подмлади застарелия живот.

И една неделя всички те се сринаха. На гарата имаше много плачещи, възбудени и въодушевени приятели и роднини. Там беше почти целия град. Навсякъде имаше цветя, дулата на оръжията бяха закичени с клонки зеленина, военната музика свиреше, и навсякъде се носеха крясъци и подвиквания. Точно когато влакът тръгваше, Герхард Йегер изведнъж видя Анете до прозореца на купето си. Тя махаше на някого от другия вагон. Той сграбчи ръката и.

— Анете…!

Тя се засмя и му подхвърли останалите и цветя.

— Донеси ми нещо хубаво от Париж!

Той кимна, но не можа да каже нищо друго, защото влакът вече набираше скорост, а на гарата беше настала врява от песни и духова музика. Последният спомен, който му остана, беше развяващата се бяла лятна рокля на момичето…

През първите месеци Анете не чу почти нищо за Герхард. След това постепенно писмата и пощенските картички зачестиха. Всъщност тя доста се учуди, не можеше да разбере, защо изведнъж се получи така. Но още по-малко разбираше защо всички тези писма, които с месеците ставаха все по-редки, бяха пълни със спомени за общото им детство. Тя очакваше въодушевени описания на смели битки, а не да чете за неща, които вече знаеше и които я отегчаваха.

Бригадата на Герхард понесе ужасяващи загуби при битката за Фландрия. Няколко дни по-късно родителите му получиха само едно кратко известие, в което пишеше, че от двеста души, само той и още двадесет и седем войници, все още не са били ранени. От своя страна Анете получи едно дълго писмо, в което Герхард си спомняше почти със страст за едно майско утро и за белите цветове на черешите зад галерията със сводове край правоъгълния двор на катедралата. Баща му поклати глава, когато прочете писмото. Той се чувстваше длъжен на високите идеали и щеше да бъде щастлив, ако синът му бе показал малко повече геройство. Анете сви рамене и остави гъсто изписаното писмо настрани — тя не помнеше никакво майско утро.

Толкова по-голямо беше учудването и на двамата, когато скоро след това научиха, че Герхард е показал толкова голяма смелост в битката за Фландрия, че е бил награден и повишен в чин.

Известно време след това той се върна в отпуск вкъщи, беше пъргав, слаб и загорял от слънцето, съвсем различен от това, което Анете си беше представяла от писмата му. За разлика от словоохотливия му и горд баща, той изглеждаше два пъти по-сериозен, понякога потънал в мисли и някак странно разсеян. Първият път, когато се озова насаме с Анете, след един забележителен, почти безмълвен час, изпълнен с неловко озъртане и директни погледи, изведнъж той взе ръката и и я попита дали да не се оженят. Дори и когато дойде съображението, че са още твърде млади, той продължи да държи на своето по особен твърд и спокоен начин. Той беше на деветнадесет, а тя още нямаше седемнадесет.

Тогава нямаше нищо необичайно в припряните военни женитби и годежи, по някакъв начин те се вписваха във всеобщото въодушевление. След първоначалната изненада Анете бързо свикна с мисълта — тя реши, че би било очарователно, да е първата от техния клас, която се омъжва, а пък и наистина харесваше мъжествения млад офицер, който се беше излюпил от мечтателния Герхард от нейното детство. Повече от това не беше необходимо. Родителите и, заможни, добронамерени и освен това и патриотично настроени, дадоха съгласието си и дори бяха очаровани — сватбата щеше да бъде предлог за голям празник.

Тържеството беше по обед. Следобед повреме на сватбената гощавка се появи извънредно издание на вестника, което съобщаваше за нова голяма победа на източния фронт. Бащата на Герхард поръча да донесат всички налични вестници и прочете със силен глас новината пред гостите. Пленени са десет хиляди руснаци! Гостите изпаднаха в разгулна радост. Държаха се речи, пяха се патриотични песни, а Герхард в сивата си униформа изглеждаше като олицетворението на идеалите, от които всички бяха запленени.

Свещенникът се здрависваше с него, учителят го тупаше по рамото, баща му го насърчаваше да им отвръща със същата целеустременост, а всички присъстващи държаха да пият с него за „победа, слава и успех в боя“. Герхард, който беше станал още по-навъсен и мълчалив, изведнъж скочи, грабна чашата си, и докато гостите седяха в мълчаливо очакване, я удари така рязко в масата, че тя се разби на парчета.

— Вие — каза той, — вие… — докато тъмните му блестящи очи се местеха от човек на човек. — Какво ли разбирате и вие от това? — и излезе.

Вечерта и цялата нощ след това той говори разпалено с Анете, като че ли търсеше опора, за която да се задържи, говореше за младост, за цел, за живота. През цялото време той говореше само за нея, но на нея често и се струваше, че като че ли той има нещо съвсем друго предвид.

Следващата вечер той замина обратно за фронта. Но целият ден преди това той се опитваше да остане сам с Анете. Беше като трескав. Не искаше да вижда никого другиго, а само да се разхожда с нея по местата и градините, по поляните край реката, докато не стана време да заминава. На нея той и се струваше интересен и малко я беше страх от него. Когато се сбогуваха, той я прегърна силно и заговори бързо и припряно, все едно беше останало още много неизказано и ненаправено. След това скочи във влака, който вече потегляше.

Четири седмици по-късно той падна убит, а Анете стана вдовица на седемнадесет години.

Войната продължаваше и годините ставаха все по-кървави, докато не остана къща в малкото градче, в която да не носят траур. И съдбата на Анете, за която често се говореше, избледня на фона на по-тежките изпитания пред онова семейство, където бяха загинали и бащата, и синовете. Постепенно и самата тя вече не чувстваше нищо. Беше твърде млада и малкото дни, които бяха прекарали заедно, не и бяха достатъчни, за да гледа на Герхард като на свой съпруг. За нея той беше само приятел от нейната младост, който е загинал, както толкова много други.

Но все пак правеше впечатление, че животът и е станал някак затворен. Всъщност тя вече не търсеше приятелките си от преди, момичешкото в нея го нямаше. А от друга страна тя смяташе, че също толкова малко принадлежи и на света на възрастните, за тях беше все още момиче. И стана така, че тя нямаше представа как да се държи. Твърде много се беше случило и твърде бързо беше отминало.

Но събитията от последните години на войната не и оставяха време за размисли. От сутрин до вечер тя доброволно работеше като медицинска сестра в една болница. Течението на тези времена нахлу и повлия на всички.

После дойде примирието, революцията, опитите за преврат, кошмарът на инфлацията и най-накрая, когато вече всичко беше минало и Анете дойде на себе си, тя почти с учудване откри, че е станала жена на дведесет и пет, без да е обогатила живота си по какъвто и да било начин. Защото тя все още рядко се сещаше за Герхард.

Скоро след това починаха родителите и. Състоянието им се беше стопило дотолкова, че Анете се принуди да постъпи като медицинска сестра в един град в северна Германия. Няколко месеца по-късно тя се запозна с един мъж, който поддържаше двора и, и той пожела да се ожени за нея. Отначало тя се поколеба, но с времето и тя го хареса, и денят за сватбата беше уточнен.

Сега тя трябваше да е истински щастлива, и въпреки това стана неспокойна. Нещо в нея, тя не знаеше какво, я плашеше. Тя дори се улови, че се губи в собствените си мисли; слушаше разсеяно, когато някой говореше с нея. Мислите и бяха мъгляви и неясни и я носеха в унесеността на тъжна и мрачна меланхолия. През нощта тя се будеше плачейки без причина. Тогава тя се опита да преодолее странната бариера, която постепенно се издигаше пред нея, с буйна нежност, със старстен копнеж за благосклонност.

Понякога, когато беше сама в стаята си, и гледаше през прозореца голите сиви къщи, и се струваше, че стените като че ли се разтварят като някаква мъгла и зад тях се отваряха врати, и там имаше улички, покриви с остри върхове, летни поляни и топли изоставени градини. И тогава я обзе настойчивият копнеж да се върне пак вкъщи, докато накрая на стигна до убеждението, че всичките и затруднения произтичат от това. Беше просто носталгия и за да я преодолее, трябваше само да се върне пак там и пак да види всичко.

Тя реши да посети родния си край за няколко дни и годеникът и дойде с нея.

Пристигнаха вечерта. Анете беше силно възбудена. Веднага щом си разопакова нещата в хотела, тя се освободи от годеника си и тръгна сама.

Стоеше пред къщата, която беше неин дом. Влезе в градината. Вълнението и нарастваше. Луната грееше, а покривите блестяха. Във въздуха се носеше дъх на пролет и тя имаше чувството, че и предстои нещо, някакво начало. То нарастваше, прехвърли хоризонта и приближи, искаше да бъде спомнено, искаше едно име.

Тя тръгна из поляните. Тревата беше натежала от роса. Черешите светлееха като нов сняг. И тогава се случи съвсем неочаквано: един глас, замечтан, забравен, потънал глас, замечтано забравено, потънало лице; вътре в нея нещо се скъса, нещо задъхано, нещо безкрайно далечно, невероятно уморено, тежко, тъжно — тя никога не беше мислила пак за него; сега то се надигна като живо и беше силно; изведнъж много обичано, загубено без никога да е било нейно — Герхард Йегер.

Тя се върна в хотела странно разколебана. Погледна годеника си — колко чужд и беше той! Можеше да го мрази, както стоеше там пред нея жив и здрав. С усилие можа да му каже малкото нужни думи. Той искаше да говори с нея; настояваше да премисли още един път; обеща и да я чака. Тя само кимаше на всичко това и искаше да остане сама.

Малкото дни, които беше преживяла с Герхард, сега станаха мъчение и нейна тайна. Вадеше писмата му и ги четеше, докато очите и се заслепяха от сълзите. Тя издири някои от другарите му и неуморно ги питаше какво знаят за него. Един от тях често беше говорил с него, дори и в дена, когато той паднал убит. Сега Анете за пръв път чуваше каква всъщност е била войната; за пръв път разбираше за какво и е говорил Герхард в нощта преди да замине; за пръв път осъзнаваше какво беше очаквал той от нея — спокойно място, пристан, малък огън от любов сред толкова много омраза; искра човечност сред унищожението; топлина, доверие, основа, на която да застане; земя, родина, мост по който да може да се върне.

Обзеха я разкаяние и любов. Тя, за която някога всичко това беше само дребна суета, повърхностна сколнност към необикновени неща, едно малко приятелство и малко момичешко удоволствие; тя, която забрави толкова бързо, че вече дори не си спомняше, сега изведнъж започна да обича, да обича една сянка.

Тя се отдръпна от всичко. Познатите и се опитваха да се противопоставят на товa и да и помогнат пак да открие себе си. Но нищо не помагаше. Ако беше живяла с човешко същество, може би щеше да е възможно да я освободят; но тя живееше с един спомен.

Стана още по-особена. Често, когато беше сама в стаята си, сама си говореше на глас. Скоро загуби работата си. По-късно постъпи в една малка секта, която провеждаше спиритически сеанси. Веднъж си мислеше, че е видяла Герхард да се приближава към нея. Така минаваха годините… И един ден вече я нямаше… Последното, което видя, беше тъмният кръст на рамката на прозореца, зад който стоеше залязващото слънце.

Край

Редактирано 12 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Тук няма нищо от Кафка и ми се иска да поместя нещо от него,да се докоснем до енигматичната му личност.Осъзнавам ,че е трудно смилаем,но си заслужава усилието да се прочете,творчеството му не е за пренебрегване.

Харесват ми мрачно-тъжните му разкази от които лъха тревожност,отчужденост и враждебност на света към човека и на човека към света и този безразлично-скептичен ,някак с отегчена-безнадежност бунт към статуквото.

Светът на Кафка е толкова различен от моя,може би затова ми е интересен.Дано избора ми на разказ да е подходящ.

Ударът по вратата на двора

Беше лятото, горещ ден. По пътя към къщи минах със сестра ми покрай една врата на двор. Не знам от немирство ли удари тя по вратата или от разсеяност или само я заплаши с юмрук, а не удари. Сто крачки по-нататък по завиващото наляво шосе започваше селото. Не го познавахме, но точно след първата къща се появиха хора и започнаха да ни махат, дружески или предупредително, самите те изплашени, приведени от уплаха. Сочеха към двора, покрай който бяхме минали, и ни напомняха за удара по вратата. Собствениците на двора ще ни обвинят, скоро ще започне разследването. Бях много спокоен и успокоявах и сестра ми. Може би тя изобщо не е произвела удар, а дори и да го е направила, за такова нещо никъде по света не може да се намери доказателство. Опитвах се да накарам и хората около нас да разберат това, те ме изслушаха, но се въздържаха от преценка. По-късно казаха, че не само сестра ми ще бъде подведена под отговорност, но и аз като неин брат. Кимнах, усмихвайки се. Всички ние погледнахме назад към двора, така както се наблюдава далечен облак дим в очакване на пламък. И наистина, скоро видяхме конници да влизат в широко отворените врата. Вдигна се прах, обгърна всичко, само върховете на дългите копия блестяха. И едва войската изчезна в двора, изглежда че веднага бяха обърнали конете, и ето че вече беше на път към нас. Отстраних сестра ми, ще оправя всичко. Не искаше да ме оставя сам. Казах й, че поне трябва да се преоблече, за да се появи в по-хубава рокля пред господата. Най-после тя послуша и се отправи по дългия път към къщи. Конниците вече бяха при нас, още от конете те попитаха за сестра ми. Не е тук в моментът, гласеше плахият отговор, но ще дойде. Отговорът беше приет с безразличие; изглеждаше преди всичко важно, че са намерили мен. Бяха преди всичко двама господа, съдията, един млад, оживен мъж, и неговият тих помощник, който беше наречен Асман. Беше ми заповядано да вляза в селската кръчма. Бавно, клатейки глава, намествайки тирантите, поех под острите погледи на господата. Все още почти вярвах, че една дума би била достатъчна да ме освободи от това селячество, мен, почитания дори и от градските хора. Но когато бях прекрачил прага на кръчмата, съдията, който бързо беше минал напред и вече ме очакваше, каза: “Жал ми е за този мъж.” И извън всяко съмнение беше, че той няма пред вид сегашното ми положение, а това, което следва да се случи с мен. Кръчмата приличаше повече на затворническа килия, отколкото на селска кръчма. Големи каменни плочи, съвсем гола стена, някъде вградена някаква желязна халка, в средата нещо, което беше полу-нар, полу операционна маса.

Дали щях да мога да вкусвам въздух различен от този на затвора? Това е големият въпрос или по-скоро, това би бил въпросът, ако все още имах изглед за оневиняване.

Редактирано 22 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Харесвам тънкия хумор на Бранислав Нушич.

Пиесите му са страхотни ,хумора много жив и свеж.Той е един от ной-добрите балкански ,а защо не и световни комедиографи.

По разбираеми причини тук ще постна един негов разказ да се насладите на хапливото му перо и симпатичен хумор.

Сигурна съм ,че ще Ви хареса,никой не може да срещнете хумора му с безразличие. Надявам се ,че ще Ви разсмееят Нушич и неговите герои.

Следствена комисия

Връщат се! Връщат се!

Преди един месец аз изпратих с топли думи първата партида жени, които се отправиха на бани и сега е редно да посрещнем с приветствия първата партида, която се завръща. А пристигат вече, връщат се.

Наминете край „Лондон“ към четири часа следобяд, когато пристига влакът от провинцията и ще видите всеки ден по един или два файтона идващи от гарата. При файтонджията голям куфар и една кошница. Във файтона на задното седалище тъщата и „тя“, тя, която се връща от бани. На предното седалище балдъзата и той, мъжът, който държи някаква бохча и мантото на жена си на коленете и гледа омърлушено минувачите — щастливи хора.

На гарата, значи, са я посрещнали мъжът, тъщата и балдъзата. Целунала се е с мъжа си и е казала накратко: — Вкъщи всичко ли е наред? — Да — е отговорил той.

След това му е тикнала в ръката багажната бележка. Носачът е стоварил пред него кошницата, бохчата, мантото и, чадъра и другите дреболии, а тя се е впуснала в дълъг и обширен разговор със сестра си и майка си. Когато файтонът е бил вече натоварен, той ги е извикал, те са седнали, на него са му струпали на колената бохчата и мантото и са тръгнали покрай „Лондон“ за вкъщи.

Когато пристигат вкъщи, той избързва напред, отваря вратата, и, още пъхайки ключа в бравата, чувства вече нещо студено да пълзи около сърцето му.

Щом влизат, тъщата се втурва право към прозореца и го разтваря, прибавяйки: — Ух, Господи, дайте малко въздух! Та тук е задушно като в изба. — Ами да, за Бога, тук е проветрявано много малко — прибавя балдъзата.

След това нещата се стоварват, всички прозорци на стаите се разтварят, жената тича през всички стаи и вика: — Господи, Боже Господи, как да се махнеш от къщи, за да се лекуваш! По-добре е, стой тук и пукни, отколкото да оставиш къщата на хайдук-човек.

След това съблича блузата си, облича пеньоар, събува обувките и започва да търси своите пантофи: — Милуш, къде са моите пантофи? — Вероятно са тук — отговаря Милуш — къде ще са? — Ето, няма ги тук, на това място, а аз ги оставих под кревата. — Не зная — отговаря Милуш и се навежда да ги потърси — не зная, но зная само, че не съм откраднал твоите пантофи. Не са ми потрябвали.

Най-после пантофите се намират, единият зад печката, а вторият под нощното шкафче. През това време балдъзата е вече запалила машинката за кафе, защото на тъщата е премаляло от миризмата вкъщи и всички сядат. Сядат за да поговорят.

Всъщност, това не е разговор, а следствие, която тая правилно образувана следствена комисия от жена, тъща и балдъза провежда срещу обвиняемия.

Обвиняемият седи в един ъгъл, заврял краката си под стола и гледа загрижено в тавана. — Е, добре, Милуш, нали ти казах всеки ден да отваряш прозорците? — Отварял съм ги. — Ами? — прибавя тъщата и държи пред носа си кърпичката — Та тук не може да се диша! — А какво е това — започва пак жената — какво е това? — Кое? — пита той. — Това не е мой чаршаф на леглото. — Разбира се, че не е — прибавя тъщата. — А чий е? — пита той с глас на обвиняем. — Всичките наши чаршафи имат монограми — прибавя балдъзата. — Аз не зная, не съм го сменявал. — Изглежда като затворнически чаршаф — продължава тъщата. — Бре — чуди се балдъзата — не бях забелязала монограма от бълхите и този жълт прах…

След това настъпва пауза, понеже балдъзата поднася кафе. Тъщата сръбне веднаж, остави чашката и започне: — Боже, бедното коте, как е отслабнало. Грях ти е да го погледнеш. — Ех, бедното — завайка се и балдъзата и го взима в прегръдките си. — Рабира се, не си го хранил. — Хранил съм го редовно. — Ами, много си мислил ти за къщата и за котето. Кой знае какво си мислил, кой знае кога си идвал вкъщи, сигурно веднъж на три дена. — Идвах редовно. — Ами, редовно, вижда се по котето. — Бедното коте — въздиша отново балдъзата и нежно гали котето.

Жената е изпила вече кафето и тръгва от стая в стая. Разбира се след нея върви и цялата следствена комисия. — Гледай, гледай, моля ти се, един чорап под бюрото! Какво търси този чорап под бюрото? — Сигурно когато съм се събувал съм го хвърлил от кревата и той е паднал там. — Добре, а къде е вторият? — Вторият? — пита нещастният Милуш и мушва главата си под бюрото — Сигурно и вторият ще е тук някъде. — Може би не е сменил вторият си чорап, може да го е забравил на себе си. — Не, ето и втория чорап — извиква балдъзата чак от третата стая.

Тъщата, разбира се, веднага се прекръства. — Боже мой, Боже мой — завайква се жената — ти да не си играл „кан-кан“ из къщи? — Глупости — протестира Милуш. — Че откъде накъде вторият чорап чак в третата стая? Ти виждал ли си и чувал ли си някакво живо същество да събува единия чорап в едната стая, а другия — в третата стая? О, Господи Боже, какво ли ще доживея и какво ли ще патя в тази къща! — Недей, дъще да се сърдиш — утешава я майката — за какво ти са били тогава баните! — Че и аз се питам, защо ми бяха тия бани! Изхарчих толкова пари, трепах се дотам по влаковете като истинска мъченица, а сега — дойдох тук да се изям! — А къде е снимката ти от тази маса? — прекъсва я тъщата. — Върно, къде е, бе, моята снимка? — стъписва се жената. — Че тук е, сигурно. — За какво ти е било нужно да махваш моята фотография? Да, да, много хубави работи, много хубави работи! Човекът останал сам вкъщи и махнал фотографията на жена си. Вероятно е пречила на някого. — Тука е, бе, тука е, паднала е — извиква радостно Милуш, след като намира фотографията. — Я виж, я виж — прибавя тъщата, която през това време продължава да тършува из стаите — я виж, я виж, та нашият зет е бил много пестелив. За един месец не е изхарчил и четвърт от свещта.

Вследствие на това откритие на тъщата, цялата следствена комисия се събира около нощното шкафче. — Че разбира се, не е палил свещта и пет пъти дори! Ти сигурно си се прибирал вкъщи в зори и не ти е била нужна свещ. — Не, идвах си навреме — отговаря обвиняемият. — Тогава защо свещта стои още почти цяла? — Ами … не зная … аз я палех, но не съм чел, гореше само докато се съблека. — Чакай, чакай, ето тук кибрита на нощното долапче, ще преброя колко клечки си изхарчил за палене на свещта. Една, две, три, четири… всичко единадесет клечки. Ето толкова пъти си запалил свещта, а дванадесет нощи не си се прибирал в къщи или си се прибирал в зори. — Не, всяка вечер палих свещ. — Че къде са тогава клечките от кибрита? — Не зная. — Как да не знаеш? — Така, не зная… сигурно съм ги употребил. — Ами, как употребил? За какво могат изгорени клечки да се употребяват? — Ами, че …… за чоплене на зъбите, например. — Е, зетко — прекъсва го тъщата — аз няма да се бъркам във Вашите домашни работи, не ме засягат. Но това, с чопленето на зъбите, явно е, че го измисли. — Изобщо много е смутен и отговаря много съмнително. Ето, например, нито дума не можа да ми кажеш, защо моите чехли не бяха на мястото си. Ти не си могъл да ги употребяващ, защото това са женски чехли и освен това ти си имаш свои собствени. Тогава, откъде накъде единият мой чехъл лежи под печката, а другият под нощното шкафче? — Не зная. — Слушай, ако някой изобщо е навличал тези чехли, да знаеш, че аз ще ти ги навлека на главата. — Кой ще ги навлича — отговаря скромно нещастния Милуш. — Е, тогава защо не са на мястото си? — Не зная, сигурно котето си е играло с тях. — Брей! — писва жената — откъде пък сега измисли котето и откъде накъде на това изгладняло коте ще му дойде наум да си играе?

И така, това следствие продължава, докато на нещастния Милуш не му идва до гуша, взема шапката си, нахлупва я на главата и избягва от къщи.

Но това нищо няма да му помогне. Ще се върне той довечера, а до тогава следствената комисия ще продължи своята работа. До тогава ще бъдат преброени долните дрехи и ще се установи, че липсват най-хубавите нощни кърпички. До тогава ще се разбере, че е счупена една чашка, че един комбинезон на жената е измачкан, като че ли е бил обличан, да тогава ще… е, до тогава, какво искаш повече?

Край

Редактирано 28 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

На друго място обясних непоносимостта си към многото думи за просто състояние на духа.От нашите автори-Дончо Цончев.Изберете си...Каквото и да изберете-все е добро. P.S.Доне,прощавай,брат...Ма не се сдържах.

Антония

Добрин беше отскоро директор на Дома за изоставени деца. Дойде тук, в това забутано градче, защото нямаше друг избор. Няколко години животът го беше подхвърлял като изоставена рибарска лодка. Опита различни професии: учител, строителен работник, разносвач на пици и накрая реши, че трябва да има постоянна и по-сигурна работа. Яви се на конкурса, обявен от общината, и за негова изненада го одобриха. Навярно Домът дълго време беше без директор или всички, които започваха работа тук, не се застояваха дълго, но за Добрин беше добре. Осигуряваха му квартира и храна. Заплатата не беше висока, но той нямаше нужда от кой знае какво и можеше да живее и с по-малко пари.

Още в първите дни разбра, че работата е по-трудна, отколкото предполагаше, но беше сигурен, че ще се справи. В Дома цареше анархия и хаос. Учителите и възпитателите, повечето от тях възрастни, гледаха ден да мине друг да дойде и той реши, че преди да се заеме сериозно с промените и реформите, трябва добре да опознае Дома: ученици, учители, помощен персонал. Повече от месец само наблюдаваше и си правеше изводи. Учениците, а и учителите почти не го забелязваха. Появяваше се рано сутринта и излизаше последен, късно вечер. Почти целия ден прекарваше в кабинета си и учителите се чудеха какво прави там, а той внимателно проучваше картоните на учениците и учителите и се опитваше да запомни и най-малките подробности за всеки поотделно. От време на време учителите влизаха при него по един или друг въпрос и Добрин решаваше проблемите почти в движение. След като приключваше с текущите въпроси, той пак се затваряше в кабинета и потъваше в досиетата. Прелистваше съдби и истории, за които никога и не беше помислял. Четеше личните трагедии на децата, за да разбере какво ги е довело в Дома. Страници, написани неграмотно и набързо. Някой някъде беше нахвърлял бегли, непълни данни само и само да отбие номера, мислейки, че с това е изпълнил служебните си задължения.

Едно досие му направи силно впечатление. Върху зелена, поизмачкана папка с неравен и нервен почерк беше написано име на момиче: Антония Драганова. На първата страница имаше и снимка. Светлокосо с масленозелени очи и изразителни чувствени устни. Снимката беше правена наскоро. Според рождените данни момичето беше на шестнайсет и в характеристиката пишеше: невъздържана, буйна с лидерски качества, леко поведение, склонност към аморални прояви и т. н. Майка й - починала, а баща й - неизвестен. Преминала през различни домове и обиколила почти цяла България, Антония не се беше задържала никъде повече от година. Според написаното, пребиваването й в Домовете се отразявало лошо на цялата дисциплина и директорите са бързали да се отърват от нея. Преди година прелъстила възпитател, който моментално бил уволнен и подведен под съдебна отговорност.

За Добрин случаят Антония се явяваше сериозно предизвикателство, което трябваше да реши. Откакто започна работа тук, вече три пъти му съобщаваха за подвизите й, но той още не бързаше да предприеме строги мерки. Продължаваше все така безшумно да прекарва дните си в директорския кабинет, да проучва досиетата и да се подготвя за активни действия, а учителите и възпитателите си мислеха, че директорът се спотайва, не иска да нарушава спокойствието си и скоро ще си тръгне, както всички други досега, но Добрин имаше сериозни планове. Искаше добре да си обясни поведението на децата, да разбере защо постъпват по един или друг начин, каква е причината и какво може да промени живота им. Не си въобразяваше, че ще направи кардинални реформи, но беше твърдо решил да промени живота в Дома.

Една нощ се събуди в един часа. Полежа в леглото с отворени очи. Не му се спеше и стана. Отвори прозореца и усети южния полъх и аромата на цъфнали дървета. Тъмният небосвод беше осеян със звезди, сякаш обилно поръсен със захар на кристали. Нещо силно го привлече навън. Облече се и излезе. Вървеше бавно по заспалите улички и неусетно стигна до Дома, до голямата му врата с железни решетки. Позвъня. Звънът отекна в стаята на охраната. Пазачът вероятно спеше. Звънна втори път. Мина доста време. В коридора светна. През стъклото видя пазача, клатеше се бавно към вратата и по мърдането на устните му, Добрин отгатна, че псува недоволен. Отключи и намръщено го поздрави:

- Добър вечер, господин директоре.

Добрин долови мириса на алкохол, идващ от пазача, но нищо не каза.

- Добър вечер - отговори - всичко ли е наред?

- Всичко, както винаги.

Добрин изкачи стълбите до втория етаж. Почука на вратата на възпитателя и влезе. Иванов, възпитателят, се надигна от леглото, сънен с подути очи и объркан поглед.

- Господин директоре, - промълви уплашен - случило ли се е нещо?

- Не. Нищо - успокои го Добрин. - Дойдох на проверка.

Съвсем млад, едва двайсет и пет годишен, Иванов още нямаше педагогически опит, но се опитваше да спазва указанията и съвестно да си изпълнява задълженията. Беше малко смешен. Висок и слаб с кръгли като топчета очи и тънки мустачки като четчици. Учениците го наричаха Чарли, защото мустачките му напомняха за Чарли Чаплин. Този прякор харесваше и на Добрин, и понякога се хващаше, че обръщайки се към него, неволно може да го нарече Чарли.

- Спокойно ли е? - попита още веднъж Добрин.

- Да - побърза да отговори Иванов, макар добре да знаеше, че не всичко е наред.

И тази нощ Антония беше успяла да се измъкне от Дома и нямаше сила, която да я задържи. Учителите и възпитателите заключваха вратите, наблюдаваха, пазеха, но въпреки всички мерки тя незабелязано и ловко излизаше. Дежурните учители и възпитатели често проверяваха нощем леглото й, виждаха, че е заспала, а после се оказваше, че в леглото й спи друго момиче. Антония и останалите ученици бяха толкова изобретателни, че учителите не винаги можеха да се усетят и да разберат как измислят всичко, за да ги заблудят. Добрин обаче подозираше, че учителите знаят, кога Антония се измъква от дома, но се правеха на разсеяни. Предпочитаха да си затварят очите, защото ако й попречеха, тя можеше да скочи през прозорците от втория или от третия етаж и тогава щеше да се случи нещо непоправимо. А така тя спокойно си излизаше и сутрин се връщаше ни лук яла, ни лук мирисала. Добрин беше сигурен, че и тази нощ не е в Дома, но не попита Иванов за нея.

- Ще проверя спалните помещения - каза той и се упъти по коридора към помещението на момчетата.

Влезе и безшумно мина покрай всички легла. Момчетата спяха. Не липсваше нито едно. После се упъти към спалното на момичетата. Както предполагаше леглото на Антония беше празно.

- Къде е Антония? - попита той.

Иванов вдигна рамене, зачерви се и започна да мига като заек с кръглите си очи. Знаеше добре, че директорът ще го попита за нея, но не знаеше какво да му отговори.

- Утре ще решаваме този въпрос - каза Добрин строго и си тръгна.

Вървеше към квартирата си ядосан. Няколко пъти беше разговарял с Антония, но явно нямаше никаква полза. Тя го слушаше навела смирено светлата си с цвят на капучино коса и след всеки разговор всичко се повтаряше отново. Антония се измъкваше от Дома и по цяла нощ не се прибираше. Какво е това - питаше се той? Страст? Увлечение, навик? Как може да я промени? За първи път в живота си се сблъскваше с нещо подобно и нямаше представа, откъде и как да започне, за да върне Антония в правия път.

Трийсетгодишен, неженен Добрин нямаше достатъчен опит с възпитанието на децата, но беше съвестен и се притесняваше, че ако се случи нещо с Антония, той ще е отговорен. В същото време не му се щеше да предприема кардинални мерки и да подава молба до полицията за съдействие. Трябваше сам да намери решение. Време е да направя нещо - казваше си той, вървейки към квартирата си. В този среднощен час градът спокойно спеше и никой не се интересуваше за тревогите му и притесненията, които стягаха Добрин като примка. Последния път разговорът му с Антония беше продължителен и мъчителен. Разпита я за майка й, за някои роднини и близки, а тя отговаряше кратко и без желание. От откъслечните й отговори разбра, че майка й е водила безпътен живот, Антония е познавала любовниците й, живяла е с някои от тях, а и майка й не е искала да ги крие, напротив не е чувствала неудобство, че всичко се случва пред детските очи на Антония. Може би този живот на майка й беше породил у Антония ненавист към мъжете, и Добрин подозираше, че тя мрази и мъжете, и майка си, и по-странен и необичаен начин сега си отмъщава на всички и за всичко. С красотата си, с вродения си женски инстинкт Антония привличаше и прелъстяваше мъжете, а вътрешно може би им се надсмиваше и си играеше с тях. Опасна игра с огъня, в която много мъже от града вече бяха изгорели. В Дома се получаваха оплаквания от семейни жени, улегнали и разумни, чийто мъже Антония беше прелъстила и подлудила. Добрин недоумяваше как възрастни, сериозни мъже бяха попаднали в мрежите й, и не можеше да си отговори на този въпрос. Имаше усещането, че Антония си беше поставила непосилната задача да прелъсти колкото се може повече мъже и до този момент се справяше успешно. През деня тя се мяркаше в Дома, но през нощта беше в стихията си. Как успяваше да извади мъжете от равновесие и толкова ли са слаби всички те - питаше се Добрин? Толкова ли лесно могат да се подадат на съблазънта на едно шестнайсетгодишно момиче? Някои от тях дори бяха влезли в ролята на нейни покровители. От време на време в Дома дискретно се появяваха мъже с позиции в обществото, които се опитваха да разговарят с Добрин и да му внушават да бъде по-толерантен към Антония, а той се правеше на наивен и ги питаше какво значи да е по-толерантен? Други, по-предпазливи, му се обаждаха по телефона и го съветваха как да прилага съвременното възпитание. Привидно Добрин се съгласяваше с тях, а вътрешно едва сдържаше смеха си и искрено съжаляваше всички тези по-млади и по-възрастни господа, попаднали лекомислено под наркозата на Антония.

Добрин влезе в гарсониерата си, приготви се да си легне и се запита къде ли е и с кого ли е сега Антония? Беше чул, че ухажорите я водят с коли в хотели и мотели, че дори е имало нощи, когато са пътували и до морето.

Сигурно всичко това е много хубаво и вълнуващо - каза си той. Да прекараш няколко часа с младо красиво момиче, готово да те дари с любов без да ти иска нищо и без да се чувстваш задължен и обвързан. Това безспорно е удоволствие, а и всички знаеха, че Антония не приема пари и подаръци. Дори ако някой от добро сърце се опитваше да й даде пари, тя му ги хвърляше в лицето, като му заявяваше, че не се продава. Точно това навеждаше Добрин на мисълта, че в поведението й има мотив, който той все още не беше добре разгадал, а едва ли и някой друг от мъжете се беше опитал да разгадае.

Сутринта, когато Добрин дойде в Дома, първото нещо, което попита, беше тук ли е Антония и прати една от чистачките да я повика. Антония влезе в кабинета спокойна и леко усмихната.

- Седни! - каза сухо Добрин.

Тя седна на стола срещу него и го погледна право в очите. Тъмнозеленият й поглед сякаш го упои. В тези големи смокинови очи имаше някаква магия, на която и най-твърдият мъж не можеше да устои. Колкото повече ги гледаше Добрин, толкова по-дълбоко потъваше в тях и сякаш забравяше защо я извикал тук, в кабинета си. Какво е това - питаше се той? Възможно ли е един поглед толкова силно да въздейства? За трийсет години той беше срещал много и различни жени, но нито една от тях не притежаваше такива очи и такъв изгарящ поглед. Разбираше добре лудостта, обхванала мъжете в града. Опита се да излезе от вцепенението и строго попита:

- Снощи пак не беше в Дома?

- Не е вярно - спокойно отговори Антония. - Тук бях и цяла нощ спах като новородена.

- Сигурна ли си?

- Абсолютно! Може да попитате Чарли.

Добрин вдигна глава. Антония го гледаше предизвикателно и в упойващия й поглед той долавяше присмехулни искри, сякаш му казваше: "Е, и? Дори и да не съм спала тук, какво ще ми направиш?" Тази нейна самоувереност го ядоса и той твърде лекомислено повиши тон:

- Знаеш какво може да ти се случи. Вече съм решил да дам оплакване до полицията за аморалното ти поведение и те очаква трудово-възпитателното училище...

Антония се усмихна саркастично и не го остави да довърши.

- Няма да е разумно - каза тя спокойно.

Думите й го удариха като плесница и той се сепна. Да, с това не можеше да я уплаши. Над нея имаше чадър. Зад гърба й стояха мъже, готови и при най-малкия неин повик да скочат и да се застъпят за нея. Това беше истинската действителност, в която живееха.

Добрин замълча. Нямаше смисъл от излишни думи. Антония седеше срещу него, но сега вече не го гледаше с иронична усмивка, а със съжаление. В нейните очи той беше един много дребен и безобиден директор, от когото нищо не зависеше.

Георги Михалков

Не може тук да отсъства О.Хенри. Един от най-добрите в късия разказ е,всепризнат е просто.Както се казва неговите разкази са си класика в жанра.

Освен че се четат много леко на един дъх,мен особено удоволствие ми доставя да отгатвам финала. Всеки който е чел поне един разказ на О.Хенри знае ,колко неочакван край го очаква .

Много трудно реших кой разказ да поместя ,защото разказите му наистина са добри .

Първо мислех един от най-популярните му-"Даровете на влъхвите",но сигурно всички сте го чели ,а и той е най-хубавия коледен разказ ,та го оставих за тогава.

После се колебах между "За какво служи хлябът","Виолетовата рокля","Хиляда долара"и още дузина.Накрая реших ,че всички са толкова хубави и грабнах първия който ми попадна.Сигурна съм ,че ще Ви хареса.

Праскови

Меденият месец беше в разгара си. Жилището — украсено с нов яркочервен килим, завеси с фестони и шест глинени халби с метални капаци, наредени в столовата на полица над дървената облицовка. Младите все още се намираха на седмото небе. Те никога не бяха виждали как „игликата жълтее в тревата край ручея“. Но ако в този период пред погледа им попаднеше такава гледка, сигурно биха видели в нея… е, всичко онова, което поетът очаква да се види освен самата иглика.

Младоженката седеше в люлеещия се стол, опряла нозе на земното кълбо. Беше обвита в розови мечти и в кимоно със същия цвят. Тя се питаше какво ли говорят хората в Гренландия, Тасмания и Белуджистан за брака й с Кид Макгари. Впрочем, това нямаше особено значение. От Лондон до Южния кръст не би се намерил боксьор от полусредна категория, способен да издържи четири часа — не, четири рунда — срещу Кид Макгари. А ето че той й принадлежи вече три седмици; и е достатъчно да го докосне само с кутрето си, за да постигне това, което не се удава на юмруците на най-добрите шампиони.

Когато любим самите ние, думата „любов“ е синоним на себеотрицание и саможертва. Когато иде реч за съседите зад стената, тогава същата дума означава самомнение и нахалство.

Булката кръстоса пантофки и се загледа замислено в палавите купидони, изписани на тавана.

— Скъпи — каза тя с вид на Клеопатра, която изказва желание пред Антоний Рим да й бъде доставен у дома в луксозна опаковка, — скъпи, мисля, че мога да изям една праскова.

Кид Макгари стана и си тури шапката и палтото. Беше сериозен, строен, сантиментален и чевръст младеж.

— Добре — каза той така спокойно, сякаш подписваше условията за мач с шампиона на Англия. — Ей сега ще ти донеса.

— И не се бави — заръча булката. — Иначе ще ми стане скучно без моя непослушко. И гледай да е хубава, добре узряла.

След като се сбогуваха десет пъти, както подобава само при заминаване в далечна чужбина, Кид се озова на улицата.

Тук той се позамисли, и не без основание, защото беше ранна пролет и почти нямаше изгледи по тези студени улици и магазини да се намери този желан и сочен дар на златното лято.

Той се спря на ъгъла пред италианското магазинче за плодове и хвърли презрителен поглед на изложените портокали, увити в тънка хартия, излъсканите червени ябълки и унилите, зажаднели за слънце банани.

— Нямате ли праскови? — попита той съотечественика на Данте, най-влюбения от всички влюбени.

— О, не — въздъхна продавачът. — Може да има след месец. Още рано. Има хубави портокали. Не иска портокали?

Кид не го удостои с отговор и продължи търсенето. Влезе при своя приятел и почитател Джъстъс О’Калахан, съдържател на комбинация от нощно ресторантче, кафене и кегелбан. О’Калахан шеташе из заведението и гледаше да няма пропуски.

— Работата е много бърза, Кал — каза му Кид. — На моята й щукна, че й се яде праскова. Така че ако имаш дори само една, давай я. Пък ако ти се намират в множествено число, толкоз по-добре.

— Заведението е все едно твое — каза О’Калахан. — Но в него няма нито една праскова. Още е рано. Няма да намериш дори в заведенията на Бродуей. Лошо, много лошо. Когато една жена се вторачи в определен плод, не можеш го замени с друг. А и сега е късно, повечето магазини за плодове вече са затворени. Но ако мислиш, че госпожата ще се задоволи с портокали… Току-що получих щайга портокали екстра качество…

— Много съм ти благодарен, Кал. Но условията на мача изискват праскови, още от първия гонг. Ще потърся другаде.

Наближаваше полунощ, когато Кид излезе на един от булевардите в Уест Сайд. Повечето магазини бяха затворени, а в отворените почти му се присмиваха, щом споменеше за праскови.

А някъде там, зад стените на апартамента си младоженката чакаше доверчиво своя задморски пратеник. Нима е възможно шампионът в полусредна да не намери една праскова? Да не прекоси победоносно сезоните, зодиака и алманаха, за да зарадва любимата си със сочни жълти и розови плодове?

По едно време Кид зърна осветена витрина, в която преливаха всички цветове на даровете на природата. Кид хукна с всички сили и свари собственика, когато вече заключваше.

— Праскови? — попита рязко той.

— Е, няма господине. След три-четири седмици, не по-рано. Нямам представа къде може да намерите. Възможно е някъде да има оранжерийни, но не мога да ви кажа точно къде. Може би в един от най-луксозните хотели, където хората се чудят как да си похарчат парите. Аз мога да ви предложа превъзходни портокали, партидата пристигна днес.

Кид се повъртя на ъгъла, после закрачи решително по тъмната странична уличка към сградата с два зелени фенера пред входа.

— Тук ли е капитанът? — попита той дежурния полицейски сержант.

В същия миг капитанът изникна отвътре с цивилен костюм и с вид на много зает човек.

— Здравей, Кид! — поздрави той боксьора. — Мислех, че си на сватбено пътешествие.

— Вчера се върнах. Вече съм напълно редовен гражданин и дори мисля да се заема с някаква дейност в общината. Какво ще кажеш да нахълтаме тази нощ в заведението на Денвър Дик?

— Позакъснял си — каза капитанът, сучейки мустак.

Денвър е вътре вече два месеца.

— Правилно — каза Кид. — Преди два месеца Рафърти го прогони от Четирисет и трета. И сега той си разиграва коня в твоя район, само че играта му е много по-голяма от всякога. Аз имам стари сметки с него. Искаш ли да те заведа в бърлогата му?

— В моя район! — ахна капитанът. — Сигурен ли си, Кид? Ако е така, правиш ми голяма услуга. Знаеш ли някаква парола? Как ще влезем?

— С чукове — отговори Кид. — Вратите още не са бронирани. Ще ти трябват десет души. Не, за мене там е „вход забранен“. Денвър се опита да ме пречука. Защото мисли, че миналия път аз съм го издал. Това обаче не е вярно. Хайде, побързай, капитане. Аз трябва да се прибера по-скоро вкъщи.

Не минаха десет минути и капитанът с дванайсет полицаи с водачът начело влязоха в тъмната и напълно благопристойна на вид сграда, в която денем се развиваха много и много напълно законни дейности.

— Третия етаж, в дъното — прошепна Кид. — Аз ще ви водя.

Пред вратата, която той им посочи, застанаха двама души с брадви.

— Всичко е тихо — каза със съмнение капитанът. — Сигурен ли си, че не бъркаш.

— Разбивайте! — отсече Кид. — Който бърка, той отговаря.

Брадвите се врязаха с трясък в незащитената врата.

През отвора нахлу ярка светлина. После вратата рухна и участниците в хайката нахълтаха вътре с револвери в ръце.

Просторното помещение беше луксозно, но безвкусно обзаведено, както отговаряше на разбиранията на Денвър Дик, който произхождаше от западните щати. Играеше се на няколко маси. Петдесетината души в залата се втурнаха към изхода с намерение да се изплъзнат от ръцете на полицията. Заработиха полицейските палки. Но повечето от играчите успяха да се измъкнат.

Тази нощ Денвър Дик беше удостоил своята бърлога с личното си присъствие. Той беше между първите, които се хвърлиха срещу неканените гости, разчитайки на численото си превъзходство. Но щом зърна Кид, забрави всичко друго. Тъй като беше тежка категория, той се нахвърли ехидно върху по-лекия си противник и двамата се отърколиха по стълбите вкопчени един в друг. На площадката, където се откъснаха и се изправиха на крака, Кид успя да прибегне до професионалната си тактика, която не можеше да използва в желязната прегръдка на огромния любител на силни усещания, застрашен да изгуби имущество за двеста хиляди долара.

Надвил противника си, Кид хукна нагоре по стълбите и през игралната зала влезе в малко помещение, отделено от нея със сводообразна врата.

Тук имаше дълга маса, подредена с най-скъп порцелан и сребро и отрупана с изискани лакомства, към каквито имат предпочитания рицарите на хазарта. В богатството на тази маса се отразяваха широкият размах и екзотичният вкус на погражданилия се човек от западните щати.

Изпод стигащата до пода покривка на масата се подаваше лачена обувка. Кид я хвана и измъкна на бял свят чернокож мъж с фрак и бяла папионка.

— Ставай! — изкомандва Кид. — Ти ли отговаряш за тази безплатна софра?

— Да, сър, аз. Пак ли ни притиснаха, шефе?

— Така изглежда. Чуй ме добре сега: има ли някъде праскови в тази бърлога? Ако няма, ще трябва да хвърля назъбника.

— Когато играта започна, имаше около три дузини, сър, но господата май ги изядоха всичките. Ако искате, можете да хапнете хубав, сочен портокал. Все ще се намери някой.

— Обърни всичко наопъки — заповяда строго Кид, — но изрови отнякъде поне една праскова. И по-бързо, иначе ще си имаш неприятности. И ако още някой рече да портокалства, ще го размажа.

Изчерпателният обиск на скъпата разточителна трапеза на Денвър Дик даде възможност да се намери една-единствена праскова, избягнала случайно епикурейските челюсти на рицарите на хазарта. Тя влезе мигновено в джоба на Кид и нашият неизтощим фуражир хукна незабавно с наградата си към къщи. Без дори да хвърли поглед към мястото, където полицаите натикваха пленниците си в полицейската камионетка, той отпраши с дълги бързи крачки.

Сега на душата му беше леко. Така рицарите на кръглата маса са се завръщали в Камелот, преминали през много опасности и извършили много подвизи в името на своите прекрасни дами. Като тях, Кид беше получил заповед от своята дама и я беше изпълнил. Вярно, тя беше пожелала само някаква си праскова, но нима не е подвиг да намериш посред нощ една праскова в града, все още скован от февруарската поледица? Тя искаше праскова; тя беше негова жена; и ето, прасковата е в джоба му, стоплена от неговата ръка, която я стиска от страх да не би да я изтърве и загуби.

Пътем Кид се отби в една нощна аптека и каза на очилатия аптекар:

— Вижте какво, драги, бих искал да проверите дали нямам някое счупено ребро. Поступахме се с приятели и аз се отърколих по стълбите — бам, бам, бам.

Аптекарят го прегледа внимателно.

— Всичките ви ребра са здрави — гласеше неговата диагноза, — но тук имате травма, от която може да се съди, че сте паднали от небостъргач, и то не веднъж, а два пъти.

— Няма страшно — каза Кид. — Ще ви помоля само за четка за дрехи.

Булката го чакаше в приятната светлина на лампата под розовия абажур. Не, не са се свършили чудесата на тоз свят. Една само думичка за това, което й се иска — нещо дребно, цвете, нар или… ода, праскова — и съпругът се впуска в нощта, по широкия свят, който не може да му устои, и изпълнява желанието й.

Всъщност сега той стои над креслото й и слага прасковата в ръката й.

— Сладък непослушко! — казва влюбено тя. — Аз праскова ли исках? С много по-голямо удоволствие бих изяла един портокал.

Бъди благословена, булчице!

Край

P.S.Отгатнахте ли финала ,аз да .

Ако не сте успeли , прочетете още няколко негови разказа и ще почнете да се справяте не по-зле.

Редактирано 10 ноември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Да споделя с вас какво четох току-що и много ми допадна:

КУМ

-Та викаш, по съвест. По съвест, ама тя, проклетата, е от женски род. Измамна е. И аз някога, по ония времена, кога всичко знаех и всичко можех, тогава кога по шумките пикаех, та и от тая работа шум да се дига, нещата все по съвест ги решавах. Трябваше да стъпя с бос крак на въглен, та да разбера, че той пари. От тогава ми остана един белег, от тия дето не се виждат, дори не го знаеш и къде е, а пък щяло-нещяло ти напомня, че го има. Та от тогава нещо не и се доверявам на тая моя съвест, макар че и сега да ти призная, не знам как трябваше да постъпя. И със съвест и без съвест. Та за това избягвам да се допитвам до нея.Когато се усъмних в съвестта си, бях младо-зелено, още с жълто по устата. Три-четири години откакто бях завършил института, кога ме примамиха в оня голям град на работа. Склониха ме и един ден с домочадието се пренесохме. И работата хубава и апартаментчето сносно, а с кого щях да работа да не ти разправям. Само жени. Ни по-вече, ни по-малко, точно дванайсет. Една от друга по-хубави, една от друга по-добри. И един мъж. Моя милост. Единствен и най-малък от всички. Някой от тях кажи-речи бяха до два пъти по-възрастни от мен. Обградиха ме с внимание и ме гледаха като тяхно дете. Изнизаха се няколко месеца. Привикнах с новата работа. Завъртяха се познанства. Най-много се разбирахме с едно младоче, горе-долу на моята възраст, което работеше на другият етаж. Често се застояваше при нас и още по-често си намираше работа при мен. Момчето беше много интелигентно и чудесен специалист. Неусетно все по-вече и по-вече от работата ни ставаше съвместна. Добротата и държането на момчето го бяха направили любимец на моя женски свят. И го ласкаеха и го хвалеха и не пропускаха случай да го щипнат, че все още е стар ерген. И все го женеха, и все го вреждаха, и все го запознаваха и все уж случайно. Но той си оставаше ергенче и никога работата не отиваше по-нататък от запознаване и от приказки. Често, с часове, че и понякога с дни работехме един до друг, когато работата ни беше съвместна, но рядко, да не кажа почти никога не говорехме за нас. Бяхме достатъчно вманиачени като професионалисти, потъвахме от проект в проект и така се изнизаха още месеци.

Една вечер като се разделяхме да си ходим той смутено се обърна към мен.

-Ще се женя. Ще ни станеш ли кум?

Окопитих се от изненадата. Заплеснат в работа, аз като че ли бях забравил, че и той е човек, че отдавна му е времето.

-Иска ли питане? Казвай по-нататък, защото като се прибера, кумата ще ме изгони ако не зная нищо. И той заразказва. Малко объркано, доста смутено, с прекъсване, но това си е нормално. На раздяла ме помоли.

-Нека още никой не знае. Ще направим първо годеж, но още не сме решили кога, а после ще решаваме и с вас за сватбата.

-Никакъв проблем. Остави всичко на мойта жена. Няма нещо за което да не знае как да стане. Само за мен признава, че не знае как да ме оправи.

И отново се занизаха дни. Момичето почти всеки ден прескачаше към нас, бъбрехме, решавахме, уточнявахме и дните си вървяха. Беше посъбрал някой и друг лев и си купи кола. Една сутрин дойде да черпи, че вземал книжка за шофьор. Радваше се като дете. Женският свят похапваше и попийваше от почерпката, честитеше, но, кой знай защо - всичко беше някак смутно, не особено радостно.

Уточнихме годежа за другия месец. Да има време за всичко. Вече нямаше защо да се пази тайна и всички знаеха. Колкото и да съм разсеян и заплеснат, след известно време не можех да не забележа, че за годежа почти не се говореше. Тия жени дето само преди десетина дни не пропускаха случай да се задяват с момчето, сега мълчаха, като че ли нищо няма. И още нещо забелязах. Влезе ли момчето и стане приказка за годежа, една по-една си намират спешна работа навън. Промени се отношението и към мен. Преди бях на “кака сладкиша”, на “леля момчето”, на баба еди какво си и какво ли не. Те официално се обръщаха към мен само ако има външни хора. И сега изведнъж, като че избягват да ме гледат в очите. Чадо, викам си аз, нещо си сгазил лука. Нещо си направил не като трябва. Засегнал си ги и мълчат, защото нали си началник, какво друго да правят. Като оня шопски израз “пениш се не пениш, ще те ядем“. Демек ще ме търпят. И търпят. Те търпят, ама аз не изтърпях. Един следобед ги разгоних всичките по задачи и оставих само баба Нона. Тя беше най-възрастната. Оставаха и месеци до пенсия. Много си я обичах. И тя ми отвръщаше със същото. Умна е. Щом се изнизаха всичките и тя понечи да излезе, че и тя имала спешна задача. Но не стана. Спрях я. Изгледа ме учудена. Свали дрехата и си седна на мястото. Дръпнах един стол и седнах срещу нея.

-Казвай!

-Какво да ти кажа?

-Къде сгафих, какво обърках, че тук всичко се промени?

Нона беше навела глава над масата и не ме поглеждаше. Продължих аз:

-Ако съм засегнал някого, ако съм объркал нещо, кажи ми като приятел, та да се извиня. От две седмици тук стана непоносимо. Вече няма смях, няма закачки, аз станах “началникът”. Най-малкото е, че за мен е непоносимо, но нямам право да ви травмирам. Мисля да напусна.

Най-после дигна главата си, изгледа ме продължително и продума.

-Не си виновен в нищо. Друго има. Друго и ти не можеш да го знаеш, защото си отскоро тук, а и за такива неща не се говори. А ние мълчим защото не знаем, да ти го кажем ли или да не ти го кажем. Имаме ли право или нямаме. Затова млъкнахме и се правим на ни лук яли-ни лук мирисали, както обичаш да казваш.

Настъпи мълчание. Припалвах цигара от цигара и вече ги обърках колко са, кога тя се обади.

-Ще се отровиш. Много пушиш.

-От две седмици гълтам отрова. И с цигари и без тях все ми горчи. Станах на таласъм. Не мога да спя. Така свикнах с вас. Кажи ми какво стана?

Тя замълча за дълго, навела пак глава и по някое време съвсем тихо, толкова тихо, че едва го чух промълви.

-Той е болен от епилепсия.

Изпървом не осъзнах казаното. Чак когато фасът опари пръстите ми, осъзнах какво чух.

Изтръпнах. Не разбрах дали на глас го казах или на ум си го помислих

-Момичето знае ли?

-Не знае.

В главата ми нещо започна да бучи. Мислите се премятаха като бесни. Една от друга по-объркани. Сред тоя хаос изплуваше една. Книжката. Само преди месец той взема книжка за шофьор. Кой му е издал медицинско? Той не е ли знаел, че с това заболяване не трябва да кара кола. Мислите отскочиха още по–назад. Преди да дойда тук, там в другия град, където работех се разигра кървава драма. Един от инженерите беше епилептик. Всички го знаеха. Понякога се случваше на ден по два, че и повече припадъци да получава. Страшна картина. Справяха се жените които работеха с него. Той имаше книжка за шофьор. Беше я взел с връзки. Всички знаеха и всички мълчаха. Трагедията се разигра един следобед. Горещо и тежко време. Задух, мараня. Излязъл с колата и тръгнал из града. По някое време се появяват признаци на пристъп и той започва да губи контрол над колата. Дежурни полицаи виждат, че колата се движи на зиг-заг и че шофьорът не зачита знаци и кара с бясна скорост. Тръгват след него. Дават знаци, свирят. Никаква реакция за подчинение. По някакво чудо колата не прегазва хора. Те отскачат от платното ужасени. Но колата се качва и по тротоарите. На поредното кръстовище, това пред сградата в която работим прелита на червено и убива човек. От прозорците на сградите надвисват хора да гледат. От един от тях се понася писък. На улицата изтичва млада жена и прегръща трупа. Баща й. Идвал при нея.

Тя работеше в една стая с инженера.

Щури мисли. Няма по-нахално нещо от тях. Искаш,не искаш, пъкат в главата ти. Не се съобразяват ни с време ни с желание. Инквизитори.

Още по-рано. Година или две. Пак в оня град. Таман бях дошъл там. Нали съм нов, канеха ме ту тук, ту там. После се приобщих към една компания от сродни души и кажи речи ако не всяка вечер, то през вечер сме ту в едни, ту в други. И на лаф, и на почерпка, и на празници и на делници. Само аз бях ергенче. Останалите бяха по-големи и имаха деца на почти една и съща възраст. Тогава бяха на около три- четири годинки. Вече ти казах, че съм голям заплес, ама когато нещо се повтаря прекалено често, да не кажа непрекъснато, не мога да не го забележа. При всяка среща, независимо кога и къде е, една от жените правеше едно и също нещо. Непрекъснато. Другите като че ли не забелязваха това. А аз не проумявах защо тя го прави непрекъснато. Караше децата да застават до стената, да се изправят и ги сравняваше кое колко е високо. Тя имаше две момиченца. Едрички, закръгленки и пухкави като пуканки. Бяха най-едри от другите и аз започнах да си мисля, че тя се е вманиачила, че децата и са най-гледани и най-едри. Има ги и такива. Един ден си бъбрим с един от тайфата и аз му споделям за това. Той ме изгледа продължително, помълча и чак тогава каза.

-Ти не си от тук. Не познаваш хората. Затова не можеш да проумееш това, което прави тя.

Пак замълча. Надигнахме чашите. Отпихме и чак тогава продължи.

-Свекърът й е джудже. С гърбица. И дъщеря му е с гърбица. Тя не е знаела това. Те са се оженили в София като студенти. Нали знаеш, че тя не е българка. Та затова сега мери децата непрекъснато. Да се увери, че растат нормално. Това се предавало през поколение.

От тия нелепи мисли ме откъсна гласът на Нона.

-Сега знаеш всичко. Решавай по съвест.

А, сега да те видя, съвест моя. Къде си? Нещо се скри. А сега кажи ми, приятелко, как довечера ще кажа на кумата? Кажи ми как ще гледам в очите годеницата? Тая миловидна и нежна душица. Ами него? Защо мълчиш? Къде потъна? А ти, куме - си викам - какво ще правиш? А, де! А да те видя! Кажи ми - викам си - куме, с кои очи ще погледнеш момичето? Че ти, куме, друго ако не си запомнил от онова село, отдето се пръкна на тоя свят, то поне това, че от кум по-голям и по-важен човек няма, трябва да си запомнил. И не само от човек, ами и от господ е по-голям. Че то, куме, на господ се опираш и молиш само кога в черквата влезеш, а на кума - и навсякъде, и завинаги. Че нали, куме, там казват, че кум и от баща, и майка е по-голям.

Следващите дни бяха непоносими. На жената нищо не казах. Младите хора разредиха посещенията. Заети били с грижи, покупки и какво ли не. В службата лъхаше хлад. Отсечени, ясни и чисто професионални разговори. Пределно кратки. От няколко дни момчето не беше идвало при нас. Излязъл в отпуск.

Останаха три дни.Вечерта излязох от сградата и тръгнах пеш към дома. Вървях бавно потънал в мисли. Не поглеждах на страни. Преминах улицата и навлязох в градината. Притъмняваше. Лампите бяха светнали и пред мен се приплъзваше сянката ми. С яд се опитвах да я настъпя и да си изкарам яда на нея, а тя проклетата с всяка крачка се удължаваше и изплъзваше. Не усетих кога до нея се плъзна друга сянка. Не бях чул стъпките. Не се обърнах. Разпознах я. Изравнихме се и продължихме мълчаливо след тях. По някое време допря ръката ми и спряхме.

-Няма да има сватба. Казах й.

Приседнахме на една пейка и на рамото ми клюмна една от време на време подскачаща от спазми глава. Нямаше за какво да говорим. Той беше казал всичко, той нямаше проблеми със съвестта. Аз се борех с моята. И сега не знам - тя ли ми изневери или аз на нея. Аз човек ли бях, тя съвест ли беше?

Питам я аз вече, кажи-речи, четиридесет години.

И досега отговор нямам. Но кум никога и на никого не посмях да стана.

Автор: Иван Стефанов

Горният разказ, освен, че е тъжен, ме наведе и до доста размили относно постъпките на героите. момчето, което е трябвало да се ожени е трябвало да каже предварително за болестта си на бъдещата си жена.Епилепсията не е заболяване, което да накара някого да се откаже от любовта си.Повечето от великите хора в историята са били болни от епилепсия.Даже по едно време са и казвали "царската болест".Та -епилепсията не е повод да се разделят.Виж лъжата и премълчаването на истината за болестта - е. Главният герой, този , от чието име се води разказът е прав, че е гласувал "по съвест", но е бил прав да отсъжда. А колкото до колегите и бабичките - тия пък заслужават единствено презрение. Самият факт, че такива хора все още съществуват на света и дискриминират себеподобните си заради някаква болест ме кара да потръпвам от отвращение !

СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ

Самотните вятърни мелници

Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.
Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде — веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.
Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.
- Всички ли велики хора са пазили юфка? - запитах аз
недоверчиво.
- Най-великите от тях - каза майка ми - са пазили.
- И тримата мускетари? - не вярвах аз.
- Особено пък те! - съвсем сериозно каза майка ми.
И отиде на пазар.
Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.
Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него
и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.
- Атанасе! - викнах му аз. - Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?
- Краде кларнети! - отвърна Атанас. - Крал Крал и кралица Клара крадат кларнети!
На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем. Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.
- Къде отиваш, Атанасе? - попитах го аз. - При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност! ...
Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.
Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.
- По дяволите юфката! - извиках и се метнах на коня.
Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.
- Дръжте се още малко, мадам! - виках аз. - Сега пристигам!
Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха на¬среща ми.
- Господа! - извиках аз. - Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време - ето ви моята ръкавица! Защищавайте се!...
Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.
Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.
- Един по един, господа! - виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица.
- На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума! .. .
Красавиците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.
- Мадам, вие сте свободна!!! - извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.
- Мадам, вие сте свободна!!! - извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.
Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене. ..
- Момент, мадам! - казах виновно и скочих от коня. - Момент, че юфката отиде! ...
Кралицата гледаше с неразбиращи очи. Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:
- Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.
- Мадам, вие сте свободна!!! ...- каза Атанас радостно. - Давам ви честната си дума!
Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обича¬ше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.
Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше - не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже — с млади, блеснали очи. Ние разбирахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.
Кралицата е свободна, Атанасе — казах аз, — но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.
- Кралицата е свободна! - повтори Атанас.
- Добър ден, Атанасе! - каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. — За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?
- Кралицата е свободна! - засмя се Атанас. - Давам ви честната си дума!
- Аха! - каза разбиращо майка ми. - Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юф¬ката.
- Аз...
- И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.
- Аз съвсем за малко...
Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.
Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.
- А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? — запита майка ми.
- Щом замъкът е близо...
Атанас използува паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път на¬казанието.
Знаех, че майка ми не ми се сърди. Но, както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, про¬сто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.
Аз се мъчех да правя като баща ми, но, изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.
- Хубаво е да препускаш! - каза тя. - Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.
- Нашето не се губи! — казах й аз. - Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!
Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.
- Мадам! - казах аз, за да я развеселя. - Вече ще внима¬вам! Давам ви честната си дума!
Майка ми се разсмя и влезе в къщи.
А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вя¬търните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, То¬ни и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот".
Броните ни блестяха на слънцето, росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.
Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а не¬правдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат...
Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия...
Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета - те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики — те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.
И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:
“Напред! Мадам вие сте свободна!!!”
Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.

Коментар: http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

У всеки от нас трябва да остава по малко от "Атанас Лудия" - нека си има местенце тази "лудост"/детска фантазия/ из "разхвърляната с мъдрости стая " на порасналия вече човек! Бих коментирала , но .......не и тук!

Пътувал съм два пъти с този експрес. Той е директен. Тръгва от Москва и спира в Санкт Петербург. Вагоните са кушет с общ "проводник". Проводник е стюард на руски. Той се грижи за хигиената, реда, раздава чай и сухари. Буташ му бутилка и същия си затваря очите за свръх багаж.

Аз израснах на 200м от жп линия Истанбул - Бон. В 7 клас залепяхме върху линията 5ст. Не всеки път я намирахме. Получаваше се пендар или подобие на сечена монета от времето на хан Крум. После преминахме на крепежни пирони и в резултат мини кинжали. Редене на камъни също премина изпитание. Ефектът беше поразителен. Мотрисата подскачаше, а камъните се пръскаха с оглушителен трясък.

Моят квартал се делеше на две от жп линията и преминаване на влак означаваше спускане на бариера от кантонер. Това бе бащата на Пепа Копейката. Кантонът бе обособен от две стаи и в служебната имаше телефон с динамо. Динамото се задвижваше от манивела и съобщаваше в жп гарата. Един ден дъртият Копейката се напи и ние докопахме телефона. Логично се свързахме с диспечера и съобщихме, че кантона не работи. По-късно този телефон стана мое достояние. Извадих динамото и запоих проводници. В края им се появяваше 110V. Накрайниците забивахме в пържоли и това бе методиката за обучение на кучето на братовчед ми. То не трябваше да взима храна от чужд човек, иначе получаваше 110V наказание, ако захапе пържолата.

От копейката научихме, че има сигнални бомбички. Те трябва да бъдат наредени през 150м и три на брой. Така машиниста бива известен за авария на линия и задължен да спре. Появата на пиратки по това време ни вкара в нов адвентчър. Логично имаше инициатор и предводител на плана. Налепихме пиратки и зачакахме, залегнали в циганските гробища. Оказа се международен влак, който след третия пукот наистина спря. Пътниците наизлязоха от влака, а след половин час се появиха милиционерски жигули. Нямах понятие какво е адреналин, но достойно го изживявах. От Пепа Копейката подразбрахме, че се води тайно следене на квартала. Появата на агенти от Детска педагогическа стая ни сви малко.

Поредната пролетна ваканция решихме да подновим сеира и залепихме метално топче от лагер с диаметър 30мм. Отново залегнахме в гробищата. За беда Диди се возеше в перето с гумена лодка и ловеше червеноперки. Бобчето бе поставено на релса върху мост над канала. Беше привечер и ред се падна на бърз влак за София. Електрическата мотриса настъпа бобчето и то изтрещя като куршум. В тъмното се виждаше огнено кълбо, което просъска покрай главата на Диди и се заби в канала. Мотрисата буквално подскочи и след около 1км композицията спря. От видяното бяхме като гръмнати и онемели. Групата се разпадна в следващите дни. Влаковете бяха отменени и се наложи ремонт и замяна на релсата с нова.

Никой нищо не разбра и това сложи край на нашата валдалщина.

След година Радо Читака една вечер се появи в центъра на Якоруда с кръст измъкнат от гробищата. Той се покачи на будката на спирката, вдигна гордо кръста и изрече съдбовните думи:

- Който се е клел, да излиза!

Същата вечер Венци македонеца правеше войнишко изпращане и за миг партийците се пренесоха на метри от софрата на войника пред митинга на Радо. Поехме нов курс и амплоа на опълченци. Застанахме около жп линия въоръжени с камъни и зачакахме. Късметът отнесе пътнически влак от Септември до Пловдив. Светещите купета бяха цел и единствено се чуваше лом на стъкла и искри от рикушети по вагоните. Якоруда носеше слава на Бермудски триъгълник от потрошители. На жп гарата в Пазарджик, влакът бил спрян и пътниците по-късно прехвърлени, защото много вагони били в отчаяно състояние.

Месеци по-късно се разрази надпредвара в въоръжаването. Алхимиците в нас търсеха формулата на адската смес. Смесваше се всичко с надежда да догони ефекта на Хирошима и Нагазаки. Връх в технологите отвоюва Радо Читака. Той взе дръжката от мотиката на баба му и към нея прикрепи бомба с размери на ботуш. Полигон на изпитанията бе центъра на Якоруда и същата метална будка на спирката. Просто ламарините подсилваха тътена и фокусираха пламъка. Спирката бе облепена с разни плакати на комунистически величия, но след поредната атака, тя приличаше на Бейрут по онова време. Линиите към цивилизацията се облужваха от автобуси шкода, които влачеха ремаркета подобно на каравана. Една нощ гнева на възмездието отнесе подобно ремарке. Радо превантивно запали бойна димка и центърът на Якоруда се обви в гъст и лютив дим. Последният нощен автобус пое към Пазарджик и ни даде гръб чрез ремаркето си. Това бе сигнал за атака и всеки замята по ремаркето своето производство. Рейсът отпраши в облаци дим и канонадаа, а ремаркето се обагри в нови цветове от бомбомятането.

В тези години всеки петък бе посветен на Великата Отечествена и ние черпихме идеи от съветските филми. В тези времена едно бе сигурно - Газа пасти да яде.

Настъпи нова ера за нас. Ерата на барута и тъпкача. Печелише този, който добие най-мощно пушкало. Една вечер си дадохме среща в двора на училището и всеки дойде въоръжен с своя автомат. Първа цел стана кабинета по химия. На стените висяха портети на Ленин, Димитров и Менделеев. Те бяха нашите мишени, а ние времева проекция на опълченците от Априлското въстание. Диди не играеше по правилата и дойде с ловната пушка на дядо му, а Иван Джандара с пистолета на баща му. Кабинетът по химия бе превзет на бърза ръка след няколко залпа от упор. Портретът на Ленин се превърна на дреп и не опази мазилката зад себе си. Решили, че няма какво повече да убиваме в убития кабинет ние пренесохме своя гняв върху вратите на учителския кенеф. Кенефите по това време бяха на двора и единствено учителският бе с врата. Вратата стана на трески. Джандара не издържа и извади пистолета. Изпразни целия пълнител, но разрушаващия ефект не бе вдъхновяващ и не след малко Радо се появи с секретна разработка. Това бе подобие на картечницата на Леонардо да Винчи. Радо разполагаше с придворни, които имаха честа да му презареждат оръжията. Това бе 12 цеви, наредени в кафез и се възпламеняваха от кибрит една след друга, чрез кръгообразно движение. В момент на изстрелите мускетът риташе здраво и Радо едвам го удържаше. Учителският кенеф заприлича на атакувана африканска колиба от ловци на роби. За жалост директорът на училището живееше наблизо и разпивал с баща ми по ракийка. Пукотевицата от внезапното избухнало априлско въстание го накарало да се поизантересува кои са комитите и какво става. Това сложи окончателен край на нашите подвизи. Директорът бе бивш боксьор, дошъл от макаренковско училище. Баща ми му бе дал зелена светлина и в следващите месеци аз на порции изпитвах силата на тока, а училището изживя своя ренесанс.

Коментар(към автора): ---> --->

Моля за извинение, че едва днес се срещнах с тази творба. Мислех, че талантливите разказвачи са изчезнали, но този разказ показва, че още съществуват!

Не те познавам, Profroit, но е чудесно, че си "някъде тук". Жив-здрав БЪДИ!

Редактирано 23 юни 201016 г. от Русенец (преглед на промените)

фотография:subtle-bg.com

--------------------------------------------------------------------------------

ерди Пуснато на: Сря Яну 18, 2006 11:20 am Заглавие:

--------------------------------------------------------------------------------

....ше ме прощавате, ама ситуацията налага да се абстрахираме за момент от Hi-Fi разработките и задълбочените проучвания на тъй крехките ни ангелски души...настана време отново да грабна перото. Да плюна със заучен жест върху писеца и да драсна няколко реда...

...bousi,както и всички желаещи могат да използуват споделената от мен информация за свои нужди, с възпитателна и образователна цел...мисля, че тук е мястото да вметна, че всяко отклонение от посочените цели би довело до преки или косвени негативни последствия за манипулатора. Антикомерсиализацията на продукта е в основата на бъдещото ни развитие, като личности. За това всеки по свое усмотрение може да прилага ответни действия (до колко ще са брутални зависи от субективната гледна точка на индивида и преценката му за конкретната ситуация, базираща се на отминалия му житейски опит и стремежа за реализация на дотогавашните му мечти или планове) срещу злонамерения плагият.

“This is the end…”

…хъм…

…може би Ви се струва малко странно, че започвам тази творба откъм края, но за сега намирам редица основателни причини да бъде така, а не иначе. Особено, след като се предполага, че Аз съм Създателят и. Може би, когато си взема вестник поглеждам първо последната страница, не с надеждата да открия поразвеселената си физиономия. Съвсем не! Искам да видя, до каква степен, редакторите на някое култово регионално (защо не и национално – то нали “бастрата” е една и съща, разликата в определенията идва от количеството) вестниче са успяли да орежат поредния набързо преписан от някой заплатаджия, титуловащ себе си и държащ да Го наричат (е, все пак “сме в 21 век” и затова гореспоменатата персона настоява, като разбира се спазва общоприетите норми на поведение за благоприличие) ЖУРНАЛИСТ, виц.

Виц. Анегдот, ако щете. За мен това е поредната човешка драма. История разказвана многократно. Историята на един живот.

Ако се притеснявате, че съм прекалено лаконичен, може и да се окажете прави. А пък може и да е писателски трик, целящ да ви държи будни в часовете, когато една нормално развита и разсъждаваща персона, сънува поредният си сън. На тези, които долоизказаното не е по вкуса, могат с чиста съвест да използват страниците, като къс тоалетна хартия. Надявам се материала да им е по вкуса. Това беше само пример. Хартията, разглеждана като материал, въплатен с идеи, както всеки или почти всеки продукт на вида, самоопределил се (накои индивиди си измиват ръцете с Бог) като “човек”. Почти всеки “образован съвременен човек” е запознат с продуктите на источните изкуства. В бита сме свикнали да го виждаме навсякъде около нас. За корабокрущенеца от островчето с познатата ни палмичка е къс надежда (да не забравяме бутилката с коркова тапа и поне един молив).

Материал евтин и лесен за производство, то той изиграва, и играе ролята си в определянето на хода на човешките съдби. Подвластен на техническите открития и аз се сдобих с персонален компютър. От това ми действие най-облагодетелствани се оказаха пръстите на ръцете. Вярно е, че се губи самобитността от настойчивото и добре познато на значителен брой административни служители от близкото минало тракане. Но и там песента на машините бе заменена от НЕцъкащите клавиатури на PC-тата. Спомняте ли си грандиозните класически спектакли на оркестъра от пишещи машини. Ех времена.

Може да започвам с финални думи, заради опасението, че и тази творба ще отиде на бунището. Вероятно е да не бъде така уползотворена, а да изчезне, както хиляди пъти, в миговете на разсънване и да витае в главата ми откъслечно, оформяйки се като поредния принцип, който да отстоявам. Да отстоявам пред себе си.

Защо да не я цензурират. Случва се очебийно често, когато “бунтът” на творческия дух, не съвпада с конкретни лица (или други анатомични органи – защо ли се сетихте за същото. После ще разискваме темата за нарицателните и цензурата. Както и много други теми. Надявам се!), в конкретно време. На Творците – от създателя на бурмийката, картината, песента, стиха, хляба, та до ровещия в пясъчника малчуган е ясно, че Те се опитват да му откраднат най-съкровенното – душата.

- Ееееееее-е-е-е-е, ма как може! Ми то т’ва заприлича на поредната световна конспирация. Че то хорицата се опитват да въдворят ред и то по съвсем уважителни причини. Чрез каталогизирането се предоставя възможност за идните поколения да пестят време (а то е пари), в стремежа си бързо да намерят “подходящо място под слънцето”.

Само че методиката винаги е била поставяна под въпрос. Съмнението е основен враг за познатия ни жител на земята. Живеем в една илюзия, която сами сме сътворили и продължаваме да крачим в калта, като патета.

А може да свързвам това с текста на песен. С филм за откровението. На началото с края.

Това е края, мой единствен приятелю. Края на мълчанието. Един мълчалив протест. Протест срещу клеветата и доноса. Срещу опорочаването на все още творящото се. Срещу опита да те откъснат от природата и нейните призиви. Срещу алогичните действия, които е принуден да върши всеки един от нас, без дори да му бъдат прдоставени подобаващи доводи. А и защо ли. Предполага се, че мнозинството (така твърдят упълномощените да извършват социологически проучвания) свежда покорна глава и гушейки се в стадото се стрми да остане незабелязано до мига на следващото търсене на жертвен агнец. И между другото, гледа да избута събратята си внушавайки си, че тревата, която консумира е по-качествената. Самозалъгва се с евтини афоризми, зачислява се към някоя група (за съжаление на основна част от населението на тази планета в определен период от творческото им развитие, възниква конфликт с родителското или попечителското тяло, относно принадлежността им) и се старае да блесне, като най-чевръсто обругава останалите познати нему общности и оспорва правото им на съществувание.

Ако моето творение породи подобни разколничета, то искрено съжалявам за читателя. Според моите теории всички ние 6 666 666 666 или само 6 можем да живеем осъществявайки сoциални контакти и развивайки се като една обща единица. Утопия, която НЕБИВА да бъде налагна. Всичко е въпрос на вътрешно виждане. Не отричам, значението на факта за битието, което моделира съзнанието, но да си припомним, че именно съзнанието в по-късен етап може да модифицира обстановката. Не е нужно да чакаме смъртта, за да прозрем. А някои, се опитват да получат отсрочка. Горката им съвест.

...to be continued...аре уа, дечинья требе да 'рана...

ПРЕЗ ЧУМАВОТО - Йордан Йовков "Божием попущением тое лeто удари една чума напрасно, и запали вся земя, в касабитe, и селата. Не оста чисто ни едно село, грeх ради наших!" Стар летопис Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват. Тая страшна вест изплаши всички и, както ставаше и при друга напаст - когато се зададяха кърджалии или се повдигаше сефер и война, - мъжете се насъбраха на Черковното кафене, а жените по протките и се заловиха да тълкуват новината. И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи, неумолим и страшен. На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите. Спотаиха се всички и само чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща. А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, отровен от тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прах. Същият тоя прах покриваше къщи, дървета и улици, тъй че всичко беше потъмняло и сиво, каквато беше и изсъхналата земя. Месеци наред не беше капнало капка дъжд. Горите насреща в планината горяха. Денем там се виждаше само дим, но вечер върху тъмните плещи на Балкана пламваше огнената линия на пожарите, сключена в огромен кръг, който все повече растеше. Всички тия неща, твърде обикновени във всяко друго време, сега добиваха смисъла на знамения. Страх подкосяваше силите, помътваше разума. Страшната болест дебнеше отвсякъде и всеки гледаше да си помогне сам, както знаеше и както беше чувал. Чесънът стана скъпо и рядко лекарство. Не забравиха и силата на магиите: пред много протки увиснаха чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба. Из гиризите протекоха разноцветни води, в които се виждаха остатъци от варени билки. Някой се досети и запали в двора си огън от говежди тор. Скоро такива огньове пламнаха във всяка къща. Гъст миризлив дим изпълни селото, смеси се с дима от пожарите на Балкана и замъгли цялата околност. Не подухваше и най-слабият вятър. Тишината стана още по-дълбока и по-страшна. Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде. Хората позабравиха предпазванията си, взеха да си приказват най-напред през плетищата, после по комшулуците и най-сетне излязоха и по улиците. Но никое зло не иде само. През тия няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се привършваше и друга не по-малка опасност показваше вече страшното си лице - гладът. Жените се вайкаха и плачеха пред мъжете, мъжете се срещаха край плетищата, разменяха по някоя дума и гледаха в земята. Утре селото щеше да пламне от страшната болест, какво ще правят? Да бягат в Балкана ? Но всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се мисли за най-главното - за хляба. Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драгана започна да се шепне по-често. Той беше човекът, който можеше да спаси селото. Първо това си го казаха помежду най-близките съседи, после премина от махала на махала и не след много време четирма старци, избрани от цялото село, отиваха вече към къщата на хаджи Драгана. Отиваха да му кажат, че съдбата на селото е в неговите ръце. Из пътя старците позабравиха за чумата и мислеха как ще влязат в къщата на хаджи Драгана. Сприхав и начасничев човек беше хаджият, понякога ще те посрещне тъй, че не знае къде да те тури, а понякога ще те нахока и ще те изпъди. И когато старците стигнаха пред тежките, обковани с желязо порти на хаджи Драгановата къща и дядо Нейко, муфтарят, почука на мандалото, всички други сложиха ръце на патериците си и потопиха очи в земята. За голямо учудване, тоя път, щом казаха на хаджи Драгана кои са и защо идат, той на часа каза да ги пуснат. И дворът на хаджи Драгана се стори на старците не такъв, какъвто го знаеха. Аргатинът, който вървеше пред тях, като че стъпяше на пръсти, очите му гледаха плахо. Никой от многобройната челяд на хаджият не се виждаше из двора, големите анадолски кучета не се и помръднаха на синджирите си. Но през оградата на градината заничаха вейки с жълти едри дюли и старците си помислиха, че ако те изглеждат тъй хубави, то е затуй, защото утре не ще има ръце, които да ги откъснат. Когато стигнаха под асмата и повдигнаха очи, там нямаше толкова листи, колкото грозде. И тия черни, набити гроздове им се сториха също тъй прокоба на напаст. Намериха хаджият горе в стаята, седнал по турски на минсофата, с чибук в ръка, а други пет-шест празни чибука бяха наредени на стената зад него. Отпреде му на червения килим беше сложен филджан с кафе, в слънчевия сноп, който влизаше през прозореца, плуваше на тънки ивици тютюнев дим. Изути по лапчуни, старците безшумно минаха и насядаха по възглавниците. Скъп беше на приказки хаджи Драган и направо ги попита какво ги носи при него. Мъдро, отмерено и бавно, дядо Нейко започна да говори най-напред за чумата, за страха на селото, после за немотията и тъкмо щеше да започне да приказва за глада, влезе Тиха, дъщерята на хаджи Драгана. Тя донесе кафе за всички. Отдъхнаха си старците, като видяха поне една весела душа в селото. Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, пак тъй дяволито си светеха, косите й бяха гладко прибрани на път, страните й пресни като праскова. Тя не се стърпя да не се закачи и сега и като подаваше кафето на старците, успя да им пришепне, без да я чуе баща й, че й е чудно как чумата не е взела още такива стари хора като тях. - Да пази бог, чедо - каза дядо Нейко, - то като дойде, не гледа старо, младо.. . - Не - засмя се пак Тиха, - стари кожи й трябвали сега, старите щяла да мори. Докато хаджият разбере за какво приказват, Тиха излезе. Поизкашля се дядо Нейко, едно, да скрие шегата на момичето, друго, за да се приготви, и пак почна думата си. Отново приказва за чумата, после за глада, после пак за чумата. Най-после той свърши и рече: - Селото на тебе гледа, хаджи. Ти баща, ти майка. . . В тая решителна минута старците наведоха очи и чакаха да чуят какво щеше да каже хаджи Драган. Изведнъж весел, гърлест смях екна в стаята: смееше се хаджи Драган. Старците учудено го гледаха. Едър човек беше хаджият и както беше се дръпнал назад и се смееше, цялото му тяло се тресеше, а лицето му беше се наляло с кръв. - Та затуй ли сте дошли при мене? - гръмна дебелият му глас. - Ами че аз. . . Ха-ха-ха! Аз сватба ще захващам днес, а вий за умиране приказвате. - Какво думаш, хаджи - рече дядо Нейко, - може ли? - Защо да не може? Женя Тиха, ви казах. Останало ми е едно момиче, ще оженя и него. - Бива ли, хаджи? Хората мрат. . . - Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх. Така е - уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре. Не ми е изпила кукувица ума мене; ако имаше чума, залавях ли сватба! Старците трепнаха. Надеждата, която всеки таеше в себе си, се пробуди и те й повярваха. - Право казва хаджият - казаха си те. - Не ще да е чума, страх ще е. . . Не отстъпваше само дядо Нейко: - А глада? Брашно няма вече у никого. Хаджи Драган махна с чибука си. - Хамбарите ми са пълни. Има за цяло село. Ще дам на всички. Не ще им го дам току-тъй, ще ми го платят, когато имат, но ще им дам. А сватбата ще си направим. Когато по-късно Тиха влезе и за трети или четвърти път внесе пълно бакърче с вино, от старото, червено вино на хаджият, тя завари старците, че приказват всички в един глас, весели и пийнали. И тя шеташе между тях, усмихваше се и по-смело им подхвърляше шегите си. - Вий приживе помана ли си правите - казваше им тя. А старците клатеха глава, смееха се и в сладкото опиянение на виното, което сякаш ги люлееше на люлки и ги караше да забравят възрастта си, тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава! * А след обяд стана тъй, както беше казал хаджи Драган: сватбата започна. Сред мъртвилото, което досега цареше в селото, и сред гъстия дим на огньовете изведнъж се зачуха гайди, загърмяха тъпани. По протките и по мегданите се насъбраха жени. Какво е туй? Луди хора ли има в селото? А когато разбраха, че хаджи Драган жени дъщеря си Тиха, същото казаха и за него: "Луд ли е? В такова време!" Но колкото и да осъждаха хаджи Драгана, ударите на тъпаните ги ободряваха, развеселяваха се, без да щат, радваха се и най-после свършиха с туй, че сами признаха, че хаджи Драган постъпва много добре. Хаджи Драган знае какво прави. Остана само една загадка: защо хаджи Драган женеше Тиха за същия тоя момък, чиито сватовници беше върнал преди месец? Тогава бяха помислили, че Тиха иска да чака Величка Дочкин, с когото се бяха искали и който от три години беше на печала. Какво беше станало сега - Тиха ли се беше отказала от Величка, или хаджи Драган беше се раздумал? Ето за кое се приказваше по протките и по мегданите. А в това време дядо Нейко слизаше от единия край на селото към другия. Защо хаджи Драган даваше дъщеря си на Люцкановия син, добър и имотен момък, а не чакал да се върне синът на Дочка вдовицата, гол като хурка - това не го занимаваше. Хаджи Драган знаеше какво прави. Важното за дяда Нейка беше, че хамбарите на хаджи Драгана се отварят за селото и каквото и да става, глад няма да има. Това той разправяше на жените, покрай които минаваше, и завършваше: - Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба? И той казваше това не само да ободрява другите, а сам вярваше в него. И весел, важен като всеки муфтар и малко с помътена глава от старото вино на хаджи Драгана, дядо Нейко продължаваше пътя си. Той гледаше да стигне до долния край на селото, защото там беше си нарочил най-главната работа. Знаеше, че докато мало и голямо се чудеше где да се дене от страх, тук, в долната махала, дрипави нехранимайковци се събираха по механите и казваха: "Нас чума не ни хваща. Чумата е за чорбаджиите. Ние ще ги мъкнем на гробищата." Сега дядо Нейко ги свари в механата, че държат чашите си, слушат тъпаните и се гледат като замаяни. "Какво е?" - питат се. "Какво е - отговаря дядо Нейко, - сватба." И си излиза, като ги оставя да се гледат един други в очите и да се чудят. Когато дядо Нейко се върна у хаджи Драганови, на двора под асмата, под черните гроздове, играеше голямо хоро. Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани. Нямаше врагове вече хаджи Драган, в двора му беше се събрало цяло село. Който беше на хорото, играеше, който не - отиваше при хамбарите и подлагаше чувалчето си: Вълко, кехаята на хаджи Драгана, сипеше жито като злато и бележеше с ножа си по рабошите. Дядо Нейко беше доволен. Така вървя тая небивала сватба цяла неделя. Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се един други, играеха до премаляване. Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино, за да приспят грижите си, смееха се, за да прикрият страха си. И гледаха се плахо един други и всеки мислеше, че някой знае нещо лошо и не го казва. А вечер пожарите светеха на Балкана. Щом се приберяха у дома си, същите тия хора, които бяха се веселили на сватбата, сега заключваха вратите си и плахо се ослушваха. Залъците се спираха на гърлото им. Когато заспиваха, душеше ги тежка мора. И при слабия блясък на кандилата лицата им изглеждаха бледи и измъчени като на мъртъвци. Дворът на хаджи Драгана беше пълен с хора. Чакаха да изведат булката. Но тъкмо в това време се случи нещо, което внесе голям смут сред сватбарите: откъм север, над кориите, се показаха орли. Гледаха ги всички. Много орли. Опънали широки криле и сякаш не хвърчат, а се плъзгат, като че ги носи вятър. Къде можеха да отидат тия орли, ако не там, гдето има мърша, гдето има леш. Отиваха право към долните села, а там беше чумата, там мряха хора. Никой не каза това, но всеки си го помисли. - Какво сте се зазяпали? - екна силният глас на хаджи Драгана. - Я свирете! - викна той на слисаните гайдарджии. - Чорбаджийско хоро искам. Тежко. Хайде, захващайте. И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите. И хорото се залюля от единия край на двора до другия. Сам хаджи Драган го водеше, на две глави по-висок от другите. Лудешко веселие обзе пак всички. Но останаха някои настрана, които си шепнеха нещо. - Виж какви са червени очите на хаджият! - казваше един. - Тряба да си е попийнал. - Не, плакал е! А вътре в къщи, в стаята, където обличаха Тиха като булка, никой не беше останал освен нея. Дружките й бяха излезли да гледат орлите. Когато се върна първата от тях, Рада, която беше и най-вярната дружка на Тиха, видя, че Тиха беше си закрила лицето с ръце. - Ти си плакала! - рече й тя. - Кой, аз ли? Мислиш ли, че аз мога да плача? И Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи. - Ах, Тихо, ах, сестро, само да видиш колко орли! Ах, не е на добро! - Я се остави! - Тихо, сестричко, не се сърди. И що ти трябаше в таквоз време, да беше почакала. Можеше и Величко да се върне. - Величко ли? Защо ми е Величко, аз си имам мъж. Кой знай къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат! За миг очите й потъмняха, но веднага пак се напълниха със светлина и тя се засмя. Влязоха и другите й дружки. Върху черните коси на Тиха сложиха червено було и пръстите на момичетата бързо започнаха да го диплят, да го редят. Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха не само домашните, но всички, плакаха дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си. Трябваше хаджи Драган пак да се намеси и сватбата тръгна към черквата. Нищо не се случи из пътя, освен конника, когото видяха да влиза от другия край на селото. Тоя човек препускаше с всичките сили на коня си, кой можеше да бъде той, какво носеше? Черквата се изпълни с народ. Запалиха свещите на полюлея и под него се изправиха булката и младоженецът. Започна се венчаването. Отведнъж откъм вратата се зачу шум. "Не сте ли го видели?" - викаше женски глас и в настъпилата тишина познаха гласа на Дочка вдовицата. - Ей сега си дойде - говореше тя на най-близките до нея. - Скочи от коня си и щом му казах, право към черквата. . . Тук тряба да е дошел. - Дошел? Кой дошел? - плахо попита някой. - Аааа! Дошла, чумата дошла! - писна женски глас навътре. И както беше гъсто насъбрано, множеството се поклати, готово да бяга. - Стойте бе, хора! - завикаха някои мъже. - Нищо няма, нищо! Поуспокоиха се и се повърнаха. Но отпред, пред олтара на черквата, остана празно. И ето, на това място се появи мъж, млад, но почернял, прашен. Очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна. - Чумав! - извика някой. - Бягайте! Всички се урнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда. - Ах, боже, какво да правя - викаше тя, - син ми е, а е чумав! Ах, боже! Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя. Тогава Тиха тръгна към чумавия - Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.