За Любовта откъс от „Пророкът” – Халил Джубран И РЕЧЕ МУ АЛ-МИТРА : - Кажи ни за Любовта . А той повдигна глава , огледа множеството и велика тишина настана.Тогава със силен глас им заговори : - Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови. И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява. И когато тя ви проговори , повярвайте и , макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва. Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба. Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата. Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си. На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас. Отвява ви от сламки и от плява. Премила ви до бяла същина . Омесва ви до податлива мекост. И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество. Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота. Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада , тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовта в свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа. Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта. Любовта няма друго желание , освен да се изпълни. Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези : да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта; да познаете болката на твърде много нежност; да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта; и да кървите драговолно , с радост ; да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов; да почивате по пладне в размишления за любовната нега; вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ; и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.

СЯНКА НАД ИНСМУТ II Малко преди десет сутринта стоях с куфарчето си пред аптеката на стария Пазарен площад и чаках автобуса за Инсмут. Когато наближи времето за пристигането му, забелязах как минувачите и безделниците масово се оттеглят към други места в горния край на улицата или към закусвалнята "Идеален обяд", оттатък площада. Явно касиерът не преувеличаваше неприязънта на тукашните хора към Инсмут и неговите граждани. След минута един малък и невероятно раздрънкан автобус, боядисан в мръсно сиво, изгромоля по Стейт стрийт, направи завой и спря до тротоара край мен. Незабавно почувствах, че е онзи, който чакам; догадката ми се потвърждаваше и от нечетливия надпис зад предното стъкло: Аркхам - Инсмут -Нюб'порт. Имаше само трима пътници - смугли небръснати мъже с навъсени лица и някак младежка стойка. Щом автобусът спря, те тромаво се изтътрузиха навън и мълчаливо, почти крадешком се упътиха нагоре по Стейт стрийт. Шофьорът също слезе и аз го проследих с поглед, докато влизаше в магазина за някаква покупка. Реших, че това трябва да е споменатият от касиера Джо Сарджънт; още преди да забележа някаква подробност, усетих да ме залива вълна на спонтанна погнуса, която не можех нито да удържа, нито да си обясня. Внезапно ми се стори напълно естествено нежеланието на местните жители да се возят в автобус, каран от подобен човек, или да посещават без крайна необходимост свърталището на такива като него. Когато шофьорът излезе от магазина, успях да го огледам по-внимателно и се помъчих да установя причината за неприятното впечатление. Беше мършав и прегърбен, висок почти метър и осемдесет, облечен в раздърпан син костюм, а на главата му се мъдреше смачкано каскетче за голф. Трябва да имаше около тридесет и пет години, но заради странните дълбоки бръчки отстрани на шията изглеждаше по-стар, въпреки младежкия вид на тъпото му безизразно лице. Главата беше сякаш сплескана и издължена, с изпъкнали воднистосини очи, които сякаш никога не мигаха, плосък нос, учудващо недоразвити уши и скосено чело и брадичка. Издадените дебели устни и порестите синкави бузи изглеждаха почти напълно лишени от растителност с изключение на редки снопчета ПОДБИТИ жълтеникави косми; на места кожата ми се стори ненормално грапава, като да се лющеше от някакво паразитно заболяване. Пръстите бяха поразяващо къси спрямо телосложението, сякаш се стремяха да се сраснат плътно в една огромна лапа. По мощните ръце изпъкваха дебели вени, а кожата им имаше твърде необичаен сивосин оттенък. Докато крачеше към автобуса, забелязах как нелепо тътри грамадните си ходила. Колкото повече ги гледах, толкова повече се чудех откъде си намира обуща. От този тип се излъчваше нещо мазно и лепкаво, което допълнително засилваше неприятното впечатление. Той явно работеше или живееше край складовете за риба и наоколо се носеше характерната миризма. Не можех дори смътно да определя колко и каква чужда кръв тече в жилите му. Странните черти явно не бяха азиатски, полинезийски, средиземноморски или негроидни, ала напълно разбирах защо хората ги смятат за чуждоземски. Лично аз бих допуснал по-скоро биологично израждане, отколкото расови примеси. С неприятна изненада разбрах, че в автобуса няма да има други пътници. Кой знае защо не ми се нравеше идеята да пътувам насаме с този шофьор. Но тъй като времето за потегляне наближи, аз потиснах страховете, качих се подир Джо Сарджънт, подадох му един долар и промърморих с половин уста: "Инсмут". За момент той ме огледа любопитно и без да каже нещо, върна рестото от четиридесет цента. Седнах далече зад него, но от същата страна на автобуса, защото по време на пътуването исках да разгледам брега. Най-сетне вехтата машина се разтресе и с гръмко тракане и пушляк пое покрай старите тухлени сгради на Стейт стрийт. Като наблюдавах хората по тротоара, стори ми се, че забелязвам у тях странния стремеж да не поглеждат автобуса - или поне да се правят, че не го виждат. После завихме наляво по Хай стрийт, където паважът беше по-гладък, префучахме край достолепни стари резиденции от ранния републикански период и още по-древни колониални селски къщи, прекосихме река Паркър в долните квартали и накрая навлязохме сред голи и монотонни крайбрежни равнини. Денят беше топъл и слънчев, но пейзажът ставаше все по-пустинен - навсякъде само пясък, обрасъл с острица и съсухрени шубраци. През прозорчето виждах морската синева и жълтеникавата черта на Плъм Айлънд, а малко по-късно доближихме плажа, след като тесният път се отклони от шосето за Раули и Ипсуич. Наоколо не се мяркаха къщи и по състоянието на пътната настилка прецених, че движението насам не е особено оживено. Ниските прогнили телефонни стълбове крепяха само две жици. От време на време прекосявахме груби дървени мостове над приливни заливчета, които се врязваха дълбоко в сушата и подсилваха уединението на областта. Понякога зървах над пясъка да стърчат сухи дънери и порутени стени, потвърждаващи прочетеното в една книга предание, че някога тук се простирала плодородна и гъсто заселена селска местност. Според автора промените започнали едновременно с инсмутската епидемия през 1846 година и простите хорица смятали, че са свързани с някакви потайни сили на злото. Всъщност причината се криела в неразумното изсичане на крайбрежните гори, което лишило почвата от защита и отворило път на прииждащите пясъци. Накрая Плъм Айлънд изчезна и отляво се разкриха просторите на Атлантика. Тесният път се заизкачва стръмно нагоре и аз усетих необичайно безпокойство, гледайки към самотния хребет, където изронените коловози се сливаха с небето. Автобусът сякаш се канеше да продължи изкачването, завинаги да напусне земното убежище и да се слее с незнайните мистерии на въздушното пространство и загадъчната небесна вис. Зловещи аромати се примесваха към морския дъх, а тясната глава и скованите прегърбени рамене на безмълвния шофьор ми ставаха все по-противни. Когато се вгледах внимателно, забелязах, че тилът му е почти също тъй лишен от растителност, както и лицето - по сивата грапава кожа се мяркаха само няколко редки жълтеникави кичура. Сетне достигнахме хребета и зърнах отвъд него разстланата долина, където Манъксет се влива в морето малко по-северно от дългата скална верига, която извисява гордия си връх Кингспорт Хед и продължава към нос Ан. Отвъд далечния мъглив хоризонт едва се различаваше мътният профил на върха, увенчан със старата и странна къща, за която се носят толкова много легенди; но за момента цялото ми внимание бе приковано към по-близката панорама в низините. Разбрах, че съм се озовал лице в лице с овеяния от слухове мрачен Инсмут. Градът беше застроен нашироко и нагъсто, ала веднага биеше на очи злокобната липса на признаци за живот. Сред гъсталака от комини едва-едва се издигаха оскъдни струйки дим, а на фона на морския хоризонт мрачно стърчаха три високи небоядисани камбанарии. Едната от тях беше почнала да се рони откъм върха; на мястото на часовниците в нея и в още една зееха само черни дупки. Необятното гъмжило от хлътнали мансарди и островърхи фронтони внушаваше с потискаща откровеност представата за червясала гнилост и докато се спускахме по пътя към града, видях, че много покриви са напълно пропаднали. Имаше и големи квадратни къщи в южняшки стил с ребрести стрехи, кулички и оградени с парапет "вдовишки тераси". Повечето се намираха далеч от брега и една-две изглеждаха умерено запазени. Сред тях забелязах ръждивите и тревясали релси на изоставената железопътна линия, килнатите телеграфни стълбове без жици и едва различимите трасета на теснолинейката за Раули и Ипсуич. Разрухата беше най-жестока около кейовете, макар че всред упадъка забелязах бялата кула на отлично съхранено здание, вероятно малка фабрика. Пристанището, отдавна превърнато в песъчлива плитчина, беше преградено със стар каменен вълнолом; върху него едва различих фигурките на неколцина седнали рибари, а в края стърчеше нещо, напомнящо останки на рухнал фар. Отвъд тази преграда нахлуваше дълъг пясъчен език, осеян с паянтови бараки, лодки и пръснати капани за омари. По-дълбоки места като че имаше само там, където реката протичаше край сградата с куличка и завиваше на юг към океана отвъд края на вълнолома. Тук-там от брега се подаваха безформени, прогнили останки от кейове; южният им край изглеждаше напълно разрушен. Далече в морето, въпреки прилива, зърнах да се издига над водата дълга черна ивица, внушаваща чувство за древна задрямала злоба. Разбрах, че това трябва да е Дяволският риф. Докато го гледах, към отблъскващата му мрачност се примеси едва доловим властен зов; и колкото и да е странно, този нюанс ми се стори далеч по-тревожен от първоначалното впечатление. По пътя не срещнахме никого, но скоро взеха да се мяркат запустели ферми в различни стадии на разруха. После забелязах няколко обитаеми къщи с парцали по изпотрошените прозорци, купища черупки и прогнили риби из дворовете. На едно-две места апатични мъже окопаваха безплодни градинки или ровеха за миди по вмирисания на риба плаж; край буренясалите веранди играеха група немити дечурлига с маймунски лица. Кой знае защо тия хора ми внушаваха по-дълбока тревога, отколкото разнебитените сгради - почти у всекиго срещах определена уродливост в лицето и походката, нещо, от което инстинктивно се отвращавах, без да го разбирам и осъзнавам докрай. За момент си помислих, че това типично телосложение ми напомня някаква картина, видяна може би в стара книга, когато съм бил особено потиснат или разтревожен, ала илюзорният спомен бързо изчезна. Докато автобусът се спускаше, започнах да долавям в неестествената тишина монотонния тътен на водопад. Кривите неизмазани къщи ставаха все повече, подреждаха се от двете страни на пътя и изглеждаха малко по-градски от ония, които вече бяхме отминали. Пейзажът отпред се смали до размерите на улична сцена и на места личеше, че някога е имало калдъръм и тухлени тротоари. Очевидно всички сгради бяха необитаеми и тук-там се мяркаха празнини, където паднали комини и останки от зидани мазета напомняха за отдавна срутени къщи. Над всичко това се разстилаше невъобразим смърдеж на риба. Скоро започнаха да се появяват пресечки и отклонения; левите водеха към крайбрежното царство на кал, мизерия и тлен, а от дясно се разкриваха следи от минало величие. Дотук не бях зърнал жива душа, но сега срещнахме първите оскъдни признаци за обитаемост - по някой прозорец със завеси или раздрънкан автомобил на тротоара. Паважът се очертаваше все по-отчетливо и макар че повечето сгради бяха доста стари - дървени и тухлени постройки от началото на 19-ти век - личеше, че в тях се поддържат условия за живот. Като любител историк, увлечен от гледката на това богато, запазено късче от миналото, почти забравих отвратителната воня и чувството на заплаха и погнуса. Но не ми бе съдено да достигна целта, без да изпитам едно много силно и болезнено неприятно впечатление. Автобусът бе стигнал до нещо като кръстовище или уличен възел с църкви от двете страни и боклукчиви останки от кръгла градинка в средата, а на отклонението вдясно и отпред се издигаше високо здание с колонада. Някога белите му стени сега изглеждаха сиви и олющени, а златистите букви на черен фон върху фронтона бяха толкова избледнели, че едва разчетох надписа "Таен орден на Дагон". Значи това беше някогашният Масонски дом, отстъпен впоследствие на един уродлив култ. Докато напрягах очи, за да разшифровам названието, дрезгавият звън на пукната камбана отклони вниманието ми и аз бързо извих глава наляво. Звукът долиташе от нисичката камбанария на каменна църква, построена явно по-късно, отколкото другите сгради - храм в тромав готически стил, с непропорционално високи основи и здраво залостени капаци на прозорците. Макар че откъм мен часовникът на кулата нямаше стрелки, разбрах, че глухите удари отмерват единадесетия час. После мислите ми за времето изведнъж бяха пометени от поразително ясната картина на необясним ужас, която се стовари върху мен, преди още да осъзная какво представлява в действителност. Вратата на църковното мазе беше отворена, разкривайки вътрешния мрак. Пред очите ми някакъв предмет сякаш пресече черния правоъгълник и отпечата като с нажежено желязо в мозъка ми мимолетен кошмарен образ - още по- влудяващ тъкмо защото анализът не можеше да открие в него нито една кошмарна черта. Беше живо същество - първото освен шофьора, което виждах, откакто навлязохме в по-гъсто застроените квартали - и в друго, по-бодро настроение не бих забелязал нищо ужасно в него. Както осъзнах след миг, не можеше да е друг, освен пасторът, облечен в някакви причудливи одежди, навярно въведени, откакто Орденът на Дагон бе променил ритуалите в местните църкви. Предположих, че подсъзнателният ми интерес и примесеният към него необясним ужас са предизвикани от високата тиара на главата му - почти точно копие на онази, която мис Тилтън ми показа предната вечер. Така възбуденото въображение бе придало неопределени зловещи черти на засенченото лице и тромавата фигура под широката роба. Нямаше никаква причина, реших след малко, да изтръпвам от допира на чувството за някакъв страховит илюзорен спомен. Не беше ли естествено един мистичен култ да включи сред обредните си одежди уникалната по характер корона, станала знаменита в околностите по някакъв странен начин, може би като находка от съкровище? По тротоарите взеха да се появяват съвсем нарядко младежи с отблъскващ вид - насаме или на безмълвни групички по двама-трима. Долните етажи на порутените къщи понякога приютяваха магазинчета със зацапани фирми и докато се друсахме напред, забелязах един-два паркирани камиона. Звуците на водопада ставаха все по-силни и отчетливи; скоро насреща видях дълбоко ждрело, над което минаваше широк мост с железни парапети, а отвъд се разкриваше широк площад. Както громоляхме през моста, аз се озърнах насам- натам, за да разгледам фабричните здания по ръба и надолу по буренясалия склон. Далече под нас бушуваше мощен водопад, друг със същата сила се лееше отдясно, нагоре по течението, а сигурно имаше поне още един отляво, към устието. Шумът беше оглушителен. После излязохме на широкия полукръгъл площад отвъд реката и спряхме отдясно, пред висока сграда с купол над покрива и с останки от жълта боя по стените, чийто полуизтрит надпис я представяше като "Гилман хаус". С радост се измъкнах от автобуса и побързах да пренеса куфара си в занемареното фоайе на хотела. Видях само едного - престарял мъж, доста по- различен от онова, което бях почнал да наричам "инсмутски тип" - и реших да не му задавам нито един от мъчещите ме въпроси; добре помнех, че из този хотел са забелязвани странни неща. След като му оставих багажа, излязох на площада, където вече нямаше помен от автобуса, и огледах околностите с вниманието и преценката на познавач. Правото речно корито откриваше едната страна на калдъръмения площад; другата страна представляваше полукръг от островърхи тухлени сгради, строени към началото на 19-ти век, а между тях няколко улици се разпръскваха ветрилообразно на юг, югозапад и югоизток. Уличните лампи бяха потискащо редки и дребни - все с маломощни крушки - и аз бях доволен, че плановете ми предвиждат да потегля преди смрачаване, макар да знаех, че нощта ще бъде лунна. Сградите отсреща изглеждаха в добро състояние, включително и пет-шест действащи магазина; единият беше бакалница от Първа национална верига, а останалите - неприветлив ресторант, дрогерия, кантора за търговия с риба на едро и в източния край на площада, близо до реката, канцеларията на единственото промишлено предприятие в града - рафинериите Марш. Наоколо имаше не повече от десетина души и четири-пет леки коли и камиони. Нямаше нужда да ми казват, че това е центърът на Инсмут. На изток се виждаха синкавите морски проблясъци, на чийто фон стърчаха полусрутени останки от три кули в южняшки стил с бледи следи от някогашна красота. Към брега, от другата страна на реката, видях бялата кула над зданието, което навярно приютяваше рафинериите Марш. По една или друга причина реших да започна проучването си от бакалницата, чийто персонал навярно нямаше да е родом от Инсмут. Вътре заварих само един седемнайсетгодишен младеж и бях приятно изненадан от неговото остроумие и добродушната любезност, с която се отзова на желанието ми за информация. Изглежда беше направо зажаднял за разговор и скоро се досетих, че не обича града, лукавите му жители и вонята на риба. Всяка раздумка с пришълец отвън му идваше като разтуха. Оказа се, че е родом от Аркхам и наема стая у едно семейство, дошло от Ипсуич, а отвори ли му се свободно време, навестява родителите си. Те не били доволни от работата му в Инсмут, но фирмата го била прехвърлила тук и нямало как да откаже, без да загуби мястото си. Обясни ми, че в града няма обществена библиотека или търговска камара, но за сметка на това лесно мога да се ориентирам. Улицата, по която бях пристигнал, се наричаше Федерал стрийт. На запад се намираха по-старите и изискани улици - Броуд, Уошингтън, Лафайет и Адамс стрийт, а на изток - крайбрежните бордеи. Според момчето, тъкмо сред тия бордеи - покрай главната улица - можело да открия няколко старинни църкви, но те били отдавна изоставени. Не било много благоразумно човек да привлича вниманието в подобни квартали - особено на север от реката - тъй като тамошните хора се държели недружелюбно и мрачно. Случвало се даже да изчезват чужденци. Някои места се смятали за забранена територия, както младежът узнал с цената на значителни рискове. Например, човек не бивало да се мотае много- много около рафинериите Марш, около някоя от все още действащите църкви или край колонната зала на Ордена на Дагон. Много странни били тия църкви - категорично отхвърляни от ръководствата на съответните вероизповедания, те явно прибягвали към най-странни ритуали и култови одежди. Вярванията им били еретични и мистериозни, съдържали намеци за някакви чудодейни преображения, водещи към един вид телесно безсмъртие тук, на земята. Пасторът на младежа - д-р Уолъс от Методистката църква в Аркхам - настоятелно го съветвал да не се присъединява към никоя инсмутска църква. Колкото до жителите на Инсмут... момчето само не знаеше какво да мисли за тях. Били лукави и потайни като зверове в леговищата си, та трудно можело да си представи човек какво ли друго правят, освен да ходят за риба от дъжд на вятър. Ако се съдело по значителната консумация на контрабанден алкохол, може би през по-голямата част от деня се търкаляли в пиянско вцепенение. Изглеждали мрачно сплотени в някакво солидарно братство и презирали света, сякаш имали достъп до други, подобри сфери на битието. Видът им - особено тия втренчени, немигащи очи, които никога не се затваряли - бил сам по себе си твърде ужасен; гласовете им пък звучали направо отвратително. Непоносимо било да ги слушаш как пеят нощем в църквите си, най-вече по време на главните им празници или сборища, провеждани два пъти годишно, на 30 април и 31 октомври. Инсмутчани много обичали водата и непрекъснато плували из реката и залива. Често организирали плувни състезания до Дяволския риф и всеки бил готов да се включи в тежката надпревара. А всъщност, като си помислел човек, по обществените места се срещали все младолики хора и по-възрастните сред тях изглеждали най-уродливи. Изключенията, доколкото ги имало, били предимно без ни най-малка следа от израждане, като например старият служител в хотела. Чудно, какво ли ставало с повечето от тях, като застареят, и дали пък "инсмутският тип" не бил някакво странно и коварно болестно явление, което се засилвало с напредването на възрастта. Разбира се, само извънредно рядка болест можела да предизвика такива всестранни и радикални анатомични изменения у зрял индивид - промени, засягащи дори толкова основни костни фактори, като формата на черепа... ала в края на краищата и този аспект не бил по-смайващ от другите видими прояви на заболяването. Трудно би било, добави момчето, да се правят категорични изводи по въпроса, тъй като никой не успявал да се сближи с местните жители, колкото и задълго да останел в Инсмут. Младежът беше уверен, че на тайни места са държани под ключ по-грозни екземпляри и от най-грозните, които се срещали на улицата. Според слуховете, порутените крайбрежни бордеи, северно от реката, били свързани чрез тайни тунели и така се превръщали в истински развъдник за загадъчни чудовища. Невъзможно било да се прецени що за чуждестранна кръв тече в жилите на тези същества - и чуждестранна ли е изобщо. Понякога се случвало да укриват временно най-отблъскващите личности при посещения на правителствени служители и други гости от външния свят. Нямало смисъл, подчерта събеседникът ми, да питам местните жители за каквото и да било. Да говори се осмелявал само един престарял, но нормален на вид мъж, който живеел в приюта на северния край на града и по цял ден скитосвал насам-натам или се мотаел около пожарната. Този достопочтен джентълмен на име Задок Алън бил на 96 години и не само се славел като виден градски пияница, но и малко му хлопала дъската. Вечно се спотайвал, озъртал се през рамо, сякаш се боял от нещо, и на трезва глава за нищо на света не се съгласявал да разговаря с непознати. Нямал сили обаче да откаже чашка от любимата си отрова; а щом се напиел, започвал шепнешком да разказва изумителни, макар и разпокъсани спомени. Но в крайна сметка от него не можело да се изкопчат кой знае какви полезни сведения; всичките му истории били безумни, откъслечни намеци за напълно невъзможни чудеса и ужаси, явно породени само от развинтената му фантазия. Никой не им хващал вяра, ала местните жители не му давали да пие и да разговаря с чужденци; пък и не било съвсем безопасно човек да се мярка около него. Изглежда, че той бил източникът на най-смахнатите народни поверия и слухове. От време на време някои пришълци споменавали за случайно зърнати чудовищни гледки, но в това нямало нищо чудно, като се вземат предвид приказките на стария Задок и уродливите физиономии на инсмутчани. Никой от пришълците не излизал по тъмно, тъй като се ширело мнението, че не е разумно да се замръква навън. Освен това уличното осветление било в отвратително състояние. Колкото до бизнеса... изобилието от риба наистина приличало едва ли не на магия, но тукашните жители извличали все по-малка изгода от него. Защото цените падали и конкуренцията растяла. Разбира се, истинският бизнес на града бил в рафинерията, чието представителство се намирало на площада, само през няколко входа, източно от бакалницата. Старият Марш никога не идвал насам, но понякога посещавал фабриката в закрита кола с перденца на прозорците. Разни слухове се носели за сегашния вид на Марш. На младини той бил голямо конте и хората говорели, че още се облича с изискан фраков костюм от времето на крал Едуард, само че пригоден към някои странни телесни деформации. До неотдавна синовете му ръководели кантората на площада, обаче напоследък рядко се мяркали и оставяли основната дейност на по-младото поколение. И те, и сестрите им били станали много уродливи, особено най- големите; според слуховете здравето им западало. Едната от дъщерите на Марш била отвратителна жена с физиономия на влечуго, отрупана с чудновати накити - явно от същата неизвестна бижутерска школа, към която спадаше и тиарата. Моят събеседник я бе виждал на няколко пъти и чувал, че идва от някакво тайнствено съкровище на пирати или демони. Свещениците - или жреците, или както там ги наричали напоследък - също носели на главите си подобни украшения, но малцина успявали да ги зърнат. Младежът не бе виждал други образци въпреки слуховете, че в Инсмут имало още много. Хората от рода Марш и останалите три изтъкнати фамилии в града - Уейт, Гилман и Елиът - водели много уединен живот. Огромните им резиденции се намирали на Уошингтън стрийт и според мълвата в някои от тия къщи били укривани родственици, чийто външен вид не им позволявал да се покажат на открито и затова официално ги водели за умрели. Като ме предупреди, че повечето табелки с имената на улиците отдавна липсват, момчето ми нарисува грубовата, но подробна скица на града. След кратко проучване се убедих, че може да ми бъде много полезна, и я прибрах в джоба си с хиляди благодарности. Тъй като не се доверявах на единствения паянтов ресторант, купих солиден запас от бисквити със сирене и джинджифилови вафли, които по-късно щяха да ми заменят обяда. Реших, че програмата ми ще бъде да обиколя централните улици, да поговоря със срещнатите пришълци и в осем часа да хвана автобуса за Аркхам. Както виждах, градът представляваше изключителен случай на обществен упадък, но понеже не съм социолог, щях да огранича наблюденията си в областта на архитектурата. Така започна моята систематична, макар и донякъде объркана екскурзия по тесните сенчести улици на Инсмут. Като прекосих моста и завих към грохота на долния водопад, минах близо до рафинерията Марш, която ми се стори удивително безшумна за промишлено предприятие. Тази сграда се издигаше на една отвесна канара над реката, близо до следващия мост и откритото кръстовище, за което предположих, че е било някогашен обществен център, изместен след Революцията от сегашния градски площад. Отново прекосих клисурата по моста на главната улица и попаднах в толкова запустял квартал, че ме побиха тръпки. Гъмжилото от рухнали покриви се сливаше в назъбен фантастичен хоризонт, над който демонично стърчеше обезглавената камбанария на някогашна църква. Някои къщи по главната улица изглеждаха обитавани, но вратите и прозорците на повечето от тях бяха плътно заковани. Из калните пресечки зърнах зейнали черни отвори по фасадите на запуснатите бордеи с поддаващи основи и заплашително наклонени стени. Тия прозорци ме гледаха толкова призрачно, че трябваше да събера целия си кураж, за да завия на изток към кейовете. Ужасът на изоставената къща определено расте не в аритметична, а в геометрична прогресия с умножаването на сградите и сливането им в опустошен град. Гледката на безкрайни улици, изпълнени с изцъклена безжизненост, мислите за взаимосвързаните безкрайности от мрачни, навъсени апартаменти, завладени от паяжините, спомените и пълчищата от червеи - всичко това поражда прастари страхове и тревоги, които не може да разсее дори и най-здравата философия. Фиш стрийт беше също тъй опустошена, с единствената разлика, че по нея имаше великолепно запазени тухлени и каменни складове. Уотър стрийт повтаряше същата картина, само че откъм морето зееха празнини на мястото на някогашните кейове. Никъде не се виждаше жива душа освен неколцината рибари на далечния вълнолом, не чувах друг звук освен плискането на прилива в пристанището и бученето на водопадите. Градът все повече ми действаше на нервите и когато поех по нестабилния мост на Уотър стрийт, аз крадешком се озъртах назад. Според скицата мостът на Фиш стрийт беше разрушен. Северно от реката имаше признаци на мизерен живот - работилници за пакетаж на риба, тук-там димящи комини, понякога неизвестно откъде долитаха звуци, по разнебитените улици и калните пресечки нарядко се влачеха прегърбени фигури - но това ми се стори даже по-потискащо от запустението на юг. Хората бяха далеч по-грозни и уродливи от ония, които се срещаха в центъра; на няколко пъти ме споходи злокобното чувство на спомен за нещо извънредно фантастично, ала така и не успях да си го изясня докрай. Несъмнено чуждата жилка в инсмутската кръв беше по-силна тук - освен ако "инсмутският тип" беше наистина болест, а не наследствено израждане, в който случай тия квартали можеха да се сметнат за най-тежко засегнатата зона. Една смущаваща подробност беше разпределението на редките глухи звуци, които чувах. Би било естествено да долитат от очевидно обитаемите къщи, ала в действителност често бяха най-силни зад плътно закованите врати и прозорци. Странни шумове бяха - скърцане, топуркане, неясно дрезгаво ръмжене, и аз тревожно си припомнях споменатите от бакалчето тайни тунели. Изведнъж взех да се питам как ли звучат гласовете на местните обитатели. Досега не бях чул човешка реч в този квартал и кой знае защо се боях да я чуя. Спирайки само колкото да огледам двете красиви, но полуразрушени църкви на главната улица и Чърч стрийт, аз побързах да се измъкна от гнусните свърталища край пристанището. Логично беше следващата ми цел да е площадът Ню чърч грийн, но някак не смеех да мина пак покрай църквата, в чието подземие бях зърнал необяснимо ужасяващата фигура на онзи жрец или пастор със странната диадема. Освен това момчето от бакалницата ми бе казало, че не се смятало за желателно чужденци да посещават църквите и сградите на Ордена на Дагон. В съответствие с тези разсъждения, аз продължих на север по главната улица до Мартин стрийт, там обърнах гръб на морето, прекосих Федерал стрийт на безопасно разстояние от площада и навлязох в западналия патрициански квартал с улиците Броуд, Уошингтън, Лафайет и Адамс стрийт. Макар че тези внушителни стари булеварди бяха зле поддържани и с разбита настилка, в сянката на брястовете още се криеха следи от някогашното достойнство. Едно след друго представителните жилища привличаха погледа ми; повечето бяха порутени, със заковани врати и буренясали градини, ала на всяка улица една- две сгради подаваха признаци на живот. На Уошингтън стрийт срещнах редица от четири или пет отлично поддържани здания с красиви цветни лехи и затревени ливади. Предположих, че най-внушителното от тях - с широки паркови тераси, стигащи чак до Лафайет стрийт - е домът на стария Марш, болнавия собственик на рафинериите. По улиците не срещах никаква жива твар и почвах да се учудвам от пълната липса на котки и кучета в Инсмут. Допълнително ме озадачаваше и тревожеше фактът, че дори и в някои от най-запазените резиденции забелязвах здраво заковани прозорци на третите етажи и таванските помещения. Дебнене и потайност изглеждаха всеобщите черти в този притихнал град на отчуждението и смъртта и аз не можех да се отърся от чувството, че прикрити от двете ми страни ме гледат втренчено лукави, немигащи очи. Потръпнах, когато часовникът на кулата отляво дрезгаво удари три часа. Прекалено добре си спомнях ниската църква, от която долиташе този звън. Продължавайки по Уошингтън стрийт към реката, скоро наближих още един квартал със следи от някогашна индустрия и търговия. Пред себе си забелязах руините на някаква фабрика, а отдясно, нагоре по клисурата, тъмнееха пак промишлени развалини, останки от стара гара и покрит железопътен мост. Край нестабилния мост пред мен стърчеше предупредителна табела, но аз поех риска да мина по него към южния бряг, където отново се появяваха признаци на живот. Плахи човешки същества тътреха нозе и се озъртаха загадъчно към мен, докато по-нормалните лица ме оглеждаха с хладно любопитство. Атмосферата в Инсмут ставаше все по-непоносима, затова завих по Пейн стрийт към централния площад с надеждата да открия някакъв транспорт, който би ме откарал до Аркхам, без да изчаквам дългите часове до потеглянето на зловещия автобус. Точно тогава видях отляво полуразрушената пожарна и забелязах на пейката пред нея червендалестия белобрад старец с безформени парцаливи дрехи и сълзящи очи, увлечен в разговор с двама чорлави, но нормални на вид пожарникари. Естествено, това трябва да беше Задок Алън, смахнатият столетник-пияница, който разправяше вледеняващи и невероятни истории за Инсмут и сянката над него. Хауърд Лъвкрафт Следва....

Поколение В горите тъй високо ечеше песента; че нямаше тука място, както ни се показа, ни за тъгата, ни за враждата, ни за суетата, ни за злобата. Тенисон Рътлината Курубаглар, въпреки варваризма на името си, е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне. В подобни марани еснафите хора и простата класа от софианците, щом дойде празник, бягат със семействата си на Курубаглар - за разходка, понеже не им дава ръка за Княжево, Версайлът на софийската чиновническа аристокрация. Тогава Курубаглар добива твърде засмян вид от пъстрите разноцветни облекла, що се мяркат по зеленината му, и живата глъчка и смехове на радостните му гости. Тая кичеста местност, най-хубавата разходка на столицата, дарена ней от природата или по-добре от прежните турски бейове и богаташи - защото те са я засадили и запазили като място за зефкове, - ще има навярно бъдаще. Сега обаче тя е още доста пренебрегната и София нищо не прави за нейното похубавяване. Напротив, столичната култура от най-суровата си страна е засегнала естествената й прелест: ред казарми и военни складове я запасват от запад, по течението на Перловската река. Обсаден така от начумерените каменни сгради, Курубаглар губи много от своята веселост и идилическа уединеност. Един делничен ден, когато Курубаглар е особено пуст и меланхоличен и само птичите гласове ечат из самотиите му, аз го посетих с една книга. Гъсти редове белокори стройни ясики със сладко фъфлене в трепливите кръгли листа, шубраки и диви шипки, засмели се белорумени трендафили забикаляха отвърст сенчестата ливада, дето седях. Тоя жив зид от зеленина тулеше ми вида към полето, но затова пазеше по-голяма тайност, очарование и свежест и настрояваше душата на сладостна мечтателност. А душата на такова място не може да прави друго, освен да мечтае. Тя мечтае и плува из някакви хоризонти, вълшебни и непознати, но в които изневиделица падат и се кръстосват мили образи от твоето минало и спомени ту мъчително сладки и неуловими, ту тежки като куршум, пълни с буря, но приспани и успокоени от времето, и мъгливи сенки от мъките и тревогите на настоящето, винаги варварски прозаично, грубо и жестоко в своята креслива реалност. Но даже и върху него тая кротка, покойна и засмяна природа фърля омиротворяюща пелена: человек вижда, че извън размътения вихър, в който се борят страстите, суетата и лъжата световни, съществува друг живот - мирен, свободен, неосквернен, - животът на естеството, пълен с мир и хармония непонятна; и той неволно става причастен към тоя живот, слива се с него и гълта из широко в гърдите си жизнерадостни струи от душевен мир и целебна свежест. Мътните ми мечтания се прекъснаха от гласовете на някои деца, които, както разбрах, беряха вишни някъде близко зад гъстака. Скоро, види се, това занятие им умръзна и те се покатериха на две големи ясики, които не виждах оттука. Това разбрах по премещането на гласовете: те се раздаваха вече отвисоко. Двете ясики приказваха сега твърде силно, викаха, смеяха се, пеяха... Тия звукове на минута повърнаха мислите ми в друга, много отдалечена област: детинството. Нахлуха в ума ми хиляди приятни спомени от оная невинна и блажена възраст, в която толкоз малко ни е било нужно, за да бъдем щастливи... Не, човек може да е разочарован от всичко, може да му е опротивяло всичко, що доставя насита или възбуждение на суетата, алчността, сладострастието, но пред вида на един бръмчащ рояк румени деца той се усеща слаб да противостои на едно сладко и парливо чувство, излязло из най-задрямалите дълбини на душата... Сега аз дадох цялото си внимание на тоя концерт, решен да не пропусна нито една нотка от него, която ми дохождаше през листата. Любопитно и драго ми беше да чуя в какви прости, искрени и наивни слова се изражаваше радостта на тия безгрижни человеченца, да прочета книгата на тяхната душа, незапетнена още от пръските на житейското блато. Боже мой! Това, което излазяше из устата на тия момченца, това, което съставяше съдържанието на техните души, беше страшно! Даже една маймуна би се зачервила от срамотиите, които се говореха и които опозоряваха въздуха, дето ечаха чистите песни на славея в близкия шумалак В разговорите между двете ясики имаше толкова цинизъм и свободна безстидност, каквито всякъде другаде, само у деца не можеш прозря! Присъствувах на една оргия от мръсни думи и фрази, събрани сякаш от най-гнусните кръчми и вертепи, населявани от пяната на космополитическия сброд на столицата! Мене особено ме наскърби нодозрението, че в тия момченца ще има ученици: аз чух и декламации, каквито се учат изуст за годишните актове на училищата, но и тия декламации се подвеждаха към общия тон и се преплитаха безобразно със срамотни каламбурии, които очевидно не сега се измисляха. - Ето душата на тия малки человеци, неизпитали още бурите и мръсотиите на света, а омърсени вече: ето чудовищния багаж, с който влизат от детинството в живота - думах си дълбоко потресен, като оставях бързо тая атмосфера, преситена от миазмите на сокашко-кръчмарските сквернословия. Отдека и кога бяха успели тия крехки създания да се напоят с тая нравствена отрова, която без съмнение проникваше в цялото им духовно същество? Тия подли мисли и чувства - защото мисли и чувства изражаваха тия думи - бяха се посели в душите им, преди да падне в тях семето на добрите понятия, на чувствата за благородство и човеческо достойнство. Ето една природа, отрано покварена, заразена от влиянието на низката среда, и накуп тъжни условия, окръжающи възпитанието у нас. Възмутителни да ги чуеш и от възрастни хора, тия срамотии в устата на децата са една чудовищност! Какви хора ще излязат от тия деца? Какви граждани и какви добродетели? Какви плодове ще дадат подобни принципи? Който знай да говори мръсно, той и мисли мръсно. Тия хлапетии - предполагам, че са чирачета, - които вече говорят толкова безсрамства без свеняване, ще могат да говорят и лъжа без колебание, ще смеят да правят и подлости с леснина, с каквато ги и произнасят. Непременно такива ще са децата, които вадят очите на малките животни, късат крилата на птичките, додето добият възможност да бъдат зли и вредоносни за хората! Чини ми се, че виждам в тях бъдащите елементи на уличната сган и на общественото купище... Или може би се лъжех в тия си зловещи заключения? Но те ми се навръзваха непобедимо сега, аз не можех други да направя! Горчивият факт не ми даваше право на илюзии... Аз вярвам, че школото ще успее да облагороди донейде тия души, но как ще се бори с живите примери извън оградата му, от които черпят порочната наука? Не ще ли остави то непокътната една утайка от смрад вдън душите на тия бъдащи членове на обществото, може би - и ръководители негови?... Стори ми се сега, че си обяснявам присъствието на ония вулгарни чърти в нашия народен характер, които и шовинизмът не би смял да отрече; чини ми се, че си обясних и една чърта на нашия език - чърта, която ме е много озадачавала досега: извънредно богатата терминология в речника ни на думи, изражающи понятие за грозно, низко, глупаво, мръсно; служащи за инструмент на клетви, хулби, просташки нападки - при крайната бедност от народни термини, изражающи противоположните им еквиваленти!... Аз продължих разходката си към шумака, дето се чуеше славеят. Една потребност се обади у мене, сега именно, да послушам песента му. Той чупеше гласеца си по разни начини, изтъняваше, извиваше го плавно и завършваше всяка строфа с една звънлива трел, издъхнала на висока нота. Пленен от тая деликатна музика, аз се оставих мълчаливо да поглъщам омайната й поезия. И в звучните преливи на гласа дали не слушах вълнение на сладките чувства на любовта, на радостта и чистия химн на незлобната душа? И говореше ми тая песен на славея за нещо чисто, кротко и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото й обаяние как изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на жизненото зло. София, 18... Иван Вазов

СЯНКА НАД ИНСМУТ III Навярно някакъв извратен демон на противоречието - или коварен зов от мрачен и потаен източник - ме накара тъй неочаквано да променя плановете си. От самото начало бях решил да огранича наблюденията си единствено до архитектурата и тъкмо в момента бързах към площада с надеждата да открия начин за измъкване от този град на смъртта и упадъка. Но появата на Задок Алън насочи мислите ми по нов път и ме накара неуверено да забавя крачка. Момчето от бакалницата ме бе уверило, че старецът може само да намеква за някакви безумни, разпокъсани и невероятни легенди, освен това ме бе предупредило, че местните жители се държат заплашително към всеки, когото видят да разговаря с него; ала мисълта за този престарял свидетел на градския упадък, чиито спомени тънеха в далечното минало на кораби и фабрики, беше примамка, на която никакво благоразумие не можеше да устои. В края на краищата дори най-странните и налудничави митове, често са само символ или алегории, основани върху реалността - а старият Задок трябва да бе видял всичко, станало в Инсмут през последните деветдесет години. Пламъкът на любопитството изпепели предпазливостта и здравия разум и с типично младежко самочувствие си въобразих, че може би ще успея да отсея зрънцето истинска история от обърканото, нелепо бръщолевене, което навярно щях да постигна с помощта на грубоватото тукашно уиски. Знаех, че не бива веднага да се приближавам към него, защото пожарникарите сигурно щяха да забележат и да ми попречат. Вместо това реших да се подготвя, като закупя малко контрабанден алкохол от мястото, където момчето ми бе казало, че го има в изобилие. После щях с привидна небрежност да изчакам край пожарната, докато старият Задок започне поредното си скитосване. Младежът твърдеше, че не го свъртало на едно място и рядко оставал при пожарната по-дълго от час-два. Без затруднения, макар и доста скъпо, се снабдих с еднолитрова бутилка уиски от задната врата на разнебитения смесен магазин на Елиът стрийт. Нечистоплътният дангалак, който ме обслужи, гледаше втренчено и явно спадаше към "инсмутския тип", но се държеше по своему учтиво; навярно бе свикнал да си има работа с подпийнали чужденци - шофьори, купувачи на злато и тем подобни посетители на града. Когато се завърнах на площада, разбрах, че имам късмет, защото зърнах високата, мършава и парцалива фигура на Задок Алън да изниква от Пейн стрийт покрай ъгъла на "Гилман хаус". В съответствие с плана привлякох вниманието му, размахвайки току-що закупената бутилка, и скоро го видях да се тътри подире ми, докато завивах по Уейт стрийт към най-запустелия квартал, който ми идваше наум. Ориентирах се по картата, начертана от бакалчето, и целях да достигна напълно изоставения участък около южната част на пристанището, откъдето бях минал неотдавна. Там не се мяркаше жива душа освен рибарите по далечния вълнолом; ако минех още няколко пресечки на юг, можех да се укрия от погледите им, да намеря място за сядане на някой запустял кей и далеч от чужди очи да разпитвам на воля стария Задок. Още преди да достигна главната улица, чух зад гърба си немощно хъхрене: "Хей, мистър!" и като изчаках стареца, му позволих да отпие от бутилката няколко солидни глътки. Щом навлязохме всред всеобщото запустение и безумно килнатите руини, аз подхванах първите пробни въпроси, ала открих, че старческият език се развързва далеч по-бавно, отколкото бях очаквал. Най-сетне между срутените стени забелязах обрасъл с трева отвор, а отвъд него буренясал кей от утъпкана пръст и каменна зидария. Край водата купчини камъни, покрити с мъх, предлагаха сравнително удобни седалки и откъм севера развалините на стар склад прикриваха мястото от чужди погледи. Реших, че кътчето е идеално за таен разговор, поведох спътника си нататък и подбрах място за сядане сред мъшасалите камъни. Наоколо тегнеше злокобното чувство за изоставеност и смърт, а вонята на риба едва се понасяше, но аз вече бях почнал и нищо нямаше да ме спре. Ако исках да хвана вечерния автобус за Аркхам, разполагах с около четири часа за разговора, тъй че незабавно отпуснах порция алкохол на стария пияница; междувременно се захванах с оскъдния си обяд. Внимавах щедростта ми да не надхвърли определена граница, защото не исках алкохолната словоохотливост на Задок да премине във вцепенение. След около час боязливото му мълчание като че взе да отстъпва, но за мое голямо разочарование той все още избягваше да отговаря на въпросите ми относно призрачните сенки в миналото на Инсмут. Предпочиташе да бъбри на съвременни теми, разкривайки отлично познаване на вестниците и неудържима склонност към нравоучително селско мъдруване. Към края на втория час започнах да се боя, че литър уиски няма да стигне за постигане на желания резултат, и се питах не е ли по-добре да зарежа за момент стария Задок и да изтичам за още. Но точно тогава случайността проби там, където не бяха успели въпросите ми, и глухото несвързано бъбрене се насочи към тема, която ме накара да се приведа напред и цял да се превърна в слух. Седях с гръб към вмирисаното на риба море, ала той гледаше нататък и нещо бе привлякло блуждаещия му взор към далечните ниски очертания на Дяволския риф, който по това време се показваше отчетливо, почти хипнотично, над вълните. Тази картина като че ли не му се понрави, защото той подхвана наниз безсилни ругатни, завършващи с доверителен шепот и многозначителна усмивка. Приведе се към мен, стисна ревера ми и засъска дългоочакваните намеци: - Видиш ли го, де започна сичко - онуй проклето място, дето става дълбоко. Адска порта... стръмно надолу и ник'во въже не мой му стигна дъното. Дъртият кап'тан Марш го направи - оня, дето научи по островите из Южните морета разни гадни работи, та си взе беля на главата. Лоши дни бяха за сички. Търговията запада, по фабриките няма раб'та - даже в новите - а пък най-свестните мъже ги избиха по морето през 1812 година или зеха, че потънаха с брига "Илайзи" и гемията "Рейнджър" - и двете бяха на Гилман. Обид Марш имаше три кораба на вода - бригантин'та "Кълъмби", брига "Хети" и барка "Суматри куин". Той беше единственият, дето не спря да търгува в Източна Индия и Тихия океан, макар че баркентината на Есдрас Мартин "Малей брайд" караше криво-ляво чак до двайсе и осма година. Нивга не е имало таквоз дърто изчадие адово кат онзи кап'тан Обид! Хе-хе! И сега го помня к'ви ги разправя за чуждите земи и вика на ората, че са глупци, дето одят по разни проповеди и кротко-смирено влачат товара. Казваше, че требело да си изберат по-харни богове, кат няк'ви си там дивани из Индиите - богове, дето щели да докарат по-свестен риболов в замяна на жертвоприношенията и наистина щели да ни чуват молитвите. Мат Елиът, негов пръв помощник, и той много дрънкаше, ама не му се щеше да правим кат ония езичници. Разправяше за един остров на изток от Отахейте, дето имало сума ти каменни руини, толкоз вехти, че никой не ги помнел от кога са, и мязали на ония от Понапе на Каролинските острови, ама мутрите, изсечени по тях, биле досущ кат големите статуи на Великденския остров. Там, наблизо, имало малко вулканично островче и пак развалини, ама с по-други картинки по камъка - та тия развалини биле изхабени, гаче едно време са биле под водата, и целите нашарени с ужасни чудовища. Мат разправяше още, сър, че тамошните диваци фащали риба колкото си щат и носели едни таквиз чудати гривни и коронки от злато с разни страхотии, зографисани по тях, кат онези по руините - рибешки жаби или жабешки риби в най-различни пози, ужким са човеци. Никой не можел да им изкопчи от устата отде са го зели сичко туй, а пък другите диваци не можели да се начудят как тъй сколасват да фанат толкоз риба, щом по съседните острови риболовът едвам вървял. Мат и той зел да се чуди, а че и кап'тан Обид също. Обид пък забелязал как от година на година се губели сума ти от най-убавите младоци, па и старци не се срещали често. Освен туй си мислел, че някои от тия образи, ако и да са канаки, ама хептен грозни изглеждали. Скимнало му тогаз да изкопчи истината от езичниците. Що ги е правил, не знам, ама най-напред зел да се пазари за онез златни работи, дето ги носели. Питал отде ги имат и дали могат да домъкнат още, па накрая малко по малко разбрал сичко от дъртия вожд - Уолакеа му викали. Друг да беше, хич нямаше да му повярва на оня ми ти жълт дявол, ама кап'танът четеше хорските мисли кат отворена книга. Хе-хе! Сега никой не ще да ми вярва, сигур и ти, момче младо, си викаш, че са глупости... макар че както те гледам така, имаш ги таквиз зорки очи, досущ кат на Обид. Шепотът на стареца притихна и аз потръпнах от зловещата и искрена прокоба в тона му въпреки твърдото си убеждение, че разказът му е само пиянска фантазия. - И значи, сър, Обид узнал, че по тая пуста наша земя има таквиз работи, дето ората не са ги и чували, па и да чуят, няма да ги повярват. Онез канаки си жертвали сума ти от най-убавите момчета и момичета зарад няк'ви богове ли, що ли, дето живеели под водата и се отплащали с разните му там дарове и услуги. Срещали се с тез гадини на малкото островче с чудатите развалини и тамошните страховити картинки на рибожабешки чудовища ужким изобразявали божествата. Може пък тъкмо от таквиз твари да са плъзнали сичките приказки за русалки и прочие. Имали безчет градове по дъното, та островчето било дигнало един от тях. Кат изскокнали каменните сгради на сухо, вътре комай още имало живи гадини. Та така научили канаките що за чудесии се крият отдоле. Изпървом ги било страх, ама после се разбрали със знаци и скоро сключили сделката. Гадините обичали човешки жертвоприношения. Едно време имало кой да им ги дава, ама след туй връзката с повърхността нещо се прекъснала. Не ми е работа да разправям к'во правели с жертвите, чини ми се че и кап'тан Обид не се е натискал много да разбере. Диваците обаче хич не се двоумили, щото биле закъсали и сичко им вървяло наопаки. Зели да дават не знам колко си младежи на морските твари два пъти годишно - на Първи май и по Вси светии - точ в точ като по часовник. Давали им и по нещичко от резбосаните джунджурии, дето ги изработвали. Гадините пък давали в замяна изобилие от риба - докарвали я от цялото море - и сегиз- тогиз разни ужким златни нещица. Та, както рекох, туземците ги срещали тия твари на вулканичното островче - ходели дотам с канута да замъкнат жертвите и прочие, а пък обратно докарвали лъскави дрънкулки. Отначало гадините не стъпвали на големия остров, ама подир време и туй им се прищяло. Много искали да се омешат с ората и заедно да си правят церемонии през празниците - Първи май и Вси светии. Можели, знаеш, да живеят и във водата, и отвънка - на туй май му викаха амфибии. Канаките рекли, че ако се разчуе, диваците от другите острови току-виж решили да им светят маслото, обаче на тварите и окото им не мигало, щото можели, ако искат, да изтребят целия човешки род - и да пощадят само онез, дето носели няк'ви си знаци на изчезналия Древен народ. Ама за да не си правят чак пък толкоз труд, обещали да се укриват, кога дойде чужд човек на острова. Като опряла работата до съешаване с ония ми ти рибешки жаби, канаките зели да се опъват, обаче накрая узнали нещо, дето фърлило съвсем друга светлина по въпроса. Човеците уж имали сродство с тези водни добичета - сичко живо било излязло от водата навремето, и им трябвала само малка промяна, та да се върнат пак там. Тварите рекли на канаките, че ако си омешат кръвта, ще се навъди челяд, дето изпървом ще мяза на ората, пък после ще стане кат онез гадове и накрая ще иде под водата при цялото гъмжило. И тука е най-важното, момче младо - който стане на риба и иде в морето, няма нивга да умре. Щото тварите мрели само ако някой ги утрепе. Та така, сър, когато Обид се запознал с диваците, в жилите им течала сума ти кръв от онез подводни гадове. Щом земели да стареят и да им личи, другите ги криели, додето почне да ги тегли към морето. Някои ги прифащало по-силно от другите, някои пък изобщо не се променяли чак дотам, че да се спуснат под водата; най-често обаче сичко ставало точно както го рекли тварите. Тия, дето по рождение мязали на чудовищата, се променяли отрано, ама другите, дето биле досущ като човеци, понявга оставали на острова до седемдесет, че и повече години, макар че още преди края слизали надоле за пробни пътешествия. Водните жители често се връщали на гости, та се случвало от време на време някой да бъбри с пра-пра-пра-прадядо си, а пък онзи още преди два века да е зарязал сушата. Сички те забравили що е смърт, освен в сражения с другите острови или при жертвоприношения на морските богове, от змийски ухапвания, заразни болести и тем подобни, преди да се пъхнат под водата - просто чакали няк'ва си промяна, а тя хич не била страшна, кат попривикне човек. Мислели си, че спечелено-загубено, цялата работа им е излязла на кяр... а ми се чини, че и Обид си е рекъл същото, като си поблъскал чутурата над приказките на Уолакеа. Ама Уолакеа бил от малцината, дето нямали и капка рибешка кръв, щото бил от кралски род и сичките му роднини се женели за кралска челяд от другите острови. Той научил Обид на сума ти ритуали и заклинания, свързани с морските гадове, и му показал някои люде от селото, дето вече съвсем биле загубили човешки облик. Правел-струвал, обаче не щял да го срещне със същинска твар от водата. Накрая му дал няк'ва си оловна джунджурия и рекъл, че тя може да повика гадините от морето навсякъде, дето имат свърталище. Требело човек да я пусне надоле с разни там молитви и прочие. Уолакеа разправял, че тия чудовища са плъпнали из цял свят, та кой ги дирел, все щял да намери бърлога и да ги изкара, ако му стиска. На Мат тая работа хич не му се нравела и искал Обид да се пръждоса от острова, ама кап'танът надушвал печалба и мислел да понатрупа от онуй ужкимско злато толкоз евтино, че с друго и да не се занимава. Тъй вървяло с години и Обид сбрал камари лъжовно злато, та накрая си направил рафинерия в старата фабрика на Уейтс. Не смеел да продава накитите както са си, щото ората щели да питат туй-онуй. Както и да е, ама моряците му от време на време отмъквали по нещичко за продан, макар да се били заклели да си затварят устата; освен туй Обид давал на женорята от рода си да носят някои от по-приличните дрънкулки. Някъде към трийсе и осма година - аз бях тогаз седемгодишен - Обид открил островитяните изтребени до крак между две негови пътувания. Изглежда, че другите диваци били надушили к'во става и си плюли на ръцете. Сигур са имали от онез стари магически знаци, дето самите морски гадове разправяли, че ги е страх от тях. Канаките биле готови на сичко за таквиз знаци, кога от морското дъно изскочи някой остров с руини отпреди потопа. Старателно поработили - не оставили камък върху камък нито на големия остров, нито на вулканичното островче. Тук-таме имало пръснати камъчета, гаче ли против уроки, нашарени с онуй, дето сега му викате свастика. Сигур са биле знаците на Древния народ. Ората изтребени, от ужкимското злато ник'ва следа, а пък канаките от съседните острови не щели и дума да обелят по въпроса. Изобщо не признавали, че някой е живял на онзи остров. Иска ли питане, Обид закъсал яката, щото и другите му раб'ти хич не вървели. Цял Инсмут закъсал - в ония времена беше тъй, к'вото изкара собственикът на кораба, изкарва го и екипажът. Повечето народ из града посрещаше тежките времена кротко, като овце, ама не им беше леко, щото риболовът хептен го нямаше, а пък фабриките едва-едва дишаха. По туй време Обид взе да псува ората, дето са тъпо стадо и се молят на християнския Господ, пък той не ще да им помага. Викаше, че познавал хора, що се молят на други богове и ония им дават к'вото требе, та ако свестните мъже го подкрепели, можел да призове няк'ви си там сили, дето да докарат сума ти риба и злато. Тия, дето бяха служили на "Суматри куин" и бяха видели острова, веднага разбраха к'во е замислил, затуй не припираха да се сродяват с разните морски гадини; обаче останалите нищо не знаеха и зеха да се поддават на изкушенията на Обид и да го питат като как ще може да ги насочи към вярата, дето давала полза. Тук старецът се запъна, промърмори нещо неясно и потъна в мрачно и боязливо мълчание, като от време на време се озърташе през рамо, а после пак приковаваше замаян поглед към далечния риф. Когато му заговорих, той не отвърна и аз разбрах, че ще трябва да го оставя да довърши бутилката. Безумното му бръщолевене ме бе заинтригувало дълбоко, тъй като допусках, че в него се крие някаква грубовата алегория, основана върху странностите на Инсмут и доразвита от въображението на западащия старчески разсъдък, в който се бяха съхранили откъси от екзотични легенди. Нито за секунда не можех да повярвам, че разказът почива на реални основи, но все пак в него се долавяха нотки на истински ужас, та макар и само защото споменаваше за странни накити, явно от типа на зловещата тиара, която бях видял в Нюбърипорт. В крайна сметка те може би наистина идваха от някакъв незнаен остров, а нелепите истории навярно бяха не толкова бълнуване на стария пияница, колкото измислици на покойния Обид. Подадох бутилката на Задок и той я пресуши до капка. Поразителна бе способността му да издържа на огромното количество уиски без следа от запъване в пискливия му хъхрещ глас. Той облиза гърлото на бутилката и я прибра в джоба си, след това взе да кима и тихичко да си шепне. Приведох се по-наблизо, за да не пропусна някоя членоразделна дума, и ми се стори, че зърнах подигравателна усмивка под нечистите рошави мустаци. Да - той наистина изричаше думи и аз успях да схвана повечето от тях. - Горкият Мат... той открай време си беше против... опита да привлече ората на своя страна и сума ти приказки изприказва със свещениците... залудо... независимия енорийски свещеник го пропъдиха от града, а пък методисткият пастор сам си отиде... Ризолвед Бабкок, баптиския свещеник, изобщо ни се чу, ни се видя... Гневът на Йехова... дребосък бях тогаз, ама каквото чух, чух и каквото видях, видях... Дагон и Ащорет... Белиал и Белзебуб... Златният телец и идолите на Ханаан и филистимците... блудница вавилонска... Мене, мене текел, уфарсин... Той пак замълча и като зърнах израза на воднистосините му очи, аз се изплаших, че скоро ще се вцепени. Но когато леко разтърсих рамото му, старецът се завъртя удивително пъргаво и отривисто произнесе още няколко загадъчни фрази: - Не ми вярваш, а? Хе-хе-хе... ами тогаз я ми кажи, момче младо, от какъв зор кап'тан Обид и още двайсетина души подкарваха посред нощ лодките към Дяволския риф и пееха толкоз гръмогласно, че цял град ги чуваше, кога вятърът подухнеше от морето? Кажи де? И кажи защо Обид все фърляше разни тежки раб'ти в дълбокото оттатък рифа, дето дъното потъва кат пропаст и още никой не го е измерил? Кажи ми к'во е направил с оназ крива оловна джунджурия, дето му я дал Уолакеа? А, момче? И к'ви ги крещяха в навечерието на Първи май и на Вси светии? И защо новите енорийски свещеници - все бивши моряци - зеха да се труфят с онез смахнати одежди и ужким златните дрънкулки на Обид? А? Сега в бледосините очи гореше диво безумие, а мръсната бяла брада стърчеше като наелектризирана. Старият Задок навярно забеляза как се отдръпнах назад, защото избухна в злобен кикот. - Хе-хе-хе-хе! Зафащаш да разбираш, а? А ще ли ти се да си бил на мое място, кога гледах нощем от куличката у дома как разни гадини излизат от морето. О, дребните дечурлига навсякъде се врат, мене питай за тез раб'ти, та нито една клюка не пропусках за кап'тан Обид и другите, дето обикаляха рифа! Хе-хе-хе! К'во ще речеш за нощта, кога отмъкнах татковия далекоглед в куличката и видях по рифа гъмжило от сенки, що се нафърляха във водата, щом луната ги огря? Обид и другите бяха в една рибарска лодка, обаче сенките скочиха оттатък, в дълбокото, и вече не се подадоха... Ще ли ти се да си невръстно хлапе сам-самичко в куличката и да гледаш сенки, дето не са човешки сенки?... А?... Хе-хе-хе... Старецът бе изпаднал в истерия, а и аз тръпнех от някаква неясна тревога. Струваше ми се, че не веселие разтърсва съсухрената му ръка, стискаща рамото ми. - Я си представи, че една нощ виждаш как изхвърлят нещо тежко от лодката на Обид оттатък рифа, а пък на другия ден научаваш, че един младеж не се е прибрал у дома. А! Чу ли вече някой за Хайрам Гилман? Чу ли? Ами Ник Пайърс, ами Луъли Уейт, ами Адонайрам Саутуик и Хенри Гарисън? А? Хе-хе- хе-хе... И онез сенки правят знаци с ръце... все едно, че са истински ръце... Е, сър, от онуй време Обид пак си стъпи на краката. Трите му щерки зеха да се гиздят с невиждани дотогаз златни накити и от комина на рафинерията пак зафана да излиза пушек. Па и на другите им тръгна добре - рибата нахлуваше в залива, направо с ръце да я ловиш,и един Господ знае колко нещо пращахме за продан в Нюбърипорт, Аркхам и Бостън. Пак тогаз Обид прокара железопътното отклонение. Няк'ви рибари от Кингспорт чуха за улова и пристигнаха с едномачтови платноходи, ама скоро сички изчезнаха. Повеч никой не ги видя. И тъкмо тогаз наште тука организираха Тайния орден на Дагон и закупиха Масонския дом... хе-хе-хе! Мат Елиът беше масон и възразяваше против продажбата, ама той гаче потъна вдън земя. И виж к'во, не съм рекъл, че Обид е смятал да направи както на онзи остров. Не вярвам изпървом да е искал да се меша и да отглежда дечурлига, дето ще идат във водата и ще станат на риби с вечен живот. Златото искаше и беше готов да плати скъпо и прескъпо, а пък другите бяха доволни до някое време... През четирсе и шеста година градът вече беше видял туй-онуй и взе да се позамисля. Сума ти хора изчезваха... сума ти смахнати приказки на една неделна проповед... сума ти клюки за онзи риф. То и аз комай поприбавих нещичко, като казах на Маури от градската управа к'во съм видял от куличката. Една нощ група мъже последва шайката на Обид и ги чух как стрелят от лодките. На заранта Обид и още трийсе и двама бяха в дранголника и сичко живо се чудеше накъде върви работата и к'ва присъда ще им лепнат. Божичко, ако знаеха к'во ни чака... след една-две седмици, като нищо не беше фърляно у водата... Личеше си, че Задок е уплашен и изтощен, затова го оставих да помълчи, макар да поглеждах тревожно часовника си. Приливът започваше и звукът на вълните сякаш го посъбуди. Гледах с удоволствие прииждащата вода, тъй като се надявах да прогони отчасти вонята на риба. Отново напрегнах слух, за да доловя част от старческия шепот. - Оназ ужасна нощ... видях ги. Бях горе в куличката... орди... гъмжило... префърлиха рифа и преплуваха залива към устието на Манъксет... Боже, к'во стана по улиците на Инсмут през оная нощ... тропаха по вратата, ама тате не отваряше... после грабна мускета и изскочи през кухненския прозорец да дири съветника Маури и да решат к'во да правят... купища убити и умиращи... стрелба и писъци... пукотевица по Стария площад, Градския площад и Ню чърч грийн... затворът разбит... прокламация... измяна след туй го нарекоха епидемия, кога дойдоха ора отвън и разбраха, че половината ни народ липсва... останаха само тия, дето щяха да слушат Обид и тварите или да си мълчат... нищо не се чу за тате... Облян в пот, старецът се задъхваше. Пръстите му се впиваха в рамото ми. - До заранта почистиха сичко... ама имаше следи... Обид пое командите и рече, че сичко щяло да се промени... другите щели да се събират с нас за църковните служби и требело да подготвим къщи за гости... те искали да се мешат с нас, както с канаките, и той лично нямал намерение да им пречи. Съвсем беше затънал Обид... луд на тая тема. Викаше, че онез щели да ни докарват риба и съкровища, а пък в отплата требело да им дадем к'вото искат... На вид сичко щяло да си е както преди, ама който не искал да си докара беля, нека стоял по-надалеч от външни ора. Сички требело да положим Клетвата на Дагон, а по-сетне някои положиха и втора, че и трета клетва. Който помагаше по-така, за него и наградите бяха по-така - злато и прочие... Нямало смисъл да разлайваме кучетата, щото онез долу биле милиони. Не им се щяло да изтребват целия човешки род, ама ако тайната се разкриела и станело напечено, моели тъкмо туй да направят. Ние не знаехме онез вехти магии, с които ги прогонили диваците от Южните морета, а пък канаките за нищо на света не си разкривали тайните. Требеше да им осигуряваме жертвоприношения и разни шантави дрънкулки, да ги настаняваме в града кога им скимне, а пък през другото време ни оставяха на мира. Не ги тревожеше, че разни пришълци могат да разнасят слухове навън... стига да не си врат носа, дето не им е работа. Сички да влезем в правоверната тайфа - Ордена на Дагон - и децата нямало да умират, ами щели да се връщат пак при майка Хидра и татко Дагон, отдето сме биле дошли сички едно време... Йа! Йа! Ктхулу фтагн! Ф'нглуи мглв'нафх Ктхулу Р'лиех вгах-нагл фтага... Старият Задок бе изпаднал в делириум и аз едва дишах от вълнение. Горката измъчена душа - до какви жалки дълбини на халюцинациите го бяха довели алкохолът и омразата към упадъка, отчуждението и болестта наоколо, доколко се бе съсипал този мозък, надарен с изумително творческо въображение! Сега той стенеше и сълзите се стичаха по сбръчканите му бузи към чорлавата брада. - Господи, к'во ли не съм видял, откак навърших петнайсе години... мене, мене, текел уфарсин!... онез, дето изчезваха, и другите, дето се самоубиха... кой дръзнеше да разправи нещо в Аркхам или Ипсуич, викаха му, че е луд... както и ти си мислиш за мен... ама к'ви съм ги виждал, Боже мой... Отдавна да са ме утрепали, щото много знам, само че аз положих пред Обид първата и втората Клетва на Дагон, та съм под закрила, додето не докажат, че съзнателно и целенасочено съм разкрил тайната... обаче третата Клетва няма да положа... по-добре да умра... Още по-зле стана подир Гражданската война, кога зеха да растат дечурлигата, дето се народиха от четирсе и шеста нататък... някои от тях, де. Мен ме беше страх... след оная страшна нощ вече не гледах от куличката и цял живот не съм виждал отблизо някой от ония. От истинските, искам да кажа. Отидох на война и ако бях имал капка акъл и кураж, нямаше да се връщам, ами щях да се заселя надалеч. Обаче ората ми пишеха, че не било чак толкоз зле. Сигур щото подир шейсе и трета година правителството беше настанило в града наборна комисия. Ама като свърши войната, сичко пак тръгна на провала. Ората дигнаха ръце... фабрики и бакалии спуснаха кепенците... корабите спряха и пристанището се задръсти с пясък... влакове не идваха... ама онези... онези не преставаха да щъкат из реката, да идват откъм проклетия сатанински риф... все повече и повече дъски по таванските прозорци, все повече шумове от къщи, дето уж нямало никого... К'во ли не разправят за нас из околностите - като те слушам как разпитваш, сигур и ти доста си чул - разправят к'во са виждали сегиз-тогиз, разправят за онез шантави накити, дето идат отнякъде и не сички отиват за претопяване... ама никой не казва нещо ясно. Никой не фаща вяра. На ужкимското злато му викат пиратско съкровище и си мислят, че инсмутчани имат чужда кръв в жилите си, или са болнави, или нещо друго. Пък тукашните се пазят от пришълците, както могат, и им дават да разберат, че лошо им се пише, ако много-много си отварят очите, особено по мръкнало. Псетата лаеха по тварите, конете се инатяха, ама като дойдоха автомобилите, сичко се оправи... През четирсе и шеста кап'тан Обид си доведе нова жена, дето никой не я е виждал... чувал съм, че не искал, обаче тварите го принудили... имаше три деца от нея... двете изчезнаха още преди да пораснат, ама едното момиче изглеждаше съвсем нормално и даже отиде да се изучи в Европа. Най-накрая Обид подлъга едно наивно момче от Аркхам да се ожени за нея. Сега обаче никой отвън не иска да си има работа с инсмутчани. Барнабас Марш, дето управлява рафинерията днес, е внук на Обид по линия на първата му жена - син на най-големия му син Онисифоръс, само че майка му е пак от онез и никой не я е виждал да излиза от къщи. Напоследък Барнабас съвсем се е променил. Вече не може да си затваря очите и цял се е изкривил. Разправят, че още носел дрехи, ама скоро ще иде у водата. Може и да е опитвал вече - те понявга се гмуркат за проба, преди да си идат завинаги. От десетина години не се е мяркал на открито. Кой знае как се мъчи горката му жена - тя е от Ипсуич, преди петдесет години тамошният народ без малко щеше да линчува Барнабас, докато я ухажваше. Обид умря през седемдесе и осма, подир него си отиде и цялото следващо поколение - дечурлигата от първата жена измряха, а пък другите... Бог знае... Шумът на прилива ставаше все по-силен и малко по малко сякаш превръщаше настроението на стареца от сълзлива сантименталност в тревога и страх. От време на време той спираше и пак почваше да се озърта нервно през рамо към рифа; въпреки цялата нелепост на разказа му, усетих, че и аз се поддавам на смътната боязън. Гласът на Задок изтъня и той като че се мъчеше да подкрепи куража си с по-гръмки слова. - Ами ти бе, що си траеш? Ще ли ти се да живееш в такъв град, дето сичко гние и мре, дето зад заковани прозорци разни чудовища лазят, блеят, лаят и подскачат из тъмните мазета и тавани, надето и да погледнеш? А? Ще ли ти се нощ подир нощ да слушаш воя от църквите и Ордена на Дагон и да знаеш к'ви ги има между онез, дето вият? Ще ли ти се да чуеш кой идва от онзи ужасен риф в навечерието на Първи май и Вси светии? А? Мислиш си, че старият е луд, а? Както щеш, сър, ама ще ти кажа, че туй не е най-лошото! Сега Задок крещеше с пълно гърло и трескавото безумие в гласа му истински ме плашеше. - Проклет да си, не ме зяпай с тия очища... казвам ти, че Обид е в ада и там ще остане! Хе-хе... в ада, казвам! Мен не може да ме спипа... нищо не съм направил, дума не обелвам... О, ти ли си, бе, момче младо? Е, може и да не съм обелвал думица, ама сега ще изплюя камъчето! Ти само кротувай и слушай, момче... още никому не съм го казвал... Рекох, че подир оназ нощ вече не съм гледал от куличката, обаче пак узнах много работи! Искаш да разбереш кое е истинският ужас, а? Слушай как стоят нещата - не е до онуй, дето го направиха онез рибешки дяволи, ами до туй, дето се канят да го правят! Мъкнат от леговищата си разни неща в града... от години го правят и напоследък хептен се разпуснаха. Къщите северно от реката между Уотър стрийт и главната улица са тъпкани - с гадове и к'вото са домъкнали... а пък щом се подготвят... казвам, щом се подготвят... чувал ли си за шогот? Ей, слушаш ли? Казвам ти, че знам к'ви са онез твари... видях ги една нощ, когато... йе-хааа-ха! Йе-хааа... Едва не припаднах от внезапния грозен и нечовешки ужасен крясък на стареца. Очите му, вперени покрай мен към зловонното море, бяха готови да изскочат от орбитите; лицето му се бе превърнало в маска на страх от древногръцка трагедия. Костеливите му пръсти се впиваха в рамото ми с чудовищна сила, но той дори не помръдна, когато извърнах глава да видя какво е забелязал. Не виждах нищо. Само на едно място вълничките като че ли се открояваха на фона на дългите приливни вълни. Но Задок ме разтърси и като се обърнах, аз видях че вкамененият страх е отстъпил място на хаос от мигащи клепачи и треперещи беззъби венци. След миг гласът му се възвърна, макар и снишен до треперещ шепот. - Махай се оттук! Махай се оттук! Видяха ни... бягай, ако ти е мил животът! Не се бави... сега те знаят... бягай... бързо... вън от тоя град... Върху разклатената зидария на някогашния кей се стовари нова тежка вълна и шепотът на лудия старец пак прерасна във вледеняващ кръвта нечовешки писък: - Йе-хаааааа!... Йаааааах!... Преди да се опомня от изумлението си, той пусна рамото ми, отчаяно хукна към улицата и свърна на север покрай стената на разрушения склад. Озърнах се към морето, но там нямаше нищо. А когато стигнах до Уотър стрийт и погледнах на север, от Задок Алън нямаше и следа. Хауърд Лъвкрафт Следва......

Прозорецът беше широко отворен, за да влиза свеж въздух. Мразеше да е задушно, а все имаше чувството, че зли демони са го стиснали за гърлото и му пречат да диша. Това си беше и почти вярно. Преди четири години му казаха, че белите му дробове хич не са наред. Това беше невъзможно, защото толкова години си живееше, без да запали цигара, а освен това и беше планинско чедо. Откакто докторите умориха неговия близък приятел - Шаро, той медицина не признаваше и хапове не пиеше. Та така реши да си живее - с демоните. Сутрин те го будеха много рано - дори преди кашлицата. Зиме, лете - все същото: отваряше широко прозореца, за да ги изплаши със свеж въздух. Беше вече дядо, но си нямаше баба. На млади години, когато още беше на село, се скиташе по цял ден из планината, сред горите. Вечер, когато се прибираше, я виждаше там, до чешмата. Но знаеше, че тя друг люби. Пък и цялото село все срещу нея беше. С тези сини очи и руси къдрици не можело да бъде истинска девойка. Самодива, викаха, била. Само с поглед омайвала главите на младежите, а после те по цяла нощ като пияни се скитали. Онази вечер, когато на всякъде се носеше аромата на билки, той се спря при нея. Там, до чешмата. Беше като приказка. Русите й коси, спуснати свободно по раменете, големите ясни като звезди очи, гъстите мигли... Кожата й ухаеше на чисто, на мляко, на свежест. Или това бяха билките? Повече не я видя. Омъжи се тя в града. За богат доктор, казаха. Тръгна той към града да я дири, ала не я откри. Самодива, казваха, била. Омагьосвала глупавите момци, а те после като пияни се скитали. Остана той да живее в града. Работеше във фабриката, а си почиваше сред горите, в които бе отраснал. И така до пенсия. Живееше си сам в гарсониерата. Баба си нямаше. И все тоя задух, все тия демони! Лекуваше се, както знаеше от майка си. Билките всичко лекуват, казваше тя, освен разбито сърце. Ах, милата! Бог да я прости! Все за внуци говореше. Ей тъй, да щъкат около нея, да им се радва. Ама пуста самота! Дали не бе разбил майчиното сърце? Ето, че вече се смрачава. И тоя ден в спомени отмина. И ето го пак до прозореца - стои и гледа навън. По клоните на липата ни едно листо не е останало. Не спря да духа тоя проклет вятър! Ама все така е - след лятото - есента, след нея - зимата. А там, в далекото се издигаше Балкана - величествен и горд. Всеки ден по склоновете му се извиваха различни сенки, всеки изгрев го обливаше в различни багри. И винаги изглеждаше могъщ и силен. За разлика от него. Той беше променен. Гарвановите му коси бяха побелели и разредени. Някога равните му бели зъби днес бяха заменени от изкуствени. Снажната му фигура бе деформирана от работата във фабриката и сега си имаше голяма груба гърбица и се подпираше на бастун. А очите му бяха потъмнели от грижи и тревоги. Ето и звездите се показаха, а и по-хладно взе да става. Студът пак събуди кашлицата му. Поседна на леглото, за да я поукроти. Късно беше вече. Остави бастуна си, подпрян на стола до скрина, събу пантофите и се пъхна между одеялата. Хем умората го гонеше, хем сънят му бягаше. А очите му в звездите бяха вперени. Гледаше той към звездите, но виждаше нейните очи. Стаята вече не беше задушна, а се изпълваше с аромата на билки и мляко. Студеният вятър нахлуваше през прозореца и развяваше меките й руси къдрици. В един миг те се увиха около шията му. Той усети как в цялото му тяло се разливат топлота и сладост. Нейното присъствие бе озарило стаята и бе прогонило демоните. Те изчезнаха завинаги... Но той стоеше там, до чешмата. Кожата й ухаеше на мляко, а големите й сини очи го опияняваха така, че вечно да се скита омагьосан.

СЯНКА НАД ИНСМУТ IV Едва ли мога да опиша в какво настроение бях изпаднал след този мъчителен епизод - едновременно жалък и безумен, нелеп и ужасяващ. Момчето от бакалницата ме бе подготвило донякъде, ала въпреки това след преживяното се чувствах объркан и разтревожен. Колкото и наивен да бе разказът, старият Задок с неговата лудешка искреност и уплаха бе успял да ме зарази с растящо безпокойство, което се обединяваше с предишното ми отвращение към града, разяждан от безплътна сянка. По-късно можех да обмисля разказа и да отсея от него ядрото на историческа алегория; засега исках само да го пропъдя от съзнанието си. Времето напредваше застрашително - часовникът ми показваше 7.15, а автобусът за Аркхам потегляше от градския площад в осем - затова се постарах да мисля колкото се може по-неутрално и практично, докато крачех забързано по пустинните улици сред пропаднали покриви и килнати къщи, устремен към хотела, откъдето щях да взема куфара и да хвана автобуса. Макар че златистата светлина на късния следобед придаваше мистична красота и покой на древните стрехи и порутените комини, аз неволно се озъртах през рамо. Сигурен бях, че с радост ще се измъкна от вмирисания, зловещо сенчест Инсмут, и съжалявах, че няма друг транспорт, освен автобуса на онзи гнусен тип, Джо Сарджънт. И все пак не бързах прекалено, защото на всеки ъгъл срещах архитектурни забележителности, а и бях пресметнал, че лесно мога да мина останалото разстояние за половин час. Търсех път, по който да не съм минавал,и като се консултирах с картата на момчето, предпочетох да стигна до градския площад по Марш стрийт вместо по Стейт стрийт. От пресечката с Фол стрийт започнах да срещам редки групички шушукащи инсмутчани и когато най-сетне се добрах до площада, видях, че почти всички безделници са се струпали около входа на "Гилман хаус". Докато прибирах куфара си от рецепцията, имах чувството, че съм попаднал под странните погледи на множество изпъкнали, влажни, немигащи очи, и тайно се надявах, че никое от тези неприятни същества няма да ме съпровожда в автобуса. Доста по-рано от предвиденото автобусът с трима пътници изгромоля по площада и един грозноват тип от тротоара подхвърли няколко неясни думи на шофьора. Сарджънт хвърли навън пощенската торба и вързоп вестници, после влезе в хотела; междувременно пътниците - същите, които бях видял да пристигат сутринта в Нюбърипорт - се изтътрузиха на тротоара и размениха с един зяпач по няколко глухи гърлени думи на език, за който бих могъл да се закълна, че няма нищо общо с английския. Качих се в празния салон и заех същата седалка, както на идване, ала едва се бях настанил, когато Сарджънт се появи и замънка с особено противен гърлен глас. Оказа се, че нямам никакъв късмет. Нещо не било наред с двигателя, въпреки успешното му пристигане от Нюбърипорт, и автобусът не можел да продължи към Аркхам. Не, не било възможно да се ремонтира тази вечер, а и нямало никакъв друг начин да се отпътува от Инсмут за Аркхам или за където и да било. Сарджънт много съжалявал, но се налагало да пренощувам в "Гилман". Служителят сигурно нямало да ми вземе скъпо, но така или иначе, нямало къде другаде да отида. Почти зашеметен от внезапното препятствие и изпълнен със страх от настъпването на нощта в този западащ и зле осветен град, аз напуснах автобуса и отново влязох във фоайето на хотела; странният и навъсен служител от нощната смяна ми каза, че за един долар мога да получа стая 428 на последния етаж - просторна, но без течаща вода. Въпреки всичко, което бях чувал в Нюбърипорт за този хотел, аз се разписах в регистъра, платих един долар, изчаках служителят да поеме куфара ми и последвах мрачния самотен хотелиер нагоре по скърцащите стъпала през три стълбищни площадки, водещи към прашни и като че напълно безжизнени коридори. Стаята се оказа твърде неуютна, с оскъдни евтини мебели и два прозореца, които гледаха към мръсен заден двор, заобиколен от ниски и запустели тухлени сгради, а по-нататък се простираха хлътнали покриви и блатистите западни околности на града. В края на коридора имаше баня - отчайващо овехтяла, със старинна мраморна мивка, миниатюрна вана, мъждива електрическа крушка и плесенясали дървени панели край водопроводните кранове. Тъй като все още беше светло, аз слязох на площада и се озърнах наоколо, търсейки къде да похапна набързо; при това забелязах втренчените погледи на нечистоплътните безделници. Бакалията беше вече затворена и се наложи да прибягна към услугите на ресторанта, който бях пренебрегнал преди няколко часа; вътре работеше прегърбен мъж с тясно лице и немигащи вторачени очи, а сервитьорката приличаше на вещица със сплескан нос и невероятно дебели, несръчни ръце. Всички ястия бяха подредени на тезгяха и аз с облекчение забелязах, че повечето очевидно са извадени от готови опаковки и консерви. Задоволих се с чиния зеленчукова крем-супа и след малко поех обратно към неуютната си стая в "Гилман"; минавайки край рецепцията, купих от намръщения чиновник смачкан вечерен вестник и оплюто от мухите списание. Когато здрачът се сгъсти, аз включих слабата електрическа крушка над евтиното желязно легло и се помъчих да продължа четенето. Чувствах, че е желателно да си намирам безобидни умствени занимания, тъй като нямаше смисъл да се впускам в разсъждения за аномалиите на този старинен посърнал град, докато все още се намирах в пределите му. Безумното бръщолевене на стария пияница не ми вещаеше особено приятни сънища и аз разбирах, че трябва да прогоня колкото се може по-далеч от въображението си спомена за неговите трескави, просълзени очи. Освен това не трябваше да мисля за железопътния касиер от Нюбърипорт и споменатия от него разказ на фабричния инспектор за "Гилман хаус", гласовете на нощните наематели... не биваше да мисля нито за това, нито за лицето под тиарата в мрачния църковен вход; лицето, което ми внушаваше необясним ужас. Навярно по-лесно бих избягвал тревожните размисли, ако стаята не беше тъй отвратително мухлясала. Убийствената миризма на плесен се смесваше по най-гнусен начин с всепроникващия дъх на риба и упорито насочваше фантазията ми към идеите за смърт и тлен. Другото, което ме смущаваше, беше липсата на резе върху вратата на стаята. Личеше, че доскоро го е имало, но сега на мястото му бяха останали само пресни следи от дърводелски инструменти. Несъмнено то се бе повредило, както и много други неща в тази разнебитена сграда. Нервно претърсих стаята и върху гардероба открих едно резе, което според белезите по вратата ми се стори съвсем същото като неотдавна сваленото. За да се отърва поне малко от напрежението, аз се заех да монтирам железата на празното място с помощта на отвертката от джобното ножче-ключодържател, което носех. Резето се намести идеално и малко се разведрих от мисълта, че мога да го дръпна, преди да си легна. Не че наистина се тревожех и разчитах на употребата му, но в подобно обкръжение всеки символ на безопасност беше добре дошъл. На двете странични врати към съседните стаи имаше подобни резета и аз побързах да ги залостя. Вместо да се съблека, реших да почета, докато ми се доспи, и после да си легна, като сваля само обувките и якичката. Извадих от куфара джобно фенерче и го сложих в панталона си, за да мога да погледна часовника, ако се събудя през нощта. Дрямката обаче не идваше и когато се опитах да анализирам мислите си, смутено осъзнах, че неволно се ослушвам за нещо - нещо, от което се боях, без сам да зная какво представлява. Разказът на онзи инспектор навярно бе възбудил въображението ми далеч по-силно, отколкото предполагах. Отново се помъчих да чета, ала открих, че очите ми не помръдват от едно и също изречение. След известно време ми се стори, че чувам стълбите и дъските по пода на коридора да поскръцват равномерно, като от стъпки, и се запитах дали не са почнали да идват наемателите на другите стаи. Но отникъде не долитаха гласове и ми хрумна, че скърцането е някак сдържано и потайно. Това не ми се понрави и се зачудих дали изобщо да спя. Твърде странен народ се срещаше из този град, а хората от околностите убедено твърдяха, че напоследък изчезвали пътници. Дали не бях попаднал в една от онези странноприемници, където грабят и убиват посетителите? Или пък местните жители наистина ненавиждаха любопитните пришълци? Дали демонстративните ми обиколки и честите консултации с картата не бяха предизвикали неблагожелателното им внимание? Реших, че трябва наистина да съм крайно изнервен, за да позволя на няколко случайни проскърцвания да ме насочат към толкова нелепи измислици... и все пак съжалявах, че не нося оръжие. Най-сетне се почувствах изморен и макар че никак не ми се спеше, залостих току-що ремонтираната врата, изключих лампата и се проснах на коравото, неравно легло, както си бях с якичката, сакото и обувките. В тъмнината и най-слабият нощен звук се засилваше неимоверно и през главата ми прелитаха още по-неприятни мисли. Съжалявах, че съм загасил, но бях прекалено уморен, за да стана и пак да включа крушката. Сетне, след дълго зловещо затишие, дъските в коридора отново заскърцаха, а после се раздаде онзи тих, но дяволски ясен звук, който сякаш обещаваше прокобното сбъдване на всичките ми страхове. Нямаше и място за съмнение - предпазливо, потайно, колебливо, някой провираше ключ в ключалката на вратата. Тъкмо заради преживените вече неясни тревоги, чувствата ми при разпознаването на реалната заплаха бяха по-слаби от очакваното. Макар и да не знаех точно защо, аз инстинктивно бях нащрек - и това се оказваше в моя полза при възникването на новата, истинска криза, каквато и да бе тя. Ала все пак прерастването на заплахата от смътно предчувствие в непосредствена реалност ме потресе със силата на физически удар. Дори през ум не ми минаваше, че може да става дума за грешка. Мислех единствено за коварни злодейски планове и лежах неподвижен като труп, изчаквайки следващия ход на нашественика. След малко предпазливото тракане затихна и чух как някой влиза с шперц в стаята северно от моята. После лекичко изпробваха ключалката на междинната врата. Разбира се, резето попречи и чух скърцането на пода, докато злодеят се измъкваше от стаята. Скоро се раздаде ново шумолене и аз разбрах, че този път се влиза в южната стая. Последва пак потайна проба на залостената междинна врата и скърцането на дъските се отдалечи. Сега то продължи по коридора и слезе по стълбите - очевидно противникът бе осъзнал как стоят нещата с вратите и отлагаше начинанието си, но само бъдещето щеше да покаже докога. Готовността, с която пристъпих към действие, свидетелства, че навярно подсъзнателно съм се страхувал от някаква опасност и часове наред съм обмислял възможните пътища за бягство. От самото начало усещах, че невидимият нашественик носи заплаха, с която не мога да се преборя и не бива да срещам, а трябва само да бягам, доколкото ми позволяват силите. Единственото решение бе да напусна хотела незабавно, и то не през главното стълбище и фоайето. Като се надигнах безшумно и щракнах фенерчето, се опитах да включа крушката над главата си, за да подбера и натъпча в джобовете на сакото някои дреболии: предстоящото бягство без багаж. Без успех; разбрах, че токът е спрян. Явно бях попаднал в някакъв всеобщ загадъчен и злобен заговор. Докато стоях, продължавайки да опипвам безполезния ключ на лампата, от долния етаж долетя приглушено скърцане и ми се стори, че долавям разговор на неясни гласове. След миг вече не бях толкова уверен, тъй като тези глухи звуци напомняха дрезгав лай и нечленоразделно грачене, но нямаха нищо общо с нормалното човешко слово. После пак се сетих за онова, което бе чул фабричният инспектор през нощта в това прогнило пагубно здание. С помощта на фенерчето натъпках необходимото по джобовете, сложих си шапката и се прокраднах на пръсти до прозореца, за да преценя шансовете за слизане. Въпреки правителствените разпоредби за безопасност, от тази страна на хотела нямаше противопожарна стълба и от калдъръмения двор ме делеше гладка триетажна стена. Но отдясно и отляво към хотела се прилепваха стари тухлени сгради; скосените им покриви бяха на сравнително достъпно за скок разстояние от моя четвърти етаж. За да се добера до някое от зданията, трябваше да се прехвърля през две стаи - съответно на юг или на север - и съзнанието ми незабавно се зае да пресмята какви са шансовете ми да го сторя. Реших, че не мога да рискувам едно излизане в коридора, където стъпките ми неминуемо щяха да бъдат чути, а влизането в желаната стая можеше да срещне непреодолими трудности. Оставаше ми само един път - през по-паянтовите междинни врати; ако ключалките и резетата се окажеха от другата страна, щеше да се наложи да ги изкъртвам със сила, използвайки рамото си като таран. Мислех си, че не е изключено да успея при това разнебитено състояние на сградата и инсталациите в нея; осъзнавах обаче, че не мога да го направя без шум. Трябваше да се осланям единствено на бързината и на шанса да се добера до прозореца, преди враговете да се опомнят и да отворят с шперц съответната стая. Колкото до собствената ми врата към коридора, погрижих се да я барикадирам, като избутах писалището до нея - малко по малко, за да сведа шума до минимум. Знаех, че шансовете ми са нищожни и бях напълно готов за всякакви премеждия. Дори успешното достигане на другия покрив нямаше да разреши проблема, защото Щеше да ми остане непосилната задача да се спусна на земята и да избягам от града. Едно поне бе в моя полза - разрухата и запустението на съседните сгради, както и множеството черни отвори на капандури, зейнали по двата покрива. Тъй като според картата на бакалчето южната посока ми се стори най- подходяща за бягство от града, аз първо огледах междинната врата от тази страна. Тя бе пригодена да се отваря към мен и скоро разбрах - след като махнах резето и установих наличието на заключена брава - че няма да е лесна за изкъртване. Отказах се от това направление и предпазливо изтиках нататък таблата на леглото, за да осуетя евентуална по-сетнешна атака откъм съседната стая. Северната врата се отваряше навън и аз вече не се съмнявах, че пътят ми ще е натам, макар да бях открил, че е заключена или залостена от другата страна. Ако можех да се добера до покрива на зданията по Пейн стрийт и успешно да се спусна на земята, навярно има надежда да се стрелна през двора и съседните къщи към Уошингтън стрийт, през отсрещните постройки към Бейт стрийт или пък да изскоча на Пейн и да заобиколя на юг към Уошингтън. Във всички случаи целта беше да се озова на Уошингтън и бързо да се отдалеча от района на градския площад. Предпочитах да избягна Пейн стрийт, защото там казармата на пожарникарите можеше да е отворена денонощно. Докато мислех за всичко това, аз оглеждах ширещото се под мен море от мизерни прогнили покриви, окъпани сега в лъчите на почти пълната луна. Отдясно черният процеп на речната клисура разкъсваше пейзажа; изоставената гара и няколко пусти фабрични здания се вкопчваха като струпеи по ръбовете. По-нататък ръждивата железопътна линия и шосето за Раули се провираха в блатиста равнина, по която тук-там се издигаха малко по-сухи островчета, обрасли с шубраци. Отляво набразденото от ручеи поле беше по-наблизо и тесният път за Ипсуич лъщеше под лунното сияние. От моята страна на хотела не можех да видя южния път за Аркхам, по който бях решил да поема. Все още колебливо разсъждавах кога ще е най-добре да атакувам северната врата и как да го направя най-безшумно, когато забелязах, че неясните звуци под мен се заменят с ново, по-тежко скърцане на стълбищните стъпала. През процепа на вратата заиграха лъчите на потрепващо пламъче и дюшемето в коридора изстена под някакъв непосилен товар. Чух да се приближават приглушени шумове, може би гласове, и накрая долетя решително почукване по външната врата на моята стая. За момент просто притаих дъх и зачаках. Измина сякаш цяла вечност, после отвратителната рибна воня на цялото ми обкръжение като че изведнъж се засили и стана почти непоносима. Чукането се повтори, затропаха непрестанно и все по-настоятелно. Разбрах, че е настанало времето за действие и незабавно дръпнах резето на северната междинна врата, стягайки мускули, за да я изкъртя. Тропането ставаше все по-гръмко и аз се надявах то да заглуши шума от моите усилия. Най-сетне пристъпих към осъществяване на плана и се хвърлих с лявото си рамо срещу тънката дъсчена преграда, после повторих, потретих, без да обръщам внимание на натъртването и болката. Вратата се оказа много по-издръжлива от очакваното, ала аз не се предавах. И през цялото време глъчката навън се засилваше. Накрая междинната врата поддаде, ала с такъв трясък, че в коридора не можеше да не са го чули. Чукането отвън моментално прерасна в яростен порой от удари и същевременно в ключалките на двете съседни стаи се раздаде зловещо скърцане на ключове. Нахлувайки през разкрилия се проход, аз успях да дръпна резето на вратата към коридора, преди да щракне бравата; ала докато го намествах, чух как някой се мъчи да отвори с шперц откъм коридора третата стая - онази, от чийто прозорец се бях надявал да скоча на покрива. За миг изпитах непоносимо отчаяние, тъй като пленничеството ми в помещение без път за бягство през прозореца изглеждаше окончателно. Обля ме вълна от едва ли не безумен ужас, който придаде някаква страховита, но необяснима странност на мимолетно зърнатите в праха следи от стъпките на нашественика, проверил неотдавна оттук възможността да се проникне при мен. Сетне, с упорството на слепия автоматизъм, преодолях отчаянието, упътих се към следващата междинна врата и слепешком се засилих да я блъсна, за да мина оттатък и да залостя вратата към коридора преди завъртането на ключа - стига само и там по някакво чудо резето да се окажеше също тъй здраво, както тук. Последвалото спасение дължа навярно само на щастливата си звезда - вратата пред мен беше не само отключена, но и зееше широко. За секунда прелетях през нея и подпрях с дясно коляно и рамо вратата към коридора, която вече се открехваше навътре. Напорът ми завари противника неподготвен, застави го да отстъпи и аз успях да дръпна здраво завинтеното резе, както бях сторил в съседната стая. Печелейки тази отсрочка, чух как отслабва блъскането по другите две врати и същевременно се надига хаотичен тропот откъм междинния проход, който бях барикадирал с леглото. Очевидно основната маса нападатели бе влязла в южната стая и се групираше за странична атака. Но ненадейно в ключалката на следващата северна стая изщрака шперц и аз разбрах, че нова заплаха ме дебне по-отблизо. Северната междинна врата беше широко отворена, ала не разполагах с време да предотвратя превъртането на бравата откъм коридора. Можех само да затворя и залостя вратите от двете страни на стаята, след което подпрях едната с леглото, другата с писалището, а пред входната изтиках умивалника. Беше ми ясно, че трябва да се уповавам на закрилата на тия импровизирани барикади, докато се измъкна през прозореца и скоча върху покрива на сградата от страната на Пейн стрийт. Но дори в толкова напрегнат момент най- големият ми ужас се пораждаше не от крехкостта на моите укрепления. Тръпнех защото въпреки някои отвратителни пъшкания, ръмжене и неритмичен приглушен лай, нито един от преследвачите не бе издал ясен и членоразделен човешки глас. Докато привършвах наместването на мебелите и се втурвах към прозорците, чух страхотно трополене по коридора към стаята северно от мен и осъзнах, че думкането на юг е престанало. Явно повечето противници се канеха да обединят усилията си срещу слабата междинна врата, която, вече знаеха, ще ги доведе право при мен. Отвън луната осветяваше покрива на по- ниската прилепена сграда и аз видях колко отчаяно рискован ще бъде скокът върху наклонената плоскост, където трябваше да се приземя. Когато огледах разположението на зданията, избрах за бягството по- южния от двата прозореца; планирах да се хвърля към вътрешния скат на покрива и да подиря най-близката капандура. Веднъж попаднал в някоя от порутените тухлени къщи, можех да очаквам незабавно преследване; надявах се обаче да сляза долу, сетне с прибежки между зеещите входове да преодолея сенчестия двор, за да стигна накрая Уошингтън стрийт и да се измъкна през южните предградия. Трясъкът откъм северната междинна врата ставаше оглушителен и забелязах, че тънките дъски започват да се пропукват. Нападателите явно бяха донесли някакъв тежък предмет и го използваха като таран. Леглото все още удържаше напора им, тъй че имах поне малкия шанс да пристъпя към бягството си. Отваряйки прозореца, забелязах от двете му страни тежки велурени завеси, закачени с медни халки за дебел дървен прът, а на външната стена зърнах да стърчи масивна кука за прикрепване на капаците. Като съобразих веднага, че има начин да избягна опасния скок, аз дръпнах завесите и ги смъкнах заедно с пръта; след това бързо изнизах две от халките на куката и метнах навън купчината плат. Тежките гънки провиснаха чак до прилепналия покрив, а халките изглежда щяха да издържат тежестта ми. Без повече колебания, аз се измъкнах през прозореца, плъзнах се по импровизираното въже и завинаги оставих зад гърба си пропитите с ужас мрачни стени на "Гилман хаус". Успешно се приземих върху паянтовите керемиди на стръмния покрив и без нито едно подхлъзване успях да се добера до зеещата капандура. Озъртайки се през рамо, видях, че прозорецът, който бях напуснал преди малко, все още е тъмен, ала далече на север между порутените комини зърнах блясъка на зловещи светлини в Ордена на Дагон, Баптистката църква и Независимата църква, за която си спомнях с тръпки на страх. Досега из двора под мен не се бе мяркала жива душа и аз се надявах, че ще имам шанса да се изплъзна преди обявяването на всеобща тревога. Осветих капандурата с фенерчето си и видях, че под нея няма стъпала. Височината обаче не беше голяма, затова спокойно се преметнах през ръба, скочих и се стоварих на пода, осеян с прогнили сандъци и бъчви. Таванското помещение изглеждаше зловещо, но аз вече бях претръпнал за подобни впечатления и незабавно се отправих към стълбището, очертано в лъча на фенерчето, като мимоходом хвърлих поглед към часовника си - стрелките показваха 2 часа след полунощ. Стъпалата скърцаха, ала се оказаха сравнително стабилни; втурнах се надолу през просторния като хамбар втори етаж и се озовах на партера. Всичко бе запустяло и изоставено, само ехото отвръщаше на стъпките ми. Най-сетне открих коридора и в края му зърнах светъл правоъгълник на мястото на разбитата врата към Пейн стрийт. Упътих се в обратната посока и заварих задната врата също отворена; изскочих навън, сурнах се по пет каменни стъпала и стъпих върху буренясалия калдъръм на вътрешния двор. Лунните лъчи не стигаха дотук, но макар и смътно, успявах да различа пътя без помощта на фенерчето. Зад някои от прозорците на "Гилман хаус" потрепваше неясно сияние и ми се стори, че отвътре долитат приглушени звуци. Пристъпвайки тихичко към страната на Уошингтън стрийт, забелязах няколко отворени врати и реших да се измъкна през най-близката. В коридора царуваше непрогледен мрак, а когато се добрах до отсрещния край, срещнах яко закована врата. Налагаше се да диря път през друга сграда, затова пипнешком се върнах към двора, но малко преди да достигна изхода, застинах на място. През отворената врата на "Гилман хаус" изскачаше огромна тълпа от неясни фигури - в мрака се люшкаха фенери, ужасни квакащи гласове си разменяха сподавени възгласи на някакъв странен език, нямащ нищо общо с английския. Силуетите се движеха неуверено и аз с облекчение разбрах, че не знаят къде съм се дянал; но въпреки това при вида им изстинах до мозъка на костите. Не можех да различа тяхната форма, ала в прегърбената, провлачена походка имаше нещо непоносимо противно. И най-лошото - забелязах, че една от фигурите е облечена в странна роба, а на главата й несъмнено стърчеше висока тиара, чиито форми познавах прекалено добре. С всяка крачка на силуетите през двора усещах как страховете ми растат. Ами ако не намеря изход през тази сграда към задната улица? Вонята на риба бе отвратителна и се питах колко още мога да я издържа, без да припадна. Отново се упътих пипнешком към улицата, отворих една странична врата в края на коридора и попаднах в празна стая с плътно затворени капаци на прозорците, но без рамки и стъкла. Шарейки с пръсти в лъча на фенерчето, установих, че ще успея да отворя капаците; след минута вече бях скочил отвън и грижливо намествах дъсчената преграда в първоначалния й вид. Вече бях на Уошингтън стрийт и засега не виждах наоколо жива душа, а единствената светлина се лееше от луната. На няколко места в далечината обаче чувах дрезгави гласове, стъпки и странен тропот, издаван сякаш от не съвсем човешки нозе. Ясно бе, че нямам време за губене. Добре помнех посоките на света и се радвах, че уличното осветление е изключено, както често става при пълнолуние в западналите земеделски общини. Част от звуците долитаха откъм юг, ала аз не промених плана си да бягам в това направление. Знаех, че ще мина край множество пусти входове, в които можех да се прикрия, ако срещна отделен противник или група преследвачи. Закрачих бързо и тихо, плътно до полуразрушените здания. Макар да бях разчорлен и гологлав след мъчителното спускане, видът ми не биеше на очи; изглеждаше твърде вероятно да остана незабелязан, ако случаят ми наложеше да се срещна с някой случаен минувач. На Бейтс стрийт свърнах в едно разнебитено преддверие, докато два силуета тромаво пресекат отсрещната улица, но скоро отново поех напред и наближих откритото пространство, където Елиът стрийт минава косо през пресечката на Уошингтън и Саут стрийт. Макар че никога не бях виждал това място, на картата то ми се струваше опасно, тъй като лунната светлина щеше да го облива от край до край. Нямаше смисъл да го отбягвам, защото всеки друг маршрут би ми наложил дълго криволичете и катастрофални рискове да бъда видян или да се забавя. Оставаше ми само да пресека дръзко и открито, като имитирам, доколкото ми се удаде, типичната провлачена походка на инсмутчани и да се надявам, че няма да заваря на кръстовището никого... поне никого от моите преследвачи. Нямах никаква представа доколко широко е разгърната потерята и каква всъщност може да бъде нейната цел. Градът изглеждаше необичайно оживен, ала смятах, че вестта за бягството ми от "Гилман хаус" още не се е разпространила. Естествено, скоро трябваше да напусна Уошингтън стрийт и да продължа по някоя друга улица, водеща на юг, без съмнение групата от хотела щеше да тръгне подир мен. По прашния под на онази къща навярно бях оставил следи, които да разкрият как съм се добрал до тротоара. Както очаквах, луната осветяваше ярко цялото открито пространство пред мен; в средата забелязах останки от нещо като градинка с железен парапет. За щастие наоколо нямаше хора, макар че откъм градския площад се задаваше някакво странно, постепенно нарастващо бучене. Саут стрийт беше много широка и с лек наклон водеше право към пристанището; от нея се виждаше чак до откритото море и аз от душа се надявах, че никой няма да погледне от далечните низини, докато пресичам под ярките лунни лъчи. Напредвах безпрепятствено, никакъв нов звук не подсказваше, че съм бил забелязан. За секунда се озърнах и неволно забавих крачка, за да се насладя на великолепния морски пейзаж отвъд края на улицата. Далече зад вълнолома смътно тъмнееха очертанията на Дяволския риф и аз неволно си припомних всички отвратителни легенди, които бях чул през последните двадесет и четири часа - легенди, представящи тази назъбена скала като същинска порта към царства на неописуем ужас и невъобразима уродливост. После изведнъж видях по далечния риф пресекливи проблясващи светлинки. Те се очертаваха ярко и недвусмислено в тъмнината и ми вдъхваха сляп, неестествено силен ужас. Мускулите ми се напрегнаха за паническо бягство, осуетено единствено от известна доза подсъзнателна предпазливост и от някакво полухипнотично замайване. И още По-страшно бе, че откъм високия купол над покрива на "Гилман хаус", който сега се издигаше на североизток зад мен, долетя серия от подобни неравномерни проблясъци - а това можеха да бъдат само ответни сигнали. Овладях мускулите си и осъзнавайки отново доколко съм видим и уязвим тук, продължих напред с по-бърза, притворно провлачена походка; ала докато Саут стрийт ми осигуряваше поглед към морето, аз не откъснах очи от онзи зловещ сатанински риф. Нямах представа какъв смисъл се крие зад тези действия; може би ставах свидетел на някакъв странен ритуал, свързан с Дяволския риф, или пък група хора бе пристигнала с лодка на злокобната скала. След малко завих наляво покрай боклукчивата градинка; все още продължавах да гледам към океана, грейнал под призрачното лунно сияние, и напрегнато следях загадъчния трепет на безименните, необясними сигнали. Точно тогава ме връхлетя най-ужасната гледка - гледката, която унищожи последните ми остатъци от самообладание и ме застави да се втурна в трескав бяг на юг покрай зеещите мрачни входове и вторачените рибешки очи на разбитите прозорци по тази кошмарна пуста улица. Защото като се взрях по- внимателно, разбрах, че грейналите води между рифа и брега далеч не са празни. Те кипяха от несметно гъмжило неясни фигури, плуващи към града; дори отдалече и само от един кратък поглед ми ставаше ясно, че подскачащите глави и размаханите ръце са нечовешки уродливи и неподвластни нито на словесно описание, нито на мислено обяснение. Трескавото ми бягство секна още преди следващата пресечка, защото отляво дочух звуци, напомнящи глъчката и суетенето на организирана потеря. Раздадоха се стъпки и гърлено ръмжене, на юг по Федерал стрийт избуча раздрънкан автомобил. Само за секунда плановете ми се промениха из основи - ако южното шосе пред мен беше блокирано, очевидно трябваше да търся друг изход от Инсмут. Спрях и отстъпих в един порутен вход, размишлявайки какъв късмет съм имал да преодолея откритото пространство, преди преследвачите да пристигнат по успоредната улица. Следващата ми мисъл не бе толкова утешителна. Щом като водеха преследването по друга улица, ставаше ясно, че групата не е тръгнала направо по дирите ми. Не ме бяха забелязали, а просто се подчиняваха на общ план, целящ да отреже пътищата за бягство. Следователно, по всички изходи от Инсмут бродеха подобни патрули, защото враговете не можеха да знаят коя посока възнамерявам да избера. А щом бе така, трябваше да се измъкна през полето, далече от всички пътища; но как да го сторя сред тая блатиста местност, набраздена от безброй реки и потоци? За момент разсъдъкът ми се помъти - както от върховна безнадеждност, така и от стремителното засилване на вездесъщата рибна миризма. После се сетих за изоставената железопътна линия към Раули, чиито солидни насипи от баластра и буренясала пръст все още се простираха на северозапад от порутената гара край ръба на клисурата. Макар и нищожен, съществуваше шанс местните жители да са я пропуснали в плановете си, тъй като бодливите шипкови гъсталаци я правеха почти непроходима и даже отчаян беглец би избрал подобен маршрут на последно място. Бях зърнал линията от хотелския прозорец и знаех как е разположена. За беда повечето нейни отсечки се виждаха от пътя за Раули, а на места и от самия град, но навярно човек можеше да се промъкне незабелязан през шубраците. Така или иначе, натам беше единствената ми надежда за спасение и не ми оставаше нищо друго, освен да си опитам късмета. Оттеглих се по-навътре в коридора на запустялото си убежище и с помощта на фенерчето още веднъж проучих картата на момчето от бакалницата. Непосредственият въпрос беше как да се добера до старата железопътна линия; сега виждах че най-безопасният маршрут е напред по Бабсън стрийт, после на запад до Лафайет - там със заобиколка, за да не пресичам открито пространство, подобно на онова, през което бях минал неотдавна - и накрая връщане на северозапад към изоставената и полуразрушена гара с лъкатушене по Лафайет, Бейтс, Адамс и Банк стрийт - последната от които минаваше досами речното дефиле. Причината да продължа към Бабсън стрийт беше нежеланието ми да пресека пак одевешния площад или пък да започна пътя си на запад по широката Саут стрийт. Отново потеглих напред и минах от дясната страна на улицата, за да свърна колкото се може по-незабелязано на Бабсън стрийт. От Федерал стрийт продължаваше да долита шум и когато се озърнах, стори ми се, че виждам светли отблясъци близо до сградата, през която бях избягал. С тревожното желание да напусна незабавно Уошингтън стрийт, аз взех да подтичвам в лек тръс, като се надявах никой да не ме забележи. Преди ъгъла на Бабсън стрийт стреснато открих, че една от къщите все още е обитаема, както подсказваха завеските на прозореца; за щастие вътре нямаше светлини и аз я отминах без произшествие. На Бабсън стрийт, която пресичаше Федерал и следователно можеше да ме разкрие на преследвачите, аз се промъкнах плътно край кривите олющени стени; на два пъти се спирах в най-близките входове, когато шумовете зад гърба ми се засилваха за момент. Откритото пространство отпред сияеше широко и пусто под лунните лъчи, но избраният маршрут не ми налагаше да мина през него. При второто спиране почнах да долавям нова вълна от неясни звуци; като надникнах предпазливо от укритието, видях как през площада се стрелна автомобил, устремен към покрайнините по Елиът стрийт, която пресичаше на това място едновременно Бабсън и Лафайет. Докато гледах - задавен от внезапното засилване на рибната миризма - зърнах как в същата посока се задава тълпа от уродливи прегърбени фигури; разбрах, че това трябва да е охраната на пътя за Ипсуич, тъй като това шосе представляваше продължение на Елиът стрийт. Две от фигурите бяха облечени в просторни роби, а едната носеше и островърха диадема, лъщяща белезникаво в лунното сияние. Походката й бе толкова странна, че ме побиха тръпки - стори ми се, че съществото подскача едва ли не като жаба. Когато краят на колоната преследвачи изчезна от поглед, аз поднових похода си; изтичах зад ъгъла към Лафайет стрийт и бързо прекосих Елиът, от страх да не би изостанали участници в групата да се зададат по тази пресечка. От далечния градски площад се чуваха грачещи гласове и тропот, но по пътя си не срещнах препятствия. Най-голямата ми тревога беше, че ще трябва пак да мина през широката и светла Саут стрийт - с изглед към морето - и с всички сили се борех да овладея нервите си преди изпитанието. Не беше изключено да държат тази улица под наблюдение, а евентуалните изостанали преследвачи по Елиът стрийт неминуемо щяха да ме видят от единия или другия край. В последния момент реших, че ще е по-добре да забавя крачка и да прекося както преди, с обичайната за средния инсмутчанин провлачена походка. Когато отстрани - този път отдясно - се разкри морският пейзаж, аз почти бях решил да не го поглеждам изобщо. Обаче не успях да устоя; извих очи, докато старателно тътрех нозе към спасителната сянка отпред. Както бих могъл да очаквам, никъде не се мяркаше корабно платно. Но първото, което привлече погледа ми, бе малка рибарска лодка, наближаваща изоставените кейове с някакъв обемист товар, загърнат в насмолен брезент. Въпреки разстоянието и сумрака гребците ми се сториха особено отвратителни. Из водата все още се мяркаха неколцина плувци, а върху далечния черен риф видях слабо немигащо зарево, което не приличаше на светлинните сигнали отпреди малко; имаше странен, непознат поне за мене цвят. По-нататък по пътя ми отдясно над островърхите покриви се издигаше високият купол на "Гилман хаус", ала всичките му прозорци бяха тъмни. Вонята на риба, разсеяна за момент от някакъв милосърден ветрец, сега налетя с подлудяваща сила. Още не бях стигнал до отсрещния тротоар, когато чух мърморенето на група преследвачи, идващи от север по Уошингтън стрийт. Те наближиха мястото, от което бях хвърлил първия си тревожен поглед към залива под лунните лъчи; в този момент ги видях ясно само на една пресечка разстояние - и се ужасих от зверската уродливост на техните лица, от кучешкото, животинското в прегърбената им стойка. Един от тях се движеше като същинска маймуна и дългите му ръце често докосваха земята; друг силует - с роба и тиара - подскачаше едва ли не като жаба. Предположих, че групата е същата, която бях видял в двора на "Гилман хаус" - и следователно тъкмо тя налучкваше най-добре следите ми. Няколко от фигурите се завъртяха да ме погледнат и аз се вледених от страх, ала успях да продължа напред с небрежна, провлачена походка. До ден днешен не знам дали са ме видели или не. Ако да, то тактиката ми трябва да ги е заблудила, защото те прекосиха светлото открито пространство, без да се отклоняват от пътя си, като през цялото време грачеха и бръщолевеха на някакъв грозен гърлен диалект, какъвто никога преди не бях чувал. Отново под прикритието на сянката, аз пак побягнах в тръс покрай порутените килнати къщи, вперили слепи погледи в нощта. Прехвърлих се на западния тротоар и завих зад близкия ъгъл към Бейтс стрийт, където плътно се придържах към зданията от южната страна. Отминах две сгради с явни признаци на живот, при това в горните прозорци на едната блестеше светлина, но никой не се опита да ме спре. След като свърнах на Адамс стрийт, се почувствах много по-спокоен, ала какво бе потресението ми, когато от един мрачен вход право пред мен се клатушна към тротоара човешка фигура. Непознатият обаче се оказа мъртвопиян и не представляваше никаква заплаха; така се добрах здрав и читав до мизерните останки от складове по Банк стрийт. Нищо не помръдваше по тази мъртва улица край клисурата, а собствените ми стъпки заглъхваха сред рева на водопадите. Дълго тичах към разрушената гара и кой знае защо огромните тухлени стени на околните складове ми се струваха по-страшни от фасадите на частните домове. Най-сетне видях старинните арки над чакалнята - или поточно над нейните останки - и се запътих право към коловозите, започващи от другата й страна. Въпреки ръждата повечето релси се оказаха здрави и едва половината траверси бяха прогнили; да се тича и дори да се върви по подобна повърхност беше твърде трудно, но аз полагах усилия и общо взето напредвах добре. Отначало линията минаваше по ръба на клисурата, сетне достигнах покрития мост, по който тя прекосяваше бездната на шеметна височина. Състоянието на този мост щеше да продиктува следващия ход. Ако бе по силите ми, щях да мина по него; ако ли не, трябваше да поема риска на ново лутане по улиците, за да се добера до следващия мост. Дългата, просторна като хамбар,структура на старинното съоръжение лъщеше призрачно под лунните лъчи и виждах, че отвътре сглобките са здрави, поне в протежение на първите метри. След като влязох, аз включих фенерчето и едва не бях повален от облак прилепи, които прелетяха с плясък край мен. Някъде около средата в настилката зееше широк процеп и за миг ме обзе страх, че ще трябва да се върна; в края на краищата обаче се реших на отчаян скок и за щастие успях. С радост приветствах лунните лъчи, когато се измъкнах от този злокобен тунел. Старата линия пресичаше под ъгъл Ривър стрийт и рязко завиваше към полето, където постепенно чезнеха признаците за близостта на града и отвратителната му рибна миризма. Гъсталаците от бурени и тръни ме препъваха и жестоко разкъсваха дрехите ми, но независимо от всичко бях щастлив, че ги има, за да ме прикрият в случай на опасност. Както знаех, значителна част от маршрута ми се виждаше откъм пътя за Раули. Почти веднага навлязох в мочурищата, където буренаците по ниския насип на самотната линия малко оредяваха. По-нататък имаше нещо като островче или възвишение и коловозът минаваше през плитка траншея, задръстена с къпинови храсти. Горещо се радвах на това частично прикритие, тъй като от прозореца на хотела бях видял, че тук линията минава в опасна близост до шосето за Раули. След края на траншеята релсите пресичаха пътя и се отклоняваха на значително разстояние, но засега трябваше да бъда извънредно предпазлив. За щастие вече се бях убедил, че железопътната линия не е охранявана. Точно преди да навляза в траншеята, аз се озърнах, ала не видях преследвачи. Древните кули и покриви на прогнилия Инсмут сияеха с феерична красота под вълшебството на жълтите лунни лъчи и неволно се запитах как ли са изглеждали в старите времена преди падането на сянката. А сетне, щом завъртях поглед от града към полето, нещо далеч по-тревожно прикова вниманието ми и за миг ме накара да застина на място. Видях - или ми се привидя - неясно, но заплашително вълнисто движение нейде далеч на юг, смътният трепет ми подсказваше, че навярно от града по равния път за Ипсуич е изпълзяла огромна орда. Разстоянието беше значително, тъй че не различавах никакви подробности, ала видът на тази напредваща колона съвсем не ми се нравеше. Тя лъкатушеше прекалено гъвкаво и лъщеше повече от нормалното под лъчите на превалящата луна. До мене долитаха и едва доловими звуци, макар че вятърът духаше в обратната посока; чувах неясно зверско мучене и ръмжене, по-страшно дори от джафкането на групите, с които се бях разминал неотдавна. През главата ми прелетяха всевъзможни неприятни догадки. Спомних си за твърдението, че най-уродливите инсмутчани били затваряни във вековните полусрутени складове край пристанището. Спомних си и неописуемите плувци, които бях зърнал. Ако сметнех, че освен видените досега отряди останалите пътища се охраняват от подобни тълпи, щеше да се получи учудващо голям брой преследвачи за обезлюдения Инсмут. Откъде можеше да идва множеството в колоната, която виждах сега? Дали наистина старите бордеи без вода и канализация гъмжаха от уродлив, прикрит и никому неизвестен живот? Или пък някой кораб потайно бе разтоварил легион от незнайни чужденци на онзи прокълнат риф? Кои бяха те? Защо идваха тук? И ако по пътя за Ипсуич бродеше такава колона, значеше ли това, че и по другия път ще има също тъй многобройни патрули? Бях се вмъкнал сред гъсталаците на траншеята и продължавах напред със съвсем бавна крачка, когато проклетата рибна миризма отново налетя с непоносима сила. Вятърът ли се бе обърнал на изток, та я носеше откъм морето през целия град? Изглежда наистина е така, реших аз, защото от същата посока вместо досегашното мълчание започваше да долита страховито гърлено ръмжене. Към него се примесваше и друг звук - някакъв масов, колосален плясък или тропот, който незнайно защо ми внушаваше най-неприятни представи. Въпреки всяка логика го свързвах с онази противна колона, лъкатушеща по пътя за Ипсуич. След малко вонята и шумът се засилиха дотолкова, че аз спрях разтреперан и благодарих на съдбата за скривалището, в което се намирах. Доколкото си спомнях, точно тук пътят за Раули минаваше плътно до старата линия, преди да я пресече и да се отклони на запад. Нещо се задаваше по този път и трябваше да се притая, докато отмине и изчезне в далечината. Слава Богу, съществата не използваха кучета за преследването - всъщност обонянието навярно би било безполезно сред непоносимата миризма. Приклекнал в храстите на песъчливата траншея, аз се чувствах почти в безопасност, макар че потерята трябваше да пресече релсите само на стотина метра пред мен. Щях да ги видя, но те нямаше да ме забележат, освен ако се случеше някакво зловещо чудо. Същевременно ме обземаше страх да ги погледна. Виждах осветения от луната близък участък, където щяха да изскочат, и през главата ми прелетя странната мисъл колко непоправимо ще бъде осквернено това място. Тълпата навярно бе събрала най-грозните инсмутски изроди - нещо, което човек би желал да забрави завинаги. Вонята обгърна цялата местност, а звуците прераснаха в оглушителна врява от животинско крякане, ръмжене и лай без ни най-малка следа от човешка реч. Наистина ли това бяха гласовете на моите преследвачи? Дали все пак не бяха довели кучета? Досега не бях забелязал в Инсмут нито едно домашно животно. Пляскащият тропот ставаше чудовищен - не смеех да погледна уродливите създания, които го издаваха. Щях да затворя очи, докато шумът заглъхне на запад. Ордата вече беше съвсем наблизо - гнусното дрезгаво ръмжене огласяше равнината, земята се тресеше под нечовешкия ритъм на техните стъпки, почти спрях да дишам и напрегнах сетните си капки воля в усилието да удържа клепачите си затворени. Дори и сега не смея да реша дали онова, което последва, бе грозна реалност или само кошмарна халюцинация. По-сетнешните действия на правителството, предизвикани от трескавите ми призиви, като че потвърждават чудовищната истина; ала нима е възможно една халюцинация да се повтори сред почти хипнотичната магия на онзи старинен, призрачен и мрачен град? Подобни места притежават странни свойства, а наследствената безумна легенда напълно може да е повлияла върху въображението на мнозина сред мъртвите, вонящи улици и хаоса от прогнили покриви и порутени камбанарии. Не е ли възможно бацилът на истинска заразна лудост да се спотайва в дълбините на сянката над Инсмут? Кой би се осмелил да гарантира реалността, след като е чул бълнувания като разказа на Задок Алън? Правителствените агенти така и не откриха горкия Задок и даже нямат представа какво е станало с него. Къде свършва безумието и започва реалността? Нима и последните ми страхове са само илюзия? Но нека опитам да разкажа какво ми се стори, че видях през онази нощ под присмехулната жълта луна - видях го да приижда с подскоци по пътя за Раули, съвсем открито и право пред мястото, където клечах сред дивите къпинаци на изоставената железопътна линия. Естествено, не бях удържал на решението да държа очите си затворени. Обречен бях на неуспех - та кой ли би се крил слепешком, докато само на стотина метра шумно се тътри легион от незнайни крякащи, джафкащи твари? Мислех, че съм готов за най-страшното, и наистина би трябвало да е така след всичко, което бях видял дотогава. Предишните ми преследвачи бяха демонично уродливи - не трябваше ли да съм готов за среща с още по-низша уродливост, за гледката на форми, в които вече няма и помен от нормалното? Държах очите си затворени, докато дрезгавата гълчава не долетя от точка, разположена несъмнено право пред мен. Разбрах, че сега ще мога да видя значителна част от колоната на открито - там, където стените на траншеята се снижаваха и пътят пресичаше релсите... и нямах сили да удържа поглед към незнайния ужас под ухилената жълта луна. До сетния ми ден на тази земя видяното не ще позволи да се завърнат в душата ми остатъците от покой и вяра в единството на природата и човешкия разум. Нищо, което бях си въобразил - и дори нищо, което бих предположил, ако приемех най-буквално безумния разказ на стария Задок - не можеше да се сравнява по какъвто и да е начин с демоничната, богохулна реалност, която видях... или ми се привидя. Вече опитах да намекна каква бе тя, за да отложа ужаса на задължението да я опиша открито. Възможно ли е нашата планета наистина да е народила подобни твари; възможно ли е човешки очи наистина да са видели в плът и кръв онова, което досега човечеството е познавало само като трескава фантазия и овехтяла легенда? И все пак видях неудържимия им поток - с плясъци, подскоци, крякане и блеене - да извира с нечовешка сила през призрачната лунна светлина като уродлив, злокобен танец от някакъв фантастичен кошмар. Някои от тях носеха високи тиари от онзи безименен бледожълтеникав метал... други бяха омотани в странни роби... а онзи, който водеше шествието, беше облечен в черно сако с чудовищна гърбица отзад, раирани панталони и мъжка филцова шапка, наместена високо върху безформеното му подобие на глава. Мисля, че на цвят бяха предимно сивозелени, но имаха бели кореми. Всички изглеждаха блестящи и плъзгави, само по гръбнаците им стърчаха люспи. По форма смътно напомняха хора, обаче главите бяха рибешки, с поразително изпъкнали немигащи очи. Отстрани на шиите им пулсираха хриле, а пръстите на дългите им лапи бяха съединени с плавателна ципа. Подскачаха неумело, ту на два, ту на четири крака. Добре поне, че нямаха повече крайници. Със своите грачещи, джафкащи гласове, явно използвани за членоразделна реч, те изразяваха всички най-мрачни нюанси на изражението, липсващо от вторачените им рибешки очи. При цялата си чудовищна външност, те не ми бяха непознати. Прекалено добре знаех какво трябва да представляват - нима не бе още свеж споменът за злокобната тиара от Нюбърипорт? Те бяха скверните рибо-жаби от неописуемата гравюра - живи и ужасяващи - и когато ги видях, аз разбрах какви страхове ми е напомнил гърбавият жрец с тиарата в мрачното църковно подземие. Сякаш нямаха брой. Струваше ми се, че прииждат в безчетно гъмжило - и мимолетният поглед сигурно ми е разкрил само нищожна частица от него. След миг всичко потъна в мъглата на милосърден припадък, първият през живота ми. Хауърд Лъвкрафт Следва......

САМО ЕДНА ЛУННА НОЩ... Някъде, изгубени в един свят на нежност, оковани в прегръдка, осъдени на любов… Нима нощта е била по-красива, а болката толкова силна… Да, те са там. И ако той е вятърът – и нежен, и властен; покорен, но и покоряващ, то тя е просто малкото щурче, сгушило се в топлите му прегръдки. Тя пее своята песен от огън и любов. Тя се ражда, за да обича и умира, защото обича. Те имат само тази лунна нощ, за награда… или за наказание. Една лунна нощ - която да чуе прошепнатите думи, една лунна нощ - която ще изтъче спомен от усмивка на ангел и сълзи на звезди. Една лунна нощ, само една, а те имат да си кажат толкова много. Само една, а те мълчат… Какво е пепелта на думите пред кладата на погледа и магията на докосването… А тя плаче. Горчивата сладост танцува в душата й, душа, копнееща да улови този миг и да го превърне във вечност. И само една сълза на пръсти се промъква в кадифения му поглед. Това е достатъчно - Една сълза… само за нея. Той още я държи в прегръдките си, а изгревът ще убие сърцата им. Лунната нощ ще избяга просто така, като им остави спомени. Нима красивото не убива? И нима щастието не наранява? Тя затваря очи и вижда лицето му, тя още усеща целувките му… но лунната нощ е вече свършила. Тя го обичаше колкото целия свят и още толкова. Сега ще го обича и след края на света…

СЯНКА НАД ИНСМУТ V Кротък дневен дъждец ме изтръгна от вцепенението сред обраслата траншея и когато се дотътрих до шосето, не открих никакви следи в прясната кал. Беше изчезнала и рибната миризма, рухналите покриви и килнатите кули на Инсмут се мержелееха на югоизток, ала из пустинните солени блата наоколо не съзирах нито една жива твар. Часовникът ми все още работеше и стрелките показваха, че отминава пладне. Бях крайно неуверен в реалността на видяното, но чувствах, че в тази местност се таи нещо ужасно. Трябваше да се отдалеча от зловещата сянка над Инсмут - и затова незабавно се заех да изпробвам силата на морните си, вдървени нозе. Въпреки изтощението, глада, ужаса и дълбокия смут, след известно време открих, че ще мога да вървя и бавно поех по калния път за Раули. Преди смрачаване се добрах до селото, където си набавих вечеря и прилични дрехи. Качих се на нощния влак до Аркхам и на следващия ден разговарях дълго и откровено с местните държавни служители; по-късно повторих този разговор и в Бостън. Обществеността вече е запозната с основните им резултати... и в името на собствения си разсъдък горещо бих желал да нямах какво повече да разкажа. Навярно лудост руши разсъдъка ми... ала може би още по- страшен ужас - или по-велико чудо - е на път да се разкрие. Както би могло да се очаква, в оставащата част от пътешествието аз се отказах от повечето си планове - сценичните, архитектурните и антикварните развлечения, на които толкова бях разчитал. Не посмях и да потърся странния накит, за който бях чувал, че се намира в музея на Мискатоникския университет. Използвах обаче престоя си в Аркхам, за да събера някои генеалогични сведения, които отдавна исках да узная; вярно, данните бяха доста мъгляви и откъслечни, но щяха да ми свършат работа по-късно, когато намерех време да ги сверя и систематизирам. Уредникът на тамошното историческо дружество, мистър Е. Лапхам Пибоди, бе любезен да ми помогне и прояви изключителен интерес, когато узна, че съм внук на Илайза Орн от Аркхам, родена през 1867 година и омъжена за Джеймс Уилямсън от Охайо на седемнадесетгодишна възраст. Оказа се, че един мой вуйчо е идвал преди години за подобно издирване и че местната общественост проявява значително любопитство към майчиния ми род. Според мистър Пибоди имало доста коментари около брака на бащата на Илайза, Бенджамин Орн, веднага след края на Гражданската война, тъй като произходът на съпругата бил пълна загадка. Фамилията й била Марш и доколкото можело да се разбере, изглежда била сираче от Ню Хампшър - братовчедка на неколцина Марш от окръг Есъкс - но получила образование във Франция и не знаела почти нищо за рода си. Неизвестен опекун бил вложил в една бостънска банка средства на нейно име, за да може да се издържа заедно с френската си гувернантка; самоличността на опекуна така и не била установена, а след време той изчезнал окончателно, тъй че със съдебно решение задълженията му били прехвърлени върху гувернантката. Французойката - днес тя отдавна е в гроба - била извънредно мълчалива, макар да се шушукало, че знаела твърде много. Най-загадъчен бе неуспехът на всички досегашни опити да се открие мястото на родителите на младата жена - според документите Инок и Лидия Марш, по баща Мисърв - сред родовете с подобна фамилия в Ню Хампшър. Подмятало се, че може да е незаконна дъщеря на някой високопоставен Марш - личало си по характерното изражение на очите. Повечето от тези догадки възникнали след нейната преждевременна смърт при раждането на единственото й дете - моята баба. След неотдавнашните неприятни преживелици, свързани с името Марш, аз не бях особено зарадван от вестта, че то е преплетено в собственото ми родословно дърво; не ме развесели и намекът на мистър Пибоди, че имам типичните очи на рода Марш. Бях благодарен обаче на данните, чиято бъдеща ценност разбирах, и събирах богата жътва от записки и списъци на пасажи от книги, засягащи добре документирания род Орн. От Бостън се прибрах направо в Толидо, а по-късно прекарах един месец в Моуми, за да си отдъхна от изпитанията. През септември постъпих в последния курс на Обърлинския университет и чак до следващия юни бях зает с учение и други полезни дейности. За отминалия ужас ми напомняха само редките официални посещения на държавни служители във връзка с акцията, която бях предизвикал със своите призиви и доказателства. Към средата на юли - точно година след премеждията ми в Инсмут - прекарах една седмица с роднините на покойната ми майка в Кливланд; там сверих някои от новите си генеалогични данни с разни местни записи, предания и наследствени документи, за да видя дали ще мога да съставя точна схема на родовите връзки. Работата не ми доставяше кой знае какво удоволствие, тъй като атмосферата в дома на семейство Уилямсън винаги ме е потискала. Там постоянно витаеше някакво нездраво напрежение и като дете никога не бях насърчаван от майка си да гостувам при роднините й, макар че тя винаги искрено се радваше при посещенията на баща си в Толидо. По онова време моята аркхамска баба ми се струваше странна, едва ли не ужасна, и доколкото си спомням, узнах за смъртта й без капка скръб. Бях осемгодишен и ми разказаха, че се е споминала от скръб след самоубийството на най-големия й син, вуйчо Дъглас. Той се бе застрелял на връщане от едно пътуване до Нова Англия - несъмнено същото пътуване, заради което го помнеха в Аркхамското историческо дружество. Този вуйчо приличаше на майка си, затова не обичах и него. Вторачените, немигащи изражения на двамата ми вдъхваха смътно, необяснимо безпокойство. Майка ми и вуйчо Уолтър не бяха такива. Приличаха на баща си, макар че горкият малък братовчед Лоурънс - синът на Уолтър - беше същинско копие на баба, докато не се наложи да бъде затворен в Кентънската клиника за душевноболни. Не го бях виждал от четири години, но веднъж вуйчо ми намекна, че бил в много лошо състояние, както умствено, така и физически. Тревогата по него навярно бе една от главните причини за смъртта на майка ми преди две години. Дядо и овдовелият му син Уолтър сега бяха единствените обитатели на голямата къща в Кливланд, но из нея още блуждаеха спомените за отминали времена. Продължавах да изпитвам неприязън към сградата, затова бързах час по-скоро да приключа с проучванията. От дядо си получих в изобилие документи и предания, свързани с рода Уилямс; за рода Орн обаче трябваше да разчитам на вуйчо Уолтър, който постави на мое разположение съдържанието на всичките си архиви, включително записки, писма, изрезки, антики, фотографии и миниатюри. Именно докато преглеждах писмата и портретите на рода Орн, в душата ми постепенно пропълзя ужас от собствените ми роднини. Както вече казах, баба и вуйчо Дъглас открай време ми вдъхваха безпокойство. Сега, години след тяхната смърт, се взирах в портретите им с далеч по-силно чувство на отврата и отчуждение. Изпървом не можех да разбера промяната, ала малко по малко в подсъзнанието ми взе да се налага едно чудовищно сравнение, въпреки че разсъдъкът упорито отказваше да приеме дори и намек за него. Ясно бе, че типичното изражение на тези лица ми напомняше нещо, което не бе напомняло преди - нещо, което би ме хвърлило в дива паника, ако помислех направо за него. Но най-тежкото потресение бе, когато вуйчо ме отведе да видя бижутата на рода Орн в сейфа на една от градските банки. Някои накити бяха доста деликатни и оригинални, ала имаше една касета с причудливи старинни скъпоценности, останали от загадъчната ми прабаба, която вуйчо отвори с крайна неохота. Твърдеше, че имали много нелепа, едва ли не отблъскваща форма, и доколкото знаел, никога не били носени на публично място; баба ми обаче често ги разглеждала с удоволствие. Според някакво мъгляво предание те носели нещастие, а френската гувернантка казвала на прабаба ми, че в Нова Англия не бива да ги показва, но в Европа може спокойно да ги носи. Докато бавно и с нежелание разопаковаше накитите, вуйчо ме посъветва да не се стряскам от странните, а понякога и направо отблъскващи изображения. Малцината художници и археолози, които ги били виждали, превъзнасяли изработката като върховно и екзотично изтънчена, ала изглежда никой не бил в състояние да определи точно материала и артистичната школа, към която спадат. Имало две гривни, тиара и нещо като нагръдник; последният бил покрит с почти непоносими по екстравагантност релефни фигури. Докато траеше това описание, аз удържах чувствата си, но лицето ми трябва да е издавало нарастващия страх. Вуйчо изглеждаше загрижен и от време на време прекратяваше разопаковането, за да се взре в мен. Правех му знак да продължи и той се подчиняваше все по-неохотно. Навярно очакваше нещо да се случи, когато разкри първия накит - тиарата - но едва ли бе предполагал онова, което стана в действителност. Аз също не го очаквах, защото мислех, че съм напълно готов да посрещна появата на украшенията. И в крайна сметка беззвучно припаднах, също както преди година в бодливия храсталак на траншеята. От онзи ден животът ми се превърна в кошмар от мрачни размисли и тревоги, без да знам кое е чудовищна истина, а кое - лудост. Прабаба ми беше Марш с неизвестен произход, чиито съпруг живял в Аркхам - а нима старият Задок не бе казал, че дъщерята на Обид Марш и чудовищната му съпруга се омъжила чрез измама за момче от Аркхам? Какво бръщолевеше старият пияница за приликата ми в очите с капитан Обид? А и в Аркхам уредникът бе споменал, че имам типичните очи на рода Марш. Нима Обид Марш бе мой пра-прадядо? В такъв случай коя - или каква твар - бе пра-прабаба ми? Но навярно всичко това бе чиста лудост. Ония бледо златисти накити спокойно можеха да се окажат продадени от някой инсмутски моряк на незнайния баща на прабаба ми. А изразът по вторачените лица на баба ми и самоубилия се вуйчо можеше да е само фантазия от моя страна - само фантазия, подклаждана от сянката над Инсмут, която бе обагрила въображението ми в толкова мрачни краски. Но защо се бе самоубил вуйчо след родословното проучване в Нова Англия? Повече от две години се борих срещу тези мисли и отчасти успях. С бащина помощ си намерих място в една застрахователна кантора и целенасочено се зарових презглава в най-рутинната работа. Но през зимата на 1930-31 година започнаха сънищата. Отначало те бяха съвсем редки и мъгливи, ала седмица подир седмица честотата и яркостта им нарастваха. Пред мен се разкриваха необятни водни простори и аз сякаш бродех през титанични потънали портали и лабиринти от покрити с водорасли циклопични зидове, съпроводен от ята уродливи риби. После взеха да се появяват и другите фигури, които ме изпълваха с неописуем ужас в мига на събуждането. Но в сънищата те съвсем не ме плашеха - аз бях един от тях, носех техните нечовешки одежди, крачех по техните подводни пътища и се молех по най- чудовищен начин в храмовете им на морското дъно. Имаше още много и не всичко успявах да запомня, ала дори и онова, което си припомнях всяка заран, би ми спечелило славата на безумец или гений, ако дръзнех да го запиша на хартия. Чувствах как нечие страхотно влияние се мъчи постепенно да ме изтръгне от света на разума и нормалния живот към безименните бездни на мрака и лудостта; всичко това ме изтощаваше. Здравето и външният ми вид неотклонно западаха, докато накрая се принудих да напусна работа и да водя безкрайния, усамотен живот на отшелника. Мъчеше ме някакво странно нервно заболяване и понякога едва смогвах да затворя очи. По това време започнах да се вглеждам в отражението си с растяща тревога. Бавната разруха от болестта не е приятна гледка, но в моя случай имаше нещо по-недоловимо и озадачаващо. Баща ми, изглежда, също го забелязваше, защото взе да ме гледа странно и едва ли не изплашено. Да не би да заприличвах на баба си и вуйчо Дъглас? Една нощ ме споходи ужасен сън, в който се срещнах с баба сред морските дълбини. Тя живееше във фосфоресциращ дворец с множество тераси, с градини от причудливи прокажени корали и уродливи разкривени съцветия; посрещна ме с топлота, която може би криеше подигравателност. Беше се променила - както се променят отиващите под водата - и ми каза, че никога не е умирала. Напротив, отишла на едно място, за което бил узнал покойният й син, и се хвърлила в царството, чиито чудеса той отказал да сподели, като ги зачеркнал с димящия револвер. Това царство щяло да бъде и мое - нямало начин да го избягна. Щял съм да стана безсмъртен и да живея с онези, които са живели още преди появата на човека. Срещнах се и с нейната баба. От седемдесет хиляди години Пт'тхия-л'йи живеела в Ни'ха-нтхлеи и пак там се завърнала след смъртта на Обид Марш. Йи'ха-нтхлеи не бил унищожен, когато сухоземните хора изстреляли смърт към морските дълбини. Пострадал, но не бил разрушен. Никой никога нямало да унищожи подводните обитатели, макар че отдавна забравеният Древен народ можел някога да им пречи с първобитните си магии. Засега щели да си почиват, по някой ден, ако не забравели дотогава, щели пак да изплуват за данъка, който силно желаел Великият Ктхулу. Следващият път градът щял да бъде по-голям от Инсмут. Планирали нашествието си и вече били донесли онова, което щяло да им помогне, но засега трябвало отново да изчакат. А аз трябвало да изтърпя наказание, задето съм довел сухоземните хора с техните оръжия, ала то нямало да е много строго. В същия сън за пръв път видях шогот и гледката ме накара да се събудя с отчаяни писъци. На сутринта огледалото безмилостно ми разкри, че окончателно съм причислен към "инсмутския тип". Все още не съм се застрелял по примера на вуйчо Дъглас. Купих си пистолет и едва не предприех фаталната стъпка, но някои сънища ме възпряха. Напрежението на върховния ужас отслабва и аз усещам странно влечение към незнайните морски дълбини, вместо да се боя от тях. В съня си виждам и върша изумителни неща, ала се събуждам не с ужас, а по-скоро с възторг. Мисля, че не трябва да изчаквам като другите да настъпи окончателната промяна. Ако го сторя, баща ми може да ме затвори в клиника, както затвориха горкия ми братовчед. Изумително, нечувано великолепие ме чака долу и скоро ще се отправя към него. Йа-Р'лиех! Ктхулу фтагн! Йа! Йа! Не, няма да се застрелям - за нищо на света не бих се застрелял! Ще подготвя бягството на братовчед си от оная лудница в Кентън и заедно ще потеглим към вълшебната сянка на Инсмут. Ще преплуваме до смълчания риф сред морето, през черните бездни ще се гмурнем към безчетните колони на титаничния Йе'ха-нтхлеи и там, в царството на подводните обитатели, ще живеем завинаги сред чудеса и величие. Хауърд Лъвкрафт

Мое малко слънчево момиче Посветено на всички хора, на които тяхното малко слънчево момиче още не е дарило едно Завинаги. Не спирайте да търсите. Вашето желание ви чака някъде в полето... А няма нищо по-вечно от желанията. Пожелавам си... - Здравей - каза някой зад мен. - Какво ще правиш с това? Обърнах се изненадана и две големи, доверчиви кафеви очи посрещнаха погледа ми с любопитство. - Нищо - отвърнах и с въздишка разтворих пръсти. Глухарчето ми бавно се плъзна надолу по дланта ми и потъна меко в тревата до краката ми. - А ти какво правиш тук съвсем сама?... Къде... Къде са родителите ти? Момичето наклони глава на една страна без да отделя очи от моите. - Някога и аз имах глухарче - каза то и се усмихна. - Само че когато вятърът духна, то... отлетя. Мисля, че с всички глухарчета така става... Думите й потънаха в пролетния въздух, някак назавършени и изпълнени с пропилян копнеж. Мълчах и не знаех какво да й отвърна. Какво може да отвърне човек, когато едно малко момиче е изгубило своето глухарче? - Глухарчетата не са, за да остават завинаги - казах накрая. - Нищо не е, за да остане завинаги. - Дали? - запита момичето колебливо и бавно тръгна напред през поляната. Последвах я. - Веднъж ми казаха, че... - тя спря и отново се взря в очите ми. - Но това още няма значение сега.Сега няма нищо по-вечно от глухарчетата. А ти? Защо остави твоето глухарче да си отиде? Сепнах се и се спрях, гледайки момичето, как бавно се отдалечава през цветната поляна. Вятърът леко полюшваше тревите и роклята й и изглеждаше, сякаш тя танцува с него - съвсем леко и плавно, сякаш бе част от пролетния въздух. ... Оставих моето глухарче да си отиде... - Коя си ти? - извиках след нея - докато стоях, тя бе се отдалечила от мен. Щом чу гласа ми, момичето спря и се обърна. - О - каза тя с усмивка - аз просто дойдох да ти покажа. - Да ми покажеш? Да ми покажеш какво? - Глухарчетата - вдигна рамене тя и се усмихна отново. Сведох поглед и ахнах от учудване. Цялата поляна около нас бе осеяна с глухарчета. Цяла вечност неизпълнени желания, отлитащи с всеки следващ полъх на вятъра; и без да знам защо, усетих тъга. Някъде назад, на мястото, където стоях преди минути, аз бях изоставила своето желание... - Пожелай си нещо. - чух до ухото си. Не бях усетила кога момичето бе дошло пак до мен. Почувствах как стисна ръката ми, но не се обърнах към нея.Някак бе излишно. Просто свих пръсти около малките й ръце и се загледах в залязващото слънце. - Но не сега - прошепна тя, - Не тук. Ти ще знаеш къде е твоето желание. - По-скоро усетих, отколкото видях усмивката й. - Всеки има само по едно, помни това. Всеки има само по едно глухарче... Очите й грееха срещу пролетното слънце, когато тя ми се усмихна запоследно, пусна ръката ми, обърна се, и затанцува напред с глухарчения вятър. Небето беше толкова синьо, че всичко сякаш се губеше в него. И тя също се изгуби - само след няколко мига, някъде сред полюшващите се глухарчета. И въпреки това аз все още я виждах, как ми се усмихва и после тръгва напред, танцуваща с пролетния вятър, сливаща се със слънчевите глухарчета... Усмихнах се на себе си и поех назад към мястото, откъдето преди минути - или може би векове - бях тръгнала с моето малко слънчево момиче. Спрях и коленичих в тревата .Пред мен лежеше още непокътнато едно откъснато глухарче. И ме чакаше. Въздъхнах и погледнах слънцето, кадифено топло и клонящо назапад. А от него отвърнаха на погледа ми две големи, изпълнени със светлина, кафеви очи. Мое малко слънчево момиче... Пожелавам си...

^Трудно погребана любов^ Седни на по чаша чай! Имаме много да си говорим! Хайде, разкажи ми как си?Какво правиш? С какво се занимаваш? Колко си се променил! Не мога да те позная! Разхубавил си се! Всъщност ти винаги си бил красив - какви ги говоря!Нали не бързаш? Остани при мен! Сама съм, а не искам! Момчето седна на масата до нея и се вгледа в очите й! Липсваше му! Тя го прочете в погледа, който я бе пленил преди много време. Той я хвана за ръката и започна да говори: - Хубава си - както преди! Дори още по-изкусителна и привлекателна! Как съм аз? Добре! Справям се до там, докъдето сметна за необходимо! Много изстрадах, но и много неща научих за хората - лоши и добри! Научих, че няма съдба - има решения - правилни и неправилни! Научих, че времето не лекува - то забавя! Научих, че нещо не бъде ли изживяно на момента - то боли! Научих, че всъщност не е нужно да знаеш, за да можеш! Научих и най-болезнената истина - че човек, който е обичал един път - не обича втори! И човек, който е горял ,е претръпнал! Та, сладка моя, разкажи ми сега за теб! За нощите, изпълнени с болка и тъга, за дните, преживяла в самота, за сълзите, потънали в леда и най-вече ми припомни спомена... - Да ти разкажа за себе си? Нима искаш да те ругая и да показвам слабостта си? Нима искаш да те виня за лошия и неочакван край? Какво направи с мен? Виж ме! Пред теб ще се изправя и е време да призная... Дълго скитах, но не стигнах далеч. Вървях, но като че ли на място. Оглеждах се да срещна теб, но виждах само болка. Плаках, но ослепях. Стенах, но оглушах. Душата ми търсеше покой, но непокорна бе тя! Изневерявах на самата себе си. Предавах се и сили нямах да призная. Падах, но трудно ставах. Виках, но загубих глас. Сега се моля само да намеря спокойствието, което търсех години наред без теб! И пак на кръстопътя аз застанах, не намирайки пътя, по който да тръгна! Сега съм тук - незнайно защо, незнайно докога, незнайно как... Но защо ли ти казвам всичко това?! Тя замълча. В очите й напираха сълзи - студени и коварни, тежки и неизплакани докрай СЪЛЗИ! Той я гледаше и недоумяваше, че това бе момичето, което той обичаше. В този миг една сълза капна на масата. Двамата срещнаха погледите си! Очите им бяха пълни с болка и тъга. Две сълзи се сляха в една!Изгаряха да се докоснат, да се целунат, но болката надделя. Не изтръгнаха нито една дума - просто се гледаха! - Защо се върна? - Попита тя. - За да те видя! - Каза той. - Не разбираш ли, че ме боли? - Разбирам, защото същото изпитвам и аз. - Тогава защо го причиняваш и на двама ни? - Липсваше ми! - Липсвала съм ти? А къде беше през цялото това време? - Далеч. - Защо? От кого? - Далеч от самия себе си! Далеч, защото бях объркан. Далеч, защото не знаех какво да правя! Бях сам. Никой не ми подаде ръка. Всеки ми обърна гръб. - Бил си объркан? Ти си остана човекът, който е вечно объркан и не знае какво да прави. Ти си недоволният, ти си заетият, ти си чувствителният, ти си всичко онова, което аз мразя. При тези слова той се смути. Стана, целуна ръката й и каза: - Аз трябва да тръгвам! Радвам се, че успя да ми отделиш малко, но достатъчно от времето ти! Имах настина огромна нужда да те видя! Отправи се към входната врата. Тя стана след него, опитвайки се да го спре, но този път наистина беше много изморена. Реши, че така ще е най-добре и за двамата. Той отвори вратата и застана на прага, гледайки я в очите. От устните му, шепнешком, се отрони само едно: "Обичам те!" Обърна се и си замина. Просто тръгна на някъде, дори не погледна назад. Тя го следеше с поглед очаквайки, че ще се обърне, но той не го направи! От измореното й лице се отрони тежка сълза и се заби право в гърдите й! Той си отиде. Върна се, за да стори нещо, което беше забравил да направи преди време - а именно да се сбогуват! Затвори вратата, седна на масата и запали цигара. В дима тя видя лицето му. Заболя я, но този път беше лесно... На масата бяха останали две чаши от чай и една капка сълза... Край всичко това се запази споменът за една трудно погребана любов - тя и той!

Зора в сълзата В зора красива, чиста, необятна родена си и вдъхнала от диаманта, растеш и се пропукваш всред лъчи от светлина и тъмнина, оплитат те, свенливо ги докосваш и търсиш свобода... Извиваш нежно тяло встрани, подпираш се на скритата безмълвна мъка и сякаш като утринна роса пречистваш се и се надигаш... Минаваш и през солените сълзи на чуждите тревоги, едва попила свойте, обливат те вълните на житейското море... Засолила се пробуждаш, търсиш топлината на сладостна любов и неговата мила ласка, за която той не е готов! И ето - вехнеш... сломена и убита, препила от солта... Страхливо трепваш при всяка следваща сълза и се скриваш нейде там - в самота... Но соленото море е нежен благородник, чийто прилив е новата зора - преродена, искряща, изпълнена с доброта! Открехни бавно свойте очи и виж - прогледни! Захарният вкус на цветовете ще облее малкото сърце, ще стопи в него ледовете и ще събуди затихналото в теб море! И ще бъдеш сладостно опиянена - разцъфнала, прекрасна, преродена... Ще бъдеш най-щастливата сълза, окъпана в среброто на луната, ще блестиш по-ярко от своята зора, ще бъдеш цветовете на прелестна дъга, благословена с целувката на любовта!

ЖЕНАТА СЪС ЗЛАТНИЯ КОСЪМ

В едно малко глухо градче, с река през него, с бели старовременни къщички, скрити като кутийки във високо оградени мънички дворчета, пълни с трендафили, живееше една вдовица на име Смарайда, ни много млада, ни твърде стара. В това градче, наистина, живееха много такива вдовици и тая, за която става дума, не се отличиваше с нищо от другите.

И тя като всички носеше старомодна черна копринена рокля, широка и дълга до глезените, чохено джубе с широки ръкави, гладка прическа, черна копринена забрадка, имаше бяло, хрисимо, набожно лице и срамежливи очи, навикнали да гледат повече надолу. Смарайда живееше при старата си майка близо до запустелия женски метох и походката й, като на всички жени от тая махала, приличаше на походката на калугерка - равна и бавна. Тя живееше от прихода на едно лозе и от работа на чужди хора - тъчеше канарени платна и получаваше скромна надница. По цял ден тя седеше на стана в слънчевия пруст, като кукувица в клетка, и тъчеше. Настрана, седнала на пода, свита одве, насукваше цеви старата й майка. Двете жени си мълчеха. Наоколо бе съвсем тихо. В градината цъфтяха няколко стари едри трендафили, които прехвърляха оградата и ронеха големите си цветове по безлюдния път, и сладкия им мирис изпълваше всичко и проникваше навсякъде: в пруста, в стаята, в сандъците, в дрехите. И мухите, упоени от тая миризма, заспиваха коя де кацне на пода.

Така тая честна вдовица прекарваше вкъщи, помирена, нищо не желаеше, нищо не мечтаеше и никъде не излизаше.

Смарайда, макар че не беше грозна, не беше и красива. Мъжете почти я не знаеха и не бъркаха името й в разговорите си. Градската клюка никога не бе споменавала името й.

В кафенето срещу банята, край което два пъти в седмицата минаваха окъпани жените от града и дето по тая причина се събираха сластолюбивите и наклонни към изневяра мъже, името на тая вдовица никога не беше произнесено. То не бе записано и в списъка, който се водеше от тия роби на плътските въжделения, в който бяха отбелязани подробно всички тайни и явни прелести, които притежаваше всяка отличена с привлекателност жена в града. Тоя списък се водеше от някой си Павел, наречен Блажения, преминал в години ерген, градски шегаджия. Той бе описал с крайна подробност, с тънък вкус, вещина и познание душата и тялото на всички жени, и стари, и млади, най-много на вдовичките, към които имаше особена слабост.

Тоя списък се четеше тайно само от посветени и в него през ден, през два или се изличаваше, или се добавяше нещо. Блаженият събираше знание по тия въпроси отвсякъде. Съмнителните работи проверяваше сам или чрез други, претегляше всичко като аптекар на везните на своя ум и записваше само онова, което му се виждаше оригинално и интересно. Фантазията му беше изострена като игла, с която той често бодеше истината и оттам течеха капки кръв, които го възбуждаха към прекрасната, измамлива и сладка лъжа.

Павел Блаженият беше мъж здрав, хубав, с тъмно лице, с коса голяма, накъдрена на сребърни пръстени, и съвсем побеляла над ушите. Неговата работа бе да подрязва лози, да чисти дърветата от гъсеници, да ашладисва дивячките и трендафилите, да поправя часовника на градската кула, да отваря брави, на които са изгубени ключовете, и да намира подземни извори за чешми и кладенци. Тия занятия му даваха възможност да скита навсякъде по воля и затова душата му бе свободна и воденето на списъка за жените му правеше удоволствие, както играта на детето. Той бе останал стар ерген, защото по-приятно му бе - не да улавя птичката, а да гони сянката й.

Веднъж Блаженият Павел, като говореше със стария, малко изветрял изповедник от малката черква, от когото научаваше работи, доверени само нему от жените, чу нещо, което нито бе мислил, нито бе записвал в любовния си списък. То бе, че Смарайда имала нейдена съкровено място на тялото си един златен косъм. Старото отче научило това от попадията си, която се къпала в банята заедно със Смарайда. . .

Това за Павел беше изненада, която го учуди много. Златен косъм! Нечуто нещо! Фантазията му се разплете и разклони като лозите, които подрязваше.

- Смарайда? Коя е Смарайда? - мъчеше паметта си той и не можеше да си припомни коя е тая чудна вдовица. Той познаваше почти всички. Чак когато отчето му разправи подробно кой е бил покойният и мъж, уличката и къщата с най-големите трендафили, в която тя живееше, тогава чак Павел си спомни и със срам удари широкото си чело, над което сребърните кичури като че ли надникваха да видят какво се пише по него.

На другия ден посветените другари на Блажения бяха особено възбудени от новината,

която се донесе и записа в тайния списък, който, разбира се, бе известен на цялото градче. В същия ден тая новина мина по всички улички и се пръсна навсякъде. Тя донесе нещо особено, нещо празнично. Хората се оживиха и някак си пораснаха, защото сред монотонния живот на градчето дойде нещо странно, нещо небивало, което беше толкова приятно и хубаво, защото приличаше на лъжа, в която всички повярваха.

Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен. Тая новина дойде заедно с пролетта и малкото градче се обнови двойно. Пъпките на дърветата се пукаха бързо, в прочистените градинки се появиха първите цветя. Малки пеперуди захвърчаха през големите огради и запърпаха над слънчевите домове.

Самата тиха Смарайда, като чу това, усмихна се така младо и хубаво, както не бе се усмихвала от дълго време. Тя, като никога, стоя дълго пред огледалото. После очисти корените на големите трендафили, по чиито пръчки бяха тръгнали вече соковете на живота. Като отиде през близкия празник в черква, тя чу зад гърба си шушукане, усети от всички страни завистливи погледи на жените и това мина като новоземна сила в снагата й и накара Смарайда, за пръв път след толкова години да повдигне очи едно стъпало по-високо.

На връщане тя мина по голямата улица. Пред кръчмите и кафенетата седяха на припек мъжете. Тя почувствува пълните им с желания погледи, вплете ги и ги влачи като невидими юзди чак до далечния завой. Като скриви в малките улички, тя си отиде дома бързо и развълнувана като младо момиче.

През първите дни на великите пости, време, по което цъфти най-коравото дърво - дрянът, - Павел Блаженият тръгна из града да чисти гъсеници и да ашладисва.

През време на работата, качен на малката стълбичка, като дърпаше връвта на ножицата, той мислеше за златния косъм на Смарайда и сам не знаеше вярваше ли, или не, че тя има такъв косъм. Смарайда той не бе виждал, но другарите му казваха, че я видели, и наистина тя изглеждала да има в себе си нещо, което не се среща у другите жени. Те, повечето иманяри, комарджии и ловци, лесно повярваха в златния косъм на Смарайда и допущаха, че такова чудо е възможно. Блаженият почна да се замисля.

Един ден той каза на другарите си, че ще иде у Смарайдини да чисти гъсениците. Оттогава той не се яви вече в кафенето и ония, които бяха го видели да влиза със стълба и ножици на рамо у Смарайдини, се чудеха. Те повярваха, че Смарайда наистина има златен косъм.

На Връбница, преди да се пречести, Смарайда, с наведена глава, смирено, но без разкаяние, като се изповядваше пред стария изповедник в малката черква, каза му, че е сгрешила с Блажения и че след празниците ще се венчае за него.

Елин Пелин

"Под манастирската лоза"

Приказка за Стълбата

Посвещава се на всички, които ще

кажат: "Това не се отнася до мене!"

Автор Христо Смирненски

"Кой си ти?" - попита го Дяволът.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"

Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."

Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.

"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"

Дяволът се усмихна:

"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."

"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."

Дямолът пак се усмихна:

"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"

"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."

"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"

Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:

"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"

Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:

"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"

Момъкът отчаяно махна ръка:

"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"

Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"

Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:

"Виж голите им кървави меса!"

"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."

"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"

Момъкът махна ръка:

"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."

Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.

"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"

"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

"Да бъде! Вземи ги!"

. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Задимена стая

Водеше и момичета и момчета. Снимаше ги, рисуваше ги, рисуваше и по тях и ги снимаше. Пиеха на поразия. От цигарите им мрях. С момчетата понякога спеше. Макар твърдеше, че си пада по момичета. Според мен блъфираше, макар да обясняваше, че просто сред моделите я няма жената която да я накара да се почувства жена.

Да посегне на мен, не очаквах. За нея аз бях задръстенячка. Учех си за изпитите, всекидневно се обаждах на нашите. Излизах само с приятелят си, а той рядко се появяваше, защото самият беше твърде натоварен с учене и не му оставаше време да пътува често. Пиех, но шумните компании не понасях. За разлика от нея, не надувах до пръсване уредбата, но нямаше и нужда. „Джудас” и „Мейдън”, Вивалди и Моцарт, обичам и аз, а тя ги пускаше вместо мен.

Умирах си от задоволство като ме питаше дали не ми пречи с музиката, а аз с благодушен жест показвах, че ще го понеса заради нея.

Делеше ни една врата.

Музиката й обичах, а с инфантилното и кискане свикнах. Приятелите й обикновено не бяха по-шумни от нея, освен един който пиян, в два часа през нощта се покачи през прозореца на покрива и се разкрещя:

„Целият град е под мен, а аз пикая върху него…”

Едва го свалихме, но не искаше да легне, ако е без мен. Завързахме го и го навряхме във ваната. Заканихме му се, че ако не спре да крещи, ще му запушим устата с мръсни прашки. Предизвика обратен ефект. Разкрещя се по-силно, че искал мръсни прашки, но се изтощи бързо и взе да дреме. Проверявах през пет – шест минути да не се е удавил.

А тя си спинкаше. Като отроче. Идеше ми да я убия.

До сутринта трябваше да дежуря над съкровището й, а той като отрезня се оказа много симпатичен и интересен.

Излязохме на няколко пъти. Беше пред брак. Моето положение доста приличаше на неговото. Но не мислехме, не мислехме…Бояхме се, но не мислехме. Желаех го, не беше редно. Желаеше ме, знаеше, че не е редно. Светът се въртеше като рулетка. Бяхме различни и сигурни далече един от друг. Той се усмихваше така, че сякаш разрязваше с нож бикините ми. Млъкваше внезапно. Изглежда предизвиквах адекватно усещане от него. И двамата имахме сериозни връзки с планове. Не навреме се случваше между нас нещото. Никога не ми е харесвал толкова мъж. Или поне останах с това впечатление, защото преди да се увлечем, решихме да не се срещаме.

Чувствах се размазана. Не съм монахиня, нито той е праведният Ной, но това нямаше да е авантюра. Щеше да бъде много повече или нищо.

Малко й беше да й издера очите. Заслужаваше скритата ми омраза. Извади ме от равновесие. Успя.

Подтикна ме. Да е водеща в отношенията ни, не е. Тя тича рано за кафе и закуски и носи записките на двете за преснимане. Кресна ли й: „по-тихо”, изпълнява. Дори ако има гости ги моли за сдържаност. Мисли ме, за задръстенячка, но ме слуша.

И аз постоянно я карам да ме слуша, защото в една квартира, трябва да се знае кой е шефа. След историята обаче се усъмних дали наистина съм аз. Тази хитруша, май ме водеше за носа.

Караше ми да й нареждам това което желае да прави, а на мен да ми хрумват неща които не биха ми хрумнали.

Взех да се отнасям към нея с подозрение.

И преди това не бяхме приятелки, но спрях да й обръщам изобщо внимание. Опиташе ли се да ми каже нещо срязвах я. Че е тъпо. Че не ме интересува. Че в момента мисля за друго. Че нямам време да й обърна внимание. Че трябва да си обърше носа, а тези обици я правят да прилича на парясница. Че й трябва човек на който му пука. Че най-добре е да запита себе си и така може и да порасне. Че днес не ми е до дивотии. Че това го пише в книжките които не разгръща. Че тези въпроси са за психоаналитик, а в нейният случай отношение може да вземе и зоолог. Че по-добре да се снима в порно- филми, вместо да се опитва да разбере неща които не й се отдават.

Както и да се опитваше да върже разговор все я режех. Не се отказваше дълго, но все пак й омръзна. Отдавна си купувах сама кафето и закуските и си носих записките за преснимане.

Не обичам да бъда манипулирана.

Малко й беше тъжно в началото, но тя си имаше много приятели, аз не. Ако някой истински страдаше, въпреки, че не го показваше, бях аз.

Да, никой не ми е виновен.

Такава съм.

Дива съм. Трудно допускам някого до себе си. Много трудно. Не винаги ми е добре, по-често не. Но такава съм. Това съм аз. Рядко ценя, но оценявам високо.

Нея също, но тя не го разбра.

Тя няма представа какво са за мен цигарите й.

Стаята й е винаги задимена. През пролуките навлиза и в моята, а и вратата се отваря постоянно. Повръщам често. Очите ми парят. Понякога даже не виждам. Целите са в секреции и сълзят по цял ден. Още като помириша дрехите си сутрин тръгвам към тоалетната. Ям насила. Тъпча се, а ми се реве. Нямам никакъв апетит. Уморявам се бързо. И още като приближа към квартирата вече ми е зле.

Много съм чувствителна, бих казала алергична към цигареният дим. Никой в семейството ми не е пушил, освен първият ми баща, за който имам бледи спомени. Почина когато съм била четиригодишна. Той е пушел много. Казвали са ми. А аз не понасям дима.

Можех да я принудя да пуши вън. Тя ме слуша. Но не исках да развалям купона й. Защото я ценях. Виждам какво са за нея цигарите. Преди да е отворила очи пали цигара. Последното нещо което прави пред да заспи е да я угаси в пепелника. Пуши и докато ходи, пуши и в тоалетната и във ваната. И на места на които пише: „пушенето забранено”. Развълнува ли се пали, а е често развълнувана. Мързеливо ли и е, а и е често мързеливо пак пали. Скучае ли пали, чака ли рейса пали. Хвърля разполовеният фас през вратата. Като е влязла вътре.

Не понасям дима. Дори от мириса на цигари ми се повдига. Търпях я. Защото я ценях. Защо? И аз не знам. Изглежда защото си позволяваше да бъде такава каквато не смеех. Предизвикателна, авантюристична и духом разкрепостена.

С онази история прекали. Предвидила е симпатиите ни. Усещат се тези неща. Често се питаме. Този и онзи, ако можеха да се срещнат. Но рядко правим нещо да ги срещнем, защото ни се струва невъзможно да се познават. Един за друг са и е невъзможно да бъдат на едно място. Така ни се струва. А е много лесно да развалим един или повече живота. Особено, ако фаталната жена трябва да играе цяла нощ роля на медицинска сестра и русалка която пази моряка от удавяне. А той е пиян до идиотизъм и докато отрезнява се чувства тъй жалък пред очите на непознатата богиня.

Месец по-късно се ожени. Изглеждаше щастлив. А това можеше и да пропадне.

Лека полека започнах да й прощавам. Говорехме си, дори вечер сядахме на по чашка, но вече нещо не беше като преди.

Загубила бях доверие в нея.

По-това време нахлу и специализирания отряд в дома ни.

Търсеха нещо което нямаше да открият тук.

Нямах представа какви ги е вършила, но онези снимки ги е правила другаде. Тук нямаше какво да открия, нито от мен да разберат нещо, но аз по време на разпитите разбрах.

Какви ще са последствията, не знам.

Мразя я и ме боли.

Две от момичетата с които се е снимала в онези филми са били непълнолетни.

Отвратена бях.

Направила го е за пари. Спомням си колко пъти съм я викала в банята да ми търка гърба. Обръщала съм се гола с гръб и съм я питала като художник може ли да прецени виснало ли ми е дупето. Пияна и лигава съм я разпитвала, наистина ли си пада по жени. Не, по-скоро ще приема себе си за лесбийка, отколкото нея.

Но не се и съмнявам, че тя е привлякла момичетата.

Тя имаше талант да открива желания. Да ги предизвиква и хората около нея да ги проявяват.

Къде се запиля след скандала не знам. Срещнахме се за секунди пред вратата. Тъкмо излизаше с последният си сак.

-Къде сега? – попитах я.

-За всеки случай не у дома.-подсмихна се.-Сигурно съм забравила някой друг диск.

-Имаме еднакви музикални вкусове.

-Знам.

Целунахме се, но не ми беше никак тъжно, че си отива.

Отворих широко прозорците и докато мириса на цигари отлиташе, чувствах, че олеквам. Свободата ме изпълва. Бавно ме овладява простора й. И разбрах, че не съм я имала докато хитрата наивница е живяла покрай мен.

В следващите дни имах усещането, че съм попаднала в друг свят. Заспивах бързо, събуждах се отпочинала. Мисълта ми беше ритмична и на високи обороти. Душата ми дишаше. Виждах много повече около себе си. Изглеждаше по-цветно. Изпълнено с повече възможности. Спокойствието ми даваше сили и увереност и го опознавах отново.

Мина месец и нещо когато една вечер влязох в стаята й.

Дълго стоях и мислех.

Затворих прозореца. Бръкнах в чекмеджето. Извадих забравения пакет цигари.

Отворих го. Седнах в креслото.

И запалих…

пустинни села - истинска случка и песен

Това нещо тичаше пред мен с бастуна си като на състезание. А не се състезаваше. Нямаше с кого. Бързаше. А нямаше закъде. Тук ако искаш нещо да стигнеш, стигаш го веднага. И всичко, което има се намира наблизо. Това е предимството на малките селца. Недостатъкът им е че нищо не се намира, няма къде да се стигне и затова няма защо да се бърза. Аз пък точно затова ги обикалях. Всяко едно от тях беше краят на света. Или началото му. /По-скоро краят/. Тук свършваше пътят. Или започваше. / По-скоро свършваше / Ако нещо можеше да се разбере за тоя свят, то можеше да се разбере тъкмо тук. А пък аз не исках да разбера нещо за тоя свят. Исках да разбера всичко. Вече бях обиколил няколко такива световни краища. Те всички имаха ласкави имена. Алино, Ярлово. Поповяне, Чупетльово. / По картите - Чуйпетльово/, Плана, Боснек. Може би някога и самите селца са били ласкави. Сега бяха безлюдни и безотрадни. Ласкави бяха само бабичките им. Въобще, ако има в България нещо мило и ласкаво, това са българските бабички. Ония старите, селските, изконните. Градските вече са други. Ако има по нашенско същества милозливи, благи, приветливи и добри, това са те. Но те са най-осмиваните, най-подиграваните и най-презираните същества по тия места. Защо ли ? Ами тъкмо защото са благи, милозливи, приветливи и добри. Тук няма противоречие. Тук подобни неща са естествени. Както и в любимото ни народно творчество. Там предмет на възхищение са юнаците. Юнаците седят на чардака, пият вино ем ракия и се обзалагат кой е вреден /способен/ да иде до Стамбул и да донесе оттам дефтерите / общинските книжа/. Крали Марко обикновено печели баса. Тоест винаги го почели. Черен Арап го губи. Доброто побеждава злото. Книжата са унищожени. Аферим, юнаци, машаллах. / „Аферим, бабо, машаллах е турска похвала, не българска / Народните ни песни се подиграват и на дядовците, защото се заглеждат в младите моми / тук има някакви първични зачатъци на остроумие/. Песните ни осмиват също дебелите и мързеливи моми / тук няма зачатъци на остроумие, но има зачатъци на поука/. Но милият ни народец се подиграва преди всичко на бабичките. Над тях се глуми. Подиграва се на тяхната немощ. На старостта им. И на гърбиците им. Изрази като „ бабина ти трънкина” и бабини деветини” се употребяват и досега. И досега във веселяшките телевизионни програми едни от основните действащи лица са смешните, глупави, гърбави, стари и негодни баби. Изконно – българско. Жизнеутвърждаващо и остроумно. …Аз пък обичах да ги снимам. А те се чудеха.

- Какво ще снимаш – викаха ми – аз съм бабичка, не видиш ли. Да беше ме снимал като млада…

Така приказваха, но се снимаха с удоволствие. И се усмихваха като ги снимах. Искаха да направят добро впечатление. Да изглеждат добре. Да бъдат хубави. Кокетираха, представете си. И успяваха. За един миг, или за няколко мига те се разхубавяваха. Наистина.Това ме убиваше. Разкатаваше ме. Мислех си с чувството на убит, разкатан и нищо не проумял мислител, че някъде дълбоко под изсъхналата кожа на стариците, притихнал някъде в глъбините на увехналата им плът, свит из гънките на изпосталелите им телеса, стаен в кухините на изкривените им кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата им плът, все още живурка, като израз на дълбоки, тъмни и невнятни генни таинства един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив - същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, бездушна, безчувствена, разпиляна и безсмислена пустош на вселената. Бабичките бяха хубави. … А онова нещо, което куцукаше отпреде ми с бастуна беше нелепо и смешно. Селският луд, вероятно. Реших, че е любопитка, която заслужава да бъде снимана- Подкарах колата към него с лявата ръка върху кормилото и дясната върху снималката си. Приближавах се бавно, не исках да ме усети и да се изплаши. Тъкмо преди да започна да снимките, обаче, то падна. Падна също така смешно, както смешно подтичваше – като дъска, с цял ръст. Сякаш гледах филм от времената на Чаплин. Мислех си, че веднага ще стане и ще продължи да припка. Не стана, обаче. Слязох от колата и приближих, все още готов да снимам. То лежеше мълчаливо по корем и не помръдваше. Върху косите му имаше кръв. Хванах го под мишниците и го повдигнах. Беше бабичка с изкаляно и окървавено лице. …

Като гледам кръв ми става кофти. Изправих бабата без да я поглеждам. Потърсих бастунчето й. В това време тя отново падна.

- Очилата, очилата – рече.

И падна. И пак по лице. С цял ръст. И пак мълчаливо. По пътя минаваха коли. Минаваха и заминаваха. Не намерих бастуна й, но намерих очилата и я изправих отново.

- Очилата къде са ? – попита тя. Делово някак попита.

- Тук са, намерих ги.

- Счупени ли са ?

- Нищо им няма. Къде да те закарам ?

- Как нищо да им няма, нали виждам, че са счупени.

- Стъклата са здрави. Само едната рамка се е откъснала, не се безпокой. Къде да ходим сега ?

- В старческия дом. Зад площада.

Хванах я здраво под мишницата и тръгнахме. Тя отново заприпка. Дори трябваше да я възпирам. Старческият дом беше на около 500 метра. Вратата му беше затворена. Подпрях бабата на стената и се опитах да отворя вратата, но не успях. Започнах да звъня. Отвътре не се обади никой. В това време бабата падна отново. Отново по лице. Отново без да изохка. Ядосах се, ритнах вратата и тя се отвори. Изправих бабичката и влязохме. До вратата имаше канапе. Оставих я на канапето, подадох й очилата и започнах да търся хора. Сестри, болногледачки, или нещо подобно. Нямаше нито сестри, нито болногледачки, нито нещо подобно. Въртях се известно време по стълби и коридори, виках и най-накрая отдолу някъде, изпод мазето дойде жена с бяла престилка.

- Ти къде си ходила, ма ! – разгълча се тя на бабата, без се впечатли от калта и кръвта и без да ми обърне внимание.

- За тоалетна хартия – отвърна бабата виновно.Изведнъж разбрах защо така припкаше. Явно беше избягала. Беше излязла без разрешение и бързаше, за да се върне навреме, за да не я хванат.

- Какво тоалетна хартия ма – продължи да гълчи жената с бялата престилка – колко тоалетна хартия ти трябва на тебе, нали е пълна стаята ти.

- Очилата, очилата - говореше бабичката и се опитваше да ги намести.

В това време дойдоха още двама служители, може би санитари. Нямах повече работа тук. При вратата се обърнах, за да погледна жената за последен път. И всъщност за пръв път видях лицето й. То беше много бяло. Не ми стана кофти от кръвта и калта по него.Сякаш не ги забелязах даже. Защото видях очите й. Те бяха много големи и много сини. Наситено сини, без никаква старческа избледнялост. А под калта и кръвта се показваха тъмноруси и блестящи руси коси. Но най-изненадващото, това което ме уби, разкова, разгемби, разби, разкъса и съсипа беше погледът й. … Тя ме гледаше влюбено. Сякаш някъде дълбоко под изсъхналата й кожа, притихнал някъде в глъбините на увехналата й плът, свит из гънките на изпосталелите й телеса, стаен в кухините на изкривените й кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата й плът, все още живурка като израз на дълбоки, тъмни и невнятни генни таинства един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив - същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, бездушна, безчувствена, разпиляна и безсмислена вселенска пустош. Не са ме гледали често така. … Сега си мисля за очилата. Сигурно са й трябвали за да гледа телевизия. Едва ли сега има нещо друго забавно в живота й. Ще ми се да й купя очила, или да й оправя ония, със счупената рамка. Но забравих да я попитам за името. Освен това сега, около Нова година, пътищата са заледени и не ми се ходи да онова село. Пък и да отида, как обясня кого търся. И кой знае какво ще си помислят там служителите… Но вие, ако имате път натам, може да попитате за нея . Тя е в старческия дом на Поповяне, или Каменица, забравих кое от двете села. Те са наблизо – от другата страна на Витоша, като мине човек Бистрица и Железница. В края или началото на света.

Мили ми Смехурко, Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече: - В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!

- Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.

И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен дофтаса весела дружина - тримата юначни малки патиланци.

Още от вратата подскачат и викат:

- Ти сам ли си тука, бате Патилане!

- И баба я няма!

- Ура! Патилански Великден ще стане!

- Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!

- Борец ще си взема!

- И аз борец искам. Ти стой по-далече!

- Ето го бореца! Кой иска да чука?

- Дай бе, дай го тука!

Но аз се намесих:

- Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!

Мойте патиланци гракнаха върху ми:

- Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш „Не може“? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!

На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.

Печката подкладох. Кога се обрънах, нито един вече здрав борец не зърнах.

Но друго видяха малките играчи:

- Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!

И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:

- Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги - изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!

Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.

- Недейте похваща! - викнах на децата. - Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!

И тозчас се втурнах. В черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:

- Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!

И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:

- Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!

В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана - мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!

После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…

Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.

Честит ти Великден! Сладки козунаци!

Поздрав най-сърдечен!



Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо







Козунаци - из "Патиланчо" - Ран Босилек, Илюстрации: Вадим Лазаркевич

Редактирано 30 април 200917 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Среща- Иван Вазов

В една от крайните улици на София, отскоро прокарани, вървеше една неедра, но хубавичка и напета селянка, пременена празнично (тоя ден беше празник) с пъстрообшит сукман, с чист бял нагръдник, с алена престилка, забрадена гиздаво с жълта шамия, както ходят невестите къде Вакарел. Тя носеше една шарена торбица.

Когато селянката стигна къде края на улицата, тя се спря при вратнята полуотворена в един стобор. Тоя стобор заграждаше доста голям двор с градина, насадена с няколко дръвчета - дребни и мършави, както са всичките в София - и развеселена с моравокадифени теменуги, с кичеста ралица и няколко стърка смесна китка, всичките клюмнали под жежките лъчи на слънцето. В дъното се издигаше двуетажна къща с балкон и с някакво триъгълно украшение от рязани дъски на челото като на "шале".

Беше голяма жега. Младата невяста погледна през пречките на вратнята, бутна и влезе в двора боязливо. Дворът беше пуст, както и улицата; на прозорците не се показваше никой, макар че с отварянето на вратнята издрънка и звънчето, което я съобщаваше с къщата. Селянката се поозърна, почака. Мина се няколко време, никой не излизаше, нито пък се чу някакъв шум отвътре, който да обади, че там има живи хора. Тя си отри пота на лицето и пристъпи още няколко крачки до къщата, да се намери на сенчица. Като чака и слухтя доста очудена няколко време, тя похлопа на входните врата и извика:

- Стояне!

Но и на вика й никой не излезе. Тя тогава забеляза, че на прозорците на долния кат бяха спуснати завесите. Тия закрити прозорци посред пладне и това мълчание я направиха да помисли, че хората ги няма тука, оставили са тая къща, а може би и София. Така приличаше да е работата. При тая мисъл едно скръбно недоумение се изписа по лицето й... Тя пак излезе на улицата, за да види някого. Из съседната вратня излязоха няколко деца и заиграха там на "топ". Селянката се обърна към по-голямкото от тях:

- А, бре стрина, я слушай, камо е наш Стоянчо? Ти знаеш ли наш Стояна?

Детето погледна очудено, па пак отърча да грабне топа и не й отговори нищо.

Тя повтори питането си. Но и тоя път нема успех. Хлапачето беше твърде улисано с играта си и нито се вече извърна към нея. Тя изгуби надежда да заприказва с децата и фана да назърта за другиго. Но улицата оставаше пуста нататък. Минаха по едно време двамина-троица хора, но те идеха от други улици и не можеха нищо да знаят. Те я разгледаха с някакво безочливо любопитство, хубавото й лице пламна от червенина и тя се извърна на друга страна. Тя беше забелязала днес много подобни погледи у ония, които я срещаха, но нейните очи искаха погледа на другиго, когото напразно диреше. Два часа се минаха така, а тя стоеше изправена до стобора, на тясната ивица от сенчица, която той правеше. Сърцето й потреперваше от нетърпение и скръб. "Бари жив ли е да зная", помисли си тя. Па отиде, та почука на съседната вратня, може тука хората да й обадят. И тука нема отзив; надникна даже в прозорците на долния кат, но вътре никого не видя. Тя остана слисана.

- Та тука свето е измрел! - издума си тя, като стисна зъбите си нетърпеливо.

Слънцето беше на пладне. Време не й оставаше да чака. Тя трябваше да тръгне и да се върне тая вечер, макар и в мрак, в село, ако не искаше да остане да нощува в тоя непознат град. Другарките й я оставиха. Тя се поозърна още малко - нищо... Тя пак фърли скърбен поглед през пречките на вратнята в двора, дето нито я посрещна, нито я изпраща някой. Той стоеше умрял и мълчалив. Ненадейно една вратня се хлопна надясно от нея, отгоре, над главата й. Тя дигна очи и видя, че тая врата се отвори на балкона на съседната къща, обърнат към двора, в който тя дири Стояна. Из вратата излезе една жена на години, с доста почтен вид, облечена в черно, и седна на сянка в един стол на балкона, нареден със саксии с молоха. Младата селянка рипна от радост, като видя жив човек, с когото да прикаже.

- Бабо, бабо! - извика тя с един глас, от който екна цялата улица.

И тя залепи в нея соколовия си поглед, като че ли искаше с него да я улови и задържи да не би пак да изчезне.

Госпожата се наклони над железния пармаклък и я погледна с любопитство и с добродушен вид.

- Какво е, невясто?

- Ами дека се е дянал капитанино, дето е тука?

- Няма ги, невясто, сега.

- Дека са, бабо?

- Отишли са на баня в планината... Сега нали видиш - жежко, невясто... Защо ти са?

Но селянката вместо да отговори попита:

- Та и момчето е с тях, така ли?

- Кое момче?

- Момчето ми, бабо, солдатино, нали е при капитанино?

- Ха, денчикът ли?

- Той, той, бабо, та ти го знаеш! - извика възхитена селянката.

- Знам го... Какво ти е то, момчето, брат ли ти е? - попита госпожата, като не можеше да предполага, че то ще е син на тая толкова млада жена.

- Не, не, не, невяста му съм!

Госпожата се поусмихна.

- Да ти е жив, невясто, добър юнак си имаш... Та него ли дири?

Госпожата й обясни, че преди две недели нещо го видяла, че шътал по двора, здрав и юнак, а преди десетина дена офицеринът тръгнал за баните и разумява се, с него и денчикът. Трябва да се завърнат след две недели, доколкото тя знае. Много добро солдатче, Стоян, и разумно... Тя го знае...

Селянката зяпаше в устата на госпожата и гълташе всяка нейна дума. Тя я запитва още и узна всичко онова, което госпожата знаеше за Стояна; тя не знаеше как да се отплати на тая добра жена, дето я пораздума и зарадва.

- Ех, то, бабо, като си доде Стоян, поздрави го от мене, да му речеш три пъти: Милена, невястата, много здраве, рече, да ти кажа... Доходи за тебе, ама те нема, та се не видохте... Чу ли, бабо? И кажи му, че му донесох нещичко, чорапци и дружко... Ех, че как не го заварих... Сполай на тебе, че се случи...

Селянката се наведе, развърза торбичката, загреба шепа череши и ги поднесе към балкона, от който я деляха няколко метра.

- Бабо, как да ти дам да позобнеш черешки... За момчето ги носех... Заповядай...

И като видя, че е невъзможно да досегне балкона, тя направи движение да влезе в портата, за да занесе черешите на госпожата.

- Благодаря, невясто, недей се труди... Черешарка не съм... От кое село беше ти?

- От П.

- Дал ти господ сила, булка - каза госпожата, като гледаше през покривите жълтеникавите баири в хоризонта на изток, зад които беше селото на селянката.

- Прощавай, бабо, и когато дойде Стоян, три пъти му кажи много здраве от мене... Милее те, кажи, много Милена...

И тя тръгна бързо нататък.

Милена беше се женила преди година и половина за Стояна, по любов. Голяма беше радостта им, дълбоко благополучието им, но за късо време: два месеца бяха годеници, месец - младоженци. Един месец само - па остана съща вдовица: зеха Стояна във войската. Не видя си булчинството. Много сълзи пролива Милена. Остана между зли и намусени свекъри... Радост имаше само, когато дойдеше от Стояна много здраве, а той често пращаше хабери по селяни. Милена само от тия хабери и за тия хабери живееше. Само веднъж тя се много кахъри за него, кога се поболя и влезе в болницата. Но даде господ, та оздравя... А сега е още по-добре: от три месеца е денчик при капитанина и много се фали с човека... Защо не са добри хора и у дома й? Свекърът, а свекървата хеле, люто я мъчат; нагрозили са я зле, всеки ден клетви и поразии... Живот се не живее веке! Да беше Стоян дома, закрилял би я, но няма го, та и от три недели не го е разбрала. Тя се открадна вчера и дойде да го види, да му се порадва, да му се поплаче, та да знае Стоян какво копнее жена му... Но няма го, няма го тука! Сега пак в почерняла къща отива, неутешена, непогалена със сладка думица от никого. Хеле добре, че барем го разбра, че е здрав и жив. Каква добра е тая стара жена!... Той сега е на баните в планината... И видя Милена там стръмни борови гори, сенчести хладни долини, дето шурти пенлива бистра река... Навярно такова е мястото, дето е сега Стоян, в планината се такова бива: зелено, хладовина, весело... И дойде й на ума рекичката и долината в тяхната планина, дето тя белеше платно, и клонестия върбак - там най-напред се бяха срещнали и залюбили... Подир две недели Стоян ще се завърне. Тогава вече как-как ще литне тука и ще го намери... Ех, кога ли ще изминат тия две недели?

С подобни мечтания в главата Милена продължаваше да върви из улиците, без да обърне внимание на нещо, без да види едного от стотините хора, мъже и жени, които срещна. Тя нямаше какво да вижда, градът беше мъртва и глуха пустиня за нея, щом нямаше в него Стояна. Тя машинално само се отбиваше ту на една страна, ту на друга, за да даде път на файтоните. Тя се беше озовала в многолюдната Витошка улица и вървеше из средата й. Изведнаж Милена съгледа, че право срещу нея се зададе някакъв черен куп, някакво странно нещо, за което никога не можеше да си въобрази какво ще е. Тогава тя се отби на тротоара и се спря да види какво минува: видя едни черни кола, цели почернени, и малко другояче, които теглеха полека два черни коня; вътре в колата лежеше само един дълъг, черен ковчег, а отпреде беше седнал при возача солдатин, поп с кръст в ръка и с патрахил на рамена. Зад колата вървяха и два реда солдати. Милена зяпаше в недоумение; тя се не догаждаше, че вижда погребението на един войник; разбра само, че това шествие има някакво черковно, религиозно значение, разбра това по попа, който стоеше на колата с кръст, и по мъжете, които си сваляха шапката при срещата на черната колесница... Тя си продължи пак пътя. Тя не попита никого какво беше това. Градски работи. Малко ли чудесии вижда в тоя град, който нито е сънувала? Но ней що й трябват всичките тия чужди хора и чужди работи? Само Стоянчо й е мил, друго нищо няма за нея интересно и в тоя град, и на света. Едничкото нещо, което й поговори на сърцето, бяха войниците; тя виждаше в тях Стояновите другари. Кой знае, може би и някой от тия момци да се познава, да са приятели със Стояна. И тя се пак извърна и гледа няколко време с умиление отходящия нататък взвод на войниците.



Когато Милена щеше току да улови друга улица, тя видя на желязната чешма, че се миеха няколко солдати; неволно фърли очи на тях, като че искаше в тях да види мъжа си, макар че тя хубаво знаеше, че мъжът й не може да бъде тука. Но пак това не биде напразно. Тя видя един от солдатите с отхлупена назад шапка, който си обрисваше лицето с кърпа, и го позна. Той беше от село. Тя тичешката отиде към него.

- Димитре? - извика тя весело.

- Добре дошла, Милено!

Войникът я присрещна и й подаде ръката си. Първата дума на Милена беше за Стояна: виждал ли се е скоро със Стояна, как е Стоян, и му разправи как го дирила, но бил отишъл с капитана си на бани...

Войникът я изгледа позачудено.

- На бани? - попита той.

- Ами на баните, с капитанина си и с жена му.

Димитровото лице доби недоверчиво изражение.

- Наздраво знаеш ли, Милено?

- Та нали ти аз думам, Димитре? Оная жена, старата, няма да ме лъже?

- Как? Чудно... Та той излязъл из болницата? - извика войникът.

Селянката го изгледа сърдито.

- Та ти сънуваш, ти нищо не знаеш, Димитре? От болницата Стоянчо е излязъл още миналата година... А сега слугува при капитанина, в къщата му, и капитанинът го завел със себе си на баните. Та един час нали приказвах със старата жена?

Милена във вълнението си не бе разбрала, че госпожата беше й говорила предположително, колкото се касаеше за Стояна.

- Ще се завърнат след две недели!

Войникът климна с глава отрицателно. Той разумя заблуждението на Милена, стана му много жално за нея. Но строгостите на войнишкия живот затвърдяват чувствителността на сърцето и той каза без забикалки:

- Какво ми пееш ти, Милено? Стояна го занесоха на болницата още преди петнайсетина дена. Зле бил, казват. Я по-добре иди да го видиш, хазър си тука... Хай иди, поздрави го и от мене... Хей, там болницата... Прощавай...

И Димитър, като й разправи посоката на болницата, се затече да стигне другарите си, които се бяха запътили към казармата.

Краката на Милена се подкосиха. Светът фана да й се върти пред очите и мислите й се забъркаха... Тия страшни думи на Стояновия другар изгониха всичките благи чувства и сладка увереност в душата й. Тя не знаеше защо, но Димитровото съобщение миришеше така на истина, на най-страшна истина, боже! Страшно й беше сега. Като се посвести малко, тя се запъти като пияна, излезе на полето, на зелената равнина и видя белите сгради на болницата. Подир много лутане и разпитване там, тя узна към кого трябва да се обърне, за да пита за Стояна и да поиска да я пуснат при него.

- Как му е името на болния? - попита чиновникът, човек барачест и намръщен.

- Казах ти, я: Стоян го викат - отговори Милена със сфанат глас и с глава зашеметена от миризмите на болничните лекарства.

- Стоян, кой, чий? Името на баща му?

- Стоян Тасков. Таско думаха баща му.

- От кое село?

Милена обади името на селото.

- Кога е постъпил тука?

- Че знам ли? Димитър ми каза, че петнайсетина дена има от ка'го докарали тука.

Милена впери уплашена очи в лицето на чиновника, който фана бързо да прелистя някакъв тефтер, тя с трепет очакваше на всеки миг да я погледне и да й каже: "Тука е!" И тя виждаше вече с трепет в ума си Стояна на леглото, изсъхнал, пожълтял от страдания, щото мъчно може да го познае.

Две-три минути чиновникът търси с начумерено чело, па най-после каза:

- Няма го тука, не е постъпал тука такъв болник.

Сърцето на Милена се преметна от радост. Надеждата я съживи.

- Нали го няма тука? Оная старата жена право ми казваше, че е отишъл с капитанина си на баня в планината... Защо ме излъга Димитър, та ме уплаши? Аз знаех, че Стоян е далеко сега, аз знаех... знаех... - гълчеше радостно Милена на чиновника, като че искаше да дели с него щастието си...

Как й се видеше добър тоя човек сега! Макар и така начумерен и зъл от пръв път, пък стои някак си хубаво лицето му сега и ти се иска да го гледаш... Радостта й мяташе ясна пелена въз всичко, що я окръжаваше.

- Няма го тука! - повтори равнодушно чиновникът, като оттикна тефтеря и се залови за първата си работа.

Милена разбра, че нямаше вече тука работа, и излезе в двора. Гърдите й се разпуснаха на свободния въздух. На душата й беше леко и весело. Тя се запъти към вратата. Но в това време я извикаха от прозореца на кантората, отдето тощу-що излезе. Тя се извърна, па извика плахо:

- Ух, забравих си торбата!

И тутакси се повърна там, дето я повикаха, за да си я земе. Тя я намери до вратата, дето я беше сложила, грабна я и тръгна да излезе.

- Чакай, булка, къде отиваш? - извикаха из писалището.

Тя се извърна и видя там сега двама души над един тефтер. Очевидно не за торбата я викаха - те надали бяха я забелязали, а друго нещо имаше да й кажат.

Тя се повърна и се спря зачудена.

- Как викаха твоя мъж? - попита другият голобрад чиновник, когото одеве нямаше в писалището.

- Стоян Тасков от село П. - отговори натъртено Милена.

- От П. Стоян Атанасов, предаден от капитан Начев... - произнесе голобрадият чиновник, като натискаше нещо с пръста на тефтеря.

- Да, той е - избъбра другият.

После и двамата се посшушкаха. Голобрадият чиновник изскокна.

- Тука ли бил? - попита с разтреперано сърце Милена.

- Почакай малко, невясто! - каза й другият, като запали цигара и зе перото от ухото си да пише.

Милена остана като закована. Какво имаше? Стояна ли щяха да изведат?

Върна се скоро младият чиновник с една вълнена торбица с черни резки в ръката.

- Стрино, земи тая торбица, та си я носи!

Милена пое торбата неволно и зачудена.

- Стояновата торба! - изкрещя тя и погледна в недоумение двамата чиновника.

- Да, занеси я у вас... Тук са неговите вещи... Господ го прибра, невясто, преди малко го закопаха - каза бързо чиновникът, за да не продължава неприятните обяснения.

Милена погледна втрещена, като че не можеше да разбере тия думи, па се фана за главата, извика, та понесе цялото здание. Па се тръшна до вратата с паднала кърпа. Тя захълца и вайкаше, и стискаше Стояновата торба. Тия раздирателни викове пронизваха душата на човека.

Чиновникът скоро изгуби хладнокръвие; той извика строго:

- Булка, стига, стига, иди си... Мъжът ти умрял - е, умрял; и у вас да беше, пак щеше да умре. Хай не пискай, върви си...

Милена го не чуваше в отчаянието си.

Тогава той сериозно се ядоса:

- Чуваш ли, не обичам да ми пискат!... - извика той, като стана. - Едно солдатче, а прави салават и олелия, като че е умрял фелдмаршал... Чорт побери! - завърши той ниско.

Тоя чиновник, видял вече толкова чужди нему и неизвестни мъртъвци, изнесени оттука, и навикнал вече на подобни сцени на човешка скръб, не беше способен да се трогне от Миленината, нито да я уважи. Сърцето му беше затъпяло за жалостта, както у поповете и докторите... Сърцераздирателните й викове само му досадиха.

Милена остави смаяна болницата с две торби на гръб вместо една. Тя тръгна напосоки, без да знае накъде отива. Така тя се озова пак в града, във Витошка улица. Тя вървеше и хълцаше, и очудваше ония, които я срещаха. Но скоро тя се сепна, озърна се и се спря. Тя се спря именно на онова място, дето се беше спряла и по-напред, за да гледа любопитно погребалната колесница, и изведнаж й дойде на ума тая колесница, и попа, и войниците, и дългия чер ковчег. И ужасно откровение озари ума й сега.

- Майчице, ами че той е бил одеве! - извика тя и изплака безпомощна, като се облегна до стълба на фенеря.

Един стражар я приближи и бутна за рамото:

- Буле, не смущавай публиката на улицата.

Милена се отплесна от него и бързо се запъти по дирите на черната колесница.

Тя се отправи за гробищата.

Милена замръкна не много далеч от София и нощува в едно кърско ханче. Тя се унесе едвам къде среднощ. Тя пак видя тая нощ Стояна - видя го в някаква весела планина, дето широки сенки падат от кичестите дъбове, а шуртенето на хладната балканска речка вечерникът разнасяше надалеч... Тя си спомни, че бе сънувала, какво Стоян бил умрял в болницата, че срещнала колата, с които го влачели да го закопаят... че тя е ходила и падала на гроба му... Какъв страшен и лъжлив сън! Тя благодареше бога, че било това сън... Цяла нощ бълнува и пъшка тя... И когато се пробуди по зори, тя всичко помнеше, всичко, но дълго не можеше да разпознае кое беше истинското и кое бе чист сън.

Майчина сълза

Автор: Ангел Каралийчев

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.

Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?

Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.

- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.

- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.

- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.

- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...

- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.

- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Носове

Здравко Попов

Случи се ди ми потрябва оная повест "Нос".Отнесох се до библиотекарката в кварталното читалище.

Действително жената твърде щателно преобърна рафтовете дори си послужи със стълба.

-Нямаме отделно"Нос"-извести в края на краищата тя.

И ми предложи "Уши ,нос и гърло"от някой си професор Гогов и колектив.

-Става въпрос за друг нос-отбелязах.И поясних точно за какъв.

-Бихте могли да го кажете по-ясно одеве ,за да Ви разбере човек ,а не да мрънкате под носа си.

-Пардон?Че как ще разберете,след като сте заврели носа си в каталога и не внимавате какво Ви говорят?-повиших и аз.

-Това не е каталог,а читателска картотека,в която търся името Ви !Вие май не притежавате способността да виждате по-далеч от носа си...

-Вижте какво.Съветвам Ви да употребявате друг език с клиентите.За да не Ви натрият носа някой ден.

-Какво!Ако става въпрос ,по-вероятно е аз да Ви затворя вратата пред носа,още сега.

-Така ли?Това ще Ви излезе през носа!-ревнах.

-Интересно е дали по същия начин крещите на жена си-сниши в някакъв вибриращ регистър служителката.-Изглежда ,не ,щом всички знаят ,че Ви води за носа.......

-А вашия Цербер в къщи?затреперах от злоба и аз.-Не можете да си покажете носа навън!А аз,слава богу,се разхождам свободно навсякъде!

-Скоро ще провесите нос,като научите защо Ви дават тая свобода.....

В това време влезе друг читател.И плахо попита какво става.

-Вие не си пъхайте носа ,където не Ви е работата-отговорихме едновременно аз и библиотекарката.

Обожавам сатиричните разкази на Здравко Попов,неговото тънкото му чувство за хумор .Дано тоя разказ Ви хареса,той е един от любимите ми.

Редактирано 6 юли 200917 г. от Evva (преглед на промените)

Шибил - Йордан Йовков

Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.

Мислеше си как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. "Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.

Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха на завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, едни надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.

Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?

Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените и вежди, алените и устни потръпваха.

- Брей! - извика тя и крехкият и глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!

При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с глас. Лицето и светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?

Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.

- Та ти си Великокехайовото момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!

- Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!

Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото и лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите и го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.

- Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!

Засмяха се всички.

- Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...

- Като какъв?

- Като циганин!

Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.

- Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.

- Ба, ще те искат. Такъв ерген!

- Е, хайде, вземи ме ти!

- Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? Хайдутин. Не, не ми тряба. Хайдутин не искам.

Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бързо рече да се поправи:

- Може, може... земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.

И като помълча малко, тя прибави:

- И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...

Шибил я погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.

Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лош знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.

Мина се още някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"

Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, те едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат в земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.

Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещи някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав.

Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.

Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.

Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спускаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.

И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.

Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.

Три предпазливи удара, тихо пошепнато: "Аз съм, Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.

- Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?

- Ще ида.

- Ще идеш! Кога?

- Утре.

Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:

- Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върху тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.

Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.

А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.

Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен пояс голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:

- Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...

На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.

- Е? - пита беят, когато той се връща.

- Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.

- Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?

- Знае, как да не знае.

- Ти каза ли и всичко?

- Хм... всичко не и казах, можеше ли? Ама не! Всичко и казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.

Минава още час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.

- Е? - пита беят.

- Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...

Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

Беят мачка бялата си брада и дума:

- Какъв юнак! Какъв хубавец!

- Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.

- Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

- Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

- А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

хубави са

По-малката сестра - Йордан Йовков

Васил беше докарал от пазаря две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в харманя, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките - те наистина бяха хубави, - но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа (родена през май), а другата - черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по едно ново въже, което се влачеше по земята. Нищо друго - ни юлар, ни юзда, ни хамут не беше слагано на тях. Копитата им не бяха подковани, израснали прекомерно, спитенн. Гъстите им опашки досягаха земята.

Айа беше по-жива, по-буйна. Когато чичо Митуш влезе в харманя, тя се подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си о нея. Чнчо Митуш дойде още по-близо, тя се промъкна между него и зида и избяга на другия край. След това, както правят конете, когато са уплашени, тя се обърна с очи към опасността, наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и запръхтя силно, като че хъркаше. Над черните и светнали очи падаше кичур черна грива.

Докато Айа бягаше насам-нататък, черната кобилка оставаше по-споконна, по-сдържана. Но тя винаги отиваше там, дето беше Айа, следваше я, държеше себлизодонея, като че искаше да я успокоии заварди. Васил беше казал, че двете кобилки били сеетри и че Айа е по-малката. На другия ден ги впрегнаха в каруцата, за да ги научат да теглят. В такова равно поле, каквото беше полето около чифлика, това не беше мъчна работа. Айа се противеше, скачаше, разтърсваше глава. Понякога тя се мяташе напред и се изправяше на задните си нозе или се отпущаше и искаше да легне. Ударите на камшика и виковете на слугите я подлудяваха. Освен юздите, които държеше чичо Митуш, Айа беше вързана с дълго въже за врата, това въже го държеше един слуга и с него или я възпираше, или я оправяше в пътя, когато искаше да кривне настрана. Със също такова въже беше вързана и черната кобила, но от него не стана нужда. Докато Айа себъхтеше и мореше, цяла покрита в пот, черната кобила се покоряваше (за да бъде някак по-леко наАйа), отиваше натам, накъдето отиваше Айа, спираше се, когато се спреше Айа. Човек би казал, че тя забравяше собствените си страдания и мислеше само за Айа.

Най-после Айа разбра, че няма да излезе наглава, престана да скача и като устреми замътените си очи в полето - това широко, равно поле, в което с бяг беше се спасявала и от вълци, - тя се впусна да бяга колкото сили имаше. Черната кобилка я по-следва. А тъкмо това чакаха чичо Митуш и слугите. Ония, които държаха въжетата отстрани, едва успяха да се качат. Каруцата се носеше из полето с трясък, кобилките препускаха с път, без път, ту в една, ту в друга посока. Най-после, потънали в пяна, те се умориха, капнаха и покорно отиваха натъй, накъдето ги насочваха. Тогава чичо Митуш обърна каруцата и се върна в чифлика. Като спряха, той скочи и мина отпред. Айа, изтъняла, мокра от пот, като къпана, пяла трепереше. Черната кобилка, също тъй изморена, не трепваше, като че се боеше да не би с мръдването си да докара нови беди за Айа. Чичо Митуш эастана пред Айа, помилва я по челото, подръпна и ушите и дъхна в ноздрите и. Същото иаправи и с черната. След туй от каруцата кобилките ги заведоха в обора и ги вързаха на ясла.

Два месеца по-късно Васил се връщаше един ден от града. Айа и черната кобилка вече теглеха каруцата тъй добре, като че бяха се родили научени. Приличаха им - особено на Айа, която препускаше с високо дигната глава - и новите хамути, потопени в катран, за да стоят меки, и герданите от сини мъниста, и червените топки на челата им. Васил караше тоя път лудешката. Кобилките минаваха от тръс в галоп, от галоп пак в бърз тръс. Не бяха изминали още и пет километра от града, а бяха вече потънали в пот.

При чешмата, дето имаше огнена мелница и кръчма, Васил спря. Айа, като че не беше почувствувала никаква умора, стоеше с дигната глава и нервно дъвчеше юздата си. Тъй като капаците на юздата отстрани на очите и бяха пречили досега да вижда Айа, черната кобилка се извърна с цялата си глава към нея, погледна я, подуши я и леко я бутна по муцуната. И застана покорно пак тъй, както си беше по-рано.

На вратата на кръчмата се показа Велико железаринът. Каскетът му беше килнат назад, тъй че разкъдрената му коса се развяваше над челото; на рамото му, преметната на широк ремък, висеше хармоника.

- О, бай Василе, здрасти! - извика той. - Ще ме закарашдосело ще черпя. Ех, че кончета! - Аз с такива кончета обичам да пътувам. Ама какво... отде идеш ти? - каза той, като дойде по-близо и учудено гледаше конете. - Кога свари да ги изпотиш толкоз?

Васил махна отчаяно с ръка:

- И тъй ще мрат, не ги жаля. Докторът каза, че били болни от шап. Иска да ги застреля. Хайде, качвай се!

Чакай да почерпя.

- Няма нужда.

Велико тъй си и остана - с учудени и широко разкрити очи. Докато се наместяше в каруцата, хармониката му издаде от само себе си няколко звука. Васил му разказваше какво беше му казал ветеринарният лекар.

- И тьй ще мрат, не ги жаля! - каза най-после той и отпусна юздите. Кобилките се понесоха в галоп, преминаха един завой в тръс, след туй пак се замятаха в галоп.

Великовото село беше на три-четири километра отсам чифлика. Като стигнаха там, Велико слезе и като крепеше с едната си ръка хармониката, с другата извади часовника си, погледна го и каза:

- Вървели сме като трен! Толкоз бързо. Ех, че кончета!

Въпреки всичко, Айа стоеше твърдо на нозете си, с дигната глава. Черната се обърна, погледна я, както по-рано, и пак тьй леко я побутна по муцуната.

От тоя ден нататък двете кобилки ги затвориха в отделен обор и вече не ги изкараха. Там ги хранеха, там ги поеха - тъй беше заповядал докторът. Айа мъчно свикна с тоя затвор: дърпаше се за повода си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, очите и, изпълнени със светлина, с огън и избърнати, тъй че се виждаха червени ципи около тях, гледаха все към вратата, все към светлото навън. Черната кобилка беше търпелива, но когато Айа беше неспокойна, неспокойна ставаше и тя. Тя преставаше да яде, свиваше уши назад и не трепваше.

Понякога чичо Митуш заварваше Айа легнала. Цели дни подред тя почти не ядеше, ставаше отпусната, ленива, често лягаше. Друг път чичо Митущ заварваше двете кобилки застанали една срещу друга, като че прегърнати, и една друга се чешеха със зъби - едната от едната страна, другата - от отвъдната. В такива случаи чичо Митуш се поспир-ваше на вратата и усещаше жалост: той знаеше добре, че конете правят тъй не от нужда, а от нежност и от дружба един към други.

Веднаж, колкото и строго да му беше забранено това, чичо Митуш, като преместваше Айа от едно място на яслата на друго, изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха, за да я хванат, и на първо време успяха да я вкарат в харманя - в същия харман, гдето бяха я пуснали с черната най-напред. Напразно: с дигната опашка, леко, Айа се позасили и без мъка, като сърна, прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа с развяна грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето. "Трап-трап-трап!"-се чуваха мерно донейде ударите на копитата и, след туй заглъхнаха.

Като остана без сили, като се умори да играе и да пропуска, Айа се върна сама и се спря пред обора. Ноздрите и играеха, тя изпръхтя силно, като че въздъхна, и се отпусна, опашката и също тъй бавно се прибра. Тя се престори, че не вижда чича Митуша, и се остави да я хванат.

Мина се тъй доста време. Ветеринарният лекар дойде по обиколка и предложи да направят последен опит: Васил купи едно мършаво магаре от един циганин, а докторът му присади болестта на кобилките.

- Ако магарето остане живо - беше казал той, - кобилките са здрави, ако умре - болни са от сап и няма какво вече: ще ги застреляме.

Затвориха магарето в един овчи агъл. А като мина нощта - тя се случи студена, дъждовита, - отидоха да видят какво е станало и го намериха умряло. Васил изгуби всяка надежда и все пак не му се вярваше. "Как може да умре такъв як и хубав добитък - мислеше си той. - Как може да умре Айа?"

Чакаха само да одобрят и да утвърдят книжата. И една сутрин, по-рано, отколкото се надяваха, доде ветеринарният фелдшер с един стражар. Васил се махна и се скри нейде из чифлика. Пак на чича Митуша се падна тежкият жребий. Разтреперан, той влезе в обора, с разтреперани ръце заразвързва повода - мислеше да отвърже най-напред черната, а отвърза Айа. Изведе я навън на дълго въже.

Айа не заигра отведнаж. Спря се, дигна глава и погледна полето. Два-три пъти тя дълбоко пое въздух и силно изпръхтяваще, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра, като дете, като момиче.

- Ех, ех, Айа! Ех!... - подвикваше и чичо Митуш и усещаше как се наливат със сълзи очите му.

Наедно с фелдшера и стражаря (стражарят беше снел карабината си и я носеше в ръце) заминаха към Дола, който беше над чифлика. Айа все играеше. След малко те се закриха. Откъм дола, един след друг, се чуха два гърмежа.

Не себеше минало и половин час дори, когато Васил видя, че чичо Митуш се връща. Отдалече още той гълчеше нещо високо, махаше с ръце, спуснал беше сърдито веждите си над очите.

- Какво има? - попита Васил.

- Какво ще има... Убиха добитъка на вятъра. Че тя не била болна, здрава била. Фелдшера я разряза, отвори я тук, на гьрлото - нищо няма. Настинала била малко и туйто. Съвсем здрава. Амааз и тъй си мислех!...

Разбраха, макар и късно, че магарето беше умряло не от присадената му болест, а от студ. То и без това си беше слабо, а нощта се случи студена, валеше лапавица.

Спаси се от смърт черната кобилка. Дълго време след като се изгуби Айа, тя често преставаше да яде и като още държеше стиската сено в устата си, ослушваше се, а очите и, черни и светли, като че щяха да изскочат. В една-две години тя много се измени: стана голяма, кокалеста, отпусната и тромава. Всяка година раждаше по едно конче, което приличаше на нея. Но на третата година кончето, което роди, беше вече друго: макар малките кончета да са все червени с тънките си нозе приличат повече на сърни, чичо Митуш веднага разбра, че кончето прилича на Айа, и се зарадва. Като Айа то беше живо и пъргаво. След него, като подир Айа, вървеше черната кобилка, нзпълнена с нежност, с майчина доброта и скръб.

Жал ми е и за магаренцето! Яздел съм дядовото магаре. Научил го бях да не се инати и препускахме с бясна газ дори, пресичайки жп линията!! Защото, магаре, ако не знаеш, не можеш го накара да преодолява такива страшни опасности. Чудесният разказвач, Йовков... Поздрави!

Индже - Йордан Йовков

Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от Бакъджиците надолу в полето. Напред беше Индже с дружината си, а след него, с диви викове и пламнала стръв на вълци, наваляха без ред на луди коне кърджалиите на Сиври билюкбаши, на Едерханоглу, на Дели Кадир и други главатари.

Рядко беше се виждало такова страшно сборище: анадолски турци, зебеци, кюрди, даалии и капъсъзи. Хора, събрани от кол и въже, грозни, страшни, някои облечени само в дрипи, тъй че месата им се виждаха, някои в скъпи дрехи, натежали от сърма и гайтани. Нож и пищови бяха затъкнати в пояса на всеки един, но имаше и оръжия, които сякаш не бяха за война, а за сеч и за убийства: старовремешни алебарди с широки остриета като на сатъри, железни куки, боздугани, къси и дълги брадви.

Когато тая орда се смъкна в полето, вдигна се такъв прах, че отдалеч можеше да се помисли, че се задава буря. А времето беше хубаво, току-що се пукаше пролет. На север Балканът изправяше синята си верига, огряна със слънце, спокойно очертана и тиха. Ако някой се спреше и се загледаше нататък, щеше да забележи, че тук-там из горите пламват кратки огньове - издигне се някъде тънка струйка дим и секне. С тия огньове дервенджии и харбалии обаждаха на селата да бягат, че кърджалиите идат.

Но Индже още не даваше знак да се нападне някое село. Той вървеше на белия си кон, изпреварил малко напред дружината си, и мълчеше. Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше. Пуст беше кърът, без стада, без звънци. Невиждали кой знай откога рало, нивите бяха удавени в къпина и бурен, пътищата бяха тревясали. Не се чуваше дори птиче да пропее.

Отгоре на хранения си кон Индже наведе глава и се замисли. Надвечер високи викове, които дойдоха отзад, го накараха да се обърне. Той видя как кърджалиите бързат и напират, видя пламналите им очи и озверени лица, погледна напред и разбра всичко: насреща, не твърде надалеч, се виждаше голямо село. Индже позна, че е Урум Еникьой. Не беше като тия села, през които бяха минали - белееха се хубави къщи, имаше градини, една черква извиваше кубето си и кръстът й светеше като запален. И макар че селото не беше по-далеч от два-три хвърлея на пушка, личеше, че оттам никой не беше забелязал още кърджалиите.

Индже даде знак да спрат, а сам излезе напред и дълго гледа към селото. По-дълбока ставаше чертата на челото му, а кърджалиите мислеха, че той крои как и отгде да удари селото, и едвам сдържаха разиграните си коне. Но ето Индже се върна и каза да разпрегнат колята и да направят чадърите, защото ще пренощуват тука. Смълчаха се кърджалиите, слязоха от конете си и забравиха дори да разслабят коланите им. Почакаха, докато настрана, на една могила, направиха чадъра на Индже, и когато той влезе вътре и платното се спусна след него, те се събраха на купища и започнаха да приказват. Приказваше най-често един, застанал в средата, а другите слушаха и току поглеждаха към чадъра на Индже. За Индже приказваха кърджалиите. Индже не им харесваше, не е такъв, какъвто го знаеха по-рано. Не приказва, мълчи, сприхав е.

Когато тая пролет Индже оздравя и тежката рана на гърдите му зарасна, телали завикаха по селата от двете страни на Бакъджиците - който се надява на коня и на ятагана си, да върви при него. Чуха кърджалиите, урнаха се отвсякъде към Бакъджиците и само в няколко дни на поляната при Седемте кладенци, гдето Индже беше побил чадъра си, израсна голям лагер. И който дойдеше, най-напред питаше за Индже, него искаше да види. Но около чадъра му бяха се наредили балканджиите на Кара Коля и не пущаха никого. Ето и сега те са там и го пазят. Никой не знае какво мисли Индже, какво той крои.

И още за много неща приказваха кърджалиите и както стояха на купища, тъй и потънаха в тъмнината. Мръкна се. Но ето пламнаха големи огньове. Кърджалиите се раздвижиха, като се мъчеха да не правят шум, за да не ги усетят от Урум Еникьой. Гората наоколо ги скриваше и правеше тъмнината по-голяма. В сиянието на огньовете се замяркаха черните им сенки, пораснали и удължени. Издрънкваше някъде оръжие, изцвилваше някой кон. Ниско над лагера падаше тъмното небе и звездите, сякаш уплашени от нещо, плахо потръпваха.

А Индже беше се затворил в чадъра си я, както правеше през последните дни, легна на одъра, постлан с овчи кожи, и се замисли.

Мислите му се връщаха шестнайсет години назад. Спомняше си оня ден, когато завари Кара Феиз пред Жеруна. Кърджалиите бяха намерили тоя път селото заградено с шарампол и куршумите на шишанетата бяха ги накарали да се отдръпнат навътре в полето. Оттук Кара Феиз, ядосан и потъмнял, гледаше богатите чорбаджийски къщи, пълни с тежко имане, и се чудеше какво да прави. Да влезе в селото не можеше, да го остави беше му мъчно.

В тая минута пристигна Индже. Той водеше триста юнака със себе си, всички на буйни коне. Беше млад. Погледна Кара Феиза, погледна към селото, засмя се и без да му мисли много, полетя с дружината си право към шарампола. Загърмяха тежките шишанета, мазгалите забълваха дим. Кърджалиите препускаха конете си, гърмяха с пищовите си и викаха. Три пъти Индже премина назад и напред пред шарампола. Земята кънтеше под копитата на конете, вдигна се облак прах. Най-после, изморен и със светнали очи, той се върна при Кара Феиза, засмя се пак и погледна назад. Нямаше никаква полза от тоя лудешки юруш. Изпод праха, който се издигаше като мъгла, се показаха труповете на падналите кърджалии, коне без ездачи описваха бесни кръгове. Но всички шишанета бяха замлъкнали изведнъж, цялото село мълчеше като вцепенено.

- Ей тъй на! - провикна се Индже. - Ако искаш да падне ябълката, трябва да раздрусаш клона!

Вечерта при него докараха един воденичар, когото кърджалиите бяха грабнали от Постоловите воденици. Щом тоя изплашен човек падна на колене, запълзя и зацелува полите на дрехата му, Индже разбра, че беше намерил оня, който му трябваше. Още същата нощ петдесет избрани кърджалии, без коне, водени от воденичаря, се промъкнаха до шарампола, стражата беше измамена и избита. През разсечения шарампол влезе Индже с дружината си, влезе и Кара Феиз. На изток над черните върхове на кориите се червенееше зората. По калдъръмените улици затракаха подковите на лудите кърджалийски коне.А кой може да стои насреща кърджалията, когато той е на коня си и в ръката му е ятаганът му?

Изненадани, мъжете, които бранеха шарампола, гръмнаха по веднъж с шишанетата и отпуснаха ръце. Не знаеха какво да правят: да бягат ли, или да вървят към къщите си, гдето бяха жените и децата им. Кърджалиите се спуснаха върху тях като вълци на стадо. Сякоха кого где стигнат. И когато последните гърмежи на ония, които бяха успели да се спасят по баирите, замлъкваха, развидели се и се съмна. Показаха се хубавите къщи, заградени с високи дувари, с големи порти - узряла плячка в ръцете на победителите. Кърджалиите оставиха конете си и се спуснаха да грабят. Писнаха жени, разплакаха се деца, вдигна се олелия до бога. Скоро тук-таме пламнаха къщи, гъст черен дим се заиздига и замрежи слънцето, което изгряваше.

Индже остави плячката на другите - нему не му трябваше плячка. Сред село, горе на Бончовия хан, Индже яде и пие. Пуснати са всички бъчви и виното тече като река. Тъй иска Индже. Пребледнели булки му слугуват, млади моми с разтреперани ръце му наливат вино. А наоколо се люлеят пожарите, пищят жени и деца, кръв багри високите дувари и тежките порти. Индже става по-весел. Мъчно е да му се угоди. По едно време той поглежда дрехите си - кървави са и скъсани. И иска де отде да му намерят терзия, да му направи нови дрехи. Думата на Индже беше закон, терзията беше намерен и доведен. С разтреперани ръце той раздипля алено сукно, размерва, крои.

- Кажи ми, майсторе, кажи ми, Гочо - дума му Индже, - от коя си махала? Де е къщата ти, та барем нея да запазя?

- От Горни край съм, ефенди. Къщата ми е на Могилата.

И Индже гледа насам, гледа нататък и се залива в смях. Коя къща и коя махала да остави? - Гори цялото село!

Но ето долу на улицата, над която пожарният дим хвърляше страшната си сянка, се показа мома. Малко живи хора бяха останали в селото, отгде беше се взела тая жена? От две страни към нея тичаха кърджалии, момата изпищя, видя Индже и с прострени ръце се спусна към хана. Индже се изправи, сви вежди и вдигна ръка. Кърджалиите се спряха като заковани. Индже не мислеше да слезе, но погледна отгоре, видя лицето на момата и слезе. Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено? Майка й, баща й, всичките й близки са може би избити, а в очите й няма нито страх, нито омраза. Ето кое учуди Индже. Той забрави за майстора, за дрехите, хвана момичето за ръка и го поведе нататък, гдето беше конят и дружината му.

Тъй позна Индже Пауна. Много хора бяха минали под ножа му и много жени бяха изпитали променливата му страст. Не помнеше нито лицето, нито имената им. Тъй мислеше той, че ще бъде и с Пауна. Но усмивката на тая жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му. Тя стана негова жена по закон и по обичай. Яздеше на кон, вървеше до него, следваше го навсякъде. И по-уверен беше Индже в себе си, когато тя беше с него, и по-силна усещаше ръката си.

Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не. Гробища и пепелища оставаха след стъпките на коня му, името му задаваше страх и трепет. И помисли, че силата му е безмерна, а волята му - закон за всички. Не щадеше вече ни чужди, ни свои. Стана алчен за злато и лъвския пай от всяка плячка вземаше за себе си. Беше зъл, сприхав, не даваше дума да се каже насреща му. Онзи, който дръзваше да дели мегдан с него, намираше смъртта си от куршума или от ятагана му. И той стигна дотам, че отвърна от себе си най-близките си хора. Веднъж вдигна ръка и против Сяро Барутчията. Човекът, който беше го спасявал от смърт, който беше втори след него, той го удари и разкървави лицето му с камшика си.

Тогава дойде най-лошото.

Беше един пролетен ден, също като днешния, в същото това село Урум Еникьой. Тръгваха на поход. Не беше добър тоя ден. Посърнали изглеждаха полетата и далеч по планината се влачеха тъмни мъгли. Орляци черни врани се вдигаха с грозен и зловещ грак и замрежваха въздуха. Индже беше на коня си, на конете си бяха и всички от дружината му. Няколко пъти вече гръмваха бурузани и тюмбелеци и пак замлъкваха. Индже чакаше да излезе Пауна, а тя се бавеше. Тогава той кипна, изпил беше и много ракия. Повърна коня си към къщата, гдето беше Пауна. Вървеше бавно, но тъй беше ядосан, че му тъмнееше пред очите. Пауна беше се качила на коня си и тъкмо й подаваха детето, загърнато и повито. Нейното и неговото дете. Индже посегна и го грабна.

- Хайдутин дете не храни! - извика той като побеснял, подхвърли детето нагоре във въздуха с едната си ръка, а с другата го перна с ятагана си.

Никой не видя какво стана по-нататък. Индже грабна юздата на коня на жена си и я повлече със себе си. Цялата орда потегли в буен бяг, гръмнаха бурузани и тюмбелеци. Не се чуваше какво реди, какво дума в плача си Пауна. Виждаше се само как сълзите й текат по бялото й лице.

Тя ходи още някое време с него, мълчалива и няма като сянка. После се изгуби и той, колкото и да я търси, не можа да я намери. Знаеше само, че Пауна е роднина на Сяро Барутчията, който отдавна беше го оставил и бродеше в планината, знаеше това и безсилен яд помътваше разума му. Индже стана страшен. И по-рано той не знаеше милост. Но откато погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък. Да биха се събрали костите на убитите, биха направили планина, кръвта би потекла като река. В тая страшна и кървава мора Индже като че изгуби свяст. Минаха се тъй повече от шестнайсет години. Не се умори ръката на Индже да убива.

Много нещо се случи, много отмина. Индже не помнеше, нито искаше да помни. Но една скорошна случка беше се врязала дълбоко в паметта му: цяло село, като много други, беше минало под огън и под нож. Трупове из улиците, прясна димеща се кръв. И ето стар поп се повдига измежду гъсто напластените трупове на жени, мъже и деца. Лицето му е кърваво, на разкопчаната му гръд зее рана. Горят като въглени очите му, оглежда се като възкръснал, вдига ръка срещу Индже и вика:

- Проклет да си! Проклет да си от бога и всички свети отци! Да не се стопиш след смъртта си! Желязото и камъните да се стопят, а не и ти! Да въздишаш и да трепериш на земята като Каина, да наследиш проказата на Геезия и бесилото на Юда! Анатема! Анатема! Анатема!

Ножът, втъкнат в гърлото му, го доуби и го накара да замлъкне завинаги. Но и досега Индже вижда окървавеното му лице, горят го очите му, думите му го пронизват като ножове. И още чува клетвите му.

Същия ден след тая случка Индже слизаше с дружината си по стръмна планинска пътека. За първи път той беше навел глава и беше се замислил. Изведнъж от насрещния рид пукна пушка. Индже се полюля и падна от коня си. Спуснаха се кърджалиите. Но между тях и мястото, отгдето гръмна пушката имаше дълбока пропаст. Видяха отсреща малка дружина, познаха, че е Сяро Барутчията, но нямаше как да го уловят.

Всичко това беше премислил Индже, докато беше на легло. Когато раната на гърдите му зарасна, той се надяваше, че тия мисли ще го оставят. Няма повече да мисли за Пауна, за детето, за нищо. Ще се сключи сърцето му и ръката му ще укрепне. Но тия мисли го мъчеха и сега. А кърджалиите го чакаха вън и той трябваше да ги води.

На сутринта телали, изпратени от Индже, влязоха в лагера и завикаха: «Чуйте що казва Индже: онзи, който е тръгнал с него, трябва да слуша само неговата дума. Милост няма да има Индже за непокорните. Нека всеки, комуто е свидна главата на раменете, да запомни това!»

Спогледаха се кърджалиите един други, потеглиха дългите си мустаци и се замислиха. Какво можеше да значи пък туй? Но някой махва с ръка и вика: «Индже знае какво прави. Нека!» И всеки разбира какво иска да каже: ако Индже иска да го слушат и да му се покоряват, то е, защото страшен ще бъде ударът, който е намислил. Толкоз по-добре - ще има сеч, ще има плячка. И готови преди малко за бунт, те отново повярваха в Индже, зарадваха се и буйно веселие залюшка лагера.

Тъкмо в тая минута Индже се зададе откъм чадъра си. Както морските вълни прииждат към брега, тъй се стълпиха кърджалиите от всички страни към Индже. Той е вече между тях. Леко и стройно пристъпва - познават те тая негова походка на хищник, - поспирва се и хвърля бърз поглед на орел. Хубавец е Индже. Със синьо еничерско джубе, светнало от сърма, с червени шалвари. Но на главата си той не носи бяла чалма с меки гънки, а висок самурен калпак с възбърнато настрани дъно. И там, гдето дъното се закопчава, втикната е китка паунови пера.

С ръка на кривия си меч, Индже минава между двете живи стени на кърджалиите. Юнашкият му вид и напетата му снага подлудяват кърджалиите. Всички си мислят: сега ще се качи на коня си и ще ги поведе на юруш! И ония, които са отпред, ниско привеждат обвитите си с големи гъжви глави и правят ниски теманета, а другите отзад, притиснати един до други, стискат дръжките на ятаганите си и реват: «Яша!» Чуват се тук-таме гърмежи.

Довеждат коня на Индже и той се качва на него. Без команда, защото команди нямаше между тях, кърджалиите се мятат на конете си. И когато белият жребец на Индже трепва и отпуща опашката си чак до земята, а Индже вдига ръка, всички млъкват. И чакат тая ръка да посочи към Урум Еникьой. А Индже посочва тъкмо към обратната страна и казва да вървят след него назад. Гръм падна сякаш върху кърджалиите. Те гледат Индже и не вярват очите си. А страшно е лицето на Индже и дълбоко се врязва отвесната черта на челото му.

Уверен в себе си, Индже не се побави и тръгна. Полюля се след него и гората маждраци на дружината му. Кърджалиите останаха сами. Една минута те мълчаха и се гледаха. После се повдигна страшна глъчка - див вой на чакали. От всички страни се трупаха около Сиври билюкбаши, викаха, молеха го да ги води към Урум Еникьой. Едър анадолец беше Сиври билюкбаши, като дъб стърчеше над всички кърджалии. Чумреше вежди, мислеше. Сам той не знаеше какво става с Индже, но не искаше тъй лесно да скъса с него. И отсече: ще вървят подир Индже! По негов знак, гръмнаха бурузани и тюмбелеци. В тая дива музика се удави ропотът на кърджалиите, ордата се поклати и тръгна. Скоро копитата на конете заглъхнаха и само далечните звуци на тюмбелеците и облакът прах, който се повдигна, показваха, че кърджалиите се връщаха назад по същия път, по който бяха дошли.

Поляната сред гората остана празна. Изведнъж там изскочи дребно човече, нито дете, нито възрастно. Беше гърбаво, главата му хлътнала в трупа, ръцете му несъразмерно дълги като на маймуна. С плахи, крадливи крачки то стигна сред поляната, спря се и се ослуша: кърджалиите бяха далеч. Тогава то стана по-спокойно и започна да тарашува, навеждаше се, вземаше нещо от земята, разглеждаше го и или го хвърляше назад, или го пъхаше в торбата си. На едно място погледът му се спря на нещо голямо: пушка. Един миг то стоя като вцепенено, после грабна пушката, мушна я под мишницата си и избяга в гората.

Селяните от Урум Еникьой, макар че отначало не бяха забелязали кърджалиите, усетиха ги през нощта и се разбягаха из гората. По-късно, когато дервенджиите им казаха, че кърджалиите се върнали, никой не искаше да вярва. С големи предпазвания, върнаха се най-напред само мъжете. По мегданите се показаха по-богатите чорбаджии, възседнали на катъри. При тях отиваха и се връщаха въоръжени пандури, мина и една малка чета дервенджии и харбалии, някои въоръжени с шишанета, а повечето с дълги железни шишове. Оня, който ги водеше, носеше голям калпак с увиснала лисича опашка на него, хората му се мръщеха и си придаваха юнашки вид, макар че отрано бяха решили да бягат, щом видят кърджалиите. Най-после, след като конете на пандурите каталясаха да отиват и да се връщат, недоверчивите чорбаджии повярваха,че кърджалиите наистина са си отишли,и пуснаха жените и децата да влязат в селото. Улиците се задръстиха от хора, коля и добитък.

Изведнъж откъм дола, гдето беше реката, гръмна пушка. Времето беше тихо и в стъкления въздух тоя гърмеж проеча проточено и страшно. И докато разберат кой е, какво е, втори гърмеж се чу от същото място. Жените писнаха и се повърнаха да бягат. С голяма мъка по-сърчените мъже можаха да ги умирят и върнат. «Не бойте се бе, хора! - викаха. - Няма нищо. Не са кърджалии, авджии са!» Жените се върнаха, но никой не смееше да се прибере в къщи. Колята тъй си стояха натоварени, добитъкът плъзна по мегданите. И докато жените се трупаха по портите и приказваха, мъжете се насъбраха край село да пазят.

Надвечер към селото се зададе стадо свини. Селяните се развеселиха. Чудно им се виждаше, че свинарят им пак беше изкарал свините, както винаги, като че не беше усетил, че селото е бягало.

- Чакайте! - извика някой. - Гърбавото ще ни каже сега най-добре. То трябва да е видяло кърджалиите.

Селяните пресрещнаха свинаря и го заобиколиха. Беше същото гърбаво момче, което тая сутрин беше намерило пушката в гората. И то каза същото, което вече се знаеше: кърджалиите се върнали.

- Че защо се върнаха?

- Де да ги зная, далеч бях. Много се караха, викаха...

- А каква беше тая пушка в реката - попита някой, - кой гърмя?

Гърбавото не отговори, но очите му светнаха, изгледа гордо селяните и като дебнеше да види как ще се зачудят, извади пушката изпод абата си и я показа.

- Кой гръмнал, а? Аз гръмнах, вижте я на, моя е...

В ръцете му беше къса пушка, като че отрязана наполовина, овехтяла и ръждясала наистина, но все пак здрава, тежка пушка.

- Бре, Найдене, отде я зе?

- Дай да я видя. Продаваш ли я?

- Не си я намерил ти, откраднал си я!

Гърбавото не отговаряше, стискаше здраво пушката, готово да хапе и да драще, ако някой рече да му я вземе. Най-после, като се увери, че няма да му я вземат, и успя да я скъта пак под абата си, то се ухили и каза:

- Не съм намерил аз таз пушка. Един кърджалия убих... и зех я...

Селяните се разсмяха. И тъй като, когато са събрани много хора, настроението лесно се мени, започнаха да се шегуват. Някои поискаха да вземат пушката на Гърбавото. Жените, като разбраха, че зарад него са брали страх, започнаха да го кълнат. Хлапетии се промушваха измежду големите и го ловяха за гърбицата. Гърбавото се разсърди, стана зло. Най-голямата му грижа беше за пушката, стискаше я под мишницата си и щом се отскубна, хукна да бяга, макар че никой не го гонеше.

Селяните се смееха:

- Сакато, пък зло!

- Белязал го господ. От белязан челяк да бягаш.

- Дали тъй се е родило ма ?

- Господ да го убие! Не се е родило тъй, ами паднало отвисоко, кога било малко. Оздравяло, ама му останала гърбица.

- Станке ма, то син ли е, унука ли е на Калмучката ?

- Де ще я разбереш таз лъжкиня. Веднъж каже син, веднъж унука. А на други разправяла, че го намерила в бозгуна, е! - преди петнайсет години, когато пак тъй бягали от тез кърджалии, дано по кърищата да измрат, кръвниците! Намерила го и затуй го кръстили Найден - намерено.

Гърбавото стигна в къщи. Баба Яна Калмучката седеше вън на прага. Тя нито беше чула, нито беше разбрала, че селото е бягало.

- Дай ми хляб! - извика Гърбавото над главата й, както се вика на глух.

- Хляб ли? - спокойно и ниско каза старата. - Нямам хляб аз. У, да има хляб, ще ям и аз! Искай от чорбаджиите, че им пасеш стоката...

Гърбавото се намуси и влезе в къщи. Изведнъж то изскочи оттам и внезапно развеселено и ухилено, извади пушката, замери в бабата и извика:

- Сега ще те убия!

Старата изтръпна. Знаеше, че Гърбавото се шегува, но пак се боеше да мръдне или да продума, за да не го разсърди, та да гръмне.

- Ще те убия! - викаше Гърбавото и се хилеше. - Тъй стой, не мърдай!

Като наплаши старата, колкото си искаше, Гърбавото клекна настрана до стената и загриза няколко сухи кори, които беше намерило в къщи. Баба Яна стана, прозина се, протегна се, като че беше забравила лудориите на Гърбавото. Но като мина покрай него, тя изведнъж се спусна върху му, хвана го за раменете и го раздруса.

- Ще ме плашиш, а? Келеш! Сега ще те удуша!

Изведнъж тя изохка и го пусна. Гърбавото беше я ухапало. Баба Яна гледаше сгърчената си ръка, по която се виждаха следи от зъби и течеше кръв.

- Да се махнеш! - викаше тя. - Да не си ми стъпил в къщата!

И тъй като Гърбавото се кривеше и юдеше насреща й, отчаяна, тя притихна и съвсем ниско рече:

- Хайдутин! От баща си по-долу не ще паднеш...

Тия думи като че й спомниха нещо отколешно. Тя седна на същото място, гдето беше седяла, скръсти ръце и се замисли.

За втори път Индже беше прехвърлил Бакъджиците и беше минал в Ромъня. Нямаше вече с него оная многобройна орда, с която беше потеглил. Дотегна на кърджалиите да вървят след един вожд, който не ги водеше на плячка и на грабежи, не ги оставяше да правят каквото си щат, а само ги влачеше по пътищата днес по една посока, утре по друга. Изтъняха конете им от глад, ятаганите ръждясаха на поясите им. Една нощ Сиври билюкбаши избяга с цялата си дружина. След него избяга Едерханоглу, после Дели Кадир и всички други главатари. С Индже остана само Кара Колю и дружината му - тристамина на черни коне. Пред тях вървеше Индже на белия си арабски жребец.

А все тъй мъртви бяха селата и все тъй пусти бяха кърищата наоколо. Не се виждаше жива душа. Само тук-таме, в най-бедните и полуизгорени села, виждаха дрипави селяци, изсъхнали от глад, почернели от тегло, които глождеха някой корен и гледаха тъпо и равнодушно. Или чуваха жени да плачат из гробищата по баирите. Индже се гневеше на себе си, че се подгъва и усеща жалост, и все му се струваше, че там някъде, сред тая страшна гора от черни кръстове, лежи Пауна и до нея малкото сукалче, разсечено от ятагана му. Друг път той разтърсваше глава, като че искаше да прогони лоша дрямка: унесъл се беше и виждаше сам себе си как държи детето си, как го милва с кървава ръка, а Пауна го гледа бледна и усмихната.

Веднъж Индже видя жени, които копаеха. И те бяха скрили лицата си в черни чумбери и сякаш не копаеха, а ровеха земята, за да скрият в нея сълзите и мъката си. Индже поиска да им каже нещо добро и обърна коня си към тях. Но те, щом го видяха, щом видяха и гората маждраци зад него, пуснаха мотиките и избягаха. Остана само един старец под една цъфнала слива. Той се изправи, подпря се на тоягата си и зачака.

- Защо избягаха жените, старче? - троснато попита Индже.

- Знам ли... трябва да са се уплашили, жени нали са...

- А ти? Ти не се ли уплаши?

- Защо ще се плаша, ефенди, не се уплаших. Стар съм аз, от какво ще се боя. Боя се от господя и от него чакам смъртта си...

Но макар и да казваше, че не се бои, старецът потреперваше и плахо гледаше многобройните въоръжени конници, които навалиха наведнъж в долината. Някои слязоха от конете си и ги поведоха да ги поят на реката, други се разтичаха и се питаха за вода.

- Момчета! - завика старецът на турски и посочи с тоягата си. - Ей там има чешма, ей там до тополите, на баирчето. По пътеката, все по пътеката!

- Уплашиха се жените - продължи той по-спокойно, като се обръщаше към Индже. - Ти не им вържи кусур, ефенди. Завикаха: Капъсъзи са! Какви ти капъсъзи, думам им аз, не видите ли, че са избрани хора, я конете им - все черни коне, хубави и само един бял - на пашата. Тъй сме запомнили ний пашите - на бели коне.

Индже почти не го слушаше и гледаше към баира, накъдето избягаха жените.

- Там е селото ни - подзе старецът, - от Чукурово сме. Аз съм дядо Гуди, дядо Гуди от Чукурово. Ех, не сме май добре, немотия, глад. А временцето хубаво, рекохме да поизровим земята и да засеем нещо, малко лук, малко боб. Заловиха ме и мене жените, ела, думат, да ни пазиш. Какво ще ги пазя аз! Ама пък сами сме, без мъжка челяд сме. Не останаха мъже, откато ни бастисаха Кара Фиджи и Индже...

Индже погледна стареца изпод око и едва забелязано се усмихна:

- Индже ли? Ти виждал ли си Индже, старче?

- Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял.

- А аз кой съм? Познаваш ли ме?

- Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сли венският аенин, Тахир ага - зная го, - и той тъй чисто приказваше. Не те познавам.

Той замълча и замислено спря натъжените си очи на Индже.

- Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е...

- Какво е сега?

- Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. ама и от вълци да ни пази!

Индже се засмя - първата му усмивка през тая пролет, - извади кесията си, сграбчи шепа жълтици и каза да оставят по една на всяка мотика.

- Нека си ги вземат жените, като се върнат - каза той, - и нека помнят Индже. А ти, старче, прощавай! Прощавай и сполай ти за думите!

Като змия изсъска гъстоплетеният камшик в ръката на Индже, белият му кон хвръкна под него. Трепнаха кърджалиите, почувствуваха, че Индже ги води, и препуснаха конете си след него. Ония, които бяха слезли, качиха се и също тъй бързо препуснаха. Земята закънтя под копитата на конете. А старецът стоеше под цъфналата слива и гледаше след тях.

Разнесе се пак славата на Индже, заговориха за него всички. И сега славата му беше много по-голяма, отколкото по-рано. Защото Индже не бастисваше села и касаби, не колеше, не убиваше. Индже сам гонеше сега кърджалиите, требеше хайдутите и обирниците по пътищата. Пръв изпита гнева му Сиври билюкбаши. Имаше го Индже за приятел и прати да му кажат да престане да граби и да си върви по живо, по здраво. Сиври билюкбаши се изсмя и прогони хората му. Тогава Индже връхлетя отгоре му като ястреб. Кърджалиите, претоварили конете си с плячка, тежки и неповратливи като костенурки, бяха избити до един. На Сиври билюкбаши туриха запалени машали под мишниците и го изгориха жив.

Навред по пътищата увиснаха по дърветата избесени хайдути, всяка сутрин пред чадъра на Индже се търкаляха глави на хайдушки главатари. И не само за хайдути и за обирници беше страшен Индже. Аени, спахии и бегове, всички ония, които имаха власт и владееха земята, поотпуснаха коляното си и не притискаха тъй много раята. Кадийте по диваните, щом си спомняха за Индже, потапяха веднъж и дваж пачите си пера в дивитите, позамисляха се и съдеха право. Крило бе Индже за всички слаби.

Минаха се две години. Очистени бяха всички гори и дъбрави, развързани бяха всички пътища. Тогава от връх Балкана, от Жеруна, Индже взе чорбаджийска дъщеря и я прати с нови стомни, сама и пеша, да иде чак на Бакъджиците и да му донесе вода от Седемте кладенци. Момичето беше младо, хубаво като капка. На шията си имаше седем реда рубета и махмудии, облечено беше в атлаз и сърма. Вървеше сама-самичка - сама сред горите, сама сред зелените ниви. И ходи, и върна се с вода от Седемте кладенци. Вървя седем деня нататък и седем деня назад. Никой не посмя да я закачи, не падна косъм от главата й, не се изгуби нито едно рубе от нанизите й. Хората я изпращаха докрай село и я оставяха сама. «Щом тъй е казал Индже, нека... и много здраве!» Засмяно тръгна момичето, засмяно се върна.

Нямаше хайдути по пътищата, нямаше лоши хора. Тогава Индже тръгна към Бакъджиците. Безплодна и черна беше земята, когато беше тръгнал, а сега цяла Ромъня се жълтее от узрели ниви. Наспорил беше бог земята с тежък плод и хората работеха. Люлее се морето на зрелите жита, трепти въздухът, белеят се като бели птици забрадките на жетварките. И ето песен - звънка жетварска песен. Индже спира коня си. Жетварките са близо, но китка дървета ги крият от дружината. Ясно се чува песента. Индже слуша. И трепва, като чува, че пеят за него. Пеят за Индже млада войвода; как води дружина от тристамина; как гората и планината плаче за Индже, за да я отърве от хайдути; как милост има Индже за сиромаси. . .

Звъни песента под ясното небе, ронят се думите, като зърна от тежки класове. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. Първата му сълза, която Индже беше пролял през живота си.

Навръх на Бакъджиците, при Седемте кладенци, е лагерът на Индже. Той е много по-голям, отколкото тая пролет. Но няма Сиври билюкбаши, няма даалии и капъсъзи. Млади момци ходят по поляните, мятат камък, за да опитат силите си, или стоят пред чадърите и чистят дълги бойлии пушки. А настрана, под сянката на кръстати буки, седят белобради войводи. Тук са Никола Узуна, Добри войвода, Вълко Бинбеля, Вълчан войвода и много други. Лицата им носят белези на стари рани, косите им са бели, мъдрата им реч тече равно и тихо, както тече водата на кладенеца пред тях.

- Тепеделен Али паша царува в Янина - говори Добри войвода и пуши с дългия си чибук. - Във Видин е Пазвантоглу, а Мустафа Байрактар в Тръстеник. Всеки е завардил своя мера, реди и съди своите хора. Защо и ние да не земем нашето, кой ще ни спре, кой ще ни каже не бива?

Той замлъква за малко, вижда, че още никой не бърза да му отговори, и подема:

- Знам какво мисли Индже. И нека го кажа - добро е. Първо и първо, той гледа да се откачи от тия кучета, от Кара Феиза и от Емина. Веднъж да се раздели от тях...

- Ама как? Това ми кажи ти мене! - прекъсва го Никола Узуна и по навик, без да има нужда, хваща се за ножа си.

- Не бързай, ще ти кажа. Индже е поръчал на Кара Коля да. хване двамата есерлийски султани, ония младите, двамата братя, и да се разправи с тях по Шейтан Пенчовия усул. Султанчетата са роднина на Кара Феиза и щом той чуе, че са убити, ще се усъмни в Юмер Драза. И ще се хванат за гуша двамата кърджалии като псета...

- Разбирам сега - казва Узуна, бутва назад калпака си и гърлесто се смее. - Разбирам, туй е добро, хей, добро е!

Вълчан войвода свива вежди, махва на Узуна да мълчи и пита Добря:

- А сетне?

- Сетне ще се събират тука, на Бакъджиците, юнаци отвсякъде, ще расте силата ни. А като чуем, че московеца прегазил Дунава, ще речем и ние «ела, боже, помози», па ще започнем...

Прихващат с ръка белите си бради войводите, замислят се и гледат как бистрата кладенчова вода бяга и лъщи, като че носи някаква тайна. Вятър минава по върха на старите буки и листата им зашумяват. А Индже се разхожда пред чадъра си, ходи по самия гребен на Бакъджика, гдето вятърът развява високата трева. Небето потъмнява, блясва като елмаз голяма звезда на юг. Индже ходи и мисли. Спира се и поглежда на запад към Ромъня. Спомня си за песента на жетварките, за разплаканите от радост хора, които го посрещаха като цар. Спомня си това и лицето му прояснява. Но той поглежда на изток - към отвъдната страна на Бакъджиците - и мъка свива пак сърцето му. Там още стоят следите на неговите походи, там майките още кълнат Индже.

Той си спомня за Пауна и за детето си и си мисли: «Най-тежкият ми грях е там. Тряба да ида и на тая страна.»

Когато Индже се повърна към чадъра си, мина покрай старите буки, под които още стояха войводите. Не се виждат лицата им, светят само като светулки запалените им чибуци. И чува Индже как Никола Узуна се провиква: «Ех, имала е царе и господари нашата земя и пак ще има. Индже да е жив!»

Чу това Индже, кимна с глава, като че се съгласяваше, и пак си помисли: «Тряба, тряба да ида отвъд!»

Яхнал белия си кон, който гордо пристъпва с разпусната грива, Индже слиза с дружината си към другата страна на Бакъджиците, към морето. Голям празник е - Света троица - и на днешния ден в Урум Еникьой има сбор. Индже е весел и чиста е всяка помисъл у него, защото знае где отива. След него, наспоред един до други, яздят на хубави коне белобрадите войводи, а след тях е дружината на Индже с байрактаря Кара Колю.

Когато наближиха селото, посрещнаха ги звънки удари на камбана. Не гръмна пушка, не се чу уплашен вик, както други път хората не се разбягаха. Индже се усмихваше, лицето му светеше, никога той не е изглеждал тъй хубав и юнашки напет. Гледат го старите войводи, прекарват ръка по белите си бради и сърцата им се топят от радост и гордост.

Хората от Урум Еникьой наистина не мислеха да бягат. Някои казаха, че вълкът козината си мени, но зъбите не, и искаха да обърнат пушките си срещу Индже или да бягат. Но скочиха други, които бяха ходили по Загоре и по Ромъня, и казаха, че Индже трябва да се посрещне с иконата на света троица, с хляб и сол. Така и решиха всички, които бяха събрани в черква. И посегнаха някои и взеха черковните хоругви, попът с разтреперани ръце пое кръста и иконата и шествието, многобройно и пъстро, бавно и тържествено, в богомолна тишина, се източи из черковния двор и тръгна към оная страна, отдето идеше Индже.

До черквата бяха се спрели двама души, мъж и жена, възседнали на катъри. Жената носеше къса салтамарка с лисичи кожи и тънка зелена махрама на главата си. Тя не беше в първата си младост, но беше хубава, чертите на лицето й бяха едро и твърдо очертани, в цялата й външност имаше достоинство на царица. Мъжът беше стар хайдутин, побелял, но здрав, червен, с големи рунтави вежди и мустаци като къдели. Носеше дрехи от червено сукно с потъмняла сърма, отзаде му висяха джепкени, а коженият силях на пояса му беше натегнал от пищови.

Мъжът и жената гледаха народа, който излизаше от черква. Всички, които минаха покрай тях, им казаха, че отиват да посрещат Индже. Мъжът и жената се спогледаха и очите им овлажняха. Те слязоха от катърите, поведоха ги на ръка и тръгнаха с множеството. Мъжът чумреше рунтавите си вежди и възбудено шепнеше:

- Ще му кажа: аз съм Сяро Барутчията, не ме ли познаваш? Ето, дойдох сам. Доведох и Пауна. Когато ти колеше и убиваше, аз гръмнах в тебе, исках да те убия. Сега ти крило си за нас, наш татко си, дай да целуна ръката и краката ти. Дай, пък прави с мене как вото щеш...

А Индже вече влизаше в селото. Не искаше да бърза и гледаше да удържи крачките на коня си, който, кой знай защо, беше станал нетърпелив и буен. Изведнъж едно малко човече прекоси сокака и мина път на Индже. Беше Гърбавото. То се спря и се загледа. Изглеждаше, че се чуди на Индже, на коня му, на светналите му от сърма дрехи, на пауновото перо, което трепереше на калпака му. Индже би го отминал, ако не беше забелязал, че това гърбаво и уродливо момче държи под мишницата си къса пушка. Мисли за добро имаше в ума на Индже и не хора с пушки искаше да вижда днес. Пък и весел беше и искаше да се пошегува.

- Я слушай! - извика той на Гърбавото. - Дай пушката тука!

Гърбавото се начумери, измърмора нещо и избяга. Тоя път Индже видя отблизо очите му и тия очи събудиха у него нещо, което той не можа да разбере какво е. Но поотпусна коня и тръгна подир него.

- Дай пушката! - викаше той и се смееше.

Гърбавото влезе в един двор, Индже подир него. Спрени на улицата, войводите го чакаха и се усмихваха, защото виждаха, че се шегува. Индже обърна коня си да се върне. В същия миг Гърбавото вдигна пушката, прицели се и гръмна. Подскочи белият кон, Индже се изкриви на седлото и падна.

Спуснаха се всички, които бяха наблизо, скочиха от конете и прихванаха Индже. Други погнаха Гърбавото. Най-напред пренесоха Индже до пруста на къщата, в двора на която беше паднал. Разкопчаха го, търсеха раната, бързаха да я превържат. А вън се повдигна страшен шум. Мятаха се черни коне, лъщяха ятагани и страшни гласове, пълни с отчаяние и болка, викаха: «Убиха войводата! Убиха Индже!»

Спуснаха се конници от една и от друга страна, за да пресекат пътя на Гърбавото и да го хванат. Множеството, което се зададе откъм черквата, повърна назад и се разбяга. Писнаха жени, селото се изпълни с викове и плач.

До това време баба Яна Калмучката стоеше прилепена до стената на къщата си, гдето беше се случила, и въпреки страшната бъркотия наоколо, запазваше това спокойствие, което идеше преди всичко от възрастта и глухотата й. Но когато и тя чу да викат от всички страни: «Индже! Убиха Индже!» - трепна и се втурна към пруста. И тя се появи там разтреперана и суха, очите й горяха и търсеха неспокойно. Войводите, които се лутаха около Индже, я помислиха за объркана от страх и я избутаха навън.

Но тя можа да види Индже. Той лежеше на пруста, опрян до стената. Беше гологлав, калпакът му с пауновото перо беше паднал до него. Нямаше болка на мургавото му лице, но дишаше тежко и с мъка, под него беше протекла локва кръв.

В двора нахлуха много хора. Водеха Гърбавото. Двама от войводите, Добри и Вълчан, бяха извили назад ръцете му и здраво го държаха.

- Тоя ли го уби! Тоя ли! - викнаха наоколо кърджалиите и размахваха ятаганите си.

- Чакайте, при Индже да го заведем. Той да каже!

И ония, които бяха при Индже, излязоха вън. Тогава баба Яна се приближи до него.

- Синко, ти ли си Индже?

- Кое е туй момче - рече Индже, - твое ли е?

- Ти ли си Индже? Ох, божичко, какво стана...

Тя говореше с мъка, долната й челюст трепереше. И като разбра, че има малко време и трябва да бърза, тя се наведе над него и зашепна:

- Туй дете е твоя син! Ах, защо го прибрах тогаз, по-добре да беше умряло...

Като че втори куршум удари Индже и той се дръпна назад. Докараха Гърбавото. Индже го погледна - грозно, гърбаво, ниско, на челото му падаше нечиста сплъстена коса. Гледаше изпод вежди като звяр, измъкнат из дупката му. Но очите му се отделяха от цялата му грозота, хубави кафяви очи. Индже се вгледа в тях и позна очите на Пауна.

- Ей го - викаха войводите, - какво да го правим? Да го одерем жив? Да го побием на кол?

Индже притвори очи като от болка и не каза нищо. Смъртта разведряше лицето му. След малко той погледна и каза:

- Много майки съм разплакал... Дойде и моя ред. Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй. Дайте му туй - той подаде кесията си - и пуснете го да си ходи със здраве...

На двора, сред струпаните кърджалии, се чу гласът на Сяро Барутчията:

- Умира ли? Не може да бъде! Чакайте да мина. Кажете му, че водя жена му, кажете му, че иде Пауна!

Както беше се поизправил, Индже се килна назад и падна. На двора изпищя жена. Войводите се спуснаха, изправиха Индже, викаха го, молеха му се да продума. Индже беше мъртъв.

Спомени от миноносците

Ний дойдохме тука, за да пречистиме душите си чрез радостта и страданието, и в сърцата ни ще звучи вечно твоят ритъм, о, машина.



Пети октомври 930 година. Това е вече есен, но по липите нямаше нито един изсъхнал лист, а небето беше толкова светло, тъй безбрежно, че във висините му чайките изглеждаха малки сребърни пеперуди.

Влязох в машината на «Дръзки». През илюминаторите проникваше твърде малко светлина и яркият отблясък на медните и латунени части като че ли включваха в себе си някаква мистичност, която трябваше рано или късно да отмахна, да разгадая. Пред мене е тя, машината, спокойна и невъзмутима, а около нея някак по-скромно и страхливо, сякаш малки при-служнички, които се стараят да задоволят капризите на своята господарка, лежат, всяка върху своята рама, три помпи. Три помпи. Тогава още не знаех предназначението им. Тогава оше не познавах нуждите на тази властница, която сега разбирам, чувствувам всяка нейна клетка, в която има и заповед, и заплаха. Помня само, че в главата ми се въртеше теорията за трансформацията на енергиите, но все пак аз не можех да проследя нишката на трансформирането - от слънцето до тези 260 оборота.

Ах, тези обороти!... Никога няма да забравя онези минути на мъчително очакване. В машината е съвсем тъмно. Ставам някак неуверен. Потиска ме някаква нервна боязливост, сякаш ей сега мотилите ще се размахат в различни посоки и ще ме смажат. Нали тя - машината - не търпи излишните, нали тя наказва за най-малката грешка, а аз съм толкова неопитен, толкова млад.

В тръбопровода за спомагателни машини парата навлиза с шум и кондензаторната вода кара тръбите да треперят. Бронираното динамо запява и постепенно машинното помещение се изпълва със светлина.

Бронираното динамо... Една проста кутия, но вътре в нея са будни неотменните закони на електротехниката. Това малко откритие ме окуражава. Аз зная, че тя включва в себе си токове от най-разнообразно естество, зная, че в изолационните прегради на колектора напират токовете на Фуко, че някъде във възбудителната бобина развихрят хармонии от дванадесета степен, а надлъжните вентилаторни отвори на кутията са наложени от закона Жул.

В помещението има толкова много сенки, че аз не мога да различавам добре частите, а само гледам какво ще направят другите. Съвсем спокойно и уверено старши машинистът подава своите команди н като че ли от някаква дълбочина отговарят гласовете: «Тъй вярно, всички продуватели са отворени.» Регулаторите за впускане в отделните цилиндри се раздвижват безсистемно. После кулисата на «заден». И пак регулаторите се отварят, ето ние вече не сме долепени до кея. Един отривист удар на звънец и машината спира.

След това «преден». Един, два, три... хиляди обръщения, превърнати в цел, в стремеж, в идея.

Вие познавате ли шума на машината? Не, това не е само шум, някак грубо е да се каже, че е шум. Тогава и аз така го наричах, но сега не си позволявам такива грубости. Защото това е душата на машината, това е нейният пулс, а ако тези сравнения ви се виждат много сантиментални, кажете тогава, че това е нейната диаграма.

По-късно мене ми беше дори мъчно, когато кажеха: «Ето, пак се разхлопа.» Не така, това е жестоко, както е жестоко да обвиниш един самоубиец в престъпление в неговите последни минути.

Сега вече аз не я мразя дори и за ония моменти, когато тя лукаво-предизвикателно ме поставяше лице срещу лице със загадката. Сега вече не я мразя, защото имаше моменти, които бяха препълнени с радост... Помня как след като свършвах някоя работа, аз заставах до поправената част и чаках с трепет. И аз не го правех от маниерност, о, не, тука имаше дълбоки психически подбуди --в поправената част ме гледаше въплътената ми мисъл, вътре в клетките й течеше моята кръв, в нея трептеше моят темперамент. И когато тя се задвижваше с прецизната акуратност на планетите, в мене бликваше възторгът на творчеството. Тогава аз я галех нежно, а в очите ми горяха искри, тогава аз я галех като моя любимка, а тя ме пръскаше със закачливо самодоволство, със затоплено от знойната й плът масло...

Никола Вапцаров