Ангелът в теб

Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.

Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.

Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.

Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.

Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.

Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.

Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!

Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.

Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!

Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.

Блажени братя и сестри, Ангелът в мен поздравява сияещия Ангел във вас!

Стефани Уилсън

Невероятно, толкова простичко, и така дълбоко...

Благодаря, Лили..

АНГЕЛИ

Встрани от пътя, с лед покрит,

на крачка от небето само,

седеше мъж, надве превит,

и сили нямаше да стане.

Препънал ли се бе пиян

или до смърт го бяха били,

не знаех аз, докато сам

встрани от пътя трупах сили.

И гледах как от векове

ни звяр, ни птица го нападна,

нито от нищото човек

наоколо му се прокрадна.

Като кобила без седло

бе хлъзгав и висок баира,

но бях роден с едно крило -

и теглих ключ на манастира.

Смрачаваше се и студът

светците гонеше от храма,

когато превалих отвъд

и крак подвих да го подхвана.

В канавката, набита с лед,

с пера и кости от черупки,

седеше той по бял елек

и с бели ленени обувки.

И беше жив, и беше цял,

макар и с два-три зъба само...

А как дотук се бе добрал,

за мене тайна си остана.

Но го изправих на крака

и го проводих до шосето.

А той целуна ми ръка

и полетя срещу небето.

Георги Борисов

Невероятно, толкова простичко, и така дълбоко...

Благодаря, Лили..

Благодаря

Накарай хората да се държат за ръце

И изпълни сърцата им с истина

Ти направи избора си

Така че,постъпи според внушеното ти

Сложи бронята си

Очукана от боеве

Стискай меча си

Напускаш светлината

Приготви се

за господарите на мрака

Те ще наблюдават пътя ти

Тъй че бъди предпазлив, тих и нащрек

Ти ги чуваш как шепнат

В короните на дърветата

Ти фучиш напред

Но очите ти изостават

Волята на малките неща

Обърква пътеката ти

Дори не можеш да прокълнеш

Без да си навлечеш гнева им

Внимавай за моретата на омраза и гняв

Или всички ще забравим какво сме били

Нашата единствена надежда е твоята победа

Убий този сатана,който не ще ни остави да бъдем-убий!

П Р И П Е В:

Ти си пазителят на седемте ключа

Които заключват седемте морета

И гадателят на виденията каза,преди да ослепее

Да ги скриеш и спасиш човешкия вид

Или светът,в който се намираме,скоро ще бъде продаден

На трона на злото,платен с луциферовото злато

Можеш да почувстваш студена пот

Стичаща се надолу по врата ти

А джуджетата на лицемерието

Хвърлят кал по гърба ти

Воден от заклинания

От ръката на старите гадатели

Ти страдаш от болка

Само стоманата може да удържи

Стой добре на пътя си и следвай знака

Оправдай обещанието си,и постъпи според внушеното ти

Седемте морета са много далеч

Поставени в долината на прах и владичество

П Р И П Е В

Хвърли първия ключ в морето на омразата

Хвърли втория ключ в морето на страха

Хвърли третия ключ в морето на безчувственост

И накарай хората да се държат за ръце

Четвъртия ключ принадлежи в морето на алчността

А петият-в морето на невежеството

Болест,болест,болест,приятелю

Този свят в дяволски ръце

Болест,болест,болест,приятелю

Хвърли ключа,или може да умреш

Върху могила на брега на последното море

Той стои,съсредоточавайки погледа ти

С високия си,стоманен глас,причиняващ гадене

Той те разиграва с възторг

Човеко,какъв си мислиш,че си ти всъщност?

Глупав некадърник със седем звезди

Не хвърляй ключа,или ще видиш

Измерения,жестоки,доколкото могат да бъдат

Не му позволявай...силата ти

Хвърли ключа!Хвърли ключа!Хвърли ключа-а-а-а-а...

Земетресение,бликащ огън,опичащ земята

Сатаната крещи,а Земята го поглъща надалеч

Ти си пазителят на седемте ключа

Ти заключи седемте морета

И гадателят на виденията вече може да почива в мир

Няма повече демони и болест

И,човеци-ликувайте,отново сте свободни

Да,тиранът е мъртъв,няма го вече,свален е

Ти върна душите ни на светлината

HELLOWEEN - "KEEPER OF THE SEVEN KEYS" PT.2 - 1988

P.S Символите и метафорите в песента са на прекалено високо ниво,за да успея да я преведа по-добре от това.Тази песен,според мен,е най-смислената песен,най-върховното постижение на модерната музика.За мен е чест,че имах възможността да я преведа за вас,останалите хора Нека всеки от нас намери своя пазител.Мисля,че трябва да започнем с въпроса "Къде да го търся?! "

Редактирано 31 октомври 200619 г. от Fixt00l (преглед на промените)

Невероятно-толкова простичко и толкова завладяващо

ангелът винаги е в нас но ние не му позволяваме да се прояви.а наистина как по приятно щяхме да живеем!

Благодаря и на lili-zora, и на Fixt00l за чудесните текстове. Вярвам ,че всички ние, хората, носим ангела и дявола в себе си - важното е да освобождаваме по-често ангелската си същност. Тогава наистина светът би станал по-добро място за живеене и ние самите бихме се чувствали по-щастливи.

Благодаря и на lili-zora, и на Fixt00l за чудесните текстове. Вярвам ,че всички ние, хората, носим ангела и дявола в себе си - важното е да освобождаваме по-често ангелската си същност. Тогава наистина светът би станал по-добро място за живеене и ние самите бихме се чувствали по-щастливи.

Ами да бъдем повече Ангели тогава...за предпочитане е...

Същото си мисля и аз

Наистина е много добро

Редактирано 14 април 200719 г. от Shanara (преглед на промените)

Написаното е безкрайно вярно,истинско и разбираемо....тогава защо не го проумеем най-накрая и не да дадем нужния"терен" за "изява"на тези ангели,в нас? Опитайте!

Съгласна съм напълно с вас, трябва да дадем шанс на ангелите в нас...

Детският ангел

Имало едно време едно дете, което тепърва щяло да се роди.

То попитало Господ:

Казаха ми че утре ме изпращаш на земята,но как ще живея там толкова малък и беззащитен?"

Господ: "Измежду редица ангели, аз избрах един специално за теб. Той ще те чака и ще се грижи за теб"

Детето: "Но кажи ми, тук в Рая,не е необходимо нищо друго освен да пея и да се смея, и това ми е достатъчно за да съм щастлив. Ще бъда ли щастлив там?"

Господ: "Твоят ангел ще пее за теб и ще се смее за теб всеки ден. Ти ще усещаш любовта на твоя ангел и ще бъдеш щастлив."

Детето: "Но как ще съм в състояние на разбирам хората когато ми говорят след като не разбирам техният език?"

Господ: "Твоят ангел ще ти казва най-красивите и сладки думи които някога си чувал. С много търпение и грижи, твоят ангел ще те научи как да говориш!

Детето: "И какво ще правя когато искам да говоря с теб?"

Господ: "Твоят ангел ще ти събере ръчичките и ще те научи как да се молиш."

Детето: "Но съм чувал че на земята има и лоши хора. Кой ще ме защитава?"

Господ: "Твоят ангел ще те брани дори и това да означава да рискува собственият си живот."

Детето: "Но аз винаги ще съм тъжен защото няма повече да те виждам."

Господ: "Твоят ангел винаги ще ти говори за мен и ще те научи за начините чрез които можеш да идваш при мен, но независимо от товааз винаги ще съм до теб."

И тъкмо когато имаше такова спокойствие в рая, от земята започнаха да се чуват гласове.

Детето, бързайки, попита тихо:

"О,Господи, ако трябва сега да тръгна, кажи ми поне името на моят ангел."

Господ: "Името на твоят ангел не е важно,защото ти ще наричаш твоят ангел.....МАМО!

Стефан Димов - "Ангел"

“А нима всички ангели живеят в небесата?”… “Какво означава ангел?”… Странно защо тези въпроси продължаваха да се въртят в ума ми все по-упорито, въпреки моите усилия да ги изритам вън от съзнанието си, зажадняло за спокойната прегръдка на съня. Съзнанието ми приличаше на огромен, тромав слон, търпеливо обливащ сивата си, напукана кожа с водни пръски, които тий миг преди това е засмукал от мътната, полуподвижна речна маса, където е потопил огромното си туловище. Той се опитва, с мудните си движения, да прогони замаяно бръмчащите мухи, които непрестанно надничат в голямото му, влажно око. Отделните пръски мътна вода, които невидимият му хобот излива вътре в мен, са тъкмо онези микроскопични частички от невероятната река на мисълта, неуправляемата, безформена река на образи и идеи, думи и шарки, в чиито обятия се опитвам да се потопя. Ала вместо успокояваща прегръдка аз получавам само тези няколко случайни пръски, извадени от общата, погълната от самата себе си еднаквост на разнородната вселена на мисълта, които съдържат вплетени в структурата си думите, които образуват тези въпроси: “…ангели…защо…”

Измърморих нещо наум и с едно бързо движение отметнах завивката на леглото си, скътала в пространството под себе си късче топлина. Среднощния хлад мигновено прокара боцкащите се пръсти по кожата на краката ми, карайки космите по тях да настръхнат. Не, опитах се да си внуша, не е студено, макар да не е и топло. Все пак е средата на септември, температурата в стаята ми е нормална, като се има предвид, че минава 2:30 след полунощ и прозорецът зее полуотворен. Станах. Светнах лампата. Провлачих крака до стола пред бюрото си, взех тетрадката, бързешком разлистих страниците, намерих една празна, едва тогава седнах, улових химикала с леко потреперващите си пръсти и написах: “А нима всички ангели живеят в небесата...” Замислих се, вторачил леко мътния си поглед в тези няколко думи. Въпросителен знак. Въпросът изисква отговор. Дори и реторичният. Отговор, без значение формата, конструкцията или семиотичното изображение на неговата същност. Той би могъл да е куп думи, навързани в последователността, обусловена от законите за правилно езиково изразяване или пък да е просто отделна идея, или картина, която символизира нещо, намиращо се в някаква определена позиция спрямо съдържанието на въпроса. Без естествено типът връзка между тях да е конкретно посочен в своята форма. Прокарах бавно поглед по предметите, разхвърляни по плота на дървеното ми бюро – няколко листа, разтворена тетрадка, с някакви думи надраскани по прегънатия в едниния си край лист, две или три касети; право срещу мен – касетофонът. Тихото бръмчене на придвижващият лентата механизъм е едва доловимо сред басовото боботене на електронния барабанен ритъм, примесен с типичните за трип-хоп парчета полу-шептящи вокали, пеещи, простенващи… Нещо… нищо съществено. “Ти си моят ангел, дошъл от небесата, слязъл тук при мен…” Защо? А нима?! Ако съм аз, то къде тогава са крилете ми и ореола? Поглеждам се в огледалото – от плешките на гърба ми не стърчи нищо подобно на крила, около разрошената ми след контакта си с възглавницата коса не проблясва нищичко, което да загатва за някаква връзка с небесата и техните невинни, красиви обитатели, които тъй често изобразяваме къде ли не.

Е, явно не съм ангел. Определено не, защото през купа други мисли в главата ми се прокрадва видението на една желана картина, хванала в оковите на времевата си рамка две голи фигури, потни и задъхани, преплели крайниците си, които докосват телата си в една преливаща от похот сексуална оргия. Тя е започнала след поредното подрънкване на кристалните чаши, в които вече не е останала и капка от червената течност, искряща в пълното си кърваво великолепие и замайващ аромат, която в древния свят са наричали “напитката на боговете”. Завивките са изблъскани някъде встрани, част от тях са се провесили долу на пода, където лежат и захвърлените ни дрехи. Едва потрепващия пламък на догаряща свещ хвърля златисто-кафеви отблясъци по стените и кара сенките на телата ни да изглеждат сякаш изтръгнати от нечие изхалюцинирано видение. Тя е протегнала крака напред, леко присвити в коляното, притиснали, обвили кръста ми в стегната и потръпваща хватка. Тялото й е близо, но не плътно долепено, а едва докосващо се до моето; само зачервените връхчета на гърдите й, щръкнали напред от възбудата, се отъркват при всеки тласък и оставят в движението си нагоре-надолу две тънки следи върху овлажнената от избилата по кожата ми пот. Ръцете ми са образували здрав обръч около нейната талия. Понякога ги приплъзвам бавно надолу и докосвам гладката кожа на дупето й, мокро от стичащите се по гърба й малки, горещи поточета пот. Тишината е гъста и по своему ненатрапчива. Тя отказва в своята неподатливост да обърне каквото и да било внимание на откъслечните, постоянно засилващи се стенания, които се изтръгват от устните й, полуотворени за да поемат поредната глътка въздух, изпълващ с едва чуто свистене гърдите й. Стаята е изпълнена със звуци, които предвещават оргазъм, предизвикан от докосването на две тела, от сливането на плът с плът, от проникването на тяло в тяло, от омесването на течности в една вряща хормонална каша, бавно процеждаща се измежду широко разтворените й бедра…

…Не, със сигурност не съм ангел – aнгелите едва ли имат подобни видения. Но, питам се, дали все пак всички ангели живеят там горе в синьо-белия прозрачен ефирен простор? Търсейки отговора на този въпрос, аз бягам все по-далеч от конкретната същност на неговото съдържание и се завирам все по-дълбоко и по-дълбоко в джунглата на неразрешимото...

“ Къде отидоха всичките цветя,

нима отлетяха надалече във нощта,

къде стопи се тялото възбудено,

копнеещо докосване очаквано тъй дълго,

къде остана мойта малка песен –

разтворила душата в тръпнещ поглед…”

Нима да си ангел означава да имаш крилца, ефирно-бели в своята блестяща чистота или пък над високото ти чело, под което проблясват две проникновени очи трябва да има мъждукащ ореол? Поглеждам се отново в огледалото. Няма ги. Все още?! Ха!

Нещо ми подсказва, че не съм на прав път… Но веднага опонирам на самия себе си - а какъв е правилния път, кой е той и накъде води?! Има ли смисъл да търсим правилния път, когато той може би ще ни отведе на място, което не желаем? И защо тогава се опитваме да наложим нашата посока на някой друг, на други, когато може би същият този избран от нас калдъръм за тях вероятно ще се окаже пътечка, която завършва в зейналата паст на някоя необозрима и мрачна бездна, пропадането в която ще донесе… Какво? Не знам.

Искам обаче да съм ангел. За да мога да разперя криле и да се издигна високо над тълпата – омърсената, газеща изнемощелите си тела тълпа, която съхранява отдавна мъртвите си души в хватката на плътта, която търчи по своите пътища - правилни или не, нескончаема, бъхтаща се, викаща, стенеща, загниваща тълпа.

Няколко плясъка на крилата, прохладният вятър ще си играе с перата ми и аз ще се озова над всичката тази тиня, където ще мога да пиша онова, което искам, без да се притеснявам. Без да ми се налага повторно и отновода поставям между думите от черновата онези слова, които някой си е поискал да бъдат там, за да може някое (това?) нищожно парче хартиена мисъл да бъде разпродадено на мъртвите, загнили души, които, обладали силата да изричат и четат думи, ще покварят желаната и неизвестно дали постигната от мен възвишеност на мисловна творческа дейност, грубо окована в затворническите халки на думите…

Ще напиша нещо, ще се завърна долу, обратно…

За да можете вие да изскубете снежнобелите пера от крилата ми и топейки ги в своите мастилници да напишете поредния блудкав еднотипен бълвоч, който ще продадете за толкова пари, колкото дори и не мога да си представя… За да можете да раздробите златния ореол над главата ми и от него да излеете, претопили го куп обеци, медальони или кръстове, за да можете на тях, във възхвала, наново да разпнете вашия бог…

Но аз ще сляза, за да пиша, тук долу, защото там горе ангелите не четат. Там да мечтаеш не е забранено, мечтите са свободни, достижими, реални – а когато имаме неограничената възможност да мечтаем и да творим мечти, то тогава ние нямаме нужда да ги купуваме от други. Тези други, които, поели страшния път на мечтата са долу. КУПУВАЙТЕ! Купувайте мечти! Те се продават на безценица от падналите, оскубани и поругани ангели. Тук, долу, в този свят… Ще се върна, без дори да съм тръгнал… тук долу, ще поема дъх от невероятния вихър на цивилизацията, ще надигна бутилката, ще изпсувам на майка тези, които ми откраднаха перата, без дори да ми оставят едно единствено, с което да пиша. Ще отида при жената, която обичам, ще й го кажа, ще я целуна, ще я чукам тъй както вие не сте си и мечтали и след това ще угася светлината и ще се потопя се в удобната прегръдка на топлите завивки, за да се опитам да заспя. И за да се въртя, проклинайки наум измъчващият ме въпрос, който ме лишава от спокойствието на царството Морфеево, питащ другия в мен: “ А нима трябва да живееш в небесата за да си ангел? Било то само нечий…?”

10.09.1999 г.

Жарковски (Велин Евстатиев)

Когато ангелът във теб заспи

Когато ангелът във теб заспи,

недей да жалиш чорлавото ежедневие;

душата си със длани докосни

и бъдеще със взор кристален в теб ще се огледа.

Когато ангелът във теб заспи,

в Човек ще се превърнеш ти!

Кафето сутрин ще горчи,

любов омайна красиво те променя -

в живота нов ще встъпиш бодро.

Страданията ангелски -

безплътно съществуване,

безкръвна съзерцателност,

умората от черно-бялото световъзрение,

обреченост на чистия идеал,

мъчителна безкористност,

но тръпнещо очакване - аз искам пак да съм човек!

ЗАКЛИНАНИЕ НА БЕЛИЯ ДУХ

Аз съм авлигата - посестрима на свободата:

от Слънцето долитам, кацам с песен на Земята.

След миг се гмурвам пак в омаята на необята

и оживявам в звуците, с които съм разпната.

Не слушай совата - обречен е тирана!

Прогонвай призрака, дошъл от вчерашната нощ!

Ще се разсъмне от изгарящата рана,

а от тирана ще остане само спомен лош.

Напразно ти преглъщаш честното си слово.

Преглътнатата истина е с дяволска цена -

ще те разяжда като пъклена отрова.

Изречената истина е стрък от светлина.

Говоря ти като посестрима на свободата -

от Слънцето долитам, кацам с песен на Земята.

След миг се гмурвам пак в омаята на необята

и оживявам в звуците, с които съм разпната.

Иван Бориславов

Гнездо над бездната

Редактирано 7 юли 200917 г. от Lucia_free (преглед на промените)

И ти си ангел! Ангелът- като всички други в моя живот- идваш, оставяш нещо, правиш някого щастлив и след това си отиваш.Отново ставаш ангел, застиваш в своята икона… И ти си ангел! Като всички ангели в моя живот.Тази нощ си тук, а утре ще те няма и тук ще бъде отново празно и пусто…Ще си оставил един красив миг и куп спомени, ще си оставил моите ръце протегнати към теб, готови отново да те прегращат и да те желаят, да пожелават да те имат и докосват отново, и отново… Ще си оставил очите ми- големи, черни и спокойни, както сам обичаш да казваш.Ще бъдат тъжни.Ще си ги оставил да се взират в нещо, което не виждат.Да се взират в твоята следа, която оставяш на небето след себе си, а тя е невидима.Ще ми оставиш илюзията, че някога си съществувал тук до мен.Илюзията на един миг щастие, на една доза откраднато щастие, което след това се изпарява.Ще ми оставиш илюзията, че може би някой ден ще се върнеш.Илюзията, че ще останеш завинаги тук.Тогава ще превърнеш мига във вечност и дозата щастие ще е постоянно в мен, като на система…Тогава може ви вече няма да си ангел.Тогава ще бъдеш въшебник.Вълшебникът, който съществува само в приказките и който изпълнява желания.Тогава ще си ме направил завинаги щастлива!Ще ме убедиш, че съществува вечната любов.

Онази, която я има само по филмите.Онази любов, за която си готов на всичко, за която си готов да умреш, онази любов, която остава и след смъртта. А дали наистина съществува такава любов? Незнам.! Няма от къде да знам, защото ти все още не си вълшебник. И ти си ангел като всички други, които ме правят за миг наистина щастлива, наистина обичана и желана, и харесвана, обожавана, красива…Караш ме да съм щастлива!Нещо, което може да направи само ангел.Колко рядко съм истински щастлива… Но ангелите имат мисия и всяка мисия има край.Твоята утре ще свърши.И всеки допир, всяка целвка ще бъде белег…спомен… Имaм чувството, че започвам да ставам като теб, да се превръщам в земен ангел, който обаче винаги остава тук.Научих се да не плача след всяка раздяла, след всеки опит да видя нечия следа на небето.Може би съм станала по-силна,незнам.Но също като ангелите аз не плача при раздяла.Ангелите не плачат!Ако заплачат някога сълзите им са златни и тогава нямат крила.Тогава стават като мен, когато ми е тъжно, тогава и аз оставам без ония крила, които ми дават живот и сили да продължа напред… Може би се превръщам в ангел.Може би мисията ми е да правя някого щастлив и след това сама да си отивам. Това е изкуство. Сега се уча. И ти си ангел, като всички тях- хората, жестовете, мимиките, думите, усмивките, допират на всеки ангел влязъл в душата ми , в живота ми, в орбитата ми и я променил.За части от времето, от часа, от минутата, от секундата…ме е направил щастлива! Благодаря ти, че съществуваш! И ти си ангел!

Автор: mecheb

Петата планина

(откъс)

Вече часове наред Илия вървеше из долината, както бе сторил предишния следобед. Знаеше, че мирът ще трае поне още един ден и една нощ. Никоя война не започваше по тъмно, защото сражаващите се не можеха да различат врага. Знаеше, че през тази нощ Господ му даваше възможност да промени съдбата на града, който го бе подслонил.

— Ако Соломон беше на мое място, щеше да знае как да постъпи сега — сподели той със своя ангел. — Както и Давид, Мойсей, Исаак... Те са били достойни за доверието на Господа, а аз съм само един малодушен роб. Господ ме кара аз да направя избора, а би трябвало да го стори Той самият.

— В историята на нашите предци като че ли винаги се появяват подходящи хора там, където са необходими — отвърна ангелът. — Но ти не мисли, че е така. Господ изисква от хората само това, което е в границите на възможностите на всеки един.

— В такъв случай по отношение на мен Той се е лъгал.

— Всяка печал, която ни обзема, накрая винаги отминава. Така е и със славата, и с нещастията на този свят.

— Ще го имам предвид — рече Илия. — Но след като отминат, нещастията оставят след себе си неизличими следи, а славата - ненужни спомени.

Ангелът не отговори.

— Защо през цялото това време, което прекарах в Акбар, не успях да си създам съюзници, с които да се боря за мир? Какъв смисъл има от един пророк, когато е сам?

— Какъв смисъл има от слънцето, което върви по небето без другар? Какъв смисъл има от планината, която се издига насред долината? Какъв смисъл има от самотния кладенец? Те са тези, които показват верния път на кервана.

— Сърцето ми се задушава от скръб! — извика Илия, като коленичи и вдигна ръце към небето. — Да можех да умра тук и никога да не видя ръцете си, шзцапани с кръвта на моя или чуждия народ! Погледни назад! Какво виждаш?

— Знаеш, че съм сляп — рече ангелът. — Очите ми пазят светлината на Божията слава и не мога да видя нищо друго. Мога да възприема само това, което сърцето ти ми разказва. Мога да усетя само вибрациите на опасностите, които те дебнат. Не мога да видя това, което е зад теб...

— Тогава аз ще ти кажа. Зад мен е Акбар. В тоя час на деня следобедното слънце осветява очертанията на града и той е много красив. Свикнах с улиците и стените му, с народа му, толкова щедър и гостоприемен. Макар и жителите на града все още да живеят в плен на суеверията или пък само заради търговията си, сърцата им са чисти. Така както са чисти сърцата на всички народи по света. От тях научих много неща, които не знаех. В замяна трябваше да изслушвам оплакванията на неговите жители, но с Божието вдъхновение успявах да разрешавам споровете помежду им. Много пъти съм бил изложен на опасности, ала винаги някой ми е помагал. А сега трябва да избирам дали да спася този град, или да избавя народа си. Защо?

— Защото човек трябва да избира — отвърна ангелът. — Силата му се крие в това, че разполага с властта да взема решения.

— Трудно ми е да избера. Трябва да се примиря със смъртта на един народ, за да спася друг.

— Още по-трудно е да определиш собствения си път. А който не стори този избор, вече е мъртъв за Господ, ако и да продължава да диша и да върви по улиците на града. Освен това никой не умира. Вечността приема с отворени обятия всички души и всяка от тях продължава да изпълнява своята мисия. Нищо под слънцето не съществува напразно.

Илия отново вдигна ръце към небето.

— Моят народ изостави Господа, заради хубостта на една жена. Финикия може да бъде унищожена, защото един жрец смята, че писмото е заплаха за боговете. Защо Този, който е сътворил света, предпочита да си служи с нещастието, за да пише книгата на съдбата?

Виковете на Илия отекнаха в долината и се върнаха обратно.

— Ти не знаеш какво говориш — отвърна ангелът. — Това не е нещастие, а неизбежност. Всяко нещо има някакво основание да съществува. Ти трябва да умееш да различиш преходното от окончателното.

— А кое е преходно? — попита Илия.

— Неизбежното.

— Кое е окончателно тогава?

— Уроците на неизбежното.

След като каза това, ангелът си отиде.

* * *

Спомни си как една вечер се бе изкачил на върха на планината и бе разговарял с един ангел. Но откакто Акбар беше разрушен, той никога вече не бе чул гласовете, идващи от небето.

— Господи, днес е Денят на Опрощението, а списъкът на греховете ми пред Теб е дълъг — каза той, като се обърна в посока към Иерусалим. - Бях слаб, защото забравих за собствената си сила. Не направих избора, защото се страхувах да не би да взема погрешни решения. Отказах се без време и вместо да благодаря, богохулствах.

Дълъг е и списъкът на Твоите грехове към мен, Господи. Накара ме да страдам прекомерно, като прибра от тоя свят жената, която много обичах. Разруши града, който ми даде подслон, обърка мислите ми, а строгостта Ти почти ме накара да забравя, че Те обичам. През цялото това време се борих с Теб и продължавам да го правя, ала Ти смяташ тази битка за недостойна.

Ако сравним моите грехове с Твоите, ще видиш, че си ми длъжник. Но тъй като днес е Денят на Опрощението, Ти ще ми простиш и аз ще Ти простя, за да продължим да вървим заедно.

В този миг задуха вятър и той чу своя ангел да му казва:

— Добре стори, Илия. Бог прие да се бори с теб.

Сълзи бликнаха от очите му. Той коленичи и целуна сухата земя на долината.

— Благодаря ти, че дойде, тъй като все още изпитвам съмнение. Не е ли това грях?

Ангелът отвърна:

— Нима когато един воин се бори с учителя си, той го обижда?

— Не. Това е единственият начин да усвои майсторството, от което се нуждае.

— В такъв случай, продължавай, докато Господ те извика обратно в Израил — каза му ангелът. — Стани и продължи да доказваш, че борбата има смисъл, защото успя да преминеш течението на Неизбежното. Много хора се опитват да го преплуват, но претърпяват неуспех. Други пък биват повлечени от него не в тази посока, която им е отредила съдбата. Ти обаче се справи достойно, съумя да запазиш посоката на лодката си и сега се опитваш да превърнеш болката в стимул за действие.

— Жалко, че си сляп — рече Илия. — Иначе щеше да видиш как сираците, вдовиците и старците успяха да възстановят града. Скоро всичко ще бъде както преди.

— Надявам се това да не стане — каза ангелът. — В края на краищата вие платихте висока цена, за да се промени животът ви.

Илия се усмихна. Ангелът беше прав.

— Надявам се, че ще се държиш като човек, комуто е дадена втора възможност: не прави същата грешка два пъти. Никога не забравяй какъв е смисълът на живота ти.

— Няма да забравя — отвърна Илия, доволен, че ангелът се е завърнал.

ИКОНА

Пред благия ти поглед, о, Мадоно,

с почтение навеждам аз очи.

Прекрасна си на своята икона.

Душата ми те вижда и мълчи.

Спокойно ми е. Майчинска усмивка -

зад устните ти скрита - ме следи.

Изпила си съдбата си, горчивата

и дребни са ти моите беди.

Но нямам, Богородице, утеха.

Не зная накъде е моят път.

Не знам защо посоките ми взеха,

а ми остана само кръстопът.

Простри ръка. Посока нарисувай.

Тежи ми вече, но ще тръгна пак.

В смирение иконата целувам.

Изправям се и чакам твоя знак

Редактирано 25 юли 200917 г. от angelche_angel (преглед на промените)