Цитат

 

анализът за природата на лъжата ще започна с постулата, че лъжата е грях. Деветата божа заповед гласи: „Не лъжесвидетелствай против ближния си.” Но също така светът не може без лъжа, защото съществува дяволът. Най-старата известна лъжа е появата на дявола в образа на лукавата змия в райската градина, където живеят невинните Адам и Ева. Иисус Христос го определя като „лъжец и баща на лъжата” (Йоана 8:44), защото той разпространява лъжи за себе си, като най-голямата му лъжа е, че всичко писано и изречено за него е лъжа.

За лъжата Августин „Блажени“ казва: лъжа – това е изказване с желание да кажеш лъжа.

Гносеологически лъжата е определена още от Аристотел, който считал за лъжливо онова, което се намира в противоречие с действителността: ако съждението съединява онова, което е разединено в действителността, или разединява онова, което в действителността е съединено, то е лъжливо.

В логически речник Н. Кондаков определя лъжата като „невярно изкривяване (изопачаване) на действителното състояние на нещата, имащо за цел да въведе някого в заблуда.“[13] Според автора причините за лъжата могат да бъдат: логическо неправилно мислене или съзнателно скриване на това, което е било.

В. Штерн счита, че лъжата това е „съзнателно неверно изказване, използвано за това, че посредством заблудата на другите, да се постигнат определени цели.“[14] Авторът допълва, че на лъжата са присъщи три признака: намерението да излъжеш; целесъобразност (получаване на някаква изгода); осъзнаването, че лъжеш.

Според Ж. Дюпре лъжата е „психосоциологически вербален или невербален акт на внушение, с помощта на който в съзнанието на другия се посява положително или отрицателно вярване, което внушаващият не счита за истина.”[15] Авторът счита, че изказването на лъжливо твърдение може да бъде съзнателно и безсъзнателно. Това деление се приема от много други автори.

Българският изследовател на лъжата Леон Леви я определя като „преднамерено несъответствие (или противоречие) между онова, което човек е заявил, и онова, в което той действително е убеден, което действително знае, мисли, счита или чувствува.”[16]

Според Исак Паси „лъжата е съзнателно изказано и поддържано твърдение, което противоречи или не съответства на действителното убеждение на изказващия го.“[17] Авторът допълва, че „Лъжливото твърдение на лъжеца има за цел да скрие от другите неговото истинско убеждение. При лъжата несъответствието между твърдение и убеждение трябва да превъзмогне самото себе си върху основата на неверното твърдение.“[18]

Американската авторка С. Метс разглежда три базови „типови лъжи”:

1. Фалшификация – т.е. когато поддържаме информация, която е противоположна на истината или напълно отхвърляме валидността на истината;

2. Изкривяване – манипулиране на истината чрез преувеличение, минимализиране или многозначие, така че слушателят да не научи всички важни аспекти на истината или пък да интерпретира истината логически грешно;

3. Пропускане – когато не се предоставят всички важни аспекти на информацията.[19]

П. Екман определя лъжата като: „действие, с което един човек въвежда в заблуждение друг, правейки това умишлено, без предварително да го уведомява за своите цели и без ясно изразена от страна на жертвата молба да не разкрива истината.“[20] Може да се направи извода, че именно молбата на жертвата е това, което разграничава лъжата от нелъжата. Ако мишената ясно е помолила манипулатора да не разкрива истината – това не е лъжа. В противен случай, ако жертвата не го е помолила за това – това вече е лъжа.

П. Екман разглежда две основни форми на лъжата: премълчаване (съкращаване на истината) и изопачаване (съобщаване на лъжлива информация]. Когато се премълчава, лъжецът задържа, скрива част от истинската информация, но не казва и нещо, което не е вярно. При изопачаването се предприемат някои допълнителни действия – лъжецът не само че скрива част от истината, но и представя лъжливата информация за истина.[21] Самият автор обаче отбелязва, че не всички приемат премълчаването за лъжа, защото то по своя характер е пасивно, а не активно действие. Преобладаващото мнение сред изследователите е, че за лъжа може да се говори при изопачаване на действителността.

За Стивън МакКорнак лъжата е вид измама.[22]

Цитираните схващания за социалния феномен „лъжа” имат преди всичко информационна цел дотолкова, доколкото без да правим цялостен анализ на изследвания проблем, да ни дадат възможност да разберем както същността на това явление, така и да получим необходимите опорни точки за търсене на различия с манипулацията. И така, ако се опитаме да синтезираме, можем да твърдим, че:

- Лъжата по своята същност е изказване на едно неистинно твърдение, изразено като истина. Да лъжеш означава да заявиш нещо, което знаеш, че е грешно или което ти не вярваш, че е истина, с намерението човекът срущу теб да го приеме за вярно. В този смисъл Рудолф Янке пише: „Лъжата е такава неистина, която иска да бъде истина.“[23] Обикновено предмет на лъжата е нещо, което не е било, т.е. не се е състояло в действителност или пък скриване на това, което е било;

- Лъжата е преднамерено, т.е. умишлено предаване на информация, която не съответства на действителността и има за задача да въведе някого в заблуждение. Това означава, че лъжата винаги заблуждава умишлено;

- Лъжата е осъзнато действие, т.е. съзнателно изопачаване на истината с определена цел;

-          Лъжата е вербален или невербален акт на внушение.

Трябва да бъде пояснено, че тези характеристики се отнасят към масовото проявление на лъжата, а не толкова към нейни отделни разновидности и аспекти.

Цитираните схващания очертават конфигурацията на понятието „лъжа“. Прави впечатление, че при нейното изясняване се използват други сходни понятия, като например заблуда. В научната литература заблудата като социално-психологическо явление е доста добре изследвана.[24] Също така доста подробно е разгледана релацията заблуда – аргумент.25]

Най-често в масовото съзнание лъжата се обозначава като заблуда. Затова не случайно двете понятия обикновено се разглеждат като тъждествени.[26] Така например, в Оксфордския речник на английския език пише: „В съвременното употребяване на думата лъжа обикновено има оттенък на ярко изразено морално осъждане .... Често се заменя с такива синоними като „заблуда“ и „неистина“, които имат относително неутрално значение.[27] Но между тях има съществено разлика. „Заблудата – това е изопачено, илюзорно осъзнаване на действителността, обусловено във всеки даден момент от ограничеността на обществено-историческата практика.”[28] Учените, занимаващи се с този проблем, непрекъснато използват термина „заблуда“. „За тях заблудата е разсъждение, което стига до заключението без доказателства, които да го подкрепят.“[29]

Заблуждението е несъответствие, едностранно отражение на предметите и явленията в съзнанието на човека. И по това се отличава от истината. Заблуждението не трябва да се приравнява с лъжата, която е съзнателно изопъчаване. Докато заблуденият човек искрено вярва в това, че е близо до истината. Лъжата, за разлика от заблудата, съдържа акт на внушение, при което винаги имаме въздействие на субект върху обект. Заблудата е следствие от нашата неспособност да възприемем истината, а не толкова, че някой ни внушава неистина. Следователно разликата между лъжа и заблуда може да се търси в различните степени на осъзнаване (доближаване) на истината. Това означава, че една от възможните причини за заблудата е свързана с нашите моментни възможности за познание на действителността. Заблудата по-скоро представлява грешка в логиката на нашите разсъждения или аргументация. Изказването на дадено мнение като неоспорима истина може да се приеме като заблуда. Могат да се приведат най-различни примери, които да илюстрират този феномен. Например твърденията преди векове, че Земята е плоска или, че Слънцето се върти около Земята. Заблуда е мнението, че момичетата не са добри в областта на математиката или, че жените са по-лоши шофьори от мъжете. Заблуда е също така, че всяка комуникация е манипулация.[30]

Друго понятие, което често пъти се използва за синоним на манипулацията и е свързано с лъжата, е измамата.

Какво представлява измамата? Според Дж. Подлесни и Д. Раскин тя може да бъде определена „като постъпка или утвърждаване на нещо, целта на която е да се скрие истината от другия или да се въведе той в заблуждение.”[31] Измамата предполага някакво действие. Целта е даден човек или група от хора да повярват на информация или действие, което по своята същност не е вярно. В този смисъл обектът на измамата става жертва на собствените си неадекватни представи за действителността. Измамата има користна цел. Типичен пример в това отношение са телефонните измами.

Като анализира разликата между лъжата и измамата, В. Знаков счита, че „лъжата е съзнателна промяна (преиначаване) на познаваната от субекта истина, а измамата като полуистина провокира разбиращия човек да направи погрешни изводи от достоверни факти.”[32] Това схващане създава впечатление, че лъжата е много по вредна, има много по-тежки последици за субекта, доколкото, по своята същност, тя е съзнателно действие. Докато измамата е „по-невинна”, защото борави с полуистина, т.е. не всяка измама включва непременно акт на лъжа.

Не бих искал да влизам в полемика с В. Знаков, но мисля, че лъжата не винаги е съзнателна, а измамата не е полуистина. Също така считам, че измамата е винаги осъзнато действие. Докато лъжата може да бъде и неосъзнато действие. Това твърдение може да бъде илюстрирано със следната случка. На улицата, явно бързащ човек ме пита колко е часът. Той закъснява и има опасност да изпусне влака. Аз поглеждам своя часовник и съобщавам точния час. Човекът със съжаление констатира факта на глас, че вече е изпуснал влака, тъй като той е отпътувал точно преди един час. Аз поглеждам още веднъж своя часовник и казвам: не съм сбъркал, толкова е часът. Но аз съм забравил, че същата нощ се е извършила смяна на времето и аз не съм превъртял стрелките на моя часовник. Независимо че и аз самият съм подведен, аз съм заблудил макар и несъзнателно другия човек.

При измамата винаги се преследва някаква изгода, някаква цел. В повечето случаи тя е материална. Докато при лъжата това не е задължително.

Измамата има негативен ефект и последиците от нейното действие се усещат по-дълго от измамения човек. Лъжата има по-краткотрайно действие и ефектът не е толкова болезнен за излъгания.

 

 

преди 10 часа, Търсещ истини написа:

Към досадните спамери

Аман от тъпанари.

Това вероятно е повторяем откъс от монолозите пред огледалото... и монитора. Каква прямота и откровеност - респект, за което.

Ама и с монолози или влаченето на всякакви популистки пейстове няма как да заглуши немощта на автора по собствената си тема - ако ще да довлече и "целия гугъл".

Но пък нов подход в безсилието е довлачването в темата на "женски форум", за да допринесло това за опростяването и да се хареса на "повече хора". Това кърти, просто Вживяване във филма с пенсионерските сбирки и ролята на техния водещ...

Когато липсва пълнежа отвътре няма как да се запълни с плява отвън. Но пък опитите продължават... защото менталната немощ не "прощава" никому.

На досадните ми спамери

Писна ми от тъпанари.

Много е полезно воденето публично на ЛИЧНИ ДНЕВНИЦИ. Особено в разговори пред монитора. Най-после някой да сподели нещо искрено, "от чистата си душа".

Благодаря ви за което - в темата за ЛЪЖАТА и това има значение. Поне ще е едно от малкото ваши лични думички. Като се вземе предвид процентното им съотношение с поголовния пейст в темата, който сам си мъкнете - това е направо напредък.

преди 1 час, Търсещ истини написа:

На досадните ми спамери

Писна ми от тъпанари.

Е хората имат проблеми с психиката и явно тук намират своята ниша да ги проявяват необезпокоявани. Колко съм опитвал да развия някои теми в по-голяма степен... Нямаш никакъв шанс точно тук. 

преди 1 час, Just a Stranger написа:

Колко съм опитвал да развия някои теми в по-голяма степен...

О, да, да... В това отношение сте си като "близнаци" с автора на тази тема - безсилието и реденето на глупости от личните думички се запълва от безкрайно цитиране. Ти - от личната ти анонимна духовна библия, докато въпросния "автор" е такъв главно за уловеното напосоки през търсачката на Гугъл.

Нали си давате сметка и двамата, че си списвате невежеството според "подборката" на цитатите и някои други особености в тях? Дори не споменавам за 'толкова търсеното опростяване', но оригиналността да се вкара друг форум сред този - е направо "гениална идея", подгонена от безсилието и немощта.

Така темите търпят "невероятно развитие". Браво, момчета, браво!  Няма как да не съм горд като свидетел на такова бурно развитие, на такъв бляскав стремеж за усъвършенстване и импулс за помъдряване...

преди 2 часа, _ramus_ написа:

Нали си давате сметка и двамата, че си списвате невежеството според "подборката" на цитатите и някои други особености в тях? Дори не споменавам за 'толкова търсеното опростяване', но оригиналността да се вкара друг форум сред този - е направо "гениална идея", подгонена от безсилието и немощта.

Не си даваме снетка, но ти си ни коректив. А ти "дори и не споменаваш" това, което всъщност споменаваш. Но пък колко пъти си "ни" "коригирал" за подобни неща... Е да, то самочуствието на рамус трябва да се поддържа, иначе без покритие явно бързо се скапва. Психарска му работа. 

преди 19 часа, Търсещ истини написа:

Към досадните спамери

Аман от тъпанари.

По-тъпо нещо от водата няма ...  Но, дали е досадна??? Или може да прави поразии като няма кой да я задържа в почвата??? 

Наложиха временна забрана за сеч в Карловско - Пловдив - DarikNews.bg

Тъпо е, но ... аман от търсещи истината, без да помагат ... = Щото било модно и,  те ...  

преди 18 часа, _ramus_ написа:

безсилието и реденето на глупости от личните думички се запълва от безкрайно цитиране

Стой си на клона, като мравка ли, като маймуна ли, дъвчи си едно и също и не замеряй с обелки хората, които си вървим по свои, човешки работи. Спрял си развитието си. Факт. Пример си за това, че маймуната е можела да стане в един момент човек, но като пропуснала момента, си останала на клона на приматите. Не съжалявай, просто си стой в ареала и не се бъркай в темите ми. Аз пък няма да влизам в резервата за маймуни и други от техния клон.

преди 3 часа, Търсещ истини написа:

Спрял си развитието си. Факт.

Душица!...

Как въобще сте водили "пенсионерския кръжок", след като самият вие имате проблеми? А може би точно заради същото - много вероятно, а и е банален и тривиален опит за "решение". Пък - доникъде и хайде сега сред форума да го пробваме същото, че с пенсионерите е повече алабализма. 

Не сте в никаква позиция да ми предлагате нито сделки, нито тия елементарни и наивни провокации ще минат по някакъв начин. Ще трябва да свикнете - сигурно е трудно, но вие сте упорит, имате време в безсънните нощи, а и имате тесни връзки със себеподобен и станахте като него. А той не е от "най-щастливите" сред форума

Въпросът е - че избрахте доста първобитен вариант на отношение и защитно виртуално поведение и иронията е точно вие да пишете за "маймуните" и как било при тях - не е изключено от собствен опит да проектирате усещанията си спрямо някой си рамус.  Не че има значение, но е интересно дали маймуните лъжат, мамят, заблуждават... защото вие го правите с лекотата и естествеността на Потъващия, дето се вкопчва за "сламки".

Лъжа "за спорта" и развлекателна лъжа.

Често хора приказват лъжи, наречени поради невинността им "небивалици" просто за развлечение, без корист. Това не е необходимо да бъде скривано, то е предназначено да предизвика усмивка, някакво смешно деформиране на картината на света.

преди 2 часа, Търсещ истини написа:

някакво смешно деформиране на картината на света.

А тъжното деформиране има ли разлика със 'смешното'?

А между другото - раздела за вицове сред форума не се списва с лъжи, защото смешните 'деформирания" не се наричат "истини" и никое написано в раздела не е "лъжа". Има си ясна договореност и никой не взима писаното за сериозно, а само за смешно.

Това предпоставя и още един аспект на ЛЪЖАТА - а това е, условието за някого един и същ израз, изказ - да се сметне за истина, да се представи като "истина" от друг. Тук идва и казуса с това - колко смисъла, значения и аспекти има и думичката "ИСТИНА".

ЗАЩО ЛЪЖЕМ: НАУКАТА ЗАД ЛЪЖАТА

Цитат

 

 от PetarTeodosiev ?

Честността може да е най-благоразумна, но хитростите и измамите са част от това, което ни прави хора.

През есента на 1989 г. Университетът на Принстън приел в курса си за начинаещи млад мъж на име Alexi Santana, защото приемният комитет намерил историята на живота му за изключително въздействаща.

Той почти не се бил обучавал формално. Прекарал по-голямата част от юношеството си сам, живеейки на открито в Юта, където пасял говеда, отглеждал овце и чел философия. Бягайки през пустинята Мохаве, той тренирал себе си да бъде бегач на дълги разстояния.

Santana бързо се превърнал в нещо като звезда в университета. Академично също се справял добре, изкарвайки отличен на почти всеки курс. Резервираното поведение и необикновеното минало му придавали енигматично излъчване. Когато негов съквартирант попитал Santana как леглото му винаги изглежда безупречно оправено, той отвърнал, че спи на земята. Изглеждало напълно логично, че някой, който е прекарал голяма част от живота си, спейки навън, няма особена нужда от легло.

 Да се научи да лъже е естествен етап от развитието на детето. Kang Lee, психолог от Университета в Торонто, е изучавал как децата стават по-усъвършенствани лъжци с възрастта. Darshan Panesar, научен сътрудник, и 9-годишната Amelia Tong демонстрират функционалната технология с инфрачервена спектроскопия, която Lee използва при проучванията си. Credit: Dan Winters

Само че историята на Santana била лъжа. Осемнадесет месеца, след като бил приет, една жена го разпознала като човек, познат ѝ под името Jay Huntsman от гимназията в Пало Алто, Калифорния отпреди шест години. Дори това обаче не била истинската му самоличност. Служебните лица на Принстън в крайна сметка научили, че той всъщност се казва James Hogue – 31-годишен мъж, излежавал присъда в затвора в Юта за притежание на откраднати инструменти и части от колело. Бил отведен от Принстън с белезници.

В следващите години Hogue е бил арестуван няколко пъти за кражба. През ноември, когато бил арестуван заради такова провинение в Аспен, Колорадо, той опитал да се представи за някой друг.

Историята на човечеството е осеяна с хитри и опитни лъжци като Hogue. Много от тях са престъпници, които въртят лъжи и плетат измами, за да получат незаслужени награди – както правел финансистът Bernie Madoff в продължение на години, изнудвайки инвеститорите за милиарди долари, докато неговата „схема на Понци“ не се срутила. Някои от тях са политици, лъжещи, за да получат власт или да я задържат, както е известно за Richard Nixon, който отричал всякакво участие в аферата „Уотъргейт“.

Понякога хората лъжат, за да повдигнат имиджа си – мотивация, която най-добре може да обясни доказано неверните твърдения на президента Доналд Тръмп, че публиката при встъпването му в длъжност е била по-голяма от тази на предшественика му Барак Обама. Хората лъжат, за да покрият лошо поведение, както американският плувец Ryan Lochte сторил по време на летните Олимпийски игри през 2016 г., когато твърдял, че бил ограбен под заплаха от разстрел на бензиностанция, докато в действителност той и негови съотборници, пияни след парти, били спрени от въоръжени охранители след нанасяне на щети върху имот. Дори академичната наука – свят, изпълнен с хора, отдадени на търсенето на истината – съдържа цяла галерия от измамници като физика Jan Hendrik Schön, чиито предполагаеми пробиви в изследванията на молекулярната полупроводимост се оказали подправени.

Тези лъжци са си спечелили известност заради забележителността и едновременно с това безсрамието и вредите от лъжите им. Техните измами обаче не ги правят чак такива отклонения от нормата, колкото си мислим. Лъжите, които шарлатани, измамници и прехвалени политици изричат, просто стоят на върха на пирамида от неистини, характеризиращи човешката история от цяла вечност.

Лъженето, изглежда, е нещо, в което повечето от нас са опитни. Правим го с лекота, казваме големи и малки лъжи на непознати, сътрудници, приятели и обичните ни. Способността да сме нечестни е фундаментална за нас, както и нуждата да вярваме на другите – това иронично ни прави силно неспособни да засичаме лъжи. Да бъдем лъжливи е част от същността ни дотолкова, че би било вярно да се каже, че да лъжем е в природата ни.

Фалшификаторът на изкуство − измама за възвеличаване на Аз-а. Mark Landis, който казва, че е бил провал като комерсиален творец, прекарал почти три десетилетия, имитирайки творбите на известни художници, включително тази в стила на фолклорния художник William Matthew Prior. Като се представял за филантроп или йезуитски свещеник, той ги дарявал на художествени музеи и се радвал да бъде почитан с уважение. „Никога не съм изпитвал това преди и исках то да продължи“, казва той. „Нямам гузна съвест за това. Когато бях разкрит и трябваше да спра, съжалявах много.“ Credit: Dan Winters

Вездесъщността на лъжата била систематично документирана за първи път от Bella DePaulo, социален психолог от Калифорнийския университет, Санта Барбара. Преди две десетилетия DePaulo и колегите ѝ помолили 147 възрастни да записват за една седмица всеки отделен случай, в който са опитали да заблудят някого. Изследователите открили, че обектите лъжели средно от един до три пъти на ден. Повечето от лъжите били безвредни, с цел да прикрият недостатък на човека или за да защитят чувствата на другите. Някои от тях били извинения – един обект се оправдал с незнание относно къде е трябвало да изхвърли боклука и затова не го бил направил. Все пак други лъжи – като твърдението, че е син на дипломат, били, за да се представи неверен имидж. Въпреки че това били дребни прегрешения, последвалото проучване на DePaulo и други колеги включвало подобна проба и показало, че повечето хора в някакъв момент са казали една или повече „сериозни лъжи“ – скрили са афера от партньора си, например, или са представили лъжливи твърдения в процеса на кандидатстване в колеж.

Шампионът – лъжа за забавление. Желанието на Jacob Hall да стане супергерой вдъхновило небивалица, която му спечелила наградата „Най-големият лъжец на Западна Виржиния“ и златна лопата на миналогодишния фолклорен фестивал в Чарлстън „Vandalia Gathering“. „Историите ми биха били отегчаващи без заблудата“, казва Hall, възнамеряващ да преде прежда „до края на живота ми, ако можете да повярвате на това.“ Credit: Dan Winters

Фактът, че хората трябва всеобщо да притежават таланта да се заблуждават един друг, не бива да ни изненадва. Изследователи спекулират, че лъженето като поведение се появило немного след обособяването на езика. Способността да манипулират околните, без да използват физическа сила, вероятно предоставяла предимство при съперничеството за ресурси и за партньори и е сродна с еволюцията на измамливите стратегии в животинското царство като камуфлажа. „Лъжата е толкова лесно сравнима с другите средства за получаването на власт“, отбелязва Sissela Bok, занимаваща се с етика в Харвардския университет, която е един от най-бележитите мислители по темата. „Много по-лесно е да излъжеш, за да вземеш нечии пари или имущество, отколкото да го/ги удариш по главата или да ограбиш банка.“

След като лъжата е станала разпознаваема като дълбоко пропита в самата същност на човека характеристика, социолози и невролози са се опитвали да обяснят природата и самия корен на това поведение. Как и кога се учим да лъжем? Какви са психологичните и невробиологичните основи на измамата? Къде повечето от нас слагат чертата? Изследователите научават, че сме склонни да вярваме на лъжи дори когато те са недвусмислено противоречащи на явни доказателства. Тези прозрения подсказват, че нашата склонност да мамим другите и уязвимостта ни към лъжата са особено значителни в ерата на социалните медии. Способността ни като общество да разграничаваме истината от лъжите е под безпрецедентна заплаха.

Когато Yudhijit Bhattacharjee, автор на статията, бил в трети клас, един от съучениците му донесъл платно със стикери на състезателни коли, за да се изтъкне. Стикерите били ослепителни. Той ги искал толкова силно, че изостанал малко след часа по физическо в салона и прехвърлил платното от раницата на съученика си в своята. Когато учениците се завърнали, сърцето му биело бързо. Паникьосал се, че ще бъде разкрит, и измислил превантивна лъжа. Казал на учителя, че двама тийнейджъри върху мотоциклети са дошли, влезли са в класната стая, преровили раниците и си тръгнали със стикерите. Както може би очаквате, тази дребна лъжа се срутила при най-малкия опит да бъде разнищена и той неохотно върнал отмъкнатото.

Наивната му лъжа – а той уверява, че е станал по-добър − съвпадала със собственото му лековерие в шести клас, когато негов приятел се похвалил, че семейството му притежавало летяща капсула, която би могла да ги отведе навсякъде по света. Приготвяйки се да пътува в тази капсула, той попитал родителите си дали биха могли да му приготвят припаси. Дори когато по-големият му брат започнал да се кикоти, той продължил да вярва в думите на своя приятел и се наложило бащата на въпросния приятел да го убеди, че е бил излъган.

Лъжите, които той и приятелят му изрекли, не били нищо необичайно за деца на тяхната възраст. Подобно на заучаването на умението да вървиш и да говориш, да се научиш да лъжеш е нещо като важна стъпка в развитието. Докато повечето родители намират лъжите на децата си за притеснителни – защото те сигнализират за загуба на невинността – Kang Lee, психолог от университета в Торонто, разглежда появата на този тип поведение при малките деца като уверяващ знак, че когнитивното им развитие е правилно.

За да изучава лъженето при децата, Lee и негови колеги използвали пробен експеримент. Те помолили деца да отгатват идентичността на играчки, скрити от погледа им, използвайки само аудио улики. За първите няколко предмета следата била очевидна – лай на куче, мяукане на котка − и децата отговаряли лесно. След това обаче звуците по нищо не приличали на играчките. „Пускаш Бетовен, но играчката е кола“, обяснява Lee. Експериментаторът напускал стаята под претекст, че трябва да проведе телефонен разговор – лъжа в името на науката − и молел децата да не надзъртат да видят играчката. След като се върнел, той питал децата каква е играчката и им задавал въпроса: „Погледна ли, или не?“

Интерпретаторът – лъжа за лична изгода. Frank Abagnale Jr. сега е високопоставен консултант по сигурността, но безсрамните му измами по-рано през неговия живот вдъхновили филма от 2002 г. „Хвани ме, ако можеш“. Леонардо ди Каприо изиграл Абагнейл, който избягал от вкъщи на 16 години и се научил да оцелява чрез своето остроумие, превръщайки се във фалшификатор на чекове, измамник и шарлатанин. „Трябваше да бъда креативен, за да оцелея“, казва той. „Съжалявам и ще продължа да съжалявам за това до края на живота си.“ Абагнейл се представял за пилот, педиатър и адвокат с харвардска диплома по право. Credit: Dan Winters

Повечето деца не могат да устоят на това да не погледнат, открили Lee и колегите му, наблюдавайки скритите камери. Процентът на децата, които надничали, а след това лъжели, зависи от възрастта им. Сред 2-годишните нарушители само 30% излъгали. Сред 3-годишните 50% излъгали. А сред 8-годишните около 80% твърдели, че не са надникнали.

Децата стават по-добри в лъженето в процеса на растеж. При отгатването на играчката, която те тайно били погледнали, 3-4-годишните обикновено изтърсвали верния отговор, без да осъзнават, че това разкрива измамата и лъжата им. На 7-8 години децата се научават да замаскират лъжата, като умишлено дават грешен отговор или се опитват да представят отговора си като аргументирано предположение.

Децата на 5-6-годишна възраст са някъде по средата. В едно изследване Lee използвал динозавъра Барни за играчката. Едно 5-годишно момиченце, което отрекло да е поглеждало играчката, която била скрита под плат, казала на Lee, че иска да я пипне, преди да предположи. „Тя сложи ръката си под плата, затвори си очите и каза: „О, аз знам, че е Барни“, разказва Lee. „Попитах „Защо?“, а тя каза: „Защото се усеща като лилаво“.“

Това, което подтиква усъвършенстването на лъжата, е развитието на способността на детето да се поставя в чужди обувки. Познато като „теория на ума“, това е умението, от което се нуждаем, за да разбираме вярванията, намеренията и познанието на другите. Също фундаментална за лъжата е изпълнителната способност на мозъка: уменията, които се изискват за планиране, внимание и самоконтрол. Двегодишните деца, които излъгали в експеримента на Lee, се представили по-добре на тестове от „теория на ума“ и такива за изпълнителните функции от тези, които не излъгали. Дори на 16 децата, които били изкусни лъжци, надминали онези, които не умеят да лъжат. От друга страна, децата от аутистичния спектър – за които се знае, че имат забавено развитие на силна теория на ума – не са много добри в лъженето.

Таен агент – лъжа в името на държавата. Valerie Plame, бивш агент на ЦРУ, работила под прикритие в продължение на две десетилетия. През 2003 г. била разкрита и тайната ѝ кариера приключила, когато властите от администрацията на Буш дали нейното име на вестникарски журналист. Тя и съпругът ѝ казват, че е сторено като възмездие заради твърдението му, че Белият дом е преувеличил информацията за разузнаването, за да оправдае инвазията в Ирак. Какъв урок научила от времето като шпионин? „Повечето хора“, казва тя, „са склонни да говорят за себе си“. Credit: Dan Winters

През една неотдавнашна утрин Yudhijit Bhattacharjee взел Uber, за да посети Dan Ariely, психолог от университета „Дюк“ и един от най-ранните експерти по лъжата в света. Вътрешността на колата, въпреки че тя била спретната, отделяла силна миризма на потни чорапи, а шофьорът, макар да била вежлива, имала затруднения при откриването на пътя. Когато накрая пристигнали, тя го попитала дали би могъл да даде оценка от 1 до 5. „Разбира се!“, отвърнал той. По-късно дал 3 звезди. Успокоил вината си, като си казал, че така е било по-добре, за да не подведе стотици пътници, возещи се на Uber.

Ariely бил пленен от нечестността преди 15 години. Преглеждайки списание по време на дълготраен полет, той попаднал на тест за установяване на умствените способности. Отговорил на първия въпрос и обърнал отзад да види отговора с цел да провери дали неговият е правилен. Осъзнал, че хвърля бегъл поглед и на отговора на следващия въпрос. Продължавайки по същия начин до края на теста, Ariely, съвсем неизненадващо, се справил доста добре. „Когато приключих, си помислих, че съм измамил себе си“, казва той. „Както може да се предполага, исках да знам колко съм умен, но също така исках да покажа това на себе си“. Преживяването развило у Ariely дълготраен интерес към изучаването на лъжата и другите форми на нечестност.

В експерименти, направени от учения и негови колеги и провеждани в кампуси на колежи и други места, доброволците получавали тестове с 20 прости математически проблема. Те трябвало да решат възможно най-много от тях в рамките на 5 минути и им било плащано на основата на това, на колко от въпросите отговорили правилно. Било им казано да пуснат листа в раздробител, преди да съобщят броя на задачите, с които са се справили. Листовете всъщност не били разрязвани. Както се оказало, много от доброволците излъгали. Средно те съобщавали за решени правилно 6 проблема, когато в действителност били решили 4. Резултатите са подобни при представители на различните култури. Повечето от нас лъжат, но само в малка степен.

Въпросът, който Ariely намира за интересен, е не защо толкова много хора лъжат, а дали реално не лъжат много повече. Дори когато количеството пари, давани при верен отговор, се увеличило значително, участниците не завишили нивата си на мамене. „Така даваме възможност на хората да откраднат много пари, а те лъжат само мъничко“, казва Ariely. Причината според него е, че искаме да се представим като честни, защото имаме, до някаква степен, развита вътрешна честност като придобита от обществото ценност. Ето защо, освен ако човекът не е социопат, повечето от нас поставят граници на това доколко сме склонни да лъжем. Колко далеч сме склонни да стигнем – Ariely, а и други са доказали – се определя от социалните норми, произлиза-щи вследствие на неизречен консенсус, като безмълвното възприемане, че можеш да се прибереш вкъщи с няколко молива от офис-канцелария.

Артистични измамници – лъжа за забавление. Apollo Robbins и Ava Do, които са женени и бизнес партньори, използват фокусничество, за да забавляват и образоват. Robbins е удивително ловък джебчия, може би най-добрият, известен с това, че е изпразвал джобовете на агенти от Тайните служби по заповед на президента. Do е илюзионист, изучавала е психология. „Гледаме на илюзията като на начин да се изкриви възприятието за света у хората“, казват те. „Тя е безпристрастен инструмент, който може да бъде използван за добро или зло, да информира или подвежда.“ Credit: Dan Winters

Колегията на Patrick Couwenberg и други съдии от Върховния съд на окръг Лос Анджелис вярвала, че той е американски герой. Според неговото обяснение той е бил награден с Пурпурно сърце във Виетнам. Участвал е в тайни операции на ЦРУ. Същият съдия се хвалел и с впечатляващо образование – бакалавърска степен по физика и магистърска степен по психология. Нищо от това не било вярно. Когато бил конфронтиран, защитата на Couwenberg била да предяви, че страда от състояние, наречено pseudologia fantastica – склонност да измисляш истории, съдържащи факти, подплатени с фантазия. Този аргумент за жалост не го спасил от премахване от съдийското му място през 2001 г.

Изглежда, че няма единодушие сред психиатрите за връзката между психичното здраве и лъжата, въпреки че хора с определени психиатрични заболявания проявяват специфични поведения на лъжене. Социопатичните индивиди – диагностирани с асоциално разстройство на личността – са склонни да изричат манипулативни лъжи, докато нарцисистите могат да изричат лъжи, за да издигнат имиджа си.

Има ли все пак нещо уникално в мозъците на индивидите, които лъжат повече от останалите? През 2005 г. психологът Yaling Yang и нейни колеги сравнили скенери на мозъци от три групи: 12 възрастни, които през живота си са лъгали многократно; 16, които отговаряли на характеристиките на асоциалното разстройство на личността, и 21, които не били нито антисоциални, нито пък имали навика да лъжат. Изследователите открили, че лъжците имали поне 20% повече неврални влакна по обем в префронталната кора, което подсказва, че лъжците с навици имат по-силни връзки в мозъците си. Възможно е това да ги предразполага да лъжат, понеже могат да измислят лъжи по-охотно от останалите, а може и да е резултат от продължителното им лъжене.

Умелият играч – лъжа за стратегическо предимство. Събирайки повече от 32 милиона долара от турнирни награди, Daniel Negreanu е спечелил повече пари от когото и да било в историята на покера. Канадската суперзвезда, преместила се в Лас Вегас преди 20 години, е обиколил света като посредник на играта и се е появявал в безброй телевизионни предавания. „Ако искаш да спечелиш на покер“, казва той, „измамата е абсолютно задължителна“. Проблемът идва, според него, когато играчите прекарват толкова много време в опити да заблудят останалите, че това „се просмуква в личния им живот“. Credit: Dan Winters

Психолозите Nobuhito Abe от Киотския университет и Joshua Greene от Харвард сканирали мозъците на хора, използвайки функционална магнитно-резонансна томография, и открили, че онези, които се държат непочтено, показвали по-голяма активност в своя нуклеус акумбенс – структура в предния мозък с ключова роля при обработване на възнаграждението. „Колкото по-вълнуваща става системата ти за награждаване при възможността да спечелиш пари – дори и да е по напълно честен начин – толкова по-вероятно е да измамиш“, обяснява Greene. С други думи, алчността може да увеличи предразположението на човек да излъже.

Една лъжа може да доведе до друга, и до още една след това, както е видно при спокойната, безжалостна лъжа на редица умели играчи като Hogue. Експеримент, проведен от Tali Sharot, невролог от Университетския колеж на Лондон, и нейни колеги показал как мозъкът привиква към стреса и емоционалния дискомфорт, породени от лъжата, което прави следващата по-лесна. В магнитно-резонансните скенери на участниците екипът се фокусирал върху амигдалата – зона, която участва в обработката на емоциите. Изследователите окрили, че отговорът на амигдалата към лъжите ставал прогресивно по-слаб с всяка следваща лъжа дори когато измамите ставали все по-големи. „Може би включването в малки измами може да доведе до по-големи такива“, казва тя.

Шегаджията – лъжене при разказване на истории. Някои от най-широко разпространените видеоклипове и фотографии в Интернет са били качени от потаен артист, познат като Zardulu, който рядко разкрива фалшификациите. „Като всички митове“, казва Zardulu, „моите са създадени да пораждат усещане за чудатост в света, да се противопоставят на владенията на нашите възприятия и разбиранията им“. Zardulu се появява, носейки овнешка глава, символизираща пътешествието до несъзнаваното, докато първожрецът, тълкувател на мистерии, представя сянката на човека. Credit: Dan Winters

Голяма част от познанието, което използваме, за да се движим в света, идва от това, казано ни от другите. Без имплицитното доверие в комуникацията с хората бихме били парализирани като индивиди и бихме преустановили социалните си връзки. „Получаваме много от вярата и има сравнително малко вреда, когато от време на време бъдем измамени“, казва Tim Levine от университета в Алабама, Бирмингам, който нарича тази идея „теория за просрочената истина“ (truth default theory).

Да бъдем свързани с доверието ни прави съществено наивни. „Ако кажеш на някого: „Аз съм пилот“, те няма да започнат да си мислят: „Може би той не е пилот. Защо му е да казва, че е?“. Те не мислят по този начин“, казва Frank Abagnale Jr., консултант по сигурността, чиито измами от младежките му години, включващи фалшифициране на чекове и представяне за пилот на самолет, вдъхновили филма от 2002 г. „Хвани ме, ако можеш“. „Затова измамите работят − защото когато телефонът звънне и в личната карта на обаждащия се посочва, че е служител по вътрешна сигурност, хората автоматично вярват, че това е истина. Те не осъзнават, че някой може да е фалшифицирал документа за самоличност.“

Robert Feldman, психолог от Масачузетския университет, нарича това „предимството на лъжеца“. „Хората не очакват лъжи, те не търсят лъжи“, казва той, „и през повечето време искат да чуят това, което чуват“. Почти не се противопоставяме на измамите, които ни задоволяват и успокояват – например фалшива награда или обещание за връщане на невъзможно висока инвестиция. Когато сме подхранвани с лъжи от хора с богатство, власт и статут, те изглеждат дори по-лесни за преглъщане. Доказателство в полза на това твърдение е лековерното съобщение на медиите за кражбата на Lochte, което скоро след това било разнищено.

Изследователите са доказали, че сме особено предразположени да приемаме лъжи, затвърждаващи нашия светоглед. Мемета, които твърдят, че Обама не е роден в Съединените щати, които отричат промяната в климата, обвиняват правителството на САЩ в инсцениране на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и разпространяват други „алтернативни факти“, както съветникът на Тръмп нарекъл твърденията на публиката от встъпването му в длъжност, виреят в Интернет и социалните мрежи заради тази уязвимост. Развенчаването им не срива тяхната власт, защото хората оценяват представеното им доказателство през рамката на предишни вярвания и предубеждения, казва George Lakoff, когнитивен лингвист от Калифорнийския университет в Бъркли. „Ако се появи факт, който не пасва в рамката ти, или няма да го забележиш, или ще го игнорираш, или ще му се подиграеш, а може и да си объркан от него – или пък да го нападнеш, ако е застрашаващ.“

 Разказвачът на истории – лъжа за професионална изгода. Jayson Blair е съветник, който се опитва да помогне на хората да дефинират и да осъществят целите си. Преди това той е бил бързо издигащ се репортер за New York Times, чиято кариера се сринала през 2003 г., когато бил разкрит в подправяне и плагиатстване на материал в дузина статии. „Светът ми премина от такъв, в който покривах измамите на другите, в реалност, в която аз самият извършвах измами“, казва той, „и накрая, в търсене на отговори защо излъгах и защо другите го правят толкова добре“. Credit: Dan Winters

Скорошно проучване, проведено от Briony Swire-Thompson, кандидат за доктор по когнитивна психология от университета в Западна Австралия, документира за безрезултатността от информацията, основаваща се на доказателства при опровергаването на неверни мнения. През 2015 г. Swire-Thompson и колегите ѝ представили на около 2 000 възрастни американци едно от двете твърдения: „Ваксините предизвикват аутизъм“ и „Доналд Тръмп казва, че ваксините предизвикват аутизъм“. (Тръмп многократно е предполагал, че има връзка между двете въпреки липсата на научни доказателства по този въпрос.)

Съвсем неизненадващо участниците, които симпатизирали на Тръмп, изразили категорично мнението си, че информацията е невярна, щом името на Тръмп било закачено за нея. След това на участниците било дадено обяснение – позовавайки се на мащабно проучване – защо връзката между ваксините и аутизма е невярна и били помолени да преоценят мненията си по въпроса. Участниците – сред политическия спектър – този път приели, че изказванията, твърдящи, че има връзка, са неверни, но след като ги тествали отново седмица по-късно се оказало, че мнението им за погрешната информация се е върнало обратно до почти същото равнище.

Други проучвания са показали, че доказателства, които подриват лъжите, могат всъщност да засилят вярата в тях. „Хората са склонни да вярват, че по-близката до тях информация е вярна. Затова всеки път, когато я отречеш, рискуваш да я направиш дори по-близка, което, иронично, прави отричането ѝ още по-неефективно в дългосрочен план“, казва Swire-Thompson.

Yudhijit Bhattacharjee изпитал този феномен малко след като говорил със Swire-Thompson. Когато негов приятел му изпратил линк към статия, в която били изредени десетте най-корумпирани политически партии в света, той веднага я изпратил в WhatsApp група с около стотина приятели от гимназията от Индия. Причината за ентусиазма му била четвъртата точка в списъка, в която фигурирала Конгресната партия на Индия, въвличана в редица корупционни скандали в последните десетилетия. Кикотел се от радост, защото не бил нейн привърженик.

Малко след като споделил статията обаче, открил, че списъкът, който включвал партии от Русия, Пакистан, Китай и Уганда, не се основава на никакви измервания. Бил е направен от сайт, наречен BBC Newspoint, звучащ като правдоподобен източник. За негово учудване открил, че всъщност той няма никаква връзка с Британската съобщителна корпорация (BBC). Написал извинение в групата, отбелязвайки, че по всяка вероятност това са фалшиви новини.

Това не спряло останалите да публикуват статията в групата още няколко пъти през следващия ден. Bhattacharjee осъзнал, че направената от него поправка не е имала никакъв ефект. Много от приятелите му, споделящи неговата антипатия към Конгресната партия, били убедени, че списъкът е верен, и всеки път, когато го споделяли, се осъществявало несъзнателното ѝ, а може би и умишлено, побутване към легитимността. Да бъде направен опит това да се пребори с факти, се оказало напразно.

Кой тогава би бил най-добрият начин да се попречи на бързоногото предимство на неистините в колективното ни битие? Отговорът е все още неясен. Технологиите са отворили нови предели за лъжата, добавяйки измамите на XXI век към прастария конфликт между лъжците и онези, които им вярват.

 

Превод: Никол Николова

Източник: National Geographic

 

 

преди 18 часа, Търсещ истини написа:

Лъжа "за спорта" и развлекателна лъжа.

Не мисля, че при това става дума за лъжа, а за изопачена истина. Иначе ще се получи подигравка ... 

Прави ми впечатление, че не разграничаваш полуистината (неистината) с лъжата. 

Има и друго: В някои случаи човек не лъже, а повтаря (изказва чужда лъжа) нещо което е приел за истина. 

Кратко: Лъжа е нещо което лесно се доказва.

Примерно: Някой казва - Скамейката е прясно боядисана. - Лесно се установява, че лъже. САЩ са кацали на Луната. - Трудно се доказва.  Аз съм виждал къщата на кмета на Ню Йорк. - Това е полуистина (неистина) ... 

Та, между истината и лъжата има толкова много нюанси, че да се счита нещо извън истината за лъжа е грешно!!! 

От психологична гледна точка, то същественото е работата с патологичните лъжци. те не го правят за спорта или прочие, а просто лъжата им е по-добър начин, за да постигнат своята цел, т.е. заблудят другия с неизвестна своя користна цел. Те по този начин са се адаптирали в обществото, т.е. по им е сгодно да се "прикриват", за да оцелеят ... 

„Фалшивите новини“ като актуална дезинформация
Фабиан Цимерман / Матиас Коринг
Систематично дефиниране на хетерогенно понятие
Веднага след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ т.нар. „фалшиви новини“ предизвикаха оживен научен дебат. Той се завъртя предимно около потенциалната опасност от колективно самоопределяне в демократичните общества. Трябва все пак да се поясни, че теоретичната разработка на обекта изостава от емпиричното му изследване. Предишните дефиниции на „фалшиви новини“ не са нито еднородни, нито лишени от противоречия, нито са разработени логично и разбираемо, а напротив – просто са въведени. В настоящия труд се опитваме да преодолеем този регресиращ теоретичен дефицит, използвайки литература за дезинформацията, лъжите и (публичната) комуникация. Заместваме термина „фалшиви новини“ с „актуална дезинформация“ и систематизирано изясняваме какви условия са необходими, за да можем да говорим за това явление. В заключение дефинираме актуалната дезинформация като умишлено разпространение на емпирично невярна информация с претенция за истинност за нов и важен социален факт или събитие.

Ключови думи: Фалшиви новини, дефиниция, актуална дезинформация, лъжи, комуникация, актуалност, претенция за истинност, неистина, неискреност

1. Въведение

Веднага след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ т.нар. „фалшиви новини“ предизвикаха оживен научен дебат. На фокус застана разпространението им чрез дигитални и преди всичко социални медии, които позволяват на всеки субект да разпространява информация по актуални теми и събития до потенциално неограничена аудитория. По този начин се улеснява масовото публикуване на фалшиви твърдения, което води до потенциална опасност за колективното самоопределение в демократичните общества. Също както страха, онлайн лансираните кампании за „фалшиви новини“ подкопават иначе реално съществуващата възможност за формиране на обективно мнение, основано на точна информация. Както и ще допуснем по-нататък, те изцяло поставят под въпрос дори фактологията, която по дефиниция е основа на демократичните процеси. Например, говори се за „епоха на постистината“, „в която голям дял от населението живее в епистемично пространство, което е изоставило конвенционалните критерии за доказателство, вътрешна последователност и търсене на факти“ (Lewandowsky, Ecker & Cook 2017, 360; вж. също Corner 2017; Harsin 2018).

Не може, разбира се, да се упреква науката, че не е реагирала бързо на това развитие: Междувременно съществуват вече някои емпирични проучвания за разпространението на „фалшиви новини“ и дори за потенциалното им влияние върху политическите избори (напр. Allcott & Gentzkow 2017; Barrera Rodriguez, Guriev, Henry & Zhuravskaya 2018; Fletcher, Cornia, Graves & Nielsen 2018; Neudert, Kollanyi & Howard 2017; Vargo, Guo & Amazeen 2018). В същото време обаче трябва да се каже, че теоретичното разработване на темата „фалшиви новини“ изостава от емпиричното им изследване. Това става ясно още от факта, че дори понятието е само по себе си неясно.

Първоначално фокусът беше върху нови „медии“ с измислена информация в интернет, които изрично определяха себе си като алтернатива на традиционните новинарски медии. Тогава изразът беше използван и стратегически (аналогично на „лъжлива преса“), най-вече от политици, за да дискредитират по този начин информация, която не ги устройва, или цяла утвърдена медия. Егелхофер и Лехелер (Egelhofer und Lecheler 2018, 2) разграничават „фалшивите новини“ като жанр и „Фалшиви новини“ като етикет. Първото описва преднамереното производство на псевдожурналистическа фалшива информация, а второто - политическата инструментализация на понятието с цел делегитимиране на утвърдените новинарски медии. Считаме тази диференциация за разумна, но ние ще подкрепим само дефинирането на „фалшивите новини“ като стратегическо етикетиране (вж. също Vosoughi, Roy & Aral 2018; Wardle & Derakhshan 2017).

За обозначаването на жанр с това понятие, ние пледираме против, въвеждайки в настоящото изследване термина актуална дезинформация, с цел да се свърже обсъжданото явление с литературата за дезинформацията и да се идентифицира експлицитно като нейна подкатегория. Нашата цел е да представим обяснение на този концепт по смисъла на Чафе (Chaffee 1991), за да заменим понятието „фалшиви новини“, което досега е било по-скоро интуитивно и едновременно с това идеологически натоварено, с един научен, легитимен конструкт. Такова обяснение би трябвало да предшества всяко по-нататъшно разискване на понятието в социалните теории. Като начало, в направеното обобщение на досегашната литература за „фалшивите новини“ ние показваме, че има какво да се желае по отношение на терминологичната категоричност и острота на прекалено кратките дефиниции, защото, освен всичките им проблеми, на места терминът е просто въведен и нищо повече (Гл. 2). Досегашните опити за систематизиране (Tandoc, Lim & Ling 2018; Egelhofer & Lecheler 2018) са полезни, тъй като идентифицират общите неща между вече съществуващите дефиниции. Но ако от тях се извлече ядрото на изцяло нова дефиниция, това ще доведе до неизясними аспекти в предишните. Следователно ние се опитваме, посредством точни и ясни, изведени от теорията критерии, да разработим разбираема, оперативна дефиниция на актуалната дезинформация (Гл. 3).

2. Дефиниции на понятието „фалшиви новини“
Още първият поглед към обширната литература за жанра на така наречените „фалшиви новини“ показва, че понятието е претърпяло радикално предефиниране и в същото време преоценка: Доскоро то беше използвано само като сатира на политически новини или пародия на новините като цяло (вж. Baym & Jones 2013) – Примери за това са „Daily Show“ в САЩ, „heute-show“ с Оливър Уелке в Германия или сатиричните уебсайтове като „The Onion“ или „Der Postillon“. С „фалшивите новини“ като сатира на новините е свързана критично-образователната им функция (Baym 2005; Borden & Tew 2007; Reilly 2012). Тази позитивна гледна точка бива внезапно заменена в литературата от 2017 г. насам с отрицателното разбиране на „фалшивите новини“ в най-общ смисъл като (манипулативна) дезинформация; президентските избори в САЩ през 2016 г. обикновено се разглеждат като причина за този обрат. В много текстове обаче мълчаливо се въвежда някакво общо разбиране на термина, така че значението му да трябва да се подразбира асоциативно. Следователно по-долу ние разглеждаме само и единствено текстове, които повече или по-малко изрично дефинират „фалшиви новини“.

Общото схващане е, че „фалшивите новини“ придобиват обществено значение чрез дигиталната комуникация, особено чрез така наречените социални медии (Tandoc et al. 2018, 138–139). Съвсем малко автори правят извода, че това е строго необходим критерий за дефинирането на понятието.

Нойдерт и колектив (Neudert et al. 2017, 1) говорят само и единствено за „уебсайтове с фалшиви новини“ (вж. също Fletcher et al., 2018). Докато тук все още не може да се говори за необходим за дефиницията критерий, Клайн и Вюлер (Klein und Wueller 2017, 6) изрично смятат, че онлайн публикуването е задължителна характеристика на „фалшивите новини“. Бунегру, Грей, Вентурини и Маури (Bounegru, Gray, Venturini und Mauri 2018, 8) дори приемат, че именно циркулацията и рецепцията в интернет създават „фалшивите новини“.

До голяма степен безспорна и със сигурност експлицитно споменавана характеристика на „фалшивите новини“ е това, че става дума за информационни текстове, написани като истински новини (Horne & Adali 2017, 1). Тук се има предвид имитацията на журналистически жанрове (Rini 2017, E-45; Levy 2017, 20; Mustafaraj & Metaxas 2017, 2; Nelson & Taneja 2018; Tandoc et al. 2018, 138). Някои автори и авторки1 допълват претенцията за псевдожурналистически източник – т.е. сериозно изглеждаща медия, която да претендира за журналистическа достоверност (Egelhofer & Lecheler 2018, 10–11; Gelfert 2018, 101).

Нещата не са съвсем ясни, що се отнася до въпроса дали съответната информация трябва да бъде емпирично неправилна, за да се счита за „фалшива новина“. Тук има две фракции: Най-често цитираната дефиниция на Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017) определя „фалшивите новини“ като новинарски статии, които са умишлено и доказуемо неверни [Hvhg. d. Verf.], и могат да подведат читателите“ (стр. 213; вж. също Levy 2017, 20; Wardle & Derakhshan 2017, 20). Докато емпиричната лъжа тук е необходим критерий за конструиране на понятието, то други автори дефинират „фалшивите новини“ като „или напълно неверни или [Hvhg. d. Verf.] съдържащи умишлено подвеждащи елементи“ (Bakir & McStay 2017, 154; вж. също Dentith 2017, 66; Marwick & Lewis 2017, 44). Остава да видим обаче какво точно се разбира под „misleading“ или „подвеждащо“ и какво го прави различно от „невярно“. Когато не става дума просто за синонимни понятия, би могло да се има предвид „полуистини“ или твърдения, които са подвеждащи само заради своята едностранчивост. Тоест не е задължително „фалшивите новини“ да са емпирично неверни. Трети вариант се предлага от двата текста, които се опитват да извлекат обобщаваща дефиниция от предишните дефиниции: Както Тандок и колектив (Tandoc et al. 2018, 147), така и Егелхофер и Лехелер (Egelhofer und Lecheler 2018, 9) изхождат от фактологичността като континуум и различават висока и ниска фактологичност. В заключение може да се каже, че „фалшивите новини“ без никаква фактологична основа също са неверни, но това не превръща емпиричната лъжа в задължителен критерий за дефиниране на понятието „фалшиви новини“.

Друг критерий, споменаван почти постоянно, е, че „фалшивите новини“ са умишлено или съзнателно неверни или подвеждащи, т.е. не се основават на недоглеждане. Това обаче не винаги е формулирано толкова ясно, както в цитираната по-горе дефиниция от Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017). Понякога за отправна точка при дефинирането може да се приеме това, че става дума за невярна информация, нарочно форматирана като истинска новина (Levy 2017, 20; Shin, Jian, Driscoll & Bar 2018, 278). Често невярната или подвеждаща информация се определя като лъжа, което включва знанието на автора за нейната недостоверност (Dentith 2017, 66; Mustafaraj & Metaxas 2017, 2), но в същото време се повдига и въпросът, дали „фалшивите новини“ могат да бъдат приравнени към лъжи. И накрая, знанието на автора за недостоверността на публикуваната информация може да се извлече от формулировки, които приписват на „фалшивите новини“ намерение за измама, а измамата изрично се свързва с истинната стойност на информацията („намерение да заблуди, карайки читателя да повярва, че е вярно“; Horne & Adali 2017, 1; вж. също Rini 2017, E-44).

Намерението да се заблуди читател обаче не е безспорен критерий. Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017, 213) го свързват само с потенциалната възможност за подвеждане; докато немалко други автори говорят конкретно за „умишлена измама“ (Rini 2017, E-44) или „намерение за измама“ (Horne & Adali 2017, 1) като необходим критерий за дефинирането на „фалшиви новини“ (Dentith 2017, 66; Jankowski 2018, 248; Egelhofer & Lecheler 2018, 7; Tandoc et al. 2018, 147). Други автори наблягат на политическите или финансовите мотиви на създателите на „фалшиви новини“ (Allcott & Gentzkow 2017, 217; Levy 2017, 20; McNair 2018, 38; Nelson & Taneja 2018; Neudert et al. 2017, 1; Tandoc et al. 2018, 138). Тези мотиви обаче не трябва да се приравняват с намерението за измама, въпреки че на пръв поглед може да изглежда нелогично някой съзнателно да разпространява фалшиви новини, без същевременно да комбинира това с намерение за измама. Това според Рини (Rini 2017) е напълно възможно: „Измамата не винаги е главната цел на „фалшивите новини“. Често мотивът е по-скоро финансов, отколкото епистемичен“ (стр. E-44; вж. също Gelfert 2018, 102).

Според повечето дефиниции „фалшивите новини“ се определят въз основа на характеристиките на текста и намеренията на автора. Публиката при това положение се появява като потенциален подлежащ на измама или манипулируем обект. Сравнително малко текстове включват рецепцията на аудиторията в дефиницията. Алкот и Генцков (Allcott & Gentzkow 2017, 213), например, поясняват, че „фалшивите новини“ със сигурност са наясно с това, че могат да подведат читателите. Тоест би могло да се направи заключението, че от гледна точка на тези автори, не всяка съзнателно разпространена невярна информация има за цел и е способна да заблуждава. По същия начин Мустафараж и Метаксас (Mustafaraj & Metaxas 2017, 2) говорят за това, че реципиентът би могъл да смята „фалшивите новини“ за сериозни новини. Тук обаче възниква въпросът в каква степен става дума просто за една вероятна последица и доколко това всъщност е нужен критерий при определянето на „фалшиви новини“. Тандок и колектив (Tandoc et al. 2018), от друга страна, ясно определят ролята на публиката като решаващ критерий. Според тези автори терминът „фалшиви новини“ е така нареченото понятие за успех или „success term“; т.е. успешната умишлена заблуда на публиката е необходимо условие за дефиницията: „Без този цялостен процес на измама „фалшивите новини“ си остават в полето на фикцията“ (стр. 148). По подобен начин се обосновава Гелферт (Gelfert 2018, 103), който взима под внимание само „фалшиви новини“, твърденията в които нарочно заблуждават значим брой реципиенти.

Прегледът на дефинициите на понятието „фалшиви новини“ ни води до две основни наблюдения: Първо, при сравнение на дефинициите установяваме, че те не са нито еднородни, т.е. използват различни и различен брой критерии, нито са ясни и точни, т.е. назовават критерии, които си противоречат. Два критерия за дефиниране на понятието са признати в голяма част от литературата:

– Създаването на невярна или потенциално подвеждаща информация се случва умишлено, тоест съзнателно.
– Тази информация е във формата на „истински“ новини.

При следните точки обаче няма постигнато пълно съгласие, дали става дума за необходими (винаги приложими) критерии за определянето на „фалшиви новини“:

1. Винаги ли „фалшивите новини“ са само интернет или онлайн феномен?
2. Винаги ли „фалшивите новини“ са емпирично грешни?
3. Винаги ли „фалшивите новини“ са свързани с намерение за измама?
4. Припознаването на конкретни новини като „фалшиви новини“ гаранция ли е винаги за успешното подвеждане на реципиента?

На второ място, дефинициите не са изцяло разработени, ясни и разбираеми, а (с малки изключения) са само въведени. Изключенията се отнасят преди всичко до опитите да се систематизират досегашните разбирания за понятието и да се извлече в някаква степен общото между тях (Tandoc et al. 2018; Egelhofer & Lecheler 2018).

Докато първият аспект принадлежи към научния спор за подходящи дефиниции – несъгласието не е недостатък, а всъщност дава възможност за ползотворен дебат, то вторият аспект затруднява изобщо провеждането на подобен научен спор: Нито може да се даде оценка на конкретна вече въведена (или „извлечена“) дефиниция, нито е възможно въз основа на дебат да се оценят, посредством сравняване, всички дефиниции на база конкретните използвани критерии. Това означава теоретичен дефицит, който не само има последици за нашето разбиране на феномена „фалшиви новини“ и възможната му връзка с (или приравняване към) други феномени на публичната комуникация (като например дезинформация, слухове или лъжи), но също така влияе върху това, какво изобщо разглеждаме (можем да разгледаме) емпирично в тази връзка. Не на последно място, този теоретичен дефицит застрашава обществената и по-специално теоретичната оценка на това явление, направена на база демократичните структури и механизми.

3. Критерии за дефиниране на актуалната дезинформация

След систематизирането на литературата за „фалшивите новини“, ние ще разработим по-долу наша собствена дефиниция на понятието, ръководена от теорията (срв. Chaffee, 1991). Много от авторите, посочени по-горе, разбират „фалшивите новини“ имплицитно, понякога и експлицитно, като „видове дезинформация“ (Gelfert 2018, 103; вж. също Marwick & Lewis 2017, 44; Wardle & Derakhshan 2017, 20). Ние също определяме явлението като подкатегория на дезинформацията. От съображения за теоретична точност и прецизност, понятието „фалшиви новини“ трябва да бъде заменено с израз, който ясно сигнализира за тази връзка. Затова ние предлагаме понятието актуална дезинформация, което ще бъде систематично дефинирано по-долу посредством конкретни критерии (Фигура 1). Чафе (Chaffee 1991) препоръчва позоваване на сродни концепции от специализираната научна литература от други теоретични области. В допълнение към свойствата на дезинформацията, ние добавяме и тези на лъжите, като по-специално се позоваваме на това какво казват за тези тематични области философската литература и тази в областта на информационно-комуникационните науки. По този начин ние показваме обаче и местата, в които двата научни концепта се различават един от друг. Едновременно с това ще спазим изследователските традиции на комуникационните науки, за да изясним теоретичните специфики на актуалната дезинформация като понятие от теорията, изследваща масовата комуникация и обществото.

3.1. Комуникация

Като социален акт дезинформацията е насочена към поне още един отделен субект и, подобно на лъжата, представлява форма на комуникация (Liessmann 2010, 127; Thummes, 2013, 104). Ако изхождаме от тази предпоставка, стигаме до следните наблюдения:

Фигура 1: Критерии за дефиниране на понятието актуална дезинформация 

Zimmermann et al Ivana Hitkova

На първо място трябва да се отбележи, че дезинформацията и лъжите се свързват с комуникацията. Некомуникативните форми на измама като пазенето на тайна, т.е. самото несподеляне на определена информация, не се взимат предвид тук. (Thummes 2013, 42)2 Съобщението е нещо различно от предадената чрез него информация (смисловото съдържание на съобщението). В контекста на дезинформацията истинните съобщения с репрезентативно съдържание стоят на преден план.3 Те конструират по определен начин извадка от действителността. Например съобщението „котката седи на постелката“ предава, че котката действително се намира на постелката. Съобщената информация, а не самото съобщение, може да бъде както емпирично вярна, така и емпирично невярна (вж. 3.4.). Ние, подобно на Фалис (Fallis 2015: 404–405), разглеждаме невярната дезинформация като информация. За разлика от лъжата, която се ограничава до вербална измама, концепцията за дезинформация обхваща и визуалните форми на комуникация (Fallis 2014, 138). Съответно образът на котката, която седи на постелката, притежава същото репрезентативно съдържание, т.е. съдържа същата информация като вербалното съобщение. Така актуалната дезинформация може да се разпространява и във формата на (манипулирани) снимки и видеоклипове или така наречените миймове, при условие че те показват определена част от действителността.

Впрочем теориите, които възприемат дезинформацията и лъжата само и единствено като комуникационни и вербални актове, не стигат твърде далеч (вж. Dietz 2002; Müller 2007). Тези концепции се концентрират единствено върху акта на комуникация на заблуждаващото лице и игнорират акта на разбиране от страна на адресата. Една лъжа, съответно една дезинформация, е наистина завършена и е станала съставна част от социалната реалност само тогава, когато адресатът е разпознал и репрезентативното съдържание на тази комуникация като такова (Falkenberg 1982, 106). Така той осъзнава, че изказването или изображението трябва да се отнасят до определена извадка от действителността. Това реално не означава, че лъжите и дезинформацията трябва да бъдат и успешни, т.е. трябва да им се вярва, за да бъдат определени като такива (Fallis 2015, 406; Mahon 2008, 211; Shiffrin 2014, 13). Статусът на едно съобщение като дезинформация не зависи от конкретен ефект върху получателя. От гледна точка на външен наблюдател, невярната информация остава невярна, дори ако реципиентът не вярва на съответната информация.

3.2. Актуалност
Спецификата на вида дезинформация, върху която се фокусираме тук, се крие в нейната връзка с актуалността. Понятието за актуалност не трябва да се разбира само във времевия смисъл. Много повече то обхваща, заедно с новинарската стойност на информациите (времеви компоненти), и тяхната обществена значимост (социални компоненти) (Merten 1973, 218; Scholl & Weischenberg 1998, 78). Специфичната особеност на журналистиката, с оглед на актуалността (особено за разлика от връзките с обществеността), се състои в това да предлага актуални чужди вместо собствени автопортрети. Журналистиката наблюдава обществото и неговите взаимно зависими един от друг сегменти – политика, икономика или право – (в идеалния случай) от външна, обективна перспектива (Kohring & Hug 1997, 27–28).

Актуалната дезинформация също се ориентира чрез познатите критерии за актуалност. Тя предпочита да се занимава с извънредни теми с (потенциално) голямо въздействие върху обществото. По този начин дава възможност на аудиторията да си създава очаквания (макар и емпирично неправилни – виж Гл. 3.4.) и така да се ориентира в този комплексен свят. Следователно актуалната дезинформация е форма на журналистическа комуникация, а не само нейна имитация. Журналистическият ѝ характер не произлиза от вида и произхода на нейното разпространение. Актуалната дезинформация може да бъде създадена както от редакционна колегия, така и от отделно лице. Формата на съобщението също не е решаваща – дори това, че класическите журналистически жанрове биха повишили доверието, не е conditio sine qua non, както се предполага в някои дефиниции. По същия начин каналът на разпространение (медията) не е определящ за състоянието на актуалната дезинформация: Въпреки че актуалната дезинформация действа предимно чрез интернет и особено чрез социалните медии, то дезинформацията се е разпространявала и все още се разпространява и офлайн – не само чрез печатни медии или радио, но и в междуличностната комуникация.

Тази конкретна форма на дезинформация (актуалната – бел. прев.) трябва да се разграничава от неактуалната дезинформация. Към неактуалната дезинформация спадат например историческите лъжи като отричането на Холокоста, които не дават никакви нови знания, а повтарят вече известни твърдения. При актуалната дезинформация не става дума и за частната комуникация. Предаваната информация не се отнася единствено до самия комуникатор. Така например лъжата, която се стреми да промени съзнателните представи или личните нагласи на човек (Chisholm & Feehan 1977, 151–152; Mahon 2008, 220; Thummes 2013, 34), според нашата дефиниция не принадлежи към предметната област на актуалната дезинформация.
Актуалната дезинформация се определя като странично публично наблюдение вместо като събитие или социален факт от обществената среда на създателя ѝ (X дезинформира Y относно Z).

3.3. Претенция за истинност
Съдържанието на журналистическото съобщение става наистина свързано със социалната реалност описание едва тогава, когато отговаря не само на новинарските стойности и релевантността, но и на фактическата действителност (Scholl & Weischenberg 1998, 78). Актуалната дезинформация също имплицитно или експлицитно претендира за истинност, т.е. валидност на своята информация. Само тази (престорена) ориентация към фактологията основава статута ѝ на (дезинформираща) новина.

Подобно на лъжата, дезинформацията създава ситуация, при която ораторът гарантира истинността на своето твърдение (Carson 2010, 30; Saul 2012, 3). Други автори се обосновават точно с това, когато класифицират лъжата като твърдение (Fallis 2009b, 33; Sorensen 2007, 256). Съществена за дадено твърдение или изказване е именно гаранцията, че съдържанието на изявлението отговаря на реалното състояние на нещата, т.е. претенция за валидност на истината (Habermas 1973, 212; Searle 1988, 100). Максимата „Не казвайте нищо, което смятате за грешно“ е в сила тук като норма за комуникация (Fallis 2009b, 33).

Представените концепции обаче поставят претенцията за истинност само и единствено по отношение на заблуждаващия: дали споменатата норма за комуникация важи за конкретна ситуация, се определя само от намерението или убеждението на оратора (Mahon 2008, 227). С оглед на въведената по-рано концепция за комуникация, ние обаче включваме и адресата при констатирането на претенция за истинност. Комуникаторът наистина може да предложи определено разбиране за нещата чрез конкретни вербални или невербални сигнали, но публиката е тази, която най-малкото със същата сила определя социалната ситуация и приложимите в нея норми. В крайна сметка претенцията за истинност се договаря комуникативно. Тези разбирания могат да бъдат отнесени и към (актуалната) дезинформация. Според Фалис (Fallis 2009a, § 4.5) трябва да е правдоподобно (за външен наблюдател), че адресатът на съобщената дезинформация би могъл да направи от нея грешен извод за съответните факти. Необходима предпоставка за това е контекст, в който важи претенцията за истинност.

Така се разграничава актуалната дезинформация от изразяващите мнение журналистически жанрове, като уводната статия или коментара. Силно тенденциозните и идеологически оцветени новини (например от „RT Deutsch“) не принадлежат непременно към спектъра на дезинформацията, стига в тях изрично да се изразяват само мнения (напр. „Тринадесет години Меркел са повече от достатъчни“). Мненията не принадлежат към класа на твърденията и в този смисъл не са достоверни. При новинарската сатира също става дума за актуална комуникация с репрезентативно съдържание, но не и за дезинформация. Съответният източник (напр. „Der Postillon“), някои стилистични и текстови белези, както и контекстовата информация маркират (свободно измисленото) съдържание като хумористична форма на изкуството и отменят претенцията за истинност като комуникационна норма при рецепцията.4

3.4. Неистина
За разлика от „истинските“ новини, актуалната дезинформация не признава описаната по-горе претенция за истинност. По дефиниция тя води със себе си опасността да породи погрешни схващания у адресата по отношение на даден социален факт (Fallis 2015, 406). Този подвеждащ потенциал се притежава само от действително неверни твърдения. Следователно (актуалната) дезинформация е непременно емпирично неправилна (Hernon 1995, 134; Fallis 2009a, § 4.2; Floridi 2011, 260).5 Това е основната разлика от между нея и лъжата: Възможно е да лъжеш, без заедно с това да казваш неистина (напр. Bok 1980, 22–31; Falkenberg 1982, 54).6 Докато емпиричната неправилност не е необходимо условие за лъжата (Müller 2007, 29), то тя е такова за дезинформацията. Затова двете понятия не трябва да се приравняват, както подканва Фетцер (Fetzer 2004, 231).

Както вече споменахме, преценката на истинността не се отнася до самото съобщение (изречение, изображение, видео и т.н.), а винаги до неговото съдържание и значение (Fallis 2009a, § 4.6; Floridi 2011, 260; ср. също Habermas 1973, 211–212). Следователно е възможно да се дезинформира и чрез т.нар. грешни импликации (Fallis 2014, 138). В този случай съобщението предполага (например поради контекста) значение, което е само намекнато, но не директно казано или показано. Например – когато на въпроса: „Къде е X?“, Y отговаря: „Той често е в бара на ъгъла“, той предполага, че X сега се намира точно в споменатия бар. Ако обаче в конкретния момент това не е така, (предполагаемата) информация е емпирично невярна – дори ако иначе X всъщност прекарва много време в бара (Adler 1997, 437–438). Грешната импликация, разбира се, е възможна и поради неправилно контекстуализирана картина. Тъй като чрез такива „полуистини“ адресатът също би могъл да бъде подведен, може би дори особено умело, те също трябва да бъдат отнесени към дезинформацията. Фалис (Fallis 2009a) има предвид нещо подобно с изказването си: „Въпреки че дезинформацията най-вероятно ще бъде неточна, то все пак тя не трябва задължително да бъде неточна. Просто трябва да бъде подвеждаща“ (§ 5). Подвеждането се състои само и единствено в начина на дезинформация чрез импликатура (комуникация ≠ информация). Самата информация, т.е. самото съдържание, остава невярно в този специален случай на т.нар. „истинска дезинформация“ (Fallis 2015, 409).

Актуалната дезинформация представлява форма на неистинно съобщение. То е потенциално заблуждаващо за аудиторията, тъй като съобщената информация не съответства на проверима социална реалност. Въз основа на критерия за истинност, актуалната дезинформация се различава от слуховете, чието място е (още) неясно, щом става дума за разграничението вярно/невярно. Слухът се отличава по-специално с липсата на документирана достоверност и следователно със своята липса на гаранция. Валидността на разпространената информацията е само в областта на това, което имаме възможност да си представим (вж. Fleck 2014; Kirchmann 2004). Едва „след успешна проверка на истинността, слухът спира да бъде слух и в зависимост от това какво е констатирано относно истинността, съдържанието му се препраща към... грешната информация или неколкократно проверената информация...“ (Kirchmann 2004, 74).

3.5 Неискреност
Необходимото условие за неистина обаче не е достатъчно, за да се разбере ясно концепцията за актуална дезинформация. Неискреността се добавя като решаващ критерий за дефинирането на понятието. По отношение на лъжата Фалкенберг (Falkenberg 1982) констатира: „Противоположността на лъжата не е истината – както приема класическата теория, обявявайки неистината за съставна част на лъжата... – а искреността“ (стр. 55). Следователно лъжата предлага невярно, т.е. неискрено твърдение; ораторът сам не вярва в неговата валидност (напр. Chisholm & Feehan 1977, 152; Fallis 2009b, 38; Mahon 2015, § 1.2; Müller 2007, 29–30; Thummes 2013, 32–33). Твърдението на комуникатора и неговата субективна вяра (това, което смята за вярно) са в противоречие помежду си (Dietz 2002, 111).

В случай на дезинформация, комуникаторът трябва да бъде убеден, че информацията, която той съобщава, не е вярна (Fallis 2009a, § 4.7; Floridi 2005, § 3.2.3). Дезинформирането е съзнателен, неискрен акт.7 Това свойство „разграничава дезинформацията от по-безобидните форми на подвеждаща информация, например честните грешки“ (Fallis, 2015: 406). По този начин неискреността бележи границата между незъзнателно сгрешената информаця („misinformation“) и умишлената дезинформация („disinformation“) (Hernon 1995, 134).

Актуалната дезинформация се различава коренно от редакционните грешки, които възникват несъзнателно, например поради липса на пари или времеви натиск. Дори когато двата вида съобщения са неверни и следователно могат да бъдат класифицирани като потенциално подвеждащи, те се различават коренно по качествата на невярната информация и нейната морална оценка. Комуникаторите, допускащи (журналистически) грешки, обикновено се стремят да ги избягват или да ги коригират веднага след откриването им. Актуалната дезинформация, обратно, се разпространява с ясното съзнание за вкараната в обръщение неистина. (Възможното) заблуждение на реципиента не се осъществява несъзнателно, а съзнателно. Докато производителите на неверни новини могат най-много да бъдат обвинени в небрежност (ключова дума: „poor journalism“), то създателите на актуална дезинформация действат умишлено.

В никакъв случай обаче не поставяме условието, че актуалната дезинформация директно е получена от неискрен комуникатор. „За да може нещо да се счита за дезинформация, очевидно не трябва първичният източник на информация да е този, който смята, че информацията е подвеждаща“ (Fallis 2009a, § 5). Неверните съобщения, които се публикуват съзнателно, могат да се разпространяват също и от посредници (журналисти, приятели и др.), които са се подвели и погрешно приемат, че тази информация е достоверна. Въпреки че тези посредници несъзнателно предоставят невярна информация, съобщенията не губят статута си на дезинформация.

3.6 Намерение за измама
И накрая, трябва да се уточни дали актуалната дезинформация непременно цели да внуши фалшиви представи на реципиента, т.е. има ли свързани с измама намерения; или терминът включва и неверни съобщения, разпространени съзнателно, но с други мотиви? Някои автори, занимаващи се с темата за лъжата, настояват, че намерението за измама е задължително условие за нейното дефиниране (напр. Bok 1980, 31; Ekman 1989, 13; Mahon 2008, 227–228; Müller 2007, 31). Други поставят това под въпрос, като се обосновават с очевидните лъжи (всички замесени страни да са наясно с неверността на информацията) и принудителните лъжи (комуникаторът е принуден от трета страна да измами) (напр. Carson 2010, 20; Fallis 2009b, 41–43; Sorensen 2007).

В контекста на дезинформацията, често се обръща внимание на намерението на комуникатора да измами (Fetzer 2004, 231; Floridi 2011, 260; Hernon 1995, 134). Ние обаче застъпваме схващането, че това условие е твърде ограничаващо за обхвата на дезинформацията. Например понякога се вгражда грешна информация в статиите на Уикипедия, само за да се провери дали и колко бързо тя може да бъде коригирана от отговорните лица. Тук заблудата на читателя не е непременно умишлена, ала може да се окаже придружаваща разпространението на невярна информация. Именно заради това, тази „дезинформация като страничен ефект“ е точно като умишлено измамната дезинформация – интенционално подвеждаща, тъй като става дума за невярна информация, която се разпространява съзнателно с конкретна цел (Fallis 2014, 138–139). Евентуалното подвеждане на публиката не се случва случайно, а е съзнателно предприето.

Нашата дефиниция на термина включва, от една страна, пропагандната дезинформация, т.е. умишлено измамните неверни новини, авторите на които преследват категорично политически цели (Jowett & O'Donnell 2012, 24). Те имат намерение да манипулират представите на реципиентите посредством неверни твърдения, за да насочат техните мнения, нагласи и действия в определена посока. От друга страна, има и съзнателно неверни съобщения, които нямат действително намерение за измама. Тук следва да споменем clickbait-дезинформацията, която използва фалшива информация за генериране на приходи от реклама в интернет. Сензационните и понякога абсурдни заглавия на такива статии или видеоклипове имат за цел преди всичко да предизвикат любопитството на реципиентите и да привлекат вниманието им. Дали в крайна сметка се вярва на тези неверни новини или не, е без значение за производителите. Тяхната цел е само да генерират по-голям брой кликвания и така да достигнат до максимална икономическа печалба. И накрая, актуалната дезинформация може да поеме и образователна функция, както вече е илюстрирано в примера със статията в Уикипедия: потребителите и журналистите трябва да бъдат чувствителни към риска от целенасочено неверни съобщения в интернет и да бъдат насърчавани да изследват информацията по-задълбочено.88

4.Заключение
В настоящата статия след подробно обсъждане заменихме термина „фалшиви новини“ с понятието актуална дезинформация. Предимството на такова конструиране на понятието се състои в това, че то е систематично извлечено от теориите за лъжи и дезинформация в (публичната) комуникация. Точно както се изисква при една цялостна концептуализация, това конструиране може да се използва и като оперативна дефиниция (Chaffee, 1991), т.е. комуникация, актуалност, претенция за истинност, неистина и неискреност са експлицитните характеристики, с помощта на които конструктът може да бъде емпирично идентифициран и това понятие да бъде разграничено от сродни нему явления. Тъй като тук не става въпрос само за голи предположения, дефиницията позволява да бъде своевременно научно критикувана, както по отношение на самите избрани критерии, така в посока на нашето решение да смятаме определени очерания на тези критерии за необходими условията за актуалната дезинформация.

Ако свържем нашата дефиниция на понятието с въпросите, възникнали от хетерогенността на предишни опити за дефиниция (Гл. 2), можем да направим следните заключения:

1. Новинарският характер на актуалната дезинформация произтича от нейния специфичен смисъл (актуалност и претенция за истинност) и не е обвързан с конкретна (разпространителна) среда, т.е. медия.9 Въпреки че в момента тя е предимно в интернети се появява най-вече в социалните медии; това обаче е просто емпирично условна констатация, а не фундаментална характеристика (или доказателство за въздействие). Съзнателно неверни съобщения са открити и се откриват и в традиционните медии; освен това актуалната дезинформация се разпространява и в междуличностната комуникация, може би дори се създава там. Актуалната дезинформация в действителност не е качествено нов феномен на дигиталната ера. Следователно другите форми на публична комуникация не трябва да се изпускат от поглед. Независимо от това, дигиталните комуникационни инфраструктури изглежда благоприятстват мащабните кампании за дезинформация и следователно заслужават специално внимание.

2. Информацията, комуникирана при актуалната дезинформация, е винаги емпирично невярна. Тъй като причината нещо да е истина се отнася до репрезентативното съдържание на съобщението, което може да бъде или вярно или не, то фактологичността, по наше мнение, не трябва да се разглежда като континуум. Следователно разграничението между напълно невярна и частично подвеждаща дезинформация няма смисъл по отношение на дефиницията. Разбира се, може да се направи емпирично разграничение между различните техники на заблуждаване. Така че „полуистините“ също могат да бъдат включени в този термин. Те се възползват от разликата между съобщение и информация по особено перфиден начин. Но дори и с такива погрешни импликации, действителното съдържание на съобщението е невярно.

3. Актуалната дезинформация не е задължително свързана с намерението за измама. Както показа нашата дискусия, има както заблуждаващи, така и не-заблуждаващи варианти. Дори този критерий да не е необходимо условие, той със сигурност служи за систематизиране на различни емпирични формулировки. Не само за съсредоточаването върху политическите ѝ и икономически мотиви, но също така и за поглед в посока нетипични и евентуално подценени видове дезинформация.

Определянето на едно съобщение като актуална дезинформация не означава непременно, че получателят е бил подведен. Ние не разбираме дезинформирането като понятие за успех или т.нар. „success term“, а като опит за заблуждаване в смисъла на осъществяване на комуникация между поне двама участници. Става дума само за разпознаване на актуалната информация от страна на адресата, която върви заедно с претенцията за истинност (а не например като новинарска сатира). Приемането или отхвърлянето на тази информация като истина обаче – поне що се отнася до дефиницията – няма значение. Това има смисъл не на последно място за емпиричната операционализация: Ако вярата във фалшива информация се превърне в необходим критерий за дефинирането на понятието, то съобщението би могло се определи като грешно разбрана новина, а не като актуална дезинформация.

Предложеното в тази статия разбиране за понятието също така разширява виждането за потенциалните импликации на явлението за индивидуалното и колективното самоопределение. Така става ясно, че влиянията на актуалната дезинформация в никакъв случай не биха могли да бъдат единствено и само вредни, както се приема обикновено. Например разяснителна дезинформация (с образователна функция) просто няма за цел измамата, а в голяма степен се стреми към еманципация на реципиента. Лансирането на актуалната дезинформация в мрежата (с последващо „разбиране“) може дори да увеличи способността за медийна критика на потребителите (потребителите на социалните медии). Освен това концепцията за дезинформация разглежда възможните индиректни влияния на несполучливото заблуждение като опит, а не като успех. (Повтарящото се) разкриване на фактологично неверни твърдения в дигитални или социални медии може да поддържа будно съ-знанието за интенция при разпространението, да засили доверието в традиционните новинарски медии и по този начин да предотврати фрагментацията на масовата комуникация.

От демократична гледна точка обаче намаляването на съзнателно неверните съобщения и коригирането им не са достатъчни за да се изясни изцяло самоопределението на демократичните общества. По-скоро феноменът актуална дезинформация трябва да се разглежда като симптом на структурен проблем – а именно като израз на разпростиращ се надалеч дезинформационен ред, който възниква като алтернатива на установената информационна система (Bennett & Livingston 2018). Това възникване формира една контрапубличност – част от населението, подхождаща с недоверие към класическите демократични институции, а именно „политиката“ и „медиите“. От гледна точка на тази силно скептична аудитория, точно тези утвърдени институции стават пречка за формирането на легитимни, всеобхватни и информирани мнения и свободна воля. Производителите на актуална дезинформация се възползват от това и инструментализират тази институционална криза в своя полза. Следователно изследванията трябва да разглеждат разпространението и успеха на настоящата дезинформация в мрежата не само като причина за, но и като последица от (възприетата) липса на колективно самоопределение.

Превод от немски Ивана Хиткова

Библиография

Adler, J. E. (1997). Lying, deceiving, or falsely implicating. The Journal of Philosophy, 94, 435–452. https://doi.org/10.2307/2564617.
Allcott, H., & Gentzkow, M. (2017). Social media and fake news in the 2016 election. Journal of Economic Perspectives, 31, 211–236. https://doi.org/10.1257/jep.31.2.211.
Bakir, V., & McStay, A. (2017). Fake news and the economy of emotions. Digital Journalism, 6, 154–175. https://doi.org/10.1080/21670811.2017.1345645.
Barrera Rodriguez, O., Guriev, S. M., Henry, E., & Zhuravskaya, E. (2018). Facts, alternative facts, and fact checking in times of post-truth politics. https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?ab stract_id=3004631 [22.10.2018].
Baym, G. (2005). The daily show: Discursive integration and the reinvention of political journalism. Political Communication, 22, 259–276. https://doi.org/10.1080/10584600591006492.
Baym, G., & Jones, J. P. (Hg.) (2013). News parody and political satire across the globe. London: Routledge.
Bennett, W. L., & Livingston, S. (2018). The disinformation order: Disruptive communication and the decline of democratic institutions. European Journal of Communication, 33, 122–139. https://doi.org/10.1177/0267323118760317.
Bok, S. (1980). Lügen: Vom täglichen Zwang zur Unaufrichtigkeit. Hamburg: Rowohlt.
Borden, S. L., & Tew, C. (2007). The role of journalist and the performance of journalism: Ethical lessons from “fake” news (seriously). Journal of Mass Media Ethics, 22, 300–314. https:// doi.org/10.1080/08900520701583586.
Bounegru, L., Gray, J., Venturini, T., & Mauri, M. (2018). A field guide to ‘fake news’ and other information disorders. Amsterdam: Public Data Lab. http://fakenews.publicdatalab.org [22.10.2018].
Carson, T. L. (2010). Lying and deception: Theory and practice. New York, NY: Oxford University Press.
Chaffee, S. H. (1991). Explication. Newbury Park, CA: Sage.
Chisholm, R. M., & Feehan, T. D. (1977). The intent to deceive. The Journal of Philosophy, 74, 143–159. https://doi.org/10.2307/2025605.
Corner, J. (2017). Fake News, post-truth and media–political change. Media, Culture & Society, 39, 1100–1107. https://doi.org/10.1177/0163443717726743.
Dentith, M. R. X. (2017). The problem of fake news. Public Reason, 8(1–2), 65–79.
Dietz, S. (2002). Der Wert der Lüge: Über das Verhältnis von Sprache und Moral. Paderborn: mentis Verlag.
Egelhofer, J. L., & Lecheler, S. (2018, Mai). Systematizing fake news as a two-dimensional phenomenon: A framework and research agenda. Vortrag auf der 68. Jahrestagung der International Communication Association, Prag.
Ekman, P. (1989). Weshalb Lügen kurze Beine haben: Über Täuschungen und deren Aufdeckung im privaten und öffentlichen Leben. Berlin: Walter de Gruyter.
Falkenberg, G. (1982). Lügen: Grundzüge einer Theorie sprachlicher Täuschung. Berlin: Walter de Gruyter.
Fallis, D. (2009a). A conceptual analysis of disinformation. iConference 2009 Proceedings. http:// hdl.handle.net/2142/15205 [22.10.2018].
Fallis, D. (2009b). What is lying? The Journal of Philosophy, 106, 29–56. https://doi.org/10.5840/ jphil200910612.
Fallis, D. (2014). The varieties of disinformation. In L. Floridi, & P. Illari (Hg.), The philosophy of information quality (S. 135–161). Cham: Springer.
Fallis, D. (2015). What is disinformation? Liberary Trends, 63, 401–426. https://doi.org/10.1353/ lib.2015.0014.
Fetzer, J. H. (2004). Disinformation: The use of false information. Minds and Machines, 14, 231– 240. https://doi.org/10.1023/B:MIND.0000021683.28604.5b.
Fleck, J. (2014). Das Gerücht als Kommunikation im Massenmedium WWW. Überlegungen zu Beobachtbarkeit und theoretischer Kontextualisierung. In T. Malsch, & M. Schmitt (Hg.), Neue Impulse für die soziologische Kommunikationstheorie: Empirische Widerstände und theoretische Verknüpfungen (S. 187–213). Wiesbaden: Springer VS.
Fletcher, R., Cornia, A., Graves, L., & Nielsen, R. K. (2018). Measuring the reach of “fake news” and online disinformation in Europe. Oxford: Reuters Institute for the Study of Journalism.
Floridi, L. (2005). Semantic conceptions of information. In The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Spring 2017 Edition). https://plato.stanford.edu/archives/spr2017/entries/informationsemantic/ [22.10.2018].
Floridi, L. (2011). The philosophy of information. New York, NY: Oxford University Press.
Gelfert, A. (2018). Fake news: A definition. Informal Logic, 38, 84–117.
Habermas, J (1973). Wahrheitstheorien. In H. Fahrenbach (Hg.), Wirklichkeit und Reflexion: Walter Schulz zum 60. Geburtstag (S. 211–266). Pfullingen: Neske.
Harsin, J. (2018). Post-truth populism: The French anti-gender theory movement and cross-cultural similarities. Communication, Culture & Critique, 11, 35–52. https://doi.org/10.1093/ccc/ tcx017.
Hepfer, K. (2015). Verschwörungstheorien: Eine philosophische Kritik der Unvernunft. Bielefeld: Transcript.
Hernon, P. (1995). Disinformation and misinformation through the Internet: Findings of an exploratory study. Government Information Quarterly, 12, 133–139. https://doi.org/10.1016/0740-624X(95)90052-7.
Horne, B. D., & Adali, S. (2017). This just in: Fake news packs a lot in title, uses simpler, repetitive content in text body, more similar to satire than real news. https://arxiv.org/abs/1703.09398 [22.10.2018].
Jankowski, N. W. (2018). Researching fake news: A selective examination of empirical studies. Javnost – the Public, 25, 248–255. https://doi.org/10.1080/13183222.2018.1418964.
Jowett, G. S., & O’Donnell, V. (2012). Propaganda and persuasion (5. Aufl.). Los Angeles: Sage.
Kirchmann, K. (2004). Das Gerücht und die Medien: Medientheoretische Annäherungen an einen Sondertypus der informellen Kommunikation. In M. Bruhn & W. Wunderlich (Hg.), Medium Gerücht: Studien zu Theorie und Praxis einer kollektiven Kommunikationsform (S. 67–85). Bern: Haupt.
Kitzler, J.-C. (2018, 23. April). „Fake News als Kampfansage“. Faktenfinder der Tagesschau. http://faktenfinder.tagesschau.de/hintergrund/hoaxer-101.html [22.10.2018].
Klein, D. O., & Wueller, J. R. (2017). Fake news: A legal perspective. Journal of Internet Law, 20(10), 1, 6–13.
Kohring, M., & Hug, D. M. (1997). Öffentlichkeit und Journalismus. Medien Journal, 21(1), 15– 33. https://doi.org/10.24989/medienjournal.v21i1.582.
Kuhn, O. (2010). Spekulative Kommunikation und ihre Stigmatisierung: Am Beispiel der Verschwörungstheorien. Zeitschrift für Soziologie, 39, 106–123. https://doi.org/10.1515/zf soz-2010-0202.
Levy, N. (2017). The bad news about fake news. Social Epistemology Review and Reply Collective, 6(8), 20–36. https://social-epistemology.com/2017/07/24/the-bad-news-about-fakenews-neil-levy/ [22.10.2018].
Lewandowsky, S., Ecker, U. K. H., & Cook, J. (2017). Beyond misinformation: Understanding and coping with the ‘post-truth’ era. Journal of Applied Research in Memory and Cognition, 6, 353– 369. https://doi.org/10.1016/j.jarmac.2017.07.008.
Liessmann, K. P. (2010). Lüge als Akt der Kommunikation. In W. Hömberg, D. Hahn, & T. B. Schaffer (Hg.), Kommunikation und Verständigung (S. 119–131). Wiesbaden: VS Verlag für Sozialwissenschaften.
Mahon, J. E. (2008). Two definitions of lying. International Journal of Applied Philosophy, 22, 211– 230.
Mahon, J. E. (2015). The definition of lying and deception. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2016 Edition). https://plato.stanford.edu/archives/win2016/entries/lying-definition/ [22.10.2018].
Marwick, A., & Lewis, R. (2017). Media manipulation and disinformation online. New York NY: Data & Society Research Institute.
McNair, B. (2018). Fake news: Falsehood, fabrication, and fantasy in journalism. London: Routledge.
Merten, K. (1973). Aktualität und Publizität: Zur Kritik der Publizistikwissenschaft. Publizistik, 18, 216–235.
Müller, J. (2007). Lüge und Wahrhaftigkeit: Eine philosophische Besichtigung vor dem Hintergrund der Sprechakttheorie. In J. Müller, & H.-G.Nissing (Hg.), Die Lüge: Ein Alltagsphänomen aus wissenschaftlicher Sicht (S. 27–55). Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft.
Mustafaraj, E., & Metaxas, P. T. (2017). The fake news spreading plague: Was it preventable? In Proceedings of the 2017 ACM on Web Science Conference, (S. 235–239).
Nelson, J. L., & Taneja, H. (2018). The small, disloyal fake news audience: The role of audience availability in fake news consumption. New Media & Society, 20, 3720–3737. https://doi.org/ 10.1177/1461444818758715.
Neudert, L.-M., Kollanyi, B., & Howard, P. N. (2017). Junk news and bots during the German parliamentary election: What are German voters sharing over Twitter. http://comprop.oii.ox.ac.uk/wp-content/uploads/sites/89/2017/09/ComProp_GermanElections_Sep 2017v5.pdf [22.10.2018].
Reilly, I. (2012). Satirical fake news and/as American political discourse. The Journal of American Culture, 35, 258–275. https://doi.org/10.1111/j.1542-734X.2012.00812.x.
Rini, R. (2017). Fake news and partisan epistemology. Kennedy Institute of Ethics Journal, 27(2), E-43–E-64. https://doi.org/10.1353/ken.2017.0025.
Saul, J. M. (2012). Lying, misleading, and what is said: An exploration in philosophy of language and in ethics. Oxford: Oxford University Press.
Scholl, A., & Weischenberg, S. (1998). Journalismus in der Gesellschaft: Theorie, Methodologie und Empirie. Wiesbaden: Westdeutscher Verlag.
Searle, J. R. (1988). Sprechakte: Ein sprachphilosophischer Essay. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Shiffrin, S. V. (2014). Speech matters: On lying, morality, and the law. Princeton: Princeton University Press.
Shin, J., Jian, L., Driscoll, K., & Bar, F. (2018). The diffusion of misinformation on social media: Temporal pattern, message, and source. Computers in Human Behavior, 83, 278–287. https://doi.org/10.1016/j.chb.2018.02.008.
Sorensen, R. (2007). Bald-faced lies! Lying without the intent to deceive. Pacific Philosophical Quarterly, 88, 251–264. https://doi.org/10.1111/j.1468-0114.2007.00290.x.
Tandoc, E. C., Lim, Z. W., & Ling, R. (2018). Defining ‘fake news’: A typology of scholarly definitions. Digital Journalism, 6, 137–153. https://doi.org/10.1080/21670811.2017.1360143.
Thummes, K. (2013). Täuschung in der strategischen Kommunikation: Eine kommunikationswissenschaftliche Analyse. Wiesbaden: Springer VS.
Vargo, C. J., Guo, L., & Amazeen, M. A. (2018). The agenda-setting power of fake news: A big data analysis of the online media landscape from 2014 to 2016. New Media & Society, 20, 2028–2045. https://doi.org/10.1177/1461444817712086.
Vosoughi, S., Roy, D., & Aral, S. (2018). The spread of true and false news online. Science, 359, 1146–1151. https://doi.org/10.1126/science.aap9559.
Wardle, C., & Derakhshan, H. (2017). Information disorder: Toward an interdisciplinary framework for research and policymaking. Strasburg: Council of Europe. https://rm.coe.int/information-disorder-toward-an-interdisciplinary-framework-for-researc/168076277c [22.10.2018].

БЕЛЕЖКИ
1По-нататък се използва мъжки род за именуването на професии, групи и лица. Това е събирателно и включва и женски представители.
 

2Да се сравни също с Екман (Ekman 1989), който изрично определя тайната като форма на лъжа.

3Познатото от лингвистиката понятие „пропозиционално съдържание“ умишлено не се използва тук, тъй като то е запазено за изказани твърдения, т.е. вербални съобщения (вж. Fallis 2009a, § 4.4).

4Това разграничение се прави от гледна точка на външен наблюдател. Разбира се, все още има възможност отделни реципиенти, напр. поради липса на опит, лоша медийна грамотност или други подобни, да припишат и на сатиричните репортажи претенция за истинност.
 

5Отправна точка тук, разбира се, не е „истината“ в онтологичния смисъл, а в смисъла на обществено приета конструкция за реалността, каквато предоставя например науката.
 

6Впечатляващ пример за такъв вид „истинска лъжа“ може да се намери в разказа на Сартр „Стената“. Там политически затворник неволно разкрива действителното скривалище на своя другар пред охранителите си, въпреки че ги лъже (вж. Fallis 2009b, 39; Mahon 2008, 219).
 

7Тук става ясно, че концепцията за „теория на конспирацията“ частично приляга на представената тук схема. От една страна, конспиративните теории могат да включват както верни, така и неверни твърдения или дори да бъдат толкова абстрактни, че да останат в модуса на спекулациите (Kuhn 2010, 107). От друга страна, конспиративните теории често се вярват искрено от самия автор и следователно не са непременно неискрени (Fallis 2015, 411). Установимо е само тяхното базисно убеждение, да изясняват „(важните) събития като последица от... тайни споразумения и действия“ (Hepfer 2015, 24). Теориите на конспирацията или отделни елементи от тях могат да попаднат в полето на актуалната дезинформация, но понятията по никакъв начин не трябва да се приравняват.
 

8Като пример може да се посочи Томазо Дебенедети, който разпространява неверни съобщения в Twitter, за да напомни на журналистите за тяхната отговорност и да ги предупреди за рисковете на тяхната професия (Kitzler 2018).
 

9За да се подчертае характерът на съобщението на тази форма на дезинформация, може да се използва изразът дезинформиране на съобщения („Disnews“).
Copyright © 2010-2022 balkansbg.eu

По своята същност дезинформацията е изопачаване на факти. -> Принципно това е ползване на отрицателна психология, за да се подтикне група от хора да се противопостави на друга. В основата на всичко това стои психологическото, че някои симпатизират на личност или идея или прочие, а други не. Това обаче касае социологията, а не психологията. От психологична гледна точка, то има субекти които се поддават на въпросната информация , а други не. 

Тези които се поддават на дезинформация в действителност не са си изградили приоритети и/или имат грешни такива. 

Психологически човек реагира, ако някакво негово благо е засегнато. Ако нещо не засяга въпросното, то дали нещо е информация или не е без значение. 

(Сетих се за една "фалшива новина" която в последствие стана истина ... някои казваха, че бензина ще скочи над 3 лева, а други отричаха ...) Та, пред информацията може ли да се счита за дезинформация??? 

Така, че не всяка дезинформация е лъжа ...  

Кои ползват дезинформацията?! ->  Тези за които е от значение да има съмняващи се. = За тях истината не е важна, а е по-важно да създадат изкуствен интерес, който да отвлече вниманието, за да може други да осъществят своята политика, която да облагодетелства определена група от хора. 

Тайната ... хм ...  Премълчаването на истината било лъжа ...  = Определено е отделна тема и не би следвало да се отъждествява с лъжата. -> Човек запазва нещо в тайна, за да не може друг да го ползва срещу него ... 

Виц:

Петка бил алкохолик. Решил да пие тайно и да премахне негативното отношение към него. Прибрал се в къщи, съблякъл се гол, мушнал се под завивките и си изпил бутилката водка. На другия ден, ведър и усмихнат отишъл на работа, а там плакат "Петка алкохолик! Срамота!!!" Чакайте бе как разбрахте ... аз взех предпазни мерки??? Един по-снизходителен му казал ... - То, хубаво, но защо си отишъл гол да си вземеш втора бутилка?! ...  

Наздраве!  -> Открийте лъжата!!!  = Това информация ли е или дезинформация??? -> До колко съм значим за вас или пък отнемам ваше благо?! = В действителност това ще е тайна, т.е. не може да е истина или лъжа, докато сами не се убедите в това. Мнозина трезвени със своите си психологични проблеми се изразяват неразбираемо.  За сметка на това ползват специфични научни думички, за да дискредитират другия и омаловажат споделена истина, като наблягат на негативизма. - Да, това е отрицателна психология, т.е. ползваш негативизма в другия, за да го компрометираш без значение дали е истина или лъжа това което е споделил.

Та, липсата на тайна означава ли, че човек изказва истината???!!!  Нямало тайна и следователно било истина ...  

Замислете се: На табела над даден бутон пише "Не пипай!!!" Колко от вас ще посегнат???  = Лено може в тоя случай да видите кой тук е за спора, а не за истината или лъжата ...  

Интересна работа. От една страна лъжците трябва да имат усет за човека отсреща, да предизвикат симпатията или поне доверието му, а от друга да са безчувствени по отношение на това, че ще му създадат крива представа за нещата, ще го изпързалят, ощетят. В това несъмнено им помага егоизмът, идеята, че хората са глупаци и не са равни, не са свои, а храна, ресурс, който могат и дори трябва да използват в свой интерес. Едно нелепо оправдание е "Като са глупави, трябва да бъдат лъгани, докато се научат". Гаднярско. 

Във военната тактика лъжата се използва във всичко. Силният лъже, че е слаб, слабият, че е силен. Лъжат, че бягат за да увлекат или лъжат, че нападат за да привлекат други и отслабят на друго място. Лъжат, че са тук, а са там, че са толкова, а не са толкова, че са въоръжени с това, а то било с онова. Лъжат за всичко. На война като на война.

Една интересна лъжа, която я има в няколко източника, вкл. английски, за Ричард Лъвското сърце.

Срещу владетел се възправили безброй африкански  негри. За да ги уплаши, посъветвали го да се държи чудовищно- като човекоядец. Войските му пленили неколцина и той заповядал да обезглавят единия и сготвят главата му. В английската версия, както Ханибал Лектър я изял пред другите негри и казал: Този мой готвач, защо досега ми приготвя гозби само от бели, те черните били много по- вкусни. После пуснал другите да разкажат какво чудовище е. Техният вожд се обезсърчил и се изтеглили. В друга- източна версия, готвачът бил предупреден, поднесъл сварено овче, без костите, с парче от руното, което да замени коса.

 

Патологичната лъжа- нищо патологично.

Какво страдание да изпитва патологичният лъжец? Просто там, където няма смисъл от лъжа, той лъже, защото така е свикнал. Увлякъл се е. Пристрастил се е. Нещо като алкохолизма, на пияницата му е кеф. Ама пък лъжата не иска да я купуваш с пари- сам си я правиш. Както стана дума, да излъжеш при заплаха или за изгода е допустимо, но да лъжеш без мотив е неестествено. Е, и те имат мотив- разказват измислици за себе си- колко страдат, колко са успешни или изобщо фантазни събития в които са главни герои. Преправят картината, образа у другите за себе си. Така близките, приятелите страдат повече, защото не могат да общуват с доверие. Страданието за лъжеца идва после, губят приятели, контакти и ако осъзнаят истинската причина- че това е защото лъжат, ще потърси психологическа помощ. Обаче са такива майстори на художественото слово, че намират нови слушатели (не приятели), които да ги слушат и да се правят, че им вярват. Дори сред психолози, полицаи, адвокати. А патологичните лъжци много обичат някой да ги слуша и да им обръща внимание. Извори са на оплаквания, преувеличавайки страданието си и намирайки винаги вина у другите. 

 

От психологическа гледна точка, лъжата е обичайно адаптивно поведение. Мимикрията, като еволюционна промяна преследва същите цели, да се представи съществото като част от средата когато го застрашават, да изглежда непобедимо или да предложи нещо търсено. Лъжецът се представя също като част от социалната среда. Когато е по- печелившо, той е активен и атрактивен, когато е по- печелившо става страдалец  и жертва, стига д има кой да се върже и помогне. Ето, телефонните измамници работят по линия "да помогнем"- "бабо, аз съм в болница", "ще помогнете на полицията". Търговските измамници работят по всичко- те са търчи- лъжи и знаят всичко за стоката, конкуренцията, света, как да не им се довериш. Пътешествениците се надпреварват да разправят небивалици, защото има нужда, потребност у слушателите от екзотични преживявания, които сами няма да постигнат. Лъжците просто удовлетворяват потребността у социалната група от това, което тя предпочита, търси. Спокойствие, активност, страх, сигурност, новости, древности. А после, както онези рибни мустачки, които имат вид на червейче, отзад се открива голяма уста.

преди 10 часа, Търсещ истини написа:

От психологическа гледна точка, лъжата е обичайно адаптивно поведение.

Че е свързано с адаптивното поведение е разбираемо, но не и обичайно. -> Едва ли не изкарваш всички които имат адаптивно поведение лъжци. 

Обичайно човек прибягва до лъжата заради страх, мания или друго, но не за да се адаптира, а да се опита да промени обстоятелствата. Едно е да лъжеш заради някакъв страх (пасивна лъжа), а друго е да лъжеш заради някаква мания (активна лъжа). Съвсем друго е когато пък лъжеш с някаква користна цел. 

По-простичко казано: Човек лъже когато нещо не му изнася.  

И пак да ти напомня: Има неволна лъжа и волева лъжа. Неволната лъжа може да е "придобита", т.е. субектът да я смята за истина. 

Замисли се: Как може да излъже човек, който не знае истината?! Май като му се зададе "лъжовен въпрос" ...  

В действителност лъжа има когато субекта знае истината, но поради някакви причини (в много случаи не, за да се адаптира) лъже, т.е. другия да не разбере (да не се ориентира каква е) истината ... 

Ами, лъжците са ужасни

"Пред съда Семерджиев се защити, че няма общо с автомобила и че в деня на катастрофата е бил отвлечен."

Става дума за оня, дето няма книжка, карал пиян и дрогиран и убил две жени

Излъжи-смърт и да излъжеш дявола

В "Клетниците", каторжния прякор на Жан Валжан е Излъжи-смърт trompe-la-mort. Човечеството смята това, да излъжеш злото за голяма чест. Много приказки има в които човек лъже дяволи, великани, зли сили. Тези хора са смятани за хитреци и хитрините им се помнят- като тази да стисне сирене и каже, че е стиснал камък и той пуснал вода. Да опаше езерото с въже уж да го продава, и пр.

Виж друже къде виждам аз проблеми.Във всичките ти постове виждам, като поставен проблем, главно вината.
Някакви лъжци със съмнителни или по скоро аморални цели.Не изключвам по никакъв начин този аспект, но не мисля че е основен.Разбираемо е, че праведния гняв се изсипва в/у такива персонажи и така трябва да бъде.
Обаче някак си на заден план остава самозаблудата.
Да! Тук липсва вина, користен мотив и т.н.Но това никак, ама съвсем никак не означава, че жертвата е по-малко излъгана.Напротив най-опасната лъжа е самоизмамата.
Лъжата, освен че е налице, тук има далеч по фундаментални последици.Тя дори  може напълно да блокира развитието на индивида.Погрешната самооценка е сигурен път към такива проблеми.
Какво от това, че липсва виновен, зъл гений и т.н.Една от най-типичните самозаблуди е търсене на външен виновник за собствените неудачи.Човек истински напредва, когато спре да си търси оправдания.Виновен е дявола, долара, правителството и световния мракобесен елит и други  дивотии.
Единствената причина за положението в което сме, било то добро или лошо, се явяват на нашите самозаблуждения.А няма човек, който не се самозаблуждава.Какво правим с тази лъжа е въпроса? 

преди 18 минути, badr написа:

А няма човек, който не се самозаблуждава.Какво правим с тази лъжа е въпроса? 

Ти какво правиш? Иначе, за да се направи нещо, първо трябва да се осъзнае, че има самозаблуда.