Какво е тъгата и защо е цветът? Тъгата е нещо нереално, реално, отсъстващо, присъстващо, обяснимо и необяснимо. Цветът съм аз, защото съм тук, цветът е в моето червило, в моята коса и в моето легло. Обичам черно-бялото, когато ми е скучно, но всичко, към което се стремя е с цвят, тъгата ми е цветна, пастелна и с нюанси, леко абстрактна, но никога сюреалистична. Обичам импресионистичната. Тя е въздушна. А най-много обичам дъждовните следобеди, пропити със сива (на пръв поглед), но много богата на нюанси тъга, когато можеш да се самосъжаляваш или да четеш и пак да се самосъжаляваш и така да си отпочинеш и да обърнеш внимание

на себе си, да си се обичаш и да си тъжиш. Тъгата е лукс, цветовете са лукс. Те са в нас. Някои ги нямат. Ние сме аристократите на цвета и тъгата. Имаме си този лукс. Обичам да ми е тъжно, да ми е цветно-тъжно и да имам очи за това. Обичам себе си в тъгата и се харесвам с червило и хубави дрехи, и с шарени мечти, и със себе си.

Есето изразява личната ти позиция по зададена тема - няма значение дали тя е социална, културна, политическа, икономическа и т.н. В есето можеш да критикуваш всичко друго, но не и гледната точка на автора.

Ти сам връщаш темата една година назад, забравайки как ти сам се изложи като кифла, оплювайки гледните точки на авторите (не говоря за критиките ти по отношение на стил и цялостното изграждане не есето).

Нямам намерение да се впускам в излишни спорове от преди една година - дори тогава ги пропуснах. В края на крайщата има ли смисъл да оспорвам твоите виждания, с теориите на моят професор? Какво ли знае той милият, с харвардската докторантура...

Просто ми е смешно как някой, който само преди една година се юрна с главата напред в ролята си на професионален критик, спрямо две крайно аматьорски есета, без да има ясна представа каква е същността на есето, сега е седнал и дава линкове какво е есе и как се пише. Всъщност поздравления - поне си се научил.

Приятно писане

П.П: Нямам намерение да се заяждам с теб.

Б., каквото исках да кажа вече съм го направил в темата, уж предназначена за есета. Много добре помня аргумента ти от преди година, че съм критикувал нечия лична позиция, но повярвай ми, аз знам, че това е основополагащо в изграждането на есето и НЕ СЪМ критикувал. Все пак постовете ми, за разлика от нечии други, си стоят. Вместо да акцентираш на това от какво е редно и от какво не да се възмущавам, предай на учителят си завършил Харвард писанията тук и му задай простият въпрс есета ли са.

Неразбирането не е оправдание! Това, че някой не знае какво е есе не му дава право да кръщава текста си в свободен стил така. Подигравка е на скалъпени на две на три срички да лепваме етикети хауку. Смешно е неумението да скалъпим две рими да оправдаваме с бяла проза! Жалко е да тълкуваме свободата която есето дава като свободия.

Свиренето на пиано не те прави пианист, рисуването не те прави художник, писането не те прави писател, проумейте го и пораснете вече! Засрамете се, че не знаете и си седнете на дупетата да се научите как се пише есе. Нека ни се носи славата чак до Дания! Заслужаваме си го!!

... смешно е и заглавието...

По-горе и аз пуснах правила...

Мисля, за есе правило няма.

свободата е отговорност...

Как се твори по шаблон...??

Май е време за нова тема, в която да разискваме тези неща, а тук да разпускаме и да четем...

Свиренето на пиано не те прави пианист, рисуването не те прави художник, писането не те прави писател, проумейте го и пораснете вече! Засрамете се, че не знаете и си седнете на дупетата да се научите как се пише есе. Нека ни се носи славата чак до Дания! Заслужаваме си го!!

Само за протокола - на есе под 10-ка не съм имала. Което е най-високата оценка. Тъй, че спести си заповедническия тон, защото аз няма да се засрамя - това, че преди една година съм написала някаква аматьорщина, наподобяваща есе, не значи, че днес не предавам едни от най-високо оценените академични есета по съотвения предмет. Няма смисъл да си самочеша егото с други подробности, но не се сдържах след подобен коментар. Така, че запази си мненията какво заслужаваме и какво не, защото пък мога да ти кажа, че това, което аз бях написала, че не ставаше за нищо - не ставаше, ама ако си мислиш, че и онова кратко текстве, което ти беше барнал е есе - спал си на отворен прозорец

Прекалено много си си повярвал, че тука сме седнали да творим шедьоври. Седнали сме да си тренираме словото, писането. Няма нужда да ни казваш, че не сме писатели, само защото пишем - ние си го знаем.

Айде стига сме мазали темата с теб, защото много добре знаеш, че няма как да не ти отговоря на провокациите.

Оттеглям се от темата - нека четем и се учим, а не се заяждаме.

Притча, наченки на есе и поезия. Айде сега всички си прочетете какво е есе и да не се цитирам ми прочетете постовете заради които ви досрамя близо година да пишете в тази тема! И да не подхващаме старата тема колко съм лош, ще бъда и съдник и съвест и морал!

Само този ти коментар прочетох, че с другите не ми се занимава.

Есето е преди всичко форма, с която изразяваш личното си мнение (позиция) по даден въпрос (тема). Ако си с поетична душа, есето ще е поетично, ако обичаш да филосовстваш, есето ще да е философско и т.н. да не продължавам- мисля, че ме разбра.

Изказваш мнението си- добре. Но какво искаш да кажеш с това, че ще си съдбик и тем подобни? Аз не разбирам? Комплекси ли избиваш? Хайде напиши нещо, та да видим ти на какво си способен и ти какво мислиш по тази тема

Лора, хареса ми прочетеното

Не произнасям думата на глас. Защото, казвайки я, я създавам пак. Не мисля с думи - те заемат твърде много място. Оставям ги да бъдат само образи - гъсти като горски храсталак. Разтварят се във мен и аз във тях. Обгръщат ме и аз обгръщам тях. Докато се превръщам в нечии образ аз самата. Превръщам се в тъга - тръпчиво-сладък вкус след пълна чаша мъка. Пастелен акварел или рисунък с креда на бялата стената. Обръщам се назад - цветът ще е такъв какъвто искам аз....

за протокола: това със сигурност не е есе

Протокол в поезията няма, а както следва да отбележа, и в есетата... )))

Емми, много харесах, ще ми се да бе по-дългичко...

Това вече е есе. Но не е мое.

Тъгата също е познание за цвят

Тъга? Какво прекрасно чувство. Как те зарежда, как пробужда в теб желание за промяна. Как преди това те кара да спреш, да се замислиш и да прецениш. Страх ли те е? Страх ли те е да се отпуснеш в прегръдката на тъгата?

Ние хората, обичаме всичко да слагаме в рамка. И когато някой излезе от тази рамка, трудно го приемаме. Обичаме да сочим с пръст и да казваме – „Нееее, това не е така. Ти не разбираш. Ти не знаеш.” И както казваме на малките деца, че акото е лошо, така казваме и че тъгата не е хубаво чувство. Страх ни е когато я почустваме, страх ни е когато я видим в близките. Ако можехме щяхме да я изгорим на клада.

Всеки може да намери радост в щастието, но кой може да намери същото в тъгата? Кой е щастлив когато е тъжен?

Колко бързо отхвърляме нещо, което не възприемаме. И колко рядко разбираме другия.

Тъгата е едно прекрасно чувство. Така както е радостта, така както е обичта, омразата. Палитра на чувства и разнообразие от цветове. Светоусещане и мироглед. Гледни точки и истини безчет.

Навсякъде около нас има емоции, чувства. Всеки от нас ги рисува с различен цвят. Но нормата казва, че сивотата е тъга и тъгата е сива. А всичко е толкова красиво, обагрено с нюансите на нашата чувствителност.

Тъгата за някой е радост, болка, копнеж. А цвета може би е преливащ от черно към бяло, преминавайки през червено.

Не мога да рисувам. Не знам дали ми се отдава абстракцията, ама тя най ми харесва. Бях в четвърти клас, когато в час по изобразително изкуство ни казаха да нарисуваме пролетта картина. По наш избор, каквото преценим. Всички рисуваха раззеленени дървета, птички и пчелички, слънце и деца на детски площадки, които играят с топка. Рисунките преливаха от цветове – жълто, зелено, червено, синьо, оранжево. Аз нарисувах една магистрала, с бяла прекъсната линия. Сива, защото пътната настилка е такъв цвят. А на магистралата една бяла кокошка. Целия клас ме гледаше недоумяващо и се смееше. Ама аз още от тогава явно съм била свикнала да не ми прави впечатление, че не ме разбират. Учителката се опита да прояви разбиране и попита, защо съм нарисувало точно това. Отговорих й че всеки човек възприема нещата по различен начин. С идването на пролетта ни обземала радост от зараждащия се живот. Е да, ама не при всеки е така, защото хората сме различни. Идеята, която бях изобразила, е че кокошката е тъжна. Цяла зима е стояла на топло в кокошарника и сега когато вратите пред нея са отворени, я е обзела тъга. Тъга, която я е накарала да потърси промяна и да тръгне по нов път. А пътя бях го показала като магистрала, по която е разрешено изпреварването. Пролетта идва и с промяната, и с поемането по нов път. Получих четворка за рисунката си. Не била пролетта. Нямало цветове. Прибрах се у дома и разказах на майка ми. Опитах се да и обясня какво съм имала предвид и я попитах дали ме разбира. Попитах и защо другите не ме разбират... Пазя си я и до сега, в блокчето. За тази рисунка мога много да говоря, ама сега не му е нито времето, нито мястото.

Еднообразието от чувства, емоции и цветове е за някой, а за други е разнообразието. Не е важно кой какво вижда и как го усеща, защото при всеки е различно. Важното е да се чувстваме добре. А щом някой се чувства добре в тъгата си, трябва ли да го съдим? Трябва ли да не го разбираме? Трябва ли винаги да отхвърляме различното от нас? Трябва ли да слагаме всичко в рамка? И трябва ли тъгата да я рисуваме сива?

Догми, канони, насадени разбирания, различни гледни точки и една радостна многоцветна тъга.

RA4NA

Редактирано 25 февруари 200917 г. от emmi (преглед на промените)

Отлично изложено, харесах изключително много.

Благодаря за споделянето, Ра4на...

Да - и на мен ми хареса.много въпроси поставя, но това си и е стила , на нашата Ра4на навсякъде каъто пише си е такава

Има предложение за публикация на ваши есета в едно списание. Ще го обсъдим и ще ви кажем.

Искате ли...?

Поздравления, давайте в същия дух.

ОФФ: Еха, готини награди макар и нематериални

Редактирано 25 февруари 200917 г. от yvsot (преглед на промените)

Тази тема беше създадена първоначално от едно хрумване на две красиви момичета -AcidBurn и Potrebitel с цел да се направи нещо като дуел, в който вместо шпаги ( а те са дами, не им подхожда -нали ) да използват върха на своите пера и да пишат есета по зададена обща тема.След това в посоченият "дуел" се включиха и други автори, критици и почитатели включително и издатели.

За това - обявявам конкурс за най-добро есе по зададена тема .В него можете да се включвате всички Вие, които имате дар слово и желаете да напише нещо.

Наградата ще е нематерилна - най-добрите есета ще бъдат публикувани в списание Subtle-BG, в раздел "Литература".

А най-добрите от публикуваните автори ще бъдат включени в електронните и/или печатни издания на Geya-92 Ltd.

В прикаченият файл ще намерите всички досега публикувани есета по различните теми. Той подлежи на редактиране от администрацията на сайта.

Темата е отворена за есета, коментари и критики към авторите.

Моля, придържайте се към рамките на добрия тон и правилата за ползване на форумите на kaldata.com

Да не пропусне някой...

Като ви чета, май повече няма да пиша, вие сте си създали някакъв затворен кръг и не приемате нищо , освен собствената си гениалност

Писах някъде за твоето есе, но покрай другото мнението ми се загуби сякаш...

Исках различни мнения/гледни точки по темата, не спор дали пишем есе, или не. Твоите мисли ми харесаха...

Идеята и предложението за конкурса се явиха много по-късно.

Редактирано 25 февруари 200917 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Като ви чета, май повече няма да пиша, вие сте си създали някакъв затворен кръг и не приемате нищо , освен собствената си гениалност

Червилото беше гениално - много ми хареса

Червилото беше гениално - много ми хареса

мерррси

Писах някъде за твоето есе, но покрай другото мнението ми се загуби сякаш...

Исках различни мнения/гледни точки по темата, не спор дали пишем есе, или не. Твоите мисли ми харесаха...

Идеята и предложението за конкурса се явиха много по-късно.

Радвам се

Харесва ли Ви това, което Ви заобикаля?

Убедени ли сте, че това в което вярвате е правилно?

Считате ли, че нормите, които обществото и моралът ни налагат са тези, които е нужно да спазваме?

Някога ние също си зададохме тези въпроси. Искаше ни се да разберем защо ни се налага да робуваме на изкривени представи, защо красотата и нежността са толкова крехки. Какво се случи с магията на думите? Опитвахме се да се спасим от крещящата пъстрота на заобикалящия ни свят в сивотата на познанието. Търсейки изход намирахме истини, за които никога не бяхме предполагали, че съществуват.

И тогава се случи ...

Това беше преди години. Маса, вино, свещи и лятна буря. Светкавици, които украсяваха с мистичен блясък, пурпурната мекота на облаците. Много любов, която отнемаше свободата ни, но ни правеше щастливи. Усещания, многократно надхвърлящи това, което сетивата можеха да погълнат. Познание с цвета на нощта и водата и познание с цвета на кръвта и слънцето. Червено и черно. Безкрайна броеница от заклинания и ритуали. От заклинанията на действието се родиха думите. Думите родиха въпроси, въпросите родиха отрицание, а заедно с него се роди и страданието.

... по дяволите, това е изкуство!! Тук има мелодия...

Тъгата също е познание за цвят

Дъждовните капки тупат по листата на дървото, но това не са тъжни сълзи, това е само мъката на този, който ги слуша.

ДЗЕН-ПОГОВОРКА

Тъгата... Много може да се каже и напише за нея,но ще опитам да бъда пестелив в думите. Тъгата е неизменна част от живота на всеки от нас. Тя е нещо, на което придаваме отрицателно значение и се стремим на всяка цена да избегнем,без обаче да си даваме сметка,че тя ни е нужна... Тъгата е покой. Тъгата е релаксация. Тъгата е дълбочина. Опитайте да бъдете радостни постоянно,по 24 часа. Няма да можете...

И аз не мога. Радостта е хубаво усещане,но тя е малко повърхностна, кара ни да се носим в небесата, прави ни лекомислени и безгрижни. Не че това е нещо лошо,но все пак е крайност. За да запазим баланса,се нуждаем и от другата крайност – а имено тъгата. Тя притежава своя собствена красота,дълбочина,сериозност и поетичност,каквито няма да откриете в радостта. Лично аз обичам да си тъгувам тихичко понякога... Това ме прави по-спокоен, концентриран и събран. Не бива обаче да бъркаме тъгата с апатията. Разликата между тях е огромна... Апатията е състояние на крайно отчуждение и незаинтересованост от живота, докато тъгата е нещо съвсем друго... Тя поражда в нас чувства,докато апатията е тоталната безчувственост...

И най-разпространеното клише е,че цветът на тъгата е сивото. Не мога да се съглася с това... Сивото е цветът на апатията. Мнозина от нас,наблъскани в сивите градски гета,останали без досег с природата и нейните живи цветове, отъждествяваме сивото именно с тъгата. А сивотата е навсякъде около нас – откриваме я в зловонния смог, в монотонните улични платна, в грозните жилищни блокове, в мръсните автомобили и сивия дим,който бълват. И в крайна сметка откриваме,че след време ние самите също се вписваме в тази сивота – поглеждаме в огледалото и виждаме посивяващите си коси,вглеждаме се в душите си и откриваме там само сивота и никакви мечти...

Но това не е цветът на тъгата... Тъгата обема в себе си всички цветове.

За радостта би могло да се каже,че се отъждествява с ярките,светли тонове,докато тъгата,по всеобщо мнение, се представя чрез по-тъмните и мрачни окраски.

Но истинската тъга включва в себе си всичко. В нея винаги има и малко радост...

По тази причина аз смятам,че тъгата няма конкретен цвят... Всичко зависи от самия тъгуващ. Понякога,когато съм сред природата и се наслаждавам на яркото синьо небе, освен задоволството от настоящия момент, също усещам и тъга. Безпричинна,неопределена,загадъчна...И съвсем не неприятна... Тъга по някой,или нещо, което не познавам... Може би ви се е случвало. Освен всичко друго,тъгата е и творческа... Когато съм радостен, не мога да направя нищо творческо и съзидателно, а просто се рея в небесата и си подсвирквам. Изпадна ли обаче в другата крайност,имено тогава започвам да изпитвам нужда да творя,да правя нещо,да дам излаз на настроенията и мислите си... А най-добрият начин за това е творчеството. Прочел съм множество биографии на поети,художници,писатели. И общото между тях е,че те не са имали особено щастлив живот. Именно тяхната тъга и техният дълбок копнеж са ги подтиквали да създават и творят,да си играят с цветовете,с думите,с формите... Да опитат да бъдат съзидателни...

Така че – да,тъгата е познание. За цвят,за форма,за душевност...

И най-вече за самия живот...

Редактирано 26 февруари 200917 г. от WhiteHart (преглед на промените)

Баланс...

Колко вярно.

Очаквах твоя разказ, бях сигурна, че ще пишеш красиво, пълно и тихичко.

@ Данчо, тъгата не е мотиватор, и ти предполагам го знаеш. Тук есето ти издиша, но останалото е точно. Написаното не бих го нарекла красиво, но е вярно... или поне много добре служи на тезата ти. Тъгата, от сивотата на ежедневието до загрижеността на природозащитника, от любовната мъка до трагичната загуба. Тъгата, част от съдържанието бутилирано в нас. Последното изречение има за цел да покаже, че тъгата също толкова е и познание за вкус. Част от усещане отпивайки от живота, всяка глътка е различна.

Редактирано 26 февруари 200917 г. от yvsot (преглед на промените)

Добре развита теза, WhiteHart - хареса ми

p.s.дали да не взема днес да напиша още едно - ей така, заради спорта ?

"tabula rasa - начало или край"

Някога в древна Елада е живял един философ - Аристотел.По негово време древните гърци пишели с пръчици върху дъсчици, чиято повърхност е била намазана с восък.Когато направели някаква грешка, или написаното не е било нужно заглаждали повърхността с тъпия край на пръчката и дъската отново ставала чиста, готова за писане. Аристотел в един свой трактат сравнил детското съзнание на "дъска, на която нищо от действителността не е записано" и от тогава мислители като Алберт Велики, и Джон Лок затвърдили това правило, като израза в наше време е толкова вкоренен в нашите представи, че го приемаме априори. А така ли е в действителност ?

Децата ни се раждат с определен генотип, който се получава още при смесването на генетичния материал от майката и бащата. Фенотипната му изява обаче зависи не само от унаследените гени, ами и от средата в която живее детето.Съзнанието обаче е нещо, което все още не е изучено докрай.Последните изследвания в неврохирургията показват, че децата се раждат с "отпечатана матрица" на мозъка, която в бъдеще само се развива количествено, а не и качествено.Броят и конфигурацията на мозъчните гънки и клетките остава непроменен през целия живот на човека. Още не знаем със сигурност, но този факт преобръща наопаки тезата на Аристотел и Лок, че съзнанието на детето е като чиста дъска. Други факти от религията с теорията за инкарнацията, астрологията с хороскопите,в които е записан целият бъдещ живот на детето, мистиката - с разказите за преживяване на собственото раждане, говорят отново , че децата не са "чиста дъска", а по-скоро палимпсест, на който пласт под пласт е писано и надграждано.

А дали в края на живота всичко се изчиства ? отново опираме до религята и мистиката.Ако дъската се изчиства и става отново бяла ученията на Христос, на Мохамед, на Буда - щяха да загубят смисъл. Ако душата загубваше мислите и спомените си - нямаше да има нито Страшен съд, нито прераждане, нито Рай и Ад. Наистина, децата се раждат, живеят и нямат спомени от предишните си животи, но в края на своя собствен техните "дъски" са изпълнени с любов, с нежност, с радост и тъга.Понякога - с алчност , злоба, овчедушие.Рядко-с величие, талант.Всичко това не отива нахалост.Трептенията на душите на всички хора, живели някога на света се сливат в един огромен акорд, който побеждава ентропията на забравата.

Изчистването на повърхността не представлява край на досегашния живот, спомени и действия, и ново начало за следващия, а по-скоро потъване под повърхността и забравяне, но в никакъв случай и край, защото всичко в живота е един кръговрат без начало и без край.

Редактирано 5 март 200917 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Не съм писала никога есе. Как ли се прави това? Попрочетох. Има някакви правила ... Нещо не ми харесаха. Хем ми се щеше да пробвам, хем пък ... ми тук имаше много хубави есета... Аз къде ... барабар Петко с мъжете... И заглавието на темата ...

Замислих се. Тъгата- познание за цвят?

Тъгата... Емоция, която не е от най- окриляващите. Противоположна е на обичаната от всички радост. Но и неотделима част от нея, както е при всяка двойка противоположности. Колко лица има, само! Тъгата по отминаващото лято, по изгубено доверие, откраднато приятелство, загуба на любим човек, от неумолимия ход на времето, от неразбирането, неприемането, от опустошената планина, от загиващия океан, от обреченото дете, от обезумялата старост ... от какво ли не! Какво познание, какъв цвят, освен сив ...

Отпуснах се обезсилена пред тази грандиозна безнадежност. И ... заспах . Засънувах. Ето я една от моите тъги. Колко години се борех с нея! Понякога надделявах, понякога тя ме сграбчваше с нови сили! Сега се приближавах към нея. Колкото повече се приближавах, толкова повече светът посивяваше. А първоначалните и ясни и добре познати форми се размиваха, тя заприличаше ту на тази, ту на онази тъга, вече не различавах ясно коя е ! Приближавах се. Беше страшно! Чудех се: Какво правя ?!? Час по- скоро трябва да се махам оттук, да се събудя!!! Но не, не се събуждах! Продължавах да вървя!И разбрах, че вече съм в нея! Тя е навсякъде около мен! И в мен! Като реликтово лъчение! Пронизва ме цялата. И всичко около мен. Светът изчезна. Всичко се сля в една единствена, разяждаща, сива, безцветна, огромна, всепоглъщаща тъга! Вървях и стоях на едно място! Ръцете ми сами се вдигнаха нагоре и от дълбините на заспалото ми същество се надигна вопъл: „Не аз, а Ти!” Сивотата бавно започна да се разсейва, като мъгла. Обзе ме странно спокойствие. Нямах никаква представа накъде вървя, вървя ли изобщо, тъгата се кълбеше още около мен, но вече знаех, че съм някак отвъд нея. Тук – таме се виждаха някякви цветни петна... но това бяха нещо като цветове! Не знаех с какво ги долавям, защото и със затворени очи ги виждах, дори по- ярко, отколкото когато бяха отворени. Незнайни, невиждани форми, някакви различности, за които нямах нито представа, нито сетива, и въпреки това ми бяха съвсем познати, и аз бях част от тях ... Тъгата се беше размила, никъде нямаше и помен от сивеещите се кълба, около мен бяха безброй съвършено непознати познатости! Изпълваше ме незнайна,всякаквоцветна радост, любов безпосочна и безгранична...

В този момент часовникът иззвъна. Събудих се. Бавно навлязох в привичния си свят. Някъде из мен, обаче, се усмихваше онова ново- старо Познание и ми нашепваше да не забравям повече за него...

Да... Може би тъгата наистина е познание за цвят?

Красиво споделяне, Багира...

Но ти вече знаеш мнението ми

Наистина като за първо есе беше много добре....Въпреки че трябва малко да наблегнеш върху композицията на есетп- теза ( твърдения ) ; аргументативни абзаци ( абзаци, в които се доказват твърденията от тезата) и накрая заключение ( обобщение на позицията, която си взела )