Скъпи приятели, сигурен съм, че всеки който обича поезията, има не едно любимо стихотворение, а няколко; които го зареждат позитивно.

Ще ви представя едно от любимите ми стихотворения на един Добруджански автор и мой приятел, когото много обичам.

А той е Иван Атанасов:

Това стихотворение е от стихосбирката "АЗ ИДА СЪС ДЪЖДА..."

ДЕН РОЖДЕН

Аз не съм роден във тоя ден...

Моят ден тепърва ще се ражда.

Не безверие, не в тлен за мен -

Безнадежност делникът изгражда...

Безнадежност в него, теб и мен...

И пълзящо, викащо страдание!

Аз не съм роден във моя ден,

ала нося неговите рани...

Не безверието е порок.

Не безверието е призвание...

Но урок е всеки нов жесток.

Краят осветява тежки рани...

Но в безверие не вярвам аз!

Но в какво да вярвам сам не зная...

И се втурва в пропаст моя глас...

Не видях там Ада или Рая...

Във небето няма да летя.

То е пълно с огън и снаряди...

Бог изчезна. Богът на света

се стопи в настръхналите клади.

Аз не съм роден във тоя ден.

Вярата в света не се обажда.

Като отмъщение за ден,

в датата безверие се ражда...

И още едно:

АЗ ИДА СЪС ДЪЖДА

На Сашо Серафимов

Не питайте за мене. Аз ида със дъжда.

И мълния ме грабва. И шибва ме вода.

Вървя през черни ниви. Или по светъл път.

Пороите заливат преградите, светът.

И стрък и цвят повлича безумната вяра...

Не питайте за мене. Аз ида със дъжда!

Очаквайте ме в буря. Очаквайте ме в град.

И нека се катурне, разтуреният свят.

Порой да стане песен. А мътната вода,

заливайки земята, да тръгне към звезда.

Не питайте къде съм. Или къде ще спра,

дори от гръм ударен пак няма да умра...

Щом легна под браздите, ще се родя във цвят.

Над мене пак звездите, безсмъртни, ще пламтят.

Дори да няма хора, ще има богове.

Звезди ще си говорят със звънки стихове.

И камъни ще падат, познали свобода.

За мене е награда, че ида със дъжда.

Мъжете не плачат, ми казваше мама... Не плачат! Повтарях и аз... Но вече порастнах, сърцето ми плаче, обзето от болка истраст... Угасват свещите, увяхват цветята, на масата сам съм, пред чаща коняк... Раздялата бърза бе, с думи неказани.... И всичко отново е мрак.... Дойде като лъч, като сянка отиде си... Остави ми спомен от който боли.... Изпивам коняка набързо .... И ставам.... Мъжете не плачат нали...... Малко и от мен,ко може.....

Владимир Голев незаслужено е пренебрегван в нашата тема.За това реших да поста едно много хубаво негово стихотворение,едно от най-добрите му.

Излъжи ме

Хайде излъжи ме!

Разкажи ми,че тъжиш за мен,

че ме обичаш,че си ме очаквала от толкова години,

още като мъничко момиче.

Ти на сцената превъплащаваш истини,

лъжи,коварства и измами,че чрез теб

на нея оживяват толкова човешки драми.

Можеш да се влюбваш и разлюбваш,

с тебе могат да си поиграят,

всичко е без ревност и без грубост,

всичко е красиво дори и краят...

Хайде излъжи!Какво ти струва?

Изиграй ми Жулиета в здрача,

аз ще съм щастлив че не сънувам,

и ще се опитам да не плача...

Редактирано 22 август 200916 г. от Evva (преглед на промените)

ДУМИ

Има думи, които пробиват

на сърцето коравия щит

и наливат отрова вонлива

от жлезите на свойте зъби.

Има дума предател, при нея

аз потръпвам, аз пламвам във миг

и лицето ми - кръв, руменее,

сякаш някой ми удря плесник.

Не, за тях аз не искам да пиша,

аз съм толкова девствен и млад,

че гърдите ми искат да дишат

на живот, а не на тяхната смрад…

Ти лежиш окован във затвора,

във главата бучи - водопад.

И дочуваш уж някой говори:

С в о б о д а !

Ти виждаш полето пред тебе,

ти виждаш го сякаш на длан,

и с някакво странно вълшебство

звучи - Свобода! Свобода!

Свободно, просторно размахваш

косата и чуваш - звънти.

И чорли перчема ти вятъра

хубава дума, нали?

Никола Вапцаров

Антиприказка alisa В приказката няма принц и кон. Губене на време е да чака. Яхнал първия случаен клон в първо действие кръжи глупакът. С лактите се блъска. Няма ред. Глупаво щастлив говори нещо. И нали е по душа поет внася драма в първата им среща. Второ действие. Глупакът спи. А тя гали празната му риза. И си мисли: Ще броя до три... (Тук се очертава явна криза.) В трето действие (любим момент) Тя му мрънка: Виж, харесвам проза... Разказвачо, няма хепи енд. Я да си разгледаш диагнозата.

Ралица

Пенчо Славейков

Като оназ вечерница в небото,

една бе в село Ралица девойка,

и цяло село лудо бе по нея.

Сиротно чедо беше тя. Отколя

замина нейний татко по гурбет -

замина и ни вест, ни кост от него;

а майка й отведоха с дене

кахъри в гроба. Ралица остана

при леля си, като свое чедо

я тя отгледа - гърлицата както

отглежда своя рожба, докато

се на крила самичка тя възмогне.

От Бешбунар ли с пълни бели менци

тя привечер се връщаше с другарки,

спреваряха се кой през кой вода

да й напий; а в празник на хоро,

кой не луди до нея да се хване? -

Че модрия й поглед бе западнал,

като мъгла, на всички на душата

и мислите им все около нея

се вияха, кат сърмений колан

о кръшната й тънка половина...

"Блазе й с хубост" - казваха едни.

"Блазе, комуто на честта се падне" -

обаждаха се други. А с глава

посвиваха пък трети, век живели,

свят опознали - шепнейки изниско:

"Блазе й... Ех, кабил ни край не е

на хубаво да води тая хубост."

За Ралица залиташе най-вече

Стоичко Влаха, заможен и личен

ерген, един на майка и баща.

Но ней сърцето беше дало вест

и тегнеше душата й към други;

примамили я бяха со дене

на Ива Бойкин ваклите очи

и думите му благи, като ранна

роса при пролет. Вреди ли невреда,

че сиромах е Иво!... Двама лика

и прилика, един за друг родени -

един у друг залюбени не чудом.

Той беше строен явор столоват,

тя тънка, вита, кършена лоза:

лоза се окол явора обви -

около Ива Ралица девойка!

Кръстовден мина. По поля и дома

се работа привършваха. Ей острий

горняк повя: гората пожелтя;

напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати.

И чу се вест низ селото, че наскоро

ще е и сватба. Дружки и недружки

у Ралица на добър час вървяха;

и всички тя посрещаше засмяна,

и тънки дари стелеше пред тях,

и охолно разправяше на всички,

що й лежеше драго на сърце.

Сърце прелива, като пълна чаша.

У лелини й дворове широки

като че слънце грееше - и всички,

що Ралица споходиха, оттам

излазяха, като че ли и тях

да бе огряло слънце...

Ала слънце,

що за едни тъй драголюбно грей,

на други мрак сгъстява на душата.

И мрак обзе душата на Стоичка.

Ни сън за него имаше, ни отдих;

и скиташе се все навъсен той,

на целий свят като че гневен. Вред

той Ралица все дебнеше да срещне.

Ей привечер веднъж му падна сгода

на Бешбунар. Той излеком пристъпи

и се запря зад чучура - когато,

приведена над поставът, сама

там Ралица си писаните стомни

изплакваше. Тя втора стомна сложи

под чучурчето - първата, веч пълна,

изправи се да сложи отстрана -

и тъй застана в миг, като вкопана.

Обади се тогаз оттам Стоичко:

"Отколя търся слука да ти дам

скъп армаган - огърлица рубета,

а, Ралице?..." И тутакси извади

из пазвата си златен наниз той

и го подаде. Очи не възведе

да го погледне пребледняла тя

и не пророни, слисана, ни дума.

"Наречени са те за теб" - отново,

пристъпвайки към нея, той повтори.

- Не всичко, мен наречено, за мен е! -

отвърна тихо Ралица и сегна

препълнената стомна да отнеме.

Ръката й тогава залови

и я устреля с тъмен поглед той,

и троснато отново тъй подзе:

"За теб така... така ли е за мен?

На мене е обречено сърце ти:

то ще е мое - или ничие!"

- Пусни!... Сърцето силом се не зема.

Не е то пита, то се не ломи! -

извика тя - изви се, отърва се

и спусна се набързо низ брега.

След нея дълго, дълго гледа той

и недобър гореше плам в очи му.

И паметта му мисли зли обзеха.

Зашло бе вече слънце и бързом

вечерни сенки падаха... Въз бряг

възпираха отдолу закъснели

за Бешбунар девойки и далеч

разпръскваше се охолний им смях.

Из друг път сви Стоичко и полека

към село се упъти.

Много дни

се оттогава минаха - и много

неща през тия много дни. Ей вече

великденските пости превалиха;

разтиквяше се зимата. И всичко

миришеше на млада пролет... Само

мъглива есен гнездеше се още

в душата на Стоичко Влаха, че

отдавна вече Ралица и Иво -

мъж и жена - живеяха честито.

Зовеше я той "мое пиле", поглед

от нея не отвождайки, като

от свое скъпо, ненагледно благо.

И не смъгли му щастието нищо -

ни думите на Ралица, когато

тя за Стоичко всичко му разправи,

ни тъмний негов поглед, изпод вежди

при всяка среща мятан неприветно.

А радостта на Ивовата майка

ни споделил би никой, ни постигнал.

И всякой гост у Ралица бе драг

и радушно причакан гост. На всички,

кой знае как, усмивката й крехка

допадаше - тъй ведрата зорница

допада на стопани ранобудни:

не е ли тя на ясни дни благ вестник?

Ех, хубава усмивка беше тя...

И с таз усмивка, привечер веднъж,

говореше невястата на Ива,

приседнала край огъня до него:

- Защо ли се забави майка тъй?...

Довчас ще втаса хляба и зарана

ще имаш топъл за в гората. Ранко

нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле;

не ще ли ти се ранко да изляза?" -

отвърна той, с усмивка дяволита

като към нея се изви. - Пък ти!

То вече - каза тя и причерви се

свенливо. Двама млъкнаха завчас.

На огъня притури съчки тя,

а той се взря в камината нагоре.

А вихъра, като пътник закъснял,

на прозорците блъскаше, виеше

и свиреше през ниския комин.

Стояха дълго мълком те така

и този път пръв Иво се обади:

"У батеви останала е майка;

ще трябва да се иде, че навън

я чуй каква е хала разбесняла."

- Пред вратнята завяло й до коляно -

се Ралица обади, веч когато

отвори той вратата да излезе.

Но той не чу, набързо дръпнал пак

да я затвори - че го сипна буйна

виелица в очите, шепи сняг

от стрехи нейде сграбил и вкъщи

да се премъкне хукнала несвястно.

Не задържа тя Ива. С сръчен мах

от себе си отърси той снегът

и възкриви към хлява, по-напред

воловете да понагледа пътем.

"Я гледай, чак и вратнята разтворил!"

- Затрупай я с трупа си! - троснат глас

до него се обади - и докле

да се досети Иво, лют ханджар

се вби в гърди му - дигна той ръка,

изохка и се люшна на земята.

И повторно в гърди му кат вби

ханджара, викна стръвния убиец:

- Мене нейни думи - тебе моя нож!

Сърцето, що се не ломи, за мене

ще да е цяло! - и прескокна той

през трупа и изчезна в тъмнината,

зловещо дето вихъра виеше.

Нощта погълна глухий стон на Ива;

а като че ли слаб, едва досетен

ек и сърцето Ралица досегна -

неясен ек и несъзнан, тъй както

в гората гръм далечен от ловец

на птичка се в сърцето отзовава;

за миг се тя ослуша и отново

я мисълта за утре пак обзе.

Седеше тя прибрана тамо в къта,

край огъня, когато се почука

на прозорчето излек. Скокна тя

и вратнята отвори. - "Добър вечер,

невясто Ралко. Мала пък вихрушка! -

бързом издума старата, чембер

като отви и го от сняг отърси. -

Ха затвори, че фтичето ще фръкне!"

- Не е ли Иво отподире? - "Иво?

Къде се е по таз вихрушка дявал?"

И ней разправи Ралица, и плахо

погледна я. "Ей, някъде по път

ще бъдем се разминали" - изниско

ней старата отвърна и повтори:

"Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. -

Спогледаха се мълком те - и мълком

край огъня приседнаха да чакат...

Полека-лека вятърът утихна;

и рядко само счуваха се бързи,

отвън из пътя, стъпки и далеч

заглъхваха; а тропота от тях

за дълго се отйекваше в сърца им.

И нещо тежко, тъмно се полека

възйемаше и таеше в душа им,

като на лято дъжд, кога в полето

лежат вън златни снопи неприбрани.

Тъй мина час и друг, а все нема

очакваний от тях да се завърне...

И наведнъж - поджегна ли ги мисъл

нечакана? - те скокнаха и двете

и литнаха на потръс. Пред вратата

те зърнаха полузавени стъпки

и като че ли нещо ги повлече

нататък, закривиха... В тъмнината,

зад зиналите вратни на обора,

на трупа Ивов Ралица се спрепна

и с вик върху му падна во несвяст.

Далеч и близо в глъхналата нощ

разлаяха се псета... Глъч се дигна;

и стекоха се оближни съседи

на писъка у Ивови. Блещукна

фенерче сред навалицата - слабо

огрея то прегърчения труп,

зад прага възнак повален, с широко

изцъклени безжизнени очи -

и него с писък прегръщаха жените.

Отнесоха съседи Ива вкъщи,

а сутринта отнесоха го свои

на гробищата, в вечната му къща.

Пожалиха за чуждо чужди хора;

пожалиха за Ралица, за Ива,

окаяха и старата му майка,

погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?"

па скоро и забравиха. Една

не го забрави старата му майка

и наскоро, при пролет, се помина.

При синов гроб отвори се и майчин.

Един до друг те легнаха в земята -

и на сърцето Ралици. Злочеста,

една за двама остана да жали,

на гробовете им да реди.

Начесто

западаше й мисъл за Стоичка;

западаше й: "Божичко, нима!?"

И морници побиваха я хладни.

(А сам Стоичко, заради когото

и хората пошушноваха нещо,

след Ивовата смърт, на два-три пъти

се по кръчмите мярна - и без вест

подир това на някъде забягна.)

През сълзи тя не видя пролетта,

в тъга не сети лятото как мина

и дойде есен. Есента доби тя

момчана рожба - радостна сълза

во пороя на скърбите й падна.

----------------------------------

Дни минаха и много мина с тях.

Тъй както свива модрия седянко

цветец, когато слънцето залезе,

и тъй сърцето Ралица се сви,

прибрало спомен скъп за ясни дни...

Живей сиротно с своето сираче

живот неволен тя сега. Радей

по чужди къщи, бъхти се весден,

и прязнощ я над хурката заваря.

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато се тя вгледа и познай

в тях Ива - до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва, от живота

ненадломена - с несломено сърце.

Веси, подсети ме за едно мое любимо стихотворение В 1-ви курс (9-ти клас) трябваше да го учим наизуст. Тогава го знаех, а сега помня само откъси от него...

Изворът на Белоногата

Видиш ли долу в полето

дет се мержеят, чернеят

дестина дръвя върбови?

Там било село Бисерча,

в стари години, отколе,

там се родила, живяла

мамина мила Гергана.

Гергана, пиле шарено,

Гергана, кротко агненце,

кат бисер между мъниста

тя била между момите;

първо й либе Никола -

вакло огиче пред стадо

помежду селски ергени!

Гергана още Никола,

двамата лика прилика,

като два стърка аглика;

двамата млади, зелени,

един за други родени,

един у други влибени,

влибени вярно, примерно.

Либил Никола Гергана,

либил я и я задирял:

заран и вечер по извор,

по хора` всяка неделя,

по тлъки всяка прилука,

и по седенки всяка нощ.

Било то вече посреднощ.

Седенките ся разиждат -

праща Никола дома й

своята мила Гергана,

китка и цвете поиска.

Гергана тихо говори:

- Късно е, либе, за китка,

месечинка си залезе,

а петли не са попели -

време е сега потайно,

грозна, невярна полунощ;

звезди блещукат над нази,

веди прелитат край нази -

змееве, змейски духове

и самодиви-пощянки,

ще видят, ще ни завидят -

китка се дава за обич,

кога се зора зазори;

в зори е китка кръвена,

утре ти китка готова.

Дигни се рано да станеш,

утре на нива да идеш,

на изворът ме почакай,

биволи докат напоиш,

аз с бели менци ще дойда

за прясна вода студена,

ще ти дам китка кичена

от мое чело на твое,

с тебе за мене да бъде. . .

Черна им честта, горките,

черна веда ги подслуша,

подслуша, та им завиде,

на зло ги око мернала,

сторила да ги погуби.

Рано ранила Гергана,

станала, та се умила,

пред икони се прекръсти,

тихо се богу помоли.

Росна е китка набрала

и я на чело забола.

Дига кобилца на рамо,

та си на извор отива.

Не сваря тамо Никола,

чай сваря бели чадъри.

Нощя е везир пристигнал,

с войска си тука застанал.

Гергана вода налива,

бели си крака измива,

везир пред чадър седеше,

гледал Гергана, чудил се -

чудил се хубост таквази,

де се е зела на село.

Гледал я везир, сматрял я,

и от сърце я поревнал.

Допраща слуги, вика я.

Везир й дума продума:

- Българко, млада девойко,

що ми си рано ранила

за прясна вода на извор?

- Рано съм, аго, ранила

за прясна вода студена,

по-рано да си ошетам...

Тейко ми, стара стария,

бърза на нива да идем.

- Ходиш ли, млада девойко,

ходиш ли и ти на нива.

да гориш лице снежано,

да косиш ръце нежани?

Ти не си за туй родена,

най си родена, дарена

бяла ханъма да бъдеш,

все по чардаци да ходиш. . .

Я хайде, бяла българко,

хайде на Стамбул да идем,

дето ще шеташ на други,

други на тебе да шетат.

- Добре съм, аго, аз тука

при старий баща и майка,

мен не тежи ми шетнята.

Откакто съм се родила,

все тъй съм расла, порасла,

кога по нива, по лозе

на стар бащица на помощ,

кога пък в кьщи да шетам -

на мила майка отмяна.

- Ще дойдеш, бяла българко,

ще дойдеш с мене на Стамбул,

ще дойдеш, друго не бива.

- Жив да си, аго, недей ме!

Как ще оставя баща си,

майка си, как ще замина?

- Туй ли се грижиш и мълвиш?

Не щеш ли и тях да вземем,

да ги заведем с нази си?

- Мили ми, аго, ливади;

свидна ми мала градинка!

- Ливади искай от мене,

все по ливади да ходиш,

каквито искаш градини

и цветя вътре всякакви. . .

Жално въздъхна Гергана,

умилно дума продума:

- Няма там, аго, по вази,

няма там стени таквизи,

зиме със здравчец обрасли,

лете със сива лиляка;

няма там бяло кокиче,

ни теменужка дъхава

между къдрави шубрачки;

в поля чернока аглика

на всяко рано пладнище -

злат минзухарец в равнище,

ни ален божур в странище...

В моята мала градинка

доста е мене, що имам:

всякакви ружи шарени,

шарени жълто, алени,

дребен босилчец черночък,

син кремък, жълта латинка,

бял кремък чисто сребърен,

бисерно, росно леденче,

крехка върбица клоната,

стволяста камха рехата,

червен седянко вечерен,

синкави рохли ранници,

карамфил зимен и летен,

ширбой ми кичест ператен

и морав стратул бархатен. . .

Тез живи цветя няма ги

в ваште, аго, градини!

Там всичко расте насила

и дето расте, там вене. . .

Хубаво всичко на село,

охолно, аго, на воля!

- Хубава, млада българко,

защо си толкоз глупава!

Склони ти само да дойдеш,

на Стамбул да те заведа:

да видиш де е хубаво,

да познаш що е охолно!

Аз ще заръчам, щом идем,

да ти изградят градини

каквито искаш, дето щеш.

И ще направя за тебе

в градини нови сараи

със дванадесет капии,

с триста прозорци джамлии.

С миндери ще ги обградя,

с ястъци ще ги обредя,

с дюшеци ще ги постеля

да седиш на тях, да гледаш,

додет ти видят очите. . .

- Стамбул е, аго, за мене

тука, дето аз съм родена,

а най-хубави сараи

там онзи моят бащин дом.

Що ми са много капии,

когато мога от една

да ходя и да дохождам?

Що ми са триста прозорци,

когато мога всякога

от едно само прозорче

да гледам деня слънцето

и вечер ясен месечка

с мильони звезди около!

Какви по-светли сараи

от тез небесни сводове?

Какви по-добри миндери

от таз зелена морава!

- Младо, безумно момиче!

Ти още нищо не знаеш,

мене повярвай, послушай,

да си намериш късметът:

бяла ханъма да станеш,

злато, коприна да носиш,

в светли хареми да седиш,

жълти жълтици да нижеш

размесом с дребен маргарец.

- Хубаво, аго, жив ми бил,

но аз съм проста селянка,

не ми са драги хареми,

нито свилени премени;

не искам жълти жълтици,

не искам дребен маргарец.

Стига ми това, що имам:

таз огърлица мъниста

и този плетен косичник. . .

Най-подир, аго, знаеш ли?

Ако не знаеш, да знаеш:

аз съм се клела, заклела

и клетвата ми вярна е.

Първо ми либе Никола

първо венчило той ще е. . .

- Колко си проста, безумна!

Та що е твоят любовник

пред мене и пред властта ми?

- Пред тебе, аго, нищо е;

но за мен, знаш ли, всичко е -

воля аз него, та него. . .

- Волиш ти него, та него -

отвърна везир сърдито, -

но своя воля ти нямаш,

мойта е воля над тебе;

господар аз съм над тебе -

аз ще ти бъда стопанин. . .

Гергана дума продума:

- На живот ми си господар,

но на волята не ми си;

Без воля стопан ставаш ти

на мъртво сърце студено. . .

Смая се везир с Гергана,

вярност в любов й почете;

пусна момата свободна

и надари я богато,

после за помен поръча:

изворът чешма да стане.

*

Дюлгери чешма градили,

в село се дума разчуло,

че са Гергана вградили.

Истина било, тъй стана.

Залиня мома Гергана,

като лист рано ознобен,

залоша, още закрея

кат ран босилек в засуха.

Крея Гергана на крака

нещо ми до три месеца,

легна Гергана на дрехи. . .

Ходи Никола, дохожда,

води й врачки, знахари,

с разни я билки цериха,

от нищо не и преиде.

Година време не сключи,

богу душица предаде. . .

Сето я село пожали

и всички са ся събрали,

всякой свещица запали. . .

Моми и венци изплели

момци и гробник сковали. . .

От къщи кат я дигнали,

ред я по редом носили,

до тъмен гроб я занесли,

занесли, там оставили. . .

Никола, верен любовник,

рано ранява у вторник,

та си на гробът отива,

с бял тамян гробът прикадил,

с руйно го винце поприлял,

и вощеница запалил. . .

Върнал ся от гроб Никола,

но не се върнал дома си,

и до ден днешен няма го. . .

Счува се само дълбоко

цафарата му, тъмната,

тъжно да свири и тътне,

кога се вести Гергана,

там на чешмата седнала,

на месечинка да преде.

1873

П.Р. СЛАВЕЙКОВ

АКО НЯКОЙ ВИ КАЖЕ Ако някой ви каже: - В живота си аз не тъжа - не му вярвайте, хора! Той лъже! Това е лъжа! Всеки! Всеки за нещо в живота скърби. А от всички най-много и винаги - аз може би! Имам син първороден, имам малко дете - на година и четири месеца цели. Аз съм весел! И тъжен, че без мен то расте и очите ми още не са го видели. То говорело вече, то казвало "татко!" и на снимката с пръстче посочвало мен. Не съм чувал гласчето му крехко и сладко не съм гадил косиците, по-светли от лен. То не знай, не разбира какво е Родина, то не знай защо майка му днес е сама. - Моят път към дома през Димитровград мина - вече втора година вървя към дома. Кей не е преживявал такава разлъка, кой за моята мъка ще ме обвини? - Освен своята пот днес и своята мъка ние даваме в тези строителни дни! Тази мъка е сила н вяра корава! Нека двойно сърцето боли в тези дни! - Този, който в строежа и мъка познава, той не може и няма да му измени! Пеньо Пенев НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЧОВЕКЪТ Кой казва, че мойта Родина е бедна на крепости, зали, разкошни дворци? Кой казва, че тя е на място последно, без владетел велик, без велики творци? Кой? Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно на човека труда? Елате сега в тази земя обновена, елате и вижте добре, господа! Вий техника имате - модерна, голяма! С какво ли не вашият свят е прочут! Но нямате! Нашите хора вий нямате - свободните хора на свободния труд! Елате и вижте! - Ето владетеля, на трон от упорство, мечти и бетон, могъщо изправен, хванал в ръцете си не жезъл, а кирка, чук и трион! Той цехове има - зали просторни, с послушни лакеи - машини и дни. Тук всяка трудност е негов затворник зад крепости яки - заводски стени. На труда по закона под свое владичество събрал всички радости, безсмъртен навеки, бди и твори той - Негово Величество Човекът! Пеньо Пенев ЩАСТИЕ Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно. Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам. Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем... Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там... Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава? Всъщност какво си?.. Не подозирам дори... Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?.. Много приятели?.. Много и много пари?.. Колко години... И всяка с това ни сурвака. Земни неща... Мили боже, това ли е то? Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака. Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо? Може би ти си наоколо... Без да го знаем. Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли... Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем... Утре, например... Когато снегът завали... Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко... Хитрият поглед... Малката умна глава... Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко... Господи, колко сме глупави... Ти си това... Недялко Йорданов

“Сърце ти трябва, за да ме обичаш и две очи, в които да потъна...” Повика ли ме? Тихо, че ще чуят - приятели, съседите... сърцето. Не трябваше отново да си спомняш – обърнал гръб бе в твоя свят... където се сливаш със нюанса на звездите, където са луната и морето... Аз вече не съм твоето момиче. Така поиска. Там съм... под небето... единствена. Такава ще остана. Вековно ще звъня като камбана. В душата ти... ще бъда педя спомен, но там ще съм, разбираш ли? В замяна... съм дала много, само от сърцето. Брегът ми свърши, моят свят... сълзите. В едничка длан аз себе си побирам и хрипави въздишки са ми дните. Повика ли ме? Тихо, че е късно... Нощта пулсира с мен във твойте вени. Но днес е моя! Този миг изтръгвам... Не трябва да си спомняш... Нас! Боли ме...! Кремена Стоева

Не знам кой е автора на това стихотворение.Свалих си го преди време от един форум,но който и да е автора добре се е справил мисля.

Подарявам го на Вас,вярвам той/тя няма да се сърди ,че ще се насладите на стихотворението му.

Ода за мъжете

Какво е да си мъж на този свят -

да бъдеш млад и умен, и богат!

За жалост, днес мъжете са мъже,

когато им изнася най-добре...

Единствената цел на всеки батко

е да излъже някое момиче сладко,

по-бързо да го вкара във леглото

и после да се смее: ''Ах, горкото!''.

Не мислите ли само че, жени,

и ние можеме да бъдем зли -

всеки мъж, разглезен или не,

превръщаме във глупаво хлапе.

Само да им щракнем тихо с пръсти,

за нас даряват всички пачки тлъсти,

намигнем ли на някой със очи -

небето със звездите ще свали.

Покажем ли пък малко гола плът,

започва да им се върти светът!

Мъжете са момчета жалки,

които търсят детски залъгалки.

Смешни са до болка тез мъже,

завързани за стегнато въже,

подскачат като кученца след нас -

това е то - голямата им страст.

Глупав ли е българският мъж,

та иска всичко, всичко наведнъж.

О, не, жени, наивни не бъдете -

и глупави, и умни са мъжете.

Макар че те не могат даже миг

да дишат, без да зърнат женски лик,

понякога си знаят май цената,

но пак прахосват всичко за душата.

Тръгнали с навирени носленца,

изглеждат тъпо нашите момченца,

чувстваме как плачат пак за бой,

но прощаваме на малкия герой.

Дори един да има по-нормален,

не можем да го кръстим идеален,

измъкват ни го бързо под носа

и то не друг, а майка му добра.

Да, вярно е - не можем без мъжете,

но чак пък да си стиснем с тях ръцете -

сметките отново ще са криви

и нито ние, нито те ще са щастливи.

Наивни са добрите ни момчета,

тръгнали с накичени вратлета,

мислят, че ще могат да ни купят,

без дори веднъж и да се влюбят.

Искам да ви кажа, скъпи дами,

преди един от тях да ни засрами,

че ние сме великата половинка

на тая четирилистна детелинка.

В нашите ръце е колелото,

което ще въртим в посока - ''злото'',

само мъж за малко да посмее

на някоя жена да се надсмее.

Така ще ги научим да обичат,

че не в любов, а в мама ще се вричат,

животът им добре ще подредим.

Дами, още днес ще победим!

На вас какво послание да дам,

мъже, които ставате за срам,

помнете, че жените са солта,

а вие сте единствено прахта.

Добре да уважавате жената,

защото не познавате страната,

която ще покажем, щом решим

и всички до един ще изгорим.

P.S.Ако все пак някой знае автора,нека го каже и да му отдадем дължимото.

Редактирано 31 август 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Когато някога ти имаш нужда Да чуеш птиците над приказна лагуна Но чувстваш че на себе си си чужда Ела при мен и аз ще те целуна Когато някога не виждаш смисъл А твоите очи са с сълзи пълни Но всеки е във себе си залисан Ела при мен и аз ще те прегърна Когато някога денят ти сив е И на бездънна пропаст твойта нощ прилича А ти от малко само обич имаш нужда Ела при мен и аз ще те обичам А после, някой ден когато Погледнеш на света по начин нов Тогава - просто заключи вратата А аз? - И за това ще съм готов Ще си замина някъде далече Ще те обича вече някой друг Не ще си спомняш ти за мене вече И ще забравиш че била си тук И само някога ще виждаш във съня си Как някой тихо в твойта стая влиза Не се сърди - аз просто искам да те видя Да те целуна, после мълком ще си ида. А ако някога отново имаш нужда Да чуеш птиците над приказна лагуна Но чувстваш че за другия си чужда... Ела при мен и аз ще те целуна... /Станислав Бориславов Гълъбов/

Бойко

Пенчо Славейков

Три вечери поредом обикаля

край Недените пусти двори Бойко,

три вечери въртя го тъмен шемет

и дълги дни подир това мъгла -

и пред очи и на сърце му тегна.

Измамата живота му вгорчи.

"Не бери грижа, чедо, преди време -

раздумваше го майка му - сам знаеш:

измама що е хранило, нича

зарад сърце такова някой тъжи!"

И прави думи. Неведнъж и сам

си ги е шепнал на сърцето Бойко.

а все пак нещо свива туй сърце.

И палавите прязнощни звездици,

що всяка вечер го така безгрижен

на одъра заварваха - сега

заваряха го, ненадвит от сън,

като обжегнат тамо да се мята.

А сякаше напук, из село нейде

извиваше с цафарата си медна

унесено нехайник някой млад:

подкършената изподтихом песен

ехтеше с пуста жалба зарад младост

и чезнеше за дваж по-пуста обич.

А времето фърчи, не го е грижа

кому тежи, нито кому е леко, -

то неусетно челото на Бойка

приведе и над тъмния му поглед

дълбока сянка на тъга заметна.

не беше вече онзи Бойко той,

на всички драг - седенките без него,

седенки що не биваха, нито

хоро хорото. Ни кой не попита

какво му е на младото сърце;

па и да пита, казва ли се с думи

сърцето как тъгува за севда!

Не питаха го и защо така

е работа напуснал той. И свои,

и другоселци идваха при него,

като при първи майстор бъчевар -

че работата майстора си дири;

ала на младий майстор се отщя

от майсторлък и работа, откак

изгората му дните изгори...

Не дига се за работа ръка,

когато падне мъка на сърце.

На край на лято - другата година -

веднъж и дваж му майка позагатна,

тъй изделеч, доде потрети ясно:

(те пред оджака привечер седяха)

"Било билото, чедо: все, що бива,

се с дни забравя... Ех, не доживя,

той татко ти - барем, докле са дни

да видя и аз отмяна, на унуче

да се порадвам..." Не отвърна Бойко

на майчини си думи. Изпод вежди

я сал озърна и приведе чело;

и странн се усмивка застоя

на устните му. Кой знай, белки нещо

да каже трепна таз усмивка тиха -

и пак изчезна няма, както дойде!

С това се свърши само нея вечер.

А наскоро и онова, нает,

що бе сторила старата му майка,

се свърши: мина и не мина време,

доведе тя от бащино му село

къщовница и угледна, и спретна.

Кой знай как пристана лесно Бойко.

Наистина, то приказки не ще -

хатър се майчин лесно не прекърша,

но все пак... Да; а булче му се падна

на чест, не булче - злато. Позлати

то Бойковата къща и зарадва

старешко сърце майчино. И често

"Сполай ти, боже - шъпнеше си тя,

като я гледа спретна и засмяна

из къщи да реди, - сполай, че мен

и чедото ми с тая чест дари!"

Но радостта й бе едно горчило

това, че все намръщен ходи Бойко

и някак си като замаян; реч

съвсем нарядко из уста изустя;

понякога не вижда, не дочува,

но бо`зна де по цели дни из къщи

се дява. Майци на сърце това

зле падаше, но лесно се придумва

за чедо майка тъй сама-самичка -

нали со време се оправя!

Над къщи зло се виеше, а зла

не чу се дума. Тъй се мина зима,

запролети се, лято прелетя -

ей дойде есен. Още гроздобер,

и работата полска се привърша;

започнаха за зимници да готвят

от овреме къщовници стопани.

Такъв къщовник беше Ненко Бъта,

мъжът на Неда, Бойков едновръстник,

И привечер, завръщайки се пътьом

от работа, при Бойка той завърна:

"Чуй, дома чакат съдове; мини,

когато сгода тия дни ти падне."

Зашеметиха тия прости думи

сърце и памет Бойку, както есен

зашеметява вихър сух листец,

на вейката си още все крепен.

И два дни ходи той като в несвяст.

На ранина, на третий ден, у тях се

со сечивата Бойко озова...

На двора бяха съдовете сбрани

и залови се той за тях, очи

без да възвие окол да погледне.

Преви към пладне: ратаите мудно

от работа из двора се прибраха.

Тогава счу зад себе стъпки той

и поздрав излек: "Бог помози, Бойко!"

И тутакси той сепнат се обърна -

а бяла Неда вече там нататък

отминаваше, с кобилица на рамо.

И щя не щя, а все пак фърли той

след нея поглед - и съгледа как

тя възкриви зад порти: бял чембер

подире й се метна и затули.

Ала се тя за дълго не забави.

И тоя път, на връщане, пред него

запря, на рамо с менците ковани,

като продума: "Думам му отдавна -

ще се разсипят съдове... ех, знайш я,

какъвто си е Ненко... Ами ти

какво си, Бойко?" ала я не чу

той тоя път - наместо длето, свредел

заврял в готова цепка, да затъква

наместено на сгода лико... "Зер -

тя поднови - кажи го, второ лято

отка` не сме се виждали... А, Бойко?"

- Две лета, Недо - като под земя

се той обади... - Харно са, сполай -

от майка много здраве..." Постоя -

и първа тя отново пак подзе:

"На ранина замина Ненко с тейка

в Загоре... Време мярка се, минува,

сън сякаше сънуваш!" - Ех, сънувах!

И сън ли беше! - смутолеви той...

И стори му се работата вече

като да е привършил, и набързо

сбра сечива, наканен да си ходи;

но се изправи, застоя се, някак

учуден: "Тук? Че как така? Защо?..."

А вперила во него модри очи,

като че ли тя искаше това,

що не издума с замъглени думи,

да го додума с поглед - "Дълга нощ,

и Ненко е в Загоре"... Като нож

пробиха сърце Бойково тез думи! -

"Остай си сбогом!" - Сбогом... много

здраве!

Невяста Райка още не се беше

отсрамила и срам над къщи падна.

Тъй бива то... Край плет помине някой,

лулата си отърси и замине,

а, току-виж, подпушило завчас:

повейне ветрец - и гони белата!

Отде повя сирака, той самичък

си знаеше - а тласна го залисан

во бурята на чувства, що душа му

опустошиха, първий вихър още

несмогнала да преживее - както

гора в пожар: недогасена искра

избий и с двойна сила плам се емва,

и зелента превръща се на пустош.

Не го свъртя во къщи веч съвсем

и работата, подновена пак,

като обувка скъсана подритна

и се извърна той в несвяст от нея.

Па и сама се работа извърна

от майстора, полека, неусетно.

И да се не извърне! Со зори

излезе чак - чак вечер се додътри,

нарязан гръста. Работа го чака

и хората припират - ден за ден,

и никой веч при него не завръща...

Търпеньето е с край. Не изтърпя

неволната му майка; ала кешки

до гроб да бе търпяла - не би чула

от чедото си нечедовни думи.

Когато му натякна тя - за смях

и на децата че е станал вече -

извърна се той сопнато към нея:

"Теб що ти е? Нали на мен се смеят!

Аз и смехът, и мъката си зная."

Ни думица горката му невяста

не смя да каже; денем по шетня,

по работа насам-натам, а сутрин

притуляше възглавието си, мокро

от сълзи, майка да го не съгледа.

И ето пак за всички драга пролет

довя долняка топъл откъм юг.

За работа се хора заловиха,

а Бойко плъзне все по механите.

Дома намръщен и по механите

такъв по цели недели - и в миг

налетя го на гняв и ядни думи,

от тъмното мълчание по-зли,

и няма край... През лятна жега тъй

се мъкнат мудно тежки дни и мъка

е на душата, а когато рухне

дъжд и градушка, дваж по дотежней.

Изходиха и врачки, и знахари,

какво не му замесваха во хляба,

с какво не билье нощем го димиха -

не би късмет. С магии скритом вшити

в елека, той излизаше из къщи

и връщаше се вечер пак пиян.

Как падаше невести на сърце,

какво тежеше мйци на душата,

що ги е чужди еня - път минават,

безпътни думи думат: "Бъчеваря

завърза пъп за бъчвата!" Не страя

и не понесе срам на старини,

при пролет още грижната му майка

на одъра се гътна - и не стана.

При смъртний час доведоха пиян

от механата Бойка. Но от него

се старата отвърна с тежки думи:

"Да ти не бъде просто ни от бога,

нито от майка, синко!" - издъхна.

Главата му со друго беше пълна

и майчините думи дали той

чу и разбра, кой знае. Само сбра

устата му усмивка странна; миг

на устните му застояна, тихо

изчезна тя, тъй както се яви...

Ей на изход година, откакто Бойко

се бе оженил - и година как е

живота на невястата почернил.

И мълком тя пренасяше обиди

от някога обичния си мъж,

и мълком сълзи ронеше - в света

саминка, като капчица на стряха.

"Живот е даден - всякой во живота

с честта си" - тъй раздумваше се тя

со майчини си думи, и се плахо

ослушваше в сърце си, че под него

се беш ерожба зародила. Бойку

тя неведнъж наканва се да каже,

а нещо я за гърлото притисне

и вместо думи сълзи я избият.

Сам можеше и той да види ясно,

невястата му че ще стане майка

наскоро, ала кой ти я поглежда!

А приближава съдбоносний ден

и го сеща... Нещо й е мъчно

и радостно - и иска й се нему

да повери туй, що душа й мъчи

и тайно радва: "Негли пък това

го сепне, друго ако не помага!"

Отдавна слънце зайде и нощта

над уморено село се надвеси.

Прибират се работници дома,

коля скриптят, понесли от полето

на гумна тежки снопи... Отдалеч

тя стъпките неравни на мъжът си

дозе, на прага къщен се изправи

да го посрещне. Залюляно той

пред нея се възпря и я кръвнишки

изгледа изпод вежди: "Да не би

и ти да ми запречаш път!" - се сопна,

и на жена си погледа свенлив,

без да съгледа - хласна я с коляно,

събори я на подът и отмина,

като промъмра, скърцайки со зъби:

"Че в механата ми отбиха път -

и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!"

През нея нощ во мъки тя доби

без време първа - и последня рожба.

Ненавремните мъки не понесе

и легна тя на одъра, за нивга

да се не дигне. Грижните съседки

около нея шетаха, а тя

безпаметна се мяташе в леглото,

нашепнувайки с устни загорели

несвестни думи и на подкървени

очи со поглед неподвжижно вгледан.

Нерядко тя дохождаше на себе

и все, напусто, с думи и со поглед

за рожбата си пита: ала никой

не посмей дори да й загатне

къде е тя, какво со нея стана,

и само я тешаха со измами,

че някоя и н`ам-къде си уж

детето е прибрала на кърма,

докато се от болест тя продигне.

Кой би й казал и какво - на майка

при смърт, за рожба мъртвородна?

Събрани бяха привечер веднъж

съседките при болната родилка

и нея те - за време укротена

от огницата - со поволни думи

разтушваха. А тъкмо се и Бойко

тогаз завърна вкъщи. Пред вратата

той, без да иска, се възпря и вслуша

во говора, що идеше отвътре.

И чу той ясно думи на жена си:

"Подхлъзнах се из стълбата, а то

не му бе време... подир месец, два...

Нали било му писано... Понесох

по стълба менци, и н`ам как со тях

на подплес стъпих - та на двора чак...

Ех, божичко, па нея нощ!" И нищо

не чу нататък Бойко. Спря се той

и като се че нещо вби в душа му,

зави му памет и сърцето стисна,

като приклещен пръст между врати.

Какво бе туй? С лъжовни думи тя

закриля тоя, който младостта й

почерни, който с първата си рожба

уби? Не е ли туй насън? С какво ли

за нея той е драг, та го закриля

пред хората?!

И цяла нощ се той

по двора лута, сякаш тия думи

в душата му откриха пропастта

и в ужас той дълбоко и дълбоко

се в тая пропаст взира - и потърсен

самичък се от себе си отвърна...

И дълга бе за него тая нощ,

по-дълга от денете, преживени

с извърнато сърце от всичко мило,

милеящо за него во неволя.

И неведнъж през нея нощ пристъпя

към прага той - а не посмя да влезе.

-------------------------------------

На третий ден, с приведена глава

вървеше той след черното носило

на своята неволница невяста...

Затвориха новоотворен гроб -

разидоха се хората - тъмней

черковний двор... Потихия вечерник

люлей надгробни бурени и тям

потайно нещо като че ли шепне.

Над току-що засипания гроб

застанал, Бойко като вкаменен,

като надгробен камък, неподвижно

с оборена глава на гръд стоя,

докле се спусна тъмна нощ. Тогава

упъти се към къщи той. И пак

не посмей през къщний праг да влезе,

а седна вън на ниския чардак,

закри лице с ръка - и първи път

студената самотност го обгърна

и из очи му хлътнали изтръгна

сълзи, незнайни досега за него...

А надалеко нейде си из село,

унесено нехайник някой млад

извиваше с цафарата си медна.

Подкършената изподтихом песен

ехтеше с пуста жалба зарад младост

и чезнеше за дваж по-пуста обич.

Продавам те, любов... Предаде ме. До три пъти отрече. Петлите бяха мъртви. Не пропяха. От близостта ни ставам по-далечна... Провалите от страх - не закъсняха. Обичам те като живот. Мълчиш, невернико. Чрез подлостта си просто ми се случваш. Продавам те, любов... за трийсет сребърника. Надявам се и ресто да получа. Павлина Йосева

Ритуал

Румяна Симова

В магическия ритуал

на нашите интимни срещи,

когато край чаршафа бял

запалим ароматни свещи

и мъжката ти сексуалност

пулсира от несдържано желание,

аз губя чувство за реалност...

Потъвам във първичното послание,

изпратено от боговете.

Изгубвам се във твоето дихание,

в преплитането на ръцете...

И със взаимна безусловност,

напук на земното привличане -

изпадаме във безтегловност

и ненаситно се ОБИЧАМЕ!

Много ми харесаха последните две стихотворения,особено Ритуал на Румяна Симова,свалих си ги и двете.

Ще Ви постна едно много силно според мен стихотворение на Мая Попова ,дано Ви въздейства така силно ,както на мен.

Седял ли си на буре със барут?

Държал ли си в ръцете си фитила?

Очите ти били ли са очи на луд,

които дяволски са заискрили?

А хващал ли си нажежен куршум,

изпратен към сърцето без пощада?

Броил ли си до сто поне на ум -

над болката присмял се, а си страдал?

Горял ли си на тих и бавен огън,

на пепел ставал ли си заради любов?

Едничко "Да" - и аз за теб ще мога!

Ако през всичко с мен да минеш си готов.

Ритуал

Румяна Симова

В магическия ритуал

на нашите интимни срещи,

когато край чаршафа бял

запалим ароматни свещи

и мъжката ти сексуалност

пулсира от несдържано желание,

аз губя чувство за реалност...

Потъвам във първичното послание,

изпратено от боговете.

Изгубвам се във твоето дихание,

в преплитането на ръцете...

И със взаимна безусловност,

напук на земното привличане -

изпадаме във безтегловност

и ненаситно се ОБИЧАМЕ!

Толкова ми хареса това стихотворение ,че се порових в нета и открих още едно много хубаво стихотворение на Румяна Симова

Дано някой не ме е изпреварил и да го е постнал вече!

Mисис Съдба ...

Извинете ме, мисис Съдба.

Много рядко към Вас се обръщам.

Днес, обаче, пристигам с молба,

стъпвам тихо и леко - на пръсти.

И от страх да не Ви огорча

с неуместна шега или дума,

аз неловко в момента мълча...

И си мисля - дали е разумно

да Ви моля точно сега

за неща, за които не бива...

Дъх поемам да се престраша,

а препуска във вените диво

мойта кръв. Може би ще сгреша,

може би ще звучи некрасиво,

но Ви моля днес, мисис Съдба,

разрешете да бъда щастлива,

искам глътчица жива вода -

за да ръся по утрото сиво,

за да светне отново денят

и развявай ки огнена грива

слънчев кон да поеме на път...

Всъщност искам,

мисис Съдба,

да съм жива...

Редактирано 3 септември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Йохан

Христо Смирненски

Над мъртвата градинка вечерта

разпускаше коси от черен мрак.

Йохан открехна малките врата,

огледа уличната пустота

и в миг прекрачи дървения праг.

След него припна плачуща жена,

протегнала в ръцете си дете.

Но, озарен от бледата луна,

безшумно в тягостната тишина,

отмина той и всичко опусте.

По него дълго, дълго гледа тя,

далече впила поглед замечтан;

наоколо бе сънна пустота

и само прибледнелите уста

нашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“

А над Берлин, потънал в ситен скреж

и лунни сребросинкави петна,

внезапно екна първия гърмеж

и ехото в безумний си летеж

раздра задрямалата тишина.

След него втори, трети… ето в миг

изтръпна в ужас снежния Берлин.

Нощта изпълни се с гърмеж и вик

и пламъкът изви червен език,

блестящ над покривите кат рубин…

* * *

На барикадата бе непознат

Йохан. И непознат остана той.

Прислонил се до старец белобрад,

излеко побледнял от остър хлад,

гърмеше с вихъра на кървав бой…

И труп до труп в мъртвешка хладнина

простират се, а бурята гърми;

по сини блузи алени петна,

в очите смръзнал вик и не в една

десница още пушката дими.

А недалеч, зад срещните стени,

картечниците блясват с огнен лик,

хусарите на шеметни вълни

промъкват се и залп след залп гърми

и вие се Смъртта в размах велик…

* * *

На барикадата Йохан е сам.

В предсмъртен стон старикът белобрад,

оплискан с кръв, повдига се едвам.

Съзрял хусарите през дим и плам,

крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“

А стиснал карабината в ръце,

Йохан ги среща с гръм и ги зове:

„Елате вий, аз с каменно лице

ще срещна щика в своето сърце!

Елате вий, престъпни синове!

Безумци! Всяка капка кръв пред вас

ще бликне нови хиляди борци!

Веч бий дванайсетият кобен час

и ще сразим престъпната ви власт!

Елате вий! Елате, подлеци!“

А от веригите хусар един

тогаз просъска гневно с глас пиян:

„Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“

Но, величав кат някой исполин,

„Челата горе!“ — викна му Йохан.

Задружен гръм изпрати му ответ.

Той грохна до старика белобрад.

Хусарите се втурнаха напред.

Един от тях се взря в лика му блед

и пръсна черепа му с приклад.

* * *

А тънеше Берлин в мъгла и скреж

и бликаше предутрен синкав здрач.

И в бедна хижа, в ужас и копнеж

една жена при всеки глух гърмеж

избухваше в несдържан горък плач.

И стиснала детенцето си, тя

все чакаше със поглед замечтан.

Навън цареше смъртна пустота

и глухо прибледнелите уста

през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“

Реших да постна две стихотворения на Робърт Бърнс.Надявам се ,че ще Ви харесат.И двете са много популярни и може би много от Вас са ги чели,но още един път няма да е излишен.

Моето щастие

Доволен съм с малко и с малко богат,

и грижи смутят ли покоя ми брат,

със чашка и песен - за първи ли път?

ги пращам, по дявола нека вървят!

Понякога стискам от мъка пестник,

но бой е живота, а ти си войник!

Безгрижният нрав е богатство за мен:

пред никой не скланям глава унизен.

Гнетят ме нещастия, скърби и страх!

Но вечер с другари - лекувам и тях!

Когато сме стигнали читави брат,

защо да си спомням злото назад?

Съдбата ми кранта, се спъва навред.

Към зло, към добро ли, да кара напред!

Аз своята участ, добра или зла,

ще срещна усмихнат с "Добре си дошла".

Финдли

- Кой хлопа в този късен час?

- Аз хлопам – каза Финдли.

- Върви си! Всички спят у нас!

- Не всички! – каза Финдли.

- Не зная как си се решил.

- Реших се – каза Финдли.

- Ти май си нещо наумил.

- Май нещо – каза Финдли

- При тебе, ако дойда вън...

- Ела де! – каза Финдли

- Нощта ще минеме без сън.

- Ще минем! – каза Финдли

- При мен да дойдеш, току виж...

- Да дойда? – каза Финдли.

- До утре ти ще престоиш.

- До утре! – каза Финдли

- Веднъж да минеш моя праг...

- Да мина! – каза Финдли.

- И утре знам, ще тропаш пак.

- Ще тропам! – каза Финдли.

- Ще ти отворя, ала чуй...

- Отваряй! ...- каза Финдли

- Ни дума някому за туй

- Ни дума! – каза Финдли.

ВИДЕНИЯ



Небе - куршумена безкрайност - отразено
през ледена кора в куршумени води.
Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, - безцветен здрач - мъгла. Безцветни,
край отражението мое сенки рой
минуват и не спират: сенки мимолетни,
залутани безцелно, жадни за покой.

Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.

Не съм аз там - не съм това - не съм! . . . Безцветни
край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой. . .
Минуват сенки: в погледите мимолетни
и съжаление и уплах се чете.
Минуват, заминуват и не спират те.

Пейо Яворов

Бъди такъв, какъвто си...

Румяна Симова

Бъди такъв, какъвто си...

Не си артист в посредствена пиеса,

не съчинявай глупави лъж

в стремежа си да те харесам.

Не се прави на мъж велик.

Аз съм жена (не съм от вчера).

Със интуиция улавям всеки миг,

когато преиграваш – се изнервям...

Не ми шепни лъжливи чудеса!

Да, романтична съм, но не наивна...

Не ми разказвай – откога

не си се срещал с хубост дивна!

Наясно съм какво изпитваш. Знам...

Държи ли се жената хладно,

мъжът се чувства слаб и сам,

започва да я иска жадно...

Бъди такъв, какъвто си.

Не се прави на обожател!

Харесваше ми повече преди,

когато те приемах за приятел...

Още един страхотен стих на фамозната Мая Попова! Обожавам я вече и съм тотално пристрастена към поезията и!

Причини

Причини да те мразя - имам много!

(потръпвам, щом погледна ти ръцете)

Но да си спомня - ни една не мога.

За злото филтър имам на сърцето.

Затворя ли очи - отново ти си.

(и няма друг да е - това е ясно)

Но там ще си останеш - само мисъл,

за мойта свобода при теб е тясно.

По устните ми сухи плъзва „Сбогом".

(насила казаното как ли се изрича?)

Причини да те мразя - имам много.

Една ми трябва, за да те обичам.

Дамян Дамянов КОГАТО СИ НА ДЪНОТО Когато си на дъното на пъкъла Когато си най тъжен и злочест От парещите въглени на мъката Си направи сам стълба и излез Светът когато мръкне пред очите ти И притъмнява в тези две очи Сам слънце си създай и от лъчите Създай си стълба и по нея се качи Когато от безпътица премазан си И си зазидан в четири стени От всички свои пътища премазани Нов път си направи и сам тръгни Трънлив и зъл е на живота ребуса На кръст разпъва нашите души Загубил всичко, не загубвай себе си Единствено така ще го решиш

Дамян Дамянов

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО Когато си на дъното на пъкъла Когато си най тъжен и злочест От парещите въглени на мъката Си направи сам стълба и излез Светът когато мръкне пред очите ти И притъмнява в тези две очи Сам слънце си създай и от лъчите Създай си стълба и по нея се качи Когато от безпътица премазан си И си зазидан в четири стени От всички свои пътища премазани Нов път си направи и сам тръгни Трънлив и зъл е на живота ребуса На кръст разпъва нашите души Загубил всичко, не загубвай себе си Единствено така ще го решиш

Прекрасно, искренно, истинско ...

(нека го направим стих )

Когато си на дъното на пъкъла ...

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай

и от лъчите му с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си –

единствено така ще го решиш.

Дамян Дамянов

Изповедно

Обичта си държахме на тъмно с години.

От всички се крихме като крадци.

Хитрувахме, лъгахме,

щадяхме невинните.

Нас никой не пощади.

Изморих се.

Душата ми е изгладняла

за смешно прости неща:

да се събуждам до теб,

както до теб съм заспала,

за двама да слагам кафе,

ти да палиш свещта

срещу Нова година,

ти да носиш пълната мрежа...

Празнични бяха всичките ни часове -

пък на мен ми е липсвала делнична нежност.

Връхлетяха ме изведнъж пораженчески страхове

и умората трупана дълги години,

и копнежът за топлина.

Просто старея. Искам вече да си почина.

И да бъда най-после слаба жена.

Станка Пенчева

http://svejo.net/home/link_summary/396757-PESEN-ZA-DOBROTO-Nedqlko-Iordanov ПЕСЕН ЗА ДОБРОТО Недялко Йорданов Когато си беден , когато си слаб когато трепериш за късчето хляб, когато отвсякъде кой както свари, препъва те с крак и ти удря шамари- недей се отчайва, недей се навежда не си позволявай да губиш надежда! Защото макар да е жилаво злото, в човека всепак побеждава доброто Какво е охолство , какво са пари пред светлата участ да бъдем добри! Когато в сърцето ти гняв се надига кажи си на ум кротко думата стига и вярвай че пак ще спечели двубоя със лошите мисли усмивката твоя Защото макар да е жилаво злото, в човека все пак побеждава доброто.

Секс Върни звездите на небето - не се нуждая от звезди. Голяма съм отдавна. Ето, не вярвам в думите, както преди. Не ме засипвай със клишета... Съвсем направо си кажи - защо ме търсиш? Само секс ли желаеш? Да ли? Ех, и ти... Не стой сковано... Отпусни се. Навън нощта е без звезди... Защо открадна й звездите? Когато тръгваш, ги върни... Сега очите си затварям. И мисля, че е Любовта.... Наум молитва изговарям... Догаря в тъмното свещта... Ти имаш опит със жените, не съм светица също аз. Прашинки дразнят във очите, сребристи, малки... Звезден прах... Не светвай... Остави вратата отключена. От лунен кош сипе светулки тишината... Или звезди... Ей... Лека нощ! Румяна Симова

Редактирано 13 септември 200916 г. от Шушито (преглед на промените)