Златина Великова

Фредерико Гарсия Лорка - Тишината 

 

Чуй, сине мой, тишината.
Тишината, подобна на шум от вълни,
тишината,
където долините и ехото чезнат,
свела скръбен лик 
към земята.

 

(из стихосбирката "Стихове за канте хондо", 1921)

С ръка ще махна. Ще изпратя лятото,
отправено към спомена на времето.
Признавам си, че ще ми липсва вятъра
и топлите лъчи на слънчогледите ...
И шарените сенки на тополите,
в които си отглеждахме мечтите ...
Дъждът, за който толкова се молих,
а после ме отнесе без да пита ...
Щурците ще ми липсват. Като песен,
която е заспала недопята.
С ръка ще махна. Ще посрещна есен.
А лятото ще тръгне в необята ...
Но някак светлосиният му смях,
разля се като звън по мойте устни.
И слънчев лъч в сърцето си прибрах.
Инат ли съм ? Отказвам да го пусна ...
Родена съм с дъха на топлината,
и лято ще съм точно до забрава.
Посрещам есента. Но във душата ми
едно щурче се сгуши. И остава.

Мира Дойчинова - irini

Докато дишам

 

Не ме търси сред другите жени!
(Тълпата поначало ме отблъсква.)
Аз винаги съм някъде встрани -
различна, независима и дръзка.
Не мога да се впиша в общество
от сладки захаросани девойки.
Сред тях изглеждам странно същество,
попаднало в графа - дефектни бройки.
Не ми понася стадният модел -
да върша нещо без да влагам мисъл.
Създадена съм с по-различна цел -
да давам пример Бог ме е орисал.
Над пошлост и поквара да летя
и вярата в доброто да възвръщам.
На страх, двуличност, фалш и суета -
вратата безпардонно да затръшвам.
Не ме търси в еднаквите лица!
На моето с големи букви пише -
достойнство, чест, любов и свобода.
Докато съм Жена. Докато дишам.

 

Васка Мадарова

 

Марин Бодаков - Книжният момент 

 

 

Той очаква познанство от свила,

близостта на пижама от хлад, субтропически айсберги, океанът.

Ивици ведра изисканост в разни речи,

сдържана яснота в чая,

нов човек да подпъхне завивките.

Само ранният мрак на следобеда е решение.

 

 

(из "Обявяване на провала") 

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си, теб аз обичах,
в древни гравюри и улични фотоси, звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чакам.
Колко години без шум са сближавали двата маршрута,
колко причини в света са създавали тази минута,
нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени,
още преди да започне съдбата ми..., ти, ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,
моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.
Още преди да те срещна в живота си, теб аз обичах,
в древни гравюри и улични фотоси, звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках.
Колко години без шум са сближавали двата маршрута,
колко причини в света са създавали тази минута,
нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени,
още преди да започне съдбата ми..., ти, ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,
моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,
моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,
моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш...

ЦЕНА
Във себе си вината не търси!
Виновна е съдбата изначално!
Любов ли е, ще свърши със сълзи -
това е нещо толкова банално!
Той бе герой! Умираше за него!
Обсипваше го с пламенни сърца!
Сега е само мъж, с голямо его,
един от милионите в света.
Не е виновен той! Не си виновна!
Избрали сте стандартната съдба -
от ябълката сладка, но лъжовна,
да вкусите с цената на греха.

Листата

Ръждиви старчески петна
Нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато.

Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка.

На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват.

Мария Донева

https://www.youtube.com/watch?v=my4jBeAEPnU

 

България , това е раят на света за теб и за мен!

 

   От голямата река , Дунава ,

   до Родопи планина , планина.

   От Македония до Черното море,

   Това е раят , раят на света за теб и за мен ,

   за теб и за мен.

 

   Тук тъй красиви са езерата

   и планините , и полята.

   Виж как танцуват вън , навън цветятя ,

   за теб ,   за теб , за теб , за теб и за мен ,

   за теб и за мен, за теб и за мен.

  

   България, България, България!

 

   Тук тъй синьо е небето и синьо е морето.

   Тук свещенна е земята и свята свободата.

   Виж как блестят на вън , на вън житата ,

   за теб ,   за теб , за теб , за теб и за мен ,

   за теб и за мен, за теб и за мен.

 

   Опрян на твойто рамо , силно рамо ,

   аз ще браня свободата , свободата.

   Чуй Балканът пее песни , славни песни ,

   за теб ,   за теб , за теб , за теб и за мен ,

   за теб и за мен, за теб и за мен.

 

    България, България, България!

 

    Тази земя е на Герои , на Герои.

    Тя не търпи окови , не търпи окови.

    Аз за моята страна , България ,

    съм готов и да умра!

 

    България, България, България!

Редактирано 9 септември 201510 г. от sky7sky (преглед на промените)

Другата в мен

 

Своенравно е мойто сърце.
В него зло и добро се пресичат.
Ту те гали с вълшебно перце,
ту - със сабя на две те разсича.
Днес съм влюбена в теб. Затова 
изиграй свойте карти разумно.
Докато ме държи любовта,
да спечелиш съвсем не е трудно.
Докато заслепена от страст
съм готова на всичко за тебе,
ползвай правилно своята власт.
Че и другата в мене те дебне.
Позволиш ли си стъпка встрани,
оскърбиш ли доброто момиче,
срещаш лошото. То не търпи
да го лъжат безсрамно в очите.
То отвръща на злото със зло.
То в сърцето със нож те пронизва.

Пожелавам ти само, дано
да не го опознаеш отблизо.

 

Васка Мадарова

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си, теб аз обичах,

в древни гравюри и улични фотоси, звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия, теб, само теб чакам.

Колко години без шум са сближавали двата маршрута,

колко причини в света са създавали тази минута,

нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени,

още преди да започне съдбата ми..., ти, ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,

моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.

Още преди да те срещна в живота си, теб аз обичах,

в древни гравюри и улични фотоси, звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках.

Колко години без шум са сближавали двата маршрута,

колко причини в света са създавали тази минута,

нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени,

още преди да започне съдбата ми..., ти, ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,

моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,

моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,

моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш...

Тоз вариант дословно безобразен откъде го дръпнахте, колега? Горкият

 

Георги Константинов

Миг като вечност

Още преди да те срещна в живота си -

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия -

теб аз съм чакал.

 

Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! -

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми -

ти си до мене.

 

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=75&WorkID=6910&Level=3

От необятният нет "колега" го взех и нямаше автор! Хареса ми и го сложих и не виждам нещо нередно да съм направил?

Душата ми
Това е моят храм, и в него трябва -
молитвено да стъпваш в тишина...
Ако си в нужда да се забавляваш,
параклисът не е за веселба.
Вратите са отворени от изгрев,
но само за молитвени ръце.
Не става за разходки и за излет...
Защото си е храм.
Той Е.

.....................................................

 

ОЧАКВАШ МЕ НАЛИ?

Очакваш ме любов... нали?
Без блясък...шум и суетене,
душата ти е четири стени
и търсиш място там за мене.
И искаш времето да спре,
а то така е полудяло -
на ден и нощ делиш го все,
но влюбено е щом е цяло.
Очакваш ме... луна ранена
и парят залезни езици,
от вчера взела топлина,
безмълвна си... а аз съм птица.
И думи липсват – само стон,
несбъднати мечтите тлеят,
сега съм нощ... и съм измислица
вълшебство съм и в теб живея.

Редактирано 9 септември 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

От необятният нет "колега" го взех и нямаше автор! Хареса ми и го сложих и не виждам нещо нередно да съм направил?

 

Зависи. Ако сте избягал отнякъде, не сте.

ПОЕТЪТ

Разбра ли някой, че Поетът
е вечно мъничко дете,
и докато разни хора сметат,
...той просто пише и чете...

Когато някаква нагласа
на хора, яхнали рева,
той не е в тази дребна класа –
за него ярък е гневът.

Гневът по себе си, където
и всичко сам е причинил,
Гневът по мислите, с което
и хора, звяр е подчинил.

В едно с приятните раздумки,
които прави с вас Поетът,
то него лятните прохрумки
го вцепепеняват във несрета.

Не вярвате ли...
ще ви кажа,
че има сила в тази мъка,
и камък в сълзи да намажа,
ще плаче с нечия разлъка...

А знаете ли, че Поетът
е Вещ
във всичките изкуства,
Но той смирено пали свещ
И пише туй, което чувства.

Кое разменно е – да взимаш
с ръце богато кехлибари,
или в по-ценно е да имаш
Сърце на няколко другари...

Другари всякакви,
другари странни,
мъжари някакви,
ала невярни...

Затуй е свикнал и Поета,
че сам е
и едвам ще крета
но и в безлюдните полета
той сам ще си направи чета.

Ще има бранници, другари,
ще сее слово дето свари...
И от олово му са думите,
И не се крие сам по шумите...

Самият Бог,
а може и Природа
е правил скок,
творявайки народа.

И всички малки древни резюмета
Записвани са малко, малко от ПОЕТА.

Дали да има светска разправия,
Дали сега да влюбят се ония,
Дали да стане
някое момченце мъж
Или да хване
есен изведнъж...

Понякога е толкоз страстно
Живота да прекарваш бясно,
Да не си никъде на тясно
и да те лее Слънце ясно...

...Понякога, но ний Поетите
сме свъързани, уви, с несретите
на малък, взор или голям,
да бъдем кръгозор
и изстрел прям.

Това е наше – малкото изкуство,
да бъде ваше всяко наше чувство...

Даряваме ви нашата амнезия –
Животът ви да е Поезия.

А ако някой нещичко си спомни,
Завинаги ще го запомни.

Сега аз искам пътни птици
Да се сберът в крайпътни жици.
Да няма глъч и врява, чуруликане...
Аз всяка нощ се връщам от излитане.

Тихо...много пойни птици,
По многобройните си жици...

Да сбъднем утрото да влезе
И всеки от съня си да излезе...

Поклон, желая пъстра пролет
На всеки дом, където има полет.

Мойте чувства – думи ековити
са туй изкувство – да са лековити.

..............................................................................

 Редакция малка, на kaldata маниак, ако може на репликата Ви към мен! "Зависи. Ако сте избягал отнякъде, не сте."   Така написахте Зависи е на място! Но, след това словореда и бъркането на учтивата форма на обръщение с лична не се препокриват в едно изречение и се и се учат в 4-ти клас! Разбрахте ли "колежката" смисъла на написаното или все още се чудите от къде съм избягал?

Редактирано 9 септември 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

Късно е...Далеч във този град...
Мечтите ми са спрели да те чакат!
В последния вагон на някой влак!
Във всяка улица погълната от мрака!

Скрити са, обвити в своят страх!
Треперещи за бъдеще неясно!
Разделящи разумното от грях!
Мечтите мои...и сърцето страстно!

Късно е...Но в този град си ти...
Дърветата красящи булевардите!
Таксита светещи и в тях следи,
от двама души тръгващи на някъде!

Мечтите са по-силни във нощта!
Деня е стряскащ в свойта суматоха!
А моите са чакащи! И аз мълча!
А тишината днес по-силна е от грохот!

 

ПОЕТЪТ

Разбра ли някой, че Поетът

е вечно мъничко дете,

и докато разни хора сметат,

...той просто пише и чете...

Когато някаква нагласа

на хора, яхнали рева,

той не е в тази дребна класа –

за него ярък е гневът.

Гневът по себе си, където

и всичко сам е причинил,

Гневът по мислите, с което

и хора, звяр е подчинил.

В едно с приятните раздумки,

които прави с вас Поетът,

то него лятните прохрумки

го вцепепеняват във несрета.

Не вярвате ли...

ще ви кажа,

че има сила в тази мъка,

и камък в сълзи да намажа,

ще плаче с нечия разлъка...

А знаете ли, че Поетът

е Вещ

във всичките изкуства,

Но той смирено пали свещ

И пише туй, което чувства.

Кое разменно е – да взимаш

с ръце богато кехлибари,

или в по-ценно е да имаш

Сърце на няколко другари...

Другари всякакви,

другари странни,

мъжари някакви,

ала невярни...

Затуй е свикнал и Поета,

че сам е

и едвам ще крета

но и в безлюдните полета

той сам ще си направи чета.

Ще има бранници, другари,

ще сее слово дето свари...

И от олово му са думите,

И не се крие сам по шумите...

Самият Бог,

а може и Природа

е правил скок,

творявайки народа.

И всички малки древни резюмета

Записвани са малко, малко от ПОЕТА.

Дали да има светска разправия,

Дали сега да влюбят се ония,

Дали да стане

някое момченце мъж

Или да хване

есен изведнъж...

Понякога е толкоз страстно

Живота да прекарваш бясно,

Да не си никъде на тясно

и да те лее Слънце ясно...

...Понякога, но ний Поетите

сме свъързани, уви, с несретите

на малък, взор или голям,

да бъдем кръгозор

и изстрел прям.

Това е наше – малкото изкуство,

да бъде ваше всяко наше чувство...

Даряваме ви нашата амнезия –

Животът ви да е Поезия.

А ако някой нещичко си спомни,

Завинаги ще го запомни.

Сега аз искам пътни птици

Да се сберът в крайпътни жици.

Да няма глъч и врява, чуруликане...

Аз всяка нощ се връщам от излитане.

Тихо...много пойни птици,

По многобройните си жици...

Да сбъднем утрото да влезе

И всеки от съня си да излезе...

Поклон, желая пъстра пролет

На всеки дом, където има полет.

Мойте чувства – думи ековити

са туй изкувство – да са лековити.

..............................................................................

 Редакция малка, на kaldata маниак, ако може на репликата Ви към мен! "Зависи. Ако сте избягал отнякъде, не сте."   Така написахте Зависи е на място! Но, след това словореда и бъркането на учтивата форма на обръщение с лична не се препокриват в едно изречение и се и се учат в 4-ти клас! Разбрахте ли "колежката" смисъла на написаното или все още се чудите от къде съм избягал?

 

Честно казано, стихотворението като цяло (понеже се подразбира, че е Ваше) ме навежда на някои тъжни мисли откъде може да сте избягали, но засега са само предположения. Относно поправката благодаря (макар че нещо лошо ли  направих  ), ма аз съм художник и доста отдавна завърших четвърти клас. "Творявайки" и "прохрумки" са интересни думи. 

Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Петя Дубарова

Фридрих Хьолдерлин - Сбогуване

 

 

Ако безчестно загина, ако душата ми

Не отмъсти на безсрамните, ако надвит
От враговете на гения, вече съм паднал
В страхливия гроб,

Забрави ме тогава, о, само от гибел спаси
Моето име и ти, отзивчиво сърце! Нищо друго,
Тогава поруменявай и ти, която
Бе мила към мене, но не и по-рано.

Ала не го ли предчувствам? Трижди проклет ще си,
Ангел-хранител! Далеко от тебе навярно
Всичките демони на Смъртта ще засвирят раздиращо
Върху струните на моето сърце.

О, побелейте тогава, къдрици на смелата
Младост! И по-добре днес, отколкото утре.

... тука, където на този уединен
Кръстопът горестта,
Смъртоносната, ме покоси.

 

1798

Редактирано 10 септември 201510 г. от sisone22 (преглед на промените)

Мой приятел ме предаде,
но предадох го и аз...
Сам със мене без пощада
боря се самият аз...

Убеждавам се чудесно.
точно тук какво е нужно...
да повярваме е лесно,
но предаваме се дружно...

Времето ни е смалено.
Искам аз да бъда аз.
Егото е пощадено,
че предавам се през час...

Няма думи, има дейност,
Няма лягане, а скок...
И в самата безидейност
да останеш свой Пророк.

Извинения – излишни.
Има мисъл и тревога -
да не дойдат пак предишни
поглед в стон и изнемога...

В съхраненото си Аз,
в таз
останала полвина,
моля се да бъда с вас,
да се върна, да ни има...

Искам чудото да стане
само както то умее,
аз пък трябва да се хвана,
себе да овладея...

Господи, отново,
трансформирай ме във Слово...

Нека снощното забраве
се превърне в мощно Здраве!

С много шепност го изричам.
но за Венчост ви обичам,

мое Светещо Семейство.

И нека да е Действие!

И да бъда сам със себе си Един.

Амин!

Честно казано, стихотворението като цяло (понеже се подразбира, че е Ваше) ме навежда на някои тъжни мисли откъде може да сте избягали, но засега са само предположения. Относно поправката благодаря (макар че нещо лошо ли  направих  ), ма аз съм художник и доста отдавна завърших четвърти клас. "Творявайки" и "прохрумки" са интересни думи.       ..................  Сега , ако е вярно това, че сте художничка може да ме наричате колега! Завършил съм художествената кралска академия в Белгия! И е лесно да се сетите от къде съм избягал и нямаше нужда от иронията Ви.... Вие сте бягали от часовете по литература и български език за да правите елементарни грешки в изказа Ви в дадено изречение! Лек и спорен ден и творчески успехи Ви желая!                                                          

Редактирано 10 септември 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

Ако ти дам парченце от дъгата
Поръсено със капчици роса,
Ще ми дадеш ли ти лекарство за душата
Което да лекува самота?
Ако ти дам парченце от небето
Поръсено със сребърни цветя
Ще ми дадеш ли билка за сърцето
Която да помага в любовта?
Ако ти дам парченце от луната
Поръсено с блещукащи звезди,
Ще ми дадеш ли светлината
Която да спасява от беди?
Ако ти дам вълните морски
Изплетени от синьо кадифе,
Ще ми дадеш ли ти бедите хорски
аз да ги скрия някъде далеч?
Ако ти дам на огъня искрата
Обвита в златна топлина,
тогава ще ми сбъднеш ли мечтата
в света да властва доброта?
А ако ти дам и свойта вяра
И я поръся с чисти намерения,
Ще ми дадеш ли чудна дарба
С която да лекувам огорчения?
Накрая ще ти кажа свойто име.
Ще го прошепна тихо във нощта.
А ти ако желаеш запомни го,
А ако не - аз няма да тъжа...... /Валерия/
 

Вие сте бягали от часовете по литература и български език за да правите елементарни грешки в изказа Ви в дадено изречение! Лек и спорен ден и творчески успехи Ви желая!                                                          

О да. Но бягствата започнаха вече в девети клас. Ако изключим ония от предучилищната. Може да е било за добро, че отказвах да чета насила - автоматичното четене води до автоматично писане. 

Обичай мe

Обичай ме, и аз ще те обичам
копней за мен, и аз ще искам теб.
Жадувай за ръцете ми, които
намират те през огън и през лед.

Усмихвай се в очите ми щастливи
и слънце твоя ден ще озари,
от моите мечти без страх отпивай
и заедно със мене продължи.

Очаквай ме с дъха на късна есен
събрал във шепи целия си свят
живота ми отдавна не е песен
но ти го правиш истински богат!

Обичай ме и аз ще те обичам,
сърцето си със мене изпълни,
със нежност и любов да те наричам,
момичето на моите мечти!

Кристин Димитрова - Здравите кожи на паметта (из "Сутринта на картоиграча")

 

 

 

Кожата ти е гладка,
като на фен на Ман Юнайтед, любима -
каза той - точно толкова гладка,
само че без тупаниците.

Чудя се как успяваш.
- Когато минем страха,
че от удара остава белег,
всички ние се надигаме

в тъмнината на кожата си
и отвън сме зловещо
гладки

          - му каза тя. - Виж,
по теб вече не си личат дори
синините от моите целувки.

Николай Гумилев

 

Память

 

Только змеи сбрасывают кожи,
Чтоб душа старела и росла.
Мы, увы, со змеями не схожи,
Мы меняем души, не тела.

Память, ты рукою великанши
Жизнь ведешь, как под уздцы коня,
Ты расскажешь мне о тех, что раньше
В этом теле жили до меня.

Самый первый: некрасив и тонок,
Полюбивший только сумрак рощ,
Лист опавший, колдовской ребенок,
Словом останавливавший дождь.

Дерево да рыжая собака,
Вот кого он взял себе в друзья,
Память, Память, ты не сыщешь знака,
Не уверишь мир, что то был я.

И второй... Любил он ветер с юга,
В каждом шуме слышал звоны лир,
Говорил, что жизнь — его подруга,
Коврик под его ногами — мир.

Он совсем не нравится мне, это
Он хотел стать богом и царем,
Он повесил вывеску поэта
Над дверьми в мой молчаливый дом.

Я люблю избранника свободы,
Мореплавателя и стрелка,
Ах, ему так звонко пели воды
И завидовали облака.

Высока была его палатка,
Мулы были резвы и сильны,
Как вино, впивал он воздух сладкий
Белому неведомой страны.

Память, ты слабее год от году,
Тот ли это, или кто другой
Променял веселую свободу
На священный долгожданный бой.

Знал он муки голода и жажды,
Сон тревожный, бесконечный путь,
Но святой Георгий тронул дважды
Пулею нетронутую грудь.

Я — угрюмый и упрямый зодчий
Храма, восстающего во мгле,
Я возревновал о славе Отчей,
Как на небесах, и на земле.

Сердце будет пламенем палимо
Вплоть до дня, когда взойдут, ясны,
Стены нового Иерусалима
На полях моей родной страны.

И тогда повеет ветер странный —
И прольется с неба страшный свет,
Это Млечный Путь расцвел нежданно
Садом ослепительных планет.

Предо мной предстанет, мне неведом,
Путник, скрыв лицо: но всё пойму,
Видя льва, стремящегося следом,
И орла, летящего к нему.

Крикну я... Но разве кто поможет, —
Чтоб моя душа не умерла?
Только змеи сбрасывают кожи,
Мы меняем души, не тела.

Омръзна ми всеки от мен да очаква
да бъда любезна, добра, примирена...
да кимам послушно и да не разплаквам
не ви обещавам - не съм съвършена!

И моите нерви не са от желязо,
и мойто търпение има предел!
Отказах се да се раздавам напразно
- животът достатъчно ми е отнел!

Не се оправдавам, че станах директна,
не се извинявам, че действам така,
не чувствам вина, че говоря конкретно,
достатъчно дълго отлагах това!

Не мога да казвам на черното бяло,
не искам да бъда непременно добра,
на всичко, което до днес съм търпяла
настъпи моментът да сложа черта!

Защото ми писна да бъда на прицел
от хора брутални и деградиращи,
такива без цел, без посока и смисъл
във своя живот път и бряг ненамиращи...

 

автор : Таня Батаклиева

Платих цената. Цялата цена -
да бъда на ръба на двата свята.
Дали е лесно?... Всичката тъга
превърнах във усмивка на душата си...
Раздадох много. Нищичко не взех.
Не се научих сметки да си правя.
Съвсем самичка през нощта поех
към всички сънища за незабрава...
Загърнах се в Луната. Не треперя.
Оттук нататък просто съм невидима.
А който трябва – сам ще ме намери,
преди да се изгубя тихо в зимата...
И може би, щом тегли се чертата,
ще стане ясно – вече не играя.
През болката, заплащайки цената,
спечелих свободата си накрая.

 

Мира Дойчинова - irini