"Дали не е късно" - Томи Тодоров

 

Аз искам да пиша
за толкова много
и толкова малки неща.
Аз трябва да пиша
доколкото мога
дори и със риск да греша.
Аз няма да пиша
когато не чувствам,
но в мене от чувства боли.
Аз мога да пиша
и пиша изкусно -
дали има полза...дали...?
Аз бавно ще пиша,
че всеки да може
от мен да си вземе парче.
Аз нощем ще пиша
по вените с ножа,
оставил кръвта да тече.
Аз утре ще пиша
това, за което
в деня не намерих кураж.
Аз днес ще опиша земята, небето,
и своя любовен мираж.
Аз вчера написах ли
всичко така, че
и утре да имам очи
да гледам света
със душа на сираче,
и в нея скръбта да мълчи...
Дали не е късно
да тръгна окъсан,
но спастрил душата-сатен?
Кога ли ще късам
и листът ми скъсан
ще скъса живота във мен?

Чистачи... на Души
Малцина са орисани – Те могат,
да стъпват тихо в хорските души,
превзели смело - болки и тревога,
нов Свят да ни даряват, по–красив!

Сред звуците, словата и боите,
извайващи безценния ни Блян,
наливаме... и пием - до насита,
достигнали - най-светлия Олтар!

С насладата от песен на Авлига,
с ревящия, тъй страшен Океан,
блажените емоции, Ни - стигат,
рушат стените - и остават там!

Глухарчета, със пролетния вятър,
се гонят - и ни правят пак Деца,
наивни... и се смеем на Съдбата,
звънливи песни, влюбено ехтят!

А той, Животът, инак си е дрипав,
прегърбен Старец - виждаме... уви,
Те, в прелестна одежда го обличат,
названи са от древността - Творци!

След допира ефирен, през телата,
в миг, казваме им своето... Амин,
но може би, обсипващи ни в злато,
те всъщност са отчайващо... сами!

Разказват, че щастливи са, когато,
вълшебството им, Някой - долови,
с крилете си, по-нежни от росата,
не са ли те... Чистачи... на Души?

Търкалям в ръката си кестени,
разменяйки влага за влага.
Светът ще приключи. Естествено.
И друг ще започне веднага.

 

Светът съществува до мигване,
но няма в гердана му спиране...
Безброй светове са пристигали
и тръгвали - изконсумирани.

 

Пореден. И следващ. Без смесване.
На всеки по миг се полага.
И само подобно на кестени
разменят си влага за влага

 

с ръката, която поддържа и
търкаля гердана безгрешно.
Ще мигне светът и ще свърши.
Окото обаче е вечно.

 

 

Венцислав Василев

Марин Бодаков - Храбри хора (из "Обявяване на провал")

 

 

 

Сърцето,

поразено от ударите на старостта по всички,

които обичам.

И внезапните гледки към края.

Дишането не се превръща в реч, нито в плач -

единствено измива невнятните пейзажи,

без да изличи тяхната покъртителност.

СЪДБА

 

Уморих се да бъда мъжко момиче!
Уморих се да бъда боец!
Уморих се да бързам, да падам, да тичам,
да създавам, да кърпя, да "редя под конец",
да съветвам, да милвам и дори да крещя.
Уморих се да бъда винаги силната!
Уморих се! Та аз съм просто жена!

Искам силно рамо да имам до себе си.
Искам някой, когато плача - до мен.
Искам с някой до захлас да се смея
и на деня с някой да кажа "Здравей!"
Какво толкова смешно ти казах?
Много наивно ли прозвуча?
Искам някой съня ми да пази.
Аз съм една уморена жена!

В нощи безсънни себе си питам:
Нежна кукла, или силна жена?
(Сякаш някой, пък дал ми е избор!)
Та това си е просто мойта съдба!
Звън!... И отново в студената стая,
тихо "Здравей!" отронвам сама.
Кафе, грим и без да мечтая,
днес пак ще бъда силна жена!

 

Geni-Liso (Гени )

"В пепелта" - Калоян Стаматов

 

В оная пепел от огнището,
останаха ми шепите.
Все още ровят там - във нищото...
Днес стъпките ми са застинали:
вървя най-често по пътеките,
които други са изминали...

И взорът ми не търси птиците -
отдавна те са препарирани,
на художниците в скиците.
Лицето ми е стара крепост.
Мечтите ми са консервирани,
във свойта собствена нелепост...

Сега вървя загубен в степите,
и нищо, нищичко не искам!
Единствено ми липсват шепите...
В оная пепел от огнището,
забравих ги (уж без да искам!),
да ровят, да ме търсят в нищото...

Редактирано 12 септември 201510 г. от Admetos (преглед на промените)

Георг Тракл - Детство

 

Пълно с плодове на бъз; живееше спокойно детството

В синя пещера. По някогашната пътека,
Където днес, кафява, дивата трева свисти,
Размисля тихият клонак; звукът на шумата е

Същият, когато синята вода се плиска сред скалите.
Трепетна е жалбата на коса. Там един пастир
Безмълвно следва слънцето, търкулнато по есенния хълм.

Душата е едничко синьо мигновение.
В края на гората се показва плахо дивеч, мирно
Почиват в долината старите камбани, мрачните селца.

По-благочестиво опознаваш смисъла на тъмните години,
Хлад и есен сред самотни стаи;
И в свята синева звънтят все по-далече светещите стъпки.

Леко дрънва някъде прозорец; и до сълзи
Трогва гледката на запустяло гробище връз хълма,
Спомен за разказвани легенди; но понякога душата се избистря,
Когато размишлява за щастливи хора, тъмнозлатни дни на пролет.

 

 

1913

Така се ражда любовта

Огледах се в очите ти
и видях безкрайността
на пустотата в душата ти
така...се ражда самотата

Докоснах се до тялото ти
и почуствах невъзможността
на топлината в ръцете ти
така... се ражда ревността

Потопих се в мислите ти
и разбрах съвършеноста
на егоизма в мечтите ти
така... се ражда завистта

Окъпах се в сълзите ти
и опитах от величествеността
на лъжите в живота ти
така... старее верността

А ти отмъкна крилете ми!
и се размина с вечността
на огъня в сърцето ми
така.... се ражда любовта

Фридрих Хьолдерлин - Смелостта на поетта

 

Нали сродни на теб са всички живи създания?

  Нали те откърмят и служат ти парките даже?
    Затуй продължавай да крачиш в живота
      Все тъй беззащитен и се не бой!

Всичко, което се случва, за тебе е благословено,
  Превръща се в радост! Какво би могло
    Да те засегне, сърце? Какво би могло
      Да те слети по пътя ти?

Както спокойно покрай брега, или в сребристия
  Шумен поток, или над стихнали
    Бездни леко
      Плувецът се движи - така и ние,

Ние, поетите на народа, с охота сме там,
  Където животът ври и кипи - ведри и мили към всички,
    С вяра във всеки! Защото как инак
      Бихме възпели бога на всекиго?

А когато все пак вълната ласкаво хвърли в глъбта
  Някой от смелите, доблестно вярващ,
    Когато гласът на певеца
      Накрая заглъхне в чертога лазурен -

Ведро загинал е той и горите самотни
  Дълго оплакват смъртта на своя любимец;
    Понякога Девата слуша
      От клоните ведрата негова песен.

Привечер, дойде ли някой събрат
  При гроба на своя другар, размишлява той
    Край свидното паметно място,
      Мълчи и си тръгва с още по-силна надежда.

 

 

1801

..

 

а тя ми говореше за мрака

нали помниш
когато се раждаш излизаш навън
към светлото
ласкавото
и си толкова жив че докрая
палиш лампи и свещи и мигове
и го пръсваш далече от теб
излизаш

обаче понякога той не излиза от теб
онзи мрак който е топъл и гъст като мляко
и ухае на дъжд и тъга и на сънища
помниш ли
боли ме от светлото
каза тя
аз понякога я разбирам

Ана Петрова

Грубо

С какво ще ме изплашиш, Въздесъщий?!
С едната смърт?! С разплакани илюзии?!
С гърба на мъж, заместил ме със курви?!
Със старост?! Със предател?! Със безумие?!
Със самота?! Със лудост?! Със мълчание?!
Със клюки?! С недоверия?! Със завист?!
Изпях ги, Боже, като Дявола Евангелието.
Видях ги и на живо, и на запис.
Играх ги във пиеси пост - модерни
и в не дотам модерни сериали.
Написах сто сценария за гневни,
разкъсани от себе си страдалци.
Не ме плаши! Оглеждам се във всичко.
Откривам се и в черното, и в святото.
Ще се изплаша само, ако видя,
че вместо в храма, коленича в блатото ...

ЗА ДЕСЕТ МИНУТИ...

…и ей така…в тревите да лежиш
да гледаш слънцето през лист от репей,
да слушаш как възторжено жужи
една пчела, нагоре към небето,
да не си спомняш колко си човек
да си припомниш колко си глухарче
да спреш да имаш тяло и лице
и устни и очи, които плачат,
да имаш само тъничко стебло
и няколко листенца, вместо длани
да пиеш сутрин капки слънчев сок
в прегръдката на тихата поляна,
да пуснеш коренче в пръстта
да слушаш колко мъдра е Земята
и как те ражда нежно всеки път
в разтворените шепи на тревата,
да бъдеш много жълта от любов,
а после бяла, лека и копнежна,
да спреш да имаш даже и стебло,
а само Вятър и безброй летежи…

Не искам много...

 

Не искам много, само шепа обич,
една прегръдка нежна за нощта!
Две думи топли мисля, че ще могат,
да стоплят заледената душа...
Не искам много, само зрънце Вяра,
една усмивка нежна и добра!
Една Надежда, мъничко промяна,
градивна пътеводна светлина!
Не искам много, само глътка щастие,
до тебе да се будя сутринта!
Да бъда като древно съзаклятие,
в живота ти оставило следа!
Не искам много... само миг до теб,
но този миг да е от вечността!
Да бъда цялостен и истински човек,
не искам много, само Любовта ти... 

 

Таня Илиева

Редактирано 14 септември 201510 г. от shefkata (преглед на промените)

Кристин Димитрова - Това, с което разполагам

 

В саксията буренът ръкомаха

като пръв и единствен гостенин
на рожден ден. Другите семенца
така и не се появиха.
Мълчаливо отказаха да участват
в панаира на превъплъщенията -
теза-антитеза-синтез -
дори тезите им останаха скрити.
Вчера рових в пръстта и ги нямаше.
Намерих две-три овални телца,
стиснали зъби с вкочанено упорство,
тумбести
спомени за перспектива.

Буренът ми прави знаци да мълча,
изглежда засегнат.

Не му знам името, не го обичам.
Появи се на мястото на
несбъднатите цветя.
Поливам го.

Неземно притегляне

 

Отронвам се
от най-любимото ти
есенно дърво
и падам по очи
в дланта ти.

 

....

 

от А до Я

Да, истина е,
че си най-отдалечената от всички букви,
но единствена, която ме съдържа.

 

Азиз Шакир-Таш

Не ставай мъжкар, сине

 

Не бъди като днешните мъжкари, сине.
Те са много страшна работа.
Научени са, че трябва да мачкат, за да ги уважават.
Но така не се печели уважение.
Така не се става мъж.
Така се става мижитурка.
Само мижитурките са способни да се гордеят, че са смачкали жена.

А каквото и да ти говори тя.
Независимо колко те предизвиква.
И дори да си способен с две думи да я премажеш и да й сринеш самочувствието.
Не го прави, сине.

Бясната жена ще каже милион неща, които не мисли наистина.
Че те мрази.
Че не те е обичала.
Че не иска да те вижда повече.
Макар всъщност да не може без теб.

Вярвай ми.
Понякога не ставаш по-малък, ако не отвърнеш.
Напротив.
Ставаш много по-голям, отколкото си представяш.

Защото всеки глупак умее да повишава тон.
Всеки глупак умее да обижда.
Всеки глупак умее да наранява.
Но само силните умеят да мълчат, когато им идва да крещят.

Запомни, сине.
Истинските мъже никога не посягат на жени.
Нито с думи.
Нито с ръце.

 

Димитър Калбуров

Любов... Пеперудите в стомаха ти щом го зърнеш. Треперенето на краката и чувството, че ще паднеш на пода всеки път, щом го видиш в далечината. Притеснението, щом се разминете. Срамежливата и широка усмивка, щом те заговори. Незабравимият мирис на парфюма му. Постоянният му силует в ума ти...
Любов... Магия. Необяснима магия. Трябва да я почувстваш, за да я разбереш. Магия, от която не можеш да се отървеш, когато те достигне...
Любов... Най-болезненото, както и каращото да се чувстваш неповторимо, чувство. Чувство, запомнящо се както и в ума ти, така и в сърцето ти.
Любов... Неповторима е, когато човекът до теб те обича истински. Готов е на всичко за теб, кара те да се чувстваш като принцеса. Когато една негова усмивка преобръща целият ти лош ден. Когато си готова на всичко за него. Когато ви е достатъчно само да седите прегърнати и да си говорите.
Любов... За жалост е болезнена, когато е несподелена. Когато гледаш човекът, който обичаш, как те възприема само като приятелка. Когато ти става хубаво докато си пишете смс-и, докато си говорите по телефона, докато си споделяте само двамата, седнали на една пейка... Но изведнъж, щом се замислиш, очите ти се насълзяват. Сещаш се, че ти никога няма да си неговото момиче. Че ти никога няма да си в прегръдките му. Че ти никога няма да заслужиш целувките му. Че ти никога няма да заслужиш нещо повече от приятелството му, а именно любовта му... Започваш да губиш надежда и се опитваш да намразиш този човек, но уви... Любовта е по-силна от което и да било друго чувство.
Любов... Едно лесно обратимо чувство. Първата крачка може да промени всичко. Гледай детайлите, намеците, наблюдавай всичко под ‘лупа’. Да наречем любовта огън, а първата стъпка вятъра.
Огъня може да пламне дори и от лекия полъх на вятъра и да сгрее душите и на двамата. Ако е правилно запален, може да продължи да гори дълго...
Човек става перфектен за теб, щом се влюбиш в него. Той моментално получава ключа за сърцето ти. Но тук изниква въпроса дали ще иска да притежава този ключ. Дали ще го използва... Е, това е любовта за жалост, въпроси без отговори, хиляди въпроси в мислите ти..!
Любов, най-болезненото чувство на света. Колкото и да си търпелив и безчувствен, все някога ще ти писне от всичко и всички. Ще се затвориш в себе си, макар и да не го желаеш. Ще си мислиш, че на никой не му прави впечатление как си, защото няма да забелязваш нищо и никого... ще се чувстваш празен, ще чувстваш апатия... Но знаеш ли? Вдигна главата горе и се прави, че си по-щастлив от всякога, защото никое живо същество не заслужава сълзите ти и не те заслужава. И не се опитвай да се отказваш от любовта, тя е опиат..!

Редактирано 19 септември 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

Адриан Попеску - Тръби

 

Къде редиш поемите си? ­
попита ме веднъж приятел. ­
В китайски павилион
или в планинска хижа?

В панелния комплекс
в кутия от желязо и бетон,
която чистя сам.
А може би в предградията на Небето...

Защо все криеш листите изписани,
когато някой влезе в стаята ти неочаквано?
Държиш се там като момче, което
не бива да чете до късно вечер.

С ръждиви железа гората е затрупана,
с бутилки празни и с хартии пожълтели...
Как можеш още в горски призраци
да вярваш? Видя ли някъде роса?

Послушай по-добре тръбите,
зазидани дълбоко в тази сграда,
в нощта, когато никой няма да ги чуе ­
те пеят песен стара и забравена.

За изворите пеят те,
за пасищата тучни,
в които никога кръвта ни вече
не може да се върне.

БАБИНА ПРИКАЗКА

Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.

 

Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."

 

- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."

 

Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете - и юнак
с пръст полето им посочил...

 

"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.

 

"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.

 

Иде попа: "Дръжте!" - Беж...
"Дръжте, братя християни,
тез поганци!" - И поглеж,
грабват сопи вси събрани.

 

Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...

Пейо Яворов

Въже в гората

 

В тази стара гора, подивяла от мъдрост и спомени,
се разтваряш почти сред листата, тревите, пръстта.
Ала щом се погледнеш през кората на сухите клони -
ти си само една вкоравена, смолиста сълза.
Всеки белег е жив и се храни с горчивите сокове
на целувки от брадва, за които заплащаме в брой,
със инфарктни присъди и нерви в различни посоки.
Ала кой да ни каже дълбоко да дишаме? Кой!
Но мълчи си гората. И сега не й е до песни.
А дърветата скърцат от болка и радост със зарити нозе,
че наоколо има толкова клони, удобни за бесене,

а ти връзваш въжето за люлка на свойто дете.

 

Филип Кабакян

Редактирано 20 септември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

Лична молба

Загледан на ТВ-то във екрана,
към теб вълна от нежност ме обхвана
и питам те сега, Родино моя:
- К'во стана, мила, та си още в тоя
ужасен кръг, от който път не води,
к'во стана, че сред другите народи
ти най закъса, и кога най-сетне
ще се оправиш и над теб ще светне,
след толкоз мъки, слънцето, Родино!
Да, туй съм ти го казвал и преди, но
сега съм остарял и в мен старика,
-, Побързай, миличка! - със страх ти вика.
Когато дойде за раздяла време,
възможно е друг страх да ме обземе,
но днеска, щом в екрана те погледна,
- Оправяй се, - ти казвам, - моя бедна!
Не много да живея ми остава,
не ща да се простя със теб, такава!

Валери Петров

БЕЗСЪМНЕНО Ще вляза в твоя свят с една целувка и нищо вече няма да е същото. Сърцето ти без страх ще ме прегръща, напук на суетата и статуквато. Ще бъдеш очарована и слисана, а миглите ти ще роят безвремия. Мислите, в цунамита изригнали, ще мятат непризнати откровения. Ще се катурнат канари от памтивека и ще проскърцат принципи и его. Отраз ще те превзема. Не полека! Напълно! Безусловно! Безсъмнено!

Българка – емигрантка

Не ще се обидя на разни велможи.
Емигрантка съм! Българка. Защо да е срам?
Аз не търкам с… бедра парламентските ложи.
Емигрантка-боец съм…Това си го знам…

А на кой ли ще готвя… На кой ще слугувам,
си е мой емигрантски и личен секрет…
Силикони си нямам и уста не надувам,
сутрин почвам във седем, вечерта е до пет…

И в живота ми, моля, недейте се меси!
Да, да, Вие, депутатке, с мъжкия глас.
И не се лигавете, парламентски принцеси,
че съм аз Патриотка… по-голяма от Вас!

Аз си храня децата и родители също…
Със заплати и пенсии в света сме за смях.
Тя – България – беше страна всемогъща.
Заради Вас ми живее Родината в страх…

Но обичам България! Пак ще се върна!
Аз свободна съм тук! Не съм арестант…
И земята си, родната, пак ще прегърна.
Аз съм Българка! Точка. Жена – Емигрант…

Красимир Димитров /Кресто Миров/

Аз ще продължа да поставам стихотворения от "Обявяване на провала" от Марин Бодаков - любима стихосбирка:

 

27 Думи

 

дали отказахме удоволствията -

мрачни дюшеци и пижами с хартиен орден,

бетаблокери, бутала и бутални пръстени,

щом се превърнаха в зрелища

дори за мен

 

само скука и благодарност

------------------------------------------------------

Без обяснения

 

Без обяснения

протестен труд, облаци и лесове, топли предателски палци;

без никакви обяснения

крах на мастилото, несъобщим пол и престижен позор.

 

Свършиха обясненията на живота.

 

Но колко нови обвивки за вътрешната дисциплина,

вж. сухоежбините и пребития разум, и страхотната нужда от братство.

И тази година ще я презимуваме -

всеки на чуждо място.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Вътрешна тераса

 

Отсъстващият от вечерята приятел,

сърдитите молби на гладно:

да удържи позицията на доброволец

във всяка черна работа.

Декември.

 

-------------------------------------------------------------------

 

ЗИМА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ

През зимата, в която
винаги си тръгваш
жужат снежинките над мен –
за тебе си говорят
бавно и студено
ми припомнят –
тръгваш. И
всички врани – почернени и тихи,
не знам дали за теб си мислят.
Всички пътища от теб отдалечават,
ти отдавна тук не си минавала.
Друг адрес те е пленил
и мисълта е постоянно скитане
накъдето ти си тръгнала.

Позволи ми тази зима –
да остана в нея завинаги.
Да остана.
Белотата й да преживея без да омърся,
както не успях съблечената твоя белота да понеса,
обладаната ти прелест сякаш зъзнеща във мен,
наситена със мен…

И както улиците ме привързват към града,
когато го напускам
така и мисълта да се отдалеча
повече към теб ме приближава –
сигурно защото ти си неизбежна
нежност,
снежна топка,
която ме поваля,
удря ме в лицето,
и обезличава.

Затова
ходя на време на работа,
стъпвам в умерения ритъм на тротоара,
минавам покрай толкова пътни врати,
зад които ти не си.
Спокоен съм –
и утре е зима наоколо.

Но зимата се изморява да държи ръцете ни
студени…

Иван Брегов

 

 

ТУК

 
тук е дълбока провинция тихо място
в този смисъл по-голямо от най-големия град
всяка нощ можеш да чуеш децата заспали как дишат
в отсрещната къща
виждаш горе пулсациите на венера
долавяш плисъка на алената река в собственото си тяло
приспива те броеницата на капчука
тук дъждът е божествено бистър казват му дъждовина
и доматите в градината са топли и влюбени в слънцето
както сърцата в деня на свети валентин
тук хлябът в чугунените печки е истински

и все се намира някой да те обича

"Леванте", 2014

Керана Ангелова