Рене Карабаш (не е посочила заглавие:https://renekarabash.wordpress.com/) 

 

лентата в супермаркета

е линията на живота му:

замразена пица

мента глог валериан

паста против кървене

на венците

храна за котки

одеколон и въже

Усмихвал ли си се, когато ти се плаче? Мълчал ли си, когато всичко в теб крещи? Летял ли си, когато душата ти със мъка крачи? И пял ли си... когато много те боли?

Дарявал ли си ти любов, когато нищо нямаш? Мечтал ли си, когато вярата във теб кърви? Излизал ли си, когато си в бездънна яма? Вървял ли си.. когато няма път дори?

Предаван ли си от човек, когото си обичал? А лъган ли си сляпо, когато истината търсиш ти? Със злоба бил ли си ти някога събличан? Тогава само ще ме разбереш! Никога преди!

Редактирано 1 октомври 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

Георг Тракл - Покой и мълчание

 

Погребаха пастири слънцето сред голата гора.
Един рибар измъкна
С мрежата развласена луната от замръзващото езеро.

В син кристал
Живее бледият човек, опрял страна на своите звезди;
Или глава прекланя в пурпурния сън.

Но винаги затрогва черният летеж на птиците
Гледащия, светостта на сините цветя,
Премисля близкият покой забравеното, мръкналите ангели.

Отново челото нощува в лунен камънак;
Един лъчист младеж,
Изниква и сестрата в есента и черното разтление.

 

1913

Нощите, в които не заспивам, носят дъх на празнота. Искам само теб да имам и наяве, и в съня. Обичам те безкрайно! Само теб! До болка , до безумие, до бездихание. Желая те до лудост! И признавам си- ужасно много ми отиват, ръце ти по цялото ми тяло. Ужасно ми прилича да съм твоя. Облечена единствено с дъха ти. До болка е красива тази обич. До болка искам те до мен. В такива нощи трудно се заспива. В такива нощи само се мечтае..

Да се отдадеш... да се оставиш в ръцете на любимия, да се оставиш да те водят, да разрешиш на завладяващото удоволствие да те завладее, да се оставиш да те галят, да си оставиш главата, просто да се оставиш... да се оставиш да се влюбиш, да се оставиш да те проникнат, да се отдадеш на чувствата и емоциите, за да се върнеш после в реалността... Да се самоутвърдиш в способността да даваш, да храниш и да бъдеш хранен, способността да се отваряш и затваряш, да взимаш и да...оставяш, да се подчиняваш и да подчиняваш, да си дете и възрастен... Да бъдеш. Да бъдеш независим със съзнанието, че все пак зависиш от някого. Това не означава несвободен, а свободен да бъдеш зависим. Какъв по-истински знак за любовта?!

Добричките отивали във рая,
а лошите – където си поискат…
А аз къде отивам ли? Не зная.
Сега вървя. Пък после ще му мисля…
Изобщо не подхождам на добрите.
(А лошите? – те някак си ме плашат).
За рая даже няма да попитам,
все още, знаеш, себе си изплащам…
На никакви критерии не пасвам,
и в никоя графа не се побирам.
Обречена на невъзможно щастие,
така вървя и търся, и намирам –
душата си - изгубена светулка…
И пиша своя собствена поука.
Животът ми е туй – след дъжд качулка,
но никога не ще умра от скука.
От нета

Бели коне

Бели коне в съня ми препускат,
на някъде с тях и аз пак летя,
тревогите дневни за миг ме напускат
и твоето име в съня си шептя.

Само в съня си те виждам отново,
на тебе говоря – говориш и ти,
и с тези коне – вървим все надолу
към извори чисти с пенливи води.

Бели коне в съня ми препускат,
аз бързам до някъде с тях –
но те ме отвеждат където си искат
и не питат: искаш ли пак...

Йорданка Андреева

Аз вярвам в мълчаливата любов
..............................
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

Давид Овадия

- - -
Има ли, има ли твойствени нощи..?
Няма ли, няма ли сън
от възмощие..?
Лошо,
когато е всичко добре,
Пошло,
когато в красивост се мре...
Можем да пеем,
без да знаем солфеж,
и да се реем
в добричен копнеж.
Ние сме думи,
пренежни слова,
ние сме друми...
...и Път след това.
Ние сме малки
Божестени калки...
И оцеляваме,
Мъжествено Малки...
Оправдаваме
милост
и помощ и Силост..
Не оценявме хорската гнилост...
Ние не сме творения
на гневните съмнения...
Ние сме Мир, Лекота,
дръзка нежност,
Ние сме символът
на безметежност
- в изкуството да бъдем
вечно прави
и да правим
близките си Здрави.
Това е солфежът на Чувсвото,
това е Изкуството -
- въпреки, че сме в умора...
Да бъдем Хора...

Сърце
Дамян Дамянов
Да беше камък, щеше да се пръснеш -
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!
Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"...
... Но ти търпиш, защото си сърце!...

тази наша, така закъсняла любов

Тази наша, така закъсняла любов,
тя ни връща и болка, и спомен копнежен,
дълго време те търсих за нея готов,
а сега всяка ласка посрещам небрежен.

И те търсих в очите на други жени,
и те чувствах във чужди изстрадани страсти,
и когато обичах, в ума пак бе ти,
ден след ден се разпадах без теб на части!

Разпиляни от вятъра минали дни,
аз събирах в шепи, да сгрея сърцето,
като есенна шума, покрили следи,
като бурни вълни се разбили в морето!

А сега ми подаваш със обич ръка,
но какво ли ще мога да дам във замяна,
две очи, пресушени от скръб в самота,
и душа опустяла - от болка пияна,

две ръце, със които те галех преди,
а сега са безчувствени, зная,
и мечти, и тревоги и сбъднати дни,
сякаш всичко стопи се в безкрай.
Тази наша, така закъсняла любов.....!

 ПЕПЕРУДА

Една пеперуда ме тегли напред и духа ми тревожи -
от дългото тичане някой ден ще се запаля.
Протягам ръце да я хвана и юзда да й сложа.
И така отминавам в полето моя брат Лазар.

Но ето го селото. Старци от черни шишета отпиват.
Хукват и те да я гонят - хвърлят се лудо и падат.
А тревата жестоко с камшици ги шиба
и кръв зелена от гърбовете им капе.

Защо не почакаш, красавице? Човек полудява
от такава гонитба, а всичко е толкова кратко.
Няма от твоята кожа тъпан аз да направя,
нито за палки ще взема на някой охлюв рогата...

Още малко, нозе - напрегни се човешко бутало.
Дух мастилен, и ти - нека всичко се труди.
Още имаме сили, щом сърцето е цяло -
трябва да хванем нашата пеперуда.

Но тя възлиза по хълма и ще спре върху тая
волска жила, изкочила от врата на земята.
И може би аз ще падна до нея, без да узная
бяла ли е или червена - с точици по крилата.

 

Борис Христов

 

Артюр Рембо

Сън за Зимата

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон

        с възглавнички сини.

В гнездото на луди целувки най-нежният стон

        дано укроти ни.

 

Очи ще притвориш — зад потните тъмни стъкла

        сред сенки вечерни

ще скачат и демони черни с космати тела,

        и глутници черни.

 

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,

и тя като паяче нежно по голия врат

        ще хукне веднага…

 

Коси ще разпуснеш, „Търси го“ — ще кажеш със смях —

и дълго ще търсим това животинче сред тях,

        и все ще ни бяга.

 

 

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи...
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека... Бог да те пази!

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи...
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека... Бог да те пази!

Този стих  е на Йорданка Андреева от стихосбирката и " Нулев миг" ..  не е много ок така да се пускат стиховете  без автор, още повече, ако човек има отношения към поезията.

Редактирано 9 октомври 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

И някакъв инат ще ме подгони,
(от същия, от който съм се пръкнала,)
и този небосвод ще лумне в огън,
като умиращите залези по мръкнало,
и просто ще се срутя на парчета,
защото ме боли да гледам всичко,
което е обратно на живота,
което е различно от обичане,
което ми прилича на омраза,
което е бездушен аналог.
Човешкото въобще не се показа.
Но някак си разплакахме и Бог.
И просто на инат ще се разпадна,
до ядреното дъно на душата ми.
Нарочно. За да ви оставя
една субстанция любов. На атоми.

Мира Дойчинова - irini

ОБИДИ

Ти чувал ли си някога
обиди сред животните?
Да, бият се и крякат
дори сред тях най-кротките,

но никога не казват
на слона – дебелак,
и прилепа не дразнят,
че вижда само в мрак.

Ни скунсчето наричат
ужасен миризливко,
ни свракиното птиче -
клюкарче и крадливко.

Седя на горски камък
и силно ме е грижа
човеците ли само
умеят да обиждат?

 

ВСЕКИ СИ ИМА УЧИЛИЩЕ

За гаргата училище е клонът,
за рибата – подводните скали.
Реката изучава свойто лоно,
небето е читанка за орли.

Пчелите пък събират ли, събират
прашец, без междучасия дори.
Синигерът за час по свирене
се готви още от зори.

Къртичето на тъмно изчислява
завоите в подземния тунел.
Вулканът пък се учи лава
да бълва от устата си умело.

Училището може да е всичко –
не сграда, не учебник или чин.
То може да е хълм или тревичка,
дори... гнездо върху комин.

 

Петя Кокудева

И някакъв инат ще ме подгони,
(от същия, от който съм се пръкнал,)
и този небосвод ще лумне в огън,
като умиращите залези по мръкнало,
и просто ще се срутя на парчета,
защото ме боли да гледам всичко,
което е обратно на живота,
което е различно от обичане,
което ми прилича на омраза,
което е бездушен аналог.
Човешкото въобще не се показа.
Но някак си разплакахме и Бог.
И просто на инат ще се разпадна,
до ядреното дъно на душата ми.
Нарочно. За да ви оставя
една субстанция любов. На атоми.

Този стих  е на Йорданка Андреева от стихосбирката и " Нулев миг" ..  не е много ок така да се пускат стиховете  без автор, още повече, ако човек има отношения към поезията.

Така го го намерих без автор и така го пуснах...

Тичаш. Спънеш се, паднеш. Огледаш се. Бавно или бързо станеш. Пак продължаваш да тичаш, пак играта - и с болка - обичаш. Животът продължава. Въпреки болката. Влюбиш се. Светът е хубав. Обичаш. Душата пее. Нежни думи изричаш. Разлюбят те. Сърцето сълзи лее. Преглъщаш ги - океанът да не прелее. Животът продължава. Въпреки болката. Слънцето се усмихва. Звездите те мамят. Нови надежди сърцето ти хранят. Раните кърпиш. Нови планове правиш. Трудно е на нозете си да се изправиш. Животът продължава. Въпреки болката. Цвете съгледаш. Каква красота! Хоризонта потърсиш - а той, Висота! За късмет звезден прах събираш. И опит от горчива болка набираш. А животът продължава. Въпреки болката!

Така го го намерих без автор и така го пуснах...

 

И стихът на irini  ли намери така?  Един пост преди твоя го има качен, само че без вмешателства.

Не ми се изпада в полемики... Съжалявам, но не си убедителен..

И някакъв инат ще ме подгони,
(от същия, от който съм се пръкнаЛ,)

Нета е необятен и всеки пише или копира нещо! Копирам което ми е харесало, без значение има ли автор или няма! И ако е мое ще напиша -авторско- така, че не ме касае дали съм убедителен за Вас...

И стихът на irini  ли намери така?  Един пост преди твоя го има качен, само че без вмешателства.

Не ми се изпада в полемики... Съжалявам, но не си убедителен.

Както и да е, всеки  предава нататък, според личните си възгледи и настроения.

 

 

Thisavros

аз вярвам че някъде
в паралелите на световете
душите ни се срещат
и ни оплакват

плачът им е музика,
достойна за ушите на Бах,
брайлова поезия за зрящи,
взрив на нар
пред погледа на мравка
някъде душите ни се срещат
в лабиринтите на минотаврите
и после се разделят
губят се но
някъде душите ни се срещат
и 'някъде' не значи върхове на пръсти
нито пък легло
в което са заченати
сираци

Рене Карабаш

 

Намесата на боговете

Константинос Кавафис

 

(Превод: Стефан Гечев)

 

Сега ще се случи това, после друго,  а по-късно, след две-три години,  такива ще бъдат нещата, каквито делата ни.  Какво ще се случи по-късно, няма да мислим.  Ние се мъчим все нещо добро да направим,  а колкото по се стараем, по-лошо ще става,  ще объркаме всичко така, че накрая ще бъдем  във пълно смущение. И ще трябва да спрем.  И ще дойде тогава часът, боговете когато  ще се хванат на работа. Винаги те  се явяват при нас, боговете. Ще слязат  от свойте машини, ще спасят много хора,  а други със сила внезапно ще грабнат  от нас; и когато сложат ред на земята,  ще си идат. А после - този нещо ще стори,  друг - друго; след време и другите -  кой колкото може. И всичко отново ще почне.     1891-1900

Редактирано 13 октомври 201510 г. от sisone22 (преглед на промените)

Казвам се октомври

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.

Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме… Или не.)

Тук-таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем…
Извинете ме…
Ще завали.

Caribiana

Мъжките сълзи

Сълзите мъжки имат ли цена,
когато в огорчение се стичат,
да сме мъже, жестока е борба,
душите ни на женските приличат!

И често се усмихваме напук,
а в себе си таим море от болка,
и правим се, че нашия свят е друг,
но можем ли да бъдем силни толкова.

Когато любовта ни връхлети
сърцето си отваряме наивно,
пропукват се бетонови стени
и вярваме на чужди думи силно.

Извършваме безумни чудеса,
изтупали доспехите си прашни,
под ласките на женската ръка
изгаряме в безкрайни нощи страстни.

Но щом прозрем фалшивата игра,
оплетени от страшен егоизъм,
щом търсят само в мъжките сърца
вина, и обяснения, и цинизъм

Тогава пак отваряме очи
и слагаме бетонова преграда,
дълбоко в нас горчилката шепти,
а сълзите са нашата награда!!

30.06,2015

Стефан Александров