Сърцето е единственото място

за белези от рани и мечти.

На него вярват ли поне отчасти,

то може и ранено да тупти.

То може с нетърпение да чака

измамата на хубави очи

и в зимната ирония на мрака

с целувка съвестта да заличи.

То може да се радва на лъжата,

в кръвта си истината да гаси.

И да остане цял живот приятел

на нежна длан и спуснати коси…

Евстати Бурнаски

Осмисленост

Ясен Ведрин

Аз имам всичко!

Само нямам теб.

И в младата омая на очите

копнея тихо

да ми бъдеш степ,

и хоризонт за смисъла на дните.

Аз имам дом,

морета и сърце.

Но нямам теб. И всичко е различно.

С прокраднат стон

за твоите ръце -

желая те безкрайно, безгранично.

Аз имам всичко!

Щом си вътре в мен.

И пълен е животът ми със смисъл.

Да те обичам

в миг благословен -

така светът за теб ме е орисал.

Нежна сила

Прието е, че силен е мъжът.

Природата така го е създала.

Веднъж ли в неспокойния ни път

на мъжкото ми рамо си ридала,

обидена от злостни, груби хора.

Ти плахата, ти слабата, разбра ли,

че винаги си ми била опора ?

Останал със тревогите си сам,

напред и крачка нямаше да сторя

без ласката на крехката ти длан.

Кой на кого е всъщност бил закрила ?

Не зная. А защо ми е да знам ?

Благодаря за нежната ти сила !

Христо Маринчев

Редактирано 8 ноември 201213 г. от shefkata (преглед на промените)

Ако случайно някога за някъде внезапно тръгна без да се сбогувам не, не плачете хора, че разплакано лице на пътник дълго се сънува.. Ако изчезна нейде в дън безшумното услушвайте се все за вест от мене тръгнете по светулките на думите и пак ще се намерим.. Подир време... Д.Д.

Ако утре няма да ни има,

щяхме ли да бъдем лоши?

Ако утре няма да ни има,

ще загърбим ли разкоша?

Ако утре няма да ни има,

щяхме ли войни да водим?

Ако утре няма да ни има,

с брони щяхме ли да ходим?

Ако утре няма да ни има,

ще крещим ли на децата?

Ако утре няма да ни има,

ще рушим ли красотата?

Ако утре няма да ни има,

ще клечим ли за отплата?

Ако утре няма да ни има,

ще ценим ли свободата?

Ако утре няма да ни има,

ще си шитнем ли мечтите?

Ако утре няма да ни има,

ще си крием ли душите?

Ако утре няма да ни има,

време щяхме ли да губим?

Ако утре няма да ни има,

ще кълнем или ще любим?

Ако утре няма да ни има,

не ще врат въпроси вътре?

Ако днес не отговорим,

няма да ни има утре !

автор : Мадлен Алгафари

Без да знам Търсих те , без да знам че ще те намеря . Намерих те , без да знам какво да чувствам . Чувствах те , без да знам че ще се влюбя . Влюбих се , без да знам че така ще ме боли . Болеше ме , без да знам че това ще ме промени . Промених се , без да знам че е заради тебе . Обикнах те , без да знам че може да се обича така . Обичах те , без да знам че ще те нараня . Нараних те , без да знам че няма да ми простиш . Страдах , без да знам че е от тъга по тебе . Тъгувах , без да знам че те мразя . Мразех те , без да знам че в същност те обичам . Проклинах те , без да знам че така ще ми липсваш . Изгубих те , без да знам че няма да се върнеш .

Когато черно слънце ме затули

и хоризонтът си отхапе от посоките,

когато с пустотата съм забулена,

а погледът рисува цветнооко,

когато съм пречупила агонии

с прекрехкото стъбло на лунно цвете,

когато през живота си догонвам,

не теб, а вярата в поета,

тогава ще ме срещат петолиния,

изваяли косите ми с наслада,

тогава ще съм огнената линия,

която ще гори у теб – на кладата.

И вятър ще гризе дъга в подмолите

на времето пречупило си кръста,

защото любовта ми е измолена

от ноктите съдбовни за насъщния.

Тогава ще си мой за вековечности.

Дъхът ти ще изгаря с всеки вопъл.

А моята безпаметност - човечната,

ще се смири до изворния ропот.

Автор Дела Раи

Вторник, 13

Маргарита Петкова

Беше вторник, 13. И прехвърчаше сняг.

Беше сиво. Студено. И ужасно унило.

На стената отсреща някой кръгъл глупак

бе написал с червило: "Обичам те, мила!"

Беше вторник, 13. Всичко беше напук.

Като скърцаща панта и ръка срещу косъма.

Като празна касета и образ без звук.

Като отговор, който е забравил въпроса си.

Прогорих си с цигара оренбургския шал.

Изкипя ми кафето. После гръмна бушонът.

Пропищя от линейки моят краен квартал.

И се скъса по грешка да звъни телефонът.

Беше вторник, 13. Зла поличба. Лош знак.

Всичко беше напразно. Нищо нямаше смисъл.

На стената отсреща кой ли кръгъл глупак

с кой акъл тия думички беше написал?

Беше вторник, 13. Казах - нямаше ток.

Затова по вратата удряше с всичка сила

един кръгъл глупак - синеок и висок,

и със пръсти, изцапани с мойто ново червило.

Редактирано 13 ноември 201213 г. от diadia (преглед на промените)

Ветрове

И тези ветрове не те довяха –

(изменчиви, безплодни ветрове!).

Петлите тука три пъти пропяха

и нещо непознато ме зове.

Луната ще издухам със въздишка,

за да не види нищо след това.

А спомена ще вържа на каишка

и ще го пратя да пасе трева.

И други ветрове ще ме залюшкат –

в най-хубавата люлка от мечти...

Денят изгрява, на ухо ми шушне,

че нова обич в мен ще се роди.

voda

Редактирано 14 ноември 201213 г. от vboychev (преглед на промените)

Заклевам те

Дано не спиш във идващите дни.

Очите ти съня да не ги хваща.

За туй, което ти ми причини…

В живота всеки грешките си плаща.

Сърцето ти със моето в едно,

да тупка та дори да си със друга.

Да носиш вечно моето клеймо,

дори когато вече си с съпруга.

Да виждаш мен във всякоя жена.

Да чуваш моят глас ти денонощно.

Завинаги във вените кръвта,

за мене да вълнува все тъй мощно.

Да търсиш ме със погледа на луд,

по улици и пълни кафенета.

Да вее във душата вечен студ.

Да бъдеш сам сред хиляди планети.

Заклевам те, но дава ли сърце,

на тези клетви да остана вярна?

Нали, когато ти не си добре,

аз ще умра и всичко е напразно…

Таня Илиева – Fenix

Нали, когато ти не си добре,

аз ще умра и всичко е напразно…

Просто, ясно и безрезервно категорично.. поздрави за автора и огъня..

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!…

На добър час! Аз няма да те спра!

Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,

ала от скръб едва ли ще умра!

И мене, ако някога ме стопли

усмивката на някой друг човек,

той ще изпие старите ми вопли,

но пътят ми ще стане ли по-лек?

Ще охладнее ли горещата жарава,

която под клепачите гори?

О, знам: не ще съм същият тогава -

очите ми ще останат без искри;

сърцето ми докрай ще се разнищи,

във него ще пресъхне песента

и то ще заприлича на огнище,

в което ровят с пръчка пепелта;

и то ще заприлича на вратата,

която подир теб мълчи и зей

и през която само нощен вятър

ще носи прах от твоите нозе…

…Та значи тъй: реши и тръгваш вече!

Но първо поседни като пред път,

за да погледам в таз последна вечер

чертите ти и топлата ти гръд,

за да запомня в тебе всичко свято,

което си отива с вечерта,

и после в песента си недопята

отново да го върна на света!

Дамян Дамянов

...

Редактирано 15 ноември 201213 г. от vboychev (преглед на промените)

ПРЕДИЗВИКАНО ОБЯСНЕНИЕ

Не знам дали го обичам повече,

отколкото ти го обичаш,

но в моите пръсти е скрито разковничето

на безумното тайно обричане.

Моите думи за него са живата,

от друг вода ненапита.

При мен той идва, от теб си отива.

Все мен жадуват очите му.

Ти си му покрива, аз съм небето му,

мамещо със необятност.

Ти си огнището, аз съм сърцето му.

Ти си дълга, аз съм щастието му.

Ти си родила и гледаш децата му,

аз – на моминство обречената.

Ти над живота му имаш правата,

аз – правото на вечност.

© Маргарита ПЕТКОВА

В мен

Сънувал си?!
Повика ме...
Незримо.
В съня си.
Не закъснях.
В съня ти
се явих -
необуздана.
Безумно гола -
само по сатен.
Дъхът ти ме изгаря -
в огън.
А аз нахлувам.
Дръзка.
И нахална.
В съня ти
да посрещна
своя ден...
Сънуваш ме.
докосваш ме,
изгаряш
тъй крехките ми
пеперудени криле.
Сънувам ли?!
Денят не се
повтаря.
Сънят ти...
се повтаря
в мен.

Neli Nikova

Редактирано 17 ноември 201213 г. от vboychev (преглед на промените)

Есенна жена

nellnokia

Тя е хубава. Есен златиста.

Как я гледат мъжете в захлас.

Рони своите мисли лъчисти

и застила очите им с тях.

После леко задъхана спира,

зачервила от танца страни.

И дъхът на мъжете замира

сред червените, дълги коси

и сред дългите есенни клони,

към небето извили лице.

Тя е черна красива икона,

а мъжете са други мъже.

Боже, даже под скъсана дреха

грее влажната есенна гръд.

Коленичат мъжете полека

преклонили ума си... Духът.

Красотата поглъща всемира.

Есента има много лица.

Но вали, все вали и не спира

по следите на тази жена.

Току що научих, че прошка се дава

само когато прекрачиш гнева си.

Разбрах, че сълзите не носят забрава,

че бягаш, когато докоснеш страха си…

Току що научих, че тихата ласка

изгаря по-силно от огън разпален,

че връщаш се там, където си чакан,

че който те съди – не те заслужава…

Току що научих, че полета може

да бъде отсечен със думи-плесници,

че не омразата трябва да те тревожи,

а плахия вопъл на тъжни зеници…

Току що научих, че Рая вълшебен

би се побрал и в една малка стая

- стига да знаеш, че там си потребен,

че там си обичан – стига да знаеш...

автор : Мариана Трандева

ЧАЙ ОТ РОЗИ

Там, дето мислиш, че сте само ти и твойта роза,

наднича градинар...

Гаустин

Светът се сурва всеки ден със милиметри,

но случката от днешния следобед летен

го е засилила към урвата, не ще и дума.

Да го направи тя със градинаря, чума,

сред рози и бодли, дали се е одрала,

и ако днес не бях видял, а

смятай колко есени, лета

били са заедно сред рози и листа,

и хладината й от толкова години,

добре, че го отпращах зиме,

та аз и подарявах рози всеки път, о дар -

проклятие, зад който се е хилел градинар.

Да го направи с него, богове, та мигар

не е за други векове, за гнусни книги,

нима не трябва вкус и в изневярата? -

да го направи с градинаря тя,

а подир час да се усмихва утолено,

да ме закача по носа, след туй смирено

да пита искам ли да ми долее чай...

От рози ли, ще кажа и ще кресна:

Край!

Георги Господинов

Редактирано 22 ноември 201213 г. от vboychev (преглед на промените)

Левитация

/отличено с награда на журито на конкурса "Състояние на полет", "ХуЛите", 2010 г./

Отведи ме на Луната, отведи.

Нека да съм вятърната песъчинка във окото ти.

Нека, преоткрила стотното лице на истината,

се завихря

някъде в началото. При хората.

Отведи ме някъде далече, недоносена,

излюпи ме във гнездото на примиращото случване.

Макар и крехка,

ще намеря сили

да приема вид, угоден за наричане...

И понеже на Луната ще съм ничия награда,

осъзнала правото тревогата да ме владее,

а пък опит за летене в случая е смешно,

да не кажа хиперавантюристично схващане

дори за мен, която си намира повод все да оцелее,

ще се тропосам

от обратната страна на времето.

И някак ще ми се размине втори дубъл за начало.

Сторъката маша на Господ е в почивка,

а пък ти си тъй непоклатим в доверието си

и ме обичаш навъпреки и защото го можеш

(огнено пареща, на дъното на небцето ти зрея),

разпръсни като ситен дъжд през мараня

онова разкрехващо издишащата врата отвъд

разковниче, скрито зад усмивката ти,

и от сполуката

ще си прокарам брод.

А по него ако тръгна, това ще бъде

същинският ми апогей в летенето... към теб.

Защото всеки опит e дилема страшна,

но ако ти изпълваш всяка клетка на необозримото,

спускането ще е приятно, целта - превзета.

Ти ще станеш бременен с мен,

а аз -

ще помъдрея със ръцете ти.

12.05.2010

Гичка Граматикова

"Предсказание" - Дамян Дамянов

Ако излезе след години

и моят сборник неголям,

все от витрина на витрина

книжарят ще го мести, знам.

Навярно някой ще напише,

че аз съм лош и слаб поет,

или ще сметнат за излишно

за мен да драснат даже ред.

Но оня момък, който тъжен

отвън витрината снове,

ще влезе и ще се излъже

да купи мойте стихове.

Ще ги чете, докато чака

момичето си. И така

накрай ще го погълне мракът

със мойта книжка във ръка.

А любовта щом стане дата

в един зачеркнат календар,

той мойта муза ще запрати

в праха на някой антиквар.

Но щом тъга по ранна младост

споходи морния му ден,

пак паметта му ще извади

един забравен стих от мен.

И онзи спомен, стар и свиден,

ще бликне във сълза тогаз...

О, знам, че няма да я видя,

но благодарен ще съм аз!

Дух Ще приседна на твоята маса, сякаш порив на вятърът - див, на шега ме е пуснал да сляза, от небето, завърнал се - лист! Ще надзърна в очите ти, черни! Знай, ще пия - от твойта Тъга, чула - дивните птичи концерти, ще проблесне - издайна Сълза. А - отсреща за тебе ще спорят, пак - сами ще си тръгнат, уви... Ти си най - непристъпната Роза, по - студена от всички... Луни! Ще направиш позната Гримаса, че Мъжете не схващат - от раз, те поръчват - с поредните чаши, от Надежда... и Обич... и Сласт! Виждам, ти си до болка красива, пак - си вплела в косите, звезди! Снежно бяла мечта... моя Дива, искаш, май да побъбрим - нали? Знам, че зимите веч са студени, в тях не съм - твоя наръч дърва, вместо пламък в камината стене, с теб се моли, за мен - Любовта! Мила, ти, ти до днес не повярва, в плът, че липсвам на тази Земя, че сломен - от проклетата карма, там - се скитам... немил и недраг! Чуй сега... Ще остана... За малко? Знам, че мислиш за мен. Поплачи. Ще те чакам. Обичам те! Жалко е. Но - ти, още не тръгвай... Прости! Ангел Колев

ОСТАРЯВАМЕ БАВНО

Недялко Йорданов

Остаряваме бавно,

неусетно почти -

много видимо аз

и по-невидимо ти.

Вече май наближавам

35,

а все още минавам

за един млад поет.

Едно старо момиче

почва в теб да личи

със опънати нерви,

с уморени очи.

Обяснима развръзка

и естествен процес.

Утре сутрин ще станат

синовете ни в 6.

Тоз обелил коляно,

оня пукнал глава -

викат, плачат, разпитват

за това и това.

И ни връзват жестоко

със желязно въже.

Хищни малки момчета,

страшни малки мъже.

Погледни ме, не гледай

все към тях, все към тях.

Ах, отдавна забравих

тази думичка: "Ах!"

Остави ги самички

тази вечер поне.

Ние имаме още

колене, рамене.

Ние имаме още,

свита в нас на кълбо,

една зла, упорита,

остаряла любов.

1975 г

БЕЛИ ЛЕБЕДИ

С белите лебеди още ли плувам

в твоите бистри очи-езера?

Литват ли в синьото, щом те целувам?

Пръски сребреят ли в нежни пера?

Волни от грация, тихи в премала,

гмуркат ли клюнове в чисти води?

Щом те докосна - невинна и бяла -

гоня ли в поглед слова и следи?

Лебеди - птици от зов и забрава!

Езерна плахост от сбъднати дни.

В миг те задържам, но вечност остава.

Вечна и бяла за мен остани...

Ясен Ведрин

http-~~-//vbox7.com/play:7a37c7c6