От дланите си стряха сътвори
и в пръстите ти огън нека има.
Едно сърце копнее да гори
за вечност, от слова неизразима.

На скитника леглото си дари,
дори да е въздишка от неволи.
Съня си той на теб ще покори
и тихата ти радост ще измоли.

На жерава ранените крила
с една целувка нежна излекувай.
Очите превърни на светила
и в полета му слънчева танцувай.

На цветето пчелицата бъди,
която в сладък блян го преобръща.
И в чудото от своите следи
завинаги трепти една и съща.

На ручея мечтите си възпей
от всичката си приказност звънлива!
И обич от вълшебен водолей
през чувствата ни свято ще прелива!

Автор Ясен Ведрин

ОБИЧАЙ МЕ Обичай ме... и аз ще те обичам и не е нужно повече, нали... със погледи дъха ти ще отвличам, целуван дъжд в съня ти ще вали... Обичай ме... и аз ще те обичам в усмивката на залез споделен, светът ще стане толкова различен, луната щом прегърне теб и мен ... Обичай ме... и аз ще те обичам, за да открием истина една - животът ни е в мислите себичен, и иска да открадне любовта... Затуй... обичай ме - докато дишаш, а аз ще те обичам цял живот... и нека после някой да напише на кръста ни: погребана любов...

 

Михаил Цветански (Огнян Пожаров)

Ах!

Добре, нека е само секс! Чувствено-брутален.

Мога го. Определено. И го искам.

Защото в мен има безкрайна, дива, тъмна страст...

И после?

А ти бъди нахъсен. Куче-вълк! И Сатана. (Ех, колко прозаично.)

Кефиш се да си такъв. Знаеш начина.

Можеш да ме доведеш до оргазъм. Не един.

И още, и още, и още...

Би могъл да ме имаш. Ще ти е хубаво.

И на мен. Определено.

А после...

Можеш да пишеш след това за мен. Ще ти е хубаво.

Може би и на мен. Зависи.

И после?

Само едно-единствено (може би) не знаеш как.

Да бъдеш НеБуковски.

Опитай. Ах, трудно ти е?! И не можеш...

Тогава не се питай защо ме нямаш.

Защото после...

 

Рейни

НЯМАЛО ЛЕСНО ОБИЧАНЕ... В мене никой не се влюбва наистина. Или бягат, или стават обсебени. Заживявам набързо в сърцата им. Някак кратко.Сезонно. И временно. Или пък, се вторачват в очите ми, сякаш аз съм единствено чудо. И се мъчат да вържат крилете ми, че летели били...пеперудени... Аз не искам такова обичане. Искам истинско. Като дишане леко. Като чая във зимните утрини. Като цвете край горска пътека. Искам лесно и просто обичане. Без условия и без да ранява. Любовта , казват, трудна била... Всъщност, май, ние трудна я правим.

 

caribiana

ОБРЪЩЕНИЕ Днес, когато нашата Българска държава всеки я купува и я препродава, днес, когато всеки кръгъл идиот прави се на лидер и на патриот, днес, когато бившите пак се подредиха и от демокрацията шапка си скроиха основаха фирми, построиха банки на социализЪма с гнилите останки. днес, когато новите наши демократи спяха във палатки, спят сега в палати, а народът гладен в никого не вярва и със много мъка хляба си изкарва, ако не открадне, ще загине инак, днес, когато кражбата стана ни поминък, днес, когато гинат нашите войничета и проституират нашите момичета, днес, когато властват рекет и пиратство и си пълнят гушите с нашето богатство, наглият престъпник има нова роля – вместо във затвора пуснат е на воля, граби, и насилва под път и над път, днес, когато няма ни закон, ни съд, днес, когато вредом тържествува злото – трябва да му сложим прът във колелото, кърлежа да смажем, стига кръв е локал! Ножът във плътта ни стигнал е до кокал. И вместо да скочи, да извика кански, спи във сън дълбок юнакът балкански. Защото България вече е свободна, но къде си, вярна ти любов народна, но къде си, съвест, но къде си, смелост? Или се превърнахте пак във вкаменелост? Тъй ли ще си иде цяло поколение с жалкия инстинкт за самосъхранение? Българино кротък, българино хрисим, докога от други ти ще си зависим, докога съдбата ти ще решава друг? Я впрегни магарето в дървения плуг, изори земята от гнилите бурени, смачкай паразитите, върху тебе турени, отгледай грижливо своя собствен плод, за да се докажеш, за да си народ. Но търпим как бавно и без съпротива малката ни нация почва да загива. Мъките не свършват. Бягствата не спират, младите не раждат, старите умират, няма го отдавна българският трепет, чужди ни командват, своите ни трепят. Сякаш озверя човешката природа, где е покаянието, где е милостта, едни чрез властта ограбват народа, други чрез народа заграбват властта. Затова да махнем днешните бездария и не Бог, а ние да пазим България!

 

Недялко Йорданов

1995

 

Представа даже нямам как ще издържа, да мисля аз за тебе не мога да се спра. Дори за миг да мога да те видя, оставам аз без глас и питам се отново: Кога ще има щастие за нас? Погледна ли пак в твоите очи, виждам в тях скритите сълзи. Не искам никой да те наранява, такъв живот не заслужаваш. И ето пак съм пред дилема, налага се решение да взема, да бъда с теб, не искам вече да се крия, кажи, кого ще трябва да убия...

 

Автор неизвестен.

Една история за двама При тях се случва лесно любовта, понеже те умеят да обичат. Той - не пораснал мъж. А тя - жена и малко повече - момиче. Той сутрин ú рисува сто слънца по синята завивка на небето. Тя слага мляко, обич и душа и прави аромата на кафето му. И после той ú композира дъжд и ляга като вятър във косите ú. А тя бродира макове и ръж по дългия следобед на мечтите му. Надвечер той утихва, уморен, във ласкавата топлина на дланите ú. А тя превръща залеза в море и устните ú стапят тишината му. Когато стане нощ, той я целува и я отвежда някъде отвъд звездите. А тя сияе, негова, във тъмното и след това заспива до гърдите му...

 

Caribiana

Ти каза ми! Ще бъдем с теб до края... Но питам аз до края на кое? Нима си сигурен? Не си признаваш, че вече си разбивал моето сърце! Аз казвам ти! Отново ще се случи... Разбито ще е нечие сърце! На хиляди парченца ще се счупи, сълзи ще капят по едно лице...! Ти питаш ме! Учудено ме гледаш... Но не, не питай. Вече знам! Сега дошло ти е мечтите да подреждаш, когато в мене няма чувства грам. Аз казвам ти! Пази се... ще се случи. Не чувствам болка и съм лед! Не питай ти чие сърце ли ще се счупи, защото утре няма аз да съм до теб! Ти казваш ми! Но моето сърце не слуша... Сега усмихвам се, но не на теб! От миналото спомени не чувам, превърнах се във чисто нов човек!

 

Ронливо

 

Лицето ти

е сипкаво.

 

Отлято

от копринена надежда

е лицето ти.

 

Събуждаш се...

 

Минутите се увиват

около тялото ти

като прежда.

 

Водни лилии

дублират

нежността ни.

 

Сенките ни

консумират любов.

 

Дават го обаче

че ще е слънчево.

 

Да се въоръжим

с любов тогава.

 

Искаш ли?

 

Петър Петров

Опазих се... Или поне опитах далеч да съм от всяка пошлотия. С актьорите в живота ми привикнах. От тях научих много, не го крия. Намерих се... След като дълго скитах по правилният път поех пешком, макар не всеки, който пътьом питах да сочеше къде е моят дом... По пътя срещах доста заблудени и бутаха ме яростно в потока, но сбирах сетни сили и поемах отново аз по вярната посока... Научих се щастливо да живея макар животът ми да бе нелек, Но не забравих още да се смея - всичко това направи ме човек! И ако дойде някой и ви каже, че от мен струи фалш, злоба, суета, че съм неискренна и материална... Не вярвайте на тази клевета! Та той е просто недоброжелател, който себе си даже не обича, и само с думи пише се "приятел" , но хули зад гърба ми пак изрича! ... Опитах се доброто да пресея от лошото... Обаче осъзнах - на нашето съзнанието е дело онази, разликата между тях! Един човек ми каза преди време, че няма лоши хора в този свят... И няма! Просто има заблудени! Не давайте и вас да повлекат! автор : Павлина Соколова

Тръгвай сине! Напред, и... късмет! Тук надежда за теб не остана. Скътах тези пари за билет и поплаках си малко зарана... Все си вярвах, че мойто момче в тоз несигурен свят ще сполучи. Но животът надолу тече и напомня помия за куче. Някой вече ни сложи черта. Като мъртви дори ни посече. Щом преминеш след тази врата - не се връщай тук никога вече. Даже вън да е тежко - ще знам, че синът ми със труд ще успее. Тук да прося за нас ме е срам, а оттатък - поне се живее. Малка пенсия имам. Уви! И за двама се никак не връзва. Тръгвай, моя любов, и върви, че сърце ми от болка измръзва. Ще намериш все нещо, нали? Армаган да изпратиш на време. Вересията свърши. Боли! Левче никой не ще да заеме. Тръгвай, сине, от тоз терминал! Колко други навън отлетяха... Не поглеждай баща си през жал! Тя, в сърцето, е родната стряха! Щом превърнаха родното в ад, то чистилище вънка поне е... Ти си силен и толкова млад, а на мен старостта ми тъмнее. И да пишеш... Ще чакам, до дни! Ето, виждам за теб самолета... Усмихни се, сине мой, усмихни на баща си душицата клета.. Ясен Ведрин

Тръгвай сине! Напред, и... късмет!

Тук надежда за теб не остана.

Скътах тези пари за билет

и поплаках си малко зарана...

 

Ясен Ведрин

 

Наистина не е прибързано /нито обмислено/ Аз имам сили само да си тръгна. Но нямам сили да остана. Не знам в какво съм се превърнала... Дали е рано? Не е рано. Напротив, малко закъснявам. Изпуснах си сърцето някъде. Забравих как се стига гарата със най-отдалечаващите влакове. Не мога, бързам, няма да се връщам. Това сърце...не ми се търси. И без това не съм си същата. Задръж го и не ми го връщай. Не ме изпращай, мога и сама. Не помниш ли, ти ме научи. Затваряй тая смотана врата. И много бързо искам да заключиш. Защото знам ли...глупавото ми сърце ще вземе да ме дръпне да остана. Но аз не мога. Вече не. Обичам те. Изчезвам. Друго няма.

 

автор : caribiana

Епитафия на прошката от любов...

 

Простих ти, не защото съм добра, и не защото страшно те обичам, прости ти всъщност моята душа - тя не прощава безразличие. Но само, който има светлина, да я направи още по-велика, до нея ще остане във мига, когато е кристално тиха. Тогава всяка болка ще стопи, за да се слеят и добро, и лошо, и във единство ще се прероди, любовното измислено надмощие. Но малки са онези светове, на кратки прошки, глупави забрави, не си човека знаещ път към мен, оставиш ли ме аз да ти прощавам. Светът е господ, любовта е бог, и всеки слух за обич е неверен, кагато се почувстваш пак готов - не ме кани във грешните постели. Не ме превръщай в губеща игра, аз всички роли вече съм играла, единствено жена не съм била, която може да е разгадана... Но бих продала всеки следващ миг, за цялото усещане, което ще ми даде един единствен вик, със който ще си върна всичко взето. И ще изпитам онзи благодат - на пивко вино в залезната вечер, с мъж, който е наистина богат... душата си ми дал - и то облечена.

 

Наталия Георгиева

Редактирано 14 януари 201313 г. от vboychev (преглед на промените)

Здравей! Не съм те виждала отдавна... (Абсурдно е със теб, че си говоря! Картинката, навярно, е забавна!... Защо тогава трябва ми опора? И ноктите във дланите се впиват, сърцето ми предателски прескача...) Но - ето ме! Пред теб съм! И съм жива! Забравих те! Прежалих те! Не значиш! Животът ми развива се прекрасно! (А тези думи аз ли ги изричам?!) Добре се справям? Повече от ясно! Очакваше до гроб да те обичам?! Усмихвам се, а чувствам се разбита!... (Излъгах те - без теб ми е ПУСТИНЯ!!!) Не смея да те гледам във очите... (Страхувам се - не съм добра лъжкиня...) Мариела

Отново за смисъла Думите никога не заключват вратите на смисъла Не става въпрос че са прекалено доверчиви нито че са разсеяни нито пък самонадеяни Думите знаят  никой не се сеща да търси Смисъла когато вратите му са широко отворени като детски очи

 

 

 

 

Керана Ангелова

 

 

 

Това стихотворение ме довърши. Боже, смили се над всяко майчино сърце...

 

На дъщеря ми Не те родих отмяна да ми бъдеш (напук на всички бабини заръки). Сега си тук. Но някой ден ще тръгнеш. Ще имаш свои радости и мъки. Ти няма да повториш мойта есен и мойто лято няма да те блазни. (Да вярвам, че ще пееш чужди песни, надежди са лъжливи и напразни.) Не мога да те скрия във дланта си - там винаги уютно да те пазя. Така ще пропилееш младостта си, а аз за цял живот ще се намразя. Та ти си птица! Как ще те задържам?! Единствено крила ще ти предложа. Със тях понякога да се завръщаш, за да изваждам от гърба ти ножа...

 

Васка Мадарова 

Редактирано 17 януари 201313 г. от shefkata (преглед на промените)

Танц на влюбени души Не зная дали някога ще докосна ръцете ти Но усещам силно топлината Не зная дали някога ще целуна очите ти Но чувствам в тях добротата

Не зная дали някога ще чуя"Обичам те" Но го знам...знам го с душата!

Разперихме крилете на наш`та фантазия Вселена създадохме,топлим я,пазим я

Преплетени в единство летим тъй щастливи Реем се в безкрая сред гледки красиви.

Нямам право да искам друго,но копнежа не мога да спра Това,което ни свързва е чудо,чудото на Любовта! В музика облечени сега сме само аз и ти Прегърнати завинаги в танц на влюбени души!

 

Борислава

Кучка съм! Така ми се харесва! Казвам истината във очите, колкото и да боли - по-честно е. С риск мнозина да са ми сърдити. Кучка съм! Светица съм и грешна. Слабите умират да ме хулят - отдалече, подло, безуспешно. Орехите с камъни се брулят. Кучка съм! Но вярна за приятели - истинските, без да се преструват! Безкомпромисна съм трайно за предатели - спират в моя свят да съществуват! Мая Попова

*** За всички пропуснати мигове, за сълзите неизплакани, за всички изпуснати влакове, за гарите недочакани, за думите неизказани, за раните ненасени, за болките ненаказани, за всички цветя неподнесени, за песните неизпети, картини ненарисувани, за чувствата неизлети и танци неизтанцувани, за стиховете неписани, за маските несвалени, за виковете потиснати, за ударите спестени, за устните нецелунати, за всички врати неоткрехнати, за шансовете изгубени и страхове непосрещнати, за всички писма неизпратени, любови несподелени, за всичките прошки недадени, за пропиляното време, за грешките непоправени, за всяко “обичам” неказано, за бляновете забравени, за щастието отказано, за всички пропуснати други животи и избори ненаправени сега е моментът да мислим,защото не знаем тук колко остава ни ! Мадлен Алгафари

 

Помниш ли, разказах ти веднъж, че е трудно мен да ме обичаш? Трябва да си много силен мъж, тръгнеш ли с любов да ми се вричаш… В моя свят покоя не търси, чужди са ми хорските закони. Чакай ме, когато вън вали и дъждът със вятъра се гони… И когато, в тежка самота, мъката в очите ти присяда. Ще долитам, малко ще стоя, после ще си тръгвам с тишината… Ще ме търсиш в мъдрия си ден, в будните си нощи ще ме чакаш. Но когато много си ранен, като огнен лъч ще късам мрака… От лъжите много ме боли, но успявам болката да скрия. Само нощем ярките звезди знаят как с луната лудо вия.  

Знам, че съм различната жена,

но със тази лудост съм ти вярна. И такава, дива в любовта, твоя вечна жажда ще остана… Йорданка Господинова

 СРЕЩА

Мене ми е странно - ето те пред мен,

мене ми е жадно - гледам те пленен,

мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -

мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

 

Викнал бих от болка - времето лети,

викнал бих от ужас - ще отминеш ти:

сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,

няма да се върнат сбъднати мечти.

П. Яворов

Редактирано 19 януари 201313 г. от pacho_r (преглед на промените)

Ако ме няма... На улица "Вълшебна" номер пет живеят котка и едно момиче. Имат балкон с ажурен парапет, перденца на цветя и на звездички, саксии със оранжеви цветя, завързани балони на простора, а нощем имат люлка за Луна, направена от облаци и покрив. В градината им никне Тишина. И музика. От няколко врабчета. Когато му е скучно на Дъжда, долита там и каца по дърветата. А хора не отиват...Не и до днес. Ти - също. Но ако аз изчезна, оставям ти най - точния адрес: Момичето от улица "Вълшебна". Caribiana

Приеми благословията ми и вдълбай в ума си тези няколко съвета: не давай глас на зрелите си мисли, а на незрелите не давай ход. Естествено се дръж, но не простей! В сърцето си със скоби от стомана приятеля изпитан приковавай, но дланите недей да си протриваш от ръкостискания с още голи, недоизлюпили се запознанства. Страни от свадите, но влязъл в тях, тъй действай, че противникът ти после от тебе да страни. Удостоявай със слух мнозина, но малцина — с глас. Във мненията чужди се заслушвай, а своето за себе си пази. За дрехите пари недей да жалиш, обличай се богато, но със вкус — човекът си личи от облеклото а знатните французи в тази област са най-изискани и най-изискват. Недей да даваш и да взимаш взаем, защото, който дава, често губи пари и дружба, а пък, който взима, се учи на разхита. И най-важно: бъди на себе си във всичко верен и както ден след нощ от туй ще следва, че няма никога да се окажеш неверен и към другите. Върви! На добър час! Помни какво ти казах! Шекспир - "Хамлет"

В една вълшебна нощ морето се усмихна и в най-топлата вълна брегът утихна. За едно момиче и едно момче вечността се спря в очите им да се разсъблече. И всеки миг се раждаха искри, които сърцата им в огън завладяха, страстта душите им изпепели и дори звездите мъничко им завидяха. За тази нощ разказва на луната вятърът... за едно момиче и едно момче как нежно любовта ги е погалила и свойта лудост вляла... във вените им вечно да тече.