Единствен той не беше обещавал
ръце, в които тихо да заспя.
Не беше ме целувал на раздяла
и никога до мен не помълча.
Единствен той не каза, че съм тази,
в която вижда двете си деца.
Не беше ми се клел, че ще ме пази
във всеки сън. До края на света.
Единствен той не си отиде истински
от нощите на тежка самота.
Не се побраха в белите ми листове
единствен той... и после любовта.
 

автор : Руска Назърова

Маска

 

На първа младост при нежната ласка

на устни ми стонът в усмивка избликна;

душата ми свойта гримаса обикна —

всред всички открити — аз ходех със маска.

 

Чисти зениците — в тях никой не зърна

отдавна закърмена змийска отрова;

спи ми и злобата — не ще я отровя —

и дните си минали не мога да върна.

 

Но всяка нощ нова си маска чертая,

и денем под нея от страх се прикривам,

и спомена тайно в сърце си заривам —

и вече коя съм — самичка незная.

 

И мисля: към гроба ме старост затласка —

на моя дух грохнал дойде ли смъртта?

Когато за път ще ме вземе и тя —

кого ще намери под смъртната маска?

 

Яна Язова

И грешна съм, навярно, и коварна съм.
Светците не живеят в този свят.
На чужди правила изневерявала
и дръзнала да имам мир богат.

Различното петно съм сред тълпата,
не съм дърво от общия пейзаж.
За някои съм странна непозната,
но ... може би, за други съм мираж.

Пристрастна съм - човешки неизбежности,
илюзия е мойта добрина,
говоря с остри думи и небрежна съм,
изпитвам рядко чувство за вина.

Измамница съм - дяволско творение,
гневя се, за подлец не чувствам жал.
Да, зная - губя пътя към спасение,
но как да се опазиш чист сред кал?

А в промисъла мъдър на Вселената,
прашинка съм, незнаен стрък трева...
Осъждайте ме. Аз съм просто себе си
и на земята вярна дъщеря.

Вики Горанова

Твоите очи прекрасни ме изпълват с мисли най-ужасни, но ще сбъдна аз единствената ти мечта, да ти го набия във гъза.

ПРИТЧА ЗА БОГ И ЕВА

 

Недялко Йорданов

Момичето, което беше мое, от днеска не е мое, боже мой. Обърна се и тръгна… На завоя. И продължи… До другия завой. Аз я създадох… Сам… Душа и тяло… Очи… Ръце… Усмивки… И сълзи. От шепичка… От нищо… От начало… Отиде си… И студ по мен пълзи. На другия завой – внезапно спира… Едно момче… Каквото бях преди. Страхотен пич… В очите й се взира… Ще я зомбира, ще я победи. И тя ще тръгне с него… Сомнамбулно. Наивна я създадох… Как можах. Обръща се. Намига присмехулно. Дете, което не изпитва страх… И аз стоя… И гледам… Няма начин. Природата… Разбирам. Вдявам. Знам. И мамка му… Защо ли ми се плаче? И край…И няма друга да създам.

 

Ти не вярваш, че има любов.
И... не ми говорú за обичане.
Не ме питай как и защо
се научих да те отричам.

Пътят беше остър и тънък.
Баналното острие на бръснача.
Вървях, обичах те и се спъвах.
Учех се да не плача.

Когато учителят е добър,
уроците са ми лесни.
Зная ги вече и насън.
Зная ги просто чудесно.

Сега искаш да науча обратното?
Не, сметката не излиза.
Забравила съм те безвъзвратно.
До последното копче на ризата.

Caribiana

КАТО НА СЪН Наказани... От Бога върнати... Като на сън... Като в мъгла... Лежат... Неистово прегърнати... на улицата две тела. Сред хаоса... Сред беемветата... Във центъра на тоя ад. Върху юргана на паветата. Всред изумения площад. Те... Клетниците... Наркоманите. Една Човечка... И Човек. И като на Юго в романите... Но в двадесет и първи век... И как се любят... Във скафандъра. И дишат... В ритъм... И крещят. До църквата... до Александъра... Камбаните й чак звънят. И депутато- политиците в държавния автомобил надничат да й видят циците... Но Той добре ги е покрил. С гърдите кльощави... И дънките... С момчешки глупави черти. И сграбчил китките й... Тънките... Тя ... златна рибка... Как трепти!.. Как се извива... Как магически го е притеглила във плен. Полиция ! – крещи панически един развратник възмутен. И властващи и опозиция... единодушно... За честта... Гласуват: Викайте полиция! И арестуват любовта. Онази – сладката... Отчаяна... Във страст и транс.... Като на сън Сама за себе си... Замаяна... И сляпа за Това навън...

 

Недялко Йорданов

Себеусещане

 

Понякога сама съм си тълпа...

И съм си шумна чак до изнемога.

А дълго ваяната тишина

в очите ми взривява облаци.

Тогава търся други светове,

в които се опитвам да намеря

откъснатите си криле

и по-щастливото си вчера.

И няма кой да укроти

натрупаните ми мълчания,

отритнатите ми мечти

и гневното ми отчаяние...

Понякога сама съм си тълпа.

Сама със себе си се разминавам.

И няма как да премълча,

че ми се иска да не се познавам.

 

caribiana

Болка ли си, да те боледувам?
Дар ли си, на теб да се даря?
Извор ли си, в зов да те жадувам?
Огън ли си, с дъх да те горя...

Песен ли си, в стих да те изпея?
Полет ли си, да те прелетя?
Тайна ли си, да те проумея?
Прошка ли си, да те опростя...

Кръст ли си, на тебе да разпъна
късния си порив прикован?
Котва ли си, мигом да потъна
в дебрите на чистия ти блян?

Чудо ли си, в стон да те изплача?
Сън ли си, въздишка на гърди?
Праг ли си, докрай да те прекрача?
Обич моя! Всичко ми бъди!...

Автор Ясен Ведрин - Ведролей

Най-трудно е да бъдеш мъж, нали!?
Не се съмнявам колко ти е мъчно
да лъжеш две, понякога и три,
във името на святата си длъжност!

Гори те треска, цяла нощ не спиш
от тежки мисли, пламнали в главата.
Как следващия път да устоиш
пред този нечовешки ад - жената?

Дилемата - да бъдеш или не
покорен? Или властващ и себичен? -
навярно е разкъсала на две
и чувството, че можеш да обичаш.

Звездите ли да сваляш този път,
небето ли направо да раздаваш?
Навярно се стоварва цял светът
на плещите ти! А не заслужаваш...

О, трудно е да бъдеш мъж, нали!
(добре, че Бог от туй ме е опазил)
След толкова преструвки и лъжи
навярно кой си - вече си забравил!
 

Васка Мадарова

***

 

Лилия Радоева

 

Стомна вода.
Билка за рана.
Път ме залюби
и му пристанах.  

 

***

 

Богдан Тетовски

 

Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…

Страх

 

Йовко Ламбрев

 

Не съм забравил твоят ден,
но страшно трудно е да ти напомням
за себе си и онзи плам у мен,
започнал толкова отдавна, че началото не помня.

Да – страх ме е! От себе си. От теб.
Не знам къде да скрия чувствата притиснати.
Не ме е страх от сенките нощес,
но много ме е страх от закъснели истини.

История среднощно ми навява
с лъчите си бездомната луна.
Царувал цар над мъничка държава
във стари допотопни времена.

Бил тъп и неграмотен по природа.
Но също самовлюбен господар.
Не искал да се чуе сред народа,
че глупости говори на кантар.

"Съветници! Мъдрец ми намерете!
От мойта глупост да ме отърве.
Откажете ли - в тоз час ще умрете,
нарочени от мен за врагове..."

И тръгнали послушните писачи
да търсят изцелител по света.
Такъв - да има цярове, илачи
за страшния позор на глупостта.

Накрая го намерили честити.
Бил той отшелник в малка пещера.
Обичал да говори със звездите
и риба да лови сред езера.

Познавал всички знаци на съдбата.
Утеха давал. Мъдрости шептял.
И с билки лековити от гората
лекувал лудост, ярост и печал.

"Ела със нас! Последвай ни, човече!
Привикал те е царят със закон.
Той страшно глупав вижда ни се вече,
макар и жив на славния си трон.

Една надежда само му остана -
лечител да намерим в пустошта.
И тук не става дума за покана,
а заповед от царските уста..."

Качили те мъдреца в колесница.
Подкарали конете през нощта.
И в утрото, при светлата зорница,
прибрали се при царя в крепостта.

"Лекувай ме!" - извикал му глупакът,
полагайки корона на глава -
"Че мен сега посланици ме чакат
и трябва да ги срещна със слова!

Не смея сам устата да отворя,
че лудост ме изпълва като мях.
И само да реша да проговоря,
ще напикая гостите от смях..."

Погледнал там лечителят тревожно -
един самодоволен мазен лик.
Очите му, лъщящи от безбожност.
Походката му - гордост на циник.

И в миг разбрал, че няма лек, отвара
за страшния позор на глупостта.
Но как да промълви това на царя,
щом би го жегнал право във честта?

Извадил си кълбо с конец накрая
и казал на глупака с мъдър глас.
"Една рецепта от години зная
за лудостта на тежкия ви бяс..."

Конец ще ви привържа за ногата.
Опънат... Всички думи да следи.
А вие си отваряйте устата
и говорете, както отпреди.

Щом глупост рикошира в мен, мъдреца,
и всичко замирише на провал,
ще дръпна аз внимателно конеца
а вие замълчете онемял.

Дори да сте изрекли мисъл грешна,
в тоз час ще я тълкувам отстрани.
Така, с една терапия успешна,
мълчанието мъдрост ще смени..."

Усмихнал се владетелят. "Прекрасно!
Да тръгваме за царския обяд.
Говорите начетено и ясно
и аз харесвам вашия похват..."

Банкетът почнал. Бели сервитьори
разнасяли бутилки и блюда.
Започнал царят нещо да мърмори.
След миг извикал шумно, за беда:

"Посланици! Послушайте ме, моля!
Един въпрос ме мъчи от зори!
Аз давам глас на царската си воля,
щом моят дух ми казва: Говори!

Дали у вас, в далечните чужбини,
които аз до днес не съм познал,
живеят старци по над сто години?
И даже двеста кой е доживял?"

Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Посланиците гледали в несвяст.
Но мигом там мъдрецът го измъкнал
и вече проговарял им на глас:

"Такава мъдрост всяко царство няма.
А царят ни с лъчи е просветен.
Попита той с премъдрия си пламък
дали при вас животът е свещен?

Полагате ли грижи в старините?
Преклонна възраст тачите ли там?
И стават ли на старците косите
свещени като портите на храм?"

Изхълцал царят. Ама, че реклама!
Той бил премъдър! Вечни небеса!
И да усили приказната драма
отново проговорил начаса:

"И друг въпрос към вас ще се припомни
от разума на моето сърце!
Дали са със фекалии огромни
стадата ви от крави и овце?"

Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Конфузът бил огромен. Като срам.
За втори път мъдрецът го измъкнал
и казал на събралите се там:

"Владетелят ни пак говори с притча,
но нужно е тълкуване от дух.
И оня, който разума обича
не ще остане за словата глух.

Щом мъдро управлявате стадата
и давате им паша и вода -
какъв ще бъде после резултатът
видян откъм отходната следа?"

Овации. Възторг. И тост накрая.
Но царят своят образ изменил.
И без да може никак да изтрае
лечителят пред гостите пребил.

"Не беше ли в очите ми мъдреца,
дошъл да ми лекува глупостта?
Защо ми дръпна два пъти конеца,
щом тъй са мъдри моите уста?

Веднъж да се открия в светлината,
а ти, глупако, грозно ме смути.
Пръждосвай се далече от палата,
че мечът във ръката ми блести!"

Луната, нейде в тъмното, помръкна.
И облак я засенчи парцалив.
Разказала си приказката, млъкна,
а аз притихнах, странно мълчалив.

Поуката сред мислите изплува
лечителят у мен да утеши.
Мъдрецът глупост нивга не тълкува.
А глупавият - глупост го руши.

Автор Ясен Ведрин - Ведролей

Редактирано 14 април 201313 г. от kolev_74 (преглед на промените)

НАПРАВО СИ ЖЕСТОКА Не готвиш, не подреждаш, не переш – не ми е нужна тиха домакиня! Надявам се за днес да избереш онази рокля във небесно синьо, обувките на белите цветя и сребърните гривни от Мароко… Сложи червило. Идва пролетта. Прекрасна си! Направо си жестока! Аз искам да се перча като лъв със своята излъскана лъвица! За другите мъже да бъдеш стръв, но да си само моя! Хубавица! Такава те желая. Не с парцал. Мъжете нямат нужда от слугиня. Бъди красива! Всичко бих ти дал! Но, моля те, не ставай домакиня! Добромир Банев

Жената се преражда непрестанно,
във всеки миг – по-истинска и силна.
Тя всяка трудност ще подпре със рамо,
а болката ти – ще изпрати в миналото...

Сълзите ти ще бъдат нейно бреме,
с тревогите ти нощем ще заспива.
Жената притежава всяко време,
и щом го раздаде е най-щастлива...
Тя пише свойта обич многократно,
и тъй я продължава до безкрая.

Изгубиш ли я – искаш я обратно.
Намериш ли я – разгадал си Рая...
Жената е Живот. И го създава.
И тихо като дъх ще съществува.
Тя носи във сърцето незабрава,
а в устните ти – смисъл да целуваш...
Светът се срива затова в краката и –
в небето си с любов да го въздигне.
А тя върви на пръсти през душата ти,
и стига и едно – да я обикнеш.

irini

Очаквам те да дойдеш на брега във чудна лятна вечер, там, където под погледа на пълната луна прегръщат се скалите със морето.

 

Ще седнеш върху топлата земя, сърцата ни без думи ще се слеят, ще хвана нежно твоята ръка, вълшебна песен тихо ще запея.

Над нас в небето хиляди звезди една след друга ярко ще изгряват. Ще шепнат в ритъм сините вълни, сестриците-русалки ще припяват.

 

Ще спре да ни послуша морски бриз, а после неусетно ще отмине. А аз за спомен, или от каприз до теб ще сложа наниз раковини.

Накрая  още миг ще поседя, мечтаейки наум, че те целувам. А после ще ти махна със ръка, със другите русалки ще отплувам.

 

И даже като сняг да се стопя, сред морските вълни да се изгубя, под дирята на падаща звезда във мен ще пожелая да се влюбиш!

 

 

Мария Вергова 

Дали съм луда? По-добре не питай.
Не си летял през мойте небеса.
И не посмя така да ме обичаш.
И не посмя, за Бога, не посмя.
Боли от никненето на крилете,
но аз отдавна всичко преболях
и чудесата нижат по ръцете ми
последния и луд, и сладък грях.
Не беше нужна храброст или смелост.
Не исках да си моят Дон Кихот.
Онази вчерашната Дулсинея
е днес с един различен нов живот.
И тя е луда. По-добре не питай.
И тихичко безмълвна отлетя.
Намери си и луд да я обича.
Нормален като тебе...
не посмя.

Николина Милева

много любимо....

 

Баща и син

Едно смешно джудженце до един великан
тази сутрин съгледах случайно
и тез пръстчета детски във голямата длан
изведнъж ме разнежиха тайно.

Дреболийка, съгряла ме с един квант топлинка,
какво имаше толкова в нея –
кой родител не води своя син за ръка,
та за тях да изпусна тролея?

И, зарадван се чудех: - А все пак от какво
бе дошло това странно трептене,
знам ли, може би някакво по-добро същество,
да пониква на старост във мене?

 

 

и още едно..

 

ПАКОСТИ

 

Когато човек не е вече дете,

пак разбира децата, но трудно.

Например, защо пакостливи са те,

му се вижда ужасно чудно.

А Ванчето тези дни постави рекорд

във този вид спорт:

петно от мастило върху покривката;

каналът на мивката –

запушен с останките от три карамфила,

изскубнати с просто учудваща сила

от лехата в съседския двор;

късче «Рокфор”

върху стола на пишещия тез редове;

стъкла счупени – две;

книга – и то чужда – претърпяла бедствие

вследствие

сушене на мокри марки в нея;

непонятна идея

да се сипе вода във кутията с талка;

строшена телефонна слушалка

в резултат на забиване на пирони със същата;

миниране на къщата...

Не, последното е засега

само шега, но както е тръгнало Ванчето

със свойте забави,знам че и то

не ще се забави.

-Стига толкова ,сине!-

всички молим го жалко.-

Остави да почине

тази къща за малко!

Но час не е минал, и от кухнята в миг –

трясък и вик!

- Пакост ли пак бе!  - разтърсвам го аз,

но дочул своя глс,

усмихнат се спирам: - какъв съм глупак!

А може би «пакост” произлиза от «пак”?

 

 

и..

 

Пролет е...

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд –
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

 

 

Валери Петров днес навършва 93 години. Нека ни е жив и здрав, и много обичан...

 

 

 

Аз вървя по наклона на времето и оставям усмивки – следи. Колко много от мене са вземали? Няма нищо. Животът върви. Не очаквам безсмислено ресто. Във душата ми – има за всички. Колко струва да бъдеш по-честен? Точно колкото тихо: „Обичам те...” Да го чуеш през всичката болка, дето камъни хвърля през рамо – значи много. А всъщност е толкова, че да можеш да носиш за двама. И за трима, за пет, и за сто. Много носи душата, наистина. Аз повдигам Земята-кълбо, само с тихичко синьо усмихване... И надвила наклона на времето все си мисля за бъдните дни. Само с обич мигът е вълшебство. Гледай – чудо! Животът върви.

 

Автор Мира Дойчинова

И, зарадван се чудех: - А все пак от какво

бе дошло това странно трептене,

знам ли, може би някакво по-добро същество,

да пониква на старост във мене?

 

 

Валери Петров днес навършва 93 години. Нека ни е жив и здрав, и много обичан...

 

Обичан е... със сигурност...

Последните му два стиха са най-простичко/искрено изразеното съчетание на вяра, надежда и любов, което съм чела...

------------------------------------------------------

и за да не съм офтопик, още едно на Валери Петров

то пък е мое много любимо...

 

 

Добрите писма

 

Толкова радост извика

писмото с добри новини!

Гледам клеймото на плика

и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато

бях вчера така натъжен,

листчето, с радост богато,

е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва

понякога черен светът.

Хора, недейте тъгува –

добрите писма са на път!

Дай му жега на тоя живот,
...настъпи му до дупка педала!
С тоя вял половин оборот
как изобщо до днес си живяла?!

... Или в кроткия брачен чертог,
всяка сутрин когато се будиш,
още вярваш - добричкият Бог
ти разписва молбата за чудо?

А на тъмно, додето заспиш
и те свива инфарктно отляво,
апокрифни молитви редиш
за горещите ласки на дявол.

И преглъщаш горчивите дни
като супа от стара коприва,
а сърцето се чуди дали
не сънуваш, че още си жива.

А животът съвсем не е рай,
само постна вечеря на свещи.
Затова настъпи го докрай!
Дай му жега! Да стане горещо.

Даже миг да ти бъде добре,
своя дявол додето целуваш,
някой ден тъй и тъй ще се мре,
но животът поне да си струва.

Ники Комедвенска

Една история,покрай която минават много хора...

 

 

Тя живее във своя си свят. И никога от него не излиза. Усмихва се на късните цветя, на гълъбите по корнизите... Усмихва се понякога на теб /не знам дали си забелязвал/. Говори с есенните ветрове и пее тихичко на залеза. Облегната на своята стена, заключена във своята картина, невидима за видимия свят и точно за това - недостижима. Понякога се влюбва и дори умее да обича като хората. Но после като никой друг тъжи. И никой не усеща болката и. Едва ли някой някога ще разбере, когато най-внезапно си отиде. Когато дойдат есенните дъждове момичето от тебешир става невидимо.

caribiana

От тук насетне...

Достатъчно те чаках! Стига вече.
От тук насетне нямаш и минута
за думите, които не изрече,
От тук насетне аз ще бъда глуха.
Дори и във ухото ми да викаш.
Да пееш. Да се правиш на палячо.
Във Бог да се кълнеш, че ме обичаш -
за мене няма нищичко да значи!
Ще сложа между двама ни стената,
която ти градеше със години.
Изобщо не разчитай на сълзата.
Спести си и баналното ''Прости ми!''.
Не съм от камък. Ето, че се счупих
след всичките ти удари под кръста.
Раздадох се, а нищо не получих.
Но няма да си мръдна вече пръста.
От тук насетне ти си просто никой,
дори за мен света да преобърнеш...

Не можеш ли без мене, мили? Свиквай!
Защото няма начин да ме върнеш.
 

автор: Васка Мадарова

Вяра

 

 

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

 

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

 

 

Никола Вапцаров

Вълшебство

Тая вечер, на спирката - сам,

аз очаквам да мине трамвая.

Ето, чувам го - идва насам,

но дали ще си в него - не зная.

Ако там си - ще мина край теб,

ще извърна очи, да те гледам

и пропуснал да дупча билет,

ще утихна приличен, безвреден...

Ще пътуваме в късния час

само с чувствата свои, дълбоки.

Ти ще слезеш, ще сляза и аз,

но ще тръгнем в различни посоки,

а трамваят, облян в светлина,

ще се гмурне невидим в безкрая -

със звънене отнесъл мига,

на вълшебството слагайки края.

rosen_rosen

Маски

 

Владимир Висоцки

 

Навярно изигран съм и рева

от смях като пред криво огледало:

ухилени усти, халки в носа -

като венециански карнавал е!

 

Край мене в танц тълпата се тресе

и в своя кръг въвлича ме и тласка,

и моето - нормалното лице

навярно всички взели са за маска.

 

Конфети, блясък... Да, но не за мен...

А маските упрекващо ме зяпат,

че тактът пак от мен е нарушен,

и стъпвам на партньора по краката.

 

Оттук да бягаш нещо те зове...

Или ведно със тях се весели ти?...

Надявай се под маски-зверове

лица човешки все пак да са скрити.

 

В перуки, в маски са като един -

от приказки или от книги взети...

Стои отляво тъжен арлекин,

палач е друг, безумен - всеки трети.

 

Един да се изкара иска бял,

друг образа си крие от огласа,

а някой да познай не би успял

лицето си от вечната гримаса.

 

Насред смеха избива ме на плач,

тъй както в хоровода съм се хванал:

току виж, някой с маска на палач

харесал я и с нея си останал?

 

Току виж арлекинът затъжи

завинаги с лицето си печално;

или глупецът тъпия си вид

забрави на лицето си нормално?

 

Аз по петите маските следя,

но всякакви въпроси са опасни -

току виж всички маски се свалят,

а там - полулица и полумаски?

 

И как да не проспя добро лице,

как честните надеждно да открия? -

Надянали са маски всички те,

лицето си в скала да не разбият.

 

Аз тайната на маските разбрах -

уверен съм във точния анализ:

с безлични маски някои от тях

предпазват се от храчки и шамари.

 

Превод Светлозар Ковачев 2009г.