Където няма никой... Пораснах на небето. Без да знам, че то се стига трудно от земята. Че мястото на тъжните цветя не е при облаците и при вятъра. Животът тича някъде под мен, а аз се будя тихо. И заспивам. И тайничко мечтая някой ден един хвърчащ човек да ме достигне. Да види Слънцето през моите очи. Да пожелае всичките ми тайни. Да ме прегърне и да помълчим. И просто да поиска да остане. Caribiana

"Без мен" - Бисерче@otkrovenia.com (Бистра Малинова)

 

Представи си, че съм само сън.

Ето! Всеки миг ще се събудиш.

Тихо идва утрото навън,

(без да си сънувал, че се любим).

Лесно е. Животът се подрежда

простичко и без да чакаш нищо,

без внезапни пристъпи на нежност,

без очарование излишно.

Без да ме обичаш,

без да дръзнеш

да си бъдеш непростимо верен.

Без да можеш пак да ме прегърнеш,

без да ме целунеш за последно.

Да приспиш полека сетивата,

без да подозираш, че си имал

поводи наум да оправдаваш

любовта, която си отминал.

Примирен със рутината в дните,

пулсът ти като часовник точен.

Нощем спиш като дете невинен,

опростил предишните  животи.

Сутрин всичко е правдоподобно.

Нищо неизбежно, никой влюбен.

Представи си само, ако можеш,

без любов на жив да се преструваш.

 

Измислих те. (Без право на отричане.) Нарекох те на всички пълнолуния Покръстих те в жарава. За обичане. А ти бе само огън - за погубване. Не съжалявах. Просто те целувах. А после ме оплакаха звездите. Но аз не спирах. Жарко ти танцувах. И нещо ти нашепваха косите. Не ги докосна ( само ги отряза) С усмивката на тъмните палачи. Те падаха...красиво. Но безгласно. ( и с писък те кълнеше даже здрача) Не знаеше. Не можеше да знае. Поиска черните коси...за спомен От дъжд и пепел тихо те изваях. Но си останах...дяволски виновна. Измислих те ( без право на отричане) Но те измислих...и без шепа вяра. Не огън. А присъда за обичане. В която нямах сили...да повярвам.

 

Reni Bakalova

Моята Фантазия и Някога

 

 

Моята Фантазия рисува във небето, необуздана, дива, като вятъра, застива и беснее във сърцето ми, ухае ми опияняващо на "Някога",

на "Някога", отдавна "някъде" загърбено, забравено, заключено във детството, където с моите мечти, прегърнати, крадяхме в шепи от черешите,

където в погледа ти още непорочен - наивен някак си по детски му, към щастието виждах аз прозорец, а тоя свят бе някак по-човечен.

 

zahvurlen

Редактирано 24 януари 201313 г. от Гост (преглед на промените)

Нарисувай ми душата

На Милена

Нарисувай ми душата, мила,
върху бялото платно
вместо с четка
с пръстите си нежни.
Нарисувай я засмяна
с пламнало чело
и понякога с очи дъждовни.
Нарисувай ми душата, мила,
както виждат я приятели и врагове,
(зная, истинска я виждаш само ти).
Вярвам също в погледа на времето
и в оценката на яростта
по безплодното лице на някой принц.
Скрий платното
с най-доброто в мен
(не изтривай никоя голяма грешка)
и ако душата си и аз загубя
в път и сън към райските врати
ти, платното свое, покажи ми, мила,
нека в нея да се върна,
в моята душа,
(и при тебе също,
ако зла магия ме е ослепила).
Нарисувай ми душата, мила,
с твоята душа. . .

 

Иля Велчев

В ЧУДНИ МИГОВЕ ОТ ЗВУК И ТИШИНА

С лъчите си и с душа от любов,

изгрявам все по-весел всеки ден,

а ти все така истински гориш,

повярвала, че няма друг като мен.

И с пулса си се любим страстно

в чудни мигове от звук и тишина.

Знай, очаква ни бъдеще вълшебно,

двамата с теб ще покорим света.

Обичам да изричам съкровено

името, с което си ми отредена -

моя съвършено добра любима,

за неповторима обич преродена. 

 

Васил Георгиев 

 

Животът е несигурен и кратък.
Животът е без право на повтаряне -
едно въже усукано от пясък,
катерене, пропадане, измаряне.

Животът е съдба, която пази
усмивките, пресекли светофара.
Животът е трева, която газим.
За някого е влак, за друг е гара.

Животът е рисунка по паважа.
Животът е снежинка посред лято.
За някого животът е доказване.
За друг… той просто е театър.

Животът е пулсиране на вяра.
Животът е пресичане на линии.
Животът е последно преговаряне,
измерва се със мигове отминали...

Валентин Йорданов

Миряна Башева

 

***

 

Ще се стъмни, скоро ще се стъмни...
Ту неясна птица прехвърчи
и въртоп по улици бездънни се
разпенва в птичите очи,
ту грамадни лъскави дървета
метнат сянка, дълга като нощ,
и прерязва пъпа на небето
облак тесен и червенокож.
И се ражда - тъмното я ражда -
кротка и подпряна на юмрук,
пишеща до мене - нощна жажда
някому да кажеш: Аз съм тук.

Аз никому и нищо не дължа.
Не съм и вещ. Просто съм си ничия.
Свободно непокорна съм река,
преливаща от хиляди различия.

Ту бистра и спокойна - бял сатен,
копринено докосваща брега ти,
от чара чудодеен запленен,
разцъфващо уханен е деня ти.

А друг път съм завихрен водоскок,
заливаща до пакостност тревите.
Тийнейджърски превръщам се в поток,
бълбукащо усмихвам и звездите.

Решила днес... каква да съм река,
пак хуквам устремена към морето,
привличащо ме с блян и красота,
за мене укротило ветровете.

Аз никому и нищо не дължа.
Любов приемам и любов дарявам.
Река съм пълноводна. Да, жена!
Избрала слънцето да отразявам.

Таня Мезева

Александър Долски - Самота

 

Студеният поглед любов таи

и красотата гнети и дразни…

Прекрасни са косите твои,

но самотата е по-прекрасна.

По-изящни ръце на света няма,

мъглата на зелените очи е опасна.

Във тебе е всичката музика и светлина,

но самотата е по-прекрасна.

С тебе дните са равни на години,

ти уморяваш като празник.

За тебе и живота си ще дам,

но самотата е по-прекрасна.

На тебе всяка дреха ти отива,

ти всеки ден си все различна.

Щастливец – хората ми казват,

но самотата е по-прекрасна.

Да не виждам добрите ти очи –

по-страшно е от ешафода,

тъгата ми делим на двама,

но самотата е по-прекрасна.

На думите ти виолончелото

звучи във мен и не угасва…

Да бъда с тебе е моя цел,

но самотата е по-прекрасна.

 

Превод на Павел Николов

 

Това е поезия, която приемам със сърце, а не с разум, защото там, където има разум, поезията гине.
 

 Сиротна песен

 

Ако загина на война, жал никого не ще попари - изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби - приневолен живя сирака и за утеха може би смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад, богатствата ми са у мене, че аз съм с горести богат и с радости несподелени.

Ще си отида от света - тъй както съм дошъл, бездомен, Спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.

 

Димчо Дебелянов

 

Ръкописът е намерен от Георги Райчев след смъртта на поета на фронта

в Македония през 1916г. Стихотворението излиза за пръв път в изданието "Стихотворения", 1920 г.

 

За теб

Далече си...
Красива,
страстна,
мила,
с очи - бездънни езера.
Сърцето ми за миг пленила
и възцарила самота.

Очаквам те...
Красива,
страстна,
мила,
с коси - узрели класове
Душата ми опиянила
и посадила ветрове.

До мене си...
Красива,
страстна,
мила,
с усмивка като син елмаз.
В погледа си притаила
любов,оргазъм и екстаз.

Отиваш си...
Красива,
тъжна,
мила,
след бурна нощ... И самота...
Сърцето ми с тъга завила
до следващият път.
Съдба!

Найден Найденов

Писмо до Малкия принц Здравей. Не сме се виждали отдавна. Единствено звездите пазят твоя смях. Надявам се, че си добре. Не си пораснал. И още имаш роза. И овца. А ние тук броим вместо звезди - монети. Картографираме си плитките души. Фенерите угаснаха. Не светят. А пък Земята... бавно се върти. И залезите идват много рядко. А хората са тъжни същества. Но всеки си е крал /поне за кратко/ във царството на свойта самота. Не пляскаме с ръце от възхищение. Горчилка пием... Може би от срам... Едно голямо земно затъмнение се вижда сигурно от твоята звезда. Сърцата ни са слепи. Много слепи. /Защо тогава имаме очи? Щом няма как да видим със сърцето си същественото... И така... Мълчим.../ Опитомяваме си чувства. Не лисици. Цветът на житото остава неразбран. ... Понякога дочувам сред звездите камбанките на звънкия ти смях. автор - Caribiana

ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ЖИВОТ

 

 

огън следвай ме

 

с детско колело

между световете мини покрай гумения труп на речния бряг излети след бялото хвърчило и моля те отиди в следващия ми ден и кажи ми че вчера ме е имало

 

 

Сив Анов

 

ВСЕКИ ДЕН СИ ПРЕНАРЕЖДАМ ЖИВОТА

Всеки ден си пренареждам живота.
Нещо изхвърлям, нещо прибавям.
Нещо поправям, макар неохотно.
Някъде слагам черта,
другаде скоба отварям.
И си казвам: от днес – на чисто.

Преброявам приятелите си.
Все по-малко остават. Ония, истинските.
И все повече стават предалите ме.
Нищо, казвам си. От днес – наясно
с думите, с хората, с всичко.
На рискове и случайности – баста!
И гордостта си обличам.
Спокойно, мойто момиче, казвам си.

Стига си яде нервите.
И не преливай от пусто в празно.
До следващото пренареждане.

Маргарита Петкова

Загадка  Има нещо, което ще гадая до гроба - как човекът превръща любовта си във злоба? Как настава в сърцето тази тъжна промяна - вместо песен на славей, тъмен крясък на врана? Как щастливата глътка до отровата стига? Как прегръдката нежна става тежка верига? Има нещо в простора, непонятно за мене... Обяснете ми, хора, от любов озлобени - как сърцето обича само няколко мига?... Злоба има за всички. Любовта не достига.

 

Георги Константинов ...................................

Забравена любов Всички идващи чувства сравнявах  с любовта си към теб.  Всички бъдещи рани лекувах  с любовта си към теб. 

Аз към чужди усмивки се втурвах  с любовта си към теб.  Да, прегръщах жени непознати  с любовта си към теб.  Даже твоето име забравих  с любовта си към теб. 

Но в забравата странно живея  с любовта си към теб...  Уж не идваш сега в паметта ми,  но сърцето  те помни докрай. Георги Константинов

Морето ме рисува като мида
изхвърлена на нечий бряг златист,
с най-перления блясък в очите
и глас изпод ръцете на арфист.

Морето закачливо разпилява
косите ми събрани в сноп „тъга”
няпомня ми- „Русалките не плачат”
душите им са песенна дъга.

И фарът стар за скъп другар ми спряга.
Моряшка песен кипва ми кръвта
Едно единствено морето все забравя,
русалките мечтаят за брега.

 

​Пламък Ничий

 

 

 

Тази нощ...

Тази нощ е по-тиха от другите..
Тази нощ е специална - нали?
Тази нощ са на мода съпрузите..
Тази нощ ще си с него - уви....

Тази нощ пак съм сам - ще мечтая..
Тази нощ от любов ще горя...
Тази нощ без сълзи ще ридая..
Тази нощ ще те викам - ела...

Тази нощ ще говоря с луната..
Тази нощ аз ще любя звезда..
Тази нощ ще летя и със вятъра..
Тази нощ ще съм волна душа..

Тази нощ е по - тиха от другите..
Тази нощ е специална - аз знам..
Тази нощ е по-луда от лудите...
Тази нощ пак без тебе съм... Сам...

Добромир Радев

*****

Тя е млада и буйна. И живее на макс.
Всеки ден е магия. Всяка нощ – вероятност.
Закъснява за среща с някой истински шанс.
И обръща света – да го върне обратно...
Тя е много надеждна. Винаги обещава.
И си спазва диетите. Пие много вода.
И петаче да няма, до безкрай се раздава.
А напук всички мракове, тя е миг светлина...
Тя отказва проблемите. Безобразно безгрешно.
Даже стреса отказва. Как го прави? Не знам.
Тя не бърза за никъде. И пристига успешно.
Подозирам, защото, поначало е там...
Тя мечтае на глас. После хвърля мечтите си.
И пилее по вятъра всички свои надежди.
А пък Някой грижливо след това ги записва
във графата за Сбъднатост. Просто е неизбежно.
Тя е глътка любов в полудялото време.
Упражнява си дишане. От дванайсет до пет.
Появи ли се принцът – в своя свят да я вземе,
се превръща в обичане. После само в късмет...
Тя е млада и буйна. Тя живее на макс.
И от всяка минута по парче си открадва.
Тя е моето Вчерашно-Утрешно-Аз.
А пък мойто Сега само как й се радва...

 

Мира Дойчинова, Irini

ВМЕСТО ЖАЛЕЙКА ЗА ТАТЕ

Седнал съм до твоя гроб и пуша. Облачно небе над мен тежи. Мисля си, че мислите ми слушаш и ми казваш: “Сине, не тъжи! Трябваше и аз да легна тука, трябваше да дойде този ден. Зад гърба ми казваше “морука”, а сега защо тъжиш за мен?”

 

Спираш. И гласа ти се задавя, пак хрипти от стария бронхит. И през кашлицата продължаваш: “Ти от мене не създавай мит! Тежък, лек… живота ми премина. С майка си поне добър бъди! Зарежи това проклето вино, не повтаряй моите беди!…”

 

Млъкваш. Сякаш гроба ти разтърсва тази кашлица проклета пак. С длан очите си от сълзи бърша, бърша ги, но гледа ли се в мрак?

 

Димитър Данаилов

Цената на короната / На дъщеря ми /

Предавам ти короната си, дъще.
Преди да си я сложиш на главата
обаче, като майка аз съм длъжна,
със теб да поговоря за цената.

Най-важно е да знаеш, че в принцеса
не се превръщаш само по наследство.
Налага се и твоята намеса
за сбъдване на цялото вълшебство.

Пред стар човек водата се не гази,
на младия - ръката си подавай.
Богатството на друг да те не блазни!
Но по-добре и своето раздавай...

Усмивката е много важна, дъще!
Пред нея и най-злият се предава.
Добрата дума ще отвори къщи,
които никой не е посещавал.

Но своята глава сведеш ли ниско
пред завист, пред омраза и злорадство,
допуснеш ли двуличие наблизо -
ще падне като Троя твойто царство.

Короната в калта ще се търколи...
А втори път не може да я сложиш!
Дано обаче имаш силна воля
и цял живот достойно да я носиш!

Васка Мадарова- fraulia

ПРИСТИГАНЕ В СЪНЯ Когато те обичам, все летя. И често ми е леко, вдъхновено. Май щях да идвам с тебе във съня, но думите се нижат подредено. Записвам ги, изпращам ги до теб. (И няма нужда толкова от думи.) Усещай ме, прочитай ме подред и песен идва нежна по между ни. Ти чу ли я? Копнеeща Любов... И нежно гали с чувство тя телата. За истинската сякаш си готов, но всъщност си затворил сетивата. И знаеш ли? Да, знаеш. До бездъх. Така си ме прегръщал и в Безкрая. Обичам те на облаче от пух, а Лунната соната ни омая. Ръцете ти ме галеха, а аз изтръпвах и в екстаз се омагьосвах. С вълшебства се потапях и в захлас Любов и тишината днес сватосвах. Обичам да е тихо, да редя... пак стиховете си за теб, които пиша. Сега ще дойда, чакай ме в съня. И там с целувка идвам да те дишам. Десислава Церовска /Звезда Христова/

Убий простака с мълчание

Мълчах до скоро. Не че нямам думи
(та те са ми едничкото имане),
но знам, че беше казал някой умен:
простаци се убиват със мълчане.

Обаче не умираха. Напротив -
уютно сред смълчаните им беше,
продаваха на бит пазар живота...
...а цял народ в краката им мълчеше.

И чудя се дали да проговоря -
дано пък бесовете да събудя...
Те, лудите, уж нямали умора,
но кой ще ни повярва, щом сме луди?

И нека прах от мен да не остане,
да ме разпънат с всички кръстни знаци:
простаците не страдат от мълчание,
ако не разберат, че са простаци!"

 

Ники Комедвенска