Като бяла птица Всеки ден се моля Господи, помогни ми аз да продължа, да живея и се боря , да оцелявам и в студа. Ако съм грешил понякога, моля Те, да ми простиш. На доброто ще помагам, докато съм жив. Знам,че ми остава още път, който аз да извървя и ти обещавам Господи, и в бурята няма да се спра. Може аз да съм мечтател и наивник да ме нарекат, но такъв ще си остана, няма да ме променят. И когато дойде този ден, да поискаш моята душа, аз ще ти я върна Господи и знам , запазих я добра. Тя силна е като земята, бурна, като морската вълна, волна , като бяла птица, понесена от вятъра.  

Е.Минчев

 

 

Особено

Променям се с годините. Нормално е.
На кротост и търпение залагам.
Вратата не отварям на нахалници.
Не влизам в спорове. Не ми приляга.
Променям се. Но не, че остарявам.
И не, че нещо много ми тежи.
Напротив, Пепеляшка си оставам,
особено във твоите очи...
Годините към мен са милостиви,
тъй както милостива бях към тях.
Раздавам време. Много съм щастлива,
че точно като себе си живях:
една и съща – вечната променлива,
превърнала мечтите си в съдба...
Бях лудост до небето ти навремето.
Сега съм радост, вяра, тишина...
Променям се. Нали е неизбежно.
И казват, че това е мъдростта.
Уроците си уча само с нежност.
И после ги разказвам на света...
За глупости въобще не съжалявам.
А грешките са минали по ред.
Променям се. И по-красива ставам!
Особено, огледам ли се в теб.
 

 irini

Един старец в България

Това, което цял живот градих,

до камък го окрадоха, човече!

Дърветата, който посадих,

до корен някой снощи ги осече.

Остана ми един разгърден двор,

навръх живота някъде набучен,

и вие иззад чуждия стобор

от мъка престарялото ми куче.

И гледам ви със тия две очи,

отдавна преживели всяка клада,

душата ми, родена да горчи -

вземете ми и тях! Да ви присядат!

Халал да ви е празният ми джоб

и дворът ми, забравил що е семе!

Мен трап ми стига. Колкото за гроб!

А Господ Бог и гол ще ме приеме...

 

Ники Комедвенска

ЕЗИК СВЕЩЕН! Език свещен на моите деди! Бъди ми непресъхващо мастило! Докосне ли хартия - да роди най-пламъчното българско светило! И думите, които всеки глас, изрича, за да бъде пълен с вяра, Сам Господ да дари с неземна власт - Духа Си Свят за огъня в олтара. Език свещен! Прелей като поток с най-бистрото в забравените думи! Завет и Правда! Истина и Бог! И Вярност, изтъкана помежду ни! Че смисълът все още ни зове, подобен на Кръстител и Предтеча. Щом в устните ни свети: А, Б, В - с велика мощ кръстосали сме Меча. Език свещен на моите деди! От Бога дар! И в Святото принесен! Бъди довека! Бликай и бъди! С "Върви народе!" С будната ни песен!  Ясен Ведрин

Старият Учител Погледна за последно своя клас и пак нахлуха спомените много… В сълзи удавиха се думите… Без глас им каза своето последно „Сбогом”. Научи ги на толкова неща, каквито даже в книгите не пише, показа им какво е мъдростта – да прощават, да се борят, да обичат… С проблемите им страдаше и той, със радостите им и той живя, живота си прекара без покой, но повали го вече старостта… През сълзи погледна свойте ученици – очакваше ги много дълъг път. Те бяха неговите малки птици, а той ги бе научил да летят… А неговият път бе свършил вече – Учителят си тръгваше сега. Класът тогава стана прав и рече не „Сбогом”, а… „Благодаря!” Мира Дойчинова – irini

VII

 

Няма да пеят птиците,

птиците вече ги няма.

Нямаха птиците ризници

даже от проста слама.

 

Перата в извора плават,

плават перата на птиците.

Птиците нямаха рицарски ризници,

имаха човки. И слава...

 

 

XII

 

Звън в ушите. Просветление.

Сякаш давене във мляко.

Сняг в главата.Сняг във вените

и искри в краката.

 

Тялото ми ляга долу,

аз над него съм без образ

и съм само светла воля

с погледа на млада кобра.

 

Там навътре под очите ми,

там отдолу в най-дълбокото

спират на кръвта реките,

стихват мълнии и сокове.

 

И въртежът на сърцето

млъква като яз без риби,

сякаш ходя по морето,

пълно с пропасти и гибел.

 

И в щастливото замръзване,

на дълбока смърт подобно,

сякаш слънчев лъч ме свързва

с тяло, станало от гробница.

 

Сякаш стогодишен орех

се смалява в свойто семе –

клони, ствол, кора и корени

между две черупки дремят.

 

Аз зародиш съм и връщам се

в благата утроба майчина.

Сякаш съм жълтък, прегръщан

от белтъка яйчен.

 

Но туптенето започва

и се срутва времето,

в кръг избухва точката

и пониква семето.

 

Стопля се снагата ледена

и кръвта ми се обажда.

Като сляп свидетел гледам

чудото на свойто раждане!..

 

из "Вечният мир"

 

 

СБОГОМ

 

Аз исках да умра, но беше рано,

и исках да умра, но беше късно.

От дъното на океаните

цветя за тебе не откъснах.

 

Цветя за тебе не откъснах,

не ти донесох дъжд във чаша.

Светът бе жълта житна каша,

омесена със нещо мръсно.

 

Аз бях омесен с нещо мръсно –

с тъги и с друга разна смет,

което, казват, е поет;

което, казвам, е за бръснене.

 

Защо, когато казвам бръснене,

ми се привиждат музиканти?

Дали пък певчески таланти

във белия ми дроб са блъснати?

 

Във белия ми дроб са блъснати

и много други разни работи,

но, мила, уморен съм, късно е

и сладко влюбен съм от слабост...

Сбогом.

 

Румен Денев

От чувства и от мисли...

 

Дамян Дамянов

 

ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ

Съзирах те навред, във всяко нещо.

Но ти не беше същата, оная,

която всеки ден и вредом срещах.

Ти беше друга: много по-различна,

по-нежна, по-красива, по-... злокобна.

Но в тебе аз онази все обичах:

измислица, на живата подобна.

Бъди каквато щеш. Нима е важно

каква си всъщност - грозна ли, красива?

По-важното е, че дори миражна

ти можеш моя хубав свят да раждаш.

Но никога - да го убиваш...

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

 

 

Никола Вапцаров

Дойдох си. И след мене заваля.
Отприщиха се всичките потопи.
Не се научих кротко да боля
и да приемам Бога за утопия.

Мъжете ми превиваха глави
под кръста на тъй страшното „Обичам!”.
Така и не научиха (уви...),
че няма второ кацане на птиче.

И криеха безсмъртния си страх
в удобната качулка на палача.
Пред никого така и не посмях
от слабост, тъй по женски, да заплача.

А исках да ме свият в две ръце -
щастлива по библейски... Като глина...
Сълзата ми, по-тежка от перце,
да бъде първородната причина

за мъжкия вулкан от тишина,
изригнал във въздишка от гърдите.
Не се научих даже на вина
за чашите горчиви. И изпити.

Дойдох си. И оставих им потоп.
От кръста спретнах кораб - толкоз мога.
Научих ги на любовта до гроб.
На повече ще ги научи Богът.

dar4e_to (Дарина Дечева)

Какво да ти дам? Нищо си нямам, което да струва обичане. Съшивах, посичах и падах, и тичах… Предадох се. Празна от ничийност. Какво да простя? Нищо не нося, което да струва предателство. Задавах въпроси, царувах и просих… Износих се. От обстоятелства. Убивах убийци, любовници любих, лъгах лъжци, мъченици измъчвах, сънувах, събуждах, намирах и губих, упътвах, предписвах безпътност… Какво да ти кажа? Нищо не знам, освен, че ми писна да тичам. Сега е различно, мълча и се вричам… Дано да заструвам обичане! Елица Мавродинова

Ще се удавя в лято, знам от пролетта. Ръми любов, чадъри я отблъскват. Светът кръжи сред влажна пустота. Омекват бавно сламените къщи. А пламъкът в зениците расте, подклаждан от сърдечната ми суша. Видях едно разплакано дете в ръцете на водата да се гуши. Не мога да го прилаская в мен. Пристанищата обещават жажди. Ще се удавя в лято. Ще поема към дъното на стих. Ще се преражда душата ми във лодка, в мирен кръг след плясъка на камък във водата. А после ще поеме кратък дъх. И в нея ще потъне моето лято

 

Елена Денева

Този свят не по женски калъп е направен,
но на нашите женски ръце лежи.
Всеки ден го кроиме и прекрояваме -
уж, по-малко да ни тежи.
Вече нямаме право да бъдем слаби -
мъжки момичета сме, а не жени.
Сред насъщните грижи за децата и хляба
вече никой отдавна не ни сваля звезди.
И нагърбили двеста задачи не лесни,
зад зъбите си стискаме своя женски протест,
а мъжете в трамвая се крият зад вестници,
зад списания "Наш дом" и "Жената днес".
На земята отдавна сме стъпили здраво -
на ръце не ни носят, не целуват ръка.
Даже своите рицари не веднъж утешаваме
върху крехките си, уж, рамене.
И си пъдим сълзите, и се правим на силни,
но не знаем дали не грешим,
че зад мъжки професии все се мъчим да скрием
своите женски слаби души.

Маргарита Петкова

Обичай ме нощ и ден


В този топъл и прекрасен слънчев ден,
аз съм тъй щастлив, ти си тук до мен.
Виждам небето в твоите очи,
докосвам лъчите в твоите коси.

Ти сега се приближи и ме прегърни ,
ако още ме обичаш.
Силно ти ме притисни и ме целуни,
ако още ме обичаш.
Запази сърцето си за мен,
обичай ме нощ и ден.

На този бряг сме само аз и ти,
морето,вятърът и белите вълни.
Облачета бягат тихичко над нас,
а чайките ни пеят на странният си глас.

Ти сега се приближи и ме прегърни ,
ако още ме обичаш.
Силно ти ме притисни и ме целуни,
ако още ме обичаш.
Запази сърцето си за мен,
обичай ме нощ и ден.

Красива приказка ли е това,
или на магьосник е игра.
Прекрасен миг сега се спри,
никога не си отивай ти.

Ти сега се приближи и ме прегърни ,
знам,че още ме обичаш.
Силно ти ме притисни и ме целуни,
знам,че още ме обичаш.
Запази сърцето си за мен,
обичай ме лудо, нощ и ден.

 

  Е.Минчев

 

 

 

http://youtu.be/0LywsZ-JDQs

Редактирано 2 юни 201313 г. от sky7sky (преглед на промените)

Не ме познаваш? Щура съм за двама.
Кошмарно щура, а и се харесвам.
Рисувам небеса и спирка нямам.
Летя с илюзии, не презареждам.
Измислям светове и тайни порти
и само аз паролата им зная.
Прескачам облаците безразборно.
Това е моят Рай и е безкраен.
На практика съм малко хаотична,
но моят хаос си има правила.
Избелвам нощем всички черни мисли
и в бялото се къпя през деня.
Не ме познаваш. Викат ми Щастливка.
Не можеш да летиш? Ще те науча.
Условието е : Една усмивка.
И всички чудеса ще ти се случат.
Такава съм си. Щура съм за двама.
И теб определено те харесвам.
Да поиграем. Искаш ли...на дама.
Във моя свят живота е…
по детски.

Автор Николина Милева

02 юни 2013, неделя В ГЛУХИТЕ УШИ НАДУЙ СИРЕНИ!   О, мой Боже! Правий Боже! Не в бедните, с нерадост уморени, не в свестните, докарани до глад, но в глухите уши надуй сирени на този ден, от подвизи възпят. И оня кратък писък - за минута да би пробудил спящия търбух. Властта - да чуе болка недочута. Лъжецът - неизменчивия дух. На свят олтар, въздигнат върху кости, не подобава празничен банкет. И паметта народна ще залости вратите си за блудкав етикет. Не я вълнува големецът мазен, венец на колене да й дари. С кордони от полиция опазен да дръпне реч как пламенен гори... Велики имена да изброява. Досаден списък. Дълъг. Като дълг. А стадото притихнало да вдява лъжите на поредния си вълк. И полкове да глъхнат в чест и слава под своите развети знамена, че ден е на свещена незабрава. На Ботев - лъч за робски племена. А още утре - щом шумът заглъхне след празничните бляскави зари на властника венецът ще изсъхне и всичкият му плам ще прегори. Сирените, замлъкнали тревожно, една година пак ще са в покой. О, Боже! Скрий от времето безбожно лика и на последния герой... Не в бедните, с нерадост уморени, не в свестните, докарани до глад, но в глухите уши надуй сирени на този ден, от подвизи възпят... Ясен Ведрин

Нека е истина

Той така ме обича,
вече няма и капка съмнение,
идиотски различна...
Боже, дай му върховно търпение -

аз съм трън във петата,
щом се вмъкна веднъж, няма спиране -
ще му взема душата,
ще дълбая до кръв... до умиране!

Няма друга такава -
с орисия за лошо наричана,
самодивска жарава,
невъзможна почти за обичане.

Ала той ме обича -
с всички мои безумства и полети.
И насън го изрича...
Боже, нека е истина, моля те!...

Ники Комедвенска

Не ме искай. Само минавам. Ураганно... причинявам щети. След мен е потоп и удавяне. Не тръгвай. Аз нямам следи. Не ме чакай. Идвам неканена. Като хала, раздухвам огньове. Няма начин да бъда забравена. Не строя - разрушавам мостове. Не ме викай. Още съм вятърна. Шумоляща и дива в листата. От бури за теб съм изпратена. Гръмотевици нося в душата. Не ме пипай. Ставам на лава. Изригвам... Разцепвам земята. Отломки от чувства стопявам. Да ти парят, събрани в ръката.  

автора неизвестен

Такава грешна ме хареса,
забързана и малко тъжна.
Измисли ме - да съм чудесна.
Погали ме - да не замръзна.

Такава мълчалива ме хареса
и пусна ме във своя сън.
В косите ми звезди заплете,
облече ме в камбанен звън.

Такава бледа ме хареса,
сред моя, есенния листопад,
в очакване на зимната завеса,
прибрала пролетния цвят.

Такава далечна ме хареса,
с изплакани от чакане очи,
в сърцето си вини понесла.
Целуна ме и каза - Замълчи!

Такъв нечакан аз те разпознах,
в сърцето ти със малка рана.
Докоснах я със трепет плах.
Плени ме. И поисках да остана.

 

неизвестен автор

 

Ти "лека нощ" ми каза, мила, но лека ли ще е нощта? Щом двама ни е разделила, тогава ще е тежка тя! Макар душата ти любяща да чака края на нощта, ти с "лека нощ" не ме изпращай, защото ще е тежка тя! Блазе на тез, които знаят, че двама ще са през нощта! Те "лека нощ" не си желаят, но винаги е лека тя!

 

Пърси Биш Шели

Редактирано 20 юни 201312 г. от Fingli
автора (преглед на промените)

Не ми прощавайте! Красива и желана.
Виновна съм. А вие ме мразете!
И Господ полудя по мен. Избраната.
Бедрата ми са дълги междуметия.
Гърдите ми са твърди. Безкомпромисни.
А гледката е трудна за понасяне.
Косите ми са горди. Недокоснати.
А кожата ми гладка като ласка.
Оплювайте ме! Хищно ме хулете.
Не ставам да съм цветето във вазата ви.
Сълзата ми е щедра. Отхапете си!
Облизвайте се. Вкусна и опасна съм.
Душата ми е гола. Като лятото.

(А дързостта е прошка към страха ни.)
Щастливо ненавиждана. Богата.
И съм добра! И дишате праха ми.
Мразете ме за думите ми! Мога ги.
Сънувайте ме. Алчно. Ненаситно.
Наричайте ме кучка! Аз съм огън.
Обичам ви. Но обожавам истината.

Павлина Йосева Стоянова (pin4e)

Редактирано 5 октомври 201312 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Увяхнаха и люляци, и длани.
Синигерът си построи кафез.
Надеждата поиска да остане,
но в празното ѝ се причу: „Излез!”.
Животът се яви на караоке –
изпя фалшиво моята съдба.
Очите на тъгата са дълбоки,
без тебе колко мога да греба?!
Маслиновото клонче не покълна
във погледа на робското дете.
И стана тишина. И стана тъмно.
А трябваше денят да порасте.
Не стана както трябваше. Залезе.
Надеждата. Денят. И ти със тях.
Останах да мълча сред всички тези
угаснали звезди. И сред скръбта.
Угасвах, но в последните минути
сърцето ми изтръгна се със бяс.
Аз само промълвих: "И ти ли, Бруте?".
От твоя дом отвърна ми: „И аз.”.

Мартин Спасов

 

назидателно Човечеството си лекува нервите с кафе и със висок адреналин. Изпраща тишината гръмотевици в простор, от дефицит на въздух син. Защо не свърши тоя свят, защо ли не тръгна отначало със лулички, ченгелчета и срички крехка пролет, със седем дни и щастие за всички? Очаквам медоносни близки погледи и кротичко осмислено жужене. Започват да прииждат цветни облаци и восъчни криле растат по мене. А слънцето е бог, предоверяващ се на целия ни пъстър земен кошер. То восъка по нас не разтопява, а златен прах очакване ни носи. Човечество, във мрака запокитено, въздишай за надеждата убита. Ти сигурно минаваш поправителен, за да достигнеш ранга на пчелите.

 

Елена Денева

 

Щастливите хора не носят часовници,
обличат се в жълто, раздават мечти,
тъгата за себе си пазят единствено
и пият надежда от крайпътни реки.

Щастливите хора се радват на бурите,
те правят ги силни и безкрайно добри,
когато събори ги вятър във степите,
за слънцето мислят, броейки звезди.

Щастливите хора докосват със нежност,
обичат със огън, говорят без глас,
за тях всяка радост е миг като вечност,
а гордостта е заключена страст.

Щастливите хора прощават злините,
не могат да мразят и да корят,
любимият бряг са за тях висините,
където намират покой и горят.

Елица Георгиева

 

Редактирано 13 юни 201312 г. от haidukpikaso (преглед на промените)

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.

СИЛНИТЕ ПЛАЧАТ САМИ ...
НО ВРЕМЕНАТА ОБРЪЩАТ! ...

Веселина Атанасова

Сънувах, че си капка от дъжда,
която по лицето ми се стече.
Изтри една засъхнала сълза,
целуна я и обич ме нарече.

Някак си ти в кожата попи.
Сгуши ми се топло във сърцето.
Пламнаха в душата ми мечти -
на пътя на надеждата да светят.

Дъждът студен се скъса да вали,
но друга капка мен не ме целуна,
а в мокрите, изкаляни следи
единствено блестеше мойто чудо.
Събуди ме дъхът ми учестен
и топлина, до вчера неприсъща.
Навън бе тих, обикновен, дъждовен ден
и аз с усмивка в него се завръщах.

От този сън запазих само теб.
Говоря ти, когато ми е криво.
Нарекоха ме даже луд човек,
но лудост само в обич се побира!

Валентин Йорданов