Няма граница, само контури...
но и те - акварели размити,
а край тях греят светли лазури,
към които ми гледат очите.

Слънце мое - любов забранена,
за това ли така те жадувах...
Ти си моята нова вселена,
дето денем и нощем сънувах.

Няма граница! Аз не усетих,
времето как размаза боите...
Във контура душите ни слети,
до днес бяха неистово впити.

Нежни чувства към тебе се стичат,
като капчици дъжд по стъклото...
Аз затварям очи... и пресичам!
И от тук ми започва животът...

 

автор : kadife_

 

Майчина сълза

От очите бисер се отрони –
тъй гореща, пареща сълза!
Във сълзата – толкова сияние!
Толкоз болка! Толкоз красота!

Тъй гореща! Пареща! Искряща!
А събираш толкова много скръб!
Колко ли сълзи изплакваш нощем,
cкитайки по земния си път?

А. Влахова

БОЛИ МЕ, БРАТКО!

 

Боли ме, братко! Много ме боли!

И мъката в очите ми напира.

На този страшен хал не сме били -

в мизерия беднякът да умира.

 

Да бърка тъжно в кофите за смет

и там да търси как да оцелее...

От честност да е жалък и проклет,

понеже да открадне хич не смее.

 

Да гледа големеца как с кола

на мръсна газ край него профучава

и в пръски кал една присъда зла

по дрехите му диря да остава.

 

Боли ме, братко! Страшно ме боли!

Сърцето ми от болка ще се пръсне.

Че клетник с куче къшея дели,

но кой му пука, или кой го бръсне...

 

Празнуват сребролюбците банкет.

Паркети лъскат с маркови чепици.

Уискито отпиват с кубче лед.

И лед сковава техните зеници.

 

Животът ако нейде стане ад,

то всякога началникът е дявол.

И в ужаса на пъклената смрад

на него само злият се надява.

 

Боли ме, братко! Смъртно ме боли!

От демони, поклони и престоли.

Проказата в сърце не се цели,

дори Господен Меч да я заколи.

 

Яде ръждата злато и сребро.

А клетникът - с утеха е оттатък.

Пресъхне ли животът без Добро -

той бива кратък. Безнадеждно кратък.

 

Остава само смисълът отвъд,

дори до скръб сега да се изстрада:

Че злите са посочени за Съд

и земният им рай приключва в ада.

 

 

Автор Ясен Ведрин

Това е нещо,което ме разтърси...страхотно дете...това е бъдещето на България..

Това е най-новото стихотворение на Давид: ГЛАС В ПУСТИНЯ Казват ми, нямал съм власт. Казват ми, нямал съм глас. Казват ми, нямал съм шанс, за моето бъдеще да се боря аз. Казват ми, повече да не пея. Казват ми, и да не се смея. Казват ми, повече да не дивея и да не смея знаме да развея. Казват ми, бил съм платен. Казват ми, бил съм заслепен. Казват ми, бил съм озверен и е време да стана смирен. Казват ми, че съм терорист. Казват ми, че съм анархист. Казват ми, че съм утопист и лумпен, и пълен егоист. Казват после, да простя. Казват после, имали вина. Казват, признавали греха, че ме гонят от моята страна. Казвам на всички тях, че вече не ме е страх в България да остана. Аз искам промяна тук и сега, на мига, а не… някога. Искам на родна земя  след време да умра, а не на край света. Не искам и моите деца да изплащат кредита, за чужди грешки и дела. Нима искам много?... Политикът гледа строго, но не ме разбира. В камерата пак се взира, катарзис разлива, но истината не открива… Че било е време разделно. А днес е време пределно! Давид Мавродиев, 12 г.

 

ВЪЗПОМИНАНИЯ ОТ БАТАК

 

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

 

Като ги изклаха, чичо, аз видях...

С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше страх.

Само бачо Пеню с голям глас извика...

И издъхна бачо... А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук...

А ази бях малък и мен не заклаха.

 

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума...

Но те бяха много: пушнаха завчас

и той падна възнак, уби го куршума.

А мама изскочи, откъде; не знам,

и над татка фана да вика, да плаче...

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.

 

А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина -

казаха, че в оня големи огън

изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

 

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен - някой ги запря...

Та и много още дяца и невести

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

и детенца много на маждрак набиха.

 

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

но поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех веки.

Мен и други дяца отведоха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.

 

Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде под земята.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, но не ставах турка!

Като ни пуснаха, пак в Батак живях...

Подир две години посрещнахме Гурка!

 

Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;

но нашето село, чичо, запустя,

и татко, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чул заради Батак?

А аз съм оттамо... много е далече...

Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

и треперя малко: зима дойде вече.

 

Иван Вазов

Пловдив, 1881

Вълните на морето са жени,
избягали от къщите - окови.
Ела, една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото - умира...

Евтим Евтимов

 

Три думи - три бездни

 

Сърцето, морето, небето -

три думи, три гатанки тайни.

Небето, морето, сърцето -

три бездни, три свята безкрайни!

 

Иван Вазов

 

Върви по дяволите, Принце!
И конят ти, и правилата!
А аз ще си налея винце
и ще си яхна пак метлата.
Аман от етикета дворцов,
аман от лигави велможи!
Не ставам за предвзета фльорца
и си обичам мойта кожа.
Не ми изпращай куриери
и предрешени съгледвачи.
Теле под вола да намериш,
ти себе си недей надскача.
Аз различавам лицемери -
въобразени уникати,
но любовта си не заменям
срещу декор и сурогати.
Не ме ухажвай ни с букети,
ни с резервации за Рая.
Звезда си имам - да ми свети,
за друга и не ща да зная.
Ах, казваш, много съм ти скъпа,
и като мене няма друга?
Защо не вземеш да се гръмнеш,
да сториш и на мен услуга?

Елеонора Княжева

 

МАЛКА ПОЕТЕСА

 

 

на Йоана

 

1

Не знае, че е поетеса, само
обича думичките да й казват „мамо”.

2

Тя казва: „Обичам те колкото пет.”
Пет птици, пет думи - не зная.
И тръгвам да питам оня поет,
за когото пет е безкраят.

3

В реката изпусна си зъбчето млечно.
Такова е времето - бяло и течно.

4

Наистина храни януари с череши.
Наистина плитката на лампата реши.
Наистина ляга, но заспива наужким
с герданче от думи на своята гушка.

5

Сърцето заспива, главата ми - не! -
шепне тя под ръката с възглавница.
И сякаш в леглото се гушка сърне,
което умее със съня да приказва.

6

Тя ходи в детска градина за сънища.
Истинска нощна градина.
Връща се сутрин, събужда си устните
и разказва цяла година.

7

Ако стана царкиня, мечтае си тя,
ще поканя всички артисти.
И през всички години ще им нося цветя.
За после не ми се мисли.

8

Този облак не е ли от синкав локум?
Аз мълча и се правя на важен.
Заваля... И дъждът е със сладък костюм -
изумително сладък и влажен.

9

Намери ли звънче, във джоба си го скрива.
И тишината е изящно мълчалива.
Но няколко секунди по-нататък
тя става трепетна и си измисля вятър.

10

Шие копче за ризата на тъжния дъжд.
Конецът прилича на мълния.
Тези капки валят от очите на мъж,
който бавно се спуска от хълма.

11

Отидох в най-дълбоката гора,
за да й търся шапчица от лешник.
А тя накичи своята с пера
и каза ми: „Гората се премести.”

12

Тя фини летящи обувки обува.
„Защо са ти?” - питам замаян.
„Защото не искам цял живот да пътувам
до края на своята стая.”

13

Има сандали... Но ходи високо...
И лесно пристига във всички посоки.

14

Излиза на разходка боса
и яхва голия ми врат -
ликуваща и чипоноса
над този пешеходен свят.

15

Каквото погледне, го приближава.
В очите й трепка магнит.
И живеят в нейната малка държава
залепени врабче и кит.

16

Написа на жабата зелено писмо
от няколко срички.
Писмото е първото плахо листо
на малка брезичка.

17

Под ръка със реката върви и си пее.
Като златната рибка нехайно живее.
На брега да се върне? Никога вече.
Тя обича да си бъде много далече.

18

Минзухарите са жълти,
нейният - е бял.
Може би снегът внезапно
бяла лястовица е видял.

19

Откъсна кокиче, а в него - пчела.
Красотата си имала жило.
Нима пролетта изведнъж е дошла,
без да мисли за своята сила.

20

Запозна се с копривата. После
с ръкавици чака своите гости.
Не ги сваля при никакъв случай -
може би на галантност се учи.

21

Тя е с три четвърти чорапи.
На мен една втора душа ми остана.
А пролетта си капе ли, капе -
напълно зелена
и напълно пияна.

22

Най-малкият пръстен,
който някога е живял,
трепти върху най-малкото пръстче.
Какво тържество
и какъв идеал -
роса върху борово връхче.

23

Мисля, че случайно се татуира
с една къпина.
Затова на пета се върти и извира -
бяла и мъничко синя.

24

Блузата й има един ръкав -
за другия няма време.
Голият вятър напълно е прав
да иска да си я вземе.

25

Гледа как Витоша побелява и иска
да купи боя за коса.
Застава на пръсти, но още е ниска
колкото цветна роса.

26

Пресажда цвете от картина
направо в своята градина.
В пръстта се рови, нещо спори.
Картината й проговори.

27

Каза, че има дванадесет братя,
но й трябва сестра като лунния вятър.

28

Тя може да целуне гущерче, защото
целувката е нещо дълго и дълбоко.
Притихна гущерчето и с опашка трепна -
целувката със слънце го наметна.

29

Ябълката на двора е Айфелова кула -
можеш да гледаш до утре.
Тя седи под дървото и се е събула.
И вижда навътре.

30

Ако рисува, тя рисува кратко -
нослето си със вишневото сладко.
И то изчезва до последна вишна...
Картината е станала излишна.

31

Рисува в тетрадката кос с маратонки
и пътека, по която да тича.
После откъсва няколко клонки,
за да махат над пътеката птича.

32

Каквото й е под ръка,
го подарява, без да мисли.
Раздава всичко и така
креватчето си чисти.

33

Мисли, че вятърът е пералня -
как само върти посоките!
В такава страна - огледална,
всичко е много високо.

34

Свирва с уста и дъждът се обръща.
Гледа я с измити очи.
Колко е слабичка и колко могъща.
Това по дъжда си личи.

35

Когато й пробиха ушите,
плака с думи дълбоки.
Сега дори да мълчите,
чува във всички посоки.

36

Тя вари чай от тинтява.
Аз седя гърбом - нарочно.
Чаят кипи, прекипява.
Чашата едва започва.

37

Цялата е оплескана с диня
(със жълта диня обаче).
И затова изглежда синя
и оранжево плаче.

38

Брои зърната в млякото с ориз,
отделя няколко - за всеки случай.
Дъхът на парата е бял и чист
и тя лети и палеца си смуче.

39

Иска да закусва вечер,
за вечерята нехае.
Едно скитащо човече
из безсънната си стая.

40

Протяга ръка и достига тавана.
И дълго рисува с очи.
Аз се изправям и гледам замаян -
рисунката вече личи.

41

Когато не й е забавно, незабавно
се гмурва в другия ден.
И без да го иска, от плавно по-плавно
цъфти и приижда към мен.

42

С какво се храни ли? Не ми се мисли...
От въздух е устата й по-чиста.
И тя си съчинява две трохички
и се опитва да нахрани всички.

43

Говори само ако не я питаш.
Но казаното винаги полита.
И каца на сърцето най-отгоре
и си мълчи, защото ти говори.

44

Свраката, която по цял ден бърбори,
пред нея е мълчалива жена.
За нейните думи трябват простори
и тишина.

45

От врабчета този храст
сякаш се накъдри.
Красотата няма глас,
но говори мъдро.

46

В къщата разговарят хора.
На двора разговарят кучета.
Малката поетеса спори
и в единия, и в другия случай.

47

За нея всеки миг е проходилка.
Върви по въздуха и се умилква.
Да беше коте, щеше да се хване
за две звезди, изгрели на тавана.

48

Нощем ходи сама от единия край
до другия край на двора.
Защото силният мравешки лай
плашел лошите хора.

49

Погледна брезата и потрепна с очи,
сякаш се беше убола.
За другите - не, но за нея личи,
че брезата е гола.

50

Пита ме сутрин, обед и вечер
дали я обичам.
Аз се разтапям върху хляба препечен
и като масло потичам.

 

 

Николай Милчев

 

Не се прощавам с вещицата в мен.
И с феята добра не се прощавам.
Различен смисъл има всеки ден - 
не знам коя от двете ще играя.
Противник съм - на злоба и лъжа.
Проклета съм - за хора безсърдечни.
Приятел съм. Повикай ме сега
и мога да те следвам цяла вечност.
Каква ще съм за теб - избираш сам.
Коя от двете искаш да познаваш?
Душата ми подобна е на храм - 
добре дошъл, щом идваш без омраза.
Дребнав ли си обаче или сноб,
от злото не усещаш ли тревога,
ще бъда по-студена и от гроб.
Излъжеш ли - да вярвам в теб не мога.
Низвергнат или хвален от света - 
това дори не искам да го зная.
Подавам ти приятелски ръка,
Човекът ако в тебе разпозная.

 

автор : Самодива

 

Калинка Калинка със невидими крила в безкрая броди. За да те открие. В едно вързопче скътала света, душата си и няколко магии, тя тихичко и кротко си пътува. Все някога ще стигне, знам това. Съмнение дори не съществува... Това съм аз – преброждам вечността. И нося приказни мечти на точки. Преминах всички свои земетръси. Внимавай, че развържа ли вързопчето, Вселената от обич ще се пръсне... Така се раждат нови светове, и в луда надпревара се прескачат. Една любов, калинка и небе. А впрочем, любовта е предостатъчна. Мира Дойчинова - irini

Тя - дъщеря ми... Тя е моята стъпка нагоре, радостта на живота ми, мойто момиче, отворени пътища, светли простори, моето право да кажа: „Обичам!“ Тя ме събужда със мила усмивка, в очите си светли побира света ми. Аз съм ù майка, но вечно ù липсвам и тя ме упреква – тя, дъщеря ми. Когато е тъжна, затръшва вратата и сили събира от моите сили. И чувам, когато прегръща стената, прикрива сълзите и аз я разбирам. Тя е моето слънце и моята вечер, моята прошка и моя награда. Когато съм лоша, ме чувства далечна, но после си вкопчва във мене ръката. Тя ме придържа, когато пропадам, до мене застава, рамо до рамо. Струва си всичко, което изстрадах, когато прошепва ми тихичко „мамо“… Аз я обичам, но тя не разбира, че майките често превръщат се в чужди. Когато корим ги, нима не разбират, че лесно се чупят красивите кукли?! Аз съм до нея, но всъщност ме няма и тя ме поглежда хладно, със злоба. Но аз и прощавам, понятие няма, за нея ще мисля дори и от гроба. Понякога искам да плача, да чупя… Когато съдбата със гръм ме взривява, ще викам високо и нека ме чуят, че моята сила е тя – дъщеря ми. Тя е моята стъпка нагоре, с нея забравям, че има обратно. За нея земята, света ще преровя, а другото всичко мимолетно е, кратко… Магдалена Рачева

 Пушек

 

 

Студено е това опожаряване – помело тишината на мечтите ми. А в огъня нанесоха се дяволи - и казаха, че вече са ме питали. Когато прикадих тамян в душата си, задавиха ме пепели от жажда... Димят сега последните остатъци и с дяволите кротко се спогаждат.

 

Венци

МОРЕ СЪМ

От пяната родих се Афродита.
На слънцето безгрижието взех.
Душата ми е скрита в раковина.
Сърцето - обковано със седеф.
Танцувам с ветровете босоноги,
бленувам екзотични брегове.
Водите ми напиват еднорози,
корали пазят ме от врагове.
Пират сърцето ми открадна.
Ограби раковината без срам.
Но любовта когато е кристална,
пиратът за душата е балсам.

Катя Вангелова

Липса

 

Понякога е чувство за вина. За раните. За думите, които... За тази непрогледна тишина. И за настъпените маргаритки. Понякога е вятърна следа в ухание на сутрешни лалета. Защото няма пълна свобода. Защото пълно с птици е сърцето. Понякога е чувство за вина в стихотворение без думи. В едната половина на съня, китарите са винаги без струни. Понякога е с форма на сълза. И с цвят на слънчогледови полета. И птици, много птици без гнезда. И хиляди делфини без морета. Понякога е чувство за вина. За избора. За верните посоки. Понякога е шепа семена от макове и незабравки. Селвер

Поклон пред паметта на големия поет!

 

Стихът ми нека в тебе да заспи. И в топлото убежище на здрача над клепките ни зов да се топи, а после нежността си да изплаче. Да вляза тихо в твоето сърце. Да слея дъх с въздишките съновни. Да те погаля с пламнали ръце, - за тебе святи, и за теб виновни. Сънувай ме! Сега е чуден час! Да полетим, мечтите си да слеем. И в утрото, събудено от нас, да имаме възторга да копнеем.

 

Ясен Ведрин

Само нощем сънувам разпятия.
И на тях си надявам молитвите.
Сто резервни рога за рогатия,
а за Господ си пазя усмивките.
Сам-сама изковавам си кръстове,
сам-сама и венци си изплитам.
Денем зидам надежди и мостове,
по които минавам излитайки.
Да ме съди света на големите,
хора дето си лягат с молитви.
Аз съм малкия миг на разделите,
дето хич не харесва отбивки.
И какво да се правя - обичам се.
Като първа любов се обичам.
Избършете сълзите си - стичат се...
Аз съм просто щастливо момиче!

Николина Милева

Запомни тази нощ! Тази нощ беше пълна със юли. Тази нощ в този малък, почти неочакван хотел. Тази стая със прашната лампа, с перденцата тюлени. Този трик с трите стари лeгла – и банален, и смел. Беше тихо съвсем – с дъх на дъжд и на нещо зелено. Вън, на пръсти, слухтеше градчето зад тъмния джам. Запомни тази нощ и лицето си, странно смутено, и тавана над теб – мълчалив, четвъртит и голям. Колко чудно наистина – да откриеш, че имат пак смисъл позабравени вече, романтични, познати неща, за които, хе! някога там, преди време, си писал и си скитал и даже си плакал самотен в нощта. Запомни тази нощ! Поздрави я! Кажи й : „Почакай. Не си тръгвай така, а добра, повторима бъди. Идва утрото. Скрий се на моето куфарче в мрака, за да идваш понякога с дъх на дъжд, с дъх на скрити звезди.” И вземи тази нощ. Открадни я. Хвани я, когато като плаха жонгльорка тя се люшне по светлата тел, за да знаеш, че пак по кафявия път на земята тя ще дойде при теб в един град, в един малък хотел. Недялко Йорданов

Защото съм ЖЕНА

Такава съм, защото съм жена –
променлива, влудяващо различна.
Понякога съм ангелски добра,
понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш, че безчет
любовни думи мога да повтарям,
а после, по-студена и от лед,
с мълчание от студ да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя
и в мене да изригнат сто вулкана,
а утре - кротка, мила и добра –
да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен горкото ти сърце
без милост и без жал да е сломено,
а след това, с наивност на дете,
да плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!
И други преди теб не са успели.
През вековете колко ли жени
духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,
когато безвъзвратно се изгубиш,
недей, не ме упреквай за това!
Ти сам във мен поиска да се влюбиш!

Автор - Мария Вергова

Идваш ли... Ела - по чаша Юли да изпием! Наздраве! А в косите – морски вятър. На малки глътки - няма да се крием, ще се целуваме пияни – над нещата. И Август ще завижда. Леко тъжен, но в цвят " надежда " - през очите на децата ни. Това е Юли - няма да го съдим. Да пием - за мигът и красотата! Усещаш ли резливата омая? Превръщам се в принцеса - Ти във принц! Опиваш ме - започвам да мечтая, очите ти са, като влюбен стих. Протягам длани - за да те докосна. Звънят звездите спрели в твойте устни. Притихвам и мигът ме омагьосва. Не искам нищо. С Теб съм. И е Юли. автор Маргало

прощално

 

На жена ми

 

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

 

ще те целуна и ще си отида.

 

Никола Вапцаров

Целуна ли ме, даже не разбрах, ала уста напъпила отворих, очи затворих, сякаш сторих грях, и май... наистина ти отговорих. А ти ме блъсна с вятърни крила, и духна в нaедрелите ми клони... Аз цялата за тебе разцъфтях – по тебе цветни сънища зароних. "Поспри при мен, красива съм, нали! За тебе се разлистих!.."– ти обаче щом клоните ми с цветове покри, към друга вишна бързичко закрачи. А цветният ми плод се умори самотно всяка нощ да те очаква – пияна съм от онзи ден, в зори, когато лудо прага ми прекрачи. В очите ми днес слънцето блести и облаците тихо се закачат, но аз очаквам теб и само ти за мене просто още много значиш. Не си отива пролетният ден, плодът ми вече бързо натежава, плодът ми е убийствено червен, но тръпнещият кисел вкус остава.

 

nellnokia