Щом ме стегне внезапно калпакът,
и се скрия в десета гора,
Слава Богу, че имам приятели –
зарад мен да обърнат света.

Ако гръм разруши тишината ми,
и се спъна във свойта тревога,
Слава Богу, че имам приятели –
да направят каквото не мога.

Ако хукнат безпътни краката ми,
и се губя в безсънна умора,
Слава Богу, че имам приятели –
да проправят пътека в простора.

Щом случайно замръкна в уплаха,
и трепери земята от страх,
Слава Богу, че имам приятели,
и си носят зората със тях.

А когато сияйна душата ми
пак прелива във тихо обичане,
Слава Богу, че имам приятели –
да разчупя от хляба за всичките.

Слава Богу, че имам приятели,
и във тях всеки миг се откривам!
Всъщност, пиша това в небесата си,
да помоля да бъдат щастливи.

irini

Вълче, вълченце, вълча равносметка:
убихме майка ти, а тебе - в клетка.
Не помниш ни поляни, ни бърда,
ни овчите разблеяни стада.
То и да помниш - има ли файда?

А спомняш ли си страшните звезди,
снега с окървавените бразди,
човешките ботуши и следи?

Вълче, вълченце, вълча орисия,
като те гледам - иде ми да вия!
Помириши ме през желязната греда -
аз нося тежък дъх
на свобода...

 

[

 

 

 

Аз имам същата душа

Родих се аз на този свят,защото исках да живея.
като вас, със вас...

Показаха ми пътя към Земята-възхитих се,
исках да я видя,
и да отгледам там своите дечица.

Показаха ми тяло-избрах си ей това-Не знаех че греша,
и бих избрала пак това.
Желаех да живея в свобода,и да се радвам на Планетата Земя!
Родих се аз на този свят със тяло на животно.
Избрах си ей това,защото исках да пoчуствам с босички крака меката трева,
защото исках да поема дъх и да усетя аромата на цветята,
да усетя всеки аромат,дори и този на дъжда.
Избрах си тяло на животно,защото исках свобода,
да скитам волно денем във горите-прекрасни пълни със ЖИВОТ.
Да лягам нощем под звездите,да слушам как щурят щурците...

Да се къпя под дъжда,да плувам в реката,
да играя с вятъра в листата,да се любувам на луната,
да гледам как вали снега,и после как през пролетта цъфтят полята.....
Да покажа тази красота на прекрасната планета Земя - и на моите деца-

Родих се аз във тяло на животно.
Не знаех,че греша.
Не пречех с нищо,никому не сторих лошо,
но защо със мен постъпиха така.
Защо тук спокойно място не намерих.
Защо от болка вие моята душа.

Родих се с тяло на животно,не знаех че греша.
Там горе никой не ми каза, и те не знаеха това!

Дано да има РАЙ / с мъка от Аия К'

 

 

 

Редактирано 14 юни 201312 г. от ivan343 (преглед на промените)

нямам нямам ръце с които да прережа пъпната връв между твоята и моята любов след всички недоносени изгреви няма залез който може да побере откраднатите минути потекли н а д о л у когато никой от нас нямаше какво да губи защото несъществуваше Време и компас беше забранена дума нямам думи с които да напиша онези които никога не си казахме след всяка глъдка въздух между възглавниците пускахме корените им нямам очи с които да гледам след теб докато се смаляваш под делликатните удари на Съдбата (винаги малко над кръста) нямам коси за отрязване заради портрета на тихата Ирония която се подписва вместо мен всеки път когато излизам извън границите ти нямам сънища за споделяне и пътища за извървяване не и докато те нямам завинаги

 

 

...

Я ни разу за морем не был
Сердце тешит привычная мысль
Там такое же синее небо
И такая же сложная жизнь
Может там веселей и богаче
Ярче краски и лето теплей
Только так же от боли там плачут
Так же в муках рожают детей
Может я не совсем понимаю
Явной выгоды тайных измен
Отчего-то я чаще теряю
Ничего не имея взамен
За какими же новыми благами
Вольным воля спасенному рай
Все бегут притворяясь бродягами
Пилигримы в неведомый край
Что задумано сделано пройдено
Бросишь все ни о чем не скорбя
Только где-то кончается Родина
Если Родина есть у тебя
Оглянись на прощанье и вот она
Под ногами чужая земля
То ли птицы летят перелетные
То ли крысы бегут с корабля.

 

Автор - К. Никольский

 

На мен ми стига залче хляб и толкова. Несбъднатите ми деца обаче ще влачат като кръст торби със сол от моите очи, когато плача. Загледана от ниското в тълпите, охулващи измаменото бъдеще се моля като грешник за душите им, защото за статичност ще ме съдят. Не е от леност и от безхаберие това, че не излизам на площадите. Сред тихите треви ще ме намерите в рисунките на детство изоставено. На слънцето в ожуления лакът, пулсиращ цветно в болката си пряма; във синьото колянце, недочакало със устни да го излекува мама. Площадите ще опустеят. Гълъби ще кацат всеки ден - като знамения. А аз тук пазя за деца несбъднати безхлебна обич и стихотворения.

 

Елена Денева

 

Днес се навършват 90 години от смъртта на големия български поет Христо Смирненски.

Поклон пред светлата му памет!

 

Към висини

 

С оковани крила днес земята ни ражда,

оковани с неволя и делнични дни,

а гори сред душата ни вечната жажда

за простор, красота, висини.

 

Из града — тези улици шумни и сиви,

де живота безумно крещи,

на село — в тишината на буйните ниви —

нас опиват ни странни мечти.

 

Като звън на далечни, грамадни камбани,

като гръм на стихийни вълни,

свободата зове непрестанно сърца ни

към лазура на нови страни.

 

В миг крилата за полет безумен потрепнат,

в миг в очите искра заблести,

и акорди на музика странна зашепнат:

"Полети! Полети! Полети!"

 

Младостта запламти в многоцветни огньове,

младостта призовава часа —

тоя час на размах, на разбити окови,

тоя час озарен с чудеса.

 

А в пожара на тия копнежи сърдечни

свободата за пристъп звъни,

и отекват гърмовно простори далечни:

"Светлина! Красота! Висини!"

 

 

Днес се навършват 90 години от смъртта на големия български поет Христо Смирненски.

Поклон пред светлата му памет!

 

Не днес, а на 18 юни! - http://www.blitz.bg/news/article/205698

 

Той издъхва от  туберкулозата малко преди да навърши 25-годишна възраст (17.09.1998 - 18.06.1923)

 

Мир на праха му!

Любимото ми стихотворение от 16 до 21 годишна възраст. Сега усещам, че съм се влияла от него. .. казва, че за тогава е нормално, но не и сега. Вярно.

 

ГЕО МИЛЕВ

Главата ми...

Голова моя - темный фонарь с перебитыми стеклами.

Саша Черный

 

Главата ми -

кървав фенер с разтрошени стъкла,

загубен през вятър и дъжд, и мъгла

в полунощни поля.

Аз умирам под кота 506

и възкръсвам в Берлин и Париж.

Няма век, няма час - има Днес!

Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,

о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки

сред мрака -

и в мрака

бог сляп ги

събира и мълком повежда към прежния призрак...

О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех

- замръзнала, каменна, вечна и зла -

изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:

пред тъмния просек Едип -

загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

 

 

и нещо, което намерих междувременно

 

 

Nothing to save

 

There is nothing to save, now all is lost,

but a tiny core of stillness in the heart

like the eye of a violet.

 

D. H. Lawrence

Редактирано 16 юни 201312 г. от witness (преглед на промените)

Животът скрит е в дребните неща В жест най-обикновен, ала човешки В любима песен, слушана в нощта С човек, умеещ да прощава грешки В усмивката на влюбени очи, Която търсиш твоя ден да сгрее В забравата на смелите мечти, Когато правиш опит за летене В стремежа да запазиш своя дух Свободен в несвободното ни време Да не виниш за всичко някой друг Да не превръщаш обичта във бреме Във ручеите топли на кръвта В сълзите непринудено родени Най-истински са дребните неща И те остават спомени след време. автор Бисерка Каменова

Опитомените човеци

Живях сред опитомените човеци,
в добре отглежданото лицемерие.
Окатите ги водеше слепец един
с очукана паничка суеверие.

Прегазиха го. Друг водач избраха си.
Той виждаше далеч, зад хоризонтите...
Но нямаше сърце, а само прàхан бе,
та се напукаха от жажда стомните.

Гореше кръст. Отлитаха Архангели.
А пръскаха се без надежда вените.
И аз видях как тихо долу паднаха
последните сълзи, опитомените...

След тях и те. Потъваха човеците,
протегнали ръце да хванат дивото.
Но вече късно бе. Умря щурецът им,
а праханта не хващаше огнивото...

Илко Илиев

Молитва за България

 

За теб, Българийо, за теб се моля! Духът ти жив е от прапрадеди! Ти влез в духа на всички хора и от забравата ги избави! Аз моля се за теб! Сега! Навеки! Да биеш будно в сърцата ни – добра! Да ни направиш малко по-човечни. Да се спасим от падение в греха. Деца сме твои – и това сме ние... Да се пробудим – малко по-добри... В едно, ако сме – няма да загинем. И нека Бог, чрез теб ни просветли! Обединени да сме – в радости, в неволи. Прости ни, майко, че не сме светци. И нека всеки от сърце се моли, що българи сме, майко – духът ти да спасим. автор Мария Янакиева

Днес съм лоша
и хиляди дяволи
танцуват със мен.
На кръст ме разпъват
доволно ухилени,
душата ми режат 
парче по парче
и глозгат до кокал
плътта ми окъсана.
Остана ми само
едно голо сърце,
гола истина,
спомени голи.
Тези дяволи в мен,
тези луди съмнения
след богатия пир 
ще си тръгнат.
А аз ще възкръсна 
на другия ден, 
за да бъда отново
добра или лоша...
Нека само да съмне.
 

автор: rumi

http://www.vbox7.com/play:97523cd0

Потънах в себе си... Удавих се във мисли.
Умиращи с последния ми дъх...

А крехкият ми дух, на смърт орисан,
измъчено изкачва онзи връх...
От който ще лети със волни птици...

О, как жадувам диво да летя !!!
Сред тишина, по – близо до звездите!

Ще ми дадеш ли, Господи, крила ??? 

Че падах много пъти уморена.
Сама във тъмнината и дъжда...

Останах чиста и непроменена.
Душата ми не се покри с ръжда...

Обичах всеки полъх, всяко цвете
и като изгрев от любов горях!

Разкъсвах се на хиляди парчета...
И пак непроменена оцелях!

Но птицата във мен, дълбоко скрита,
пак пърха и ме моли за небе...
Душата ми след нея все полита!

Ще ми дадеш ли, Господи, Криле ???

/Ева Корназова/

НАПРАЗНО, МАЙКО 

 

 Напразно, майко, се боиш, 
 че скитане ме изхаби, 
 че ти си вече може би 
 от син забравена остала.

 Напразно, майко, се боиш... 
 Та мога ли забравя аз 
 немилостивата оназ 
 живот която ми е дала. 

 П.К.Яворов 
.................................................
 
Пак ли самичка си, майчице,
в къщи със твоята болест?
Не, не, добре съм! Повайках се,
че да те видя не мога.
Татко къде е?...Пак в лозето
скрит, над мотиката сведен...
Болка да гледа не може той,
щом няма как да я вземе.
Пратих парите по хората,
утре лети самолетът...
Ох, не плачи мамо, моля те,
че ми се къса сърцето!
Зная, съвсем си се свършила-
пролет е, все навън гледаш.
Ние не сме, мамо, щъркели!
Ние сме лятна надежда.
Как да си дойда днес, майчице?
Би било кървава грешка.
Аз тук работя, страдалчице,
ти... да умираш човешки.
Българска майка юнашка си,
свикнала зъбки да стискаш.
Чакай ме! Идва пак август и
знаеш-край теб ще сме всички!...
Внуците?...Вън са. Пораснаха
уж, а все време не стига...
Майка да имаш-прекрасно е!
Майка да си –е верига...
Затова-бършем сълзичките
с теб и заспиваме сладко!
Лека нощ, мамо! Обичам те!
Много целувки на татко!

Петя Божилов
 
..................................................
 
Отварям очите си с радост. 
Безгрижен навред е светът
И колко е хубаво само,
че с мама започва денят. 
Аз чувам, че казва ми нежно: 
Мъниче, добре ли поспа? 
Тогава прегръщам я силно.
Единствено моя е тя!

Силните жени са като птици

и често те се реят в самота.

Гори сълза във гордите зеници

и капва тихо някъде в прахта.

 

Любов даряват, но любов не просят.

Оглеждат се в очите им звезди.

В сърцата женски мъжка сила носят,

следа оставят, гдето са били.

 

Сами притихват вечер, уморени

от дългата заблуда на деня.

Леглата им са празни и студени,

но пълен с нежна обич е сънят.

 

Силните жени са като птици!!!…

 

Автор: Златина Великова

 

Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам
и смело към върха си продължавам.

Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди-
да помниш болката е толкова излишно.

Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.

Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните-дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай...

Катерина Кайтазова

 

Нямам нерви за дълги любови,

а кратките - не ми приличат.

Да не мислиш, че нещо ново

казваш с това Обичам те?

Да не мислиш, че ще се срути

светът след моето тръгване?

Уверявам те - много пъти

са ме лъгали. И съм лъгала.

А пък Земята си е на мястото.

Само сезонът се сменя.

Крайно време е да си наясно,

че всичко е само временно.

А аз - най-временната от всичко.

Най-кратката. Невъзможната.

Лесни любови - не ми приличат.

А трудната - ще я можеш ли?

Хм, да опиташ ли ти е щукнало?

Добре - да живее рискът!

Хайде сега - отведи ме оттука!

Ако ти стиска.

Маргарита Петкова

Съдбата те облече в крехко тяло,
а даде ти да носиш тежък кръст,
сред бури и мъгли да оцеляваш,
прекрасен цвят, поникнал в дива пръст.

Дребнавите прокоби надживяла,
открила своя път към мъдростта,
вървиш, страха и болката презряла,
към хората с протегната ръка.

След тежките шамари на живота
усмивката измиваш със сълзи
и знаеш, че към рай или Голгота,
нагоре пътят пак ще продължи.

И сякаш няма място под небето,
което твоя дух да не зове.
Оръжието скрила си в сърцето -
любов и непорочност на дете.

Светулка малка, пламъче игриво,
на слънцето и вятъра сестра,
открила ключ към изворчето живо,
което прави по-красив света.

Самодива (Вики)

КЪДЕ   ИЗЧЕЗНА   ДОБРОТАТА?

КЪДЕ  ИЗЧЕЗНА  ДОБРОТАТА?
ИЗМИСЛИЦА  ЛИ  БЕШЕ  ТЯ?
ИЛИ  ПЪК  ПРИКАЗКА,  КОЯТО
НЕ  СЪЩЕСТВУВА  НА  СВЕТА?

КРАЙ  МЕНЕ  ТЯ  ДО  ВЧЕРА  БЕШЕ  - 
УСМИВКА,  ПОГЛЕД,  ТОПЛА  ДЛАН.
СТОПИ  ЛИ  Я  КОШМАРЪТ  ДНЕШЕН
В  СВЕТА  -  ОТ  ЗЛОТО  ЗАВЛАДЯН?

ЖИВОТЕ  МОЙ,  КАКВО  МИ  НОСИШ?
ЗАЩО  ОТ  МЪКА  РАЗЛЮЛЯН,
СВЕТЪТ  Е  ПАК  ОКАЯН  ПРОСЯК,
ПРОСТРЯЛ  ЗА  МИЛОСТИНЯ  ДЛАН?

НАОКОЛО  МИ  БЕДНИ,  ГЛАДНИ.
СВЯТ  И  НЕЩАСТЕН,  И  ГОЛЯМ.
ДУШАТА  САМО  -  ХЛЯБ  ГРАМАДЕН,
ВСЕ  ОЩЕ  МОГА  ДА  МУ  ДАМ.

НО  ТОЙ  СЪС  ПРИСМЕХ  ГЛЕДА  В  НЕЯ,
КАКВО  ПЪК,  ТАЙНО  СЕ  ТЕША:
ВСЕ  НЯКОГА  ЩЕ  ОГЛАДНЕЕ
СВЕТЪТ  И  ЗА  ТРОХА  -  ДУША...

 

ДАМЯН ДАМЯНОВ

На благоденствие не се приучвай! Защото то е преходно в света... Ако си имал - научи се да изгубваш! Ако си бил щастлив - се научи да страдаш след това! И както слънцето не чака да го молят да отдели от свойта светлина и топлина... Тъй ти не чакай някой да те моли да правиш цялото, зависещо от теб, добро в света! Че добротата е език, на който немите говорят! А също глухите дочуват неговия глас! И както да възвърнеш времето изгубено назад не можеш... Тъй няма да успееш да поправиш сторена злина! Недей да сееш зло, защото ще пожънеш разкаяние! И не живей в заблудата, че съществува малко и голямо зло! Прави добро на всички - със желание! Че има на света едно единствено, но истинско съкровище - наречено сърце добро! И нека паднеме на колене пред добротата! И да повярваме в доброто, в неговия свят! За да открием още тука рая на земята! Че злият още тук предвкусва своя ад! Eлена Найденова