Мдаа... Кифлата и нейната (любима) "поезия".

 

Друго си е да четем за болката ти без утеха, болната ти сп*рма и повърнатата ти реалност.

Личи си, че си "здрав"!

 

 

Когато сутринта "минах" от този подфорум и видях, че господинът е успял да нацвъка повечето теми и на мен ми стана неприятно... За миг си помислих да докладвам за всяка една поотделно и не, защото съм се почувствала засегната. Не!

 

Човек се засяга от мнението на хора, на които държи, а такива, които си заслужават в този форум за мен са не повече от пет. 

 

Стана ми неприятно за тези, които "пострадаха" покрай мен - темата "Нетърпеливки", това стихотворение на nellnokia, което между другото е спечелило награда от национален конкурс за поезия, и още... - с една дума - теми, в които съм писала напоследък... Но... Реших да не досаждам на модераторите за всяка една поотделно... Така или иначе, простакът си остава непобедим и нормалната реакция е слагането му в графа "губене на време" и пълното му подминаване!

Това е единственият начин да предпазим хубавите теми в раздела от оповръщано, за това те съветвам да го направиш и ти!

 

И за да не съм офтопик ще сложа нещо от Вийон... Нещо от това, което го прави такъв, какъвто е и със сигурност го отличава от драскачите, припознаващи се в него…

 

— Кого дочувам? — Мен. — Ала кажи ми,

коя си? — Твоята душа. В печал

ме хвърля мъката ти нетърпима,

за твоята самотност ми е жал.

— Защо? — Нима до днес не си разбрал,

че тъй живота ти се пропилява?

— Досаждаш ми, макар и да си права!

— Мисли за разкаяние и срам!

— След време може би ще го направя.

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— Какви амбиции у тебе има?

Ти тридесет години си живял…

— Така е то: след есен идва зима.

— Очаквах да те видя поумнял,

а в безразсъдство си затънал цял.

— Немирникът немирен си остава.

— Учи! — Това не ме задоволява.

Изучих всичко — нищо пак не знам!

— Пропадаш ти! — Борбата не престава!

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— Оплаквам твойта скръб непрежалима;

беднякът, като теб затънал в кал,

надежда и кураж отгде ще взима?

Затуй светът душата е създал.

Но ти си твърдоглав, не си успял

да вникнеш в туй, което тя ти дава,

повярвай ми! — Като умра, тогава!

— Не искаш ли утеха да ти дам?

— Речта ти никого не убеждава!

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— Отде е злото ти? — Под власт незрима

планети ме държат. Сатурн е сбрал

беди за мен. — Познавам двама-трима

такива хора — ти си полудял!

Спомни си — Соломон, премъдър крал,

твърди: „Мъдрецът, който търси слава,

пред астрологията устоява.“

— Не съм съгласен с този крал голям,

властта на звездния покров е здрава.

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— В живота влюбен ли си? — До забрава.

— И все пак… — Е? — Покай се! — Късно става.

— Избягвай тази паплач празноглава.

Отдай се на наука — тя е храм…

— Нима? — О, тя помага, утешава…

— Друг път. — Не трябва да се закъснява!

Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

http://vbox7.com/play:ca996d09

НАЧАЛО Небето се наведе и пипна с пръст пръстта. Направи го нехайно и просто ей така. Направи го дъждовно – със капка и финес. И времето покълна – от винаги до днес.

 

 

----

 

 

НЕ МОГА -

всичко, което чувствам! Не зная да има по-отчаяно щастие и по-счупена чаша от тази. Две лисичета близват перушината в храстите и през алени локвички газят. Това гладно старание ми напомня виелица от червени и напразни снежинки. И картина, в която една отживелица оживява и ми пали инстинктите. Аз съм влюбен наум... И оставам наужким. Аз съм толкова малко от нещо, че се моля ловецът с пребледнялата пушка да запали за очите ми свещи. От гърмежа навярно ще получа видение. И ще видя как с опашка лисича ти си тръгваш от всички молекули и вени и на нищо до сега не приличаш. И защото изпивам на слепеца куража, лъкатуша пред сандала на Бога. Мисля всичките думи... А не мога да кажа нищо друго освен „не мога”.

 

 

 

 

Николай Милчев

СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ВЕЧЕ…

 

Недялко Йорданов

 

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.

Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…

Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.

И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…

http://vbox7.com/play:83df4779

...

Ех супер и на мен ми е едно от любимите.Малко по-назад в темата го постнах

 

 

Двубой

 

 

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен –

и победеният си ти.

 

Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

 

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар.

Двубоят ни се води с жар

от дълги дни.

От дълги дни сме вплели здраво

ръцете си един във друг.

И никога не ще забравя

жестокия ти, груб юмрук.

 

Във мината избухна газ.

И въглещния пласт

затрупа

петнадест човека доле.

Затрупа

въглещния

пласт

петнадесет

човешки

трупа.

Един от тях

бях

аз.

 

Пред прага на един бордей

дими

изпуснат

пистолет.

Трупът полека леденей...

И нито вик,

и нито шум –

един куршум

и после – смет.

И колко леко...

И без бой,

без порив за живот,

без глас.

Ти спомняш ли си

кой бе той?

Това

бях

аз!

 

На мокрия паваж

лежи

човек, застрелян из засада.

Небето, заредено с взрив,

ще падне с трясък

на площада.

Човекът, който там

лежи

във локва кръв,

е моят брат

и в стъклените му очи

омраза и любов

горят.

Извергът,

мерзкият

стрелец,

закри следите си

завчас.

Ти спомняш ли си тоз подлец?

Това бях

аз.

 

Но помниш ли, едно дете умря

в Париж на барикада.

Едно дете

във бой умря

със кървавата

ретроградност.

Във жилите полека-лека

кръвта изстива

като щик.

Ала една усмивка лека

по устните се плъзва в миг.

И после устните синеят,

ала в очите

жар гори,

ала очите сякаш пеят:

"Liberte cherie!"...

Един гамен е

прострелен.

Лежи скован във смъртен мраз.

Ти спомняш ли си

тоз гамен?

Това бях аз!

 

Но помниш ли,

един мотор

прониза

с смях

и оптимизъм

мъглите,

дето птица даже

не слиза

в влажния простор;

един мотор с крила, които

разсичат

ледната завеса,

изменят земната орбита

и с взрив на бензинни пари

разчистват пътя към прогреса.

 

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце.

 

Човекът, чийто поглед верен

е вперен

в нервния компас,

човекът, който

влезе в бой

с мъглите,

с северния мраз,

ти спомнях ли си кой

бе той?

Това бях

аз.

 

Аз съм тук

и там. –

Навред. –

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

поет...

Навред съм аз!

Навред съм аз!

 

Как мислиш,

ще ли победиш,

навъсен, мръсен,

зъл живот?

И аз

горя,

и ти гориш,

и двамата

се къпем в пот.

Но ти изчерпваш свойте сили,

слабееш ти,

отпадаш ти.

Затуй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас

може би...

Тогаз,

на твойто място,

дружно,

ще изградим със много пот

един живот

желан

и нужен,

и то

какъв живот!

 

Н.Й.Вапцаров

 

За всички мотористи

 

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце

Непатетична изповед Преди да те целуна, исках да ти кажа кой съм. Но не успях, защото се целунахме внезапно. Затова сега, преди да ме залееш със златните вълни на косите си – изслушай ме. Отдавна не бяха ме наричали най-добрия човек на света – и аз бях забравил да бъда добър. Моето минало е миналото на един романтичен юноша, танцуващ върху маси и покриви – защото няма нищо по-скучно от безопасната повърхност на дансинга. Често падах, губейки равновесие от прекалена искреност. Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции и в хотели сънувах своите сънища. Нямам постоянно местожителство и не искам да имам, защото се плаша от властта на вещите, от неподвижния хоризонт на прозореца – и от хората с неподвижни хоризонти ... Пусти пътища ли извървях, малко ли събрах, или пък много разпилях – но сега не притежавам нищо друго освен себе си, освен тихото желание да се раздам до последния атом. Ако това ти е достатъчно – залей ме със златните вълни на косите си .... Стефан Цанев

..Дядо Тошо, дядо Тошо, ти ни управлява лошо, Но каква след теб настана майката ни - разкатана. Вместо пълна демокрация ... пак е пълно с бюрокрация. Пълни са ни магазините, пълни са и лимузините, пълно с хиляди съблазни, но джобовете – пак празни. Уж дъската ни не хлопа - пак сме си за смях в Европа. Пак управниците днешни ни са криви, ни са грешни. Обещаваха: “България ще е новата Швейцария!” Но не казват от амвона, колко получават бона. Пак с усилена охрана ту са в Банкя, ту в Бояна, пак със суми многозначни си купуват безгръбначни. Пак за министерски вили цял народ напряга сили, колко върли кожодери пак са си милионери. Пак във зоните секретни зимни хижи, хижи летни, като бели гълъбици все от нашите парици. На оградите изправени надписи стоят поставени, че при всякакво движение, стрелят без предупреждение. Няма само Асамблея, няма го и Мавзолея, но за новите фондации, пак се труди цяла нация. Нямаме си вече мини, някой бързо ги зарина, И за сделката изгодна тлъста хапка някой бодна. Где е нашето богатство? - пак си пита наш’то папство. Пак продадено в чужбина! В чужди каси пак премина! Де са ни сега хотелите, де заводите, де резервите? Борд до борд и все с роднини - що да ходят във чужбина? - като с долари в Швейцария, пак ограбват си България. А народът гладен, беден – той кому ли е потребен? Само данъчните власти го залъгват с празни ясли. Леят пак в калъпи нови стари данъчни окови. Който имаше преди, той и днес се нареди. НАТО още не видели, пак конците сме оплели − Армия по бели гащи демонстрира яки плещи с коридори и канали − нас пак кучета ни яли. Ей я близката чужбина, кой ли вече не замина! Уж, ще ходиме в Европа, а опело пее попът, че след някоя година вече няма да ни има – младите ще са заминали, старите − ще се споминали! Нацията от преди − НЕЯ − Бог да я прости! Радой Ралин

ПОЕТИТЕ УМИРАТ САМИ

След полетите смели на душата,
дръзнала да мери ръст с високото;
след търсене на смисъл в тишината -
газене на чувствата в дълбокото;
след извисяване на битието
от низостта на земната ни тленност
в открехнатите двери на сърцето,
където любовта е безпределност;
след напипване на пулса ускорен
на времето, побрало в себе вечност,
сам поетът си отива някой ден -
затънал...изоставен в безнадеждност.

Поетите в постелите умират -
самотни, тъжни, често неразбрани...
И Господ нажален си ги прибира,
а по сърцето му ...остават рани.

Лили Чолакова

Говори, говори, говори! - аз притварям очи и те слушам: Ето, минахме сънни гори и летим над морета и суша. . . Вляво кървава вечер гори, вдясно тъмни пожарища пушат. Де ще стигнем, кога зазори? Този път накъде лъкатуши? Там ли, дато свободни ще бдим и ще бъдем два пламъка слети, и в нощта, сред безбройни звезди, като двойна звезда ще засветим? Ти не знаеш? Аз също не знам - но води ме, води ме натам! Елисавета Багряна

Тихи стъпки... Лунна тишина... Два незабележими силуета. Във нощта са само той и тя... ... и звездите даже плахо светят. Неволен допир... И ръка в ръка... Погледите вперени нанякъде... Шепотът притихва във нощта и изпълва тишината с трепети. Тихи стъпки... Миг във вечността! Времето за тях е спряло. Всичко бърза... само той и тя. Сякаш са в отделен свят... за двама! Паула Петрова

Затишия...

Ще преболи и тази тишина.
И после ще се слее с моята.
След първата изплакана сълза
ще дойде неочаквано спокойствие.
Ще ме прегърнат нежни цветове.
Тогава ще се случа пеперуда.
Без памет за човешкото сърце.
Без чувството, че някой ме е губил.
Ще отболи и тази тишина...
И ще забравя как ме е боляла.
Прекрасно е, че всичко има край.
По-тъжно е, че има и начало.

Caribiana

Тишината е все по-присъща-
като почивка след път.
Знам, че някои неща се прегръщат,
а други неща се мълчат.

 

Знам, светулките щом са в полето,
идва време за песен на сърп.
Но класът, от земята отнет
ще засити деня ни щърб.

Знам, че мама когато запее,
е за да заглуши плача.
И тогава знам, че до нея
трябва да замълча.

Тишината ми е присъща
като любов след война.
Някои неща се прегръщат.
Други са добрина.

Елена Денева

За принцеса навярно съм слаба
И какво да ти кажа, магьоснико,
явно тъй е редът на нещата:
оцелявам, вълшебно докосната,
точно в трийсет и осем квадрата.
Всяка вечер вися над огнището -
вярно, газов котлон, ама огън.
Къкри бобец, а аз съм изприщена
все от приказно-сладки тревоги.
В полунощ ще ми звънне по жицата,
не по-малко от час ще се вайка
мойта мила свекърва - царицата
и на принца прекрасната майка.
Точно в седем излизам от тиквата
да забъркам закуски, кафета...
Следва здраво юнашко надвикване
с мойте две мързеливи джуджета.
Но се питам къде е уловката -
пак е приказка, дето се вика:
Пепеляшка си пробва пантофката,
аз нахлузвам на босо терлика.
И ти казвам, магьснико, писна ми!
За принцеса изглежда съм слаба.
Затова си поръчвам отписване -
превърни ме отново във жаба!
 

Ники Комедвенска

автор: darkterminal
 

Погледне ли забравена тъгата ти през рамо
Заплаче ли усмивката под тъмната луна
Зарадва ли се слънцето на своята премяна
Морето ще изпие солената мъгла
Пътека лунна, скръбно ще разстели
По влагата на твоите страни
Където стъпките ти призрачно се вплели
Със капките сребро и воя тих
На ангел леещ горест през деня

Това е днес - аз толкова че кажа

Ах да
Забравих
Имам мъничка молба

Не си отивай
Моля те, не се завръщай
Недей ме вика
И недей мълча

За невъзможните

Единствен той не беше обещавал
ръце, в които тихо да заспя.
Не беше ме целувал на раздяла
и никога до мен не помълча.
Единствен той не каза, че съм тази,
в която вижда двете си деца.
Не беше ми се клел, че ще ме пази
във всеки сън. До края на света.
Единствен той не си отиде истински
от нощите на тежка самота.
Не се побраха в белите ми листове
единствен той... и после любовта.

Р. Назърова

Не бил за мен - греховен и потаен.

Жените бройкал - пиел ги на екс,

горчали му - а погледът нехаен

не спирал върху нищо с интерес.

Препускал през живота с мръсна газ.

Безскрупулен, перверзен - ураганен,

след него - шумотевица и мраз,

след него всеки вопъл бил удавен.

Признавам си - и мен ме достраша,

но точно след секунда се намерих.

Огледа се във погледа ми плах

и право във сърцето ме простреля.

И право във сърцето ме рани.

Небето ми въобще не беше синьо,

продъни се - започна да вали,

най - лошият късмет сега ме има.

Добрите хора лесно се обичат,

крещеше моят ум - и коленичи,

сърцето се изправи и пред всички

удари смело: - Въпреки! Обичам!

Маргало

 

 

http://www.vbox7.com/play:83067555

Така целуват само пеперудите...

Сънят е още тук и ме притихва
с една прегръдка-време за събуждане.
Душата ми душата ти усмихва.
Така целуват само пеперудите...
С крилете си докосват, като вятър,
а след това отлитат. Неизбежно е.
След тях са много сини небесата.
Денят е друг. И обещава нежност...
И аз така. Ще обещая всичко,
а после ще се сбъдна. Като чудо.
Повтарям в тишината ти: „Обичам те.”
Така целуват само пеперудите...
И пак ще се измъкна заедно с вятъра,
нарамила торбичката с копнежи.
А виж, след мен небето във душата ти
е синьо. И е обич. И е нежност.

Мира Дойчинова

 

Усмихнато стихотворение  

Останала ми е една усмивка. Не може да я вземе никой дявол. Каквото и да става - зъби стискам и смело към върха си продължавам. Усмихвам се на тихата си лудост, на времето прекарано в безгрижност. Забравям всички глупави заблуди- да помниш болката е толкова излишно. Усмихвам се на някой стар приятел, на онзи мъж, на бабата отсреща и осъзнавам колко съм богата, раздавайки усмихната надежда. Останала ми е една усмивка, но от вълшебните-дадеш ли я на някой, животът с хиляди усмивки ти откликва. Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай... Катерина Кайтазова

Не ме познаваш? Щура съм за двама.
Кошмарно щура, а и се харесвам.
Рисувам небеса и спирка нямам.
Летя с илюзии, не презареждам.
Измислям светове и тайни порти
и само аз паролата им зная.
Прескачам облаците безразборно.
Това е моят Рай и е безкраен.
На практика съм малко хаотична,
но моят хаос си има правила.
Избелвам нощем всички черни мисли
и в бялото се къпя през деня.
Не ме познаваш. Викат ми Щастливка.
Не можеш да летиш? Ще те науча.
Условието е : Една усмивка.
И всички чудеса ще ти се случат.
Такава съм си.Щура съм за двама.
И теб определено те харесвам.
Да поиграем. Искаш ли...на дама.
Във моя свят живота е…
по детски.
 

Николина Милева