СРЕДНОЩНО
 

Аз съм. Нарочно в съня ти пристигам.
Как смееш да спиш спокойно!
Слушай, окото ми няма да мигне –
ще те разстрелям със спомени!
Тук съм. Стоя в средата на стаята.
Не посягай да палиш лампата.
Измориха ме разстоянията
и пристигнах така – внезапна.
Аз съм и тук съм. Това е главното.
Сега ще заключа вратата.
Как спиш на тая възглавница –
тя пази дъха на косата ми!
Ето – хвани, ако искаш, дланта ми.
(Зная, че още я помниш...)
Цяла нощ в стаята с теб ще остана.
Утре можеш да ме изгониш.
Господи, всичко е толкова ясно –
аз те обичам до лудост...
Само не викай от щастие –
ще се събудиш!

 

 Маргарита ПЕТКОВА

 

Недей да ме бъркаш с жените,
с които си бил досега.
Аз нося сърце във гърдите,
което презира страха.
Което лъжа не прощава,
което съвсем не търпи
любов и добро да раздава,
в замяна - да пие сълзи.
Аз няма и тихо, и кротко
пред тебе да свеждам глава.
Не съм от наивните котки,
които ще милваш с ръка
когато така ти изнася,
а щом ти омръзне - със крак
ще сриташ под някоя маса.
Не си и помисляй по мрак,
почерпен със трета ракия,
пред мене да сваляш звезди,
а денем от тоз куражлия
да няма ни стон, ни следи.
Недей да ме бъркаш с жените,
които на пръсти въртиш.
Пред мен не минават лъжите.
Излъжеш ли, скъпи - гориш!
Недей да ме бъркаш, че мога
да стана и зла, и проклета.

Тогава, обзет от тревога,
ще бягаш на друга планета.

 

Васка Мадарова

 

Ръбът на пропастта е затова Ръбът на пропастта е затова - да можеш да избираш пътя. В нощта ли да се спуснеш със крила. Или със корени - дълбоко във живота. Ръбът на пропастта е затова - за неотложна равносметка. Защото няма късна свобода. А думите са толкова дълбоки. Ръбът на пропастта е затова - да степенуваш страховете. Кой страх е пò и най-голям. Страхуваш ли се да си цвете? Ръбът на пропастта е затова - да тръгнеш в правилна посока. Очи в очи да дойдеш със смъртта А страх ли те е от високо? Ръбът на пропастта е затова - да не забравиш, че си буден. Живота да претеглиш на везна. Да вярваш, че не си изгубен. Ръбът на пропастта е затова - да знаеш от коя страна е свободата. А другото - един отрязък тишина. И ехо от окови във душата. Селвер

Убий простака с мълчание Мълчах до скоро. Не че нямам думи (та те са ми едничкото имане), но знам, че беше казал някой умен: простаци се убиват със мълчане. Обаче не умираха. Напротив - уютно сред смълчаните им беше, продаваха на бит пазар живота... а цял народ в краката им мълчеше. И чудя се дали да проговоря - дано пък бесовете да събудя... Те, лудите, уж нямали умора, но кой ще ни повярва, щом сме луди? И нека прах от мен да не остане, да ме разпънат с всички кръстни знаци: простаците не страдат от мълчание, ако не разберат, че са простаци! Ники Комедвенска

Любимото ми време? Да вали! Да няма повод, в който съм - без Тебе! Вали ли - се завръщаш. Точно Ти, задъхан, мокър - носещ ми Безвремие! От този миг вали ли - не вали, се случва всичко. Аз и Ти - Земята, светът до горе - пълен със мечти, дъждът е просто - шепичка в ръката ми. Любимото ми време? Всъщност: "Ти" На мене ми е все едно, защото вали - или изгряват сто дъги; Обичам те! Обичам те! И толкоз! Маргало

 

 

Дошла си. Влез! Аман от теб, Любов!

Кого ли не съм пускала във къщи...
По дяволите! Пих веднъж и с Бог -
и той от теб изглеждаше побъркан.
Сега ти връщам с твоята усмивка-
юмрукът ми се свива инстиктивно.
Диванът ми е нов. Къде отиваш?!
Направо в спалнята, Любов... И ти ли?
Добре де, разкажи. Седни. Ще слушам.
Ще бъда търпелива като Господ.
Не мигай като фас! У нас се пуши.
Добре ми е като постъпваш лошо...
Да почнем с винце? Все така се почва-
мезенце леко, весели сладкиши,
нахални свещи - да подгреят почвата,
наивни устни, вулканично дишане...
На екс ли гълташ? Явно ти е тежко.
Омръзна ми да бъда все щастливката!
Ревеш ли?! Да прескоча до аптеката...?
Но мисля, че е по-добре да пием!
Изглежда бялото е... доста лекичко.
Отварям и червеното. Престижно!
Вкусът му е порочен, като тебе!
Най-сляпа бях, когато съм те виждала...
Наздраве! Извинявай, че говоря.
Не си дошла у нас, за да ме слушаш.
Луната тази нощ... Самата скромност!
Но вятърът ревнив щя я потурчи...
Да страдам?! Боже, колко си банална!
„Боли-и-и..." „Вали-и-и..." Въобще не съм от тия!
Видях една звезда, докато падах...
Удави се в морето. Не й мина.
За теб съм взела ром и луд коняк -
с кръвта ти да се мерят равностойно.
Спокойно ми е с тебе,
като с брат.

Павлина Йосева

 

Съвсем не съм от този тип жени,
които кротко гледат те в очите...
Земята под краката ми дими !
В душата ми те дебнат бури скрити !

... Съвсем не съм от този тип жени,
в които търсиш сладостна утеха...
Примамвам към опасни дълбини !
Страхуваш ли се, бягай надалеко !

Че щом пристъпиш в скрития ми свят,
реки от огън често ще пресичаш...
Мостòвете след теб ще изгорят !
Обречен си ! До гроб !... Да ме обичаш...!

 

 Мариела Челебиева

 

Недей разплаква никога жена! Недей разплаква никога жена! Че, казват Господ и брои сълзите.. Ти обич дай и. Нежна при това.. И тя ще ти осмисли дните.. Недей разплаква никога жена, че те самите мили са създания.. Макар, понякога да бъдат за беля причината, за нашите страдания.. Недей разплаква никога жена! Красиво цвете просто подари и.. И винаги с усмивка на уста, грешките и нейни ти прости и... Недей разплаква никога жена! Люби я с трепет, страст и нежност! Шепни и влюбените си слова.. И тя ще бъде твоя цяла вечност.. Недей разплаква никога жена! Че, казват Господ и брои сълзите.. Посрещай я с усмивка в утринта, а нощем я целувай сред звездите... Добромир Радев

Виж, не се забравя ей така
любов, която много ти е дала.
Която ти е вземала съня,
която за ръка те е държала.
Която те е вдигала и над
омръзналите вече битовизми.
Която е засищала и глад,
която ти е давала и риза.
Не се преглъща като залък тя -
застава ти на гърлото и дращи.
Отива си с нечувана цена,
която много трудно се заплаща.
Не се прежалва и със черен шал -
тя мрази някой помен да ù прави.
Каквото и преди да си ù дал,
не ще си го откупиш. Не продава!
Не я очаквай в някой друг живот.
Един път се гори във този огън.
Не се забравя истинска любов.
И двеста пъти да ù кажеш сбогом!

 

Мартин Спасов

 

Младостта се завръща

 

По зелената улица
към уютния дом
тя върви най-нахално…
Ето… влиза със взлом…

И със страст ме прегръща…
Задушава ме с вик…
Младостта се завръща -
пък макар и за миг.

Хирургично, без милост
впива свойта игла.
Младостта се завръща
и ми шие крила.

Младостта се завръща -
пее вятърът щур.
Младостта се завръща –
туй е пълен абсурд

Знам, че никой не може
да го разбере…
Младостта се завръща,
мое старо море.
Ето… гмуркам се… плувам…
в моя стил бътерфлай.
От брега до небето…
От начало до край…

Моя детска съблазън…
Моя смелост… Мой страх.
Като първа целувка.
Като тайна… И грях…

Младостта се завръща…
Няма грешка… На пук…
Ужас! Как ме обърква…
Там ли съм… Или тук…

Или просто това е
мимолетно здравей…
Стар тийнейджър… Добре, де…
Стига толкоз… „ОК”.

Младостта се завръща…
Няма време, нали?
Неочаквано същата…
Боже мой, как боли!

Как витае въпросът:
За къде? До кога?

Младостта се завръща
само днес и сега…

Или още и още…
До когато умрем…
Младостта се завръща…
Не съвсем… не съвсем…

 

Недялко Йорданов

Аз ще достигна своя малък връх - по пътя си понякога ще падам... Но ще вървя, останала без дъх - аз своя връх по пътя ще изстрадам. Ще се препъвам в острите скали и тръните в петите ми ще парят - дори и всяка стъпка да боли, умората челото да изгаря, а устните от жажда да кървят и бурята в лицето ми да вее... Те всичките не могат да ме спрат - по пътя свой към моя връх ще пея! А щом достигна своя малък връх, от извора в недрата му ще пия, ще постоя, ще си поема дъх... и нов връх в хоризонта ще открия!

 

Мариела Челебиева

БЪЛГАРКА Една е Българката на света- от нея по-красива няма. Любов втъкала в своята душа, тя гордо носи свойто име МАМА. От малка е дарена с топлина, момиче е била, девойка стана. Прекрасна е дори кат´ дъщеря, и баба да е - радост е голяма. Тя носи свойта сила в светлина, дарява на света от добрината. И жертва се - за своите деца, за милите си хора на Земята. Чудесна домакиня и ЖЕНА, мечтателка, Прекрасница голяма. Когато я налегне пък тъга, тя крие сълзи, крие свойта рана. От работа не се бои сега и всичко съчетава през деня си. Не знае колко струва. В скромността тя скрива прелестта на същността си. Безценна си е Българката, знай! Света да преобърнеш-друга няма. Обикне ли те, става земен Рай и то чрез нейната Любов голяма. Десислава Церовска /Звезда Христова/

Редактирано 27 август 201312 г. от Мойра (преглед на промените)

Понесла съм тежък товар на гърба си.

Грешки, разбити мечти, съжаления...
Да оправя всичко в света си –
едва ли ще ми достигне времето.
Стръмен е пътят. И все тъй далечен.
Не ми се пълзи. А ми се тича.
Писна ми вече да нося.... Човешко е.
САМО МИ СЕ ОБИЧА...
Хвърлям багажа, и ето, така –
сякаш се диша по-леко.
Дошла съм самичка на тази Земя
да мина през всички пътеки.
Не че съм друга. ПАК СЪМ СИ СЕБЕ СИ.
Само на пръсти ще се повдигна.
Нека да казват – КРАТКО Е ВРЕМЕТО.
НО ДА РАЗПЕРЯ КРИЛЕ - ЩЕ МИ СТИГНЕ.

 

Мира Дойчинова - irini

 

Когато съм излишна,си отивам.
Да не натрупвам празни напрежения.
След мен небето тихичко разлива
безкраен дъжд. И нямам отражение.
И няма брод към мене... Нищо няма...
Светът се свива в тъжна, малка точка.
Тук само тишината е голяма.
Побъркващо голяма. И нарочна.
Преглъщам няколко сълзи и отминавам.
Навярно някой някога ще пожелае
да бъда точно аз. И да остана.
И заедно да нарисуваме безкрайност.
Или пък няма... Все едно е вече.
Превръщам се в глухарче.Искам вятър.
Откъсвам се от себе си, за да не преча.
И мълчаливо се сбогувам със Земята.
 

Caribiana

 

Нещо взе, че ми кипна под веждата
и сега ще затръшна вратата,
ще си метна на рамо надеждата
и ще взема да хвана гората.

Нека всички си хапят езиците
и протестно да клатят главата,
във фонтан ще си хвърля жълтиците,
а пък после - ще хвана гората.

Който ще да ми мие чиниите
и полива във къщи цветята,
колелото ще яхна, ще видите -
още днеска! И хващам гората.

Да завъдят молци и хлебарки
панталонът, сакото, полата...
Аз коприва ще ям с манатарки,
само нека да хвана гората.

Не ми трябва ни грим, ни прическа,
ето - пуснах си вече косата.
Статус "Дим да ме няма", от днеска!
Който пита за мен - съм в гората! 

Автор Avis (Многоточка Музова )

Здравей, ти там от нета. Несравними.
Поредната единствена ти пише.
Прости, че пак /по навик/ пиша в рими,
и че по рими трябва да ме сричаш.

Отключени в потайни откровения
на сладка струя думите потичат.
Задъхани се давим от вълнение
и даже вярваме, че се обичаме.

Удобно е така да бъдем влюбени -
почти познати и...почти реални.
И вече няма как да се изгубим
веднъж намерили се виртуално.

Чети ме. И не ме кани на среща.
Реално всяка тръпка има давност,
а в нета страстите са най-горещи.
Поддържай просто мрежата в изправност.

 

 

***** За днес си пожелавам тишина. От същата, която ме осмисля. Онази, сбъдващата чудеса, по-чисти, и по-мои, и по-истински... Денят ми сякаш вече е различен – виж, цялата ме преоблича в синьо. Единствено чрез свойта безграничност понякога разбирам, че ме има... И всички светове са всъщност в мен – танцуващи светулки през безкрая. Родена от един измислен плен, спечелих свободата си накрая... Защото се превърнах в празнота и нямам повече какво да губя. За днес си пожелавам тишина. И нищо друго. Нищо друго. Мира Дойчинова - irini

Отдавна мина времето, когато копнеех да съм нечия любима. Да се раздавам щедро и богато и нищо във замяна да не взимам. Обичах в сутрините с птичи крясък да крия радостите си в ъглите. Размесила тесто от бухнал пясък, закуска да приготвям на вълните. Във мидени черупки да наливам от аромата гъст на ветровете. Две рохки стъпки нощем да приспивам във топлия покой на снеговете. Когато дадох всичко без остатък, потърсих любовта за милостиня. Тя хвърли ми петак и поглед кратък... Превърнала се бях във просякиня.

 

Димитрия Чакова

Време беше да имам небе.
Само мое. Реално и нежно.
Да го сграбча(за вечност) в ръце
и да махам отгоре небрежно...
че ми писна на тази земя,
твърде много. Дойде ми до гуша.
(Вчера Господ така ме разсмя,
че поисках в едно да се сгушим.)
Време беше да имам криле.
Да прелитам където си искам.
Да поседна на облак поне.
Да отдъхна и силно да викам.
Отегчих се от тази земя.
Уж е кръгла, а ръби ужасно.
Уж грациозно разклаща снага,
а все тъпче на същото място.
Тук отгоре съм доста добре.
Щракам с пръсти и даже
подсвирквам.
Имам себе си в къшей небе.
Няма друго какво да поискам.

Николина Милева

 

СУТРЕШНО КАФЕ 1 Когато кафето се къпе в каничка с бързовар, димят и събудена мъка, и устни с любовен загар. Тогава е време за птици, за утринна суета, за допир на дъх и къдрици, за силует на жена. Тогава е време за казване – не за мълчание и сън. Кафето е глътка порязване и кръвоносен звън. Кафето е кофеинено езерце в порцелан. Докато не е изстинало, искам да ти го дам. 2 Кафето дими като негърка, загърната в бяла хавлия. Тази чаша е топла и мъркаща. Протегни ръка. Вземи я... Николай Милчев

Предавам ти короната си, дъще.
Преди да си я сложиш на главата
обаче, като майка аз съм длъжна,
със теб да поговоря за цената.
Най-важно е да знаеш, че в принцеса
не се превръщаш само по наследство.
Налага се и твоята намеса
за сбъдване на цялото вълшебство.
Пред стар човек водата се не гази,
на младия - ръката си подавай.
Богатството на друг да те не блазни!
Но по-добре и своето раздавай...
Усмивката е много важна, дъще!
Пред нея и най-злият се предава.
Добрата дума ще отвори къщи,
които никой не е посещавал.
Но своята глава сведеш ли ниско
пред завист, пред омраза и злорадство,
допуснеш ли двуличие наблизо -
ще падне като Троя твойто царство.
Короната в калта ще се търколи...
А втори път не може да я сложиш!
Дано обаче имаш силна воля
и цял живот достойно да я носиш!

Васка Мадарова

 

Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.

Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.

 

Петя Дубарова

 

КАЖИ МИ 
 

Кажи ми, скитнико, откри ли своя път?
Накара ли зората да танцува?...
Или и днес не те прие светът.
И пак си сам. И пак нощта рисува
в очите ти най- смелите мечти…
А ти отпиваш тъжна глътка вино,
която като вчера ти горчи,
защото обичта ти те подмина.
Във шепата си криеш две сълзи
и търсиш лек във виното пенливо.
А там, отляво, огънят гори.
Едно сърце, до лудост в теб е живо
и ти нашепва: „Вятърът лети,
върви към хоризонта и я искай!”
Щом тази обич още те боли,
навярно утре пак ще има изгрев…
И пак ще има смисъл да си жив,
какво, че днес тъгата ти е пристан…
Отпий на екс, а после потърси
жената, завладяла всички мисли.
Кажи ми, скитнико, откри ли любовта?
Налей ми, тази нощ ще пия с тебе.
А виното даде ли ти криле,
знам, пътят пак ще бъде твоя жребий…

 

Автор: Йорданка Господинова

За онези , които живеят от злоба
и плюят в очите приятел от вчера,
скрити зад блог,параван или в дупка,
време разделно , вървете си , моля !
За онези , които кълняха се в Бога,
че винаги с теб ще останат до гроба,
а щом се обърнеш , забиват ти ножа
и после се радват на твоята болка !
За онези , които ръка ти подават
не за да дават , а само да вземат,
страхливи душици с лица лицемерни,
ехидна усмивка , загубили облик;
За онези , които и в огъня влизах,
а днес за отплата все с кал ме заливат,
бъдете щастливи , усмихнати , здрави,
аз не съм съдник , но Той ще ви съди !
Бъдете щастливи ! Друго не искам !
Тъй както доброто и злото се връща,
на всеки по равно , каквото посял е,
такова ще жъне , дори да не иска !

Живко Иванов