ПРЕД БУРЯ ВИНАГИ Е НАЙ-ТИХО

Обърках ли те достатъчно?
Нека!
Взе ме за утъпкана пътека
и си помисли, че без много усилия
ще те отведа право на върха...
Не ме познаваш!
По-студена съм от планинско езеро.
Сърцето ми е почти ледено,
а сезоните в мен се менят за секунди.
Всички пътеки, които знам
са тесни и стръмни,
посипани с омагьосани камъчета.
Прободат ли обиграната ти душата,
с теб е свършено -
ще осъмнеш влюбен.
Идва лош час! Тръгвай!
Тази тишина не е покана...
Нощта ме предразполага
да съм безпощадна...
даже когато се усмихвам...
Пред буря винаги е най-тихо...

 

Aвтор: Катерина Кайтазова 

Такава съм зодия... "Такава съм зодия! Не ме ли разбираш?… (Навярно ще кажеш, че се оправдавам)… Летя и пропадам, обичам, умирам – до кокал все себе си някак оставам – невинна, виновна, и лоша, различна, сама до небето и с всички – до край, раздавам, прощавам, мълча, не отричам – такава съм зодия! И харесвам се май… Не вярвам на думи, а слушам Сърцето – не ме е предавало за минута дори! И нежност и болка съм скрила в ръцете си – дарявам, оставам – ако искаш – вземи… Не съм като другите зодии, зная – от гордост и глупост много често греша, и свойте причини оправдавам до края – живея, мечтая, ридая, летя… А ти ме обичай, ако искаш такава – не ме ли разбираш? Или вече разбра – живея живота не за чест и за слава, а просто за моята малка душа…!" ღི♥ྀღ Мира Дойчинова - irini

ЕСЕНТА НА МАМА Всяка есен се заричам да се върна тук. Мама чака под асмите, гасне всеки звук. Дълго, дълго тя се взира в пътната врата, чака стъпките ми леки в есента... Някой ден ще я целуна, но кога - не знам. Свети кротко жълта дюля в майчината длан... Пада слънце като пръстен в бавната река. Мама тихо се прибира В есента... Някой ден ще я целуна, но кога - не знам. Свети кротко жълта дюля в майчината длан... Пада слънце като пръстен в бавната река. Мама тихо се прибира В есента... Гриша Трифонов

Животът ме научи да греша,
защото всяка грешка е от Бога.
Ако децата имаха крила,
те щяха ли след време да проходят.
Те щяха ли да знаят, че в света
освен, че грее слънце - идва есен,
и че дълбоко - вътре сред пръстта,
се ражда житото - след морна песен.
Живея и се уча да греша,
и всяка грешка ми е много - много свидна,
когато падна - ставам след това
разбрала, че съм всъщност адски силна.
Разбрала, че когато преболи
изгрява ден - и той още по - прекрасен,
след болката - започва да ръми
и погледът избистря се по - ясен.
Животът ме научи да греша,
калих сърцето си - започнах да прощавам,
и грешка подир грешка се осъзнах:
Обичам да греша, за да създавам..

 

Маргало

 

МОИТЕ ГОДИНИ От толкова прозорци – точно той. Не по-голям от мойте пет години. Очи, които мигат от покой, от зайци, от кокошки и роднини. От толкова пердета – точно те. Закрили страховете петгодишни. Очи, с които тънкото дете не различава вещици от вишни. От толкова вселени – точно тя. Не по-голяма от лехата с лука. Очи, в които слиза пролетта и капе по брадата на улука. Така броя... И стигам петдесет. Прозорецът е с цвят на огледало. И зайци, и кокошки, и поет сред тишина, внезапно побеляла. Пердетата отдавна са отвъд, но страховете пъплят като мравки. И вещици, и вишни насред път, и рими - от убождане по-кратки. Вселената обаче остаря и къщата й е с каскет от слама. Ще я прекрача, за да разбера къде съм стигнал, след като ме няма. Николай Милчев

Да направиш добро и на път да го хвърлиш.
Да забравиш за него ти на мига.
Да не чакаш отплата, дори и от Бога.
Това е да имаш, благородна съдба.
Да обичаш безкрайно, без да очакваш
благодарност събрана във светлина.
Да умееш да плачеш над чуждата болка.
Да простиш, непростимите даже неща.
Да можеш да падаш. Без риск да останеш
долу, заровен до гуша в калта.
Ръка да протегнеш, за да можеш да хванеш,
за тебе протегната чужда ръка.

Таня Мезева

 

Нали, ще ме извините, че няма да се престраша да  превеждам хайку:

 

silence—
the leaf of a chestnut sinks
in the clear water...
––––––––––––––––––––
В оригинал:

shizukasa wa
kuri no ha shizumu
shimizu kana

(Shohaku)

 

Редактирано 28 септември 201312 г. от scepsis (преглед на промените)

Помниш ли, разказах ти веднъж, че е трудно мен да ме обичаш? Трябва да си много силен мъж, тръгнеш ли с любов да ми се вричаш… В моя свят покоя не търси, чужди са ми хорските закони. Чакай ме, когато вън вали и дъждът със вятъра се гони… И когато, в тежка самота, мъката в очите ти присяда. Ще долитам, малко ще стоя, после ще си тръгвам с тишината… Ще ме търсиш в мъдрия си ден, в будните си нощи ще ме чакаш. Но когато много си ранен, като огнен лъч ще късам мрака… От лъжите много ме боли, но успявам болката да скрия. Само нощем ярките звезди знаят как с луната лудо вия. Знам, че съм различната жена, но със тази лудост съм ти вярна. И такава, дива в любовта, твоя вечна жажда ще остана…

 

Йорданка Господинова

ЛЮБОВНО Точно третото копче на същата блуза. Точно жадните пръсти и същият гняв. Любовта ни поглъща като топла вендуза и ни хвърля в градината на северен граф. Точно същото яке с коси за качулка. Точно същият гребен с характер на вълк. Любовта ни поднася питие от светулки и ни кара да плиснем двете капчици дълг. Точно тези обувки с безнадеждна посока. Точно тази посока, дето пада в ждрело. Любовта е всевиждаща... И така едноока, че ни гледа как слагаме едно облекло. Точно същото време, но в различни епохи. Точно същата пейка, но в изтрит континент. Любовта ни описва в листопадните строфи и трепти с многоточие всеки бъдещ момент. Затова няма смисъл от въздушни понятия и излишен е всеки безсъзнателен жест. Трябва само ръцете да вървят по земята и така да отдават на мравките чест. Трябва само нозете да нагазят в небето. И обратно на всички до сега правила, да пристигнат до къщата, дето диша сърцето на живели и угаснали от любов светила. Но защото това е мимолетна хипноза, по-добре е да седнем на големия стол. И да пием от чашата усмирителна доза, без да мислим, че липсват и лимонче, и сол. Николай Милчев

Мой си е, сине, и тежкият кръст
да те науча на доблест.
Да те извая от дух. От душа и от пръст,
за да си Богу и себе - достоен.
В едно те заклевам. В едно. И сега.
Жена не разплаквай, която обича.
Мъжът не оставя сълзи зад гърба.
Мъжът е достоен. Дори необичащ.
Мерзавецът бяга, но ти остани.
Бъди по-голям от страха и вината.
Глупакът мълчи, ала ти говори.
Така че след теб светлина да остава.
Така че след теб да пониква трева.
Така че след теб някой друг да обичат.
Дори необичащ, целувай ръка.
Че всяко сърце е от Бог. И е живо.

Мария Лалева

Дъжд

 

Дъждът е с вкус на мляко от глухарчета.

Дъждът е бял и мълчалив.

Като морето след обичане.

Като криле на глух делфин.

 

Дъждът е спомен за глухарчета.

Но мокър спомен. И сънлив.

Като звънче с обувки лачени.

С душа на стар локомотив.

 

Дъждът е с покрив от глухарчета.

Като мехурче със каскет.

Живее в приказка разкрачена.

И в облак от стъкло и мед.

 

Дъждът е песен за глухарчета.

За вятър и един балон.

Ако се скрия, ще заплаче ли?

А после кой ще му е дом?

 

Дъждът е синьото мълчание

в напълно разтопен куплет.

Дъждът е с устни на глухарчета.

Целува точно като теб.

 

Селвер

Редактирано 1 октомври 201312 г. от Уиш... (преглед на промените)

На среща

Недей да ме каниш на среща
във някакъв скъп ресторант.
Не искам вечеря на свещи.
Не искам стени и таван,
които във нас да се взират
с мъртвешки, студени очи...
Не искай от мен да избирам
вина, екзотични храни.
Душата жадува простора!
Затуй ме хвани за ръка,
да идем далече от хора,
от врява, от глъч. От страха,
обсебил човека до кости,
превърнал във фалш любовта...
Нещата са толкова прости
когато отхвърлиш света,
налагащ съвременна обич,
изискващ да бъдеш робот...
Хвани ми ръката и боси
да скочим във онзи живот,
където все още разцъфват
дърветата в люляков цвят.
Където блажено потръпват
тревите. И ставаш богат
с небето, с гората, с реките.
С вековния роден Балкан.

Щом питаш за среща - води ме!
Но, моля те, нека е там.
 

Васка Мадарова

Късна есен

 

Витоша е до полите скрита

в непрозирен сивобял воал.

Не искри извитото Копито,

нито се белее Камен дял.

 

Развилня се вятър октомврийски,

затъка земята жълт килим,

припълзяха облаците тихо.

От комините заблика дим.

 

Алената ябълка, обрана,

рони и последните листа.

По пътеката от тях застлана,

се разхожда вкъщи есента.

 

Тази нощ пламтящите гергини

порази прибързала слана

и в посърналата изведнъж градина

сякаш угасиха светлина.

 

Къщата капаците затвори,

както хлопват се очи за сън.

Хлопна се и портата на двора —

някой тръгна в тъмнината вън.

 

Някой по пътеката заслиза

към града, потрепващ в светлини,

за да бъде с хората по-близо,

с техните — да слее свойте дни.

 

Елисавета Багряна

 

Щом бавно тъмнината се износи от острите целувки на звездите, и мъртви да са всички хоризонти в очите си ще мога да те видя. Когато се прощават ветровете, а сенките покълнат отначало, дори да съм заминала далече, отново ще се спра да те дочакам. Започнат ли да шепнат слънчогледи разплакали последната си суша, през думите на тежката им песен във себе си ще искам да те чуя. Но някой ако скъса тишината и мислите увиснат като примка, бесило ще е нещо премълчано... Тогава ще престана да обичам. Фортуна

Обичах Ви 

 

Пушкин

 

превод nellnokia /Нели Господинова/

 

Обичах Ви: навярно любовта ми
не е угасла в моята душа,
но нека вече тя не ви тревожи.
Не искам с нищо да Ви натъжа.

 

Обичах Ви безмълвно, безнадеждно,

ту с ревност,  ту със страх, необясним.

Обичах Ви, тъй искрено, тъй нежно

Дай, Боже, да Ви люби тъй любùм.

 

 

 

Я ВАС ЛЮБИЛ

 

Пушкин

Я вас любил: любовь ещё, быть может,
В душе моей угасла несовсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,

Как дай вам Бог любимой быть другим.

Приличам ти на йероглиф.
И се опитваш да ме разчетеш.
Самата аз не се разбирам,
та ти ли ще ме разбереш?
... 
Написана съм закодирано
и никой няма ключ към кода.
Загадка? Не, не съм. Писмо съм.
Ала не ме чети, за Бога!

Какво ще търсиш скрито в редовете ми?
Послание за обич, може би?
Недей...инато е сърцето ми.
И влюбва се, когато си реши. 
 

caribiana

МАЙКА "Не и се карай, и не и крещи ! Тя-МАЙКАТА, една е, хора! Ще те прегърне, и ще ти прости. И ще поеме твоята умора. Понякога се смее, често плаче. Косите и са в нежна белота. А колко много пък за нея значи, да си защити чедата от Света. Обрулва ги Живота като сливи, и брули до последният им ден. Тя гледа да са все щастливи, и пали свещ на всеки ден рожден. Не ги оставяйте самотни! Обичайте си майките, деца ! Отидат ли си, кой ще ви запълни, със обич, полупразните сърца." Кресто Миров

тези двама мои любимковци...

 

Ще скрия синьото в пиано

"Купи си време колкото очи..."
Николай Милчев

Ще купя време колкото дъжда.
Ще купя облак и една неделя.
Октомври ще е моята врата.
Глухарчетата ще ми бъдат вени.

Ще купя време колкото сърце.
И няма да тежи луната. Няма.
Ще пазя думите с ръце.
Ще скрия синьото в пиано.

Ще купя време колкото мъгла.
Гласът на рибите ще ме омае.
Ще купя пръстен и огледала.
Не чувам мравките. От есента е.

Ще купя време колкото снега.
Със преспи всичко се лекува.
Сега е време само за тъга.
А утре цветовете ще са други.

Ще купя време колкото небе.
Ще купя роза и камбана.
Ще сбъдвам чайки за едно море.
И ще те чакам...

Селвер

Разговор без думи

 

Калина Ковачева

 

Не събуди думите,

те спяха,

уморени от търкаляне напразно.

Витамин бе за душата им сънят.

Този срещу мен ми каза всичко

с погледа, от дъното на който

тръгваше пътечка

към очите ми.

Думите се любеха в съня си.

ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО

Най-хубавото място на света
е там, където някой те обича.
Превел глава, ще те научи да четеш
и с болките ти тихичко ще срича.
 

В най-хубавото място на свeта
сърцето ти от песен ще прелива
и думите ще раждат светлина,
и топлината помежду ни ще е жива.

Приятелю, бъди сега до мен,
когато имам нужда да съм силна
и никога не ще си победен,
защото винаги ще знаеш, че ме има.

Най-хубавото място на света
е кафенето, сайта, тротоара...
когато си разделяме това,
което прави поносим товара.

Автор blueberry (Димитрия Чакова)

Най-хубавото място на света

е там, където някой те обича.

Превел глава, ще те научи да четеш

и с болките ти тихичко ще срича.

 

 

 Много е хубаво, Веси, много..

 

нещо любимо и от мен,дано не се повтарям само

 

Когато празното заеме

залепналите твои устни

загледай се в децата земни –

да те научат на изкуство.

Мълчанието е шедьовър,

защото ражда тишината.

А тя – като усърден бобър

изгражда бент пред тъмнината.

И във окръгленото вирче

се давят страховете тежки.

Послушай как щурецът свири-

да те научи на вълшебство.

Около теб се размотават

похвали – захарни памуци.

Не стигат в тебе. И тогава

на гърлото засяда буца.

Кажи едно едничко нещо –

но да си струва. Да си струва.

Мълчат дервишите, понеже

душата им не се преструва.

Внимавай докато изричаш:

словата са мехлем и тръни.

Обичаш ли? Ами обичай.

И празното ще се напълни. 

Елена Денева

Ще те помня,
като скитница с алабастровата кожа
и с очите,
две убежища във дългия ми ден,
с твоята следа,
върху която ръцете си да сложа,
с лоното на устните
и с думите приготвени за мен.
Ще те помня,
като внезапно придошла вода,
с небето,
притъмняло от твоите ръце
и ще бъде просто,
както простичко се пише "да"
под бяло тебеширено сърце.
Ще те помня и ще ти дължа
ни повече, ни по-малко,
пепелта и огъня, в които ще лежа
и в дим да се превърна, няма да е жалко.

 

Чойбалсан Канчендзьонгов - oksimoron

 

До днес не съм се молила на никой.
Главата си пред никого не сведох.
В безсилие за помощ не повиках.
Не свикнах и със лесните победи.
Преструвах се на горда, непристъпна.
Всесилна – не познавах поражение.
На никого водата не размътих.
Не бърках и боязън с уважение.
Прободе ме през всичките защити
и бронята пропука ми отляво.
Оголих се – до чисто и открита,
най-истинска. Спечели ме такава.
Повярвах ти. Мечтаех да се сбъднеш
в една любов във бъдеще незримо.
Едно ще искам – ти ако си тръгнеш,
аз моля те, със себе си вземи ме.

 

Мая Попова

Дръж се, любов! Дръж се. Още малко остана. Ах, как кърви тази твоя незараснала рана. Но ти се дръж! Тегли, изплезила езика, старата ни двуколка под ударите на камшика. Вече е обяд. Но с какво да те нахраним. Изгоря тревата по сухите поляни. С какво да те напоим - уморена и жадна - младия дъжд върху нас толкова отдавна падна. Дръж се, любов, дръж се, наше конче остаряло. Има още силици в твоето жилаво, жилено тяло. Развей над рояка мухи смъртоносната си опашка. Виждаш ли! Има у тебе още дързост хлапашка. Спомни си как препускаш дива и побесняла в ранното утре по равното като хала. Но сега е обяд. Сега е горещо и стръмно. Дръж се, любов! Дръж се, има време да стане тъмно. Да стане студено и страшно - все още време има. Сляпо тегли ни сега и не бой се - с тебе сме трима. Само не спирай с изтощени крака и подути клепачи. Дръж се, любов! Още малко! После ние на гръб ще те влачим. Няма друга. Вече хвърли съдбата фаталното зарче. Дръж се, любов, дръж се, наше орисано, храбро другарче. Още е обяд. Още е бавно и голо. Сили събирай, когато препуснем с тебе надолу. Недялко Йорданов