Аз съм красива, бодлива, горчива и… всякаква. 
Шарена черга и хукнали пътища.
Често съм дива гора или кисела ябълка.
Има значение кой ме прегръща.
Вещица ставам, едва се удържам понякога
тъмна магия да хвърля в лицата ви.
После утихвам и скривам в очите си вятъра…
Има значение кой ме очаква.
Мога да вдигна земята с ръцете си ласкави,
мога да дращя, да хапя, да скитам,
мога да моля за помощ онези приятели,
със които съм всичко написано.
 

/Сашка Александрова/

Магаре

 

Уши,по- големи от ушите на Буда

На гърба му - Исус и Аллах.

И пътека с бодли...

И една пеперуда,

позлатена

от слънце

и прах.

 

 

Нахалник

 

Нахално ли е,ако повървя

след сянката  ти до трамвая?

Ако разкажа как ти със уста

облизваш сладко парата на чая?

 

Безцветно ли е,ако в цветен лист

те  нарисувам със парче от въглен?

Ако помоля вятър- пианист

от бурята три ноти да изтръгне

 

и с тях успея да те приютя

на покрива на стълбицата нотна,

където ти като добра звезда

ще светиш със персийската ми котка.

 

Нахално ли е,ако вместо пух

завия теб и котката със устни?

И разпилявайки сърце и пух ,

в най- топлия си сън да те допусна.

 

 

 

Реплика

 

по Робърт Бърнс

 

Пишете меко за любовта...

Стига с паунски надувки.

Някой е тръгнал и оставя в ръжта

белег от две обувки.

 

През тънък прозорец дойде пролетта,

във зелени пъпки.

Слушай как вече потъват в ръжта

четири бавни стъпки

 

И се разтапяй,защото пръстта

скоро без стрък ще остане.

Колко ли дълго ще крие ръжта

следите от гръб и длани?

 

Колко ли дълго ще свети нощта,

без да посмее да диша?

Пишете меко за любовта,

както ръжта пише.

 

Николай Милчев

 

... ако не ме беше срам,щях да препиша цялата стихосбирка. Само рисунки.

Ден за връщане на надеждата

Тази сутрин напълних до горе с усмивки
двата джоба на моя износен елек.
Ще раздавам от тях, през деня, без почивка.
Ще напомням какво е да бъдеш човек.

На съседите, скрити в зори, зад пердето.
На хазяйката, с поглед навъсен и ням.
На шофьора в тролей, сбръчкал вежди задето
бачка пак без пари. Даже две ще му дам!

На сърдитата лелка в кварталната лавка.
На пияния, с рамо подпрял тротоар.
На всезнайкото, който скандира ''Оставка!''.
Как добре ще им дойде такъв хубав дар.

На самотната дама, разхождаща куче.
На дежурния днес полицай във града.
На крещящата баба след палаво внуче.
На девойка, изгубила вяра в света.

Боже, толкова хора без своя усмивка!
Аз раздавам, но вече не смогвам сама.
За да върнем надеждата, в свят на интрига,
аз Ви моля, включете се всички. Сега!

Автор : Васка Мадарова

Пак намерих сърцето си. Спрях. Поогледах се в него и тръгнах... И се чудя: Защо ли болях?!! От къде на къде ми е трудно? Нещо май съм объркала пак, тази болка е липса на нежност. В него има единствено знак, той надписан с "Любов" е небрежно. Поразрових там рана една, и погалих я с капка от знака. Първо тръгна кристална сълза, имах нужда и малко поплаках. После с чудо и болката спря, а сълзата превърна се в бисер. И в душата ми слънце изгря. Боже мой, ти си тук! Появѝ се!

 

Десислава Церовска /Звезда Христова/

Не че си лесен. Дори си проклет. Как ме превърташ на сто оборота. Днес ме изгаряш, а утре си лед.. Хлабаво няма при тебе, Животе. Не че те мразя, но как ме е яд, щом ме запратиш в деветата глуха - да се задъхвам по белия свят - в черните делници, риба на сухо. После се връщаш - съвсем като нов, даваш ми всичките седем небета и ми показваш какво е любов, корени пуснала право в сърцето. И си ми сладък, и си горчив.. Как елегантно ми слагаш хомота. Кой като теб - невъзможен и див! Шапка ти свалям! До долу, Животе!

 

Ники Комедвенска

Не от любов, а с любов ще препия.
Нека ме дави жесток махмурлук,
като животно ранено да вия -
тя, любовта, е без цвят и без звук.
Само ухае. А благите пръски
дето полепнат - поникват цветя.
От аромата им нежен възкръсва
пламък на нова любовна игра.
Допир на чувства. Конвулсно потръпват 
двете разголени наши мечти.
Те от наслада в една се превръщат,
белег между им съвсем не личи.
Не от любов, а с любов ще препия,
без притеснения, без капчица свян.
Няма по-силна от тази магия -
с пръст да те сочат: „С любов е пиян!”
 

/Валентин Йoрданов/

...Да бъдем едно цяло...

мислено се връщам назад към този ден,

но с усилие огрява слънцето бързите води.

Да се живее в миналото не е хубаво...

...Да бъдем едно цяло...До теб...

Пристъпвам по земята на която и ти стоиш

с всичките житейски спомени в твойте ръце.

Сенчеста зора нахлува към светлината

наблюдавам как деня осветява ноща,

хубаво ми е да мечтая през цялото време.

Все още се надявам, че ще дойде деня

онзи ден в който слънчевите лъчи ще заблестят,

когато ти и аз, ще бъдем като един.

Чакам деня в който ще останеш с мен

ти все още носиш радост в спомените ми.

Сенчеста зора нахлува към светлината

гледам как деня осветява нощта...

 

 

Уникален текст: Emma Saville - Be As One

 

малък спам..., ама сори

Обикнах те - такъв, какъвто беше.
Не бях егоистична за промяна.
И ти мълчеше. Винаги мълчеше.
А аз споделях нужното за двама.

Не е било достатъчно навярно,
но ти не ме осъждай на погибел,
когато във живота ми стократно
премина... ала само като зрител.

Но ти не смей сега да се намесваш
във битката, която беше моя
и с погледа сърдит да ме упрекваш
за цялата ти слаба мъжка воля.

И, моля те - когато цяла вечност
зад тонове мълчане се укриваш -
не ме учи със Думи на човечност !
По този начин бавно ме убиваш...

Че думите са камъни, когато
не знаеш как със тях да си послужиш !
И хвърляш ли, играейки на сляпо -
на сто процента някой ще улучиш.

 

Автор: Васка Мадарова

Те се срещнаха късно: подир други срещи, ревности, раздели, подир други пръстени, устни, постели - срещнаха се съвсем накрая, вгорчени и изморени. Никакви игри не им се играеха, не им се слушаха гласове на сирени - след мътилката на деня идеше вечер, прозрачна като гора без листи. И точно тогава, тържествено и обречено, много накрая, много късно наистина, те се намериха. Вкопчили пръсти, мълчаха потресени - като видели Бога безверници. Два смешни храста, цъфнали наесен. От какви тайни, дълбоки пластове избликна това последно обичане - та бе най-тихото и най-страстното, на смърт прилично.

 

Станка Пенчева

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо.
Като притихнал в тъмното камбанен звук.
... а всяка тишина е някакво начало.

Едно тъгуване ми е заседнало ей тук.
Дълбоко, колкото безброй морета.
Да можех с птиците да отлетя на юг...
И да ме виждат само ветровете.

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ...
А после много дълго ще съм птица.

Едно мълчание ми е заседнало ей тук.
А думите преливат от очите.
Тежи от хиляди мълчания светът.
И все по-тихо става. Все по-тихо.

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Дълбоко ми е и ми се потъва.
Останалото е отвикване един от друг.
И цял живот умиране - като присъда.

автор: SelveR

 

Не посрещнахме заедно изгрева, моя любов
и петлите за нас не пропяха.
Бе започнал и твоя, и моя живот.
Различни пролетите наши бяха.

Кристални чаши нямаше за нас
и никой не викна: " Горчиво! ".
Презряна беше закъснялата ни страст.
Единствен присмехулникът ни поздрави щастливо.

Не тръгнахме по път, полян с вода.
Направихме си собствена пътека -
във пустошта, във дън гори
сред гъсти храсти и дървета.

Не посрещнахме заедно изгрева, моя любов..
Ала за залеза отдавна сме готови.
До мен си. Аз съм тук, до теб.
Без звън на чаши и без благослови!

Детелина Стефанова

 

Обичаш я... Без нея как заспиваш? Без пулсът ѝ със твоя да синхронизира. Възможно ли е нощите ти да са топли, хлад в мрака щом ръката ти намира? Обичаш я... Годишнини празнуваш ли със нея? Признай си. Празниците най - са тежки. На тези дни във себе си потъваш и със завидна упоритост търсиш чужди грешки. Обичаш я... Къде е тя тогава? Защо оставяш я на друг? Безсрочно. Ще бъдеш с нея някой следващ път. Тя ще те чака. Твоя е... задочно. Не я обичаш! Егото си с нея храниш. Запълваш празноти. Лекуваш стара рана. Голямата любов е за големи хора. Голямата любов е винаги за двама. Детелина Стефанова

Докосване Мъча се така нежно да докосвам всичко, че да не го нараня. Светът напира насреща ми - безжалостен, ръбест, наежен. Но аз докосвам всичко нежно. Защото има толкова раними неща: роса и въздух, пръстчета на дете, водно конче, самотна жена, горда бедност, невидими рани, доверчиви очи... А в гъмжилото, в тълпата наежена може да ги отминеш, да не ги различиш. Затова докосвай всичко нежно, нежно - дори с риск да се нараниш. Станка Пенчева

За лятото програмата е ясна:
светът, и аз, и много тишина.
И мигове, граничещи със щастие,
в които си изписвам любовта...
И ти си там – глухарче и тревичка,
калинка, вятър, облак и дъга.
И всичко си ми, знаеш ли. Обичам те.
Ужасно ми личи. Като сълза...
Това съм аз. Съвсем обикновена.
Облечена във юли. Без преструвки.
И вярвам, че за всичко имам време.
Нощта е дълга. Колкото целувка...
Програмата е много ясна вече:
глухарче, нежност, лято и любов.
Така се прави безметежна вечност.
А после се превръща във Живот.
 

/Мира Дойчинова/

Не мислете, че имате право да ранявате мойта душа. Тя едва ли на всеки се нрави, но е моят живот и съдба. Днес разказвам за мисли и чувства, утре плача, през сълзи крещя, но не искам да бъда изкуствена и фалшива да бъда - не ща. Нека имам, дори и в излишък, свойта воля и разум, и власт. И да бъда аз вопъл и писък, но и слънце, усмивка и страст. Не да бъда бездушна пионка, (да треперя от чуждия ход), не да гледам света през шпионка, искам своя свободен живот. Не оспорвайте моето право, свойте мисли да казвам на глас. И преструвки простила, изправям, а не скланям главата пред вас. Ще приема и смешен сценарий от изплакани думи през смях, а след миг ще гризе съвестта ми, че повярвах, а всъщност бе грях. И през болката пак ще минавам, пак ще вярвам и пак ще тъжа, пак, ранена до смърт, ще прощавам и поредната... ваша лъжа. Ще обичам така, както мога. Ще живея, но без правила. И със тръпка и с вяра във Бога, ще раздавам пак свойта душа!  

Кремена Стоева

Честит и красив празник!

"Ако отново се родя

след вечност време,

ще бъда непременно 

по-красива,

ще знам да пазя 

въглените живи,

да сея и да жъна...

по-щастливо.

Ако отново се родя...

ще знам езика,

изписан в 

стръковете на тревите,

кодиран полет в 

цъфналите клони...

Ще го разчитам в семе 

и във корен.

Ако отново се родя...

ще съм Мария.

Пророците ще са 

отдавна отживели.

И ще зачена 

не един Христос.

При боговете

душата ми 

ще се познае с тебе."

 

не зная кой е автора

.. .. ..

ПРИЗНАВАМ СИ От сега – до не зная – ще обичам само тази жена, която като лампа гаси очите си. И подобно на стая седи в тъмнина, ако аз не съм победителят. Ще обичам жената, която преде на ръба и навива на вретено изтънелите страсти, без да мисли, че така ми пробожда гърба и ме връзва на възел опасно. Ще обичам жената, която продава листа, за да мога без нито стотинка да купя навалелите снощи седем дни тишина и паничката с хлебец и супа. Ще обичам жената, която си пъха носа в най-изящната моя идея и ме кара от градината да донеса шест малини с пудра захар от фея. От сега – до оттатък – ще обичам само този чаршаф, с който тя се намята нехайно. Ще обичам това, че когато за нещо съм прав, тя е права за всичко, но тайно. Ще обичам пантофите, разпилени на всички страни, полетелите чаши, питието със нощна глазура. От сега – до не зная – ще стоя отстрани, за да видя съня ѝ и от него две думи да чуя. От сега – до безкрая – ще съм само притихнал и див и ще светкам очите ѝ с ключе от стената. Нямам сили да не бъда и оттатък ревнив. Имам сили да позная жената.

 

Николай Милчев

Колко сме злобни.Колко сме жалки. Как ни заробват чувства-подпалки. Колко враждебни.Колко сърдити. Колко на дребно тровим си дните. Колко сме остри даже без нужда. Чисто и просто колко сме чужди. Колко се мразим.Колко си пречим. Сякаш на тази земя сме вечни. Надежда Захариева

..

 

Голямата любов е просто нещо – подушване и махане с опашка. Свещят свещури... И след всички срещи си птиченце, разбудено с “Калашник”. Изперкал и съвсем разперушинен, чирика кикот в човешките ни слети – голямата любов не е княгиня, ами до Панагюрище билети, прелитане из топлината кратка, преди край Сена да осъмнеш съмнал... Париж е само следваща тетрадка, в която ме рисуваш с пръсти, тъмни от натежал копнеж, от влажна сладост, от саждите на коминочистача... Голямата любов е течна радост и затова понякога я плача. И затова понякога избухвам – жив гейзер от горещи серпентини, щастлив барут, след който светим глухи, беззъби, укротени и невинни... ...Не зная как да й намеря име. Окъпана в сияние до кости, забравям градове, години, рими – голямата любов е нещо просто. Мая Дългъчева

Приличам ли ти на издут балон,
накарал въздуха да притрепери?
В посока към небето - негов дом.
На птиците крилете е разперил.
На изток от човешката печал.
На запад от очите на тъгата.
На юг от строгия фалшив морал.
На север от живота на земята.
Към другата вселена е поел.
Към тази дето няма нощ и зима.
Ще дойдеш ли? Каквото взел си взел,
и с празни шепи горе ще те има.
Ще дишаш и в гърди побрал света,
тревите ще ухаят с твойто име.
Един балон и хиляди слънца,
те чакат теб, ела да полетиме.

Николина Милева

 

ИНТИМНО

 

Дамян Дамянов

 

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една “Мадона” от Рембранд
погледната от близичко е грозна.
И целият й гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст -
пръст, в която ний ще легнем с тебе…

 

 

 

ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ

 

Дамян Дамянов

 

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

Ще ме взривиш, ще се разпръсне любовта ми,
ако дори за миг отвърнеш се от мен,
ще чуеш най-крещящото стенание,
ако изчезнеш някой ден...

Ще заболи, крилете ще прекършиш,
в очите ми ще се загнезди СИВО,
а след това дори и да ме търсиш,
не ще ме видиш повече щастлива.

Ще ме взривиш... от счупена душа
не ще получиш никаква утеха,
дори веднаж ако излъжеш любовта,
ще изгоря от болка и ще се стопя...

 

Яна Вълчева

 

Отново гоня ветрове и ми е тясна
човешката представа за нормалност.
На Бога в мен пределно му е ясно,
че кръстосмъртната, обречена реалност
не би подминала горещите му длани.
Страхът е гвоздеят убиващ всеки порив.
Навярно за това не бих останала
за дълго сред кошмарите на хората.
Сама ще съм опорната си точка
и лостът, който всичко преобръща.
Ще бъда дръзка като мислите среднощни,
ще бъда залезна, безплътна, всемогъща
и твоя...или ничия, но вярна
на топлия живот изпълнил вените.
Аз може никога да не настигна вятъра,
но по е важно, че по пътя срещам себе си!

 

Катерина Кайтазова - Innocence
 

Силна за двама... Аз съм силна за двама, аз съм просто герой, и не вярвам на никого, щом светът си е мой, ти не гледай така, сякаш май че съм луда, всяка нощ е вълшебна, всеки ден ми е чудо! И пътувам през времето, най-далечният път, а мечтите ми – сините, няма нивга да спрат, ако искаш ела, ето, правя ти място, но недей да ме учиш как рисува се щастие! И недей да отчиташ мойте дни по часовник, и за моите приказки не посочвай виновник, не поклащай със укор глава, щом се смея, ти навярно желаеш в твоя свят да живея? Няма начин, повярвай, аз съм просто герой. Всеки свят, щом докосна, е завинаги мой! И съм силна с това, че разказвам вълшебства, и живея във тях – най-безкрайното детство! Мойта клетва е тази – да остана дете, не поглеждай часовника, няма кой да ме спре, аз признавам – обичам, и така ми е лесно, нека всеки да каже, че е просто чудесна тази моя по детски светло-синя мечта... Аз съм силна за двама – мога само така! Хей, какво се замисли? Просто времето спри! Хайде, дай си ръката. Ето, можеш и ти...

Още за: Мира Дойчинова - irini