ЗА НЕЯ

 

За нея - жената родена от огън!

За нея - красивата дива сърна!
Аз пиша и вярвам, мечтая и мога
да бъда в сърцето й лъч светлина.

Тя бяга със устрем нагоре в скалите.
Невинна се къпе с планински води.
Разплита коси и присяда с орлите,
а нощем в очите й греят звезди.

Тя буря е страшна и полъх от нежност.
Светкавица, скрита във стрък от трева.
Ту близост желана, ту смътна безбрежност.
Ту чаша с вода или кръст в синева.

Тя древна е притча, и приказка жива.
От мрамора диша, в дървото гори.
В очите, подобно сълза се излива.
В сърцето, подобно на рана боли.

Пресъхва перото. Да пиша не мога.
Мастилото моля: Бъди светлина!
За нея - жената родена от огън!
За нея - красивата дива сърна! 

Ведролей - Ясен Ведрин (Стефан Главчев)

Стихии

 

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?

 

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?

 

Елисавета Багряна

Главната виновница

Не зная как заспиваш във леглото си,
където сме се любили до вчера.
Чаршафът пази всичките подробности
на нашите задъхани движения.

Не зная още как се гледаш в огледалото,
заключило във сянката си силуета
с най-малките извивчици на тялото,
което беше стълба към небето ти...

На мен ухае твоята възглавница.
И без да искаш вдишваш от парфюма ми.
А аз съм от онези лоши навици,
които нощем те докарват до безумие.

Промъкнах се в живота ти неканена.
И го нашарих със палитра от емоции.
Обичаш си и болките, и раните.
И мене - като главната виновница.

Надежда Тодорова

НАПРАВО СИ ЖЕСТОКА

Не готвиш, не подреждаш, не переш –
не ми е нужна тиха домакиня!
Надявам се за днес да избереш
онази рокля във небесно синьо,

обувките на белите цветя
и сребърните гривни от Мароко…
Сложи червило. Идва пролетта.
Прекрасна си! Направо си жестока!

Аз искам да се перча като лъв
със своята излъскана лъвица!
За другите мъже да бъдеш стръв,
но да си само моя!
Хубавица!

Такава те желая. Не с парцал.
Мъжете нямат нужда от слугиня.
Бъди красива! Всичко бих ти дал!
Но, моля те, не ставай домакиня!

Добромир Банев

ОКОТО   НА   УРАГАНА

Е  ДОБРЕ,  КАПИТАНЕ,  АЗ  КАКВО  СЪМ  - 
НА  ПРИСТАНИЩЕТО  -  ЛЮБОВ,  НА  ПОРЕДНИЯ  БРЯГ  -  МОМИЧЕ?
ВСИЧКИ  ТВОИ  ИЛЮЗИИ  ТАЗИ  НОЩ  СА  НА  КОСЪМ
ОТ  ОКОТО  НА  УРАГАНА  „ОБИЧАМ  ТЕ".

КАПИТАНЕ  БЕЗ  КИТЕЛ,  ЗАСЕДНАЛ  НА  СУШАТА,
ТАЗИ  ДЪЛГА  ВЪЛНА  ГОСПОД  САМ  ТИ  Я  ПРАЩА.
ОКЕАНЪТ  ОТ  ДЕЛНИЦИ  КОЙ  ЩЕ  ХВАНЕ  ЗА  ГУШАТА,
АКО  ТИ  -  НЕ  ДАЙ  БОЖЕ!  -  ТОЧНО  ТИ  СЕ  УПЛАШИШ?

ДАЙ  КОМАНДА  „НАЙ-ПЪЛЕН  НАПРЕД!"  ПОКРАЙ  РИФТОВЕТЕ
И  ОТ  ДРЕЙФА  СПАСИ,  КАПИТАНЕ,  МЕЧТИТЕ  МИ.
НЕКА  ИДВА  ДЕВЕТИЯТ  ВАЛ  -  ЗАГЪРНИ  МЕ  СЪС  ШЛЕФЕРА  СИ  - 
ИМА  ОЩЕ  ЖИВОТ  В  ТОВА  СТАРО  КОРИТО!

УРАГАНЪТ,  ВНЕЗАПНО  ЗАСТИГНАЛ  ДЕНЯ  ТИ  СПОКОЕН,
КАТО  МОЙТО  ОКО  Е  ЗЕЛЕН  -  ЗНАЧИ  ЗА  ПРЕДПОЧИТАНЕ.
ТИ  СИ  ВЪТРЕ,  В  ОКОТО.  НА  СЪРЦЕТО  -  ПРОБОЙНА.
И  ПОТЪВАШ  В  СЕЙШИТЕ  НА  ГЪРДИТЕ  МИ.

 

Маргарита  Петкова

ПРОЩАВАМ ТИ !

За всеки нож в гърба ти давам хляб,
и малко мед, за да ти бъде сладко...
Гася с усмивка силният си гняв,
и гледам те смирено, мили братко...

За всяка дума, дето ме раняваше
и ровеше в сърцето ми дълбоко,
а ти отгоре щедро посоляваше...
Напук на всичко смея се широко!

Боли ли ме? Боляло е преди...
Но крехките ми нявга рамене
товарът на горчивите ми дни
днес с чиста лекота ще понесе!

... За всяка твоя користна лъжа,
дарила ми криле на пеперуда...
За всяко мое тупване в прахта,
разбирайки, че всичко е заблуда...

За всяка болка, дето причини ми...
Прощавам ти! Спокойно нека спиш!
Отмих грехът ти, трупан със години,
но ти на теб дали ще си простиш?

Павлина Соколова

Кръчма

 

Тази оргия вече прилича на зверилник, нападнал сърцето. Всяка чаша е доза циничност. А пък всяка циничност е крепост.

Зад стените се крият човеци. Тъй успешно се крият, че помня - как веднъж, преди някаква вечност, за секунда ги мернах свободни.

Ще им плащам ракията. Дълго. Даже там - на небесната маса. Производна на чуждите дългове - аз без тях съм едно междучасие,

прозвъняло в средата на смисъла. Ще им плащам - и с песен, и с брадва. И с тъга... не за лошото писане, но за лошото мислене - трябва!

 

КК

Прошка

Когато мъжката ти сила
от сляпа жажда прекипи
и пряко пръстен и венчило
те призове да полетиш,

мини през онзи праг отново,
през който Тя те приласка –
с надеждата да стъкнеш огън,
( но ти не стъкна досега).

И всеки спомен да заглъхне,
да не тежи като вина,
че младостта ти там изсъхна –
като тревица под слана.

А някъде извън живота
и някъде накрай света,
аз – вече не жена, а болка,
ще чакам.
За да ти простя.

Автор : Елица Ангелова

И ПАК ТРЪГНИ...



Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез!

 

Когато от безпътища премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни!

 

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнее в тези две очи,

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи!

 

Трънлив и сляп е на живота ребуса,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си,

единствено така ще го решиш!

                           Дамян Дамянов

Не път широк духът ми сътвори. По-скоро - лъкатушеща пътека. Творецът иска връх да покори, когато търси в себе си човека. Извечното - през трепкащи лъчи до изгрев или залез ще избяга. Но как да го догоня със очи, в които лепне съхнещата влага? Ще бъда ли мечтател бързоног - следовник на еленови копита? За образ и подобие на Бог - животът не напомня ли възхита? За шепа дъжд и късче от скала дали мечтата всякога си струва? Тя даже век да чака би могла, но кой ли там, по стръмното, векува? Не става ли съдбата пътепис, довършен от потомците на вяра? Достигнах вече синята си вис... Докоснах до сърцето си олтара. Не път широк духът ми сътвори. Върхът, по право, винаги е тесен. Еленът, щом нозете умори, превръща се на птица. И е песен. Ясен Ведрин - Ведролей

Бунтарка

 

Не мога да бъда двулична.

Щом се усмихна създавам реалност.
По ми отива да бъда цинична.
Така произвеждам виталност…

 

Не се правя на друга, това съм.
До болка първична и луда.
Вече спрях да очаквам да втасам,
в тестото ми има и щипка от Буда…

 

Заставам във лотос, почти медитирам,
но хладният разум изяжда страстта…
Посоките много, а път не намирам
и все по – мъглив става той с възрастта…

 

А вие ме сочите с пръст и крещите:
Ти на коя пък се правиш, я стига…
Превръзка от злоба ви пари очите,
от другият край със любов ви намигам…

 

Аз ли, не сте ме разбрали, за Бога
аз съм замислена чаша със течност…
В нея събрала съм колкото мога.
Любов, грехове и много човечност…

 

През зъби грухтите: „Каква тъпанарка”
и в свойте си кочини газите кал…
Не съм като вас, аз съм бунтарка,
със всичко това дето Бог Ми е дал…

 

автор: Величка Русева

 

БЕЗУМИЕ

Елисавета Багряна

 

Каква тревога в тази ветровита нощ души?

Защо така се люшкат голите тополи?

Какво се кърши и събаря, и руши,

и кой тъй охка, плаче и се моли,

за миг замлъкне и застене пак.

Наблизо тука някой ли умира?

Защо гората се заканва като враг

и Орион блести над нас като секира?

 

В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,

неугасимите пожари се разгарят,

самоубийците решават своя път...

- Какво се взира той? Защо не кара -

пропяха вече третите петли!

Как свири вятъра в жиците... Почакай!

Защо пръхтят конете, сепнати и зли,

какъв е този вик, преследва ли ни някой? -

 

Но аз не съм принцеса, ти - владетел и деспот,

не искаме ни скиптри, ни корони,

не ни тежи греха за ничий взет живот,

не носим царски хрисовул - не гоним

и никому не ще мъстим в света...

 

Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни,

да уловиме - сянката на любовта,

да спрем - на щастието кулите миражни!

 

Преди 22 г. на 23 март небесата се отвориха и приеха във вечността дамата на българската поезия Елисавета Багряна.

Поклон пред паметта й. 

Редактирано 23 март 201313 г. от agr (преглед на промените)

Глухарче ли са моите мечти, когато с твоя дъх се разпилеят? Ще може ли една да полети в очите ти - очите ми да сгреят? И в ромола от нежност - дъждовит, поне веднъж ръката ти да хвана. А ти да видиш оня смисъл скрит, в неканеното, станало покана. Глухарче ли са моите слова, когато ти без думи ги изричаш? Една надежда - цвете сред трева за смисъла, че тихо ме обичаш. Че твоят дъх безмълвен ме зове и с огън е готов да ме погали. А чувството, родено в дъждове, на мъхчета след миг да се запали...

 

Автор Ясен Ведрин - Ведролей

Оптимистичен реквием

 

 

Аз съм целият в твоето начало

обещало ти щедро света -

в окриленото - твоето тяло

тъй далече сега от смъртта.

 

Да си целия в своето начало

и в самото сърце на света -

с окрилено от въздуха тяло

и на стъпка почти от смъртта.

в любовта да си целия - както

си до болка в нощта - и в нощта.

Да е твойто признание кратко -

ти на друга - една - обеща

верността си - и скочи във мрака

там където със звездни очи

Свободата - тя нежно - те чака

и без твоите устни - мълчи!

Върху теб Тя в нощта ще се спусне -

твоя майка, сестра и жена.

Ще запее тя с твоите устни

и ще бъде в нощта - Светлина!

И ще бъде сияйно начало!

Ти - в самото сърце на света!

С окрилени и устни - и тяло.

 

Христо Фотев

Мечтите се сбъдват, когато усетиш
как някой усмихваш и правиш щастлив,
когато запееш, когато засветиш,
когато душата си в стих потопиш !

Мечтите се сбъдват, когато успееш
сълзи да прогониш от тъжни очи,
когато чрез теб някой друг заживее
и теб за сънува , когато заспи !

Стефка Хълтева

Материя

 

Калин Донков На чувствата в отчаяния лов, догдето ги преследва и тълкува, душата се лекува от любов. Макар че от любов не се лекува. И винаги изправена на съд, наивно брани слабото си право. Очаква от любов да й простят. Макар че от любов не се прощава. В света от реализъм опростен, единствено контрастите избира. И от любов умира всеки ден. Макар че от любов не се умира.  

ВЕЩИЦА

Наричаха ме "Вещица" ...

Красива бях. И умна. И различна.
Не бяха лесни тези божи дарове.

Да се набиваш лесно във очите
и лесно към плътта ти да посягат
разгонени, лениви песоглавци,
приели за религия “Аз искам!”
(удобно божество, като за битки,
като за безпросветна отмъстителност).

А умна, и красива, и различна
е трудната позиция във спора.

С чужд бог, със цар със изкривени истини.
Остава ти да се приспособяваш.

В кръвта ти да беснеят древни тайни.
Умът ти да се гърчи в недоимък,
а красотата да е входна такса за някой, 
който даже не си искала. 

Простих се с моя бог, приемах чуждия,
покланях му се и оставах искрена.

Наричаха ме "Вещица" ... 

Страхуваха се ... 
Кълняха ме ... 
В поеми ме описаха ...

Затвора си превърнах 
във оръжие ...

A тъмничаря 
цял живот обичах ...


Мариана Дончева

Аз знам обичаш ти живота..

 

 Аз знам обичаш ти живота, 

но нямаш сили да издържиш

на този хаос.

 И знам сърцето ти от мъката прелива

от мъката на този черен свят. 

 

Дете красиво детство ти не знаеш,

ти помниш само вашите кавги.

Лишавано от обич капка нежност,

лишавано от детските игри.

 

С мъка гледал си другите деца, 

сълза отронва се в очите детски,

сълза на много болка 

и тъга.

 

Ти беше на шестнадесет години, 

дете измъчено от своята съдба

с поглед нежен и отчаян 

с лице наивно 

с детска чистота.

 

Аз знам обичаш ти живота, 

но нямаш сили да издържиш на този хаос.

И знам сърцето ти от болка то прелива 

от болката на този черен свят.

Къде е любовта..?

Обичам те но нямам сили 

да издържа на този ад 

и болката във сълзи ме облива..

не знам, защо съм в този гаден свят.

 

Не виждам смисъл да се боря 

за моите искрени мечти.

Сега съм просто аз дърво без корен,

отчаян просяк на лъжи.

 

Нии свикнали сме да сме двама 

и борим се със гадния живот 

кат' брат ме чувстваш 

друго няма..

къде отиде нашата любов..?

 

А искам ти да си щастлива 

и тази съвест просто да умре, 

а нашите спомени да си отидат 

да гният в ада щом така е по-добре. 

 

         Откровение

 

Не си мой идол, но си в мене 

и с тебе редом аз вървя 

тревогите си с мен споделяш,

аз с теб споделям мойта самота. 

 

Днес ти отиде си но пак си с мене 

и с теб съм може би и аз.

А може и да съм се влюбил просто,

а може би е само страст.

 

Сега аз чакам те, 

и знам ще дойдеш, 

ще слеем ние длан във длан, 

без думи ще си кажем нещо 

и с теб отново ще съм аз.

 

Не си мой идол, но си в мене 

и с тебе редом аз вървя 

със тебе крачките си меря 

и с теб споделям обичта.

Таралежите се раждат без бодли

 

Всичко е толкова честно и просто чудно защо и кога толкова сложен и пълен с въпроси някои правят света Всичко е точно на своето място Рибите си летят Тревата се смее, в локвите бясно бързо флоти вървят, а някои обратно виждат нещата мислят, че на шега правиме точно такава играта и разбъркват света Всичко е толкова честно и просто чудно защо и кога толкова сложен и пълен с въпроси някои правят света

 

Ла-ла-ла-ла-ла...

 

 

До извора умирам аз от жажда

в душата ми огъня подклажда, 

вперил поглед в бистрите води, 

се мъчеше страстите да охлади. 

 

страсти..?, но какви..?

за любов, омраза, адреналин..?

това не бе сигурно, 

но ще го реши - админ!

 

В любовта- страсти най-големи има!

Адреналина и с нея се има,

омразата е равностойна тя , 

но се знае, че ще надделее любовта!

 

В душата тя огъня подклажда 

и не спира да досажда,

омразата е равностойна тя, 

но болката е тази, 

която изяжда твоята душа.

 

Болка и то каква..? От жажда..? или 

любов за нечия душа..?и каква загадка е това..?

Ето до извора аз лежа, 

до извора на любовта, 

извиращ от него само красота, 

но с капка болка, 

която попива твоята душа. 

 

душа чиста, 

душа красива, 

бистра,

сладка

и добра..

погълна ме и завладя!

 кажи защо си толкова добра..?

 кажи ти как успя? 

 с поглед невинен, толкова чист и нежен ти ме плени!

 с каква цел..съвпадение ли..? или капан ми заложи в твоите мечти..?

 лутах се без грижно с гордост, чест, достойнство и мечти, 

но ето че ти се появи..

От нищото те зърнах и се чувствах безсилен от погледа ти ли не знам - невинен,

пламъци ме обладаха, чувства в душата ме обгряха..и ето отново се скитам и питам, защо ме ти плени така...и ето отговорът бил е.., че всичко е лъжа! 

Аз своя път далечен ще премина. По други нито час не бих вървял. Дори да е стеснен като пъртина или разбит от дъждове и кал. Съдбата свои пътници избира не в някакъв случаен каталог, но винаги от избора прозира протегната Десницата на Бог. И все едно дали ще срещна бури или пък слънце в лъч ще ме теши. Духът ми като плам ще прекатури преградите пред светлите души. Че стъпките превръщат се в начало, което стига търсения край. И кредото - възвишено и бяло поне един следовник ще узнай. Вървях и ще вървя! Това ми стига! Дори да ме погълне самота. Животът без решетка и верига най-вярна е посока на света. А щом нозете спрат се изтощени и Вечното духа ми измори, Ти, Боже, влей в изстиналите вени, Животът, който в Теб ме покори. Автор Ясен Ведрин - Ведролей

Признанието на една Пролет

Открих се, ето. Вече се завръщам.
Случайно напосоки се залутах.
И дълъг беше пътят ми към вкъщи,
щом само в теменужки съм обута...
Глупачка бях. Сърцето ми да вземе
един, такъв, висок, уж просто мъж.
А Зимата реши да го отнеме,
и аз сърдито се превърнах в дъжд...
Помръкна всичко. Безутешна битка.
Снежинките разбих със ветрове.
А Зимата дори не ме попита
как мога да живея без сърце...
Кокичетата скриха се обратно,
а птиците прибраха свойте песни.
Смилих се над душата си стократно.
Да бъдеш слънце никак не е лесно...
Признавам си, че просто се изгубих.
Но, ето ме. Разцъфвам си по пътя.
Когато Пролетта е много влюбена,
и Зимата ще трябва да отстъпи...
А онзи, невъзможния, високия,
в картинката ми нека да внимава.
Сърце се подарява само с обич.
И точно там завинаги остава.
 

 irini