"Всички сме зависими. Всъщност, не е ли това живота? Една огромна мрежа от зависимости.
Мачти на илюзорни кораби, за които сме се самозавързали с веригите на собствените си сенки.

Чудовища, намерили подслон в душите ни, от които се страхуваме до смърт, а всъщност можем да изгоним с една единствена дума.

Но има и още нещо. Няма как да победиш чудовището, ако не си признаеш защо си му отворил вратата.

Никой пристрастен не може да се излекува, докато не признае защо е започнал. Коя е била кукичката, която го е закачила. За химическата формула... Или за човека...
Впрочем, няма особена разлика. Просто едната зависимост те убива по-бързо от другата...

Да... Всички сме зависими. Към болезненото минало... Или към невъзможното бъдеще..."

 

Откраднат живот 

"Обичам те, мое мило отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, що е останало в моята осиротяла душа добро и свято - всичко е твое!"

Любен Каравелов

„Българският химн е единственият химн, на който аз се разплаквам. Макар че аз съм арменец по кръв, аз съм българин и представлявам България навсякъде и зад мен стои България. Това е не само заради качествата на самата музика и посланието, което носи. То просто те хваща за гърлото. Много качествена музика и поезия съчетана в едно. Няма как да не те издигне, когато го чуеш”.
Хайгашод Агасян, "Тази неделя" БТВ по случай 3 март

Нека си припомним!

Ние, духовата музика

Йордан Радичков

Цитат

Черказките музиканти ми се оплакаха: някои били казали, че тая духова музика трябвало вече да се закрие. В селото на всеки стълб виси по един високоговорител, а на площада висят три — за какво е тогава духова музика, едновремешна и остаряла работа! Черказката духова музика е наистина стара. Надали някой в селото знае годините на инструментите; трябва да ви уверя, че ако вие ги погледнете, ще ви се сторят стари едва ли не колкото слънцето. Това дори и собствениците на инструментите не знаят, защото твърдят, че те са си, откакто е създаден светът… Чуйте какво ще ни разкаже самата духова музика за себе си и отсъдете тогава дали може да се закрие.

 

 

Флигорната.

Духова музика има, откакто свет светува, и нея никой не може да я закрие. Ако може да се закрие една държава, то и духовата музика тогава може да се закрие. Във войниклъка съм бил тръбач и кога свирех с тръбата, конете се избиваха на коневръзите; имаше и заповед по гарнизона, хвалеха ме.

Кога се уволних, кметът ми вика: „Миале, има нареждане да даваме тревога, кога ни обадят по телефона. Нема кой друг да дава тревога, ти ще свириш тревогата!“ Тогава минаваха американски бомбардировачи, народът се пръснал по къра, ако не свириш силно, може и жертва да стане. Целото лето съм свирил тревога чак до Девети септември.

 

Кларнетът.

И нема̀ жертва. Всеки да попитате, всеки ще ви каже. Тогава в Горна Камена Рикса биеха камбани, ама ние тука ги не чувахме. А на Миал флигорната там я чували.

 

Флигорната.

Подир Девети, кога беше кооперирането, ние тръгнахме, тъй както сме целата духова музика, да свирим от къща на къща. Едни го гледат на веселие, други го гледат накриво, но нали бе тръгнало, какво ще го правим — свирим да започне веднъж, после ще го уреждаме; защото всичко започва с музиката и свършва с музиката. Кога човек умре, пак с музика го изпращаме.

Та свирим ние по кооперирането и стигаме до една къща, и те там никак не беха съгласни. Излезе старият, излезоха синовете му, развъртат се пред къщата си и ни гледат накриво. Имаха пред къщата лимони в сандъци, старият умееше да отглежда лимони. По едно време нещо си казаха, набраха лимони и почнаха да ги ядат насреща ни. А кога човек иде лимон насреща ти, устата ти се напълва с вода. Но ние не можем да прекъснем свиренето — зад нас сума народ се е натрупал, — ако спреме, значи, сме се предали. Гледам на Спас кърнето, от него тече вода.

 

Кларнетът.

Така беше.

 

Флигорната.

Тече вода от кърнето, а аз викам на Спас с око: „Дръж се, Спасе!“ И Спас ми вика с око: „Дръж се, Миале.“ Държа се и надувам, а от всички страни на флигорната фърчи вода. Ония дъвкаха, докато зъбите им скоминясаха, и се връцнаха в къщата.

Една година след туй беха кисели. Сега синовете работят в стопанството: Петър Лимоно гледа телетата, Георги Лимоно е казанджия, а Иван Лимоно кара трактор. Той, Иван, тогава не беше, ама и на него му прикачиха прекора. Старият си гледа пенсията и пак гледа лимони.

Така свирихме ние тогава, а народът, де се беше струпал на улицата, каза: „Те това е свирене.“ Народът знае, ние сме му свирили, не можеш да излъжеш народа!

 

Кларнетът.

Син ми, дето е в Берковица, донесе транзистор. Гледай, вика, тате, каква работа! Ще требва да ти я оставя тука да си свириш с нея, а кърнето вече го хвърли на тавана. Ами я да я видим каква е тая работа бе! Син ми я пусна, а тя киха-кашля, киха-кашля, па по едно време взе да заеква. Я слушай, му казах, тая работа ми не требе на мене. Що ми требе да ми киха и да ми заеква из къщата! Да вземеш транзисторо, па по главата на тоя, дето го е измислил! А кърнето аз на тавана нема да фърлям. Всичко друго мога да фърля, ама него нема!

 

Басът.

Как така — на тавана! Ако жив човек можеш да фърлиш, то ще фърлиш и инструмента!

Лани дойдоха при Миал от Музея на революцията да му искат флигорната. Чак от Михайловград дойдоха хората — цела кола, да преговарят с него, та да им даде флигорната за музея, защото на Миал баща му с нея е свирил в Черказки кога се е вдигало въстанието през двадесет и трета година. Взели пари хората от музея и ги дават на Миала, та да си купи нова флигорна, а Миал не дава да се издума. Кое е право, и ние му викахме, а бе, Миале, вземи парите, на флигорна ще купиш, знаеш ли какви флигорни има сега бе, лъщи, та не смееш да я пипнеш! А той не ще. Баща ми е, вика, свирил с нея, тука му е душата. Все него чувам, кога свиря. Преди да умре човекът, верно е, му викаше: „Миале, да гледаш флигорната и да ти не е просто, кога стане нещо народно, ако и ти не си там с нея.“ И не я даде на музея!

 

Флигорната.

Ще я дам бе, ще я дам, нали съм казал. Кога не остане душа за духане, ще я дам. Тя е такава флигорна, че ветърът да духа на нея, пак свири, нищо, че е малко очукана. Да я дам отсега в музея, народът ще я гледа, верно е, ама нема да я чува. Сега, като свириме, народа и слуша флигорната, и я гледа. Ние свириме всекъде.

 

Басът.

С моя прост акъл си викам: къща, дето не сме свирили ние, не е къща. А нека се похвали некой, че не сме му свирили в къщата! Па и само в къщите ли?

Кога откривахме огняната воденица (черказци наричат така своята валцова мелница), не свирихме ли? — Свирихме. Мостът кога се направи, и на него свирихме. Кога електричество са прокарваше, пак свирихме. Нашата музика и самолет е посрещала!

Лани дойде самолет да наторява житата и председателят ни взе, та и назе на нивите — той ще държи реч, а ние ще свириме. Самолетът, като завърте перката и като се изви един ветър — отнесе речта на председателя, отнесе ни капите, вдигна фустите на жените!

Абе ще ни съблече бе! Народът побегна на една страна, а ние, като че некой ни е забил в земята, не мърдаме и през целото време свирим, дорде самолетът фръкна над нивите. Председателят си го призна после, добре, вика, че докарахме музиката да ни отсрами пред хората!

 

Флигорната.

Самолетът може да духа, колкото си ще — с духане нема да ни изплаши. Ние що сме духали, ако се събере на едно место, планина ще вдигнем във въздуха.

 

Тъпанът.

Ами кога ходихме на събора на опозицията в Берковица! Не я ли оправихме пак ние целата работа? Като че днес беше, така го помня. Нашият черказец Гоца Герасков тогава тръгна с пушката и през целия път се заканваше, че ще застреля събора, а то какво излезе — щом стигнахме в града, и милицията му взе пушката. Какво не приказва Гоца, що думи не издума, но милицията не разбира от дума и не му даде пушката.

Ние, духовата музика, вървиме начело и право към събора на опозицията. Опозицията най-напред турила една музика от Мездрея̀. Тя беше голема музика, едни инструменти, едни работи — все по ноти свирят всичките. Ние сме си слухари… Ония стоят насреща и даже ни не поглеждат, гледат си само нотите. Викам на нашите — ей, вие па си гледайте всеки своето да свири, другата работа ще я оставите на мене и ще ме пуснете да мина напред. Кога две музики се срещат, едната требва да спре, защото, като се съберат две музики, не може едната да свири едно, другата да свири друго. Така по сватби сме се срещали и която музика е по-слаба, прибира инструментите и си подвива опашката.

Казах туй на нашите, защото си познавам инструмента. Кожите му беха от ялови овце. Бех ги изсушил хубаво, бех ги избръснал хубаво и ги бех опънал тъй, че оръдие да гръмне насреща, окото ми нема да мигне. Хайде, Цеко, викам си, или сега, или никога! Тъпанът загърме, па като взе да трещи. Гърмя и трещя с него право към фланга на другата музика и я поглеждам с едно око. Объркаха им се работите. Половината духачи почнаха да свирят по нашия тъпан, а задната половина по своя си тъпан, защото тъпанът е най-отзад при тех, пък аз вървя най-отпред на нашата музика.

Обърка им се работата, спре свиренето, онзи тъпанджия взе да се сили, кожата на тъпана му цъфна и си останаха само с барабанчика. Свиха си нотите под мишница, подвиха си опашките, голема конфузия стана и целият събор се обърна нагоре с краката.

Опозицията какво ли си е мислила, че като ни прибере милицията пушката, та ние ще капитулираме и ще се приберем по чорапи в Черказки! Че ние, ако потребе, и верблюд ще разпънем на тъпана, и пак нема да паднем по гръб! Туй си беше самата истина, хората са живи, ей го къде е Берковица, може да се попита.

 

Барабанът.

Кво ще се пита! Едни могат да кажат едно, други да кажат друго; аз ще кажа, че нищо не може без музика. Ако вие отидете на военен парад, ще видите, че най-напред на площада излиза духовата музика, па чак после излиза генералът, па другите военни, па частите, както са си наредени една подир друга, а музиката все свири. Кога пък музиката не свири, почват да бият само барабаните. Едни хубави барабани, като бият едно хубаво, а бе като че право по сърцето те бият, а войниците маршируват и заедно с барабаните: рап-рап, рап-рап! — ще сринат къщите. Понекога съм си мислел — дали като изпращат космонавтите, там има духова музика? И съм си го измислил, че има… Ако един ден Черказки изпраща космонавт, ние, духовата музика, и там ще свирим. А тия, дето говорят, че щели да се закриват духовите музики, мене хич не ме занимават. Дето вика Миал — духова музика има, откакто свет светува.

Край

 

"Едно е да искаш, друго е да можеш, а е трето и четвърто да го направиш."

Митко Бомбата

"Каква приятна тишина би нстъпила, ако хората казваха само това, което са добре премислили!"

Чудомир

"Умен е този отговор, който прекратява въпросите."

Е.Канети

„Мога да ти кажа, Джийвс, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? И да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, Джийвс“

 

"В основни линии това помещение на "Гъската и краставицата" се различаваше твърде малко от останалите кръчми, накацали край друмищата на Англия с благородната мисия да спасяват островитяните от пресъхване."

Сър П.Г.Удхаус

"Орлиците, Хасанченко, се ловят с живо месо, не с мърша!"

"Диви разкази" Н.Хайтов 

Детството-лято

Петя Дубарова

 

Преплетоха се дните ми в гора. Заплете ги щастието като пъстър конец, разлюля ги.

Пак съм с моето лято. Аз помня как целувах раменете му, солено от море и вятър, и го изпращах тъжна и няма. Помня как го изпиха облаци и го отнесоха. Но сега е тук.

Ръцете му ме парят като сол. Косата му пляска върху гърба ми като уплашен гларус и всеки неин косъм е сякаш златна струна от китара.

То ме дръпна нанякъде. Къде? И изведнъж разтварям широко зеници. Та това е детството, моето детство. Моето мило момиче, което доскоро притежавах изцяло. Как чудно се е преляло в образа на лятото. И аз хуквам след него. Роклята плющи върху бедрата ми. Ветрове нахлуват в очите ми и ги близват със солена хлад.

Накъде?

Да играем. Този присмехулник вятърът още не е издухал тебеширените очертания на нашата куцанка. Ето — мацата като малка скоклива птичка подскача в нозете ми. Някой мушва в ръцете ми кукла и пръстите няма да се уморят да решат изкуствените коси. Но за миг затварям очи…

Къде е лятото? Къде е моето детство? И каква е тази кукла в ръцете ми? Та преди малко аз играх с нея. Скачах боса по асфалта и ми пареше горещината му. Ха-ха-ха!

Изведнъж ме грабва друго лято. То ме отнася към Лунапарка. Аз ще отида, за да отнеса светлината му в очите си и спомена за смях, колички, китари и момчета. Ще се върна късно вечерта и дълго топъл прах от усмивки и песни ще лепне в косите ми. Но внезапно пред мен изскача онази същата пъстропола палавница, с която играх. Тя се смее и шепне на ухото ми как е намерила морска мида.

С кого да ида?

С нея ли — да тичам по брега и вълните като мокри кученца да се гушат в нозете ми. Дали пък с това ново лято, което се появи за мен сега?! То шушне в ушите ми тайни и аз чувствувам как китарата заиграва в ръцете ми.

То винаги ме докосва леко, когато щастливи влюбени двойки минават край нас и нещо си шепнат. И обеща ми този Лунапарк да бъде мой.

С кого да ида? На кого да споделя своите малки тайни? На моята малка приятелка или на тази, която ме гледа в очите и има нещо странно и омайващо?

С кого да ида?…

"Лястовица", 1987г.

източник

 

 

За тези, които не са чели тази великолепна импресия.

Артър Дент бе посещавал и други адски дупки през живота си, но никога досега не беше виждал космодрум, където да виси надпис като този: "Дори безнадеждното пътуване е по-добро от това да пристигнете тук."

Дъглас Адамс, "Почти безобидна", Пета част на все по-неточно назоваваната трилогия "Пътеводител на галактическия стопаджия"

                                                                                                      

"… Веднъж Руфо донесе в къщи малко котенце. Още слепичко. Погали го между ушенцата и го мушна под възглавницата.
– Да си на топло – метна му и юргана той. После отиде в млекарницата и поиска прясно мляко.
– Добре – рече бабчето. (...) – Имаш ли пари?
Ех!
Ако беше сънувала какво я чака, бабчето нямаше да отиде на работа. Ей тъй: щеше да си лежи в леглото, завита през глава, и да не шава. Разбира се, можеше да стане за малко – колкото да превърти два пъти ключа на вратата и да го хвърли през прозореца, та да не се изкуши по някое време да излезе.
Но, горката, нищо не подозираше и остави дето отвори магазина точно в шест часа, ами отгоре на това сега се усмихваше на Руфо.
– Е, къде са парите? Или си ги загубил, а?
Руфо пристъпи към нея и без заобикалки попита може ли под възглавница да се държи слон. Да, да, слон. Бабчето примигна, погледна вентилатора над вратата и сниши глас.
– Не.
– А сляпо котенце?
– Да.
– Котенцето пари яде ли?
– Не.
– А мляко?
– Да.
– С лъжица ли?
– Не.
– С биберон?
– Да.
Руфо извади от джоба си червен биберон, помами с пръст бабчето да си подаде ухото и прошепна:
– Аз имам и биберон, и сляпо котенце. Значи какво ми трябва – мляко или пари?
– Мляко.
– Тогава за какво говорим?
Бабчето отново се втренчи във вентилатора, който се въртеше ту наляво, ту надясно (вероятно и той се беше объркал от въпросите на Руфо) и смънка:
– Наистина, за какво говорим?
И тъкмо да му подаде млякото, в магазина влезе една лелка, у която всичко беше закръглено, сякаш очертано с пергел. И думите също:
– Бутилчица прясно млечице, моля!
Бабчето не сваляше очи от вентилатора.
– Имате ли сляпо котенце? – тихо попита тя.
– Не.
– Тогава няма мляко!"
„Руфо, червенокосия" - Иван Мариновски

"От всички човешки страсти след самолюбието най-силната и най-свирепата е властолюбието."

Висарион Белински

"Омразата към котките е знак за грозна, глупава, груба, дива душа. С такъв уродлив дух не може да има компромиси."

Уилям Бъроуз

"Първият признак на истинската любов у мъжа е липсата на смелост, а у жената - смелостта." 

Виктор Юго

"Никога не отваряй врата, ако не знаеш със сигурност, какво се намира зад нея."

Еван Хънтър

"Само човек променя човека, и нищо друго....." 

Н.Коларов

"Законът, който живее вътре в нас, се нарича съвест. Съвестта сама по себе си е привеждане на нашите постъпки в съответствие с този закон."

Имануел Кант