Росица Копукова

Леле, тук се смях на корем. Аз съм обиколила света, бабие, но на тебе Бохот ти стига!

Прасето ли пише така неграмотно или баба му?

Ха-ха-ха... Ти, ако не беше червена боя, нямаше да те държат учителка с това фалшиво пеене и проблем в дикцията! Аз съм си синичка!

Четат ме, бабишкер, четат ме. То, ако дъщеря ти пееше, нямаше да я изгонят от Пайнер!

РАЗКАЗИ ПОД ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ / разказ по действителен случай / В една от големите зали на НДК голямо частно издателство награждаваше книга с разкази на Савка Тимева. Народ, панаир на суетата, големи суперлативи отстрана на собственичката на издателството и даване думата на един рецензент, който орезили вечерта. Той размята ръце като птичка, която се мъчеше да излети от кафез, чуруликаше разни небивалици и глупости и по всичко личеше, че не беше чел нито един разказ от наградената. Хората се подсмихваха, собственичката на издателството вреше и кипеше вътрешно, докато накрая птичката си седна и дадоха думата на Савка да прочете един от разказите, та обстановката се поуспокои. След края на събитието и продажбите - кой взел, кой не, издателката се скара не много тактично на пишман-рецензента, той й отговори нещо рязко. Бях наблизо, намесих се и я подкрепих. В случая беше права. - Господине, не разбирам защо се сърдите на госпожа...Та Вие не бяхте чели книгата, личеше Ви. - Какво ще чета като знам, че тая не е писала нищо, а ей ония две редакторки отзад, - и той ги посочи с глава. - Тя е неграмотна, камо ли писателка и мене хич не ме е грижа да й правя безплатни рецензии. Да се благодарят, че изобщо съм дошъл. Нататък чорапът се разплете с лекота. Имах отдавна подозрения, че това елементарно същество не се връзва с приличните разкази и много наблюдения ме насочваха в тази посока. В течение не на месеци, на дни, нещата се наместиха от само себе си. Вечерта свърши криво - ляво, въпросната продължи да издава книги, но утайката, че е комбинаторка, а не авторка, се наслои и твърде много хора я гледаха, ако не с презрение, то с пренебрежение. Това обаче не й попречи с връзки и наглост да продължава да издава и да се смята за величина, само че от писателските подземия. Времето разкрива всичко: кой,колко и доколко го бива сам да твори словесно изкуство! 9 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА РЕСТОРАНТСКАТА НАГРАДА / разказ по действителен случай/ Розина Куманова отиде в един ресторант към НДК, където беше поканена, защото бе номинирана за награда. Конкурсът беше на Столична община. Елегантна работа, лукс, приглушено осветление, сцена,микрофон. На вратата чакаше гарсон и разпределяше кой къде да седне. Светна й лампичката : "Кой плаща?" и нямаше начин Столична община да се охарчва толкова за поети. По системата: "Шушу-мушу, знам кой знае всичко", Розина Куманова скоро влезе в лоното на ситуацията. Бащата на наградения първа награда държал ресторанта и той поемал разноските от радост, че синът му получава 5000лв кеш. Пито - платено. Доста мастити поети и писатели имаше и с намусени изражения очакваха да чуят що за талант е наградила Столична община. Лайф-излайф, големи думи за откриване на събитието- бозаво стихотворение, ама ачик разредено. Втора награда- втора боза. Трета награда - трета боза. И измежду номинираните блесна таланта на едно младо момче, което смая залата. За себе си Розина си знаеше духовната цена. "Е-е-е-ех, приятелю,- помисли си тя, - талантлив си като мен, но не очаквай признание, особено ако се съизмерва с финикийски знаци!" Никой не беше доволен, освен бащата на " първенеца". Имаше песни,лустро, по чаша вино и мезе и после: "Хайде, оле, и кой накъде!". Ресторантската награда бе отнесена със статуетка и плик. И вечерта завърши. 9 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА ДРУГИ ОЧАКВАНИЯ / разказ по действителен случай / Столична община правеше редовно конкурси по свободна тема и след това издаваше сборник за годината. Той редовно беше посредствен и в ежегодния сборник Розина Куманова редовно отсъстваше. В една от тези години разликата между нейното ниво и това на участниците беше толкова фрапираща, че тя основателно заподозря: нейното стихотворение очевидно не бе представяно на седемчленното авторитетно жури. Не можеше да не я забележат. Късметът й проработи, когато потърси един от журито, когото бегло познаваше, показа му стихотворението, с което е участвувала и той се впечатли. Каза, че такова стихотворение изобщо не е давано за прочит в лъжеанонимния конкурс. Отговаряща по предаване на стиховете беше една хитрица: Петрана Йолова и очевидно тя бе крила стихотворенията и предните години. След последвалата жалба от Розина Куманова и изразените предположения и за предните години в писмен вид,започна голямото търсене. Естествено, нейното стихотворение не се намери, Йолова беше разпитвана, лъга като за световно, но авторката показа входящ номер и въпросната приемателка на стихове за конкурса и също поетеса, беше светкавично изстреляна в пенсия, въпреки че й се работеше още година-две. Нямаше съмнение, че някой нареждаше от по-високо ниво на Петрана Йолова, а в отдел "Култура" не знаеха. Поискаха стиховете на Розина и се възхитиха, но после кадрите в столична община се смениха и някой пак повика послушната Петрана Йолова. След повторно обаждане, отново беше махната и след години отново повикана да тормози талантливите поети и да ги заменя с бездария, но Розина беше решена да сигнализира докрая за този потресаващ случай и да не я оставя да мачка хората. Поръчковата Петра отново бе елиминирана, но докога?! Безсрамието й беше на същата степен , на каквато стоеше и послушанието й. Още по-интересно ставаше,когато двете с Розина се срещаха по литературни събития. Петрето разиграваше пиесата " Умрялата лисица" и се правеше, че сякаш нищо не е имало и няма да има. Веднъж Розина я издебна насаме и я попита тихичко в очите: - Петре, ама ти си голямо паве,знаеш ли? Или трябва да ти го напомням всеки път, когато ме поздравиш и се опиташ да ме заприказваш? Нямаше отговор. Петрана Йолова врътна солидното си дупе и се отдалечи мълчаливо. След това само кимваше на Розина като се видят и бягаше. Само в това беше разликата. 9 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА

Остана си накрая птица в клетка, а стиховете пусна да летят, изпълни свойта мисия поетска в един пресечен и злощастен път. Аз просто стиховете ти обичам, знам, че ме чуваш някъде отвъд. Как само мъдростта на теб прилича? Избра ли Бог за тебе Райски кът? Аз помня как летях за стихосбирки и вечно не дочаквах своя ред, ала дойдоха като крайна спирка, подарък от нехайния съсед. И всичко си пристигна по местата, когато искам, вадя и чета. Дано открия триптиха в душата: прозореца, поета и света! 8 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА

Разплитам битието - стих по стих, а все не мога да осмисля всичко, пък вече даже го надполових и волна все се чувствам като птичка. Обичам го Божествения свят и убедена съм, че Бог ме пази, що глупости направих на инат на младини, ала съвсем не лазих. Обаче съм такава - уникат, накрая се усещам накъде съм и, ако нямах тази благодат, то нямаше за друг да съм полезна. Вървя по тази странница съдба. Усещам, че небето я чертае. Годините да върна - пак в борба живота сигурно ще го извая. Душа не може в стая да стои, когато е създадена да странства, но мокър от вода се не бои, така и аз в широкото пространство! 8 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА

Как комунистите, се отнесоха с генерал Владимир Вазов Ген. Владимир Вазов през 1937 г. пише дневник, озаглавен от него „Животописни бележки”. Част от „Дневника” (целият е от 308 машинописни страници) е публикуван през 1992 г. от Военноиздателския комплекс „Св. Георги Победоносец”. В увода към книгата съставителят Людмил Петров е приел за място на смъртта на Вл. Вазов с. Рибарица, Тетевенско. Петров просто повтаря допусната много години преди него грешка от други автори. В капана на „грешката Рибарица” са попаднали и следващи автори, писали за Вл. Вазов: Елинка Бояджиева във „Войнът – кмет. Биографичен очерк за живота и делото на ген. Владимир Вазов. Кмет на София 1926-1932” (издателство „Златен змей”, 2009 г.) и в „Голямата енциклопедия България”, т. 4 (Издателска къща „Труд”, 2011 г.). Елинка Бояджиева е моя бивша студентка и ме покани на представянето на книгата й. Накрая и аз взех думата и изненадах всички присъстващи: „Аз съм последният човек, видял жив генерал Владимир Вазов. Не е починал в Рибарица, а в град Тетевен, в моя роден дом. Генералът прекара зимата на 1944-1945 г. в една от стаите на първия етаж на къщата ни и в нея почина на 20 май 1945 година.” Веднага се обади проф. Дойно Дойнов и каза: „Какво си спомняш, разкажи и напиши подробно за дните му в Тетевен.” Реших, че вече е време да се възстанови истината за последните дни на генерал Владимир Вазов, за смъртта му и за съдбата на тленните му останки. След 9 септември 1944 г. семейство Вазови (не е ли то най-великото българско семейство?), пряко или косвено, попада под ударите на „народната власт”. Народният поет Иван Вазов получава „званието” „шовинист”, творчеството му е охулено и ножиците на цензурата го режат жестоко. Владимир Вазов с жена си Мария Горанова, родом от Тетевен, и сина си Иван са принудени да напуснат столицата, управлявана най-успешно шест години от генерала (1926-1932) и да се заселят в с. Рибарица в малка дървена вила. Владимир Вазов бил защитник на буржоазна България и кмет - „слуга“ на „фашисткия” режим на цар Борис. Починалият през 1934 г. негов брат ген. Георги Вазов, герой от Балканската война, не е пощаден от подобни обвинения. В книгата си Елинка Бояджиева описва накратко трагичната съдба на семейство Вазови. Препоръчвам тази книга – тя е резултат от продължителни изследователски усилия и е приятна за четене! Синът на д-р Кирил Вазов, брат на Владимир, Иван, е участник в спасяването на българските евреи през Втората световна война, но е разстрелян от Народния съд, защото е бил министър на търговията и промишлеността в правителството на Добри Божилов (ноември 1943 - юни 1944). Синът на Владимир Вазов, Георги, химик, е хвърлен без присъда в концлагера Бобов дол, в мините. Оцелял, с избити зъби, се завръща след няколко години при семейството си. Най-малкият син на ген. Владимир Вазов, кръстен на баща си, поручик, награден с орден „За храброст” в т.нар. „Отечествена война”, е осъден през 1945 г. от „Народен съд” в монтиран процес и лъжесвидетели на 10 години затвор, глоба и конфискация на имущество като „шпионин” – започнал е работа в Съюзническата контролна комисия – преводач от английски език. Освободен е в края на 1950 г., но присъдата му и днес не е отменена! Генерал Владимир Вазов издъхна в старостта си, в продължила няколко дни агония, без съответна на болестта му медицинска помощ. В Рибарица през зимата е студено и влажно и здравословното му състояние е наложило настаняването му в Тетевен, в по-нормални за живот условия. След разговор с баща ми, средищен директор (на двете начални училища и прогимназията), и с майка ми, начална учителка, Мария Горанова е решила, че родната й къща е стара и непригодна да приюти генерала и той пристигна у нас. Родителите ни предупредиха, мен и брат ми, по-голям от мен с пет години, да не го безпокоим в стаята му. За него се грижеше леля Мария - така наричахме съпругата на генерала. През зимата той излизаше бавно на площадката пред входа за първия етаж - и ако времето го позволяваше, дори на двора. Спомням си дългия му син балтон и благородната му осанка. Веднъж, разбрал, че се опитвам да играя шах, ми каза с усмивка: „Миленко (така ме наричаше баба ми), да се научиш да играеш бридж!” Погледнах го смутено. Не знаех каква игра е бриджът, но успях да вдигна глас: „Слушам, господин генерал!” Десетилетия по-късно открих смисъла на заръката му. През 1936 г. генерал Владимир Вазов е поканен лично да присъства на конгрес на Британския легион в Лондон като представител на българските офицери от запаса, защото е известен като генералът, нанесъл най-тежкото поражение за Великобритания по време на Първата световна война на Южния фронт. Една вечер на прием за делегатите от 12-те страни, гости на конгреса, на Вл. Вазов е предложено да се включи в компанията на две дами и висш английски военен в каре бридж (играта тогава става все по-популярна в Англия). Изненадата на домакините е пълна – този прославен генерал не знае да играе бридж! Достъпът до ген. Вл. Вазов за външни лица беше като до човек, намиращ се в режим на изолация. С брат ми, който и днес живее в Тетевен, си припомнихме последните дни на генерала. Брат ми е бил впечатлен, че независимо от здравословните си проблеми Владимир Вазов е бил винаги с гладко обръснати бузи до мустачките и брадичката му. Дни преди 20 май ген. Владимир Вазов лежеше в стаята си, с лице към южния прозорец. Агонията му продължи няколко дни. А на 20 май през прозореца съм видял последните минути от живота му преди смъртта да склопи очите му. Генерал Владимир Вазов застина във вечен покой, но може би с душа, устремена към нови битки и победи! Погребението му е било като на някой, намиращ се в полулегалност! На гроба му е поставен обикновен дървен кръст с името му – Владимир Вазов, без генерал! Когато години по-късно гробището е ликвидирано, за да се построи почивна станция на Централния съвет на профсъюзите, костите на генерала са изхвърлени за унищожение. Главният архитект на Тетевен тогава, Цв. Пиперков, ми разказа, че е успял да ги събере в чувал. Съобщил е на близките му в София и те си ги отнесли в столицата за препогребение! Според друг мой приятел, тетевенски архитект, Пиперков е запазил няколко кости като свят спомен за генерала. Завършвам като в приписка към житие на средновековен светец: „Да се чете и помни!”

Прощавам на грешили от любов, но не на тези, действали с омраза, животът е и хубав, и суров, понякога се чупим като ваза и падат поизсъхнали цветя, и се събираме сами от пода, но да се съберем след любовта, която си е тръгнала безплодно, е сто пъти за прошка по-добре, отколкото злините да ни тръшнат. Били сме чак на Седмото небе! Това е връх, дори да се прекършим. И пак напред, без погледи назад. Съдбата и за нас ще се отвори. Прощавам всякакъв душевен ад, че за такива грешки се не спори! 8 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА

Баба, днес твоята психо става на 41 години и ти си пуснала едни клипове, дето всичко се разбра. Че я наричали "безсрамница", че спала със 100 мъже, че са я премятали като палцалена кукла. Изобщо голяма реклача си направила на щерка си. Ходи ли в Психиатрията да почерпиш?

Баба, днес твоята психо става на 41 години и ти си пуснала едни клипове, дето всичко се разбра. Че я наричали "безсрамница", че спала със 100 мъже, че са я премятали като парцалена кукла. Изобщо голяма реклама си направила на щерка си. Ходи ли в Психиатрията да почерпиш?

РЕКА БОХОТ! ТОВА Е БИЛО МОРЕТО НА КАЗЪЛБАШКАТА!

Ще стягаш ли,баба, торбата, да гониш на Бохот реката, селянка проста,зловеща, с Казълбаши отива на среща. Къща порутена има, скоро ще дойде и зима, но ще живее в мазето, тъй е решило Прасето! Сбогом на Плевена града, но стига й тази награда: глупости в сайта да пише, че е наказана свише! Внучката в дом ли ще пращат, друга посока ли хващат? Ой,баби,пътят те чака, хайде се качвай на влака! Росица КОПУКОВА

Криза,криза-а-а-а-а-а-а!

Величина, която ти никога няма да стигнеш и след 10 живота!

Затова ме и награждават непрекъснато, бездарнице!

А-а-а-а, е ,не се обърквай. Малко падаш недоразвита у главата, ама се сещаш за кого става въпрос!

Дай 12 предупредителни знака, че си имаме работа със зъл човек ChatGPT Ето 12 предупредителни знака, които може да указват, че имате работа със зъл човек: Лъже постоянно: Зъл човек често лъже и изкривява фактите, за да постигне своите цели и манипулира другите хора. Манипулира другите: Тези хора са майстори в манипулациите и убеждаването на другите да направят нещо, което не искат или което не е в техен интерес. Липсва на съжаление или състрадание: Злите хора обикновено не проявяват истинско съжаление или състрадание към страдащите други и могат дори да се радват на тяхното злополучие. Изразява ненавист и завист: Зъл човек често изразява ненавист, завист и злоба към другите хора, особено ако те постигат успехи или щастие. Използва насилие или заплахи: Агресията, насилието или заплахите са обичайни инструменти, които злите хора използват, за да постигнат своите цели или да контролират другите. Прави безразсъдни действия: Злите хора често предприемат безразсъдни или разрушителни действия, без да се интересуват от последиците за другите. Липса на емпатия: Те не са в състояние да се поставят в положението на другите хора и да разберат техните чувства или нужди. Измамва другите: Зъл човек често измамва и използва другите хора за своя собствена полза, без да се интересува от това какви щети ще причини на тях. Липсва на отговорност: Злите хора обикновено не поемат отговорност за своите действия и са склонни да прехвърлят вината на други. Импулсивност: Те могат да реагират внезапно и безразсъдно без да размислят за последиците на своите действия. Проява доминиращо поведение: Зъл човек обича да контролира другите и да ги подчинява, използвайки заплахи и насилие, ако е необходимо. Запазва злобата и отмъщението: Въпреки че времето може да мине, злият човек няма да забрави или да прости обидите и ще настоява за отмъщение, дори и след години. Важно е да отбележите, че тези предупредителни знаци не гарантират съществуването на зъл човек, но могат да указват на потенциални проблеми или недостатъци в поведението на някого. Винаги е добре да се консултирате с професионалист, ако имате съмнения или сте изправени пред трудна ситуация.

/ разказ по действителен случай, имената са сменени по обясними причини / Една от моите преводачки, вече покойница, се беше омъжила по-късно и ,макар мъжът й да беше особняк, живееха прилично. Тя беше интелектуалката в дома, той и майка й - готвачи и отговарящи по чистотата. Не че бяха необразовани хора, ама някой трябваше да върши и тази работа. И,макар той да не одобряваше много от приятелките на преводачката ми, жена му, мене ме приемаше. Хапвах вкусни осморки,мекички, сладкиши от майка й с домашно кисело мляко или домашен сироп, докато бяха живи. Пръв си отиде мъжът й. Малко ненавреме, над седемдесет, ама още в началото. Пипна го рака от мъка по една виличка и двор, които му отнеха, защото мястото бе дадено за временно ползване и нямаше нотариален акт. Някъде в Родопите. Ама чист въздух, децата израснаха там, риба ловеше, прости човешки радости. Венка, жена му, прие това съвсем трезво: - Милчо, - казваше му,помня, - този имот не ти е даден за вила, която ти сам построи, а за ползване на земята. Съвсем естествено е да си го вземе общината и да го продаде. Не е длъжна и да те обезщети за строежа. Милчо уж приемаше, ама не приемаше. Поболя се от мъка и за има-няма година, отиде си. Понеже имаха едно единствено доста голямо жилище, апартамент, купен по време на брака, наложи се Венка да отиде в общината, да извади удостоверение за наследници и да прехвърли дела на себе си и на децата. Отива жената в законно установения срок и що да види - там, освен двете й деца, вече големи, женени и с внучета, изскача още едно момиченце, за което тя не знае. Вече пораснала жена. Насмалко да припадне пред гишето, взели да я свестяват с вода и да я успокояват, че това не е единствен случай, имали опит с припадащи. Взела тя Удостоверението, ами как да каже на децата и какво да каже в общината. Всички я познавали. Отначало омерзена от своя Милчо, тя се прибрала в къщи, помолила Бог да я спаси от дела за наследство и отворила папката с документите, които държал покойникът. И за късмет, що да види: ситуацията била следната. Милчо имал връзка с някаква жена, имал и дете, очевидно не искал да я вземе и , около датата на нейната сватба и онази си намерила мъж. Милчо доброволно се отказал от наследничката, осиновява я другият човек, всичко нотариално заверено и пазено в тайна повече от тридесет години. Ни лук ял,Милчо, ни лук мирисал. Майка й не знае, децата не знаят, брат й не знае. Пълно лунно затъмнение. Венка споделила с майка си, после сподели и с мен, като стара приятелка. Решили да замълчат. Вади копие, взима оригинала и отива в общината, където се прехвърля всичко по реда си. Спасила положението. Двете жени обаче, преди да си отиде майка й, не го съдили строго, случило се,случило се, добре живяла Венка с него, но голямата им почуда идвала от другаде. Милчо жена и дете прежалил, незаконния имот не прежалил. От първото ни се тръшнал болен, ни нищо, от второто - ракът го споходи и се помина. Ей това не могли да си обяснят. После обаче, за да не се дивят децата като нея и дъщеря й да припадне, викнали ги сами у дома, защото те живееха отделно при половинките си, и им обяснили създалата се ситуация и оправянето на нещата. Синът приел трезво, но дъщерята - не. Доста се разстроило момичето от постъпката на баща си и рекло, че баща, който е оставил този шамар за децата си, не е баща. Напразно Венка обяснявала как я успокоявали пред гишето за Удостоверения за наследници, че имало и по-тежки и неморални случаи, момичето не простило. Дъщерята и синът имали добри семейства и не очаквали такъв удар от баща си, но синът по-скоро го разбирал,доколкото може. После си отиде майката. Остави им хубава къща в Самоков, където ходеха след отнемане на имота от Милчо, един етаж на Венка, един на брат й. После си отиде и Венка. Но дъщерята и досега да я срещна и да се поздравим и разприказваме, отговорът е един и същ: - Аз нямам баща. Тя знаеше, че майка й приживе ми е споделила, но аз, за разлика от сина, бях на нейна страна. Не е почтен такъв човек, който завещава шамари за децата си. Наистина, примери много, както и осакатени души много. Особено, когато не е имало сериозна причина да се разделиш с партньора си. Жена не ща, дете не ща, имотът си ща. Ама го взеха. Милчова работа. 7 юли 2023г., София Росица КОПУКОВА