Според мен винаги сме истински и в същото време не сме.

Истински сме когато:

- открито и честно помагаме на хората

- когато лъжем

- когато сме с маска на благородни и добри хора

- нараняваме другите

- сме сред природата

- сме в тролейбуса

- сме в хармония

- ни боли

- обичаме или мразим,

- ревнуваме и завиждаме

- даваме

- сме невежи

- сме просветлени

- …

Истински сме и в тоалетната.

От друга гледна точка - не сме истински.

Ние всъщност не съществуваме реално.

Проявяваме се, но нищо трайно не може да бъде намерено в която и да е от нашите прояви. Дори в тоалетната.

Това, което приемаме за трайно „аз” е временна, променяща се съвкупност от кожа и кости, от мисли и чувства. Това което наричаме аз – тялото, мислите и емоциите ни са взаимосвързани и зависими причини и условия, в които единственото трайно нещо е промяната. Аз-ът се появява, поради причини и условия, променя се и изчезва.

Това, което гледа през очите и слуша през ушите, което мисли мислите и е между и зад тях, точно сега - винаги е. Безкрайна, неродена ясна светлина. Безстрашие, радост, мъдрост и активно съчувствие. Това сме. Това е природата ни. Пусто, ясно осъзнаване.

Истински сме и в същото време не сме.

Истински сме като насън.

Всичко се появява се и зависи от причини, всичко е толкова истинско, колкото истинска е рисунката върху вода.

Винаги имаме избор:

Да се отъждествяваме с ограниченията и страховете си.

Или винаги да отиваме отвъд тях. И да се отъждествяваме с безграничния си потенциал.

Да мислим предимно за себе си.

Или да забележим, че има и други и те са не по-малко важни от нас. Всеки се стреми към щастие и да помагаш на другите е естествено. Това е природата ни.

Да създаваме страдания.

Или мислите, думите и делата ни да носят щастие на другите.

…

Да сме невежи.

Или да сме просветлени.

Много е просто.

Винаги сме истински.

И особено когато ни боли.

Най-напред трябва да уточним, какво сначи "истински"

Защото се съмнявам, че въобще ни е възможно...

Най-напред трябва да уточним, какво сначи "истински"

Защото се съмнявам, че въобще ни е възможно...

Пак е просто.

Загряваш котлона, и като се зачерви го пипаш.

Ако не си истински, ще останеш невъзмутим.

Редактирано 26 август 200916 г. от Ken (преглед на промените)

Пак е просто.

Загряваш котлона, и като се зачерви го пипаш.

Ако не си истински, ще останеш невъзмутим.

Болните от проказа, на определен етап от болеста си, също биха останали невъзмутими... Те истински ли са или не?

много готина тема :-) Ха сега де - истински сме, или не? Аз лично дълбоко за себе си подозирам, че съм измислена, ама кой може да каже със сигурност...Мъжа ми, виж, със сигурност е измислен - аз си го измислих две години преди да го срещна на живо.

<!--quoteo(post=1497218:date=26.08.2009г. в 11:43ч.:name=Ken)--><div class='quotetop'>ЦИТАТ(Ken @ 26.08.2009г. в 11:43ч.) <a href="index.php?act=findpost&pid=1497218"><{POST_SNAPBACK}></a></div><div class='quotemain'><!--quotec-->Пак е просто.

Загряваш котлона, и като се зачерви го пипаш.

Ако не си истински, ще останеш невъзмутим.<!--QuoteEnd--></div><!--QuoteEEnd-->

Болните от проказа, на определен етап от болеста си, също биха останали невъзмутими... Те истински ли са или не?

Я помисли по-добре, щото ти това го можеш - конкретно твоя пример ще използвам, за да те подтикна към това - за болните от проказа - дали онова, което ги е докоснало е от рода на истината? Или болните от тетанус, които в един от стадиите на болестта се усмихват зловещо, с лица застинали в сардоничен смях - risus sardonicus? Или пък болните от епилепсия, за което заболяване Исус казва - този РОД само с пост и молитва излиза...

Този РОД от РОДА на Истината ли е? Май не е - Той бе открай човекоубиец и не устоя в истината‚ понеже в него няма истина. Кога говори лъжа‚ своето говори‚ защото е лъжец и баща на лъжата (Иоан 8:44).

Редактирано 29 август 200916 г. от Lucia_free (преглед на промените)

Lucia_free, според мен да живееш в истината и да си истински са съвсем различни неща. Защото нас всички ни е измислил бог, нали?

Lucia_free, според мен да живееш в истината и да си истински са съвсем различни неща. Защото нас всички ни е измислил бог, нали?

Как така ни е измислил Бог? Нали пише че сме създадени по негов образ и подобие? Значи просто ни е изкопирал от себе си. Последното не го приемай сериозно. Всъщност човекът винаги е съществувал. Бог го поражда от себе си отново в началото на всеки космически период, но не го създава.

Пак е просто.

Загряваш котлона, и като се зачерви го пипаш.

Ако не си истински, ще останеш невъзмутим.

Хахаха

Как така ни е измислил Бог?

Битието е мислимо. То е менталното проявление на Битиетотвореца. И тук думичката Про-Мисъл си е точно на място - битието като такова е една Про-екция на Мисълта, един про-дукт (думата иде от латинското ductus - проход, канал) на Ментала.

Истински ли сме? - не означава реални ли сме във всеки един миг от своето съществуване. Истински означава мислими ли сме. Реалността е съвсем друга бира или същата бира, ала на друго място - от бутилката в корема ни. :-)

Тази тема ми напомня за знаменития спор на номиналистите и реалистите относно статуса на реалност на универсалиите (имената) и на реалиите. Истински ли сме или не сме? Само фактът, че си задаваме този въпрос сочи напрежението между менталността - Промисъла и реалността - битийността. Има една тънка и едва доловима граница между тези два свята - истинност и реалност. Истинността е мислимата реалност, а реалността е изявената мислимост, тоест истинност. И се стига до парадокса, реалността да се обръща с въпрос към своята истинност - е ли е или не е. Тогава става интересното - съзнанието за "себе си" не може чрез рефлексия да бъде отмислено от самото "себе си".

Тук се сещам за въпроса на Декарт: "В чие съществуване съм сигурен?" в неговите "Медитации" и по-точно в Медитация Втора, където отговаря: "Аз не съм сигурен в съществуването на външния свят,... но пък съм абсолютно сигурен в собственото си съществуване." Мислещото същество се долавя чисто като битие. Първата му формулирана мисъл като самосъзнание е не "Аз мисля", а "Аз съм, Аз съществувам". Самото когитиране тук е една идея, а не ментален акт. Затова и в края на Медитация Втора четем най-същественото твърдение: "Аз съм мислещо битие". Когито е ейдос, интуитивна евидентност, разкрила моето съществуване. Всичко друго "мое" е усъмнимо и още по-точно, то е отделимо "от мене". "Само тази вещ (когитацията) не може да бъде отделена от мене". Утвърждавайки, че е, но и усъмнявайки се в това, че "е", Декарт като прави преглед на възможните "атрибути" на битието си, потърсва да определи онези, които той не може да отдели или да "отмисли" от себе си. И само когитирането издържа на тази проверка.

Истински ли сме или не сме? - Е ли реалността една проекция на мислимата истинност?

Нека всеки от нас си зададе този въпрос. Той е от изключителна важност за всяко едно съ-ще-ство, което има претенциите за съществуване. Самият глагол съществувам прекрасно показва що е то реалността - една проецирана в бъдеще време мисъл с елемента на творчеството, на съ-участието ни в собственото ни съществуване - съ-ЩЕ... Или по друг начин речено - реалността - това е продължението на мисълта (но не и без нашата намеса, не без нашето СЪ-участие).

И иде наред въпроса за истинността на нашите мисли. Те истински ли са или не са?

Съ-мнявам се... :-)

Редактирано 4 септември 200916 г. от Lucia_free (преглед на промените)

Сега вали.

Дъждът се спуска кротко,

но сигурно и напористо.

Да. Някак неизбежно.

Като истина.

Дъждът сега е истина.

За другото не зная.

И не искам.

.... ако сънуваме, че се изгаряме, изгаряме ли се наистина? Не бързайте да казвате - не :-)

:-)

Мисля, че когато Достоевски е писал за някакво убийство, чрез наръгване с нож толкова се вживял в това което пише, че самият той е получил рана в стомаха и се е наложило да викат лекари.(беше преди доста време и не съм съвсем сигурен дали беше Достоевски)

Помня описан един опит под хипноза: На хипнотизиран казват че ще допрат до кожата му запалена цигара и допират молив (незапален :-)) до ръката му. На мястото се образува мехурче както от истинско изгаряне, а след като мехурчето изчезва на мястото се остава белег. След това пак хипнотизират същия човек и му казват че всъщност не е било цигара а молив. Белега от "изгарянето" изчезва за няколко часа след това.

Какви глупости са се изписали тук , не виждам смисъл от тези неща !?

Всеки според нивото си...

:-)

Мисля, че когато Достоевски е писал за някакво убийство, чрез наръгване с нож толкова се вживял в това което пише, че самият той е получил рана в стомаха и се е наложило да викат лекари.(беше преди доста време и не съм съвсем сигурен дали беше Достоевски)

Помня описан един опит под хипноза: На хипнотизиран казват че ще допрат до кожата му запалена цигара и допират молив (незапален :-)) до ръката му. На мястото се образува мехурче както от истинско изгаряне, а след като мехурчето изчезва на мястото се остава белег. След това пак хипнотизират същия човек и му казват че всъщност не е било цигара а молив. Белега от "изгарянето" изчезва за няколко часа след това.

В медицината подобни прийоми се наричат плацебо ефект - даваш витамин С, а болният си мисли, че е не знам си какво супер лекарство и оздравява само при мисълта, че то ще му помогне. Като онзи виц с бабата, която оздравяла само като й мушнали термометъра. :-)))

Битието е една кондензирана мисъл. И нищо повече.

Редактирано 10 септември 200916 г. от Lucia_free (преглед на промените)

Истински ли сме или не? Ще разгледам двата варианта.

Истински сме - добре, не виждам противоречия тук.

Не сме истински - щом не сме истински, тогава е логично тази теми и този форум да не съществуват, логично е и вие да не съществувате. Тоест аз/да приемем, че макар и въображаем, имам съзнание/ споря сам със себе си за това доколко наистина споря сам със себе си. Въпросът е, дали е възможно да приема твърдения, от които сам се отричам, и от друга страна - потвърждавам.

Ако вие сте в моята фантазия, и аз съм в собствената си фантазия, тогава въпросът "истински ли сме" не съществува, защото излиза, че всичко това е измислено от мен. Това значи да споря между себе си и себе си, което в крайна сметка няма да доведе то ясен отговор.

Така че съм склонен да приема "истински сме". Ако не сме, виждате каква обърквация става.

Редактирано 10 септември 200916 г. от maxim4o (преглед на промените)

А разбирате ли от от квантова физика или семиотика? Не! Следователно са глупости... Представете си, че някой казва: "Не разбирам правилата за уличното движение и не виждам никакъв смисъл в тях!" След това пресича на червено:-)

Аз конкретно , не разбирам от квантова физика .

Но , разбирам за какво говорите тук и ви казвам , че това са глупости !

Всички хора са истински . Лъжите нямат нищо общо с истинността на човешкия род . Лъжите са дело на долните хора .

А разбирате ли от от квантова физика или семиотика? Не! Следователно са глупости... Представете си, че някой казва: "Не разбирам правилата за уличното движение и не виждам никакъв смисъл в тях!" След това пресича на червено:-)

Това е солипсизъм ("измислено от мен", "моята фантазия"):-) Не съм казал, че е просто :-) Нека въведем една работна дефиниция за "истински". Под истинско съществуване ще разбираме, че нещо съществува като трайно, автономно и независимо. Пример е дъгата. Тя истинска ли е или не? Възприемането и зависи от множество фактори (зрението ни, гледната точка, капчиците вода, светлината...). Сама по себе си (като автономно и имащо независимо съществуване явление) дъгата не съществува, но въпреки това се проявява. Това, което посочва Вальо (препрочете първия му пост) е, че има възглед, който отива отвъд дуализма на етернализма и нихилизма (съществуването и несъществуването). Успех :-)

Топло :-) Я да видим откъде възникват нашите мисли, чувства, преживявания? А къде отиват, когато изчезнат? Вие сте умна, продължете още малко напред:-)

Да вземем да дефиниране и " трайно, автономно и независимо".

Дали сме истински?

„Истински „ е производна от истина.

истина е нещо абсолютно, което или не се среща в нашата реалност, или ние нямаме способност да я установим. Затова си служим с множество относителни истини, които непрекъснато се нуждаят от редакция. Така практически ние работим с едни карикатури на истината, с нейните сенки. Такава е съдбата и на всички други абсолютни категории, които нямат аналог в нашият свят. Като вечност, безсмъртие любов, безкрайност, неограниченост, свобода, братство, равенство и т.н.

Тези категории обаче съществуват в нашите мисли – нещо много чудно, предвид, че няма къде да ги наблюдаваме в практиката. Това е сложен въпрос и излиза извън формата на този разговор.

Та „истински ли сме?” е въпрос, който засяга канавата на Универсума, платното, върху която най – великия художник - Всевишния е нарисувал чудната картина, в която се осъзнаваме.

Ето една притча, предложена от Платон по този въпрос:

"Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили. "

-------------------------------------------------------------------------------------

Платон и Аристотел от "Атинската философска школа" на Рафаел

Трайно = постоянно, неизменно, не подложено на изменение.

Автономно и независимо = съществуващо само по себе си, независещо от причини и условия.

Пример: понятието голям/малък. Палецът на ръката ви голям ли е или малък?

Приятел, този пример е за бисерите

Тази тема май показва колко малко хора имат чувство за хумор... според мен този въпрос е крайно забавен, много насериозно го приемате, като че има някакъв смисъл

коментар извън темата

Редактирано 11 септември 200916 г. от XCP2 (преглед на промените)

Трайно = постоянно, неизменно, не подложено на изменение.

Автономно и независимо = съществуващо само по себе си, независещо от причини и условия.

Пример: понятието голям/малък. Палецът на ръката ви голям ли е или малък?

По тази дефиниция не сме истински, защото:

постоянно сме подложени на изменение

нашето съществуване определено зависи от причини и условия, в крайна сметка, "мама" и "тате" не са се били срещнали, нас нямаше да ни има.

Ако отидем още по-назад, навярно, ако един единствен химичен елемент е липсвал в първичната супа, нас нямаше да ни има.

Всъщност ние сме в вселена, една от безбройните вероятни вселени.

Може би самите ние сме просто едни възможни същества, но не и непременно универсално съществуващи по еднакъв образ и подобие навсякъде.

Следователно не сме истински... поне по това определение. Все пак понятието "истина" е много размито, защото всичко се интерпретира по един от милиардите възможни начини от нашия мозък.

Топло :-) Я да видим откъде възникват нашите мисли, чувства, преживявания? А къде отиват, когато изчезнат? Вие сте умна, продължете още малко напред:-)

Благодаря! А умността - тя истинска ли е?.. :-))

Продължила съм, но... става нетърпимо горeщо. A малцина издържат на подобен огън, рискувам да остана сама в това и да изпадна в монологизми. В най-добрия вариант ще получа диалог от рода на този:

- разбирам за какво говорите тук и ви казвам , че това са глупости !

- Приятел, този пример е за бисерите.

:-)))))))))))))))))))

Дали сме истински?

„Истински „ е производна от истина.

истина е нещо абсолютно, което или не се среща в нашата реалност, или ние нямаме способност да я установим. Затова си служим с множество относителни истини, които непрекъснато се нуждаят от редакция. Така практически ние работим с едни карикатури на истината, с нейните сенки. Такава е съдбата и на всички други абсолютни категории, които нямат аналог в нашият свят. Като вечност, безсмъртие любов, безкрайност, неограниченост, свобода, братство, равенство и т.н.

Тези категории обаче съществуват в нашите мисли – нещо много чудно, предвид, че няма къде да ги наблюдаваме в практиката. Това е сложен въпрос и излиза извън формата на този разговор.

Та „истински ли сме?” е въпрос, който засяга канавата на Универсума, платното, върху която най – великия художник - Всевишния е нарисувал чудната картина, в която се осъзнаваме.

-------------------------------------------------------------------------------------

Платон и Аристотел от "Атинската философска школа" на Рафаел

Валентине, като правиш красиви подаръци като горните - подчертаната ти в червено мисъл, моля - прави ги докрай.

Великият гений на Рафаело го е сторил така - по своя си начин го е казал с невероятна красота и финес - ето как - точно в картината, която ти даваш за пример - там той е поставил и себе си, но тъй като хармонията при този художник е фетиш, се е изрисувал полускрит между Заратустра и Птолемей в композицията от люде в долния десен ъгъл ... и наблюдаващ мълчаливо, ненамисащо се, за да не развали цялата тази хармония, точно както прави един Всевишен. Удивителен шедьовър на Ренесансовото изкуство - сякаш и аз съм там и дори чувам какво си говорят философите.

Рафаело - вмъкнал своя нежен, тих образ в картината

Атинската школа - цялата картина

А ако се вгледа човек малко по-внимателно в тази картина, ще открие там един друг персонаж - в левия долен ъгъл - точно отсреща на образа на Рафаело и като негов антипод изобразен целият в бяло - така както сам себе си художникът е изрисувал в черно. И ако по-добре се вгледаме в тях, ще открием още нещо - само тези два образа от всичките в картината ни гледат право в очите - черното и бялото - персоната Рафаело и неговата душа. Eто кое има най-голяма връзка с въпроса, зададен в тази тема - истински ли сме или не сме?

Автопортретът на Рафаело

Редактирано 11 септември 200916 г. от Lucia_free (преглед на промените)