Аз прочетох доста книжки напоследък,но половината ги забравих...ще пиша за тези,които са ми все още на телефона.

Първо прочетох "Изгубеният херцог Уиндъм" и Мистър Кавендиш,предполагам..." на Джулиян Куин.

Бяха приятни книжки.Наистина беше оригинално,че представя една и съща история през различни гледни точки,но и не бях очарована много,че знам 90% от действието на втората.

В първата ми хареса дъртата баба и главната..обаче главния ми беше доста досаден.харесвам приказливи герои,които ръсят смешки,но този наистина ме изнерви.Иначе имаше някои доста малоумни моменти

Давам и 8 ...

Втората ми хареса повече...този път и двамата герои,особено Амелия. На нея вече 9 и давам.Но от книгите най-много ме забавляваше бабата и отношението на всички към нея и вероятността да останат по-дълго в компанията и.

След това "Прелъстяване" на Аманда Куик.Тук главния също ми скъса нервите,голямо добиче беше,а Софи ми харесваше,но онзи ръб ако беше мой мъж щях да го наредя Много ме дразнеше с постоянните нравоучения,наставления и правила...пффф. Иначе книгата беше хубава,давам и 8

След това "Измама" пак на Аманда,И тя беше хубава,забавна..особено бащата и чичото на главния.Децата малко ме дразнеха и отегчаваха,но то това не е заради авторката,а аз по принцип не ги обичам Олимпия ми беше малко смешна с това "жена с опит",но главното което ме дразнеше беше постоянното натърване,че онзи не бил страстна натура,а тя повтаряше и все мислеше,колкот емоционален беше.Като в някой мексикански сериал,където уточняват "Сина ми Хуан Антонио Боливарес Педроса"..супер не на място звучеше,сякаш насила всички герои го повтаряха...наистина глупаво изглеждаше.Но ми хареса де....и получава и тя 8.

Другооо..има,но трябва да се прибера вкъщи да прегледам какво съм чела

Извинявам су,

Прочетох великолепната история на Алекс и Ема от Джулия Куин. Това е първият ми сблъсък с таланта на авторката и мога да кажа, че завърши едно на нула за Великолепно. Хареса ми - не знам дали бях в подходящото настроение или авторката има талант, но много ми допадна.

Забавлявах се страшно много с двамата чешити - Ема - богата наследница и голямо диване и Алекс - херцог, ерген, избягващ с всички сили брака. Остроумните забележки, сблъсъците на характери и страстта между тях те приковават... Тънкото чувство за хумор на авторката е страхотно...

Книжката ми хареса - лека, сладка и забавна...остави ми едно много приятно чувство. И до сега се смея като се сетя общо взето за половината книга, но най-често и най-безвъзвратно в съзнанието ми изскача момента, в който Нед чака долу Ема, а тя е влязла с взлом в дома на ужасния виконт и Алекс и Дънфорд се появяват:

 

Как, по дяволите, си мислиш, че ще успее да открие листче хартия в тази къща?

Дънфорд и този път не махна ръката си от устата на Нед, затова младият мъж направи единственото нещо, което можеше, за да се освободи.

Облиза ръката на Дънфорд.

Последният отскочи назад, напълно погнусен, и трескаво започна да трие ръката в палтото си. След секунда обаче размисли и започна да я бърше в палтото на Нед.

 

Много ми е забавно  

 

Днес прочетох, или по-точно казаното е ометох втората книга от поредицата Блайдън - Среднощен танц. Четох във всяка свободна минутка, в която моят двумесечен звяр си беше затворил малките сладки устенца от неистовите си писъци (коликите ни са страшни). Занимавам ви с моето как да кажа изпълнено с гушкане на мъничък викльо ежедневие, за да покажа колко много ме завладя историята на Бел и Джон. Не мога да кажа, че ми е харесала повече от Великолепно, защото двете са коренно различни, но определено съм много впечатлена.

Арабела Блайдън е невероятно силно изграден образ - интелектуалка, умна, начетена, мила, добра, красива... "ветеран" на брачния пазар, тя много добре знае какво иска...и го открива в лицето на новоизлюпения барон - Джон Блекууд. Най-малкия син на обеднял граф, пострадал при войната... с белези, по-скоро вътрешни отколкото външни, Джон е изградил стена около себе си. Станал неволен свидетел на ужасно престъпление (за което той се самообвинява) белязало душата му, той мисли, че не е достоен за любов...

Една обикновена, дори тривиална история, но разказана с такова майсторство, че предизвика буря от емоции в мен. Смях, сълзи, разтапяне от нежност, напрежение, съжаление... щом един автор е способен да предизвика това дори в един свой читател трябва да се признае таланта му... Шапки долу за Джулия Куин

Решила, че Джон е единствения за нея Бел не спря пред нищо, за да бъде той наистина нейн. Романтиката и нежността са толкова завладяващи, толкова разтърсващи, толкова истински и разтапящи. Не мога да предам със свои думи дълбочината на връзката изградила се между тях. Много ми хареса как е разгърната историята - сцените с катеренето му по дървото и танца им, как той се грижеше за нея, когато беше болна и страха му да не я загуби, всеки жест на внимание и обич между двамата ме залепи още повече... Как любовта й го излекува и събори стената му до основи, как победи мрака в него...

Но аз съм истински почитател на забавните сцени в тази книга (по принцип обожавам книгите, които могат да ме разсмеят от сърце). Репликите, които си разменят двамата са изключително духовити и забавни, Алекс и Ема допринасят към хумора (много мило ми стана, при всяка проява на любов, внимание, упоритост от тяхна страна), да не говорим за Персефона, но най-колоритен и обичан за мен е Дънфорд (с най-огромно удоволствие ще прочета и неговата история, когато имам възможност). 

 

И не е нужно да звучиш толкова отвратена от идеята. Считан съм за доста добър улов, както знаеш. 

 

Сцената, в която Джон вярва, че Бел ще се омъжва - миличкия умря от ревност 

  

 

А на сцената, в която Алекс доведе Персефона, за придружителка на Бел, за да отмъкне обичната си съпруга направо се разплаках от смях. Много забавно ми беше и "достигането на Бел до Джон с помощта на Дънфорд, просто уникална сцена. Как двамата мъже си крещят през прозореца, направо си ги представям.

Същото се отнася и за сватбата на Джон и Бел - няма такъв смях. С невероятно "талантливата" Персефона зад пианото, "трезвеният", "мил" свещеник и сега се хиля с глас...

Или за преобръщането на каретата... 

 

- Ауу - простена Ема. - Проклетите ти остри колене Бел. Внимавай къде стъпваш.

- Много съжалявам. Доста е тясно тук. Всички ли са добре? - тя погледна под себе си. - Къде е Дънфорд?

- Ммъ-ъпф гръ-бвъ.

Очите на Бел се разшириха. Нима беше под всички тях? Това едва ли бе много удобно.

 

 

- Джон, добре ли си? Не казваш нищо.

- Добре съм, Бел, просто дребно неудобство. Има трима души над мен.

- Въс-мпф бъф-кхъ - чу се елегантният язвителен отговор на Дънфорд.

 

Тя се повдигна от седалката и сложи десния си крак долу върху най-близкия предмет, който се оказа главата на Алекс. Ема се разкикоти тихо и звукът накара Бел да се обърне.

- Нещо не е наред ли?

- Нищо - това дойде от Алекс и бе изречено с тон, който ясно казваше "Действай".

 

Бел не можа да устои и въздъхна тихо от удоволствие.

- О, за Бога! - възкликна Дънфорд и се обърна към Алекс и Ема. - Вижте ги само! Дори от вас двамата не ми се повдигаше толкова.

А облогът, който Бел и Дънфорд направиха, направо ме кара да подскачам от нетърпение да про1ета Дяволче.

 

Съжалявам, че издавам толкова много от книгата, но имам огромно желание да споделя с някого, който ще разбере какво имам предвид (или да убедя някой да я прочете и отново да има с кого да си коментирам) 

 

Но това е само малка част от хумора в Среднощен танц... много поводи за усмивка имах с тази книга...

 

Комбинация на романтика с толкова неподправен хумор е завладяваща и лично на мен ми подейства омагьосващо. Препоръчвам горещо този малък шедьовър (лично за мен е такъв)...

 

П.С Май се оказва, че Среднощен танц ми хареса повече от Великолепно

П.С Поздрави от малкия ревльо, с когото пишем заедно този коментар часове наред... но просто исках да споделя... 

Преди няколко дни прочетох и историята за Дънфорд и неговото Дяволче. Какво мога да кажа хареса ми, но Среднощен танц за мен си остана най-добрата книга от поредицата.

Дяволче е лека, чете се бързо и те увлича... Потапяш се в света на една млада, мъжкарана - горда носителка на името Хенри (от Хенриета) с нежна душа и скрит копнеж по красиви рокли и бални зали (но повече от половината книга е с мъжки бричове) и един красавец, който с една усмивка може да ти подкоси краката, освен това Дънфорд е мил, нежен, грижовен... мъж мечта. Двамата се запознават при доста необичайни обстоятелства 

  в които роля играе едно прасе... И оттогава наблюдаваме сблъсък на характери, опознаване, харесване, любов и нежност, при които човек може да капитулира... Но недоразумения и съмнения скриват безоблачното небе... Роман богат на усмивки, въздишки и яд (доста им се дразних и на двамата на моменти). Но с уникалния талант на Джулия имаше моменти, в които съм се хилила с глас... набожността на Дънфорд, унинието му след "благородната" му постъпка да представи Хенри в обществото и много други. Тактичността му, когато й купи роклите, опитите му да бъде справедлив и благороден (и как не успя). Сега като се се сетя ми става едно мило, като принос за това имат и обичните герои от предишните книги... Бел, Ема и Нед внасят страхотен колорит...

Абе казано с две думи: Горещо препоръчвам... трилогията