Закъсняла игра...

Ранна есен -

бяла мъгла.

Студеният вятър -

подгонени жълти листа.

Вечната стара игра.

Млада жена - буйна коса.

Силна мъжка ръка.

Нежно докосване....

Една невъзможна мечта.

Безвъзвратно закъсняла игра.

Защо се страхувам така ?

Защо не смея сега ?

Само две думи да кажа .

Обичам те… !

Днес и сега…!

Не го ли разбра!

Иде ми да изкрещя…

http://www.vbox7.com/play:515493b7

Редактирано 26 март 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Прекрасно, много красиво и същевременно тъжно стихотворение, реалната същност на нашето съвремие. Родопски

Редактирано 23 януари 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Последната строфа …

/ разстреляни птици /

Рисувай художнико ти,

нарисувай ти пролет.

И ято жерави в полет.

Напиши поете - ти стих…!

За мечтата ,реката,

съдбата и лодката стара…

Пиши поете, пиши…!

Във стих ти опиши.

Кой по високо лети…?

Двуглавите чужди орли

или родните гълъби ?

И кое повече тежи…?

Горчивите майчини сълзи

или златните чужди звезди ?

Не спирай поете,

не спирай пиши…!

Моята тайна ти разкажи.

За надеждите вечни

и мечтите далечни…!

И как от болка аз виех,

без да има кой да ме чуе !

Как плаках и как се смях…?

И защо търсих утеха ,

от „верни” приятели …?

Които ме бяха предали

- нейде по пътя…

Защо им простих …?

Защо не отмъстих…?

Рисувай художнико ти

- нарисувай ти блато.

И ято - разстреляни птици.

Не плачи поете ,пиши…!

Късно е вече - за ново начало .

Няма все още - машина на времето.

В сила остава - стария природен закон.

Днес аз съм –само забравено минало…

Нека трепери ръката.

Нека сърцето излиза от ритъм.

Нека сълзата попива в листа.

Уморен си нали…?

Що за студ ти мори …?

Ранен си дори – но не се

предавай …пиши !

Съвсем малко остана...

Моля те поете –пиши…!

Последната строфата ти завърши…!

Че,не се изплаква мъката със сълзи.

Дори много повече боли –човек когато плаче…

http://www.vbox7.com/play:11336c98

Редактирано 19 февруари 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Ако можех с целувка бих взела болката за малко, ще и намеря място в сърцето си! Но не мога! Жалко! Затова ще поседна до теб, да чуя твоята лична легенда, за да мога някога някому да я покажа, запечатана като на кинолента. „Циганка стара пуши с лула...” звук ще изстръгна от вехта китара със скъсани струни... разкажи ми сега! топло е... по между ни!

ПРОТЕСТ ....

Слънце отлази - луната долази.

Луна отлази - слънце долази.

Като вода на талази - живота

ни лази,пролази…отлази...

Народа живота намрази.

А бе настоящи и бъдещи,

пенсионери защо така?

Да живеете сте спрели...

Защо сте онемели ...?

Що за позор …?

Що за покорен народ …?

Менте политици - кибици,

за шепа жълтици...

Лъжат Ви без свян.

Лъжат Ни без срам .

Що за "хиени"…?

Що за еднодневни мушици

- с алчни душици...?

Що за BG милионери… ?

Що за кожодери… ?

Каква е тази "Атака"…?

Чия е тази" Гербова "марка…?

Лъжат ни здраво,

лъжат на смени -

сини,жълти,бинбени....

Мамка му стара….

Народът „проз” - тича гласува

после мизерува и псува....

Само това му остана.

Питаш ме ти мене...?

Що да сторим с тебе… ?

Време е веке да свърши сънят…

Няма младо - няма старо .

Трябва да хванем ние в ръце

по едно сурово дръвце .

И да сурвакаме здраво – сега от сърце.

Костов,Станишев, Доган и

царската клика...

"Топло - Студено"и т.н...

Да са живи ,здрави и по бързо

да бягат от тука - от Моята,

от Нашата и Вашата РОДИНА.

Казано някак накратко,

крайно време е братко.

Дори заради нашият татко …

Да хващаме с тебе гората

и да отсечеме здрави тояги

Ех,любов,любов - народна любоф…

Всичко е любов..!!!

Народа няма вечно да лази,

пред вази родни гавази...!

И нека бог да Ви Пази...!

Серго, любимицо ти - сега запомни !

Трамвай по баир трудно върви.

Bg -кенефът вече много смърди.

И фитилът все по силно гори....

http://www.vbox7.com/play:107589c5

Редактирано 12 февруари 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

На крак ,о парии призвани!

чудесен си, Жоре, ще се видим в гората

На крак ,о парии призвани!

чудесен си, Жоре, ще се видим в гората

"...Народа само стои и киризи,..."

Математика на любовта...

Една жена на - 20…………

един мъж на - 25…………

----------------------------------------

общо прави…. 45...............

Точка А - и посока една .

В близкия парк или

кварталното кино…

Влюбени устни.

Топли звезди.

Звук на китара -нашата песен.

Безсънни нощи…

Горчиво вино - горещо кафе.

Убийствено щастие…

Старата моя кола.

Натискам газта.

V - 100км в час...

Само след час -

морето е на педя от нас .

Точка В - дом ,семейство ,деца.

Венчална халка.

Кораби ,шлепове,

маневри ,буксири.

Пристанища чужди.

Редките срещи –чести раздели.

Уравнения нови...

Семейни контроли.

Твоите тъжни писма…

- „Детето вече говори”…

-"Малката вчера проходи"

А аз разговарям с нейната снимка….

В очите усещам вкус на сълза.

Що за математици, що за лаици?

Нещо явно не са изчислили….?

Навярно те са сгрешили..?

За колко време се стига

от чуждия пристан,

до...... детската длан…?

-----------------------------------------------

Тук и сега не важат правила.

Щамбайна на FULL и на двете машини…!

2500 коня под мене играят в ритъм....

И нека бог да ме пази…!

Дъще аз скоро пристигам...

Точка С -живота неусетно измина.

Вече не натискам газта.

Дори не карам кола…

Нашата малка дъщеря,

сега е красива млада жена.

Дъще - оттук нататък ,

продължаваш сама …!

Към твоята - точка А.....

----------------------------------------

Аксиома ли е това ?

Или една вечна прогресия....?

http://www.vbox7.com/play:f4370dc6

Редактирано 28 март 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

„Мъдрият се учи да може,умният – да знае,

само на глупака всичко му е ясно….”

Сирни заговезни…

/деня за прошка/

По прашните пътища

аз вечно се скитах.

Крачка напред –крачка назад.

Тази толкова позната игра…

………………………………………..

Бях на върховете -

разговарях с боговете.

Пих вода от дъждовете.

Опитах силата на ветровете.

Стигнах до края на световете….

Летях високо с птиците.

Бях в едно ято - със тях .

И волно летях ли ,летях…!

………………………………………….

Спечелих аз своите - сто грама любов !

Откраднах и прашинка от щастие…!

Невероятно - но факт…!?!

Това чудо - все още го има .

Срещнах и несподелена любов.

Лъган бях – и се научих отлично да мамя …!

Често грешах – но по често прощавах.

Простих на свои –простих

и на измамници чужди…

Със онова чувство - Любов…?!?

……………………………………………………

После съдбата шега си направи.

Невероятно - но факт…!

Някой стреля по мене от упор…!!!

Питаш човече… ?

Какво стана с крилете ?

Живота отдавна пречупи ги вече...

………………………………………………….

ГОСПОДИ ,кажи ми сега… !

Защо единствено - на себе си,

аз не можах да простя…?

………………………………………………

26.02.2009г Жоро Плевен

http://www.vbox7.com/play:f4370dc6

Редактирано 25 март 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Честит празник на дамите във форума...!

Да сте живи ,здрави и обичани...!

http://www.vbox7.com/play:b2ed3100

На ръба….

Тази сутрин Иво си събуди по рано от обикновено.Часовника показваше 5,45ч …

Стана бавно от леглото ,отиди в бокса и включи кафе машината.След това влезе в банята .

Горещия душ го накара да забрави за минутка-две острата болка… Кафето вече беше готово.

Сипа си чаша с кафе. В този миг погледа му спря на календара .Той отиде и го премести на новата дата -

14 февруари .Иво за малко се замисли за нещо …Да, на този ден дядо му чието име той самият Иво носеше си беше отишъл от този свят .

Иво си взе чашата с кафето и излезе на терасата След първата глътка посегна към кутията с цигари Запали….

Болката пронизваше цялото му тяло. Тя беше станала неразделна част от него. Но въпреки всичко не можеше да свикне с нея.

Мразеше я проклетницата. Едновременно със това по някакъв си негов странен начин беше почнал и да я обича -

навярно за да я разбира по добре . Опитваше всеки божи ден да се бори диагнозата . Пробвал бе всичко…

Що доктори бяха ,що нещо.Врачки баячки ,църкви и свещи Но нищо - потъваше все по надолу към дъното…

Той знаеше да се бори с живота. Беше борец … Научил се беше и как да го побеждава.

Но това ,че не успяваше да победи болестта го дразнеше .Правеше го някак си безсилен. Беше вече уморен от тази игра.

Иначе външно изглеждаше добре , дори прекалено добре за неговите петдесет и една години.

Но, всъщност нещо дълбоко в него се беше прекършило .Болестта като ли че беше изсмукала и последните му сили.

За пръв път в живота си се чувстваше смачкан и жалък. Беше се затворил в себе си. Станал беше мълчалив .Изглеждаше тъжен.

Никой и никога не беше го поставял на колене Но сега той сам беше коленичил….Беше победен...

Една мисъл отдавна се беше загнездила в съзнанието му или по скоро там някъде дълбоко в душата му .

Беше събота и той не бързаше за никъде….Жена му още спеше .В другата стая дъщеря му също .

Иво, отиде с тихи стъпки до леглото на детето .Минута, две …го гледа .Не посмя да я докосне - за да не я събуди .

Някаква буца заседна в гърлото му Той тихо излезе от детската стая .Облече жълтото яке - отключи също така тихо

входната врата … и излезе...

Навънка ръмеше студен февруарски дъжд .Зимата още напомняше за себе си. Погледна за миг часовника - беше седем без десет минути.

Съмваше се вече..

Иво ,влезе колата -завъртя ключа и двигателя изръмжа Ах , как обичаше този звук. Запали нова цигара отвори малко стъклото на

вратата и потегли ….

На кръстовището преди да излезе на главната улица автомобила леко занесе.Беше спряло да вали,но улицата все още беше хлъзгава.

Успя бързо да овладее колата Спре чистачките Само за миг намали на стопа колкото да се огледа. Даде десен мигачи продължи към

така наречения жилищен комплекс „Дружба „-позната бетона история от недалечното минало на развития социализъм .

Улиците бяха пусти нямаше дори и минувачи. Размина се само с два грохнали тролея които срещна по пътя си .

Погледа му мерна и двама клошари които ровеха в кофа с боклук. След минути спря пред блок със номер 42….Качи се на асансьора и

натисна копчето за последния етаж. Тук имаха апартамент в който обичаше да идва само той. От две години уж нещо все ремонтираше,

уж все нещо правеше .Един вечен ремонт.. .Но всъщност истината беше друга.

Откакто болестта го мачкаше -идваше тук за да бъде сам.

По навик и бързо изключи алармата отключи входната врата и влезе.Размести два - три предмета побутна една торба с цимент Беше някакъв

хаос от строителни материали ,кабели и машини - който само той си знаеше и разбираше. Той по навик отвори едно чекмедже и извади от там

две църковни свещи . Запали ли ги . Ей така за Бог да прости дядо му….

Запали нова цигара и заедно с дима пое и доза със спомени…

Тук в този град той се беше родил , израснал и учил. По онази улица с тунела от кестени беше изпращал и целувал за пръв път момиче …

Излезе на терасата и погледна наляво към ”Бала баир”.Там навремето имаха лозя .По този баир и по къра зад баира беше преминало детството му.

По лозята и нивите на дядо му .В горите от салкъм и мирис на акации. Спомни си за празника "Трифон Зарезан "от онова време когато беше дете.

Ставаха рано… На него все още му се спеше .Но когато се качваха на каруцата и дядо му подаваше”дизгините „ на коня… забравяше за спането.

Беше много горд ,че му даваха да кара раздрънканото боядисано в мръсно зелено единствено тяхно возило.

Другото живо същество което неистово се радваше и първо скачаше в каруцата беше тяхното куче Хари…

Що лаене беше ,що скимтене. Само и само да не го забравят да го вземат .

На завоя до близката градинката спираха с каруцата . Заставаха на опашката пред малката хлебарница .Не ,не миришеше на пресен хляб.

Така поне пише в книгите . Не миришеше - защото още не бяха докарали хляба.Докато малкия Иво чакаше да дойде „Газката” .

Дядо му набързо прибягваше до бакалницата на” бай Стоян” и се връщаше с шише „Грозданка”….

Купуваха два хляба „Добруджа” . Слагаха ги в онези стари кожени пазарски чанти с джобчета и маниста отстрани.

Чак тогава удряха камшика на кобилата Веска и потегляха към къра… Мъжете от околните лозя се събираха при дядо му

и зарязваха лозите. После идваха пред малката им колибата - нещо като”дядовата ръкавичка”.Запалваха огън отпред и сядаха

на кирпичената пейка.

Лют дим на трето качествени цигари „Бузлуджа” и „Слънце „.Мирис на препечен салам „Кучешка радост” …

Горчиво вино и силна ракия....

Всички разказваха спомени и случки от живота си .Говореха едновременно и никой никого не слушаше…Е

динствено само Иво гледаше да не изпусне нещо интересно.

Свещичките които той беше запалил вече догаряха .

Когато телефона му звънна и го върна в реалността.

Беше жена му….

- Ало къде си ?

- Тук горе на „Дружба” .

- Какво правиш… ?

.- Нищо – отговори Иво .

Размениха още две три думи и разговора приключи .

Имаха си доверие след толкова години брак .

Болката отново прониза цялото му тяло и напомни за себе си Болеше го ужасно .Отиде до хладилника, извади шише с бира .

Отвори го и изля малко от течността в една саксия .Ей така – да се намира на дядо му на онзи другия - по добрият свят .Пак излезе на терасата .

Този път погледа му се спря на ЖП линията и магистралата за Русе .Двадесет две години по този път и по тази линия тръгваше за Варна ,Русе и Бургас. Спомените го връхлитаха един след друг. После се смесваха отново и отново...

Като всяко малко момче беше мечтал да стане моряк и да пътува до далечни страни. И десетина години по късно той вече беше моряк….

Когато завърши във Варна и за пръв път се качи на корабите в Русе той дори не знаеше накъде тече реката.Три години по късно и след един непредвидено дълъг престои от десет месеца в столицата на Унгария ,Будапеща… вече беше един от най добрите моряци и лоцмани в параходството .Както се казваше в един стих- „попадна на хора и стана човек”Беше понаучил малко унгарски - но открадна много от занаята. Маджарите бяха едни от най -добри моряци по Реката .Е вярно ,че се върна от този дълъг рейс с няколко сапуна „Амо”, едно сабо / много бяха модерни тогава/ и две ,три блузки със надписи на унгарски.Той самият не знаеше какво пише на тях.

Но пък беше само на двадесет и една година. Не му пукаше...Много беше горд с това ,че в чантичката си имаше две черно –бели снимки на една красива маджарка..

Иво вече познаваше като петте си пръста особеностите на реката . Плитчините и праговете дори от сън да го вдигнеш ги знаеше наизуст.

След още година ,година и полвина по най- различни причини остави корабите и се качи на шлеповете.

Обичаше сам да определя живота си и правилата по които да живее.Тук на шлеповете имаше тази възможност. Защото бяха само двама човека екипаж . Имаха и правото да пътуват със семействата си.Беше голяма мизерия и мъка - живота му по тези шлепове .Но той дори и днес си спомняше

с умиление за онези мъки и мизерия.Спомените нахлуваха и се объркваха изчезваха и пак се връщаха Спомени… Спомени…Иво сам обучи и работи

с не един и двама моряци . Но, три от тези момчета и до ден -днешен му оставаха приятели. Нямаше рожден ден или празник когато да не се чуят по скайпа или по телефона.. Преди Иво прескачаше с колата си до Русе или до онова мъничко селце край Карнобат - Чубра. Но откогато му поставиха тази диагноза не беше ходил при никого.Не искаше да го виждат в това състояние.

Даката, Владко и "бай Илия" му се обаждаха редовно . Говориха му дълго… да се стегне и да не се предава.Че ,той бил силен мъж и т.н…Малко им

се дразнеше от тези им приказки .Нямаше как и накъде повече да се стегне. Пружината вече беше навита докрай …

Иво си наля една чаша с бира…изпия на екс...

Спомените идваха един след друг.

През 1996г Иво замина за Германия Имаше познати германци -от онова време когато пътуваше по шлеповете.

Обадиха му се .

Бяха му намерили работа по неговата специалност като моряк на малък маневрен кораб в техният малък ,

но прекрасен баварски град. Иво познаваше историята на града и региона. Беше научил и говореше перфектно немски ,

леко с баварски диалект.И той реши да замине…Замина ...

Кораба беше малък - но мощен и маневрен .Извършваха единствено маневри в района на пристанището .Работа беше като песен.

Екипажа се състоеше само от трима човека .Капитан германец Ханс на 30 г .В машината беше един сърбин Дарко .И на палубата беше той Иво ,българина.Не беше минала и година когато го извикаха в офиса на фирмата и му предложиха той да се качи вече не като моряк,

а като лоцман на един друг кораб по новият канал Рейн –Майн –Дунав . Кораба беше голям и сравнително нов. Иво прие на мига…

Той беше повече от щастлив .Радваше се ,че германците които в никакъв случай не бяха прости хора го бяха преценили него самият

и оценили труда му . Просто сега те му даваха още един „гросе шанс „за реализация и той не се поколеба нито за миг да приеме новата работа.

От тук нататък всичко зависеше от самият него…Важното беше ,че му се доверяваха .Вярваха му .И вече го приемаха като един от тях. Уважаваха го .

И така се почна …Не беше му мъчно за България.Нямаше я онази носталгия . Тук в Германия нищо не му липсваше. Но от време на време тъгуваше

за семейството си .След още година ,Иво взе при себе си съпругата си и детето . По същото време имаше и свободно място на кораба за моряк - но нямаше кандидат германец. Иво се обади на приятеля си” бай Илия” от Русе . Той беше без работа в България . И пак се почна …Работиха яко ,но и взимаха и добри пари. .Научиха германците какво е това работа на" акорд "….Шефовете бяха доволни от тях ,а те от шефовете си . Времето летеше неусетно.Вече беше почнала войната в бишата Югославия.Нямаше много мераклии германци ,които да искат да пътуват през размирните юго -републики По това време се стреляше от двата бряга на реката .Сърби ,хървати можеш ли да разбереш ,кой какъв е ? Стреляха се хората не се играеха.Убиваха ...

Въобще не беше игра - това беше война….

Точно тогава от тяхната фирма се сетиха за тях – двамата българи.

Малко преди да почне” голямата” война и американците да разрушат мостовете в Нови сад и Белград - Иво успя да докара конвой до България - за пристанищата Лом и Русе.По време на войната му наредиха да остане тук в българския участък на реката. Така също и да събере на едно място - според негова преценка - всички съдове на тяхната фирмата .Шлепове ,секции,лихтери и т.н…. И логично беше Иво да избере пристанището най-близко до неговият роден град. Но той не избра пристанището, а една котвена стоянка .По този начин спести на германската фирмата доста пари от пристанищни такси ."Стоянката " се намираше под една отвесна висока скала на десният бряг на реката. От време на време когато прескачаха до близкия град за провизии с" бай Илия" минаваха отгоре по скалата.Отбиваха се от пътя .Спираха колата и счасове съзерцаваха реката .Беше април- май …Пролет … Панорамата която се откриваше от тук към реката и двата й бряга беше нещо фантастично…Правиха си снимки …и отново и отново се връщаха тук всеки път когато имаха възможност .Не говориха нищо. Мълчаха и мечтаеха…Всеки за своите неща…

Месец след войната , когато се завърна със конвоя в Германия .И по късно когато се разболя -германците не бяха забравили за това ,че той им беше спестил маса пари…Пратиха го да се лекува в голяма и реномирана клиника чак в Хамбург.Именно на това лечение той все още се държеше и не беше в инвалидна количка .

Да точно за тази скала си мислеше Иво днес на 14 февруари…събота.

Той сложи в чантата набързо пет ,шест шишета с бира и излезе от апартамента.

Болката отново напомни за себе си прониза го ..Иво влезе в колата Запали я и тръгна към онова - неговото място на брега на реката

– скалата на км 59... Беше решил да сложи край на тази история Това вече не беше живота който той искаше .Искаше си неговият живот обратно сега.

Иво вече не живееше - той вегетираше.…Нищо не бе останало от онзи свободен и горд мъж. Диагнозата го довършваше бавно ,но сигурно Толкова сложни ,бързи и рисковани решения беше взимал в живота си…. Но именно сега това решение - той дълго обмисляше .Страхуваше се дори да мисли

за него …

Само преди няколко години Иво беше повече от влюбен в този живот.

А сега караше бързо колата и не обръщаше особено внимание на селцата през които минаваше

Всъщност в тях по нищо не личеше ,че днес е празник . Бяха пусти със самотни улици и празни къщи .

За разлика от тези къщи - душата на Иво не беше празна. Все още беше изпълнена с любов, с много любов към живота и най -вече към дъщеря му…Нея също я беше водил тук на скалата край голямата река.Бяха щасливи да са двамата заедно.

Иво ,вече навлизаше в последният завой .Беше мокро и кално . И когато отби вляво по черния път ,колата за малко забуксува Но той бързо се справи …Бързаше…За къде ли бързаше ? Беше го страх да не се уплаши. Да не се откажи и да се върне…

Румънския бряг вече се виждаше прекрасно . Само след миг се разкри и реката .

Пак заваля .Иво спря колата само на метър от ръба…Една сълза се спусна по небръснатите му бузи ,втора я последва .

Той не ги изтри Плачеше … Отвори си шише с бира… Отпи една голяма глътка …Гърлото му бе пресъхнало …Беше жаден …Беше жаден за живот …

Но, не искаше да бъде човек втора ръка .Не,не искаше да живее като по милост .Не искаше да се примири с мисълта ,че рано или късно диагнозата

ще се сбъдне … Не искаше да живее в някаква" шибана "инвалидна количка…

Пусна онзи неговият диск на Францис Гойя….

http://www.vbox7.com/play:d217340f

Онтново запали цигара...

Отвори нова бира…

Погледна телефона….

Не знаеше защо изведнъж реши да го направи …

Просто внезапно реши да звънни и да чуе онзи негов стар приятел от малкото село Чубра Бургаско . Не се бяха чували от шести януари

- Йорданов ден .

Даката ,знаеше за тежката му диагноза – въпреки ,че никога не го беше питал нищо и не говориха за това по телефона.

Само му казваше горе главата и онова омразно - стегни се, бе брат ми .

В телефона си Иво… чу гласа на Даката…

- Кажи бе Ивчо ,кажи бе приятелю …! Как си ? Празнуваш ли ?

Иво не успя да му отговори.Плачеше тихо …По мъжки …От мъка …

Познаваха се с Данчо повече от двадесет и пет години Навремето по корабите се разбираха без думи - само с поглед…

Даката вече не говореше,нещо го караше да вика ..

- Ивчо,къде си бе... ? Къде си бе човек... ?Брат ми чуваш ли ме... ?

................................................................................

.................................???

................................................................................

..................................???

- Да ,Дака чувам те и празнувам на 59..км – накъсано ,през сълзи отговори Иво

Явно приятеля му на мига се досети за какво става реч… и схвана цялата ситуация .

Той също познаваше добре бреговете на реката и знаеше - къде точно се намира Иво в момента.

- С кого си там ? Сам ли си …?

-Да във колата съм …Само на метър от Дунава …На ръба съм, Дака… - едвам намери сили да отговори Иво.

- Слушай моля те не го прави… Имаш дете …Дъщеря ти …Чуваш ли ме бе Ивчо… Чуваш ли ме... ? Само ме слушай –крещеше неговият приятел.

- Човече , дясната ти ръка на скоростта,включвай на задна… Включвай, бързо бе момче …!

Включвай …чуваш ли бе…. копеле мъжко…–продължаваше да вика Даката

Иво без да иска направи това което му крещеше Данчо.…

-А сега десният си крак го постави на педала на газта … и газ до дупка …! Разбра ли ме бе душко ...душицо мила…?Чу ли ме бе Иве..?

- продължаваше вика отсреща Данчо...

Явно за миг успокоен,че вече беше успял да чуе ревът на двигателя …Данчо престана да вика...

Колата като ли че и тя самата само това искаше и чакаше. Въпреки калта и хлъзгавата скала - послушно и бързо тръгна назад …

Към живота… не към вечността.

Отсреща Даката- вече говореше по спокойно …

-След час ще звънна във вас…Искам ти лично да ми отговориш ..Обичам те, бе копеле такова…Чуваш ли ме …?Ало ,Ало Иве …

Иво не отговори …Затвори телефона …Не беше на себе си …Беше като премазан…Беше уплашен…. За пръв път в живота си …

Францис Гойя - продължаваше да свири… В купето на колата се носеше звука на една тъжна китара ...

http://www.vbox7.com/play:d217340f

Редактирано 2 юни 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

В тъжните китари има много красота и обич, и много болка... Хубаво е когато болката ражда живот... Поздравявам те за силата и желанието да пишеш проза!

ЗАЩО....?

Шуми ветре,шуми…!

И на мен ми прошепни.

Защо ...?

Измамници ловки ,

със завист ни гледат.

Когато само веднъж

тях ги излъжем….

Ти слънце свети…!

Ярко свети – после ми кажи.

Защо …?

Грешници мене съдят.

Когато изричам -

изстрадани истини…

Боже мили помогни …!

Ти на мен отговори .

Защо човек не среща,

поне веднъж -

лястовица бяла …?

Защо ли …? Защо… ?

Вятъра утихна изведнъж…..

Слънцето се скри

в пролетния дъжд.

Боже и ти навярно

- уморен си вече .

Защото там надалече -

скрит си остана …

http://www.vbox7.com/play:1d898d5e

Редактирано 16 май 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Приятелю Жоро, ти твоята бяла лястовичка си е срещнал много отдавна, тя е твоята хубава поезия! Тя е слънцето, което огрява и ще остане да грее след теб! А приятели има всякакви, едни ще те разберат и помогнат, а други като Юда ще те предадат с целувка.Така че не уневай, твори, работи над себе си ! С най- искрени и сърдечни поздравления: Родопски

Неизпратено писмо…

Здравей татко… !

Тази вечер ти пиша ,

някак накратко ….

Мъжът на път често заминава .

Сама жена си той остава.

Случва се - тя да го предава.

Понякога - дори му изневерява….

Истината - вечно закъснява.

Но - обидата остава.

Има грешка - има и прошка.

Човек трябва - и да прощава.

Хей татко - от мене запомни…!

Ако искаш научи…!

Човек понякога от грях се ражда.

Грехът не с пари -а със сълзи ,

цял живот - след това ,

човек изплаща....

Страшно е до тебе -да няма никой...

До скоро „ татко „…!

Адреса е все същия…

Послепис:

Кукувицата винаги децата си остава.

Кукувицата цял живот самотна си остава…

Кукувицата винаги … - кукувица си остава.

И от тази птица никога - орел не става…..

http://www.youtube.com/watch?v=HhAmvcnyZJo

Редактирано 6 юни 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Пясъчни замъци...

Хайде приятелю мой,

хайде да влизаме -

в старата къща .

Бряста на двора все още шуми.

Гнездото все още стои.

Ключа все още седи -

там под черджето на прага...

Ето готово...

Влизай и сядай.

Бъди ми гост.

Да вдигнем тост...

За мене ,за тебе

и нашето минало

Че живота бързо лети ....

Той просто не спи....

Така ни е било писано - братко.

Да сме родени в онова ,

отдавна отминало време.

Спокойното време…

Нашето време....

Откраднато време…

Един ден...

Някои други - вместо нас.

И без въобще да ни питат...?

Решиха да съборят те -

нашите ….пясъчни замъци.

Прекършиха в нас ветровете.

Прегазиха мечтите ни....

Откраднаха всичко...!

Дори и най -дребните камъни.

И със крадени камъни ,

построиха своите,

непревземаеми замъци..

С аларми и кучета и видеокамери.

Мамка им стара - на тези с

огромните замъци и бодигардове

Ние с теб все още мечтаем - за стените

на онези наши мънички пясъчни замъци...

http://www.vbox7.com/play:8ba3fbec

Редактирано 8 юли 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Уравнение – без решение…

Реката или брега…?

Тези две неща ,

цял живот в мен,

се надпреварват

и с бяс се състезават..

Реката - скитница една...

Брега – моята малка дъщеря..

Реката и брега …

Падаща звезда…

И дилема една…?

Само тези две неща

аз цял живот в себе си

не можах да разделя…

Реката - вечна самота...

Брега - вечно чакаща жена ...

Реката или брега…?

Нежно докосване…

На силната вода и

дланта на детската ръка…

Време е сега да избера…?

Кое повече обичам ?

На кое се аз вричам… ?

На реката ли …?

Или на брега…?

Едно просто уравнение.

Което за съжаление и

днес остава без решение…

http://www.vbox7.com/play:f4370dc6

Редактирано 17 юли 200917 г. от ianica 94 (преглед на промените)

Дъжд... В море от синя синева, самотен облак приближава. Защо мълчим...? Защо стоим…? Защо се плашим от дъжда...? Та той ни запозна тогава... Дъждът превърнахме в дъга. Целувка първа в дъжда. Смутени ли сме...? Тъмен дъжд на своя , кораб бял ни гони... И идва все един и същ - дъждът през всичките сезони. Ах защо са тези дъждове...? http://www.vbox7.com/play:9e5b12cb

ДЪЖД - "Мамо,мамо, ще вали”,викаше хлапето от съседната пейка. Погледнах жената.. И теб разпознах.. Просто замрях…. Запалих цигара … Сърцето ми биеше лудо. След миг и ти ме видя… Защо ли така се смутихме…? Защо се плашим от дъжда…? Та, той ни запозна тогава. С него милвах твоята коса. Целувка първа в дъжда… Ти стоеше насреща- навела глава… Заръмя… "Здравей"- едновременно казахме ние! Защо ли да търсим вина… Каквото е било - било е…? Живота ни и… така отлетя…! Заваля… Прегръдка нежна от дъжда…! Огъня в мен пак загоря. "Мамо,мамо, да побързаме” – викаше синът ти… ! "Хайде, тате, заваля” – теглеше ме за ръката моята малка дъщеря…. ! Какво е това по нашите лица? Навярно това е от - дъжда...! http://www.vbox7.com/play:b6ddfb51

Навярно е спомен, бликнал от недрата, онази Любов, непреходната, сродната, плодната, кибритена клечица в ръцете на премръзнало дете... светеща малка утеха сред кикота празен на безброй тъжни светове...

Докосване… Един мъж в есента… Една жена в пролетта. Бряг, река…. Горяща искра… Твоята коса и моята ръка. Нежно докосване. Откраднати мигове - от семейното щастие… Объркани чувства- като разпилени листа. Един мъж с побеляла коса. Една млада жена. Две тъжни очи… Разпиляна коса. . Две чаши с тъга. Една самотна сълза… Бряг,река…. Той и тя … Любов и вина - ръка за ръка… Една река в две различни посоки… http://www.vbox7.com/play:a700eb74

написах едно стихче за любим човек и искам да го споделя с вас

Гали ме с погледа си нежен,

както слъцето гали утринта.

Гушни ме силно и съвсем невинно,

прекарай пръсти по моята коса.

Целувай ме със страст гореща

до кръв-и пий от мен сега.

Люби ме и недей ме пита

"Да спра ли или да продължа?"

Сълзите ми недей изтрива,

не казвай нищо просто замълчи.

Аз плача защото съм щастлива,

защото заедно сме аз и ти.

Люби ме нежно и гали ме,

целувай ме и с мен бъди,

направи така,че времето да не съществува

и да не е всичко само за миг.

ЗАЩО

Защо в живота случват се неща такива,

един щастлив,а другия тъжи.

Нима и в любовта закон такъв не съществува

еднакво равни да сме аз и ти.

Защо в живота случват се неща такива

ти никога сърцето ми не пожела.

Отхвърли ме като ненужна вещ прашлива,

обърна гръб и остави ме за тебе да тъжа.

Защо поне не иска обяснение?

Защо за мен не бори се докрай?

Защо не искаш истината да възтържествува?

Защо разби сърцето ми признай?

Нима не значех нищо аз за тебе?

Нима било е само смешна игра?

Нима сърцето ти за мене не тъгува?

А напротив гордо е сега?

Защо след толкова години не забравям,

очите ти,смехът ти или теб?

Защо след толкова години помня те

и те обичам както в първия ден?

Защо ли с теб съдбата пак ме срещна?

Безумно влюбих се и сякаш полудях.

Защо ли?

Исках ли го?

Или пак е грешка?

Или зла участ на моята душа?

Незнам и отговора не тълкувам,

защото пак дълбоко ще се нараня.

Това което знам е,че те искам,

за миг,за час и за вечността.

подарявам го на всички които са обичали или обичат истински,знайте че само веднъж човек обича и само истинската любов оставя следи

обичайте се и давайте любов без замяна,това е най истинското чувство на света

Стихът ти не е лош просто направи го по къс ... И пиши за нещо твое лично, преживяно ...така , че ти сам като го прочетеш да изпиташ как да кажа сантиминтална емоция Разбираш ме нали ...??? С поздрав : жоро

НАЗДРАВИЦА

Наздраве, приятелю мой.. !

- Наздраве...!

Налей от старото вино

две чаши пълни догоре.

Напълни ги Ти със спомени

нежни за първата любов

на осемнадесет години…

Колко плахи ние бяхме... и горди ?

Какви смели мечтатели само ?

В безумните нощи- с дъх на липа

и клетви за вярност до гроб…

Целувка първа в нощта !

Как смело вървяхме все напред

и нагоре - дори през дъжда ?

Ние не вървяхме –

ние просто летяхме там към върха.

На една ръка от синевата бяхме,

а с другата докосвахме звездите !

Защо, така се получи лриятелю мой ?

Че там на върха на красивия връх,

обвит в бяла коприна,

ние някак си късно съзнахме,

че онази детска игра сме превърнали

просто в наша съдба.

В море от суета сме живели

и защо не разбрахме,

колко самотни сме станали ние,

по самотни дори от върха…?

Да пием с теб белокосо момче,

да изпием до дъно чашите наши

пълни догоре със несподелена любов.

Хайде, наздраве сега - за нашите деца,

които днес са там към върха …!

Ах, защо са тези върхове…..?

http://www.vbox7.com/play:27b3a390

мн. е красиво това стихче,мн.откровено за истината.вдъхнови ме

За любовта

Какво е любовта-тя отминава

една обич само ни остава,

но тя е искрата за нашия живот

тя е истинската единствена любов.

Бъди до мен и ме обичай.

Бъди до мен и ме подкрепяй.

Бъди до мен за цял един живот.

Това е истинската истинска любов.

Самота

Самотна съм и самотата ме убива

Самотна съм и в душата и в тялото си

и разбиране от никой не намирам.

Една любов в сърцето ми тежи,

защото неразбрана,нежелана е и боли.

И болка в тялото лежи

от разстоянието помежду ни.

Като пропаст е-убива ме.

Като джунгла е-поглъща ме.

Като непознат път-изгубва ме.

Приятелката ми сълза успокоява и прегръща ме,

тя ми е утехата в нощта

и за сетния ми въздух ме събужда.

Не искам да остана в самота.

Идеалът търсиш ти,

не го посрещай в моите очи-не го търси.

И младостта ми веч си отива

и красотата в друго се мени

и дарбите с които съм дарена

пак спомена за тях ще търсиш ти.

Обичай ме сега такава

сменена с истинско сърце

и знай че времето калява

и други спомени за теб ще донесе.

Стихът ти не е лош просто направи го по къс ...

И пиши за нещо твое лично, преживяно ...така ,

че ти сам като го прочетеш да изпиташ как да кажа

сантиминтална емоция

Разбираш ме нали ...???

С поздрав : жоро

да разбирам те напълно и благодаря за оценката.по принцип досега никога не съм писала,просто в живота ми се появи един мъж-той ми даде тази муза и повярвай всичко което съм написала дасега е от преживявания.незнам хората дали ще разберат мислите ми които съм вложила,но това е от мен.дълбоко се възхищавам от твоите поезии,дано един ден стана добра като теб.за мен е важно каквото и да правя да имам муза за това.това не е моето занимание по принцип,но ми харесва да споделям чувствата си на лист хартия.и така.на добър път